>> XXVI
Призори на другия ден два тъмни силуета се движеха по Апиевия път към равнините на Кампания.
Единият от тях беше Назарий, другият апостол Петър, който напускаше Рим и своите подложени там на мъки едноверци.
На изток небето вече добиваше бледозеленикав оттенък, който постепенно и все по-ясно се отделяше от хоризонта с шафранена ивица. Дърветата със сребристи листа, белият мрамор на вилите и арките на акведуктите, пробягващи през равнината към града, се открояваха в здрачевината. Зеленината на небето постепенно ставаше по-светла и се насищаше със злато. След това изтокът започваше да розовее и Албанските планини се появиха чудни, лилави, като че ли съставени само от сияния.
Ранните лъчи се отразяваха в трептящите по листата на дърветата капки роса.
Мъглата редееше, разкривайки все по-просторен изглед към равнината, към разположените в нея къщи, гробища, градчета и дървета, сред които се белееха колоните на храмовете.
Пътят беше пуст. Селяните, които караха зеленчуци в града, още не бяха успели да впрегнат каручките си. По каменните плочи, с които беше настлан пътят чак до планините, се разнасяше в тишината отзвукът от дървените сандали на двамата пътници.
Слънцето се показа иззад една седловина, а заедно с това някакво чудно видение порази очите на апостола. Стори му се, че златистият кръг, вместо да се издига по-високо и по-високо в небето, е слязъл от планината и се движи по пътя.
Тогава Петър се спря и каза:
— Виждаш ли тази светлина, която се приближава към нас?
— Нищо не виждам — отговори Назарий.
След малко обаче Петър отново се обади, прислонил очите си с ръка:
— Някой иде към нас в слънчево сияние.
До ушите им обаче не стигаше никакъв звук от стъпки. Наоколо беше съвсем тихо.
Назарий видя само, че в далечината дърветата трептят, сякаш раздвижени от някого, а слънчевата светлина се разлива все по-широко в полето.
И се вгледа учудено в апостола.
— Рави, какво ти е? — извика той с безпокойство.
А ръцете на апостола изтърваха тоягата на земята, очите му гледаха неподвижно напред, устата му бяха отворени, лицето му изразяваше изумление, радост, възторг.
Изведнъж той падна на колене с протегнати напред ръце, а из устата му се изтръгна вик:
— Христе!… Христе!
И наведе глава до земята, като да целуваше нечии нозе.
Настана дълго мълчание, после в тишината се чуха прекъснатите от хълцане слова на стареца:
— Quo vadis, Domine?
Назарий не чу отговор, но до Петровите уши достигна тъжен и благ глас, който казваше:
— Щом ти напускаш моя народ, аз отивам в Рим, за да бъда разпнат втори път.
Апостолът лежеше на земята, с лице в праха, неподвижен и безмълвен. На Назарий вече му се струваше, че той е загубил съзнание или е умрял, но най-после Петър се повдигна, взе от земята тоягата си и без да каже нищо тръгна обратно към седемте хълма на града.
Виждайки това, момчето повтори като ехо:
— Quo vadis, Domine?
— В Рим — отговори апостолът.
И се завърна.
Павел, Йоан, Лин и всички близки го посрещнаха с учудване и с още по-голяма тревога, защото точно по разсъмване, веднага след неговото излизане, преторианците бяха обкръжили жилището на Мириам и бяха търсили в него апостола. А Петър на всички въпроси отговаряше само с радост и спокойствие:
— Аз видях господа!
И още същата вечер се отправи на острианските гробища, за да поучава и кръщава ония, които искаха да се окъпят във водата на живота.
И оттогава отиваше там всеки ден, а след него всеки ден се стичаха все по-многобройни тълпи. Изглеждаше, че от всяка мъченическа сълза са се родили нови последователи и че всеки стон на арената е дал отзвук в хиляди гърди. Цезарят плуваше в кръв, Рим и целият езически свят беснееше. Но тези, които не можеха да понасят повече престъпленията и безумията, тези, които бяха тъпкани, тези, чийто живот беше нещастен и угнетен, всички потиснати, всички скръбни, всички нещастни идваха да слушат чудния разказ за бога, който от любов към хората се бе оставил да бъде разпнат, за да изкупи техните грехове.
И намирайки бог, когото можеха да обичат, те намираха онова, което не би могъл да даде на никого тогавашният свят — щастие, изградено върху любовта.
А Петър разбра, че нито цезарят, нито всичките му легиони няма да надвият живата правда, че тя не може да бъде удавена ни в сълзи, ни в кръв и че тъкмо сега тя започва да побеждава. Разбра също и защо господ го бе върнал от пътя: сега този град на надменността, на престъпленията, на разврата и силата ставаше негов град и двойна столица, която щеше да властва над телата и душите на хората по целия свят.