>> XXIX

Виниций до Петроний:

 

„Знаем и тук, carissime, какво става в Рим, а което не знаем, научаваме го от твоите писма. Както когато хвърлиш камък във водата, вълните се разпространяват наоколо все по-далеко и по-далеко, така и вълната на безумието и злобата стигна от Палатин чак до нас. На път за Гърция, тук се отби, изпратен от цезаря, Каринат, който ограби градовете и храмовете, за да попълни празната хазна. С цената на потта и сълзите на хората в Рим се строи Domus Aurea. Светът навярно не е виждал досега такъв дворец, но не е виждал и такива неправди. Ти нали познаваш Каринат. На него приличаше и Хилон, преди да изкупи със смъртта живота си. Но в градчетата около нас не стъпи кракът на хората му, може би защото там нямаше храмове и богатства. Питаш дали сме в безопасност. Ще ти отговоря само, че сме забравени и нека това да ти е достатъчно като отговор. Ето, в тази минута, от портиката, където пиша, виждам нашия спокоен залив и лодката с Урс, който хвърля мрежата в светлите глъбини. Жена ми преде червена вълна край мене, а в градината, под сянката на бадемовите дървета, пеят нашите робини. О, какво спокойствие, carissime, и каква забрава на миналите тревоги и огорчения! Но не парките, както ти пишеш, предат тъй благодатно нишката на нашия живот, а той ни е благословен от Христа, нашия възлюбен бог и спасител! И ние познаваме и сълзите, и скръбта, защото нашата правда ни повелява да плачем над чуждото нещастие, но дори и в тия сълзи се крие непознатата вам утеха, че някога, когато изтече времето на нашия живот, ще намерим отново всички скъпи хора, които загинаха и ще загинат за божието учение. За нас Петър и Павел не са умрели, а са се родили в слава. Нашите души ги виждат и когато очите ни плачат, сърцата ни се радват с тяхната радост. О, тъй е, скъпи, ние сме щастливи с щастие, което нищо не може да разруши, понеже смъртта, която за вас е край на всичко, за нас ще бъде само преминаване към още по-голям покой, още по-голяма любов, още по-голяма радост.

И тъй ни преминават тук дните и месеците с ведрина в сърцата. Слугите и робите ни вярват като нас в Христа и понеже неговият завет е обичта, всички се обичаме. Неведнъж, когато слънцето клони към залез или когато месецът блесне върху водата, разговаряме с Лигия за миналото, което днес ни се струва като сън. И като помисля как тази скъпа глава, която сега всеки ден люлея на гърдите си, беше тъй близко до мъките и гибелта, с цялата си душа славя моя бог, защото само той можа да я изтръгне от тези мъки, да я спаси от арената и да ми я върне завинаги. О, Петроний, ти видя колко утеха и издръжливост в неволята дава това учение, колко търпение и смелост вдъхва срещу смъртта! Затова ела и виж колко много щастие дава то и в обикновените делнични дни на живота. Хората не са познавали досега бог, когото биха могли да обичат, затова не са се обичали и помежду си. Това е било причина и за тяхната неволя, защото, както светлината извира от слънцето, тъй и щастието извира от любовта! Не са ги научили на тази истина нито законодателите, нито философите и не са я знаели нито в Гърция, нито в Рим; когато казвам: в Рим, това значи по цялата земя. Сухото и студено учение на стоиците, което допада на добродетелните хора, калява сърцата като мечове, но вместо да ги прави по-добри, то ги прави по-скоро безразлични. Но защо говоря това на тебе, който повече си учил и повече разбираш от мене? Нали ти също познаваше Павел от Тарс и неведнъж си разговарял дълго с него, затова и най-добре знаеш дали пред истината, която той проповядваше, всичките учения на вашите философи и риторици не са празни мехури и празен звук на думи без значение. Помниш ли въпроса, който той ти зададе: «А ако цезарят беше християнин, дали не бихте се чувствали по-спокойни и по-сигурни за това, което имате, избавени от тревоги и мисли за утрешния ден?» Ти ми казваше, че нашата истина е враг на живота, а аз сега ти отговарям, че ако от началото на писмото си бях повтарял само две думи: «Щастлив съм!», пак не бих могъл да изразя щастието си. На това ти ще ми кажеш, че моето щастие е Лигия! Да, скъпи! Защото обичам нейната безсмъртна душа и двама обичаме Христа, а в такава обич няма нито раздяла, нито изневяра, нито промяна, нито старост, нито смърт. Защото, когато премине младостта и красотата, когато телата ни увехнат и ги покоси смъртта, любовта ще остане, понеже ще останат душите. Преди да се отворят очите ми за тая светлина, бях готов за Лигия да подпаля и собствения си дом, но сега мога да ти призная: не съм я обичал, защото да обичам ме научи едва Христос. В него е изворът на щастието и успокоението. Това не ти го казвам аз, а самата очевидна действителност. Сравни вашите фалшиви наслади, изпълнени с тревога, вашите опиянения, смущавани от несигурността в утрешния ден, вашите оргии, прилични на погребални угощения, с живота на християните, и ще намериш готов отговор на всичко. Но за да можеш по-добре да направиш сравнението, ела в нашите ухаещи на чубрица планини, в нашите сенчести маслинови горички, на нашите покрити с бръшлян брегове. Тук те очаква спокойствие, каквото отдавна не си вкусвал, и сърца, които те обичат истински. Ти имаш благородна и добра душа и трябва да бъдеш щастлив. Твоят жив ум ще успее да познае истината, а когато я познаеш, ще я обикнеш, защото човек може да бъде неин враг, както цезарят и Тигелин, но към нея никой никога не може да остане равнодушен. О, мой Петроний, ние двамата с Лигия лелеем надеждата, че скоро ще те видим. Бъди здрав и щастлив и ела!“

 

Петроний получи писмото на Виниций в Куме, където беше отишъл заедно с други августиани, придружаващи цезаря. Дългогодишната му борба с Тигелин отиваше към своя край. Беше му вече ясно, че ще изгуби борбата, и разбираше причините за това. Колкото по-ниско с всеки изминал ден слизаше цезарят и колкото повече се превръщаше в комедиант, шут, каруцар, колкото повече затъваше в уродливия, гнусен и груб разврат, толкова повече изящният арбитър на елегантността му ставаше само в тежест. Дори когато Петроний мълчеше, Нерон виждаше в мълчанието му упрек, дори когато го хвалеше, той виждаше подигравка. Изисканият патриций дразнеше неговото самолюбие и възбуждаше в него завист. Неговите богатства и прекрасни творби на изкуството бяха станали изкушение и за владетеля, и за всемогъщия му помощник. И ако главата му все още се крепеше на раменете, това беше само поради предстоящото пътуване в Ахея, където неговият вкус и познаване на гръцкия живот можеха да бъдат потребни. Тигелин обаче отдалеко почна да внушава на цезаря, че Каринат превъзхожда по вкус и знайния Петроний и по-добре от него би могъл да урежда в Ахея зрелища, приеми и триумфални шествия. От тая минута съдбата на Петроний беше решена. Не се осмеляваха обаче да му изпратят смъртната присъда в Рим. И императорът, и Тигелин си спомняха, че този привидно изнежен естет, който „превръщаше нощта в ден“ и беше зает само с удоволствия, изкуство и пиршества, когато беше проконсул във Витиния, а след това консул в столицата показа учудваща работоспособност и енергия. Смятаха го за човек, надарен за всичко, а знаеше се, че в Рим го обичаше не само народът, но и преторианците дори. Никой от приближените на цезаря не можеше да предвиди как ще постъпи в този случай Петроний и затова решиха, че ще е по-разумно да го подмамят да напусне Рим и в провинцията да се разправят с него.

Поради това Петроний получи покана заедно с други августиани да отиде в Куме.

Въпреки че допускаше тая подлост, той замина, може би — за да не даде явен отпор, а може би — за да покаже още веднъж на цезаря и на августианите своето весело и безгрижно лице и да спечели последната си, предсмъртна победа над Тигелин.

Между това Тигелин го обвини веднага в приятелство със сенатора Сцевин, който беше душата на Пизоновия заговор. Хората на Петроний, останали в Рим, бяха заловени, а домът му — заобиколен от преторианска стража. Обаче като узна това, той не показа никаква тревога, нито дори смущение, и с усмивка се обърна към августианите, които приемаше в своята разкошна вила в Куме:

— Ахенобарба не обича преките въпроси и ще видите как ще се обърка, като го запитам той ли е заповядал да арестуват моята фамилия в столицата.

След това им съобщи, че ще устрои пиршество пред „по-нататъшните си пътешествия“ и точно когато подготвяше пиршеството, получи писмото на Виниций.

След като го прочете, Петроний се замисли малко, но след миг на лицето му отново изгря обикновената ведрина. Същата вечер написа следния отговор:

„Радвам се на вашето щастие и се възхищавам от вашите сърца, carissime, защото не мислех, че двама влюбени могат да помнят за някой трети, който се намира далеко; вие не само че не сте ме забравили, но искате да ме убедите да дойда в Сицилия, за да разделите с мене хляба си и своя Христос, който, както пишеш, така обилно ви дарява с щастие.

Ако е така, почитайте го. Аз мисля, драги, че Лигия ти бе възвърната донякъде и от Урс, и от римския народ. Ако цезарят беше друг човек, можех дори да смятам, че по-нататъшните преследвания са били прекратени поради роднинството ти с него чрез онази внучка, която Тиберий дал на времето на един от вашия род. Но щом ти си убеден, че Лигия е спасена от Христос, няма да споря с тебе. Нека бъде тъй! Не скъпете жертвите в негова чест: Прометей също се е пожертвал за хората, но eheu!

Прометей, изглежда, е само измислица на поетите, а хора, на които може да се вярва, са ми казвали, че са виждали Христос със собствените си очи. Аз заедно с вас мисля, че това е най-почтеният от боговете.

Помня въпроса на Павел от Тарс и съм съгласен, че ако например Ахенобарба живееше според учението на Христос, може би щях да имам време да дойда при вас в Сицилия. Тогава под сянката на дърветата, край изворите щяхме да водим разговори за всичките богове и за всичките истини, както някога гръцките философи. Сега трябва да ти напиша кратък отговор.

Признавам само двама философи: единият се нарича Пирон, а другият — Анакреон. Останалите мога да ти ги продам евтино заедно с цялата гръцка школа и нашите стоици. Истината днес е толкова високо, че дори и самите богове не могат да я съгледат от висините на Олимп. На тебе, скъпи мой, ти се струва, че вашият Олимп е още по-висок и ти, като стоиш на него, ме зовеш: «Изкачи се и ще видиш такива изгледи, каквито още не си виждал!» Може така да е. Но аз ти отговарям: «Приятелю, нямам вече крака!» И когато дочетеш това писмо до края, смятам, че ще ми дадеш право.

Не, щастливи съпруже на царкинята-зорница! Вашето учение не е за мене. Да обичам витинците, които носят моята лектика, или египтяните, които отопляват банята ми, или Ахенобарба и Тигелин? Кълна се в белите колене на харитите, че дори да искам да сторя това, не мога. В Рим има най-малко сто хиляди души или с изкривени плещи, или с дебели колена, или със съсухрени крака, или с изпъкнали очи, или с големи глави. И тях ли ще ми заповядаш също да обичам? Откъде да я взема тази любов, щом не я чувствам в сърцето си? А ако вашият бог иска да обичам всички тия хора, защо в своето всемогъщество не им е дал форми като например на ниобидите, които си виждал на Палатин? Който обича красотата, не може да обича грозното. Друг въпрос е, че не вярваме в нашите богове, но да ги обичаме, можем, както са ги обичали Фидий и Праксител, и Мирон, и Скопас, и Лизип.

Дори и да искам да тръгна натам, накъдето ме насочваш, не мога. А понеже и не искам, то два пъти не мога. Ти вярваш, както и Павел от Тарс, че някога, от другата страна на Стикс, на някакви Елисейски полета ще видите вашия Христос. Добре! Нека тогава той сам да ти каже дали би ме приел с моите геми, с моята халцедонова ваза и с изданията на Созий, и с моята Златокоса. Като си помисля за това, иска ми се да се смея, скъпи мой, защото и Павел от Тарс ми казваше, че заради Христос трябва да се откажа от розовите венци, от пировете, от насладите. Истина е, че той ми обещаваше друго щастие, но му отговорих, че за това друго щастие съм вече стар, а че розите винаги ще радват очите ми и уханието на теменужките винаги ще ми бъде по-приятно, отколкото смрадта на нечистия «ближен» от Субура.

Това са причините, поради които вашето щастие не е за мене. Обаче освен тях има още една причина, която съм оставил да ти открия най-накрая. Ето че Танат ме зове. За вас се разпуква зората, а за мене слънцето вече е залязло и здрач пада над главата ми. С други думи, аз трябва да умра, carissime.

Не си струва дълго да се говори за това. Така трябваше да се свърши. Ти, който познаваш Ахенобарба, лесно ще разбереш това. Тигелин ме победи или по-скоро — не!

Просто моите победи вече стигнаха до своя край! Живях, както исках, и ще умра, както ми харесва!

Не взимайте това присърце. Никой бог не ми е обещавал безсмъртие, затова и смъртта не идва като изненада. Но искам още да прибавя, че ти грешиш, Виниций, като твърдиш, че само вашето божество учи хората а умират спокойно. Не! Нашият свят знаеше и преди вас, че когато е изпита последната чаша, настава време да се оттеглим и да си починем, и ние ще съумеем да сторим това спокойно. Платон казва, че добродетелта е музика, а животът на мъдреца — хармония. Ако е така, ще умра, както живях — добродетелно.

Бих искал да се простя с твоята божествена съпруга с думите, с които я поздравих някога в дома на Авъл:

«Никога мъж, ни жена като теб не са виждали още мойте очи по света.»

И така, ако душата е нещо повече от това, за което я смята Пирон, то моята душа ще се отбие при вас на път за бреговете на Океана и ще кацне пред вашия дом като пеперуда или, както вярват египтяните, като крагуй.

По друг начин да дойда, не мога.

А сега нека Сицилия се превърне за вас в хесперидска градина, нека полските, горските и изворните богини засипват пътя ви с цветя, нека по всичките аканти на колоните на вашия дом свият гнезда бели гълъби.“

следваща глава >> XXX