>> XXIV

Четирима витинци носеха внимателно Лигия към дома на Петроний; а Виниций и Урс вървяха отстрани. Бързаха да я предадат колкото може по-скоро в ръцете на гръцкия лекар. Вървяха мълчаливо, защото след събитията през днешния ден не можеха да говорят. И досега Виниций сякаш не беше в пълно съзнание. Повтаряше си, че Лигия е спасена, че не я заплашва вече нито затвор, нито смърт в цирка, че нещастията им бяха се свършили веднъж за винаги и че той я прибира в къщи, за да не се раздели повече с нея. И все пак му се струваше, че това е по-скоро начало на някакъв друг живот, отколкото действителност. От време на време се навеждаше над откритата лектика, за да гледа това любимо лице, което на лунната светлина изглеждаше като упоено, и си повтаряше: „Това е тя! Христос я спаси!“ Спомняше си също, че в сполиариума, където двамата с Урс отнесоха Лигия от арената, дойде някакъв непознат нему лекар и го увери, че момичето е живо и ще живее. При тази мисъл радостта напираше в гърдите му толкова силно, че в някои мигове той отмаляваше и се опираше о ръката на Урс, нямайки сили да върви сам. А Урс гледаше към осеяното със звезди небе и се молеше.

Вървяха бързо по улиците, издигнатите неотдавна бели къщи блестяха на лунната светлина. Градът беше пуст. Тук-там само групички хора, окичени с бръшлян, пееха и танцуваха пред колонадите под звуците на флейти, радвайки се на чудната нощ и на празничните дни, които бяха започнали с началото на игрите. Едва когато вече наближиха дома на Петроний, Урс престана да се моли и заговори тихо, сякаш се боеше да не събуди Лигия:

— Господарю, Спасителя я отърва от смъртта. Като я видях на рогата на бика, чух глас: „Защити я!“, и това сигурно беше гласът на Агнеца. Тъмницата ми изяде силите, но той ми ги възвърна в тая минута и пак той накара този немилосърден народ да се застъпи за нея. Да бъде волята му!

А Виниций отвърна:

— Да бъде благословено името му!…

Но не можа да промълви нито дума повече, защото изведнъж усети, че ридание дави гърдите му. Обхвана го неудържимо желание да се простре на земята й да благодари на Спасителя за чудото и за милосърдието.

В това време вече стигнаха в къщи. Слугите, предупредени за пристигането им от специално изпратен роб, се струпаха да ги посрещнат: Павел от Тарс беше покръстил повечето от тези хора в Анций. Нещастията на Виниций им бяха добре известни, затова, като видяха жертвите, изтръгнати от злобата на Нерон, радостта им беше огромна и стана още по-голяма, когато лекарят Теокъл прегледа Лигия и заяви, че не е наранена и след като мине слабостта от треската в затвора, тя ще оздравее напълно.

Лигия се свести още същата нощ. Когато се събуди във великолепния кубикулум, осветен от коринтски лампи и изпълнен с аромат на вербена, тя не знаеше къде е и какво става с нея. Последното нещо, което помнеше, беше мигът, когато я завързваха за рогата на спънатия със синджири бик, а сега, виждайки над себе си лицето на Виниций, осветено от мека светлина, помисли, че навярно не са вече на земята. В изтощената й глава мислите бяха още объркани; стори й се естествено, че на път за небето са се спрели някъде поради умората от преживените страдания и слабостта й. Като не усещаше никаква болка, тя се усмихна на Виниций и искаше да го попита къде се намират, ала от устата й излезе само тих шепот, в който Виниций едва можа да долови своето име.

И той коленичи до нея и като положи леко ръка на челото й, каза:

— Христос те спаси и те върна при мене!

Устните й помръднаха отново в непонятен шепот, но след миг клепките й се затвориха, гърдите й се надигнаха от лека въздишка и тя се унесе в дълбок сън, който лекарят Теокъл очакваше и след който според него тя щеше да оздравее.

А Виниций остана при нея, коленичил и потънал в молитви. Душата му се разтапяше от толкова огромна обич, че той се забрави съвсем. Няколко пъти Теокъл влиза в кубикулума и няколко пъти иззад привдигнатата завеса се показваше златокосата глава на Евника; накрая и жеравите, отглеждани из околните градини, известиха с крясъците си началото на деня, а той все още прегръщаше мислено нозете на Христос, без да вижда и чува какво става около него, със сърце, превърнато в жертвен благодарствен пламък, обхванат от възторга потънал в блаженство, сякаш приживе се беше възнесъл на небето.

Петроний, след освобождението на Лигия, не искаше да дразни цезаря, затова го последва с другите августиани в Палатин. Искаше да чуе за какво ще говорят там, а най-вече да се убеди дали Тигелин няма да скрои нещо ново, за да погуби девойката.

Наистина сега и тя, и Урс бяха донякъде под закрилата на народа и никой не можеше да вдигне ръка на тях, без да предизвика смутове, но Петроний знаеше каква ненавист изпитва към него всевластният префект на преторията и допускаше, че като не може да го засегне направо, той ще се помъчи по някакъв начин да отмъсти на племенника му.

Нерон беше гневен и сърдит, тъй като представлението не завърши така, както той желаеше. Отначало императорът не искаше и да погледне Петроний, но той, без да губи хладнокръвие, се приближи до него с цялата непринуденост на arbiter elegantiarum и му каза:

— Знаеш ли, божествени, какво ми мина през ума? Напиши песен за девойката, която владетелят на света заповяда да бъде освободена от рогата на дивия бик и я предава на любимия й. Гърците имат чувствителни сърца, сигурен съм, че такава песен ще ги очарова.

Въпреки че Нерон беше раздразнен, тая мисъл му допадна по две причини: първо, като тема за песен и, второ, в тая песен можеше сам да прослави себе си като великодушен владетел на света. Погледна за миг Петроний и каза:

— Да! Може би си прав? Но уместно ли е да възпявам собствената си доброта?

— Не е нужно да се назоваваш в песента. И без това всеки в Рим ще отгатне за какво става дума, а от Рим мълвата се разнася по целия свят.

— Сигурен ли си, че това ще се хареса в Ахея?

— Кълна се в Полукс! — извика Петроний.

И си отиде доволен, тъй като сега бе вече сигурен, че Нерон, целият живот на когото беше едно приспособяване на действителността към литературните му замисли, не ще пожелае сам да си развали този сюжет, а така щеше да свърже и ръцете на Тигелин.

Това не промени обаче намерението му да изпрати Виниций вън от Рим веднага щом Лигия оздравее. Затова, като го видя на другия ден, той му каза:

— Заведи я в Сицилия. Стана така, че от страна на цезаря не ви заплашва нищо, но Тигелин е готов да използва дори отрова, ако не от омраза към вас, то към мене.

Виниций се усмихна и отговори:

— Тя беше на рогата на дивия бик и все пак Христос я запази.

— Тогава го почети и му принеси хекатомба — отговори отсянка на раздразнение Петроний, — но не го карай да я спасява втори път. Нали помниш как Еол приел Одисей, когато той се върнал да го моли повторно за благоприятен вятър? Божествата не обичат да се повтарят.

— Когато й се възвърне здравето — отговори Виниций, — ще я заведа у Помпония Грецина.

— И добре ще сториш, защото Помпония лежи болна. Каза ми го един роднина на Авъл, Антистий. Тук в това време ще станат такива неща, че хората ще забравят за вас, а днес най-щастливи са тия, които са забравени. Нека Фортуна ви бъде слънце през зимата и сянка през лятото.

Като каза това, Петроний остави Виниций да се радва на щастието си, а сам отиде да разпита Теокъл за здравето на Лигия.

Но нея вече не я заплашваше опасност. Изтощението след треската в тъмницата, отровният въздух и несгодите в подземието биха я доубили, но сега я обкръжаваха най-нежни грижи и не само изобилие, но и разкош. По нареждане на Теокъл след два дни започнаха да я изнасят в градината около вилата, където тя оставаше дълго. Виниций украсяваше лектиката й с анемони, а най-вече с ириси, за да й напомнят атриума в дома на Авъл. Неведнъж, скрити в сянката на клонестите дървета, те се държаха за ръце и разговаряха за миналите страдания и тревоги. Лигия му казваше, че Христос нарочно го е превел през страданието, за да промени душата му и да я възвиси към себе си, а пък той чувстваше, че това е истината и че в него не е останало нищо от предишния патриций, който не признаваше никакъв друг закон освен своите собствени страсти. Но в тия спомени нямаше нищо горчиво и на двамата им се струваше, че цели години са преминали над главите им и че това страшно минало лежи вече далече зад тях. А заедно с това ги обгръщаше спокойствие, каквото не бяха изпитвали досега. Някакъв нов живот, някакво неизразимо върховно блаженство идваше към тях и ги завладяваше. В Рим цезарят можеше да си беснее и да изпълва целия свят с тревога, но те, чувствайки над себе си стократно по-могъща закрила, не се страхуваха вече нито от неговата омраза, нито от безумствата му, сякаш той вече не беше господар на живота или смъртта им. Веднъж, при залез слънце, те чуха рев на лъвове и на други диви зверове, който идваше от далечни вивариуми. Някога този далечен отглас като лоша прокоба изпълваше с тревога Виниций.

Сега те се спогледаха усмихнато, а после вдигнаха очи към вечерната заря. Лигия беше все още много слаба и не можеше да ходи сама; понякога тя заспиваше сред тишината на градината, а той бдеше над нея и като се вглеждаше в унесеното й в сън лице, неволно си мислеше, че това не е вече онази Лигия, която бе срещнал в дома на Авъл. Наистина затворът и болестта малко бяха угасили нейната красота. Тогава, когато той я виждаше в семейството на Авъл, и по-късно, когато отиде в дома на Мириам; за да я отвлече, тя беше прекрасна, прекрасна като статуя и като цвят едновременно; сега лицето й беше станалопочти прозрачно, ръцете й бяха изтънели, тялото отслабнало от болестта, устните й побледнели и очите й дори изглеждаха по-малко лазурни от преди. Златокосата Евника, която й носеше цветя и скъпи тъкани, за да й покрива нозете, до нея приличаше на кипърска богиня. Естетът Петроний напразно се мъчеше да открие в нея предишната съблазнителност, вдигаше рамене и си мислеше, че тая сянка от Елисейските полета не е струвала толкова усилия, толкова страдания и мъки, които едва не изсмукаха живота на Виниций. Но Виниций, който сега обичаше душата й, я обичаше още повече и когато бдеше над нея и съня й, струваше му се, че бди над целия свят.

следваща глава >> XXV