>> XXI

Всяка капка кръв на младия патриций кипна, когато той видя Лигия. Виниций забрави множеството, забрави стареца и своето собствено смайване от всички тия неразбираеми неща, които чуваше, и сега виждаше пред себе си само нея единствена.

Ето, най-сетне, след толкова усилия, терзания, мъки, той я бе намерил! За пръв път в живота си Виниций почувства, че радостта може да се хвърли върху гърдите като див звяр и да ги притисне до задушаване. Той, който смяташе, че Фортуна е длъжна да изпълнява всяко негово желание, сега едва вярваше на очите и на своето щастие. Ако не беше това недоверие, неговата пламенна натура можеше да го тласне към някаква необмислена постъпка; но той искаше първо да се увери дали това не е само някакво продължение на чудесата, с които се бе препълнила главата му тук, и дали не сънува. Но нямаше съмнение: виждаше Лигия и от нея го отделяха по-малко от двадесет крачки. Стоеше цялата осветена и той можеше да се опива от нейния образ колкото иска. Качулката бе паднала от главата й, разрошила бе косите й, устата й бяха полуотворени, очите устремени нагоре към апостола, лицето съсредоточено и възторжено. В тъмен вълнен плащ, тя беше облечена като момиче от простолюдието. Но Виниций никога не беше я виждал по-прекрасна; и въпреки целия хаос, който бе настъпил у него, порази го контрастът между това почти робско облекло и благородството на тази чудно хубава патрицианска глава. Любовта премина пред него като огън, огромна, смесена с някакво дивно чувство на копнеж, обожание, почит и страстно желание. Чувстваше наслада само като я гледаше, опиваше се от нея като с жива вода след дълга жажда. Лигия, застанала до великана лигиец, му се виждаше по-малка, отколкото преди, почти дете; забеляза още, че тя бе отслабнала. Кожата й беше почти прозрачна; правеше впечатление на цвете и на душа и затова той още повече жадуваше да притежава това същество, толкова различно от жените, които бе виждал или притежавал на Изток и в Рим. Чувстваше, че за нея би ги дал всичките, а заедно с тях и Рим, и света в добавка.

Загледан в Лигия, той съвсем би се забравил, ако не беше Хилон, който го дърпаше за края на плаща, уплашен да не би да направи нещо, което би ги изложило на опасност. В това време християните започнаха да се молят и да пеят. След миг екна „Maran atha“, а после великият апостол започна да кръщава с вода от фонтана подготвените за приемане на кръщението, представяха ги презвитерите. На Виниций се струваше, че тази нощ никога не ще се свърши. Той искаше сега да тръгне колкото се може по-бързо след Лигия и да я грабне по пътя или в жилището й.

Най-после някои почнаха да напускат гробището. Тогава Хилон пошепна:

— Да излезем, господарю, пред вратата, защото не сме свалили качулките си и хората ни гледат.

Така беше наистина. По време на словото на апостола всички отметнаха качулките си, за да могат да чуват по-добре, но те двамата не бяха последвали общия пример.

Съветът на Хилон беше уместен. Ако застанеха до вратата, щяха да следят всички, които излизаха. Лесно можеха да познаят Урс по ръста и походката.

— Да тръгнем след тях — каза Хилон, — ще видим в кой дом влизат, а пък утре или по-право още днес ти, господарю, ще обкръжиш с роби всички изходи и ще я вземеш.

— Не! — каза Виниций.

— Какво искаш да направиш, господарю?

— Ще влезем след нея в дома и ще я грабнем веднага; ти се нае да сториш това, Кротон!

— Да — каза ланистът, — и ще ти стана роб, господарю, ако не строша кръста на този бивол, който я пази.

Но Хилон започна да ги съветва да не правят това и да ги заклина в името на всички богове да го послушат. Той ги убеждаваше, ако ги познаят, да кажат, че Кротон е взет само за охрана, а не за да отвлече девойката. Ако я грабнеха само двамата, сами ще се изложат на смърт и нещо повече, могат да я изпуснат завинаги, а тя да се скрие на друго място или да напусне Рим. И какво ще правят тогава? Защо да не действат със сигурни средства, защо да се излагат на гибел и да развалят всичко?

Виниций, който с огромно усилие се сдържаше да не грабне в обятията си Лигия още там, на гробището, чувстваше, че гъркът има право, и може би щеше да се вслуша в съветите му, ако не беше Кротон, който гледаше да спечели наградата.

— Заповядай, господарю, на този дърт овен да млъкне — или ми разреши да стоваря юмрука си върху главата му. Веднъж в Буксент, където ме бе завел Луций

Сатурнин на игрите, ме нападнаха в една кръчма седем пияни гладиатори и нито един от тях не остана със здрави ребра. Не казвам да отвличаме девойката сега, сред тълпата, защото биха могли да ни счупят краката с камъни, но стигне ли тя веднъж у дома си, ще я грабна и ще ти я занеса, където искаш.

Виниций се зарадва, като чу тези думи, и отвърна!

— Така ще стане, кълна се в Херкулес! Утре може да не я намерим в къщата, ако пък ги изплашим, сигурно ще я отведат другаде.

— Този лигиец ми се вижда страшно силен! — изохка Хилон.

— Не те карам тебе да му държиш ръцете — отговори Кротон.

Все пак те трябваше да чакат още дълго и петлите вече пропяха на разсъмване, когато съгледаха Урс да излиза, а заедно с него и Лигия.

С тях вървяха няколко души. На Хилон се стори, че разпозна между тях и великия апостол; редом с апостола вървеше друг старец, много по-нисък, две по-възрастни жени и едно момче-юноша, което светеше с фенер. Зад тях вървеше множество от около двеста души. Виниций, Хилон и Кротон се смесиха с тях.

— Да, господарю — рече Хилон, — твоята девойка се намира под мощна закрила.

С нея е той, великият апостол, защото гледай там напред как хората коленичат пред него.

Хората наистина коленичеха, но Виниций не гледаше тях. Без да губи нито за миг Лигия от погледа си, мислеше само как да я отвлече и като човек, свикнал с най-различни военни коварства, той съставяше в главата си с войнишка точност целия план за отвличането. Чувстваше, че постъпката, на която се решаваше, беше дръзка, но знаеше добре, че дръзките нападения обикновено свършват с успех.

Пътят обаче беше дълъг и Виниций имаше време да мисли за това странно учение и за пропастта, която то беше изкопало между него и Лигия. Той разбра всичко, което се бе случило преди, разбра и защо бе станало. Бе достатъчно проницателен, за да го разбере.

Да, той досега не бе познавал Лигия. Той виждаше в нея чудно хубавата девойка, по-хубава от всички, и у него бе пламнала страстта, но сега разбра, че това учение я превръщаше в някакво различно от другите жени същество и че надеждата да бъде покорена тя от страстта, желанието, богатството, разкоша е суетна илюзия. Той разбра най-после това, което те двамата с Петроний не разбираха; а то бе, че тази нова религия вкореняваше в душата нещо непознато за света, в който той живееше, и че Лигия, дори и да го обичаше, не ще пожертва за него нищо от своята християнска истина; че ако за нея съществува наслада, то тя е много различна от тая, която търсеха и той, и Петроний, и дворът на цезаря, и целият Рим. Всяка друга жена, която познаваше, би могла да стане негова любовница, тази християнка можеше да бъде само жертва.

И като мислеше за това, той изпитваше палеща болка и гняв и в същото време чувстваше, че този гняв е безсилен. Да отвлече Лигия — това му се виждаше нещо невъзможно и той бе почти сигурен в него, но също бе сигурен, че в сравнение с това учение неговото мъжество и неговата власт са нищо и няма да му помогнат. Той, римският военен трибун, убеден, че силата на меча и юмрука, която бе завладяла света, вечно ще го владее, сега за пръв път в живота си прозря — извън тази сила може да има и нещо друго; затова с учудване си задаваше въпроса: какво е то?

И не можеше да си даде ясен отговор. В главата му се мяркаше само картината на гробището; събраното множество и образът на Лигия, вслушана с цялата си душа в словата на стареца, който разказваше за мъката, за смъртта и възкресението на Богочовека, който бе изкупил света и му бе обещал щастие отвъд Стикс.

А когато мислеше за това, в главата му настъпваше хаос.

Но от хаоса го изтръгваха оплакванията на Хилон, който започна да окайва своята съдба: той се бил наел да открие Лигия и с риск за живота си я бе намерил и посочил.

Какво повече искат от него? Нима се е наемал да я отвлича, и кой иска такова нещо от него, сакатия, лишен от два пръста, от него, стария човек, отдаден на размисъл, на наука и добродетел? Какво ще стане, ако такъв достоен господар като Виниций не успее да отвлече девойката? Наистина боговете трябва да бдят над избраните, но нима понякога не става така, сякаш боговете си играят, вместо да гледат какво се върши по света. Фортуна, както е известно, е със завързани очи и не вижда дори през деня, а какво остава през нощта. Ами ако стане така, че оная лигийска мечка хвърли върху благородния Виниций някой воденичен камък, бъчва с вино или — което е по-лошо — с вода, кой тогава ще отговаря — горкият Хилон, вместо да получи награда, ще дава сметка за случилото се.

Той, клетият мъдрец, се е привързал към благородния Виниций както Аристотел към Александър Македонски, и благородният Виниций поне да му дадеше онази кесия, която пред очите му беше напъхал в пояса си на излизане от къщи, тогава — в случай на нещастие — би имало с какво да извика незабавно помощ или пък да привлече самите християни. О! Защо не искат да послушат съветите на стареца, продиктувани от благоразумие и опитност?

Виниций, като чу това, извади кесията от пояса си и я хвърли на Хилон.

— Дръж и млъкни.

Гъркът почувства, че тя бе необикновено тежка и доби смелост.

— Цялата ми надежда е в това — каза той, — че Херкулес или Тезей са извършвали още по-трудни подвизи; а какво е моят личен, най-близък приятел, Кротон, ако не Херкулес? Тебе пък, достойни господарю, не ще назова полубог, защото си цял бог, и не ще забравиш и занапред бедния си, но верен слуга, за нуждите на когото трябва от време на време да се грижи някой, защото самият той задълбочи ли се веднъж в книгите, забравя всичко… Някаква там градинка от няколко стадии и къщица, макар и с най-малък портик за хладина през лятото, би било нещо достойно за такъв дарител. А сега ще се удивлявам отдалеч на вашите геройски подвизи, ще призовавам Юпитер да ви помага, а ако стане нещо, ще вдигна такава врява, че половината Рим ще се разбуди и ще ви дойде на помощ. Какъв лош и неравен път! Маслото във фенерчето ми догоря и ако Кротон, който е толкова благороден, колкото и силен, ме вземе на ръце и ме поноси до градските порти, аз предварително ще разбера дали ще отнесе девойката лесно, а той би постъпил като Еней, би спечелил благоволението на всички добри богове и аз бих бил съвсем спокоен за изхода на това начинание.

— Предпочитам да нося леша на овца, умряла от краста преди месец — отвърна ланистът, — но ако ми дадеш кесията, която ти хвърли достойният трибун, ще те нося чак до градските врати.

— Дано си счупиш палеца на крака, дано! — отговори гъркът. — Това ли разбра ти от поученията на този достопочтен старец, който представяше бедността и милосърдието като два най-големи добродетели?… Нима той не ти поръча да ме обичаш? Виждам, че никога не ще направя от тебе и най-лошия християнин дори и че по-лесно би било за слънцето да проникне през стените на мамертинската тъмница, отколкото истината — през твоя хипопотамски череп.

А Кротон, който притежаваше животинска сила, но не изпитваше никакви човешки чувства, каза:

— Не бой се! Християнин няма да стана! Не искам да изгубя последния си залък.

— Да, но ако имаше поне малко-малко представа от философия, ти щеше да знаеш, че златото е суета!

— Ти излез насреща ми с философията, а аз ще те ударя само веднъж с главата си в корема и ще видим кой ще спечели.

— Това същото би могъл да каже и волът на Аристотел — отвърна Хилон.

Съмваше, нощният мрак сивееше. Бледа светлина обточи зъбците на градските стени. Крайпътни дървета, сгради и пръснати тук-там надгробни паметници почнаха да се показват от дрезгавината. Пътят не беше вече съвсем пуст. Продавачите на зеленчуци и плодове бързаха за отварянето на градските порти и подвикваха на натоварените осли и мулета; тук-там скрибуцаха коли с дивеч.

По пътя и от двете му страни над самата земя се кълбеше лека мъгла, предвестник на хубаво време. В тая мъгла хората, гледани от разстояние, приличаха на духове.

Виниций се вглеждаше в стройната фигура на Лигия, която ставаше все по-сребриста в светлината на настъпващото утро.

— Господарю — рече Хилон, — бих те обидил, ако допуснех, че твоята щедрост ще секне; но сега, когато си ми платил, не можеш да ме подозираш, че говоря само за изгода.

Ето, съветвам те още веднъж, след като разбереш в кой дом живее божествената Лигия, да се върнеш у вас за роби и лектика и да не слушаш тази слонова тръба, Кротон, който се наема сам да отвлече девойката само за да изстиска кесията ти като цедило с извара.

— За това, което каза, имаш от мене един юмрук в гърба, между лопатките — и ще загинеш — обади се Кротон.

— За това имаш от мен диота кефалонско вино, тоест ще бъда здрав — отвърна гъркът.

Виниций не отговори нищо, защото наближиха градската врата, а там видяха нещо странно. Двама войника коленичиха, когато минаваше апостолът, а той за миг задържа ръцете си върху железните им шлемове, а после направи над тях кръстен знак. На младия патриций досега и през ум не бе му минавало, че между войниците може да има християни и той смаян помисли, че както в запален град пожарът обхваща все нови и нови домове, така и това учение с всеки изминат ден завладява все нови и нови души и се разпространява по-бързо, отколкото човек би могъл да си представи. Порази го това и по отношение на Лигия, защото се убеди, че ако тя би поискала да избяга от града, биха са намерили стражи, които сами щяха да й помогнат да излезе тайно. И той благославяше сега всички богове, че не беше станало така.

След като отминаха незастроените места отвъд стените, християните почнаха да се разпръсват.

Сега трябваше да вървят след Лигия по-нататък и по-предпазливо, за да не привлекат вниманието върху себе си. Хилон пък почна да се оплаква от рани и от бодежи в краката и оставаше все по-назад, а Виниций не му попречи, защото смяташе, че страхливият и недъгав грък сега вече няма да му трябва. Би му позволил дори да си върви, ако бе поискал, но достопочтеният мъдрец, макар и възпиран от благоразумието, тласкан, изглежда, от любопитство, продължаваше да върви след тях, а на моменти дори се приближаваше, като повтаряше съветите си и правеше предположения, че старецът, който съпровождаше апостола, ако не беше толкова нисък, можеше да бъде Главк.

Все пак те вървяха още дълго, чак до Задтибрието, и слънцето вече изгряваше, когато хората, с които беше Лигия, се разделиха. Апостолът, старата жена и момчето тръгнаха нагоре покрай реката, а по-ниският старец, Урс и Лигия се вмъкнаха в един тесен викус и след като извървяха още стотина крачки, влязоха в предверието на един дом; в него имаше два дюкяна — единият за маслини, другият за птици.

Хилон, който вървеше на около петдесет крачки след Виниций и Кротон, застана изведнъж като вкопан. Притисна се до стената и тихо им извика да се върнат при него.

И те така направиха, защото трябваше да се посъветват.

— Иди — каза му Виниций — и виж дали този дом няма изход на друга улица.

Хилон, въпреки че по-рано се оплакваше от рани на краката, сега се спусна толкова живо, като че ли на глезените си имаше крилцата на Меркурий; след малко се върна.

— Не — каза той, — изходът е само един.

След това сключи ръце:

— Заклевам те в Юпитер, Аполон, Веста, Кибела, Изида и Озирис, в името на Митра, Ваал и всички богове от Изток и Запад, заклевам те, господарю, откажи се от това намерение… Послушай ме…

Но изведнъж той се сепна и млъкна, защото забеляза, че лицето на Виниций побледня от вълнение, а очите му искряха като зениците на вълк.

следваща глава >> XXII