>> XVI

Хилон обаче не се обади много дълго, така че Виниций накрая не знаеше какво да мисли. Напразно си повтаряше, че за да донесе търсенето добър и сигурен резултат, трябва да не се бърза. И кръвта му, и поривистата му натура се бунтуваха против гласа на разсъдъка. Да не прави нищо, да чака, да седи със скръстени ръце, това беше нещо толкова противно на неговия нрав, че по никой начин не можеше да се примири с него.

Скитането из затънтените улички на града в тъмен робски плащ му се струваше едно самозалъгване и не можеше да го задоволи, защото беше напразно. Неговите освободени роби, на които бе наредил да търсят отделно, бяха хора хитри и опитни, но Хилон се оказа сто пъти по-ловък от тях. Заедно с това освен любовта към Лигия в него се зараждаше и упорството на играч, който иска да спечели играта. Виниций винаги беше такъв. От най-ранна възраст още той бе прокарвал това, което искаше, с буйността на човек, който не разбира, че не всичко може да се постигне и че понякога трябва да се откаже от него.

Наистина дисциплината във войската временно беше обуздала неговото своеволие, но същевременно бе му внушила, че всяка заповед, която дава на подчинените си, трябва да бъде изпълнена… А и продължителният му живот на Изток, сред огъващи се низкопоклонници, свикнали на робско послушание, още повече затвърди в него убеждението, че за неговото „искам“ няма граници. Затова сега силно страдаше и неговото самолюбие. А в тези несполуки, в тази съпротива и в самото бягство на Лигия имаше и нещо неразбираемо, някаква загадка, която той отчаяно се мъчеше да разреши.

Чувстваше, че Актея бе казала истината и че той не е бил безразличен на Лигия. Но ако е така, защо тя е предпочела скитничеството и бедността пред неговата любов, пред неговите ласки и пред живота в разкошния му дом? Той не можеше да намери отговор на този въпрос, но стигаше до неразбираемия за него извод, че между него и Лигия, между техните схващания, както и между неговия и на Петроний свят, от една страна, и света на Лигия и Помпония Грецина, от друга, съществува някаква разлика и някакво недоразумение, дълбоко като пропаст, която нищо не може да запълни и изравни. Тогава му се струваше, че трябва да изгуби Лигия и при тази мисъл губеше и остатъка равновесие, който Петроний искаше да запази у него. Имаше моменти, когато сам не знаеше дали обича Лигия, или я мрази; разбираше само, че трябва да я намери и че би предпочел да го погълне земята, отколкото да не я види и да не я притежава.

Въображението му беше толкова силно, че той я виждаше понякога много ясно, сякаш стоеше пред него; припомняше си всяка дума, която й беше казал и която бе чул от нея.

Чувстваше я близо до себе си; чувстваше я на гърдите си, в обятията си и тогава желанието го обзимаше като пламък. Любеше я и я зовеше. А като си помислеше, че е бил обичан от нея и че тя би могла доброволно да изпълни всичко, което той искаше от нея, обхващаше го огромна, бездънна жалост и някаква голяма нежност заливаше сърцето му като огромна вълна. Но имаше и моменти, когато бледнееше от ярост и се любуваше в мислите си на унижението и мъките, на които щеше да подложи Лигия, когато я намери.

Искаше не само да я има, но да я има като стъпкана робиня, а същевременно чувстваше, че ако трябва да избира: дали да бъде неин роб, или да не я види вече никога, той би предпочел да бъде неин роб. Имаше дни, в които той мислеше за белезите, които бичът би оставил върху розовото й тяло, а същевременно би искал да целува тези следи. Минаваше му през ум и че би бил щастлив, ако можеше да я убие.

В това вътрешно раздвоение, в мъките, неизвестността и терзанието той загуби здравето си, хубостта си дори. Стана безмилостен и жесток господар. Робите му и освободените дори се приближаваха до него с трепет, а когато наказанията без причина се сипеха върху тях колкото безмилостно, толкова и несправедливо, почнаха тайно да го ненавиждат. А той разбираше това и чувствайки своето усамотение, още повече си отмъщаваше на тях. Сега беше сдържан единствено с Хилон, боейки се да не би да се откаже от търсенето, а Хилон пък, като разбра това, започна да го завладява и да става все по-взискателен. Докато в началото винаги, когато идваше, уверяваше Виниций, че работата ще тръгне лесно и бързо, сега започна сам да намира трудности, наистина той не преставаше да го уверява в успешния край на търсенето, но не скриваше, че то ще трае дълго.

Най-после, след дълги дни на очакване, той дойде, но с толкова мрачно лице, че младият момък пребледня като го видя, спусна се към него и едва има сила да го запита:

— Няма ли я сред християните?

— Как не, господарю — отговори Хилон. — Но между тях намерих и Главк, лекаря.

— За кого говориш, какъв е пък този?

— Ти си забравил, значи, господарю, за стареца, с когото пътувах от Неапол за Рим и заради когото изгубих тези два пръста и сега не мога да държа перото в ръка.

Разбойниците, които отвлякоха неговата жена и деца, го мушнаха с нож. Аз го оставих умиращ в странноприемницата при Минтурне и дълго го оплаквах. Уви! Убедих се, че той е жив и до днес и че е в християнската община в Рим.

Виниций, който не можеше да разбере за какво става дума, разбра само, че този Главк е някаква пречка за намирането на Лигия и затова сподави гнева, който кипна в него, и каза:

— Ако си го защищавал, той трябва да ти е признателен и да ти помогне.

— Ах, достойни трибуне! Дори боговете не винаги са признателни, а какво остава за хората. Да! Би трябвало да ми е признателен. За нещастие обаче той е старец със слаб разум, объркан от възрастта и огорченията, и затова не само не ми е признателен, но току-що научих от неговите едноверци, че ме обвинявал в заговор с разбойниците и че из съм бил причина за неговите нещастия. Ето ми наградата за двата пръста!

— Аз съм сигурен, негоднико, че е било така, както той казва — каза Виниций.

— Тогава ти знаеш повече от него, господарю! — отговори с достойнство Хилон, — защото той само предполага, че е било така, но това не би му попречило да свика християните и да си отмъсти жестоко. И той би го направил непременно, а и другите непременно биха му помогнали. За щастие не знае името ми, а в дома, където се срещнахме, той не ме забеляза. Аз обаче го познах веднага и в първия момент исках да се хвърля на шията му. Задържаха ме само благоразумието и навикът да се замислям над всяка постъпка, която възнамерявам да извърша. Така че, след като излязох от молитвения дом, разпитах за него и тия, които го познават, ми казаха, че той бил предаден от своя спътник на идване от Неапол. Иначе аз не бих знаел, че им е разправял.

— Това не ме интересува! Казвай какво си видял в дома за молитви!

— Тебе не те интересува, господарю, но мене ме интересува толкова, колкото собствената ми кожа. А понеже искам моето учение да ме надживее, предпочитам да се откажа от наградата, която си ми обещал, отколкото да излагам живота си зарад суетно богатство, без което аз, като истински философ, мога да живея и да търся божествената правда.

Но Виниций се доближи до него със зловещо лице и започна да говори със сподавен глас:

— А кой ти е казал, че от ръката на Главк смъртта ще те срещне по-скоро, отколкото от моята? Откъде знаеш ти, куче, дали няма още сега да те закопаят в моята градина?

Хилон, който беше страхливец, погледна Виниций и в миг разбра, че една непредпазлива дума само, и ще загине.

— Ще я търся, господарю, и ще я намеря! — завика той бързо-бързо.

Настъпи мълчание, чуваше се само ускореното дишане на Виниций и далечната песен на робите, които работеха в градината.

Чак след малко гъркът, като забеляза, че младият патриций се е поуспокоил, заговори:

— Смъртта мина край мене, а аз я гледах толкова спокойно… като Сократ. Не, господарю! Не съм казал, че се отказвам да търся момичето, а исках само да ти кажа, че търсенето сега е свързано с голяма опасност за мене. Преди ти се съмняваше дали има на света някакъв Евриций и макар със собствените си очи да се увери, че синът на баща ми ти говореше истината, сега подозираш за Главк. Уви! Ако той беше само измислица иc можех свободно, без опасност да се движа между християните, така както преди, бих отстъпил за това клетата стара робиня, която купих преди три дни, да се грижи за мен стария и недъгавия. Но Главк съществува, господарю, достатъчно е само да ме зърне, и ти не ще ме видиш вече, а в такъв случай кой би ти намерил девойката?

Тук той отново млъкна, изтри сълзите си и продължи:

— Но докато Главк е жив, как да я търся, когато всеки миг мога да се натъкна на него, а натъкна ли се, ще загина и заедно с мене ще пропадне и моето търсене.

— Накъде биеш ти, какъв е изходът и какво искаш да се направи? — запита Виниций.

— Аристотел ни учи, господарю, че по-малките неща трябва да се жертват за по-големите, а цар Приам е казвал често, че старостта е тежко бреме. Ето това бреме на старостта и нещастията отдавна потиска Главк, и то така, че смъртта за него би била благодеяние. А какво е, според Сенека, смъртта, ако не освобождение?

— Прави се на шут пред Петроний, не пред мен и казвай какво искаш!

— Ако да си добродетелен, значи да си шут, нека боговете ми позволят да остана шут завинаги. Искам, господарю, да отстраня Главк, защото, докато той е жив, и животът ми, и моето търсене са в постоянна опасност.

— Тогава намери хора, които ще го пребият с тояги, аз ще платя за тях.

— Ще те одерат, господарю, и после ще използват тайната да те изнудват.

Разбойници в Рим — много, колкото песъчинки на арената, но не ще повярваш колко скъпо искат, когато порядъчният човек има нужда да ги наеме. Не, достойни трибуне! Ами ако при убийството стражите хванат убийците? Те сигурно ще признаят кой ги е наел и ще имаш неприятности. А мене няма да издадат, защото аз няма да им кажа името си. Лошо правиш, че не ми вярваш, защото — да оставим настрана моята честност, не забравяй, не тук става въпрос и за две други работи: за моята собствена кожа и за наградата, която си ми обещал.

— Колко са ти нужни?

— Нужни ми са хиляда сестерции; имай пред вид, господарю, че аз трябва да намеря честни разбойници, такива, които, като вземат пари предварително, да изчезнат безследно. За добра работа, добра награда! Пък да остане нещо и за мене, да ми изтриеш сълзите, които ще пролея от жал за Главк. Боговете са ми свидетели колко го обичах. Ако днес получа хиляда сестерции, за два дни душата му ще бъде в Хадес и чак там, ако душите запазват паметта и способността да мислят, той ще разбере колко съм го обичал.

Хора ще намеря още днес и ще им кажа, че от утре вечер за всеки ден от живота на Главк ще им спадам по сто сестерции. Хрумна ми още нещо, което, струва ми се, не може да не сполучи.

Виниций още веднъж му обеща исканата сума, но му забрани да говори повече за Главк, а го запита какви други новини е донесъл, къде е бил напоследък, какво е видял и открил. Но Хилон не можа да му каже много нови неща. Бил още в два молитвени дома и внимателно следял всички, особено жените, но не забелязал никоя, която да прилича на Лигия. Християните го смятат за свой, а откакто дал откупа за сина на Евриций, го почитали като човек, който върви по стъпките на Христос. Научил също, че един голям наставник, някой си Павел от Тарс, се намира в Рим, затворен поради оплакване на евреите, и решил да се запознае с него. Но най-много го зарадвало друго известие — върховният жрец на цялата секта, който бил ученик на Христос и комуто Христос поверил да води и напътства християните от целия свят, всеки момент щял да пристигне в Рим.

Всички християни, разбира се, ще искат да го видят и да чуят неговите поучения. Щели да се събират, много християни там и той, Хилон, щял да присъства; нещо повече, понеже в тълпата е лесно човек да се укрие, щял да заведе и Виниций. Тогава вече сигурно ще намерят Лигия. А отстранят ли веднъж Главк, няма да се изложат на голяма опасност. За отмъщение, биха си отмъстили, разбира се, и християните, но, общо взето, те са хора мирни.

Тук Хилон започна да разправя с известно учудване, че никога не е забелязал да се отдават на разврат, да отравят кладенци и фонтани, да са врагове на човешкия род, да се кланят на осел или да се хранят с месо от деца. Не! Не! Такова нещо не е видял. Вероятно между тях ще намери и такива, които за пари ще очистят Главк, но тяхното учение, доколкото му е известно, не подстрекава към никакви престъпления, напротив, повелява да се прощават обидите.

А Виниций си спомни какво му бе казала у Актея Помпония Грецина и слушаше думите на гърка с радост. И макар че чувството му към Лигия понякога привидно приличаше на омраза, той изпитваше облекчение, като чуваше, че учението, което тя и Помпония изповядват, не беше нито престъпно, нито гнусно. Заедно с това у него се пораждаше някакво неясно съзнание, че тази именно неизвестна нему тайнствена почит към Христа е създала разликата между него и Лигия и затова той почна да се бои от това учение и да го ненавижда.

следваща глава >> XVII