>> XVI

Господарю — говореше Хилон, — сега морето е като дървено масло, а вълните са като заспали… Да заминем за Ахея. Там те чака славата на Аполон, там те чакат венци, там хората ще те провъзгласят за бог, а боговете ще те приемат като равен на тях гост, но тук, господарю…

И млъкна, защото долната му устна затрепера толкова силно, че думите му се превърнаха в неразбираеми звуци.

— Ще заминем, след като свършат зрелищата — отговори Нерон. — Зная, че и тъй някои наричат християните innoxia corpora. Ако отпътувам, ще започнат да го повтарят всички. От какво се боиш ти, изгнила гъбо?

И той смръщи вежди, но загледа изпитателно Хилон, сякаш чакаше от него някакво обяснение, защото Нерон само се преструваше, че е спокоен. На последното представление той самият се уплаши от думите на Крисп и като се прибра у дома, не можеше да заспи от ярост и срам. Изведнъж суеверният Вестин, който слушаше мълчаливо техния разговор, се огледа и каза с тайнствен глас:

— Послушай тоя старец, господарю: у християните има нещо чудно… Тяхното божество им дава лека смърт, но може да е и отмъстително.

На това Нерон отговори бързо:

— Зрелищата не ги устройвам аз, а Тигелин.

— Да, аз — отговори Тигелин, който чу отговора на цезаря. — Аз и пет пари не давам за никакви християнски божества. Вестин, господарю, е надут от предразсъдъци мехур, а тоя мъжествен грък може да умре от страх пред настръхнала квачка, която брани пилетата си.

— Добре — каза Нерон, но нареди занапред да отрязват езиците на християните или да им запушват устата.

— Ще им ги затъкне огънят, о, божествени.

— Горко ми — простена Хилон.

Обаче цезарят, комуто вдъхна надежда дръзката самоувереност на Тигелин, се разсмя и каза, като сочеше стария грък:

— Гледайте как изглежда потомъкът на Ахил!

Наистина Хилон имаше ужасен вид. Остатъците от коса на главата му бяха побелели съвсем, върху лицето му беше застинал израз на някаква огромна тревога и потиснатост. Понякога изглеждаше като замаян и не в пълно съзнание. Често не отговаряше на въпросите, а понякога пък изпадаше в гняв и ставаше толкова дързък, че cавгустианите предпочитаха да не го закачат.

В такова състояние беше и сега.

— Правете каквото искате с мене, но на зрелищата повече няма да отида! — извика той отчаяно, като удряше ръце.

Нерон го изгледа за миг и се обърна към Тигелин:

— Ще имаш грижата в градините този стоик да бъде близо до мене. Искам да видя какво впечатление ще му направят нашите факли.

Хилон се ужаси от заплахата, която трептеше в гласа на цезаря.

— Господарю — каза той, — нищо няма да видя, защото не виждам нощем.

А цезарят отговори със страшна усмивка:

— Нощта ще бъде светла като ден.

След това се обърна към другите августиани и започна да говори за надбягванията, които имаше намерение да устрои в края на зрелищата.

Към Хилон се приближи Петроний, побутна го по рамото и му рече:

— Нали ти казах? Няма да издържиш.

Хилон отговори:

— Искам да се напия…

И протегна трепереща ръка към чашата с вино, но не можа да я поднесе до устата си. Като видя това, Вестин му взе чашата, приседна по-близо и го попита с любопитно и изплашено лице:

— Фуриите ли те преследват? А?

Старецът го загледа с отворени уста, като че ли не разбираше въпроса, и замига.

А Вестин повтори:

— Фуриите ли те преследват?

— Не — отговори Хилон, — но пред мене се простира нощ.

— Как тъй нощ?… Нека боговете се смилят над тебе! Каква нощ?

— Нощ ужасна и необятна, в която нещо се движи и върви към мене. Но аз не зная какво е и ме е страх.

— Винаги съм смятал, че те са магьосници. Не ти ли се присънва нещо?

— Не, защото не заспивам. Аз не мислех, че ще ги накажат така.

— Съжаляваш ли ги?

— Защо проливате толкова кръв? Чу ли какво говореше онзи от кръста? Горко ни!

— Чух — отговори тихо Вестин. — Но те са подпалвачи.

— Не е вярно!

— И хвърлят отрова във водата.

— Не е вярно!

— И убийци на деца…

— Не е вярно!

— Как така? — попита учудено Вестин. — Ти сам казваше това и ги предаваше в ръцете на Тигелин!

— Затова ме е обгърнала нощ и смъртта иде насреща ми… Понякога ми се струва, че вече съм умрял, и вие също.

— Не, умират те, а ние сме живи. Но кажи ми, какво виждат те, когато умират?

— Христос…

— Това техният бог ли е? Могъщ бог ли е той?

Обаче Хилон отговори с друг въпрос:

— Какви факли ще се палят в градината? Ти чу ли какво каза цезарят?

— Чух и зная. Наричат ги сарментиции и семаксии… Ще облекат християните в смъртни туники, напоени със смола, ще ги завържат на стълбове и ще ги подпалят… Дано само техният бог да не прати на града някакви бедствия… Семаксиите са страшно наказание.

— Предпочитам това, защото няма да има кръв — отговори Хилон. — Заповядай на роба да ми поднесе чашата до устата. Искам да пия, а разливам виното, защото ръката ми трепери от старост…

В това време другите също разговаряха за християните. Старият Домиций Афер се подиграваше на християните:

— Те са толкова много, че биха могли да разпалят междуособици, и спомняте ли си, бояхме се, че ще се защищават! А те умират като овце.

— Нека само се опитат! — каза Тигелин.

При тези думи се обади Петроний:

— Лъжете се! Те се защищават.

— Как?

— С търпение.

— Това е нов начин.

— Сигурно. Нима можете да кажете, че те умират тъй, както умират обикновените престъпници? Не! Те умират така, като че ли престъпници са тези, които ги обричат на смърт, тоест ние и целият римски народ.

— Що за празни приказки? — извика Тигелин.

— Hic Abdera![1] — отговори Петроний.

Обаче другите, поразени от справедливостта на неговата забележка, взеха да се споглеждат учудено и да повтарят:

— Вярно! Има нещо по-различно и особено в тяхната смърт.

— Казвам ви, че те виждат своето божество — извика отстрани Вестин.

Тогава няколко августиани се обърнаха към Хилон.

— Хей, старче, ти ги познаваш добре: кажи ни какво виждат те.

А гъркът изплю вино върху туниката си и отговори:

— Възкресение!…

И той започна да трепери така, че тези, които седяха близо до него, се разсмяха високо.