>> XIV

В това време слънцето беше слязло ниско на запад и сякаш се разтапяше във вечерния блясък. Зрелището беше свършило. Тълпите започнаха да напущат амфитеатъра и да се изливат в града през коридорите, наричани вомитории. Само августианите се забавиха, защото чакаха да отмине вълната. Те всички бяха напуснали местата си и бяха се събрали при подиума, където цезарят се появи отново, за да слуша похвали. Макар че след края на песента зрителите не скъпяха ръкоплясканията си, за него това не беше достатъчно — той очакваше възторг, който да стигне до лудост. А и сега напразно звучаха хвалебните химни, напразно весталките целуваха божествените му ръце, а Рубрия се наведе тъй, че червенокосата й глава докосна гърдите му. Нерон не беше доволен и не можеше да скрие това. Учудваше го и същевременно го безпокоеше обстоятелството, че Петроний пази мълчание. Някоя похвална и умело изтъкваща достойнствата на песента дума от неговата уста би го успокоила много в тая минута. Най-после, като не можа да издържи, той му кимна, а когато Петроний дойде на подиума, обърна се към него:

— Кажи.

А Петроний отвърна студено:

— Мълча, защото не мога да намеря думи. Ти надмина сам себе си.

— И на мене тъй ми се струва, но този народ?

— Нима можеш да искаш мелези да разбират от поезия?

— Значи, и ти си забелязал, че не ми благодариха тъй, както заслужавах?

— Защото си избрал лош момент.

— Защо?

— Защото мозъци, отровени от задуха на кръвта, не могат да слушат внимателно.

Нерон стисна юмруци и отвърна:

— Ах, тези християни! Изгориха Рим, а сега и мене оскърбяват. Какви ли наказания още да измисля за тях?

Петроний схвана, че върви по погрешен път и че думите му ще доведат до резултат, обратен на желания. Затова, като искаше да отклони мислите на цезаря в друга посока, наведе се към него и му пошепна:

— Твоята песен е чудна, но ще ти направя само една забележка: стъпката на четвъртия стих в третата строфа можеше да бъде още по-добра.

А Нерон се изчерви от срам, като хванат в някакво позорно деяние, огледа се ужасен и отговори също тъй тихо:

— Ти всичко забелязваш!… Зная!… Ще го преработя!… Но нали никой друг не е забелязал? А ти, заклевам те в любовта на боговете, не казвай никому… ако… ти е мил животът…

Петроний сви вежди и отговори, сякаш обхванат от скука и апатия:

— Можеш, божествени, да ме осъдиш на смърт, ако ти преча, но не ме плаши със смъртта, защото боговете знаят най-добре дали се страхувам от нея.

И докато казваше това, гледаше цезаря право в очите, а той след малко отвърна:

— Не се сърди… Знаеш, че те обичам…

„Лош знак!“ — помисли си Петроний.

— Днес щях да ви каня на угощение — продължаваше Нерон, — но предпочитам да се затворя и да изгладя оня проклет стих в третата строфа. Освен тебе могъл е да забележи грешката и Сенека, а може би и Секунд Каринат, но аз веднага ще се освободя от тях.

Щом каза това, той извика Сенека и му съобщи, че го изпраща заедно с Акрат и Секунд Каринат в Италия и във всички провинции за пари, които им заповядва да съберат от градове и села, от прочутите храмове, с една дума, отвсякъде, откъдето ще могат да се намерят или да се изстискат. Обаче Сенека, който разбра, че му възлагат да върши грабителство, светотатство и разбойничество, отказа направо.

— Трябва да отида на село, господарю — каза той, — и да чакам смъртта, понеже съм стар и нервите ми са болни.

Иберийските нерви на Сенека, по-силни от Хилоновите, може би не бяха болни, но здравето му не беше добро, беше заприличал на сянка и главата му напоследък беше побеляла съвсем.

А Нерон го погледна и си помисли, че може би наистина няма да го чака дълго да умре, и отговори:

— Не искам да ти налагам да пътуваш, ако си болен, но понеже от любов към тебе искам да те имам близо до себе си, то вместо да заминеш на село, ще се затвориш в къщата си и няма да я напущаш.

След това се разсмя и каза:

— Ако изпратя Акрат и Каринат сами, все едно, че изпращам вълци за овце. Кого да им поставя за началник?

— Постави мене, господарю! — каза Доминиций Афер.

— Не! Не искам да навлека на Рим гнева на Меркурий, когото бихте надминали в кражбите. Нужен ми е някой стоик като Сенека или като новия ми приятел философ Хилон.

При тези думи той се огледа наоколо и попита:

— Ами какво стана с Хилон?

А Хилон, който на чистия въздух беше се свестил и после беше се върнал в амфитеатъра за песента на цезаря, се приближи и каза:

— Тук съм, светла рожбо на слънцето и луната. Бях болен, но твоята песен ме излекува.

— Ще те изпратя в Ахея — каза Нерон. — Ти сигурно знаеш колко има във всеки храм до последния грош.

— Стори го, Зевсе, и боговете ще ти дадат такъв данък, какъвто никога никому не са давали.

— Бих го направил, но не искам да те лишавам от зрелищата.

— Ваал!… — рече Хилон.

Но августианите, доволни, че настроението на цезаря се поправи, взеха да се смеят и да викат:

— Не, господарю! Не лишавай тоя мъжествен грък от зрелищата.

— Но ме лиши, господарю, от вида на тези кресливи капитолийски гъски, чиито мозъци — всички заедно, не биха напълнили и чашката на един желъд — отвърна Хилон.

— Ето, аз пиша, о първородни сине Аполонов, химн на гръцки език в твоя чест и затова искам да прекарам няколко дни в храма на музите, за да ги моля за вдъхновение.

— О, не! — извика Нерон. — Искаш да се измъкнеш от другите зрелища. Това няма да стане.

— Кълна ти се, господарю, че пиша химн.

— Тогава ще го пишеш нощем. Моли се на Диана за вдъхновение, нали тя е сестра на Аполон.

Хилон наведе глава, поглеждайки злобно присъстващите, които отново започнаха да се смеят. А цезарят се обърна към Сенецион и Сулий Нерулин:

— Представяте ли си, едва успяхме да се справим с половината от определените за днес християни.

При тези думи старият Аквил Регул, голям познавач на въпросите, свързани с амфитеатъра, помисли малко и се обади:

— Тези зрелища, в които вземат участие хора sine armis et sine arte, траят пак почти толкова дълго, а са по-малко забавни.

— Ще заповядам да им дават оръжие — отговори Нерон.

Обаче суеверният Вестин се сепна от своята замисленост и попита с тайнствен глас:

— Забелязахте ли, че те виждат нещо, като умират? Гледат нагоре и умират сякаш без страдания. Сигурен съм, че виждат нещо…

Казвайки това, той вдигна очи нагоре — над амфитеатъра нощта вече започваше да разгъва своя обсипан със звезди велариум. Но другите отговориха със смях и с шеговити предположения какво могат да виждат християните в минутата на смъртта. В това време цезарят даде знак на робите факлоносци и напусна цирка, а след него и весталките, сенаторите, чиновниците и августианите.

Нощта беше ясна, топла. Пред цирка още сновяха тълпи, любопитни да видят тръгването на цезаря, но някак мрачни и мълчаливи. Тук-там се разнесе ръкопляскане, обаче веднага затихна. От сполиариума скърцащи коли изкарваха непрестанно кървавите останки на християните.

По пътя Петроний и Виниций мълчаха. Едва когато наближиха къщата, Петроний попита:

— Ти мисли ли за това, което ти казах?

— Да — отвърна Виниций.

— Вярваш ли, че сега и за мене този въпрос е най-важното нещо? Трябва да я освободя въпреки цезаря и Тигелин. Това е като борба, в която съм решил да победя, това е сякаш игра, в която искам да спечеля макар и с цената на собствената си кожа…

Днешният ден затвърди още повече това мое намерение.

— Нека Христос те възнагради!

— Ще видиш.

Така разговаряйки, те се спряха пред входа на къщата и слязоха от лектиката. В същия миг се приближи към тях някаква тъмна фигура и попита:

— Тук ли е благородният Виниций?

— Да — отвърна трибунът, — какво искаш?

— Аз съм Назарий, син на Мириам. Ида от затвора и ти нося вест за Лигия.

Виниций сложи ръка на рамото му и в светлината на факлата го загледа в очите, без да може да каже ни една дума. Но Назарий отгатна въпроса, който замираше на устните му, и отговори:

— Жива е досега. Урс ме изпраща при тебе, господарю, да ти кажа, че тя има треска, но се моли и повтаря твоето име.

А Виниций отвърна:

— Слава на Христа, който може да ми я върне.

После повика вътре Назарий и го заведе в библиотеката. А след малко дойде и Петроний, за да слуша разговора им.

— Болестта я спаси от позор, защото палачите се страхуват. Урс и лекарят Главк бдят над нея денем и нощем.

— Пазачите същите ли са?

— Да, господарю, и тя е в тяхното помещение. Затворниците, които бяха в долния затвор, измряха всички от треската или се задушиха от зловония.

— Ти кой си?

— Благородният Виниций ме познава. Аз съм син на вдовицата, у която живееше Лигия.

— И си християнин?

Младежът погледна въпросително Виниций, но като видя, че в тоя миг той се моли, вдигна глава и рече:

— Да.

— Как влизаш свободно в затвора?

— Аз се наех, господарю, да изнасям тела на умрели и направих това нарочно, за да ходя да помагам на своите братя и да им нося вести от града.

Петроний се вгледа по-внимателно в прекрасното лице на младежа, в сините му очи, буйни коси, а после попита:

— От кой край си ти, момко?

— Аз съм галилеянин, господарю.

— Искаш ли Лигия да бъде свободна?

Момъкът вдигна очи:

— Да. Макар и да трябва после самият аз да умра.

В това време Виниций прекъсна молитвата и каза:

— Кажи на пазачите да я сложат в ковчег като умряла. Ти си избери помощници, които ще я изнесат през нощта заедно с тебе. Като наближите Вонещите ями, ще видите да чакат хора с лектика, на които ще дадете ковчега. На пазачите обещай от мое име, че ще им дам толкова злато, колкото може всеки да носи в наметалото си.

И като говореше така, лицето му бе изгубило обикновения си мъртвешки вид, в него се събуди войникът, у когото надеждата възвърна предишната енергия.

Назарий пламна от радост, вдигна ръце и извика:

— А когато бъде свободна, нека я изцели Христос!

— Мислиш ли, че пазачите ще се съгласят? — попита Петроний.

— Те ли, господарю? Стига да знаят, че няма да ги сполети наказание или мъка!

— Да! — каза Виниций. — Пазачите бяха съгласни дори тя да избяга, още по-лесно ще позволят да бъде изнесена като мъртва.

— Наистина — каза Назарий, — има поставен човек да проверява с нажежено желязо дали телата, които изнасяме, са мъртви. Но той взема по няколко сестерции, за да не докосва с желязото лицата на умрелите. За една жълтица пък ще докосне ковчега, а не тялото.

— Кажи му, че ще получи пълна кесия жълтици — каза Петроний. — Но ще успееш ли да подбереш сигурни помощници?

— Ще намеря такива, които за пари биха продали и собствените си жени и деца.

— Къде ще ги намериш?

— В самия затвор или в града. Пазачите, щом веднъж са подкупени, ще пуснат, когото поискат.

— В такъв случай ще въведеш мене като наемник — каза Виниций. Но Петроний взе да го разубеждава енергично да не прави това. Преторианците можеха да го познаят даже преоблечен и всичко би могло да пропадне.

— Нито в затвора, нито при Вонещите ями — казваше той. — Трябва всички, и цезарят, и Тигелин, да бъдат убедени, че тя е умряла, инак ще наредят веднага да започне гонитба. Подозренията можем да приспим само ако ние останем в Рим, когато тя бъде отведена в Албанските планини или по-далеч, в Сицилия; едва след една или две седмици ти ще се разболееш и ще повикаш Нероновия лекар, който ще ти нареди да заминеш в планините. Тогава ще се съберете, а после…

Тук той се замисли за малко, а след това махна с ръка и каза:

— После може би ще настанат други времена.

— Нека Христос се смили над нея — каза Виниций, — защото ти говориш за Сицилия, а тя е болна и може да умре…

— На първо време ще я настаним по-близо. Нея ще я излекува самият въздух, стига да я изтръгнем от затвора. Нямаш ли някъде в планините някой арендатор, на когото можеш да се довериш?

— Да! Имам! Да! — отговори бързо Виниций. — Около Кориоли в планината има един сигурен човек, който ме е носил на ръце, когато бях още дете, и ме обича и досега.

Петроний му подаде дъсчица за писане:

— Пиши му да дойде утре тук. Пратеник ще изпратя веднага.

След това той повика роба, който служеше в атриума, и му даде необходимите нареждания. След няколко минути конникът роб тръгна, за да стигне още през нощта в Кориоли.

— Бих искал при пътуването да я придружава Урс… Ще бъда по-спокоен…

— Господарю — каза Назарий, — той има свръхестествена сила. Ще строши решетката и ще последва Лигия. Над отвесния и висок зид има един прозорец, под който няма стража. Аз ще занеса на Урс въже, а другото той сам ще свърши.

— Заклевам ви в Херкулес! — каза Петроний. — Нека да се измъква, както му харесва, но не заедно с нея и не два или три дни след нея, защото ще тръгнат подире му и ще открият нейното убежище. Кълна се в Херкулес! Нима искате да погубите себе си и нея? Забранявам ви да му споменавате за Кориоли или си измивам ръцете.

Двамата разбраха, че е прав и замълчаха. След това Назарий реши да си тръгва, като обеща пак да дойде на разсъмване.

С пазачите той се надяваше да се споразумее още тази нощ. Но преди това искаше да се отбие при майка си, която през цялото време се безпокоеше за него поради несигурните и страшни времена. След като размисли, той реши да не търси помощник в града, а да намери и да подкупи едного от ония, които изнасяха заедно с него трупове от затвора.

Но на тръгване той пак се спря и като се отдели настрана с Виниций, взе да му шепне:

— Господарю, няма никому да кажа за нашето намерение, даже и на майка си няма да кажа, но апостол Петър обеща да дойде у нас от амфитеатъра и на него ще кажа всичко.

— В този дом можеш да говориш високо — отговори Виниций. — Апостол Петър беше в амфитеатъра с хората на Петроний. Впрочем и аз ще дойда с тебе.

Той нареди да му донесат наметало на роб и после двамата излязоха.

Петроний дълбоко въздъхна.

„Аз желаех — мислеше си той — Лигия да умре от тази треска, защото за Виниций това би било най-малкият ужас. Но сега съм готов да принеса на Ескулап златен триножник, стига тя да оздравее… Ах ти, Меднобради, искаш да си устроиш зрелище от страданието на един влюбен! Ти, Августа, по-рано завидя на красотата на девойката, а сега би я изяла сурова, защото е загинал твоят Руфий… Ти, Тигелин, искаш да я погубиш напук на мене!… Ще видим. Аз ви казвам, че очите ви няма да я видят на арената, защото или тя ще умре от собствена смърт, или аз ще я изтръгна от вас като от кучешки муцуни. И ще я изтръгна тъй, че вие няма да знаете за това, а после колкото пъти ви погледна, толкова пъти ще си помисля: «Ето глупците, които Петроний изигра…»“

И доволен от себе си, той мина в триклиниума, където седна да вечеря заедно с Евника. По време на вечерята един лектор им четеше идилиите на Теокрит. Навън вятърът докара облаци откъм Соракте и неочаквана буря смути тишината на ясната лятна нощ.

Над седемте хълма от време на време се разнасяха гръмотевици, а те, легнали един до друг край трапезата, слушаха поета, който възпяваше на звучното дорийско наречие любовта на овчарите, и после, успокоени, се готвеха за сладка почивка.

Но Виниций се върна. Като узна това, Петроний отиде при него и го попита:

— Е, какво? Да не сме решили нещо ново? Назарий отиде ли вече в затвора?

— Да — отговори младият човек, като оправяше мократа си от дъжда коса, — Назарий отиде да се уговори с пазачите, а аз видях Петър. Той ми поръча да се моля и да вярвам.

— Ако всичко тръгне успешно, утре през нощта тя ще може да бъде изнесена…

— Арендаторът с хората си трябва да бъде тук на разсъмване.

— Не е далеч. Сега си почини.

Но Виниций коленичи в спалнята си и започна да се моли.

При изгрев слънце пристигна от Кориоли арендаторът Нигер. Той беше дошъл, както му бяха наредили — с мулета, лектика и четирима верни хора, избрани измежду британските роби, които впрочем от предпазливост беше оставил в една кръчма в Субура.

Виниций, който остана буден цялата нощ, излезе да го посрещне, а той, като видя младия господар, се разчувства и му каза, целувайки очите, и ръцете му:

— Скъпи, болен ли си, или тревоги са ти изсмукали кръвта от лицето, защото едва те познах от пръв поглед.

Виниций го заведе на вътрешната тераса, наречена ксист, и там го посвети в тайната. Нигер слушаше съсредоточено и по бодрото му, загоряло лице се изписа голямо вълнение, което той не се и стараеше да овладее.

— Значи, тя е християнка? — извика той.

И загледа изпитателно Виниций в лицето, а той очевидно отгатна какво го питаше погледът на селяка, защото отвърна:

— И аз съм християнин…

Тогава в очите на Нигер блеснаха сълзи; за миг той замълча, а след това вдигна ръце и каза:

— О, благодаря ти, Христе, че си отворил най-скъпите за мен очи на света.

После прегърна главата на Виниций и плачейки от щастие, взе да го целува по челото.

След малко дойде Петроний, който водеше със себе си Назарий.

— Имаме добри известия! — каза той отдалеч.

Наистина известията бяха добри. Преди всичко лекарят Главк уверявал, че нямало опасност за живота на Лигия, макар че тя страдаше от същата треска, от която в Тулианум и по другите затвори умираха всеки ден стотици хора. Въпросът с пазачите и с човека, който проверяваше мъртвите с нажежено желязо, не представлявал ни най-малка трудност. С помощника, Атис, също било уговорено.

— Пробихме ковчега тъй, че болната да може да диша — разказваше Назарий. — Цялата опасност е само в това, да не би тя да изохка или да извика в момента, когато минаваме край преторианците. Но тя е твърде отслабнала и от сутринта лежи със затворени очи. Впрочем Главк ще й даде приспивателно питие. Ще го направи той сам от лекарствата, които аз занесох от града. Капакът на ковчега няма да бъде закован. Лесно ще го повдигнете и ще вземете болната в лектиката, а ние ще поставим дълъг чувал с пясък, който трябва да приготвите предварително.

Виниций слушаше тези думи блед като платно, но слушаше с такова напрежение и внимание, че сякаш отгатваше предварително какво ще каже Назарий.

— Няма ли да изнасят някакви други тела от затвора? — попита Петроний.

— Тази нощ умряха двайсетина души, а до вечерта ще умрат още около петнайсет — отговори младежът, — ние трябва да се движим с цялата процесия, но ще ходим по-бавно, за да останем на края. На първия завой другарят ми ще започне нарочно да куца.

Така ще изостанем много зад другите. Вие ни чакайте около малкия храм на Либитина.

Дано бог даде нощта да бъде тъмна като в рог.

— Ще даде — каза Нигер. — Снощи вечерта беше ясна, а след това неочаквано излезе буря. Днес небето е пак чисто, но е задушно от сутринта. Сега всяка нощ ще има дъждове и бури.

— Без светлина ли се движите? — попита Виниций.

— Само отпред носят факли. Вие за всеки случай бъдете около храма на Либитина веднага щом се стъмни, макар че обикновено изнасяме труповете едва към полунощ.

Те замълчаха, чуваше се само ускореното дишане на Виниций.

Петроний се обърна към него:

— Вчера казвах, че ще е най-добре ние двамата да останем в къщи. Но сега виждам, че и аз самият не ще издържа да чакам тук… Впрочем, ако беше въпрос за бягство, би трябвало да се действа с по-голяма предпазливост, но щом ще я изнесат като умряла, навярно никому и през ум няма да мине някакво подозрение.

— Да, да! — отговори Виниций. — Аз трябва да бъда там. Сам ще я извадя от ковчега.

— Веднъж да се намери в моя дом в Кориоли, после аз отговарям за нея — каза Нигер.

С това разговорът свърши. Нигер се отправи към кръчмата при своите хора.

Назарий, с кесия злато под туниката си, се върна в затвора. За Виниций започна ден, пълен с безпокойство, треска, тревога и очакване.

— Работата трябва да успее, защото е добре замислена — говореше му Петроний.

— По-добре и не може да бъде. Ти трябва да се преструваш на опечален и да ходиш с тъмна тога. Но цирковете не оставяй. Нека те виждат… Така е обмислено всичко, че не може да има неуспех. Да! Но сигурен ли си напълно в тоя арендатор?

— Той е християнин — отговори Виниций.

Петроний го погледна учудено, после взе да свива рамене и да говори сякаш на себе си:

— Кълна се в Полукс! Как се разпространява това все пак! И как се крепи в човешките души!… Пред такава опасност хората биха се отказали от всички римски, гръцки и египетски богове. Все пак това е чудно… Кълна се в Полукс!… Ако вярвах, че нещо в света още зависи от нашите богове, бих обещал сега на всекиго по шест бели бика, а на капитолийския Юпитер дванайсет… Но и ти не скъпи обещанията си пред твоя Христос…

— Аз съм му отдал душата си — отвърна Виниций.

И се разделиха. Петроний се върна в кубикулума, а Виниций отиде да погледа отдалече затвора, оттам се запъти чак към склона на Ватиканския хълм, към жилището на копача, където беше получил кръщение от ръцете на апостола. Струваше му се, че там Христос ще го чуе по-скоро, отколкото където и да било другаде. И като го намери, той се хвърли на земята и съсредоточи всички сили на наболялата си душа в молитва за милосърдие и се унесе в нея тъй, че забрави къде се намира и какво става с него.

Едва следобед го събуди далечният отглас на тръбите, който идеше откъм Нероновия цирк. Тогава излезе от хижата и взе да се оглежда като току-що пробуден от сън. Наоколо цареше горещина и тишина, прекъсвана от редките звуци на медни тръби и от постоянното страстно свирене на щурците. Бе станало задушно; небето над града беше още синьо, но на хоризонта към Сабинските планини се събираха тъмни облаци.

Виниций се върна в къщи. В атриума го чакаше Петроний.

— Бях в Палатин — рече той. — Нарочно се показах там и даже поиграх на кости.

Довечера у Аниций има пир. Казах, че ще отидем, но едва след полунощ, понеже преди това трябва да се наспя. Аз наистина ще отида, а добре би било да дойдеш и ти.

— Няма ли някакви известия от Нигер или от Назарий? — попита Виниций.

— Не. Ще ги видим едва в полунощ. Забеляза ли, че ще има буря?

— Да.

— Утре щяло да има зрелище с разпнати християни, но може би дъждът ще попречи.

След това той се приближи и като хвана Виниций за рамото, каза му:

— Но нея няма да я видиш на кръст, а в Кориоли. Кълна се в Кастор, не бих дал оня миг, когато ще я освободим, за всичките скъпоценности на Рим. Нощта не е далеч…

Действително нощта беше близко, а тъмнината започна да пада над града по-рано от обикновено поради облаците, които бяха закрили целия хоризонт. С настъпването на нощта заваля силен дъжд, който се изпаряваше от нагорещените от дневния пек камъни и изпълни улиците на града с мъгла. След това дъждът ту преставаше, ту отново се изливаше в краткотрайни порои.

— Да побързаме! — каза най-после Виниций. — Поради бурята могат да изнесат по-рано телата от затвора.

— Време е! — отговори Петроний.

Двамата взеха галски наметала с качулки и излязоха на улицата през градинската вратичка. Петроний се беше въоръжил с къс римски нож, наречен сика, който той вземаше винаги когато излизаше нощем.

Градът беше пуст поради бурята. От време на време светкавица раздираше облаците и озаряваше с ярка светлина стените на новопостроените или строящи се още къщи и мокрите плочи на улиците. На тази светлина те видяха най-после, след доста дълъг път, възвишението, на което се намираше малкият храм на Либитина, а в подножието няколко мулета и коне.

— Нигер! — извика тихо Виниций.

— Тук съм, господарю! — обади се глас в дъжда.

— Готово ли е всичко?

— Да, скъпи. Щом се стъмни, ние бяхме тук. Скрийте се в изкопа, защото ще се измокрите до кости. Каква буря! Мисля, че ще вали град.

Наистина опасението на Нигер се оправда. Веднага заваля град, отначало дребен, а след това все по-едър и по-гъст. Изведнъж стана хладно.

А те разговаряха тихо в изкопа, скрити от вятъра и ледения град.

— И да ни види някой — казваше Нигер, — няма в нищо да се усъмни, защото приличаме на хора, които чакат да мине бурята. Страхувам се само да не отложат изнасянето на труповете за утре.

— Градът няма да вали дълго — каза Петроний. — Трябва да чакаме и до зори дори.

И те чакаха, като се ослушваха няма ли до тях да достигне глас от процесията.

Градушката наистина престана, но веднага след това започна да плющи пороен дъжд. От време на време излизаше вятър и донасяше откъм Вонещите ями страшна миризма на разлагащи се тела, погребани плитко и небрежно.

Изведнъж Нигер се обади:

— Виждам светлинна през мъглата… една, две, три… това са факли.

И се обърна към хората си:

— Внимавайте да не пръхтят мулетата.

— Идат! — каза Петроний.

Наистина светлинните ставаха все по-ясни. След малко можеха да се различат люлеещите се от вятъра пламъци на факлите.

Нигер взе да се кръсти и моли. В това време мрачното шествие наближи и когато се изравни с храма на Либитина, спря. Петроний, Виниций и Нигер се притиснаха мълчаливо към подножието на хълма — не разбирайки какво означава това. Но носачите се бяха спрели само за да си обвият лицата и устата, за да се запазят от задушливия смрад, който при самите путикули беше просто непоносим. След това вдигнаха носилките с ковчезите и отминаха нататък.

Само един ковчег се задържа срещу храма.

Виниций се спусна към него, а подире му Петроний, Нигер и двамата британски роби с лектиката.

Но преди да стигнат, в тъмнината се чу пълният с болка глас на Назарий:

— Господарю, преместиха я заедно с Урс в Есквилинския затвор… Ние носим друго тяло, а нея откараха преди полунощ!…

След като се върна в къщи, Петроний беше мрачен като буря, не се и опитваше дори да утешава Виниций. Разбираше, че не може и да се мечтае да освободят Лигия от есквилинските подземия. Предполагаше, че вероятно затова е била пренесена от Тулианум, за да не умре от треската и да не избегне отредената й съдба в амфитеатъра.

Но тъкмо това показваше, че бдяха над нея и я пазеха по-внимателно от другите. Петроний съжаляваше с цялата си душа и нея, и Виниций, но го ядеше освен това и мисълта, че за пръв път в живота си не е успял в нещо и за пръв път е бил победен в една борба.

„Изглежда, Фортуна ме напуща — казваше си той, — но боговете се лъжат, ако смятат, че ще се съглася на такъв живот например като неговия.“

И той погледна Виниций, който също го гледаше с разширени зеници.

— Какво ти е? Тресе ли те? — каза Петроний.

А той му отговори с някакъв страшен, пречупен и бавен глас, подобен на гласа на болно дете:

— Аз вярвах, че той може да ми я върне.

Над града затихваха последните гръмотевици на бурята.

следваща глава >> XV