>> XIV

В Рим вече се знаеше, че по пътя си цезарят иска да посети Остия или по-право, най-големия кораб на света, който току-що бе докарал жито от Александрия, оттам по Крайбрежния път ще замине за Анций. Заповедите бяха вече издадени преди няколко дена, затова при Порта Остиензис от сутринта се беше събрала тълпа, която се състоеше от римско простолюдие и бедняци от всички народности по света, дошли, за да наситят очите си с гледката, която представляваше цезаровата свита и на която римският плебс никога не можеше да се нагледа. Пътят за Анций не беше нито труден, нито дълъг, а в самия град от великолепни дворци и вили можеше да се намери всичко необходимо не само за удобство, но и за най-изискания разкош по това време. Цезарят обаче, когато заминаваше, имаше обичай да взема със себе си всички предмети, които му харесваха, като се почне от музикалните инструменти и домашните съдове и се стигне до статуите и мозайките, които поставяха дори тогава, когато се спираше за малко — за почивка или за ядене. Затова го придружаваха цели тълпи слуги, без да се смятат отредите преторианци и августиани, от които всеки си имаше отделна свита роби.

Тоя ден рано сутринта овчарите от Кампания с кози кожи на краката и с почернели от слънцето лица изкараха през градските врати петдесет ослици, за да може Попея на другия ден след пристигането в Анций да се окъпе, както обикновено, в тяхното мляко. Със смях и задоволство тълпата гледаше как сред облаци от прах се люшкаха дългите уши на ослиците и с радост слушаше плющенето на камшиците и дивите викове на пастирите.

След ослиците се втурна тълпа деца, почистиха пътя грижливо и започнаха да хвърлят цветя и клонки от пинии. Тълпата повтаряше с известно чувство на гордост, че целият път чак до Анций щял да бъде покрит с цветя, събрани от частните градини в околността и скъпо купени от търговците при Порта Мугионис. Колкото повече време минаваше, толкова повече навалицата растеше. Някои бяха дошли да изпратят семействата си и за да не им се стори чакането дълго, слагаха храната си по камъните, предназначени за новото светилище на Церера, и ядяха прандиум на открито. Тук-там се образуваха групи, в които първите места заемаха стари хора. Разговорите се водеха около бъдещите цезарови пътешествия. Моряците и старите войници разказваха чудеса за страните, за които са слушали по време на далечните си странствания и където още не бе стъпвал римски крак.

Гражданите, които през целия си живот не бяха ходили по-далече от виа Апия, слушаха с изумление за чудесата на Индия и Арабия, за архипелазите, заобикалящи Британия, където на един от островите Бриарей хванал спящия Сатурн и където живеели духове; те слушаха за хиперборейските страни, за ледовитите морета, за шума и рева, които издавали водите на Океан, когато при залез слънцето се потапяло в глъбините. Тълпата вярваше лесно, защото на такива разкази вярваха дори Плиний и Тацит. Говореше се също, че корабът, който цезарят щеше да посети, носел пшеница за две години, четиристотин пътници, още толкова войници и много диви зверове, необходими за летните игри. Всички бяха добре настроени към цезаря, който не само хранеше, но и забавляваше народа. Подготвяха голямо възторжено посрещане.

В това време се показа отред от нумидийски конници, които спадаха към преторианската войска. Те бяха облечени в жълти дрехи с червени пояси и носеха големи обеци, които хвърляха златист отблясък върху черните им лица. Остриетата на бамбуковите им копия блестяха на слънцето като пламъчета. След тях започна шествие, подобно на религиозна процесия. Тълпата се блъскаше да види всичко по-отблизо, но се явиха отделения пеши преторианци, които се наредиха надлъж от двете страни на портата, за да пазят пътя. Най-напред вървяха червени и лилави коли, които возеха шатри от пурпур и от бял като сняг бис, изтъкан от златни нишки, и източни килими, и кипарисови маси, и късове мозайка, кухненски прибори, кафези с източни, южни и западни птици, чиито мозъци и езици бяха необходими за трапезата на цезаря, амфори с вино и кошници с плодове. Някои предмети не трябваше да се прегъват или счупят, носеха ги роби, които вървяха пеша. Стотици роби носеха съдове и статуйки от коринтска мед; други носеха етруски вази, трети — гръцки, четвърти — златни съдове, пети — сребърни и изработени от александрийско стъкло. Охраняваха ги преторианци — пехота и конница, а над всяка група роби бдяха надзиратели, въоръжени с бичове с оловни и железни топки вместо връв.

Това шествие от роби, които носеха внимателно и съсредоточено различни предмети, приличаше на някаква тържествена религиозна процесия; сходството стана още по-голямо, когато се заредиха музикалните инструменти на цезаря и двора. Имаше арфи, гръцки лютни, еврейски и египетски лютни, лири, форминги, цитри, свирки, дълги извити рогове и цимбали. Който видеше това море от инструменти, блестящи на слънцето със златото и бронза си, със скъпоценните камъни и бисери, можеше да си помисли, че Аполон или Бакхус са тръгнали да пътуват по света. След това се появиха великолепни колесници, пълни с акробати, танцьори и танцьорки, живописно групирани с тирси в ръце. След тях вървяха роби, предназначени не за прислуга, а за удоволствие: момчета и малки момичета, събрани от цяла Гърция и Мала Азия, дългокоси или с къдрави коси, прибрани в златни мрежи, подобни на амури, с чудно хубави лица, но намазани с дебел пласт крем, за да не изгори нежните им тела вятърът на Кампания.

И отново следваха преторианци — грамадни сикамбрийци, брадати, светли, руси, синеоки. Пред тях знаменосци, наречени имагинарии, носеха римски орли, таблички с надписи, статуйки на германски и римски богове, а накрая статуйки и бюстове на цезаря.

Изпод кожите и войнишките ризници се виждаха обгорени и силни като военни машини ръце, които можеха да носят тежкото оръжие на тоя вид стража. Земята сякаш се огъваше под техните равномерни и твърди стъпки; уверени в своята сила, която можеха да насочат и срещу самите цезари, те гледаха гордо уличното простолюдие, като забравяха, че повечето от тях са дошли в тоя град във вериги. Тук обаче беше само една незначителна част от тях, тъй като главните преториански сили останаха в града, за да го пазят и да поддържат реда. Зад тях водеха впрегатните тигри и лъвове на Нерон, които щяха да впрегнат в походните колесници, ако той пожелаеше да подражава на Дионис. Водеха ги индуси и араби за стоманени вериги и толкова отрупани с цветя, сякаш бяха изплетени от тях. Дресирани от изкусни бестиарии, зверовете гледаха тълпата със своите зелени, сякаш сънни очи, а понякога вдигаха грамадните си глави, ръмжаха, душеха изпаренията на човешките тела и облизваха муцуните си с грапавите си езици.

После се проточиха цезаровите колесници и лектики, по-големи и по-малки, златни или пурпурни, украсени със слонова кост, бисери или пък с блестящи скъпоценности; след тях малък отред преторианци в римско въоръжение, съставен от войници-доброволци, и пак тълпа от натруфена прислуга и момченца, а най-после — самият цезар. Виковете на тълпите отдалеч известяваха неговото приближаване.

В тая навалица беше и апостол Петър, който искаше поне веднъж в живота си да види цезар. Придружаваха го Лигия със забулено лице и Урс, чиято сила представляваше най-сигурната защита за девойката сред тая своенравна и разпусната тълпа. Лигиецът взе един от предназначените за строежа на храма камъни и го даде на апостола да стъпи на него, за да може да гледа по-добре. Отначало Урс разблъскваше навалицата като кораб, когато пори вълните, а хората роптаеха. Но когато той вдигна сам камъка, който и четирима най-силни атлети не биха помръднали, ропотът се замени с почуда и викове:

„Macte!“ Но в това време цезарят се приближи. Той седеше в кола, теглена от шест бели идумейски жребеца, подковани със злато. Колата имаше форма на шатър, отворен отстрани, за да могат тълпите да видят цезаря: там можеха да се поместят още няколко души, но Нерон, който искаше всички погледи да бъдат съсредоточени върху него, беше сам, а до краката му стояха само две джуджета-изроди. Облечен беше в бяла туника и аметистова тога, която хвърляше синкав отблясък на лицето му. На главата си имаше лавров венец. От времето на пътуването си до Неапол той беше много затлъстял. Лицето му се бе наляло; под долната челюст висеше двойна брада, затова устата му, и без това разположена близо до носа, сега изглеждаше изрязана под самите ноздри. Тлъстата си шия беше обвил както винаги с копринена кърпа, която непрестанно поправяше с пълната си бяла ръка, обрасла по ставите с червени косми, като кървави петна; той не бе позволил на епилаторите да ги изскубнат, понеже му бяха казали, че това предизвиква тръпки в пръстите и пречи при свиренето на лютия. На лицето му човек както винаги можеше да види освен умора и скука, и безгранична суетност. Изобщо това лице беше страшно и смешно. Той обръщаше глава ту на една страна, ту на друга, примигваше понякога с очи и слушаше внимателно как го поздравяват. Посрещна го буря от ръкопляскания и викове:

„Здравей, божествени цезарю, императоре! Здравей, победителю! Здравей, несравними сине на Аполон! Аполон.“ Като слушаше тия думи, той се усмихваше, но от време на време лицето му се намръщваше, понеже римската тълпа обичаше да се надсмива и уверена в своята многочисленост, си позволяваше язвителни подигравки дори и по отношение на велики триумфатори, които наистина обичаше и почиташе. Известно беше, че някога, при влизането на Юлий Цезар в Рим, викали: „Граждани, скрийте жените си, влиза плешивият развратник!“ Но чудовищното самолюбие на Нерон не търпеше и най-малкия упрек или язвителност, а в тълпата сред виковете и похвалите се разнасяха и провиквания:

„Меднобрад! Къде караш огнената си брада? Нима се страхуваш, че Рим ще пламне от нея?“ Тия, които викаха, не знаеха, че в шегата им се крие страшно пророчество. Подобни гласове не гневяха много цезаря, тъй като той нямаше брада, защото отдавна беше я принесъл в жертва на Юпитер Капитолийски в златна кутийка. Но други, скрити зад грамадите от камъни и греди за светилището, викаха: „Matricida! Нерон! Орест! Алкмеон!“, а трети: „Къде е Октавия!“, „Върни пурпура!“ — а на вървящата след него Попея викаха:

„Flava сота“, което значеше уличница. Музикалното ухо на Нерон долавяше и такива викове, затова той веднага поднасяше към окото си с пръсти полирания изумруд, сякаш искаше да види и запомни ония, които викаха. Погледът му се спря върху стоящия на камъка апостол. За миг тия двама души се спогледаха и никому от блестящата свита, нито пък от многобройната тълпа, не мина през ума, че в тая минута се гледат двамата властелини на земята; единият скоро щеше да изчезне като кървав сън, а другият, старецът, облечен в проста дреха, щеше да завладее града и света завинаги.

Цезарят отмина, а след него осем африканци носеха великолепна лектика, в която седеше мразената от народа Попея. Облечена като Нерон в дреха с аметистов цвят, с дебел пласт крем на лицето, неподвижна, замислена и равнодушна, тя приличаше на някакво красиво, но зло божество, което носят на религиозна процесия. След нея се точеше цяла свита слуги, мъже и жени и цял керван от коли с принадлежности за удобство и обличане. Слънцето клонеше вече към запад, когато започнаха да минават августианите — великолепна, блестяща, безкрайна и виеща се като змия свита. Ленивия Петроний, поздравяван доброжелателно от тълпата, беше заповядал да го носят в една лектика заедно с неговата подобна на богиня робиня. Тигелин беше в една карука, теглена от малки кончета, обкичени с бели и пурпурни пера. Той ставаше прав в каруката, протягаше шия и наблюдаваше скоро ли цезарят ще му даде знак да се прехвърли при него. От останалите августиани тълпата поздрави с ръкопляскания Линиций Пизон, със смях Вителий и с подсвиркване Ватиний. Консулите Лициний и Леканий тълпата посрещна равнодушно, но Тулий Сенецион, който, неизвестно защо, беше обичан, както и Вестиний бяха удостоени с ръкопляскания. Свитата беше безбройна. Изглежда, че всичко, което бе богато, блестящо или прочуто в Рим, се преселваше в Анций. Нерон никога не пътуваше другояче освен с хиляди коли, а числото на спътниците му почти винаги надминаваше числото на войниците в един легион. Обърнаха внимание на Домиций Афер и на престарелия Луций Сатурнин; видяха и Веспасиан, който още не беше заминал за Юдея, откъдето се беше върнал, за да получи царска корона; видяха и синовете му, младия Нерва, и Лукан, и Аний Галон, и Квинтиан, и множество жени, прочути със своето богатство, красота, разкош и разюзданост. Очите на тълпата минаваха от познатите лица на впряговете, на колите, на конете, на странните облекла на слугите, събрани от всички народи на света. В това наводнение от разкош и величие човек не знаеше какво да гледа най-напред, и не само очите, но и мисълта ослепяваше от тоя блясък на златото, от тия пурпурни и виолетови цветове, от искрящите скъпоценни камъни, от блясъка на бисерите, седефа и слоновата кост. Самите слънчеви лъчи сякаш се топяха в това блестящо наводнение. И макар че сред тълпата не липсваха бедняци с празни стомаси и гладни очи, това зрелище не само че не възбуждаше у тях завист, но ги изпълваше с възторг и гордост, давайки им чувство за мощта и непобедимостта на Рим, на които се крепеше и пред които коленичеше цял свят. Наистина в целия свят нямаше такъв, който би се осмелил да се усъмни, че това могъщество не ще просъществува през всички векове, че не ще надживее всички народи и че на земята няма сила, която може да му се противопостави.

Виниций беше в края на свитата. Като забеляза апостола и Лигия, която не очакваше да види, скочи от колесницата, поздрави ги със сияещо лице и заговори бързо като човек, който няма време за губене:

— И ти ли си дошла? Не зная как да ти благодаря, о, Лигия!… По-добро предзнаменование бог не би могъл да ни прати. Разделяйки се с теб, поздравявам те още веднъж, но ние не се разделяме за дълго. Ще разпределя и ще оставя по пътя партски коне и всеки свободен ден ще бъда при тебе, докато не издействам завръщането си! Бъди здрава!

— Бъди здрав, Марк — отговори Лигия, а след това добави по-тихо:

— Нека Христос те води и нека разкрие душата ти за думите на Павел.

Виниций се зарадва, че тя иска той по-скоро да стане християнин, и отговори:

— Ocelle mi! Нека бъде така, както казваш. Павел предпочита да пътува с моите хора, но е с мен и ще ми бъде учител и другар… Вдигни воала, моя радост, за да те видя още веднъж, преди да замина. Защо си се забулила така?

Тя вдигна с ръка покривалото и му показа ясното си лице и чудно засмените си очи, питайки:

— Нима това е лошо?

В усмивката й имаше някаква детска закачливост, но Виниций я гледаше усмихнат и каза:

— Лошо е за моите очи, които искат чак до смъртта ми да гледат само теб!

След това той се обърна към Урс и рече:

— Урс, пази я като зениците на очите си, защото тя е не само твоя, но и моя господарка!

Като каза това, той хвана ръката й, целуна я за голямо учудване на простолюдието, което не можеше да разбере този знак на почит от страна на блестящия августиан към девойка, облечена просто, едва ли не като робиня…

— Бъди здрава…

След това той бързо се отдалечи, тъй като цялото шествие беше отминало много напред. Апостол Петър го осени незабелязано с кръстен знак, а добрият Урс започна да хвали Виниций и беше доволен, че младата господарка го слуша жадно и го гледа с благодарност.

Свитата се отдалечаваше и чезнеше в облак от златист прах, а те гледаха още дълго след нея, докато не се приближи мелничарят Демас, при когото Урс работеше нощем.

Демас целуна ръка на апостола и го покани да се нахранят, като каза, че къщата му е близо до Емпориум, а те са гладни и уморени, понеже са прекарали край градската врата по-голямата част от деня.

Всички тръгнаха заедно и като си отпочинаха и закусиха в дома му, едва привечер се върнаха в Задтибърската част на града. Искаха да минат реката по моста на Емилий, затова тръгнаха по Кливус Публикус, който минаваше по Авентинския хълм, между храма на Диана и Меркурий. Апостол Петър гледаше от височината близките и по-далечните здания, губещи се в далечината; той потъна в мълчание и се замисли за властта на тоя огромен град, в който бе дошъл да проповядва словото божие. Досега той бе видял римското владичество и римските легиони в различни страни, където бе пътувал, но това бяха само отделни гранки на тая сила, чието олицетворение днес за пръв път видя в лицето на цезаря. Тоя неизмерим град, хищен и алчен, и разюздан, изгнил до мозъка на костите и непоколебим в своята сякаш свръхестествена сила, тоя цезар, братоубиец, майкоубиец и женоубиец, който влачеше след себе си свита кървави призраци, не по-малка от тая, която бяха видели днес, тоя развратник и шут, и господар на тридесет легиона, а с тяхна помощ и на цялата земя, тия придворни, покрити със злато и пурпур, несигурни за утрешния ден, а по-могъщи от царете — всичко това, взето заедно, му приличаше на някакво адско царство на зло и несправедливост. И неговото скромно сърце се учуди как бог може да дава такова неразбираемо всемогъщество на дявола и как може да му отстъпи земята, за да може той да я мачка, разорява, тъпче, да изстисква от нея сълзи и да смуче кръв, да вилнее като вихър, да бучи като буря, да гори като пламък. Тия мисли разтревожиха неговото апостолско сърце и той в глъбините на душата си заговори на учителя: „Господи, какво мога да сторя в тоя град, в който си ме пратил? Негови са моретата и сушата, негови са животните на земята и водните твари, негови са другите царства и градове и тридесет легиона, които ги пазят, а аз, господи, съм простият рибар от езерото! Какво да направя и как да победя злината му?“

Говорейки така, той вдигна своята побеляла и трепереща глава към небето и изпълнен със скръб и тревога, започна да се моли от глъбините на сърцето си, да проси помощ от божествения си учител.

Гласът на Лигия прекъсна молитвата му:

— Сякаш е пламнал целият град…

Наистина тоя ден слънцето залязваше някак странно. Огромният му диск вече се беше спуснал наполовина зад Яникулския хълм и целият небесен свод се покри с червенина. От мястото, където стояха, погледът обхващаше голямо пространство. Малко надясно те виждаха дългите стени на Циркус Максимус, над него се издигаха дворците на Палатинския хълм, а пред тях, зад Форум Боариум и Велабрум — върха на Капитолий с храма на Юпитер. Стените, колоните и върховете на храма сякаш бяха потопени в тоя златен и пурпурен блясък. Отдалеч се виждаха части от реката, която течеше като кръв; колкото повече слънцето се спускаше зад хълма, толкова повече блясъкът ставаше по- червен, все повече приличаше на зарево от пожар, който растеше, разширяваше се, докато най-сетне обхвана и седемте хълма, откъдето рукна по цялата околност.

— Сякаш е пламнал целият град — повтори Лигия.

Петър сложи ръка над очите си и каза:

— Гневът господен е надвиснал над него.

следваща глава >> XV