>> XII

В дълго, набързо писано писмо Лигия се прощаваше завинаги с Виниций. Тя знаеше, че в затвора вече никого не пускат и че ще може да види Виниций едва от арената. Затова го молеше да узнае кога ще дойде техният ред, за да бъде и той на зрелището, защото искаше да го види още веднъж, преди да умре. В писмото й не личеше страх. Пишеше, че и тя, и другите вече копнеят за арената, която ще бъде освобождение за тях. Надявайки се да пристигнат Помпония и Авъл, тя молеше настоятелно да дойдат и те на зрелището. Във всяка нейна дума личеше религиозният възторг и онова откъсване от живота, с което живееха вече всички затворници, а също и непоколебимата вяра, че дадените обети ще се изпълнят след смъртта, „Дали Христос (пишеше тя) ще ме освободи сега или след смъртта, той ме е обещал на теб чрез устата на апостола, затова аз съм твоя.“ И тя го заклинаше да не жали за нея и да не се оставя да го завладее скръбта. За нея смъртта не беше разкъсване на техния съюз. С детинско упование тя уверяваше Виниций, че веднага след мъките на арената ще каже на Христос, че в Рим е останал нейният годеник, Марк, който тъжи за нея с цялото си сърце. И мислеше, че Христос може да позволи душата й да се върне за малко при него, за да му каже, че живее, че не помни мъките и че е щастлива. От цялото й писмо лъхаше щастие и огромна надежда. В него имаше само една молба, свързана със земните дела: Виниций да вземе тялото й от сполиариума и да я погребе като своя жена в гробницата, където той самият ще бъде погребан някога.

Душата му се късаше, като четеше това писмо, но в същото време му се струваше невъзможно Лигия да загине от зъбите на дивите зверове и Христос да не се смили над нея. Така в него се таеше надежда и упование. Като се върна в къщи, той й писа, че всеки ден ще чака край стените на Тулианум, докато Христос най-после съкруши тези стени и му я върне. Поръчваше й да вярва, че той може да му я върне дори от цирка, че и апостолът го моли за това и че минутата на освобождението е близка. Покръстеният центурион щеше да й предаде писмото на следния ден.

Но когато Виниций дойде на другия ден пред затвора, центурионът излезе от редицата, приближи се сам до него и му каза:

— Чуй ме, господарю, Христос, който те беше подложил на изпитание, сега те сподоби с милостта си. Нощес идваха освободени роби на цезаря и префекта, да им изберат християнски девойки, за да ги опозорят; питаха и за твоята годеница, но господ й прати треска, от която умират затворените в Тулианум, и те я оставиха. Още снощи тя беше в безсъзнание и нека бъде благословено името на Спасителя, защото тази болест, която я избави от позора, може да я избави и от смъртта.

Виниций се хвана с ръка за нарамника на войника, за да не падне, а той продължаваше:

— Благодари на божието милосърдие. Лин беше отвлечен и подложен на мъки, но като видяха, че умира, върнаха го. И нея сега може да ти я дадат, а Христос да й върне здравето.

Младият трибун остана още малко с отпусната глава. След това я изправи и каза тихо:

— Право казваш. Христос, който я избави от позора, може да я избави и от смъртта.И като изчака до вечерта край стените на затвора, той се прибра в къщи; изпрати свои хора да вземат мерки, за да бъде пренесен Лин в една от неговите вили в околностите на града.

А Петроний, като узна всичко това, реши отново да действа. Той вече бе ходил при Августа, но сега отиде втори път. Завари я до леглото на малкия Руфий. Детето, с разбита глава, бълнуваше от треската, а майката се мъчеше да го спаси с отчаяние и ужас в сърцето, мислейки, че го избавя само за да загине то скоро от още по-страшна смърт.

Погълната само от своята болка, тя не искаше и да слуша за Виниций и за Лигия, но Петроний я сплаши. „Ти си оскърбила — каза й той — ново непознато божество. Ти, Августа, почиташ, струва ми се, еврейския Йехова, но християните твърдят, че Христос е негов син, затова помисли дали не те преследва гневът на бащата. Кой знае дали всичко, което те сполетя, не е тяхно отмъщение и дали животът на Руфий не зависи от това, как ще постъпиш.“

— Какво искаш да направя? — попита в ужас Потя.

— Да умилостивиш разгневените божества.

— Как?

— Лигия е болна. Накарай цезаря или Тигелин да я дадат на Виниций.

А тя го попита с отчаяние:

— Мислиш ли, че мога?

— Тогава можеш нещо друго. Ако Лигия оздравее, трябва да върви на смърт.

Затова иди в храма на Веста и поискай virgo magna[1] да се намери случайно около Тулианум, когато ще отвеждат затворените на смърт, и да заповяда да освободят тази девойка. Великата весталка няма да ти откаже това.

— Ами ако Лигия умре от треската?

— Християните казват, че Христос е отмъстителен, но справедлив: възможно е да го умилостивиш само с доброто си желание.

— Нека той ми даде някакъв знак, че ще запази Руфий.

Петроний вдигна рамене.

— Аз не съм дошъл като негов пратеник, о, божествена; само ти казвам: хубаво е да си добре с всички римски и чужди божества.

— Ще отида! — каза Попея със сломен глас.

Петроний си отдъхна. „Най-после постигнах нещо!“ — помисли той.

И като се върна при Виниций, каза му:

— Моли се на твоя бог да не умре Лигия от треската, защото, ако не умре, великата весталка ще заповяда да я освободят. Самата Августа ще я помоли за това.

Виниций го измери с трескав поглед и отговори:

— Нея Христос ще я спаси.

А Попея, която за спасението на Руфий беше готова да принася хекатомби на всички богове в света, отиде още същата вечер при весталките на Форума, като повери грижите над болното дете на вярната бавачка Силвия, която беше отгледала и нея.

Обаче в Палатин присъдата над детето беше вече произнесена. Защото, щом лектиката на Попея изчезна зад Голямата порта, в стаята, където лежеше малкият Руфий, влязоха двама освободени роби на Нерон; единият се хвърли върху старата Силвия и й затъкна устата, а другият грабна медната статуйка на Сфинкса и още с първия удар я лиши от съзнание.

След това се приближиха към Руфий. Изгаряно от треската, детето не съзнаваше нищо, не разбираше какво се върши около него; усмихваше им се и присвиваше прекрасните си очи, сякаш се мъчеше да ги познае. Но те, като смъкнаха колана на бавачката, наречен цингулум, навиха го около шията му и започнаха да го стягат. Детето свърши лесно, като извика един път майка си. След това го увиха в чаршаф, качиха се на приготвените предварително коне и се отправиха бързо към Остия, където хвърлиха тялото в морето.

Попея не завари Великата девица, която беше заедно с другите весталки у Ватиний, и се върна след малко в Палатин. Намерила празното легло и изстиналото тяло на Силвия, тя падна в безсъзнание, а когато я свестиха, започна да крещи и дивите й крясъци се чуваха през цялата нощ и през целия следващ ден.

Но на третия ден цезарят й заповяда да дойде на пир и тя, облечена в аметистова туника, отиде и седеше там с каменно лице, златокоса, мълчалива, дивна и зловеща като ангел на смъртта.



[1] Ако весталка срещне случайно престъпник, когато го водят на смърт, той бива освободен.

следваща глава >> ХIII