>> XII

Разхождаха се в градината и Виниций й разправяше с кратки, но изтръгнати от дъното на сърцето му думи всичко, което преди малко призна пред апостолите за тревогите в душата си, за промените, които са станали с него, и най-после за оная неизмерима тъга, която почернила живота му, откакто Лигия напуснала жилището на Мириам. Той призна пред Лигия и това, че е искал да я забрави, но не е могъл. Мислел за нея по цели дни и нощи. Напомняло му за нея и онова изплетено от чимширови клонки кръстче, което тя му остави и което поставил в ларариума и почитал като нещо божествено. Тъгувал все по-силно, защото любовта му била по-силна от него и още в дома на Авъл завладяла цялата му душа… На другите парките предат нишките на живота, а неговата я изпредоха любовта, тъгата и скръбта. Постъпките му бяха лоши, но причина за тях бе пак любовта. Той я обичал у Авъл и на Палатинския хълм, обичал я и когато я видял в Остриан да слуша думите на Петър, и когато отишъл с Кротон да я грабне, обичал я и когато тя стояла до леглото му, и когато го напуснала. Ето, беше дошъл Хилон, който открил жилището й и го посъветвал да я отвлекат, но той предпочел да накаже Хилон и да отиде при апостолите да моли за истината и за нея… Нека бъде благословена минутата, когато му е дошла наум тая мисъл, защото той е вече при нея и тя не ще избяга от него, както последния път избяга от жилището на Мириам.

— Аз не избягах от теб — каза Лигия.

— Тогава защо го стори?

Тя го погледна със сините си като ирис очи, а след това наведе срамежливо глава и отвърна:

— Ти знаеш…

Виниций млъкна за момент от изблик на щастие, а след това отново започна да говори как постепенно му се отворили очите и той разбрал, че тя се отличава напълно от римлянките и че прилича може би само на Помпония. Всъщност той не можеше да й обясни добре, защото сам не си даваше сметка за това, което чувстваше: че в нея се е родила някаква нова красота, каквато дотогава не е имало на света и която е не само пластична, но и духовна. Той й каза, и това я зарадва много, че я обикнал защото е бягала от него, и че тя ще бъде светиня в дома му.

Виниций хвана ръцете й и вече нямаше сили да говори, а само я гледаше възторжено като отново намерено щастие и повтаряше името й, сякаш искаше да се увери, че вече я е открил и че е при нея:

— О, Лигия! О, Лигия!

Най-после започна да я разпитва какво е ставало в душата й, а тя му призна, че го е обикнала още в къщата на Авъл и че ако той я беше изпратил от Палатинския хълм у тях, тя щяла да му открие любовта си и да смекчи гнева им срещу него.

— Кълна ти се — каза Виниций, — че и наум не ми идваше да те отнема от Авъл и Помпония. Петроний ще ти каже някога, че още тогава му признах, че те обичам и че желая да се оженя за теб. Рекох му: „Нека намаже вратата ми с вълча лой и да седне до огнището ми!“ Но той ми се изсмя и внуши на цезаря мисълта да те поиска като заложница и после да те даде на мен. Колко пъти го проклинах в скръбта си, но може би щастливата съдба така нареди; иначе нямаше да опозная християните и нямаше да те разбера…

— Повярвай ми, Марк — отвърна Лигия, — Христос умишлено те е водил към себе си.

Виниций вдигна учудено глава.

— Наистина! — отговори той живо. — Всичко, което ставаше, беше толкова странно; ето, аз те търсех и се срещнах с християните… В Остриан слушах апостола с изумление, понеже никога не бях чувал такива неща; навярно и ти си се молила за мен!

— Да — отговори Лигия.

Минаха край беседката, гъсто покрита с бръшлян, приближиха се до мястото, където Урс бе удушил Кротон и се бе хвърлил на Виниций.

— Тук щях да загина — каза младият човек, — ако не беше ти.

— Не ми припомняй! — отговори Лигия. — И забрави това — не вини Урс!

— Нима мога да му отмъщавам за това, че те защитаваше? Ако беше роб, веднага щях да му подаря свободата.

— Ако беше роб, Авъл и Помпония отдавна щяха да го освободят.

— Помниш ли — каза Виниций, — че исках да те върна на Авъл и Помпония. Но ти ми отговори, че цезарят може да се научи и да отмъсти на тях. Знаеш ли, сега можеш да ги посещаваш колкото искаш.

— Защо, Марк?

— Казвам „сега“, но мисля, че ще можеш да ги посещаваш безопасно тогава, когато бъдеш моя. Да!… Ако цезарят се научи и запита какво съм направил със заложницата, която ми е поверил, ще кажа: „Ожених се за нея, а в дома на Авъл тя ходи с мое съгласие.“ В Анций той не ще остане дълго, защото иска да отиде в Ахея, но ако се забави, няма нужда да го посещавам всеки ден. Когато Павел от Тарс ме научи на вашата истина, веднага ще приема кръщение, ще се върна тук и ще спечеля приятелството на Авъл и Помпония, които тия дни се връщат в града; пречки вече не ще има и тогава ще те взема и ще те сложа до моето огнище. О, carissima! Carissima!

Като каза това, протегна ръце, сякаш викаше небето за свидетел на любовта си, а Лигия вдигна към него светлите си очи и рече:

— Тогава ще кажа: „Където ти, Гай, там и аз, Гая!“

— Не, Лигия! — викна Виниций. — Кълна ти се, че никоя жена не е била толкова почитана в дома на мъжа си, колкото ще бъдеш ти в моя дом.

Вървяха мълчаливо. Щастието в гърдите им преливаше, бяха влюбени един в друг, подобни на две божества, и толкова красиви, създадени сякаш от пролетта заедно с цветята.

Най-после се спряха под кипариса, който растеше близо до входа на къщата. Лигия се облегна на стъблото му, а Виниций започна отново да я моли с треперещ глас:

— Накарай Урс да отиде в дома на Авъл, за да вземе нещата ти и детските ти играчки и да ги донесе при мен.

А тя, зачервила се като роза или като Зорницата, каза:

— Обичаят повелява друго…

— Зная. Донася ги обикновено пронуба след невестата, но стори това за мен. Ще ги взема в моята вила в Анций, те ще ми напомнят за теб.

Той скръсти ръце и започна да повтаря като дете, което се моли:

— Помпония ще се върне тия дни, направи това за мен, diva, направи го, carissima моя!

— Нека Помпония направи така, както иска — отговори Лигия и още по-силно пламна, като си спомни пронуба.

Ту отново млъкнаха, защото любовта спираше дъха в гърдите им. Лигия стоеше облегната на кипариса, с наведени очи и развълнувана гръд, лицето й се белееше в сянката като цвят, а изразът на лицето на Виниций се менеше и той бледнееше. В обедната тишина слушаха туптенето на сърцата си и в унеса на тяхното упоение им се струваше, че кипарисът, миртовите храсти и бръшлянът по беседката са се превърнали в градина на любовта.

Но Мириам се показа на вратата и ги покани на обед. Седнаха между апостолите, а те ги гледаха с радост като младо поколение, което след тяхната смърт ще запази и ще сее по-нататък семето на новото учение. Петър разчупи хляба и го благослови; от лицата на всички лъхаше спокойствие и изглеждаше, че някакво огромно щастие изпълваше целия тоя дом.

— Гледай — каза най-сетне Павел, като се обърна към Виниций, — нима ние сме врагове на живота и радостта?

А Виниций отговори:

— Вече знам истината, защото никога не съм бил толкова щастлив, колкото съм сега сред вас.

следваща глава >> XIII