>> XI

Тази нощ Виниций не легна да спи. Малко след като Петроний си отиде, когато стоновете на бичуваните роби не можеха да успокоят нито болката му, нито яростта му, той събра други слуги и ги поведе да търсят Лигия. Обходи есквилинския квартал, после Субура, викус Спелератус и всички съседни улички. После, като заобиколи Капитолий, през моста на Фабриций, се озова на острова и преброди оная част на града, която бе отвъд Тибър.

Но това беше гонитба без цел, защото и той самият нямаше надежда да намери Лигия и ако я търсеше, вършеше това главно за да запълни с нещо тая страшна нощ. И наистина — върна се в къщи чак на разсъмване, когато в града вече се появиха колите и мулетата на продавачите на зеленчуци и плодове и когато хлебарите вече отваряха. Щом се върна, Виниций заповяда да приберат тялото на Гулон, което никой досега не бе посмял да докосне, а после разпореди да изпратят ония роби, от които бе отнета Лигия, в селските му ергастулули — това беше наказание едва ли не по-тежко от смърт; най-после се хвърли на една застлана пейка в атриума и се замисли как би могъл да намери и да вземе Лигия.

Струваше му се невероятно да се отрече от нея, да я загуби, да не я види вече, и при самата мисъл за това го обземаше безумие. Своеволната натура на младия воин за първи път се сблъскваше със съпротива, с друга несъкрушима воля и просто не можеше да разбере как е възможно това, как смее някой да се противопостави на неговото страстно желание. Виниций би предпочел да пропаднат градът и целият свят, отколкото той да не постигне това, което искаше. Отнели му бяха чашата на насладата от устата и затова му се струваше, че е станало нещо нечувано, нещо, което зове божиите и човешките закони за отмъщение.

Но той не искаше и не можеше да се примири със съдбата, защото никога в живота си не бе жадувал за нещо така, както за Лигия. Струваше му се, че не би могъл да живее без нея. Не беше в състояние да си отговори какво би правил без нея утре, как би преживял следващите дни. Понякога го обземаше гняв срещу нея, гняв, близък до полуда.

Искаше му се да я има, за да я бие, да я влачи за косите по кубикулума и да се гаври с нея, ту пък го обхващаше страшен копнеж по нейния глас, фигура, очи и чувстваше, че е готов да лежи в нозете й. Той я зовеше, хапеше пръстите си, хващаше се за главата с две ръце.

С всички сили се мъчеше да мисли спокойно за това как да я намери, но не можеше. През ум му минаваха хиляди средства и начини, но един от друг по-безумни. Най-после у него проблесна мисълта, че я е отвлякъл не друг, а Авъл и че ако не я е грабнал Авъл, той поне знае къде се крие тя.

И той скочи, за да отиде в дома на Авъл. Ако не му я дадат, ако не се уплашат от заплахите, тогава ще отиде при цезаря, ще обвини стария пълководец в неподчинение и ще иска смъртно наказание за него; но преди това ще изтръгне от тях признание къде е Лигия. Дори и да му я върнат доброволно, пак ще си отмъсти. Наистина приели го бяха в дома си и се бяха грижили за него, когато беше ранен, но какво от това. С последната обида, която му бяха нанесли, те го освобождаваха от задължението да е признателен. Тук неговата отмъстителна и ожесточена душа започна да се наслаждава на мисълта за отчаянието на Помпония Грецина, когато центурионът донесе на стария Авъл смъртна присъда. А Виниций бе почти уверен, че ще издейства тая присъда. Петроний ще му помогне. Впрочем и сам цезарят не отказва нищо на своите приятели августиани, освен ако го подбудеше да откаже неговата лична омраза или похотливост.

Изведнъж сърцето му почти замря под влияние на едно страшно предположение.

Ами ако самият цезар е похитил Лигия?

Всички знаеха, че цезарят, когато се отегчаваше, често търсеше развлечение в нощни разбойничества. Дори Петроний бе взимал участие в тези забавления. Главната им цел беше да хващат жени и да ги подхвърлят върху войнишки плащ, докато изгубят свяст.

Сам Нерон наричаше понякога тези излети „лов на бисери“, тъй като се случваше в кварталите, гъсто населени с бедняци, да улавят по някой истински бисер на красотата и младостта. Тогава сагациата, както наричаха подхвърлянето върху войнишка наметка, се превръщаше в истинско отвличане и „бисерът“ биваше изпращан или в Палатин, или в някоя от безбройните вили на цезаря, или пък най-сетне Нерон го отстъпваше някому от своите другари. Така е могло да стане и с Лигия.

Цезарят се бе вглеждал в нея на пиршеството и Виниций нито за момент не се усъмни, че тя му се е сторила най-прекрасна от всички жени, които бе виждал дотогава.

Как би могло да бъде иначе? Наистина тя беше в дома на Нерон на Палатин и той можеше открито да я задържи, но, както с право казваше Петроний, цезарят не беше смел в злодеянията си и макар че можеше да действа открито, винаги предпочиташе да действа тайно. А сега бе постъпил така, защото се страхуваше от Попея. Сега на Виниций му дойде на ум, че Авъл може би не би посмял да отвлече със сила девойката, която цезарят му бе подарил. Та кой би посмял? Дали не е онзи грамаден лигиец със сините очи, който беше се одързостил да влезе в триклиниума и да я изнесе на ръце от пиршеството? Но къде би се укрил с нея, къде би могъл да я отведе? Не, роб не би се наел да стори това.

Следователно не го е направил никой друг освен цезаря.

Като помисли за това, на Виниций му притъмня пред очите и капки пот покриха челото му. В такъв случай Лигия беше загубена завинаги. Тя можеше да бъде изтръгната от ръцете на всеки друг, но не и от ръцете на Нерон. Сега той с по-голямо право, отколкото преди, можеше да повтаря: Vea misero mihi! Въображението му представи Лигия в обятията на Нерон и за първи път в живота си той разбра, че има мисли, които човек просто не може да понесе. Сега чак разбра колко я бе обикнал. Както пред погледа на човек, който се дави, преминава светкавично целият му живот, така и пред неговия се нижеха миговете, прекарани с Лигия. Той я виждаше и чуваше всяка нейна дума. Виждаше я при фонтана, виждаше я в дома на Авъл и на пиршеството. Усещаше я близо до себе си, долавяше благоуханието на косите й, топлината на тялото й, насладата на целувките, с които бе мачкал невинните й устни. Сега повече от всякога тя му се стори сто пъти по-красива, по-жадувана, по-сладка, сто пъти по-единствена, избрана между всички смъртни и всички божества. И като си помисли, че всичко това, което така се бе вкоренило в сърцето му, което бе станало негова кръв и негов живот, може би Нерон вече притежава, прониза го болка, чисто физическа и толкова силна болка, че му се искаше да удря главата си о стъклата на атриума, докато я разбие. Усещаше, че може да обезумее и навярно би обезумял, ако не му оставаше още един изход — отмъщението. Но както преди му се бе сторило, че не би могъл да живее, ако не си възвърне Лигия, така сега чувстваше, че не би могъл да умре, докато не си отмъсти. Само тая мисъл единствено му носеше облекчение.

„Ще бъда твоят Касий Херея!“ — повтаряше си той, мислейки за Нерон. След малко грабна пръст от саксиите с цветя, които ограждаха имплувиума, и даде страшна клетва на Ереб, на Хеката и на своите домашни лари, че ще изпълни отмъщението.

И наистина изпита облекчение. Имаше поне за какво да живее и с какво да запълни своите дни и нощи. После се отказа от намерението си да ходи у Авъл и заповяда да го отнесат на Палатин. По пътя мислеше, че ако не го пуснат при цезаря или поискат да проверят дали не носи оръжие, това ще бъде доказателство, че Лигия е била отвлечена от цезаря. Виниций обаче не взе оръжие. Наистина той бе изгубил представа за много неща, но, както става обикновено с хора, погълнати от една мисъл, бе запазил пълно съзнание за всичко, което се отнасяше до отмъщението му. Не искаше то да му се изплъзне преждевременно. Искаше преди всичко да види Актея, защото смяташе, че от нея може да научи истината. На моменти у него проблясваше надеждата, че може да види и Лигия и при тази мисъл целият се разтреперваше. Може би цезарят да я е грабнал, без да знае кого отвлича, а днес ще му я върне? Но след миг отхвърли това предположение. Ако са искали да му я върнат, щяха да му я върнат снощи. Единствена Актея може да обясни всичко и нея той трябваше да види преди всички други.

Като реши това, той заповяда на робите да вървят по-бързо. По пътя размишляваше объркан ту за Лигия ту за отмъщението. Чувал беше, че жреците на египетската богиня Пахт могат да изпратят болест на когото поискат и реши да узнае от тях как вършат това. На Изток бяха му разправяли, че евреите знаят някакви заклинания, с помощта на които покриват със струпеи телата на неприятелите си. Сред робите си у дома той имаше петнадесетина евреи и реши, като се върне, да заповяда да ги бичуват, докато му издадат тази тайна. С най-голяма наслада обаче той мислеше за късия римски меч, от който рукват струи кръв, каквито бяха пръснали от Гай Калигула и бяха направили незаличими петна по колоните на портика. Беше готов сега да убие целия Рим, а ако някои отмъстителни богове му обещаеха да измрат всички хора с изключение на него и Лигия, той би се съгласил и на това.

Пред арката на входа на двореца той се опита, колкото можа, да се овладее и като видя стражата от преторианци, помисли, че ако му направят дори и най-малките спънки и не го пуснат да влезе, това ще бъде доказателство, че Лигия е в двореца, и то по волята на цезаря. Но принципалният центурион му се усмихна приветливо и като пристъпи няколко крачки, каза:

— Здравей, благородни трибуне. Ако желаеш да поднесеш почитанията си на цезаря, попаднал си на лош момент и не зная дали ще можеш да го видиш.

— Какво е станало? — запита Виниций.

— Вчера неочаквано се разболя божествената малка Цезарят и Августа Попея са при нея заедно с лекарите на целия град.

Това бе важно събитие. Цезарят, когато им се роди дъщерята, беше луд от щастие и я прие: extra humanum gaudium. Още преди това сенатът тържествено бе поверил на боговете лоното на Попея. Правеха се жертвоприношения и в Анций, където стана освобождаването, бяха устроени великолепни игри, бе издигнат и храм на двете Фортуни.

Нерон, който не знаеше мярка в нищо, обичаше и това дете без мярка, а и на Попея то беше скъпо, макар и само за това, че укрепваше положението й и правеше влиянието й непреодолимо.

От здравето и живота на малката Августа можеха да зависят съдбините на цялата империя, но Виниций беше толкова зает със себе си, със своите грижи и своята любов, че без да обръща внимание на съобщението на центуриона, отговори:

— Искам да се видя само с Актея.

И влезе.

Но Актея също беше заета при детето и той дълго трябваше да я чака. Тя се върна чак към пладне с уморено и бледно лице, което още повече побледня, когато тя видя Виниций.

— Актея — извика Виниций, като я хвана за ръцете и я дръпна в средата на атриума, — къде е Лигия?

— Аз тебе щях да питам за това — отговори тя, гледайки го в очите с укор.

А той, при все че си беше обещал да я пита спокойно, отново стисна главата си в длани и започна да повтаря с лице сгърчено от болка и гняв:

— Няма я. Грабнали са ми я по пътя!

Но след миг той се опомни и като доближи лицето си до лицето на Актея, започна да говори през стиснати зъби:

— Актея… Ако ти е мил животът, ако не искаш да станеш причина за нещастия, които не можеш да си въобразиш дори, кажи ми истината: не я ли е похитил цезарят?

— Цезарят не е излизал вчера от двореца!

— Заклевам те в сянката на майка ти, във всички богове! Нима я няма в двореца?

— Кълна ти се в сянката на моята майка, Марк, няма я в двореца и не я е похитил цезарят. Вчера заболя малката Августа и Нерон не се отделя от люлката й.

Виниций си отдъхна. Това, което му се виждаше най-страшно, вече не го заплашваше.

— Значи — каза той, като седна на пейката и стисна юмруци, — отвлекли са я Авъл и Помпония, горко им!

— Авъл Плавций е бил тук сутринта. Не е могъл да се види с мене, понеже бях заета при детето, но разпитвал за Лигия Епафродит и други от прислугата на цезаря, а после им казал, че пак ще дойде да се види с мен.

— Искал е да отклони подозрението от себе си. Ако не е знаел какво е станало с Лигия, той би дошъл да я търси в моя дом.

— Оставил ми няколко думи на табличка, от тях ще разбереш, че той е знаел, че цезарят е взел Лигия от неговия дом по твое и на Петроний желание, надявал се, че ще я намери при теб и тази сутрин е бил в твоя дом, където са му казали какво е станало.

Като каза това, тя отиде в кубикулума и след малко се върна с табличната, която й бе оставил Авъл.

Виниций я прочете и млъкна, а Актея сякаш четеше мислите по мрачното му лице, защото след малко каза:

— Не, Марк. Станало е това, което искаше самата Лигия.

— Ти си знаела, че тя иска да избяга! — избухна Виниций.

А тя го загледа със своите замъглени очи почти сурово.

— Знаех, че не искаше да стане твоя наложница.

— А ти каква си била през целия си живот?

— Аз бях преди това робиня.

Но Виниций не престана да се горещи. Цезарят му бе подарил Лигия и не е важно каква е била преди. Ще я намери макар и под земята и ще прави с нея всичко, каквото му хареса. Да! Тя ще бъде негова наложница! Ще заповяда да я бият с пръчки, когато той пожелае. Когато му омръзне, ще я даде на последния от своите роби или ще й заповяда да върти хромел в неговите имения в Африка. Сега ще я търси и ще я намери само за това, за да я смаже, да я стъпче и унижи.

Той се дразнеше все повече и повече и губеше чувство за мярка до такава степен, че дори и Актея разбра, че се заканваше да направи повече, отколкото беше в състояние да изпълни, и че в него говорят гневът и мъката. Тя почувства състрадание към мъката му, но невъздържаността на Виниций я накара да изгуби търпение и тя най-после го запита защо е дошъл при нея.

Виниций не можа веднага да намери отговор. Дошъл бил при нея, защото така искал, защото смятал, че тя ще му даде някакво сведение, а всъщност бил дошъл за цезаря, но тъй като не можел да се види с него, отбил се тук при нея. Лигия с бягството си се е възпротивила на волята на цезаря, затова той, Виниций, ще го помоли да нареди да я търсят в целия град и цялата държава дори и ако трябва с помощта на всички легиони, да се претърсва един по един всеки дом в империята. Петроний ще подкрепи неговата молба и търсенето ще започне още от днес.

А Актея каза:

— Пази се да не я загубиш тъкмо тогава, когато по заповед на цезаря я намерят.

Виниций сви вежди.

— Какво значи това? — запита той.

— Чуй ме, Марк! Вчера бяхме с Лигия в градините на двореца и срещнахме Попея заедно с малката Августа, носеше я негърката Лилит. Вечерта детето се разболя и Лилит твърди, че е било урочасано и че го е урочасала оная чужденка, която срещнали в градината.

Ако детето оздравее, те ще забравят това, но в противен случай първа Попея ще обвини Лигия в магьосничество и тогава, където и да я намерят, за нея няма да има спасение.

Настъпи минута мълчание, след което Виниций се обади:

— А може и да го е урочасала? И мен урочаса.

— Лилит повтаря, че детето изведнъж заплакало, когато минали край нас. И вярно е! Заплака. Навярно са го изнесли в градините вече болно. Марк, търси я сам, където искаш, но докато малката Августа не оздравее, не говори за нея с цезаря, защото ще навлечеш върху й отмъщението на Попея. Достатъчно вече очите й са плакали заради тебе и нека всички богове пазят бедната й глава.

— Ти я обичаш, Актея? — запита мрачно Виниций.

В очите на освободената робиня блеснаха сълзи:

— Да! Обикнах я.

— Защото не ти е отплатила с ненавист, както на мен.

Актея го изгледа, сякаш се колебаеше или пък искаше да прозре дали той говореше искрено, после каза:

— Човече сприхав и сляп! Тя те обичаше!

Като чу това, Виниций скочи. Не е вярно! Ненавиждала го е. Откъде знае Актея?

Нима след един ден познанство Лигия й бе признала? Що за любов е тази, която предпочита скитничеството, срама на нищетата, несигурността на утрешния ден, а може би и окаяна смърт — пред украсения с цветя дом, където любимият я очаква за пиршество!

По-добре за него е да не слуша такива думи, защото му идва да полудее. Той не би дал тази девойка за всички съкровища на този дворец, а тя избяга. Каква любов е тая, която се бои от насладата, а поражда болка! Кой ще я разбере? Кой може да я разбере? Ако той не се надяваше, че ще намери Лигия, би се пронизал с меча си. Любовта се дава, не се отнема. Имаше моменти в дома на Авъл, когато и той самият вярваше, че щастието е близко, но сега знае, че тя го е ненавиждала, че го ненавижда и че ще умре с тая си ненавист в сърцето.

Но Актея, обикновено боязлива и кротка, избухна на свой ред. А как е искал той да спечели Лигия? Вместо да помоли за нея Авъл и Помпония, той с измама бе отнел детето от ръцете на родителите. Искал бе да я направи не съпруга, а наложница, нея, отгледаната в благороден почтен дом, нея, царската дъщеря. И я бе довел тук, в този дом на престъплението и срама, осквернил бе невинните й очи с това безсрамно пиршество, държал се бе с нея като с блудница. Нима бе забравил какво е домът на Авъл и коя е Помпония Грецина, която бе възпитала Лигия? Нима той няма достатъчно разум да отгатне, че има и жени по-други от Нигидия, от Калвия Криспинила, от Попея и от всички онези, които среща в дома на цезаря? Нима, когато е видял Лигия, не е разбрал веднага, че е момиче чисто, което предпочита смъртта пред позора? Откъде знае какви богове почита тя и дали те не са по-чисти, по-добри от развратната Венера или от Изида, които разпътните римлянки почитат? Не! Лигия не й беше правила признания, но й бе казала, че от него, от Виниций, очаква спасение; бе се надявала, че той ще помоли цезаря да я изпратят обратно в дома й, че ще я върне на Помпония. А говорейки за това, пламвала като момиче, което обича и вярва. И нейното сърце биеше за него, но той сам я изплаши, отврати я и я възмути и нека сега я търси с помощта на войници на цезаря, но да знае, че ако детето на Попея умре, върху Лигия ще падне подозрението и гибелта й ще бъде неизбежна.

През гнева и болката на Виниций нахлу вълнение. Вестта, че Лигия го обичала, разтърси душата му. Той си спомни Лигия в градината на Авъл, когато слушаше думите му със заруменяло лице и с лъчисти очи. Стори му се, че тя тогава наистина започваше да го обича и при тази мисъл изведнъж го обзе чувство за някакво щастие, стократно по-голямо от това, за което жадуваше. Помисли си, че всъщност би могъл да я има по нейна воля и любеща. Ето, тя би омотала неговата врата с вълна и би я намазала с вълча лой, а след това би седнала, като съпруга, на овчето руно край неговото огнище. И той би чул от нейните уста обредния израз: „Дето ти, Гай, там и аз Гая“[1] и би била негова завинаги.

Защо той не постъпи така? Та нали бе готов! А сега нея я няма и може би не ще я намери, а дори и да я намери, това може да я погуби. И да не я погуби, няма да го искат вече нито Авъл и Помпония, нито тя. Като помисли за това, отново го завладя гняв, но сега вече този гняв се насочи не против Авъл или Лигия, а против Петроний. Да, той, Петроний, беше виновен за всичко. Ако не беше той, Лигия сега нямаше да се скита, щеше да бъде негова годеница и никаква опасност не би висяла над нейната скъпа глава. А сега всичко беше свършено, вече бе късно да се поправя злото.

— Да, късно е вече!

И струваше му се, че бездна зина пред нозете му. Не знаеше какво да предприеме, как да постъпи, къде да отиде, Актея повтори като ехо думите „късно е вече“, което в чуждата уста му прозвуча като смъртна присъда. Разбираше само едно: че трябва да намери Лигия, защото иначе с него ще стане нещо лошо.

И като се загърна несъзнателно в тогата си, щеше вече да излезе, без дори да се сбогува с Актея, когато изведнъж завесата, отделяща преддверието от атриума, се отдръпна и той неочаквано видя траурната фигура на Помпония Грецина.

Сигурно и тя вече беше научила за изчезването на Лигия и смятайки, че за нея ще бъде по-лесно, отколкото за Авъл, да види Актея, идваше сега при нея да научи нещо.

Но като забеляза Виниций, тя обърна към него дребното си бледо лице и каза:

— Марк, дано бог ти прости кривдата, която причини нам и на Лигия.

А той стоеше с наведена глава, чувствайки се нещастен и виновен, и не разбираше какъв бог трябваше и можеше да му прости, нито пък защо Помпония говореше за прошка, когато тя трябваше да говори за отмъщение.

Накрая той си излезе объркан, изпълнен с тежки мисли, с огромни грижи и изумление.

На двора и край галерията се бяха събрали неспокойни хора. Сред дворцовите роби се виждаха и военни, и сенатори, дошли да питат за здравето на малката Августа, а заедно с това и да се покажат в двореца, да засвидетелстват своята загриженост поне пред робите на цезаря. Вестта за болестта на „богинята“, изглежда, бързо се бе разнесла, защото пред портите прииждаха все нови и нови посетители, а през арката се виждаха цели тълпи. Някои от присъстващите, виждайки, че Виниций излиза от двореца, го питаха за новини, но той, без да им отговори, вървеше направо, докато Петроний, който също вече бе дошъл за вести, не се сблъска с него и не го спря.

Като го видя, Виниций сигурно щеше да избухне и щеше да си позволи някаква необуздана постъпка в двореца на цезаря, ако не беше излязъл от Актея просто съкрушен, толкова отпаднал и угнетен, че за момент го бе напуснала дори вродената му избухливост.

Той обаче отстрани Петроний и искаше да го отмине, но Петроний го задържа почти насила.

— Как се чувства божествената? — попита той.

Но тая принуда отново раздразни Виниций и мигом го разяри.

— Пъкълът да я погълне и нея, и целия този дом! — отговори Виниций със стиснати зъби.

— Мълчи, нещастнико! — каза Петроний и като се огледа, добави бързо: — Ако искаш да научиш нещо за Лигия, ела с мен. Не! Тука нищо няма да кажа! Ела с мен, ще ти кажа моите догадки в лектиката.

И като прегърна с ръка момъка, изведе го колкото можеше по-бързо от двореца.

Всъщност това беше целта му, защото нямаше никакви новини за Лигия. Но той беше човек находчив и понеже въпреки вчерашното си възмущение изпитваше голямо съчувствие към Виниций, а освен това той се чувстваше донякъде отговорен за всичко, което стана, затова вече беше предприел нещо и когато седнаха в лектиката, каза:

— Аз съм заповядал на мои роби да следят при всичките градски врати, като съм им дал подробно описание на девойката и на оня великан, който я бе изнесъл от пиршеството у цезаря, защото сигурно той я е отвлякъл. Чуй ме! Може би Авъл и Помпония ще поискат да я укрият в някое от селските си имения, тогава ние ще знаем накъде ще я отведат. Ако не я забележат, това ще бъде доказателство, че е останала в града и ние още днес ще можем да започнем търсенето.

— Авъл и Помпония не знаят къде е тя — отвърна Виниций.

— Сигурен ли си, че е така?

— Видях Помпония. И те също я търсят.

— Вчера тя не е могла да излезе от града, защото през нощта градските врати са затворени. По двама от моите хора обикалят около всяка врата. Един ще тръгне след Лигия и великана, а другият ще се върне веднага да съобщи. Ако тя е в града, ще я намерят, защото лесно ще познаят този лигиец — само по ръста и плещите дори. Щастлив си, че не я е грабнал цезарят, а мога да те уверя, че не е той, защото на Палатин за мене няма тайни.

Но Виниций избухна пак, и то повече от жал, отколкото от гняв, и с пресеклив от вълнение глас започна да разказва на Петроний това, което бе чул от Актея, и какви нови опасности бяха надвиснали над главата на Лигия, толкова страшни, че сега, ако намерят бегълците, ще трябва да ги укриват грижливо от Попея. След това той почна да упреква горчиво Петроний за неговия съвет. Ако не беше той, нямаше да бъде така. Лигия щеше да е в дома на Авъл, а той, Виниций, можеше да я вижда всеки ден и днес би бил по-щастлив и от цезаря. Като разказваше това, той се увличаше все повече и повече се вълнуваше, докато най-после сълзи на скръб и ярост почнаха да капят от очите му.

А Петроний, който просто не очакваше, че момъкът можеше до такава степен да обича и жадува, виждайки тези сълзи на отчаяние, си казваше изумено:

— О, могъща владетелко на Кипър! Ти едничка властваш над богове и хора!



[1] Брачна формула, която изговаряла жената, за да изрази съгласието си в момента на бракосъчетанието пред жреца или бащата.

 

следваща глава >> XII