>> X

Петроний си отиде в къщи, свивайки рамене и много недоволен. Сега и той забеляза, че вече не се разбираха с Виниций и че душите им напълно се различаваха.

Някога Петроний имаше голямо влияние над младия воин. Той беше за него образец във всичко и често няколко иронични думи на Петроний бяха достатъчни да спрат Виниций или да го подтикнат към нещо. От всичко това сега не бе останало нищо, така че Петроний дори не опитваше старите средства, чувствайки, че неговото остроумие и ирония отскачат, без да оставят следа върху новата броня, с която любовта и досегът с неразбираемия християнски свят бяха покрили душата на Виниций. Опитният скептик разбра, че е изгубил ключа за тая душа. Той беше недоволен, дори го обхвана страх, който след случката през тая нощ се засили. „Ако това не е моментна прищявка на Августа, а трайна страст — мислеше си Петроний, — ще стане едно от двете: или Виниций не ще й устои — а сега това може да се очаква от него, — или ще я отблъсне и в такъв случай сигурно ще загине, а с него може би и аз, дори само за това, че съм негов роднина и защото Августа ще намрази целия ни род и ще прехвърли силата на своето влияние на страната на Тигелин…

“И в единия, и в другия случай — лошо. Петроний беше смел и не се боеше от смъртта, но понеже не очакваше нищо от нея, не искаше да я предизвиква. След като мисли дълго, най-после той реши, че най-добре е да накара Виниций да напусне Рим и да пътува. Ах!

Ако можеше да му даде и Лигия за пътуването, Виниций щеше да стори това с радост. Но Петроний се надяваше, че и така не ще бъде трудно да го склони. Тогава той би пуснал слух в Палатин, че Виниций е болен, така би отстранил опасността както от него, така и от себе си. Августа всъщност не знаеше дали Виниций я е познал; можеше да предполага, че не, а в такъв случай самолюбието й не би пострадало много. В бъдеще обаче можеше да стане друго и това трябваше да се предотврати. Петроний искаше преди всичко да спечели време, защото знаеше, че щом цезарят замине за Ахея, Тигелин, който нищо не разбира от изкуство, ще остане на втори план и ще загуби влиянието си. Петроний беше убеден, че в Гърция ще спечели победа над всички съперници.

Сега той реши да наблюдава Виниций и да го накара да пътува. Няколко дена дори мислеше, че ако поиска от цезаря едикт за изгонване на християните от Рим, то и Лигия ще го напусне заедно с другите последователи на Христа, а с нея и Виниций. В такъв случай нямаше нужда да го убеждава. Сама по себе си тази работа беше възможна. Впрочем нали не много отдавна, когато евреите от ненавист вдигнаха бунт срещу християните, цезар Клавдий не можа да отличи едните от другите и изгони евреите. Защо тогава и Нерон да не изгони християните? В Рим ще стане по-широко. След „плаващия пир“ Петроний се виждаше всеки ден с Нерон на Палатинския хълм и в други домове. Да му се подхвърли подобна мисъл, беше лесно, защото цезарят никога не се противопоставяше на внушения, които носеха на някого вреда или гибел. След като обмисли всичко сериозно, Петроний състави целия план. Ето, ще устрои в дома си пиршество и на него ще накара цезаря да издаде едикт. Той даже беше почти сигурен, че цезарят ще му повери изпълнението на едикта. Тогава щеше да изпрати Лигия с всички почести, като Винициева избраница, до Байе, а там нека се любят и играят на християнство колкото искат.

През това време той често посещаваше Виниций, от една страна, поради обстоятелството, че не можеше да се освободи от привързаността си към него, въпреки големия си римски егоизъм, а от друга — да го накара да пътува. Виниций се преструваше на болен и не се явяваше на Падатинския хълм, където всеки ден се правеха нови планове. Един ден Петроний чу от устата на самия цезар, че ще замине след три дни за Анций, и веднага на другия ден отиде да съобщи това на Виниций.

Но Виниций му показа списък на лицата, поканени в Анций, който един освободен роб на цезаря му беше донесъл сутринта.

— В него е и моето име — каза той, — и твоето. Като се върнеш, ще намериш същия списък в дома си.

— Ако не бях между поканените — отговори Петроний, — това би означавало, че трябва да умра; не се надявам обаче това да стане преди пътуването в Ахея. Там ще бъда много необходим на Нерон.

След това той прегледа списъка и каза:

— Едва се върнахме в Рим, и отново трябва да напусна къщата си, за да се влача в Анций! Това не е само покана, а и заповед.

— Ами ако някой не я изпълни?

— Ще получи друг вид покана: да се отправи за много по-далечен път, от който няма връщане. Жалко, че не послуша съвета ми и не замина, докато още имаше време.

Сега трябва да отидеш в Анций.

— Трябва да отида в Анций… Помисли си само в какви времена живеем и какви подли роби сме ние!

— Едва сега ли го разбра?

— Не. Ти обаче ми доказваше, че християнското учение е враг на живота, защото му слага окови. Нима може да има по-тежки окови от тия, които носим ние? Ти казваше:

„Гърция е създала мъдростта и красотата, а Рим силата.“ Къде е нашата сила?

— Повикай Хилон. Днес нямам никакво желание да философствам. Заклевам се в Херкулес! Не съм създал аз тия времена и не ще отговарям за тях. Да говорим за Анций.

Знай, че там те чака голяма опасност и че за тебе е може би по-добре да се бориш с Урс, който удуши Кротон, отколкото да идеш там; и все пак не може да не отидеш.

Виниций махна презрително с ръка и каза:

— Опасност! Ние всички бродим в мрака на смъртта и всеки миг някоя глава потъва в тоя мрак.

— Трябва ли да ти изброявам ония, които имаха поне малко ум, и затова, въпреки времената на Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон, доживяха осемдесет или деветдесет години? За пример нека ти послужи дори такъв като Домиций Афер. Той остаря спокойно, макар че през целия си живот беше злодей и разбойник.

— Затова може би! Може би точно затова! — отговори Виниций.

После прегледа списъка и каза:

— Тигелин, Ватиний, Секст Африкан, Аквилин Регул, Сулий Нерулин, Еприй Марцел и т.н.! Каква сбирщина от мръсници и разбойници!… И като си помислиш, че те управляват света!… Нима не им подхожда повече да карат някое египетско или сирийско божество по градчетата, да дрънкат на цитри и да изкарват хляба си с врачуване или скачане?…

— Или пък да показват дресирани маймуни и кучета, които смятат, или свирещо на флейта магаре — прибави Петроний. — Всичко това е истина, но да говорим за нещо по-сериозно. Съсредоточи вниманието си и ме чуй: казах в Палатина, че си болен и че не можеш да излизаш от дома си, и все пак името ти е в списъка; това показва, че някой не е повярвал на думите ми и нарочно се е погрижил да те поканят. За Нерон е все едно дали ще дойдеш, защото за него ти си войник, с който може да приказва само за надбягванията в цирка и който няма понятие от поезия и музика. Така че навярно Попея се е погрижила да впишат името ти, пък това означава, че страстта й към тебе не е била временна прищявка и че тя желае да те притежава.

— Смела е тази Августа!

— Наистина смела е; защото това може да я погуби. Ах, дано Венера я вдъхнови по-скоро за друга любов, но докато те иска, трябва да бъдеш много внимателен. На Меднобрадия тя започва да омръзва; сега той предпочита Рубрия или Питагор, но заради самолюбието си може да ти отмъсти страшно.

— В гората не знаех, че ми говори тя, но ти подслушваше и знаеш моя отговор — че обичам друга и че нея не я искам.

— Заклинам те в името на всички подземни богове, не губи и последния остатък от ума си, който са ти оставили християните. Как можеш да се колебаеш между вероятната и сигурната гибел? Нали ти казах, че ако накърниш самолюбието на Августа, за тебе няма спасение? Кълна се в Хадес! Ако ти е омръзнал животът, по-добре е да си прережеш вените или да се хвърлиш върху меча си, защото може да те постигне по-тежка смърт, ако оскърбиш Попея. По-рано беше по-приятно да се разговаря с тебе! За какво всъщност става дума? Какво толкова ще ти стане? Нима това ще ти попречи да обичаш твоята Лигия? Помни, че Попея я видяла на Палатин и че за нея не е трудно да се досети заради кого отхвърляш едно толкова високо благоволение. А като се сети, ще я намери и под земята дори. Ще погубиш не само тебе си, но и Лигия — разбираш ли?

Виниций слушаше, сякаш мислеше за нещо съвсем друго, и най-сетне рече:

— Трябва да я видя.

— Кого? Лигия?

— Лигия.

— Знаеш ли къде е тя?

— Не.

— Така… И отново ще започнеш да я търсиш по старите гробища и в Задтибрието?

— Не зная, но трябва да я видя.

— Добре. Макар и да е християнка, може би ще излезе по-разсъдлива от тебе и сигурно ще постъпи по-мъдро, ако не иска твоята гибел.

Виниций сви рамене.

— Тя ме спаси от ръцете на Урс.

— В такъв случай бързай, защото Меднобрадия няма да протака заминаването.

Смъртни присъди могат да се издават и от Анций.

Виниций не слушаше. Занимаваше го само една мисъл: да види Лигия, затова се  замисли как да постъпи.

В това време се случи нещо, което можеше да отстрани всички затруднения. На другия ден при него неочаквано дойде Хилон.

Той дойде, слаб и окъсан, със следи от глад по лицето и в дрипи; слугите, които по-рано имаха заповед да го пускат по всяко време на деня и нощта, не посмяха да го задържат и сега, така че той влезе направо в атриума, застана пред Виниций и каза:

— Нека боговете да те дарят с безсмъртие и да разделят с теб властта си над света.

В първия момент Виниций искаше да заповяда да го изхвърлят навън, но му дойде наум, че гъркът може да знае нещо за Лигия и любопитството му надви отвращението.

— Ти ли си? — попита той. — Как си?

— Зле, сине Юпитеров — отговори Хилон. — Истинската добродетел е стока, която сега никой не търси, а истинският мъдрец трябва да е доволен, ако на пет дни веднъж може да си купи от месаря овнешка глава и да я глозга на тавана, поливайки я със сълзи.

Ах, господарю! Всичко, което ми даде, похарчих за книги у Атракт, а след това ме окрадоха и разориха; робинята, която щеше да записва моето учение, избяга, като задигна и остатъка от това, с което твоето великодушие беше ме възнаградило. Сиромах съм и си помислих: при кого да отида, ако не при теб, Серапис, при теб, когото обичам, обожавам и за когото дори излагах живота си на опасност!

— Защо си дошъл и какво носиш?

— За помощ, о Ваал, нося ти моята нищета, моите сълзи, моята любов и най-после вести, които събрах от любов към теб. Помниш ли, господарю, като ти казах по-рано, че дадох на робинята на божествения Петроний една нишка от пояса на Венера в Пафос?…

Сега разбрах, че това й е помогнало, и ти, сине на слънцето, който знаеш какво става в оня дом, знаеш също и каква е Евника. Имам още една такава нишка. Запазих я за тебе, господарю.

Като забеляза, че Виниций навъси вежди, той млъкна и за да изпревари гнева му, каза бързо:

— Зная къде живее божествената Лигия, ще ти покажа, господарю, къщата и уличката.

Виниций сподави вълнението, което го обзе, като чу това, и каза:

— Къде е тя?

— У Лин, стария християнски свещеник. Тя е там с Урс, който пък както по-рано ходи при мелничаря, когото зоват така, както и твоя диспенсатор, господарю, Демад… Да, Демад!… Урс работи нощем, ако се обкръжи къщата през нощта, той няма да е там… Лин е стар… а в дома му освен него има още две по-стари жени.

— Откъде знаеш всичко това?

— Помниш ли, господарю, че бях в ръцете на християните и че те ме пощадиха.

Главк се лъже, като мисли, че аз съм причината за неговите нещастия, но повярва нещастникът в това, пък и досега вярва. И все пак те ме пощадиха! Затова не се чуди, господарю, че сърцето ми се изпълни с благодарност. Аз съм човек от старите, от по-добрите времена. Затова си помислих: Нима мога да забравя своите приятели и благодетели? Нима не би било жестоко да не запитам за тях, да не узная какво става с тях, здрави ли са и къде живеят? Кълна се в Песинунтската Сибила, не съм способен на това.

Отначало ме спираше страхът да не би да разберат погрешно моите намерения. Любовта обаче, която изпитвах към тях, беше по-голяма от страха, насърчи ме и лекотата, с която те прощават всички обиди. Но преди всичко, господарю, аз мислех за тебе. Това, което предприехме, завърши с поражение, а нима синът на Фортуна може да се примири с тая мисъл? Затова ти подготвях победа. Къщата е усамотена. Можеш да заповядаш на робите да я заобиколят така, че и мишка да не може да се изплъзне. О, господарю, господарю, от тебе само зависи тази великодушна царска дъщеря още тази нощ да е в дома ти. Ако това стане, спомни си, че ти е помогнал твърде нещастният и огладнял син на моя баща.

В главата на Виниций нахлу кръв. Изкушението още веднъж разтърси цялото му същество. Да. Това е начинът, и тоя път сигурен. Щом Лигия влезе в къщата му, кой тогава ще успее да му я отнеме? Щом веднъж Лигия стане негова любовница, какво ще й остане друго, освен да бъде такава завинаги? И нека пропаднат всички учения! Какво значение имат тогава за него християните с тяхното милосърдие и мрачна вяра? Нима не е време да започне да живее както всички? Какво ще прави после Лигия и как ще свърже съдбата си с учението, което изповядва, това също е второстепенна работа. Това са неща без значение! Важното е, че тя ще бъде негова, и то още днес. А не се знае дали в душата й това учение ще устои пред новия за нея свят, пред удоволствията и наслажденията, на които неволно ще се поддаде! И това може да стане още днес. Достатъчно е да задържи Хилон и на мръкване да заповяда. А след това — безкрайна радост! „Какъв беше животът ми? — мислеше Виниций. — Страдание, неудовлетворена страст и безкраен наниз от въпроси, останали без отговор.“ Така всичко ще се разреши и ще се свърши. Спомни си, че той й се закле да не вдигне ръка срещу нея. Но в какво се закле? Не в боговете, защото в тях вече не вярваше, не и в Христа, защото в него още не беше повярвал. Пък най-после, ако се почувства обидена, ще се ожени за нея и така ще я възнагради за обидата. Да, той се чувства задължен да стори това, защото тя му спаси живота. Той си спомни деня, в който, заедно с Кротон, попадна под нейната закрила; спомни си вдигнатия над него юмрук на Урс и всичко, което стана след това. Видя я наведена над леглото му, облечена в робско облекло, красива като богиня, блага и обожавана. Погледът му неволно се отправи към ларариума и към кръста, който тя му бе оставила, когато си беше тръгнала. Нима за всичко това той ще й заплати с нов удар? Нима ще я влачи за косите из кубикулума като робиня? И как би могъл да направи това, когато не само я желаеше, но я и обичаше, обичаше я затова, че е такава, каквато е. Той веднага почувства, че не е достатъчно само да я има в къщата си, не е достатъчно да я прегърне насила, а че любовта му иска нещо повече — нейното съгласие, нейната любов и душа. Да бъде благословен покривът му, ако тя влезе под него доброволно, да бъде благословен тоя миг, да бъде благословен денят и животът. Тогава щастието им щеше да бъде неизчерпаемо като море и ярко като слънцето. Да я грабне пак насила, това значеше да загуби навеки щастието, а също и да унищожи, оскверни и очерни най-скъпото и единственото любимо същество в неговия живот.

И като помисли за това, обзе го страх. Той погледна Хилон, който се взираше в него и пъхнал ръце под дрипите, се чешеше неспокойно; след това изпита непреодолимо отвращение и желание да стъпче предишния си помощник тъй, както се тъпче мръсен червей или отровна змия. След миг Виниций вече знаеше какво трябва да прави. Но той не знаеше мярка в нищо и следвайки своята сурова римска натура, обърна се към Хилон и каза:

— Няма да направя това, което ме съветваш, но за да не си отидеш без наградата, която заслужаваш, ще заповядам да ти ударят триста тояги в моя домашен ергастулум.

Хилон побледня. Красивото лице на Виниций изразяваше такава студена жестокост, та не можеше нито за миг да се надява, че обещаната награда е само лоша шега.

Той падна веднага на колене, сви се и започна да плаче с пресеклив глас:

— Как така, царю персийски? За какво?… О, пирамидо на благоволението! Колос на милосърдието! За какво?… Аз съм стар, гладен, сиромах… Служих ти… Така ли се отплащаш?…

— Както ти на християните — отвърна Виниций. И извика своя диспенсатор.

Хилон се хвърли в краката му, обхвана ги конвулсивно и викаше с мъртвешки бледо лице:

— Господарю, господарю!… Аз съм стар! Петдесет, не триста… Петдесет са достатъчни!… Сто, не триста!… Милост! Милост!

Виниций го ритна с крак и даде заповед. За миг след диспенсатора влязоха двама силни квади, грабнаха Хилон за остатъците от косата му, обвиха главата му със собствените му дрипи и го повлякоха към ергастула.

— В името на Христа!… — викаше гъркът на вратата към коридора.

Виниций остана сам. Издадената заповед го възбуди и оживи. Правеше усилие да събере разсеяните си мисли и да ги подреди. Почувства голямо облекчение, а победата, която удържа над себе си, го ободри. Струваше му се, че е направил голяма крачка към Лигия и че затова трябва да получи някаква награда… В първия миг дори не му дойде на ум колко несправедливо постъпи с Хилон, като заповяда да го бият за същото, за което по-рано го възнаграждаваше. Душата му беше все още римска дотолкова, че Виниций не можеше да го боли за чуждото страдание и да обърне внимание на някакъв си нищожен грък. Ако беше помислил за това, той пак щеше да реши, че е постъпил правилно, като е заповядал да накажат подлеца. Но той мислеше за Лигия и й казваше: „Няма да ти заплатя за доброто със зло; ако пък някога научиш как постъпих с тоя, който искаше да ме накара да вдигна срещу теб ръка, ще ми бъдеш благодарна.“ Тук той се замисли дали Лигия би одобрила постъпката му с Хилон. Впрочем учението, което тя изповядваше, препоръчваше да се прощава; нали християните простиха на тоя нещастник, макар че имаха сериозен повод за отмъщение. Чак сега в душата му отекна викът: „В името на Христа!“ Спомни си, че с такъв вик Хилон се отърва от ръцете на лигиеца, и реши да му прости останалото наказание.

Тъкмо когато се канеше да повика диспенсатора, той се яви пред него и каза:

— Господарю, старецът припадна, а може и да е умрял. Да наредя ли да го бият още?

— Да се свести и да се доведе при мене.

Робът, който отговаряше за атриума, изчезна зад завесата, но да се свести Хилон, не беше лесно, защото Виниций чака още дълго и започна да губи търпение; най-после робите въведоха Хилон и по даден от господаря знак веднага излязоха.

Хилон беше блед като платно, а по краката му се стичаха по мозайката на атриума струйки кръв. Той беше вече в съзнание и падайки на колене, започна да говори с протегнати ръце:

— Благодаря ти, господарю! Ти си милосърден и велик.

— Куче — каза му Виниций, — знай, че ти простих заради тоя Христос, на когото аз самият дължа живота си.

— Господарю, ще служа и на него, и на тебе.

— Мълчи и слушай. Стани! Ела с мене и ми покажи къщата, в която живее Лигия.

Хилон се надигна, но едва се изправи на краката си, побледня още повече и каза със слаб глас:

— Господарю, гладен съм… Ще дойда, господарю, ще дойда! Но нямам сили…

Заповядай да ми дадат поне остатъците от паницата на твоето куче, и ще дойда!

Виниций заповяда да му дадат една златна монета, плащ и да го нахранят. Но Хилон, който беше отслабнал от боя и глада, не можеше да върви дори и след като се нахрани, макар че косите на главата му настръхваха от страх да не би Виниций да сметне слабостта му за съпротива и да заповяда отново да го бият.

— Да се стопля само с малко вино — повтаряше и зъбите му тракаха, — и веднага ще тръгна, ще тръгна и за Велика Гърция дори.

След известно време той събра малко сили и тръгнаха. Пътят беше дълъг. Лин живееше, както и повечето от християните, в Задтибрието, недалеч от къщата на Мириам.

Най-после Хилон показа на Виниций отделна малка къщичка, оградена със стени, цялата скрита в бръшлян, и каза:

— Тука, господарю.

— Добре — каза Виниций. — Махни се, но най-напред чуй какво ще ти кажа: забрави, че си ми служил; забрави къде живеят Мириам, Петър и Главк; забрави и тая къща и всички християни. Всеки месец ще идваш в къщата ми и моят освободен роб Демад ще ти плаща по две златни монети. Но ако и по-нататък следиш християните, ще заповядам да те бият или пък ще те предам в ръцете на градския префект.

Хилон се поклони и каза:

— Ще забравя.

Когато Виниций изчезна зад ъгъла на уличката, Хилон протегна след него ръка и заплашвайки го с юмруци, извика:

— Кълна се в Ата и фуриите, няма да забравя!

След това отново му стана лошо.

следваща глава >> XI