>> VII

Пред Актея, някогашната любимка на Нерон, се прекланяха по-рано главите на най-високопоставените хора в Рим. Но тя и тогава не искаше да се меси в обществените работи и ако някога беше използвала своето влияние над младия владетел, то биваше само за да измоли милост за някого. Тиха и покорна, тя си бе спечелила признателността на мнозина, а никого не беше направила свой неприятел. Не можа да я намрази дори и Октавия. На ревнивите не изглеждаше никак опасна. Знаеха, че тя все още обича Нерон, с обич тъжна и болезнена, която вече се подхранва не с надежда, а само със спомените за времето, когато този същият Нерон е бил не само по-млад и любещ, но и по-добър.

Знаеха, че тя не може да откъсне от тези спомени душата и мислите си, но че нищо вече не очаква от бъдещето; а понеже наистина нямаше опасност цезарят отново да се върне към нея, то на Актея гледаха като на съвсем беззащитно същество и затова я бяха оставили на мира. Попея я смяташе само за тиха прислужница, толкова безобидна, че дори не искаше да я отстранят от двореца.

Но понеже цезарят някога я бе обичал и я бе напуснал без обида, спокойно, дори като приятел, бяха запазили известно уважение към нея, Нерон, след като бе я, освободил, беше й разрешил да живее в двореца, а в него й бе дал отделно кубикулум и няколко души от прислугата. А тъй като на времето Паллас и Нарцис, освободени роби на Клавдий, не само седяха на пиршествата с Клавдий, но и заемаха почетни места, като могъщи министри, то и нея я канеха понякога на трапезата на цезаря. Правеха го може би за това, че нейната прелестна фигура беше истинско украшение на пиршествата. Впрочем Нерон отдавна вече не държеше сметка за средата, в която пируваше. На неговата трапеза сядаха най-различни хора — сбирщина от всички съсловия и с различни призвания. Имаше сред тях сенатори, но главно такива, които се съгласяваха да бъдат и шутове. Имаше патриции, стари и млади, жадни за удоволствия, излишества и гуляи. Имаше и жени, които носеха славни имена, но които вечер не се колебаеха да си сложат жълтеникави перуки и да търсят за забава приключения из тъмните улици. Имаше и висши сановници и жреци, които с пълни чаши сами се гавреха със своите богове, а редом с тях цяла сбирщина от певци, мимове, музиканти, танцувачи и танцувачки; от поети, които декламирайки стихове, мислеха за сестерциите, които щяха да спечелят, като хвалят стиховете на цезаря, от гладни философи, съпровождащи с лакоми погледи поднасяните ястия; най-сетне от прочути водачи на колесница, фокусници, чудодейци, разказвачи, смешници; от различни, издигнати от модата или от глупостта в еднодневни знаменитости пройдохи, сред които не липсваха и такива, които прикриваха с дългите си коси своите пробити уши — белег на робски произход.

По-знатните сядаха направо до масите, по-незначителните служеха за развлечение през време на яденето, като чакаха момента, когато прислугата ще им позволи да се нахвърлят на остатъците от ястията и питиетата. Гости от този род намираха Тигелин, Ватиний и Вителий и често трябваше да ги снабдяват и с облекло, подходящо за пиршествата на цезаря, който впрочем обичаше това общество, защото се чувствуваше свободен в него. Разкошът на двореца позлатяваше всичко и всичко покриваше с блясък. Велики хора и нищожества, потомци на велики родове и голтаци от улиците, големи артисти и жалки отрепки на таланта, всички се тълпяха в двореца, за да наситят ослепените си от блясъка очи с великолепието, надхвърлящо човешките представи, и да се доближат до този, който раздаваше всички милости, богатства и блага; една случайна негова прищявка наистина можеше да унизи човека, но можеше и да го издигне главоломно.

Този ден Лигия трябваше да вземе участие в такова пиршество. Страх, неувереност и зашеметяване, обясними след внезапната промяна в живота й, се бореха у нея с желанието за съпротива. Страхуваше се от цезаря, страхуваше се от хората, страхуваше се от двореца, чийто шум я лишаваше от възможността да разсъждава, страхуваше се от пиршествата, за чиято разпуснатост бе слушала от Авъл, от Помпония Грецина и техните приятели. Макар и млада девойка, тя не бе неосведомена, защото в ония времена представа за злото имаха отрано и децата дори. Тя знаеше, че в този дворец я застрашаваше гибел, за която я бе предупредила на раздяла и самата Помпония.

Но понеже душата й бе млада, непокварена, изповядваше възвишеното учение, всадено в нея от втората й майка, тя бе обещала да се брани от тази гибел — на майка си, на себе си и на божествения учител, в когото не само вярваше, но когото беше обикнала със своето полудетско сърце за благостта на учението му, зарад страданията преди смъртта му за славата на неговото възкресение.

Разбираше добре, че сега нито Авъл, нито Помпония Грецина ще отговарят за нейните постъпки и затова размишляваше дали не би било по-добре да откаже и да не отиде на пиршеството. От една страна, страхът и безпокойствието крещяха в душата й, а, от друга у нея се породи желание да покаже смелост, издръжливост, да се изложи на мъки и на смърт. Нали божественият учител проповядваше така. И сам бе дал пример. Нали и Помпония й бе разказвала, че най-ревностните му последователи жадуват за такова изпитание и се молят за него. Още когато беше в дома на Авъл, понякога я обземаше такава жажда. Тогава тя се виждаше мъченица, с рани на ръцете и нозете, бяла като сняг, красива с неземна красота, носена от бели ангели в небесната синева, и нейното въображение се любува на тези видения. Във всичко това имаше много детински мечти, но имаше и малко тщеславие, което Помпония порицаваше. А сега, когато отпорът срещу волята на цезаря можеше да повлече след себе си някакво жестоко наказание и когато мъченията във въображението й можеха да станат действителност, към красивите видения, към възхищението от тях се прибави и някакво смесено със страх любопитство — как ще я обвинят и какви мъки ще измислят за нея. Но Актея, като узна за нейните колебания, я изгледа с такова изумление сякаш девойката, трескаво бълнуваше. Да се противи на волята на цезаря? Да си навлече още от първия миг неговия гняв? Човек би трябвало да бъде дете, което не знае какво говори, за да стори това! От думите на самата Лигия ставаше ясно, че тя всъщност не е заложница, а девойка, забравена от своя народ.

Нея не я закриляше никакво право на народите, а даже и да я закриляше, цезарят е достатъчно могъщ, за да го потъпче в момент на гняв. На цезаря се бе харесало да я вземе и от този момент той разполагаше с нея. От този момент тя беше в неговата власт, а над нея нямаше друга в света.

— Да — продължи тя, — и аз съм чела посланията на Павел от Тарс и зная, че над земята е бог и синът божи, който е възкръснал, но на земята е само цезарят. Помни това, Лигия. Зная също, че твоето учение не ти позволява да бъдеш това, което бях аз, и че на вас, като на стоиците, за които ми е разказвал Епиктет, когато трябва да избирате между срама и смъртта, ви е позволено да избирате само смъртта. Но нима можеш да отгатнеш, че те чака смърт, а не позор? Не си ли чувала за дъщерята на Сеян, която била още малко девойче, а пък по заповед на Тиберия е трябвало — за да спази закона, който забранява да се наказва девица със смърт — да премине през осквернение преди смъртта си? Лигия, Лигия, не дразни цезаря! Ако дойде решителният момент, когато ще трябва да избираш между позора и смъртта, ще постъпиш така, както ти сочи твоята истина. Но не търси доброволно гибелта и не дразни по незначителен повод земния жесток бог.

Актея говореше със съчувствие, с увлечение дори и понеже от рождение бе малко късогледа, приближи своето благо лице до лицето на Лигия, сякаш искаше да провери дали тия думи са й повлияли. А Лигия с детска доверчивост обви с ръце шията й и каза:

— Ти си добра, Актея.

Актея, трогната от похвалата и доверието, я притисна до сърцето си, а после се освободи от ръцете на девойката и отговори:

— Моето щастие мина, и радостта ми отмина, но аз не съм зла.

След това закрачи бързо из стаята и започна да говори на себе си сякаш в отчаяние:

— Не! И той не беше зъл. Той самият тогава се смяташе за добър и искаше да бъде добър. Аз най-добре зная това. Всичко това дойде по-късно, когато престана да ме обича… Другите го направиха такъв, да — другите — и Повея.

Ресниците й овлажняха от сълзи. Лигия я следеше със сините си очи и най-сетне каза:

— Ти го жалиш, Актея?

— Жаля го! — отвърна глухо гъркинята.

И отново почва да ходи със стиснати, сякаш от болка, ръце и с безпомощен израз на лицето. А Лигия несмело почна да я разпитва:

— Ти още ли го обичаш, Актея?

— Обичам го…

И след малко добави:

— Него никой освен мен не го обича…

Настана мълчание, през което Актея се стараеше да си възвърне нарушеното от спомените спокойствие, а когато най-сетне на лицето й отново се върна обикновеният израз на тиха тъга, тя каза:

— Да говорим за тебе, Лигия. И през ум да не ти минава, че можеш да се противиш на цезаря. Това би било безумие. Впрочем успокой се. Аз добре познавам този дом и смятам, че от страна на цезаря нищо не те застрашава. Ако Нерон бе заповядал да те отвлекат зарад него, той не би те довел тук на Палатин. Тук владее Попея, а Нерон, откакто тя му роди дъщеря, е още повече под нейна власт… Не. Нерон наистина е заповядал да бъдеш на угощението, но той не те е видял досега не е питал за тебе, значи, не се интересува от тебе. Може би те е взел от Авъл и Помпония само от злоба към тях…

Мен ми писа Петроний да те закрилям, а писа ми, както знаеш, и Помпония, значи, те сигурно са се разбрали помежду си. Може да е направил това по нейна молба. Ако е така и ако той по молба на Помпония се грижи за тебе, тогава нищо не те застрашава и, кой знае, може би Нерон под негово влияние ще те върне на семейството на Авъл. Не зная дали Нерон го обича много, но зная, че рядко се осмелява да му противоречи.

— Ах, Актея! — отговори Лигия. — Петроний беше у нас, преди да ме вземат, и майка ми беше убедена, че той е накарал Нерон да ме поиска.

— Това е лошо — рече Актея.

Но след като помисли малко, тя продължи:

— Но може би Петроний, без да иска, е казал пред Нерон на някаква вечеря, че е видял у Авъл заложница на лигийците и Нерон, който ревниво пази своята власт, те е поискал, защото заложниците принадлежат на цезаря. Той не обича Авъл и Помпония…

Не! Не, струва ми се, че Петроний, ако искаше да те отнеме от Авъл, не би постъпил така…

Не зная дали Петроний е по-добър от другите, които заобикалят цезаря, но той е различен… А може най-после освен него да намериш и някой друг, който би поискал да се застъпи за тебе. В дома да Авъл не си ли се запознала с някого от приближените на цезаря?

— Виждала съм Веспасиан и Тит.

— Цезарят не ги обича.

— И Сенека.

— Достатъчно е Сенека да го посъветва нещо, за да направи Нерон тъкмо обратното.

Бледото лице на Лигия се зарумени.

— И Виниций.

— Не го познавам.

— Той е роднина на Петроний, върнал се е неотдавна от Армения.

— Благосклонен ли е Нерон към него?

— Всички обичат Виниций.

— Дали ще иска да се застъпи за тебе?

— Да.

Актея се усмихна нежно и каза:

— Тогава навярно ще го видиш на пиршеството. А ти трябва да бъдеш там, първо, защото си задължена… Само дете като тебе може да мисли иначе. И, второ, ако искаш да се върнеш в дома на Авъл, тъкмо ще имаш възможност да помолиш Петроний или Виниций да използват влиянието си и да се застъпят за теб. Ако те сега бяха тук, и двамата щяха да ти кажат същото, което ти казвам и аз, че всеки опит за съпротива е безумие и гибел. Цезарят наистина би могъл да не забележи твоето отсъствие, но ако го забележи и помисли, че си дръзнала да се противиш на неговата воля, за тебе няма спасение. Хайде, Лигия… Чуваш ли този шум в двореца? Слънцето се снишава и гостите скоро ще почнат да идват.

— Имаш право, Актея — отговори Лигия, — и ще последвам твоя съвет.

Но Лигия сама не си даваше сметка какво желание да види Виниций и Петроний и колко женско любопитство — поне веднъж в живота си да види такова пиршество, а на него цезаря, двора, прочутата Попея и други красавици и цялото онова нечувано великолепие и разкош, за която се разправяха чудеса в Рим — имаше в това решение. Но и Актея от своя страна имаше право и девойката добре разбираше това. Трябваше да отиде и така — щом необходимостта и здравият разум подкрепиха скритото изкушение, тя престана да се колебае. Тогава Актея я заведе в своя си ункториум, за да я намаже с благовонни масла и да я облече, и при все че в дома на цезаря не липсваха робини, а и самата Актея имаше достатъчно, тя от съчувствие към девойката, чиято невинност и хубост бяха спечелили сърцето й, реши сама да я облече и веднага пролича, че у млада гъркиня, въпреки нейната печал и въпреки че бе чела посланията на Павел от Тарс, бе останало още много от предишната елинска душа, на която красотата на тялото говореше по-силно от всичко друго на света. Като разсъблече Лигия и видя нейните форми, едновременно и гъвкави, и пълни, създадени сякаш от перли и рози, не можа да сдържи своя вик на удивление и като отстъпи няколко крачки, гледаше възхитена тази несравнима пролетна фигура.

— Лигия! — извика тя най-сетне. Ти си сто пъти по-хубава от Попея.

Но девойката, възпитана в строгия дом на Помпония, където скромността се спазваше даже и тогава, когато жените бяха сами, стоеше дивна като дивен сън, хармонична като творение на Праксител или като песен, но забъркана, порозовяла от свян, със стиснати колене, с ръце на гърдите и със спуснати над очите ресници. Накрая тя вдигна ръце с внезапно движение и извади иглите, които придържаха косите й, и в миг с едно тръсване на главата, се загърна с тях като с плащ.

Актея пък се доближи и докосвайки ги, казваше:

— О, какви коси имаш ти!… Не ще ги посипя със златна пудра, къдриците сами проблясват като злато… само тук-там ще сложа златист прашец, но леко, леко, сякаш ги е осветил лъч… Сигурно вашият лигийски край където се раждат такива девойки, е чуден.

— Аз не го помня — отвърна Лигия. — Само Урс ми е разправял, че у нас има гори, гори и само гори.

— А в горите цъфтят цветя — каза Актея, като потапяше длан във вазата, пълна с вербена, и навлажняваше с нея косите на Лигия.

След като свърши тази работа, почна лекичко да натрива цялото й тяло с благовонни масла от Арабия, а после я преоблече в мека туника без ръкави със златист цвят, над която щеше да сложи снежнобял пеплум. Но тъй като преди това трябваше да се срешат косите, тя я загърна в нещо като широка дреха, наречена синтезина, настани я на един стол и я предаде за малко в ръцете на робините, а самата тя остана да следи как ще я срешат. Две робини почнаха едновременно да обуват бели, везани с пурпур сандали на малките крака на Лигия, като ги препасваха със златни ивици накръст през алабастровите глезени. Когато най-после вчесването свърши, надиплиха пеплума в чудесни леки гънки, след това Актея сложи бисери на шията й, докосна косите й, там, където се виеха, със златния прашец и нареди да облекат нея самата, като през цялото време оглеждаше Лигия с възхитени очи.

Скоро и тя бе готова и щом пред главния вход почнаха да прииждат лектиките, двете жени отидоха в страничния криптопортик, от който се виждаха входът, вътрешните галерии и дворът, обграден с колонада от нумидийски мрамор.

Все повече хора минаваха под високия свод на портата, над която великолепната квадрига от Лизип сякаш отнасяше Аполон и Диана към небето. Очите на Лигия бяха заслепени от разкоша, за който скромният дом на Авъл не бе могъл да й даде и най-малка представа. Слънцето тъкмо залязваше и последните му лъчи падаха върху жълтия нумидийски мрамор на колоните, който в тия отблясъци сияеше като злато с лек розов оттенък. Между колоните, до белите статуи на Данаидите и другите, представляващи богове или герои, прииждаха тълпи хора, мъже и жени, подобни на статуи, в драпирани тоги, пеплуми и столи, които грациозно се спускаха към земята на меки дипли, върху които догаряха отблясъците на залязващото слънце. Огромният Херкулес — с глава още осветена от слънчевите лъчи, а от гърдите надолу потопен вече в сянката на колоните — гледаше отвисоко тази тълпа. Актея показваше на Лигия сенаторите в тоги, обточени с широки ивици, в цветни туники и с полумесеци на обувките, и воините, и прочутите артисти, и знатните римски матрони, облечени ту по римски, ту по гръцки обичай, ту пък във фантастични източни дрехи, с коси като кули, като пирамиди или вчесани — по подобие на статуите на богините — ниско около главата и украсени с цветя. Много от мъжете и жените Актея назоваваше по имена, като добавяше към имената им кратки и често пъти страшни истории, които изпълваха Лигия със страх, учудване, изумление. За нея това бе един чуден свят, от чиято красота очите и се опиваха, но чиито противоречия нейният момински разум не можеше да разбере. В това зарево на небето, в тези редици неподвижни колони, губещи са в далечината, и в тези хора, подобни на статуи, имаше някакво величаво спокойствие; струваше й се, че всред тия хармонични мрамори би трябвало да живеят някакви освободени от грижи, уравновесени и щастливи полубогове, а в това време тихият глас на Актея разкриваше нови и нови страшни тайни на този дворец и на тия хора. Ето там в дъното се вижда криптопортикът, по чиито колони и плочи още се червенеят кървавите петна от кръвта, с която опръска белия мрамор Калигула, когато падна под ножа на Касий Херея; там бе убита и неговата жена, там разбиха главата на детето му о камъните; там под това крило е подземието, в което гризеше ръцете си от глад по-младият Друз; там бяха отровили по-стария, там се виеше от страх Гемел, там се гърчеше в спазми Клавдий, а там Германик. Навсякъде тези стени бяха слушали предсмъртни стонове и хъркане, а тези хора, които днес бързаха за пиршеството в тоги, в многобагрени туники, окичени с цветя и скъпоценности, са може би утрешни осъдени на смърт; може би усмивката на не един от тях прикрива страх, безпокойство, несигурност в утрешния ден; може би треска, алчност, завист сега са се впили в сърцето на тези наглед безгрижни, увенчани полубогове. Подплашените мисли на Лигия не можеха да следят словата на Актея и докато този чуден свят привличаше с все по-голяма сила очите й, сърцето в гърдите й се бе свило от уплаха, а душата й изведнъж бе обхваната от безграничен копнеж по Помпония Грецина и по спокойния дом на Авъл, в който цареше любов, а не престъпление.

В това време от викус Аполонис прииждаха нови вълни гости. Иззад портата се дочуваха говорът и възгласите на клиентите, които изпращаха своите патрони. Дворът и колонадите загъмжаха от множество роби, робини на цезаря, малки момчета прислужници и преториански войници, които бяха на стража в палата. Тук-там между белите или мургави лица се чернееше лице на нумидиец, с окичен с пера шлем и с големи златни халки на ушите. Носеха лютни, цитри, букети изкуствено отгледани въпреки късната есен цветя, светилници — сребърни, златни и медни. Все по-високият шум от разговорите се смесваше с плясъка на фонтана, чиито порозовели от вечерните отблясъци струи падаха отвисоко върху мрамора и се разбиваха с него сякаш с ридание.

Актея опря да разказва, но Лигия продължаваше още да гледа, сякаш търсеше някого из тълпата. И наведнъж руменина заля лицето й. Между колоните се появиха Виниций и Петроний и се отправиха към големия триклиниум, красиви, спокойни, в своите бели тоги, подобни на богове. Когато Лигия съгледа сред чуждите хора две познати и приятелски лица, когато съзря Виниций, стори й се, че голяма тежест падна от сърцето й.

Почувствува се по-малко самотна. Безмерният копнеж за Помпония и дома на Авъл, който я бе обхванал преди малко, вече не беше толкова мъчителен. Изкушението да види Виниций и да говори с него заглуши всички други гласове. Напразно си припомняше всичко лошо, което бе чувала за дома на цезаря, и думите на Актея, и предупрежденията на Помпония. Въпреки тези думи и предупреждения тя изведнъж почувствува, че на това пиршество ще бъде не само по принуда, но и по свое желание; и като помисли, че след малко ще чуе този мил и скъп глас, който й говореше за любов и щастие, достойни за боговете, и който звучеше и досега в ушите й като песен, я завладя радост.

Но изведнъж тя се уплаши от тая радост. Стори й се, че в тоя миг изменя и на учението, в което бе възпитана, и на Помпония, и на самата себе си. Едно е да отиваш по принуда, а друго да се радваш на такава необходимост. Почувства се виновна, недостойна и погубена. Обзе я отчаяние и й се доплака. Ако беше сама, тя би коленичила и би започнала да се удря в гърдите, повтаряйки: аз съм виновна, аз! Актея я хвана за ръка и я поведе сега вече през вътрешните стаи към големия триклиниум, в който щеше да се състои пиршеството; на Лигия очите й се замъглиха, в ушите й шумеше от вълнение и биенето на сърцето й спираше дъха. Тя видя като насън хиляди светилници да трепкат и по масите и по стените, като насън чу възгласите, с които приветстваха цезаря, а него самия съзря като през мъгла. Възгласите я оглушиха, блясъкът я заслепи, благовонията я замаяха и тя изгуби последните остатъци от самообладанието си — едва можеше да разпознае Актея, която я настани на трапезата и сама зае мястото до нея.

Но след малко нечий нисък, познат глас се обади от другата й страна:

— Поздрав на тебе, най-прекрасната сред девойките на земята и сред звездите на небето! Поздрав на тебе, божествена Калина!

Лигия се съвзе малко, погледна: до нея бе седнал Виниций.

Беше без тога, според обичая и за удобство сваляха тогите на пиршества. Само огненочервена туника, без ръкави, извезана със сребърни палми, покриваше тялото му.

Ръцете му бяха голи — украсени по източен обичай с две широки златни гривни, закопчани под лакътя, а по-надолу старателно почистени от космите — и гладки, но твърде мускулести, истински ръце на войник, създадени за меч и щит. На главата си имаше венец от рози. Със своите сключени вежди, с прекрасните си очи и мургава кожа той сякаш бе олицетворение на младост и сила. На Лигия той се видя толкова хубав, че дори когато първото смущение мина, тя все пак едва можа да отговори:

— Поздрави и на теб, Марк! А той й говореше:

— Щастливи са очите ми, че те виждат; щастливи са ушите ми, които слушат твоя глас, по-мил от гласа на флейти и цитри. Ако ми кажеха да избирам кой да бъде до мен на този пир, ти, Лигия, или Венера, избрал бих тебе, о божествена!

И той я гледаше, сякаш искаше да насити очите си с нейния образ, и я изгаряше с очи. Погледът му се плъзгаше по лицето, шията и белите й рамене и ръце, галеше нейните прекрасни форми, любуваше й се, обгръщаше я, поглъщаше я, но заедно с желанието в него светеше щастие и любов и безгранично възхищение. — Знаех, че ще те видя в дома на цезаря — продължи той — и все пак, като те зърнах, цялата ми душа трепна от радост, сякаш ме постигна неочаквано щастие.

Лигия, която се бе съвзела вече, чувствайки сега, че сред това множество и в този дом той е единственият й близък, започна да говори с него и да го разпитва за всичко, което не разбираше и което я изпълваше със страх. Отде е знаел той, че ще я намери в дома на цезаря и защо е тя тук? Защо цезарят я бе взел от Помпония? Тук тя се страхува и иска да се върне при нея. Би умряла от тъга и тревога, ако не беше надеждата, че Петроний и той ще се застъпят за нея пред цезаря.

Виниций обясни, че за отвеждането й се бе научил от самия Авъл. Защо тя е тук, не знае: цезар никому не дава сметка за своите разпоредби и заповеди. Но тя да не се бои.

Ето той, Виниций, е при нея и ще остане при нея. Предпочел би да загуби очите си, отколкото да не я вижда, предпочел би да се раздели с живота, отколкото да я изостави. Тя е неговата душа и затова той ще я пази като своята душа. Ще й построи олтар в своя дом като на свое божество, на което ще принася в жертва миро и алоя, а пролет съсънки и ябълков цвят… А щом като се бои от дома на цезаря, обещава й, че тя не ще остане в този дом.

И при все че говореше със заобикалки и тук-там скриваше истината, в гласа му звучеше искреност, защото чувствата му бяха истински. Обхващаше го и искрена милост към нея и думите й проникваха в душата му, защото девойката почна да му благодари и да го уверява, че Помпония ще го обикне за неговата добрина, а самата тя ще му бъде признателна цял живот; той не можа да овладее вълнението си — толкова се трогна и му се струваше, че никой в света не би могъл да откаже на нито една нейна молба. Сърцето му се топеше. Красотата на Лигия упояваше чувствеността му и той я желаеше, но същевременно чувствуваше, че тя му е много скъпа и че наистина би могъл да я почита като божество; изпитваше и неудържимо желание да говори за нейната хубост и за своето обожание, но шумът на пиршеството ставаше все по-силен, той се приближи до нея и зашепна думи хубави, сладки, бликащи от дъното на душата му, звучни като музика и опияняващи като вино.

И той я опияняваше. Всред тези чужди хора, които я заобикаляха, той й се струваше все по-близък, по-мил и напълно сигурен, предан от все сърце. Той я успокои, обеща й да я изтръгне от дома на цезаря, обеща й да не я изостави и да й служи. Преди в дома на Авъл бе говорил с нея за любовта и щастието, които тя може да даде, а сега вече й казваше направо, че я обича, че му е по-мила и по-скъпа от всичко друго. Лигия за първи път слушаше такива думи от устата на мъж и колкото повече ги слушаше, струваше й се, че в нея нещо се буди като от сън, че я обхваща някакво щастие, в което се смесва безмерна радост и безмерна тревога. Бузите й пламнаха, сърцето й туптеше, устата й се полуотвориха, сякаш тя се учудваше на нещо. Завладя я страх, че слуша такива неща, а за нищо на света не би искала да изпусне и една дума дори. Понякога свеждаше очи, ту пак вдигаше към Виниций светнал взор, боязлив и същевременно питащ, сякаш искаше да му каже: „Говори още!“ Шумът, музиката, ароматът на цветята и миризмата на арабските благовония започнаха отново да я замайват. В Рим имаше обичай на пиршества да се хранят полулегнали, но у дома Лигия винаги беше между Помпония и малкия Авъл; сега до нея бе легнал Виниций, млад, едър, влюбен, пламтящ, а тя усещаше тоя жар, който лъхаше от него, и свян, и наслада едновременно. Обземаше я някаква сладка немощ, отмалялост и забрава, сякаш се унасяше в сън.

Но нейната близост започна да действа и на него. Лицето му побледня. Ноздрите му се разшириха като на източен кон. Навярно и неговото сърце биеше под пурпурната туника с трескав пулс, защото дишането му стана учестено, а думите му накъсани. И той за първи път беше така до нея. Мислите му започнаха да се объркват: в жилите си усещаше пламък, който напразно гасеше с вино… Не виното го опиваше сега повече от всичко, а нейното дивно хубаво лице, нейните голи ръце, нейната моминска гръд, която се вълнуваше под златистата туника, и нейната снага, скрита под белите гънки на пеплума.

Най-после той хвана ръката й над китка, както веднъж бе сторил това в дома на Авъл, притегли я към себе си и зашепна с разтреперани устни:

— Обичам те, Калина… божествена моя…

— Марк, пусни ме! — каза Лигия.

А той продължи с очи, забулени в мъгла:

— Божествена моя! Обичай ме…

Но в този миг се обади гласът на Актея, която беше от другата страна на Лигия:

— Цезарят ви гледа.

Внезапен гняв грабна Виниций. Гняв и срещу Актея, и срещу цезаря.

Нейните думи бяха разпръснали чара на упоението. В такъв момент и приветлив глас дори би се сторил на момъка натрапчив, а сега той сметна, че Актея нарочно иска да попречи на неговия разговор с Лигия. Той вдигна глава, погледна през рамената на Лигия младата освободена робиня и каза със злина:

— Мина времето, Актея, когато ти лежеше на пиршествата, до цезаря. И казват, че те застрашава слепота, та как можеш да го съзреш?

А тя отговори някак тъжно:

— Виждам го… все пак… И той е късоглед и ви гледа през смарагда.

Всичко, което вършеше Нерон, караше и най-близките му хора да бъдат бдителни, затова и Виниций се разтревожи, овладя се и започна незабележимо да гледа към цезаря.

Лигия, която в началото на пиршеството в смущението си бе видяла цезаря като през мъгла, а после, погълната от присъствието и разговора с Виниций, съвсем не гледаше към него, сега също обърна към него очи, любопитни и изплашени.

Актея казваше истината. Цезарят се беше навел над масата и присвил едното си око, държеше с пръсти пред другото кръглия полиран смарагд, с който постоянно си служеше, и ги гледаше. За миг погледът му се срещна с очите на Лигия и сърцето на девойката се сви от внезапен страх. Когато, още като дете, живееше на село в сицилийското имение на Авъл, една стара робиня египтянка й бе разказвала за дракони, които живеели в пропастите на планините, и ето сега на нея й се стори, че изведнъж я бе погледнало зеленикавото око на такъв дракон. Тя хвана ръката на Виниций като дете, което се бои, а в главата й нахлуха и се блъскаха в безредие бързи мисли. Така, значи, това е той? Страшният и всемогъщият? Не го бе виждала никога досега и не мислеше, че е такъв. Представлявала си бе някакъв ужасен образ със застинала в чертите злина, а вместо това видя дебел врат голяма глава, страшна наистина, но почти смешна, защото отдалече приличаше на главата на дете. Туника с аметистов цвят, забранен за простосмъртните, хвърляше синкав отблясък на широкото му, късо лице. Косите му бяха тъмни, накъдрени по модата, въведена от Отон — на четири реда букли. Брада не носеше, защото неотдавна я бе принесъл в жертва на Юпитер, за което целият Рим му беше благодарен, въпреки че се шепнеше, че я пожертвувал, защото, както всички в неговия род, обрасвал в червени косми. Все пак в неговото силно изпъкнало над веждите чело имаше нещо олимпийско. От свитите му вежди лъхаше съзнание за всемогъщество; но под това чело на полубог се виждаше лице на маймуна, пияница и комедиант, нищожно лице на променливи страсти, потънало в тлъстина въпреки младостта му, болнаво и гнусно едновременно. На Лигия той се видя зловещ, но преди всичко отвратителен.

След миг той свали смарагда и престана да я гледа. Тогава тя видя неговите изпъкнали светлосини очи, които примижаваха на силната светлина, стъклени, без мисъл, подобни на очите на мъртвец.

А той, обръщайки се към Петроний, каза:

— Това ли е онази заложница, в която е влюбен Виниций?

— Да, тя е — отвърна Петроний.

— Как се нарича нейният народ?

— Лигийци.

— И Виниций я смята за красива?

— Облечи в женски пеплум гнил маслинов пън и Виниций ще го сметне за красив. Но на твоя лик, о, несравним познавач, чета вече присъдата над нея! Няма нужда да я произнасяш! Да, така е! Твърде суха! Мършава, същинска макова главица на тънко стъбло, а ти, божественият естет, цениш у жената стъблото й, тройно, четворно, имаш право!

Лицето само нищо не значи. Благодарение на теб научих много, но още нямам такова вярно око… Ето, готов съм да се обзаложа с Тулий Сенецион за неговата любовница, че макар на пиршество, където всички лежат, да е трудно да се прецени цялата фигура, ти вече си си казал: „Твърде тясна е в бедрата.“

— Твърде тясна е в бедрата — отговори, присвивайки очи, Нерон.

На устните на Петроний се появи едва доловима усмивка, а Тулий Сенецион, който до този момент беше зает, разговаряше с Вестин или по-право, подиграваше се на сънищата, в които Вестин вярваше, се обърна към Петроний и въпреки че нямаше понятие за какво става дума, каза:

— Мамиш се. Аз поддържам цезаря.

— Добре — отвърна Петроний. — Тъкмо доказвах, че имаш щипка разум, а цезарят твърди, че си чисто просто магаре.

— Habet! — каза Нерон със смях и обърна надолу палеца си, както се правеше в цирковете в знак, че на гладиатора е нанесен удар и трябва да бъде доубит.

А Вестин, смятайки, че говорят все още за сънищата, завика:

— А аз вярвам в сънища; и Сенека ми казваше веднъж, че и той вярва.

— Миналата нощ сънувах, че съм станала весталка — каза Калвия Криспинила, като се наведе през масата.

Нерон почна да ръкопляска на тия думи, други последваха примера му и няколко минути наоколо се разнасяха ръкопляскания, тъй като Криспинила се беше развеждала няколко пъти и беше известна в целия Рим с нечуваната си разпуснатост.

Но тя ни най-малко не се смути и каза:

— Е, какво! Всички те са стари и грозни. Рубрия единствена прилича на човек и така бихме били две, въпреки че и лицето на Рубрия лятно време е цялото в лунички.

— Все пак позволи ми, пречиста Калвия — обади се Петроний, — да ти кажа, че ти би могла да станеш весталка само насън.

— Ами ако цезарят заповяда?

— Тогава бих повярвал, че сънищата се сбъдват, дори и най-чудноватите.

— Сбъдват се — каза Вестин. — Разбирам тия, които не вярват в боговете, но как може да не се вярва в сънищата?

— Ами предсказанията? — залита Нерон. — Предсказаха ми едно време, че Рим ще престане да съществува и аз ще владея целия Изток.

— Предсказанията и сънищата са свързани — каза Вестин. — Веднъж един проконсул, голям неверник, изпратил в храма на Мопс свой роб със запечатано писмо, което забранил да се отваря, за да провери дали идолът ще може да отговори на запитването в писмото. Робът спал през нощта в храма, за да сънува пророчески сън, а после се върнал и казал: „Присъни ми се юноша, светъл като слънце, който ми каза само една дума: «Черният».“ Проконсулът, като чул това, побледнял и обръщайки се към своите гости, невярващи като него, им казал: „Знаете ли какво пишеше в писмото?“

Тук Вестин спря и като вдигна чашата с вино, започна да пие.

— Какво е пишело в писмото? — запита Сенецион.

— В писмото имало въпрос: „Кой бик трябва да принеса в жертва: белия или черния?“

Но любопитството, възбудено от този разказ, беше прекъснато от Вителий, който, дошъл на угощението вече пийнал, сега изведнъж избухна, без никакъв повод, в безсмислен смях.

— За какво се смее тази бъчва лой? — запита Нерон.

— Смехът отличава хората от животните — каза Петроний, — а той няма никакво друго доказателство, че не е нерез.

Вителий престана да се смее и като мляскаше с лъсналите си от сосове и мазнина устни, почна да оглежда всички с такова изумление, като че никога досега не бе ги виждал.

После вдигна пухкавата си като възглавница ръка и каза с пресипнал глас:

— От пръста ми падна военният пръстен от баща ми.

— Който беше обущар — добави Нерон.

Но Вителий неочаквано отново избухна в смях започна да търси пръстена в пеплума на Калвия Криспинила.

Като видя това, Ватиний взе да надава викове на ужасена жена, а Нагидия, приятелка на Калвия, млада вдовица с лице на дете, а очи на блудница, каза високо:

— Търси каквото не е изгубил.

— И от което няма да има никаква полза дори и да го намери — довърши поетът Лукан.

Пирът ставаше все по-весел. Тълпи роби разнасяха все нови и нови ястия: от големи вази, напълнени със сняг и увенчани с бръшлян, постоянно изваждаха по-малки кратери с много и най-различни вина. Всички пиеха много. От време на време от тавана на залата върху пируващите и трапезата падаха рози.

А Петроний започна да моли Нерон да облагороди пиршеството със своите песни, докато гостите не са се напили. Хор от гласове подкрепи неговите думи, но Нерон отказваше. Тук не ставаше дума за смелост, при все че тя винаги му липсваше… Боговете знаят колко много му струва всяко излизане пред публика… Наистина той не ги избягваше, защото все трябва да направи нещо за изкуството и най-сетне, щом като Аполон го е надарил с глас, божите дарове не бива да се занемаряват. Разбира дори, че това е негов дълг към държавата. Но днес наистина е пресипнал. Нощес си сложил оловни тежести на гърдите, но и това не помогнало… Мислел дори да отиде в Анций, да подиша морски въздух.

Но Лукан почна да го заклина в името на изкуството и на човечеството. Всички знаят, че божественият поет и певец е написал нов химн на Венера, в сравнение с който химнът на Лукреций е скимтене на едногодишно вълче. Но нека това пиршество бъде истинско пиршество. Такъв добър владетел като Нерон не бива да измъчва своите поданици: „Не бъди жесток, цезарю!“

— Не бъди жесток! — повториха всички, които седяха по-близо.

Нерон разпери ръце в знак, че трябва да отстъпи. Тогава всички лица се облякоха в израз на благодарност и всички очи се обърнаха към него. Но той поръча най-напред да кажат и на Попея, че той ще пее, а на присъстващите съобщи, че тя не е дошла на угощението, защото не се чувствала добре; но понеже никакво лекарство не й носеше такова облекчение, както неговата песен, то жал му е да я лиши от тая възможност.

И наистина не след дълго Попея се яви. Тя владееше и досега Нерон като свой подчинен, но знаеше, че когато става дума за неговото самолюбие на певец, водач на колесница или поет, беше опасно да го дразни.

И ето тя влезе, прекрасна като божество, облечена също като Нерон в аметистова туника и с огърлица от грамадни бисери — плячкосани някога от Масиниса, — златокоса, блага и — макар че бе разведена от двама мъже — с лице и поглед на девица.

Поздравиха я с възгласи и я наричаха „божествена Августа“. Лигия никога в живота си не беше виждала толкова красиво създание и просто не можеше да повярва на очите си, защото знаеше, че Попея-Сабина е една от най-отвратителните жени на света. Знаеше от Помпония, че тя бе довела нещата дотам, че цезаря да убие майка си и жена си, познаваше я от разказите на гостите и слугите на Авъл, бе чувала, че нощем събарят нейните статуи в града; чувала беше за надписите, чиито автори били осъждани на най-тежки наказания; и въпреки това тези надписи всяка сутрин се появявали по стените на града. Но сега, като видя прочутата Попея, смятана от последователите на Христа за въплъщение на злото и престъпността, на Лигия се струваше, че толкова прекрасни могат да бъдат само ангелите или небесните духове. Тя просто не можеше да откъсне очи от нея, а от устата й неволно се изтръгна въпросът:

— Ах, Марк, нима това е възможно?…

А той, възбуден от виното и нетърпелив, че толкова неща разсейваха вниманието й и я откъсваха от него и от думите му, каза:

— Да, тя е хубава, но ти си сто пъти по-хубава, и не се познаваш, иначе би се влюбила в себе си като Нарцис… Тя се къпе в магарешко мляко, а тебе Венера те е изкъпала в своето. Ти сама не се познаваш, ocelle mi!… Недей я гледа. Обърни очи към мен, ocelle mi!… Докосни с устни тази чаша с вино, а след това и аз ще допра на същото място моите…

И той се преместваше все по-близо, а тя започна да се отдръпва към Актея. Но в този миг казаха да се пази тишина, понеже цезарят бе станал. Певецът Диодор му подаде лютня от ония, които се наричаха делта, другият, Терпнос, който щеше да му акомпанира, се приближи с инструмента, наречен наблиум, а Нерон опря делтата на масата, вдигна очи и за момент в триклиниума настъпи тишина, прекъсвана само от шумоленето на розите, които все така падаха от тавана.

След това той започна да пее или по-скоро да говори напевно и ритмично при съпровода на двете лютни своя химн на Венера. Нито гласът му, макар и малко глух, нито стихът не бяха лоши. Затова бедната Лигия отново би обзета от угризение на съвестта, понеже химнът, при все че славеше разпътната езическа Венера, й се стори много хубав, а и самият цезар, с лавровия венец на челото и вдигнати очи — по-величествен, не толкова страшен и по-малко противен, отколкото в началото на пиршеството.

Но пируващите отговориха с гръм от ръкопляскания. Раздадоха се викове: „О, какъв небесен глас!“; някои от жените, вдигнали нагоре ръце, останаха така в знак на възхищение дори и след свършването на песента, други триеха просълзените си очи; цялата зала закипя като кошер. Попея, склонила русата си главица, поднесе до устните си ръката на Нерон и дълго я държа мълчаливо, а младият Питагор, грък с дивна хубост, същият онзи, с когото по-късно полуобезумелият вече Нерон бе заповядал на фламините да го венчаят, като спазват всички обреди, сега коленичи в нозете му.

Но Нерон гледаше внимателно Петроний, за чиито похвали жадуваше повече, отколкото за всички други, и който сега каза:

— Ако е въпрос за музиката, Орфей в тази минута навярно е тъй пожълтял от завист, като присъстващия тук Лукан; а колкото за стиховете, съжалявам, че не са по-лоши, защото тогава може би щях да намеря думи да ги похваля.

Но Лукав не му се разсърди за тоя намек за завист, напротив, погледна го с благодарност и като се престори, че е в лошо настроение, замърмори:

— Да бъде проклета Фатум, която ме е обрекла да живея едновременно с такъв поет. Човек би имал място в хорската памет и на Парнас, а така ще угаснеш, както гасне светилникът, когато слънцето изгрява.

Петроний имаше изумителна памет и започна да повтаря някои места от химна, да цитира отделни стихове, да изтъква и тълкува най-хубавите изрази. Лукан, забравил сякаш своята завист пред чара на тази поезия, добавяше към неговите слова и своето възхищение. На лицето на Нерон се отрази наслада и безкрайна суетност, равна на неговата глупост. Той сам им подсказваше стиховете, които смяташе за най-хубави, а най-после започна да утешава Лукан и да му казва да не губи смелост, защото е такъв, какъвто се е родил, но почитта, която хората отдават на Юпитер, не изключва почитта към другите богове.

След това той стана, за да съпроводи Попея, която наистина не беше здрава и искаше да си отиде. Но той нареди на сътрапезниците, които останаха, да заемат отново местата си и обеща да се върне. И наистина след малко се върна, за да се омайва от дима на кадилниците и да гледа зрелищата, които той сам, Петроний или Тигелин бяха подготвили за пиршеството.

Четоха пак стихове или слушаха диалози, в които чудачествата заместваха остроумието. После прочутият мим, Парис, представи приключенията на Йо, дъщеря на Инах. На гостите, а особено на Лигия, непривикнала на подобни зрелища, й се струваше, че вижда чудеса и вълшебства. Парис с движения на тялото и ръцете си разкриваше неща, които обикновеният танц не можеше да изрази. Ръцете бързо се движеха във въздуха, сякаш създаваха жив светлив облак, тръпнещ, страстен, обгръщащ изнемогналата девическа снага, разтърсвана от спазмата на сладострастието. Това беше образ, а не танц, образ ясен, разкриващ тайните на любовта, чаровен и безсрамен. А след като той свърши, влязоха корибанти и започнаха заедно със сирийски момичета, под звуците на цитри, флейти, цимбали и тимпани, вакхически танц, изпълнен с диви крясъци и още по-дива разюзданост; на Лигия се стори, че жив огън ще я изгори, че мълния би трябвало да падне върху този дом или таванът да се срути върху главите на пируващите.

Но през златната мрежа, изопната под тавана, падаха само рози, а пък полупияният Виниций й казваше:

— Видях те в дома на Авъл при фонтана и те залюбих. Беше на разсъмване и ти мислеше, че никой не гледа, а аз те видях… Такава те виждам и сега, въпреки че този пеплум те скрива от очите ми. Махни пеплума като Криспинила. Гледай! Богове и хора търсят любов. Няма на света нищо освен нея! Облегни глава на гърдите ми и затвори очи.

А нейният пулс биеше тревожно в слепите очи и ръцете. Струваше й се, че пада в някаква пропаст, а същият този Виниций, който преди й се струваше близък и предан, вместо да я спася, сам я блъска в нея. И тя почувства съжаление към него. Отново започна да се страхува от този пир и от Виниций, и от себе си. Някакъв глас, подобен на гласа на Помпония, й викаше: „Лигия, спасявай се!“, но и нещо друго говореше в нея — че вече е много късно, че този, който е близнат от такъв пламък и е видял всичко, което ставаше на това пиршество, този, чието сърце е било така, както биеше нейното, когато слушаше думите на Виниций, и който е бил обхванат от такива тръпки, каквито я пронизваха, когато Виниций се доближаваше до нея, той е загубен, загубен безвъзвратно. Прилошаваше й.

Имаше мигове, когато й се струваше, че ще загуби съзнание, а после, че ще се случи нещо страшно. Знаеше, че никой, ако не искаше да разгневи цезаря, нямаше право да стане, докато не е станал самият цезар; но дори и да не беше така, тя вече нямаше сили да стори това.

До края на пиршеството имаше още много време. Робите носеха все нови и нови ястия и непрекъснато пълнеха чашите с вино, а пред подковообразната трапеза излязоха двама атлети и започнаха да се борят пред гостите. Силните им блестящи тела се сляха в един силен отломък, костите им пращяха в техните железни ръце, от стиснатите им челюсти се цедеше зловещо скърцане на зъби. Понякога се чуваха глухите удари на краката им по поръсения с шафран под, после отново застиваха неподвижни, тихи и на зрителите им се струваше, че виждат пред себе си скулптурна група, изваяна от камък.

Очите на римляните с наслада следяха движенията на страшно изопнатите мускули на гърбовете, ръцете и краката им… Но борбата не продължи много, щото Кротон, победител в много борби и ръководител на гладиаторската школа, минаваше за най-силния борец в империята. Противникът му най-напред започна да диша ускорено, после да хърка, лицето му посиня, накрая кръв бликна от устата му и той увисна в ръцете на Кротон.

Краят на борбата бе посрещнат с гръм от ръкопляскания, а Кротон, опрял стъпало на плещите на противника, кръстоса на гърди грамадните си ръце и огледа залата с очи на триумфатор.

После влязоха имитатори на зверове и на техните гласове, фокусници и смешници, но тях почти не ги гледаха, защото виното вече бе замъглило очите на всички.

Пиршеството постепенно се превърна в пиянска и развратна оргия. Сирийските момичета, които преди бяха танцували вакхическия танец, се смесиха с гостите. Музиката се превърна в безредни и диви звуци на цитри, лютни, арменски цимбали, египетски систри, тръби и рогове, а понеже някои от сътрапезниците искаха да разговарят, започнаха да крещят на музикантите да си вървят. Въздухът, преситен с мириса на цветя, изпълнен с аромата на благовонията, с които красиви юноши през време на угощението пръскаха стъпалата на пируващите, преситен с шафран и човешки дъх, стана задушен; лампите светеха с мъждукащ пламък, венците на главите се бяха изкривили, лицата бяха побледнели и се покриха с капчици пот.

Вителий се свлече под масата. Нигидия, разголена до кръста, беше облегнала своята пияна детинска глава на гърдите на Лукан, а той, също пиян, почна да духа златната пудра от косите й, вдигайки от време на време очи, премрежени от безкрайна наслада. Вестин с упорство на пияница повтаряше за десети път отговора на Мопс на запечатаното писмо на проконсула. А Тулий, който се подиграваше с боговете, говореше с прекъсван от хълцане, провлечен глас:

— Знаеш ли, ако Сферос на Ксенофан е кръгъл, такъв един бог можеш да го търкаляш с крак като буре.

Но Домиций Афер, стар злодей и доносчик, се възмути от този разговор и от възмущение заля с фалернско вино цялата си туника. Той винаги бил вярвал в боговете.

Хората говорят, че Рим щял да загине, а има дори и такива, които твърдят, че той вече загива. Да, сигурно!… Но ако това стане, то ще бъде затова, защото младежта няма вяра, а без вяра не може да има добродетел. Пренебрегват и предишните строги нрави, а никому и на ум не идва, че епикурейци не могат да отблъснат варварите. И напразно!

Колкото за него, той съжалява, че е доживял такива времена и че в развлечения трябва да търси защита от огорченията, които иначе бързо биха го съсипали.

Като каза това, той притегли към себе си една от сирийските танцьорки и почна да целува с беззъбата си уста нейната шия и раменете й. Като го видя, консулът Мемий Регул се разсмя и вдигайки плешивата си глава, украсена с разкривен венец, каза:

— Кой говори, че Рим загива?… Глупости!… Аз, консулът, зная най-добре… Videant consules!… Тридесет легиона… пазят нашата pax romana!

Той притисна юмруци до слепите си очи и почна да вика пред цялата зала:

— Тридесет легиона! Тридесет легиона!… От Британия до границите на партите!

Но внезапно се сепна и като опря пръст о челото си, рече:

— Май че са тридесет и два…

И се свлече под масата, където след малко почна да повръща езиците от фламинго, печените печурки, замразените гъби, скакалци в мед, риби, месо и всичко, което беше ял и пил.

Домиций обаче не се успокои от числото на легионите, които пазеха римския мир:

„Не, не! Рим трябва да загине, защото загинаха вярата в боговете и строгият морал! Рим трябва да погине и жалко! Защото животът все пак е хубав, цезарят е милостив, виното добро! Ах, колко е жалко!“ И като скри глава зад раменете на една сирийска вакханка, той се разплака.

— Какво ме интересува бъдещият живот!… Ахил имаше право, по-добре е да бъдеш ратай на тоя свят под слънцето, отколкото да царуваш в кимерийските краища. А дали съществуват някакви богове, е друг въпрос, макар че неверието погубва младежта…

Лукан в това време бе духнал всичката златна пудра от косите на Нигидия, която заспа, защото беше пияна. После той свали бръшляна, с който бе обвита една ваза пред него, и обви с него спящата, а след като свърши тая работа, загледа околните с радостен и въпросителен поглед.

После окичи и себе си с бръшлян, повтаряйки с тон на дълбоко убеждение:

— Аз съвсем не съм човек, аз съм фавън.

Петроний не беше пиян, но Нерон, който отначало пиеше малко заради своя „небесен“ глас, накрая започна да обръща чаша след чаша и се опи. Искаше дори да продължава да пее своите стихове, сега вече на гръцки, но ги забравяше и по погрешка запя песен на Анакреон. Пригласяха му Питагор, Диодор и Терпнос, но не им вървеше и те се отказаха. Тогава Нерон пък започна да се възхищава, като познавач и естет, от хубостта на Питагор и от възхищение взе да му целува ръцете. Толкова хубави ръце беше виждал някога само у… у кого?

И като притисна длан о мокрото си чело, той почна да си припомня. След малко на лицето му се изписа страх:

— Аха! У майка ми! У Агрипина!

И изведнъж го овладяха мрачни видения.

— Казват — рече той, — че тя нощем ходи на лунна светлина по морето около Байе и Баула… Нищо, само ходи, ходи, като че ли търси нещо. А като се приближи до някоя лодка, погледа и си отива, но рибарят, когото погледнала, умира.

— Темата не е лоша — каза Петроний.

Вестин пък, протегнал шия като жерав, шепнеше тайнствено:

— Не вярвам в богове, но вярвам в духове… ой!

Нерон обаче не им обръщаше внимание и продължи:

— Но аз нали отслужих лемурии. Не искам да я виждам! Пет години оттогава.

Трябваше, трябваше да я осъдя на смърт, защото изпрати убийци срещу мен, и ако не бях я изпреварил, не бихте слушали днес моите песни.

— Благодарим ти, цезарю, от името на града и на целия свят — провикна се Домиций Афер.

— Вино! И да ударят тимпаните.

Отново се вдигна шум. Лукан, цял в бръшлян, искайки да го надкрещи, стана започна да вика:

— Не съм човек, а фавън и живея в гората. Е… хо… оооо!

Напи се най-после цезарят, напиха се мъжете и жените. Виниций беше не по-малко пиян от другите я освен страстта у него се събуди желание за свада — това му се случваше винаги, когато прехвърляше мярката. Неговото мургаво лице стана още по-бледо, а езикът му се преплиташе, когато говореше с глас вече повишен и заповеднически:

— Дай ми устните си! Днес или утре — все едно!… Стига толкова! Цезарят те взе от Авъл, за да те подари на мен, разбираш ли? Утре привечер ще пратя да те вземат, разбираш ли!… Цезарят те обеща на мен, преди да те вземе… Трябва да бъдеш моя! Дай ми устните си! Не искам да чакам до утре… Дай ми по-скоро устните си!

И той я прегърна, но Актея започна да я брани, а и самата Лигия се бранеше с последни сили, защото чувстваше, че загива. Но напразно се мъчеше с двете си ръце да сваля от себе си неговата обезкосмена ръка; напразно го молеше с глас, който трепереше от негодувание и страх, да не бъде такъв и да се смили над нея. Дъхът му лъхаше на вино, обливаше я все по-отблизо и лицето му се озова до самото й лице. Това не беше вече предишният добър и почти скъп на душата й Виниций, а пиян, зъл сатир, който я изпълваше с ужас и отвращение.

Но силите все повече я напускаха. Напразно тя се наведе и отвръщаше лице, за да избегне неговите целувки. Той стана, хвана я за двете рамена и като притисна главата й към гърдите си, почна задъхан да разделя и мачка с уста нейните побледнели устни.

Но в този миг някаква страшна сила откъсна ръцете му от шията й толкова лесно, сякаш бяха ръце на дете, а него самия отмести настрана като суха вейка или повехнал лист. Какво бе станало? Виниций потри изумените си очи и внезапно видя до себе си грамадната фигура на лигиеца Урс, когото познаваше от дома на Авъл.

Лигиецът стоеше спокоен и само гледаше Виниций със сините си очи с такъв странен израз, че кръвта на младия човек застина в жилите. След това Урс взе на ръце своята царска дъщеря и с равни стъпки излезе от триклиниума.

Актея излезе веднага след него.

Виниций седя един миг като вкаменен, после скочи й почна да тича към изхода:

— Лигия! Лигия!

Но страстта, учудването, яростта и виното му подкосиха краката, той се олюля веднъж-два пъти, хвана голите рамена на една от вакханките и почна да пита, примигвайки:

— Какво стана?

А тя взе чаша с вино и му я подаде с усмивка в замъглените си очи:

— Пий!

Виниций пи и се строполи на земята.

Повечето от гостите лежаха вече под масата; други, залитайки, ходеха по криклиниума, спяха по софите край трапезите, като хъркаха или в съня си повръщаха излишъка от вино, а над пияните консули и сенатори, над пияните воини, поети, философи, над пияните танцьорки и патрицианки, над целия този свят, всевластен още, но вече без душа, венчан и разюздан, но вече гаснещ, от златната мрежа, опната под тавана, все се сипеха и сипеха рози.

Навън вече съмваше.

следваща глава >> VIII