>> VII

Виниций не получи отговор на това писмо; Петроний не писа, смятайки, че цезарят всеки ден може да заповяда да се върнат в Рим. И наистина тази вест се беше разнесла из града и беше предизвикала голяма радост в сърцата — тълпата жадуваше за зрелища, за раздаване на хляб и дървено масло, натрупано в огромно количество в Остия. Най-после Хелий, освободен от Нерон роб, съобщи в сената за завръщането му. Нерон се качи със свитата си на кораба при нос Мизен и се връщаше бавно, като се отбиваше в крайбрежните градове за почивка или пък за да участва на театрални представления. В Минтурне, където отново пя, се забави няколко дена, дори обмисляше дали не е по-добре да се върне в Неапол и там да чака настъпването на пролетта, която, изглежда, щеше да настъпи по-рано от обикновено и щеше да бъде топла. През цялото време Виниций живееше усамотен в своя дом с мисълта за Лигия и за всички ония нови неща, които завладяха душата му и които вселяваха в нея непознати понятия и чувства. От време на време той виждаше само лекаря Главк; всяко негово посещение изпълваше Виниций с вътрешна радост, понеже можеше да разговаря за Лигия. Наистина Главк не знаеше къде е намерила подслон, но го уверяваше, че стареите се грижат за нея. Веднъж, развълнуван от скръбта на Виниций, каза, че апостол Петър смъмрал Крисп за упреците му към Лигия и към земната й любов. Като чу това, младият патриций побледня от вълнение. Често му се струваше, че Лигия не е равнодушна към него, но неведнъж беше се съмнявал. А сега за пръв път чу потвърждение на своите желания и надежди от чужда уста, и то християнска. В първия момент от благодарност той искаше да отиде при Петър, но като узна, че не е в града и че проповядва в околността, заклинаше Главк да го заведе при него, като обещаваше за тая услуга да награди богато бедните християнски общини. Струваше му се също, че ако Лигия го обича, всички пречки са отстранени, защото той всеки миг е готов да повярва в Христа. Но Главк, макар че настойчиво го увещаваше да се покръсти, не можеше да му обещае, че така веднага ще спечели Лигия, и затова му казваше, че трябва да приеме кръщението заради самото кръщение и от любов към Христос, а не с друга цел.

„Трябва да имаш и християнска душа“ — казваше му той, а Виниций, макар че всяка пречка го дразнеше, започна да разбира, че Главк говори това, което е длъжен да каже като християнин. Сам той не си даваше сметка, че една от най-дълбоките промени в неговата натура е тази, че по-рано преценяваше хората и нещата единствено като ги гледаше през призмата на своя егоизъм, а сега постепенно свикваше с мисълта, че други очи могат да гледат по друг начин, друго сърце — да чувства другояче и че не винаги справедливостта й личната изгода са едно и също нещо.

Често го обхващаше желанието да види Павел от Тарс, от чиито думи се интересуваше и тревожеше. Търсеше доказателства, с които да обори учението му, вътрешно му се противопоставяше, но въпреки това искаше да го види и да го чуе. Павел беше отпътувал за Ариция, а посещенията на Главк ставаха все по-редки и по-редки и Виниций остана в пълна самотност. Тогава той отново започна да обикаля улиците край Субура и тесните улички в Задтибърската част на града с надежда макар и отдалеч да зърне Лигия. Когато обаче го измами и тази надежда, в сърцето му се появи скръб и нетърпение. Накрая настъпи момент, в който предишната му натура се пробуди отново с такава сила, с каквато вълната се връща по време на прилив към брега, от който е отстъпила. Стори му се, че е глупец, че напразно си блъска главата с неща, които му причиниха толкова скръб, и че трябва да взима от живота това, което може. Виниций реши да забрави Лигия или поне да потърси удоволствия и развлечения далеч от нея.

Чувстваше, че това е последен опит и затова се хвърли във водовъртежа на живота с цялата си сляпа енергия и пламенност. Изглежда, че самият живот го подтикваше към това. Заглъхналият и безлюден през зимата град започна да се оживява от надеждата за скорошното завръщане на цезаря. Подготвяше се тържествено посрещане. Наближаваше и пролетта: по върховете на Албанските планини снеговете се топяха от лъха на африканските ветрове. Лехите и градините се покриха с теменужки. Форумът и Марсово поле гъмжаха от народ, който се приличаше на топлото слънце. По виа Апия, обичайно място за разходка извън града, се появиха богато украсени колесници. Устройваха се вече и излети до Албанските планини. Млади жени, под предлог да се поклонят на Юнона в Ланувий или на Диана в Ариция, се изплъзваха от домовете си, за да търсят вън от града впечатления, общество, срещи и удоволствия. Тук Виниций забеляза между разкошните колесници чудно хубавата, предшествана от два молоса карука на Петрониевата Хризотемида, заобиколена от цял орляк младежи и стари сенатори, които службата беше задържала в града. Хризотемида караше сама четирите корсикански коня, усмихваше се наоколо и ги удряше леко със златния си камшик, но когато забеляза Виниций, спря конете и го взе в каруката, а след това го покани и на пиршество в дома си, което трая цяла нощ.

Виниций така се напи, че после не помнеше кога са го отвели в къщи; спомни си само, че когато Хризотемида го беше попитала за Лигия, той се бе обидил и бе излял на главата й чаша фалернско вино. Но когато изтрезня и си спомни за това, ядосваше се. Един ден по-късно, забравила обидата, Хризотемида го посети в дома му и пак го заведе на виа Апия; след това тя беше у него на вечеря и му призна, че не само Петроний, но и неговият лютнист отдавна са й омръзнали и че сърцето й е свободно. Цяла седмица те ходеха заедно, но връзката им не изглеждаше трайна. Макар че името на Лигия никога не се споменаваше след случката с фалернското вино, все пак Виниций не можеше да се освободи от мисълта за нея. Непрекъснато му се струваше, че очите й го гледат и това чувство го изпълваше с тревога. Като не можеше да се освободи нито от мисълта, че наскърбява Лигия, нито от скръбта, която произлизаше от тази мисъл, измъчваше се. След първата сцена на ревност, която направи Хризотемида заради две сирийски девойки, които бе купил, той я изгони грубо. И наистина той не само че не престана да тъне в удоволствия и разврат, а, напротив, вършеше всичко сякаш напук на Лигия, докато най-после разбра, че мисълта за нея не го напуща нито за миг, че тя е единствената причина за неговите добри и лоши постъпки и че освен от нея не се интересува от нищо друго. В това време го обзе отвращение и умора. Удоволствията му омръзнаха след това и му остана само угризение на съвестта. Струваше му се, че е пропаднал човек, и това чувство го изпълни с голямо учудване, защото по-рано смяташе за добро всичко, което му се нравеше. Най-после изгуби свободата си, своята самоувереност и изпадна в пълна апатия, от която не се освободи даже и при вестта за връщането на цезаря. Нищо вече не го интересуваше, дори и при Петроний не отиде, докато той самият не го покани и не му изпрати своята лектика.

Петроний го посрещна и поздрави радостно. Виниций отговаряше неохотно на въпросите му; най-после дълго сподавяните чувства бликнаха и потекоха от устата му в буен поток от думи. Той разказа още веднъж подробно историята на търсенето на Лигия и как бе живял сред християните; разказа всичко, което беше видял и чул там, всичко, което мина през ума и сърцето му, а най-после започна да се оплаква, че е попаднал в хаос, в който е изгубил спокойствието си и способността си да различава нещата и да съди за тях.

Нищо не го привлича, нищо не му е приятно, не знае за какво да се държи, и как да постъпва. Готов е да повярва в Христа и да го последва, разбира възвишеността на учението му, но същевременно чувства към него непреодолимо отвращение. Разбираше, че дори и да притежава Лигия, тя не би му принадлежала всецяло, защото трябваше да я дели с Христа. Най-после животът му беше такъв, сякаш не живееше: без надежда, без бъдеще, без вяра в щастието, заобикаляше го мрак, в който пипнешком търсеше изход и не можеше да го намери.

Докато той разказваше, Петроний гледаше промененото му лице и ръцете му, които Виниций простираше пред себе си по странен начин, сякаш наистина търсеше път в тъмнината, гледаше го и размишляваше. Изведнъж стана, приближи се до Виниций и започна да пипа с пръсти косата му над ухото.

— Знаеш ли — попита той, — че имаш няколко бели косъма по слепите си очи?

— Възможно е — отговори Виниций. — Не ще се учудя, ако скоро всичките побелеят.

След това настъпи мълчание. Петроний беше умен човек и не един път беше мислил за човешката душа и за живота. Изобщо животът в света, в който живееха и двамата, външно можеше да е щастлив или нещастен, но вътрешно винаги беше спокоен.

Както земетресение или гръмотевица можеха да разрушат храм, така и нещастието можеше да разруши живота, сам по себе си обаче той се състоеше от прави и хармонични линии, свободни от каквито и да било заплитания. Сега обаче в думите на Виниций имаше нещо друго и за пръв път Петроний се изправи пред толкова душевни загадки, които никой дотогава не беше разгадавал. Той беше достатъчно умен, та почувства тежестта им, но при всичката бистрота на ума си не можа да отговори нищо на зададените му въпроси — и най-после след дълго мълчание каза:

— Навярно това са магии.

— И аз тъй мисля — отговори Виниций. — Много пъти ми се е струвало, че и нас двамата са ни омагьосали.

— Добре е — каза Петроний — да отидеш при жреците на Сарапис. Без съмнение сред жреците има много шарлатани, но има и такива, които са отгатвали необикновени тайни.

Това той говореше без вяра и с несигурен глас, защото сам чувстваше колко безплоден, дори смешен изглежда тоя съвет в неговите уста.

Виниций потри челото си и каза:

— Магии!… Виждал съм магьосници, които призовават и подчиняват на своите желания подземни и незнайни сили, виждал съм и такива, които ги викат за гибел на своите врагове. Християните обаче живеят бедно, прощават на враговете си, проповядват смирение, добродетел и милосърдие, какво тогава биха могли да получат от магиите и защо ще си служат с тях?…

Петроний се разгневи, че умът му не може да намери отговор на нищо, но не искаше да признае това, и отговори само за да даде някакъв отговор:

— Това е нова секта.

След малко рече:

— Кълна се в името на божествената обитателка на Пафоските лесове, че всичко това разваля живота! Ти се чудиш на добротата и почтеността на тия хора, а аз пък ти казвам, че те са лоши, защото са врагове на живота, като болестите и самата смърт. И без християните си ги имаме достатъчно. Пресметни само: болестите, цезаря, Тигелин, стиховете на цезаря, обущарите, които управляват потомците на старите квирити, освободените роби, които заседават в сената. Кълна се в Кастор! Стига толкова! Това е пагубна и гнусна секта! Ти опита ли се да се освободиш от тази скръб и да се насладиш поне малко на живота?

— Опитах — отговори Виниций.

Петроний се разсмя и каза:

— Ах ти, изменнико! Новините бързо се разнасят от робите: прелъстил си Хризотемида!

Виниций махна презрително с ръка.

— Във всеки случай благодаря ти — каза Петроний. — Ще й пратя чифт сандали, обшити с перли; на моя любовен език това значи: „Върви си.“ Аз съм ти двойно благодарен: първо, че не прие Евника, и, второ, че ме освободи от Хризотемида. Чуй ме: пред себе си ти виждаш човек, който е ставал рано, къпал се е, пирувал е, притежавал е Хризотемида, писал е сатири, понякога дори е вплитал в прозата стихове, но който е скучал, както цезарят, и често не е могъл да прогони мрачните си мисли. И знаеш ли защо е било така? Защото търсех далеч това, което беше близо… Хубавата жена винаги струва толкова злато, колкото тежи, а ако тая жена те обича, тя няма цена. Такова нещо не можеш да купиш за всички съкровища на Верес. Сега си казвам: ще напълня живота си с щастие като чаша с най-хубавото вино, каквото е дала земята, и ще пия, докато не ми отмалее ръката и не побледнеят устните ми. Какво ще стане по-нататък, не ме интересува — това е моята най-нова философия.

— И по-рано я проповядваше. В нея няма нищо ново.

— В нея има съдържание, което по-рано й липсваше.

Като каза това, той повика Евника, която влезе облечена в бяла дреха, златокоса, не предишната робиня, а сякаш богиня на любовта и щастието.

Петроний разтвори обятия и рече:

— Ела!

Тя се приближи до него, седна на коленете му, обви шията му с ръце и сложи глава на гърдите му. Виниций видя как бузите й бавно се зарумениха и как очите й постепенно се замъглиха. Те двамата представляваха чудна скулптурна група на любовта и щастието.

Петроний протегна ръка към плоската ваза на масата до него, сграбчи пълна шепа теменуги, започна да посипва с тях главата, гърдите и дрехата на Евника, след това дръпна туниката от раменете й и каза:

— Щастлив е тоя, който е намерил любовта, заключена в такива форми… Понякога ми се струва, че ние сме две божества… Виж сам: нима Праксител, Мирон, Скопас или Лизип са създали някога по-дивни линии? Съществува ли на Парос или в Пантеликон подобен мрамор: топъл, розов, любещ? Има хора, които целуват края на вазите, а аз предпочитам да търся удоволствие там, където наистина може да се намери.

Като каза това, той започна да я целува по раменете и шията, а тя тръпнеше цяла и очите й се затваряха и отваряха с израз на неизказано блаженство. След малко Петроний вдигна изящната си глава, обърна се към Виниций и каза:

— А сега си помисли какво представляват твоите мрачни християни в сравнение с това и ако не виждаш разликата, върви при тях… Но тая гледка ще те излекува.

Ноздрите на Виниций, които вдъхваха аромата на теменуги, изпълващ цялата стая, се разшириха и той побледня, когато си помисли, че ако би могъл да целува така раменете на Лигия, за него това би била някаква неизразима светотатствена наслада, а след това можеше целият свят да пропадне… Но той беше свикнал бързо да си дава сметка за онова, което става с него, и разбра, че и в този момент мисли за Лигия, и то само за нея.

Петроний каза:

— Евника, заповядай, божествена, да приготвят венци за главите ни и закуска.

После, когато тя излезе, той се обърна към Виниций:

— Исках да я освободя, но знаеш ли какво ми отговори тя? „Предпочитам да бъда твоя робиня, отколкото жена на цезаря.“ И не искаше да се съгласи. Тогава аз я освободих без нейно знание. Преторът направи това заради мене, така че нейното присъствие не беше необходимо. Тя обаче не знае, не знае също, че този дом и всичките ми скъпоценности, с изключение на гемите, ще й принадлежат след моята смърт.

Като каза това, стана, разходи се из стаята и рече:

— Любовта променя едни повече, други по-малко; тя промени и мен. Някога обичах миризмата на вербена, но понеже Евника предпочита теменугите, и аз ги обикнах сега повече от всичко и от настъпването на пролетта миришем само теменуги.

Той се спря пред Виниций и запита:

Още ли държиш за народа?

— Остави ме! — отговори младият човек.

— Искам да се вгледаш в Евника и ти говоря за нея, защото може би и ти търсиш далече това, което е близо. Може би и за тебе тупти нейде в стаите на твоите роби вярно и искрено сърце. Сложи такъв балсам на раните си. Казваш, че Лигия те обича? Възможно е!

Но каква е тази любов, която се отрича сама от себе си? Не значи ли това, че има нещо по- силно от нея? Не, скъпи; Лигия не е Евника.

Виниций отговори:

— Всичко това е само терзание. Когато те, видях да целуваш раменете на Евника, помислих си: да би ми открила Лигия своите, пък след това нека земята се продъни под нас! Но само при мисълта за това ме обхвана някакъв страх, сякаш съм посегнал на весталка или пък съм замислил да оскверня някакво божество… Лигия не е Евника, само че аз не разбирам тая разлика като теб. Твоята любов е променила обонянието ти и ти предпочиташ теменугата пред вербената, а на мене тя промени душата, тъй че въпреки моята скръб и страст предпочитам Лигия да бъде такава, каквато е, отколкото да прилича на другите.

Петроний сви рамене.

— В такъв случай никой не ти пречи да си щастлив. Но аз не те разбирам.

Виниций отговори разпалено:

— Да, да! Ние вече не можем да се разбираме!

Настъпи кратко мълчание, после Петроний каза:

— Дано Хадес погълне твоите християни! Причиниха ти тревоги и ти отнеха смисъла на живота. Дано Хадес ги погълне! Лъжеш се, като мислиш, че това учение е добродетелно; добродетелно е това, което носи щастие на хората — това е красотата, любовта и силата, а тия неща те наричат суета. Лъжеш се, че са справедливи, защото ако на злото отплащаме с добро, тогава с какво ще отплатим на доброто? Ако ли пък за едното и за другото отплатата е еднаква, защо тогава хората трябва да бъдат добри?

— Не, отплатата не е еднаква, но според тяхното учение тя се въздава в бъдещия живот, който е вечен.

— Няма да се задълбочавам в това, защото по-късно ще видим какво представлява, ако въобще може да се види нещо… без очи. Сега те са просто хора. Урс удуши Кротон, защото мишците му са от желязо, но те са глупци, а бъдещето не може да принадлежи на глупците.

— За тях животът започва със смъртта.

— Това е все едно да каже някой: денят започва с настъпването на нощта. Ти имаш ли намерение да грабнеш Лигия?

— Не. Не мога да й заплатя за доброто със зло и се заклех, че не ще го сторя.

— Имаш ли намерение да приемеш учението на Христа?

— Искам, но моята натура го отхвърля.

— А ще можеш ли да забравиш Лигия?

— Не.

— Тогава пътувай.

В този момент робите съобщиха, че закуската е готова, но Петроний, на когото се стори, че е попаднал на добра мисъл, продължаваше да говори, докато отиваха към триклиниума:

— Ти си пропътувал част от света, но само като войник, който бърза към предназначеното място и не се спира по пътя. Ела с нас в Ахея. Цезарят още не се е отказал от намерението си за това пътуване. Ще се спира навсякъде по пътя, ще пее, ще събира лаври, ще ограбва храмовете и най-после ще се върне в Италия като триумфатор.

Това ще бъде нещо като шествие на Бакхус и Аполон, въплътени в едно лице. Августиани, августианки и хиляди цитри — кълна се в Кастор! Това заслужава да се види, защото светът досега не е виждал нещо подобно.

Той се излегна на софата до масата редом с Евника, а когато един роб слагаше на главата му венец от анемони, продължаваше да говори:

— Какво си видял ти по време на службата у Корбулон? Нищо! Разгледал ли си гръцките храмове като мене? Аз повече от две години минавах от ръцете на един водач в ръцете на друг. Беше ли в Родос, за да видиш мястото, където е бил колосът? Видял ли си в Панопа и във Фокида глината, от която Прометей е направил хората, или в Спарта яйцата, снесени от Леда, или в Атина чудната сарматска ризница, изработена от конски копита; нима си видял кораба на Агамемнон в Евбея или чашата, за модел на която е послужила лявата гръд на Елена? Видял ли си Александрия, Мемфис, пирамидите, косата на Изида, отскубната от нея самата от скръб по Озирис? Слушал ли си стенанието на Мемнон? Светът е широк и не се свършва със Задтибърския квартал! Аз ще придружавам цезаря, а на връщане ще го оставя и ще замина за Кипър, защото моята златокоса богиня иска заедно да принесем в Пафос гълъби в жертва на Киприда; а ти трябва да знаеш, че каквото тя пожелае, това и ще стане.

— Аз съм твоя робиня — рече Евника.

Той облегна увенчаната си глава на гърдите й и каза с усмивка:

— Следователно аз съм роб на робиня. Чаровнице, боготворя те от нозете до главата.

След това се обърна към Виниций:

— Ела с нас в Кипър. Не забравяй обаче, че преди това трябва да се видиш с цезаря. Лошо е, че досега не си бил при него; Тигелин е готов да се възползва от това в твоя вреда. Наистина той лично не те мрази, но не може и да те обича, макар и само за това, че си мой племенник… Ще кажем, че си бил болен. Трябва да помислим какво ще му отговориш, ако те запита за Лигия. Най-добре махни с ръка и му кажи, че е била при тебе, докато ти е омръзнала. Това той ще разбере. Кажи му също, че болестта те е задържала в къщи, че огорчението ти е повишило температурата, и затова не си могъл да бъдеш в Неапол и да чуеш песните му, а да оздравееш, ти е помогнала единствено надеждата, че ще го чуеш. Не се страхувай да преувеличиш. Тигелин съобщи, че ще измисли за цезаря нещо голямо, но и вулгарно… Страхувам се да не ме подхлъзне. Страхувам се също и от твоето настроение.

— Знаеш ли — каза Виниций, — че има хора, които не се страхуват от цезаря и живеят така спокойно, сякаш той не съществува?

— Зная за кого говориш: за християните.

— Да. Те единствени. А какво е нашият живот ако не постоянен страх?

— Остави ме на мира с твоите християни. Не се страхуват от цезаря, защото той може би не е и чувал за тях; във всеки случай нищо не знае за тях, пък и те го интересуват толкова, колкото изсъхналите листа. Аз ти казвам, че това са некадърници: това ти сам чувстваш и ако твоята натура се отвращава от тяхното учение, то е за това, че чувстваш тяхната некадърност. Ти си човек от друга глина и затова остави мен и себе си на мира.

Ние знаем как да живеем и да умрем, а какво могат те, още не се знае.

Тези думи стреснаха Виниций, който се опомни и се замисли дали наистина добротата и милосърдието на християните не доказва безсилието на техните души.

Струваше му се, че мъжествени и закалени хора не биха могли да прощават така. Мина му през ума, че сигурно това е причината за отвращението, което неговата римска душа чувства към това учение. „Знаем как да живеем и да умрем!“ — казваше Петроний. А те?

Те умеят само да прощават, но не разбират нито истинската любов, нито истинската омраза.

следваща глава >> VIII