>> VI

Населението се разположи на лагери във великолепните градини на цезаря — това бяха някогашните градини на Домиций, и Агрипина, по Марсово поле, в градините на Помпей, Салустий и Меценат. Всичко бе заето — портиките, постройките за игра на топка, разкошните летни къщи и бараките за животни. Пауни, фламинго, лебеди и щрауси, газели и антилопи от Африка, елени и сърни, които служеха за украса на градините отидоха под ножа на тълпите. От Остия започнаха да докарват толкова много храна, че по саловете и различните кораби можеше да се минава като по мост от едната страна на Тибър до другата. Житото се раздаваше на нечувано ниска цена, по три сестерции, а на по-бедните безплатно. Докарани бяха неизмерими запаси от вино, дървено масло, кестени. От планините всеки ден караха стада волове и овце. Бедняците, които преди пожара се криеха из уличките на Субура и мряха обикновено от глад, сега живееха по-добре от преди. Опасността от глад беше напълно премахната, но по-трудно беше да се прекратят разбойничествата, грабежите и злоупотребите. Чергарският живот осигуряваше безнаказаността на крадците, още повече, че те се обявяваха за почитатели на цезаря и за него не скъпяха ръкоплясканията си, където и да се появеше. Когато при това по силата на обстоятелствата обществените служби прекратиха работата си, а същевременно стана недостатъчна и въоръжената сила, която би могла да предотвратява на място своеволията, в града, населен от измета на целия тогавашен свят, се вършеха неща, които надминаваха човешкото въображение. Всяка нощ ставаха сбивания, убийства, отвличания на жени и деца. При Порта Мугионис, където спираха докарваните от Кампания стада, се стигаше до боеве, в които гинеха стотици хора. Всяка сутрин бреговете на Тибър бяха осеяни с удавници, никой не ги погребваше и те се разлагаха бързо от горещините, усилени още повече от пожара, и изпълваха въздуха със зловония. В лагерите се явиха болести и по-страхливите хора очакваха да избухне голяма епидемия.

А градът все още гореше. Едва на шестия ден пожарът стигна до празните пространства на Есквилин, където бяха съборени нарочно огромен брой къщи, и започна да отслабва. Но грамадите разпалена жарава светеха все още толкова силно, че населението не искаше да вярва, че е дошъл краят на бедствието. Наистина през седмата нощ пожарът избухна с нова сила в сградите на Тигелин, обаче трая кратко, понеже там нямаше какво да го подхранва. Само изгорелите къщи се срутваха още тук и там, като изхвърляха нагоре огнени змии и стълбове от искри. Малко по малко тлеещите пожарища започнаха да почерняват отгоре. Небето след залез престана да свети с кърваво сияние и само през нощта по обширната черна пустиня играеха сини езици, които излизаха от овъглените купища.

От четиринайсетте квартала на Рим останаха само четири, в това число Задтибърският. Останалите бяха погълнати от пламъците. Когато най-после купищата жарава се покриха с пепел, можеше да се види, от Тибър чак до Есквилин, огромно сиво, тъжно, мъртво пространство, от което стърчаха редици комини, подобни на надгробни колони. Между тези колони сновяха през деня мрачно множество от хора, които търсеха ценни предмети или останките на скъпи за тях същества. Нощем кучетата виеха по пепелищата и развалините на някогашните домове.

Цялата щедрост и помощта, която цезарят оказа на народа, не можа да спре злословията и брожението. Доволна беше само тълпата на крадците, злодеите и бездомните бедняци, които можеха да ядат, да пият и грабят до насита. Но хората, които бяха изгубили своите близки и имуществото си, не бяха привлечени нито с отварянето на градините, нито с раздаването на жито, нито с обещанията за зрелища и подаръци.

Нещастието беше много голямо и твърде необикновено. Други, у които още тлееше някаква искра от любов към родния град, изпадаха в отчаяние при вестта, че старото име Рома щяло да изчезне от лицето на земята, че цезарят имал намерение да издигне над пепелищата нов град на име Нерополис. Вълната на неприязън се надигаше и растеше с всеки изминал ден и въпреки ласкателствата на августианите, въпреки лъжите Тигелин, Нерон, по-чувствителен, отколкото всички други цезари, мислеше с тревога, че в глухата борба на живот и смърт, която той водеше с патрициите и сената, можеше да остане без опора. Самите августиани бяха не по-малко обезпокоени — утрото на всеки следващ ден можеше да им донесе гибел. Тигелин замисляше да извика няколко легиона от Мала Азия; Ватиний, който се смееше даже когато му удряха плесници, изпадна в лошо настроение.

Вителий загуби апетит.

Някои се съвещаваха помежду си как да се отклони опасността, понеже за никого не беше тайна, че ако един бунт свали и погуби цезаря, нито един от августианите нямаше да остане жив с изключение може би на Петроний. Защото на тяхното влияние се приписваха безумията на Нерон и на техните подстрекавания — всички престъпления, които той беше извършил. Омразата към тях беше едва ли не по-голяма, отколкото към него.

И тъй, те започнаха да напрягат умовете си как да свалят от себе си отговорността за подпалването на града. Но за да извършат това, трябваше да очистят от подозрения и цезаря, тъй като иначе никой не би повярвал, че те не са виновни за нещастието. Тигелин се съвещаваше с Домиций Афер и дори със Сенека, макар че го мразеше. Попея, която също разбираше, че Нероновият край ще бъде смъртна присъда и за нея, се интересуваше от мнението на своите довереници и на еврейските свещеници — всички предполагаха, че от няколко години тя изповядва вярата в Йехова. Нерон сам търсеше начини за изход, често страшни, още по-често — шутовски и изпадаше ту в страх, ту се забавляваше като дете, но най-много се оплакваше.

Един път в оцелелия от пожара дом на Тиберий се състоя дълго и безплодно съвещание. Петроний беше на мнение да не се обръща внимание на неприятностите и да се отиде в Гърция, а след това в Египет и Мала Азия. Нали това пътуване беше замислено отдавна, защо да се отлага, когато в Рим е тъжно и опасно. Цезарят прие съвета с възторг, но Сенека, като помисли малко, каза:

— Да се отиде, е лесно, но връщането после ще бъде много по-трудно.

— Кълна се в Херкулес! — отвърна Петроний. — Бихме могли да се върнем начело на азиатските легиони.

— Така ще направя! — извика Нерон.

Но Тигелин взе да се противи. Самият той не можеше нищо да измисли и ако идеята на Петроний беше се родила в неговата глава, той би я провъзгласил без съмнение за спасение, но работата беше там, че той не искаше Петроний да бъде за втори път единственият човек, който може в тежките минути да стори всичко и да спаси всички.

— Чуй ме, божествени — рече той, — съветът е пагубен! Преди да стигнеш до Остия, ще започнат междуособици; кой знае дали някой от живите още далечни потомци на божествения Август няма да се провъзгласи за цезар и тогава какво ще направим, ако легионите застанат на негова страна?

— Ще направим това — отвърна Нерон, — че първо ще се погрижим да изчезнат потомците на Август. Те не са вече много и да се освободим от тях, е лесно.

— Това може да се направи, но дали въпросът е само за тях? Моите хора не отдавна, а вчера са чули в тълпата, че цезар трябва да стане такъв мъж, като Тразеа.

Нерон прехапа устни. След малко обаче вдигна очи нагоре и каза:

— Ненаситни и неблагодарни. Имат достатъчно жито и огън, за да пекат хляб, какво повече искат?

На това Тигелин отговори:

— Отмъщение.

Настана мълчание. Изведнъж цезарят стана, вдигна ръка и издекламира:

— Сърцата зоват за мъст, а мъстта за жертва.

След това, забравил всичко, извика със сияещо лице:

— Нека да ми дадат табличка и стило, за да запиша този стих. Никога Лукан не е съчинявал такъв стих. Забелязахте ли, че го намерих изведнъж?

— О, несравнени! — обадиха се няколко гласа.

Нерон записа стиха и каза:

— Да! Мъстта иска жертва.

След това изгледа всички наоколо:

— Ами ако се пусне слух, че Ватиний е заповядал да подпалят града и го принесем в жертва на народния гняв?

— О, божествени, та кой съм аз? — извика Ватиний.

— Вярно! Трябва някой по-голям от тебе… Вителий?…

Вителий пребледня, но започна да се смее.

— Моите тлъстини — отвърна той — само наново ще разпалят пожара.

Но Нерон имаше в главата си нещо друго — търсеше жертва, която би могла наистина да насити народния гняв, и най-после я намери.

— Тигелин — каза той след минута, — ти запали Рим!

Присъстващите изтръпнаха. Те разбраха, че цезарят този път вече не се шегува и че настава миг на големи събития.

А лицето на Тигелин се сгърчи като муцуната на куче, готово да хапе.

— Запалих Рим по твоя заповед — каза той.

И се вгледаха един в друг като два демона. Настана такава тишина, че се чуваше бръмченето на мухите в атриума.

— Тигелин — обади се Нерон, — обичаш ли ме?

— Ти знаеш, господарю.

— Пожертвай се за мен!

— Божествени цезарю — отвърна Тигелин, — защо ми предлагаш сладко питие, което нямам право да поднеса до устата си? Народът роптае и се бунтува, нима искаш да се разбунтуват и преторианците?

Чувство на ужас стисна сърцата на присъстващите. Тигелин беше префект на Претория та и в думите му се долавяше явна заплаха. Самият Нерон разбра това и лицето му се покри с бледнина.

В това време влезе Епафродит, освободен роб на цезаря, и съобщи, че божествената Августа желае да види Тигелин, защото при нея има хора, които префектът трябва да изслуша.

Тигелин се поклони на цезаря и излезе със спокойно и презрително лице. Ето, когато поискаха да го ударят, той показа зъбите си; даде да се разбере кой е и познавайки страхливостта на Нерон, беше сигурен, че тоя владетел на света никога не ще се реши да вдигне ръка срещу него.

А Нерон помълча малко, но като виждаше, че присъстващите очакват от него да каже нещо, каза:

— Топлил съм змия в пазвата си.

Петроний сви рамене, сякаш искаше да каже, че не е трудно да се откъсне главата на такава змия.

— Какво ще кажеш? Говори, дай съвет! — извика Нерон, като забеляза движението му. — Само на теб имам доверие, защото ти имаш повече ум от всички тях и ме обичаш!

Петроний беше вече готов да изрече: „Назначи ме префект на Претория та и аз ще предам Тигелин на народа и ще успокоя града за един ден.“ Но вродената му ленивост надделя. Да бъде префект, това означаваше в същност да носи на плещите си особата на цезаря и хиляди обществени работи. И защо му е този труд? Нима не е по-добре да чете стихове в разкошната си библиотека, да разглежда вази и статуи или държейки в прегръдките си божественото тяло на Евника, да си играе със златните й коси и да скланя уста към нейните коралови устни?

И той каза:

— Аз те съветвам да заминем за Ахея.

— Ах — отговори Нерон, — очаквах от тебе нещо повече. Сенатът ме мрази. Като замина, кой ще ми гарантира, че няма да се разбунтуват против мен и няма да провъзгласят някого другиго за цезар? Народът по-рано ми беше верен, но сега ще тръгне с тях… Кълна се в Хадес! Ако тоя сенат и тоя народ имаше само една глава!…

— Позволи ми да кажа, о божествени, че ако искаш да запазиш Рим, трябва да запазиш поне неколцина римляни — рече с усмивка Петроний.

Но Нерон започна да роптае:

— За какво ми са Рим и римляните! А Ахея биха ме слушали. Тук ме заобикаля само измяна. Всички ме напущат! И вие сте готови да ми измените! Зная това, зная!… Вие няма и да помислите какво ще кажат за вас бъдещите поколения, ако изоставите такъв артист като мене.

Тук той внезапно се удари по челото и извика:

— Наистина!… Сред тези грижи и аз самият забравям кой съм.

Като каза това, той се обърна към Петроний с вече съвсем разведрено лице.

— Петроний — каза той, — народът роптае, но ако взема лютнята и изляза с нея на Марсово поле, ако му изпея онази песен, която пях на вас по време на пожара, мислиш ли, че няма да го развълнувам с песента си, както някога Орфей е трогнал дивите зверове?

На това Тулий Сенецион, който бързаше да се върне при своите робини, докарани от Анций, и който беше изгубил отдавна търпение, каза:

— Несъмнено, цезарю, ако биха ти позволили да започнеш.

— Да заминем за Елада! — извика неохотно Нерон.

Но в този миг влезе Попея, а след нея и Тигелин.

Очите на присъстващите се обърнаха неволно към него, защото никога никой триумфатор не беше възлизал тъй гордо на Капитолий, както се изправи той пред цезаря.

После бавно и натъртено, с глас, в който се чуваше звън на желязо:

— Изслушай ме, цезарю, защото мога да ти кажа: аз намерих! На народа е нужно отмъщение и жертва, но не една, а стотици и хиляди. Нима не си чувал някога, господарю, кой е бил Христос, тоя, разпънатият на кръст от Пилат Понтийски! Знаеш ли кои са християните? Нали съм ти говорил за техните престъпления и безчинните им обреди, за предсказанията им, че от огън ще дойде краят на света? Народът ги мрази и подозира.

Никой не ги е виждал в храмовете, защото те смятат нашите богове за зли духове, няма ги и на стадиона, защото презират състезанията. Никога ръцете на никой християнин не са те почели с ръкопляскане. Никога никой от тях не те е признал за бог. Те са врагове на човешкия род, врагове на града и твои. Народът роптае срещу тебе, но не ти си ми заповядал, цезарю, да изгоря Рим и не аз съм го изгорил… Народът жадува отмъщение, нека го получи. Народът жадува кръв и зрелища, нека ги получи. Народът подозира тебе, нека подозренията му се насочат на друга страна.

Отначало Нерон слушаше с недоумение. Но заедно с думите на Тигелин неговото актьорско лице започна да се мени и да приема последователно израз на гняв, скръб, съчувствие, възмущение. Внезапно той стана и като отхвърли от себе си тогата, която се свлече в краката му, вдигна двете си ръце и за миг остана тъй, в мълчание.

После заговори с глас на трагик:

— О Зевс, Аполон, Хера, Атина, Персефона и всички вие безсмъртни богове, защо не ни дойдохте на помощ? Какво е сторил този нещастен град на тези жестоки хора, та го изгориха тъй безчовечно?

— Те са неприятели на човешкия род и твои — каза Попея.

А други започнаха да викат:

— Постъпи справедливо! Накажи подпалвачите! Самите богове искат отмъщение.

А той седна, отпусна глава на гърдите си и отново замълча, сякаш беше онемял от злодейството, за което чу. Но след малко махна с ръка и каза:

— Какви наказания и какви мъки са достойни за такова престъпление?… Но боговете ще ме вдъхновят и с помощта на силите на Тартара ще представя на моя беден народ такова зрелище, че векове наред ще си спомня за мен с благодарност.

Изведнъж облак засенчи челото на Петроний. Той помисли за опасността, която ще надвисне над Лигия, над Виниций, когото обичаше, и над всички тия хора, чието учение отхвърляше, но в чиято невинност беше убеден. Помисли също, че ще започне една от онези кървави оргии, които неговите очи на естет не понасяха. Ала преди всичко той си казваше: „Трябва да спася Виниций, който ще полудее, ако загине онази девойка“, и това съображение натежа повече от всички други. Петроний разбираше добре, че започва опасна игра, каквато никога в живота си не бе играл.

Все пак той започна да говори спокойно и небрежно, както говореше обикновено, когато критикуваше или осмиваше не твърде естетичните хрумвания на цезаря и августианите:

— И тъй, намерихте жертвите! Добре! Можете да ги изпратите на арените или да ги облечете в „смъртни туники“. И това е добре! Но чуйте ме. Имате власт, имате преторианци, имате сила, затова бъдете искрени поне тогава, когато никой не ви чува.

Лъжете народа, но не и сами себе си. Предайте на народа християните, осъдете ги на каквито искате изтезания, но имайте смелост да си кажете, че не те запалиха Рим! Пфу!

Вие ме наричате arbiter elegantiarum и затова ще ви кажа, че не понасям жалките комедии.

Пфу! Колко много ми напомня всичко това бараките около Порта Азинария, където актьорите играят за развлечение на тълпата от предградията роли на богове и царе, а след представлението ядат чесън и пият кисело вино или пък получават за награда тояги.

Бъдете наистина богове и властелини, защото, казвам ви, можете да си го позволите.

Колкото до тебе, цезарю, ти ни заплашваше със съда на бъдните векове, но помисли си — те ще изрекат своята присъда и над теб. Кълна се в божествената Клио! Нерон, владетелят на света, Нерон, богът, запали Рим, защото беше тъй могъщ на земята както Зевс на Олимп. Нерон, поетът, толкова обичаше поезията, че пожертва заради нея своето отечество — Рим! Откак свят светува, никой не е извършил нищо подобно, на нищо подобно не се е решавал. Заклинам те в деветте либетриди, не се отказвай от такава слава, защото за тебе ще се пеят песни, докато свят светува. Какво ще бъдат в сравнение с тебе Приам, Агамемнон, Ахил, самите богове дори? Не е толкова важно дали опожаряването на Рим е добро дело, но то е велико и необикновено! А при това, казвам ти, че народът няма да вдигне ръка против тебе! Това не е вярно! Имай смелост! Пази се от недостойни за теб постъпки, защото тебе те застрашава само това, че бъдните векове могат да кажат: „Нерон запали Рим, но като малодушен цезар и малодушен поет се отрече от великото дело от страх и хвърли вината върху невинните!“

Обикновено думите на Петроний правеха силно впечатление на Нерон, но този път и самият Петроний не си правеше илюзии, защото разбираше, че това, което говори, е последно средство; при щастлив случай то можеше да спаси християните, но още по-лесно можеше да погуби него самия. Той обаче не се поколеба, тъй като ставаше дума за Виниций, когото обичаше, и за риска, който го забавляваше. „Зарът е хвърлен[1] — казваше си той — и ще видим доколко у тая маймуна страхът за собствената й кожа ще надделее над любовта към славата.“

И в душата си не се съмняваше, че ще надделее страхът.

След неговите думи настана мълчание. Попея и всички присъстващи внимателно гледаха Нерон в очите, а той започна да повдига устните си нагоре към самите ноздри, както имаше навик да прави, когато не знаеше какво да предприеме. Най-после на лицето му ясно се изписа смущение и досада.

— Господарю — извика Тигелин, като видя това, — позволи ми да се оттегля, защото, когато искат да изложат на гибел твоята особа и при това те наричат малодушен цезар, малодушен поет, подпалвач и комедиант, моите уши не могат да понесат такива думи.

„Загубих“ — помисли си Петроний. Но се обърна към Тигелин, измери го с поглед, който изразяваше презрението на големия сановник и изискан човек към един негодник, и каза:

— Тигелин, аз тебе нарекох комедиант, защото даже и сега си такъв.

— Затова ли, че не искам да слушам твоите обиди?

— Затова, че се преструваш, че обичаш безгранично цезаря, а преди малко го заплашваше с преторианците, което разбрахме всички и той — също.

Тигелин, който не очакваше, че Петроний ще се осмели да хвърли такива зарове, пребледня, забърка се и онемя. Но това беше последната победа на изискания патриций над неговия съперник, тъй като в тоя миг Попея каза:

— Господарю, как можеш да позволиш такава мисъл дори да се зароди в нечия глава, а още повече да се осмелят да ти я кажат в лицето!

— Накажи нахалника! — извика Вителий.

Нерон отново повдигна устни към ноздрите си и като обърна към Петроний стъкловидните си безизразни късогледи очи, каза:

— Така ли ми се отплащаш за приятелството към тебе?

— Ако се лъжа, докажи ми го — отговори Петроний, — но знай, че говоря това, което ми диктува любовта към теб.

— Накажи нахалника! — повтори Вителий.

— Стори го! — обадиха се няколко гласа.

В атриума се вдигна шум и настъпи раздвижване, защото присъстващите започнаха да се отстраняват от Петроний. Отстрани се дори Тулий Сенецион, неговият постоянен дворцов приятел, и младият Нерва, който хранеше досега гореща привързаност към него. След малко Петроний остана сам от лявата страна на атриума и с усмивка на уста, оправяйки с ръка гънките на тогата си, чакаше какво още ще каже или ще направи цезарят.А цезарят каза:

— Искате да го накажа, но тоя е мой другар и приятел, затова, макар че нарани сърцето ми, нека знае, че на приятелите си това сърце може само да… прощава.

„Загубих играта и загинах“ — помисли си Петроний.

В това време цезарят стана, съветът свърши.



[1] Имат се пред вид думите на Цезар, казани преди преминаването на Рубикон (49 г. пр.н.е.), след решението му да започне гражданската война.

следваща глава >> VII