>> V

Авъл беше прав, като предполагаше, че няма да го пуснат лично при Нерон, Отговориха му, че цезаря е зает с пеене с лютниста Терпиос и че изобщо не приема тия, които сам не е повикал. С други думи, това значеше Авъл да не се опитва и в бъдеще да се види с цезаря.

Затова пък Сенека, макар и болея от треска, прие стария военачалник с почит, както се полагаше, но когато изслуша в какво се състои работата, усмихна се горчиво и каза:

— Мога да ти направя само една услуга, благородни Плавций — да не покажа никога пред цезаря, че сърцето ми съчувства на твоята болка и че бих желал да ти помогна, защото, ако у цезаря се зароди и най-малкото подозрение, то знай, че той не би ти върнал Лигия дори и ако нямаше никакви други причини, освен желанието да ми направи нещо на инат.

Сенека също не го съветваше да ходи нито при Тигелин, нито при Ватиний, нито при Вителий. Може би с пари би могло да се изтръгне нещо от тях, може би биха поискали да направят нещо напук на Петроний, чието влияние се стараеха да подкопаят, но най-вероятно беше да издадат пред цезаря колко скъпа е Лигия за семейството на Плавций, а тогава цезарят сигурно не би я върнал. Тук старият мъдрец почна да говоря с хаплива ирония, която насочваше срещу себе си: „Ти мълча, Плавций, мълча години наред, а цезарят не обича тези, които мълчат! Как си могъл ти да не се възхищаваш от неговата красота, добродетел и неговите песни, да не се омайваш от неговото декламиране, от изкуството му да управлява колесница, от стиховете му? Как си посмял да не възславиш смъртта на Британик, да не произнесеш похвално слово в чест на майкоубиеца и да не поднесеш поздравления по случай удушаването на Октавия? Липсва ти предвидливост, Авъл, а ние, които живеем щастливо при двора, я притежаваме в съответния размер.“ И говорейки така, той взе чашата, която носеше в пояса си, гребна вода от фонтана на имплувиума, освежи горящите си устни и продължи:

— Ах, Нерон има признателно сърце. Обича те, защото си служил на Рим и си прославил името му по всички краища на света; обича и мене, защото съм му бил учител, когато бе млад. И затова, виждаш ли, зная, че тази вода не е отровна и я пия спокоен.

Виното в моя дом би било по-малко сигурно, но ако си жаден, пий от тази вода.

Водопроводите я носят чак от Албанските планини и ако поискат да я отровят, трябва да отровят всичките фонтани в Рим. Както виждаш, в този свят човек още може да бъде сигурен и да има спокойна старост. Аз съм болен наистина, но това е по-скоро болест на душата, отколкото на тялото. Това бе истина. На Сенека не му достигаше оная душевна сила, каквато имаха например Корнут или Тразеа, и затова животът му бе поредица от отстъпки пред престъпленията, които се вършеха. Той сам чувстваше, сам разбираше, че последователят на принципите на Зенон Цитийски е длъжен да върви по друг път и поради това страдаше повече, отколкото от страха пред самата смърт.

Но военачалникът сега прекъсна горчивите му разсъждения.

— Благородни Аней — каза той, — зная как цезар ти се отплати за грижите, с които си окръжавал младежките му години. Но виновникът за похитяването на детето ни е

Петроний. Кажи ми как да му въздействам, посочи ми влиянията, на които той се подчинява, и най-сетне сам ти упражни върху него цялото си красноречие, което би могло да ти вдъхне старото ти приятелство с мене.

— Петроний и аз — отговори Сенека — сме хора от два противни лагера. Не зная начини на борба с него не се подчинява и на ничии влияния. Може би въпреки цялата си поквара той все пак струва повече от онези мерзавци, с които Нерон се заобикаля. Но да му се доказва, че е извършил лоша постъпка, значи само да се губи време напразно; Петроний отдавна е изгубил усет за добро и зло. Докажи му, че постъпката е лишена от изящество, тогава ще се засрами. Ако се видя с него ще му кажа: „Твоята постъпка е достойна за освободен роб.“ Ако това не помогне, нищо няма да помогне.

— Благодаря и за това — отговори военачалникът.

След това той заповяда да го занесат при Виниций и го завари да се фехтува с домашния си ланист. Авъл видя, че младият човек спокойно се упражнява в момент, когато Лигия бе отвлечена, и го обхвана страшен гняв, който, веднага след като завесата се спусна след ланиста, се изля в поток горчиви укори и обиди. Но Виниций, щом разбра, че Лигия е отвлечена, тъй страшно побледня, че дори и Авъл не можа нито за миг да го сметне за съучастник в нападението. Челото на момък се покри с капки пот; кръвта, която за момент се бе оттеглила към сърцето, сега отново заля с гореща вълна лицето му, очите му почнаха да мятат искри, устата заломотиха несвързани въпроси. Ревност, а после ярост обхванаха като вихър. Струваше му се, че Лигия, престъпила веднъж прага на дома на цезаря, е изгубена за него завинаги, а когато Авъл спомена името на Петроний, в главата на младия воин прелетя като светкавица подозрението, че Петроний се е подиграл с него и подарявайки Лигия, е искал да спечели нови милости от цезаря или пък е искал да я задържи за себе си. Не допускаше нито за миг, че някой може да зърне Лигия, без да я пожелае веднага.

Безпаметната ярост, наследствена в неговия род, го понесе сега като бесен кон и помрачаваше съзнанието му.

— Вожде — каза той с прекъсван глас, — върни се у дома си и ме чакай… Знай, че дори ако Петроний ми беше баща, пак щях да му отмъстя за неправдата над Лигия. Върни се у дома си и ме чакай.

И той обърна стиснати пестници към маските на воините, които стояха в шкафа в атриума, и избухна:

— Кълна се в тези посмъртни маски! По-скоро ще убия и нея, и себе си!

Щом каза това, втурна се и като извика още веднъж на Авъл: „Чакай ме!“, изхвръкна като луд от атриума и се спусна към Петроний, разблъсквайки минувачите по пътя си.

А Авъл се върна у дома си с малко надежда. Той предполагаше, че ако Петроний е накаран от цезаря да отвлече Лигия, за да я дадат на Виниций, Виниций ще я доведе пак в дома им. Най-после не малка утеха бе за него и мисълта, че Лигия, ако не бъде спасена, ще бъде поне отмъстена и чрез смъртта защитена от позор. Вярваше, че Виниций ще изпълни всичко, което обеща. Видя неговата ярост и познаваше сприхавостта му, която бе вродена на целия този род. А и той сам, Авъл, при все че обичаше Лигия като роден баща, би предпочел да я убие, отколкото да я предаде на цезаря, и ако не се страхуваше за сина си, последния потомък на рода, непременно би сторил това. Авъл беше войник, за стоиците не знаеше почти нищо, но по характер не се отличаваше много от тях — за неговите разбирания, за неговата гордост смъртта беше по-добра от позора.

Върна се в къщи и успокои Помпония, вдъхна й своето упование и двамата почнаха да чакат известия от Виниций.

Понякога, когато в атриума отекнеха стъпките на някой от робите, те мислеха, че това е може би Виниций, който води любимото дете, и бяха готови да ги благословят от все сърце. Но времето минаваше и никаква вест не идваше. Чак вечерта се обади чукчето на вратата.

След малко влезе роб и предаде писмо на Авъл. Старият военачалник, при все че обичаше да проявява самообладание, го пое с малко разтреперана ръка и започна да го чете толкова стремително, сякаш ставаше въпрос за целия му дом.

Изведнъж лицето му потъмня, сякаш на него бе паднала сянката на прелитащ облак.

— Чети — рече той, обръщайки, се към Помпония.

Помпония взе писмото и прочете:

„Марк Виниций поздравява Авъл Плавций. Всичко, което е станало, станало е по волята на цезаря, преклонете пред нея глави, както се прекланяме аз и Петроний.“

Настъпи дълго мълчание.

следваща глава >> VI