>> V

Думите на апостола вдъхваха вяра в душите на християните. За тях краят на света винаги изглеждаше близък, но сега те започнаха да вярват, че този страшен съд няма да настъпи веднага и че преди това може би ще видят края на Нероновото владичество, което смятаха за владичество на антихриста, и ще бъдат свидетели на божието наказание за неговите престъпления, които крещяха за възмездие. След като свършиха молитвите си, християните започнаха да се разотиват от подземието и да се завръщат в своите временни убежища, а даже и по домовете си в Задтибрието, тъй като имаше известия, че огънят, запален на петнадесетина места, с промяната на вятъра отново се беше обърнал към реката и след като бе погълнал тук и там онова, което можеше да погълне, бе престанал да се разширява.

Апостолът, съпровождан от Виниций и Хилон, който вървеше след тях, също напусна подземието. Младият трибун не смееше да прекъсне молитвата му и затова известно време вървеше мълчаливо, като го умоляваше само с очи за съчувствие и трепереше от безпокойство. Обаче още много хора идваха да целуват ръцете на апостола и края на дрехата му, майки му поднасяха децата си, други коленичеха в тъмния, дълъг проход, вдигаха нагоре светилници, молеха за благословия, някои пееха, вървейки отстрани, тъй че нямаше удобен момент нито за въпроси, нито за отговор.

Така беше и в дола. Едва когато излязоха на открито, откъдето вече се виждаше горящият Рим, апостолът направи три пъти кръстен знак към града и се обърна към Виниций.

— Не се тревожи. Тук наблизо е къщата на един копач, където ще намерим Лигия с Лин и с верния й слуга. Тя ти е предопределена от Христос и той я запази за тебе.

А Виниций се олюля и се подпря с ръка о скалата. Пътят от Анций, случките край градските стени, търсенето на Лигия сред пожара, безсънието и страшното безпокойство за нея бяха изчерпали силите му, а вестта, че най-скъпото за него същество в света е наблизо и че след малко ще го види, го лиши и от силите, които му бяха останали.

Изведнъж го обхвана толкова голяма слабост, че той се свлече в нозете на апостола и като прегърна коленете му, остана тъй, без да може да каже нито дума.

Апостолът, който не искаше да приеме този израз на благодарности и почит, каза:

— Не на мен, не на мен, а на Христос!

— Какво велико божество! — чу се зад тях гласът на Хилон. — Но аз не зная какво да правя с мулетата, които чакат малко по-нататък.

— Стани и ела с мен — каза Петър, като хвана младия човек за ръка.

Виниций стана. На лунната светлина се виждаше как по побледнялото му от вълнение лице се стичаха сълзи. Устните му се движеха трескаво, сякаш той се молеше.

— Да вървим — каза той.]

Обаче Хилон пак повтори:

— Господарю, какво да правя с мулетата, които чакат? Може би този достоен пророк ще предпочете да язди, вместо да ходи?

Виниций сам не знаеше какво да отговори, но понеже беше чул от Петър, че къщата на копача е съвсем близо, отвърна:

— Заведи мулетата у Макрин.

— Прости ми, господарю, че ще ти напомня за къщата в Америола. В тоя ужасен пожар човек лесно може да забрави такава дреболия.

— Ще я получиш.

— О, внуко на Нума Помпилий, винаги съм бил сигурен в думите ти, но сега, когато твоето обещание чу и този великодушен апостол, няма да ти напомням, че си ми обещал и лозе. Pax vobiscum. Аз ще те намеря, господарю. Pax vobiscum.

А те му отвърнаха:

— Мир и на тебе!

След това двамата завиха надясно към хълмовете. По пътя Виниций каза:

— Наставнико, облей ме с водата на кръщението, за да мога да се нарека истински последовател на Христа, понеже го обичам с цялата си душа. Облей ме скоро, защото в сърцето си съм готов. И каквото той ми заповяда, това ще сторя, само ми кажи какво още бих могъл да направя.

— Обичай хората като свои братя — отговори апостолът, — защото само с любов можеш да му служиш.

— Да! Аз вече разбирам и чувствам това. Когато бях дете, вярвах в римските богове, но не ги обичах, този Единния обичам тъй, че за него бих дал с радост живота си.

И загледа небето, като повтаряше възторжено:

— Защото той е един! Защото той единствен е добър и милосърден. И затова, ако загине не само този град, но и целият свят, аз пак него единствен ще възхвалявам и него единствен ще почитам!

— А той ще благослови тебе и твоя дом — завърши апостолът.

В това време завиха в друг дол, в отсрещния край на който блещукаше слаба светлинка. Петър я показа с ръка и каза:

— Ето жилището на копача, който ни даде подслон, когато се върнахме с болния Лин от Остриан и не можехме да минем отвъд Тибър.

След малко пристигнаха там. Жилището беше по-скоро пещера, издълбана в склона на хълма, която се затваряше отвън с преграда от глина и пръти. Вратата беше затворена, но през отвора, който служеше за прозорец, се виждаше осветената от огнището вътрешност на жилището.

Някаква тъмна, грамадна фигура се изправи да посрещне дошлите и запита:

— Кои сте вие?

— Слуги Христови — отговори Петър. — Мир на тебе, Урс!

Урс се поклони на апостола ниско до нозете, след това, като позна Виниций, хвана ръката му и я поднесе към устните си.

— И ти, господарю? — рече той. — Да бъде благословено името на Агнеца! Колко ще се зарадва Калина.

Като каза това, той отвори вратата и влязоха. Болният Лин лежеше на куп слама с изсъхнало и жълто като слонова кост лице. Край огнището седеше Лигия, която държеше в ръце нанизана на връв дребна риба, предназначена очевидно за вечеря.

Тя изнизваше рибата от връвта и мислейки, че влиза Урс дори не вдигна очи. Но Виниций се приближи, промълви името й и протегна към нея ръце. Тогава тя скочи от мястото си, изненада и радост като мълния преминаха по лицето й. Без да говори, като дете, което след дни на тревога и беда намира отново баща си или майка си, тя се хвърли в обятията му.

А той я прегърна и дълго я притиска до гърдите си с такъв възторг, като че ли тя беше избавена по някакво чудо. След това сложи ръце на главата й и започна да я целува по челото и очите и пак я прегръщаше, повтаряше името й, радваше й се, възхищаваше се от нея, изразяваше й почитта си. Радостта му нямаше граници, както неговата любов и щастието му.

Най-после взе да й разказва как е препускал от Анций, как я е търсил край стените и сред дима, в къщата на Лин, колко безпокойства и тревоги е преживял и колко е изстрадал, докато апостолът му показал къде се е приютила тя.

— Но сега — говореше той, — когато те намерих, няма да те оставя тук, сред огъня и разярените тълпи. Хората тук се убиват един друг край стените, робите се бунтуват и грабят. Един бог знае какви беди още ще сполетят Рим. Аз ще спася и теб, и всички вас. О, скъпа моя!… Искате ли да дойдете с мен в Анций? Там ще се качим на кораб и ще отпътуваме за Сицилия! Моите земи са и ваши земи, моите къщи са ваши къщи. Чуй ме! В Сицилия ще намерим семейството на Авъл, ще те върна на Помпония и ще те взема после от нейните ръце. Нали ти, о carissima, не се боиш вече от мен? Кръщение още не съм получил, но ето, попитай Петър, не му ли казах преди малко, като идех при теб, че искам да бъда истински последовател на Христа, и не го ли молих да ме кръсти, макар и в тази колиба. Доверете ми се и ти, и всички.

Лигия слушаше със светнало лице тези думи. Всички тук, по-рано поради преследванията от страна на евреите, а сега поради пожара и безредиците, причинени от бедствието, живееха наистина в постоянна несигурност и тревога. Заминаването за спокойната Сицилия би сложило край на всички тревоги и би открило нова епоха на щастие в живота им. Ако Виниций би искал да вземе само Лигия, тя сигурно би устояла на изкушението, не желаейки да остави апостол Петър и Лин, но нали Виниций казваше:

„Елате с мен! Моите земи са ваши земи, моите къщи са ваши къщи!“

И като се наведе към ръката му, за да я целуне в знак на покорност, тя каза:

— Твоето огнище ще бъде и мое.

След това засрамена, че е казала думи, които според римския обичай невестите изговаряха само при обреда на бракосъчетанието, тя се изчерви и стоеше осветена от огъня, с наведена глава, несигурна дали няма да изтълкуват зле думите й.

Но погледът на Виниций изразяваше само безгранично възхищение. След това той се обърна към Петър и започна пак да говори:

— Рим гори по заповед на цезаря. Още в Анций той се оплакваше, че никога не е виждал голям пожар. Но ако той не се е побоял да извърши такова престъпление, помислете какво може още да се случи. Кой знае дали няма да докара войска и да заповяда да избият жителите на Рим! Кой знае какви гонения ще настанат и няма ли след това бедствие да дойде бедствието на междуособиците изтреблението и глада? Пазете се, да запазим и Лигия. Там спокойно ще изчакате да отмине бурята, а като премине, отново ще се върнете да сеете вашето зърно.

Навън, откъм Агер Ватиканус, сякаш за да потвърдят опасенията на Виниций, се разнесоха някакви далечни викове, пълни с ярост и ужас. В тоя миг влезе и копачът, стопанин на колибата, затвори бързо вратата и извика:

— Хората се избиват около Нероновия цирк. Робите и гладиаторите нападнаха гражданите.

— Чувате ли? — каза Виниций.

— Чашата преля — рече апостолът — и бедите ще бъдат безбрежни като морето.

След това той се обърна към Виниций и като посочи Лигия, каза:

— Вземи тази девойка, която Бог ти е отредил, и я избави, а болният Лин и Урс нека отпътуват с вас.

Но Виниций, който бе обикнал апостола с цялата си неукротима пламенна душа, извика:

— Кълна ти се, учителю, че няма да те оставя тук да загинеш!

— Да те благослови Господ за желанието ти — отвърна апостолът, — но нима не си чул, че Христос ми е повторил три пъти край езерото: „Паси моите овце!“

Виниций замълча.

— И ако ти, без да ти е възложил някой да се грижиш за мен, казваш, че няма да ме оставиш да загина, как искаш аз да оставя стадото си в дни на изпитания? По време на бурята в езерото, когато сърцата ни се тревожеха, той не ни изостави, как мога тогава аз, слугата, да не последвам примера на своя господар?

Тогава Лин вдигна измършавялото си лице и попита:

— Ами как мога аз, наместниче божи, да не последвам твоя пример?

Виниций прокара ръка по косата си, сякаш се бореше със себе си или със своите мисли, а после хвана Лигия за ръка и каза с глас, в който трептеше енергията на римския войник.

— Чуйте ме, Петре, Лин, и ти, Лигия! Аз говорих каквото ми подсказваше моят човешки разум, но вашият разум е друг, той не мисли за своята безопасност, а за заповедите на Спасителя. Да! Аз не разбирах това и сгреших, защото още не е паднала завесата от очите ми и старата природа се обажда в мене. Но аз обичам Христа и искам да бъда негов слуга и макар че тук става дума за нещо повече от собствената ми глава, коленича пред вас и се кълна, че ще изпълня и аз повелята на любовта и няма да оставя братята си в дни на изпитание.

Като каза това, той коленичи и тутакси изпадна в екстаз, вдигна нагоре очи и ръце и почна да вика:

— Нима те разбирам вече, Христе? Нима съм достоен за тебе?

Ръцете му трепереха, в очите му блестяха сълзи, тялото му се разтърсваше от тръпките на вярата и любовта, а апостол Петър взе глинената амфора с вода и като пристъпи към него, каза тържествено:

— Ето, кръщавам те в името на отца и сина, и светия дух, амин!

Тогава религиозният екстаз обхвана всички. Стори им се, че хижата се изпълва с някаква неземна светлина, че чуват някаква неземна музика, че скалата на пещерата се разтваря над главите им и от небето се спущат множество ангели, а там, горе, се вижда кръст и пробити от гвоздеи благославящи ръце.

А навън се носеха виковете на биещите се хора и трясъкът от пламъците на запаления град.

следваща глава >> VI