>> IX

Преторианците обкръжиха горичките по бреговете на езерото на Агрипа, за да не пречи голямата тълпа от зрители на цезаря и гостите му, тъй като и без това се говореше, че всичко, отличаващо се в Рим с богатство, ум или красота, се стича на това пиршество, каквото не е имало в историята на града. Тигелин искаше да възнагради цезаря за отложеното пътуване до Ахея, а също и да надмине всички, които някога са канели Нерон, и да му докаже, че никой не може да го забавлява така, както той, Тигелин. Още когато беше при цезаря в Неапол, а после и в Беневент, той правеше приготовления и пращаше заповеди, за да докара и от най-отдалечените краища на света зверове, птици, редки риби и растения, не забравяйки също така съдове и тъкани, които трябваше да украсяват пиршеството. Доходите от цели провинции отиваха за издръжката на безумните помисли, но могъщият фаворит не обръщаше внимание на това. С всеки изминал ден влиянието му растеше. Може би Тигелин все още не беше най-близкият на Нерон човек, но ставаше все по-необходим. Без съмнение Петроний го превишаваше с блясъка и остроумието си и в разговорите умееше по-добре да забавлява цезаря, но за нещастие с това той надминаваше и самия цезар и възбуждаше у него завист. Освен това той не беше винаги послушно оръдие, та цезарят се боеше от мнението му, когато ставаше въпрос да се прояви изискан вкус; с Тигелин обаче никога не се стесняваше. Самата титла arbiter elegantiarum, дадена на Петроний, уязвяваше самолюбието на Нерон. Та кой друг трябваше да я носи, ако не самият той? Все пак Тигелин имаше достатъчно разум, за да разбере, че не може да съперничи нито с Петроний, нито с Лукан, нито с другите, които се отличаваха или със своя произход, или със способностите си, или с образованието си, затова реши да ги затъмни със своята всеотдайност в службата, и преди всичко с такъв разкош, който би поразил и Нероновото въображение дори.

Той заповяда пиршеството да стане на грамаден сал, направен от позлатени греди.

Краищата му бяха украсени с чудно хубави раковини, уловени в Червено море и в Индийския океан. Те сияеха с цветовете на перлите и небесната дъга. Салът бе покрит с палми, разцъфнали лотоси и рози, сред които имаше фонтани, пръскащи благовония, статуи на богове и златни или сребърни кафези, пълни с разноцветни птици. В средата се издигаше грамаден шатър, или по право само горната му част от сирийски пурпур, на сребърни подпори, за да не закрива изгледа; под него блестяха като слънце маси, приготвени за гостите и отрупани с александрийски стъкла, кристали и безценни съдове, заграбени от Италия, Гърция и Мала Азия. Салът, отрупан с растения, приличаше на цъфнал остров. Беше свързан със златни и пурпурни лодки, които имаха форма на риби, лебеди, чайки и фламинго, а в лодките до разноцветните весла седяха голи гребци, мъже и жени, чудно красиви, с коси, накъдрени по източен обичай или прибрани в златни мрежи.

Когато Нерон дойде с Попея и августианите, качи се на главния сал и седна под пурпурния шатър, лодките потеглиха, греблата, с плясък потъваха във водата, златните въжета се опънаха; салът с гостите започна да се движи в кръг по езерото. Заобикаляха го други лодки и по-малки салове, пълни с жени, които свиреха на цитри и арфи и чиито розови тела на синкавия фон на небето и водата и в отблясъка на златните инструменти сякаш поглъщаха лазура, променяха отражението и цъфтяха като цветя.

От горичките край брега, от фантастичните постройки, нарочно съградени и скрити сред гъсталака, също долитаха звуци от музика и песни. Екна околността, екнаха горите, а ехото разнасяше звуците на рогове и тръби. Сам цезарят, седнал между Попея и Питагор, се учудваше и не скъпеше похвалите си към Тигелин особено когато млади девойки, облечени като сирени и покрити със зелени мрежи, подобни на люспи, се появиха сред лодките. По навик той все пак поглеждаше Петроний. Желаеше да узнае мнението на „арбитъра“, но последният дълго изглеждаше равнодушен и едва когато го попитаха, отговори:

— Аз мисля, господарю, че десет хиляди голи девици правят по-малко впечатление, отколкото една.

На цезаря обаче „плаващият пир“ се хареса, защото беше нещо ново. Поднасяха се такива редки ястия, че и изображението на Апиций би било поразено; поднасяха се и толкова различни вина, че и Отон, който обикновено поднасял на гостите си осемдесет вида, би потънал от срам, ако видеше тоя разкош. Освен жените на масата седяха августианите и Виниций затъмняваше всички с красотата си. По-рано фигурата и лицето му издаваха войника, а сега неговите тревоги и физическата болка, която бе изтърпял, така промениха чертите му, сякаш по тях бе минала деликатната ръка на скулптор. Цветът на лицето му бе изгубил предишната си мургавина, но беше запазил златистия блясък на нумидийски мрамор. Очите му бяха станали по-големи и по-тъжни. Само тялото му беше все така силно, създадено сякаш от броня, а над тоя торс — прекрасна изящна глава на гръцки бог или най-малкото на изтънчен патриций. Като опитен човек, Петроний му беше казал, че никоя патрицианка не ще може да му устои. Сега всички го гледаха, включително Попея и весталката Рубрия, която беше на пиршеството по желание на цезаря.

Изстудените в планински сняг вина бързо сгряха сърцата и главите на пируващите.

От крайбрежния храсталак излизаха все нови и нови лодки във форма на щурци и стършели. Лазурното езеро беше сякаш обсипано с листенца от цветя или с пъстри пеперуди. Над лодките хвърчаха тук и там привързани за сребърни и сини връвчици гълъби и други птици от Индия и Африка. Слънцето вече клонеше към запад, а денят, макар и да беше началото на май, беше топъл и дори горещ. Езерото се вълнуваше от ударите на веслата, които гребяха в такт с музиката, във въздуха не се усещаше и лъх от вятър, а горичките бяха замрели неподвижни, сякаш заслушани и загледани в това, което ставаше във водата. Салът обикаляше непрестанно по езерото и носеше пируващите, които ставаха все по-пияни и по-шумни. Пиршеството още не бе в разгара си, когато редът, по който всички бяха насядали, не се спазваше вече. Сам цезарят даде пример, като стана и заповяда на Виниций, който беше до весталката Рубрия, да му отстъпи мястото си и като зае неговия триклиниум, започна да й шепне нещо на ухото. Виниций се озова до Попея, която след малко се приближи до него и го помоли да стегне препаската на гърдите й, а когато той направи това със слабо треперещи ръце, тя го погледна срамежливо изпод дългите си ресници и поклати златокосата си глава, сякаш отричаше нещо. Слънцето ставаше по-голямо, по-червено и бавно се спускаше зад върховете на дърветата; по-голямата част от гостите бяха вече съвсем пияни. Салът се движеше близо до брега, по който, сред дървета и храсти, се виждаха хора, облечени като фауни или сатири, свирещи на флейти, мултанки и тъпани, или пък групи девойки, представящи нимфи, дриади и хамадриади. Най-после мракът падна сред пиянските викове в чест на Луна, долитащи изпод шатрата; в този момент в гората пламнаха хиляди светлини. От лупанариите по брега струеше светлина: на терасите се показаха нови групи от голи жени и дъщери от най-прочутите римски семейства. С вик и неприлични движения те започнаха да поздравяват пируващите. Най-после салът се приближи до брега, цезарят и августианите изтичаха в гората, пръснаха се по скритите в гъсталака лупанарии и шатри и по направените сред изворите и фонтаните изкуствени пещери. Безумието обхвана всички: никой не знаеше къде е цезарят, кой е сенатор, кой воин, кой танцьор или пък музикант.

Сатирите и фауните започнаха да тичат с викове след нимфите. Удряха с тирси лампадите, за да ги изгасят. Някои части от гората потънаха в мрак. Вред обаче се чуваха ту силни викове, ту смях, ту шепот, ту пък запъхтяно човешко дишане. Наистина Рим дотогава не беше виждал нещо подобно.

Виниций не беше пиян както на онова пиршество в двореца на цезаря, на което беше и Лигия, но все пак го заслепи и опияни всичко, което ставаше, а най-после го обзе и жажда за удоволствие. В гората той тичаше заедно с другите и се взираше да види коя от дриадите е най-красива. Всеки миг около него прелитаха все нови и нови ята, гонени от фауни, сатири, сенатори, войници и звуците на музиката. Най-после съзря група девойки, предвождани от една, облечена като Диана, той се спусна към тях, за да види по-отблизо богинята, и изведнъж сърцето му замря в гърдите. Стори му се, че богинята с полумесеца на главата е Лигия.

Заобиколиха го веднага в бясно хоро, очевидно за да го предизвикат да ги преследва, и в миг се разбягаха като стадо сърни. Но той остана на мястото си с туптящо сърце и затаен дъх и макар да позна, че Диана не е Лигия и че отблизо тя дори не прилича на нея, силно вълнение го лиши от сили. Изведнъж го обзе такъв силен копнеж по Лигия, какъвто никога в живота си не беше изпитвал, и любовта му към нея заля гърдите му с нова огромна вълна. Никога тя не беше му се виждала по-скъпа, по-чиста и тъй любима, както в тая гора на безумие и див разврат. Преди малко сам искаше да пие от тази чаша и да вземе участие в тая необузданост на чувства и безсрамие, а сега го обхвана отвращение и омраза. Той почувства, че се задушава от погнуса, че гърдите му се нуждаят от въздух, а очите от звезди, незаслонени от гъсталака на тая страшна гора, и реши да избяга. Но едва пристъпи, и пред него застана някаква фигура, с покривало на главата, която сложи ръцете си на раменете му и започна да шепне, докосвайки лицето му с горещото си дихание:

— Обичам те!… Ела! Никой не ще ни види. Бързай!

Виниций се пробуди сякаш от сън:

— Коя си ти?

Тя притисна гърдите си към него и продължи настойчиво:

— Бързай! Виж колко е пусто тук, а аз те обичам! Ела!

— Коя си ти? — повтори Виниций.

— Отгатни!…

Като каза това, тя притисна устните си през булото до неговите устни, дърпайки главата му към себе си, докато най-после дъхът й секна и тя отдръпна лицето си от неговото.

— Нощ на любовта… Нощ на забравата! — казваше тя, поемайки бързо въздух. — Днес е позволено!… Твоя съм!

Но тая целувка опари Виниций и отново го изпълни с отвращение. Душата и сърцето му бяха другаде и в целия свят за него не съществуваше нищо друго освен Лигия.

Той отблъсна с ръка забулената и каза:

— Която и да си, обичам друга и не те искам.

Тя наведе глава към него:

— Вдигни воала.

В тоя миг листата на близките мирти зашумяха, фигурата изчезна като съновидение, само отдалеч се разнесе смехът й, някак си странен и зловещ.

Пред Виниций застана Петроний.

— Чух и видях — каза той.

А Виниций отговори:

— Да се махнем оттук!…

И тръгнаха. Те отминаха осветените лупанарии, гората и веригата от конници преторианци и намериха своите лектики.

— Ще дойда при теб — каза Петроний.

Те седнаха заедно. По пътя обаче и двамата мълчаха. Чак когато бяха в атриума на Винициевия дом, Петроний каза:

— Знаеш ли коя беше тя?

— Рубрия? — попита Виниций и при тая мисъл потрепера, защото Рубрия беше весталка.

— Не.

— Тогава коя?

Петроний сниши гласа си:

— Огънят на Веста е осквернен, Рубрия беше с цезаря. С тебе говореше…

И завърши още по-тихо:

— Diva Augusta.

Настана минута мълчание.

— Цезарят — каза Петроний — не можа да скрие пред нея страстта си към Рубрия и тя искаше може би да си отмъсти, а аз ви попречих и ако беше й отказал, след като я познаеше, беше загубен: ти, Лигия, а може би и аз.

Виниций избухна:

— Омръзна ми Рим, и цезарят, и пиршествата, и Августа, и Тигелин, и всички вие!

Задушавам се! Не мога да живея така! Не мога! Разбираш ме, нали!

— Ти си изгубил самообладанието си, разсъдъка си и чувството за мярка!…

Виниций!

— В целия свят обичам само нея, единствено!

— Е, и какво?

— Не искам друга любов, не искам вашия живот, не искам вашите пиршества, вашето безсрамие и престъпленията ви!

— Какво става с тебе? Ти да не си християнин?

Младият човек улови с ръце главата си и започна да повтаря сякаш с отчаяние:

— Още не! Още не!

следваща глава >> X