>> III

— Вярва в бога, който е един, всемогъщ и справедлив — повтори Петроний, когато в лектиката пак се озова насаме с Виниций. — Ако нейният бог е всемогъщ, тогава той се разпорежда с живота и смъртта; а ако е справедлив, тогава изпраща заслужено смъртта.

Защо тогава Помпония носи жалейка за Юлия? Като жали Юлия, тя упреква своя бог. Би трябвало да повторя това разсъждение на нашата меднобрада маймуна, тъй като смятам, че в диалектиката не отстъпвам на Сократ. Що се отнася до жените, съгласен съм, че всяка има три-четири души но никоя жена няма разумна душа. Нека Помпония си разсъждава със Сенека или Корнут какъв е техният велик Логос… Нека заедно викат сенките на Ксенофан, Парменид, Зенон и Платон, които скучаят там в Кимерийските краища като птички в клетка. Аз исках да говоря с нея и с Плавций за нещо друго. Кълна се в свещения корем на египетската Изида! Ако им бях казал направо за какво сме дошли, предполагам, че тяхната добродетел би зазвъняла като меден щит, когато някой удари о него с тояга. И не посмях! Вярвай ми, Виниций, не посмях! Пауните са красиви птици, но крещят твърде пронизително. Побоях се от крясък. Трябва, обаче да похваля твоя избор.

Същинска „розовопръста Аврора“[1]… И знаеш ли какво ми напомни още? — Пролетта! И то не нашата, в Италия, където ябълките едва се покриват с цвят, а маслинените дървета се сивеят, както са се сивеели и преди, а тая пролет, която някога видях в Хелвеция, млада, свежа, яркозелена… Кълна се в бледата Селена — не ти се чудя, Марк, — но знай, че ти обичаш Диана и че Авъл и Помпония са готови да те разкъсат, както някога псетата са разкъсали Актеон.

Виниций помълча с наведена глава, след това заговори с пресекващ от копнеж глас:

— Аз я желаех преди, а сега я желая още повече. Когато хванах ръката й, целият пламнах, сякаш ме обхвана огън… Аз трябва да я имам. Ако бях Зевс, щях да я обвия в облак, както той е обвил Йо, или бих паднал върху й като дъжд, както той е паднал върху Даная. Искам да целувам устните й до болка! Искам да слушам вика й в моите прегръдки.

Искал бих да убия Авъл и Помпония, за да я грабна и занеса на ръце у дома си. Тази нощ няма да спя. Ще заповядам да бичуват някого от робите и ще слушам неговите стонове…

— Успокой се — каза Петроний. — Имаш прищевки на дърводелец от Субура.

— Все ми е едно. Трябва да я имам. Дойдох при тебе за съвет, но ако ти не можеш да намериш начин, аз сам ще го намеря… Авъл смята Лигия за своя дъщеря, защо пък аз ще гледам на нея като на робиня? Тогава, щом няма друг изход, нека тя омотае с вълнена прежда вратата на моя дом, нека я намаже с вълча лой и нека седне като съпруга при моето огнище.[2]

— Успокой се, безумни потомъко на консули. Ние не влачим варварите на въже зад колесниците си, за да се женим после за техните дъщери. Пази се от крайности. Използвай всички прости обикновени начини и остави и на себе си, и на мене време да обмислим. И на мен Хризотемида ми се струваше дъщеря на Юпитер, но все пак не се ожених за нея — така както и Нерон не се ожени за Актея, при все че я смятаха за дъщеря на крал Атал…

Успокой се… Помисли, че ако тя пожелае да напусне семейството на Авъл заради тебе, те нямат право да я задържат; а пък знай и това, че не само ти гориш, защото и в нея Ерос е разпалил пламъка… Аз видях това, а на мене трябва да се вярва… Имай търпение. Всичко ще се нареди, но днес вече и така мислих премного, а мисленето ме изморява. Затова пък ти обещавам, че утре пак ще помисля за твоята любов и да не съм Петроний, ако не намеря някакво средство.

И двамата замлъкнаха пак. Най-после, след известно време, Виниций каза, вече по-спокойно:

— Благодаря ти и нека Фортуна бъде щедра към тебе.

— Бъди търпелив!

— Къде заповяда да те носят?

— При Хризотемида.

— Щастлив си, че притежаваш тази, която любиш.

— Аз? Знаеш ли какво ме забавлява още у Хризотемида? Това, че тя ме мами с моя освободен роб, лютниста Теокъл, и мисли, че не забелязвам. По-рано я обичах, а сега ме забавляват нейните лъжи и глупост. Ела с мен при нея. Ако почне да се занася с тебе и да ти чертае букви по масата с пръст, намокрен във вино, знай, че не съм ревнив.

И той нареди да ги занесат у Хризотемида.

Но в преддверието Петроний сложи ръка на рамото на Виниций и каза:

— Чакай, струва ми се, че намислих начин.

— Дано всичките богове те наградят…

— Точно така! Смятам, че средството е безпогрешно. Знаеш ли какво, Марк?

— Слушам те — Атино моя…

— Само след няколко дни божествената Лигия ще яде в твоя дом зърното на Деметра[3].

— Ти си по-велик от цезаря! — извика възторжено Виниций.



[1] Постоянен епитет на Зора (Еос) в Омировия епос.

[2] Римски брачен обичай — невестата идва, придружена от близките и родителите си, за пръв път в къщата на годеника с хурка и вретено, омотава рамката на вратата с вълнена прежда като доказателство на целомъдрието си и за да отстрани магиите, намазва вратата с вълча лой, след което влиза вътре и стъпва на овча кожа.

 

[3] Тоест житото, хляба.

следваща глава >> IV