>> III

Виниций също не можеше да си даде сметка за станалото и дълбоко в душата си беше учуден не по-малко от Хилон. Тия хора се отнасяха така добре с него и вместо да му отмъстят, грижливо превързваха раните му — всичко това той приписваше отчасти на учението, което християните изповядваха, но най-много на Лигия, а отчасти и на това, че беше високопоставен. Но постъпката им с Хилон надминаваше представата му за способността на човека да прощава. И неволно в мислите му се зароди въпросът: защо не убиха гърка? Те можеха спокойно да извършат това безнаказано. Урс щеше да го закопае в градината или пък да го хвърли през нощта в Тибър, който в ония времена на нощни разбойничества, извършвани от самия цезар, изхвърляше сутрин човешки тела толкова често, че никой не се интересуваше откъде са се взели. Освен това, според Виниций, християните не само че можеха, но и трябваше да убият Хилон. Всъщност милосърдието не беше съвсем чуждо на оня свят, към който принадлежеше младият патриций. Атиняните бяха му издигнали олтар и дълго време се противопоставяха на въвеждането в Атина на гладиаторските борби. Случваше се и в Рим победените да получават прошка, както например британският крал Каликрат, който, пленен по времето на Клавдий, бил щедро подпомаган от него и живеел свободно в града. Но отмъщението за лична обида както на Виниций, така и на всички други се струваше напълно основателно и справедливо. Отказът от него беше противен на душата му. Наистина той също беше слушал в Остриан, че трябва да обичаме даже и враговете си, но смяташе това за някаква теория, която няма значение в живота. Мина му през ума, че не убиха Хилон може би само защото сега имат някакви принципи или пък че луната е в такава фаза, когато на християните не им е позволено да убиват. Беше чувал още, че има периоди, когато на някои народи не е позволено да започват дори война. Тогава защо не предадоха гърка в ръцете на правосъдието, защо апостолът каза, че ако някой сгреши седем пъти, трябва и седемте пъти да му се прости и защо Главк рече на Хилон: „Нека бог ти прости, както ти прощавам аз“? Та нали Хилон му беше причинил най-голямото зло, каквото един човек може да стори на друг! И при мисълта как той самият би постъпил с тоя, който би убил например Лигия, сърцето на Виниций закипя като вряла вода: не биха се намерили мъки, с които той не би си отмъстил за нея! А Главк му прости! Прости му и Урс — той, който би могъл да убие когото си поиска в Рим, и то напълно безнаказано, защото след това трябваше да убие само царя на Неморенската гора, за да заеме мястото му и да се спаси… Нима на човека, на когото Кротон не можа да се противопостави, щеше да устои гладиаторът, изпълняващ тая длъжност, която можеше да се получи само чрез убийството на предшественика „цар“?

На всички тия въпроси отговорът беше само един: те не убиват поради някаква голяма доброта, каквато не е имало досега на света, и поради безграничната си обич към хората, която ги кара да забравят за себе си, за своите обиди, за своето щастие и нещастие — и да живеят за другите. Каква награда щяха да получат за това, Виниций беше чул в Остриан, но всичко това не можеше да се побере в главата му. Той чувстваше, че тоя земен живот, свързан с отричането от всякакви блага и удоволствия в полза на другите, ще да е жалък. В това, което Виниций мислеше за християните, наред с огромното учудване имаше и милосърдие, и някакъв оттенък на презрение. Струваше му се, че те са овце, които рано или късно ще бъдат изядени от вълците, а неговата римска натура не беше способна да се проникне от уважение към ония, които позволяват да бъдат изядени. Все пак едно нещо го порази. Ето, след като Хилон излезе, някаква дълбока радост озари всички лица. Апостолът се доближи до Главк, сложи ръка на главата му и каза:

— В тебе победи Христос!

Главк вдигна очи, пълни с вяра и радост, сякаш изживяваше някакво голямо и неочаквано щастие. Виниций, който признаваше наслаждение само след извършено отмъщение, го гледаше с разширени от температурата очи, сякаш виждаше луд. Той видя обаче, и то не без вътрешно възмущение, как Лигия допря своите устни на царица до ръката на този човек, който по външност напомняше роб, и му се стори, че досегашният ред в света напълно се е променил. След това Урс се върна и започна да разказва как изпратил Хилон до улицата и как го молил да му прости за болките, които е причинил на костите му; и апостолът го благослови, а Крисп каза, че този ден е ден на велика победа.

Като чу за тази победа, Виниций съвсем се обърка и изгуби нишката на мислите си.

Когато Лигия му подаде отново разхладително питие, той задържа за момент ръката й и попита:

— И ти ли му прости?

— Ние сме християни. Не ни е позволено да таим в сърцето си гняв.

— Лигия — каза той, — който и да е твоят бог, ще принеса в негова чест хекатомба само заради това, че е твой.

А тя отговори:

— Ще го почетеш в сърцето си, когато го обикнеш.

— Само заради това, че е твой… — повтори Виниций с по-слаб глас.

Той затвори клепки, тъй като отново почувства слабост.

Лигия се отдръпна, но скоро се върна и застанала близко, наведе се над него, за да се убеди дали спи. Почувствал близостта й, Виниций отвори очи и се усмихна, а тя сложи върху тях ръка, сякаш искаше да го приспи. Обхвана го нега, като същевременно се почувства и по-зле. В действителност така и беше. Настана нощ, а заедно с нея и температурата му се повиши, затова той не можеше да заспи и следеше с поглед всяко движение на Лигия. Понякога изпадаше в полусън, в който виждаше и слушаше всичко, що ставаше около него, но в който действителността се смесваше с трескаво бълнуване.

Струваше му се, че в някакво си старо и запустяло гробище се издига светилище във вид на кула, където Лигия е жрица. Той не снемаше от нея очи, а я гледаше на върха на кулата с лютия в ръка, цяла в сияние, подобна на ония жрици, които нощем пеят химн в чест на луната и каквито беше виждал на Изток. Сам той се изкачваше с голямо усилие по виещите се стълби, за да я отвлече, а след него пълзеше Хилон, който тракаше със зъби от ужас и повтаряше: „Не върши това, господарю, тя е жрица и Той ще отмъсти за нея…“

Виниций не знаеше кой е тоя „Той“, но разбираше, че отива да извърши светотатство и почувства необикновен страх. Когато дойде до балюстрадата, заобикаляща върха на кулата, редом с Лигия застана внезапно апостолът със сребърната брада и каза: „Не вдигай срещу нея ръка, защото тя принадлежи на мене.“ Като изрече това, той тръгна заедно с нея по светлата ивица лунна светлина, сякаш по път към небето, а Виниций, прострял ръце към тях, започна да ги моли да го вземат със себе си.

В този момент той се събуди, опомни се и се огледа. Огънят на високо огнище гореше вече по-слабо, но все още хвърляше достатъчно светлина; всички седяха край огъня и се топлеха, понеже нощта беше хладна, а стаята доста студена. Виниций виждаше как дъхът им излиза от устата като пара. В средата седеше апостолът, до коленете му на ниско столче Лигия, по-нататък Главк, Крисп, Мириам, а накрая от едната страна Урс, от другата Назарий, син на Мириам, младо момче с чудно хубаво лице и черни коси, които се спускаха на рамената му.

Лигия слушаше с вдигнати към апостола очи; всички глави бяха обърнати към него, а той говореше нещо полугласно. Виниций го гледаше със суеверен страх, малко по-малък от оня, какъвто изпитваше, докато бълнуваше. Мина му през ума, че докато е бълнувал, може би е отгатнал истината и че тоя побелял пришълец от далечни краища наистина му отнема Лигия и я води някъде по незнайни пътища. Беше уверен също, че старецът говори за него, а може би ги и съветва как да го разделят с нея, защото на Виниций му се струваше невъзможно да се говори сега за друго, затова напрегна цялото си внимание и започна да се вслушва в думите на Петър.

Но той се беше излъгал — апостолът говореше пак за Христа.

„Те живеят само с това име“ — помисли Виниций.

Старецът разказваше за залавянето на Христа:

— Дойде отред войници и слуги на първосвещениците, за да го хванат. Когато Спасителя ги попита кого търсят, те отговориха: „Исуса Назарянина!“ А като им рече: „Аз съм!“ — паднаха на земята и не смееха да вдигнат ръка срещу него, и едва след втория въпрос го хванаха.

Апостолът спря, простря ръце към огъня и каза:

— Нощта беше студена както сега, но сърцето ми закипя, та извадих меча да го защитя и отсякох ухото на слугата на първосвещеника. Бих го защищавал повече от собствения си живот, ако не ми беше казал: „Сложи ножа в ножницата. Нима не трябва да изпия чашата, която ми поднася моят отец?…“ Тогава го хванаха и вързаха…

Като каза това, сложи ръце на челото си и млъкна, желаейки да намали силата на спомените си при по-нататъшния разказ. Но Урс не можа да се въздържи, скочи, разрови огъня в огнището с машата така, че той заискри като златен дъжд и пламна по-силно, след това седна и извика:

— А, ако бях аз… бих… па после да беше станало, каквото ще.

Но Лигия сложи пръст на устните си и той изведнъж млъкна. Дишаше дълбоко и се виждаше, че е възмутен до дъното на душата си и макар че беше винаги готов да целува нозете на апостола, не можеше да се помири с тази негова постъпка. Ако някой би дръзнал в негово присъствие да вдигне ръка срещу Спасителя, ох, късове щяха да хвърчат и от войниците, и от слугите на първосвещениците… При тази мисъл само, а също от скръб и от душевно вълнение очите на Урс се напълниха със сълзи и той помисли, от една страна, че не само би защитил Спасителя, но би повикал на помощ и лигийците, а от друга, че ако стореше това, би проявил спрямо него непослушание и би попречил на изкуплението на света.

Затова той не можеше да сдържи сълзите си.

След малко Петър махна ръце от челото си и започна да разказва по-нататък, но отново полусън налегна Виниций. Това, което чу сега, се смесваше с онова, което апостолът разказваше миналата нощ в Остриан — деня, когато Христос се появил на брега на Тивериадското езеро. Той виждаше просторната водна шир, на нея рибарска лодка и в лодката Петър и Лигия. Самият той плуваше с всички сили след тях, но болката в счупената ръка му пречеше да ги стигне. Буря плискаше в очите му вълни, а той потъваше и викаше с умолителен глас за спасение. Тогава Лигия падна на колене пред апостола, а той обърна лодката и протегна към него веслото. Виниций се хвана, с тяхна помощ се качи в лодката и падна на дъното й.

После му се стори, че е станал и вижда множество хора да плуват след лодката.

Вълните заливаха с пяна главите им; някои показваха из бездната само ръцете си, а Петър спасяваше един след друг потъващите и ги вземаше в лодката, която се разширяваше като по чудо. Скоро я изпълниха цели тълпи, големи като ония в Остриан, а и още по-големи…

Виниций се чудеше как можаха да се съберат в нея и се страхуваше, че ще потънат. Лигия обаче го успокояваше и му показваше някаква светлина на далечния бряг, към който плуваха. Тук кошмарите на Виниций отново се смесиха с онова, което беше чул в Остриан от устата на апостола за това как се появил Христос край езерото. Сега той съгледа в оная крайбрежна светлина някаква фигура, към която Петър направляваше лодката. И колкото повече се приближаваха към нея, толкова повече бурята утихваше, водната шир ставаше по-гладка, а сиянието по-голямо. Тълпите запяха химн, изпълнен с благост, въздухът бе наситен с нардово ухание; водата отразяваше цветовете на небесната дъга, от дъното сякаш прозираха лилии и рози; най-после лодката допря леко гръд о пясъка. Лигия го хвана за ръката и каза: „Ела, ще те заведа!“ И го поведе към сиянието.

 * * *

Виниций отново се събуди, но виденията му изчезваха бавно, затова той не се върна веднага към действителността. Известно време след това все още му се струваше, че се намира край езерото и че го заобикалят тълпи, сред които, без да знае защо, търсеше Петроний и се чудеше, че не може да го намери. Пламъкът на огнището, край което нямаше вече никого, го свести напълно. Маслинените главни тлееха бавно под червената пепел, цепениците от пинии, скоро хвърлени в жаравата, стреляха ярки огнени езици; и в тоя блясък Виниций видя Лигия. Тя седеше близо до леглото му.

Видът й го покърти дълбоко. Спомни си, че миналата нощ тя прекара в Остриан и целия ден помагаше около него, а сега, когато всички бяха отишли да почиват, само тя единствена бдеше до леглото му. Лесно можеше да се види, че е изморена, тъй като седеше неподвижно и очите й бяха затворени. Виниций не знаеше дали тя спи, или е потънала в мисли. Той гледаше профила й, гледаше спуснатите й клепачи и сложените й на коленете ръце; в езическата му глава бавно започна да се ражда мисълта, че наред с голата, самонадеяна и горда със своите форми гръцка и римска красота на света съществува и друга, нова, чудно чиста, одухотворена.

Не се решаваше да я нарече християнска, но мислейки за Лигия, не можеше да я отдели от нейното учение. Той дори се досети, че ако сега, когато всички други почиват, единствена Лигия, която той беше обидил, бди над него, то е именно затова, че така повелява нейното учение.

Тази мисъл го учуди, но в същото време му беше и неприятна. Той предпочиташе Лигия да постъпва така от любов към него, заради лицето му, заради очите му, заради стройното му телосложение, с една дума, заради всичко онова, поради което неведнъж се бяха обвивали около шията му снежни ръце на гъркини и римлянки.

Веднага обаче почувства, че ако тя беше като другите жени, нещо у нея щеше да му липсва. Тогава той се зачуди и сам не знаеше какво става с него, понеже забеляза, че и в душата му се зараждат някакви нови чувства и нови желания, чужди на света, в който живееше досега.

Тя отвори очи и като видя, че Виниций я гледа, приближи се до него и каза:

— При тебе съм.

А той отговори:

— Видях насън твоята душа.

следваща глава >> IV