>> II

След закуската, която за двамата другари беше още утринна закуска, тогава, когато простосмъртните отдавна вече бяха свършили обедния прандиум, Петроний предложи да подремнат. Според него този час беше твърде ранен за посещение. Има наистина хора, които навестяват познатите си още от изгрев слънце, като смятат този обичай за стар, римски. Но той, Петроний, го смяташе за варварски. Следобедните часове са най- подходящи, и то чак когато слънцето се спусне към храма на Юпитер Капитолийски и започне да гледа косо Форума. През есента е още горещо и хората, след като се нахранят, обичат да поспят. А сега е приятно да се послуша шумът на фонтана в атриума и след задължителните хиляда крачки да си подремнеш в червената светлина на слънцето, която провиква през пурпурните полуспуснати веларии.

Виниций призна, че той има право и започнаха да се разхождат и да разговарят нехайно за това, което се чува на Палатин и из града, пофилософстваха малко и за живота. След това Петроний отиде в кубикулума, но не спа дълго. След половин час той излезе, нареди да му донесат вербена и започна да я мирише и да натрива с нея ръцете си и слепите очи.

— Няма да повярваш — каза той — как освежава и ободрява. Сега съм готов.

Лектиката отдавна ги чакаше и те седнаха и поръчаха да ги отнесат на викус Патрициус в дома на Авъл. Инсулата на Петроний се намираше на южния склон на Палатин, около тъй наречените Карини, така че най-късият път минаваше под форума; но понеже Петроний искаше да намине и у златаря Идомен, нареди да ги носят през викус Аполинис и Форума към викус Сцелератус, където беше пълно с най-различни бараки.

Огромните негри вдигнаха лектиката и тръгнаха, а пред тях вървяха роби, наречени педисекви. Известно време Петроний мълчаливо поднасяше своите ухаещи на вербена длани към ноздрите си и, изглежда, обмисляше нещо, а след това каза:

— Дойде ми наум, че ако твоята горска богиня не е робиня, тя тогава би могла да напусне дома на Плавций и да се пренесе в твоя. Ти би я обкръжил с любов и обсипал с богатства, тъй както аз моята обожавана Хризотемида, която, между нас казано, ми е омръзнала толкова, колкото и аз на нея.

Марк поклати глава.

— Не? — попита Петроний. — В най-лошия случай работата ще опре до цезаря, а можеш да бъдеш сигурен, че макар и поради моето влияние, нашият Меднобрад ще бъде на твоя страна.

— Не познаваш Лигия! — възрази Виниций.

— Тогава позволи ми да те запитам, нима ти не само си я виждал, а я и познаваш?

Говорил ли си с нея? Признал ли си й твоята любов?

— Видях я най-напред при фонтана, а след това я срещнах два пъти. Не забравяй, че докато бях в дома на Авъл, живеех в страничната вила, предназначена за гости — а и ръката ми беше навехната, затова не можех да сядам на общата трапеза. Чак в навечерието на деня, за който бях съобщил, че ще си тръгна, срещнах Лигия на вечерята — и не можах да й продумам дума. Трябваше да слушам Авъл и неговите разкази за победите, които спечелил в Британия, а след това за упадъка на малките стопанства в Италия, което още Липиний Столон се бил старал да предотврати. Изобщо не зная дали Авъл е в състояние да говори за нещо друго, и не мисли, че ще можем да се изплъзнем от това, освен ако благоволиш да слушаш как ще ти говори за покварата на днешните времена. Те там имат фазани в птичарника, но не ги колят — всеки изяден фазан приближавал края на римското могъщество. Втори път я срещнах около градинската цистерна с току-що откъсната тръстика в ръка, която тя потапяше във водата откъм метлицата и ръсеше с нея растящите наоколо ириси. Погледни коленете ми. Кълна се в щита на Херкулес, казвам ти, че те не са треперели, когато върху нас налитаха с вой тълпите на партите; но се разтрепераха до онази цистерна. И смутен като хлапе, което още носи була на шията си, само молех за милост с очи и дълго не можах да продумам.

Петроний го изгледа като че ли със завист.

— Щастливец! — каза му той. — Колкото и да са лоши тоя свят и животът, едно вечно благо ще остане в тях — младостта!

А след малко запита:

— И не я ли заговори?

— Заговорих я, разбира се. Когато дойдох малко на себе си, казах й, че се връщам от Азия, че съм си навехнал ръката близо до града и че много съм изстрадал, но сега, когато е дошло време да напусна вече този гостоприемен дом, виждам, че страданието в него ми е по-скъпо, отколкото удоволствията другаде, по-ценна е болестта тука, отколкото здравето вън от него. Тя слушаше думите ми също смутена, с наведена глава и чертаеше нещо о тръстиката по пясъка о шафранов цвят. След това вдигна очи, още веднъж погледна начертаните знаци, после пак мене, като че искаше да ме запита нещо — и изведнъж избяга, като горска нимфа пред глупав фавън.

— Навярно има хубави очи?

— Като морето — и потънах в тях като в море. Повярвай ми, че и Архипелагът не е толкова син. След няколко минути дотича малкият Плавций и започна да ме пита нещо. Но аз не разбирах какво иска.

— О, Атина! — провикна се Петроний. — Свали от очите на това момче превръзката, която му е поставил Ерос, защото иначе ще си разбие главата о някоя колона в храма на Венера.

След това се обърна към Виниций:

— О ти, пролетна пъпко на дървото на живота, ти, първа зелена вейчице на лозата!

Би трябвало вместо у Плавций, да кажа да ни отнесат в дома на Гелоций, където има школа за неопитните в живота момчета.

— Какво в същност искаш да кажеш?

— А какво нарисува тя на пясъка? Не беше ли името на Амур или сърце, пронизано с неговата стрела, или пък нещо такова, от което ти би могъл да разбереш, че сатирите са нашепвали вече на ухото на тази нимфа тайните на живота? Как си могъл да не погледнеш тези знаци?

— Надянал съм тогата по-рано, отколкото мислиш — рече Виниций — и преди да дотича малкият Авъл, внимателно разгледах тези знаци. Все пак зная, че и в Гърция, и в Рим девойчетата често пъти пишат на пясъка признанията, които устата им не искат да промълвят… Но отгатни какво бе начертала тя!

— Ако не е това, което предположих, то не ще отгатна.

— Риба.

— Какво казваш?

— Казвам: риба. Може би това означава, че и досега в жилите й тече студена кръв — не зная! Но ти, който ме назова пролетна пъпка на дървото на живота, може би ще успееш по-добре от мен да разбереш този знак?

— Carissime! За такива неща питай Плиний. Той разбира от риби. Ако старият Апиций беше още жив, той също би могъл да ти каже нещо, понеже в живота си е изял повече риби, отколкото може да побере Неаполитанският залив.

По-нататъшният разговор беше прекъснат от глъчката на многолюдните улици, в които навлязоха. От викус Аполинис свиха към Форум Романум, а там, когато времето беше хубаво, преди залез слънце се трупаше много народ без работа, разхождаха се между колоните, разказваха си новини, гледаха минаващите лектики на знатните, за да надникнат най-накрая в златарските работилници, в книжарниците, в продавниците, където се разменяха пари, продаваха копринени тъкани или пък бронзови изделия и във всички други дюкяни, с каквито бяха пълни сградите в оная част на площада, която бе срещу Капитолий. Половината от Форума, точно под отвесните скали на римския дворец, беше вече потънала в сянка, докато колоните на издигнатите по-високо храмове, озарени от златиста светлина, се очертаваха в лазурната синева. По-ниските колони хвърляха удължени сенки върху мраморните плочи. Имаше толкова много колони, че погледът се губеше сред тях като в гора; сякаш на тези здания и колони им бе тясно. Те се издигаха едни над други, редяха се надясно и наляво, катереха се по околните хълмове, притискаха се о зидовете на двореца или едни о други, подобни на по-големи и по-малки, по-дебели и по-тънки, златисти и бели стволове, ту разцъфтели под архитравите с цветовете на аканта, ту извити в йонийски рогове, ту завършващи с прост дорийски квадрат. Над тази гора блестяха колоритни триглифи, от фронтоните се показваха изваяните образи на богове, а отгоре крилатите златни квадрити сякаш искаха да полетят в ефира, в онази синева, надвиснала спокойно над този гъсто застроен град на светилищата. В средата на площада и по краищата му струеше живата човешка река: множеството се разхождаше под арките на базиликата на Юлий Цезар, седеше по стъпалата на Кастор и Полукс, кръжеше около малкия храм на Веста и върху този огромен мраморен фон напомняше разноцветни рояци пеперуди или бръмбари. Отгоре по огромните стъпала, откъм храма, посветен на Юпитер Оптимус Максимус, прииждаха нови вълни; около рострите някои слушаха случайни оратори; тук-там се чуваха провикванията на продавачи на плодове, вино или вода, смесена със сок от смокини; на шарлатани, препоръчващи чудодейни лекарства, на гадатели, откриватели на скрити съкровища, тълкуватели на сънища. На места глъчката от разговорите и провикванията се смесваше със звуците на систра, на египетска самбука или на гръцки флейти. Тук-там пък болни, набожни или налегнати от грижа хора носеха жертви за храмовете. Между хората но каменните плочи се събираха, гладни за жертвено зърно, гълъби на малки ята, прилични на подвижни пъстри и тъмни петна, и ту се издигаха за малко нагоре с шумен плясък на крилете, ту пак се спущаха върху освободените от тълпата места. От време на време струпаните хора се разстъпваха пред лектиките, в които се виждаха изящни женски лица или пък сенатори и воини със застинали, някак безжизнени черти на лицата. Разноезичното население повтаряше на глас имената им и добавяше произволни прякори, подигравки или похвали. Между безредните групи понякога си проправяха път с отмерена стъпка войници или стражи, които пазеха реда по улиците.

Гръцкият език се чуваше наоколо толкова често, колкото и латинският.

Виниций отдавна не беше идвал в града и гледаше с любопитство това гъмжило от хора и самия Форум Романум, властващ над човешката вълна и същевременно така залян от нея, че Петроний, отгатвайки мисълта на другаря си, назова Форума „гнездо на квирити — без квирити“. Наистина местното население почти се губеше в тази тълпа от различни раси и народи. Тук се виждаха етиопци, едри русокоси хора от далечния север, британци, гали и германци, косооки жители на Серика, хора от бреговете на Ефрат и от бреговете на Инд, с бради, боядисани в керемиден цвят, сирийци от бреговете на Оронт, с очи черни и сластни; сухи, само кожа и кости жители на арабските пустини, евреи с хлътнали гърди, египтяни с вечна равнодушна усмивка на лицата и нумидийци, и афри; гърци от Елада, които наравно с римляните владееха града, но го владееха със знание, с изкуство, с ум и с хитрост; гърци от островите и от Мала Азия, и от Египет, и от Италия и от Нарбонска Галия. Сред тълпата на робите, с продупчени уши имаше и свободни, безделници, които цезарят забавляваше, хранеше, а дори и обличаше, и пришълци, привлечени в големия град от по-лекия живот и изгледите за сполука; не липсваха и дребни търговци, и жреци на Серапис с палмови клончета в ръка, и жреци на Изида, на олтарите на които се принасяха повече жертви, отколкото в храма на Зевс Капитолийски, и жреци на Кибела, носещи в ръка златни снопчета ориз, и жреци на странстващи божества, и източни танцувачки с яркоцветни митри, и продавачи на амулети, и змиеукротители, и халдейски маги, и най-сетне хора без каквото и да е занятие, които всеки ден се явяваха при хамбарите край Тибър за жито, биеха се за лотарийни билети в цирковете, прекарваха нощите си в порутените си къщи в оная част на града, отвъд Тибър, а слънчевите и топли дни — по криптопортиките, в мръсните гостилнички на Субура, по Милвиевия мост или пред минсулите на знатните, където от време на време им подхвърляха остатъци от трапезата на робите.

Петроний беше добре познат на тези тълпи. В ушите на Виниций постоянно звучеше: „Hic est!“ — „Той е!“ Обичаха го за щедростта му, а популярността му бе порасла много, откакто бяха научили, че Петроний е говорил пред Цезаря против смъртната присъда, издадена над цяла „фамилия“, т.е. над всичките, без разлика по пол и възраст, роби на префекта Педаний Секунд, за това, че един от тях в миг на отчаяние убил този жесток мъчител. Петроний наистина повтаряше на всеослушание, че това му било безразлично и че бил говорил на цезаря само неофициално, частно, като arbiter ellegantiarum, чиито чувства се възмущаваха от подобно варварско клане, достойно за скитите например, но не и за римляните. Въпреки това простият народ, който се бе възмутил от това клане, обичаше оттогава Петроний.

Но той самият не държеше на тая любов. Помнеше, че същият този народ бе обичал и Британик, когото Нерон отрови, и Агрипина, която поръча да убият, и Октавия, която бяха удушили в Пандатерия с гореща пара, след като й бяха прерязали вените, и Рубелий Плавт, който бе в изгнание, и Тразеа, на когото всяко утро можеше да донесе смъртна присъда. Любовта на народа можеше да се смята по-скоро за лошо предзнаменование, а скептикът Петроний беше и суеверен. Той презираше тълпата двояко: и като аристократ, и като естет. Според него хората, миришещи на варен боб, който носеха в пазвите си, а при това вечно прегракнали и запотени от игра на мора по ъглите на улиците и перистилите, не заслужаваха да се наричат хора.

И така, без да отговаря на ръкоплясканията и на целувките, които му изпращаха, той разправяше на Марк за Педаний, като се надсмиваше над променчивостта на шумната улична сган, която да другия ден след страшния бунт ръкопляскала на Нерон, когато отивал към храма на Юпитер Статор. Но пред книжарницата на Авирун Петроний заповяда да спрат, слезе, купи един изящен ръкопис и го подаде на Виниций.

— Подарък за тебе — каза той.

— Благодаря! — отвърна Виниций. И като погледна заглавието, попита:

— „Сатирикон“? Това е нещо ново; от кого е?

— От мен. Но аз не искам да последвам Руфин, чиято история щях да тя разправям, нито Фабриций Виентон. Затова никой не знае, а и ти не казвай никому.

— Ти казваше, че не пишеш стихове — рече Виниций, като разглеждаше ръкописа, — а тук твоята проза често се преплита със стихове.

— Когато го четеш, обърни внимание на пиршеството у Трималхион. Колкото за стиховете — опротивяха ми, откакто Нерон започна да пише епос. Знаеш ли, когато Вителий иска да облекчи стомаха си, употребява пръчица от слонова кост, която пъха в гърлото; други си служат с пера от фламинго, натопени в дървено масло или в отвара от мащерка, аз пък чета поезията на Нерон и резултатът е незабавен. Мога след това да ги хваля, ако не с чиста съвест, поне с чист стомах.

Като каза това, той спря лектиката пред златаря Идомен и уреди въпроса с гемите, после поръча да ги занесат право в дома на Авъл.

— За да ти докажа какво значи авторско самолюбие, по пътя ще ти разкажа историята на Руфин — каза Петроний.

Но преди да започне, завиха по викус Патрициус и скоро се озоваха пред жилището на Авъл.

Млад и едър янитор отвори вратата към остиума, над която една сврака в клетка ги поздрави кресливо с думата: „Salve!“.

Минавайки от второто покрито преддверие, наричано остиум, към атриума, Виниций каза:

— Забеляза ли, че вратарят тук е без вериги?

— Странен е тоя дом — отвърна полугласно Петроний, — навярно знаеш, подозираха Помпония, че изповядва източното суеверие, свързано с почитането на някой си Христос. Мисля, че това е било заслуга на Криспинила; тя не може да прости на Помпония, че един мъж и стига за цял живот. „Univira!“… Днес в Рим е по-лесно да се намери блюдо гъби от Норикум, отколкото… Съдил я домашен съд!

— Имаш право, този дом е странен. После ще ти разправя какво съм чул и видял тук.

В това време те се озоваха в атриума. Робът, надзорник на това помещение, наречен атриенсис, изпрати номенклатора да извести за гостите, а в същото време прислугата постави кресла, за да седнат, и столчета под нозете. Петроний, който никога не бе идвал тук, понеже си бе представял, че в този дом владее вечна печал, сега се оглеждаше с известно учудване и като че ли с чувството, че се е мамил, понеже атриумът създаваше по-скоро весело настроение. Отгоре, през голям отвор, влизаше сноп силна светлина, която се разбиваше на хиляди искри във водоскока. Квадратният басейн с фонтан в средата, предназначен да поема дъжда, който при лошо време падаше пред отвора на покрива, и наречен имплувиум, бе окръжен с анемони и лилии. Лилиите, изглежда, бяха любимите цветя в този дом, тъй като имаше купища бели, червени и най- сетне сапфирени ириси, чиито нежни цветни листица бяха сякаш посребрени от водния прах. Сред мокри мъхове, в които бяха скрити саксиите с лилии, и измежду кичурите листа се виждаха бронзови статуйки на деца и водни птици. На единия ъгъл сърна, изляна също от бронз, бе навела позеленялата си от влагата глава към водата, като че искаше да пие.

Подът на атриума беше от мозайка; част от стените беше покрита с червен мрамор, други с рисунки на дървета, риби, птици и грифове, привличаха окото с играта на багрите.

Рамките на вратите към страничните стаи бяха украсени с черупки на костенурки или дори със слонова кост; край стените между вратите стояха статуите на Авловите прадеди.

Навсякъде се чувствуваше спокойно благосъстояние, без излишество, но изпълнено с благородство и сигурност.

Петроний, който живееше сред много повече великолепие и изтънченост, все пак не можа да намери нищо, което да накърнява вкуса му, и тъкмо се бе обърнал, за да каже това на Виниций, когато робът веларий дръпна завесата, отделяща атриума от таблинума, и от дъното на залата се появи, приближавайки с бързи стъпки, Авъл Плавций.

Това бе човек към залеза на живота, с глава, посребрена от скреж, но пъргав, с енергично лице, малко късо, напомнящо донякъде глава на орел. На лицето му сега се бе изписало учудване и дори безпокойство поради неочакваното посещение на Нероновия приятел, другар и довереник.

Но Петроний бе твърде светски човек и твърде проницателен, за да не го забележи, и затова след първите приветствия той обяви с цялото красноречие и свобода, на които бе способен, че е дошъл да благодари за закрилата, която е получил в този дом синът на сестра му и че единствено признателността е повод за това посещение, което впрочем се осмелил да направи поради някогашното си познанство с Авъл.

Авъл го увери от своя страна, че той е скъп гост, а колкото за признателността, то самият Авъл изпитва такова чувство към него, макар че Петроний навярно не се досеща защо.

И действително Петроний не се сещаше. Напразно той вдигна ореховите си очи и се мъчеше да си спомни да е направил някаква макар и дребна услуга на Авъл или пък на когото и да било. Не си спомняше нито една освен може би тая, която се готвеше да направи на Виниций. Наистина възможно беше да е направил нещо подобно, но неволно.

— Обичам и много ценя Веспасиан — каза Авъл, — комуто си спасил живота, когато веднъж имал нещастието да заспи, докато слушал стиховете на цезаря.

— Имаше щастие — отговори Петроний, — че не ги чуваше; не отричам обаче, че това можеше да свърши с нещастие. Меднобрадия искаше непременно да му изпрати центурион с приятелска поръчка да си пререже вените.

— А ти, Петроний, си му се присмял.

— Да, или не — направих точно обратното: казах му, че ако Орфей с песен е приспивал дивите зверове, то неговият триумф е равен на Орфеевия, понеже е успял да приспи Веспасиан. Меднобрадия може да бъде укоряван, но при условие че в малкото порицание се съдържа голямо ласкателство. Нашата милостива Августа Попея отлично разбира това.

— Уви, такива са времената — отвърна Авъл. — Липсват ми отпред два зъба, които ми изби един камък, хвърлен от ръката на британец, и затова говорът ми стана съскав, но въпреки това най-щастливите моменти в живота си съм прекарал в Британия…

— Защото са били победоносни — добави Виниций.

Но Петроний, боейки се да не би старият военачалник да почне да разправя за някогашните си войни, промени темата на разговора. В околността на Пренесте селяни намерили мъртво вълче с две глави, а през време на неотдавнашната буря гръмотевица ударила горния ъгъл на храма на Луна; в такава късна есен това бе нещо нечувано. Някой си Кота, който му разказал това, казал още, че жреците в тоя храм вещаят по този повод упадък на града или най-малкото рухване на голям дом, което може да се предотврати само чрез допълнителни жертвоприношения.

Авъл, като чу това, каза, че такива знамения не бива да се пренебрегват. Боговете може да са разгневени от прекомерните злодеяния, в това няма нищо чудно, а в такъв случай е разумно да бъдат омилостивени с още жертви.

Петроний отговори:

— Твоят дом, Плавций, не е особено голям, въпреки че в него живее голям човек; моят наистина е твърде голям като за такъв лош собственик, но и той е малък. А ако трябва да рухне някой голям дом, като например domus transitoria, то струва ли си ние да принасяме жертви, за да предотвратим разрушаването му?

Плавций не отговори на този въпрос и неговата предпазливост засегна малко Петроний, защото макар и да беше изгубил напълно чувството за разлика между злото и доброто, никога не бе ставал доносчик и с него можеше да се разговаря напълно спокойно.

След това той пак промени разговора и почна да изказва възхищението си от жилището на Плавций и от добрия вкус, който владееше тук.

— Това е старо жилище — отговори Плавций, — в което не съм променил нищо от времето, когато го наследих.

След като завесата, която отделяше атриума от таблинума, бе дръпната, домът се откри от край до край, тъй че през таблинума, през следващия перистил и залата отвъд него, наречена екус (oecus), погледът стигаше чак до градината, която се виждаше отдалеч като светла картина в тъмна рамка. Оттам до атриума долиташе весел детски смях.

— Ах — каза Петроний, позволи ни да послушаме отблизо този искрен смях, който днес се среща толкова рядко.

— На драго сърце — отговори, ставайки, Плавций. — Това са моят малък Авъл и Лигия, които играят там на топка. Но що се отнася до смеха, смятам, Петроний, че целият ти живот минава в смях.

— Животът заслужава смях и аз се смея — каза Петроний, — тук обаче смехът звучи иначе.

— Петроний — добави Виниций — всъщност се смее не по цели дни, а по цели нощи.[1]

Разговаряйки така, те преминаха надлъж през дома и се озоваха в градината, където Лигия и малкият Авъл играеха с топки, които специално предназначени за тази игра роби, наречени „сферисти“, събираха от земята и им ги подаваха в ръцете. Петроний хвърли бърз, кратък поглед към Лигия, а малкият Авъл съгледа Виниций и дотича при него да го поздрави. Виниций пък, като мина, сведе глава пред красивата девойка, която вървеше с топка в ръка, с леко развени коси, задъхана и поруменяла.

Но в градинския триклиниум, засенен от бръшлян, лози и орлови нокти, седеше Помпония Грецина; и те отидоха да поздравят и нея. Петроний, макар че не посещаваше дома на Плавций, все пак я познаваше, понеже я виждаше у Антистия, дъщерята на Рубелий Плавт, а също и в дома на Сенека и у Полион. Той не можеше да противостои на възхищението, с което го изпълваше нейното тъжно, но спокойно лице, благородството на нейната осанка, на нейните движения и говор. Помпония дотолкова объркваше понятието му за жените, че този човек, покварен до мозъка на костите и уверен в себе си както никой друг в Рим, не само изпитваше към нея почит, но в нейно присъствие губеше дори своята самоувереност. И ето че сега, като й благодареше за грижите към Виниций, той вмъкваше сякаш против волята си думата „домина“, за която никога не се сещаше, когато говореше например с Калвия Криспинила, със Скрибония, с Валерия, със Солина и с други жени от висшето общество. След като я поздрави и й благодари, той веднага изказа съжаление, че Помпония излиза толкова рядко, че човек не може да я срещне нито в цирка, нито в амфитеатъра, а тя му отговори спокойно, като сложи ръка върху ръката на мъжа си:

— Стареем вече и двамата все повече обикваме домашното спокойствие. Петроний искаше да й възрази, но Авъл Плавций добави със съскавия си глас:

— И все по-чужди се чувстваме сред хората, които дори и нашите римски богове наричат с гръцки имена.

— Боговете от известно време насам са станали само риторични фигури — отвърна нехайно Петроний, — а понеже на риторика са ни учили гърци, затова и на самия мене ми е по-лесно да кажа например Хера, отколкото Юнона.

Като каза това, той обърна очи към Помпония, сякаш да покаже, че в нейно присъствие не би могло да му дойде наум за никое друго божество, после започна да възразява на това, което тя бе казала за старостта:

— Хората наистина бързо се състаряват, но само тези, които водят съвсем друг живот, а има и такива, за които Сатурн сякаш забравя.

Петроний говореше тъй, с известна искреност дори, защото Помпония Грецина, при все че беше превалила пладнето на живота, бе запазила необикновена свежест на кожата; а понеже имаше малка глава и дребно лице, на моменти, въпреки тъмното си облекло, въпреки сериозността и натъжеността си, правеше впечатление на съвсем млада жена.

Малкият Авъл, който през времето, което Виниций прекара у тях, се бе сприятелил с него, сега се приближи и почна да го кани да играят на топка. След момчето в триклиниума влезе и Лигия. Сега под завесата на бръшляните, с трепкащата шарена сянка по лицето й, тя се видя на Петроний още по-хубава, отколкото преди — на пръв поглед наистина приличаше на нимфа. Досега не й беше казал нищо, затова стана, сведе глава пред нея и вместо обикновените думи за поздрав, почна да цитира словата, с които Одисей поздравил Навзикая:

 

… Човек ли си ти, божество ли?

Ако си земна девойка, подвластна съвсем на съдбата,

триж са щастливи баща ти и твоята майка почтени,

триж са и твоите братя щастливи…[2]

Дори на Помпония се хареса изтънчената любезност на този светски човек. А Лигия слушаше смутена и пламнала, не смеейки да вдигне очи. Но постепенно в ъгълчетата на устните й почна да трепти палава усмивка, на лицето й се долавяше борба между моминската срамежливост и желанието да отговори и това желание явно надделя, защото тя изведнъж погледна Петроний и му отговори с думите на същата Навзикая, като ги изрече на един дъх и малко като заучен урок:

Странниче, знатен е, виждам, родът ти и ти си разумен.[3]

След това се обърна и побягна като уплашена птичка.

Сега пък Петроний се учуди — той не очакваше да чуе Омиров стих в устата на девойка, за чийто варварски произход вече знаеше от Виниций. Той впери въпросителен поглед в Помпония, но тя не можа да му даде отговор, защото в този момент наблюдаваше с усмивка стария Авъл, по чието лице се бе изписала гордост.

Той не можеше да прикрие тази гордост. Първо, защото се беше привързал към Лигия като към свое дете, и, второ, въпреки своето староримско предубеждение, което му повеляваше да се бори срещу гръцкия език и неговото разпространение, считаше го за връх на светската образованост. Самият той никога не бе могъл да изучи добре гръцкия език, за което тайно съжаляваше, и затова сега му беше приятно, че на този изтънчен светски човек и литератор, който беше готов да смята неговия дом за варварски, бе отговорено на езика и със стиха на Омир.

— Има у дома педагог, грък каза Авъл, обръщайки се към Петроний, — който учи нашето момче, а и момичето слуша уроците. Тя е още само една малка птичка, малка, но мила, и ние двамата сме свикнали с нея.

Петроний сега гледаше през клонките на бръшляна и каприфолия към градината и играещата там тройка. Виниций бе свалил тогата си и само по туника хвърляше нагоре топката, която Лигия, застанала срещу него с вдигнати ръце, се опитваше да хване. В началото девойката не бе направила голямо впечатление на Петроний. Беше му се сторила много слаба. Но когато я видя в триклиниума по-отблизо, той си помисли, че така би могла да изглежда Аврора, богинята на зората — и, като познавач, разбра, че у нея има нещо необикновено. Той всичко забеляза и всичко оцени: и розовото изящно лице, и свежите устни, сякаш създадени, за целувки, и сините, като морския лазур очи, и алабастровата белота на челото, и буйността на тъмните коси, чиито къдри проблясваха с цвета на янтар или на коринтски бронз, и фината шия, и божествените очертания на раменете й, и цялата й снага, гъвкава, стройна, млада с младостта на май и на току-що разцъфнали цветя. В него се пробуди артистът и почитателят на красотата, който почувствува, че под статуята на тази девойка би могло да се напише „Пролет“. Изведнъж си припомни Хризотемида и му стана смешно. Тя му се стори страшно повехнала със своята златна пудра по косата и с начернените си вежди. Стори му се като пожълтяла и ронеща листенца роза. А пък за тази Хризотемида му бе завиждал цял Рим. После си спомни Попея — и тази преславна Попея също му се стори бездушна восъчна маска. А в тази девойка с танагрийски форми беше не само пролетта, в нея беше и лъчезарната Психея, която се излъчваше от розовото й тяло като лъч светлина от лампа.

„Виниций има право — помисли си Петроний, — а моята Хризотемида е стара, стара… като Троя!“.

След това той се обърна към Помпония Грецина и като посочи градината, каза:

— Разбирам сега, домина, че като имате две такива деца, вие предпочитате дома си пред пиршествата на Палатин и цирка.

— Да — отговори тя, като обърна очи към малкия Авъл и Лигия.

А старият вожд започна да разказва историята на девойката и това, което преди години беше слушал от Ателий Хистер за живеещия в мрака на Севера лигийски народ.

Играта на топка бе свършила и младите се разхождаха по градинския пясък и се открояваха на черния фон на миртите и кипарисите като три бели статуи. Лигия държеше малкия Авъл за ръка. След като походиха, те седнаха на скамейката до басейна, който заемаше средата на парка. Но след малко Авъл скочи и изтича да плаши рибите в бистрата вода. Виниций пък продължи разговора, започнат през време на разходката.

— Да — говореше той с нисък, треперещ глас. — Едва свалих претекстата и ме изпратиха в азиатските легиони. Не познавах града — нито живота, нито любовта. Зная наизуст малко от Анакреон и Хораций, но не бих могъл така, като Петроний, да говоря със стихове, когато разумът занемява от удивление и не може да намери свои думи. Когато бях момче, ходех в школата на Музоний, а той ни говореше, че щастието се състои в това, да искаш същото, което искат боговете — следователно то зависи от нашата воля. Аз пък мисля, че има друго, по-голямо и по-скъпо щастие, което не зависи от волята, защото само любовта може да го даде. Това щастие го търсят и самите богове, ето и аз, о Лигия, аз, който не съм познавал досега любовта, вървя по техните следи и също търся тази, която би пожелала да ми даде щастие…

Той замълча и известно време се чуваше само лекият плясък на водата, в която малкият Авъл хвърляше камъчета, за да плаши рибите. Но след малко Виниций пак заговори, с още по-мек и по-тих глас:

— Ти нали знаеш Веспасиановия син Тит? Казват, едва излязъл от момчешката възраст и така обикнал Береника, че копнежът по нея насмалко не го убил… Така и аз бих могъл да обикна, Лигия!… Богатство, слава, власт — са нищо! Суета! От богатия винаги ще се намери по-богат, прославеният ще бъде затъмнен от чужда по-голяма слава, могъщият ще бъде надвит от по-могъщ… Но дали самият цезар или някой бог дори би могъл да изпитва по-голяма наслада или да бъде по-щастлив от обикновения смъртен, когато до гръдта му диша скъпа гръд или когато целува любимите устни… Да, любовта ни прави равни на боговете, о, Лигия!…

А тя слушаше смутена, удивена, сякаш слушаше гласа на гръцка флейта или цитра. От време на време й се струваше, че Виниций пее някаква дивна песен, която се лее в нейните уши, раздвижва кръвта й и кара сърцето й да премалява, изпълва го със страх и с някаква неразбираема радост… Струваше й се също, че той говори за нещо, което, и по-рано е било в нея, но за което не е можела да си даде сметка. Чувствуваше, че той буди в нея нещо, което е дремало до този миг, и че сега мъглявият сън добива все по- ясна, по-прекрасна и по-обаятелна форма.

Слънцето отдавна бе преминало отвъд Тибър и сега бе спряло ниско над Яникулския хълм. Върху неподвижните кипариси падаше червена светлина — и целият въздух беше наситен с нея. Лигия вдигна своите сини очи към Виниций, сякаш се будеше от сън, и изведнъж — във вечерните отблясъци, наведен над нея, с трептящата в очите му молба, той й се видя по-прекрасен от всички хора и от всички гръцки и римски богове, чиито статуи бе виждала по фронтоните на храмовете. А той хвана леко ръката и над китката и запита:

— Лигия, нима не се досещаш защо ти говоря това?…

— Не! — прошепна тя толкова тихо, че Виниций едва чу.

Но той не й повярва и стискайки все по-силно ръката й, би я притеглил до сърцето си, което биеше като чук под напора на жаждата, запалена от чудната девойка — и би отправил към нея направо пламенните си думи, ако в този момент на пътеката не бе се появил сред рамката от мирти старият Авъл, който се приближи и каза:

— Слънцето залязва, пазете се от вечерния хлад и не се шегувайте с Либитина…

— Не — отвърна Виниций, — още _____не съм наметнал тогата си, но не усещам хлад.

— А ето вече само половината щит на слънцето се подава иззад хълмовете — отговори старият боец. — Няма го мекия климат на Сицилия, където народът привечер се събира по площадите, за да изпрати с песни залязващия Феб.

И като забрави, че преди миг само ги предупреждаваше да се пазят от Либитина, започна да разправя за Сицилия, където притежаваше имоти и голямо стопанство, в което бе влюбен. Спомена също, че често е мислел да отиде в Сицилия и там спокойно да доживее последните си дни. На този, комуто многото зими са посребрили главата, зимните скрежове са вече омръзнали. Листите не падат от дърветата и над града се смее ласкаво небе, но когато лозата пожълтее, когато падне сняг в Албанските планини, а боговете изпратят пронизващ вихър над Кампания, тогава кой знае дали той няма да се пренесе с целия си дом в своето тихо селско имение.

— Ти имаш желание да напуснеш Рим, Плавций? — запита с внезапна тревога Виниций.

— Отдавна искам — отговори Авъл, — защото там е по-спокойно и по-безопасно.

И отново започна да хвали своите овощни градини, стада, скрития сред зеленината, дом и хълмовете, обрасли с мащерка и чубрица, където бръмчат пчели. Но Виниций не обръщаше внимание на тази буколическа песен и мислейки само за това, че може да изгуби Лигия, поглеждаше към Петроний, сякаш от него единствен чакаше спасение.

В това време Петроний, който седеше при Помпония, се любуваше на гледката на залязващото слънце, на парка и на стоящите край езерцето с риба хора. Белите им дрехи върху тъмния фон на миртите изглеждаха златисти във вечерните отблясъци. Заревото на небето менеше багрите си, пурпурът се преливаше с виолетовоопалов цвят. Небесният свод стана лилав. Черните силуети на кипарисите се откроиха по-ясно, отколкото през деня, а хората сред дърветата и цялата градина бяха завладени от вечерен покой.

Това спокойствие порази Петроний, особено много го порази спокойствието на хората. В лицето на Помпония, на стария Авъл, на момчето и на Лигия имаше нещо, което той не беше виждал по лицата на другите, обкръжаващите го всеки ден или по-право всяка нощ: имаше някаква светлина, някакво умиротворение и някаква яснота, а тя струеше от живота на всички тук. И с известно учудване той си помисли, че все пак съществува красота и прелест, които той, вечно търсещият красота и наслада, не бе вкусил. Той не можа да скрие тази мисъл и се обърна към Помпония с думите:

— Мисля си колко различен е вашият свят от света, който владее нашият Нерон.

А тя вдигна своето дребно лице към вечерното зарево и отвърна простичко: — Над света владее не Нерон — а бог.

Настана кратко мълчание. Близо до триклиниума по алеята се чуха стъпките на стария воин, на Виниций, Лигия и малкия Авъл, но преди да дойдат те, Петроний я запита отново:

— Тогава ти вярваш в боговете, Помпония?

— Вярвам в бога, който е един, справедлив и всемогъщ — отговори жената на Авъл Плавций.



[1] Намеква се за една фраза от характеристиката, която прави Тацит на Петроний в своите „Анали“ — че той превръщал дните в нощи и нощите в дни (кн. 16, гл. 18).

[2] Омир, „Одисея“, VI, 149–155 (в превод на Г. Батаклиев).

[3] Омир, „Одисея“, VI, 187 (в превод на Г. Батаклиев).

следваща глава >> III