>> II

Виниций започна да се страхува да не би някоя неочаквана външна помощ да наруши радостта му. Хилон можеше да съобщи за неговото изчезване на префекта на града или пък на освободените роби в дома му — в такъв случай беше възможно нощната стража да нахлуе. Мина му през ума мисълта, че тогава би могъл да заповяда да грабнат Лигия и да я затворят в дома му, но почувства, че не бива да прави това — пък и нямаше да успее. Той беше човек своеволен, дързък и доста покварен, а понякога и неумолим, но не беше нито Тигелин, нито Нерон. Военният живот все пак бе запазил у него някакво чувство на справедливост, на вяра, за да разбере, че такава постъпка би била чудовищно подла. Може би най-сетне в момент на озлобеност и ако беше здрав, би извършил това, но сега, едновременно разчувстван и болен, той желаеше само едно — никой да не застава между него и Лигия.

Той забеляза с учудване, че от момента, когато Лигия застана на негова страна, нито тя, нито пък Крисп не искаха от него никакви уверения, сякаш бяха сигурни, че в случай на нужда някаква свръхестествена сила ще ги запази. Виниций, в чиято глава — откакто чу в Остриан проповедта и разказа на апостола — представите за възможно и невъзможно започнаха да се объркват и смесват, не беше далече от предположението, че би могло наистина да бъде така. Но той гледаше на нещата по-трезво от тях и сам им припомни казаното за гърка и отново пожела да му доведат Хилон.

Крисп се съгласи и беше решено да изпратят Урс. Виниций, който последните дни преди посещението си в Остриан често, макар и без резултат, пращаше роби при Хилон, обясни на лигиеца точно къде е жилището му, след това написа няколко думи на една дъсчица, обърна се към Крисп и каза:

— Давам тая табличка, понеже е хитър и недоверчив човек, който, викан от мене, често заповядвал да кажат на моите хора, че го няма в къщи; това той вършеше винаги когато нямаше добри вести за мен и се страхуваше от гнева ми.

— Стига да го намеря, иска не иска, ще го доведа — отговори Урс.

След това взе плаща си и бързо излезе.

Да се намери някой в Рим, не беше лесно, макар и при най-точни указания. На Урс обаче в такива случаи помагаше, от една страна, инстинктът на човек, живял в горите, а, от друга, и това, че отлично познаваше града; след известно време той намери жилището на Хилон.

Но не позна гърка. Той го бе виждал само веднъж досега, и то нощем. Всъщност оня горд и самоуверен старец, който го подстрекаваше да убие Главк, никак не приличаше на тоя свит от страх грък и никой не би могъл да допусне, че това е едно и също лице. А и Хилон, като забеляза, че Урс го гледа като напълно непознат, се опомни от първия ужас.

Дъсчицата с бележката от Виниций го успокои още повече. Във всеки случай не го заплашваше подозрение, че нарочно е вкарал Виниций в капан. Освен това той помисли, че християните не са убили Виниций, защото не са се осмелили да вдигнат ръка срещу толкова знатна личност.

„В случай на опасност Виниций ще защити и мен — рече си той, — сигурно не ме вика, за да ме убият.“

Като се поокопити, запита:

— Добри ми човече, нима моят приятел, благородният Виниций, не е пратил лектика? Краката ми са подути и не мога да вървя толкова дълго.

— Не — отвърна Урс, — ще отидем пеш.

— Ами ако откажа?

— Не прави това, защото си длъжен да дойдеш.

— Ще дойда, но по собствено желание. В противен случай никой не може да ме принуди, защото съм човек свободен и приятел на градския префект. А и като мъдрец имам начини за съпротива — умея да превръщам людете в дървета и животни. Но ще дойда, ще дойда! Ще облека само по-топъл плащ и ще сложа качулка, за да не ме познаят робите от квартала; иначе ще ни спират постоянно да целуват ръцете ми.

Като рече това, той облече друг плащ, а на главата си нахлупи широка галска качулка от страх да не би Урс да си спомни чертите на лицето му, когато излязат на светло.

— Къде ме водиш? — попита той по пътя Урс.

— В Задтибрието.

— В Рим съм отскоро и никога не съм ходил там, но и там навярно живеят люде, които обичат добродетелта.

Простодушният обаче Урс, който беше чул от Виниций, че гъркът е бил с него на гробищата в Остриан, и беше ги видял да влизат с Кротон в къщата, където живееше Лигия, се спря за малко и каза:

— Не лъжи, стари човече, днес ти си бил с Виниций в Остриан и пред нашата врата.

— Ах! — рече Хилон. — Вашата къща ли е в Задтибрието? В Рим съм отскоро и не зная добре имената на разните квартали. Да, приятелю! Бях пред вашите порти и там заклинах Виниций в името на добродетелта да не влиза. Бях и в Остриан, и знаеш ли защо? От известно време се старая да покръстя Виниций и исках да чуе най-стария от апостолите. Нека светлината да проникне в неговата душа и в твоята! Впрочем нали и ти си християнин и желаеш истината да владее над измамата?

— Да — отговори Урс смирено.

Смелостта на Хилон се върна.

— Виниций е знатен човек — каза той — и е приятел на цезаря. Той често се вслушва във внушенията на злия дух, но ако косъм падне от главата му, цезарят ще си отмъсти на всички християни.

— Нас ни пази по-голяма сила.

— Да, така е! Но какво възнамерявате да правите с Виниций? — попита Хилон отново обезпокоен.

— Не зная. Христос проповядва милосърдие.

— Отлично. Помни това винаги, иначе ще се пържиш в ада като черво в тиган.

Урс въздъхна, а Хилон разбра, че в момент на религиозно увлечение той може да постъпи с този човек така, както пожелае.

В желанието си да узнае за случилото се при отвличането на Лигия той разпитваше по-нататък с глас на строг съдия:

— Какво направихте с Кротон? Говори и не лъжи.

Урс повторно въздъхна:

— Това ще ти каже Виниций.

— Значи, си го пробол с нож или пък си го убил с тояга?

— Нямах оръжие!

Гъркът не можеше да се начуди на свръхчовешката сила на варварина.

— Нека Плутон да те… тоест, исках да кажа, нека Христос ти прости!

Те вървяха известно време мълчешком, след това Хилон каза:

— Аз няма да те издам, но се пази от нощната стража.

— Аз се боя от Христа, а не от нощната стража.

— Вярно е. Няма по-голямо престъпление от убийството. Ще се моля за теб, но не зная дали моята молитва ще помогне — освен ако обещаеш, че никога в живота си няма да докоснеш никого дори с пръст.

— Аз и без това не съм убивал умишлено — отговори Урс.

За всеки случай обаче Хилон искаше да се осигури и не преставаше да внушава на Урс отвращение към убийството и го увещаваше да се закълне. Той разпитваше и за Виниций, но лигиецът отговаряше на въпросите му неохотно и повтаряше, че това, което трябва да чуе, ще го чуе от устата на самия Виниций. Разговаряйки така, те изминаха най-после дългия път от жилището на гърка до Задтибрието и се озоваха пред къщата.

Сърцето на Хилон отново започна да бие неспокойно. От страх му се стори, че Урс го поглежда с някакъв настървен поглед. „Малка е утехата — говореше си той, — че ще ме убие неумишлено, във всеки случай бих предпочел парализа да порази него и всички лигийци. О, Зевс, стори това, ако можеш.“ Размишлявайки така, той се загръщаше по-плътно в своя галски плащ и си повтаряше, че се страхува от студа. Най-после, като минаха преддверието и първия двор и се озоваха в коридора, водещ към градината, Хилон внезапно се спря и каза:

— Позволи ми да си отдъхна, иначе не ще мога да разговарям с Виниций и да му дам съвети за спасението на душата му.

Като рече това, остана неподвижен — и макар да си повтаряше, че никаква опасност не го застрашава, все пак при мисълта, че ей сега ще застане сред тия тайнствени люде, които видя в Остриан, краката му се разтрепераха.

В това време от къщичката долетя до ушите им песен.

— Какво е това? — попита той.

— Казваш, че си християнин, а не знаеш, че у нас има обичай след всяко ядене да славословим нашия Спасител с песен — отговори Урс. — Мириам трябва да се е върнала вече със сина си — а може и апостолът да е с тях; всеки ден той посещава вдовицата и Крисп.

— Заведи ме право при Виниций.

— Виниций е в същата стая, където са всички; тя е единствената голяма, а останалите са тъмни кубикулуми, в които само спим. Да влезем, там ще си отпочинеш.

Влязоха. В стаята не беше светло, вечерта беше мъглива и студена, а пламъчетата на няколко светилника едва разпръскваха тъмнината. Виниций по-скоро се досети, отколкото позна, че човекът с качулката е Хилон, а той, като видя леглото в ъгъла на стаята и на него Виниций, без да обръща внимание на другите, се спусна право към него, сякаш бе уверен, че там ще бъде в безопасност.

— О, господарю! Защо не послуша съветите ми! — завика той, скръствайки ръце.

— Мълчи — каза Виниций — и слушай!

Той започна да се вглежда внимателно в очите на Хилон и да говори бавно и ясно, сякаш искаше всяка негова дума да бъде приета като заповед и да остане веднъж за винаги в Хилоновата памет:

— Кротон се хвърли върху мен да ме убие и да ме ограби — разбираш ли? Тогава аз го убих, а тия люде превързаха раните ми, които получих в борбата с него.

Хилон разбра веднага, че Виниций говори така навярно по силата на някаква уговорка с християните и иска да му повярват. Той разбра това по лицето на Виниций и за един миг, без да издаде с нищо своето съмнение или учудване, вдигна очи и извика:

— Той беше истински злодей, господарю! Нали те предупреждавах да не му се доверяваш. Всичките ми съвети отскачаха от главата му като зърна грах от стена. Мъките на целия Хадес не са достатъчни за него. Който не може да бъде честен човек, трябва понякога да бъде злодей, а кому е по-трудно да стане честен, ако не на злодея? Но да нападаш своя благодетел и толкова великодушен господар… О, богове!…

Тук той си спомни, че по пътя се представяше пред Урс за християнин — и млъкна.

Виниций каза:

— Ако не беше тази сика, която имах, щеше да ме убие.

— Благославям момента, в който те посъветвах да вземеш поне нож.

Виниций хвърли изпитателен поглед към гърка и попита:

— Какво прави днес?

— Как? Не ти ли казах, господарю, че се молих за твоето здраве?

— И нищо друго?

— Тъкмо се готвех да те посетя, когато тоя добър човек дойде и ми съобщи, че ме викаш.

— Вземи тая табличка. Занеси я в моя дом, намери моя освободен роб и му я предай. На нея е написано, че съм заминал за Беневент. Кажи на Демад, че това е станало тая сутрин, понеже Петроний ме е извикал с бързо писмо.

Той повтори настойчиво:

— Заминал съм за Беневент — разбираш, нали!

— Заминал си, господарю! Сутринта се сбогувах с тебе при Порта Капена — и от момента на твоето заминаване такава тъга ме обхвана, че ако великодушието ти не я смекчи, ще ридая, докато издъхна, като нещастната жена на Зет от мъка по Итил.

Виниций, макар и болен и свикнал на ловкостта на гърка, не можа да не се усмихне. Освен това той беше радостен, че Хилон веднага го разбра, и каза:

— Ще добавя да ти изтрият сълзите. Дай ми светилника.

Хилон, успокоен вече напълно, стана, пристъпи няколко крачки към огнището и взе един от горящите на стената светилници.

Но когато качулката се смъкна от главата му и светлината падна върху лицето му, Главк скочи от скамейката, приближи се бързо и застана пред него.

— Не ме ли познаваш, Цефас? — попита той.

В гласа му имаше нещо толкова страшно, че тръпки побиха всички присъстващи.

Хилон вдигна светилника, но веднага го изпусна на земята, после се наведе ниско и започна да хленчи:

— Не съм аз… не съм… милост!

Главк се обърна към вечерящите и каза:

— Ето човека, който ме предаде и погуби мен и семейството ми!…

Неговата история беше известна на всички християни и на Виниций, който не се беше сетил кой беше този Главк, понеже бе в безсъзнание от болка при превръзката и не беше чул името му. За Урс обаче тоя кратък миг и думите на Главк бяха като мълния в мрака. Познал Хилон, с един скок той се озова при него, хвана го за ръцете, изви ги назад и каза:

— Той ме убеждаваше да убия Главк!

— Милост! — изпъшка Хилон. — Ще ви върна парите… Господарю! — викаше той, обръщайки глава към Виниций. — Спаси ме! Доверих ти се, застъпи се за мене… Твоето писмо… ще занеса. Господарю! Господарю!…

Но Виниций, който гледаше на случилото се най-равнодушно, първо, защото му бяха известни всичките дела на гърка и, второ — сърцето му не знаеше какво е милост, каза:

— Заровете го в градината: писмото ще отнесе някой друг.

Хилон помисли, че тия думи са последната присъда, костите му започнаха да пращят в страшните ръце на Урс, а очите му се напълниха със сълзи от болка.

— В името на вашия бог! Милост — викаше, — християнин съм!… Pax vo iscum! Християнин съм! Ако не ми вярвате, покръстете ме още веднъж, още два пъти, още десет пъти! Главк, ти грешиш! Позволете ми да кажа! Направете ме роб… Не ме убивайте! Милост!…

Сподавеният му от болка глас все повече отслабваше, а от другата страна на масата се изправи апостол Петър; той поклати побелялата си глава, навеждайки я към гърдите си, очите му бяха затворени, после ги отвори и рече сред настъпилата тишина:

— Ето какво е казал Спасителя: „Ако брат ти сгреши против тебе, изобличи го; а ако се разкае, прости му. И ако седем пъти на ден греши против тебе и седем пъти се обърне към тебе, казвайки: «Разкайвам се!» — пак му прости!“

След това настана още по-дълбока тишина.

Главк стоя дълго време с ръце на лицето, после ги махна и каза:

— Цефас, нека бог ти прости злините, които ми причини; както аз ти прощавам в и;ето на Христа.

А Урс пусна ръцете на гърка и веднага добави:

— Нека Спасителя да бъде милостив към мене и ми прости, както аз ти прощавам.

Хилон падна на земята, опря се на ръцете си и въртеше глава като хванат в капан звяр, който се озърта наоколо и чака откъде ще дойде смъртта. Не вярваше на очите и на ушите си и не се надяваше да получи прошка.

Постепенно дойде на себе си, само посинелите му устни още трепереха от ужас.

Тогава апостолът каза:

— Иди си с мир!

Хилон стана, но още не можеше да говори. Приближи се неволно до леглото на Виниций, сякаш още търсеше от него закрила, тъй като не си беше дал сметка, че именно Виниций, който бе използвал услугите му и донякъде беше негов съучастник, го бе осъдил, а тия, против които служеше, му простиха. За това щеше да се сети по-късно. В погледа му сега се четеше само учудване и недоверие. Макар и да разбра, че са му простили, все пак той искаше да се измъкне по-скоро от тия странни хора, чиято доброта го плашеше почти толкова, колкото би го изплашила и жестокостта. Струваше му се, че ако остане по-дълго, отново ще се получи нещо неочаквано, затова се изправи над Виниций и започна да говори с пресекващ глас:

— Господарю, дай писмото! Дай писмото!

Грабна дъсчицата, която му подаде Виниций, поклони се на християните и на болния, прокрадна се приведен край стената и изчезна.

В градината тъмнината го обгърна, отново косите му настръхнаха от страх, понеже беше уверен, че Урс ще тръгне след него и ще го убие в нощта. Би избягал с всички сили, но краката му отказаха да го слушат, а след малко, когато Урс наистина застана пред него, не можеше да ги помръдне.

Хилон падна с лице на земята и започна да стене:

— Урбан… В името на Христа…

Но Урбан каза:

— Не бой се. Апостолът ми нареди да те заведа до външната врата, за да не се луташ в тъмнината, а ако пък нямаш сили, ще те придружа до къщи.

Хилон вдигна глава.

— Какво казваш? Какво?… Няма да ме убиеш?

— Не, няма да те убия; ако пък съм те стиснал много силно и съм ти разместил костите, прости ми.

— Помогни ми да стана — каза гъркът. — Значи, няма да ме убиеш? А? Придружи ме само до улицата, по-нататък сам ще отида.

Урс го вдигна от земята като перце, изправи го на крака и след това го преведе през тъмния проход до втория двор, откъдето се отиваше към преддверието и улицата. В прохода Хилон си повтаряше: „Изгубен съм вече!“ и едва когато се озова на улицата, се успокои и каза:

— По-нататък сам ще вървя.

— Мир на тебе!

— И на тебе, и на тебе!… Остави ме да си отдъхна.

След като Урс си отиде, Хилон си отдъхна с пълни гърди. Попипа се с ръце по кръста и бедрата, сякаш искаше да се увери, че живее, и с бързи крачки тръгна напред.

Но като измина няколко десетки крачки, спря се и рече:

— Все пак защо не ме убиха?

Но въпреки беседите с Евриций за християнското учение и разговора с Урбан край реката, въпреки всичко чуто в Остриан той не можеше да намери отговор на тоя въпрос.

следваща глава >> III