>> ХIII

Преди да издигнат Флавиевци Колизея, амфитеатрите в Рим се строяха главно от дърво и затова изгоряха почти всичките по време на пожара. Нерон обаче, за да устрои обещаните зрелища, заповяда да издигнат няколко нови, а между тях и един огромен, за който веднага след прекратяването на пожара започнаха да докарват по море и по Тибър грамадни дървета, отсечени по склоновете на Атлас. Понеже зрелищата щяха да надминат всичко виждано дотогава по грандиозност и по брой на жертвите, предвидено беше и обширно помещение за хората и за животните. Хиляди майстори работеха денем и нощем на постройката. Строяха и украсяваха без отдих. Народът разказваше чудеса за колоните, украсени с бронз, кехлибар, слонова кост, седеф и късове черупки на костенурки, докарани отвъд морето. Напълнените с ледена вода от планините канали край седалките трябваше да поддържат в сградата приятен хлад дори и през най-големите горещини. Огромен пурпурен велариум щеше да пази от слънчевите лъчи. Между редиците на седалките бяха сложени кадилници за арабски благовония; отгоре бяха поставени приспособления за пръскане на зрителите с шафранена роса и с върбина.

Прочутите архитекти Север и Целер бяха вложили цялото си изкуство, за да построят един невиждан дотогава амфитеатър, който да побере такова число зрители, каквото дотогава никой друг амфитеатър не бе побирал.

Затова в деня, когато щеше да започне ludus matutinus, грамадни тълпи чакаха от зори отварянето на вратите, като се вслушваха с наслада в рева на лъвовете, в хрипливото ръмжене на пантерите и във воя на кучетата. На животните не бяха давали храна два дни, а в същото време разнасяха пред тях кървави късове месо, за да раздразнят още повече кръвожадността и глада им. Понякога се надигаше такава буря от диви гласове, че хората, които стояха пред цирка, не можеха да разговарят, а по-впечатлителните бледнееха от страх. Обаче при изгрев слънце от цирка се разнесоха мощни, но спокойни песни. Тълпите ги слушаха смаяни и повтаряха помежду си:

„Християните, християните!“ Действително голям брой християни бяха докарани в амфитеатъра още през нощта, и то не само от един затвор, както проектираха първоначално, а от всичките по малко. Сред тълпата се знаеше, че зрелищата ще продължат цели седмици и месеци, но се спореше дали с тази част от християните, която беше определена за днес, ще успеят да свършат за един ден. Мъжките, женски и детски гласове, които пееха утринната песен, бяха толкова многобройни, че според познавачите, макар и по сто и по двеста тела да изпращаха на арената, животните щяха да се изморят, да се наситят и до вечерта нямаше да могат да разкъсат всичките жертви. Други твърдяха, че много големият брой на жертвите, изкарвани едновременно на арената, разсейва вниманието и не позволява на зрителите да се наслаждават както трябва на зрелището.

Колкото повече наближаваше времето да отворят коридорите към местата за публиката, наречени вомитории, толкова повече народът се оживяваше, развеселяваше се за зрелището. Започнаха да се образуват партии, които спореха дали лъвовете или тигрите могат по-добре да разкъсват хора. Тук-там се обзалагаха. Други пък говореха за гладиаторите, които щели да излязат на арената преди християните, и мненията пак се разделяха, едни бяха за самнитите, други за галите, за мирмилоните, за траките, за рециариите. Рано сутринта в амфитеатъра започнаха да идват по-големи или по малки групи гладиатори, водени от своите учители, наречени ланисти. За да не се изморяват предварително, те вървяха без оръжие, често съвсем голи, други със зелени клончета в ръце или пък увенчани с цветя, млади, красиви в утринната светлина и пълни с живот.

Телата им, блестящи от масло, мощни, сякаш издялани от мрамор, будеха възхищение у влюбения във физическата красота народ. Мнозина от тях бяха лично познати на тълпата и всяка минута се разнасяха викове: „Здравей, Фурний! Здравей, Леон! Здравей, Максим!

Здравей, Диомед!“ Младите момичета отправяха към тях погледи, пълни с любов, а те търсеха с очи най-хубавите и се обръщаха към тях с шеговити изрази, сякаш никаква грижа не ги гнетеше, като изпращаха целувки или викаха: „Прегърни ме, преди да ме прегърне смъртта!“ След това изчезваха зад вратите, от които мнозина от тях вече нямаше да излязат. Но все по-нови неща привличаха вниманието на тълпите. След гладиаторите вървяха мастигофорите, сиреч хората, въоръжени с камшици, чиято длъжност беше да шибат и да възбуждат борещите се. След тях мулета теглеха към сполиариума цели кервани коли, натоварени с грамади дървени ковчези. Народът се радваше на тази картина, като съдеше по числото на ковчезите за размерите на зрелището. След това минаваха хората, които щяха да доубиват ранените, облечени тъй, че всеки да прилича на Харон или на Меркурий, след това — тия, които щяха да пазят реда в цирка и да определят местата, после — робите за разнасяне на храна и разхладителни напитки и накрая — преторианците, които всеки цезар винаги имаше подръка в амфитеатъра.

Най-после вомиториите бяха отворени и тълпите нахлуха вътре. Но събраният народ беше толкова много, че прииждаше с часове, и изглеждаше чудно, че амфитеатърът може да погълне такова неизброимо множество. Ревът на животните, които подушваха хората, се усили още повече. Народът прииждаше в цирка и заемайки местата, шумеше като вълни по време на буря.

Най-после пристигна и префектът, заобиколен от вигили, а след него в непрекъсната верига се заредиха лектиките на сенатори, консули, претори, едили, обществени и дворцови чиновници, преториански началници, патриции и елегантни жени.

Пред някои лектики вървяха ликтори, които носеха секири в снопове пръчки, пред други — тълпи роби. Блестяха на слънцето позлатата на лектиките, белите и разноцветни рокли, перата, обиците, скъпоценностите, стоманата на секирите. От цирка се носеха викове, с които народът поздравяваше високите сановници, а от време на време все още идваха неголеми отреди преторианци.

Жреците от различните храмове дойдоха малко по-късно, а едва след тях носеха светите девици на Веста, пред които вървяха ликтори. Оставаше да дойде само цезарят, за да започне зрелището; а той не искаше да принуждава народа да го чака дълго, желаеше да го спечели, като не закъснее, затова дойде незабавно заедно с Августа и августианите.

Петроний беше между августианите, в лектиката си бе взел и Виниций. Той знаеше, че Лигия е болна и в безсъзнание, но понеже през последните дни достъпът до затвора беше пазен много строго, тъй като предишната стража беше заместена с нова, на която беше забранено да разговаря с тъмничарите и да дава каквито и да било сведения на тези, които идваха да питат за затворниците, той не беше сигурен дали и тя не е между жертвите, определени за първия ден на зрелището. За лъвовете можеха да я изпратят и болна, макар и в безсъзнание. Но тъй като жертвите щяха да бъдат в животински кожи и изкарвани по много наведнъж на арената, никой от зрителите не можеше да провери дали те са с една повече или по-малко, нито пък да познае някого. Пазачите и цялата прислуга на амфитеатъра бяха подкупени, а с бестиариите беше уговорено да укрият Лигия в някой тъмен кът на амфитеатъра и през нощта да я предадат на един Винициев арендатор, който щеше веднага да я заведе в Албанските планини. Петроний, посветен в тези тайни, съветваше Виниций да тръгне с него открито към амфитеатъра и чак на входа да се откъсне незабелязано сред навалицата и да отиде бързо в подземията, където лично да покаже на пазачите Лигия, за да не стане някаква грешка.

Пазачите го пуснаха през една малка вратичка, откъдето и те самите минаваха.

Един от тях, на име Сир, го заведе веднага при християните. По пътя му каза:

— Не зная, господарю, дали ще намериш, каквото търсиш. Ние разпитвахме за девойка на име Лигия, но никой не ни отговори, може би нямат доверие в нас.

— Много ли са? — попита Виниций.

— Мнозина ще останат за утре, господарю.

— Има ли болни между тях?

— Такива, които да не могат да се държат на краката си, няма.

След това Сир отвори една врата и влязоха в нещо като огромна зала, но ниска и тъмна, тъй като светлината стигаше в нея само през отворите с решетки, които я отделяха от арената. Отначало Виниций не можеше да види нищо, само чуваше шум от гласове в помещението и виковете на народа, които достигаха от амфитеатъра. Но след малко, когато очите му свикнаха с тъмнината, той видя цели тълпи странни същества, подобни на вълци и мечки. Това бяха християните в животински кожи. Някои от тях бяха прави, други се молеха коленичили. Тук-там по дългите коси, които се спускаха върху кожите, можеше да се отгатне, че жертвата е жена. Майки, прилични на вълчици, носеха на ръце децата си също в кожи. Но изпод кожите се показваха светнали лица, в мрака очите им блестяха радостно и трескаво. Явно беше, че повечето от тези хора бяха завладени от една мисъл, изключителна и неземна, която още приживе ги беше направила безчувствени към всичко, което ставаше около тях или което можеше да се случи с тях. Виниций разпитваше за Лигия, но те го гледаха с очи, сякаш пробудени от сън, и не отговаряха на въпросите; други му се усмихваха, като слагаха пръст на уста или сочеха железните решетки, през които влизаха бляскави снопове светлина. Само децата плачеха тук-там, уплашени от рева на зверовете, воя на кучетата, крясъка на народа и животинския вид на своите родители. Виниций вървеше до Сир, гледаше лицата, търсеше, разпитваше, понякога се препъваше о телата на онези които бяха припаднали в тая навалица, задух и горещина, и се промъкваше по-нататък в тъмната дълбочина на помещението, което изглеждаше обширно като целия амфитеатър.

Изведнъж той се спря, понеже му се стори, че близо до една решетка чува някакъв познат нему глас. Вслуша се за малко, обърна се и като се промъкна през навалицата, застана наблизо. Сноп светлина падаше върху главата на говорещия и на тая светлина Виниций разпозна под вълчата кожа отслабналото и неуморимо лице на Крисп.

— Покайте се за греховете си — говореше Крисп, — защото ето ей сега ще настане мигът. Но който мисли, че със смъртта ще изкупи своята вина, той върши нов грях и ще бъде хвърлен в огън вечен. С всеки ваш грях, който сте извършили през живота си, вие сте подновявали господнята мъка и как смеете тогава да мислите, че тази мъка, която ви чака, би могла да изкупи онази? От еднаква смърт ще умрат днес и праведни, и грешни, но господ ще различи своите. Горко вам, защото зъбите на лъвовете ще разкъсат вашите тела, но няма да изличат греховете ви, нито сметките ви с бога. Господ прояви достатъчно милосърдие, когато позволи да бъде прикован на кръста, но занапред той ще бъде само съдия, който няма да остави без наказание нито един грях. Вие, които сте мислили, че чрез мъките ще изкупите греховете си, вие сте оскърбили божията справедливост и още по-дълбоко ще бъдете хвърлени в бездната. Свърши се милосърдието и дойде часът на гнева божи. Ето, след малко ще се изправите пред Страшния съд, пред който ще устоят само добродетелните. Покайте се за греховете си, защото пъклената бездна е вече разтворена, и горко вам, мъже и жени, горко вам родители и деца!

И протегнал костеливи ръце, той ги размаха над наведените глави, неустрашим, но и неумолим даже пред лицето на смъртта, на която щяха да отидат след малко всички тези обречени. След неговите думи се обадиха гласове:

„Да се покаем за греховете си!“, а после настана мълчание и се чуваше само плачът на децата и как се удряха с ръце о гърдите. Кръвта в жилите на Виниций се смрази.

Той, който беше вложил цялата си надежда в милосърдието на Христа, чу сега, че е дошел денят на гнева и че милосърдието няма да бъде заслужено дори и чрез смъртта на арената. Наистина в главата му се мярна ясна и бърза като светкавица мисъл, че апостол Петър би говорил иначе на тези, които щяха да умрат, но все пак страшните, пълни с фанатизъм думи на Крисп и това тъмно помещение с решетки, зад които се простираше арената на мъките, и тяхната близост, и многобройните жертви, готови вече за смъртта, изпълниха душата му със страх и ужас. Всичко това му се струваше страшно и стократно по-ужасно от най-кървавите битки, в които бе участвал. Задухът и горещината почнаха да го душат. Студена пот изби по челото му. Обхвана го страх, че може да припадне като тези, в чиито тела се препъваше, докато търсеше, а като помисли, че могат всеки миг да отворят решетките, започна да вика високо Лигия и Урс с надежда, че ако не те, някой друг, който ги познава, ще му отговори.

И наистина веднага някакъв човек, облечен като мечка, го дръпна за тогата и каза:

— Господарю, останаха в тъмницата. Мене ме изведоха последен и я видях болна на одъра.

— Ти кой си? — попита Виниций.

— Копачът, в чиято колиба апостолът те кръсти, господарю. Затвориха ме преди три дни, а днес вече ще умра.

Виниций си отдъхна. Когато влизаше тук, той желаеше да намери Лигия, но сега беше готов да благодари на Христа, че я няма тук, и в това виждаше знак на неговото милосърдие.

В това време копачът го дръпна още веднъж за тогата и каза:

— Помниш ли, господарю, че аз те заведох на Корнелиевото лозе, където апостолът проповядваше в бараката?

— Помня — отговори Виниций.

— После го видях, един ден преди да ме затворят. Благослови ме и ми каза, че ще дойде в амфитеатъра да благослови с кръстен знак загиващите. Бих искал него да гледам в минутата на смъртта и да видя кръстния знак, защото тогава ще ми бъде по-лесно да умра, та ако знаеш, господарю, къде е той, кажи ми.

Виниций сниши глас и отвърна:

— Той е сред хората на Петроний, преоблечен като роб. Не зная къде са избрали места, но аз ще се върна в цирка и ще видя. Когато излезете на арената ти гледай към мене, а пък аз ще стана и ще се обърна към тях. Тогава ще го намериш с поглед.

— Благодаря ти, господарю, и мир на тебе.

— Да бъде Спасителя милостив към теб.

— Амин.

Виниций излезе от куникулума и се отправи към амфитеатъра, мястото му беше до Петроний, сред другите августиани.

— Тук ли е? — попита Петроний.

— Няма я. Останала в затвора.

— Слушай какво още ми дойде наум, но като слушаш, гледай например Нигидия, та да изглежда, че приказваме за прическата й… Тигелин и Хилон ни гледат в този момент…

И така, слушай: нека да поставят през нощта Лигия в ковчег и да я изнесат от затвора като умряла, а за останалото се сещаш.

— Да — отговори Виниций.

По-нататъшния им разговор прекъсна Тулий Сенецион, който се наведе към тях и каза:

— Не знаете ли дали ще дадат на християните оръжие?

— Не знаем — отговори Петроний.

— Аз бих предпочел да им дадат — говореше Тулий, — инак арената много скоро ще заприлича на кланица. Какъв великолепен амфитеатър, нали!

Наистина гледката беше величествена. По-ниските редове, запълнени с тоги, се белееха като сняг. На позлатения подиум седеше цезарят с диамантена огърлица и златен венец на главата, до него красивата и мрачна Августа, а наоколо от двете страни весталки, висши чиновници, сенатори с плащове, обточени с пурпурни ивици, военачалници в блестящо въоръжение, с една дума, всичко, което беше в Рим силно, пищно и богато. По-нататък седяха войниците, а по-нагоре се чернееше в кръг море от човешки глави, над които между стълбовете висяха гирлянди от рози, лилии, анемони, бръшлян и лоза.

Всички разговаряха високо, викаха се един друг, пееха, понякога бурно се смееха на някоя духовита дума, която се разнасяше от ред на ред, и тропаха от нетърпение, за да ускорят зрелището.

Най-после тропането заприлича на гръмотевица и не преставаше. Тогава префектът на града, който преди това беше направил с блестящата свита обиколка на арената, даде с кърпичка знак, на който амфитеатърът отвърна с всеобщо „А-а-а!…“, изтръгнато от хиляди гърди.

Обикновено зрелището започваше с лов на диви зверове, по които мятаха стрели и копия разни варвари от север и от юг, обаче този път зверовете щяха да бъдат и без това много, затова започнаха с андабатите — хора с шлемове без отвори за очите. Те трябваше да се бият слепешком. Двайсетина от тях излязоха заедно на арената и започнаха да размахват мечове във въздуха; мастигофорите ги насочваха едни към други с помощта на дълги вили, за да могат да се срещнат. По-изтънчените зрители гледаха равнодушно и с пренебрежение това зрелище, но за народа бяха забавни несръчните движения на борците, а като се случеше да се срещнат гърбом, той избухваше в силен смях и викаше:

„Надясно!“, „Наляво!“, „Направо!“, като често заблуждаваше нарочно противниците. Обаче няколко двойки се счепкаха и борбата започваше да става кървава. По-разпалените борци хвърляха щитовете и като се хващаха с левите ръце, за да не се разделят повече, с десните ръце се биеха до смърт. Който паднеше, издигаше пръсти нагоре, молейки с този жест за милост, но в началото на зрелището народът обикновено искаше смъртта на ранените, особено когато се касаеше за андабати, които му бяха неизвестни, тъй като лицата им бяха закрити. Постепенно борците оставаха все по-малко, а когато най-после останаха само двама, сблъскаха ги така, че и двамата паднаха на пясъка и се промушиха взаимно. Тогава сред викове „Peractum est“ прислугата изнесе труповете, а момчета заровиха кървавите следи на арената и я посипаха с шафранови листа.

Сега идеше ред на по-сериозна борба, която възбуждаше любопитството не само на простата тълпа, но и на изтънчената публика; по време на тази борба младите патриции залагаха понякога огромни суми и често се разоряваха. Веднага взеха да обикалят от ръце на ръце дъсчици, които се записваха имената на любимците заедно със сумата от сестерции, които всеки залагаше за своя избраник. Спектатите, т.е. борците, които бяха вече излизали на арената и бяха спечелвали победи, събираха най-много поддръжници, но между залагащите имаше и такива, които залагаха значителни суми за нови и съвсем неизвестни гладиатори, с надежда да получат огромни печалби, ако те победят.

Обзалагаше се и самият цезар и жреците, и весталките, и сенаторите, и народът. Хората от тълпата, когато им се свършваха парите, залагаха често собствената си свобода. С разтуптени сърца, а даже и с тревога публиката очакваше излизането на борците, а мнозина обещаваха гласно жертви на боговете, за да спечелят тяхното покровителство над своя любимец.

Наистина, когато се разнесоха пронизителните звуци на тръбите, в амфитеатъра настана тишината на очакването. Хиляди очи се обърнаха към грамадните синджири на вратата, до която се приближи човек, преоблечен като Харон, и всред общото мълчание удари трикратно с чук, сякаш зовеше на смърт онези, които бяха скрити зад тази врата.

Бавно се разтвориха двете крила на вратата и разкриха черна паст, от която започнаха да се изсипват на светлата арена гладиаторите. Те вървяха на отделения от по двайсет и пет души, отделно траки, отделно мирмилони, самнити, гали, всички тежко въоръжени, а най-после рециариите с мрежа в едната ръка и тризъбец в другата. При тяхното излизане тук и там се чуха ръкопляскания, които след малко се превърнаха в огромна и продължителна буря. Отгоре до долу се виждаха пламнали лица, пляскащи ръце и отворени уста, от които се изтръгваха викове. А те обиколиха цялата арена с равномерни и пъргави крачки, като блестяха с богатото си въоръжение, след това се спряха пред подиума на цезаря горди, спокойни и блестящи. Пронизителен звук на рог сложи край на ръкоплясканията и тогава борците протегнаха нагоре десници, вдигнаха очи и глави към цезаря и почнаха да викат или по-скоро да пеят с провлечени гласове:

Ave Caesar Imperafor!

Morituri te salutant!

След това се разпръснаха бързо, заемайки определените места по арената.

Трябваше да се нападат на цели групи, но първо позволиха на по-прочутите гладиатори да участват в единоборства, в които най-добре се проявяваше силата, сръчността и смелостта на борците. Наистина веднага измежду галите излезе борец, добре познат на любителите на амфитеатъра, с прозвище Касапина (Lanio), победител в много борби. С голям шлем на главата и с броня, която покриваше отпред и отзад могъщото му тяло, в блясъка на жълтата арена той приличаше на огромен лъскав бръмбар. Но не по-малко прочутият рециарий Календион излезе насреща му.

Сред зрителите започнаха да се обзалагат:

— Петстотин сестерции за гала!

— Петстотин за Календион!

— Кълна се в Херкулес! Хиляда!

— Две хиляди!

В това време галът, като дойде до средата на арената, започна пак да се отдръпва и с насочен меч и наведена глава наблюдаваше внимателно през отворите на шлема противника, а лекият, красив като статуя рециарий, съвсем гол, само с една препаска около бедрата, обикаляше бързо около тежкия противник, като размахваше грациозно мрежата, навеждаше или вдигаше тризъбеца и пееше обичайната песен на рециариите:

Non te peto, piscem peto,

Quid me fugis, Galle?

 

Но галът всъщност не бягаше. След малко той се спря и като застана на едно място, взе да се обръща само с незначително движение, тъй че противникът да е постоянно пред него. Във фигурата и в ужасно голямата му глава сега имаше нещо страшно. Зрителите разбираха отлично, че това тежко, обковано в мед тяло се готви за внезапен удар, който може да реши борбата. В това време рециарият ту подскачаше към него, ту се отдръпваше, като правеше с тризъбеца си толкова бързи движения, че човешкият поглед трудно можеше да ги следи. Звукът на зъбците о щита се разнесе на няколко пъти, но галът не се и поклати, дори и така доказа огромната си сила. Цялото му внимание, изглежда, бе насочено не към тризъбеца, а към мрежата, която се въртеше непрекъснато над главата му като злокобна птица. Зрителите със затаен дъх следяха майсторската игра на гладиаторите. Най-после, издебнал удобен момент, Ланион се хвърли върху противника си, но той със същата бързина се измъкна изпод неговия меч и вдигнатата му ръка, изправи се и хвърли мрежата.

Като се завъртя на място, галът отхвърли мрежата с щита си, след това и двамата се отдалечиха бързо един от друг. В амфитеатъра загърмяха викове: „Macte!“, а на по-ниските редове отново започнаха да се обзалагат. Самият цезар, който отначало разговаряше с весталката Рубрия и не гледаше внимателно, сега обърна глава към арената.И те пак започнаха да се борят тъй сръчно и с такава точност на движенията, щото в някои мигове изглеждаше, че не се борят на живот и смърт, а за да покажат ловкостта си.

Ланион, който още на два пъти се изплъзна от мрежата, отново започна да отстъпва към края на арената. Но тогава тези, които не държаха негова страна и не искаха той да си почине, започнаха да викат: „Нападай!“ Галът послуша и нападна. Рамото на рециария се обля внезапно в кръв и мрежата увисна в ръцете му. Ланион се приведе и скочи, като искаше да нанесе последния удар. Обаче в тоя миг Календион, който само беше се престорил, че не може да владее мрежата, се наведе настрана, избягна удара, вмъкна тризъбеца между коленете на противника си и го повали на земята.

Той искаше да се надигне, но в един миг го обвиха фаталните върви и всяко негово движение още повече заплиташе ръцете и краката му. В същото време ударите на тризъбеца един след друг го приковаваха на земята. Още веднъж той набра всички сили, подпря се на ръце и се напрегна, за да се изправи — напразно. После вдигна към главата си ръка, която губеше сили и вече не можеше да държи меча, и падна възнак. Календион притисна шията му с тризъбеца о земята и като се облегна с две ръце на дръжката й, обърна се към ложата на цезаря.

Целият цирк се разтърси от ръкопляскания и човешки рев. За тези, които държаха страната на Календион, той беше в тоя миг по-велик от цезаря, но точно затова от сърцата им изчезна ожесточението към Ланион, който беше напълнил джобовете им с цената на собствената си кръв. И тъй желанието на народа се раздвои. По всички пейки на цирка дадоха знак — половината бяха за пощада, а останалите — за смърт, но рециарият гледаше само ложата на цезаря и весталките, очаквайки какво ще решат те.

За нещастие Нерон не обичаше Ланион, защото на последните игри преди пожара беше се обзаложил против него и загуби в полза на Лициний значителна сума. Той протегна ръка от подиума и обърна палеца си към земята.

Весталките веднага повториха знака. Тогава Календион коленичи върху гърдите на гала, извади къс нож, който носеше под препаската си, и като отмести бронята около шията на противника, заби триъгълното острие до дръжката в гърлото му.

— Peractum est! — разнесоха се гласове в амфитеатъра.

А Ланион потрепера като заклан вол и разрови пясъка с крака, после се изпъна и остана неподвижен.

Меркурий нямаше нужда да проверява с нажежено желязо дали е още жив.

Веднага го изнесоха и на арената излязоха други двойки. Едва след тях закипя борбата на целите групи. Народът вземаше в нея участие с душа, със сърце, с очи: виеше, ревеше, свиркаше, ръкопляскаше, смееше се, поощряваше борците, лудееше. Разделените на два отряда гладиатори се биеха на арената с настървението на диви зверове: гърди се удряха о гърди, тела се вкопчваха в смъртна прегръдка, пукаха стави, мечове потъваха в гърди и кореми, побледнели устни бълваха кръв върху пясъка. Накрая някои новаци бяха обзети от такъв панически ужас, че се откъснаха от тоя хаос и започнаха да бягат, но мастигофорите веднага ги върнаха в борбата с бичове с оловни топчета. По пясъка се образуваха големи тъмни петна: все по-голям брой голи и облечени в брони тела се трупаха като снопи.

Живите се бореха върху трупове, препъваха се о брони и щитове, окървавяваха краката си о изпочупените оръжия и падаха. Народът не можеше да се овладее от радост, опияняваше се от смъртта, дишаше я, насищаше очите си с нея и с наслада вдъхваше изпаренията й.

Най-после паднаха почти всички победени. Само неколцина ранени коленичиха в средата на арената и като се олюляваха, протягаха към зрителите ръце с молба за пощада. На победителите бяха раздадени награди, венци, маслинени клонки и след това настъпи кратка почивка, която по заповед на всемогъщия цезар се превърна в угощение.

Във вазите димяха благоухания. Пръскаха народа с шафранена и теменужена вода.

Разнасяха разхладителни напитки, печено месо, сладкиши, вино, маслини и плодове.

Народът гълташе, разговаряше и крещеше в чест на цезаря, за да го накара да бъде още по-щедър. И наистина, когато гладът и жаждата бяха наситени, стотици роби внесоха пълни кошове с подаръци, а облечени като амури момчета изваждаха от кошовете различни предмети и с две ръце ги хвърляха на публиката. Когато взеха да раздават лотарийни тесери, стана сбиване: хората се блъскаха, падаха, тъпчеха се, викаха за помощ, прескачаха пейките и се задушаваха в страшната блъсканица, защото човек, ако имаше късмет, можеше да спечели къща с градина, роб, разкошно облекло или рядък див звяр, който след това щеше да продаде на амфитеатъра. Ставаха такива безредици, че често преторианците трябваше да въвеждат реда, а след всяко раздаване от цирка изнасяха хора със счупени ръце, крака или смазани до смърт в навалицата.

Но по-богатите не участваха в борбата за тесери. Августианите се забавляваха с Хилон и се присмиваха на неговите напразни усилия да покаже, че може да гледа борбата и кръвопролитието  спокойно като всички други. Напразно обаче нещастният грък семръщеше, хапеше устни и стискаше юмруци така, че ноктите му се забиваха в дланите. Не само гръцката му натура, а и страхливостта му не можеше да понася такива зрелища.

Лицето му побледня, челото се ороси с капки пот, устните посиняха, очите му хлътнаха, зъбите му тракаха. След като се свърши борбата, дойде за малко на себе си, но когато взеха да му се присмиват, обхвана го внезапен гняв и той започна отчаяно да хапе.

— Ех ти, грък! Не можеш да гледаш разкъсана човешка кожа — казваше Ватиний, като му дърпаше брадата.

Хилон му се озъби с последните си два жълти зъба и отговори:

— Баща ми не беше обущар, та не мога да кърпя кожа.

— Macte! Habet! — извикаха няколко гласа.

Но други продължаваха да се подиграват.

— Не е крив тоя, че вместо сърце има в гърдите си парче сирене — извика Сенецион.

— Не си крив ти, че вместо глава имаш мехур — отвърна Хилон.

— Няма ли да станеш гладиатор? Чудесен ще бъдеш с мрежа на арената!

— Ако хвана в нея тебе, все едно, че съм хванал вонящ папуняк.

— Ами какво ще правиш с християните? — питаше го Фест от Лигурия. — Не искаш ли да станеш куче и да ги хапеш?

— Не, искам да ти стана брат.

— Ти, меотийска проказо!

— Ти, лигурийско муле!

— Тебе май те сърби кожата, но не те съветвам да молиш аз да те почеша.

— Чеши се сам. Ако изчешеш собствените си струпеи, ще унищожиш най-хубавото, което имаш.

Така те го нападаха, а той отвръщаше заядливо сред общия смях. Цезарят пляскаше с ръце, повтаряше „Macte!“ и ги поощряваше. Но след малко се приближи Петроний и като докосна рамото на гърка с издяланата си от слонова кост пръчка, рече студено:

— Това е хубаво, философе, само едно си сбъркал: боговете са те създали за крадец, а ти си станал демон и затова няма да издържиш!

Старецът го погледна със зачервените си очи, този път обаче не намери готова дързост, за да отговори. Помълча и след това отвърна с усилие:

— Ще издържа!…

В това време тръбите известиха, че почивката е свършила. Хората взеха да напущат проходите, където се бяха струпали, за да се поразтъпчат и да поговорят.

Настъпи общо раздвижване и започнаха обикновените разправии за места. Сенаторите и патрициите тръгнаха към своите. Малко по малко шумът утихваше и в амфитеатъра се възстановяваше редът. На арената се появиха група хора, за да изравнят пясъка, защото тук-там имаше слепени от съсирената кръв буци.

Идеше ред на християните. Но тъй като това зрелище беше ново за народа и никой не знаеше как ще се държат те, всички ги очакваха с известно любопитство. Тълпата беше съсредоточена, в напрежение — очакваха се някакви изключителни сцени, но беше настроена и неприязнено. Та нали тези хора, които сега щяха да се появят, бяха изгорили Рим и неговите вековни съкровища? Та нали те се хранеха с кръв на малки деца, отравяха водите, кълняха целия човешки род и вършеха най-срамни престъпления? За разпалената омраза бяха недостатъчни и най-строгите наказания и ако имаше в сърцата някакво опасение, то беше само едно — дали мъченията ще бъдат равни на престъпленията на тези зловещи осъдени.

В това време слънцето се беше издигнало високо и лъчите му, които се прецеждаха през пурпурния велариум, изпълваха амфитеатъра с кървава светлина.

Пясъкът беше станал огненочервен. В тези отражения, в лицата на хората, както и в пустотата на арената, която след малко щеше да се изпълни с човешки мъки и животинска ярост, имаше нещо страшно. Из въздуха сякаш се носеше ужас и смърт. Тълпата, обикновено весела, мълчеше озлобена. Лицата имаха ожесточен израз.

Изведнъж префектът даде знак: тогава се появи същият, преоблечен като Харон, старец, който призоваваше на смърт гладиаторите. Той премина с бавни крачки през цялата арена, сред глухата тишина удари отново три пъти с чук по вратата.

Из целия амфитеатър се разнесоха глухи гласове:

— Християните! Християните!

Изскърцаха железните решетки на тъмните отвори и се разнесоха обичайните викове на мастигофорите: „На пясъка!“ и в миг арената се изпълни като че ли с някакви горски същества, покрити с кожи. Всички тичаха бързо, трескаво и като стигнеха в средата на арената, коленичеха един до друг с вдигнати нагоре ръце. Народът мислеше, че това е молба за милост и вбесен от такава страхливост, започна да тропа, да свири, да хвърля празни съдове от вино, оглозгани кокали и да реве: „Зверовете! Зверовете!…“ Но изведнъж стана нещо неочаквано. От средата на косматата тълпа се разнесоха пеещи гласове и в същия миг зазвуча песен, която чуваха за първи път в римския цирк: Christus legnat!

Тогава народът се смая. Осъдените пееха с вдигнати, към велариума очи. Виждаха се техните побледнели, но вдъхновени лица. Всички разбраха, че тези хора не молят за милост и сякаш не виждат нито цирка, нито народа, нито сената, нито цезаря. „Christus regnat!“ — звучеше все по-силно, а по седалките, чак до последните редове, мнозина от зрителите се питаха какво се е случило и кой е тоя Chirstus, чието име беше на устата на всичките тези хора, които щяха след малко да умрат. Но в това време се отвори нова решетка и на арената се спуснаха с див бяг и лай цели стада кучета: грамадни светложълти молоси от Пелопонес, шарени на ивици пиренейски песове, подобни на вълци мелези от Хиберния, нарочно държани гладни, с хлътнали хълбоци и кръвясали очи.

Вой и скимтене изпълниха целия амфитеатър. Християните свършиха песента и стояха коленичили неподвижно, като вкаменени, повтаряйки само жално в хор: „Pro Christo! Pro Christo!“ Кучетата подушиха хора под животинските кожи и учудени от тяхната неподвижност, не смееха веднага да се нахвърлят върху им. Някои от тях се катереха по стените на ложите, сякаш искаха да достигнат зрителите, други тичаха наоколо и лаеха ожесточено, като че ли гонеха някакъв невидим звяр. Народът се разгневи. Хиляди гласове закрещяха: някои от публиката имитираха животински рев, други лаеха като кучета, трети насъскваха на различни езици. Амфитеатърът се разтърси от викове. Раздразнените кучета започнаха ту да се хвърлят върху коленичилите християни, ту пак да се отдръпват, като тракаха със зъби, докато най-после един молос впи острите си зъби във врата на една коленичила отпред жена и я повали.

Тогава десетки кучета се нахвърлиха навътре сред християните в някакъв проход.

Тълпата престана да реве, за да може да гледа с по-голямо внимание. Сред воя и ръмженето още се чуваха жални мъжки и женски гласове: „Pro Christo! Pro Christo!“, но на арената се образуваха подвижни кълба от телата на кучетата и хората. Сега кръвта течеше като поток от разкъсаните тела. Кучетата си отнемаха едно от друго кървави човешки късове. Миризма на кръв и разкъсани вътрешности задуши арабскиту благовония и изпълни целия цирк. Най-после останаха да се виждат само тук-там единични коленичили фигури, но скоро ги покриха подвижните виещи кълба.

Виниций, който се изправи в момента, когато християните излязоха на арената, и се обърна, за да посочи на копача, както беше обещал, къде се намира апостолът, скрит между хората на Петроний, седна пак с мъртвешко лице и поглеждаше с изцъклени очи ужасното зрелище. В началото страхът, че копачът е могъл да се излъже и че Лигия се намира между жертвите, беше го вцепенил напълно, но като слушаше възгласите „Pro Christo!“ и когато видя мъките на толкова жертви, които в смъртния си час славеха своята истина и своя бог, завладя го друго чувство, което го прониза като непоносима, но непреодолима болка — щом сам Христос е умрял в мъки, сега, когато гинат заради него хиляди, когато се пролива море от кръв, една капка повече не значи нищо и дори е грях да се иска милост. Тази мисъл идеше към него от арената, пронизваше го заедно със стоновете на умиращите, заедно с миризмата на кръвта им. И все пак се молеше и повтаряше с пресъхнали устни: „Христе, Христе, и твоят апостол се моли за нея!“ След това се забрави, изгуби представа къде се намира, само му се струваше, че кръвта на арената приижда и приижда, че ще се надигне и ще потече от цирка и ще залее целия Рим.

Накрая не чуваше нищо, ни воя на кучетата, ни виковете на хората, ни гласовете на августианите, които внезапно започнаха да викат:

— Хилон припадна!

— Хилон припадна! — повтори Петроний, като се обърна натам, където беше гъркът.

Хилон наистина беше загубил съзнание и седеше бял като платно, отметнал назад глава, с широко отворени уста, като труп.

В тоя миг започнаха да изкарват на арената нови жертви, покрити с кожи.

Те коленичиха веднага, както и техните предшественици, но изморените кучета не искаха да ги разкъсват. Едва няколко кучета се нахвърлиха върху най-близките коленичили християни, а другите легнаха, вдигнаха нагоре окървавените си муцуни и започнаха да дишат уморено и тежко.

Тогава, обезпокоен от това, но опиянен от кръвта и озверен, народът започна да крещи с ужасяващи гласове:

— Лъвовете! Лъвовете! Пуснете лъвовете!…

Лъвовете се пазеха за следния ден, но в амфитеатъра народът налагаше волята си на всички, дори и на цезаря. Единствен само Калигула, дързък и непостоянен в прищевките си, беше се осмелил да се противопоставя, дори бе заповядал да налагат тълпите с тояги, но и той най-често беше отстъпвал. Нерон, за когото ръкоплясканията бяха по-скъпи от всичко на света, не се противопоставяше никога, а още по-малко можеше да се противопостави сега, когато трябваше да се успокоят раздразнените след пожара тълпи и за християните, върху които той искаше да стовари вината за бедствието.

И той даде знак да отворят куникулума, а народът, видял това, се успокои веднага.

Чу се скърцането на решетките, зад които бяха лъвовете. Като ги видяха, кучетата се скупчиха на противоположната страна на кръга с тихо скимтене, а лъвовете започнаха да излизат на арената един след друг, огромни, бледожълти, с големи рошави глави. Самият цезар обърна към тях отегченото си лице и вдигна смарагда към окото си, за да ги наблюдава по-добре. Августианите ги посрещнаха с ръкопляскане; тълпата ги броеше с пръсти и в същото време следеше жадно какво ще направят християните, като ги видят; а християните отново започнаха да повтарят непонятните за мнозина, но дразнещи всички думи: „Pro Christo! Pro Christo!“

Но лъвовете, макар и изгладнели, не бързаха към жертвите. Червеникавият блясък на арената им пречеше и те мигаха като ослепени; някои протягаха лениво големите си златисти тела, други се прозяваха, сякаш искаха, разтваряйки челюсти, да покажат на зрителите страшните си зъби. След това миризмата на кръв и на разкъсани тела, каквито имаше много по арената, започна да им действа. Скоро движенията им станаха неспокойни, гривите им щръкнаха, ноздрите им поемаха шумно въздух. Изведнъж един се спусна към трупа на една жена с разкъсано лице и като опря предните си лапи върху тялото, започна да лиже с грапавия си език съсирената кръв, друг се приближи към един християнин, който държеше в ръцете си дете в кожа на еленче.

Детето се тресеше от вик и плач и прегръщаше конвулсивно шията на баща си, а той, в желанието си да му продължи макар и с един миг живота, се мъчеше да го откъсне от шията си и да го подаде на коленичилите по-нататък. Но викът и движението раздразниха лъва. Изведнъж той издаде кратък, отсечен рев, с един удар на лапата си смаза детето и като стисна черепа на бащата в челюстите си, в миг го раздроби.

След това всички други лъвове се хвърлиха върху християните. Няколко жени от публиката неволно извикаха от ужас, но народът заглуши виковете им с ръкопляскания, които веднага утихнаха, защото желанието за гледане надделя. Тогава публиката видя страшни неща: изчезващи цели глави в устата на лъвовете, гърди, разкъсани с едно захапване на острите зъби, изтръгнати навън сърце и дробове; чуваше се трошене на кости. Някои лъвове, хванали жертвата си за хълбока или кръста, се носеха с бесни скокове из арената, търсейки сякаш скрито място, където биха могли да я изядат; други се сбиваха помежду си, изправяха се един срещу друг и като се обхващаха с лапи като някакви борци, изпълваха амфитеатъра с гръмовен рев. Хората ставаха прави. Други напущаха местата си и слизаха по-долу, за да виждат по-добре, като се блъскаха и тъпчеха там до смърт. Изглеждаше, че увлечените тълпи ще се нахвърлят най-после на самата арена и ще почнат да разкъсват заедно с лъвовете. Понякога се чуваше нечовешки вик, понякога рев, ръмжене, тракане на зъби, вой на молосите, понякога само стонове.

Цезарят държеше смарагда на окото си и гледаше сега внимателно. Лицето на Петроний беше приело израз на отвращение и презрение. Хилон беше изнесен преди това от цирка.А от куникулумите изкарваха все нови и нови жертви.

От най-горния ред на амфитеатъра към тях гледаше апостол Петър. Него никой не виждаше, понеже всички глави бяха обърнати към арената; той беше се изправил и както някога в Корнелиевото лозе благослови за смърт и за вечен живот ония, които щяха да бъдат хванати, така сега благославяше с кръстния знак загиващите от зъбите на зверовете, и тяхната кръв, и техните мъки, и мъртвите тела, превърнати в безформени късове, и душите, отлитащи от кървавия пясък. Някои вдигаха към него очи и тогава лицата им засияваха, и те се усмихваха, виждайки над себе си, там горе, кръстния знак. А нему сърцето се късаше и той говореше: „О, господи, да бъде твоята воля, защото за твоята слава и за да докажат правдата, гинат тези мои овци! Ти ми заповяда да ги паса и сега ти ги предавам, а ти ги преброй, господи, прибери ги, изцери раните им, успокой болката им и им дай повече щастие, отколкото мъки тук са изпитали.“

И ги изпращаше едни след други, куп след куп, с голяма обич, сякаш бяха негови деца, които той предаваше направо в ръцете на Христос. В това време цезарят — дали от безразсъдство или защото желаеше това зрелище да надмине всичко виждано досега в Рим — пошепна няколко думи на градския префект, а той напусна подиума и се запъти към, куникулумите. И самият народ се смая, когато видя след малко да се отварят отново решетките. Сега пуснаха всякакви животни: тигри от Ефрат, нумидийски пантери, мечки, вълци, хиени и чакали. Цялата арена сякаш се заля с подвижна вълна от разноцветни кожи: на ивици, жълти, бледожълти, тъмни, кафяви и на петна. Настъпи бъркотия, в която очите вече не можеха нищо да различат освен едно преобръщане и въртене на животински гърбове. Картината вече не приличаше на действителност и сякаш се превърна в някаква оргия на кръвта, в някакъв страшен сън, в някакъв уродлив мираж на помътен разум. Чашата преля. Сред рева, воя и скимтенето тук-там по пейките на зрителите се чуваше пронизителен, спазматичен смях на жени, чиито сили най-после бяха се изчерпали. На хората им стана страшно. Лицата потъмняха. Разни гласове взеха да викат: „Стига! Стига!“

Но по-лесно беше да се пуснат животните на арената, отколкото да се изгонят.

Цезарят обаче беше намерил начин да се очисти арената от тях, нов начин, свързан с ново развлечение за народа. Във всичките проходи между седалките се появиха отделения от черни, украсени с пера и обици нумидийци, с лъкове в ръце. Народът се досети какво щеше да стане сега и ги поздрави с викове на задоволство. Те се приближиха до преградата на арената и като поставиха стрели на тетивите, почнаха да стрелят с лъковете в купищата животни. Това беше наистина ново зрелище. Стройните черни тела се изопваха назад, опъваха гъвкавите лъкове и изпращаха стрела след стрела.

Бръмченето на тетивите и свистенето на украсените с пера стрели се смесваше с воя на животните и с виковете на смаяните зрители. Вълци, мечки, пантери и хора, които бяха още живи, падаха като покосени едни до други. Тук-там някой лъв, усетил стрела в хълбока си, обръщаше с внезапно движение набръчканата си от ярост муцуна, за да хване и раздроби тънкото дърво. Други пъшкаха от болка. Дребните животни, обхванати от уплаха, бягаха като слепи по арената или блъскаха глави о решетките, а в това време стрелите бръмчаха и бръмчаха непрестанно, докато всичко, което беше останало живо на арената, не бе обхванато от предсмъртни тръпки.

Тогава излязоха на арената стотици циркови роби, въоръжени с лопати за копаене и гребане, с метли, колички, кошове за вътрешностите и чували с пясък. Те прииждаха едни след други и по цялата арена закипя трескава работа. След малко тя бе очистена от труповете, кръвта и животинските нечистотии. Прекопаха я, заравниха я и посипаха с дебел пласт чист пясък. След това изтичаха амурчета и разхвърляха листчета от рози, лилии и най-различни цветя. Запалени бяха наново кадилниците и велариумът бе снет, тъй като слънцето беше се спуснало вече доста ниско.

А тълпите зрители се споглеждаха с учудване и се питаха какво ли ново зрелище ги чака този ден.

И наистина предстоеше такова зрелище, каквото никой не очакваше. Ето че цезарят, който от някое време беше напуснал подиума, се появи неочаквано на обсипаната с цветя арена, в пурпурен плащ и със златен венец на главата. Дванайсет певци с цитри в ръце вървяха след него, а той, държейки сребърна лютня, излезе с тържествени крачки на средата на арената, поклони се няколко пъти на зрителите, вдигна очи към небето и остана известно време така, сякаш очакваше вдъхновение.

След това дръпна струните и започна да пее:

 

О лъчезарен син на Летона,

владетелю на Кипя, Хриза и Тенед

и покровителю на Илион,

предал ли би свещения си град

на разгневените Ахиви

и би ли изтърпял троянска кръв

да ороси свещените олтари,

които вечно в твоя чест горят?

О, Сребролъки, надалеч прицелен,

към тебе старците ръце простираха,

към тебе майките от глъбините

отправяха разплакан глас,

да се смилиш над техните деца;

те можеха и камъка да трогнат,

но и бе по-безчувствен и от камък

към мъката на хората, Сминтей…[1]

Песента малко по малко се превърна в тъжна, изпълнена с болка елегия. В цирка настана тишина. След малко цезарят, сам развълнуван, запя по-нататък:

 

Ти можеше с божествена форминга

вика и болките да приглушиш,

щом още се наливат със сълзи

очите, както цветето с роса,

от звуците на тая мрачна песен,

която възкресява от праха

пожарищата, гибелния ден…

— Сминтей, къде си бил тогава?

Тук гласът му затрепера и очите му овлажняха. По ресниците на весталките се показаха сълзи, народът слушаше тихо, а после избухна продължителна буря от ръкопляскания.

В това време отвън през отворените за проветряване вомитории се чуваше скърцане на коли, на които товареха кървавите останки на християните, мъже, жени и деца, за да ги откарат в страшните ями, наречени путикули.

А апостол Петър сложи ръце на бялата си трепереща глава и вик отекваше в душата му:

„Господи! Господи! Кому си дал властта над света и защо искаш да основеш своята столица в този град?“



[1] Стиховете преведе Първан Стефанов.

следваща глава >> XIV