>> ХХIII

По времето на Нерон бе станало обичай да се дават вечерни представления както в цирка, така и в амфитеатрите. Преди това те бяха много редки. Августианите ги обичаха, защото често подир тях следваха пирове и оргии, които траеха чак до сутринта. Въпреки че народът беше преситен от кръвопролитията, все пак, когато се разнесе вест, че иде краят на игрите и че предстои да умрат последните християни на вечерното зрелище, безбройни тълпи се стекоха в амфитеатъра. Августианите се явиха всички до един, понеже предполагаха, че това няма да бъде обикновено представление и че цезарят е решил да си устрои трагическо зрелище от страданието на Виниций. Тигелин запази в тайна какво мъчение беше определено за годеницата на младия трибун, но това само възбуждаше общото любопитство. Ония, които бяха виждали някога Лигия в дома на Плавций, сега разказваха чудеса за хубостта й. Други преди всичко се питаха дали наистина днес щяха да я видят на арената, тъй като мнозина от тях, които у Нерва бяха чули дадения от цезаря отговор на Петроний, тълкуваха този отговор двояко. Някои направо предполагаха, че Нерон ще даде или може би вече е дал девойката на Виниций: спомниха си, че тя беше заложница и следователно беше свободна да почита каквито божества иска, а според правото на народите не можеше да бъде наказвана.

Неизвестността, очакването и любопитството вълнуваха всички. Цезарят дойде по-рано от друг път и с идването му започна пак да се шепне, че сигурно ще стане нещо необикновено, тъй като Нерон дойде не само с Тигелин и Ватиний, но и с Касий, грамаден на ръст центурион с огромна сила, когото вземаше със себе си в случай на нужда от защита; например при нощните си похождения в Субура, където си устройваше забавление, наричано сагация; то се състоеше в подхвърляне върху войнишко  на срещнати по пътя момичета. Забелязаха също, че в самия амфитеатър бяха взети известни предпазни мерки. Преторианската стража беше увеличена, при това командваше я не центурион, а трибун, Субрий Флавий, известен досега със сляпата си привързаност към Нерон. Тогава разбраха, че цезарят искаше за всеки случай да се осигури срещу някоя отчаяна постъпка на Виниций и любопитството порасна още повече.

Всички погледи се обръщаха с напрегнато внимание към мястото, дето седеше нещастният влюбен. А той, страшно бледен, с чело, оросено от пот, беше несигурен, както и другите зрители, но разтревожен до глъбините на душата си. Петроний, понеже сам не знаеше какво точно щеше да стане, не му беше казал нищо, само го попита, като се върна от Нерва, готов ли е за всичко, а след това — дали ще присъства на зрелището. Виниций отговори на двата въпроса: „Да!“, но заедно с това тръпки полазиха по тялото му, тъй като допусна, че Петроний не пита без причина. Самият той от известно време сякаш живееше половин живот, сякаш се беше предал на смъртта и беше готов на смърт заради Лигия, тъй като смъртта щеше да бъде за тях двамата освобождение и съединение, но сега той разбра, че едно е да мислиш отдалеч за последната минута като за спокойно заспиване, а друго е да отидеш да гледаш мъченията на същество, за тебе по-скъпо от живота. Всички мъки, преживени преди, се пробудиха отново. Притихналото отчаяние започна пак да крещи в душата му. Обхвана го предишното желание да освободи на всяка цена Лигия.

Още сутринта искаше да се промъкне в куникулите, за да се убеди дали Лигия е там, но преторианските стражи пазеха всички входове и заповедите бяха толкова строги, че войниците, познатите дори, не се трогнаха нито от молби, нито от злато. Струваше му се, че неизвестността ще го убие, преди да види зрелището. Някъде дълбоко в сърцето му все още трептеше надеждата, че може би Лигия не е в амфитеатъра и че всички страхове са напразни. Имаше минути, когато той се вкопчваше в тази надежда с всички сили. Казваше си, че Христос ще я вземе от затвора, но че не ще допусне да я измъчват в цирка. По-преди беше готов да приеме всяко решение на неговата воля, но сега, когато, отблъснат от вратите на куникулите, се върна на мястото си в амфитеатъра и когато разбра от любопитните погледи, които се насочваха към него, че най-страшните предположения могат да бъдат верни, започна да го моли в душата си за спасение с пламенност, прилична почти на заплаха. „Ти можеш! — повтаряше той, стискайки конвулсивно ръце. — Ти можеш!

“Преди това не беше и помислял, за тази минута, когато се превърне в действителност, ще бъде толкова страшна. Но сега не разбираше какво става с него, струваше му се, че ако види мъките на Лигия, обичта му ще се превърне в ненавист, а вярата му — в отчаяние. И в същото време се ужасяваше от това чувство, тъй като се боеше да не оскърби Христос, когото молеше за милост и за чудо. Вече не се молеше за живота й, а само искаше тя да умре, преди да я изведат на арената; и от бездънната пропаст на страданието си повтаряше: „Ме ми отказвай поне това, а аз ще те обикна повече, отколкото съм те обичал досега.“ Най-после мислите му се разпиляха като вълни, подгонени от буря. Пробуждаше се в него жажда за отмъщение и кръв. Обзе го безумно желание да се хвърли върху Нерон и да го удуши пред всички зрители, а в същото време чувстваше, че с тази жажда за отмъщение отново оскърбява Христа и нарушава неговите повели. Понякога в главата му проблясваше надежда, че всичко това, пред което трепереше душата му, може още да бъде предотвратено от всемогъщата и милосърдна ръка, обаче тези проблясъци угасваха в същия миг сред безкрайни огорчения при мисълта, че онзи, който би могъл с една дума да събори тоя цирк и да спаси Лигия, все пак я е изоставил, въпреки че тя се уповаваше на него и беше го обикнала с всичката сила на своето чисто сърце. И мислеше след това, че ето тя лежи там в тъмния куникулум, слаба, беззащитна, напусната, оставена на милостта и жестокостта на озверените стражи, догарят последните мигове на живота й, а той трябва безпомощно да чака в тоя страшен амфитеатър, без да знае какво мъчение е измислено и какво ще видят очите му в следващия миг. Най-после както давещият се лови за сламка, така и той се вкопчи в мисълта, че все пак само с вяра може да я спаси. Тъй или иначе, оставаше само тоя единствен начин. Нали Петър казваше, че с вяра може да се измести земята от основите й!

И той се съсредоточи, смаза в себе си съмнението, заключи цялото си същество в една дума: „Вярвам!“ и чакаше чудо.

Но така както силно изопната струна се къса, така и той беше сломен от душевното напрежение. Мъртвешка бледост покри лицето му и тялото му започна да се вдървява.

Стори му се, че молитвата му е чута и че ето сега той умира. Стори му се, че Лигия сигурно вече е умряла и че Христос ги прибира по този начин при себе си. Арената, белите тоги на неизброимите зрители, светлината на хилядите лампи и факли — всичко заедно изчезна от погледа му.

Ала тази слабост не трая дълго. След малко той се съвзе, всъщност свести го тропането на изгубилия търпение народ.

— Ти си болен — каза му Петроний. — Заповядай да те отнесат в къщи.

И без да обръща внимание какво ще каже цезарят, той стана, за да подкрепи Виниций и да излезе заедно с него. Сърцето му бе изпълнено с жалост, а го дразнеше непоносимо и това, че цезарят гледаше през смарагда си Виниций, наблюдавайки със задоволство страданието му, може би с намерение да го опише после в патетични строфи и да спечели аплодисментите на слушателите.

Виниций поклати отрицателно глава. Той можеше да умре в този амфитеатър, но не можеше да излезе от него. Нали представлението можеше да започне всеки миг.

Наистина в същия миг префектът на Рим размаха пред себе си червена кърпичка, а при тоя знак издрънчаха синджирите на вратите срещу подиума на цезаря и от тъмния отвор излезе на ярко осветената арена Урс.

Исполинът примигваше с очи, зашеметен от силната светлина, след това излезе в средата на арената, като се оглеждаше наоколо, сякаш искаше да разбере какво го очаква.

На всичките августиани и на повечето зрители беше известно, че това е човекът, който беше удушил Кротон, затова, след като се появи, по всички редове се разнесе шепот. В Рим не липсваха гладиатори, много по-едри от обикновената човешка мярка, но очите на квиритите още не бяха виждали такъв. Касий, който седеше на подиума зад цезаря, изглеждаше нищожен пред тоя лигиец. Сенаторите, весталките, цезарят, августианите и народът гледаха с възхищение на познавачи и страстни любители неговите могъщи, дебели като стълбове бедра, гърдите му, подобни, на два съединени щита, и херкулесовските му ръце. Шепотът се усилваше всеки миг. За тези тълпи нямаше по-голяма наслада от тая да видят такива мускули в действие, в напрежение и борба. Скоро шепотът се замени с викове и трескави въпроси къде живее племето, което ражда такива великани, а той стоеше в средата на амфитеатъра гол, подобен по-скоро на каменен колос, отколкото на човек, със съсредоточено, но тъжно лице на варварин и като виждаше арената празна, учудено поглеждаше ту цезаря, ту решетките на куникулите, откъдето очакваше да се появят палачите.

В оня миг, когато излизаше на арената, неговото сърце на простодушен човек за последен път трепна от надеждата, че може би го чака кръст, но като не видя нито кръст, нито изкопани дупки в земята за поставяне на кръст, помисли, че не е достоен за тази милост и че трябва да умре по друг начин, сигурно от зъбите на зверовете.

Беше беззащитен и реши да загине, както подобава на един последовател на Агнеца — спокойно и търпеливо. А дотогава искаше да се помоли на Спасителя и като коленичи на арената, скръсти ръце и вдигна очи към звездите, които трепкаха над цирка.

Тая поза не се хареса на тълпите. Те бяха видели доста християни да умират като овце. Разбраха, че ако исполинът не пожелае да се брани, зрелището ще пропадне. Тук-там се чуха подсвирквания. Някои почнаха да викат мастигофорите, които имаха за задача да бият жертвите, ако не искат да се борят. Обаче след миг всичко утихна — никой не знаеше какво очаква исполина и дали той няма да се бори, когато срещне очи в очи смъртта.И наистина, не чакаха дълго. Изведнъж се разнесоха пронизителни звуци на медни тръби. След тоя сигнал се отвориха решетките срещу подиума на цезаря и на арената изскочи сред крясъците на бестиариите чудовищен германски див бик, който носеше на главата си голо женско тяло.

— Лигия! Лигия! — извика Виниций.

След това хвана с ръце косите си при слепите очи, сви се от ужас, като човек, който е почувствал в тялото си острието на копие, и с прегракнал нечовешки глас започна да повтаря:

— Вярвам! Вярвам!… Христе! Извърши чудо!

И не усети дори, че в тоя миг Петроний му покри главата с тогата. Струваше му се, че смъртта или страданието му засланят очите. Не гледаше, не виждаше. Обхвана го чувството на някаква празнота. В главата му не остана нито една мисъл, само устните му повтаряха като в унес:

— Вярвам! Вярвам! Вярвам!…

Изведнъж амфитеатърът млъкна. Августианите се изправиха като един човек от местата си, понеже на арената стана нещо необикновено. Покорният и готов за смъртта лигиец, виждайки своята принцеса на рогата на дивото чудовище, скочи като жегнат с живи въглени и с приведено тяло се спусна да пресече пътя на побеснялото животно.

От всички гърла се изтръгна вик на изумление, след това настъпи глуха тишина. В миг лигиецът настигна разярения бик и го хвана за рогата.

— Гледай! — извика Петроний, като свали тогата от главата на Виниций.

А той стана, отметна назад глава и с бледо като платно лице загледа към арената зашеметен, със стъклен поглед.

Всички затаиха дъх. В амфитеатъра муха да бръмнеше, можеше да се чуе. Хората не вярваха на очите си. От основаването на Рим не беше виждано нищо подобно.

Лигиецът държеше дивото животно за рогата. Краката му се заровиха до глезените в пясъка, гърбът му се изви като опънат лък, главата му се скри между плещите, мускулите на ръцете му се изпънаха тъй, сякаш кожата щеше да се пръсне под техния напън, но той прикова бика на място. И човекът, и звярът останаха тъй неподвижни, че зрителите сякаш виждаха някаква картина, изобразяваща подвизите на Херкулес или Тезей, или скулптурна група, издялана от камък. Но в това привидно спокойствие се чувстваше страшното напрежение на двете сили, които се бореха помежду си. Краката на бика също се заровиха в пясъка, а тъмното му космато тяло се преви така, че приличаше на огромно кълбо. Кой ще се изтощи по-напред, кой пръв ще падне, ето въпроса, който за тези пристрастени към борбите зрители имаше в тая минута по-голямо значение от тяхната собствена съдба, от целия Рим и неговото господство над света. Лигиецът беше сега за тях полубог, достоен да го почитат и да му се кланят. Самият цезар също стана прав. Те двамата с Тигелин бяха чували за силата на този човек и нарочно бяха устроили това зрелище; казваха подигравателно: „Нека тоя, който е надвил и убил Кротон, да надвие и бика, който ще му изберем“, а сега изумени гледаха картината пред очите си, сякаш не вярваха, че това е действителност. В амфитеатъра можеха да се видят хора, застинали в неподвижност и с вдигнати ръце. На други челата бяха облени в пот, като че ли сами се бореха с животното.

В цирка се чуваше само съскането от пламъците на лампите и шумът от пращенето на факлите. Зрителите занемяха, а сърцата биеха толкова силно в гърдите им, сякаш щяха да ги пръснат. На всички се струваше, че борбата трае цяла вечност.

А човекът и звярът продължаваха да стоят на едно място в чудовищно напрежение, сякаш побити в земята.

Изведнъж от арената се раздаде глух рев, подобен на пъшкане, от всички гърди се изтръгна възклицание и пак настъпи тишина. Хората мислеха, че сънуват: ето — чудовищната глава на бика започна да се извива в железните ръце на варварина.

Лицето на лигиеца, вратът и ръцете му почервеняха като пурпур, гърбът му се преви още повече. Виждаше се, че събира остатъка от свръхчовешките си сили, но че те няма да му стигнат още за дълго.

Все по-глухият, по-хриплив и по-болезнен рев на бика се смеси със свистящото дишане на исполина. Главата на животното се навеждаше все повече, а от устата му увисна дългият, покрит с пяна език.

Още един миг и до ушите на по-близките зрители достигна пукот на строшени кости, след това животното се сгромоляса мъртво на земята със счупен врат.

Тогава исполинът в един миг свали въжата от рогата му и като взе девойката на ръце, задиша ускорено.

Лицето му беше побледняло, косата му слепнала от пот, плещите и раменете му изглеждаха като полети с вода. Няколко секунди той стоя сякаш в безсъзнание, но след това вдигна очи и почна да гледа зрителите.

Амфитеатърът обезумя.

Стените на сградата потрепераха от крясъците на няколко десетки хиляди зрители.

От началото на зрелищата не беше запомнен такъв възторг. Тези, които седяха на по-горните редове, наставаха и почнаха да слизат надолу, блъскайки се в проходите, между пейките, за да погледнат по-отблизо атлета. От всички страни се раздадоха страстни и упорити гласове за помилване, които след малко се сляха в един общ вик. Исполинът стана сега скъп за тоя влюбен във физическата сила народ и първа личност в Рим.

А той разбра, че множеството иска да му бъде подарен животът и върната свободата, но не мислеше само за себе си. Няколко секунди се оглежда, след това се приближи до подиума на цезаря и като люлееше тялото на девойката на протегнатите си ръце, вдигна очи с израз на гореща молба, като че искаше да каже:

— Над нея се смилете! Нея спасете! Аз заради нея направих това!

Зрителите разбраха отлично какво искаше той. Като видяха примрялата девойка, която пред огромната фигура на лигиеца изглеждаше като малко дете, тълпата, воините и сенаторите се развълнуваха. Нейното малко тяло, толкова бяло, изваяно сякаш от алабастър, припадъкът й, ужасната опасност, от която я спаси исполинът, най-после красотата й и неговата привързаност към нея покъртиха сърцата. Някои мислеха, че той е баща, който проси пощада за детето си. Съжалението избухна изведнъж като пламък.

Народът не искаше повече кръв, повече смърт, повече мъчения. Задавени от сълзи гласове нададоха вик за пощада на двамата.

В това време Урс обикаляше арената и като люлееше непрекъснато девойката на ръце, с жестове и с очи молеше да пощадят живота й. А Виниций изведнъж скочи от мястото си, прехвърли се през преградата между първите места и арената и като дотича до Лигия, покри голото й тяло с тогата си.

След това разкъса туниката на гърдите си, откри белезите на раните, които беше получил в арменската война, и протегна ръце към народа.

Тогава възторгът на тълпите премина всякаква граница. Множеството започна да тропа и да вие. Гласовете, които викаха за пощада, станаха направо заплашителни.

Народът се застъпваше не само за атлета, но се обявяваше и в защита на девойката и воина и на тяхната обич.

Хилядите зрители се обърнаха към цезаря с гневен блясък в очите и стиснати юмруци. Но цезарят се бавеше и се колебаеше. Наистина той не мразеше Виниций и нямаше причина да иска смъртта на Лигия, само че би предпочел да види тялото на девойката разпрано от рогата на бика или разкъсано от зъбите на зверовете. Неговата жестокост, както и извратеното му въображение и необузданите му страсти намираха наслада в такива гледки. А ето че народът искаше да го лиши от насладата. При тази мисъл на тлъстото му лице се изписа гняв. А и самолюбието не му позволяваше да се подчини на волята на тълпата, но същевременно той не смееше и да й се противопостави поради вродената си страхливост.

Тогава той взе да се оглежда дали поне сред августианите няма да види знака на смъртта — насочени надолу палци. Петроний обаче държеше ръката си вдигната нагоре и го гледаше почти предизвикателно в лицето. Суеверният, но способен да се трогва Вестин, който се боеше от духове, а не се боеше от хора, даваше знак за пощада. Същия знак даваше и сенаторът Сцевин, и Нерва, и Тулий Сенецион, и старият прочут пълководец Осторий Скапула, и Антистий, и Пизон, и Вет, и Криспин, и Минуций Терм, и Понций Телезин, и най-сериозният, почитан от народа Тразеа. Като видя това, Нерон свали смарагда от окото си с израз на презрение и обида, когато изведнъж Тигелин, който искаше да причини зло на Петроний, се наведе и му каза:

— Не отстъпвай, божествени; преторианците са с нас.

Тогава Нерон се обърна на оная страна, където начело на преторианците стоеше суровият и предан нему досега с цялата си душа Субрий Флавий, и видя нещо необикновено. Лицето на стария трибун беше страшно, но обляно в сълзи, и ръката му беше издигната нагоре в знак на пощада.

В това време тълпите изпаднаха в бяс. Изпод тропащите крака се вдигна прах и изпълни целия амфитеатър. Всред виковете се чуваха гласове: „Ахенобарб! Майкоубиец! Подпалвач!“

Нерон се уплаши. Народът беше всевластен господар в цирка. Предишните цезари, а особено Калигула, си позволяваха понякога да вървят против неговата воля, което впрочем предизвикваше вълнения, стигащи дори до кръвопролития. Нерон обаче беше в по-друго положение. Най-напред, като актьор и певец, той имаше нужда от разположението на народа, освен това искаше да го има на своя страна срещу сената и патрициите, а най-после след пожара на Рим се мъчеше по всякакъв начин да се помири с него и да насочи гнева му срещу християните. Най-сетне той разбра, че беше опасно да се противопоставя повече. Вълнението, започнало в цирка, можеше да обхване целия град и да има непредвидени последици.

Тогава той погледна още веднъж към Субрий Флавий, към центуриона Сцевин, роднина на сенатора, към воините и виждайки навсякъде смръщени вежди, трогнати лица и отправени към него погледи, даде знак за пощада.

Гръм от ръкопляскания се разнесе от горе до долу. Народът вече беше сигурен за живота на осъдените, тъй като от тоя миг те минаваха под негово покровителство и дори сам цезарят не би се осмелил вече да ги преследва, за да отмъсти.

следваща глава >> XXIV