> Трета част – >> I

Заревото от пламналия град заливаше небето надалеч, докъдето можеше да стигне човешкият поглед. Иззад хълмовете се издигна луната, голяма и пълна. Тя засия в блясъка на пожара с цвета на нажежена мед и като че ли гледаше с недоумение загиващия град, владетел на света. В почервенелите небесни бездни светеха също тъй червени звезди, но в противоположност на обикновените нощи земята беше по-светла от небесата. Рим осветяваше като огромна клада цяла Кампания. При кървавия блясък се виждаха по-отдалечените хълмове на града, вили, храмове, паметници и акведукти от всички околни планини към града, а по тях рой хора, приютили се, за да са в безопасност или да наблюдават пожара. В това време страшната стихия обхващаше все нови и нови квартали. Беше ясно, че някакви злодейски ръце подпалват града, тъй като нови пожари избухваха непрекъснато в отдалечени от главното огнище места. От хълмовете, върху които беше съграден Рим, пламъците прииждаха като морски вълни към низините, гъсто застроени с къщи по на пет и шест етажа, с бараки, дървени продавници, подвижни амфитеатри, построени случайно за най-различни зрелища, и най-после — складове за дърва, дървено масло, зърнени храни, орехи, шишарки на пинии, с чиито семена се хранеха бедните, и дрехи, които по благоволение на цезарите понякога се раздаваха на загнездилото се из малките улички простолюдие. Там пожарът, намерил в изобилие запалителни материали, почти се превръщаше в непрекъсната верига от избухвания и с невероятна бързина обхващаше цели улици. Хората, които бяха вън от града или стояха по акведуктите, отгатваха по цвета на пламъка какво гореше. Бесният порив на вятъра издигаше понякога над огненото море хиляди и милиони горящи черупки от орехи и бадеми, които изведнъж излитаха нагоре като неизброими рояци светлини пеперуди и се пукаха с трясък във въздуха или пък, подгонени от вятъра, падаха в новите квартали, по водопроводите и в нивите около града. Всяка мисъл за спасение изглеждаше нелепа, а бъркотията все повече растеше, тъй като, от една страна, градското население бягаше през всички врати вън от градските стени, а, от друга — пожарът беше привлякъл от околностите хиляди жители от малките градове, селяни и полудиви овчари от Кампания, примамени и от надеждата за грабеж.

Възгласът „Рим загива“ не слизаше от устата на множеството, а гибелта на града в ония времена означаваше край на неговото владичество и развързване на всички възли, които свързваха досега цялото човечество в едно цяло. Мнозинството от простолюдието — роби и пришълци, никак не държеше на господството на Рим, чийто упадък би могъл само да ги освободи от веригите — се държеше тук и там заплашително. Ширеха се грубата сила и грабежът. Изглеждаше, че единствено зрелището на загиващия град приковава човешкото внимание и задържа още избухването на клане, което можеше да започне веднага щом градът се превърне в пепелище. Стотици хиляди роби като че ли чакаха само сигнал и водач, забравяйки, че Рим, освен храмовете и крепостните стени, притежава и няколко десетки легиона по всичките краища на света. Започнаха да споменават името на Спартак — но Спартак го нямаше, — а в това време гражданите взеха да се събират и въоръжават кой с каквото може. Край всички градски врати кръжаха най-ужасни слухове. Някои твърдяха че Вулкан по заповед на Юпитер унищожава града с огън, който излиза изпод земята; други — че това е отмъщение на Веста за весталката Рубрия. Убедени в това, хората не искаха нищо да спасяват, а, напротив обкръжавайки храмовете, молеха боговете за милост. Най-много се повтаряше, че цезарят е заповядал да запалят Рим, за да се избави от миризмите, които идваха откъм Субура, и да издигне нов град — Нерония. Тази мисъл разяряваше хората и ако би се намерил, както мислеше Виниций, водач, който би поискал да се възползва от тоя взрив на омраза, часът на Нерон щеше да удари много години по-рано.

Говореше се също, че цезарят е полудял, че ще заповяда на преторианците и гладиаторите да нападнат народа и ще започне всеобщо клане. Някои се кълняха в боговете, че животните от всички вивариуми били пуснати по заповед на Меднобрадия.

Някои уж видели на улицата лъвове с пламтящи гриви и разярени слонове и бикове, които на стада газели хората. Това беше донякъде истина, тъй като на няколко места слоновете при вида на приближаващия се пожар бяха разрушили оградите; излезли на свобода, те бягаха в див ужас от огъня като буря и унищожаваха всичко по пътя си. Според мълвата числото на загиналите в огъня възлизаше на десетки хиляди. Наистина загиналите бяха много. Имаше такива, които, изгубили целия си имот или близките, най-скъпите за тях същества, от отчаяние доброволно се хвърляха в пламъците. Други се задушиха от дима.

В центъра на града, между Капитолий, от една страна, и Квиринал, Виминал и Ексквилин, от друга, както и между Палатин и хълма Целий, където се намираха най-гъсто застроените улици, пожарът избухваше на толкова много места едновременно, че цели тълпи от хора, бягащи в една посока, попадаха най-неочаквано на нова стена от пламъци откъм противоположната страна и гинеха от страшна смърт сред огненото море.

Най-после от страх, сред тоя безпорядък и объркване, хората не знаеха накъде да бягат. Улиците бяха отрупани с вещи, а на по-тесните места бяха просто преградени. Тези, които бяха намерили убежище по тържищата и площадите, на мястото, където по-късно бе издигнат амфитеатърът на Флавий, около храма на Земята, около колонадата на Ливия и по-нагоре около храмовете на Юнона и Луцина, както и между Кливус Вибриус и старата Есквилинска порта — бяха обкръжени от огненото море и погинаха от горещина. На тия места, където огънят не беше достигнал, бяха намерени по-късно стотици овъглени тела, въпреки че нещастниците често изравяли каменните плочи и за да се защитят от силната горещина, се бяха заровили до кръста в земята. От населението в центъра почти нямаше напълно оцеляло семейство, затова покрай стените и при всички врати, и по всички пътища се чуваше отчаян плач на жени, които зовяха скъпите имена на загинали в суматохата или в огъня.

И тъй, докато едни се молеха на боговете за милосърдие, други богохулстваха пред това страшно бедствие. Виждаха се старци, обърнати към храма на Юпитер Либератор, които се молеха с протегнати ръце: „Ако ти си избавител, то избави своя олтар и града!“ Все пак отчаянието обръщаше недоволството главно срещу старите римски богове, които според населението бяха длъжни да бдят по-грижливо от другите над града.

Те се показаха безсилни, следователно хората можеха да ги хулят. В замяна на това се случи тъй, че когато по виа Азинария се явиха група египетски жреци, които пренасяха статуята на Изида, спасена от храма, около Порта Целимонтана, тълпата навлезе в шествието, запрегна се в колата, докара я чак до Апиевата порта и като грабна статуята, постави я в храма на Марс, след като набиха жреците на това божество, които бяха се осмелили да се противопоставят. На други места се обръщаха към Серапис, Ваал или Йехова, чиито последователи, измъкнали се из уличките и околностите на Субура и отвъд Тибър, изпълваха с крясъци и викове полето край градските стени. В техните викове обаче се долавяше ликуване. Затова, докато едни от жителите се присъединяваха към техния хор, славейки „господаря на света“, други възмутени от тая радостна глъчка, се мъчеха да я заглушат със сила. Тук-там се чуваше как мъже в разцвета на силите си, старци, жени и деца пеят чудни и тържествени песни, чийто смисъл беше непонятен, но в които постоянно се повтаряха думите: „Ето, иде съдията в деня на гнева и наказанието.“ Така живата и безсънна човешка вълна обкръжаваше като развълнувано море горящия град.

Ала нищо не помагаше — нито отчаянието, нито богохулствата, нито песните.

Бедствието изглеждаше непреодолимо, пълно и неумолимо като Съдбата. Около Амфитеатъра на Помпей се запалиха складовете за коноп и въжета, които бяха необходими в големи количества за цирковете, арените и за всякакви видове съоръжения за зрелищата, а заедно с тях пламнаха и съседните постройки, в които имаше бъчви със смола за мазане на въжата. За няколко часа цялата тази част на града, зад която се простираше Марсово поле, светеше тъй силно с яркожълт пламък, щото на полуобезумелите зрители известно време се струваше, че при всеобщото разрушение се е объркала и последователността на деня и нощта и те виждат сега блясъка на слънцето. Но след това кървавият блясък победи всички други цветове на пламъците. От огненото море избухваха към разгарялото се небе гигантски фонтани и стълбове от пламъци, които се разгъваха горе в огнени снопове и пера, а вятърът повличаше, превръщаше ги в златни нишки и снопове от искри и ги носеше далеч над Кампания, чак към Албанските планини.

Нощта ставаше все по-светла; самият въздух сякаш бе напоен с блясък и пламъци. Тибър течеше като жив огън. Нещастният град се превърна в същински ад. Пожарът обхващаше все по-големи пространства, превземаше с щурм хълмовете, разливаше се по равнините, потопяваше долините, свирепстваше, съскаше, ревеше.

следваща глава >> II