> ЕПИЛОГ

Отначало бунтът на галските легиони под предводителството на Виндекс не изглеждаше много опасен. Цезарят беше едва на трийсет и една години и никой не смееше да се надява, че светът може толкова скоро да се освободи от задушаващия го кошмар.

Спомняха си, че в легионите неведнъж, по време на владичеството на предишните цезари, са ставали бунтове, които обаче са отминавали, без да са довеждали до края на властта.

Така по времето на Тиберий бунтът на панонските легиони бе потушен от Друз, а на рейнските легиони — от Германик. „Та кой ли би могъл — говореха си хората — да поеме властта след Нерон, когато почти всички потомци на божествения Август загинаха през време на Нероновата власт?“ Други, като гледаха огромните статуи, които го представяха като Херкулес, неволно си мислеха, че няма сила, която да разгроми такова могъщество.

Имаше и такива, които след заминаването му за Ахея тъгуваха за него, защото Хелий и Политет, на които беше поверил властта в Рим и Италия, проливаха още повече кръв.

Никой не беше сигурен за живота и имота си. Законът престана да бъде защита.

Човешкото достойнство и добродетелта гаснеха, роднинските връзки се разкъсаха, а опошлелите сърца не смееха дори да се надяват на нещо. От Гърция достигаше ехото за нечувани триумфи на цезаря, за хиляди венци, които е придобил, и за хиляди съперници, които е победил. Светът изглеждаше като една кървава и шутовска оргия, но заедно с това се вкореняваше убеждението, че е дошъл краят на добродетелите и на сериозните неща, че е настанало време за танци, музика, разврат, кръв и че отсега нататък животът ще трябва да тече така. Цезарят, за когото бунтът откриваше път за нови грабежи, не се тревожеше много от разбунтуваните легиони от Виндекс и дори често изразяваше радостта си от станалите събития. От Ахея не искаше да заминава и чак когато Хелий му съобщи, че всяко протакане може да му струва властта, той отпътува за Неапол.

Там Нерон отново свиреше и пееше, без да обръща внимание на новините за все по-опасното развитие на събитията. Напразно Тигелин му обясняваше, че старите бунтове на легионите не са имали водачи, а сега начело стои мъж, който произхожда от старите аквитански владетели, а освен това е славен и опитен воин. „Тук — отговаряше Нерон — ме слушат гърците, които единствени умеят да слушат и единствени са достойни за моите песни.“ Казваше, че първото му задължение е изкуството и славата. Когато обаче най-после получи вестта, че Виндекс го е провъзгласил за бездарен артист, Нерон захвърли всичко и замина към Рим. Нанесените му от Петроний рани, които бяха зараснали в Гърция, отново се отвориха в сърцето му и той реши да потърси в сената справедливост за тая нечувана обида.

По пътя видя бронзова скулптура, изобразяваща гал, повален от римски воин, и смяташе това за добро знамение. Оттогава споменаваше разбунтувалите се легиони и Виндекс само за да им се присмива. Пристигането му в Рим засенчи всичко, виждано до този момент. Влезе със същата колесница, с която някога Август бе влизал триумфално.

Разрушиха една от арките на цирка, за да отворят път на шествието. Сенатът, воините и безбройните тълпи излязоха да го посрещнат. Стените трепереха от викове: „Поздрав на тебе, Августе, поздрав на тебе, Херкулес! Бъди поздравен, божествени, единствени, олимпийски, питийски, безсмъртни!“ След него носеха получените венци, надписи и имената на градовете, в които беше постигнал триумф, табелки с имената на съперниците, които бе победил. Нерон беше опиянен и питаше с вълнение заобикалящите го августиани какво е бил триумфът на Цезар в сравнение с неговия. Мисълта, че някой от смъртните би дръзнал да вдигне ръка срещу такъв артист полубог, не можеше да се побере в главата му. Чувстваше се истински олимпиец и това го правеше сигурен във всички.

Въодушевлението и безумието на тълпите възбуждаха и неговото собствено безумие. В деня на този триумф наистина изглеждаше, че не само цезарят и Рим, но и целият свят бе изгубил разсъдъка си.

Никой не можеше да види, че под цветята и грамадите венци зееше пропаст. Още същата вечер обаче колоните и стените на храмовете се покриха с надписи, които изтъкваха престъпленията на цезаря, заплашваха го с отмъщение и го осмиваха като артист. От уста на уста се носеше: „Пя, докато събуди петлите (gallus)“.[1] Тревожни вести започнаха да обхождат града и да вземат ужасяващи размери. Августианите почнаха да се безпокоят. Хората, несигурни за бъдещето, което ги очакваше, не смееха да изкажат никаква надежда, не смееха почти да чувстват и да мислят!

А той продължаваше да живее с театъра и музиката. Занимаваха го новооткритите музикални инструменти и новият воден орган, с който правеха репетиции в Палатин. С вдетинения си ум, неспособен за никаква мисъл или действие, той си въобразяваше, че замислените за по-далечно бъдеще представления и зрелища ще отстранят сами по себе си опасността. Неговите приближени, като виждаха, че вместо да се грижи за средствата на държавата и за войската, той се грижеше единствено за изразните средства, с които би обрисувал по-сполучливо трагичното положение, започнаха да се ужасяват. Други обаче смятаха, че той само външно заглушава тревогата у себе си и другите с цитати, а душата му е изпълнена със страх и смут. Наистина постъпките му станаха трескави. Всеки ден хиляди идеи му минаваха през ума. От време на време искаше, да се опълчи срещу опасността, заповядваше да товарят на коли цитрите и лютните, да въоръжават млади робини като амазонки, а заедно с това да изтеглят легиони от Изток. Понякога пък мислеше, че не с война, а с песни ще усмири бунта на галските легиони. Душата му се усмихваше, когато си мислеше какво зрелище щяха да представляват укротените от неговите песни войници: ето, те ще го заобиколят със сълзи в очите, а той ще им запее песен на победата и от този момент ще започне златна епоха за него и за Рим. Понякога пък искаше да лее кръв; друг път заявяваше, че ще се задоволи с управлението на Египет и си спомняше за гадателите, които му предсказваха, че ще бъде наместник в Йерусалим; или пък го обхващаше умиление при мисълта, че ще си изкарва насъщния хляб като скитник-певец, а градовете и страните ще го почитат не като цезар, господар на цялата земя, а като певец, какъвто човечеството не е раждало дотогава.

И тъй той се луташе, безумстваше, свиреше, пееше, променяше намеренията си, променяше цитатите си, превръщаше живота си и живота на света в някакъв сън, нелеп, фантастичен и страшен едновременно, в някаква креслива комедия, скърпена от надути думи, лоши стихове, стонове, сълзи и кръв. А в това време облакът на Запад растеше и ставаше по-голям с всеки изминал ден. Чашата беше препълнена, шутовската комедия отиваше към своя край.

Когато вестите за Галба и за присъединяването на Испания към бунта стигнаха до ушите на цезаря, той изпадна в бяс и безумие. Изпочупи чашите, преобърна масата, на която гуляеше, и издаде заповеди, които нито Хелий, нито самият Тигелин смееше да изпълни. Да бъдат избити галите, които живеят в Рим, след това да се подпали още веднъж градът, да се пуснат зверовете от аренариите, а столицата да се пренесе в Александрия — това му се струваше велико, изумително и лесно изпълнимо дело. Но дните на всемогъществото му вече бяха минали и дори съучастниците в предишните му престъпления започнаха да гледат на него като на луд.

Смъртта на Виндекс и несъгласията между разбунтувалите се легиони обаче като че ли отново накланяха везните на негова страна. Вече бяха разгласени в Рим нови пирове, нови триумфи и нови присъди, когато една нощ от лагера на преторианците долетя на разпенен кон вестител, който съобщи, че в самия град войниците са вдигнали знамето на бунта и са обявили Галба за цезар.

Когато пристигна вестителят, цезарят спеше, но като се събуди, напразно взе да вика охраната, която нощем пазеше пред вратите на покоите му. В палата бе вече пусто, само робите в по-отдалечените кътове грабеха всичко, което можеше да се ограби набързо, но се изплашиха, като го видяха. А той се луташе самотен из двореца и го изпълваше с викове на ужас и отчаяние.

Най-накрая бившите му роби Фаон, Спир и Епафродит дойдоха да го спасяват.

Караха го да избяга, като му казваха, че няма нито миг за губене, но той продължаваше да се залъгва с илюзии. Ами ако, облечен в траур, се обърне към сената, нима сенатът би се противопоставил на неговите сълзи и красноречие? Ако използва цялото си ораторско изкуство, цялото си артистично умение и дарбите си, нима ще се намери на света някой, който ще му се противопостави? Дали не биха му дали поне префектурата в Египет?

А бившите му роби, приучени към раболепие, още не смееха направо да му противоречат, предупредиха го само, че още преди да стигне до Форума, народът ще го разкъса на парчета, и го заплашиха, че ако веднага не се качи на коня, ще го напуснат и те.

Фаон му предложи убежище във вилата си, която се намираше отвъд Номентанската врата. След малко яхнаха конете. Скрили главите си под плащовете, те препускаха към покрайнините на града. Нощта светлееше. По улиците вече цареше оживление, което предвещаваше нещо изключително. Войниците, поединично или на малки групи, бяха се пръснали из града. Недалеч от лагера конят на цезаря подскочи неочаквано встрани при вида на един труп. В този момент наметалото се свлече от главата на ездача и един войник, който минаваше край него, позна владетеля, но объркан от неочакваната среща, отдаде му чест по войнишки. Минавайки край лагера на преторианците, чуха гръмки викове в чест на Галба. Най-после Нерон разбра, че наближава часът на смъртта му. Обзе го страх и угризение на съвестта. Казваше, че вижда пред себе си някаква тъмнина като черен облак, а от облака се надвесват лица, в които разпознава майка си, жена си и брат си. Зъбите му тракаха от ужас, но все пак комедиантската му душа сякаш намираше някаква красота в ужаса на тази минута. Да бъде всемогъщ владетел на земята и да изгуби изведнъж всичко, това му се струваше връх на трагедията. И верен на себе си, играеше главната роля в нея докрай. Овладя го треска да произнася цитати и страстното желание да ги запомнят присъстващите за потомството. В някои моменти казваше, че иска да умре и зовеше Спикул, който убиваше най-сръчно от всички гладиатори. В други моменти декламираше: „Майка ми, жена ми, баща ми ме зоват към смъртта!“ Но от време на време проблясваше в душата му и някаква надежда — празна и детинска. Виждаше, че иде смъртта и в същото време не му се вярваше.

Номентанската порта беше отворена. Препуснаха по-нататък и минаха край Остриан, където Петър бе поучавал и покръствал. На разсъмване пристигнаха във вилата на Фаон.

Там бившите роби не скриваха повече от него, че е дошъл часът на смъртта му, и той заповяда да му изкопаят гроб, като легне на земята, за да му вземат точно мярка. Но като гледаше изхвърляната пръст, обхвана го страх. Тлъстото му лице побледня, а по челото му като утринна роса избиха капки пот. Започна да протака. С разтреперан и в същото време актьорски глас заяви, че минутата още не е дошла, и започна пак да цитира.

 

После взе да моли да изгорят тялото му. „Какъв артист загива!“ — повтаряше той сякаш с учудване.

В това време пристигна вестителят на Фаон с известие, че сенатът е издал присъда и че той, като „parricida“, трябва да бъде наказан според стария обичай.

— Какъв е тоя обичай? — попита с побелели устни Нерон.

— Ще ти притиснат шията с вила и ще те бичуват до смърт, а тялото ти ще хвърлят в Тибър! — отговори рязко Епафродит.

Цезарят разгърна наметалото на гърдите си.

— Значи, време е! — каза той и погледна към небето.

И пак повтори:

— Какъв артист загива!

В това време се чу шум от конски копита. Центурион начело на отряд войници идваше за главата на Ахенобарба.

— Побързай! — завикаха околните.

Нерон допря ножа до шията си, но само си бодеше кожата със страхлива ръка.

Виждаше се, че никога няма да се реши да забие острието. В това време Епафродит неочаквано му натисна ръката и ножът се заби чак до дръжката. Очите му изпъкнаха страшни, огромни, ужасени.

— Нося ти живот! — извика влизащият центурион.

— Късно — отвърна с хриплив глас Нерон.

И добави:

— Това е вярност!

След миг смъртта започна да го завладява. От дебелото му гърло бликаше кръв като черна струя. Краката му потрепераха, ровейки земята — и той издъхна.

Вярната Актея го обви на сутринта в скъпи тъкани и го изгори на обсипана с благовония клада.

И тъй премина Нерон, както преминава вихър, буря, пожар, война или мор, а базиликата на Петър властва и досега от Ватиканския хълм над града и над света. А край старата Капенска врата днес има малък параклис с полуизтрит надпис: „Quo vadis, Domine?“



[1] Двусмислица, тъй като gallus освен петел означава и гал.