Warning: Use of undefined constant id - assumed 'id' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/pages-all.php on line 19

Неизбежно като зората

Warning: Use of undefined constant id - assumed 'id' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/pages-all.php on line 21

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83

Warning: Use of undefined constant post_title - assumed 'post_title' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 79

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 80

Warning: Use of undefined constant post_content - assumed 'post_content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 82

Warning: Use of undefined constant menu_order - assumed 'menu_order' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/readimmo/public_html/personal/ekipirane.com/books/wp/wp-content/themes/roots-master/lib/custom.php on line 83


79 г. след Христа

Пазачът на долните етажи на тъмницата пусна резето и тръгна напред. Металният звън от подметките на римските сандали отведе Атретис отново в Капуа. Докато следваше шума, той усещаше страх и миризма на студен камък, от които потта по кожата му изстиваше. Зад него се чу вик, идващ от някоя заключена килия. Хора виеха в отчаянието си. Изведнъж, докато още вървяха, Атретис чу нещо в дъното на влажните помещения — звук, който неусетно го привлече. Някъде в тъмнината пееше жена.

Пазачът спря и леко обърна глава към Атретис:

—    Чувал ли си такъв глас през живота си? — попита той. Песента спря и пазачът забърза напред. — Тук е от месеци, но това сякаш не я тревожи, а както изглежда не тревожи и останалите. Жалко, че ще умре заедно с всички утре — той спря пред една тежка врата и дръпна резето.

Атретис застана на прага и погледът му тръгна от лице на лице из мрачното помещение. Една факла мъждукаше на стената, но скупчените фигури в дъното бяха потънали в сянка. Повечето от затворниците бяха жени и деца. Мъжете с обрасли лица бяха по-малко от дузина. Атретис не се изненада. Най-вероятно пазеха младите мъже за игрите на арената.

Някой произнесе името му и той видя една слаба жена в дрипи да се надига от тълпата затворници.


—    Тази ли е? — попита пазачът.

—    Да.

—    Ей, гласовитата — извика той. — Точно ти! Ела насам!

Атретис я гледаше, как си проправя път към тях. Хора протягаха ръце да я докоснат. Някои успяха да я хванат за ръка, а тя им се усмихваше и прошепваше насърчителни думи, преди да отмине. Когато стигна до вратата, тя го погледна. Очите й блестяха:

—    Какво правиш тук, Атретис?

Той нямаше желание да й казва каквото и да било пред пазача, затова я хвана за ръка и я изведе в коридора. Войникът затвори вратата и пусна резето. След това им отвори друга врата отсреща, запали факлата, отдалечи се в дъното на коридора и зачака.

Атретис последва Адаса в помещението, заслуша се в отдалечаващите се стъпки и стисна юмруци. Беше се заклел да не влиза в подобни помещения и въпреки това — ето го тук — и то по собствено желание.

Адаса се обърна към него и почувства мъката в душата му.

—    Би трябвало да мразиш това място — промълви тя. — Какво те доведе тук при мен?

—    Имах сън и не знам какво означава.

Тя долови отчаянието му и се помоли Бог да й даде отговорите, от които той имаше нужда.

—    Седни при мен и ми разкажи — каза тя с глас отслабнал от дългите дни на гладуване в затвора. — Може аз да не знам отговорите, но Бог ги знае.

—    Вървя през тъмнина, а тя е толкова тежка и осезаема, че я чувствам как се притиска в тялото ми. Единственото, което виждам са ръцете ми. Вървя дълго, без да усещам нищо, сякаш търся нещо вечно. Тогава виждам един скулптор, а пред него е творбата му — една статуя с моя образ. Прилича на ония, които  продават в занаятчийниците край арената, само че тази изглежда толкова истинска, сякаш диша. Човекът взима един чук и аз знам какво ще направи с него. Извиквам му да не го прави, но той го стоварва върху образа, който се разпръсква на милиони парченца.

 Атретис се изправи разтреперан.

—    Усещам болка, каквато не съм изпитвал никога преди. Не мога да помръдна. Наоколо  виждам гората, в която съм играл в детството си, и в същото време потъвам в някаква тиня.  Около мен стоят близките ми — баща ми, майка ми, жена ми и отдавна починалите ми приятели. Аз крещя към тях, но те само наблюдават как потъвам. Тинята ме притиска също като тъмнината преди и  тогава се появява един мъж и протяга и двете си ръце към мене. Дланите му кървят.

Адаса погледна Атретис. Той унило се отпусна и се облегна на каменната стена зад себе си.

—    Ти поемаш ли ръцете му? — попита тя.

—    Не знам — отвърна Атретис. — Не мога да си спомня.

—    Събуждаш ли се?

—    Не — той бавно пое дъх и се опита да удържи гласа си да не трепери. — Още не — той стисна очи и преглътна конвулсивно. — Чувам едно бебе да плаче. Лежи голо на скалите край морето. Виждам, че една вълна приижда и усещам как ще го отнесе. Опитвам се да го достигна, но вълната се стоварва върху него. Тогава се събуждам.

Адаса затвори очи.

Атретис опря глава назад в стената.

—    Е, кажи ми. Какво означава всичко това?

Адаса помоли Бог да й даде мъдрост, и дълго остана с наведена глава. След това отново вдигна поглед и каза:

—    Аз не съм пророк, само Бог може да тълкува сънища, но и аз знам, че някои неща са истина, Атретис.

—    Какви неща?

—    Мъжът, който протяга ръце към тебе, е Исус. Аз ти разказах как е умрял прикован на кръст и как е възкръснал. Той протяга към тебе и двете си ръце. Хвани ги и се дръж здраво. Спасението ти е много близо. — Тя се поколеба. — А детето...

—    Знам за детето — лицето на Атретис се изкриви от едва удържаните чувства. — Това е моят син. Мислех за всичко, което ми каза оная нощ, когато дойде на хълма и когато ти отвърнах да го оставиш да умре, понеже не ме е грижа — той спря, пое си дъх и продължи. — Изпратих да предадат, че искам детето, когато се роди.

Когато видя учудения поглед в очите на Адаса, Атретис скочи на крака и тръгна напред-назад.

—    В началото исках да нараня Юлия, да й взема детето. После наистина исках това дете. Реших да го взема и да се върна в Германия. Изчаках, а след това научих вестта — било е мъртво.

Атретис се изсмя с изпълнен с горчивина глас.

—    Но тя ме излъга. Не е било мъртвородено. Заповядала е да го оставят да умре на скалите — гласът му стана дрезгав от сълзи и той прокара пръсти през косата си. — Казах ти, че ако Юлия го положи в краката ми, аз ще се обърна и ще си тръгна.  Всъщност тя направи точно това, нали? Остави го на скалите и си тръгна. Мразех я. Мразех и себе си. Бог да се смили над мене, беше казала ти веднъж. Бог да се смили над мене.

Адаса се изправи и се приближи до него.

—    Синът ти е жив.

Атретис се вцепени и впери поглед в нея.

Тя сложи ръка на рамото му.

—    Не знаех, че си изпратил да кажат, че го искаш, Атретис. Само да знаех, щях веднага да го донеса при тебе. Моля те, прости ми за болката, която съм ти причинила — тя отпусна ръце надолу.

—    Каза, че е жив? Къде е? — хвана я за рамото той.

Адаса се помоли Бог да смекчи всичко, което е сторила.

—    Заведох сина ти при апостол Йоан, а той го положи в ръцете на Ризпа, една млада вдовица, която е загубила детето си. Тя обикна сина ти в момента, в който видя лицето му.

Ръката му се отпусна.

—    Синът ми е жив —повтори удивен Атретис и тежестта на болката и вината падна от него. Той затвори облекчено очи. — Синът ми е жив — той опря гръб на каменната стена и се свлече надолу, сякаш коленете му отслабнаха от това, което току-що беше чул. — Синът ми е жив! — каза сподавено той.

—    Бог е милостив — прошепна тя и погали косата му.

Това му напомни за майка му. Той хвана ръката на Адаса и я притисна към бузата си. Вдигна поглед към лицето й и видя отново белезите по него, тялото й беше отслабнало и омършавяло под дрипавата туника. Тя беше спасила сина му. Как можеше да си тръгне и да я остави да умре?

Атретис стана. В погледа му се четеше решителност.

—    Ще отида при Серт — каза той.

—    Не.

—    Да — беше решен да го направи. Въпреки че никога не се беше борил с лъвове, а и знаеше, че възможността да оцелее е почти нищожна,  трябваше да опита. — Една дума пред когото е необходимо и аз ще съм на арената вместо тебе като твой шампион.

—    Аз вече имам шампион, Атретис. Битката е приключила. Той вече е спечелил — тя стисна ръката му между дланите си. — Не разбираш ли? Ако сега се върнеш на арената, може да умреш, преди напълно да си познал Бога.

—    Ами ти?

Утре тя щеше да се изправи срещу лъвовете.

—    Божията ръка е в това, Атретис. Да бъде волята му.

—    Ти ще умреш.

—    Дори и да ме убие, аз пак ще му вярвам — каза тя и се усмихна. — Каквото и да се случи,  то е за божия слава. Аз не се страхувам.

Атретис я погледна и почувства огромна нужда от вяра като нейната, вяра, която да го изпълни с мир и утеха. Той за дълго се вгледа в лицето й, а след това кимна, като се бореше с чувствата, които бушуваха в душата му.

—    Да бъде както казваш.

—    Да бъде според волята божия.

—    Никога няма да те забравя.

—    Аз също — каза тя. Обясни му къде да открие апостол Йоан, сложи ръка на рамото му и го погледна с изпълнени със спокойствие очи. — А сега си тръгвай от това място на смърт и не поглеждай назад.

Тя излезе в тъмния коридор и повика пазача. Атретис се изправи с факлата в ръка, докато пазачът дойде и дръпна резето на вратата на килията. Когато я отвори, Адаса се обърна и погледна към Атретис, а очите й излъчваха топлина.

—    Нека Бог да те благослови и да те пази. Нека лицето му да свети пред тебе и да бъде милостив към тебе. Нека ти даде благоволението и мира си — каза тя с усмивка. Обърна се и влезе в тъмната килия.

Посрещнаха я множество сподавени гласове, а вратата зад нея се затвори с трясък на безвъзвратност.

Семето - 1

" Сеячът излезе да засее нивата си..."

Напълно изтощен и с наранена гордост Атретис не можеше да понесе повече. Търпението му се изчерпваше.

Веднага щом Адаса му съобщи, че синът му е жив и че апостол Йоан знае къде да го намери, той започна да крои планове.  Тълпата го боготвореше и Атретис нямаше начин да влезе в Ефес свободно,  трябваше да изчака прикритието на мрака. Така и стори. Да намери къщата на апостола не се оказа чак толкова трудно — Адаса се беше постарала да го упъти добре.  Дори и посред нощ, обаче, божият човек беше някъде по своите дела — да успокои болно дете и да изслуша изповедта на смъртно болен.

След часове прекарани в чакане му казаха, че апостолът е предал, че ще отиде направо на сутрешна молитва край реката. Атретис пристигна ядосан на мястото, където огромна тълпа се беше събрала да слуша как Йоан  говори за Исус Христос, техният възкръснал Бог. Дърводелец от Галилея? Бог? Атретис запуши ушите си за тези думи, оттегли се под едно терпентиново дърво и зачака.

Сега обаче нямаше намерение да чака дълго! Зората отдавна се беше пропукала, а тези богомолци продължаваха да пеят на своя небесен цар и да разказват  историите си за освобождения от болести, сърдечни болки, лоши навици и демони! Писна му да ги слуша! Сега пък започнаха да потапят в реката някои от тях — напълно облечени! Тези хора  напълно ли бяха полудели?

Атретис стана, приближи се към задния край на тълпата и потупа един мъж по рамото:

—    Докога продължават тези събрания?

—    Докато духът ни движи — каза мъжът, като го погледна за малко и отново продължи да пее.

Духът? Какво трябваше да означава това? Атретис беше свикнал с дисциплината, с точния тренировъчен режим и с твърдите факти. Отговорът на този човек изобщо не го задоволяваше.

—    Ти за първи път ли чуваш...

—    И за последен — сряза го Атретис, изпълнен с нетърпение да напусне това място.

Човекът отново го погледна и усмивката замръзна на лицето му. Очите му се разшириха.

—     Ти си Атретис!

Кръв нахлу в главата му, а мускулите му се стегнаха. Можеше да избяга или да се бие. Стисна устни и стъпи здраво. Веднага отхвърли първото. След дългото чакане цяла нощ по-скоро беше готов на второто.

"Глупак!" — промърмори той. Трябваше да си мълчи и да чака под сянката на дървото, без да прави впечатление, но вече беше твърде късно.

Той съжали за грешката си. Как можеше да се досети, че хората все още го помнят? Бяха минали осем месеца, откакто напусна арената. Предполагаше, че тълпата отдавна го е забравила.

Явно ефесяните имаха добра памет.

Други също се обърнаха при споменаването на неговото име. Една жена ахна и се завъртя наоколо, като шепнеше нещо на тези, които бяха близо до нея. Вестта за присъствието му мина като вятър, пилеещ сухи листа. Хората се заобръщаха да видят за какво е този шум и сочеха към него, като се повдигаха на пръсти, за да надникнат над останалите. Проклетата му руса коса се забелязваше лесно от всички.

Той прокле под носа си.

Чу някой да казва: “ Това е Атретис”  и косата по врата му настръхна. Знаеше, че ще е по-мъдро да напусне колкото е възможно по-скоро, но инатът или свирепата половина от неговата природа взеха превес. Той вече не беше роб на Рим, не беше гладиатор, който трябваше да се бие по арените. Животът отново принадлежеше единствено на него! Каква беше разликата между стените на луксозната къща и тези на лудуса? И двете го ограничаваха.

"Дойде времето!" — помисли си той в гнева си. Щеше да намери това, което търсеше и да си тръгне. И всеки, който се опита да го спре, щеше безкрайно да съжалява.

Бутна настрани все още учудения мъж и тръгна да си проправя път през тълпата.

Докато минаваше между хората, наоколо се разнасяше възторжен шепот.

—    Направете път! Това е Атретис. Той идва напред! — извика някой и онези, които бяха сред първите редици, спряха да пеят и се обърнаха.

—    Слава на Бога!

При цялото въодушевление около себе си, Атретис отново сви устни. Дори след десетте години битки по арените, не можа да свикне с възторга, който предизвикваше присъствието му навсякъде.

Организаторът на игрите – Серт,  човекът, който го купи от великия римски Лудус, се опиваше от реакциите на тълпата към неговия любим гладиатор и се възползваше от Атретис при всеки удобен случай, като от това събираше злато за себе си. Ефесянинът вземаше подкупи от по-богатите и го водеше по пирове, за да му се наслаждават и да го глезят. Другите гладиатори се ласкаеха от подобно кралско отношение и се отдаваха на всички удоволствия, които им предлагаха в последните часове, преди да намерят смъртта си на арената. Атретис ядеше и пиеше припряно. Той имаше намерение да оцелее. Винаги стоеше настрани, като пренебрегваше своите домакини и гледаше гостите толкова свирепо и студено, че те го обикаляха отдалеч.

—    Държиш се като звяр в клетка — беше се оплакал веднъж Серт.

—    Какъвто ме направихте ти и останалите.

Споменът за онова време разпали гнева му, докато си проправяше път през тълпата покрай реката. Адаса му беше казала да отиде при апостол Йоан  и тези зяпнали и мърморещи глупаци нямаше да го спрат да направи това.

Шумът от развълнувани гласове стана още по-силен. Въпреки огромния си ръст войнът усещаше как тълпата го притиска. Хората го докосваха, докато  вървеше надолу към реката и той инстинктивно ги отблъскваше назад. Очакваше да го сграбчат или да разкъсат дрехата му като онези аморати, които често го преследваха по улиците на Рим, но тези хора, развълнувани от присъствието му, само го докосваха и го насърчаваха да продължава напред.

—    Слава на Господ...

—    Той беше гладиатор...

—    ...веднъж го видях  да се бие, преди да стана християнин...

Хората се скупчваха зад него и сърцето му затуптя силно. Студена пот изби по челото му. Не обичаше някой да стои зад гърба му.

—    Направете път — каза един мъж. — Оставете го да мине.

—    Йоане! Йоане! Атретис идва при тебе!

Да не би вече да знаеха защо е дошъл сред това събрание? Да не би Адаса да е изпратила някой преди него да им съобщи?

—    Още един! Още един за Господ!

Някой започна да пее и всички около него подхванаха песента. Кожата по гърба на Атретис настръхна. Пред него се отвори пътека и той закрачи към реката, без изобщо да чака и  се зачуди защо го прави.

Няколко мъже и жени стояха във водата. Видя как потапят някого. Друг, целият прогизнал, хвърляше вода във въздуха и плачеше и се смееше едновременно, а няколко души бяха нагазили във водата да го прегърнат.

Един възрастен мъж, облечен във вълнена туника с въжен колан, помагаше на друг човек да стане от водата и в същото време казваше:

—    Ти си измит и пречистен чрез кръвта на Агнето.

Пеенето се усили и стана още по-радостно. Мъжът се приближи до другите в реката. Един го прегърна и заплака, а останалите го наобиколиха.

Атретис отчаяно пожела да е далеч от това място и от тези полудели хора.

—    Ей, ти там! — извика той към мъжа в туниката. — Ти ли си Йоан? Онзи, когото наричат "апостол” ?

—    Аз съм!

Атретис нагази в реката, като не спираше да се чуди на вълнението зад себе си. Веднъж Серт му беше казал, че апостол Йоан е по-голяма заплаха за римската империя от всички бунтовници взети заедно, но на пръв поглед у мъжа пред Атретис нямаше нищо особено. Всъщност, Йоан  му се стори дори незабележителен.

Атретис, обаче, беше научен никога да не приема нещата такива, каквито изглежда, че са. Горчивият опит го беше научил никога да не подценява когото и да било. Невзрачните на вид хора понякога бяха по-опасни от останалите.  Дори човек, който изглежда беззащитен, успява да нанесе толкова дълбоки рани, че едва могат да се излекуват. Нима Юлия не изтръгна сърцето му с нейните лъжи и предателства?

Този човек държеше едно оръжие срещу него, оръжие, което Атретис възнамеряваше да му отнеме. Той стъпи здраво, а изражението и тонът му станаха твърди като камък.

—    Синът ми е при тебе. Адаса го е донесла преди около четири месеца. Искам си го обратно!

—    Адаса — отвърна Йоан с меко изражение — Бях загрижен за нея. Не сме виждали сестричката си от месеци.

—    Нито ще ви се отдаде случай. Тя е сред осъдените в тъмницата под арената.

Йоан затаи дъх, а след това прошепна  нещо едва чуто.

—    Тя каза, че си дал сина ми на някаква вдовица на име Ризпа — каза Атретис. — Къде да я намеря?

—    Ризпа живее в града.

—    По-точно?

Йоан се приближи и сложи ръка на рамото му.

—    Ела. Ще поговорим.

Атретис се отдръпна  от него.

—    Просто ми кажи къде да открия жената, при която е синът ми.

Йоан го погледна отново.

—    Когато Адаса дойде при мене с детето, каза, че й е било наредено да го остави на скалите да умре.

—    Аз не съм нареждал такова нещо.

—    Тя ми каза, че бащата не иска детето.

Гореща вълна обля Атретис и той сви устни.

—    Детето е мое. Това е всичко, което ти трябва да знаеш.

Йоан сбърчи вежди.

—    Заради това, че донесе детето при мене ли е осъдена сега Адаса?

—    Не.

 Неподчинението на Адаса да остави детето да умре на скалите би било достатъчно да я осъдят, но не поради това Юлия я беше изпратила да умре. Атретис бе уверен в това. Доколкото знаеше, Юлия дори не подозираше, че детето й е все още живо. Тогава Юлия можеше да осъди Адаса за всичко, което й хрумне. Той знаеше само една причина за това, което се бе случило на Адаса.

—    Един от слугите ми каза, че на Адаса й е заповядано да запали тамян в чест на императора. Тя отказала и провъзгласила вашия Христос за единствения истински бог.

Очите на Йоан светнаха.

—    Слава на Господ.

—    Постъпила е като глупачка.

—    Да, за Христос.

—    Ти си доволен? — не можеше да повярва Атретис. — Тя ще умре за тези си думи.

—    Не, Атретис. Който повярва в Исус няма да умре, а ще има вечен живот.

Атретис се изнерви.

—    Не съм дошъл да обсъждаме вашите богове, нито пък вярата ви в живота след смъртта. Дойдох за сина си. Ако искаш някакво доказателство, че аз съм бащата, думата на блудницата, която е негова майка, ще свърши ли работа? Ще довлека Юлия Валериан тук и ще я накарам на колене да направи признание. Ще те удовлетвори ли това? След това можеш да я удавиш, ако искаш, понеже е проклета блудница. Дори мога да ти помогна.

Йоан посрещна гнева на варварина спокойно.

—    Не се съмнявам, че ти си бащата. Мислех си за нуждите на детето, Атретис, а и  за Ризпа последствията никак не биха били благоприятни.

—    Какви нужди може да има едно бебе, освен да е нахранено и да е на топло? А що се отнася до жената, дай й друго дете. Нечие друго. Тя няма никакви права над моето.

—    Господ се намеси в полза на твоя син. Ако не...

—    Адаса се намеси.

—    Не е случайно, че тя донесе детето при мене точно в този момент.

—    Адаса сама каза, че ако е знаела, че искам детето, щяла да го донесе на мене!

—    А защо не е знаела?

Атретис стисна зъби. Ако не беше зяпащата тълпа, той сам щеше да разбере със сила къде бе детето.

—    Къде е той?

—    На сигурно място. Адаса беше уверена, че единственият начин да спаси сина ти е да го донесе при мене.

Атретис присви враждебно очи. Отново го обля горещина. Той се опита да скрие срама си зад стена от гняв, но усети, че не успява. Само един човек до сега го беше гледал така, сякаш вижда през него право в сърцето му и ума му — Адаса. Досега, защото този мъж го гледаше точно така.

В ума му нахлуха спомени. Когато слугинята дойде при него и му каза, че Юлия носи неговото дете, той отвърна, че това не го интересува. Как можеше да е сигурен, че детето е негово? Въпреки увереността на Адаса, Атретис беше наранен и разгневен от изневярата на Юлия с друг мъж и не можеше да мисли трезво. Беше казал на Адаса, че ако Юлия Валериан остави детето в краката му, той ще си тръгне, без да обърне поглед дори за миг. Нямаше да забрави каква мъка се изписа по лицето на робинята при  думите му и какво разкаяние го обля, когато тя си тръгна. Ала той беше Атретис! Не би я повикал отново.

Как можеше да очаква една жена да е толкова безчувствена към своето дете както Юлия? Никоя германка не би и помислила да заповяда детето й да умре на скалите. Само "цивилизована" римлянка би извършила подобно нещо.

Ако Адаса не се беше намесила, сега синът му щеше да е мъртъв.

Той отново се върна към настоящето и към мъжа, който стоеше толкова търпеливо пред него.

—    Детето е мое. Каквото и да съм казал или да не съм казал, вече няма значение. Адаса ме изпрати тук и аз ще взема сина си при мен.

Йоан кимна.

—    Ще изпратя да повикат Ризпа и ще говоря с нея. Кажи ми къде си отседнал и  ще изпратя сина ти при тебе.

—    Кажи ми къде живее и аз сам ще отида.

Йоан сбърчи вежди.

—    Атретис, това ще е много трудно. Ризпа обича детето като свое. Няма да е лесно да се откаже от него.

—    Още по-сериозна причина да отида аз. Едва ли мислиш, че ще си позволя глупостта да те оставя да отидеш и да предупредиш тази жена за намеренията ми, за да може тя да напусне града.

—    Нито аз, нито Ризпа ще ти отнемем детето.

—    Имам само обещанието ти, а кой си ти за мене, освен някакъв странник? И луд при това! — каза Атретис като отправи презрителен поглед към поклонниците. — Нямам причина да ти вярвам — изсмя се той подигравателно, — а още по-малко пък да вярвам на някаква си там жена.

—    Ти вярваше на Адаса.

Лицето му посърна.

Йоан спря поглед върху него за момент, а след това му обясни как да намери Ризпа.

—    Моля се сърцето ти да се изпълни със състраданието и милостта, които Бог ти изяви като спаси живота на сина ти. Ризпа е жена с изпитана вяра.

—    Което ще рече?

—    Преминала е през много трагедии през живота си.

—    Тази, обаче, не е мое дело.

—    Не е, но те моля да не обвиняваш нея за случилото се.

—    Вината е у майка му. Не виня нито Адаса, нито тебе, нито вдовицата — отвърна Атретис с по-мек тон сега, когато беше получил това, за което беше дошъл. — Между другото — допълни той с кисела усмивка, — не се съмнявам, че тази вдовица ще се почувства много по-добре, когато й бъде щедро заплатено за неприятностите — той пренебрегна трепването на Йоан при тези  думи. Обърна се и видя, че тълпата се е смълчала. — Какво чакат тези?

—    Мислеха, че си дошъл да се кръстиш.

С презрителен смях Атретис се отправи нагоре по хълма, без да хвърли и един поглед назад към множеството, събрало се край реката.


Атретис се върна във вилата си по външния градски път и отново зачака. Щеше да е по-безопасно да влезе в града след смрачаване, а имаше и други неща, които в бързината не се беше сетил да обмисли.

—    Лагос! — гръмкият му глас отекна по мраморното стълбище. — Лагос!

Един мъж дотича по горния коридор.

—    Да, господарю!

—    Бягай до пазара за роби и ми купи дойка.

Лагос тръгна забързан надолу по стълбите.

—    Ъ-ъ... дойка ли, господарю!?

—    И гледай да е германка  той закрачи през двора към баните.

Лагос го последва объркан. Той беше имал няколко господари и този беше далеч по-непостоянен и променлив от другите. Голяма чест беше за него да е сред слугите, принадлежащи на Атретис — най-великият гладиатор в цялата Империя, но никога не беше очаквал, че господарят му ще достигне до ръба на лудостта. През първата му седмица в тази вила, Атретис изпотроши всички мебели, запали огън в спалнята си и след това изчезна. Месец по-късно Сила и Апелис, двама гладиатори, които Атретис беше купил от Серт за пазачи, тръгнаха да го търсят.

—    Живее в пещерите под хълма — каза Сила, когато се върнаха.

—    Трябва да го върнеш!

—    И да рискувам да ме убие? Забрави! Ти отиди, старче. Аз не тръгвам. Мил ми е животът.

—    Но той ще умре от глад.

—    Ловува с една фрамея, от онези, които германците използват, и се храни с животни — каза Апелис.

—    Не трябва ли да направим нещо? — попита Сатурнина. Момичето беше явно разтревожено от това, че нейният господар се е превърнал във варварин - дивак и живее като див звяр.

—    Какво ще предложиш да направим, скъпа? Да те изпратим в пещерата да разведриш настроението му? Може да имаш по-голям късмет от мене — каза Сила и я поплесна леко по бузата. Тя бутна ръката му настрани и той се засмя. — Ти май  тайно се радваш, че господарката Юлия заряза твоя господар. Ако някога възвърне ума си и се върне, ти ще го чакаш на прага.

Докато Сила и Апелис се шегуваха, пиеха и говореха за стари битки на арената, Лагос се беше заел с домакинството. Всичко беше подредено и приготвено, в случай, че господарят възвърне ума си и се върне.

Както и стана — без предупреждение. След пет месечно отсъствие един ден той просто влезе във вилата, захвърли кожите, които носеше, изкъпа се, избръсна се и облече една роба. След това изпрати един от слугите за Серт и когато организаторът на игрите дойде, двамата се затвориха за известно време. На следващия ден дойде един вестоносец и каза на Атретис, че жената, която търси, е в затвора. Атретис тръгна веднага щом се смрачи. Сега той се върна и поиска дойка. Германка при това, сякаш растат като гроздове по лозите! Нямаше никакво дете в цялата къща и Лагос дори нямаше желание да се замисля върху причините за заповедта, която беше тръгнал да изпълнява. Той имаше една основна грижа в ума си — да оцелее.

 Събра кураж и отвори уста, за да осведоми господаря си за някои неизбежни факти.

—    Може и да е невъзможно, господарю.

—    Плати, каквато и да е цената. Не ме интересува колко висока може да бъде — Атретис захвърли колана си.

—    Не винаги е въпрос на цена, господарю. Германките са много търсени, особено ако са руси, и доставките са единични — той почувства как кръвта му се смрази при сардоничния поглед на Атретис. Ако някой знаеше тези неща, това беше той. Лагос се чудеше дали Атретис има понятие, че беше издигната нова статуя на Марс и приликата с гладиатора, който стоеше и го гледаше толкова нервно, беше поразителна. Статуетки на Атретис още се продаваха пред арената. Онзи ден на пазара Лагос видя един магазин за идоли, където се продаваха фигури на Аполон, които изглеждаха като Атретис, въпреки че бяха малко по-надарени, отколкото природата би дала на някой мъж.

—    Съжалявам, господарю, но може и да няма германска дойка в момента.

—    Ти си грък. Гърците са изобретателни. Намери някаква! Няма нужда да е руса, само гледай да е здрава —Атретис съблече робата и разкри тялото, което хиляди аморати боготворяха. — И я доведи тука до утре сутринта — той пристъпи ръба на басейна.

—    Да, господарю — отвърна Лагос намусено и реши, че е по-добре да действа бързо, отколкото да си губи времето в спор с един луд варварин. Ако се провали, Атретис щеше без съмнение да му изтръгне дроба като гарванът, който постоянно кълвеше бог Прометей.

Атретис се гмурна в студената вода, която го обгърна и успокои тревожния му ум. Изплува и разтърси глава. Довечера щеше да се върне в града. Сам. Ако вземеше Сила и Апелис със себе си, щеше да привлече внимание. Двама гардове, дори и тренирани, не можеха да се сравнят с тълпата. Щеше да е много по-добре да отиде сам. Щеше да облече някакви по-прости дрехи и да сложи нещо на главата си. Така прикрит нямаше да има никакви трудности.

Когато приключи с банята, той закрачи из къщата. Ходеше разтревожен и напрегнат от стая в стая, докато стигна до най-голямата на втория етаж. Не беше стъпвал тук, откакто я беше подпалил преди пет месеца. Огледа се, слугите се бяха погрижили да изнесат натрошените мебели, трофеи и коринтски вази. Въпреки че се бяха постарали да изтъркат мрамора, все още имаше видими следи от гнева му и последвалото разрушение. Беше купил тази вила за Юлия с намерение да я доведе тук като своя съпруга. Беше наясно, че Юлия се къпеше в лукс и си спомни колко горд беше, когато обзаведе къщата с най-скъпи мебели. Това щеше да е тяхната стая.

Вместо това, тя се омъжи за друг.

Той още чуваше нейните лъжи и фалшиви извинения, когато дойде за нея няколко месеца след като извоюва свободата си. Тя му каза, че съпругът й предпочитал мъжете —имал някакъв катамит и изобщо не се интересувал от нея. Каза му, че се е омъжила за него, за да защити финансовата си независимост и свободата си.

Лъжлива вещица!

Трябваше да знае какво представлява още в началото. Не беше ли отишла тя най-невъзмутимо в Артемидона, преоблечена като храмова проститутка, за да привлече вниманието му? Не беше ли подкупила Серт, за да може да го викат от лудуса всеки път, когато тя пожелаеше? Винаги имаше време за това, щом не беше в противоречие с тренировъчната програма на Серт. И той, като пълен глупак, тръгваше при най-малкото помръдване на нейния обсипан със скъпоценности пръст. Заслепен от нейната красота и жаден за нейната бурна страст той тръгна — и тя го погуби.

Какъв глупак!

Когато взе Юлия Валериан в прегръдките си, той захвърли гордостта си на вятъра и самоуважението си в прахта. Прегърна срама. През всичките месеци на тяхната връзка се завръщаше в своята килия в лудуса депресиран и подтиснат, без желание да погледне истината в лицето. Дори тогава знаеше що за човек е тя и въпреки това позволяваше да го използва, както всеки друг го използваше, откакто беше станал затворник, откъснат от обичната му Германия. Копринено нежните ръце на Юлия около тялото му бяха по-силни от всяка верига, която го е държала.

Последния път, когато я видя, тя му каза през сълзи, че го обича. Любов! Тя знаеше толкова малко за любовта  и за него, — че всъщност мислеше, че бракът й с друг няма да има никакво значение. Мислеше си, че той с радост ще продължи да идва при нея, когато й се прииска.

В името на боговете, той знаеше, че може да се мие с години и да не измие от себе си петното, оставено от нея! Сега, когато гледаше празната стая, той се закле, че никоя жена няма да има такова влияние върху него отново!

Когато слънцето залезе, Атретис облече вълнена дреха, затъкна една кама в колана си и тръгна към Ефес. Вървеше на северозапад покрай хълмовете по една пътека, която познаваше добре. Малки къщички бяха накацали тук-там и с наближаването на града ставаха все повече и по-близо една до друга. Натоварени със стоки каруци пътуваха по главния път към портите. Той вървеше незабелязано в тъмната сянка на една от тях и търсеше прикритие от набъбващата тълпа.

Кочияшът го забеляза и се провикна:

—    Ей, ти там! Махай се от колата!

Атретис му направи  груб жест с ръка в отговор.

—    Ти май си търсиш боя! — извика мъжът и се надигна от седалката.

 Атретис се изсмя грубо, но не каза нищо. Акцентът му веднага щеше да го издаде — германците не се срещаха често из империята. Той излезе от тъмнината и тръгна покрай фенерите и римските часовои. Един войник го погледна и очите им за миг се срещнаха. Атретис забеляза живия интерес в погледа на римлянина и сведе глава, за да не се вижда лицето му ясно. Войникът каза нещо на един от другарите си и Атретис се смеси с група пътници, а след това сви в първата възможна уличка. Зачака в тъмнината, но часовоят не беше изпратил никого да го последва.

 Отново тръгна, благодарен, че луната осветяваше достатъчно белите камъни по гранитния път.

Йоан му беше обяснил, че жената, при която е синът му, живее на второто ниво на една инсула в бедния квартал, югоизточно от библиотеките до Артемидона. Атретис знаеше, че може да намери сградата, ако тръгне през центъра на града.

Когато наближи храма, тълпата нарасна. Той тръгна по един лабиринт от алеи в усилията си да избегне хората, но се спъна в някакъв мъж, който спеше до една стена. Мъжът простена, изруга, а след това дръпна дрехата си, обърна се настрани и се зави през глава.

Атретис чу гласове зад себе си и ускори крачка. Зави зад първия ъгъл и в същото време от един висок прозорец някой изля помия на улицата. Той се отдръпна с отвращение и изруга към прозореца.

Гласовете утихнаха, но той продължи да чува стъпки по уличката зад себе си. Обърна се и присви очи. Шест силуета се приближаваха към него потайно и предпазливо. Когато разбраха, че той ги гледа, преследвачите започнаха да си придават тежест. Някой се изсмя подигравателно, за да го сплаши. Разпръснаха се и го наобиколиха. Един от тях явно беше главатарят, защото направи знак, а останалите петима заеха позиции, така че да блокират бягството на жертвата.

Атретис видя проблясък на острие и се усмихна хладнокръвно:

—    Няма да ме достигнете лесно.

—    Дай кесията — изръмжа главатарят.

—    Върни се в леглото, момче. Тогава може и да доживееш до сутринта.

Младежът се изсмя подигравателно и продължи да го приближава.

—    Почакай, Палус — проговори единият с малко нервен глас.

—    Имам лошо предчувствие — каза някой от другите в мрака. — Онзи е с една глава по-висок.

—    Млъкни, Тома. Ние сме шестима, а той е един.

—    Може и да няма никакви пари.

—    Напротив, има пари. Чух как звънят монетите... Тежки монети! — Палус се приближи. Другите последваха водача си. — Кесията! — той щракна с пръсти. — Хвърли ми я.

—    Ела да си я вземеш!

Никой не помръдна. Палус започна да го нарича с разни имена. Младият му глас трепереше от в бунтарска гордост.

—    Така си и мислех. Не можеш да го направиш — Атретис отново предизвика гордостта на нападателя си и той се нахвърли с ножа си.

Атретис не се беше бил от месеци, но това изобщо не беше от значение. Всички инстинкти от арената се върнаха у него за секунди. Той се обърна рязко и избегна удара на камата. Хвана младежа за китката, дръпна ръката му надолу, изви я и я измъкна от рамото му. Палус падна с писък на земята.

Другите не знаеха дали да побягнат или да атакуват, докато един глупак не пристъпи напред, а другите се присъединиха. Един го удари с юмрук в лицето, а в същото време друг скочи върху гърба му. Атретис се облегна с цялата си тежест назад на стената и силно ритна този пред него в слабините.

Стовари два юмрука върху главата на един от нападателите си, а след това със сила заби лакът в гръдния му кош. Крадецът се строполи на земята с отчаяни усилия да поеме дъх.

В суматохата наметалото на Атретис падна и лицето му се откри, а русата му коса проблесна на лунната светлина.

—    О, Зевс! Това е Атретис! — тези, които все още имаха възможност, се разбягаха като плъхове в тъмнината.

—    Помогнете ми! — провикна се Палус, но приятелите му го бяха изоставили. Като виеше от болка и притискаше счупената си ръка към гърдите си, той се дотътри назад до стената и се опря о нея. — Не ме убивай! Моля те! Не знаехме, че си ти.

—    О, богове! Знаеш ли, и най-невзрачният на арената имаше повече кураж от тебе! — той пристъпи покрай него, подмина го и закрачи по алеята.

Докато вървеше, чу гласове пред себе си:

—    Кълна се, той беше! Беше грамаден и косата му изглеждаше бяла на лунната светлина. Атретис беше!

—    Къде?

—    Ей там, малко по-надолу! Вероятно е убил Палус.

Атретис прокле тихо и се затича по една тясна уличка, която го изведе в посока, обратна на неговата цел. Той сви в една от пресечките и след втория ъгъл отново беше на вярна следа. Излезе на главния път, който водеше към Артемидона, и постепенно забави крачка, за да не привлича внимание със забързания си ход. Вдигна наметалото си и покри глава с него, сведе поглед надолу и влезе в пазара.

Улицата беше отрупана със сергии и улични търговци, които предлагаха стоките си. Докато си проправяше път през тълпата, Атретис видя малки статуетки на Артемида, подноси с амулети и кесии с тамян. Той се приближи към магазина на един майстор на идоли и хвърли поглед към наредените по тезгяха мраморни фигури. Някой се блъсна неволно в него и той залитна напред, като се престори, че е заинтересуван от изделията. Посетители от цялата Империя сновяха навсякъде и търсеха някаква изгодна сделка. Атретис замръзна, когато погледът му спря на детайлите по статуетките.

Продавачът помисли, че той наистина се интересува от тях:

—    Приближи се, господарю. Това са копия на наскоро издигнатата статуя в чест на Марс. Никъде няма да намериш по-добра изработка.

Атретис се приближи и взе една от статуите в ръка. Никога нямаше да повярва! Това беше той! Взря се в идола.

—    Марс? — пренебрежително изръмжа той, а в душата си изгаряше от желание да разбие това парче мрамор в прахта.

—    Сигурно си нов тука. На поклонение пред нашата богиня ли си дошъл? — търговецът посочи към една статуетка с женски гърди и покривало на главата, отрупано със символи, един от които беше руната на бог Тива, на когото Атретис се покланяше преди.

—    Ето го! Ей там, до магазина за идоли!

Атретис енергично се огледа и видя дузина младежи, които сочеха с пръст към него и си проправяха път през тълпата.

—    Казах ви, че е Атретис!

—    Атретис! Къде?

Отвсякъде се заобръщаха хора да зяпат. Продавачът на идоли остана с широко отворена уста и също така вторачен в него.

—    Ама, наистина си ти! В името на боговете!

Атретис помете всичко, което беше на масата, хвана я за единия край и я обърна. Изблъска няколко човека настрани и се опита да избяга, но един мъж го сграбчи за туниката. С разярен вик Атретис го удари с юмрук в лицето. Мъжът се стовари на земята и завлече още трима със себе си.

Оживлението по улицата се разрасна:

—    Атретис! Атретис е тука!

Все повече ръце го докосваха, истерични гласове крещяха името му.

Атретис не познаваше истинския страх, но сега, докато фурорът из пазара растеше, започна да чувства какво означава това. Още няколко минути и тук щеше да се разяри бунт, а той щеше да е в центъра. Проправи си път през дузина дерящи тела с единствената мисъл, че трябва да се измъкне. Веднага!

—    Атретис! — извика една жена като се хвърли върху него.

Той се освободи от нея и ноктите й оставиха следи по врата му. Някой друг пък отскубна кичур от косата му. Наметалото му се раздра и се смъкна от раменете му. Всички крещяха.

Атретис се отскубна и побягна. Блъскаше всеки, който му се изпречи на пътя. Аморатите се развикаха и хукнаха след него като глутница диви кучета. Атретис сви в тясната уличка на занаятчиите и връхлетя върху една сергия. Плодове и зеленчуци се затъркаляха навсякъде по земята. Той обърна един тезгях с медни съдове, като по този начин разпръсна още повече пречки по пътя на тълпата зад себе си. Чу викове зад себе си няколко от преследвачите му паднаха на земята. Прескочи една малка каруца и рязко зави в тясната уличка между две инсули. Когато видя, че няма изход, го обзе паника, каквато никога не беше изпитвал в живота си. Спомни си как веднъж  глутница кучета гонеха един мъж на арената и когато го стигнаха, го разкъсаха на парчета. Сега в своята неистова страст тези аморати можеха доста добре да се справят със същото, когато го хванат.

Обезумял, Атретис се обърна и потърси изход. Видя една врата и хукна с все сила към нея. Удари я с рамо и тя се строши. Затича се нагоре по тъмните стъпала. Един етаж, после втори. Спря на една площадка и зачака. Затаи дъх и се заслуша.

Приглушени гласове идваха откъм улицата.

—    Трябва да е тръгнал към една от инсулите.

—    Не, почакай! Онази врата там е разбита.

Забързани стъпки тръгнаха нагоре по стълбите.

—    Тук е!

Атретис тръгна по коридора колкото се може по-тихо. Въпреки че вратите бяха затворени, личеше си, че тук има хора. Една врата отзад се отвори и някой погледна навън, точно когато той зави по полутъмния коридор. Стигна третия етаж, а след това и четвъртия. Преследвачите му още викаха и будеха всички в сградата. Стигна покрива и се озова на открито — вече нямаше къде да се скрие.

Гласовете се приближаваха.

Атретис зърна само един изход и без миг колебание реши да се възползва. Затича се с все-сила, оттласна се и описа с тялото си дълга дъга до съседната сграда. Приземи се твърдо и се претърколи. Изправи се на крака, шмугна се през една отворена врата и се скри в сянката. В същия момент дузина мъже наизскочиха на покрива, от където той току-що беше скочил.

Атретис се облегна на стената задъхан и с разтуптяно сърце.

Гласовете заглъхнаха. Един по един мъжете се върнаха надолу по стълбите да го търсят из полутъмните помещения на инсулата. Атретис се свлече по стената, затвори очи и се опита да успокои дишането си.

Как щеше да прекоси града, да намери вдовицата и сина си и да изведе детето от града, без да рискува живота и на двамата?

Прокле всички майстори за това, че използват лика му за тези гладни за идоли хора и затвори съзнанието си за всичко друго, освен за това да мисли как да се измъкне от града по възможност цял. Щом веднъж приключи с това, щеше да намери друг начин да вземе сина си.

Той почака около час, преди да посмее да слезе по стълбите на инсулата. Всеки звук го стряскаше. Излезе на улицата и тръгна, като се придържаше до стените и използваше тъмните сенки за прикритие. Неусетно се изгуби. Като използваше ценните часове на тъмнината, той намери пътя си като плъх в лабиринта от тесни улички и пресечки.

Стигна до портите на града точно преди изгрев слънце.


Лагос чу вратата да се затръшва и разбра, че господарят му се е върнал. Самият той се беше прибрал преди няколко часа, като преди това беше прекарал следобеда, вечерта и голяма част от нощта в обикаляне на пазарите за роби да търси дойка от Германия. Най-накрая беше открил една и беше убеден, че Атретис ще е доволен от нея. Беше едра и яка и имаше коса с неговия цвят.

Той отиде в антрето с уверена стъпка и видя Атретис с потъмняло от отока око и в още по-мрачно настроение. Дълбоките белези все още кървяха по врата му и напояваха разкъсаната му туника. Германецът гледаше така, сякаш беше готов да убие някого. Който и да е.

—    Намери ли дойка?

С разтуптяно сърце Лагос отправи благодарност към боговете, че е намерил.

—    Да, господарю — веднага отвърна той и по челото му избиха капки пот. — Тя вече е тук — беше уверен, че при един евентуален провал сега щеше да се прости с живота си. — Би ли желал да я видиш, господарю?

—    Не! — Атретис тръгна към вътрешния двор. Наведе се и пъхна главата си под водите на фонтана.

Лагос се запита дали този човек не искаше да се удави. След това, Атретис се изправи, отърси глава като куче и разпръсна вода навсякъде. Лагос никога до сега не беше виждал своя господар да се държи толкова нецивилизовано.

—    Можеш ли да пишеш? — заповедно и студено изрече Атретис с не по-малко свирепо изражение.

—    Само на гръцки, господарю.

Атретис прокара ръка по лицето си и отърси водата от ръката си.

—    Тогава напиши това — заповяда той. — "Съгласен съм с твоето предложение. Доведи сина ми при мене, колкото е възможно по-скоро." Напиши името ми отдолу и занеси съобщението на апостол Йоан. Кажи му как да дойде до тук! — той му даде напътствия за малката къща близо до един поток извън стените на града. — Ако го няма там, потърси го на реката.

Атретис се обърна и влезе в къщата.

Лагос въздъхна и отново благодари на боговете, че все още е жив.


Тежката тояга се строши в ръцете на Сила, когато Атретис стовари своята отгоре. Слугата рязко се огъна назад, за да избегне удара, и залитна, като едва успя да се задържи на крака. Атретис прокле и отстъпи назад. С усмивка на уста Сила отново възвърна равновесието си и захвърли ненужното оръжие настрани.

—    Отново! — каза Атретис и направи нетърпелив жест с ръка.

Галий измъкна друга тояга от едно буре и я подхвърли. Сила я сграбчи и отново зае позиция за бой. Този мъж не се предаваше лесно.

Галий беше застанал близо до арката, която водеше към баните, и гледаше със скрита съпричастност. Сила не преставаше да ругае, а лицето му се беше зачервило от напрягане. Господарят им, обаче, дишаше толкова леко, колкото и в началото на тренировките.


—    Отбий атаката! — извика Атретис.


Сила отново успя да блокира удара, но по всичко личеше, че губи сили.


—    Бих го направил, ... — Тряс! — ... ако можех — задъха се Сила.

Той завъртя тоягата, но не успя изобщо да отбие удара. Тогава почувства ужасна болка зад колената си. За миг под него имаше само въздух, а след това гърбът му се удари в мраморния под. Изпъшка и се отпусна безпомощен, като се опитваше да си поеме дъх, докато Атретис стоеше върху него. Когато видя дървото да приближава към гърлото му, той реши, че това е последния миг от живота му. Атретис спря на милиметри от него и направи гримаса на отвращение:

—    Как изобщо си успял да оцелееш на арената! — той захвърли тоягата на пода и тя се одари в стената и отскочи настрани.

Сила с усилие направи объркана гримаса. Погледна Атретис враждебно с мисълта дали съдбата ще му отреди още една схватка с него.

Атретис изруга на германски, срита коша с тоягите за тренировка и те се разпиляха навсякъде по пода. Нададе рев, от който полазват тръпки по гърба, и изреди нещо неразбираемо на майчиния си език.

Като възвърна дъха си, Сила бавно се надигна, но веднага се сви от болка. Той отправи молитва към Артемида Атретис вече да се е изморил да чупи тояги в коляното му и да не пречупи него вместо това. А когато Лагос нервно влезе в помещението, Сила видя в него изход за своето унижение:

—    Ето, глиганът се завръща.

Атретис се обърна със свирепо изражение:

—    Защо се забави толкова?!

—    Ами, то...

—    Остави оправданията. Намери ли го?

—    Да, господарю. Късно снощи.

—    И?

—    Съобщението ти е предадено, господарю.

—    А той какво каза?

—    Каза, че ще стане както искаш.

—    Уведоми ме веднага, щом пристигне — Атретис направи знак с глава и го освободи. Грабна една кърпа от полицата до вратата и изтри потта от лицето и врата си. Захвърли я на пода и погледна Сила и Галий. Двамата зачакаха заповедта му. — Достатъчно за днес — каза той безизразно. — Вървете!

Останал сам в салона, Атретис седна на една пейка. Прокара объркан пръсти през косата си. Щеше да даде на Йоан няколко дни да спази думата си и ако това не станеше, щеше да открие този човек и да му счупи врата.

Той се изправи и гневно закрачи към изхода, мина през баните и влезе в един коридор, който водеше към тежка врата в задната част на вилата. Блъсна я и премина през натрупалата се мръсотия към още една врата в стената. Тя беше отворена. Един пазач пристъпи през нея и кимна.

—    Чисто е, господарю каза той, след като вече беше проверил за аморати, които можеха да чакат притаени в очакване Атретис да се появи. Хората често идваха с надежда да го видят.

Атретис се затича към хълма и бяга докато цялото му тяло плувна в пот. След това закрачи бързо, докато не стигна хребета на един от западните хълмове. В далечината се виждаше Ефес —  великият град, който се беше разпрострял като болест по северните, южните и източните хълмове. От мястото, на което стоеше Атретис, се виждаше Артемидона, комплексът от библиотеки близо до пристанището. Когато съвсем леко извърна поглед встрани, той  видя и арената.

Атретис сбърчи вежди. Странно как винаги се връщаше на това място и гледаше назад. Като гладиатор животът му имаше цел — да оцелее. Сега той беше безсмислен. Запълваше дните си в тренировки, но с каква цел?

Спомни си Пугна, бивш гладиатор, притежател на странноприемница в Рим, който му казваше: “Никога няма да си толкова жив, както когато срещаш смъртта всеки ден”. Тогава Атретис го мислеше за глупак, а сега се чудеше на себе си. Често се улавяше да копнее за възбудата от битката до смърт. Оцеляване.

Сега той просто съществуваше. Ядеше, пиеше, тренираше. Спеше. Понякога се отдаваше на удоволствието с някоя жена. Все пак, всичко на всичко, дните се нижеха един след друг празни и незначителни.

Синът му беше някъде в този противен град и той беше единствената причина Атретис да остане в Йония. Някъде отвъд небесносиния простор беше Италия, а на север беше неговата родина. Копнежът му да се върне в Германия беше толкова силен, че на гърлото му застана буца. Получи свободата си. Пари също не му липсваха. Щом веднъж вземеше сина си в свои ръце, нямаше да има нищо, което да го спре. Щеше да продаде къщата и да тръгне с първия отплавал на запад кораб.

И когато пристигнеше в родината си, щеше да учи своите хора на по-добри начини на борба с римската военна машина.

Той се върна във вилата, но реши да пропусне вечерното вино в триклиниума. Пилия беше донесла купа с плодове. Наблюдава я как я поставя на мраморната маса пред него. Очите й срещнаха неговите.

—    Би ли искал една праскова, господарю?

Юлия държеше на красотата във всичко около себе си, включително и на робите, които й слугуваха. Всичките й слуги, освен Адаса, бяха с приятна външност — като тази робиня. Погледът му бавно се спусна по тялото на Пилия. Кръвта му живна. Беше я купил за Юлия, но сега тя служеше на него.

Спомни си за жените, с които е бил в килията си в лудоса и реши да предостави избор на Пилия.

—    Имаш ли желание да ми служиш? — каза той като леко повдигна вежда.

—    Да, господарю.

—    Погледни ме, Пилия — той леко се усмихна. — Не копнея за праскова.

Тя остави прасковата в подноса. Ръката й леко трепна, но очите й говореха. Когато той хвана ръката й, тя се приближи към него без принуждение.

Той приятно се изненада от нейното желание и готовност.

—    И на последния си господар ли служи толкова добре? — попита той доста по-късно.

Тя се усмихна лукаво.

—    Точно затова жена му ме продаде.

Изражението на Атретис стана сериозно и той се дръпна настрани от нея.

Пилия се намръщи объркана.

—    С нещо не ти угодих ли, господарю?

Атретис се обърна и я погледна хладно.

—    Всичко беше прекрасно — сухо каза той.

Тя се надигна несигурно.

—    Да те придружа ли до покоите ти?

—    Не.

Тя примигна изненадано.

—    Не ли, господарю? — тя пробва една от своите прелъстителни усмивки.

Той я погледна право в очите.

—    Свободна си.

Тя пребледня при неговата хладина и погледът й избяга от неговия.

—    Да, господарю — каза тя и бързо напусна стаята.

Атретис изтри с ръка устата си, сякаш да премахне усещането за нея. Взе мяха с вино и отпи няколко големи глътки. След това излезе от триклиниума. Стъпките му меко отекваха в мрамора, докато минаваше през антрето. Обгърна го самота и го притисна толкова, че сърцето го заболя. И за какво? За уличница като Юлия?

Качи се по стълбите горе и влезе в спалнята си. Седна на края на леглото и отново сграбчи мяха за вино. Искаше да се напие — да се напие толкова, че да го обгърне забрава и да спи, без да сънува каквото и да било.

Пусна мяха на земята и легна по гръб на леглото. Погледът му беше замъглен, а главата си усещаше много лека. Беше хубаво усещане, познато усещане. Утре нямаше да е толкова хубаво, но за сега беше идеално. Той затвори очи и се замисли за горите на Германия и реките, в които се къпеше. И после нямаше нищо.

Събуди се в тъмнина, беше му горещо и неудобно. Изстена и се надигна да седне. Не беше свикнал с мекотата на матрака. Дръпна една от кожите, легна на пода и въздъхна. Студения мрамор беше като каменния нар, на който спеше в лудуса.

Лагос го намери там на сутринта. Ако можеше да избира, щеше да си излезе, само че това не можеше да стане, без по-късно да си навлече гнева на господаря си, а вероятно и някои по-тежки последствия.

—    Господарю — каза той, но Атретис хъркаше силно. Запазвайки спокойствие, Лагос опита отново: — Господарю!

Атретис отвори едното си око и бавно фокусира обутия в сандал крак до главата си. Измърмори някаква ругатня и покри глава с кожата.

—    Изчезвай.

—    Каза да те уведомя веднага щом апостолът пристигне.

Атретис пак изруга и отметна кожата настрани.

—    Той е тук?

—    Не, господарю, но Сила прати да кажат, че някаква жена стои на портата. Името й е Ризпа и казва, че я очакваш.

Атретис отметна кожата и присви очи на слънчевата светлина, която нахлуваше през балкона. Изправи се веднага.

—    Тя държи бебе в ръцете си, господарю.

Атретис нетърпеливо направи знак с ръка:

—    Кажи на Сила да вземе детето от нея.

—    Господарю?

—    Чу ме! — той се наведе и изви от болка. — Детето е мое, а не нейно. Дай й сто динарии и я отпрати по пътя й, а след това занеси детето на дойката — каза той, а когато Лагос просто не помръдна, а остана втренчен в него, Атретис изкрещя: — Хайде! Размърдай се! — и отново се присви от болка.

—    Ще бъде както заповядаш, господарю.

Сърцето му биеше в главата, устата му беше пресъхнала и той потърси нещо за пиене. Срита празния мях за вино и се запъти към елегантно гравираната маса. Бутна настрани сребърната чаша и отпи от каната. Постави я отново на масата и изтри с ръка лицето си. Тогава усети наболата си от няколко дена брада. Върна се до леглото си и се просна върху него с намерение да спи, докато не се събуди сам.

—    Господарю?

Атретис се надигна съвсем леко, колкото да попита:

—    Сторено ли е вече?

Лагос се изкашля нервно, за да прочисти гласа си.

—    Жената каза, че детето е нейно.

—    Казах ти, че е мое — изрева той, а в отпуснатата си върху кожата глава все още усещаше пулса на сърцето си.

—    Да, господарю, но тя няма намерение да го предава, а Сила не е убеден, че трябва да използва насилие. Тя казва, че е дошла да говори с тебе за сина си.

Нейния син? Атретис се завлече до ръба на леглото и се изправи. Усети как гневът в него започва да се надига.

—    А нещо друго не каза ли? — саркастично попита той.

Лагос преглътна.

—    Да, господарю, каза.

—    Ти май съвсем не изгаряш от желание да ми предадеш думите й. Хайде казвай! — изръмжа той.

—    Каза да ти върна динариите обратно и да ти предам да ги изядеш — той извади кесията със злополучните пари.

Лицето на Атретис почервеня от гняв. Той стана, приближи се до Лагос, сграбчи кесията и  го изгледа свирепо.

—    Ами поканете я тогава! — просъска той през зъби.

Ако тази жена искаше битка, той щеше да й предостави пълна възможност.

Сила погледна Лагос, докато той минаваше през двора. Можеше да се досети от кривата усмивка на гърка, че разговорът с Атретис не е минал добре.

—    Господарят ще говори с тебе, господарке — каза Лагос и направи подканващ знак с ръка. — Моля, последвай ме.

Ризпа почувства леко облекчение, когато той изрече тези думи. Отправи тиха молитва на благодарност към Господ и последва слугата. Тя съжали за думите си относно монетите веднага щом ги изрече, но вече нямаше възможност да си ги върне обратно. Надяваше се слугата да е постъпил по-мъдро от нея и да не е предал думите й по обидния начин, по който ги беше изговорила.

Тя се огледа наоколо и изпита странно чувство. Въпреки грандиозността на самата къща, наоколо нямаше никакви градини. Цялата площ около постройката беше оголена. Имаше усещането, че е влязла през портите на крепост, а не на дом.

Докато се изкачваше  по стълбите, тя се опита да успокои топката в стомаха си. Малкото, което знаеше за Атретис, беше научила от Йоан, а той можеше само да й каже, че това е пленник от Германия, който е обучен за гладиатор и е спечелил свободата си, когато е участвал в битка до смърт по време на ефеските игри и е оцелял. Много скръб и насилие имаше в тези игри. Варварин, дошъл от земи извън империята, човек обучен да убива хора.

—    Той християнин ли е? — беше попитала тя Йоан, като се държеше за тази малка надежда срещу планината от отчаяние. Христос може да преобрази човек, а преобразеният човек можеше да се смили над нея.

—    Не — беше казал той тъжно, — но е баща на Халев.

—    Кой баща би заповядал синът му да умре на някаква скала?!

—    Направила го е майката , Ризпа. Той казва, че не е знаел.

—    И ти вярваш на това?

—    Адаса го е изпратила да търси сина си — при тези думи на Йоан тя заплака.

—    Не мога да го върна обратно. Не мога. Не съм ли изгубила достатъчно. О, Йоан, не мога да го предам. Сега той е моят живот. Целият ми живот...

—    Успокой се, сестро — Йоан беше продължил да говори с нея цяла нощ, като я успокояваше и се молеше с нея. — Аз ще занеса детето на баща му — каза той призори.

—    Не. Аз ще отида — надяваше се Атретис да се смили и да  й позволи да задържи бебето.

—    Искаш ли да те придружа?

—    Не — сълзи заседнаха на гърлото й. — Ще отида сама.

Когато Йоан си тръгна, през ума й мина една мисъл. Можеше да вземе Халев и да избяга някъде, където никой нямаше да ги открие.

А би ли могла да се скриеш и от мене, възлюбена?

Въпросът дойде толкова ясно, че тя нямаше как да се престори, че не е разбрала желанието на Бога. Опря чело на вратата и сълзи потекоха по лицето й. Знаеше, че ако продължи да чака, щеше да се поддаде на изкушението и никога да не отиде.

Халев винаги се събуждаше гладен. Преди да тръгне да се срещне с баща му, тя го беше взела от креватчето му и го беше накърмила. През целия път се молеше Бог да смекчи сърцето на Атретис и Халев да остане под нейната грижа.

Сега, когато пресичаше оголения двор и притихналата къща, тя усети студената неприветливост на това място. Дали това беше отражение и на самия човек?

Боже, помогни ми. Помогни ми!

Тя последва слугата през входната врата и влезе в просторния атриум, който беше предназначен за посрещане на гости. През отвора отгоре нахлуваше слънчева светлина, която играеше с пръските на фонтана. Мека мъгла се издигаше от падащите води и охлаждаше помещението. Това й подейства като освежаване след дългите часове по прашните пътища.

—    Почакай тук, господарке — каза слугата. Ризпа проследи мъжа, докато той мина под една арка и се скри зад ъгъла.

Тя крачеше нервно и галеше гръбчето на Халев. Той се разшава и скоро щеше да огладнее.

Чуха се стъпки и сърцето й трепна. Затвори очи и горещо се помоли Атретис да постави нуждите на сина си над всичко останало.

Господи, помогни ми. Отче, как да предам моя син? Как можеш да го поискаш от мене? Не е ли достатъчно, че вече изгубих Шимей и Рахил. Ти ми даде Халев. Уверена съм, че не даваш, за да вземеш обратно.

—    Господарката Ризпа, господарю — каза слугата и тя отвори очи.

 Обзе я силна тревога, когато видя застаналия пред нея мъж. Висок и силен човек с дълга руса и несресана коса, който я гледаше втренчено,  сините му очи излъчваха ярост. Тя никога не беше виждала толкова яростно излъчване. Почувства силата на гнева му да се разпростира в помещението.

—    Остави ни — каза Атретис и слугата се оттегли със страхопочитание, което още повече я разтревожи.

Страхът й нарасна още повече, когато се намери сама с господаря на дома. Единственият звук идваше от падащите води на фонтана. Сърцето й заби лудо, когато Атретис тръгна бавно да се приближава към нея с присвити очи, които я оглеждаха от горе до долу. Погледът му се върна върху лицето й и тя усети яростта в него. Можеше да почувства тъмната сила, която бликаше от Атретис.

Този човек беше бащата на нейния малък и сладък Халев! Как можеше да е вярно това?

Тя прегърна детето и го притисна по-силно до себе си.

Атретис почувства как гневът в душата му се надига с всяка една стъпка към нея. Жената, която държеше сина му толкова собственически, му напомняше за Юлия. Беше дребна и плетения шал, с който беше покрила косата си не можеше да скрие факта, че тя е особено красива. Къдрави черни кичури оформяха гладкото й овално лице. Устните й бяха пълни и меки като на Юлия. Очите й бяха кафяви — като на Юлия. Тялото й идеално — като на Юлия.

Ако момчето не беше увито в нейния шал, щеше да го грабне от ръцете й.

Той захвърли кесията с монети в краката й.

—    Двеста динарии — изръмжа Атретис.

При тази показност Ризпа отвори уста от изненада. Тя отстъпи назад. Никога не беше виждала толкова каменно, студено и неумолимо лице.

—    Какво, не е ли достатъчно? — студено попита той.

—     Мислиш да откупиш сина си от мен, така ли?

—    Не! Плащам ти за това, за което си се погрижила.

Болезнените думи надигнаха гняв в нея.

—    Пари? Каква компенсация може да бъде това за отнемането на детето, което една жена обича с цялото си сърце? Едва ли можеш да разбереш това. Аз обичам Халев.

—    Халев? — той си спомни за един гладиатор евреин преди много време в Рим, мъж, когото той уважаваше — и когото уби.

—    Това е името му.

—    Не и името, което аз съм му дал.

—    Ти дори не си бил там, за да го кръстиш!

—    Казаха ми, че е мъртъв — каза сурово Атретис и се прокле, че въобще даде някакво обяснение. Това нея не я интересуваше. — Детето е мое, жено. Отвий го и ми го дай.

Ризпа се опита да задържи сълзите си, но те й надвиха.

—    Не.

—    Не?

—    Моля те. Трябва да поговорим.

Атретис се раздразни. Юлия използваше сълзите си, за да получи всичко, което искаше.

—    Нищо няма да можеш да промениш с думите си.

—    Вероятно е станала грешка. Халев има тъмни коси и очи... — гласът й заглъхна, когато погледът му потъмня от гняв, който тя не можеше да разбере.

—    Майка му имаше тъмна коса и тъмни очи — той се приближи към нея и тя направи крачка назад. — Въпреки че мога с пълно право да се съмнявам в думите на майка му — каза цинично той, — нямам никаква причина да подлагам на съмнение думите на нейната прислужница Адаса. Детето е мое!

—    Говориш за него сякаш е някаква принадлежност. Той не е кон, за да бъде продаден или имение, което да смени собственика си — тя се огледа. — Това не е дом. Това е някаква крепост. Какъв живот можеш да му предложиш ти?

—    Това не те засяга.

—    Напротив! Засяга ме и то много. Той е мой син.

—    Никога не е бил твой син, жено. Просто защото едно дете е оставено в ръцете ти, това не го прави твое.

—    Той стана част от мен от момента, когато Йоан го положи в скута ми.

—    Всички жени имат сърце на уличница и аз няма да оставя сина си в ръцете на такава.

Очите й отново се напълниха със сълзи.

—    Нямаш право да съдиш всички жени поради това, което една ти е причинила.

—    Твоето мнение почти не тежи спрямо законното ми право над него — той кимна над бебето и в този момент по гърба й полазиха тръпки.

—    Говориш за законни права. Ами любовта? Къде беше ти, когато майка му е заповядала да го оставят? Защо не го е изпратила на тебе? Ти също не си го искал, нали? Обърнал си му гръб. А говориш за жените! Къде щеше да бъде сега Халев, ако Адаса не го беше намерила? Защо го искаш сега, след като преди изобщо не те е интересувал?

Прииска му се да й извие врата за всички тези въпроси, които събуждаха вина и болка в него.

—    Той е плът от моята  плът!

—    Това че просто защото си прекарал няколко часа в леглото на една жена, не те прави негов баща!

Един мускул трепна на лицето му.

—    Ти дори не си го погледнал — каза тя, като се опитваше да скрие гнева и огорчението си. — Защо го искаш, Атретис? Какво възнамеряваш да правиш с него?

—    Ще го взема с мен в Германия.

—    Германия! Как ти, един сам мъж, ще се грижиш за четиримесечно сукалче през едно толкова дълго и трудно пътуване? Не си ли се замислял малко и за него? Той няма да оцелее!

—    Ще оцелее — каза той със свирепа решителност. — А сега ми го дай!

—    Той е твърде малък...

—    Дай ми го или в името на боговете ще си го взема със сила!

Халев се събуди и започна да плаче. Ризпа усети малките му юмручета да се притискат в нея. С насълзени очи тя погледна към Атретис и разбра, че ще направи точно това, което каза. Не можеше да рискува Халев да бъде наранен. Отпусна наметалото си и протегна детето към него. То заплака по-силно, а ръчичките му махаха във въздуха.

—    Той е гладен.

Атретис се поколеба. Синът му изглеждаше малък и крехък. Той погледна Ризпа и видя мъката й. Сълзи се стичаха безмълвно по бузите й. Без да променя изражението си, той се приближи и взе сина си. Бебето се разплака още по-силно.

Ризпа кръстоса ръце и ги притисна към себе си. Отправи поглед към него и каза:

—    Моля те, Атретис,  не го прави. — Атретис никога не беше виждал толкова мъка в лицето на една жена.

—    Махай се! — каза дрезгаво той.

—    Моля те...

—    Махай се! — извика той и бебето започна да крещи.

Ризпа се обърна и тръгна.

—    И не забравяй това — каза той и ритна кесията с пари към нея.

Тя взе кесията и я захвърли във фонтана, като го изгледа гневно през сълзи.

—    Нека Бог да ти прости, понеже аз не мога!

Тя хвърли един последен поглед към детето и тръгна хлипайки.

Атретис се приближи до вратата и я видя как бяга надолу по стълбите и след това минава през двора. Затвори вратата с крак, още преди тя да е стигнала до портата.

Той погледна неловко към почервенялото лице на сина си и за миг усети някакво съмнение. Погали тъмните коси и гладките бузи. Бебето в ръцете му беше напрегнало мускулите си и плачеше с все сила.

—    Викай колкото си щеш. Ти си мой — каза дрезгаво той. — Не неин. Мой си.

            Той притисна сина си до себе си и го раздруса, но детето не спря да плаче.

—    Лагос!

Слугата се появи почти незабавно.

—    Да, господарю.

Атретис се усъмни, че е  бил скрит зад ъгъла и подслушвал целия разговор.

—    Извикай дойката.

—    Да, господарю — Лагос никога не беше виждал господаря си в някакво неловко положение, но сега с това крещящо бебе в ръце той изглеждаше почти комично.

Когато слугата доведе жената в атриума, Атретис вече изгаряше от нетърпение да й връчи детето.

—    Вземи го. Жената каза, че е гладно — тя го изнесе от стаята и Атретис въздъхна облекчено, докато крясъците заглъхваха.

Лагос видя кесията с монети във водата.

—    Май не ги е взела, господарю?

—    Очевидно не.

Лагос понечи да извади кесията, но бързо сви ръката си, когато Атретис изрева:

—    Остави я! — слугата знаеше по мрачното изражение на Атретис, когато той се обърна и тръгна, че господарят му ще прекара деня в гимнастическия салон.


Една от робините събуди Лагос късно същата нощ.

—    Синът на Атретис... Дойката нещо се тревожи за него...

Лагос се надигна замаяно и последва момичето по коридора. Когато приближиха кухнята, той дочу плача на бебето. Влезе вътре и видя жената да крачи из помещението с вързоп в ръце.

—    Не иска да суче — каза тя На лицето й бе изписано огромно притеснение.

—    И какво искаш да направя аз? — язвително отвърна той, раздразнен от това, че го вдигнаха посред нощ.

—    Трябва да кажеш на господаря, Лагос.

—    О, не. Не аз — поклати глава той. — Достатъчно ми е, че ме събуди посред нощ. Няма доброволно да си сложа главата в устата на лъва — той се прозя и се почеса по главата. — Ще му се прииска да суче, когато огладнее повече — той се обърна и понечи да си тръгне.

Сега бебето беше нейна отговорност.

—    Ти не разбираш. То плаче, откакто господарят ми го даде.

Лагос спря на вратата и погледна назад.

—    Толкова дълго?

—    Да. Дори го усещам как се стопява в ръцете ми. Ако продължава така, най-вероятно ще умре много бързо.

—    Тогава по-добре направи нещо!

—    Точно това се опитвам да ти кажа! Опитах всичко, което знам. Едно такова сукалче има нужда от мляко.

—    А твоето да не е вкиснало, жено? — ядоса се Лагос, без изобщо да има понятие от тези неща. Как щеше да каже на господаря, че дойката няма мляко?

Ядосана, жената отвърна рязко:

—    Нищо му няма на млякото ми. Детето жадува за майчиното си мляко.

—    О, колко жалко! — тъжно промълви той. — Защото тя изобщо не го иска.

—    Пилия каза, че тя чака пред портата.

—    Жената, която донесе детето на Атретис, не му е майка — каза той, след като беше чул разговора в атриума. — И господарят не иска тя да има нищо общо с неговото дете.

—    О... — промълви тя и въздъхна тъжно. След това остави момченцето в креватчето близо до кухненския огън. — Тогава може би е волята на боговете то да умре. Жалко. Красиво бебе е.

Лагос изтръпна.

—    Да не искаш да кажеш, че просто ще го оставиш там?!

—    Направих всичко, което мога.

Като прецени усилията, които Атретис положи, и рисковете, на които се изложи, за да върне детето си, Лагос се изпълни с дълбоко съмнение, че господарят му ще приеме смъртта на детето толкова спокойно.

—    Ще уведомя господаря за ситуацията веднага, щом се събуди. А що се отнася до тебе, жено, препоръчвам ти, ако ти е мил живота, да накараш това бебе да яде, колкото е възможно по-скоро.


Атретис не можа да заспи. Стоеше на балкона и гледаше хълмовете, облени в лунна светлина.

Минаха десет години, откакто беше повел Чатите в бунт срещу Рим. След като бяха разбити, той беше отведен в плен и продаден в училището за гладиатори в Капуа, а след това беше прехвърлен във великия лудус в Рим. Десет години! Един живот.

Дали някои от хората му бяха още живи? Дали брат му — Варус — беше оцелял след битката? Ами Марта — сестра му — и нейният съпруг Усипи? Какво беше станало с майка му? Изгаряше от болка да се върне в Германия и да открие дали някои от любимите му е все още жив. Отпусна се на една пейка и се вгледа в обсипаното със звезди небе. Едва усещаше лекия нощен ветрец. Искаше му се да вдиша свежото ухание на боровете, да пие медовина и бира. Искаше му се да седне с войните около огъня. Искаше отново да е в мир със себе си.

Въздъхна, затвори очи и се запита дали това изобщо е възможно. Искаше да заспи, да забрави всичко, да се върне обратно чак до времето, когато беше дете и бягаше с баща си из горите на Германия. Тогава животът беше толкова изпъстрен и богат, разстлан пред него, готов да бъде грабнат. Той искаше синът му да израсне в гората, див и свободен, какъвто беше самият той, а не опитомен от Рим.

Атретис смръщи поглед и се заслуша напрегнато. Изруга. Все още чуваше детето да плаче по същия начин, както когато го взе от ръцете на вдовицата, а това беше преди часове.

Пое дълбоко въздух и въздъхна бавно. Опита се да насочи ума си към бъдещето и да пренебрегне момента, но това, което постоянно идваше в ума му, беше живият образ на Ризпа със стичащи се по бузите сълзи и очи пълни със скръб.

—    Нека Бог да ти прости, защото аз не мога!

Той затвори очите си и ги стисна. Спомни си нощта, когато Адаса дойде при него при хълмовете и му каза подобни думи:

—    Нека Бог да се смили над тебе.

Отново изруга. В главата му диво се въртяха мисли, които се заплитаха като ръце и крака в схватка.

—    Нека Бог да ти прости.

Звукът, който излезе от гърлото му беше стенание от болка. Оттласна се от пейката с бързината на мощен звяр и се вкопчи в стената сякаш щеше да скочи върху нея. Сърцето му заби лудо и дъхът му зачести.

Отново чу бебето да плаче.

Влезе в стаята си. Тишина. Просна се на леглото си и остана така с широко отворени очи. Все още нищо не се чуваше.

Изпълваше го напрежение, докато накрая той стана и се приближи до вратата. Отвори я със сила и я остави да се блъсне назад в стената. Тръгна по коридора и излезе във вътрешния двор. Заслуша се в тишината и се опита да чуе нещо. Шумеше само фонтанът в атриума. Нищо друго не можеше да се чуе в цялото имение.

Беше среднощ. Бебетата в неговото село често се събуждаха гладни и трябваше да се кърмят. Вероятно това беше всичко.

И все пак неприятното усещане продължаваше да го тормози. Нещо сякаш не беше както трябва. Той не знаеше със сигурност какво е, но го чувстваше. Беше се научил да вярва на инстинктите си, докато се биеше на арената, и сега не можеше да ги пренебрегне.

Изруга под носа си и тръгна по горния коридор, а след това и надолу по стълбите. Трябваше му само да види сина си и щеше да успокои ума си. Къде беше завел Лагос тази дойка?

Той отваряше вратите и надникваше в празните стаи, докато отиваше към задната част на имението. Чу стъпки, и когато сви зад един от ъглите, видя Лагос с малък газеник в ръка. Слугата подскочи изненадан, а след това бързо се приближи до него.

—    Господарю, тъкмо идвах...

—    Къде е синът ми?

—    В кухнята е. Тъкмо идвах да видя дали си буден.

—    Къде е кухнята?

—    От тук, господарю — каза Лагос и тръгна пред него с лампата.

—    Какво има? — заповеднически попита Атретис, опитвайки се да накара човека пред себе си да върви с по-бърза крачка.

—    Не иска да суче. Плаче, откакто... от... от тази сутрин.

Атретис не каза нищо. Сега вече чуваше детето и този звук пронизваше сърцето му. Последва Лагос в кухнята и веднага го удари някаква ужасна воня. Бебето беше в кошарата си. Почти се беше зазорило и за това готвачът приготвяше маята за хлябовете.

Той се приближи до бебето и надникна.

—    Болен ли е?

—    Не мисля, че е болен,  господарю — каза дойката раздразнено.

—    А какво всъщност мислиш?

Тя се разтрепери от страх. Господарят й изглеждаше дори по-свиреп, отколкото се говореше за него. Спомни си предупреждението на Лагос и се уплаши, че той ще обвини нея за състоянието на детето. Не смееше да му каже, че детето може и да умре поради това, че го е взел от жената, която го е откърмила.

—    Бебетата са много крехки, господарю. Понякога се разболяват и умират без видима причина.

—    Той беше добре тази сутрин.

Атретис се обърна към нея и тя се отдръпна предпазливо назад.

—    Не е спрял да плаче, откакто Лагос го предаде в ръцете ми, господарю. Направих всичко, което мога, но то все още не иска да суче.

Той се намръщи и погледна към сина си. Наведе се и го вдигна. Лекият плач се превърна в крясъци, които го прободоха дори по-лошо от който и да е меч преди това.

Лагос никога не беше виждал господаря си толкова уязвим.

—    Какво да правим? — каза Атретис, като държеше бебето в ръце. Той започна да върви бавно из стаята. — Няма да го оставя да умре.

—    Можем да изпратим да извикат майка му — каза Лагос и веднага съжали за думите си при погледа, който Атретис му хвърли. — Искам да кажа жената, която го доведе тук, господарю — бързо се поправи той.

Атретис продължи да върви из стаята. Той погали бузата на детето и то веднага обърна глава и отвори уста.

—    Ето — сепна се той. — Сега е гладен. Нахрани го.

Дойката видя, че няма друг начин да го убеди. Взе детето, седна и му даде да суче. Бебето тъкмо започна и веднага отдръпна глава назад, като заплака още по-силно, а млякото се стичаше от устата му. Тя погледна нагоре към Атретис.

—    Виждаш ли, господарю?

Атретис прокара длан през косата си. Той беше отговорен за смъртта на повече от сто и петдесет човека. Щеше ли да понесе и отговорността за собствения си невръстен син? Стисна очи и се обърна. Имаше само един изход от ситуацията.

—    Събудете Сила! — заповяда той. Дойката се наметна и отиде да остави бебето обратно в кошарата.

—    Дай ми го — ядосано каза Атретис, когато я видя колко бързо оставя задълженията си. — Сигурно си го увила много стегнато — той седна и сложи бебето на коленете си. Развърза пелената, увита около него. Кожата на детето беше бледа и покрита с петна. От студения въздух бебето инстинктивно намокри краката на Атретис. Той се отдръпна изненадан и прокле.

—    Това постоянно се случва,  господарю — веднага се намеси дойката. — Искаш ли да го взема?

Атретис се вгледа в сина си.

—    Не — каза той с мрачна усмивка на лице. — Мисля, че ми казва какво мисли за мене.

Сила влезе в стаята с подпухнали от пиене и безсъние очи и лице.

—    Лагос каза, че си искал да ме видиш, господарю.

—    Отиди в Ефес. Югоизточно от Артемидона и библиотеката има една улица с инсули от двете страни. Влез в тази от запад. На втория етаж, четвъртата стая от дясно живее вдовицата, наречена Ризпа.

—    Жената, която донесе бебето тази сутрин?

—    Да. Доведи я тук колкото е възможно по-скоро.

—    Тя изобщо не е тръгвала, господарю.

—    Какво? — погледът на Атретис потъмня. — Какво искаш да кажеш с това “тя изобщо не е тръгвала”? Аз лично я изгоних!

—    Тя напусна имението, господарю. Излезе през портата и седна от другата страна на пътя. От тогава все стои там.

Атретис сбърчи вежди раздразнен и в същото време облекчен.

—    Доведи я.

Сила веднага излезе.

Ревът на бебето опъваше нервите му. Атретис се разходи за малко из стаята, а след това седна с бебето в скута си.

—    Защо толкова се бавят? — измърмори той с чувството, че държи горещи въглени в ръце. Тихи стъпки се чуха по външния коридор и не след дълго вдовицата се появи на вратата.

Тя влезе в кухнята замръзнала и подпухнала от плач. Атретис очакваше жената да го нападне с всякакви обвинения, но тя не направи нищо подобно. Не каза нищо, освен “Халев” — промълви  го тихо, докато вървеше бавно през стаята. Усмихнат Атретис предаде бебето в нейните ръце. Докато Ризпа люлееше детето в скута си, то продължи да плаче, но гласът му беше различен. Тя се обърна, свали наметалото си,  развърза едното рамо на туниката си и започна да кърми бебето.

Цялата кухня утихна.

Дойката въздъхна дълбоко с огромно облекчение.

—    Едно бебе познава своята майка.

Атретис рязко се изправи.

—    Махай се!

Тя хлъцна уплашено и веднага напусна стаята. Атретис премести гневния си поглед върху Лагос и Сила и ги освободи с един знак с глава.

Отново тишина се разстла из кухнята и той се намери сам с вдовицата, която кърмеше сина му. Закачи с крак един стол и го придърпа към огъня.

—    Седни.

Жената се подчини на думите му, без да го поглежда. Главата й беше наведена над детето и тя тихо му шепнеше нещо, докато то сучеше.

Атретис нервно крачеше из кухнята. Накрая спря и се облегна на тезгяха. Стисна зъби и се обърна към нея. Тя беше отпуснала леко наметалото си върху рамото и беше наместила бебето удобно пред себе си. Той забеляза, че туниката й беше напоена с кърма.

Ризпа нежно премести Халев и остана така, както беше развързала рамото на туниката си. Усети погледа на Атретис и това я притесни. Тя за секунда го погледна и отново сведе поглед.

Изненадан, Атретис видя, че бузите й поруменяха. Колко години бяха минали, откакто не беше виждал жена, притеснена от каквото и да било! Тя се обърна с гръб към него, присъствието му я безпокоеше. Той нямаше намерение да я остави сама с неговия син.

Ризпа буквално усещаше погледа му да пълзи по гърба й. Можеше да усети и жегата на гнева му.

—    Казах ти да си тръгнеш.

—    Пътя не е твой.

Той се изсмя.

—    А да не би синът ми да е твой?

Ризпа го погледна през рамо и видя в лицето му нещо, което както й се стори, той предпочиташе да скрие. Атретис сви устни и я погледна в очите, но този път тя не сведе поглед.

—    Имах доста време за мислене — каза тихо тя.

—    За какво?

—    Аз знам много малко за тебе. Само бегли епизоди от жестокия живот, който си водил.

Усмивката му беше студена и насмешлива.

 Тя погледна обезпокоена към Халев. Детето скоро щеше да заспи на гърдите й. То беше толкова красиво и толкова ценно за нея. Все пак тя знаеше, че колкото по-усилено протяга ръка към него, толкова по-решителен ще бъде Атретис в стъпките си да й го отнеме.

Ризпа леко премести Халев и той инстинктивно отвори уста и се вкопчи в нея. От устата му потече малко мляко и тя веднага го изчисти от бузата му. Целуна го и го положи на коленете си, за да завърже туниката си. Все още усещаше погледа на Атретис.

Тя намести наметалото си, така че да покрива намокрената част от туниката й, и си спомни как когато влизаше в къщата и чу Халев да плаче, млякото й беше потекло. Бог наистина беше чудесен! Вдигна Халев на рамото си и погали гръбчето му. Направи няколко бавни крачки като в същото време го люлееше. Беше топъл и отпуснат. Тя погледна към Атретис и видя объркването и тревогата му.

В този момент Ризпа си спомни историята за цар Соломон и за двете жени, които се карали за едно дете. Истинската майка предала детето на другата само за да спаси живота му.

Майката на Халев е искала той да умре. А този човек! Не беше виждала никой толкова красив  в същото време толкова безскрупулен мъж. Чертите му сякаш бяха изваяни от изкусен скулптор. Всичко в него подчертаваше абсолютно мъжество. Нямаше и намек за някаква мекота и нежност. Изражението му беше неумолимо. Но такъв ли беше самият той?

О, Господи, смекчи сърцето му към мене.

С разтуптяно сърце Ризпа се приближи и застана пред него. Протегна в ръцете си спящия му син и промълви:

— Ето, вземи го.

Той сбърчи вежди и се изправи. Погледна я с присвити очи и взе детето. Халев се събуди веднага и започна да плаче. Ризпа видя как остра болка прониза лицето на Атретис.

—    Дръж го близо до сърцето си — каза тя, като се бореше със сълзите си. — Да, точно така. Сега го погали по гърба.

Ръката му изглеждаше огромна в сравнение с гърба на Халев. Атретис държеше сина си неловко в очакване жалният плач да се превърне в писък.

—    Моля те да ми простиш, Атретис — каза Ризпа и наистина го мислеше. — Понякога езикът ми е като огън. Съжалявам за грубите думи, които ти казах. Нямах право да те съдя.

Първоначално Атретис се изненада, но после по устните му се изви цинична усмивка.

—    Да, сигурно — измърмори той.

Защо трябваше да й вярва, след като се беше държала по този начин?

Тя погледна към Халев в силните ръце на Атретис и осъзна колко крехък изглеждаше той там. Нещо сякаш беше застанало в гърлото й и тя наведе глава, а по бузите й се стекоха сълзи.

Атретис се вгледа внимателно в нея объркан от чувството, напиращо в душата му. Кафявите й очи бяха изпълнени с изтощение, по бузите й се беше наслоил прах, през който сълзите си бяха проправили път. Тя погледна към него с изпълнено с молба изражение.

—    Знам, че според всички закони на Рим Халев е твой и можеш да правиш с него каквото пожелаеш — каза тя с треперещ глас, — но те моля да помислиш за неговите нужди. — Той не каза нищо и сърцето й посърна. — Халев и аз сме обвързани толкова силно, сякаш е излязъл от моята утроба.

—    Ти не си негова майка.

—    Аз съм единствената майка, която той познава.

—    Всяка жена, която съм срещнал след оковаването ми във вериги от Германия, е била уличница, освен една. Ти не се различаваш от повечето жени.

Тя уви наметалото около раменете си, почувствала студ от гнева в сините му очи. Нямаше значение, че я заклеймява, без дори да я познава. Други неща значеха много повече за нея.

—    Халев ще се събуди след няколко часа. Ако все още не иска да приеме кърмачката, изпрати слугата си отново. Аз ще бъда навън пред портата.

Изпълнен с изненада, Атретис я проследи, как си тръгва. Сбърчи вежди и се заслуша в отекващите по тъмния коридор стъпки. Почувства някакво неясно безпокойство. Седна и се вгледа в спящия си син.

Атретис мина по пустия двор, освободи Галий с една гримаса и отвори с крак портата. Излезе навън и се огледа наоколо. Вдовицата беше точно там, където каза, че ще бъде, облегнала гръб на стената. Беше свила колене, стоеше свита на две и бе увила шала около себе си, за да се топли.

Когато сянката му падна върху нея, тя се събуди и вдигна глава. Около очите й имаше тъмни кръгове.

Атретис стоеше над нея с ръце на кръста.

—    Дойката опита отново снощи, но без успех — каза той с нотка в гласа, която прехвърляше вината на нея. — Ела да го нахраниш.

Ризпа забеляза, че той е дошъл да даде заповед, а не да я помоли. Тя се надигна схванато, тялото я болеше от дългото стоене на студа. Халев не беше единственият гладен. Тя не беше яла нищо, откакто напусна Ефес вчера сутринта.

—    Ще останеш — каза Атретис с тон, който й даваше да разбере, че е взел решението независимо от това дали тя иска или не. Тя се усмихна с облекчение, благодари към небето и го последва в имението. — Сила ще отиде да вземе нещата ти — той се обърна и видя усмивката й. — Не мисли, че си спечелила.

—    Няма да се нахвърля върху Халев, сякаш е кокал между две кучета — каза тя, докато го следваше през атриума. Вече чуваше плача на бебето. — По-добре ще е да остане с мене.

Атретис спря и я погледна свирепо.

—    Кракът ти няма да стъпи извън тези стени с него.

—    Нямах предвид това. Исках да кажа да е с мене в стаята ми, където да го наблюдавам и да откликвам веднага на нуждите му.

Той се поколеба.

—    Както искаш — намръщено отвърна той. — Доволна ли си?

Тя погледна изсеченото му лице и забеляза, че гордостта му е наранена. После помоли за нещо, което я накара да се почувства като просяк:

—    Може ли да получа нещо за ядене и пиене?

Той вдигна вежди, когато осъзна нейното състояние.

—    Кажи на Лагос какво искаш и той ще се погрижи да го приготвят — той се усмихна надменно. — Гъши дроб, угоено телешко, щраус, вино от северните провинции? Каквото ти е по вкуса. Обзалагам се, че каквото и да пожелаеш ще се намери.

Ризпа стисна устни и сдържа гнева си. Всеки рязък отговор само щеше да допринесе за допълнителни дрязги, а тя вече беше нанесла достатъчно рани с необуздания си език.

—    Хляб, леща, плодове и разредено вино са ми напълно достатъчни, господарю. Освен от храна нямам нужда от нищо друго.

—    Ще получаваш по един динарий всеки ден, докато си в това имение — каза той, докато вървяха по коридора към кухнята.

—    Няма да ми се плаща за...

Тя се стресна, когато Атретис спря и рязко се обърна към нея. Наведе се и доближи лицето си до нейното.

—    Динарий на ден — каза той през зъби и нещо в очите му проблясна. — Така ще разбереш, че тук си наета. Когато синът ми се отбие, ти си тръгваш!

Ризпа не почувства унижението. Поне година със Халев — помисли си тя и отново благодари за това на Бог. Вече не плачеше. Надяваше се на това, че за една година можеха да се променят много неща и не на последно място от тях беше сърцето на един мъж.

Атретис присви очи. Жената не направи опит да отвърне и той бавно се изправи. Беше стъписвал мъже дори с по-малко гняв, отколкото й беше показал, и все пак тя стоеше безмълвна, с чист поглед, който го гледаше без колебание.

—    Знаеш пътя.

Ризпа пристъпи покрай него и мина през помещението.

Изумен от грацията и достойнството й, Атретис я проследи, докато тя влезе в кухнята.

Минута по-късно бебето спря да плаче.


Серт се облегна на една врата на източната стена на имението и се усмихна вперил поглед в далечината към Атретис.

—    Поддържа кондиция — каза той, докато наблюдаваше как германецът бяга по скалистите склонове.

Галий се изсмя:

—    Не мисли, че е точно така. Атретис се поти, за да прогони всички онези демони от главата си.

—    Дано боговете да не допуснат това —каза Серт през едва забележима усмивка. — Тълпата го желае. Никой досега не я е възбуждал така, както той го прави.

—    Забрави за тези свои мисли. Той никога няма да се върне.

Йониецът отвърна със смях:

—    На него също му липсва. Може би няма да си го признае все още, дори и на себе си, но някой ден ще го направи.

Серт се надяваше това да е по-скоро. Иначе той трябваше да измисли начин да го върне, което изобщо не беше трудно, когато насреща беше някой в толкова добра форма като гладиатор, че да не е способен да се осъществи в нито една друга област. А гладиатор със страстта и харизмата на Атретис струваше цяло състояние!

Атретис прехвърли и последния хълм преди имението. Германецът се намръщи, веднага щом зърна Серт, който от своя страна изобщо не се обиди от това. Дори се усмихна.

Атретис забави ход, вдигна тежестите от себе си и ги захвърли настрани, докато минаваше покрай Серт в празния двор на къщата.

—    Какво правите тук? — каза той, без да се спира.

Атретис го последва с по-небрежна стъпка.

—    Дойдох да видя как оползотворяваш свободата си — каза той, като се опитваше да вмъкне малко хумор. Познаваше гладиатори от двадесет години и сега виждаше, че спокойният живот започваше да действа изнервящо на Атретис. Веднъж преживял на арената възбудата от жаждата за кръв, човек  не можеше да напусне този живот, без да загуби една огромна част от своята природа. Той виждаше как същата тази природа напираше в германеца, въпреки че самият Атретис все още не го осъзнаваше. Веднъж Серт беше наблюдавал как един тигър се разхожда в клетката си. Сега виждаше същата атмосфера да витае около Атретис.

Атретис влезе в баните, хвърли туниката си и се потопи във фригидариума. Серт също се вмъкна и застана на мраморната пътека покрай стената. Наблюдаваше Атретис с възхищение. Той беше въплъщение на силата и мъжествеността. Нищо чудно, че жените крещяха, когато го видеха. Атретис излезе от другата страна на басейна с едно гъвкаво изтласкване. Водата се стичаше по великолепното му тяло. Серт се гордееше с него.

—    Те все още зоват името ти, знаеш това.

Атретис наметна една кърпа и я стегна през кръста си.

—    Дните ми на битки приключиха.

Серт се усмихна. Черните му очи проблеснаха подигравателно.

—    Няма ли да предложиш вино на приятеля си?

—    Лагос — извика Атретис и направи знак.

Лагос наля вино в една сребърна чаша и я поднесе на Серт. Той я вдигна за тост.

—    За твоето завръщане на арената — каза той и отпи, без да се притеснява от присвитите устни и погледа на Атретис. После бавно свали чашата. — Дойдох с едно предложение.

—    Запази си го.

—    Първо ме чуй.

—    Казах, запази си го!

Серт леко разлюля чашата си с вино в кръг.

—    Страх те е, че можеш да промениш решението си?

—    Нищо не може да ме накара да се бия отново на арената.

—    Нищо? Предизвикваш самите богове, Атретис. Това изобщо не е мъдро. Не забравяй, че Артемида те призова в Ефес.

Атретис се изсмя подигравателно.

—    Ти плати цената на Веспасиан. Ето това ме доведе тука.

Серт се почувства оскърбен, но реши, че е по-добре да отмине подобно богохулство.

—    Може би ще ти хареса новината, че Веспасиан е мъртъв.

Атретис веднага обърна поглед към него.

—    Убит, надявам се — той щракна с пръсти. — Вино, Лагос. Напълни чашата догоре. Искам да празнувам.

Серт леко се засмя.

—    Е, може би няма да ти е приятно да чуеш, че е починал от естествена смърт. Разбира се не липсваха такива като тебе, които желаеха поне да е болен, особено от старата аристокрация, които споделяха сената с провинциалистите от Испания. Говореше се, че бащата на Веспасиан е бил испански бирник, но всъщност кой знае...

—    И на кого му пука?

—    Представям си ония в Испания. Изглежда той ги покровителствуваше. Даде римски права както и римско гражданство на всички магистрати — той се изсмя. — Нещо, което едва ли подхождаше на всички онези стари фамилии, които смятаха Веспасиан за плебей — той отново вдигна чашата си. — Въпреки родословието си, той беше велик император.

—    Велик? — Атретис изруга и изплю на плочките виното от устата си.

—    Да, велик. Може би най-великият след Юлий Цезар. Въпреки репутацията си на сребролюбец, данъчните реформи на Веспасиан спасиха Рим от финансов крах. Философията му беше първо да възстанови стабилността на разклатената държава, а след това да я накара да разцъфти. Той успя да направи доста от това. Форумът и храмът на мира стоят в Рим като паметник на неговите усилия. Жалко, че не можа да довърши колосалната арена, която беше започнал да гради върху основите на Златния дом на Нерон.

—    Да бе, колко жалко — саркастично допълни Атретис.

—    Знам, че го мразеше. И то с основание. Все пак неговият братовчед беше този, който потуши бунта в Германия.

 Атретис му хвърли тъмен поглед.

—    Бунтът не е потушен.

—    Напротив, Атретис. Доста дълго си живял далеч от родината си. Веспасиан се присъедини към Агрий Дециматис в южна Германия и прекъсна достъпа от север през Рейн при Базел. Сега германците са твърде разединени, за да бъдат някаква заплаха за Рим. Той беше военен гений. —Серт забеляза, че на Атретис въобще не му е приятно да слуша подобни изявления за сънародниците си. Те само разпалваха омразата му. Точно това целеше и Серт. Да поддържа огъня. — Може би си спомняш малкия му син — Домициан?

Атретис го помнеше твърде добре.

—    Мисля, че той уреди последната ти схватка в Рим — каза Серт небрежно, като вкара ножа още по-дълбоко. — По-големият му брат, Тит, е настоящият император.

Атретис надигна чашата си.

—    Военната му кариера е впечатляваща, каквато бе и на баща му — продължи Серт — Тит потуши бунтовете в Юдея и разруши Ерусалим. Като се изключи неуспешният му опит да се присъедини към еврейската принцеса Береника, кариерата му е придружена от попътен вятър. Pax Romana на всяка цена. Можем само да се надяваме, че талантът му се простира и в административната област.

Атретис остави празната си чаша и взе друга кърпа от полицата. Изсуши си косата и изтри горната част от тялото си.

Серт го наблюдаваше с прикрито задоволство.

—    Носи се слух, че си бил в града преди няколко нощи — каза той, сякаш говори за някаква незначителна случка.

 Не спомена, че Галий е потвърдил този слух, въпреки че той не знаеше причината за тази тайна визита. Нещо важно трябваше да е било и Серт искаше да го узнае. Можеше да се окаже в полза на връщането на Атретис към арената.

—    Отидох да се поклоня на боговете, а вместо това попаднах на тълпата— тази лъжа доста лесно се удаде на Атретис.

Серт видя в това възможност, която реши веднага да грабне:

—    Познавам проконсула много добре. Сигурен съм, че една дума е достатъчна, за да имаш около себе си легионери на разположение. Ще можеш да виждаш  града всеки път, когато пожелаеш, и да почиташ нашата богиня винаги, щом ти се прииска, без да се тревожиш дали ще оцелееш след това или не.

Серт се зарадва в себе си. Мерки като тези, които предлагаше, щяха да привлекат внимание. Веднъж щом Атретис бъде забелязан, вълнението на тълпата щеше да се разнесе като треска, а такава треска можеше да сгорещи студената кръв на Атретис. Нека чуе как тълпите викат името му. Нека види как все още го боготворят.

—    Искам тълпата изобщо да забрави, че съм съществувал някога — каза Атретис. Машинациите на Серт не го бяха подвели. —  А мерките, които ти предлагаш, просто ще възбудят техния апетит, нали? — той погледна към него и повдигна вежда.

Серт се усмихна и поклати глава.

—    Атретис, скъпи приятелю, потресен съм от това, че не ми вярваш. Нима не съм мислил винаги в твой интерес?

Атретис се изсмя студено.

—    В случаите, когато той съвпада с твоя?

Серт прикри раздразнението си. Остроумието и схватливостта на Атретис винаги бяха проблем. Успехът му на арената никога не зависеше само от физическата му мощ и от смелостта му. Атретис беше изненадващо интелигентен за германски варварин. Комбинацията от омраза и проницателност беше опасна, но го правеше много по-вълнуващ.

—    Можем да уредим нещо по-близо до твоите желания и виждания — каза Серт.

—    Желанието ми е да остана сам.

Серт не се предаде. Той познаваше Атретис по-добре, отколкото гладиаторът познаваше сам себе си. Знаеше го и като роб и като свободен.

—    Оставиха те на мира — каза той, докато Атретис свали кърпата от себе си и навлече една чиста тъкана туника. Той беше най-добре сложения мъж, когото Серт някога бе виждал. — За няколко месеца. Май усамотението ти е харесало?

Атретис препаса дебел кожен пояс с медни копчета и погледна Серт с толкова студен поглед, че той веднага разбра, че за днес беше съвсем достатъчно. Не остана разочарован от неуспеха си да накара Атретис да се съгласи с връщането си на арената. Щеше да има и други възможности. Щеше да се възползва от всяка една от тях, когато им дойдеше времето. Серт махна с ръка.

—    Много добре — каза той и се усмихна. — Ще си говорим за нещо друго.

Серт напусна час по-късно, но не и преди да покани Атретис на един от пировете преди игрите. Не пропусна да отбележи, че проконсулът на Рим няма търпение да изкаже уваженията си. Атретис усети нещо като предупреждение в себе си. Никой не пренебрегваше властимащ в Рим без някакви последствия от това, но все пак той отказа. Серт стана по-директен.

—    Трябва да си много внимателен с обидите към неподходящия човек.

—    Научил съм много неща по време на моето робство, Серт. Дори и самият Цезар се страхува от тълпата. А както и ти сам знаеш, тълпата все още ме обича.

—    Ти си също и достатъчно мъдър, за да знаеш, че тълпата е като непостоянна жена. Стой далеч от нея достатъчно дълго и тя ще те забрави. Между другото, това, което тълпата най-много иска, е да те види да се биеш отново.

Атретис не каза нищо, но Серт забеляза, че думите му го жегнаха. Добре. Докато слизаха по стълбите, той видя една млада жена с бебе в ръце да се разхожда на слънце в празния двор пред къщата. Първоначално я помисли за Юлия Валериян и доста се изненада. Неговите хора му бяха казали, че връзката им е приключила преди няколко месеца. Бяха го информирали също, че Юлия Валериян чака дете, за което се говорело, че е на Атретис. Той им беше наредил да наблюдават къщата до раждането. След това му бяха предали, че детето е захвърлено на някакви скали да умре. Жалко. Ако детето беше на Атретис и бе живо, това щеше да се окаже доста полезно.

Серт спря, обърна глава към младата жена и я загледа с открит интерес. Беше дребна и с доста красиво тяло. Тя гледаше към тях. Усмивката на лицето му се разшири. Тя се обърна и се изгуби зад ъгъла на къщата.

—    Винаги си имал усет за красотата — възхитено погледна той Атретис. — Коя е тя?

—    Слугиня.

Серт забеляза как Атретис се отдръпна раздразнено и се зачуди защо. Той отново погледна към мястото, където се разхождаше жената и попита с любопитство:

—    А детето? Твое ли е?

—    Детето е нейно.

Серт не каза нищо, но в прозорливия му ум попадна семето на размишленията и хипотезите.


Ризпа се обърна и видя Атретис да върви към нея. Знаеше, че е ядосан. Всичко в него издаваше лошото му настроение. Тя притисна Халев в скута си. Недоумяваше с какво не му беше угодила този път.

—    Няма да напускаш къщата, освен ако аз не съм ти казал!

—    Искаш да направиш сина си затворник ли, господарю? — каза тя, като се опитваше да запази спокойствие.

—    Искам да го пазя!

—    Както и аз, Атретис. Аз съм зад стените.

—    Ще стоиш в къщата!

—    Какво лошо може да му се случи навън? Имаш пазачи...

—    Жено, ще правиш каквото аз ти кажа!

Ризпа настръхна при заповедния му тон. Този мъж беше невъзможен! Тя никога не се чувстваше добре, когато някой й заповядваше да се подчинява. Шимей винаги се беше отнасял с нея много по-внимателно, отколкото този дебелоглав германец.

—    Ако това, което казваш, е основателно, ще се подчиня. В този случай — не е.

Очите му се присвиха застрашително.

—    Опитай да ме притиснеш и веднага ще те изхвърля през онази порта.

Тя го погледна право в очите.

—    Не, няма да го направиш.

Атретис усети горещина по лицето си.

—    Какво те кара да си толкова сигурна?

—    Това, че си толкова загрижен за доброто здраве на Халев, колкото и аз. Не знам защо си толкова ядосан, Атретис. Гледаше ме как разхождам Халев из двора вчера и онзи ден и нямаше никакви възражения за това, а днес изглеждаш като пъпеш, готов да се пръсне.

Атретис едва се сдържаше да не избухне. Тя беше права, а това само го вбесяваше още повече. Той я беше наблюдавал вчера, а също и онзи ден и това му беше доставило огромно удоволствие, а и на Серт днес — също. Ризпа беше красива и изпълнена с женствена грациозност. Сега просто беше кипнал. Ризпа знаеше, че заради сина си той нямаше да я изхвърли навън. Ръцете му силно желаеха да я удушат. Беше видял замисления поглед на Серт, преди да си тръгне.

Ризпа забеляза противоречивите емоции по лицето му. Гневът му започваше да взима връх. Трябваше да си замълчи,  да влезе във вилата и да отложи за друг път изказването на мнението си.

—    Какво се е случило, че предпочиташ да държиш Халев в къщата?

Атретис наблюдаваше как синът му си играе с туниката й и я дърпа.

—    Достатъчно е, че ти заповядах.

—    Трябва ли отново да минаваме през това? — каза тя с пресилено спокойствие. — Има ли нещо общо с приятеля ти, който беше тук?

—    Той не ми е никакъв приятел! Името му е Серт и е организатор на Ефеските игри.

—    О, дошъл е да говорите за нови битки, нали?

—    Да.

Тя сбърчи вежди.

—    Склони ли те?

—    Не.

Ризпа усети, че зад гнева му има нещо много сериозно, нещо различно от обикновената мъжка гордост.

—    Трябва да ми кажеш къде се крие опасността. Явно съм допуснала грешка, но не знам точно с какво.

Той не виждаше друг начин да убеди тази ината жена, освен да й каже истината.

—    Ако Серт намери начин насила да ме накара да се бия отново, ще го направи. Той ме попита коя си ти. Аз му казах, че си една от прислужниците. Тогава той попита за него — той кимна към сина си.

Сърцето й се разтуптя и тя усети опасността.

—    И?

—    Казах му, че детето е твое.

Тя ахна и устните й се извиха в усмивка.

—    Това сигурно те е задавило.

—    Мислиш, че всичко това е забавно? — каза той през зъби.

Ризпа въздъхна. В друга ситуация той не би могъл да мисли трезво през зачервената мъгла на надигащия се в него гняв.

—    Не — каза спокойно тя. — Не мисля, че е забавно. Мисля, че е много сериозно и ще направя каквото кажеш.

Нейното отстъпване просто подкоси краката му. Останал без думи и напълно объркан, Атретис остана да я гледа как се отдалечава. Тя се скри зад ъгъла на къщата. Все още жаден за една добра битка, той я последва. Настигна я, когато влизаше през задната врата. Тя го чу и се обърна назад.

—    Искаш ли да поиграеш малко със сина си?

Атретис тъкмо прекрачи прага и замръзна.

—    Да играя? — каза той и отстъпи назад.

—    Да, да играеш.

—    Нямам време.

—    Всичко, което имаш е време — каза тя и влезе в помещението, където се намираха баните.

—    Какво ми каза?

Тя се обърна към него.

—    Казах, че всичко, с което разполагаш, е време. Би се забавлявал повече, ако играеше със Халев, отколкото ако бягаш по хълмовете, ако скачаш по скалите или прекарваш часове във вдигане на тежести и в това да издевателстваш над пазачите си.

Гореща вълна обля лицето на Атретис.

—    Ето — каза Ризпа и преди той да успее да измисли достатъчно язвителен отговор, тя бутна бебето в ръцете му.

В душата му се надигна вълна от гняв.

— Къде отиваш?

—    Трябва да намеря малко чист лен. Халев е прогизнал в тези пелени — тя успя да прикрие усмивката си и изчезна от погледа му.

Атретис направи отвратена гримаса. Веднага усети влагата, проникваща през току-що облеченият му чист халат. Когато синът му започна да смуче гърдите му, Атретис го дръпна настрани.

—    Гладен е! — извика той след Ризпа.

Ризпа спря под арката.

—    Спокойно, Атретис. Не е чак толкова гладен — тя се изсмя и гласът й отекна като музика в мраморните плочи из помещението. — Пък и не вярвам да пуснеш много кръв, поне докато няма много зъби.

Сам със своя син, Атретис вървеше нервно нагоре-надолу из стаята. Халев започна да се върти и изглеждаше готов да заплаче. Затова Атретис отново го притисна до себе си и по гърба му изби студена пот. Каква ирония, уж беше срещал смъртта стотици пъти, но никога не беше изпитвал този панически страх, който усещаше при контакта с това бебе — неговото бебе.

С крехките си  мънички пръстчета Халев сграбчи плочката от слонова кост, която висеше на златната верижка около врата на Атретис, и напъха единия й край в устата си.

Доволен Атретис дръпна от устата на сина си златната верижка с плочката, удостоверяваща свободата му. Пъхна я бързо в туниката си извън погледа на детето и изръмжа нещо за жените, които зарязват бебетата си. Устните на Халев се нацупиха.

—    Не започвай да ми плачеш сега — смъмри го той.

Детето отвори широко уста.

—    В името на боговете, не — простена Атретис. Той изтръпна при пронизителния писък, който се разнесе в следващия момент. Как беше възможно толкова мъничко същество да вдига такъв голям шум. — Много добре. Ето, яж го! — каза той и измъкна верижката от халата си, като я размаха съблазнително пред него. Все още разреван, Халев грабна плочката и тутакси я задъвка.

Атретис занесе сина си до една маса за масаж и го остави върху нея.

—    Ризпа!

Името й отекна в камъните и гравираните стени. Халев се стресна, изпусна плочката и отново закрещя. Атретис стисна зъби и пое дълбоко въздух. Разви пелените на детето и ги захвърли в една купчина до стената.

—    Имаш нужда от баня, синко. Вониш.

Той го вдигна и го занесе до басейна. Веднага щом усети топлата вода на тепидариума да обгръща тялото му, Халев спря да вика. Започна да гука щастливо, сграбчи отново златната верижка с плочката и заудря с нея гърдите на Атретис, пръскайки вода навсякъде.

Атретис го хвана под мишниците и започна да го потапя във водата и да го издига навън. Халев се чувстваше много щастлив при този свой първи контакт с водата. Изражението на Атретис омекна и той се усмихна. Започна да разглежда Халев, докато детето пляскаше във водата. Имаше очите и косата на Юлия. Той сбърчи вежди и се зачуди колко ли още от нея беше наследил.

Ризпа застана на входа на помещението с ленени пелени в ръка.

—    Извика ли ме, господарю? — попита тя. След това се приближи към басейна и видя как той мие Халев. Засмя се. — Това е бебе, Атретис, не са военни доспехи.

—    Имаше нужда от баня — отвърна той.

Ризпа пламна от притеснение, когато Атретис изкачи стъпалата на басейна — мокрият ленен халат беше прилепнал по тялото му. Въпреки, че той ни най-малко не изглеждаше притеснен от това, че разкрива нещо от себе си, тя се почувства неловко. Веднага обърна поглед към изпъстрените със фрески стени и ги заразглежда, въпреки че не схващаше нищо от тях.

За разлика от топлата вода, студеният въздух не се хареса на Халев и той отново започна да недоволства.

—    Вземи го — каза Атретис и подаде детето в ръцете й.

Ризпа преметна пелените през рамо и взе бебето с облекчение, че намери с какво да се занимава. Тя целуна Халев по мократа буза.

—    Изкъпа ли се хубавичко? — попита тя и се засмя, после го подхвърли леко няколко пъти, докато вървеше към масата за масаж.

Атретис стоеше и я наблюдаваше. Беше забелязал как Ризпа се притесни, когато той излезе от водата, и как погледът й веднага се стрелна встрани. Спомни си и как се беше притеснила в деня, когато трябваше да накърми бебето в негово присъствие. У тази жена изглежда имаше странно съчетание от противоположности: тя бе огнена и бунтовна, не се страхуваше да го предизвика, а в същото време изпадаше в болезнено притеснение при вида на мъжкото тяло.

Гласът й беше мек и приятен. Тя се смееше, навеждаше се напред и оставяше Халев да хваща пръстите й. Целуваше го по гърдичките и духаше с издути бузи пъпа му. Бебето отново започна да издава онези странни радостни звуци. Атретис леко се усмихна и се приближи да гледа как сина му рита във въздуха и маха щастливо с ръчички. Ризпа не обърна внимание на присъствието му и продължи да говори на детето през цялото време, докато го повиваше, но когато го вдигна, тя погледна към Атретис. Изражението й издаваше някаква предпазливост.

Пулсът му се ускори, а с него нарасна и подозрението му. Беше виждал красиви тъмни очи като нейните преди.

Ризпа се притесни от настоятелността на погледа му, който докосваше някаква нейна дълбоко скрита инстинктивност. Но погледът му се плъзна надолу по нея, тя цялата се обля в топлина. Отстъпи назад и притисна Халев като щит пред себе си.

—    Ще ме извиниш ли, господарю? — каза тя нетърпелива да отведе Халев и да избяга от този настойчив поглед.

—    Не, няма.

Тя запримигва с очи.

—    Господарю.

—    Заведи го в триклиниума.

—    Защо?

—    Има ли нужда да ти обяснявам?

Тя се поколеба несигурна в мотивите му и уплашена от емоциите, бушуващи в нея.

—    Има ли нужда? — повтори той и присви очи.

—    Не, господарю.

—    Тогава прави каквото ти се казва.

Защо трябваше да й държи такъв тон?

—    Халев е готов да бъде нахранен и сложен да спи — каза тя, като се опитваше да запази спокоен тон.

—    И двете неща могат да станат в триклиниума.

Като видя, че Атретис не възнамерява да отстъпи, Ризпа отведе Халев извън баните. Вътрешният коридор беше освежаващо хладен. Тя влезе в претрупания с мебели триклиниум и седна на един от диваните. Халев заспа, докато сучеше. Тя го зави с наметалото си и сложи няколко възглавници около него. Зачака така, а ръцете й се разтрепериха в скута й.

Влезе Лагос.

—    Ризпа! — каза изненадан той. След като беше част от домакинството, Ризпа трябваше да се храни в слугинските помещения. Какво правеше тя в господарската трапезария?

—    Атретис ми заповяда да дойда тук — каза Ризпа, когато видя въпросителното му изражение.

—    О...

Нервите й се опънаха и сякаш Духът в нея я предупреди за наближаваща битка.

—    Защо го казваш с този тон, Лагос?

—    Без особена причина.

—    Той просто иска да прекарва повече време със сина си.

Лагос изобщо не си представяше Атретис да полюшва бебе на коленете си, но все пак каза: “Да, разбира се”, за да не я тревожи. Той беше виждал Атретис да стои на балкона и да гледа към двора, където Ризпа извеждаше детето на въздух. Сила и Галий също го бяха забелязали.  Бяха се обзаложили колко време ще мине, преди Ризпа да стопли леглото на Атретис.

Ризпа го наблюдаваше как подрежда възглавниците.

—    Кажи ми нещо, Лагос.

—    Какво искаш да ти кажа?

—    Ти го познаваш по-добре от мене.

—    Всъщност, едва го познавам, но това, което знам е, че той е непредсказуем и опасен. И използва жените само по един единствен начин.

—    Говориш така, сякаш е животно.

—    Ами то е почти така — тъжно отвърна слугата.

—    Той е мъж, Лагос. Като тебе. Като всеки друг.

Лагос се изсмя раздразнително.

—    Със сигурност не като мене. И не като който и да е мъж, когото съм срещал. Той е варварин гладиатор и повярвай ми, Ризпа, това е много по-близо до животно, отколкото можеш да си представиш.

Стъпките на Атретис се чуха да приближават. Ризпа положи ръка върху Халев, сякаш да го предпази. Лагос се приближи до арката и поздрави господаря си.

—    Желаеш ли да ти бъде сервирано, господарю?

Атретис погледна към нея.

—    Гладна ли си? — попита студено той.

—    Не много.

Всъщност, тя не беше гладна изобщо. Думите на Лагос бяха прогонили и малкото апетит, който имаше.

—    Донеси вино — каза Атретис и направи знак на прислужника си.

Ризпа усещаше погледа му върху себе си. Тя взе Халев в скута си и го притисна към себе си. Топлината на малкото му телце я поуспокои.

 Атретис се вгледа в сина си, когото Ризпа беше положила нежно върху бедрата си.

—    Струва ми се, че знам доста малко за тебе — каза той, като седна на дивана срещу нея и се втренчи в лицето й.

Ризпа долавяше, че дори  когато той си почиваше, около него се усещаше някакво безпокойство.

—    Какво се е случило със съпруга ти?

Смаяна и поразена от въпроса му, тя отвърна:

—    Умря.

—    Знам, че е умрял — студено се изсмя той. — Нямаше да си вдовица, ако не беше умрял. Интересува ме как е станало.

Ризпа погледна към Халев, който й действаше успокоително и потушаваше болката, нарастваща в нея. Защо трябваше да разпитва за такива неща?

—    Блъсна го една колесница.

—    Ти видя ли как точно стана?

—    Не. Станало е, когато е отивал на работа. Негови приятели го донесоха у дома.

—    Не е умрял на място, така ли?

—    Не. Почина след няколко дни — споменът за тези дни все още се таеше болезнено в сърцето й.

Атретис се вгледа в бледия й профил и за момент замълча. Беше ясно, че тези спомени я нараняваха. А може би се преструваше?

Лагос донесе кана вино.

—    Остави ни! — отсече Атретис.

 Лагос остави каната и бързо се оттегли. Атретис продължи да гледа Ризпа. Беше почувствал, че бърка в отворени рани.

— Успя ли някога да разбереш кой е управлявал колесницата?

—    Да, разбрах още на същия ден. Бил е някакъв римски чиновник.

—    Обзалагам се, че дори не е спрял.

—    Не, не е.

Атретис се усмихна.

—    Май и двамата споделяме една и съща омраза към римляните.

Начинът, по който той разтълкува думите й, я накараха да се разкая.

—    Аз не мразя никого.

—    Така ли?

Тя пребледня от недоумение. Не беше ли надвила чувствата си относно това, което се беше случило? Нима  още таеше гняв и ненавист към оня, който с лека ръка отне живота на любимия й човек? Боже, ако е така, очисти ме от това. Виж сърцето ми и го промени, Отче.

—    Не е волята на Господ да мразя когото и да било.

—    Господ?

—    Исус, Помазаника, Син на живия Бог.

—    Богът на Адаса.

—    Да.

—    Сега няма да говорим за него — той стана на крака, с което искаше за минало, настояще и бъдеще да сложи точка по този въпрос. Наля си вино в една сребърна чаша. На подноса имаше още една, но той не й предложи нищо.

—    Това е единственото, за което желая да разговаряме — тихо каза тя.

Той стовари каната върху масата толкова силно, че Ризпа подскочи. Халев се разбуди и започна да плаче.

—    Успокой го!

Ризпа вдигна детето на рамо и го погали по гръбчето. То започна да плаче още по-силно.

—    Накарай го да спре!

Тя се изправи и попита с измъчено изражение:

—    Би ли да ми позволил да изляза?

—    Не!

—    Той ще заспи отново, ако го накърмя.

—    Тогава го накърми!

—    Не мога! Не и когато ме гледаш!

Той я изгледа от другия край на помещението.

—    Но ти разголи гръдта си заради него преди четири нощи.

В главата й нахлу кръв.

—  Тогава обстоятелствата бяха други — веднага отвърна тя. А и тогава  беше покрита с шал и му беше обърнала гръб.

—    Как така? Тогава крещеше, крещи и сега!

—    Престани да ми викаш! — тя веднага съжали за изблика си. Този нещастник успя да накара най-лошото у нея да изплува на повърхността. Извинението заседна на гърлото й. Тя отиде в другия край на стаята. Беше толкова ядосана, че със сигурност знаеше, че няма да може да накърми детето. Халев закрещя по-силно.

Атретис се отдалечи в другия край на стаята и я погледна изпод вежди.

—    За бога, жено! Седни и му дай, това, което иска!

Разтреперана и объркана Ризпа приседна на един от диваните. Обърна гръб на Атретис и намести бебето пред себе си. Наметалото беше увито около Халев и тя почувства нужда да покрие раменете си с него, затова го разви с треперещи ръце и се покри.

Въздъхна и започна да кърми бебето. Стаята се изпълни с тишина. Тя чу шума от допир на метал и разбра, че Атретис си налива още вино. Дали възнамеряваше да се напие? И в трезво състояние беше достатъчно противен. Дори не искаше и да помисля какво би последвало, ако погълнеше прекалено много  вино.

Образът на собствения й баща се надигна като демон и обзе съзнанието й с гняв и страх. Тя си спомни цялото насилие. След това се отърси от тези мисли и ги прокуди.

Не съдете, за да не бъдете съдени. Прощавайте и ще ви бъде простено. Искайте и ще ви се даде. Когато усети, че губи контрол, тя опита да се съвземе и отново да се овладее. Господи, бъди с мене през долината. Говори ми. Отвори ушите и сърцето ми и тогава ще мога да чуя.

—    Какво си мърмориш? — изрева Атретис.

—    Моля се за помощ — отвърна тя, а сърцето й още препускаше ускорено. С изненада забеляза, че Халев не беше усетил напрежението й.

—    Заспа ли вече? — попита Атретис зад гърба й.

—    Почти.

 Клепачите на Халев изглеждаха натежали. Устата му за момент спря да почине и след минутка започна отново да суче. Накрая, той напълно се отпусна.

—    Слава на боговете — въздъхна Атретис с облекчение и погледна към Ризпа, докато тя оправяше дрехите си. След това тя намести детето на раменете си и отново започна да го повива с наметалото.

—     Какво стана с твоето собствено дете?

Ръцете й замръзнаха на място, а по бузите й се появи червенина, която не убягна на Атретис. Мина доста време, преди Ризпа да проговори.

—    Разболя се от треска и умря, докато беше още на три месеца — каза тя с треперещ глас. Тя погали Халев по бузата, завъртя се към Атретис и го погледна с насълзени очи. — Защо ми задаваш тези въпроси?

—    Бих искал да знам малко повече за жената, която кърми сина ми.

—    Така ли? А какво знаеше за жената, която беше довел, освен това, че е германка?

—    Вероятно интересът ми към теб се е променил.

Студената му цинична усмивка я стъписа. Тялото й потръпна при този негов поглед. Тя бе споделяла брачното ложе със съпруга си и познаваше мъжките нужди. Спомни си и това, за което Лагос й беше споменал точно преди Атретис да влезе. Някои неща трябваше да бъдат изяснени още сега.

—    Можеш да си играеш със Халев когато поискаш, господарю, но не мисли, че можеше да си играеш и с мене.

Той повдигна вежди.

—    Защо не?

—    Защото това ще усложни едни вече едва крепящи се взаимоотношения, а аз вече ти казах не.

Атретис се изсмя.

—    Говоря съвсем искрено, господарю.

—    Да, така изглежда — отвърна той, — но искреността е нещо почти липсващо у жените. До сега съм познавал само три жени, които са я притежавали: майка ми, Ания и Адаса — той отново се изсмя. — И трите обаче са мъртви.

Ризпа усети някакъв полъх на състрадание към него.

Атретис видя как тъмнокафявите й очи омекват и се изпълват със светлина. Сърцето му отвърна, колкото и да се съпротивляваше ума му.

—    Можеш да се прибираш в стаята си — той кимна грубо с глава в знак, че я освобождава.

Ризпа пое Халев в скута си и се изправи. Нямаше търпение да напусне стаята. Усещаше погледа на Атретис зад гърба си. Спря се под арката и обърна поглед към него. Въпреки вида му на свиреп и коравосърдечен човек, тя видя в него мъж, изпълнен с ужасна болка.

—    Давам ти моята клетва, Атретис, аз никога няма да те излъжа.

—    Никога? — каза той с подигравателен тон.

Тя погледна право в красивите му празни сини очи.

—    Никога. Без значение на каква цена. Дори и това да ми коства живота.

Тя се обърна и го остави сам.


Серт стоеше на балкона и наблюдаваше арената за тренировки. Под него загряваха двама гладиатори — единият с меч и щит, а другият с тризъбец и мрежа. Отвратен от вялото им представяне той сграбчи железния парапет.

—    Пусни ги на жаравата! — извика той към ланиста.

Той поклати глава и отстъпи назад.

—    Ако това е най-доброто, което можем да предложим, нищо чудно, че хората са отегчени — обърна се той към мъжа до него. — Какво успя да разбереш за жената, която живее в имението на Атретис?

—    Нарича се Ризпа, господарю. Вдовица е. Мъжът й е бил търговец на сребърни изделия, разорен от Кай Аталус Плаутила.

—    Племенникът на проконсула?

—    Същият. Отдал се е на винопийство и...

—    Няма значение — отвърна Серт и махна с ръка нетърпеливо. — Вече всичко знам за него. Какво научи за нея?

—    Тя е от християните, господарю.

—    А! — широка усмивка се появи на лицето на Серт — Това може да влезе в работа — той потърка брадичката си и помисли как точно би влязло в употреба това, особено ако Атретис беше влюбен в нея. — А бебето?

—    Информацията за него е противоречива, господарю. Едни източници казват, че жената е имала момиченце, което е умряло на няколко месеца, а други твърдят, че тя има син, който е жив.

—    Вероятно детето е от Атретис.

—    Не мисля така. Никой не е виждал тази жена с Атретис, господарю, но е странно. Когато разпитах за нея в бедния квартал, където е живяла, ми казаха, че една сутрин е взела бебето и е тръгнала на някъде. На следващия ден някакъв мъж отишъл и събрал нещата й. Оттогава не са я виждали в града.

—    Отваряй си очите. Имам усещането, че би трябвало да има нещо повече, отколкото ние знаем до сега.


Атретис бутна вратата на стаята, където спеше Ризпа и надникна вътре. Лунната светлина се процеждаше през малък прозорец високо на стената и слабо осветяваше наоколо. Леглото на детето беше празно. Ризпа спеше на чергата, свита на една страна, а синът му беше сгушен до нея на топло и сигурно.

Атретис влезе тихо, приклекна и задълго остана загледан в тях. След това се огледа наоколо из малката стая. До източната стена имаше ракла, в която бяха всички принадлежности на Ризпа. Върху нея стоеше малка, незапалена маслена лампа. С изключение на тези неща и леглото на бебето, стаята беше празна.

Помещението напомняше на килията му в лудуса — камък, студ, празнота.

Погледът му отново се върна върху Ризпа и се спусна от босите й крака нагоре по извивките на тялото й. Косата й падаше свободно и покриваше раменете й. Той се протегна и взе един кичур в дланта си. Попипа с пръсти косата й — беше копринена и плътна. Тогава тя се размърда и той отдръпна ръката си.

Ризпа отвори очи, видя някаква приклекнала фигура пред себе си. Дъхът й спря, тя сграбчи Халев и бързо се отдръпна до стената с разтуптяно сърце.

—    Не викай — каза й Атретис.

Гласът й разтреперано се процеди през гърлото й.

—    Какво се е случило? Защо си тук посред нощ?

Атретис долови вълнението в гласа й и разбра, че я е уплашил.

—    Нищо не се е случило — дрезгаво отвърна той и прокара пръсти през косата си. Изсмя се и вдигна глава. Отново го бяха събудили кошмари.

Ризпа видя лицето му, обляно в лунната светлина.

—    Нещо не е наред.

Той я погледна отново.

—    Защо точно Халев?

Въпросът дойде неочаквано за нея.

—    Съпругът ми  разказа за него.

—    Съпругът ти търгувал ли е с хора?

Тя долови някакъв гняв в тона му.

—    Не — каза тя, като изобщо не можеше да схване причините за подобно заключение.

—    Халев се е биел в Рим — каза той. — Как е могъл съпругът ти да знае нещо за него, ако не е търгувал с гладиатори?

Тогава тя разбра.

—    По света има много хора на име Халев, Атретис. Този Халев, на когото аз съм кръстила твоя син, е живял преди стотици години. Той е излязъл от Египет заедно с Моисей. Когато хората достигнали до Обетованата земя, дванайсет мъже били изпратени в Ханаан да проучат тамошните земи. Когато се върнали, Халев казал на Моисей и на останалите, че земята, която Бог им е дал е добра и те трябва да я превземат, но останалите се страхували.  Казали, че ханаанците били твърде силни и те не биха могли да ги победят. И Моисей послушал техния съвет вместо думите на Халев. Поради това, всички хора от онова поколение се скитали из пустинята. А когато краят на четиридесетте години дошъл, само Халев, Ефониевият син, и Исус, Навиевият син, могли да влязат в Обетованата земя — тя опъна крака напред и положи Халев на тях. — Халев е име на човек със силна вяра и смелост.

—    Халев е еврейско име, а синът ми е германец.

Тя вдигна поглед към него.

—    Наполовина германец.

Той се изправи толкова внезапно, че сърцето й подскочи. За момент надвисна над нея, но след това отстъпи назад и се облегна на стената под прозореца. В това положение лицето му беше скрито в сянката, докато Ризпа стоеше огрята от светлина.

—    Би трябвало да носи германско име — каза той. След това зачака, понеже очакваше спор.

—    А ти какво име би му дал, господарю?

Не беше мислил за това досега.

—    Хермун — отвърна твърдо той. — На баща ми. Той беше велик вожд на Чатите и загина достойно в битка срещу Рим.

—    Халев Хермун — тя произнесе името на глас, за да чуе добре ли се съчетава.

—    Хермун.

Ризпа понечи да протестира, но веднага сведе глава. Една свадлива жена беше по-зле и от течащ покрив, а и детето беше негово. Тя отново вдигна глава.

—    Хермун... Халев? Войн изпълнен със силна вяра и смелост...

Атретис не каза нищо, нито помръдна от сянката.

Ризпа се почувства неловко пред погледа му. Какво ли си мислеше?

—    Кой е Халев, за когото ти говореше?

—    Гладиатор от Юдея. Един от пленниците на Тит.

—    Жив ли е още?

—    Не. Бихме се и аз победих.

Тонът му беше равен и безизразен и тя внезапно почувства някакво състрадание към него.

—    Познаваше ли го добре?

—    Един гладиатор няма лукса да познава някого добре.

—    Но ако имаше приятели, би искал той да е сред тях.

—    Защо мислиш така? — каза хладно той.

—    Поради горчивината у теб и поради факта, че все още го помниш.

Той грубо се изсмя.

—    Та аз ги помня всичките! — той опря главата си назад до студената каменна стена и затвори очи. Не можеше да ги забрави. Виждаше лицата им всяка нощ. Виждаше очите им, докато кръвта им течеше по пясъка. Нямаше питие, което да ги заличи от паметта му.

—    Съжалявам — каза тя.

Той погледна недоверчиво към нея. Сълзите в очите й го раздразниха, понеже до сега сълзите бяха използвани срещу него. Оттласна се от стената, приближи се до нея, приклекна и я погледна в очите.

—    Защо ти е да съжаляваш?

Погледът му и тонът на гласа му не я уплашиха.

—    Животът ти е бил труден.

—    Оцелях.

—    Но на доста висока цена.

Той отново се изсмя и се изправи ядосано.

—    По-добре да бях умрял, така ли? Тогава детето щеше да си е твое.

—    Ако беше умрял, Халев можеше никога да не се роди. А той е дар от Бога и си струва всяка болка.

Атретис погледна през прозорчето и голите стени. Почувства се точно като в лудуса. Искаше да вика и да руши, да срине всички стени.

Ризпа усети гнева му, сякаш някакво тъмно същество стоеше в стаята с нея. Тя познаваше това присъствие и ужасната опасност от него. Какво можеше да направи, за да го успокои? Не намираше думи. Дори не можеше да си представи какъв е бил животът му, нито пък беше сигурна, че иска да си го представя. Нейният собствен живот беше достатъчно труден. Тя не беше толкова силна във вярата си, за да му помогне да носи своите товари.

Той се обърна.

—    Днес следобед не довършихме разговора си.

Ризпа видя, че Атретис иска битка и явно тя беше единственият достъпен опонент, с когото той можеше да се бие.

Силите ни не са равни, Господи. Той може да унищожи сърцето ми.

—    Колко време беше омъжена?

—    Защо ми задаваш този въпрос?

—    Достатъчно е, че го правя! — отсече той и след това добави язвително: — Каза, че не би ме излъгала.

—    И няма да го направя.

—    Тогава ми отговори.

Тя се опита да се усмихне насила.

—    Ще ме оставиш ли, ако ти отговоря?

Той не беше в настроение да се забавлява.

—    Ще си тръгна, когато поискам.

Тя въздъхна бавно, борейки се с изкушението да се впусне в битка, каквато той искаше.

—    Бях омъжена три години — Халев се размърда и тя го вдигна.

Атретис я наблюдаваше, докато тя дръпна наметалото си и го загърна около себе си и Халев.

—    Вярна ли беше?

Тя вдигна глава и го погледна.

—    Да, вярна бях.

Той почувства, че тя крие нещо и отново се сниши пред нея, присви очи и се вгледа в очите й, огрени от лунната светлина.

—    В нашето племе събличат невярната жена и я бият с камшик пред цялото село. След това я убиват!

Тайните в сърцето на Ризпа се надигаха гневно.

—    Ами мъжа?

—    Какво искаш да кажеш с това “ами мъжа”?

—    Прелюбодейството включва двама, нали?

—    Жената съблазнява.

Тя се засмя.

—    А мъжът се поддава като малоумен вол?

Ръцете му се свиха в юмруци, когато си спомни колко лесно беше станал плячка на чара на Юлия.

Тя отново положи Халев на бедрата си.

— Мъжът и жената са равни в очите на Бога — каза тя, като се опита да запази равен тон.

Той рязко се изсмя.

—    Равна!

—    Ш-ш-шт — тя сложи пръст пред устните си. — Ще го събудиш.

Това сигурно бе хвърлило в ужас сърцето на този гладиатор. Тя махна наметалото от себе си и покри бебето с него.

—    И откога жената е равна с мъжа? — просъска той през зъби.

—    Още от началото, когато Бог ги създаде и двамата. И според Моисеевия закон. Мъжът и жената, хванати в прелюбодейство са били екзекутирани — и двамата, за да се спре разпространението на греха като болест из израелския народ. Правосъдието е било еднакво за всички.

—    Аз не съм евреин!

—    Де да беше, господарю — веднага щом изговори това тя съжали. Мълчанието, което последва беше изпълнено с много напрежение. Прости ми, Отче. Накарай ме да млъкна! Слушам го и си спомням живота си преди Шимей и преди теб. И искам да се боря, дори и да знам, че няма да спечеля.

—    Съпругът ти разрешаваше ли ти да му говориш така?

Шимей. Прекрасният Шимей. Скъпите спомени изместиха всички останали. Тя се усмихна.

—    Шимей често се заканваше да ме набие.

—    Както и би трябвало да направи.

Тя повдигна брадичка.

—    Заплахите му всъщност не означаваха нищо, не бяха истински. Много от познанията си по закона на Моисей дължа на него.

—    А, така ли? — каза той с явен сарказъм. — И какво те е научил?

—    Че същината на закона е милост, но каквото Бог е дал, човек е опорочил. И въпреки това Бог изпрати своя син, Исус, и го даде в жертва за изкупление за цялото човечество, мъже и жени. Беше разпънат на кръст, погребан и възкресен от мъртвите, като по този начин изпълни всички пророчества за Месията от преди стотици години. Бог изпрати единородния си син на света, за да не погине нито един, който вярва в него, а да има вечен живот.

—    Нито един Бог не го е грижа какво става с нас.

—    Цената, платена за нашето изкупление, показва колко много ни обича Бог. Каквото и да вярваш или да не вярваш, Атретис, има само една истина и тя е в Христос.

—    Аз вярвам в отмъщението.

Тя се натъжи, като чу безмилостния му тон.

—    И в съда. Съди и ще бъдеш съден със същата мяра, с която си отсъждал.

Той грубо се изсмя.

—    Бог не е пристрастен — каза тя. — Не можеш да го подкупиш или да му надвиеш. Той не мисли така, както хората мислят. Ако се покоряваш на закона, на който и да е закон — Ефески, Римски или Германски, — ти ще бъдеш съден при нарушение и присъдата е винаги една. Смърт.

Той се изправи и злобно я погледна в очите.

—    Не  по моя вина сега съм това, което съм!

—    Но ти сам си избрал да продължаваш по този начин — тя отправи поглед към него и той отново се отдалечи в сянката до стената. Всичко в него разкриваше безмилостния му гняв и безсилие. Може би си мислеше, че мъката му и чувството на безнадеждност са достатъчно прикрити. Тя знаеше какво чувства той. Дори по-добре отколкото той можеше да си представи.

О, Господи, защо ми даде точно неговото дете? Защо ме изпрати тук при този човек да си спомням всичко, което ми е сторено? Шимей се застъпи за мен и ме доведе при теб и ти излекува раните ми. Сега гледам Атретис и чувствам как старите ми рани се отварят. Хвани ме здраво, отче. Не ме оставяй да се изплъзна и да падна. Не ми позволявай да мисля, както мислех преди и да живея, както живеех преди.

—    Животът е жесток, Атретис, но ти имаш избор. Избери опрощението и бъди свободен.

—    Опрощението! — думата дойде откъм сянката до стената като проклятие. — Има някои неща на този свят, които никога не могат да се простят.

Очите й се напълниха със сълзи.

—    Преди и аз се чувствах по същия начин, но това се връща обратно към тебе и те изяжда жив. Когато Христос ме спаси, всичко се промени. Светът не изглеждаше вече същият.

—    Светът не се променя.

—    Не, не светът, аз се промених.

За момент той не каза нищо, а след това промълви с тежък тон:

—    Ти не знаеш нищо за болката, жено.

—    Знам всичко, което ми е нужно да знам — искаше й се да може да види лицето му и да го погледне в очите, докато му говори. — Всички се нараняваме, Атретис. Някои рани са физически и явни. Други са тайни и скрити толкова дълбоко, че никой освен Бог не може да ги види.

—    Ти пък какви рани носиш? — запита той язвително.

Тя не отговори нищо. Не искаше да се поддава на неговото унижение и присмех.

Атретис се намръщи. Виждаше лицето й на лунната светлина. Мълчанието й в този момент не беше предизвикателство.

—    Какви рани? — каза той, този път с по-мек тон.

—    Тайни — настоя тя.

Нейната упоритост го разгневи.

—    Няма нищо тайно между нас. Ти си тук, защото аз трябва да понеса присъствието ти заради сина си. А сега ми кажи за какви рани говориш.

Тя поклати глава.

—    Един ден — може би, Атретис, но не защото ти си ми заповядал да го направя. Ще стане тогава, когато и двамата ще можем да се доверим един на друг.

—    Такъв ден няма да дойде.

—    Тогава никога няма да говорим за това.

Атретис излезе от сянката на стената. Ризпа усети инстинктивен страх от него. Тя знаеше, че това е погледът, който хиляди мъже са срещали, преди да умрат. Потрепери от студ и зачака.

Атретис погледна в тъмните й очи. Тя не промълви нищо. Просто седна и зачака. Както другите са чакали.

Той сви юмруци и си спомни как един млад гладиатор на име Гати стоеше пред него с протегнати ръце и чакаше последният удар да прониже сърцето му. Спомняше си и за хиляди други...

А сега Ризпа стоеше, страхуваше се, но без какъвто и да било протест.

Спокойствието в изражението й го развълнува. Изведнъж един образ изпълни съзнанието му: Халев на колене, с леко килната настрани глава и тълпа, която крещи “Вената!”

Думите на еврейския гладиатор отекваха в главата на Атретис: Освободи ме, приятелю. Когато Халев сложи ръце на бедрата на Атретис и кимна с глава, германецът беше завладян от смелостта на своя приятел и от странния мир и спокойствие, които сякаш слязоха върху Халев в миговете преди смъртта му. Атретис изпълни желанието на приятеля си. Освободи го. И когато го извърши, се изпълни с неутолима жажда за това, което правеше човек толкова силен и смел.

От къде черпиш този мир, приятелю мой? — чудеше се той сега, както се беше чудил много пъти и преди това. И винаги бе посрещан от една и съща тишина. Една и съща празнота дълбоко в душата му.

Атретис се приближи до Ризпа и видя как тя затреперва с всяка негова стъпка.

—    Халев е силно име, име на войн — каза той, а гласът му беше тих и изпълнен с чувство, което тя не можа да разбере. — Запази го.

След тези думи той вдигна одеялото от чергата, остави го до Ризпа и излезе.


Ризпа реши да послуша Атретис и остана зад стените на имението. Предложи да помогне на слугите, но те отвърнаха, че това не би се харесало на господаря. Чувстваше се така, сякаш беше поставена в позиция между робиня и свободна, в някакво неясно и неопределено място в домакинството. Атретис я отбягваше, а останалите, за своя собствена сигурност, правеха същото.

Тя бродеше из цялото имение, както това правеше и Атретис среднощ. Когато Халев беше буден и не се хранеше, тя го изнасяше на слънце и го полагаше в наметалото си. С усмивка го гледаше как рита с крачета, как си играе и гука.

Един следобед тя влезе в една от стаите на втория етаж. Стаята й хареса много — слънчевата светлина нахлуваше през терасата и се разстилаше навсякъде. Беше празна, нямаше никакви мебели, освен една голяма месингова купа с посята в нея палма. Ризпа остави Халев върху наметалото си да лежи на слънце. Детето започна да се люлее напред-назад по корем и да рита с яките си крачета. Тя седна да го погледа.

—    Ти си едно малко жабче — разсмя се Ризпа.

Той се разгука и започна да рита още по-бързо с крачета. Тя разбра какво го беше впечатлило. Хвана двата края на наметалото и започна да го влачи по гладката мраморна повърхност.

—    Винаги искаш това, което не можеш да достигнеш — каза тя и го плесна леко по дупето.

Халев протегна ръка към блестящите извивки на голямата месингова купа. Отново зарита и се придвижи леко напред с пръстите на крачетата си. Мъничките му ръчички докоснаха медната повърхност. Той ритна още веднъж и се протегна по-напред. Ризпа дръпна наметалото и го завъртя така, че купата остана отстрани. Той обърна глава и любопитно се загледа в бебето срещу него.

—    Това си ти, Халев.

Той се протегна и остави малките си отпечатъци върху златистата повърхност.

Неочаквано, докато гледаше как детето се протяга към собственото си отражение, я обзе самота. Винаги ли щяха да бъдат така сами, откъснати от останалите? Тя се изправи и излезе на терасата. Погледна надолу към празния двор. Двама пазачи стояха до една от портите. Разговаряха и се смееха заедно. Други слуги работеха в зеленчуковата градина.

—    Господи — прошепна Ризпа, — знаеш колко много обичам Халев. Благодаря ти с цялото си сърце за него. Не мисли, че съм неблагодарна, отче, но ми липсват Шимей, Йоан и всички останали.  Знам, че не говорех много с тях, когато имах тази възможност, но ми липсва присъствието им. Липсва ми това да стоя край реката, да пея и да слушам твоите думи.

Пътят, който водеше обратно към Ефес, беше точно зад портата, после завиваше и някъде там, където свиваше на запад, имаше едно старо терпентиново дърво. Тя можеше да види мъже и жени под него, някои спяха, други говореха, а трети пък гледаха към имението. Дали бяха уморени пътници, които си почиват на сянка? А да не би пък да бяха от онези аморати, които Атретис така презираше и които само чакаха да зърнат своя идол?

Хълмовете, позеленели от скорошния дъжд, бяха по-привлекателна гледка. Какво удоволствие би било да се качи там, да седне и да остави Халев да почувства тревата под краката си.

Тя се обърна да го погледне и видя, че е заспал. Усмихна се, влезе в стаята и приклекна до него. За дълго остана така вгледана в момченцето, замислена за това колко красиво и съвършено бе то. Докосна дланта му и то инстинктивно сграбчи пръста й. Устните му се движеха, сякаш сучеше дори и в сънищата си.

—    Какво чудо си само — промълви тя и го вдигна внимателно.

 Положи го нежно на рамото си и го целуна по бузата. Затвори очи и дълбоко вдиша от неговото ухание. Свежа невинност. Ново начало.

—    Какво правиш тук?

Този глас я стресна. Тя обърна глава назад, изправи се и видя Атретис на вратата.

—    Съжалявам, не знаех, че не ми е разрешено да влизам в тази стая.

Атретис влезе в стаята и погледна към наметалото, което все още стоеше на пода до месинговата купа.

—    Прави каквото искаш.

Тя вдигна наметалото си и го изтърси, след което го метна върху свободното си рамо. На другото й рамо се беше отпуснал Халев.

—    Това, което искам, е да изведа Халев на разходка до хълмовете.

—    Не — отсече той разгневен, че отново беше заслепен от красотата й.

—    Под стража?

—    Не — той се приближи и спря на няколко крачки от нея. Погледна я с присвити очи. — А също така няма да излизаш и на терасата, където могат да те видят отново.

Тя погледна към терасата и сбърчи вежди от недоумение.

—    Къде си бил, че си успял да ме видиш?

Атретис пристъпи към нея.

—    Със сигурност съгледвачът на Серт те е видял.

—    Съгледвач ли? Къде?

Той погледна навън и кимна към виещия се път.

—    Стои под онова дърво ей там.

—    Но те изглеждат като пътници.

—    Познавам го от лудуса.

—    О — въздъхна тя. — Може да предположи, че съм слугиня, която чисти горните стаи.

—    И си стои на терасата и гледа към хълмовете, така ли?

Тя се изчерви.

—    Сигурен ли си, че точно той е този, който ме наблюдава?

Атретис се оттласна от стената и влезе вътре.

—    Да, наредил съм да те следят. Знам къде точно се намираш и какво правиш по всяко време от деня — той спря пред нея. — И през нощта.

Тя се усмихна насила, а сърцето й затуптя лудо.

—    Благодарна съм да знам, че Халев е охраняван толкова добре.

По лицето на Атретис трепна мускулче. Погледът му щеше да я изпепели. Той отново направи крачка покрай нея. Ризпа имаше чувството, че я обикаля гладен лъв.

—    Преди това беше моята стая — каза той с равен тон.

—    Пилия ми каза.

Атретис се приближи от другата й страна и я погледна остро.

—    Нещо друго да ти е казала Пилия?

—    Каза ми, че не обичаш да влизаш тук — тя се огледа наоколо и погледът й се плъзна по мраморния под и каменните стени. — Хубава стая, слънчева...

—    Най-голямата и най-добрата в къщата — каза той, а тонът му беше някак язвителен.

Тя погледна разтревожено към него. В главата й нахлуваха въпроси, но тя стоеше мълчалива.

Той огледа с бърз поглед празната стая. Лицето му не трепна.

—    Спалня, подходяща и за царица.

—    Извинявай, че влязох там, където не трябваше. Няма да стъпя отново тук — с това извинение тя напусна стаята. Когато вървеше вече по коридора въздъхна облекчено, че е далеч от този студен син поглед.

Ризпа прекара остатъка от следобеда в атриума. Остави Халев да поцапа с крака във водата на шадраванчето, а когато той огладня, Ризпа потърси уединението на една от беседките и го накърми.

Когато Халев се унесе, тя отиде до кухнята и помоли за нещо за ядене. Готвачът сложи хляб, плодове и тънки резени месо на един поднос. След това го отнесе заедно с малка кана вино в една стая с дълга маса в средата, където се хранеха робите. Той остави храната на масата и се върна в кухнята. Ризпа седна на пейката, благодари на Бог и започна да се храни сама. Тишината беше подтискаща.

Пилия влезе с две кошници хляб. Ризпа се усмихна и я поздрави, но момичето пусна кошниците на земята и бързо се отдалечи от масата. Очите й бяха зачервени и подпухнали от плач, а когато отново погледна към Ризпа, изражението й разкриваше явно негодувание. Ризпа сбърчи вежди от объркване и недоумение, а в това време Пилия обърна гръб и излезе от стаята.

Ризпа се изправи с въздишка. Когато излезе в коридора, тя видя момичето да се връща с един поднос плодове. Пилия мина покрай нея с демонстративно пренебрежение. Раздразнена от това, Ризпа я последва обратно в помещението за хранене на прислугата.

—    Какво има, Пилия?

—    Нищо.

—    Изглеждаш доста подтисната от нещо.

—    Подтисната? — тръшна тя подноса на масата. — Какво право имам аз да съм подтисната? — тя отново напусна троснато стаята.

Ризпа взе Халев и зачака. Пилия отново влезе, този път с купчина дървени чинии. Ризпа не отделяше поглед от нея. Пилия започна да ги нарежда нервно една по една по местата им.

—    Обидила ли съм те по някакъв начин?

Пилия спря на края на масата и стисна няколкото останали чинии в ръка. Разгневените й очи се напълниха със сълзи.

—    По всичко личи, че вече няма аз да споделям леглото на Атретис.

Ризпа не знаеше за тяхната връзка и беше изненадана да го чуе по този начин.

—    Какво общо има това с мене?

—    Не се преструвай, че не знаеш — каза Пилия и продължи да нарежда останалите чинии.

—    Наистина не знам — отвърна Ризпа.

Като приключи със задълженията си, Пилия отново излезе от стаята. Ризпа вдигна Халев разтревожена, покри го с наметалото си и тръгна към стаята. Когато отвори вратата, тя намери стаята празна. Лицето й пребледня. Тръгна да търси Лагос и го намери в библиотеката да преглежда домакинските сметки.

—    Къде са нещата ми?

—    Господарят нареди да бъдат преместени в спалнята на втория етаж.

Тя веднага се сети за Пилия и кръвта й кипна.

—    Защо?

—    Не каза.

—    А къде е той?

Лагос я погледна предупредително.

—    Ако бях на твое място, нямаше да...

—    Къде е той?

—    В тренировъчното помещение, но...

Тя обърна гръб и тръгна.

Когато влезе в тренировъчната зала, намери Атретис, само с препаска през слабините, прострял ръце на една тояга през раменете си  — правеше упражнения с клякане. Погледът му веднага се спря върху нея, сякаш я беше чул да идва по коридора и я очакваше.

Ризпа си пое дълбоко въздух, за да се поуспокои, и се приближи към него. Той не прекъсна упражненията си, въпреки че тялото му беше плувнало в пот.

—    Моля те, върни нещата ми долу.

—    Каза, че стаята много ти харесва.

—    Така е, но това не означава, че искам да живея там.

Атретис захвърли тоягата назад. Тя се стовари шумно на мраморния под и звукът отекна из помещението. Стреснат в съня си, Халев измънка тихо. Ризпа намести наметалото около него и го притисна към себе си. Погали го по гърба, за да го успокои.

—    Предпочитам да съм на първия етаж, където бях до сега — каза тя с повече спокойствие, отколкото всъщност имаше в себе си.

—    Не ме интересува какво предпочиташ — Атретис взе една кърпа и изтри потта от лицето си. — Ти ще бъдеш на втория етаж в стаята до моята.

Стомахът й се сви на кълбо.

—    Ако съм в такава близост до тебе, слугите ще си помислят...

Атретис захвърли гневно кърпата на пода.

—    Не ме интересува какво мислят всички!

—    Но мене ме интересува! Моята репутация е тази, която се разклаща.

—    Тя си е такава, откакто си тук.

—    Но по причини, различни от ситуацията, която ти сега създаваш.

—    Мислиш ли, че някой го интересува какво става между нас?

Тя понечи да каже, че Пилия явно се интересува, но се въздържа. Не искаше да забърква момичето в допълнителни неприятности. Самата тя искаше да се измъкне от тях.

—    Това не е правилно.

—    Но е удобно — каза той с решителен поглед в очите.

Стана й горещо.

—    Винаги, когато искаш да видиш сина си, трябва само да щракнеш с пръсти и аз ще ти го доведа — каза тя, като се престори, че не е разбрала намека.

Той се приближи с лека усмивка. Сложи ръката си върху дланта й на гърба на детето. С разтуптяно сърце тя дръпна ръката си. Той погали Халев по гърба и я погледна в очите. Ризпа усети спокойствието на детето върху нея. Атретис вдигна ръка, уви пръсти около шията й и повдигна с палец брадичката й.

—    А ако пожелая тебе, трябва ли също само да щракна с пръсти и ти да дойдеш при мене?

Тя отстъпи назад и преглътна с усилие. Сърцето й биеше лудо. Все още усещаше топлина там, където я беше докоснал.

—    Не! — каза твърдо тя.

Устата му се изви в усмивка.

—    Така ли мислиш? — беше почувствал как препуска пулсът й. Също като неговия. Няколко нощи с нея и огънят в него щеше да изгори и да изгасне. — Мисля, че лесно мога да те убедя в обратното.

—    Не съм някоя от твоите аморати, господарю.

Той се отдалечи и грабна друга кърпа.

—    Не търся някой да ме обича — каза той. Ухили се сухо и изтри потта от гърдите си.

—    Помолих те да не си играеш с мене, Атретис, и точно такава игра имах предвид.

—     Онзи ден каза, че имам нужда от игра.

—    С твоя син, а не с мене.

—    Мисля, че ти би била по-забавна.

Ризпа реши сама да премести вещите си. Обърна се и тръгна към вратата точно с това намерение.

Атретис я хвана за ръката и я завъртя с лице към него.

—    Не ми обръщай гръб.

Халев се събуди и започна да плаче.

Атретис изскърца със зъби:

—    Не съм те викал тук — каза той. — Не съм те викал.

—    Моите извинения. Ако сега ме пуснеш, ще изляза.

Пръстите му се стегнаха болезнено около ръката й.

—    Обаче, след като вече си тук, ще си тръгнеш, когато аз ти кажа — погледът му блесна. — Щеш не щеш, местиш се в стаята на Юлия — той видя болката по лицето й и я пусна.

—     Наистина не искам — каза тя като инстинктивно притисна Халев към себе си, докато отстъпваше назад от баща му.

—    Ще стоиш там, където аз наредя. Независимо дали това съвпада или не с твоя избор. Със сигурност, обаче, оставаш! — усмивката му стана презрителна. — И няма нужда да ме гледаш така. Не съм изнасилил нито една жена през живота си, нито смятам да го правя — той я изгледа надменно от горе до долу. — Ако си толкова непорочна, колкото казваш, няма да имаш проблем, нали така?

Ризпа стисна зъби.

Той отиде до тоягата и отново я метна на раменете си. Обърна се и видя, че тя още стои насред стаята с поглед, втренчен в отсрещната стена. Усети тревогата й и причината за нея.

—    Може ли да си тръгна, господарю? — попита тя изпълнена с напрежение.

—    Не още — той отново започна с упражненията си и я остави да стои няколко минути в мълчание.

Тя стоеше и чакаше скована. Атретис се наслаждаваше да я гледа, а когато беше ядосана, насладата беше дори още по-голяма. Нека да скърца със зъби, както тя го караше да прави. Той остави този момент да се проточи колкото се може по-дълго. След това захвърли пръчката.

—    Можеш да си вървиш. Но запомни това: следващия път, когато искаш да говориш с мене, първо изпрати Лагос да поиска разрешение!


Галий изпрати вест, че Серт е бил забелязан да се приближава по пътя от Ефес. Атретис изруга тихо. Нямаше никакво настроение да се занимава с него. Почти каза на Галий да откаже да го приеме в имението, но след това размисли. Въпреки че не го беше грижа дали ще обиди римските управници, някак инстинктивно знаеше, че Серт е човек, към когото трябва да се отнася с особено внимание.

—    Приеми го и го покани в триклиниума — каза той и Галий се оттегли. — Лагос, донеси вино и кажи на готвача да ни приготви нещо.

—    Да, господарю. Има ли нещо друго?

Атретис сбърчи вежди, умът му работеше бързо. Той си спомни много ясно повишения интерес към Ризпа и детето, който Серт беше демонстрирал при последното си посещение.

—    Кажи на вдовицата да си стои в стаята. Погрижи се за това. Заключи вратата!

—    Да, господарю — отвърна Лагос и забърза да изпълни задълженията си.

—    И нека Пилия да ни сервира! — провикна се Атретис след него. Момичето беше хубаво, вероятно достатъчно хубаво, за да отклони Серт от разговорите относно Ризпа.

Серт плесна за поздрав ръката на Атретис и се усмихна широко в отговор на топлото посрещане, за което му мина през ум, че можеше да има някаква скрита причина.

—    Добре изглеждаш, приятелю — каза той и сграбчи Атретис за рамото.

—    Сядай. Пийни малко вино — каза Атретис, като посочи небрежно към отрупаните с възглавнички дивани и сам той се настани удобно.

—    След последния ти поздрав очаквах да бъда отпратен още от портата.

—    Помислих си го, но знаех, че ти така или иначе ще настояваш.

—    Май доста добре ме познаваш — усмихна се Серт. — Както и аз тебе, Атретис. След толкова месеци изолация сигурно си зажаднял за някакво развлечение. Иначе не би бил толкова хрисим.

Атретис отправи подигравателен поглед.

—    Може би, само че не съм чак толкова зажаднял, че да се върна на арената.

—    Жалко — въздъхна Серт, — но аз продължавам да храня надежда — той проследи момичето, което влезе да сервира вино. Тя наля първо на Атретис. Серт забеляза как погледът на Атретис се придвижи по заоблените й форми някак интимно и с наслада, и това го подразни. Момичето се изчерви. Изглеждаше притеснена. Атретис се усмихна.

—    Не забравяй и госта ми — приятелски каза той, като прокара ръката си по бедрото й и я потупа леко отзад.

—    Съжалявам, господарю — притеснено отвърна тя и се обърна към Серт.

Когато тя излезе, Серт повдигна вежда и каза:

—    Ново попълнение?

—    Купих я за Юлия — ухили се Атретис, — но вместо това служи на мене.

Серт се засмя, за да прикрие недоволството си и отпи глътка вино.

—    А какво стана с онази хубава вдовица, която видях миналия път?

—    Пилия ми пасва по-добре — каза Атретис и се опита да си спомни дали изобщо е казвал на Серт, че Ризпа е вдовица. Ако не е, това веднага навяваше на мисълта, че Серт е душил около нея.

Колко ли можеше да знае и какво?

Серт се вгледа в изражението на Атретис.

—    Значи другата вече ти е омръзнала?

—    Очакванията й бяха по-големи от моите намерения.

—    Тя е много красива.

—    Езикът й е като жило на скорпион.

—    Продай ми я.

Кръвта на Атретис се сгорещи.

—    И да я прахосам за човек, който харесва светлокожи жени от Британия? — язвително отвърна той.

Серт забеляза някаква огнена искра, преди Атретис да успее да я скрие. Той се усмихна сам на себе си. Пилия беше хубава, но нищо повече.

—    Мога да се сетя за дузина гладиатори, които биха се наслаждавали на нейната компания — каза той, като продължаваше да играе своята игра и да наблюдава реакцията на Атретис. — Какво ще кажеш? — попита Серт и лукаво се усмихна. — Назови някаква цена.

Огънят в Атретис се превърна в лед.

—    Чакай да помисля — каза той, сякаш наистина приемаше сериозно думите на Серт. Той си наля още вино. Облегна се назад и се усмихна.

—    Естествено, ще се наложи да вземеш и врякащото й отроче — той се вгледа внимателно в очите на Серт и забеляза как проблясват.

Серт се стресна от споменаването на бебето. Ако детето наистина беше на Атретис, той нямаше толкова щедро да го предлага.

—    Забравих, че има дете.

—    О, да, има. И ти го видя последния път. Носи го увито в наметалото си, сякаш дори се е сраснало с нея.

—    Да разбирам ли, че детето е причина за това, че не я харесваш?

—    Може и така да се каже — сухо отвърна Атретис на въпроса на Серт.

Пилия влезе в триклиниума с поднос в ръка. С топъл поглед тя предложи от ястията първо на господаря си. Атретис знаеше какво си мисли момичето. Всички жени ли  бяха толкова глупави? Той си взе парче сочно свинско месо, потопи го в меден сос и насила го поднесе към устата си, въпреки че нямаше никакъв апетит. Изглеждаше, че на Серт му беше забавно.

—    Като говорим за жени — каза той, като си взе една шепа фурми, — хората говорят, че великият Атретис, когото нито един мъж не е успял да победи на арената, е бил повален от римска дъщеря — този път нямаше грешка, Атретис веднага трепна. Добре. Гордостта му винаги е била слабото му място.

—    Кой е разпространил тези слухове, Серт? Ти ли?

—    Чакай само да ти ги кажа. Аз не съм глупак, Атретис, нито бързам да си намеря гроб. Вероятно Юлия е говорила за тебе... и е била далеч от хвалбите.

—    Знаеше ли колко ми пука. Тази кучка може да си вика каквото си иска по всички ъгли на ефеските улици!

—    Докато ти тук стоиш сам и си ближеш раните?

Атретис го изгледа.

—    Да си ближа раните? — бавно повтори той.

Когато Серт видя погледа в тези сини очи, косата му настръхна, но реши да засегне гордостта на гладиатора още повече.

—    Каквато и да е истината, Атретис, така изглежда тя.

—    Дори и на тебе?

Серт се поколеба. Изражението на Атретис се вкамени. Германецът обърна в нападение толкова бързо, колкото преди вадеше меча си.

—    Трябва да призная, че наистина се учудих. Или може би си забравил, че аз уредих купуването на това имение?

Атретис не беше забравил. Нито беше забравил причината, поради която го искаше — Юлия Валериян.

—    Не мисли повече за слуховете — каза Серт с пълното съзнание, че точно както  желаеше, вече бе посял семето, което щеше да накара стотици объркани мисли да се надигнат в съзнанието на Атретис. Той имаше сърце на войн и не би приел идеята някой да си мисли, че една жена го е победила. — Руфий Помпониус Пракс ти изпраща своите поздрави.

—    Кой по дяволите е Пракс? — изръмжа Атретис.

—    Племенник на префекта на Рим. Той организира пир в чест на рождения ден на Тит. И ти си  поканен.

—    И колко навреме, нали, Серт? — каза Атретис и се облегна назад върху възглавницата. — Предполагам виждаш в това възможност да сложа край на слуховете? — след което Атретис спомена какво може да направи племенникът на префекта с поканата си.

—    Пракс не е човек, когото можеш да оскърбиш. Той може спокойно да те върне обратно в оковите.

—    Аз спечелих свободата си.

—    Тогава не я хвърляй на вятъра, като обиждаш човек, приближен на императора и на неговия брат, Домициан.

При споменаването на Домициан лицето на Атретис нервно трепна.

—    На Пракс му е дошло да гуша от тези християни, които пеят, докато умират — продължи Серт — Той не би желал нищо по-добро от това да ги преследва и да ги избие до крак.

—    Какво общо имам аз с тези християни? — попита Атретис като много добре знаеше защо Серт му пуска тази информация. — Единствената християнка, която познавах беше Адаса, а тя вече е мъртва.

—     Тогава ти предлагам да се държиш настрана от който и да било друг християнин, с когото изобщо имаш възможност да контактуваш.

Атретис си помисли за Ризпа, която стоеше в стаята на горния етаж. Ако Серт знаеше, че е вдовица, то имаше голяма вероятност да знае и това, че е християнка.

Серт забеляза, че предупреждението му намери почва.

—    Пракс те уважава заради смелостта ти. Ти се биеш със сърце на лъв и той би искал да те почете. Позволи му това — устата му леко се изви в усмивка. — Твоят меко казано неделикатен отказ ще се приеме като обида.

—    Тогава му кажи, че лъвът все още ближе раните си, нанесени му от Рим.

Раздразнен, Серт потърка една фурма в ръката си.

—    Ако Пракс дори само заподозре, че насърчаваш разпространението на този култ, ще те върне в оковите само с едно щракване на пръсти.

Атретис го изгледа със студен поглед.

—    А кой казва, че го правя?

Серт подхвърли фурмата в устата си и я изяде. Преглътна с малко вино и стана.

—    Явно попрекалих с гостоприемството ти.

—    Кога пък те е възпирало това?

Серт се усмихна и поклати глава.

—    Един ден гордостта ти ще те унищожи, Атретис.

—    Гордостта е тази, която е запазила живота ми — той също се изправи. Изпи чашата си до дъно и я стовари шумно на масата. — Но може би си прав за едно. Твърде дълго се задържах тук — той придружи Серт до входната врата през атриума. — Не казвай нищо на Пракс засега. Ще обмисля поканата и ще ти дам отговор.

Атретис вътрешно се наслади на своята победа.

—    Не мисли твърде дълго. Пирът е след седем дни един слуга отвори вратата. Серт приятелски потупа Атретис по ръката. — Ти унищожаваше всеки враг на арената, Атретис. Време е да познаеш врага извън нея.

—    Ще имам предвид съвета ти — отвърна той и се усмихна загадъчно. Проследи със студен поглед Серт, докато той прекосяваше двора, видя как размени няколко думи с Галий и излезе през портата.


Ризпа чу нещо да се тръшка в стената. Стресна се, спря се за миг и се заслуша. От момента, в който пазачът дойде и й каза, че Серт е пристигнал и че тя  трябва да остане в спалнята си,  беше затворила вратата и прекарваше в молитва.

Атретис извика нещо неразбираемо. Тя трепна. Замисли се какво може да се е случило там долу, което да го е ядосало толкова много. И без друго не беше винаги в добро настроение — помисли си тя със смесени чувства.

Някой почука два пъти на вратата. Тя си пое дълбоко въздух, приближи се до вратата и дръпна резето. Навън пред нея стоеше Сила.

—    Атретис иска да говори с тебе.

Сега?  Каквото и да се беше случило, явно тя трябваше да поеме тежестта.

—    Каза да оставиш бебето.

—    На чии грижи? На твоите?

Сила отстъпи крачка назад.

—    Не ми каза.

Тя се върна при Халев, пови бебето с наметалото си, намести го удобно и последва Сила надолу по коридора. Стаята на Атретис беше отворена. Ризпа застана на прага. Атретис се обърна. Когато видя бебето в нея, изруга нещо на германски.

—    Казах да го оставиш!

—    Нямаше кой да се грижи за него, господарю — каза тя, без да влиза в стаята.

—    Къде е дойката?

—    Хилде работи в кухнята в момента.

—    Не и тази вечер. Доведи я! — каза Атретис и направи знак на Сила. Звукът от металните скоби на сандалите му отекнаха в коридора.

 Атретис вървеше напред-назад и мърмореше нещо на германски. Всички кожи от леглото му бяха захвърлени на пода. Той срита една от тях, и продължи да крачи.

Хилде пристигна задъхана и зачервена. Ризпа разви Халев и го подаде в нейните ръце.

—    Ще заспи, ако го оставиш в леглото му — каза Ризпа и нежно погали жената по ръката. — Не го оставяй сам.

—    Няма, не се тревожи — тя хвърли нервно бърз поглед към Атретис и напусна стаята. Сила отстъпи крачка назад, за да й направи място.

—    Не искам никой да ме безпокои — изръмжа му Атретис. — Искам да поговоря с Ризпа насаме. — Сила се обърна и се отдалечи, а Ризпа остана сама на вратата. — Влез и затвори зад себе си — каза Атретис с тон, който не остави никакво място за колебание.

Ризпа се подчини с разтуптяно сърце. Притеснението на Атретис можеше да означава само едно.

—    Серт знае за Халев, нали?

—    Не, но знае за тебе — той се изсмя грубо. — Всъщност, вероятно знае повече за тебе, отколкото аз знам.

Ризпа отдъхна облекчено.

—    Няма много за знаене. И какъв интерес може да предизвика една обикновена жена като мене у мъж като Серт?

—    Той възнамерява да те използва като примамка, за да ме накара да се бия отново — той забеляза объркването в погледа й. Усмихна се цинично. — Мисли, че си ми любовница.

Бузите й веднага поруменяха.

—    Надявам се, че си разсеял заблужденията му, господарю.

—    Казах му, че имаш език на скорпион, каквато е и самата истина. Казах му, че съм се уморил от тебе, както и съм. Серт ми направи щедро предложение да те купи. Мисля по въпроса.

Тя пребледня.

—    Какво говориш? — едва промълви тя.

—    Разбрах, че си проклятие за мене още от момента, в който те видях! — каза той, след което последваха неразбираеми германски клетви.

—    Не можеш да продадеш нещо, което не притежаваш — тя цялата трепереше. Напълно ли беше полудял този човек?

—    Ти си християнка — обвинително каза той.

—    Ти знаеше за вярата ми, преди да дойда тук.

—    Това, че си в моя дом, изглежда ме прави заподозрян в очите на човека, който има властта да отнеме свободата ми.

Ризпа стисна очи.

—    О — тя бавно въздъхна и го погледна разтревожена. Не можеше да предложи да напусне, не и без Халев.

—    Бих искал да те изхвърля.

Тя прехапа устни и сключи ръце пред себе си.

Нито дума —каза си тя. Боже, дръж устата ми затворена.

—    За съжаление, ако те изхвърля, пратениците на Серт веднага ще му донесат. Няма да пропуснат и това, че бебето е останало при мене. Той ще иска да разбере защо и би го разбрал, преди една стрела, изхвърлена от лък, да се е върнала обратно на земята.

—    О, Господи Боже, пази ни — промълви тя, като си представи как можеше да се използва едно невинно дете от безсърдечен човек като Серт.

Атретис изруга отново.

—    И така, сега заради тебе, аз трябва да ходя да се правя на много учтив пред някакъв проклет римски аристократ или да свърша обратно на арената! — гласът му почти прерасна във викане и той срита една масичка, на която стоеше елегантна маслена лампа.

Ризпа трепна, но остана на мястото си, без да помръдне.

Отче, покажи ми пътя. Дай ми думи. Какво да направим?

Изведнъж в ума й нахлу ужасна идея. Тя дори не искаше да я изкаже, но всъщност беше единственото решение, за което можеше да се сети.

—    Ти каза, че искаш да се върнеш в Германия.

Атретис рязко се завъртя и я прониза с поглед.

—    Щях отдавна да съм го  направил, ако не бяха две неща!

—    Синът ти — каза Ризпа с пълното разбиране, че това е едното. Халев беше само на четири месеца и пътуването щеше да е рисковано и трудно. — Каква е другата причина?

Атретис отново изруга и се обърна с гръб към нея. Зарови и двете си ръце в дългата си руса коса и излезе на терасата. Ризпа сбърчи вежди. Каквато и да е беше другата причина, явно не искаше да й каже. Той се върна в стаята. Върху красивите му черти сякаш бе гравирано  негодувание.

—    Отне месеци да ме докарат до Капуа — изръмжа той. — След това ме отведоха в Рим. Серт сключи сделка с Веспасиан и ме доведе тук с кораб. Пътуването отне седмици — той се изсмя почти истерично. — Бих се върнал в Германия още на момента, ако само знаех как да отида там!

Тя видя колко много му струваше това признание и побърза да отговори.

—    Ще открием точно къде се намира и как да стигнем дотам.

Атретис изви глава и ококори очи.

—    Ние?

—    Каза, че не би оставил сина си никъде.

—    Разбира се.

—    Където е Халев, там съм и аз.

Той се засмя.

—    Ще оставиш Ефес и всичко, което предлага — каза той сухо и неубедено.

—    Да, бих останала тук — призна тя. —Това, което съм чувала за Германия, не е кой знае колко привлекателно — тя забеляза как погледа на Атретис се промени, сякаш се почувства обиден. — Сигурността на Халев е по-важна от всички страхове, които имам да напусна познатия си свят. Ако Серт е такъв, какъвто мислиш, че е, а аз не се съмнявам в това, той няма да се подвоуми да използва едно невинно дете по всякакъв начин, за да се домогне до тебе, нали?

—    Да.

—    Тогава единственият начин да осигурим сигурността на Халев е да го отведем колкото е възможно по-далеч от Серт.

Продължителният му изпитателен поглед я накара да се чувства някак неудобно. Какво си мислеше той в момента?

—    Пътуването ще струва много пари — каза тя.

Той се засмя тъжно.

—    Без съмнение цяло състояние, а почти всичко, което съм спечелил, съм вложил в това имение — той се огледа, сякаш го виждаше за пръв път. — Сега разбирам защо Серт толкова настояваше да уреди покупката на това място. Тези стени ме затварят и ме притискат толкова силно, колкото и стените на лудуса.

—    Можеш да го продадеш.

—    Не и без да се разчуе, а и се съмнявам, че ще успея да го направя, преди Руфий Помпониус Пракс да даде своя малък пир — той отново изруга в объркването си.

—    Бог може да извърши и невъзможното.

Той я погледна подигравателно.

—    Какво те кара да мислиш, че твоят бог ще ми помогне?

—    А ти защо си убеден, че няма да го направи? —Ризпа не изчака отговора му. — Ще ида да говоря с Йоан. Той ще ни помогне.

—    Няма да напускаш това имение!

—    Ще се наложи, ако искаме да научим всичко, което ни е нужно. В Христовото тяло има хора от всички прослойки. Знам за един търговец, който е пътувал из цялата империя. Ако някой може да ни каже как да открием Германия, това е той. Вероятно може да ни даде и карти, които да ни посочат пътя.

Атретис изглеждаше готов да спори, така че тя пое въздух и отново продължи.

—    Друго важно нещо: напускането ни може да събуди съмнение у Серт относно мен и Халев. Ако си тръгна заедно с Халев, няма ли Серт да предположи, че не означавам за тебе чак толкова много, колкото той си мисли? Ти едва ли би ме отпратил с дете, което е твое.

Атретис сбърчи вежди, замислен над нейната идея. Все пак го глождеше някакво съмнение.

—    Серт може да изпрати да те отведат в лудуса на разпит.

Предположението му я обезпокои. Тя отправи поглед в далечината.

—    Човекът под терпентиновото дърво, който наблюдава къщата, той ли е?

—    Серт си тръгна. Хората му останаха.

Това малко я поуспокои.

—    Ако той лично не им даде нареждане да ме заведат в лудуса, те няма да посмеят сами да направят нещо. Ще наблюдават имението, ще докладват и ще чакат неговите инструкции, но докато ги получат, аз вече ще съм се върнала в Ефес.

—    Да, точно в лапите на лъва — каза той раздразнено. — Най-малко един от тях ще те последва.

—    И преди са ме следили, Атретис. Знам как да се крия — каза тя и веднага разбра, че беше грешка.

Атретис подозрително присви очи.

—    Така значи — каза той със заплашителна мекота в гласа си, — ако толкова добре се криеш, тогава аз как ще те намеря? — той се изсмя. — За малко да ме убедиш. Не съм чак такъв глупак. Или си мислиш, че ще ти оставя сина си и просто ще те гледам как си тръгваш?

—    Атретис, давам ти думата си...

—    Думата ти не означава нищо за мене! — той се обърна и нервно разтри с длан врата си.

Тя въздъхна и се опита да се пребори с чувството на безсилие. Нямаше да й повярва просто защото го уверяваше в думите си. Доверието му трябваше да бъде спечелено, а нямаше време.

—    Може би има и друг изход — промълви тя почти монотонно.

—    Наистина се надявам да има.

—    Какво ще кажеш да отидеш на този пир и да се престориш, че просто прекарваш добре.

Той се обърна рязко.

Раздразнението й нарасна още повече.

—    Или пък да нахълташ там, да гледаш всички озверено, точно както гледаш мене сега, и да наругаеше този римски управник в лицето! Това ще запази гордостта ти, нали? И ще помогне на Серт да изпълни всичките си планове за тебе!

Едно мускулче трепна по лицето му.

Тя се приближи към него и отново отправи отчаяна молба.

—    Атретис, моля те, остави настрана гнева си за доброто на твоя син. Мисли, преди да направиш каквото и да било.

Атретис се изсмя цинично.

—    Може би ще кажа на Серт, че съм се отегчил да стоя тук в планината и че искам да живея в Ефес, където кипи живот и веселие — не без сарказъм каза той. — Това ще го удовлетвори.

Той се почувства като един от лъвовете, пуснати на арената. Нямаше връщане назад. Нямаше изход. По някакъв начин, Серт щеше да получи, това, което иска, и то без да го е грижа какво или кого жертва за това.

—    Нека да отида при Йоан — каза много внимателно Ризпа. — Той ще ни помогне.

Атретис не каза нищо. Тя се приближи до него и съвсем леко сложи ръка на рамото му. Мускулите му се напрегнаха и тя веднага отдръпна ръката си.

—    Моля те, ще науча каквото мога и ще изпратя да ти кажат. Кълна се в живота си!

—    Изглежда нямам кой знае какъв избор — каза той с тъжна усмивка.

—    Трябва да тръгна колкото е възможно по-скоро — каза тя и се обърна към вратата. — Ще взема толкова неща, колкото да изглежда, че си ме изхвърлил от тук.

Атретис я хвана. Уви едната си ръка около нея, а с другата я хвана за врата.

—    Знай това, жено. Ако не чуя нищо от тебе до два дена, ще дойда да те открия. Не се опитвай да избягаш с момчето, защото ако го направиш, кълна се във всички богове на света, ще използвам всички средства, дори и Серт, за да те намеря отново! А когато го сторя — той постепенно стегна хватката си, — ще се молиш никога да не си се раждала! — после я пусна така, сякаш самият допир с нея го е разгневил.

Ризпа сложи ръка на гърлото си. Дишаше колебливо, а очите й се напълниха със сълзи.

—    Знам, че сега не ми вярваш, но може би, когато минем през всичко това заедно, ще знаеш, че можеш да ми се довериш.

Той я гледаше с остър поглед как отива към вратата.

— Два дена — повтори той.

Ризпа излезе, затвори вратата след себе си, и забърза с разтуптяно сърце по коридора към спалнята си.

—    Всичко наред ли е, господарке? —попита я Хилде, когато вече беше влязла. — Изглеждаш доста бледа.

—    Нищо не е наред — отвърна Ризпа. — Трябва да напусна имението — тя взе наметалото си, уви Халев в него и го привърза здраво към раменете си.

—    Изхвърля ли те? Къде ще отидеш сега?

—    Имам приятели в града. Ще отида при тях — тя погледна към малката ракла с принадлежности и поклати глава. — Имам Халев. Това е всичко, което има значение сега.

—    Той няма да те остави да тръгнеш със сина му!

—    Халев е мой син и Атретис няма да понечи да ми отнеме това, което ми принадлежи — каза тя. Все още усещаше пръстите му по врата и гърлото си.

Когато излезе през вратата и видя Атретис в коридора, сърцето й подскочи.

О, милостиви Боже, не му позволявай да промени решението си!

Изглеждаше колеблив и необичайно уязвим.

—    Помни какво ти казах — измърмори той, докато Ризпа минаваше покрай него.

Тя се спря и се обърна, очите й бяха пълни със сълзи.

—    Ти също помни какво ти казах — тя забърза по стълбите надолу. Прекоси пустия двор и приближи портата, където Галий стоеше в изпълнение на задълженията си.

—    Къде си мислиш, че отиваш? — каза той и застана на пътя й.

—    Остави я — заповяда Атретис, който стоеше на входната врата и гледаше към тях. — Казах й да се маха оттук.

Галий я погледна със съжаление и отвори портата. Атретис се беше приближил и преди Ризпа да излезе, той протегна ръка и й подаде една кесия.

—    Вземи я — каза й той със заповеден тон. Тя се подчини и се насили да се усмихне. Кожената кесия беше прогизнала от вода. Това беше същата онази кесия, която бе захвърлила още първия ден на тяхната среща. Явно и до днес си беше стояла в шадравана. Беше пълна със златни монети. — Считай го за заплата за услугите ти до сега.

Тя усети намерението му. Кимна, обърна се и излезе навън. Забърза надолу по пътя и притисна Халев по-близо до себе си, за да го предпази от студения вятър от изток, където зимата вече беше дошла. Когато приближи терпентиновото дърво, видя няколко мъже, които седяха и говореха под сянката му. Те като че ли изобщо не се интересуваха от нея. Когато ги подмина и стигна до един от завоите тя погледна назад.

Един от мъжете я беше последвал.


Въпреки всичките си усилия да се откъсне от човека зад себе си, когато стигна до дома на Йоан, Ризпа все още усещаше, че той е някъде наблизо. Изтощена, тя потропа на вратата. Клеопа отвори и възкликна от радост и изненада:

—    Йоан не е у дома, извикаха  го, но скоро трябва да се върне — каза той, докато й помагаше да влезе и да се настани. — Сядай. Изглеждаш уморена.

—    Да, доста съм уморена — въздъхна тя и потъна в един диван близо до огъня. Топлината беше благодат след дългия път, който измина изложена на вятъра. — Идвам от дома на  Атретис.

—    Нещо лошо ли се е случило?

—    Много лошо — тя разхлаби наметалото и положи Халев до нея заедно с кесията с монети. Потрепери.

—    Халев изглежда добре — каза Клеопа и му се усмихна. — А и доста по-наедрял от последния път, когато го видях.

—    Два пъти по-голям е, откакто Йоан го остави в ръцете ми — с благодарност каза тя, въпреки че докато вървеше насам, усещаше тази негова тежест върху себе си заедно с тежестта на златните монети. Усмихна се и остави Халев да хване пръстите й и да се опита да се изправи.

Клеопа сложи ръка на рамото й.

—    Ще ти донеса малко вино и нещо за ядене.

Тя благодари и отново насочи вниманието си към бебето.

—    Вече не си увито, милото ми, можеш да се въртиш на воля — каза тя и го погъделичка по корема. Детето се разгука и зарита. Хвана едното си краче, пъхна го в устата си и задъвка палеца му, докато й се усмихваше лъчезарно. Тя го шляпна по дупето и стана.

Приближи се до прозореца и надникна съвсем внимателно. Мъжът, който я проследи дотук стоеше в тъмнината навън и наблюдаваше къщата, скрит в нощните сенки. Тя се дръпна назад и сложи ръка на разтуптяното си сърце.

Върна се разтреперана при Халев и седна.

Клеопа влезе в стаята.

—    Мога ли да ти помогна с нещо?

—    Вероятно ще навлека неприятности на Йоан — каза Ризпа, докато той наместваше подноса с храна пред нея. — Един човек ме проследи. Опитах се да му се изплъзна, но той се беше прилепил като мида на кораб. Можеш да го видиш. Облечен е в черно и стои долу на улицата. Може би трябва да тръгна веднага, преди...

—    И къде ще отидеш?

—    Не знам, но човекът, който стои зад неприятностите ми, е силен и е свързан с арената — тя се замисли какво можеше да стане с Йоан и другите й приятели, ако застанеха на пътя на Серт — Не мислех, че ...

Клеопа наля вино в една малка медна чаша и й я подаде.

—    Много е късно. Пий и се нахрани.

Гласът му някак я успокои. Той не беше уплашен. Бог владееше нещата, а не Серт. Дори и императорът на цялата римска империя нямаше властта на Господ. Тя се усмихна на Клеопа.

—    Липсвахте ми ти, Йоан и всички останали.

—    Ти също много ни липсваше.

Проскърцването на входната врата я стресна. Виното се разля по ръката й и тя остави чашата долу. Спокойствието я напусна. Клеопа протегна ръка с успокоителен жест и се изправи.

—    Това е Йоан или някой от братята — каза той и излезе от стаята. Ризпа чу гласове и разпозна този на апостола.

—    Слава богу — каза тя, изправи се и тръгна към вратата, докато Йоан влизаше в стаята. Ризпа уви ръце около него и сълзи напълниха очите й. Той я прегърна нежно като баща. Когато накрая тя се отдръпна, Йоан взе ръцете й и я целуна. Учуди се на сълзите й.

Тя се усмихна през сълзи.

—    Толкова е хубаво да те видя отново, Йоане.

—    И аз тебе — каза той.

Халев изскимтя от дивана и Ризпа подскочи. Йоан я погали успокоително и пристъпи покрай нея. Той вдигна момченцето със смях.

—    Виж кой е дошъл да ни види, Клеопа! — каза той и се усмихна на Халев, който започна да рита с крачета като жабче, доволен че е център на внимание. Йоан го приближи до себе си и го погали с пръст по бузата.

Ризпа малко се поуспокои, като гледаше апостола с нейния син. Противно на Атретис, Йоан се отнасяше към децата с удивителна лекота. Тя отново седна на дивана и се усмихна на тази гледка. Апостолът седна и положи детето в скута си с лице към себе си. Хвана крачетата му и ги размърда игриво. Халев се засмя и щастливо размаха ръце.

—    Какво е по-красиво от невинността на едно дете? — каза апостолът с усмивка към Халев. — Помня как децата се тълпяха около Исус, докато пътувахме от град на град. В началото се опитвахме да ги прогоним, сякаш бяха рояк нахални мухи — продължи той с усмивка на лице, — но Исус ги събираше около себе си и ги благославяше едно по едно. Каза ни, че ако не станем като децата, няма да влезем в небесното царство.

Ризпа също се усмихна.

—    Смирени и безпомощни.

—    И изцяло отворени за любовта и истината на Бога — добави Йоан. Погледна към Клеопа и прислужникът дойде и взе Халев, след това отиде да седне на друг диван с детето в скута си. Започна да размахва едно въженце, а Халев се опитваше да го хване.

—    Страхът за Халев ме доведе при тебе — каза Ризпа. — Един човек на име Серт всячески се опитва да накара Атретис отново да се бие на арената. Ако открие, че Халев е негов син, този Серт дори за миг няма да се поколебае да използва едно бебе, за да получи своето. Бих го скрила ако можех, но Атретис никога няма да ми позволи да му го отнема завинаги.

—    Как можем да ти помогнем?

—    Атретис се нуждае от помощ, за да напусне Ефес. Но сега, когато дойдох, не съм съвсем уверена, че трябва да въвличам и вас в това. Серт е много могъщ.

—    По-могъщ от Бог ли?

Ризпа въздъхна и затвори очи.

—    Не — тя погледна към него някак объркана от липсата си на вяра. — Слаба съм, Йоане. През последните седмици, далеч от поученията ти и от моите братя и сестри, аз се подхлъзвах и падах често. Животът с Атретис е... труден — как можеше да обясни на човек като Йоан как се отнасяше Атретис? — Той няма доверие на никого. Най-малко на мене.

—    И все пак ти е позволил да дойдеш при мене.

—    Понеже не виждаше никакъв друг начин да се сдобие с информацията и помощта, от които има нужда, за да напусне Йония. Не искам да го осъждам. Просто е водил много суров и свиреп живот. Изпълнен е с толкова омраза, че мога да я почувствам физически. Понеже една жена го е  предала, той мисли, че не може да има доверие на жените.

—    Позволил ти е да вземеш и Халев със себе си.

Тя се изправи с раздразнение.

—    Ако Атретис имаше гърди да храни Халев, би го грабнал от ръцете ми и би ме изхвърлил през портата още на първия ден!

Клеопа стана.

—    Май малкият има нужда да се изкъпе.

Ризпа го погледна с притеснение от това, че избухна.

—    Нямам чисти пелени в себе си.

Той се усмихна.

—    Имаме малко плат, който ще свърши работа.

Ризпа разбра, че той й дава възможност да говори с Йоан насаме.

—    Благодаря ти, Клеопа.

Той кимна и излезе от стаята с Халев.

Тя погледна към Йоан.

—    Съжалявам. Винаги говоря, преди да помисля — толкова много притеснения минаваха през главата й.

—    Не само ти имаш остър език, Ризпа. Исус нарече Яков и мене “синове на гърма”.

—    Тебе? — тя се засмя. — Е, значи вероятно има надежда и за мене.

—    Ти си дала живота си на Христос и без никакво съмнение той ще те оформи и ще те превърне  в съда, който е най-добър за неговата цел.

—    Да, но иска ми се да знам каква е целта.

—    Ти знаеш. Божията воля не е скрита като митовете и философиите на света. Исус ни го каза открито и всеки ден повтаряше каква е волята му за нас. Обичайте се един друг. Обичайте се един друг.

—    Но как? Не можеш дори да си представиш що за човек е Атретис.

—    Като възлюбиш Господ твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила. В Бог ние живеем и се движим. В него ние можем да се обичаме един другиго.

Тя кимна. Бог щеше да й помогне да преодолее всичко, което се отнасяше до Атретис. Той щеше да я защити от силите, които усещаше да витаят около него.

—    Исус ни каза също да отидем и да направим ученици сред всичките народи — каза Йоан, — като ги кръщаваме в името на Отца и Сина, и Светия дух и ги учим да пазят всичко, което ни е заръчал.

—    О, Йоане... — каза тя и затвори очи. — И какво? Значи трябва да тръгна за Германия и да направя Атретис ученик? Как така?!

—    Остави товара си на Господ. Той ще те подкрепя.

—    Абсурдно е да мисля, че ще мога да доведа Атретис до спасителна вяра в Христос.

—    Христос сам ще го доведе до вярата, щом е волята му. Не ти. Твоят призив е да покажеш на Атретис божията любов, точно както Шимей я показа на тебе.

Очите й се навлажниха. Шимей. Прекрасният Шимей.

—    Разбирам — каза тихо тя.

Той беше уверен в това.

—    Помоли се с мене — каза той и протегна ръката си към нея.

Страхът и напрежението започнаха да се оттеглят и тя се заслуша в силния, но в същото време топъл глас на Йоан. Със сигурност молитвите на апостола щяха да привлекат по-голямо внимание от нейните. Той беше изпълнен с увереност в Господ, докато нейното сърце и умът й бяха особено смутени в момента. Той беше ходил заедно с Исус.

Слаба съм, Господи. Прости ми. Моля те пази Халев и го направи ревностен за тебе. Умолявам те, Отче, освободи Атретис. Изведи го от тъмнината и го въведи в твоята светлина. Употреби ме според волята ти.

Йоан благодари за храната, която беше пред тях, и помогна на Ризпа да се изправи. Изпълни я чувство на пълно спокойствие, мир, който тя не беше усещала от деня, в който Йоан дойде и й каза, че Атретис иска сина си обратно.

—    Сега — каза Йоан и се усмихна, — кажи ми какво се е случило между тебе и Атретис — той взе една малка пита хляб, разчупи я на две и й даде половината.

Ризпа сподели за всяка среща с бившия гладиатор — от момента, в който го срещна, до последния им разговор, преди да напусне имението.

—    Трябва да напусне Ефес — каза тя. — Ако остане тук, Серт ще намери начин да го накара да се бие отново. Този човек има шпиони, които постоянно наблюдават имението. Дори е пратил хора в града да разпитват и за мене. Открие ли, че Халев е негов син, не искам дори да си помисля как би използвал това, за да го манипулира... и какво би причинило то на самия Халев — тя извади кесията със злато, която Атретис й беше дал на раздяла, и я подаде на Йоан.

Той я развърза и изсипа монетите в ръката си.

—    Около половината път до Рим — каза Йоан и ги върна обратно, след което остави кесията на масата между тях.

—    Трябва да предам на Атретис, че ще имаме нужда от още пари. Дадох му дума, че ще пратя вест до два дни, а първият вече мина.

Йоан забеляза колко бе напрегната Ризпа и тихо се помоли за нея. Тя отново надникна през прозореца и веднага се отдръпна с пребледняло лице.

—    Човекът на Серт е все още там — промълви тя. — Проследи ме от имението. Опитах се да му се изплъзна, но... — в съзнанието й изплуваха моменти от пътя й дотук. —Ни най-малко не съм искала да ти навлека неприятности, Йоане.

—    Седни и яж, Ризпа. Ще имаш нужда от сили за това, което те очаква.

—    Всичките си пари е вложил в това имение — каза тя и седна отново.

—    Господ ще снабди, от каквото имаме нужда.

—    Надявам се Господ да ни снабди и с карти. Атретис не знае как да открие пътя до Германия, а всичко, което аз знам е, че е някъде много далеч на север от Рим — очите й се насълзиха. — Чувала съм, че е нецивилизовано и варварско място. Ако Атретис е пример за хората там... — тя поклати глава и неволно стисна хляба в ръката си. — Не мога да повярвам, че му предложих да се върне там. Какво въобще си мислех? Дори само мисълта за Германия ме изпълва с неизразим ужас.

—    Земята и всичко, що е в нея, е създадено от Бог — каза Йоан и се усмихна. — Дори Германия.

—    Знам това, но е толкова далеч от тебе и Клеопа, и от всички останали, които обичам. А аз ще съм сама с Атретис и ще завися от неговата добра воля — тя се изсмя иронично. — Та ние не можем да стоим в една стая, без да възникне някакъв спор между нас.

—    Наранявал ли те е физически?

—    Не, въпреки че ме сплашва от време на време — тя отвърна поглед встрани и си спомни за тренировките на Атретис в залата.

—    Ти, всъщност, харесваш ли го?

Тя се изчерви. Сведе глава и дълго не каза нищо.

—    Да, харесвам го — призна смутено тя накрая. — И по-лошото е, че той го знае.

—    Бог ви е събрал заедно с определена цел, Ризпа.

Тя повдигна вежда.

—    Каква? Да ме изкушава?

—    Бог никого не изкушава, ти го знаеш. Собствената ни похот ни подлъгва и увлича.

—    Не съм се увлякла. Нито имам такова намерение — тя откъсна парче от хляба и го потопи във виното. Започна да го дъвче, за да спечели време да помисли. Чувствата й бяха твърде объркани, за да ги изрази с думи. Тя погледна Йоан с напълно спокойно изражение и спокоен дух.

—    Не ме привлича само физическата му красота, Йоане. Има нещо по-дълбоко, нещо скрито някъде в него. Той е твърд, свиреп и жесток, но живее в ужасна болка. Веднъж каза, че помни всеки мъж, когото е убил — сълзите отново напълниха очите й... — тя поклати глава. — Желанието да го утеша може да доведе до... други желания.

—    Тогава трябва да се пазиш. Бог е верен, Ризпа. Настрой се да угаждаш на Господ. Той няма да позволи да бъдеш изкушена повече, от това, което можеш да издържиш, а също и ще ти даде изходен път.

—    Ще се опитам да бъда силна.

—    Не се доверявай на собствената си сила. Никой от нас не може да е силен сам по себе си. Господ е този, който ни привдига и ни дава сили.

Ризпа нервно се изправи.

—    Иска ми се да можех да се върна отново в Ефес и да живея на острова. Животът там беше по-лесен и далеч не толкова объркан. — И по-добре изобщо да не се беше срещала с Атретис, защото и сега, когато е далеч, не можеше да спре да мисли за него.

—    Има дни, в които и аз се боря — каза Йоан.

Тя се обърна с изненада.

—    Ти? Но нали си апостол?!

—    Аз съм човек, точно както и ти.

—    Няма никой друг като тебе, Йоане. Ти си последният от апостолите. Всички други вече са при Господа.

—    Да — въздъхна той, — и понякога питам Бог защо все още съм тук. Обичам и тебе и всички останали, но, о, да знаеш само как копнея за деня, в който ще бъда отново лице в лице с Исус!

Ризпа долови копнежа в гласа му и нещо я жегна отвътре. Тя погледна побелелите му коси и посивялата му брада, вгледа се в бръчките, които годините бяха оставили около очите му. Приближи се и коленичи пред него. Взе ръцете му и ги целуна.

—    Толкова съм себична — сподавено прошепна тя. — Надявам се да бъдеш още с нас — тя вдигна глава и очите й се насълзиха. — Когато ти си отидеш, Йоане, няма да има вече нито един, който да е ходил заедно с Исус, който го е докосвал и е слушал гласа му. Ти си последният жив свидетел на Христос.

—    Не, възлюбена — възрази той. — Бог ни е дал Светия си Дух, за да може всеки от нас, който го приеме за Господ и Спасител, да бъде живо свидетелство за Христос — той издърпа ръцете си и покри лице с тях. — Както и ти трябва да бъдеш живо свидетелство пред  Атретис.

Тя стисна очи.

—    Аз съм доста лош свидетел.

—    Бог взима обикновените неща от този свят, за да принесе слава на името си. Исус не беше роден в изисканите царски зали, а в един обор — той сложи ръка на рамото й. — Ние всички сме едно в Христа. Ти знаеш кой е истинският враг. Сатана е силен противник, който те познава почти колкото Христос. Той атакува чрез ума и плътта и се опитва да ни отдели от Христа.

—    Това изобщо не ме изпълва с увереност. Коя съм аз, че да се боря със Сатана!

Той се усмихна с разбиране.

—    Не се бориш ти. Господ върви пред тебе в битката. Ти само трябва да стоиш здраво във вяра. Спомни си писмото, което ни прати Павел. Бог ни е дал въоръжение — препаската на истината, броненият нагръдник на правдата, обущата на благовестието, щитът на вярата, шлемът на спасението и мечът на Духа, който е божието слово.

—    Помня това.

—    Всяко едно от тях е като име на нашия Господ. Христос е нашето въоръжение. Той ни обгражда, за да ни защити. Спомни си нещата, на които си била научена.

—    Всичко това е в ума ми и все пак аз се боря. Знаеш колко труден беше животът ми преди да срещна Шимей и той да ме доведе при тебе. Трябваше постоянно да ме дърпа обратно в правия път. Беше толкова силен във вярата си. Дори когато умираше, не се усъмни — очите й се напълниха със сълзи. — Аз не съм като него. Не съм и като тебе. Толкова дълго живях на улицата и се борех да оцелея, че това все още е останало в мене.

—    Христос те е направил ново създание.

Тя се засмя тъжно.

—    Тогава може би не съм спасена, защото съм същото инато и дебелоглаво бездомно момиче, което крадеше храна от пазара, криеше се от бандите и спеше пред вратите на къщите. Атретис ми напомни за онези дни. Той ме кара да искам да се съпротивлявам — тя се обърна към него. — Мислех, че съм се променила, Йоане, но точно тогава се озовавам с човек като него и старото ми естество се възвръща. Не съм достойна да се нарека християнка.

Той се приближи до нея и сложи ръце на раменете й.

—    Никой от нас не е достоен, Ризпа. По божията милост сме спасени и имаме наследство в небето, а не чрез наша собствена праведност. Ти си християнка. Твоята вяра в Исус те прави такава.

Тя се усмихна мрачно.

—    Да можех да съм по-добра...

Погледът му стана още по-топъл.

—    Това е цел на всеки от нас. Уверен съм, че онзи, който е започнал добро дело в тебе, ще го довърши докрай.

Клеопа влезе в стаята, а Халев едва се задържаше в ръцете му.

—    Иска майка си — каза той с измъчен поглед.

Тя се засмя, взе бебето в скута си и го целуна.

—    Гладен е, а ти не можеш да направиш кой знае какво по въпроса.

Клеопа й показа една малка беседка, където можеше да остане сама и да нахрани детето. Докато Халев сучеше жадно, тя размишляваше за всичко, което й беше казал Йоан. Това я успокои.

“Прости ми за лекомисленото сърце, Боже. Положи силен дух в мене. Помогни ми да видя Атретис през твоите очи, а не през моите. И ако е волята ти да заминем за Германия, ами... на мене не ми харесва, но... ще отида.”

Нахранен и повит, Халев се унесе и заспа, а Ризпа се присъедини отново към Йоан и Клеопа в триклиниума.

— Клеопа ми каза, че малко преди да дойдеш съм имал посетители  — каза й Йоан. — Изглежда Атретис не е единственият, който желае да напусне Ефес.


Атретис застана на балкона и погледна към терпентиновото дърво по пътя за Ефес. Не беше спал много предната нощ. Мислеше за Ризпа и сина си. Веднага щом тя тръгна, той дойде тук и впери поглед в далечината. Видя как един от мъжете под дървото се изправи и тръгна след нея.

—    И преди са ме следили, Атретис — му беше казала тя. — Знам как да се крия.

Думите й го смущаваха и зараждаха въпроси у него. Кой я е преследвал преди и защо? От какво или от кого се е криела?

Той почти беше тръгнал след нея, но след това размисли. И все пак сега се питаше дали това не беше грешка. Ами ако тя не се върне? Би ли могъл да я намери? Нямаше ли нейните приятели християни да я изведат тайно от Ефес?

Един ден беше изминал. В главата му преминаваха различни начини да влезе в Ефес и да я потърси. Като начало, може би, щеше да открие апостола и да го разпита.

Знам как да се крия.

Той стисна зъби с чувство на безсилие и със съжаление, че й се бе доверил. Ризпа беше със сина му, а той не знаеше къде да я намери. Каза му, че ще отиде при апостола, но това не означаваше непременно, че ще е там.

Ще изпратя вест, обещавам.

И като един глупак той я беше оставил да замине. Остави я да си тръгне от имението със сина му. Неговият син.

Не се ли бе доверил и на Юлия, въпреки че вътрешният му инстинкт казваше каква е още в деня, когато я срещна в Артемидона. Въпреки всичко той отиде при нея и позволи на похотта да изпепели всякакъв разум. Поднесе й сърцето си на поднос и тя го сряза и погълна.

И сега тази проклета жена идва в живота му с красивите си кафяви очи и сочни форми, и какво прави той? Дава й сина си просто ей така! Оставя свободата си в нейните ръце. Предоставя й всички възможности да го унищожи.

Той изруга и се обърна. Влезе в спалнята си и се опита да овладее бурните си емоции. Приближи се до мраморната масичка до стената и си наля вино в една сребърна чаша. Изпи я до дъно и си наля още.

Когато каната беше вече празна, той вдигна чашата пред себе си. Вгледа се навъсено във фигурите на горски нимфи, гонени от сатири. На Юлия биха й харесали. Щяха да прилегнат на склонността й към плътски приключения.

Ще направя всичко заради теб, Атретис. Каквото и да било.

Той стисна зъби и така впи пръсти в чашата, че формите й поддадоха под силата му.

—    Тогава умри, кучко. Умри заради мене — каза той през зъби и пусна изкривената чаша върху подноса.

Просна се по гръб на леглото и се вгледа в тавана на стаята, който се извисяваше застрашително. Чувстваше как стените искаха да се стоварят върху него. Гласовете долетяха отново. Гласовете на всички мъже, чиито живот бе отнел. Той простена тежко и стана от леглото. Дръпна няколко кожи и излезе от стаята. Лагос се появи в долния край на стълбите, готов както винаги да изпълнява заповедите му. Атретис мина покрай него, без да пророни ни дума, след което сви по вътрешния коридор. Не се чуваше нищо друго, освен неговите стъпки. Той мина през баните и отиде в задната част на имението. Навън беше студено. Прекоси двора и стигна до задната порта.

—    Всичко е наред, господарю — каза Сила.

Без да му обръща внимание, Атретис вдигна резето, бутна тежката врата и излезе навън.

Скоро се появи и Лагос — беше обезпокоен.

—    Господарят каза ли след колко време ще се върне?

—    Не, а аз и не попитах.

—    Може би някой от нас трябва да го последва.

—    Ако искаш да кажеш този някой да съм аз, забрави. Видя ли въобще как изглежда? Портата ще остане отключена. Той ще си дойде, когато реши.

Отнякъде се появи Галий.

—    Атретис пак излезе.

—    Сигурно пак отива в онази пещера — обади се Сила.

Галий пристъпи навън. Лагос видя как той прави знак на някого и след това се връща обратно. Разтревожен, Лагос не каза нищо.


Атретис дишаше по-леко сред хълмовете. Когато премина могилата над имението, той приклекна и пръсна кожите около себе си. Тук, под откритото и обсипано със звезди небе, чувстваше свободата много по-близо до себе си. Нямаше стени, които да го ограничават. Никой не го наблюдаваше. Можеше да помирише земята, а тя миришеше приятно. Не така, както миришат горите на Германия, но далеч по-приятно от затвора в лудуса или дори от луксозното имение.

Той бавно издиша и наведе глава към коленете си. Виното започна да действа. Той почувства главозамайване и прилив на топлина, но знаеше, че не е пил достатъчно, за да почувства това, което иска. Забрава. Искаше му се да бе взел още един мях с вино и да пие дотолкова, че да забрави всичко, дори кой е.

Би дал всичко, което имаше за една нощ без сънища и кошмари и за една свежа сутрин без умора и изтощение. Той се изсмя мрачно. Всичко, което имаше, не можеше да изтрие миналото и да върне живота на мъжете, загинали под меча му, да заличи мрачните спомени и собствената му противна вина. Той беше на двадесет и осем години. Баща му започна да го учи да се сражава още когато беше на осем. И оттогава сякаш боят и сраженията изпълваха съзнанието му, определяха действията и същността му. Талантът му се крепеше на това да отнема живот. Бързо. И без угризения на съвестта.

Горчива усмивка изкриви лицето му. Без никакви угризения.

Не беше изпитвал угризения и когато убиваше войни от други племена, осмелили се да навлязат в територии на чатите. Нито когато римски войници нахлуваха в родината му и той я защитаваше от тях. Спомни си как триумфира, когато уби Таракс, първият ланист в лудуса в Капуа, където беше откаран във вериги.

Но всички останали? Още помнеше и виждаше лицата им. Не можеше да забрави евреина Халев, който коленичи пред него с отметната назад глава. Нито можеше да заличи образа на гладиатора от своето племе, когото уби при последния си бой в Рим. Думите на момчето отекваха в главата му:

—    Ти изглеждаш като римлянин, миришеш на римлянин... ти си римлянин!

Какво ли беше да си дете и да бягаш свободно из горите? Не можеше да си спомни. Опита се да си припомни и как изглеждаше Ания, младата му съпруга, но също не можа. Беше мъртва от повече от десет години. Един блед спомен за живот, който вече не съществуваше,... ако въобще някога е съществувал. Може би само е сънувал всички онези добри времена, просто плод на въображението му.

Стисна силно очи и усети как тъмнината го обгръща.

От дъното на сърцето си викам  към тебе, Боже. Чуй гласа ми.

Думите изплуваха неволно, мъката и отчаянието му сякаш ги родиха. Къде ги беше чул? Кой ги беше казал?

Спомни си за Адаса и го изпълни топлина. Прииска му се тя да е там с него, да може да поговори с нея. Но тя отдавна беше мъртва. Още една жертва на Рим.

“Дори и да ме погуби, пак ще му вярвам — беше казала тя за своя бог. Стоеше в тъмницата зад арената и чакаше смъртта си. — Господ е милостив”.

Той погледна нагоре към нощното небе и други думи също изплуваха в съзнанието му:

“Небесата разказват славата господна и просторът изявява делата на ръцете му.”

Той отново зарови глава в ръцете си и се опита да подтисне всички тези думи. Адаса беше още един човек, който тежеше на съвестта му и чийто живот се беше изплъзнал през пръстите му. Ако нейният бог наистина имаше такава сила, ако наистина беше “единственият истински бог”, както тя и Ризпа твърдяха, защо я беше оставил да умре? Нито един бог, който си струва да бъде следван и въздиган, не би позволил един негов верен последовател да бъде унищожен. Но фактът, че богът на Адаса я беше предал не притесняваше Атретис толкова, колкото това, че той самият също я беше предал. Тя беше спасила сина му, а той я остави да умре. Дори да беше останал, нямаше да може да я спаси, беше убеден в това, но можеше да се изправи до нея и да умрат заедно. Това щеше да е достойно. Щеше да е правилно.

Вместо това, той реши да живее и да открие сина си.

И след това го остави да си тръгне отново.

Атретис затвори очи и се изтегна на студената земя.

—    Още един ден, Ризпа, и идвам след тебе — каза той в тишината на нощта. — Още един ден и си мъртва.


Йоан изпрати Клеопа заедно с още един младеж да доведат хората, които бяха дошли в града по-рано, за да потърсят съвет как могат  да напуснат града. За няколко часа къщата на апостола се препълни с мъже, жени и деца. От тези, които бяха пристигнали със семействата си, Ризпа познаваше само Пармена — кожаря.

Пармена пристигна със жена си, Евникия, и с трите си деца — Антония, Капео и Филомен. Кожарят имаше собствен магазин за колани, където беше изложил своите цингули — той бе особено известен с тях. Богато украсените колани, направени за войниците от римската армия, се приемаха като почетни ордени. Престилката от украсени кожени ленти защитаваше слабините в битка, а когато войниците маршируваха, лентите издаваха такъв ужасяващ звук, че всяваха страх сред враговете.

Йоан представи останалите, докато влизаха. Тимон, който имаше белези от жесток побой, беше художник и се занимаваше със стенописи. Той бе изправен пред голямо предизвикателство, когато го бяха извикали в Артемидона и му заповядали да нарисува стенопис в чест на Артемида.

—    Отказах. Когато ме попитаха защо, аз отвърнах, че съвестта ми не ми позволява да правя каквото и да било в чест на една езическа богиня. Останаха, така да се каже, недоволни от отговора ми...

Неговата съпруга Патриция държеше децата им за ръце и гледаше някак уплашено.

—    Някакви мъже дойдоха снощи в нас и обърнаха всичко у дома.

—    Те разплакаха мама — каза едно от момчетата, а тъмните му очи бяха изпълнени с гняв. — Дано и аз да мога да ги разплача някой ден.

—    Замълчи, Петре — сгълча го Патриция. — Бог иска да прощаваме на враговете си.

Момчето изглеждаше доста бунтовно настроено, също както и по-малкият си брат, Варнава, а малките Мария и Вениамин се бяха вкопчили в полата на майка си.

Прокорус беше хлебар. С него беше и жена му Рода заедно със сестра му Камела и нейната дъщеря Лидия. Този човек изглеждаше измъчен — не толкова от преследване поради вярата си, колкото от жените, които стояха до него. Двете не смееха да се погледнат. Лидия беше единственият член от семейството, който изглеждаше спокоен.

Пристигнаха четирима млади мъже, които бяха чули отнякъде, че група християни щели да напускат Ефес. Вартимей, Нигер, Тибул и Агаба, които все още не бяха навършили двадесет, вече бяха приели благословението от своите семейства и бяха готови да излязат по света и да проповядват евангелието.

—    Тука има достатъчно хора — каза Нигер. — А какво да кажем за Галия или Британия?

—    Искаме да разгласим благата вест там, където все още не са я чули — допълни Агаба.

Последният, който дойде беше Мнасон. Ризпа веднага се впечатли от начина му на говорене.

Евникия се наведе към нея.

—    Той е много известен хипокрит — прошепна тя и се усмихна. Ризпа забеляза блясъка в очите й, докато говори. Явно, жената беше доста доволна от възможността да бъде в компанията на такъв прочут актьор. — Често го викат да чете пред проконсула и пред други римски управници. Красив е, нали?

—    Да, красив е — съгласи се с нея Ризпа, въпреки че й се стори малко превзет. Мнасон беше явно възвишен и изискан човек, а тонът му показваше подготовка и взискателност. Привличаше вниманието на всички и това ни най-малко не го смущаваше. Всъщност, той го очакваше.

—    Мнасон рецитира един от псалмите на цар Давид пред гостите на градския свещеник, който беше организирал пир в нощта преди Плебейските игри — тихо прошепна Евникия и намести малката Антония в скута си.

—    Коя песен рецитира?

—    Псалм втори. Слугувайте на Господа със страх и радвайте се с трепет. Целувайте Избраника. Първоначално гостите си помислили, че Мнасон отдава слава на ново обожествения им император Веспасиан и на неговия син Тит, който пък сега е нашият прославен цезар. Някои пък си мислели другояче. Един от гостите поискал тълкувание на песента, но Мнасон отвърнал, че му липсва смелост в момента. Казал им, че авторът е вдъхновен от бог, но не уточнил  от кой бог, и че всеки от присъстващите е свободен да го приеме според както му приляга. Ако имате уши да чуете, ще чуете — казал той. Повечето от присъстващите го приели за гатанка и започнали да си играят на догадки. А на други пък въобще не им било забавно.

Патриция се присъедини към тях.

—    Мисля, че Мнасон не трябва да идва с нас. Ще привлече твърде много внимание.

Ризпа веднага си помисли, че Мнасон би привлякъл много по-малко внимание, отколкото Атретис. Германецът щеше мигновено да засенчи актьора. Нямаше да има дори нужда да си отваря устата, за да каже нещо. Физическата му красота беше напълно достатъчна да прикове вниманието на всички, а дивият му чар беше омайващ.

—    Единственият кораб, който взима пътници, тръгва от Александрия — каза Клеопа. — Ще отплава след два дни, стига да няма проблеми с времето.

—    В каква посока тръгва? — попита Йоан.

—    Рим.

—    Рим? — удиви се Прокорус.

—    Слушала ли си някога Мнасон да рецитира? — обърна се Евникия към Ризпа.

—    Не, никога — отвърна тя, като се надяваше тази жена да обърне повече внимание на двете си деца, които се караха за някаква играчка.

—    Когато стана християнин, се стремеше с особена стръв да научи колкото е възможно повече от Писанията. И успешно се справяше. Знае наизуст повече от сто псалма, а също и писмото на Павел до църквата ни. Имам чувството, че слушам Божия глас.

—    Чух, че там преследването било много жестоко — включи се Пармена в разговора относно пътуването.

—    В Рим ли отиваме, мамо? — попита Антония объркана и уплашена от привдигнатите духове на възрастните в стаята.

Евникия я целуна по бузата.

—    Където и да отидем, Господ ще бъде с нас — каза тя и приглади косичката й назад.

—    Но как така ще отидем в Рим? — попита Патриция с пребледняло като платно лице. — Кой ще ни пази там?

—    Господ ще ни пази — обади се Мнасон, който беше дочул забележката.

—    Да, както ни пази тук ли? — отвърна Патриция с напиращи в очите сълзи. — Както опази Юния и Персий? Както опази Стакис и Амплия? Както опази Адаса...? — тя продължи да изброява приятели християни, които бяха загинали на арената.

—    Замълчи, Патриция, недей — каза Тимон, притеснен от нейния изблик.

Но тя не можеше да се успокои.

—    Ти си бил бит, Тимоне. Всичко, за което сме работили, сега е разрушено. Животът ни е бил застрашаван много пъти, децата ни са били измъчвани. А сега да отидем и в Рим, където християните служат единствено за факли, които да осветяват арените по време на игрите им. Предпочитам да отида в пустинята и да умра от глад.

Малката Мария започна да плаче:

—    Не искам да умирам от глад.

—    Разстройваш децата, Патриция.

Тя притисна двете деца до себе си.

—    Децата ни ли, Тимоне? Мария и Вениамин са толкова малки, че дори не могат да разберат какво означава да вярваш, че Исус е Господ. Ами ако...

—    Стига! Престани! — извика Тимон и тя замълча, а устата й продължаваше да изговаря думите, докато се бореше със сълзите.

Ризпа се протегна към ръката на Патриция и я стисна. Тя много добре разбираше страховете на жената, защото и за самата нея Халев беше най-важното нещо в живота й. Не беше ли дошла тук при Йоан в усилията си да намери начин да спаси Халев от плановете на Серт? Искаше Халев да расте силен в Бога, а не като пионка използвана срещу собствения си баща. Ако Атретис или Серт й го отнемеха, той никога нямаше да има възможността да срещне Господ.

О, Боже, покажи ни път, по който да измъкнем децата си от това. — Какво ли означаваше да живееш на място, където всеки може да се покланя на Бог свободно и без страх? Какво ли ще е да видиш как се издигат сгради в чест на Бог, а не на някакви езически идоли? Рим толерираше всяка една религия, издигната от човек, а пренебрегваше единствения жив Бог, който беше създал самия свят, в който те живееха. Ризпа затвори очи. — “Всемогъщи Боже, ти си създал небесата и всичко около нас. Всички останали религии са опити на хората да достигнат до бог. Пътят* е твоят начин да достигнеш хората, като остави трона си и дойде в плът и кръв сред нас. Всяка религия, създадена от човек, връзва и ограничава, докато Христос застана с широко отворени обятия изпълнен с любов.

О, татко, защо сме толкова слепи? В Исус Христос ние сме свободни. Няма нужда да се страхуваме от нищо. Дори и робът може да има криле като на орел и да полети в небесата. Дори и роб може да отвори сърцето си и Бог да влезе и да живее в него. Защо не можем да приемем този дар без толкова много въпроси и да живеем убедени, че никакви стени, нито вериги, нито дори самата смърт могат да пленят ум, сърце, или душа, които принадлежат на Христос?

Трябваше да чуе плача и страховете на Патриция, за да види собствените си грешки и провали.

Ти си моя подкрепа, Исусе, моят живот. Прости ми, че толкова често го забравям — тя усети как радостта се надига у нея толкова силно и настоятелно, че й се прииска да извика.

—    Дори и страхът може да се използва в полза на божията цел — Йоан погледна Патриция, изпълнен с бащинска любов. — Аз също се страхувах от смъртта в нощта, когато отведоха Исус от Гетсиманската градина. Отчаях се почти докрай, когато го видях да умира. Дори и след като научих, че Христос е възкръснал, все още живеех с този страх. Когато брат ми Яков беше посечен от меч по заповед на Ирод, отново се страхувах. Исус повери майка си на мене и аз и братята ми трябваше да я изведем от Ерусалим на сигурно място. Доведох я тук, в Ефес, където тя живя до часа, в който отиде при Господа — той се усмихна тъжно. — Всички познаваме страха, Патриция, и често се срещаме с него в слабите моменти от живота си, но страхът не е от Бога. Бог е любов. Няма никакъв страх в любовта. Съвършената любов прогонва всеки страх. Исус Христос е нашето прибежище и наша крепост срещу който и да е наш враг. Имай вяра в него.

Ризпа усети как до нея Патриция се изпълва с мир. Окуражителните думи на Йоан бяха отражение на увереността му в Христос. В присъствието на апостола беше невъзможно да не повярваш. Но след това?

Тимон се приближи и застана до жена си. Прегърна я през рамо, докато всички слушаха думите на апостола. Патриция сложи ръка върху неговата и топло го погледна.

—    Гоненията ни накараха да напуснем Ерусалим — продължи Йоан, — но Бог се възползва от това. Където и да отидем, било то Ефес, Коринт, Рим или дори до границата с Германия — усмихна се той на Ризпа, — самият Господ ще дойде с нас. Той е нашият снабдител, докато ние носим благата вест до децата му.

Германия — помисли си тя. А може би не беше онова варварско място, за което го мислеше.

Докато мъжете обсъждаха плановете за напускане на Ефес и Йония, Ризпа започна да се поддава на умората. Скоро, както беше облегната на една страна и притискаше Халев до себе си, тя заспа. Малко по-късно Халев я събуди гладен. Когато се надигна, забеляза, че някой я беше покрил с одеяло и беше оставил огъня запален. Останалите си бяха тръгнали. Докато хранеше Халев, тя се приближи до прозореца и надникна навън. Мъжът вече го нямаше.

Клеопа влезе в стаята.

—    Събудила си се.

—    Няма го — каза тя и се обърна.

—    Някакъв човек го смени преди няколко часа. Новият е отсреща във фанума. Седни. Трябва да хапнеш преди да тръгнеш. Нямаш много време до крайния срок, поставен ти от Атретис, а аз имам да ти казвам много неща преди да тръгнеш. Ще събудя Лидия. Тя се съгласи да размените дрехите си. Ще излезе с един вързоп в ръце с големината на Халев. Да се надяваме, че мъжът ще тръгне след нея — той излезе и се върна след няколко минути с поднос с храна и кана разредено вино. Докато Ризпа се хранеше, той й обясняваше детайлите по плана, които бяха обсъждали, докато тя спеше. — Последните уточнения ще направим в движение.Това, което сега трябва да направиш, е да осведомиш Атретис за всичко и да бъдеш при кораба до утре в полунощ.

—    Някои от тези, които ще са с нас, знаят ли как да стигнем до родината на Атретис?

—    Не, но Йоан отиде да говори с един човек, който е бил в Германия преди десетина години. Казва се Тоефил и е споменал нещо за това, че иска да занесе евангелието по границите на империята. Ако се съгласи да пътува с тебе и Атретис, той ще ви води. Ако не — може би поне ще успее да начертае карта и да ви даде някои напътствия относно посоката.

—    Мисля, че не съм го срещала преди.

Клеопа се усмихна.

—     Ако си го срещала, ще си спомниш.

* Така в Ранната църква християните са наричали Исус Христос. (б. пр.)


Атретис влезе през отворената и неохранявана врата на имението, мина през помещенията за баня и през гимнастическия салон и тръгна по вътрешния коридор. Лагос седеше в кухнята пред една скромна порция и говореше нещо на готвача, когато господарят им влезе при тях. И двамата се стъписаха при появата му.

—    Господарю! — каза Лагос, като едва не събори масата, докато ставаше от мястото си.

Атретис грабна една пита безквасен хляб, разкъса я на две и седна до масата. След няколко минути готвачът сложи пред него купа с плодове, нарязано месо и варени яйца. Докато белеше едно от тях, Атретис погледна към Лагос.

—    Ризпа върна ли се?

Лагос сконфузено сбърчи вежди.

—    Не, господарю. Аз мислех, че си я отпратил.

—    Така е. Отпратих я.

—    Желаеш ли да пратя някого за нея, господарю?

—    А да не би да знаеш къде? — дрезгаво измърмори той.

—    Където кажеш, господарю.

Атретис се изсмя грубо и напъха яйцето в устата си. Проклета да е тази жена! Той знаеше къде живее апостолът. Щеше да започне с него. А когато я намери, тя със сигурност щеше да предпочете изобщо да не се е раждала.

Той довърши безмълвно храната, която беше пред него. С пълно пренебрежение към елегантната сребърна чаша на масата, той отпи на големи глътки вино от каната. Пресуши я до дъно и така я тръшна на масата, че и двамата слуги подскочиха. Погледна ги презрително и изтри уста с ръката си, докато ставаше от масата.

—    Изпратете Сила в стаята ми! — каза той и излезе.

Когато стражарят пристигна, Атретис вече беше облякъл нова туника и стягаше кожените връвки на тежкия си колан.

—    Отиваме в града — каза той, като взе една кама и я пъхна в ножницата ú.

—    Ще изпратя за още стражи, господарю.

—    Не. Само ти ще дойдеш. Повече стражи ще привлекат много внимание — той напъха оръжието в колана и наметна една дълга арабска роба. — Онази Ризпа взе нещо, което искам да си върна обратно.

—    Ризпа ли, господарю? Та тя беше тука преди малко.

Атретис рязко изправи глава.

—    Тука?

—    При портата. Преди не повече от час — лицето му почервеня. — Каза че иска да говори с тебе, но аз я отпратих.

—    Без да ми се обадиш?

При тези думи Сила се скова, а лицето му побеля.

—    Ти я изгони, господарю. Заповедта беше пределно ясна.

Атретис изруга доста грубо.

—    Къде е тя сега? Говори, песоглавецо!

Сила преглътна уплашено.

—    Ами, тръгна си, господарю.

—    Накъде тръгна?

—    Не знам, господарю — измънка той. — Тя се обърна и аз затворих вратата.

Сърцето му щеше да изхвръкне, когато Атретис го сграбчи за гърлото.

—    Тогава ти предлагам да отидеш и да я потърсиш. Веднага! — каза Атретис и го блъсна назад.

Сила начаса изскочи от помещението. Звънящият му цингул шумно отекваше по коридора към стълбите. Атретис излезе на терасата и хвърли поглед към пътя и околностите. Ризпа не се виждаше никъде. Той изруга, обърна се и влезе отново вътре. Нетърпение и раздразнение го изгаряха отвътре. Той захвърли наметалото си и избълва силно няколко германски ругатни.

Къщата беше безмълвно стихнала. Без съмнение слугите вече бяха намерили и заели своите убежища.

Атретис отново излезе на терасата. Портата стоеше отворена. Сила бягаше по пътя към града. Атретис стисна зъби.

—    Атретис — дойде зад него един тих глас.

Той се обърна рязко и видя Ризпа да стои на вратата с пръст върху устните си. Тя затвори  безшумно вратата и влезе в стаята.

Раздразнен от начина, по който сърцето му се разтуптя при вида й, той стана рязък.

—    Закъсня!

Тя се усмихна изненадано, докато той вървеше към нея.

—    Не бях много подходящо посрещната на портата. Трябваше да намеря начин да се промъкна.

Атретис се опита да потуши силните чувства, които  прииждаха в него. Тя беше цялата зачервена, а очите й блестяха. Дори по-лошо — изглеждаше напълно спокойна, докато последните два дни от живота му бяха мъчение за него.

—    Сила каза, че те е отпратил. Как успя да влезеш? — гласът му звучеше сякаш той искаше да не се беше върнала.

—    Някой беше оставил задната порта отворена — тя разви шала си, докато минаваше през стаята. — Ти ли?

—    Пропуск — не се беше замислил за това, когато се прибираше тази сутрин от хълма.

Тя му се усмихна и сложи Халев на неговото голямо легло.

—    Дори и да не беше оставена отворена, щях да прескоча стената — синът му се засмя и рипна няколко пъти с крачета, явно доволен от това, че е развит.

—    Тъкмо щях да тръгвам да те търся — каза Атретис и я побутна в страни, за да може да вдигне сина си.

Ризпа забеляза камата, подпъхната в пояса му.

—    Мислеше ли си да ми прережеш гърлото, когато ни откриеш?

—    Мина ми през ум — отвърна той и се усмихна на Халев, докато бебето се опитваше да хване косата му. Той го целуна по врата, спокоен, че синът му е отново при него.

—    Можеш да ми имаш доверие, Атретис.

—    Може би — каза той, без да я поглежда. — Спази обещанието си. Този път — той сложи Халев обратно на леглото. След това дръпна от пояса си камата, без да я вади от ножницата, и я подхвърли до сина си. Детето се обърна настрани и се протегна към нея.

—    Какво правиш? — възкликна Ризпа и се завтече към леглото.

Атретис я сграбчи за китката.

—    Остави го.

—    Няма да го оставя! — опита се тя да се измъкне от схватката.

Той се удиви колко крехки са ръцете й се постара да не я нарани.

—    Не е толкова силен, за да измъкне камата от ножницата.

—    По-скоро ме притеснява, това, което тя представлява — каза Ризпа и се опита да стигне до оръжието с другата си ръка.

Атретис я дръпна назад. Тя го погледна и замръзна. Сините му очи впиваха погледа си в нейните. Тя не можеше дори да предположи какви бяха мислите му в момента, нито имаше желание. Погледът му се плъзна надолу, което още повече я разтревожи.

—    Той е син на войн — каза Атретис вгледан в устните й — и сам ще бъде войн един ден.

—    Мисля, че няма нужда да започва обучението си на седем месеца.

Той се усмихна сухо, докато бавно прокарваше ръката си по меката и гладка кожа на врата й. Позволи й да се отскубне. Тя се обърна веднага, грабна оръжието от ръцете на Халев и го постави на сигурно място върху масата до леглото. Като видя, че отнемат новата му играчка, Халев се търкулна по гръб и заплака настоятелно. Ризпа веднага взе дървената дрънкалка от робата си и му я хвърли. Звукът малко го разсея, но когато тя сложи играчката в ръцете му, той я разклати веднъж и след това я запрати нанякъде.

Атретис се усмихна доволно.

—    Да, това е моят син.

—    Да, без съмнение — изръмжа Ризпа, като гледаше зачервеното от плач лице на Халев.

Атретис присви устни. Той взе ножа от масата и го изпречи пред лицето й.

—    Тъп е — каза той. — Не виждаш ли? — Той закопча кожената катарама с един пръст и захвърли камата до леглото на Халев. Ризпа отново понечи да я вземе, но той я хвана за ръка и я обърна към себе си. — Остави го. Не може да се нарани с нея. Сега ми кажи какво научи през последните два дни.

Тя въздъхна рязко, но повече не се опита да вземе оръжието от детето. Атретис просто щеше да продължи да му го дава.

—    Можем да отплаваме за Рим утре сутринта при изгрев. Само трябва да стигнем навреме до кораба.

—    Добре — каза той. Кръвта му се разбушува. Отиваше си у дома! — Приемам, че парите, които ти дадох, са ти стигнали.

—    Достатъчни са за една част от пътя, но не се притеснявай. Йоан и останалите се погрижиха за другата част.

Той се намръщи. Лицето му трепна.

—    Останалите? Какви са тези останали? — погледът му потъмня. — На колко души си казала за тези планове?

—    Някъде около двайсетина...

—    Двайсет!

—    ...човека ще бъдат с нас —Ризпа вдигна ръка към него. — Преди да изпуснеш нервите си и да избухнеш, послушай ме — тя му разказа за положението на останалите, колкото е възможно по-накратко. Когато привърши с изброяването на различните членове на групата — всички без един, който беше най-добре да не се споменава до момента, когато вече е неизбежно — Атретис каза някаква дума на гръцки, която я накара да се свие от страх, а след това да се изчерви.

—    И аз ще служа за охрана на тая ваша малка банда — каза той с остър поглед, впит в нея.

—    Не съм казала това. Просто ще бъдем в тяхната компания.

—    По-добре да тръгна сам.

—    Щом това е което искаш, прав ти път и Господ да е с тебе. Халев и аз оставаме тука.

В очите му блесна огън.

О, Боже, пак прекалих — тя стисна очи и след малко отново погледна нагоре към него.

 — Атретис, би ли пренебрегнал благополучието на другите, също както Рим толкова лесно пренебрегна твоето? Ще позволиш ли да бъдат използвани, също както и ти беше използван? Нуждата им да напуснат Ефес е огромна. Ако останат, ще свършат на арената.

Лицето му трепна, но той не каза нищо.

—    Рим става все по-малко и по-малко толерантен към Пътя — каза тя. — Държавниците от всички нива не разбират нашата вяра. Повечето вярват, че проповядваме бунт срещу Империята.

—    Бунт ли? — интересът на Атретис се възбуди.

—    Рим гледа на империята си като на бог, но има само един Бог, Исус Христос нашият Господ, който умря за нас и възкръсна отново. Самият Исус ни каза да даваме на Цезар това, което му принадлежи. Ние си плащаме всички данъци. Подчиняваме се на законите. Даваме уважението си там, където е необходимо, и почитта си на тези, които я заслужават, но ние отдаваме живота си и телата си на Бога за негова слава. И поради това лукавият ги е подтикнал да ги унищожат.

Само едно от нещата, което Ризпа спомена, направи впечатление на Атретис и му прозвуча  познато.

—    Бунт — каза той, сякаш вкусваше от тази дума и я намираше сладка като отмъщение. — Значи, ако тази вяра се разпространи по цялата империя, може да накара Рим да падне на колене.

—    Но не и по начина, по който ти си мислиш.

—    Обаче може да я отслаби.

—    Не, но може да отнеме меча от ръката й.

Атретис се засмя, а в смеха му имаше нещо смразяващо.

—    Ако се отнеме меча от ръката й, неизбежно следва смърт.

Ризпа никога не беше виждала такъв живец и огън в очите му.

—    Не смърт, Атретис. Промяна.

—    Ще тръгнем с тях — решено каза той. — Ще пазя всичко, от което Рим се страхува.

Тя понечи да каже нещо, но в този момент на вратата се почука.

Атретис се приближи.

—    Кой е? — каза той със заповеден тон и приближи глава до вратата.

—    Галий, господарю. Сила все още не е намерил жената.

—    Тя е тук с мене.

Халев изгука щастливо, докато дъвчеше кожената ножница.

—    На него много ще му олекне, господарю. А доведе ли и сина ти?

Ризпа се напрегна, когато чу този въпрос.

—    Атретис недей...

Той отвори вратата и Галий я видя.

—    Доведе го. Връщай се на поста си сега. Ще имаме нужда от тебе по-късно тази нощ.

—    Ще се връща в града ли, господарю?

—    Аз ще тръгна с нея — каза Атретис, затвори вратата и се обърна назад. — Какво те притеснява? — сбърчи той вежди.

Тя поклати глава.

—    Може би ставам като тебе. Недоверчива. Не бих казала на никого в тази къща, че Халев е тука или, че заминаваме някъде тази нощ. Най-малко на Галий.

Той присви очи.

—    Аз го купих от лудуса, измъкнах го от там. Той дължи живота си на мене.

Тя прехапа устни, без да каже нищо. Подозираше, че в тази къща има шпиони. Уверена беше, че поне Галий е такъв. Веднъж, когато стоеше на балкона на съседната стая, тя го беше видяла да говори с някакъв мъж през малкото прозорче на портата. Малко по-късно човекът се отдалечи и отиде при някакъв друг, който го чакаше под сянката на терпентиновото дърво. Поговориха малко и след това единият тръгна по пътя към Ефес. По-късно Атретис сам й каза, че това са шпиони на Серт. След това тя дълго се чудеше дали Серт има в това имение и други хора, освен Галий, които да наблюдават и да предават всичко, което Атретис говори и прави.

Сега, когато гледаше студеното изражение на Атретис, й се искаше да не беше казвала нищо за подозренията си. Страхуваше се от това, което той може да направи.

—    Можем да тръгнем, без да казваме нищо повече — каза тя. — Той не знае къде отиваме всъщност.

Атретис мина покрай нея. Прекоси стаята и прикрито погледна навън.

Халев се разхленчи и Ризпа седна на леглото да го занимава. Започна да го гъделичка по пръстите на краката, а неговият смях караше и нея да се смее. Той изпусна камата, с която си играеше, и тя започна да му говори, докато бавно и незабележимо я издърпа надалеч. Каква отвратителна играчка за едно такова дете!

Атретис все още стоеше близо до балкона, гледаше навън и не казваше нищо. Тя се притесни от втренчения му поглед. Защо й трябваше да говори?

Атретис изруга нещо и се обърна.

—    Какво има? — попита Ризпа.

—    Ти беше права — каза той и тръгна през стаята.

Сърцето й подскочи разтревожено. Какво ще ми струват необмислените думи, Господи?

—    Почакай — тя стана и се затича към вратата, като застана пред него, за да препречи пътя му. — Къде отиваш? Какво смяташ да направиш?

—    Каквото е необходимо да се направи в случая — отвърна той и грубо я бутна встрани.

—    Атретис, моля те...

—    Накърми бебето и го приготви за път.

Атретис, недей...

Вратата се затръшна след него.

Тя се опита да я отвори, но Атретис я дръпна отново и я заключи.

—    Тихо — заповяда й той, когато тя за пореден път извика името му.


Атретис слезе бързо по стъпалата и мина през атриума. Тръгна по коридора, който водеше към входната врата. С Галий щеше да се справи по-късно. Сега трябваше да прекъсне пътя на съобщението до Серт.

Докато минаваше през гимнастическия салон грабна една фрамея от стената. Влезе в баните, мина между басейните, излезе навън и тръгна към задната врата. Когато вече беше зад стената, той се затича покрай нея към южната страна на имението — по-отдалечената от пътя, където Галий и Сила нямаше да го забележат.

Веднага видя човека, с когото Галий говореше при портата. Беше сам и се отправи доста забързано да занесе информацията на Серт. Атретис го разпозна от лудуса.

—    Гай! — извика той и мъжът се обърна рязко. Когато видя Атретис, той замръзна за секунда, а след това хукна да бяга с все сила. Колебанието му, обаче, се оказа фатално за него, защото фрамеята го застигна и го запрати напред в прахта.

Атретис грабна мъртвото тяло за ръката, завлачи го встрани от пътя и го хвърли зад един храст.

Дръпна фрамеята от трупа и погледна към слънцето да прецени колко остава до залез. Още два часа. След като изпращането на посланието до Серт вече беше осуетено, можеха да почакат, докато падне нощта.


Когато отвори вратата на спалнята, Атретис видя Ризпа да стои близо до прозореца и да гледа навън. Тя се обърна рязко, лицето й беше пребледняло и подпухнало от сълзи.

—    О, слава богу — промълви тя с огромно облекчение от това, че го вижда. — Толкова се страхувах, че ще го убиеш. Молех се да не навлечеш грях върху себе си заради моите... — Атретис просто стоеше и гледаше безизразно и студено. Спокойствието й тутакси се изпари. — Къде ходи? — попита тя с разтреперан глас. — Какво се е случило?

Той се обърна настрани.

—    Ще тръгнем, след като залезе слънцето — той грабна камата от леглото и я затъкна в пояса си. Обърна се към нея — очите му бяха стъклено сини и безжизнени. — Не се опитвай да предупредиш Галий. Помни, че животът на Халев е поставен на везна.

Изпълнена с напрежение, Ризпа нахрани Халев, изми го и го препови за пътуването до града. През следващите два часа Атретис не каза нищо. Никога не го беше виждала толкова безмълвен и стихнал. Какво ли си мислеше сега?

—    Стой тук! — заповяда й той и излезе в коридора, като затвори вратата след себе си.

Тя го чу как вика името на Лагос и как малко по-късно дава бързи и нетърпеливи заповеди. Поръча пищна вечеря и им каза да я приготвят веднага. Искаше Пилия да се изкъпе и да се парфюмира.

—    Кажи й, че ще ми танцува.

Ризпа си помисли, че той вече е полудял.

—    Колко златни монети имаме в имението?

Лагос му отговори.

—    Донеси ги. Искам да ги преброя лично.

—    Да, господарю — каза Лагос, привикнал със странните настроения на Атретис. Той отиде някъде и се върна след броени минути.

—    Задната порта беше забравена отворена тази сутрин — чу го да казва Ризпа. — Кажи на Сила да застане да пази там, докато не му кажа — на всеки от домакинството беше намерена работа. — Първо златото, обаче. Върви! — каза Атретис и Ризпа чу как сандалите на Лагос се отдалечават, тракайки забързано по коридора.

Атретис влезе в стаята и потърси някакво по-просто наметало. Облече го, а след това стегна кожената кесия със златни монети в пояса си. Тогава тя разбра плана му —  беше разпратил слугите по задачи, което щеше да ги държи далеч от горния коридор и атриума. Ризпа взе разтреперана Халев и го зави внимателно в наметалото си.

—    Ела — каза Атретис и тя го последва.

Той тръгна пред нея надолу по стълбите. Никой не забеляза бягството им, докато не излязоха от къщата и не прекосиха празния двор.

Галий излезе от сенките, където ги чакаше.

Сърцето й се разтуптя и тя погледна към студеното и безизразно лице на Атретис.

—    Атретис...

—    Мълчи — тросна й се веднага той. — Една дума от устата ти и... — думите му увиснаха в мрака на спускащата се нощ.

Галий приближи от поста си до портата.

—    Да извикам ли Сила и останалите, господарю?

—    Недей. Ти си напълно достатъчен — Атретис мина покрай него и сам отвори портата. Направи знак на Галий да върви напред.

Ризпа го погледна. Той я хвана за ръката и я стисна болезнено.

—    Когато ти кажа да вървиш напред, тръгваш.

—    Атретис, за Бога...

Той я бутна навън от портата.

Те тръгнаха надолу по пътя и приближиха терпентиновото дърво. Там нямаше никого. Продължиха нататък по пътя, който правеше голям завой и скоро имението изчезна от погледа им.

—    Спри тук — заповяда Атретис на Галий. — Ти продължавай, Ризпа.

—    Атретис.

—    Върви!

Галий изглеждаше притеснен.

—    Да я съпроводя ли, господарю?

—    Не — Атретис я хвана силно за ръката, обърна я напред и я тласна. Тя бавно започна да се отдалечава. Спря се за малко и се обърна назад. Знаеше какво ще направи той. За нея беше по-добре да не гледа всичко това. Той изруга по неин адрес.

—    Прави, каквото ти казвам, жено!

Тя приведе глава, притисна Халев към гърдите си и забърза напред.

—    Мислех, че ще отидеш с нея, господарю.

Атретис изчака Ризпа да се скрие зад завоя, преди да му отговори.

—    Това ли каза на Гай?

Погледът на Галий веднага се промени.

—    Господарю, кълна се...

Атретис го удари в гърлото и пречупи гръкляна му.

—    Гай е мъртъв — изръмжа Атретис, а Галий се свлече на колене, като се давеше и със сетни сили се опитваше да поеме глътка въздух. Атретис издърпа шлема му и го сграбчи за косата. Изви главата му назад и впи свиреп поглед в ужасените му очи. — Бягай при приятелчето си в Хадес! — Атретис така заби дланта си в лицето му, че това, което преди беше носът му, сега потъна някъде в мозъка му. Галий падна назад, сгърчи се в предсмъртна конвулсия и след това замръзна.

Атретис погледна напред и видя Ризпа да стои неподвижна на завоя. Прескочи тялото на Галий и се затича.


Атретис лесно настигна Ризпа. Когато хвана ръката й, тя извика и се опита да се отскубне.

—    О, Боже — заплака тя. — Господи! Господи...!

Той я обърна към себе си и я хвана за раменете.

—    Казах ти да вървиш напред и да не се обръщаш.

—    Ти го уби. Ти...

Той запуши устата й с ръка. Ризпа започна да се бори и събуди Халев, който беше завързан и притиснат до гърдите й. Приближаваха коне и Атретис нямаше време за нежности. Той я удари. Ризпа се присви и тогава той я сграбчи в ръце и бързо сви в сенките, далеч от пътя. В началото беше леко замаяна, но скоро се опомни и отново започна да се бори.

—    Млъкни, ако не искаш да избият всички ни — изсъска той в ухото й. Оттогава тя не издаде нито звук. Халев също се успокои в нея. Атретис обаче продължаваше да усеща как тя трепери в ръцете му.

Група римски войници мина по пътя. Проклятие! Беше забравил, че римляните патрулираха по този път. След няколко минути щяха да стигнат до тялото на Галий.

—    Трябва да тръгваме. Сега — каза той и я дръпна нагоре. Тя трепереше много силно, но не му се възпротиви.

Атретис продължи да я държи за ръката, за да я поддържа и в същото време да я държи близо до себе си, докато върви по пътя. Искаше да увеличи колкото се може повече разстоянието между себе си и войниците.

Ризпа се препъна. Той осъзна, че ходът му беше непосилен за нея. Две нейни крачки едва се равняваха на една негова.

Той стисна зъби и забави крачките си, така че тя да може да си поеме малко въздух.

—     Връщат се — сепна се тя, когато чу приближаващия звук от копита.

—    Ако спрат, не казвай нищо. Аз ще говоря с тях.

—    Моля те. Не убивай...

Той впи пръсти в ръката й.

—    Какво мислиш, че трябваше да направя? Да го оставя да предупреди Серт, че напускам Ефес? Какво щеше да стане, тогава? Днес убих двама души. Колко още мислиш, че ще трябва да убия, за да върна свободата си? —Ризпа вдигна глава и той видя тънките струи сълзи по лицето й. — Дръж главата си наведена, за да не ти виждат лицето.

Той отново закрачи, като се стараеше да изглежда, че не бързат за никъде. Сърцето му затуптя по-силно и по-бързо с наближаването на конския тропот. Той докосна дръжката на камата и се успокои, че беше достатъчно удобна и готова. След това се обърна назад с необходимото уважение и любопитство.

Когато наближиха, Атретис се отмести встрани и зачака. Само двама. Другите не се виждаха.

—    Атретис, моля те, недей... — той я погледна и тя веднага млъкна.

—    Късно е вече да сте на пътя — каза единият от войниците, като ги приближи.

Атретис погледна нагоре към него.

—    От сутринта вървим. Надявахме се да успеем, преди да се смрачи съвсем, но...

Халев се разплака.

Конят започна да стъпва нервно от крак на крак.

—    Пътуването с дете винаги е по-бавно — каза войникът. — Нещо да ви се е случило по пътя?

—    Никой не ни притесни, но имаше един човек, който лежи мъртъв около миля назад.

—    Да, знаем.

—    Видът му много разтрои жена ми.

—    Срещнахте ли някой, който изглежда подозрително? — каза войникът, като се приближи и се вгледа в него.

—    Не съм се спирал много-много да оглеждам наоколо. Разбирате, че единственото, което е в ума ми, е да заведа жена си и детето си на сигурно място.

—    Ще ви придружим до портите на града.

Атретис се поколеба за миг.

—    Сигурен съм, че жена ми ще оцени това — каза той с тон, който ни най-малко не издаде чувствата му. Той я погледна и студеното му, ухилено изражение я смрази.

Войниците яздеха от двете им страни. Ризпа се притесняваше дали този до нея забелязва как трепери. Атретис пусна ръката си надолу и хвана нейната. Силата, с която я стисна, беше явен знак да мълчи. Войникът, който яздеше до него, попита откъде идват и Атретис каза името на някакво село недалеч от Ефес.

—    Идваме да се поклоним на богинята Артемида.

Градските порти започнаха да се мержелеят в далечината.

—    Оттук нататък няма нищо страшно — каза войникът.

—    Приемете нашите благодарности — отвърна Атретис и се поклони дълбоко. Подигравката остана напълно скрита за тях. Войниците обърнаха конете си и тръгнаха отново на изток. — Римска измет! — каза той с отвращение и се изплю на земята.

Когато влязоха в града, Атретис сви встрани и поведе Ризпа по неосветените и тесни улички. Тя не задаваше никакви въпроси, твърде обременена от собствените си ужасни мисли. Имаше и по-пряк път да се стигне до пристанището, но тя изобщо не бързаше да се качи на този кораб заедно с Атретис. Беше ли наистина божията воля  за нея да бъде с този мъж където и да било?

Когато най-после достигнаха до доковете, тя вече се чувстваше съвсем изтощена.

—    Кой е корабът? — бяха първите думи, които Атретис изрече, след като часове не си бяха разменили и дума.

—    Трябва да е с Посейдон на носа.

Те тръгнаха през доковете сред тълпата от товарещи и разтоварващи работници да го търсят.

—    Ето там — каза Атретис и посочи с пръст. Приличаше много на кораба, с който го бяха довели до Ефес.

—    Ето го и Йоан — каза Ризпа с толкова голямо облекчение, че й се прииска да се затича към него. Атретис я хвана за ръката и я спря.

—    Не казвай нищо за това, което се случи. Просто го забрави.

—    Да го забравя?! И как?

—    Казах ти да продължаваш напред. Помниш ли? Не бях предвидил да гледаш всичко това.

—    И да не бях видяла нищо, нещата нямаше да се променят — тя се опита да се отскубне, но той стисна пръстите си. — Пусни ме.

—    Не и преди да ми се закълнеш.

—    Не се кълна в нищо и на никого — тя отвърна лице, а проснатото на пътя тяло на Галий постоянно изплуваше в съзнанието й. — Иска ми се да не се бях обръщала — тя го погледна с гневен пламък в очите. — Иска ми се да не бях видяла какво си способен да причиниш на друго човешко същество.

—    Ти всъщност почти нищо не си видяла — каза той през зъби.

Тя потръпна. В един момент Галий стоеше жив на пътя. В следващия — лежеше мъртъв в прахта. Нямаше велика битка. Нямаше викове. Нямаше ругатни. Нямаше обвинения или защити.

—    Никога през живота си не съм виждала нещо, което да смразява кръвта ми повече от това, дори когато живеех на улицата. У теб няма и капка милост!

—    Нямам милост? — нещо се разпали в погледа му и след това отново изгасна. — Можех да му счупя всяка кост поотделно и след това да го изпратя в Хадес, където му е мястото. А всъщност, го умъртвих по възможно най-бързия начин, който познавам. — Два къси и бързи удара. Едва ли е усетил нещо.

—    И сега е изгубен.

—    Изгубен? Напротив, намери си мястото. Жено,          той заслужаваше да умре.

—    Изгубен за цяла вечност.

—    Като хиляди други. Като тебе, мене и Халев, ако го бях оставил да изпее всичко.

—    Не така, както той — отвърна тя. — Ти дори не знаеш за какво говоря. Дори не осъзнаваш какво си сторил.

Лицето му се изкриви в гримаса на отвращение.

—    Сега ще ревеш за него, така ли?

—    Душата му не беше спасена, а сега е мъртъв. Да, плача за него. Ти го уби без дори да му дадеш един последен шанс.

—    Шанс за какво? Да ме предаде? Не го убих. Аз го екзекутирах. Ако го бях оставил жив, щях да се сбогувам със свободата си, а също и с тази на сина си. Трябваше ли да го оставя да живее? Нека да си гние там!

—    Можехме да тръгнем и без той да знае.

—    Той вече беше предал информацията на Гай. Колко далеч мислиш, че щяхме да стигнем при условие, че Серт вече знае каквото му трябва? Къде мислиш, че щеше да е Халев в този момент?

Кръвта й се смрази и лицето й пребледня, когато осъзна за какво беше излязъл по-рано вечерта и какво беше направил. Не един, а двама бяха мъртви заради нейните думи.

—    Боже, прости ми. Не трябваше да казвам нищо.

 Атретис я хвана ядосан за китките и свали ръцете й долу.

—    За какво да ти прости? За това, че предпази сина си от робство? За това, че предпази мене?

—    Че ти дадох извинение да убиваш отново!

—    Говори по-тихо — каза той през зъби, изгледа свирепо един мъж, който ги гледаше и  я дръпна зад някакви сандъци. — Ти ме предупреди за нещо, което бях твърде глупав, за да видя сам. Спаси всички ни от арената.

—    И това оправя нещата, така ли? — каза тя със сподавен от сълзи глас. — Двама души са мъртви заради мене. По-добре да бях пазила подозренията си за себе си.

—    Къде предполагаш, че щеше да е синът ми точно в този момент, ако си беше мълчала?

—    Където е и сега, но без да има кръв по бащините му ръце.

Атретис изруга в чувството си на безсилие.

—    Ти си голяма глупачка, жено. Не знаеш нищо за нещата тук. И тримата щяхме да сме в лудуса.

—    И двамата сме свободни...

—    Да не мислиш, че Серт го е грижа за твоите или моите права? Той има високопоставени приятели. Приятели, които имат повече политическа власт от твоя апостол и от всичките му последователи взети заедно. Една дума където трябва и свободата ти заминава ей така — той щракна с пръсти пред лицето й. — Знаеш ли какво се случва с жените, които работят в лудуса? Изпращат ги на гладиаторите, които постигат някаква победа. Може би и моят ред щеше да дойде да съм с тебе. По някое време.

Тя се опита да се измъкне.

—    Това те шокира, нали? — каза Атретис и я дръпна отново назад. — Не знаеше ли, че това получава гладиаторът, когато се е представил добре? — лицето му се изкриви в сардонична усмивка. — Жена, с която да си поиграе, докато стражите гледат през решетките. Не е много приятна перспектива за жена с твоята чувствителност, а? Обаче не си мисли, че в същото това време Серт ще го е грижа.

Тя отчаяно искаше да спре по някакъв начин думите от устата му и ужасните перспективи, които рисуваха в съзнанието й.

—    Дори всичко, което казваш да е вярно, това ни най-малко не оправдава действията ти.

Той се изпълни с гняв.

—    Убих двама тази вечер. Направих го за добро и изобщо не съжалявам. Колко още щеше да се наложи да убия, за да си върна сина, ако бях отишъл отново на арената? А ако след това ме бяха убили, каква полза щеше да има Серт от едно дете? Халев щеше просто да свърши в едно от ония тъмни и студени помещения под пейките на арената. Искаш ли да ти разкажа и за тях или това ти е достатъчно?

—    Не, не искам — едва промълви тя. Вече едва понасяше да слуша.

—    Тогава запази съжалението си за онези, които наистина го заслужават — той я пусна с презрителна гримаса на лицето.

—    Бог щеше да ни покаже друг път, Атретис. Сигурна съм, че щеше да го направи.

—    Защо ще му е на твоя бог да ми показва нещо?

—    Защото те обича, също както обича и Галий, и другия, когото ти уби тази вечер.

Той я хвана за брадичката.

—    Кажи ми, жено, сърцето ти раздира ли се толкова и когато мислиш за онзи човек, който предаде твоя Христос?

Думите му я пронизаха и я изпълниха със съмнение.

—    Аз също нося вина за това, което ти направи.

Атретис я пусна рязко.

—    Тогава този грях ти се опрощава— цинично каза той. — Кръвта на Гай и Галий е на моята глава, а не на твоята. Както и кръвта на много други по-добри мъже, които съм убил преди — той отново я обърна към кея.

Докато минаваха покрай работещите на пристанището хора, Ризпа усети, че Атретис забавя ход. Тя го погледна и видя как е вторачил поглед в апостола.

Господи, какво да кажа на този човек, за да разбере? Отче, изведи го от тази яма, защото чувствам, че иначе той ще ме дръпне в нея.

—    Нищо не казвай — каза Атретис с мрачен тон.

—    Нищо не може да остане скрито.

—    Както искаш. Кажи му и виж какво ще последва.

Ризпа го погледна така, сякаш изглеждаше особено уязвим.

—    Аз говорех за Бог, Атретис, а не за Йоан.

Йоан дойде да ги посрещне. Той стисна ръцете й и я целуна по бузата.

—    Другите вече се качиха на борда. Приготвили са ви място за спане, както и провизии за пътуването. Имахте ли неприятности по пътя?

—    Не — избърза с отговора Атретис.

Йоан им даде документите за пътуване.

Ризпа стисна в ръка книжата, които показваха, че пътуването им е платено, и се опита да се пребори със сълзите. Никога не беше напускала Ефес, а сега трябваше да отиде до Рим и след това да продължи до Германия. С един убиец.

Йоан я погали по бузата. Тя затвори очи и притисна ръка към неговата. Нямаше да го види повече, а в момента бъдещите й перспективи бяха доста мрачни.

—    Господ ще бъде с тебе, където и да отидеш, възлюбена — нежно каза той.

—    Дай ми момчето — каза Атретис и протегна ръце.

Ризпа искаше да притисне бебето до себе си, но му го подаде, за да запази спокойствието на Атретис.

С детето в ръце Атретис се обърна към апостола.

—    Моите благодарности — дрезгаво каза той. — Никога не съм очаквал да получа помощ от тебе.

Йоан се усмихна.

—    Господ използва неочаквани начини, за да помогне на хората си.

—    Но пък аз не съм от хората му, нали? — той стрелна Ризпа с поглед, след това пристъпи към мостчето към кораба и ги остави сами на дока.

—    Мисля, че се надява да остана тук — каза Ризпа. — И може би наистина трябва да го направя.

—    Напротив. Той взе Халев, за да е сигурен, че няма да останеш.

Ризпа погледна към апостола. Всичките й страхове и опасения бяха изписани на лицето й.

—    О, Йоане, не знам дали това начинание е божията воля или тази на Атретис. Никога не съм срещала човек с по-мрачна душа — беше на езика й да каже какво беше сторил Атретис същата вечер, но запази мълчание. Не беше нейно право да разкрива чужди тайни. Кръвта им е на моята глава,... както и кръвта на много други по-добри мъже, които съм убил преди тях. Гневните му думи бяха изпълнени с болка и терзание.

От сърцето й се откъсна отчаяна, безмълвна молитва, защото тя осъзна, че я боли повече за него, отколкото за онези двама мъже, които бе убил. Да не би вече да затъваше в калта? Нямаше ли нарастващата й привързаност към Атретис да се превърне в разрушител на вярата в Христос?

—    Стой твърда, възлюбена — каза Йоан. — Преди и ние бяхме заблудени. Не бяхме по-различни от това, което е той сега. Живеехме в бунт и бяхме изпълнени с омраза. Стой непоклатима във вярата. Христос ни е освободил от всяко беззаконие и ни е очистил за неговата превъзходна цел.

—    Но Атретис...

—    Има ли нещо прекалено трудно за Бог?

—    Не — каза тя, защото знаеше, че това е очакваният отговор.

—    Нека Христовата светлина да свети у тебе толкова силно, че Атретис да види твоите добри дела и да прослави Исус Христос. Старай се във всичко, което вършиш, да си му за пример. За чистите, Ризпа, всичко е чисто. Тъй както ти си чиста в Христос. Говори му за тези неща. За нещата, които ще проправят пътя му и ще го изведат от мрака.

—    Ще се опитам.

—    Не се опитвай. Направи го — той се усмихна пълен с увереност. — Обичай го, както Христос те обича. Носи товарите на Атретис. Господ ще завърши делото, което е почнал в теб — когато видя сълзите в очите й, той обгърна лицето й с шепи. — Помни, че присъствието на Светия Дух е неотменно с тебе. Предавай се в неговите ръце. Той ще ти открие пътя —Йоан целуна челото й. — А аз ще се моля за тебе.

Тя плахо се усмихна.

—    Ще имам нужда и ще съм благодарна за всяка една твоя молитва — тя го прегърна и се вкопчи в него. Объркана и притеснена от отслабналата си вяра, тя взе ръката му и я целуна, после се обърна

Докато изкачваше мостчето, видя Атретис да стои и да я чака горе. Откога ли стоеше там и чакаше? С Халев в едната си ръка той й подаде другата, за да й помогне. Тя я пое колебливо. Пръстите му се вплетоха в нейните и той й помогна да слезе по стълбите до палубата. Изражението му беше напрегнато , устните му — свити.

—    Нищо не съм му казала. Каквото се е случило е между тебе, мене и Господ — тя с изненада усети как ръката му се отпусна, сякаш думите й успокоиха изтормозеното му съзнание. Мускулите на лицето му също се отпуснаха и го направиха да изглежда не толкова предпазлив и отдалечен.

—    Искаш ли да го вземеш в себе си?— попита Атретис и се наведе, за да може тя да вземе детето от ръцете му.

Ризпа разпозна в тези думи предложение за мир и също даде своето:

—    Изглежда доволен в ръцете на баща си.

Тогава Атретис я погледна в очите. Това беше поглед, който накара сърцето й да се разтупти и горещина да плъзне по цялото й тяло. Смутена тя извърна поглед встрани.

Йоан беше долу на кея. Ризпа някак се успокои от това, че той е там. Апостолът винаги беше извор на сигурност и божия мъдрост. Сега обаче той си тръгваше като си проправяше път през работниците на пристанището към ефеските улици. Като гледаше как Йоан бавно се стопява в тълпата, тя се почувства съвсем сама и се уплаши.

—    Ако се науча да ти вярвам, може би и ти ще се научиш да ми имаш доверие — каза й Атретис.

Един от корабните служители се приближи и им поиска документите за пътуване.

—    Ризпа — за нейно успокоение тя чу гласа на Патриция. — Толкова се страхувах, че няма да пристигнете навреме. Корабът трябва да отплава до няколко часа.

Ризпа я прегърна, а след това й представи Атретис. Патриция го погледна и му се усмихна.

—    За нас е удоволствие да си тук — каза тя, но думите и усмивката й замръзнаха. Атретис я гледаше напълно безизразно, а сините му очи дори не премигваха. Ризпа усети нарастващото опасение у жената. — Има само петдесет и седем пътници на кораба, така че ще имаме достатъчно място — продължи тя, когато другите приближиха към тях.

Всички бяха особено любопитни да видят Атретис отблизо и да говорят с него, но той по никакъв начин не откликваше на това. Стоеше там със сина си в ръце, умълчан, сериозен и неприветлив. Огледа се веднъж, сякаш искаше да избяга — дали от кораба или от хората, Ризпа не можеше да разбере.

—    Нямахме време да приготвим нищо — каза тя.

—    Йоан и Клеопа ни дадоха постелки и завивки, както и провизии за вас — каза Пармена.

—    Има ли много пътници освен нас?

—    Около двадесет и пет-тридесет. Няколко илирианци и останалите са македонци — обади се Мнасон. — Корабът е натоварен със скъп товар, предназначен за Коринт. Ароматите от Сава дори могат да се подушат. Сандъците, които мъжете товарят сега, са пълни с виолетови платове от Килмад и фини бродирани ленени платове от Арам.

—    Има и черги от Кана — добави Тимон.

Мнасон се изсмя.

—    Какво ще кажете. Дали капитанът ще ни разреши да развием няколко, а?

—    Всички от нашите ли са тук? — попита Ризпа.

—    Един липсва — каза Прокорус.

—    Това е Теофил — Патриция вдигна вежди и погледна към стълбите. — Какво ли може да го е забавило?

—    Успокой се, Патриция — Тимон се опита да утеши жена си.

—    Но корабът няма да го чака.

—    Йоан каза, че ще дойде и той наистина ще дойде. Въпреки че мисля, че ако не успее, това би било по-добре за него, защото тук, в Ефес ще е на най-сигурно място от всички нас. Има приятели в управата на града.

Атретис присви очи.

—    Кой е този Теофил, за когото говорите?

Ризпа леко сложи дланта си на ръката му.

—    Това е човекът, който се съгласи да ни посочи пътя до Германия — отвърна му тя.

Той плъзна поглед по всички наоколо и се обърна към нея.

—    Трябва да си намерим място.

—    Можеш да дойдеш при нас, Атретис — каза Тибелий, изражението му беше ведро и приятелско. — От екипажа ни показаха едно място, където можем да разпънем палатка и да сме скрити от ветровете.

—    Аз оставам с Ризпа и сина ми.

Ризпа почервеня. Стана й горещо. Всички около тях се смълчаха шокирани. Въобще ли не му минаваше през ум какво могат да си помислят другите за взаимоотношенията им!? Какво си мислеше той? Или може би много добре знаеше какво възнамерява.

—    Аз ще съм с жените, Атретис.

Устата му се изви в язвителна усмивка.

—    Мястото на съпругата е до мъжа й.

Лицето й пламна.

—    Аз не съм ти съпруга.

—    Не, ти не си, но предполагам, че тези жени пътуват с техните съпрузи и аз дълбоко се съмнявам, че те ще се зарадват на натрапчивата ти компания.

Настъпи неловка тишина и на никого не му хрумваше какво да каже. Твърде разгневена, за да каже нещо, тя се чудеше дали Атретис възнамерява да направи нещата по-лоши, отколкото са.

Камела мина напред между Прокорус и Тимон.

—    Чух какво каза, Атретисе, и мисля, че си напълно прав. Ризпа, аз пътувам с брат си и с жена му. И съм уверена, че ще са благодарни, ако ги лиша от натрапчивата си компания — тя се усмихна на Ризпа. — Ще се радвам да се присъединиш към нас с дъщеря ми Лидия. Ела. Ще ти покажа къде сме оставили нещата си.

—    Благодаря ти — Ризпа си пое въздух с облекчение, нетърпелива да отиде някъде другаде.

—    Вартимей и другите не са много далече — каза Рода и погледът на Камела трепна. Ризпа усети, че забележката, която Рода направи, бе  отправена не толкова към Атретис, колкото щеше да намекне за неприличие в поведението на етърва си.

—    Ако предпочитате да останем с вас, ще го сторим — каза Камела, като пренебрегна снаха си, и се обърна направо към брат си.

Бедният човечец изглеждаше изтормозен.

—    Както ти е удобно, Камела.

—    Ама, разбира се. Както ти е удобно — промърмори под носа си Рода и се обърна.

Халев започна да се върти и да недоволства.

—    Вземи го — каза Атретис на Ризпа и го подаде в ръцете й.

Тя последва Камела. Моряците от кораба се спряха и им се ухилиха, докато минаваха покрай тях.

—    Атретис не е християнин, нали — каза Камела, без да обръща внимание на коментарите на моряците по неин адрес.

—    Не, не е — отвърна със съжаление Ризпа.

—    Е, и ние не се държим както подобава на християни — каза Камела и се усмихна някак извинително. — Мислиш ли, че той искаше да си тръгне заради напрежението между мене и Рода?

—    Не, не мисля така — тя не смяташе, че Атретис изобщо го бе грижа за това. — Просто беше доста трудна вечер — тя потръпна, като си спомни какво преживя тази вечер. Обърна се назад и видя, че Атретис се беше отделил от останалите. Дали размишляваше над това, което беше сторил? Чувстваше ли вина или съжаление? Беше казал, че не изпитва подобни неща, но в гневните думи, които й каза по пътя до Ефес, имаше много мъка.

О, Исусе, моля те, нека да стигне до покаянието, което води до спасение. Претърси сърцето ми, Боже, и ме пречисти. Нека да бъда инструмент в ръцете ти, а не роб на собствените си слабости.

Халев започна да се върти в ръцете й и да хленчи недоволно.

—    Чакай да си взема нещата — каза Камела и се спря до една купчина близо до вътрешната стена на палубата, за да вземе постелка и провизии. — Има място ей там, близо до мачтата и до онези бурета — тя погледна към бебето в ръцете на Ризпа. — Изглежда гладен. Ти го нахрани, а аз ще отида да потърся завивките, които Йоан ти е приготвил. Атретис може и сам да се оправи.

Малко след това се появи Атретис. По изражението му тя разбра, че нещо не е наред.

—    Трябва веднага да слезем от този кораб.

—    Защо — попита тя.

—    Ще го нахраниш по-късно — каза той и се обърна назад. — Един римски стотник току-що се качи заедно с шест войника.

—    О, Господи!

—    Хайде, жено.

—    Чакай. Ако сега спра, той ще се разпищи и това само ще привлече вниманието им — бързо му отвърна тя. — Седни тук до мене.

Той замръзна на място и тя чу звука от подковани сандали да приближава. Атретис бавно се обърна, изглеждаше напълно готов за битка. Тя вкопчи ръце в туниката му, когато видя войниците. Водачът им говореше нещо с Пармена и останалите.

—    Не прави нищо — каза Ризпа и бързо се изправи. Когато спря да  храни Халев, той заплака. Сърцето й в този момент биеше лудо. — Моля те, почакай.

—    Предадени сме — каза Атретис, когато стотникът се обърна и погледна право към него. Ризпа никога не беше виждала поглед, изпълнен с толкова страх и гняв в очите му. — Няма да ме хванат жив този път.

—    Атретис, недей — тя се протегна да го спре.

Той я бутна от пътя си, без да се съобрази, че тя държи бебе в себе си. Ризпа изгуби равновесие и се стовари тежко върху мачтата. Халев се разплака. Тя го стисна към себе си, след това намери сили и отново се изправи на крака.

—    Не, Атретис!

Стотникът успя да избегне юмрука на Атретис, обърна се рязко и силно замахна с крак. Атретис отскочи назад. Кракът му се заплете в едно навито въже и той се стовари на палубата.

—    Не го убивай! — извика отчаяно Ризпа. — Моля те!

Римският стотник стоеше неподвижен и готов. Той беше толкова висок и силен, колкото и Атретис.

—    Не съм дошъл да го убивам — рязко отвърна той.

Атретис усети острието да се вдига от кожата му. Стотникът отстъпи и вкара меча в ножницата със съвсем плавно и гладко движение, което свидетелстваше за дълги години практика.

—    Моите извинения, Атретис. Рефлекс — той протегна ръка да му помогне да се изправи на крака.

Атретис пренебрегна помощта и се изправи сам.

—    Стой спокойно — каза стотникът. Той свали шлема си и го затъкна под мишница. Изглеждаше изискан, с посивели отстрани коси и силно загоряло и набраздено лице. — Името ми е Теофил — представи се той на Ризпа и Атретис. Тогава очите му срещнаха гневния поглед на германеца и устата му леко се изви в усмивка. — Дойдох да ви покажа пътя до дома.

Земята - 12

“Други семена паднаха на добра почва...”

Една ръка стисна рамото на Атретис и го изведе от съня, в който беше потънал. Над него се издуваше едно четвъртито платно, което носеше кораба по вятъра.

—    Тази сутрин ще се присъединиш ли към нас в молитва, братко?

Атретис отвори едно око и изруга младия Вартимей, който се беше навел над него.

—    Не съм ти никакъв брат, малкия. И ако ме събудиш още веднъж, кълна се, ще ти счупя всяка кост от ръката.

Вартимей се отдръпна назад.

Атретис дръпна тежкото одеяло над главата си и се скри от светлината на звездите и от вятъра.

—    Ще дойде ли този път — попита Тибелий.

—    Не.

—    Но ние няма да се предадем — каза Агаба. — Мъже много по-инати от него са дошли и са познали Господа.

—    Каза, че ще ми счупи ръката, ако пак се опитам да го събудя. И мисля, че не се шегува ни най-малко.

—    Тогава да вземем един кол и да го държим с него на сигурно разстояние от себе си — със смях предложи Тибелий.

Атретис бутна одеялото и се надигна. Един поглед беше достатъчен да накара тримата мъже да прекосят палубата и да отидат при останалите. Като изруга под носа си, Атретис се отпусна назад, освободен от досадното присъствие. Бяха прекарали почти цяла нощ в обсъждане на това как ще занесат “благата вест на умиращия свят”. Каква блага вест? Пък и какъв умиращ свят? Почти нищо от думите им нямаше смисъл. Но защо ли пък трябваше да има? Религията им също нямаше смисъл. Нито техният бог. Всеки уважаващ се бог щеше да отмъсти за убийството на сина си, а не да прости и да осинови тези, които са го извършили.

Жените говореха наблизо. Халев заплака. Атретис отново отметна одеялото и се надигна, но плачът спря. По позата на Ризпа можеше да разбере, че  го кърми. Бебето беше доволно от топлия допир до нейната гръд и от засищането на глада си. Атретис отново се отпусна.

Отношението на тази жена към него го притесняваше. Не можеше да спре да мисли за нея и да иска да й обясни защо беше убил Галий и шпионина на Серт. Искаше да го разбере, но както изглеждаше, тя предпочиташе да е далеч от него.

Беше бесен от срещата си с Теофил и мислеше, че Ризпа знае, че е стотник още преди това. Тя обаче настояваше, че е знаела само, че е римлянин. Той неохотно се съгласи, но това изобщо не изглади отношенията помежду им. Тя определено предпочиташе компанията на религиозните си приятелчета пред неговата.

Предния ден я потърси и я намери в един закрит ъгъл с Халев на гърди. Тя говореше нежно на бебето, докато го кърмеше. Беше толкова красива и спокойна, че сърцето му се сви. Стоеше незабелязано зад нея, прикрит зад едно от буретата и гледаше как сина му суче. Неочакваният копнеж, който го прониза, беше толкова осезаем, че почувства физическа болка. Мислеше, че всичките му чувства, освен гнева, са умрели отдавна — той беше като умъртвен, като един изтръпнал крайник, оставен без кръвообращение. Сега обаче кръвта се връщаше обратно и възвръщаше със себе си към живот всички притъпени чувства, а с живота идваше и мъчителната болка.

Ризпа усети присъствието му и се обърна. Един поглед в нейните очи и той разбра, че никога няма да може да каже достатъчно, за да я убеди, че е действал правилно, като е убил Галий и другия. Тя веднага се покри и дръпна шала си върху себе си и Халев, сякаш за да сложи някаква защитна преграда между детето и него. Това действие го нарани и разгневи повече от всичко, което тя можеше да каже или направи. В нейните очи той беше един убиец.

Вероятно наистина беше такъв. Може би това беше всичко, което е останало от него. Но чия беше вината? Негова или на Рим?

Откакто стъпи на проклетия кораб, тя се откъсна от него. Постоянно беше в компанията на другите, най-често сред жените. А когато беше сама, обстоятелствата му подсказваха, че не е подходящо да я търси. Той беше възмутен от влиянието, което й оказваха останалите. Тя се грижеше за неговия син, не за своя или за сина на някой от тях. Все пак това не му ли даваше някакви права?

Противният стотник изглежда нямаше никакви препятствия и трудности да говори насаме с нея. Атретис ги беше видял да стоят при носа на кораба. Вятърът си играеше с косите й. Тя с лекота говореше с римлянина. И то често. Веднъж ги видя да се смеят и се замисли дали той не е обекта на техния смях.

Всеки член на групата гледаше на римлянина като на водач. Дори Мнасон, който изглеждаше, че иска сам да е на тази висока позиция. Римлянинът обаче много бързо възприе примера на Йоан. Той ставаше всяка сутрин да почете бога си с хваление и молитва. Един по един останалите се присъединяваха към него, докато това утринно събрание не прераснеше в празненство.

Сега те пак бяха там. Атретис скърцаше със зъби под одеялото и ги слушаше. Теофил ги учеше как да са угодни на своя разпънат на кръст Месия.

—    Не се съобразявайте с този свят, а се преобразявайте чрез обновяване на ума си.

—    Амин — в хор отвърнаха другите и с това особено раздразниха Атретис, чиито нерви вече бяха достатъчно обтегнати.

—    Обичайте се с братска любов, като се надпреварвате да отдавате почит един на друг. Стойте твърди в Духа и служете на Господ с радост.

—    Амин.

—    Устоявайте в изпитанията, като се отдавате на молитва, и помагайте на светиите в техните нужди. Благославяйте онези, които ви преследват и проклинат.

Атретис стисна зъби. Това му напомни за проклятията, които бълва при първата си среща с Теофил. Проклятия, които продължаваше да изрича всеки път, когато го видеше. Той имаше намерение да види Теофил в Хадес, преди още да е стъпил в земята на чатите. И му го беше казал.

—    Радвайте се с тези, които се радват. Плачете с тези, които скърбят. Живейте в единомислие. Не бъдете високомерни, а се съобразявайте с по-нисшите. Не се считайте за мъдри в собствените си очи.

Такива думи от един римлянин? Атретис искаше да се изправи и да се изсмее на тази иронична гледка.

—    Не отвръщайте на злото със зло, но уважавайте онова, което е правилно в очите на другите.

Да! И това, което е правилно за римляните, е да ограбват свободата на другите. Не бяха ли отнели неговата свобода? Кое е правилно, тогава?

—    Живейте в мир.

— злобно си помисли той. — Ха! Живейте в мир с Рим! Не и докато все още мога да дишам в това тяло!

—    Живейте в мир със всички хора.


—    Никога не отдавайте мъст за каквото и да било. Оставете Господ да се гневи.

Ще призова всички сили на Тъмната гора, за да ти отмъстя лично, римлянино!

— Не се поддавайте на зло, за да не ви завладее. Побеждавайте злото чрез добро.

—    Амин.

—    Помнете, възлюбени, че Бог изявява своята любов към нас с това, че докато още бяхме грешници, Христос умря за нас.

Не и за мене. Не!

—    Защото Бог толкова възлюби света, че даде своя единороден син, за да може който повярва в него да не бъде погубен, а да има вечен живот. Защото Бог не изпрати сина си тук, за да съди света, а за да може светът да се спаси чрез него.

—    Амин — гласовете отекнаха радостно.

—    Затова, възлюбени, обичайте се един другиго.

—    Амин.

—    Обичайте се един другиго.

—    Амин!

—    Обичайте се, както Христос ви възлюби.

—    Амин!

—    Чуйте, о, деца божии. И знайте.

—    Господ е нашият Бог и той е един — казаха всички заедно. — И аз ще обичам Господа моя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила.

—    Да бъде слава на Бога!

—    Слава на Бог във висините!

—    Който царува сега и завинаги!

Те започнаха да пеят и гласовете им се преплитаха в песента:

Този, който ни се откри в плът, който се утвърди в дух, видян от ангели и изявен сред нациите, в когото вярваме, и който беше взет в слава, определен да се върне — на Него да бъде славата сега и за вечни времена. Амин. Амин.

На долната палуба настъпи тишина. Събраните християни коленичиха в кръг и започнаха да си подават хляб и вино. Атретис беше наблюдавал този ритуал веднъж и беше питал Ризпа за него. Тогава тя му беше казала, че ядат плътта и пият кръвта на техния Христос.

—    И ти наричаш мене варварин? — каза той тогава отвратен.

—    Не, ти не разбираш.

—    Нито имам желание.

—    Само ако... — тя понечи да обясни, но след това замълча. Той се зачуди на дълбоката тъга в погледа й преди тя да се обърне и да се присъедини към останалите.

И сега Ризпа отново беше с тях в техния отвратителен ритуал.

Дали беше оставила Халев в малкото легълце, което му беше направила? Дали беше оставила задълженията си към сина му заради този неин бог? Той захвърли одеялото настрани и стана. Ако беше така, щеше да я издърпа изсред това събрание от човекоядци и да й даде нещо, за което да се моли. Той пристъпи покрай буретата и видя онези хора, паднали на колене. Синът му беше удобно настанен в скута на Ризпа. До нея, с една глава по-висок, стоеше Теофил. Изпълни го омраза, когато видя как римлянинът откъсва парче хляб и го слага в устата й. След това той повтори действието с чашата с Христовата кръв и тя отпи. После отпи и той и подаде чашата на Пармена. Всеки, който гледаше това, би си помислил, че Ризпа и бебето принадлежат на римлянина!

Сърцето на Атретис се разтуптя силно, кръвта му закипя във вените. Той стисна зъби. Теофил вдигна глава и погледна в другия край на палубата към него. Атретис го изгледа злобно.

И аз ще пия кръв, но тя ще е твоята — зарече се той.

Отвратителната гощавка завърши и те започнаха да се молят. Говореха тихо, като издигаха различни нужди пред Бог  и споменаваха разни имена. Молеха се за Йоан. Помолиха се за Клеопа. По дяволите! Сега пък се молеха за него. Атретис сви ръката си в юмрук и отпрати своята молитва към Тива — германският бог на небето.

—    Дай ми живота на Теофил! Предай го в ръцете ми, за да го строша и да го изпратя в бездната!

Кръвта му толкова кипна, че той реши, че ако не се премести в другия край на палубата, където спяха илириянците и македонците, щеше да убие, Теофил без дори да се замисли за последствията.

Докато минаваше покрай тях, Ризпа вдигна разтревожена поглед към него.

Той застана на откритата страна на кораба и студеният вятър веднага развя косата му и започна да щипе лицето му. Корабът се врязваше в развълнуваното море и вълните се разбиваха и пръскаха високо над носа. Слънцето скоро щеше да изгрее.

Капитанът на кораба издаде някаква заповед и моряците се пръснаха по палубата, като започнаха да стягат въжета и да укрепват два от сандъците, които неочаквано се бяха отскубнали. Още една солена вълна се разби в носа на кораба и Атретис стъпи по-здраво на крака. Предпочиташе рева на морето и щипещия студ, отколкото тихите гласове на оная група религиозни фанатици.

Той се хвана за перилата на кораба и тогава в далечината видя земя.

—    Какво е това? — извика той на един моряк, който беше наблизо, докато вятърът и вълните бушуваха наоколо.

—    Делос!

Сякаш облаците се разтвориха и една огромна вълна се стовари като силен дъжд върху палубата и върху него. Измръзнал и прогизнал, Атретис остана на мястото си, като стискаше зъби и проклинаше самия живот.

Ризпа се появи. Халев не беше с нея.

—    Къде е синът ми?

—    На закрито и на топло.

—    Сам?

—    Не.

Кръвта му се сгорещи.

—    Кой е с него? Да не е онзи стотник?

Тя запремига изненадана.

—    Камела го гледа.

—    Камела. Майката, която никога не е имала съпруг.

Тя се обърна. Атретис я хвана за ръката. Усети как тя се стяга при допира му.

—    Спри да ме отбягваш.

—    Никога не съм имала намерение да те отбягвам, Атретис.

—    Но аз чувствам как се отдръпваш.

Тя се опита да се успокои.

—    Защо напусна подслона си?

—    Мислиш, че трябва да стоя там и да слушам ли? Мислиш, че трябва да падна на колене там с останалите? Мислиш, че ще тръгна след онзи твой проклет римлянин?

Тъмните й очи проблеснаха.

—    Той не е моят римлянин, Атретис, и ние следваме Господ, а не Теофил.

—    Та той те хранеше като домашно куче.

—    Ръцете ми бяха заети с твоя син. Ако беше ти до мене, щях да взема хляба от твоята ръка!

Пулсът му се ускори. Той се вгледа в тъмните й кафяви очи и видя нещо, което стопли душата му. Когато погледът му се плъзна надолу към устните й, тя сведе глава. Това отново го  раздразни.

—    Защо винаги ме отбягваш? — грубо попита той.

—    Не те отбягвам.

—    Напротив, отбягваш ме. Откъснала си ме от собствения ми син.

Тя отново го погледна, бузите й бяха побелели от студа.

—    Ти си този, който ни отбягва.

—    На мене не ми пука за тях — каза той и погледна пренебрежително в посоката, където бяха те.

—    И за мене също — каза тя. — Дори понякога се чудя как така си толкова загрижен за  сина си. Обичаш ли го? Или просто на всяка цена трябва да  имаш онова, което ти принадлежи?

—    Вие и двамата ми принадлежите.

—    О, внимавай къде стъпваш, господарю. Плащаш ми по един динарий на ден. Помниш ли?

Той беше доволен, че я накара да се ядоса и се ухили, за да й го покаже.

—    Тази сутрин приличаш повече на себе си. Огнена — тя се обърна, но той я дръпна отново към себе си. Хвана я за раменете и наведе главата си към нейната. — Извади меча си, Ризпа. Кръстосай го с моя и виж какво ще ти донесе. Направи го. Отчаяно се нуждая от битка.

Ризпа не каза нищо, но той усети, че тя се бори. Явно това, което я караше да мълчи, не беше страх, защото в твърдия й поглед нямаше и следа от нещо подобно. Той отпусна ръцете й. Дали я беше наранил с ръцете си? Нямаше такова намерение.

—    Бих искала да дойдеш при нас и да чуеш благата вест — каза тя с пресилено спокойствие.

Той сложи ръка на тила й, приближи я към себе си и допря устни до ухото й.

—    Ще те прегърна, красавице моя, но никога няма да прегърна твоя бог или твоята религия — той вдиша аромата й и я пусна, доволен да види, че я е смутил.

Ризпа се върна в палатката, която делеше с Камела и Лидия.

От мястото, където стоеше с останалите, Теофил погледна как тя се навежда и влиза вътре, след това замислен премести погледа си върху Атретис.

Ризпа взе Халев на ръце. Той беше в настроение да играе, а и тя имаше нужда да се разсее от чувствата, които Атретис разпръсна в нея. Сърцето й още не можеше да се успокои.

—    Добре ли си? — попита я Камела и я погледна с любопитство.

—    Разбира се, защо питаш?

—    Защото трепериш.

—    Тази сутрин е малко студено.

—    Не изглеждаш да ти е студено. Изглеждаш... жива.

Ризпа започна да усеща топлина по лицето си. Надяваше се със слънчевата светлина смущението й да се разсее. Наистина се чувстваше жива. Трепереше и сърцето й все още беше разтуптяно от срещата й с Атретис.

Господи, не искам да се чувствам по този начин отново!

—    Лидия, защо не отидеш да видиш дали Рода има нужда от някаква помощ — каза Камела.

—    Добре, мамо.

Камела вдигна завивката си и погледна към Ризпа.

—    Да не си говорила с Атретис? — попита тя, докато сгъваше одеялото.

—    Толкова ли си личи?

Камела сложи одеялото на земята и седна на него.

—    Не толкова, че всички да забележат. Освен ако не са гледали какво става.

—    А гледаха ли?

Лицето на Камела се изви в гримаса.

—    Рода. Е, и Теофил, но по други причини. Между другото — допълни тя с едва забележима усмивка, —  където и да отиде Атретис, всички знаят, че е там.

—    Кой може да не забележи, когато е ядосан или когато минава с гръм и трясък край нас?

—    Не говорех за това.

—    О, имаш предвид, че е красив.

—    Никога не съм виждала по-красив мъж. Но дори и красотата му би избледняла, ако не притежаваше някои качества — тя взе своя шал и го прокара по рамото си. — Ако Теофил не се беше качил на борда, Атретис много лесно можеше да стане наш водач.

—    Опазил ни Господ!

—    Очевидно ни опази — усмихна се Камела и после изясни думите си. — Мъж като Атретис никога няма да остане незабелязан. Той или ще води хората при Бог, или ще ги подведе на някъде.

Ризпа обърна Халев по корем и го остави да се опита да пълзи.

—    Атретис отхвърля Христос.

—    Засега.

—    Ако можеш да го доведеш при Исус Христос — погледна я Ризпа, — моля, направи го. С пълното ми благословение.

Усмивката от лицето на Камела се стопи.

—    Не мисля, че мога. Не бих се осмелила да се доближа толкова — тя погледна Ризпа със самоирония. — Познавам се. Прекалено лесно се поддавам на плътските страсти. Лидия е доказателство за това, въпреки че сега бих дала живота си пред това да я загубя. И повечето от останалите също си имат своите борби. Предполагам, че си забелязала начинът, по който Евникия гледа Мнасон, и как каквото и да става тя все се оказва край него, без да се замисля как изглежда в очите на другите. Дори и на Пармена — тя поклати тъжно глава. — Не, ние имаме да се справяме с доста проблеми. Мисля, че с Атретис би следвало да се занимаеш ти.

Петър и Варнава изхвърчаха навън от тяхната палатка. Играеха някаква луда игра, както всеки ден.

—    Не можеш да ме хванеш! Не можеш да ме хванеш! — извика Петър. Варнава хукна пак след него, но се препъна в едно от опънатите въжета, които държаха палатката и едва не я събори.

—    Момчета! — стресна се Камела.

Понякога тяхното младежко увлечение беше особено досадно, както и в този случай, когато врявата им изплаши Халев и той се стресна и заплака. Ризпа го вдигна и започна да го успокоява. Недалеч нещо се строполи и тя се зачуди каква ли поразия са сторили този път. Вчера, когато времето беше ясно, те цял ден притесняваха моряците, като им пречеха постоянно с техните гонитби. Когато накрая Тимон им се скара и им каза да играят на нещо друго, Петър вече се беше заплел във възлите, които държаха няколко сандъка.

—    Атретис ми напомня по нещо на бащата на Лидия — каза Камела, когато момчетата се върнаха при останалите. Красив, внушителен, мъжествен... Дразня ли те? Няма да продължавам да говоря за него, ако не искаш.

Ризпа не беше много сигурна за Атретис ли говори Камела или за бащата на Лидия.

—    Малко — призна си тя със съжаление. — Но не заради това, което си мислиш. Аз не съм по-силна от тебе, Камела.

Камела разбра признанието й, както и това, че тя я приема напълно такава, каквато е.

—    Добре — тя сложи ръката си върху ръката на Ризпа. — Ще се държим една друга и ще се справяме с изкушенията, когато дойдат.

Ризпа се засмя. Халев се беше добрал донякъде. Тя го взе и го върна близо до себе си. Сега можеше да опита отново.

—    Преди да стигнете до Рим, ще може да пълзи — каза Камела, докато го гледаше.

—    И ще ходи, преди да сме стигнали Германия.

—    Не си много въодушевена, че отиваш там?

—    А ти би ли била?

—    Много. Повече от всичко друго, искам да започна отначало.

—    Ти можеш да започнеш наново, където и да си, Камела.

—    Не и когато имаш някой, който ти напомня за миналото ти на всяка крачка и очаква да станеш жертва на същите стари провали.

Нещо удари палатката им и ги стресна. Една парцалена топка се търкулна пред Халев.

—    Пак тези момчета — въздъхна Камела и взе топката. В този момент Петър се появи зад ъгъла.

—    Нашата топка е — каза той задъхан.

—    Да, знам. Моля те, играйте някъде другаде — каза му тя и му подхвърли топката.

Той се стрелна и се изгуби от погледа им, но гласът му продължаваше да се чува.


Времето скоро се оправи. Петър и Варнава бягаха по палубата и се въртяха около всички хора, а понякога връхлитаха върху тях, залисани в играта си. Капео и Филемон скоро се присъединиха към тях и направиха една обиколка на палубата, но скоро баща им Пармена спря лудите им занимания и ги накара да играят на нещо по-спокойно.

За известно време децата се спряха, но скоро Петър и Варнава започнаха да се смеят, да викат и отново станаха да се гонят. Пак започнаха да пречат на моряците от екипажа и на пътниците, които бяха твърде учтиви, за да им направят забележка. Тимон и Патриция не направиха никакви усилия да обуздаят отрочетата си, дори когато Петър връхлетя върху Антония и я събори на земята.

—    За бога, Патриция! — каза Евникия, явно възмутена от факта, че трябва да прекъсне разговора си с Мнасон. Тя отиде и вдигна дъщеря си.

—    Той не го направи нарочно — заоправдава се Патриция и веднага отпрати сина си отново да играе, докато Евникия бършеше сълзите на дъщеря си. — И между другото, ти най-малко можеш да ме съдиш. Твоето внимание е доста далече от семейството ти!

Лицето на Евникия се обля в червенина. Тя погледна неловко към Мнасон и замълча.

Атретис се приближи до Ризпа и застана до нея. Камела го погледна, а след това погледна и нея.

—    Мисля да се разходя с Лидия из палубата — каза тя и хвана дъщеря си за ръка.

—    Няма нужда, Камела.

—    Напротив, има — хладно каза Атретис.

Съжалила, че изобщо е казала нещо, Ризпа излезе и се обърна към морето, огорчена от неговата грубост. Усещаше, че той я гледа и искаше да разбере какво си мисли.

—    Искаш да говориш за нещо с мене ли? — попита тя, когато тишината започна да става мъчителна. Той не отговори. — Искаш ли да подържиш Халев?

—    Изглежда си твърдо решена да ме влудяваш.

—    Да!

Атретис се усмихна и взе детето.

—    Откровена и искрена докрай, а?

—    Казах ти, че ще бъда такава.

Усмивката му бавно се стопи.

—    Дори и със самата себе си?

Тя реши да не захапва тази стръв. Наблюдаваше момчето си, притеснена от това, че го е поверила в ръцете на човек, който с лека ръка затрива живота на хора без дори капчица разкаяние. Понякога борбата в нея беше огромна и тя отчаяно искаше да измъкне детето от ръцете на баща му. Откакто напуснаха вилата онази ужасна вечер, Атретис за пръв път държеше сина си, ако не броеше това, че го пренесе през мостика, когато се качваха. Защо толкова бързо реши да му го даде? За да отклони интереса му към нея? Тя наполовина очакваше и наполовина се надяваше Халев да започне да недоволства. Но той не направи нищо такова. Вместо това грабна плочката от слонова кост от шията на баща си и я задъвка. После започна да разглежда интересния предмет и да го удря в гърдите на Атретис.

—    Та...та...та...

Изражението на Атретис мигновено се промени. Той забрави за нея и започна да говори на сина си. Цялата тежест и строгост изчезнаха от лицето му и Ризпа погледна мъжа, който би могъл да бъде, ако обстоятелствата бяха далеч по-различни. Атретис говореше нежно нещо на германски, което тя не разбираше, но тонът му беше лесно разбираем.

Атретис вдигна момчето високо и го раздруса. Халев беше щастлив и доволен. Ризпа стоеше наблизо и ги гледаше с наслада.

Някой връхлетя върху нея изотзад. Тя изстена от болка и залитна напред към Атретис. Той бързо свали момчето и го прехвърли в едната си ръка, а с другата я хвана, за да не падне. Варнава се опита да се прикрие зад нея, но Петър беше по-бърз.

—    Хванах те! — извика победоносно той и силно бутна по-малкия си брат.

—    Не е честно! Не е честно! — заоплаква се Варнава и двете момчета започнаха да се карат на висок глас.

Атретис бутна Халев в ръцете на Ризпа. Един замах с крака си и двете момчета вече лежаха проснати на палубата.

—    О-ох! — изрева Варнава.

Атретис се наведе, хвана ги за глезените и ги затътри към перилата на кораба. Вдигна ги и ги провеси над морето.

—    Не! — извика уплашена Ризпа, уверена, че наистина има намерение да ги пусне във водата.

Варнава викаше ужасен и отчаяно размахваше ръце и се мъчеше да се хване за нещо, без да има за какво.

—    Време е вие двамата да научите един урок — каза им Атретис и ги разтърси така, че да им се разтракат зъбите. Когато спря, Варнава крещеше още по-силно, а Петър беше втрещен и безмълвен, с широко отворени очи.

Когато чуха врявата, всички се обърнаха към тях. Последни забелязаха какво става Патриция и Тимон. Когато Патриция съзря как Атретис е провесил синовете й за глезените през борда, тя започна да крещи към тях и се затича ужасена да ги стигне, преди да са намерили смъртта си във водата.

—    Някой да го спре, за Бога!

—    Атретис, моля те, недей — изплака Ризпа, останала вече без дъх.

—    На никого няма да му липсват две ненужни, обезумели кучета!

Варнава отново започна да вика, докато Петър просто висеше и по всичко изглеждаше, че е решил да умре по-достойно от брат си.

—    Темоне! — проплака Патриция. — Направи нещо! — тя неистово се заоглежда за мъжа си, който подтичваше зад нея с пребледняло лице.

Атретис отново разтърси Варнава.

—    Млъквай!

Варнава спря, сякаш някой го беше стиснал за гърлото и беше изкарал всичкия му въздух.

Всички  бяха застинали. Никой не смееше да помръдне, дори и Патриция, която беше стигнала до перилата, където стоеше и Атретис. Тя само плачеше и кършеше пръсти.

—    Моля те, не ги пускай. Те са само деца. Каквото и да са направили, не е било нарочно.

—    Млъквай, жено. Ти си глупачка.

Той надвеси децата надолу, сякаш е готов да ги пусне, и всички затаиха дъх.

—    Сега ще ме слушате, ясно ли е?

—    Да!

—    Няма да бягате и да се биете, където и да е на този кораб. А ако го направите, ще станете храна за рибите. Чувате ли ме?

С провиснали надолу коси и подути очи, те кимнаха с глави.

—    Повторете това, което току-що ви казах.

Те повториха.

—    Искам честната ви дума.

Варнава измрънка нещо под носа си, докато Петър се закле тържествено.

Атретис ги подържа още малко. След това ги вдигна нагоре и ги стовари на палубата в краката на майка им. Тя веднага ги сграбчи и ги прегърна.

Двама от войниците се засмяха, а някои от моряците извикаха радостно. Един от пътниците се провикна към Атретис, че е трябвало да ги пусне, когато е имал тази възможност.

—    А що се отнася до вас двамата — обърна се Атретис към Тимон и Патриция, — гледайте добре децата си, защото следващия път ще ги изхвърля зад борда заедно с вас!

Патриция бързо ги прибра далеч от него.

—    Не се приближавайте до този човек. Стойте колкото е възможно по-далеч. Той е варварин и ще ви убие — тя каза тези думи достатъчно силно, за да чуят всички.

Лицето на Атретис трепна. Той предизвикателно огледа всички, които го бяха зяпнали.

Варнава ревеше и се държеше за полата на майка си, но Ризпа забеляза, че Петър стои малко по-назад и гледа прехласнат към Атретис. Тя премести погледа си върху него и видя, че и той гледа момчето. Със съвсем лека усмивка той направи знак на момчето да върви.

Тимон побутна момчето леко по врата и тръгна с него след майка му и брат му.

—    Слушай майка си.

Атретис обърна гръб на всички, които бяха вперили поглед в него и се хвана за перилата. Ризпа никога не го беше виждала по-тъжен. Тя се приближи много близо зад него и той я погледна изненадан. Намръщи се.

—    На какво се смееш?

—    На тебе — отвърна тя и пулсът й веднага се ускори.

Той присви очи. Нямаше доверие на топлите й кафяви очи, дори и жаждата му тя да го приеме да беше още по-голяма.

—    Те си го заслужаваха.

—    Ти нямаше да ги пуснеш.

—    Нямаше ли? — той почти беше готов да й напомни как хладнокръвно беше умъртвил двама души преди няколко дни.

—    Нямаше.

—    Значи мислиш, че ме разбираш, така ли?

—    Не. Изобщо не те разбирам — откровено отвърна тя, — но знам достатъчно за тебе, за да започна едно ново начало.

Тя му подаде Халев в ръцете.


Корабът пристигна в Коринт без никакви произшествия. Теофил и другите войници махнаха сандъка, който беше предназначен за императора, докато робите, които гребяха от Ефес до Коринт, разтоварваха чергите, ароматните подправки и амфорите с вино и ги товареха на коли, които щяха да ги откарат до провлака. Сбурариите разтовариха чувалите с пясък, предназначен за коринтската арена. Той щеше да бъде разменен от другата страна на хълма за зърно, предназначено за Рим.

Веднъж разтоварен, корабът можеше да се изтегли на сушата. Щеше да отнеме дни тази корбита да бъде завлече няколко мили до Саванския залив, където щеше да бъде спусната отново на вода, за да продължи пътуването си към Рим. Нерон беше започнал да прокарва канал през вече рушащия  се варовик на провлака, но работата приключи заедно със смъртта му и това разстояние все още трябваше да се извървява пеша.

Робите дърпаха с всички сили въжетата на един кораб. Потта блестеше по загорелите им тела, докато теглеха съда нагоре по рампата. С това пресичане по суша щеше да се спести седмици наред плаване на юг, а след това и на запад през Средиземно море. Септември вече беше отминал, а всички знаеха колко опасно е това море през октомври. Да се пресече ветровитото плато щеше да е много трудно, но много беше по-сигурно от това да се предизвикват природните стихии.

Атретис изобщо не се интересуваше от товаренето и разтоварването на корабите. Едва го свърташе на борда по време на това пътуване. Сега го дразнеше цялата тази суматоха на пристанището и по улиците на града. Коринт твърде много приличаше на Ефес. Амбулантни търговци и глашатаи високо предлагаха стоки и награди за изгубени роби. Пристанището беше препълнено с прекупвачи, а капитаните на корабите разменяха подправки за мед, лекарства и парфюми, които да занесат в Рим.

Докато всички събираха багажа си, Вартимей, Нигер, Тибелий и Агаба съобщиха на останалите, че имат да занесат писма от Йоан до църквата в Коринт. Мнасон тръгна с тях.

—    Атретис те чака — каза Камела, докато вървяха заедно.

Ризпа вдигна глава и го видя далеч напред. Неговото отношение към нея малко се беше променило и я караше да бъде внимателна. Тя знаеше, че ще се срещне със собствените си изкушения. Можеше ли да бъде мъдра в избора си и да се вслуша в тихия глас на Бог? Или щеше да бъде като Евникия, копнееща за греха?

Вятърът издуваше дрехите на Атретис и играеше с косата му. За един миг, който й се стори безкраен, той остана вгледан в нея. След това се обърна и продължи напред. Дори и от това разстояние тя можеше да почувства раздразнението му. Дали очакваше от нея да се затича и да го настигне? Изпълни я тъга затова, че той толкова упорито се делеше от останалите, но в същото време беше и благодарна. Не мислеше, че той е дочул тъжните новини за църквата в Коринт или че знае с какво се бори Евникия. Или поне се надяваше да е така. Веднага щеше да осъди жената като невярваща. Евникия беше слаба и наивна жена, която си играеше с греха, без дори да го осъзнава.

Атретис отново се спря.

—    Мисля, че е по-добре да вървиш — каза й Камела.

—    Не мога да насмогна на хода му.

Камела се засмя.

—    По-добре стигнете до някакво разбирателство сега, преди да сте стигнали до Германия.

Ризпа намести Халев в скута си.

—    Не мога да си позволя да се тревожа за утрешния ден, Камела. Днешният носи повече от достатъчно грижи.

—    Е, все пак изглежда, че някой харесва компанията му — каза тя и те видяха Петър да бяга нагоре по хълма.

Момчето привлече вниманието на Атретис. То викаше след него и реши да го настигне. Той се заслуша в думите, след това се спря да се обърне за малко и пак продължи напред.

Патриция се ужаси.

—    Петре! Стой далеч от този човек — синът й махна с ръка да покаже, че я е чул и хукна отново да настигне Атретис. — Направи нещо, Тимоне!

—    Аз ще го доведа — каза Варнава и се затича по хълма след по-големия си брат. Когато стигна до него, той забави леко ход и двамата се опитаха да влязат в крачка с Атретис.

—    Мисля, че нищо няма да им стане — каза Тимон и се върна към разговора си с Прокорус. Патриция хвана здраво ръката на Вениамин, който се опита да изтича след Петър и Варнава.

—    Лидия, би ли поносила Мария вместо мене?

—    Да, разбира се — Лидия нямаше търпение да помогне.

Камела се усмихна.

—    Е, поне децата не се страхуват от него.

Ризпа погледна как двете момчета се опитват да крачат заедно с Атретис. Държаха се като радостни кученца. Той не забави хода си, не се съобрази с тях, а вместо това продължи напред с изправени рамена и издигната глава. След известно време момчетата забавиха крачките си, понеже не можеха да му насмогнат. Варнава се върна при Патриция и Тимон, но Петър продължи да следва Атретис. С изправени рамена и вдигната глава.

—    Петре! — извика накрая Тимон и направи знак на момчето да се връща. То искаше да продължи, но се покори на баща си. Скоро Атретис се изгуби от погледа им.

Теофил се върна от гарнизона, където той и войниците щяха да останат през нощта. Беше уредил място за спане и на останалите и им показа пътя до странноприемницата, която гледаше към пристанището и залива. Заведението предлагаше услугите си на пътниците, които чакаха корабите им да бъдат прекарани през провлака.

—    Починете си тук — каза им Теофил. — Храната е много и е добра. Собственикът се казва Арий. Не е вярващ, но приема повечето ни идеи. Аз ще изпратя да ви кажат, когато свалят кораба на вода и капитанът е готов да приема пътници.

Всички влязоха, само Ризпа изостана.

—    Атретис е долу на пристанището — каза Теофил.

—    Ти говори ли с него? — с надежда попита тя.

—    Не. Ако бяхме далеч от всички останали, може би щях да опитам, но виждам, че той предпочита боя пред думите. Изобщо не е в негов интерес да го прави в такава близост до гарнизона. Ще се намери обратно в лудуса. Или дори по-зле, може да го разпънат на кръст.

Ризпа потръпна от тези думи.

—    Ти няма да позволиш да се сбиете, нали, Теофиле?

—    Може и да се стигне дотам.

—    Но той ще те убие.

—    Ако Бог реши.

—    Той е обучен да се бие.

Теофил се усмихна мрачно.

—    Аз също — той направи няколко крачки назад и след това се обърна. — Сега ти имаш повече влияние върху Атретис от всеки друг. Използвай го.

Влияние? На Ризпа й се искаше да се изсмее с пълен глас на налудничавата идея, че може да промени мисленето на Атретис. Тя влезе в страноприемницата. Нахрани Халев, смени прашните му пелени и го пусна да играе на килима, докато тя изпра дрехите му и ги сложи да съхнат. Беше в едно помещение с Камела и Лидия.

Лидия седна на килима и се заигра с Халев.

Младежите се върнаха от своето поръчение късно същия следобед. Агаба каза, че Мнасон срещнал един стар приятел и решил да остане в Коринт.

—    Човекът има една трупа, но един от основните хипокрити е починал от стомашна язва преди няколко дни. Работил е с Мнасон в Антиохия и беше много доволен да го види в Коринт — допълни Тибелий.

—    Мнасон игра същата роля в Ефес преди не повече от месец и все още помни репликите — намеси се и Нигер.

—    Да, и започна да ги рецитира точно там, пред баните — разсмя се Тибелий. — Всички, които го чуха, се впечатлиха много.

—    Той определено е решен да остане тук, вместо да продължава към Рим — отново се обади Агаба. — И каза да предадем обичта му на всички ви. Ще се моли за нас.

—    Може би и ние ще трябва да си помислим дали да не останем в Коринт — каза Евникия.

Забележката й изобщо не се хареса на съпруга й, който я изгледа остро.

—    Продължаваме към Рим!

—    Но там ще ни преследват по-жестоко, отколкото в Ефес. А тук църквата се събира свободно и открито.

—    Защото са примесили евангелието с учения, които да се харесват на хората — поясни Нигер тъжно. — Вчера бяхме на една служба и се ужасихме от това, което чухме.

—    Двама николаити проповядваха тяхната философия — каза Агаба.

—    Да, и то с одобрението на старейшините.

—    Имаше и обяви за посещение на уроци — продължи Нигер след допълненията на другите. — Единият се води от някаква самозвана пророчица, която учи, че свободата, която имаме в Христос, означава, че можем да се отдаваме на удоволствия от всякакъв характер.

—    Вие не се ли обадихте? — попита Тимон.

Тибелий се засмя мрачно.

—    Говорихме с някои от дяконите. Двама от тях се съгласиха с нас, но половин дузина други бяха открито враждебни. Казаха ни да не им се бъркаме в нещата.

—    Единият каза, че съм имал много тесногръда представа за Христовата любов — обади се Нигер. — Каза ми, че Христос ни е заръчал да живеем в мир с всички и това означавало, че не можем да съдим това, което останалите вършат. Някои от тези християни са обърнали свободата в Христос в разрешение да вършат всякакво зло.

—    Тези, които имат уши, ще чуят какво говори Духът — каза Тимон.

—    Е, тези, които срещнах бяха глухи.

—    Видял си се с тях едва за ден. Защо бързаш да ги съдиш? — не се стърпя да ги защити Евникия.

—    Понякога един ден е достатъчен да различиш истината от лъжата, Евникия — тъжно я погледна Тибелий. — Светият Дух ни го казва. Евангелието, което се проповядва в тази църква изобщо не прилича на Христовото евангелие, и ти казвам, че един ден в тази църква ни беше достатъчно да разберем защо могат да се събират свободно без никой да ги притеснява. Няма никаква разлика между тях и света.

—    Ние преживяхме доста трудности в Ефес — обади се Прокорус.

—    Вярно е, но Йоан беше с нас да издига истината на Христос и да ни поправя.

—    Хората тук, в Коринт, не четат ли писмата, които Павел им изпрати? — попита Прокорус.

—    Нито един.

—    Единият от двамата старейшини, които бяха на нашето мнение каза, че последния път, когато са чели едно от Павловите писма пред събранието, всички се почувствали много неловко и неудобно.

—    Разпознали са собствените си грехове и не им е било приятно да им се напомня — каза Нигер. — Много от тях даже са протестирали.

—    По-добре малко неудобство, което води до покаяние и промяна, отколкото временно удобство и вечен съд — каза Тимон.

—    За съжаление те изглежда са избрали второто.

—    Ами ако църквата в Рим е същата като тази? — разтревожено попита Патриция.

Тимон я прегърна.

—    Ще разберем, когато стигнем там.

—    Ами ако все пак е?

—    Ще се държим за истината. Преписали сме си писмата на Павел до Ефес, а имаме и Йоановите.

—    Църквата в Коринт още не е мъртва — продължи Тибелий. — Все още има двама старейшини, които се държат за чистото евангелие. Мисля, че Йоан на тях е писал за фалшивите учители.

—    Какво могат да сторят толкова малко хора срещу цяло събрание?

—    Не забравяй кой е на тяхна страна — усмихна  се Тибелий. — Христос е победил света и светът никога няма да надделее.

—    Ами Мнасон? — попита Евникия. — Трябва да го предупредим и да го убедим да продължи с нас.

Пармена се намръщи.

—    Твърде много мислиш за Мнасон.

—    Той е наш брат.

—    И този наш брат е решил да остане в Коринт. Ние няма да го възпираме.

Сред групата настана неловка тишина. След известно време те започнаха да говорят за други неща. Евникия прехапа устни. Капео, Филимон и Антония се сгушиха около нея. Тя погледна към входната врата и в този момент Пармена извика децата при себе си. Те веднага станаха и оставиха майка си сама извън групата. Тя уви ръце около себе си. Беше отчаяна и объркана.

—    Мисля, че скоро ще срещне своята присъда — каза Камела.

—    Моля се да не е така — отвърна Ризпа. Тя беше забелязала нарастващото увлечение на Евникия по Мнасон. Той също го беше забелязал. Беше в негов интерес да се отдръпне от пътя на изкушението. Но щеше ли Евникия да се откаже сама от това? И щеше ли съпругът й да и прости така или иначе?

Ризпа тихо се помоли за тях.

Халев кихна и това разсмя Лидия. Ризпа се усмихна. Момичето й харесваше.

—    Искаш ли да погледаш Халев за малко?

—    О, може ли? — възхити се Лидия. Камела кимна, за да увери Ризпа, че тя също ще е наблизо.

Когато прекоси двора и наближи портата, я застигна Петър.

—    С Атретис ли отиваш да говориш?

—    Мисля да опитам.

—    Може ли да дойда с тебе?

—    Не мисля, че майка ти ще се съгласи, Петре.

—    Мамо! — извика той през двора. — Може ли да отида с Ризпа?

Твърде заета с Вениамин и малката Мария, Патриция махна с ръка в знак на одобрение.

—    Видя ли.

—    Но аз дори и не знам къде е Атретис. Ще трябва да го потърся из пристанището.

—    Аз ще ти помогна да го откриеш — той хукна напред и излезе през портата.

Ризпа сложи шала на главата си и тръгна след него. Улицата беше препълнена с хора, пътуващи от пристанището или към него. Носеха  стоки и в двете посоки.

—    Ето го! — извика Петър и се стрелна напред.

Ризпа видя Атретис да стои в един фанум и да гледа право към нея с лице студено като мрамора около него.

Атретис прикри раздразнението си, когато видя момчето да бяга към него. В момента не беше в настроение за неговите брътвежи.

—    Търсихме те, Атретис  — каза момчето и влезе в параклиса.

—    Сериозно? — той хвърли един поглед към момчето и отново върна вниманието си върху Ризпа, която вървеше към него. Имаше съвършено тяло. Слаба, но без да й липсва нищо. Черната й коса беше прилично покрита, но отстрани падаха кичури, които оформяха красивото й лице. Мъжете се обръщаха след нея, въпреки че тя не обръщаше внимание на прехласнатите им погледи.

Тя спря точно пред фанума. Черните й очи срещнаха погледа му.

—    Има място и за тебе в странноприемницата — каза тя.

Погледът му мина по цялото й тяло.

—    Така ли? — той се чудеше дали Ризпа осъзнава въздействието, което имаше върху него.

Когато тя не отвърна нищо, Петър я погледна.

—    Защо лицето ти е толкова червено?

Атретис се засмя и разроши косата му.

—    Връщай се при майка си и баща си, момче!

—    Но...

—    Връщай се — този път тонът му беше заповеден.

—    Ще се загубя — все още настояваше Петър.

—    Тръгни по пътя нагоре по хълма. Освен ако не си бебе да имаш нужда някой да те държи за ръка.

Петър се подчини.

—    Има една барака до нашата — каза той, докато се отдалечаваше. — Можеш да спиш там.

—    Това беше ли необходимо? — попита Ризпа, когато момчето се отдалечи достатъчно.

—    Предпочиташ да не го бях отпратил, така ли? — каза той, като се престори на глупав. Очите му светнаха. — Ще го извикам, ако се чувстваш по-сигурна, когато е наоколо.

—    Ти нарочно ме дразниш.

—    Това, което казах или това, което е в ума ти, те дразни? —Ризпа сбърчи вежди за миг, а той вдигна глава с предизвикателна усмивка. Почти очакваше тя да му обърне гръб и да се върне в странноприемницата при приятелите си. Вместо това тя остана, въпреки че го направи насила, но вече имаше нещо предвид.

—    Трябва да поговорим.

—    Ако искаш да говорим, влез и седни. — Направи му впечатление, че тя влиза в параклиса като в клетка на лъв. Тя седна на мраморната пейка срещу него и скръсти ръце в скута си.

—    Трябва да стигнем до някакво разбирателство, преди да сме продължили нататък.

—    Но ние все още никъде не сме стигнали — усмихна се той.

—    Моля те, погледни сериозно на това.

—    О, аз съм сериозен. Напълно сериозен съм — хладно отвърна той без желание да се запитва защо чувствата му бяха толкова объркани. Знаеше от какво разбиране има нужда, но се съмняваше, че тя ще се съгласи. В интерес на истината щеше да се разочарова от нея, ако се съгласеше толкова бързо.

—    Какви ще бъдат взаимоотношенията ни, когато стигнем до Германия?

—    Какви ще бъдат? — той вдигна вежда.

Тя стисна напрегнато ръцете си. Само ако лицето му не беше толкова безизразно и тонът му толкова подигравателен!

—    Не съм съвсем прислужница, нито съм... — тя направи гримаса, докато търсеше точната дума.

—    Съпруга — каза той вместо нея. Тя наистина беше красива. Представяше си я по-красива от Юлия.

Лицето й почервеня. Дори Шимей не я беше гледал с такъв първичен глад. Тялото й реагира на неговият поглед и я обля топла вълна. Тогава се сепна.

—    Създала съм грешно впечатление у теб — каза тя и стана.

—    Къде отиваш?

—    Връщам се в странноприемницата — отвърна тя с желание час по-скоро да напусне това място. Преди да успее, той я хвана за китката.

—    Защо?

Дъхът й спря.

—    Пусни ме, Атретис. Това не е подходящото време и място да говорим за каквото и да било.

—    Защото не държиш детето в ръцете си? — той се изправи. — Уязвима ли се чувстваш без естествения си щит?

—    Халев не е щит, но поне когато го държа, гледаш на мене като на майка, а не като на... на...

—    На жена? — той леко прокара пръста си по гладката копринена кожа на китката й и се замисли за усещането, което би предизвикала у него кожата на други места от тялото й. Собственият му пулс щеше да изхвърли сърцето му навън и това го вбесяваше. — Ти ми зададе този въпрос. Какво ще кажеш за такъв отговор? Когато стигнем до Германия, Халев вече няма да има нужда от дойка.

—    Но все още ще се нуждае от майка.

—    Грижовна майка от собствения му род.

Костите на китката й изглеждаха крехки като на птица, но не по-крехки от това, което виждаше в тъмните й очи. Беше я наранил дълбоко с острите си думи. Повече, отколкото я беше изплашил. Тогава я пусна.

Ризпа отново седна на мраморната пейка. Краката не я държаха. Опита се да се пребори със сълзите.

Атретис се прокле наум. Искаше да й се извини, но думите заседнаха на гърлото му. Защо трябваше да я наранява така? Да си отмъсти за това, което другите му бяха сторили? Или за това, което почувства, когато я видя да върви по улицата към него?

Тя вдигна поглед към него с потънали в сълзи очи.

—    Аз оставих моята страна зад гърба си, Атретис. Нима го направих, за да ми вземеш Халев, когато стигнем до твоята?

Всъщност Атретис не можеше да си представи друга жена да се грижи за сина му.

—    Не — каза той. — Никога няма да го отнема от тебе. Кълна се в меча си.

Тя импулсивно се протегна и взе ръката му в своите ръце.

—    Вярвам ти и без да се кълнеш.

Той се отпусна назад на една мраморна колона и я погледна. Погледът му беше студен, а тялото му гореше. Когато Ризпа пусна ръката му, той се разочарова, но беше и благодарен. Тя го караше да се чувства уязвим, а това не му харесваше.

Тя стана отново, смутена от загадъчния му поглед.

—    Върни се с мене в странноприемницата, Атретис. Все пак ти си с нас.

—    Мисля, че не съм.

—    Теофил е в гарнизона с войниците — каза Ризпа, като мислеше, че това може да е причината за неговото колебание. — Моля те — тя протегна ръка към него. — Не стой на студа навън, когато си добре дошъл край огъня.

Той пое ръката й, а тя се усмихна и се обърна да излезе от параклиса. Той я стисна с пръсти и я задържа.

—    Не още.

Тя го погледна въпросително, а след това очите й се отвориха широко, предчувствайки какво ще направи, преди още да го е направил. Тя настръхна и понечи да се възпротиви, но той сложи ръка на тила й и притисна устните й със своите, като освободи цялата си подтискана досега страст. Притисна тялото й по-близо до себе си и усети как тя го притиска с ръце, за да се освободи. Той почувства топлината на тялото й и лудия ритъм на сърцето й до своето.

Доволен, че и тя беше не по-малко развълнувана от него, той я пусна.

—    Все още ли искаш да се върна с тебе?

Ризпа отстъпи разтреперана. Опитваше се да си поеме дъх.

—    Отношенията ни са каквито бяха на кораба — отвърна тя вкопчила ръце в туниката си и с желание да успокои препускащото си сърце.

—    Ами какво стана с гостоприемния огън? — той нежно я погали по пламналата буза.

Тя плесна ръката му.

—    Щом не можеш да се държиш подобаващо, тогава може би е по-добре да останеш тука — тя се завъртя и го остави сам сред мрамора.

Атретис се засмя и я застигна.

—    Но аз се държах подобаващо — той изравни хода си с нейния. — За един варварин. Или предпочиташ да се държа като дивак. Защото и така са ме наричали.

—    Не искам изобщо да ме държиш.

—    Защо? Защото ти хареса прекалено много?

Тя се спря и го погледна повече отчаяна, отколкото ядосана.

—    Защото за тебе това не означава нищо.

—    А за тебе означава ли?

С пламнало лице тя го остави да стои на пътя. Той я настигна отново, но повече не коментира. Тя усещаше по погледа му, че се забавлява и това я караше да мисли, че това е най-безчувственият човек, когото е срещала.

Петър стоеше близо до портата. Варнава също беше с него. Те се затичаха да ги посрещнат и застанаха от страната на Атретис, като оставиха Ризпа да се отдалечи. Атретис тръгна след нея, но изруга, когато Тибелий и Нигер се приближиха да го поздравят. Почти беше повярвал, че се е отървал от тях.

—    Ние ще спим ей там, Атретис — присъедини се Агаба към тях.

Атретис погледна над главата на младежа, за да види къде отива Ризпа. Тя се прибра при Камела и дъщеря й в другия край на двора. Махна шала си, коленичи на сламата и вдигна Халев. Той вдигна пухкавите си крачета във въздуха от радост, че я вижда. Тя погледна в посока към Атретис и той почти видя облекчението в изражението й. Облекчение, че е далеч от него. Извън обсега му. И отново с щита пред себе си.

Но не за дълго, Ризпа. Аз прескочих веднъж стените ти. Следващия път ще ги срутя.

—    Защо така ти се смее — тихо попита Камела, като гледаше ту Атретис, ту Ризпа, която беше видимо смутена.

—    За да е по-неприятен.

—    Вие двамата скарахте ли се?

—    Не точно — тя обърна отново глава и го видя да се отдалечава с Тибелий и другите към тяхното място за почивка. Петър бягаше напред, за да е сигурен, че и за него ще има място.

Атретис се обърна да я погледне и тя веднага почувства горещо объркване в тялото си. Защо той се държа така? И което е по-лошо — защо тя се показа като глупачка? Ако можеше да предположи и част от това, което той направи, изобщо нямаше да влезе в онзи параклис.

—    Приемате ли компания, жени? — попита Прокорус и Камела го поздрави любезно.

Той остана за известно време при сестра си. Начинът, по който гледаше как племенницата му играеше с Халев, издаваше, че му е любимка. Скоро към тях се присъедини и Рода, но в нейно присъствие разговорът стана малко скован. Ризпа видя, че привързаността на тази жена към Лидия е истинска и при това споделена, но тя се отнасяше към Камела с вгорчена учтивост, докато етърва й стоеше дръпната и потънала в мълчание.


Атретис наблюдаваше Ризпа от другия край на двора. Младите мъже около него учеха наизуст пасажи от Светото писание. Тибелий имаше един препис от евангелието, написано от Марк, както и писмата на Павел до ефесяните. В момента всички учеха части от тези писма.

—    Най-после, братя, заяквайте в Господа и в силата на неговото могъщество. Облечете се в божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола — зачете Тибелий, а останалите повтаряха. — Още веднъж, Нигер. Забрави “в силата на неговото могъщество” — Тибелий отново прочете текста и Нигер го повтори пред него.

Те четяха заедно пасаж след пасаж и запомняха дума по дума.

—    Стойте. . . препасани през кръста. . . правдата за бронен нагръдник. . . обути с готовност чрез благовестието на мира. . . вземете също за шлем спасението и меча на Духа, който е божието слово.

Атретис съжаляваше, че не е  останал цяла нощ в параклиса.

Тибелий започна отново да чете, но този път Атретис го прекъсна.

—    Ама вие наистина ли мислите, че това, което правите, ще спаси живота ви?

Тибелий остана твърде изненадан, за да отговори.

—    Какво ще ви ползва истината срещу меча на Рим? — въпросът му прозвуча печално. — Какво ползват думите на мир срещу една империя, основана на пролята кръв? Ето това ми кажете!

Те се спогледаха и всеки се надяваше другият да приеме това предизвикателство.

—    Щит на вяра! — презрително изрече Атретис. Той се изправи. Не можеше повече да седи там и да ги слуша. — Шлем на спасение! Един меч може да мине и през двете и да ви остави мъртви зад себе си.

Нигер се отдръпна назад от гнева на Атретис.

—    Тялото, да, Атретис, но не и душата — обади се Агаба и Атретис заби погледа си в него.

—    Там е работата, обаче, — просъска Атретис, — че аз нямам душа.

Нито имаше нещо общо с тези мъже, синчета на търговци и занаятчии. Беше обучаван да бъде войн още от момче. Десетте години като гладиатор го бяха направили още по-твърд от преди. Нима някое от тези момченца знаеше какво е да срещнеш смъртта лице в лице?

—    Ти имаш душа, Атретис — каза Вартимей.

—    И тя вика към Бога — събра смелост някой друг.

Атретис погледна Тибелий.

—    Ако имам душа, тя вика за отмъщение.

—    Отмъщението ще ти донесе само смърт — той доби още малко кураж от другите двама.

—    Може би, но заедно с това  носи и удовлетворение.

—    Ние имаме добра вест за тебе, Атретис — каза Нигер. — Има спасител, който вече е дошъл.

—    Спасител? — каза Атретис с отвращение и студено огледа всички. — И какво? Вие сте спасени, така ли?

—    Да — отвърна Вартимей. — И ти също можеш да бъдеш спасен.

—    Чувал съм за вашия Исус и за благата му вест. Една робиня ми разказа някои неща, докато чакаше да излезе на арената и да се срещне с лъвовете. А сега и всички вие ми говорите същото. По цял ден не спирате да бръщолевите всички тези глупости. Говорите ми за живот, а смъртта кръжи над вас като ястреб.

—    Смъртта няма сила над нас — обади се Агаба.

—    Така ли? — гласът на Атретис беше студен и предизвикателен, а погледът му преливаше от презрение. — Тогава защо всички така упорито бягате от нея?


Ризпа дочу Атретис да говори високо и гневно. Тя погледна през двора и го видя да стои изправен над четиримата младежи. Те също станаха и Вартимей пристъпи крачка пред останалите. Позата му беше пó скоро умолителна, отколкото предизвикателна. Атретис го грабна за дрехите и го вдигна пред лицето си. Момчето вдигна ръце нагоре, за да покаже, че се предава и Атретис го бутна назад с отвращение. След това каза нещо, изплю се на земята и се отдалечи.

Петър и Варнава го последваха и Патриция викна след тях. Варнава се спря и запротестира, но Петър не й обърна внимание. Тя извика още веднъж, този път по-строго, и по-малкото момче се подчини. Атретис се намести до огъня и Петър приклекна до него. Атретис каза нещо и го изгледа намръщено. Петър също му каза нещо и той рязко обърна главата си на другата страна. Момчето се надигна обезсърчено и тръгна. Майка му го посрещна. Хвърли нервно поглед към Атретис, прегърна сина си през раменете и го поведе към тяхното място. Атретис ги погледна и след това отново обърна глава в обратна посока.

Сърцето на Ризпа се сви. Тя почти не слушаше за какво си говорят Прокорус, Камела и Рода. Мислеше какво е настроило Атретис срещу младите мъже. Нощта вече се беше спуснала, той стоеше вгледан в огъня, а лицето му беше като излято от бронз. Изглеждаше толкова сам и откъснат от всички.

Без да се замисля, Ризпа грабна Халев от одеялото и стана.

—    Извинявайте — каза тя и мина покрай тях.

—    Няма да излезеш при него, нали? — каза Рода. — Не и докато е в това настроение.

—    Защо да не излезе? — възрази Камела.

Рода я изгледа раздразнено.

—    Защото може да влоши нещата — отвърна Рода с притихнал глас. — А човек като него е непредсказуем.

—    Страхуваш се от него също като Патриция.

—    А защо да не се страхувам. Забрави ли какво направи?

—    Това е, нали? Не можеш да забравиш миналото на някого и да му позволиш да започне отначало.

—    Не съм сигурна, че той иска да започне отначало. Той просто иска да си отиде у дома.

Лидия се сви в ъгъла и опря чело на коленете си.

Рода погледна Камела.

—    Между другото, не говорех за тебе.

—    А, така ли?

—    Пък и не мисля, че трябва да ти  обяснявам каквото и да било.

—    Изобщо. Ясна си ми като бял ден. Постоянно гледаш как да се заядеш с мене.

—    Камела — прекъсна я Прокорус, но сестра му не му обърна внимание.

—    Всеки път, когато имаш възможност, ти...

—    Не е вярно. Твоята вина те кара постоянно да се засягаш, каквото и да кажа.

—    С брат ми си приказвахме много приятно, преди да дойдеш. Защо не си тръгнеш?

—    Достатъчно! — каза Прокорус натъжен от това, което чува.

Очите на Камела бързо се напълниха със сълзи.

—    Омръзна ми тя да ме критикува и заклеймява!

—    От мене ти е омръзнало, така ли? Чуваш ли я какво говори? Виждаш ли как се отнася с мене? — каза Рода и се изправи. — Сега вече вярваш ли ми? — гневни сълзи напълниха очите й и тя погледна съпруга си за подкрепа. Той седеше умълчан и изглеждаше разочарован. — Идваш ли Прокорус?

—    Не.

Лицето на Рода пребледня.

—    Не ли? — очите й отново се напълниха със сълзи.

—    Ще дойда след малко — отвърна той, но беше твърде късно.

—    Аз съм твоя съпруга, а ти винаги заставаш на нейна страна.

—    На ничия страна не заставам.

—    На ничия? Отлично, тогава! Стой си! Не ме интересува. Моите чувства и без това нямат значение, нали? — сълзите й вече потекоха по бузите. Тя погледна Камела. — Взехме те в дома си, а ти не направи нищо друго, освен да се опиташ да ни разделиш — устните й се разтрепериха. — Е, най-накрая спечели, нали, Камела? Надявам се да си доволна — тя избухна в сълзи и се обърна.

Прокорус проследи с поглед жена си, докато тя се прибра. После погледна Камела и облегна глава на кирпичената стена.

—    Господи! — въздъхна той и затвори очи.

—    Съжалявам — тихо измънка Камела.

—    Да, ти винаги съжаляваш — той бавно се надигна. Изглеждаше стар и изхабен, — само че това май не помогна много.

—    Може би просто трябва да си остана тук, в Коринт.

—    Това са глупости, а те също не помагат.

—    Кой е глупав? Може би ти, задето реши, че от всичко това ще излезе нещо! Трябваше да си остана в Ефес.

—    И как щеше да живееш?

—    Не знам. Щях да измисля нещо.

—    Аз нося отговорност за тебе.

—    Това ли съм всичко за тебе? Отговорност? Аз съм твоя сестра.

—    А Рода е моя жена — повиши тон той. — И това, което никоя от вас не иска да разбере е, че обичам и двете ви. Моля се на Бог да се обикнете и вие. Не е ли това, което Бог очаква да правим?

—    Опитах, Прокорус. Наистина опитах.

—    И как точно опита днес, Камела? Та нали точно ти започна.

Камела го погледна така, сякаш я беше ударил с нещо. Ризпа прехапа устни. Чувстваше се много неловко, че трябва да става свидетел на този спор, но в същото време нямаше как да го избегне.

—    Ти винаги се поддаваш на емоциите си. Това е, което ти докарва неприятности на първо място.

—    Сега и ти ли започваш да хвърляш миналото в лицето ми?

—    Няма нужда да го правя. Ти самата не можеш да го забравиш. Цялата си потънала в него — той забеляза Ризпа. — Съжалявам — каза Прокорус след това явно засрамен. — Съжалявам — повтори той и излезе.

Камела погледна към нея.

—    И ти мислиш, че съм грешна, нали? Давай. Обвини ме. Нали всички го правят.

Ризпа излезе и Камела забеляза дъщеря си, която плачеше тихо в ъгъла.

—    О, Лидия — изстена тя с набръчкано от мъка лице.

Сърцето на Ризпа тъжеше за всички тях.

Какво става с нас, Господи? Бяхме толкова сплотени в Ефес. Дали е от напрежението от това пътуване? Или така добре прикриваме греховете си, че само си мислим, че се познаваме едни други? Ако продължаваме така, скоро изобщо няма да сме ти нужни.

Тя се приближи откъм гърба на Атретис. Стоеше толкова неподвижен, че Ризпа си мислеше, че не я е чул, докато той не проговори.

—    Е, вече си с щита пред себе си.

В този момент Халев се дръпна от нея, завъртя се и протегна ръце към Атретис.

—    Иска да играе с тебе — каза тя и се усмихна.

Атретис стана и го взе. Мина покрай нея и се отдалечи. Ризпа го последва до едно празно заграждение в задната част на двора. Мястото беше изолирано от другите. Отпред гореше факла. Ризпа се поколеба. Не знаеше какво щяха да си помислят останалите, ако влезеше с него вътре.

Атретис седна на сламата и остави Халев до себе си. Той от своя страна веднага се обърна и посегна да изяде шепа суха трева.

—    Не, не — каза тя и бързо престъпи напред. Коленичи, изправи го и измъкна парченцата от устата му. Махна си шала, разпъна го и остави Халев върху него. Той изпищя силно и плесна с ръце като птица, която иска да избяга и отново да полети.

Атретис тихичко се изсмя.

—    Приятно е да зная, че синът ми няма да лежи по гръб и да остави една жена да му казва какво да прави.

—    Не искам да яде слама — отвърна тя раздразнена и седна до Халев, за да го наглежда да не би пак да пъхне слама в устата си. Той се изпъчи и се залюля на корема си, издавайки смешни звуци. След това сви крачета и се опита да се изправи с ръце. — Скоро ще започне да пълзи — каза тя.

Атретис се вгледа в нея. След срещата им в параклиса тя беше издигнала стена между тях.

—    Ако бях някой цивилизован човек, предполагам бих се извинил за...

—    Вече забравих за това, Атретис.

Той се усмихна.

—    Да, виждам колко си забравила — каза той, докато се любуваше на червенината, която се появи по бузите й. Страстният му поглед я обезсилваше, но вместо да отстъпи, тя реши да говори за това, което беше в ума й.

—    Защо се ядоса на Агаба и останалите?

Лицето му трепна. Той се облегна на преградата.

—    Те са глупци.

Въпреки че на пръв поглед изглеждаше спокоен, тя усещаше обтегнатото напрежение и гняв, които се надигаха у него. Чувстваха се като някакво постоянно присъствие под повърхността. И най-слабият вятър беше в състояние да предизвика огромна вълна. Той обърна глава и я погледна. Сините му очи бяха колкото красиви, толкова и плашещи.

—    При всичките им грандиозни изявления, те имат не повече вяра в твоя бог, отколкото имам и аз — каза той. — Никаква!

Ризпа се разтревожи много от това, което той бе забелязал.

—    Борят се със спънките на този живот, както и всички ние.

—    Те не вярват в това, което говорят, и на мене ми дойде до гуша да ги слушам как бръщолевят за този ваш бог. Разправят, че смъртта нямала власт над тях — изсмя се надменно той. — Само трябваше да хвана един, за да им покажа каква власт има.

—    Агаба вдигна ръце, защото не искаше да се бие с тебе.

—    Вдигна ръце, защото го достраша да не го убия. Исках да му покажа, че неговата вяра не е никакъв щит срещу нищо.

—    Вярата е всичко, което имаме.

—    Ако е така, какво е опазило мене жив? Аз нямам вяра.

—    Ти живееш с вяра, точно като нас, Атретис.

—    Не вярвам вече в онези стари богове. Нито ще повярвам във вашия!

Тя реши да не се плаши от гнева му.

—    Ние всички живеем чрез вяра на този свят, вяра в нещо. Твоята вяра е в теб самия. Не виждаш ли? Мислиш, че защото си оцелял десет години на арената, можеш да продължиш да оцеляваш по същия начин — с бруталност и меч. Агаба и другите са избрали да вярват в сила, по-голяма от тяхната. Дори и да е слаба вярата ни, Бог е силен.

Той небрежно се изсмя и погледна през двора, където другите се бяха събрали да разговарят. Той беше свободен, но все още се чувстваше някак притиснат до стената. Ризпа се вгледа в каменното му лице и дълбоко се натъжи.

Защо не мога да стигна до него, Господи? Защо постоянно отказва да ме слуша?

—    Атретис, един ден няма да имаш полза от нищо от това, което си научил.

—    А да не би да си мислиш, че те ще имат някаква полза от онези думи, които учат наизуст?

—    Божиите думи винаги са истинни, независимо кой ги подлага на съмнение.

Атретис видя у нея това, което беше видял и у Адаса онази нощ в мрачните подземия на тъмницата. Тя имаше много повече огън от робинята, но и двете бяха изпълнени с един и същи мир в себе си. Независимо от обстоятелствата. Това беше спокойствието, което той търсеше и което знаеше, че никога няма да има.

—    Ти поне вярваш на думите си.

—    Те също, Атретис, но са още млади и нямат опит.

—    О, ще бъдат опитани — тежко отвърна той. — Опитани и разпънати на кръст.

Тя остана мълчалива за известно време. Думите му кънтяха тежко в съзнанието й.

—    Може и да си прав. Могат да умрат като стотици други преди тях. Ти обаче не разбираш нещата в пълнота, не ги приемаш по правилния начин. Каквото и да стане, те няма да бъдат изгубени.

Той присви очи.

—    А мислиш, че аз съм.

Тя го погледна право в очите.

—    Да.

Нейната откровеност винаги го изненадваше. Той се усмихна кисело, а очите му останаха студени.

—    Географски.

Заплетен в шала на Ризпа, Халев се разплака силно. Тя го взе, положи го в скута си и разви плата. Когато крачетата му отново бяха свободни, той зарита от желание пак да го сложат долу. Тя разпъна отново шала, целуна Халев по вратлето и го сложи долу по корем. Той се надигна и изгука смешно. Докато наблюдаваше сина си, Атретис се усмихна.

—    Ние толкова приличаме на него — каза Ризпа. — Ти и аз, и всички по света. Искаме да ходим изправени, искаме да бягаме, но се вплитаме в собствените си желания. Позволяваме на греховете да ни вплитат като този шал около сина ни. И не правим ли същите неща като него? Викаме за помощ, всеки по своя собствен начин. Борим се, проваляме се, борба със себе си, борба поради себе си.

Лицето му беше толкова неподвижно и загадъчно, че Ризпа се чудеше дали той някога ще разбере това, което толкова отчаяно искаше да му каже.

—    Бог ни привдига от калта, Атретис. Без значение колко пъти се спъваме и падаме поради собствената си глупост или инат, Исус е до нас с протегната за помощ ръка. Ако поемем тази ръка, той измива греха и ни поставя отново на здрава канара. Той е канарата. И постепенно, чрез неговата милост, той ни прави като него самия и ни привежда в тронната зала на Бог.

Изражението му не разкриваше нищо. Нито искаше да каже нещо. Без да й обръща внимание, той наблюдаваше как синът му играе. Дори не я погледна. Тя беше толкова объркана, че искаше да скочи върху него и да набие думите в дебелата му глава.

Той се изтегна на сламата и сложи едната си ръка под главата.

—    Вземи го и върви.

Ризпа въздъхна. След това стана, взе детето и се обърна.


Нощта беше спуснала пипалата си навсякъде. Атретис стоеше вгледан в небесните светлинки. Знаеше, че мълчанието му я разстройва, а това му носеше някакво удовлетворение. И все пак думите й продължаваха да го глождят. И той знаеше защо.

Преди година един сън го тормозеше нощ след нощ в пещерите на хълмовете край Ефес. Той потъва в някакво блато и точно преди тинята да го погълне, се появява един мъж в ослепително бели дрехи. Атретис — казва мъжът и протяга ръцете си да го спаси.

И двете му ръце кървяха.


Теофил дойде в странноприемницата късно същата нощ и събра всички на едно място. Атретис остана в своето отделение, но римлянинът не възрази.

—    Има един кораб, който отплава за Рим вдругиден — обяви той на събралите се. — Това е александрийски товарен кораб. Ще е на четвъртия кей откъм северния край на пристанището. В момента го товарят. Уредил съм пътуването на всички ви — той подхвърли кесия златни монети на Вартимей. — Разпределете парите, така че да стигнат за провизии за всички.

Докато другите си говореха, Теофил дръпна Ризпа настрана.

—    Ела с мене до портата — той хвърли поглед към мястото, където Атретис седеше облегнат на една подпора. Гладиаторът ги следеше с напрегнат поглед.

Теофил пъхна пръсти в пояса си и извади няколко златни монети.

—    След като Атретис е толкова твърдоглав, ще дам монетите на тебе.

Ризпа сложи ръка върху неговата.

—    Оценявам загрижеността ти, Теофиле, но Атретис е взел със себе си злато.

Той се поколеба и се вгледа в лицето й да види дали причината не е излишна гордост.

—    Достатъчно да го заведат до Рим — отвърна той. — Трябва да е оставил цяло състояние зад себе си.

—    Нищо от цялото му богатство не можа да го спре да тръгне към дома си.

Той се усмихна мрачно.

—    От всички народи, с които съм се срещал в битка, германците са най-свирепи и най-силно решени да грабнат свободата си. Това се непреклонни хора. Евреите много приличат на тях, но Тит почти успя да ги унищожи. Малкото, които оцеляха след масовото изтребване в Юдея, сега са пръснати из цялата империя.

—    Жаждата за свобода е заложена във всички ни.

—    С божествена цел. Христовата тръба свири. И по божия милост, аз я чух. Моли се на Бог и Атретис да я чуе.

—    Аз се моля. Постоянно.

—    Без съмнение — каза той и докосна бузата й.

—    Много ли ще струва да стигнем до Германия?

—    Повече, отколкото има със себе си. Ще видим дали е достатъчно мъдър, за да приеме помощ.

Тя го изпрати извън портата. Когато се обърна, Атретис беше насреща й.

—    Доста имате да си кажете един на друг — каза той с тъмен поглед в очите.

—    Теофил ми е приятел — тя се обезпокои от гнева в очите му.

—    Твой, може би, но не и мой.

—    Той може да е и твой приятел, Атретис.

—    Какво ти даде?

—    Предложи ми пари за провизии до Рим — тя забеляза твърдото му изражение. — Знаех, че няма да искаш да ги взема и затова му отказах.

—    Ще купя каквото е необходимо утре сутринта.

—    Каза, че нямаш достатъчно пари да стигнеш до Германия.

—    Ще намеря това, от което имаме нужда, когато имаме нужда.

Ризпа се удиви на тона му. Нямаше намерение да го пита как ще направи това.

—    Следващия път, когато говори с тебе, му кажи, че ако те докосне още веднъж, ще го убия — с тези думи той излезе през портата и зави в посока, обратна на тази, в която тръгна Теофил.

Ризпа го чу да тропа на портата, доста след като се беше смрачило. Собственикът го пусна да влезе и Ризпа леко се надигна и го видя да пресича двора до неговото място. Походката му беше доста нестабилна и той се просна на сламата. Тя легна отново с разтуптяно и угрижено сърце.

На следващата сутрин, когато тя коленичи с останалите да се моли, Атретис стана и напусна страноприемницата. Останалите също забелязаха.

—    Искаш ли да дойдеш с нас на пазар? — попита я Патриция.

Тя отказа, като се насили да покаже усмивка и увереност, която в момента ужасно й липсваше. Дали Атретис отново беше излязъл да пие? Молеше се да не е така. Ако той не се погрижеше за всичко, което каза, че ще уреди, тя знаеше какво да направи.

Тя поигра с Халев, докато заспи, а след това легна до него на слънце. Топлината беше много приятна. Тя се вгледа в чертите на Халев и се възхити на съвършенството му. Сви се до него и заспа с увереността, че всичко ще е наред, ако остави Атретис и себе си в божиите ръце.


Когато се върна, Атретис завари Ризпа да спи на сламата заедно със сина му, сгушен до нея. Той дълго стоя и я гледа. Беше удоволствие, което рядко му се отдаваше да изпита. Желаеше я по начин, отвъд физическото привличане. Начин, който сам той не можеше да разбере. Това го караше да се чувства неловко. Слабостта му към тъмнокосите и тъмнооки красавици го караше да бъде предпазлив с тази жена. Имаше странното усещане, че тя може да разпокъса сърцето му на много по-малки парченца, отколкото Юлия някога е успявала.

Раздразнен от мислите си, той сложи товара си на земята. Шумът от сламата и изтракването събудиха Ризпа. Погледът й беше мъглив. Тя се изправи и отметна къдриците си с длан.

—    Върнал си се — каза тя и се усмихна.

Кръвта му се сгорещи, въпреки защитните стени, които веднага издигна.

—    Погледни какво съм взел и кажи дали има нужда от още нещо.

Ризпа се учуди как може човек да остане разгневен толкова дълго за такава дреболия. Тя искаше да каже нещо за Теофил, но знаеше, че това няма да донесе нищо добро. Атретис си мислеше това, което му отърва, и възраженията от нейна страна щяха само да влошат нещата.

Атретис приседна отстрани, докато Ризпа пъхна ръката си в една от торбите. Вътре имаше смесени леща, царевица, боб и ечемик. Беше взел сушени плодове, а също и сушено месо. Тя взе друго чувалче.

—    Сол — каза той. — В тази амфора има зехтин. В другата е медът — той вдигна пълните мехове от раменете си и ги остави на земята, по-внимателно от останалите неща. — Вино. Разредено, така че ще издържи поне една седмица.

Тя вдигна глава и го погледна, изражението й сияеше. Беше толкова хубава, сърцето му подскочи.

—    Справил си се доста добре — каза тя и тези простички думи на похвала разбиха преградите, с които той толкова старателно беше укрепил сърцето си. Но заедно с нежните чувства в душата му се надигна и тревога.

Той се отдръпна в крепостта си от гняв и я изгледа.

—    И това те изненадва — каза той с хаплив сарказъм. — Не се съмнявай в това, жено. Аз ще заведа сина си в Германия със собствени сили и без ничия помощ!

Стъписана и наранена, Ризпа не можа да каже нищо, докато той се обърна и се отдалечи. Къде, за бога, беше сгрешила този път?


Натовариха кораба, още преди да се е развиделило. Този път имаше повече пътници — общо сто петдесет и девет и мястото на палубата беше скъпоценно. Няколко богати пасажери бяха изпратили слугите си напред и те им бяха приготвили доста големи места за спане и почивка, като бяха оставили малко място за онези, които пътуваха със семейства и деца.

Малки лодки, с по шест гребци всяка, хвърлиха въжета и изтеглиха кораба в по-дълбоките води на Коринтския залив. Стояха там два часа, след което излезе вятър. Платната заплющяха и се изпълниха. Корабът тръгна към широкия проход към Средиземно море.

Камела тихо наблюдаваше как дъщеря й разговаря с Рода.

—    Много се обичат — каза Ризпа, която също ги беше забелязала.

—    Рода никога не е правила нещо, с което да нарани Лидия. Всичките и атаки са отправени само към мене.

—    Както и твоите към нея.

Камела хвърли рязък поглед към Ризпа и видя добронамерения укор в очите й.

—    Тя обаче успява да ме нарани.

—    Ти също. И двете сте много способни в това отношение. Болезнено е да ви слуша човек, а още повече да ви гледа.

Камела се намръщи и уви одеялото около себе си. Облегна се назад и се вгледа нагоре в платното.

—    Не знам защо казваме нещата, които казваме — продума тя с тревожен поглед. — Дори не помня как се започна. Понякога само заради начина, по който ме гледа, ми се иска да й ударя една плесница — тя погледна към Ризпа. — Направих грешка. Знам го. Нямам нужда да ми се напомня постоянно. Тя постоянно ме наблюдава и чака да направя поредната грешка.

—    Както и ти чакаш тя да направи грешка.

—    Не е честно!

—    Така е — внимателно каза Ризпа. — Една от вас трябва да спре.

Камела отново погледна встрани.

—    Ако знаех как, щях да го направя.

—    Ти си слушала Божието слово и си го чула толкова ясно, колкото и аз, Камела. Моли се за нея.

—    По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — каза тя изпълнена с толкова голямо възмущение, че нямаше място за нищо друго.

—    Освободи се, Камела. Покорството към Бог никога не е било лесно, но винаги е носило благословение — тя вдигна Халев от дрямката му и стана да се разходи из палубата. Беше студено. Определено предпочиташе топлината и завета на палатката, но в момента Камела имаше нужда да остане сама с мислите си.

—    Ела при нас, Ризпа — каза Рода, когато я видя. Ризпа забеляза как погледът й се стрелна към мястото, където беше снаха й.

—    Имам нужда от малко разходка — отвърна Ризпа. Реши да се съобрази с чувствата на Камела и не искаше нито тя, нито Рода да си мислят, че застава на нечия страна.

Агаба и Тибелий стояха близо до носа и говореха с някакви пътници. Пармена и Евникия бяха с Теофил, докато трите им деца стояха на палубата и играеха на клечки. Нигер и Вартимей бяха застанали близо до мачтата и си говореха. Няколко войника бяха насядали край входа за трюма и играеха на хазарт. Тимон и Патриция се мъчеха заедно да изправят палатката си, която беше паднала. Мария, Вениамин и Варнава също бяха наблизо и играеха край някакви въжета.

Ризпа забеляза Атретис да седи опрял гръб на фалшборта и скръстил ръце пред себе си. Беше вперил поглед в южните хълмове и сякаш изобщо не чуваше и дума от това, което Петър му говореше. Тя се поколеба дали да отиде при тях или не, но накрая реши, че не е добра идея.

Имаше и други, които се разхождаха. Един мургав македонец мина покрай нея и начинът, по който я премери с поглед, я изпълни с безпокойство.

Вятърът постоянно духаше, но тук в Коринтския залив той беше още доста слаб. Слънцето изгря и залезе няколко пъти, докато стигнат до Патре и Аракс, които лежаха на гръцките брегове. Когато излязоха от залива, те се отправиха на запад, минавайки покрай южните предели на Каталония. По-нататък се простираше Йонийско море.

Ден след ден се точеха мъчително бавно, докато изведнъж не срещнаха кораб.

—    Това е хемиолия! — извика един от офицерите на капитана и предизвика силно безпокойство у всички, които знаеха, че това са кораби, притежавани от пирати. — Идва право към нас!

Корабът, когото понякога наричаха “кораб и половина” заради големината му, се задвижваше както от гребци, така и от платната си. Той се плъзгаше пъргаво по вълните, докато техният александрийски товарен кораб плаваше тромаво и бавно под натиска на всичко, с което беше натоварен.

—    Илирийски е, капитане, и се приближава доста бързо!

Пътниците започнаха да изпадат в паника. Теофил извика за ред и заповяда жените и децата да се свалят долу.

—    Няма място!

—    Направете тогава!

—    На мене ми казаха, че римската флота патрулирала из тези води — обади се един от по-богатите пасажери. — Къде е тя? Защо не е тук да ни защити?

—    Има един ескадрон от Брундизия, но той не може да е навсякъде. А сега се размърдайте!

Атретис наблюдаваше как пътниците се разпръснаха и побягнаха. Някои се струпаха пред стълбата за надолу. Теофил нареждаше заповеди. Мъжете проклинаха. Жените и децата пищяха. По заповед на господаря си двама роби понесоха един малък, но очевидно тежък сандък.

—    Пригответе катапултите! — извика Теофил, докато гледаше как греблата на хемиолията се надигаха и се спускаха прецизно и бързо, като застрашително придвижваха кораба към тях.

Атретис изруга и се огледа за Ризпа.

—    Петре! Къде е Петър? — проплака Патриция, докато Тимон я буташе заедно с децата си към  входа на товарните помещения.

Атретис погледна надолу към момчето до себе си.

—    Бягай при баща си! — каза му той.

—    Искам да остана с тебе!

Атретис бутна момчето към баща му и хукна да търси Ризпа, която стоеше неподвижна пред палатката си и ужасена гледаше приближаващия се кораб. Атретис я сграбчи болезнено за ръката и я задърпа към вратата на кабината на собственика на кораба. Хемиолията беше толкова близо, че виждаха въоръжените мъже на главната палуба.

—    Влез вътре и залости вратата! — каза той с нисък и настървен глас.

Знаеше, че ножът му няма да свърши никаква работа при битка от такъв мащаб и се заоглежда за някакво по-добро оръжие.

—    Атретис! — извика Теофил и му подхвърли едно копие.

Един сноп стрели изсвистяха над стесняващото се разстояние между корабите и една едва не улучи главата му. Други намериха целта си в пътници, които все още се опитваха да се спуснат долу. Викове от болка и ужас огласяха палубата. Капитанът нареждаше заповеди на екипажа си.

Греблата от едната страна на хемиолията изведнъж се вдигнаха и се прибраха. Корабът рязко се завъртя настрани.

Сърцето на Атретис се сви при това, което видя.

—    Те имат въжени куки, центурионе! — извика един от войниците.

Теофил вече беше забелязал, как развиват преносимите въжени стълби край малката мачта при носа на хемиолията. Видя и острите куки по краищата. Ако ги хвърлеха към александрийския кораб, щяха да го впримчат много здраво.

—    Огън! — извика той. Катапултите бяха освободени и моряците захвърлиха множество гюлета, пълни с масло. Те се пръснаха по палубата на пиратския кораб и в същото време войниците изпратиха снопове стрели с подпалени глави.

Хемиолията се завъртя и силно удари кораба им. Ударът разтърси Атретис и в същото време запрати крещящите пътници долу в трюма. Куките се стовариха с трясък и илирийците тръгнаха с бойни викове по въжетата.

Вместо да хвърли копието, Атретис го използва като прът за борба. Той скочи със своя боен вик и силно заби единия край на копието в главата на един от илирийците, след което се завъртя и преряза гърлото на още един. Отбягна удара на един меч и заби рамо в нападателя си — той отхвръкна назад като с това помете и тези, които бяха зад него.

Ударите на остриетата звъняха по цялата палуба. Викове на умиращи мъже пронизваха въздуха. Атретис скочи на горната палуба и в същия момент усети силно пробождане в дясното си рамо. Беше стрела. Той хвърли гневно копието си, промуши стрелеца, който го беше улучил, и го забоде за бурето зад него.

Веднага щом копието излетя от ръката му, той разбра, че направи грешка. Стоеше там открит и незащитен. Някой го бутна назад, докато трима илирийци се качваха по стълбите.

Теофил нанесе удар по рамото на първия, а след това ритна падналия на земята меч към Атретис, докато отбиваше ударите на втория. Ритна мъжа пред него и той се свлече по стълбите, като повлече със себе си и другите двама.

Атретис грабна меча и понечи да го използва срещу човека, който току-що беше спасил живота му. Стисна зъби и се изправи. Когато Теофил се обърна, той вече беше стъпил здраво на крака. При вида на бойната му стойка, Теофил се усмихна тъжно.

—    Предизвикателно, нали? — той свали меча си.

Атретис го блъсна встрани и скочи долу на главната палуба, където битката беше най-ожесточена. Изливаше гнева си върху всеки, осмелил се да го приближи.


Ризпа чуваше рева на битката от кабината. По вратата се чуха два тъпи удара. Някой извика и след това се чу още един удар, този път по-силен. Гредата се пропука. Ризпа отвори една ракла и изкара половината дрехи от там. Сложи Халев вътре и бързо затвори капака.

Тя се обърна и в същия момент вратата се стовари с трясък в помещението. На входа застана един от македонските пътници. Той влезе със сабя в ръка.

—    Искам наградата — каза мъжът и очите му светнаха. — Добра цена ще вземем за нея — той отстъпи встрани и вътре влязоха други двама. — Отведете я — с тази заповед мъжът излезе.

Ризпа застина сякаш вцепенена от ужас, докато те не се приближиха до нея. Тогава започна да използва всичко, което беше научила по улиците на Ефес, за да ги задържи далеч от себе си. Удряше, риташе, хапеше,  драскаше и викаше силно.


Атретис видя македонеца да влиза в кабината, но беше в центъра на ожесточен бой и не можеше да направи нищо. Промуши в корема мъжа пред себе си, а друг, който беше зад него, ритна силно назад. Заби рамо в трети, докато си проправяше път през бъркотията. Видя двамата илирийци да влизат в кабината, когато македонецът излезе оттам и поведе други към плячката долу.

Атретис тръгна да си проправя път със сабята, когато видя двамата пирати да излизат от кабината и да влачат Ризпа след себе си. Тя се бореше със всяка измината крачка. Един от тях я удари с юмрук и това вля гняв във вените на Атретис. Той изрева и скочи преди илириецът да успее да я метне на рамо. Когато видяха Атретис, и двамата се отдръпнаха от нея, но не достатъчно бързо, за да спасят живота си.

—    Римски галери!

Много от пиратите успяха да пуснат плячката си и да преминат по два от въжените мостове, но Атретис грабна един меч и скочи пред третия, за да прегради пътя им.

—    Атретис, — викна Теофил, — остави ги да минат!

С боен вик, Атретис започна да раздава удари във всички посоки. Болка прониза дясното му рамо и той залитна напред. Загуби равновесие и падна стремглаво във водата. Морето го посрещна със силен удар и той потъна в студените Йонийски води. Около него се изсипаха стрели, но нито една не можа да го улучи. Не можа да помръдне и лявото си рамо и се изтласка нагоре с крака. Когато излезе на повърхността, видя, че пиратите вече прибират въжетата си. Греблата на хемиолията се показаха навън със силен шум и когато изплющяха във водата, едно от тях улучи главата му.

Теофил видя от палубата на кораба всичко, което се случва. Захвърли шлема и ризницата си, извика някаква заповед към войниците и скочи във водата. Гмурна се и бързо стигна до Атретис, който потъваше към дъното. Грабна германеца за дългата му коса и го издърпа на повърхността. Тогава бързо се хвана за въжето, което вече бяха спуснали. Атретис беше в безсъзнание. Челото му беше пукнато и кървеше. Теофил го завърза за въжето, докато се опитваше сам той да стои на повърхността.

—    Вдигайте го!

—    Внимавай това да не те удари — хвърлиха му второ въже и той го грабна. Опря крака си на корпуса на кораба и се заизкачва, докато войниците го дърпаха от горе.

Атретис лежеше по лице на палубата, от рамото му стърчеше счупена стрела.

—    Затиснете го, в случай че дойде в съзнание — каза Теофил, след което застана на едно коляно и хвана стрелата. Със силно и рязко дръпване той я извади от тялото му. Атретис изрева и надигна глава, след което се успокои отново. — Раната трябва да се обгори — каза Теофил и изпрати един от хората си да види дали има запален мангал, и ако няма, да запали.


Пронизващата болка извади Атретис от тъмнината, която го беше обгърнала. Той се опита да се изправи и да избяга от огъня, но една силна ръка го върна отново на земята.

—    Обгорихме рамото ти, за да спрем кървенето и да те предпазим от инфекции.

Атретис разпозна гласа на Теофил и се напрегна да стане.

—    Махни ръцете си е от мене — той успя да се изправи, но не беше стабилен от загубата на кръв. Един войник го хвана за ръката да не падне, а Атретис го блъсна. — Само ме докосни, римлянино, и си мъртъв — войникът смирено дръпна ръката си и сви рамене към Теофил, преди да се обърне.

Атретис се завъртя и се огледа из палубата.

—    Къде е Ризпа?

—    Тя е добре — отвърна Теофил. — В кабината е със сина ти.

Тогава се чу силен пукот, който се разнесе по морската шир една — от римските галери удари странично хемиолията като натроши греблата и отвори голям процеп. Атретис сипеше ругатни на германски срещу илирийците, докато в далечината се чуваха писъците на робите, приковани до греблата си. Морската вода започна да нахлува през корпуса, а римските войници хвърлиха въжените мостове и започнаха да избиват пиратите.

Теофил стоеше умълчан и тъжно наблюдаваше сцената. Втората галера се приближи от другата страна на химиолията в готовност да помогне на другарите си в случай, че има нужда.

Но нужда нямаше.

Стотникът се обърна назад и огледа мъртвите тела по палубата. Стисна очи, коленичи и наведе глава.

—    Господи, слава тебе за нашето освобождение — гласът му беше изпълнен с мъка. Каква отговорност трябваше да носи като войник! И каква беше цената на човешката алчност!

Атретис прескачаше мъртвите тела, докато си проправяше път към кабината. Когато влезе, завари Ризпа да седи на леглото и да успокоява Халев. Тя го погледна и той видя подутината на челюстта й, където илириецът я беше ударил. Кръвта му отново кипна, сърцето му затуптя силно и бързо.

—    Атретис — нежно каза тя, а по лицето й се изписа и успокоение, и загриженост. Кръвта течеше от отворената рана на челото му. Тя бързо стана и остави Халев в раклата, преди да се приближи до него. — Ти кървиш. Седни.

В него се завихриха емоции, които въстанаха в битка една срещу друга. Той се засмя и я хвана.

—    Няма страшно. И преди са ме ранявали.

—    Сядай!

Изненадан, той се подчини. Гледаше я удивено как снове из стаята и рови из дрехите. Намери една, която й се стори подходяща, и я разпори през средата.

—    Чудя се какво ли би казал собственикът за това, че късаш такава фина роба.

—    Изобщо не ме интересува. Да казва каквото ще — Ризпа отвори една амфора с вино и плисна върху друга скъпа на вид дреха.

Той се усмихна накриво.

—    Спри да плачеш, Ризпа. Ще оживея.

—    Още една дума и ще стегна това около врата ти, вместо да превържа главата ти!

Тя сложи напоения с вино плат върху раната и Атретис трепна. Цялото й тяло трепереше силно. А също и неговото, както винаги след битка. Кръвта му все още кипеше. Беше забравил какво е усещането да си жив.

Близостта на Ризпа събуди и други инстинкти, дълго подхранвани от старателно обучение чрез системата от наказания и награди. Той я грабна за бедрата и я притисна силно към себе си.

—    Винаги, когато се справях добре на арената, знаех, че ще има красиво момиче, което да ме чака в килията при завръщането ми в лудуса.

—    Пусни ме, Атретис...

—    Не искам да те пускам. Искам да... о-ох! —Ризпа го плесна по раната с винената превръзка и Атретис рязко я пусна. Той изруга диво на германски и едва се сдържа да не я удари.

—    Само защото са се отнасяли с тебе като с животно, не значи, че си се превърнал в такова.

Той направи гримаса и я погледна свирепо.

—    Трябваше да оставя илирийците да те вземат!

С пребледняло лице тя довърши превръзката на раната му, въпреки неговите протести. После сложи леко ръце на раменете му и се усмихна тъжно.

—    Радвам се, че не ги остави.

Той я отмести встрани и стана. Когато се наведе над раклата да вземе сина си, Ризпа видя и другата рана.

—    Рамото ти!

—    Дори не си помисляй! Ще намеря по-нежна ръка от твоята да се погрижи за него — без да й обръща внимание, той сложи Халев на леглото. Махна дрешките му и прокара ръката си по телцето му. — Изглежда не е наранен.

—    Беше скрит тук в раклата. Дори не го докоснаха.

Атретис се наведе и долепи ръце до сина си. Потърка лицето си в него и вдиша аромата на живот и невинност. Когато се отдръпна, забеляза, че несъзнателно е нацапал Халев с кръв. Видът му отвори отдавна скрити, но за момент забравени рани.

—    Измий го — дрезгаво каза той и излезе.

Ризпа се погрижи за детето. После чу виковете на ранените отвън, уви Халев и го сложи в шала си, като го прикрепи да стои на гърдите й. На главната палуба имаха нужда от нейната помощ. Не можеше просто да стои тук и да остави другите да помагат на ранените. Тя пристъпи прага на кабината, напълно неподготвена за гледката, която се откри пред нея.

Ранени и умиращи лежаха сред мъртвите тела, докато онези от екипажа и пътниците, които бяха добре, вдигаха трупове и ги хвърляха през борда без внимание, почит или някаква церемония. Недалеч, римската галера се отдръпваше от победения враг. Илирийският кораб бавно потъваше и пламъците облизваха мачтите и платната. Мъжете скачаха през перилата и се изгубваха във водите.

Един остър женски вик накара Ризпа рязко да се обърне. Рода беше паднала на колене и държеше Прокорус в ръцете си. Тя люлееше напред-назад безжизненото му тяло с изкривено от болка лице. Камела стоеше безпомощно наблизо и плачеше прегърнала Лидия.

Някакъв мъж лежеше недалеч и тихо плачеше за майка си. Ризпа се приближи до него със сълзи на очи, коленичи и го хвана за ръката. Мъжът я стисна толкова силно, че тя си помисли, че ще счупи костите й. Зеещата рана в корема му беше смъртоносна и малкото успокоителни думи, които Ризпа успя да каже, преди той да отпусне ръката й, не успяха да стигнат до него.


Атретис прекрачваше телата по палубата и оглеждаше неподвижните им лица. Откри Агаба сред тях. Коленичи и се вгледа в мъртвия младеж. Той лежеше с широко отворени очи, сякаш бе вгледан в небето. Изражението му беше напълно спокойно. За разлика от много други, по него нямаше следи от битка, от болка или страх. Ако не беше смъртоносната рана в гърдите му, човек би го помислил за жив.

Озадачен, Атретис го огледа. Спомни си само още едно лице, което гледаше по същия начин след срещата с жестоката смърт — Халев —  евреинът, когото беше убил на арената.

С някакво неразбираемо вълнение Атретис промърмори:

— Може би има нещо в това, което говореше — той протегна ръка и внимателно затвори очите на момчето. Вдигна тялото на християнина и го отнесе до перилата, далеч от презрените илирийци. — Твоят Христос те приема — каза той с уважение и пусна тялото тихо да падне във водата. То се понесе по вълните с разперени встрани ръце, полюля се нагоре и надолу по вълните, а след това бавно започна да потъва в синята бездна.

—    Добре, че стотникът те спаси от удавяне, че иначе и ти щеше да станеш храна за рибите заедно с всички останали — каза едни моряк, докато примъкваше някакво тяло, за да го изхвърли.

Атретис рязко завъртя глава към него.

—    Какво каза?

—    Когато падна от въжения мост, — продължи морякът, а след това се освободи от тялото в морето и изпъшка. — Едно гребло те удари. Той хвърли шлема и бронята си и скочи след тебе.

Атретис се обърна и видя Теофил да стои сред убитите с шлем под мишница — изглежда се молеше.

На Атретис му призля при мисълта, че дължи живота си на проклетия римлянин. И то не веднъж, а два пъти! Ако стотникът не беше ритнал оръжието към него, той щеше да бъде посечен доста преди да е започнала самата битка. А сега осъзна, че изобщо нямаше да се върне в съзнание във водата. Това го ядоса много, но все пак разумът надделя.

Какво щеше да стане със сина му и с Ризпа, ако беше умрял? Благодарение на каквито и да бяха там богове, съдбата му не беше да оцелее десет години на арената, само за да умре в ръцете на илирийски пирати на борда на някакъв александрийски кораб, който носи ценни товари за Рим! Каква жестока ирония щеше да бъде това! Смъртта му щеше да дойде, но когато и да се случеше това, той възнамеряваше тя да има смисъл и цел. Беше голяма чест да умреш в битка, но поне да беше битка с Рим! Ако беше умрял днес, това щеше да е смърт в защита на търговски кораб, служещ на императора. О, богове, каква гротескна шега! Дори не му беше хрумвало до сега.

Сякаш почувствал погледа му, Теофил обърна лице в неговата посока. Погледите им се срещнаха и се задържаха. Атретис стисна зъби, гордост схвана врата му. Стотникът беше спасил живота му и честта изискваше той да признае това и да му отдаде дължимото. Теофил стоеше неподвижен и тайнствен, и без съмнение очакваше възможност за злорадство. Атретис преглътна гордостта си и кимна бавно.

Теофил се усмихна, но това не беше усмивка на триумф или подигравка, а само тъжно разбиране.


Александрийският товарен кораб продължи пътуването си охраняван от двете римски галери, докато стигна до южните части на Италия. След това ескортът обърна на изток, а техният кораб продължи покрай Сицилия към Тиренийско море.

Когато се отправиха на север, Атретис забеляза опустошенията по бреговете.

—    Везувий изригна миналата година — каза един моряк от екипажа на кораба. — Заля Хераклия и Помпей. Дори не можеш да кажеш, че са съществували. Евреите вярват, че това е осъждението на техния Бог върху Тит за това, че е разрушил Ерусалим.

На Атретис започна да му харесва този бог.

Колкото по-нагоре по брега се придвижваха, толкова повече кораби срещаха. Ветроходи или кораби с гребци идваха от всяка част на Империята и носеха стоки за огромния пазар на Вечния град.

Атретис стоеше до перилата и гледаше с отвращение как отново се връща в Рим. Мрачни спомени измъчваха съзнанието му. Спеше малко, тормозен от предчувствието, че ще го хванат и отново ще го накарат насила да се бие за римската тълпа.

—    Какво е това, което държиш, Атретис? — попита Петър и седна на едно буре наблизо.

Той отвори стиснатия си юмрук и се втренчи в парчето слонова кост в дланта си.

—    Доказателството за моята свобода — тъжно отвърна той. Единственото му доказателство.

—    Ами ако някой ти го открадне? Това ще значи ли, че вече не си свободен?

—    Не знам, момче.

—    Какво ще правиш, ако се опитат да те хванат отново?

—    Няма да им се дам без бой.


Ризпа почти не видя Атретис, защото предпочете да остане в палатката с Рода. Беше притеснена за нея.

Тя не беше проронила нито дума, откакто пуснаха тялото на мъжа й в морето. Стоеше смълчана, пребледняла и измъчена. Камела, която също тъжеше за загубата на брат си, остана навън, докато не падна нощта, и избягваше да се срещне с етърва си, колкото бе възможно по-дълго. Горката Лидия разкъсваше любовта си между майка си и леля си и непрекъснато сновеше между тях.

Накрая Камела влезе вътре и седна. Стрелна поглед към Рода, а след това се усмихна на Ризпа.

—    Един от офицерите току-що ми каза, че ако ветровете се задържат, ще бъдем в Осия до мартенския Ides*. Това е вдругиден.

—    Аз малко се плаша при мисълта за Рим — каза Ризпа. Халев спеше на гърдите й. Тя го остави долу и  го покри с едно меко одеяло. Той движеше устните си, сякаш все още сучеше.

—    Красив е —  тихо каза Рода и това изненада и двете жени. Тя започна да плаче. Наведе се напред и сложи пръста си в ръката на детето. Пръстите му инстинктивно се затвориха. — Винаги съм искала да имам дете. Откакто се помня, това е било най-голямото желание на сърцето ми. Прокорус каза, че Господ ще ни благослови с дете на времето си. Аз постоянно се молех да имаме. Сега никога няма да бъда майка.

Тя вдигна глава и погледна към Камела, която се сепна и леко се отдръпна назад в очакване на атака. Вместо това Рода проговори тихо:

—    Когато дойде да живееш с нас, имах чувството, че Бог ми се подиграва. От дете вярвам в Господ и му служа. Никога не съм се отклонявала... — гласът й замлъкна и тя погледна отново към Халев.

—    По начина, по който аз го направих, имаш предвид — каза Камела с хаплива нотка. — Не е ли това, което искаш да кажеш?

—    Камела — каза натъжена Ризпа.

—    Не. Така е. Нека да си го кажем открито сега. Тя загуби съпруга си. Може би е забравила, че аз загубих брат си! — тя се обърна към Рода със сълзи на очи. — Какво ще кажеш сега, Рода? Че аз съм виновна за смъртта му?

—    Не — каза Рода съкрушена.

—    Не? Ти стоиш тук дни наред, не ми проговаряш нито дума и само мислиш и мислиш някакъв начин да ме обвиниш. Давай. Обвини ме — тя пристегна шала около себе си и отвърна лицето си.

—    Мислех. Настройвах се срещу тебе и те обвинявах. Не можех да мисля за нищо друго — тя заплака още по-силно и сведе поглед към силно стиснатите си една в друга ръце.

Камела я погледна с недоверие.

—    Не бях ядосана толкова на тебе, колкото на Бог. Мислех, че ме е изоставил — тя отново вдигна глава. — Той ти беше дал това, което най-много исках — дете! Ти дойде с едно красиво бебе в ръце и аз плаках в сърцето си. Защо Бог беше благословил тебе, а мене — не? Мислех, че заслужавам. Но не. Изобщо не заслужавах — тя поклати глава в разкаянието си. — През цялото време, през което съм си мислила, че съм угодна на Бог, аз не съм била — тя скърши пръсти и се насили да продължи. — Когато Прокорус умря, осъзнах, че винаги съм слагала желанието си за дете пред него. Не съм правила нищо друго, освен да мисля за миналото. Вършила съм всичко с грешни мотиви. Всички добри неща, които хората ми приписват, не струват нищо, защото съм ги правила с очакването Господ да ми плати за това. Мислех, че ако влагам достатъчно усилия, Бог ще трябва да ми даде, каквото съм му поискала. Истината е, че аз никога не съм му служила. Винаги съм служила на самата себе си — с подпухнали бузи тя се обърна към Камела. — Била съм груба с тебе толкова много пъти. Моля те, прости ми.

Камела остана неподвижна за един сякаш безкраен момент и не отвърна нищо.

—    Прощавам ти — каза след това безизразно тя. Стана бързо и излезе навън.

Ризпа остави Халев при Рода и излезе при приятелката си. Камела беше застанала сама и плачеше облегната на перилата. Ризпа седна до нея.

—    Какво има? — попита внимателно тя.

—    Винаги съм искала да ме помоли да й простя. Молила съм се за този момент, просто да може и тя да усети какво съм чувствала. А сега се чувствам толкова засрамена.

Камела избърса сълзите от лицето си и погледна някъде нагоре към платното.

—    Рода и аз толкова много си приличаме. Тя искаше дете. Аз исках съпруг, който да ме обича по начина, по който брат ми я обичаше.

—    А сега имате една друга.

—    Може би. Ако можем да се научим да носим взаимно товарите си, вместо да добавяме върху тях.

—    Сега е много подходящо време да започнете — каза Ризпа. Камела се вгледа в лицето й за момент, а след това кимна. Двете се върнаха в палатката. Лидия взе Халев да поиграе с него, а майка й седна близо до Рода.

—    Рода — каза тя малко колебливо. — Искам да поговорим за миналото.

—    Няма нужда да ми казваш каквото и да било.

—    Моля те, Рода. Само този път ми позволи да ти го кажа, а след това никога няма да го спомена отново — тя изчака Рода да кимне, преди да продължи. — Когато Калист ме напусна, бях много наранена. Нямаш представа колко много го обичах и как бях загубила ума си по него. Когато напуснах семейството си и отидох при него, разбрах, че това, което върша е грешно, но изобщо не ме беше грижа за това. Нямах къде да отида, нямаше кой да се грижи за мене. Дори ми мина мисълта да удавя Лидия и да се самоубия.

Рода затвори очи, поклати глава и продължи да плаче.

Камела сведе глава.

—    Ти не знаеше колко страдах, Рода. Прокорус знаеше, но не ми предложи помощ. Накрая преглътнах гордостта си и го помолих да ми помогне, а той каза, че ще говори първо с тебе, преди да ми отговори — тя замълча за известно време. По бузите й се стичаха сълзи и тя преглъщаше на пресекулки. — Знаех, че сама бях създала проблемите си, но всичко, за което можех да мисля, беше това, че брат ми се грижеше повече за твоите чувства, отколкото за моя живот — тя въздъхна разтреперана. — Ревнувах от тебе. Дойдох във вашия дом пълна с наранени чувства и неприязън. Обиждах се от всяка твоя дума и правех всичко възможно, за да застана между тебе и брат ми. Навредих на всички през последните няколко години и сега те моля да ми простиш.

Рода се наведе напред и протегна ръка към нея. Камела я хвана. Захвърли гордостта си и заплака открито.

—    Той те обичаше. Знаеш, че е така. А и обожаваше Лидия също толкова, колкото и аз. Казваш, че никога няма да имаш дете, Рода, но Лидия е твоя дъщеря толкова, колкото е и моя. Тя те обича. И аз също те обичам.

Те говориха до късно през нощта за Прокорус и за това какво ще правят, когато пристигнат в Рим. Ризпа беше легнала до Халев, притискаше го до себе си и слушаше. Докато се изпълваше с радост от примиряването им, тя погледна навън и видя Атретис.

Той стоеше облегнат на перилата, а русата му коса се развяваше от вятъра и удряше лицето му. Изглеждаше толкова тъжен и обезсърчен. Какво щеше да бъде бъдещето й и това на Халев, когато стигнеха тъмните гори на Германия?

* Ides — в древноримския календар, 15-я ден на март, май, юли и октомври, или 13-я ден на другите месеци. — (бел. пр.)


Александрийският кораб влезе в имперското пристанище на Остия на петнайсети март. Пристанището, което беше построено при устието на река Тибър от Анк Марций преди седемстотин години, се беше превърнало в търговски център с огромни складове, както и в място за поправка и ремонт на плавателните съдове, които отиваха в Портус. Голям брой римски галери бяха подредени край един адмиралтейски шлеп, украсен и приготвен за пищно празненство.

Теофил събра християните заедно, докато влачеха кораба им в пристанището.

—    Няма да мога да се срещна с вас, докато не предам даровете на императора и не бъда освободен от задълженията си. Когато слезете от кораба, хванете главния път, който излиза от Остия. Той ще ви изведе право пред портите на Рим. Потърсете храма на Марс. Наблизо има пазар. Когато намерите продавачите на плодове и зеленчуци, попитайте за човек на име Тропий. Той има сергия там. Той е един от нас и може да му имате доверие. Ще ви каже къде можете да отседнете безопасно.

Ризпа отиде при Атретис да му предаде думите на Теофил, но той имаше други планове.

—    Тръгваме сами — каза той и вдигна навитите постелки заедно с това, което беше останало от провизиите им.

—    Дали е разумно? — попита Ризпа, изпълнена със страх при мисълта да напусне останалите. Тя видя предупредителните гневни отблясъци в погледа му. С привързани на гърба торби Атретис взе Халев от нея и се отправи към опашката от слизащи. Изпълнена с лоши предчувствия, тя забърза след него. — Дай да го държа, Атретис.

—    Ще ти го дам, когато слезем от този кораб.

Безпомощна  да го спре, тя се обърна назад и погледна към другите. Всички бяха заети с това да опаковат багажа си, а и той така или иначе нямаше да ги послуша. Петър се затича към Атретис, преди той да е слязъл.

—    Къде отиваш? Няма ли да останеш с нас?

—    Не — отвърна той с поглед, в който се четеше нетърпение.

—    Теофил ни каза къде да отидем.

—    Връщай се при майка си.

—    Но...

—    Бягай!

Очите на Петър се насълзиха, но той се обърна и се върна назад.

Ризпа проследи момчето и се обърна към Атретис.

—    Защо си толкова жесток с момчето? То те обича.

—    Мълчи! — той стъпи на мостчето и тръгна надолу.

Ризпа нямаше друг избор, освен да го последва. Когато слязоха на кея, трябваше да притичва, за да върви заедно с него. Той бързаше да се отдалечи. Начинът, по който вървеше, караше хората да му правят път отдалеч, докато той крачеше към складовете в края на кея. Няколко войника, които стояха с един човек и преглеждаха някаква митническа декларация, го забелязаха. Единият се вгледа в него дълго и съсредоточено, а след това каза нещо на другите.

—    Хей, ти там! — извика той и сърцето на Ризпа веднага запулсира лудо.

Атретис изруга под носа си, обърна въпросително глава и изгледа с пренебрежение двамата войници, които го приближаваха. Хората по пътя се обърнаха от любопитство.

—    Как се казваш? — попита заповедно единият, докато другият каза:

—    Атретис! Казах ти, Анций. Кълна се, че е той — той погледна Атретис почти със страхопочитание. — Гледах те как се би с Целерий. Никога няма да го забравя. Това беше най-грандиозната битка, която съм наблюдавал.

—    Радвам се, че ти е харесала — отвърна Атретис с равен тон.

—    Значи наистина си Атретис? — попита Анций с нотка на недоверие в гласа и огледа селската роба на Атретис и тюрбана на главата му, с който беше прикрил дългата си руса коса.

—    Да — каза той и Ризпа го погледна с изненада, че така бързо разкри самоличността си. Тя забеляза усиления пулс на врата му. Студена вълна мина по цялото й тяло.

—    Синът ти? — каза Анций и протегна ръка да погали детето по бузата.

Атретис отдръпна тялото си назад. Това беше може би с по-малко от половин сантиметър, но самото отдръпване на бебето от ръката на войника беше послание, по-силно от тромпет, надут за битка. Анций присви очи. Настъпи хладна тишина. Ризпа усещаше сърцето си да бие в главата й. Тя неистово се молеше Бог да направи нещо и да им помогне.

—    Упилий, след като си експерт по гладиаторите, може би ще ми кажеш не беше ли Атретис продаден и изпратен в Ефес?

—    Преди три години — отвърна Упилий. — Но тълпата още не го е забравила. Толкова са прехласнати по него, че търговците все още продават статуите му пред...

—    Тогава, значи той все още е роб — грубо го прекъсна Анций.

—    Аз спечелих свободата си — каза Атретис,издърпа изпод туниката и грубото наметало над нея сребърната верижка с плочката от слонова кост и им я показа с подигравателна гримаса.

—    Жалко, — каза Анций, — но в такъв случай, нещата могат да се променят, в определени ситуации и при определени обстоятелства.

Атретис подаде Халев на Ризпа, без да я поглежда.

Анций сложи ръката си на меча. Упилий пристъпи напред с протегната между тях ръка.

—    Хей, не ставай глупав.

—    Проблем ли има тука? — чу се рязък глас.

Упилий се обърна.

—    Стотник! — каза той стреснат, но с облекчение. Удари бронения си нагръдник като формално отдаване на чест. Веднага след това поздрави и Анций.

—    Зададох въпрос, войнико — обърна се Теофил към Анций с цялото достойнство и власт на ранга си.

Лицето на Анций почервеня.

—    Този човек е роб от имперския лудус.

—    Той вече не е роб, войнико. Или не си забелязал плочката на врата му? — Теофил се обърна към Атретис и кимна с уважение. — Нямах възможност да се сбогувам и да ти изкажа благодарност за помощта ти на борда. Сега съм тук за това. Императорът ще е доволен да научи, че си взел участие в сразяването на илирийските пирати.

Лицето на Атретис трепна. Устните му побеляха.

Теофил погледна към Анций.

—    Бяхме атакувани от хора, доста повече на брой от нас. Без този човек илирийците щяха да превземат кораба заедно с даровете, които нося за император Тит.

—    Стотнико, този човек е Атретис!

Погледът на Теофил потъмня.

—    Затова ли го задържате? Да се умилквате около него като двойка аморати? Връщайте се към задълженията си. Веднага! — веднага щом войниците се отдалечиха достатъчно, Теофил се обърна към Атретис. — За съжаление хората те разпознават много лесно.

—    Нямам намерение да се задържам в Рим повече от необходимото.

—    Ще е по-сигурно, ако изобщо останеш извън града. Ще уредя да останете в предградията на Остия и ще ви посрещна, когато се освободя от задълженията си към императора.

—    Аз имам собствени планове.

—    Престани да бъдеш толкова твърдоглав и прояви малко здрав разум!

—    Мога ли да помоля за разрешението ти да се оттегля, господарю? Или възнамеряваш да ме задържиш?

Погледът на Теофил пламна.

—    Свободен си да ходиш където искаш, до самия Хадес, ако щеш — той отстъпи назад и наведе глава. — Но внимавай да не завлечеш сина си и Ризпа заедно със себе си.

Кръвта на Атретис кипеше. Цялото му тяло беше горещо. Той стисна зъби.

—    Познавам един човек в Рим, който ще ни помогне.

—    Бивш гладиатор? — каза Теофил, като се бореше със собствения си гняв и с нетърпението си спрямо този инат и твърдоглав германец.

—    На гладиаторите може да се има повече доверие, отколкото на римляните.

—    Както можеше да се има доверие на Галий — обади се Ризпа и получи изпепеляващ поглед.

—    Върви и се остави в ръцете на този бивш гладиатор — каза ядосан Теофил. — С повече късмет няма да се озовеш отново в лудуса. Предупреждавам те, отсега няма да ми е лесно да те измъквам оттам.

—    Мога и сам да се грижа за себе си.

—    На арената, да, съгласен съм.

—    Навсякъде.

—    Той просто се опитва да ни помогне — каза Ризпа.

—    Не искам помощта му, жено, нито съм го молил за нея.

—    Защо не го послушаш? Той познава Рим. Познава императора. Познава...

Атретис грабна Халев от ръцете й и тръгна. Тя погледна уплашена и объркана след него, а след това се обърна към Теофил.

—    Какво ще правя сега?

—    Върви с него. Аз ще ви открия — той се усмихна, но усмивката му беше тъжна. — Това поне няма да ми е трудно.

Ризпа настигна Атретис. Халев крещеше в ръцете му.

—    Плашиш го.

Той бутна бебето в ръцете й, без да забавя хода си. Ризпа направи всичко възможно, за да успокои Халев, докато притичваше до Атретис. Тя правеше три крачки, които бяха колкото една негова и това я задъхваше.

—    Не мога да ти насмогна! — въздъхна тя и забави леко хода си, но той я сграбчи за ръката, за да я придържа към себе си.

—     Знаеш ли къде отиваш? — попита тя, като се чувстваше все по-малко сигурна с увеличаването на разстоянието между тях и Теофил.

Атретис стисна зъби.

—    Теофил знае къде отива...

Атретис спря, обърна я към себе си и я погледна с каменно изражение.

—    Млъкни! Не споменавай вече това име пред мене! Ясно ли ти е? Издържах присъствието му на борда на кораба, защото нямах друг избор. Сега обаче имам!

Те вървяха с часове и се сляха с тълпата пътуващи към Рим. Движеха се встрани от главния път, където многобройни коли минаваха и в двете посоки. Четириколесни реди, теглени от по четири коня, возеха многочленни семейства. Един двуколесен цизиум с два коня отпред мина бързо с някакъв богат млад аристократ, без да се съобразява с пешеходците. Минаваха и коли, теглени от волове, които пренасяха стоки, други извозваха боклук, а трети носеха богати поклонници или хора, тръгнали да осъществяват мечтите си в Рим. Пешеходците бяха стотици. Атретис, Ризпа и Халев в ръцете й бяха едни от тях.

Те спряха за малко до един от километричните камъни, които се слагаха на всеки сто крачки и върху тях бе изписано името на най-близкия град и името на императора, под чието управление е бил построен пътя. Пътните ремонти също бяха означени върху тези камъни, заедно с името на съответния император. Атретис не можеше да прочете нищо от надписите, а Ризпа — само част от тях, доколкото се беше научила да чете от съпруга си Шимей.

Атретис отвори кесията на пояса си и даде на Ризпа шепа сушено зърно. Подхвърли малка част и в устата си. Отвори меха с вино и го пусна в ръцете й.

—    Почти нищо не е останало — каза тя, след като пийна малко и му го върна.

—    Ще вземем още — отвърна Атретис и преметна меха отново на рамо. — Нахрани детето по пътя.

Влязоха в града по залез слънце. Пред портите стояха недоволстващи търговци — бяха ги накарали да чакат до сутринта, за да влязат в града. Никакви превозни средства не се допускаха в Рим след залез слънце.

—    Колко още? — попита Ризпа. Чувстваше се изтощена.

—    Много — отвърна той.

В далечината се виждаше императорският дворец и Атретис знаеше, че имаха да вървят още часове, преди да стигнат до тази част на града, която той познаваше добре. Веднъж щом намереха лудуса, беше убеден, че лесно щяха да открият пътя за странноприемницата на Пугна. В противен случай щеше да намери някой, който да прати съобщение на Бато — ланиста на Лудус Магнус. Но това беше твърде далеч, за да стигнат до там тази вечер. Той щеше да се справи, но Ризпа беше твърде изтощена.

Наблизо видяха парк.

—    Ще спим там тази нощ.

Ризпа забеляза една група дрипави скитници, които се мотаеха наоколо, но не се възпротиви. Ако ги нападнеха, Атретис трябваше да се справи с тях.

Спусна се студ и започнаха да се събират тъмни облаци. Атретис поведе Ризпа по една павирана алея с дървета от двете страни. В дъното имаше езически фанум, обрасъл в лози. Тя спря и погледна нататък изпълнена с лоши предчувствия.

—    Мислиш си за последния път, когато бяхме в един такъв фанум? — каза той  подигравателно.

—    Аз ще спя ей там — каза тя и посочи към един храсталак.

—    Не мисля така.

—    Не ме интересува какво мислиш! Изморена съм и съм гладна. И нямам намерение да споря с тебе!

Той дочу в гласа й нотка, която му подсказа, че не е далеч от сълзите.

—    Студено е, Ризпа.

—    Само не ми предлагай да ме стоплиш! — тя грабна одеялото от торбата на рамото му, обърна се и го остави да стои сам на алеята.

Той стисна зъби и влезе в параклиса. Остави нещата на земята и си приготви място за спане. Чуваше плача на Халев в разстилащия се навън мрак. Облаци покриха луната и се спуснаха над градинката около фанума. Плачът на сина му разстройваше съзнанието му. Чу се гръм и започна да вали. Водата се стичаше по извития свод над него.

Той стана и отиде да търси Ризпа. Плачът на детето го улесняваше. Застана до един от по-големите храсти и я видя свита под мокрото одеяло.

—    Остави ме! — каза Ризпа и той разбра по гласа й, че и тя плаче заедно с бебето.

—    Жено, май аз не съм единственият твърдоглав и инат — дъждът се стичаше по главата му и влизаше по врата му под вълненото одеяло. — Помисли за бебето.

Тя се изправи с тракащи от студ зъби и го последва във фанума. Изтръска мократа вълнена постелка и легна долу на мраморните плочи. Той седна на пейката, без да каже нищо. Тялото й трепереше. Чуваше я как говори нещо тихо на детето. Когато Халев заплака още по-силно, тя се завъртя, размести дрехите си и започна да го кърми.

Атретис се облегна на мраморната колона и наблюдаваше как тялото й се отпуска, поддавайки се на изтощението. Когато се убеди, че вече е заспала, той легна зад нея и покри нея и детето със собственото си одеяло. Тялото й беше студено. Той се притисна присвит до нея, за да може да й даде от своята топлина. Чувстваше се добре до нея. Миризмата на плътта й го възбуди. Насили се да мисли за други неща, които да охладят страстите му. Галий, например.

Напомнянето на Ризпа имаше ефект. Той се беше срещал с Пугна само веднъж и то по работа. Бато беше с него. Атретис знаеше, че нямаше да доживее до сутринта, ако ланистът не беше там. Странноприемницата беше долнопробна дупка в сравнение с другите заведения, в които го водеха след това. Пугна нямаше какво да покаже за годините си на арената. Атретис се усмихна горчиво. А какво имаше да покаже той самият за десетте си години битки на живот и смърт? Всичко, което беше спечелил, беше пръснал за онова огромно имение с натруфени мебели в Ефес. И за какво? Юлия. Красивата, простовата, развратена Юлия.

Ризпа се приближи към него в съня си и той притаи дъх. Надигна глава и погледна сина си над нея. Дори и докато спеше, тя притискаше детето към себе си, изпълнена с любов, закриляше го. Той отметна внимателно къдриците от бузата й и усети гладката й и мека кожа. Отново отпусна глава и се насили да заспи.

Сънува, че е прикован във вериги в една малка и тъмна килия без врата и прозорец. Нямаше и решетка над него, през която надзирателите да го следят. Само стените го притискаха във все по-гъстия мрак. Той отвори уста да извика, но не излезе никакъв звук. Не можеше  да диша и започна да се бори.

—    Атретис — каза някой и той усети нежно докосване по лицето си. — Няма страшно. Ш-ш-шт.

Той отново се унесе. В по-тихи води.

Когато се събуди, видя Ризпа да спи под мраморната пейка. Раздразнен, той я побутна.

—    Съмна се.

Атретис похарчи последните пари за храна по пътя към сърцето на Империята. Когато той попита за пътя до арената, Ризпа проговори за първи път тази сутрин:

—    Защо отиваме там? — той толкова твърдо я избягваше в Ефес, а сега искаше да отиде точно там и то в Рим. Защо?

—    Лудус Магнус е наблизо. Познавам един човек там, който може да ми помогне.

Точно зад оживената колосална постройка на флавийския амфитеатър се намираше лудусът, където той беше прекарал най-мрачните години от живота си.

—    Не можем да отидем там, Атретис.

—    Няма къде другаде да отидем. Права беше за Галий — тъжно каза той, — но има един човек, само един, на когото мога да имам доверие, и той е в лудуса.

—    Как можеш да имаш доверие на някого там?

—    Бато е спасявал живота ми неведнъж.

—    Да, един гладиатор струва повече жив, отколкото мъртъв.

Атретис я дръпна за ръката, завъртя я и я бутна в посоката, в която възнамеряваше да тръгнат.

—    Губим си времето.

Той погледна дебелите стени и надникна през тежката желязна порта. Четирима войници бяха на стража и пазеха да не влизат никакви аморати. Само посетители, които плащаха, можеха да влязат и да наблюдават тренировките на гладиаторите или да участват в тях. Тук, на балкона за посетители, за първи път бе видял Юлия. Беше дошла с поредния си приятел, за да види как се бие.

—    Нека да си тръгваме от това място, докато още можем — каза Ризпа.

Пръстите му я стиснаха и това беше знак да замълчи.

—    Бато още ли е ланист? — попита той един от войниците.

—    Той и никой друг — отвърна стражът, като погледът му щъкаше между двамата. Той се спря на Ризпа и се ухили с открито възхищение.

—    Покрий лицето си — заповяда й бързо Атретис и застана пред нея. — Кажи на Бато, че при портата има един германец, който иска да говори с него — каза на войника той с доста нелюбезен тон.

—    А той трябва ли да е впечатлен от това? — попита пазачът.

Другият го изгледа отгоре до долу с любопитство.

—    Този ми изглежда познат.

—    Просто му предай съобщението — настоя Атретис.

Пазачът, с когото говореше Атретис, изсвири пронизително с уста и стресна Халев, който веднага заплака в ръцете на Ризпа. Тутакси дотича един вестител.

—    Предай на Бато, че някакъв варварин иска да бъде приет и изслушан.

Атретис зачака. След малко той видя Бато да излиза на терасата над тренировъчната арена и да поглежда към него. Той махна тюрбана от главата си. Стражите се вгледаха в дългата му руса коса.

—    О, богове! — каза единият под носа си. — Знам кой е този човек.

Бато се прибра вътре. Дотича един слуга, изпратен със съобщение.

—    Приемете го и го придружете до Бато незабавно.

Когато портата се отвори, Ризпа инстинктивно се отдръпна. Атретис я прегърна през раменете и влезе вътре с нея. Ръката му се спусна до кръста й, като я подтикваше напред.

Пресякоха двора и влязоха в сградата. Двама стражи ги придружиха по дългия коридор и след това по мраморните стълби до втория етаж. Минаха през една галерия с колони, която гледаше към оголен двор. Там около двадесет мъже, облечени само в препаски през кръста, правеха серии от бойни упражнения. Треньорът им издаваше резки заповеди и крачеше напред-назад, като  наблюдаваше как се справят. До една от стените Ризпа видя човек, вързан към стълб. По гърба му личаха белези от скорошен побой с камшик.

Атретис стисна ръката й и я приближи към себе си.

—    Не казвай нищо.

Двамата стражи спряха пред една отворена врата и Атретис влезе вътре. Той пусна ръката й, веднага щом прекрачиха прага на помещението. Един черен мъж стоеше в средата на стаята. Той беше висок и не по-малко мускулест от Атретис. Въпреки че хвърли само един бърз поглед на Ризпа, тя усети в него проницателност, интелигентност и достойнство.

Без да каже и дума, Атретис извади златната верижка и пусна плочката слонова кост на гърдите си. Африканецът я погледна и се усмихна.

—    Това отговаря на първия ми въпрос — каза той на гръцки, но с много изразен акцент. Едно леко вдигане на погледа му беше достатъчно за стражите да се оттеглят. Ризпа още чуваше виковете на треньора във вътрешния двор. Изплющя камшик и мъжът повтори една от командите си. — Малко вино?

—    И храна — отвърна Атретис.

Бато кимна на един слуга и той веднага се зае с това задължение. Той се вгледа в Атретис, а след това погледът му се премести върху Ризпа и се задържа там. Тя беше много красива и очевидно обезпокоена от това, че е на това място. На гърдите й имаше бебе, увито в шал, и когато той го заразглежда, тя го притисна още по-силно към себе си. Камшикът се чу отново, но този път заедно с вик от болка. Тя трепна и погледна към вратата с пребледняло лице.

Атретис затвори вратата и леко я побутна към средата на стаята.

—    Седни там — каза той й с тон, който не позволяваше уговорки. Тя се подчини на думите му.

Бато наля вино.

—    Какво те води отново в Рим, Атретис?

—    Имам нужда от пари, подслон и карта, която да ми покаже пътя обратно до Германия.

—    О, само това ли?

Без да обръща внимание на сарказма на ланиста, Атретис взе предложената му чаша. Бато наля още една и я занесе на жената — имаше красиви тъмни очи като Юлия Валериан, но не беше тя.

—    Серт ми изпрати новини за тебе преди около шест месеца — каза той вгледан в детето. То имаше нейния цвят. — Казаха ми, че си спечелил свободата си в битки по елиминационната система и че сега имаш имение, по-голямо от това на проконсула — Ризпа взе чашата от ръката му и го погледна. Бато леко се усмихна. Много добре разбираше, че тя му няма доверие.

—    Така е — отвърна Атретис. Той не каза нищо за Ризпа, въпреки че Бато постоянно я гледаше с открит интерес и въпросително изражение. Колкото по-малко знаеше за нея, толкова по-добре. Жените не се ценяха много на това място.

—    Какво се случи? — Бато отново върна погледа си върху Атретис.

—    Трябваше спешно да напусна Ефес.

—    Да не си убил Серт?

Атретис се изсмя грубо и изпи чашата до дъно.

—    Ако имах времето и възможността за това, за мене щеше да е удоволствие.

Ризпа го погледна и разбра, че не се шегува.

—    И защо толкова си бързал?

—    Беше намерил начин насила да ме върне на арената — погледът му се стрелна към жената и детето.

—    И си мислиш, че тука ще е различно?

Сърцето на Ризпа започна да бие лудо.

—    Какво искаш да кажеш? — студено попита Атретис и остави чашата на масата.

—    Искам да кажа, че не си отсъствал достатъчно дълго, за да могат някои хора да те забравят. Домициан, например. Или си забравил брата на императора?

—    Аз спечелих свободата си.

—    Свободата лесно се отнема, Атретис. Ти своеволно унижи един от неговите близки приятели по време на онази тренировка.

—    Това беше много отдавна и Домициан си отмъсти като ме накара да се бия с човек от моите племена.

—    Твърде слабо отмъщение за неговите представи, Атретис. Домициан няма да смята това за решение, докато не те види мъртъв. За твое щастие не си отсъствал достатъчно дълго, за да те забрави и тълпата.

—    Надявам се, че това не означава Атретис да се бие отново.

Бато се изненада, че тя проговори. Когато влезе тук, тя изглеждаше малко и беззащитно същество, но сега не беше сигурен в това. В очите й имаше огън.

—    Може и да няма друг избор.

Тя стана от кушетката и се изправи пред Атретис.

—    Нека да си тръгваме оттука веднага. Моля те.

Атретис беше като глух за всичко, което тя се опитваше да му каже.

—    Ако Домициан разбере, че си отново тука, може и да не се измъкнеш жив — откровено продължи Бато.

—    А ти имаш ли намерение да му кажеш? — попита Атретис с присвити очи.

—    Не, но той има приятели сред стражата. Единият беше при портите, когато ти пристигна — той погледна недвусмислено към жената и детето. — Това трябва да е последното място, където можеш да ги заведеш.

Погледът на Атретис потъмня.

—    Ако на Пугна може да се има доверие, ще отседна при него.

—    Така да бъде. Твоето присъствие там ще му докара допълнителни приходи. Кажи му да ти заплати добре за това. Помниш ли как да стигнеш дотам?

—    Не. Беше среднощ, когато ти ме заведе. Помниш ли?

Бато се засмя.

—    Помня тази нощ много добре.

Слугата влезе и сложи подноса на масата. Бато го освободи веднага с едно махване с ръка.

—    Яжте, докато аз ви обясня всичко — каза той на Атретис и Ризпа.

Тя нямаше апетит. Слушаше внимателно инструкциите и разглеждаше ланиста. Можеха ли да му се доверят? Или беше още един като Галий, който се прави на загрижен приятел, а в същото време крои планове как да се възползва от Атретис?

Атретис погълна доста голямо количество месо, хляб и плодове и пресуши още две чаши вино, преди да утоли глада и жаждата си.

—    Ще минем през тунелите — продължи Бато. — Стражите няма да видят, че заминавате и ще са с впечатлението, че сте още тука.

Той ги поведе през галерията с колоните. Гладиаторите продължаваха упражненията си с бой с дървени мечове. Атретис не се спря, не обърна глава натам дори за миг. Сега, когато Ризпа имаше макар и бегла представа за жестокия живот в лудуса, сърцето й се сви от болка за него.

Те слязоха по стълбите към баните и продължиха още по-надолу по други стълби. Бато дръпна една факла, закачена на стената, и отвори тежка желязна порта.

—    Оттук.

Ризпа си представи мъжете, които са минавали през този тунел, за да срещнат смъртта си в другия му край. Бато и Атретис не казваха нищо, докато вървяха пред нея. Това беше почтителна тишина, който пазеше тъжната история между тях. В отсрещния край имаше врата, която водеше към други коридори, предназначени за килиите под арената. Те тръгнаха нагоре по гранитните стъпала и излязоха в обширно помещение с каменни пейки покрай стените. Ризпа видя арената през желязната решетка.

Атретис се спря и обърна поглед към обширната арена със скоро заравнен пясък и към каменните скамейки, където хиляди хора стояха и наблюдаваха по време на Луди Мегаленски. Имаше моменти като този, когато чуваше в ушите си бесните викове на тълпата и усещаше как сърцето му раздвижва и разкипява кръвта му.

Колко пъти беше стоял в това помещение с излъскана броня, с наострен меч, с железни наколенници и ботуши, готови да пристъпят навън, за да посрещне смъртта и нетърпеливата тълпа, която нестихващо вика името му. Той мразеше всички тях. Понякога мразеше и самия себе си.

Защо тогава му липсваше?

Обърна се и видя Бато да стои до друга порта.

—    Започваш да разбираш — каза замислено ланистът.

—    Не ми отнеха само свободата. Отнеха душата ми.

Ризпа се изпълни със състрадание, когато чу празнотата в гласа му. Приближи се до него. Той обърна поглед към нея и тя го хвана за ръка.

—    Не са отнели душата ти, Атретис — каза тя. — Тя е в тебе. Бог ти я е дал.

Бато не му даде съвет или утеха. Атретис беше човек, който не би приел нито едно от двете. И все пак когато тази жена хвана ръката на Атретис и я сложи върху спящото дете, Бато видя как погледът му омекна — не когато докосна бебето, а когато погледна жената. Той имаше усещането, че тя е много по-подходяща от Юлия Валериан.

—    Оттук — каза Бато и тръгна по друг коридор, който водеше към голяма стая с желязна решетка, която гледаше към градината.

—    Какво е това място? — попита Ризпа с притихнал глас. Духът й беше подтиснат.

—    От тук изнасят мъртвите — отвърна Атретис.

—    Това е най-добрият изход — каза Бато и ги поведе по коридора, по който изнасяха телата до чакащите коли и ги извозваха извън стените на града.

Ризпа пусна ръката на Атретис. Тя едва дишаше при гледката на този дълъг и тъмен коридор. Атретис я прегърна през раменете и я поведе напред със себе си. Сърцето й биеше лудо през цялото време.

Бато остави факлата в една стойка на стената към края на каменния коридор. Извади няколко монети от пояса си и ги подаде на Ризпа.

—    Когато напуснеш това място, апетитът ти ще се възвърне.

Тя взе монетите и му благодари за вниманието.

—    Нека нейният Бог да ви закриля, каза той на Атретис, докато отваряше тежката врата. Зад нея имаше улица, обляна в слънчева светлина.


Пугна беше надебелял и забогатял за последните три години, откакто Атретис не го беше виждал. Гъстата му коса беше посивяла отстрани, а бръчките по лицето му се бяха задълбочили. Атретис огледа богатата обстановка с ясното съзнание, че тази разточителност се дължи на стенописа пред страноприемницата, който обрисуваше самия него в битка. Не можеше да прочете надписа, но беше наясно какво гласи.

—    Значи си спечелил свободата си? — каза Пугна с поглед към плочката от слонова кост, която висеше на златния синджир на врата му. Той погледна с възхищение към Ризпа и добави ухилено: — И имаш да покажеш повече от мене.

На Атретис не му хареса начина, по който Пугна зяпаше Ризпа.

—    Трябва да спечеля достатъчно пари, за да стигна до Германия.

Пугна се изсмя силно.

—    Напразно се надяваш, Атретис. Не можеш да се върнеш там. Ти вече не си германец, нито аз съм гал.

—    Говори за себе си.

—    Мислиш, че греша? Независимо дали ти харесва или не, ти не си онзи, когото римляните хванаха преди десет години. Рим те е променил.

—    Може и да е така, но аз все още съм чати.

—    Какъвто и да си бил, твоите хора ще видят разликата, дори ти да не я виждаш — той махна с ръка. — Но пък какво значение има това? Чатите отдавна са измрели.

—    Аз съм жив. А сигурен съм — и други.

—    Да, разпръснати навсякъде — Пугна усети тишината в помещението и забеляза как посетителите му са вперили поглед в Атретис и нещо си шушукат.

Атретис също забеляза, но това му харесваше далеч по-малко отколкото на Пугна.

—    Колко ще ми платиш, за да остана тук?

Пугна се изсмя.

—    У тебе няма никаква изтънченост.

—    Участвах в достатъчно игри на арената.

—    Фило, донеси на мене и на Атретис най-доброто вино — каза той достатъчно силно, за да го чуе всеки в залата. Ризпа потръпна, когато видя вълнението между посетителите.

—    Това наистина е той — каза някой, докато минаваха покрай хората.

—    О, богове, бих дал половината от това, което имам, за да го видя да се бие отново! — чу се друг.

Доволен от суматохата, която е създал, Пугна направи великодушен жест.

—    Ела, приятелю. Седни и пийни вино. Ще си поговорим за старите времена.

Мъжете зяпаха Атретис и Ризпа, които минаха хванати за ръка и отидоха до една маса, запазена за по-лични посетители. Атретис се отпусна на мекия диван, който Пугна му предложи, и направи жест на Ризпа да седне до него. Тя се сви. Халев се беше отпуснал удобно на гърдите й и спеше. Ризпа се чувстваше неудобно в центъра на толкова голямо внимание.

—    Не са те забравили — каза Пугна с нотка на завист.

—    Факт, който ще ти донесе печалба. Помисли колко много хора ще дойдат и ще купят от виното ти, когато знаят, че аз съм тука — сухо отвърна Атретис.

—    Ще носят дарове и ще легнат в краката на своя идол.

Атретис присви очи.

—    Подиграваш ли ми се, Пугна?

—    Не повече, отколкото на себе си. Светлината на славата не огрява дълго никого. Възползвай се от нея, докато можеш.

—    Единственото, от което имам нужда, е достатъчно злато, за да стигна до вкъщи.

Пугна незабележимо се усмихна.

—    Един двубой в игрите през следващата седмица и го имаш. Ще назовеш цената си и Тит ще ти я осигури.

Ризпа погледна Атретис разтревожена, че може да приеме предложението. Изражението му не издаваше нищо.

Атретис се усмихна студено.

—    Предпочитам ти да платиш — отвърна той. — Моите условия са прости: равен дял от печалбата, докато съм тука — когато Пугна започна да протестира, той добави: — Ако предпочиташ, мога да отида при конкурента ти малко пó надолу и да му направя същото предложение.

—    Няма нужда да го правиш. Съгласен съм с условията ти.

—    Сто динарии...

—    Сто динарии!

—    ... предварително и стража, за да не се повтори случката от последното ми посещение. Не искам полудели жени да разкъсват дрехите ми — той пренебрегна повдигнатите вежди на Ризпа. — И се погрижи жената и детето да са на сигурно и удобно място — добави той и кимна към нея, сякаш му беше хрумнало в последния момент.

Пугна се възползва от това, за да поразгледа жената още веднъж.

—    В страноприемницата или някъде другаде? — той отправи към него позната усмивка. — Можеш да решиш да занимаваш почитателите си.

Атретис разбра какво искаше да каже и това много го подразни.

—    Искам я близо до мене, но не чак в леглото ми — Ризпа се изчерви и му хвърли раздразнен поглед. — Освен ако не пожелая да е там — добави той.

—    Смятай, че е уредено — каза Пугна и се изправи, за да се разпореди за необходимото.

Атретис погледна към Ризпа със задоволство.

—    Изглеждаш притеснена, мила моя. Да не би да съм казал нещо?

—    Много добре знаеш какво каза и какво имаше предвид пред приятеля си.

—    Той не ми е приятел. И най-добре беше да знае, че ти ми принадлежиш.

—    Фактът, че съм тук с тебе беше достатъчно красноречив.

—    Не. Трябваше да го кажа.

Тя усещаше как хората ги гледат и това я караше да се чувства ужасно неудобно.

—    Сигурен ли си, че тук сме в безопасност? — тя се оглеждаше навсякъде. — Никога не съм предполагала, колко добре те познават тука.

Той бавно завъртя глава. Предизвикателният му поглед накара повечето от гостите да се отдалечат и да не гледат към тях.

—    Има и някои предимства да те познават — студено каза той. Задоволството вече беше изчезнало от погледа му.

—    Какви предимства? Бато ни предупреди за Домициан. Ти оставяш живота си в ръцете на Пугна, който без съмнение ще наеме викачи, да разгласят из града, че си тук.

—    Нямам намерение да се задържам дълго.

—    Може и завинаги да останеш тук, щом братът на императора те иска окован във вериги.

Очите му проблеснаха.

—    Жено, защо постоянно трябва да изпитваш търпението ми? — той се надигна леко и се приведе към нея.

Невъзможен човек!

—    Защо трябва да се ядосваш на всичко, което ти се казва? Ти своеволно се излагаш на опасност тук, а заедно със себе си и Халев. Не очаквай от мене да се радвам на това.

Лицето му трепна.

—    Не ме интересува дали се радваш или не. Важното е, че ми трябват пари, за да стигнем там, накъдето сме тръгнали. Това е най-почтеният и бърз начин, по който се сещам да ги спечеля.

—    Най-почтеният?

—    Без съмнение, ти би предпочела да съм на арената.

Това, което тя предпочиташе, е да беше се доверил на Теофил, но знаеше, че ако му го каже, ще събуди най-лошите му настроения. Вече беше разбрала, че Атретис не може да прави нещата по лесния начин, особено ако това включваше и пречупване на великата му гордост.

—   Не, ни най-малко не искам да излизаш на арената. Искам те жив и здрав и в мир със себе си и с Бога.

—   Значи мислиш, че щеше да е така, ако се бях съгласил с оня твой проклет стотник?

—   Теофил спаси живота ти два пъти, Атретис. Той каза...

Атретис изръмжа грубо.

—   Арената щеше да е най-бързият начин. Или щях да спечеля златото и да си ида у дома, или щях да умра. И в двата случая аз печеля.

Тя го погледна ужасена от думите му.

—   Ако моят непокорен език те е накарал да мислиш така, прости ми. Атретис, моля те — каза тя и докосна с ръка бузата му, —  имаш много неща, заради които да живееш, за да си позволиш да мислиш по този начин.

Нейното докосване разпръсна хиляди тръпки по цялото му тяло и събуди силно физическо желание, както и дълбок копнеж, на който сега не искаше да обръща внимание. Той погледна право в очите й. Те се разшириха и тя дръпна ръката си.

—   Защо трябва винаги да ме разбираш погрешно? — каза тя и погледна встрани. Той обърна лицето й отново към себе си.

—   Може и да имам нещо, за което да живея, но се съмнявам, че причините, за които аз се сещам сега, имат нещо общо с твоите — харесваше му розовия цвят, който бликваше по бузите й и топлината на кожата й при допира на пръстите му.

Тя се отдръпна назад.

—   Хората ни гледат — притеснена каза тя.

—   Много добре. Тъкмо ще знаят, че трябва да стоят далеч от тебе.

Пугна ги заведе горе и им показа една врата, която водеше към обширна спалня. Ризпа не влезе, докато Атретис не я хвана за ръката и не я дръпна в стаята вътре.

—   Оттук, господарке — каза Пугна.

Той въведе Ризпа в една по-малка стая, свързана със спалнята и предназначена за слуги или компаньонки.

—   Достатъчно близо ли е? — чу го тя след малко да пита Атретис. — Или искаш по-голямо уединение и отделна стая за нея?

—   Така е добре.

—   А ако искаш други жени?

Атретис прошепна нещо и го освободи.

Пугна направи точно това, от което се опасяваше Ризпа.

—   Атретис се завърна в Рим! — извика един викач точно под техния прозорец. — Можете да го видите в странноприемницата на Пугна. Гладиатор от великия Circus Maximus!

След час-два хората започнаха да пристигат. Пугна сложи такса на входа, която се увеличаваше заедно с броя на посетителите. Въпреки че Атретис се съгласи да прекара няколко часа в залата за пирове, той не направи никакъв опит да забавлява някого с истории и подвизи от арената. Всъщност дори не проговори на ония, които го доближиха. Жените бяха примамени от сдържаността му, а мъжете се възмущаваха.

Ризпа остана горе в стаята, далеч от любопитните погледи и от смущаващите предположения. Атретис се връщаше в своята стая уморен, напрегнат и раздразнен. И с всеки изминал ден ставаше все по-лошо.

Халев постоянно нервничеше. Тя се боеше, че се е разболял, докато не усети леко боцкане в кожата си, докато го кърми. Тогава разбра какво всъщност става. Тя пипна с пръст възпалените му венци. Детето продължи да плаче и тя го сложи на одеялото. То изпълзя до средата на стаята и се приближи до дивана. Когато се опита да дъвче единия от краката му, тя го взе и го занесе отново на одеялото. Халев яростно се разкрещя.

Убедена, че плачът му се чува из цялата странноприемница, Ризпа грабна една от възглавничките и я хвърли върху него.

—   Халев — каза му тя и го плесна с пискюла на възглавницата по нослето.

Той спря и се протегна да го хване. Тя се облегна и се загледа в него, докато той дъвчеше възглавницата. Но вниманието му не се задържа дълго върху нея.

Когато Атретис влезе в стаята, тя беше изтощена. Той захвърли една кесия с монети на леглото и за момент се вгледа мълчаливо в нея.

—   Поканиха ме на празненство — накрая каза той.

Ризпа беше уверена, че това не е първата и единствена покана през последните няколко дни. Само веднъж се беше осмелила да слезе долу и да погледне как се държат неговите обожателки. Само минута й беше достатъчна да види всички изкушения, с които го посрещаха. Беше заобиколен от жени — красиви и дръзки жени, които го желаеха.

—   Ще отидеш ли?

Той я погледна в очите. Нима тя искаше той да не е при нея? Толкова ли подтискащо беше присъствието му?

— На благородната Пермена не й липсва чар — каза той, за да види как ще реагира Ризпа.

Тя се въздържа от силното си желание да скочи, да му зашлеви една плесница и да му се разкрещи така, както Халев крещеше цял следобед. Вместо това се изправи от пода и взе Халев с цялото достойнство, което беше способна да покаже.

— Прави каквото ти е угодно, господарю, с благородната Пермена или с който и друг да иска да целува краката ти — тя отнесе бебето в малката стаичка за прислугата.

Халев отново започна да плаче. Тя се опита да го притисне и да го успокои, но той се разкрещя още по-силно и я бутна с ръце.

—    О, Халев — прошепна тя съкрушено със сълзи на очи.

—    Защо не го накърмиш? — попита Атретис, застанал на вратата с лека усмивка на уста.

—    Докато стоиш там и гледаш? Мисля, че няма да стане.

Той стисна зъби.

—    Долу има доста повече за гледане.

—    Тогава слез долу.

—    Дай му да суче, жено, или ще ни пропищят ушите от виковете му.

Тя се раздразни.

—    Това няма да свърши работа. Той не е гладен.

Атретис се намръщи и се изправи. Пристъпи в малкото помещение и коленичи пред нея.

—    Защо не си ми казала, че му има нещо?

—    Нищо му няма. Просто му растат зъби. Боли го и аз не мога да направя нищо, за да го успокоя...

—    Дай го на мене.

—    Мислех, че ще ходиш на пир тази вечер.

Той я погледна с леко повдигнати вежди.

През лицето й премина горещина и тя се засрами. Държеше се като натякваща съпруга, а тя не му беше никаква. Той взе Халев от нея и тя сведе очи. Когато Атретис се изправи, тя почувства, че я гледа и че иска и тя да го погледне. Тя затвори очи и се опита да се пребори с объркващите я чувства. Ако той не тръгнеше скоро, тя щеше съвсем да се унижи и да избухне в сълзи. Той излезе от малката стаичка и тя си пое дълбоко въздух с облекчение, че не беше казал нищо, за да й се подиграе.

Тя знаеше какъв е проблемът. О, Господи, знаеше го, но се молеше Атретис да не го знае. Тя беше влюбена в този невъзможен мъж и ревнуваше от всички натруфени богати жени, които се въртяха и се умилкваха около него. Преди обичаше Шимей, но това беше сладка любов, изпълнена с нежност и близост до Бога. Никога не беше чувствала  дивите, плашещи и каращи кръвта да кипи страсти, които Атретис възпламеняваше в нея. Това съвсем не й се нравеше, караше я да се чувства уязвима. Когато я докоснеше, тя потръпваше. Когато я погледнеше, всичко в нея се стапяше. Тя зарови лице в ръцете си.

Атретис се опъна на леглото и зачака Ризпа да дойде. Искаше му се да дойде. Сложи сина си на гърдите си и го остави да дъвче плочката му от слонова кост. Когато детето започна да утихва, той дръпна плочката, като знаеше, че плачът му ще привлече Ризпа по-бързо от всяка заповед, която той би изрекъл. Точно както си мислеше, след малко тя се появи в спалнята и той веднага върна плочката на Халев, за да го успокои. Тя се обърна, за да се върне обратно.

—    Преброй парите и ми кажи колко има — каза той раздразнено. Тя се приближи до леглото, взе кесията и изсипа златните монети в ръката си, след което му каза колко са събрани.

—    Това е повече отколкото парите, с които тръгна от Ефес.

—    Но не е достатъчно, за да стигнем до Германия.

Тя  върна монетите обратно.

Погледът й беше загрижен.

—    Имаш нещо да ми кажеш? — попита той с предизвикателен тон.

Тя вдигна глава. Красивите й тъмни очи срещнаха неговите.

—    А ти би ли ме изслушал? — тихо попита тя.

—    Ако говориш с мярка.

—    Сега имаш достатъчно, Атретис — каза тя, без да се поддава на провокацията му. — Господ ти даде необходимото за пътя до вкъщи.

—    Има и други неща, за които трябва да се помисли — хладно отвърна той.

—    Какви неща? — лицето му трепна, но той не отговори. Тя се приближи до нощната масичка и остави кесията върху нея. — Понякога се чудя дали не си толкова свързан с битката за живота си, че да се чувстваш удобно само когато животът ти е в опасност.

—    Не говори като глупачка.

—    Глупаво ли е това? Колкото повече стоим, толкова по-голям става рискът. И ти го знаеш — тя се наведе да вземе Халев. — Мисля, че парите са последното, за което сме тук — каза тя и се изправи.

В погледа му проблесна нещо.

— Тогава, защо мислиш, че сме тук?

Тя се поколеба малко, но после му каза, това, което я измъчваше.

—    Една част от тебе иска да се бие отново.


Бато дойде на следващата нощ. Той разпъна една карта на масата и Атретис запали фенера над нея.

—    Това е Рим — каза Бато и почука с пръста си върху картата. — А всичко това е Германия — той плъзна нагоре пръста си и загради с него доста голяма част от свитъка. — Надявам се да знаеш къде точно отиваш.

Атретис свали лампата, разпъна картата и се вгледа, без да разбира нищо.

Това, което Ризпа му беше казала, го тормозеше през последните два часа. Тя беше права и това го притесняваше. Битката на борда на александрийския кораб върна горещата тръпка, която винаги беше усещал на арената. Не беше осъзнавал колко му липсва или колко харесва това усещане понякога. Чувстваше го тук, в тази страноприемница, където се срещаше с тълпите и чакаше.

Но какво чакаше? Да го заключат отново в някоя килия и да го изкарват само за тренировки, наблюдения и битки на арената?

Той отърси мислите от главата си. В момента беше изправен дори пред по-неприятни въпроси. Гледаше картата на масата обзет от една ужасна мисъл. Бяха изминали десет години, откакто го отведоха във вериги през планините надолу към ботуша на Италия, през Рим до Капуа. Пътуването беше отнело месеци, дълги и тежки месеци, през които той се опитваше да избяга и се бореше диво за живота си. Изобщо не си беше дал труд да запомни пейзажи или градове.

Докато гледаше свитъка, осъзна каква голяма територия обхваща. Колко реки и планини стояха между него и дома?

Ризпа стоеше и го гледаше с Халев в ръце. Въпросът в ума му беше изписан и в погледа му. Щеше ли да може да намери пътя до своя народ?

—    Все още ли си решен да продължиш? — попита Бато с ясното съзнание каква тежка задача стои пред Атретис, ако избере да продължи.

—    Да.

—    Можеш да кажеш цената си за арената — каза той и Атретис го изгледа свирепо. — Както искаш, приятелю, но ти предлагам да тръгваш колкото е възможно по-скоро. Домициан знае, че си тук. Изпрати да ме повикат вчера и ми каза да ти направя предложение.

—    Запази си го.

Бато му пожела всичко хубаво и тръгна.

—    Ще тръгнем призори — каза Атретис и видя облекчението по лицето на Ризпа.

—    Слава Богу — измърмори тя.

—    Пугна ми дължи пари за последните два дни. Ще стигнат за пътуването — той излезе от стаята, за да си ги вземе.

Когато той влезе в залата за пирове, около него се надигна вълнение. Хората го поздравяваха, някои го зяпаха в възхищение, а други неоправдано фамилиарничеха с него, докато минаваше покрай тях. В другия край на богато украсената зала видя Пугна. Говореше с някакъв човек, облечен във фина бяла тога с червени златисти орнаменти по нея.

—    Може ли да поговорим за малко, Пугна — каза Атретис и направи знак с глава.

Гостът на Пугна се обърна към Атретис и той го позна веднага. Не се беше променил много през последните няколко години и Атретис много добре знаеше за какво беше дошъл.

—    Ефорб Тималк Калист — каза Пугна с уважение, подобаващо за високия му чин и многото власт. Атретис пренебрегна предупредителния му поглед, както и предложената му чаша вино.

—    Атретис — каза Калист с котешка усмивка. Той вдигна чашата си в мним поздрав. — Срещали сме се веднъж преди, но се съмнявам, че си запомнил лицето ми.

Помнеше и още как! Сенаторският син беше дошъл в лудуса на една от онези нашумели  тренировки със схватки с гладиатори. Бато се опита да предупреди Калист да стои далеч от Атретис, но надменното аристократче настояваше. Оставен без избор, Бато изясни правилата на Атретис. И той ги следваше до едно време, след което ги захвърли на вятъра. Играеше си с арогантния младеж с намерението накрая да го убие. Щеше да му достави огромно удоволствие да посече този надут римски аристократ, който мислеше, че е повече от един германски роб. Ако Бато не се беше намесил,  сега Калист нямаше да е тук само с една драскотина на лицето и с още една, скрита под скъпата му тога. Щеше да си стои в гробницата покрай апийския път.

Атретис се усмихна студено.

—   Още ли ходиш в лудуса да тренираш с гладиаторите?

Калист присви очи срещу предизвикателството на Атретис.

—   Да, ходя. И вече имам тринайсет победи след двубоя ми с тебе.

Атретис извика дълбоко в себе си.

—   Двубой? — каза той пренебрежително. — Така ли го наричаш? Представям си как всички са получили една и съща заповед: “Не проливайте кръвта на момчето!”

Изражението на Калист се промени. Очите му огледаха смълчаните хора в помещението, а след това чу и шушуканията им, след като думите на Атретис се бяха разнесли наоколо. Атретис се усмихна, като видя как белегът на младежа, оставен му от самия него, побелява.

—    Може би си забравил последиците от последната ти обида — тихо прошепна Калист.

—    Последици ли? — язвително каза Атретис. — Знам какво се надяваше да видиш. Мене, и то разпънат на кръст. Казаха ми, че Веспасиан е съжалил за това, че се пръскат толкова много пари за обучението и поддържането ми. И затова ме изпрати на арената по-рано от предвиденото. Е, както виждаш, оцелях. И извоювах свободата си.

—    Само глупак би говорил по подобен начин с мене.

—    Или някой, който знае кой си и какво представляваш — презрително отвърна Атретис.

Пугна го хвана предупредително за ръката.

—    Достатъчно — тихо каза той.

—    Просиш си смъртта — каза Калист, разтреперан от гняв.

Атретис го погледна право в очите и се изсмя надменно.

—    Наистина ли мислиш, че точно ти можеш да ме убиеш? — той пристъпи напред и видя страха, изпълнил погледа на мъжа. — Мислиш ли, че ще излезеш жив от схватка с мене? Знаеш ли какво мисля? Мисля, че ти все още си същото разглезено момченце, което подви опашка и дотича при Домициан.

Няколко души от онези, които гледаха, притаиха дъх и се отдръпнаха да си шушукат нещо помежду си.

 Калист се обърна с почервеняло лице.

—    Наслаждавай се на свободата си, докато можеш, варварино, защото краят й наближава!

Атретис понечи да се приближи, но Пугна застана на пътя му. Той се опита да го избута, но двама мъже от охраната му се притекоха на помощ на бившия гладиатор.

—    Пак ли ще изтичаш при Домициан, страхливецо? — провикна се Атретис.

—    Да не си се побъркал? — каза Пугна, докато се бореше с него.

—    Искаш бой ли, Калист? Ще си го получиш. По всяко време. Където и да е.

—    Млъквай!

Атретис се измъкна от хватката му и бутна единия от пазачите, но Калист беше вече далече. Хората се отдръпнаха от него, като че ли беше полудял. Та кой нормален човек би предизвиквал сенатор, близък на Домициан, собственият брат на императора Тит?

Атретис стоеше насред помещението и усещаше тежестта на погледите им. Огледа се, погледът му мина от лице на лице и видя какво искаха те, на какво се надяваха и какво желаеха да се случи. И той беше уверен, че ако останеше, то наистина щеше да се случи.


Ризпа подскочи, когато вратата шумно се отвори и се блъсна в стената. Атретис влезе. Халев се стресна и заплака. Тя го вдигна от пода, където допреди малко играеше с него и се изправи.

—    Какво се е случило? — попита тя, но не получи никакъв отговор.

Атретис крачеше като животно в клетка. Спря се само колкото да грабне чашата за вино и да я запрати в стената заедно с тежки проклятия на германски.

Пугна влезе и хвърли една кесия със златни монети на масата.

—    Взимай ги и изчезвай, докато все още можеш.

Атретис замахна и помете кесията на пода.

—    Няма да подвия опашка и да побягна от това малко...

—    Тогава ще се озовеш обратно в лудуса не по-късно от утре вечер! Тъкмо колкото да се наспиш една нощ добре, преди да започнат игрите!

Атретис изруга силно и преобърна масата с крак. Ризпа се стресна и се отдръпна назад.

—    Ти знаеше какво правиш! — обвини го Пугна. — Това задоволи ли проклетата ти гордост? И ще ти свърши ли работа, когато си вече във вериги? О,богове, може и мене да ме приберат!

—    Напомни на Калист, че си ме удържал да не му счупя врата!

—    Ами тя? — каза Пугна и кимна към Ризпа, която стоеше в другия край на стаята и се опитваше да успокои крещящия Халев.

Атретис спря и се обърна, изражението му беше страшно.

—    Какво тя?

—    Забравил ли си какво става обикновено? Домициан и Калист ще я направят част от това, което са планирали да направят с тебе. И то изобщо няма да е приятно.

Атретис погледна пребледнялото й лице и си спомни какви неща правеха с жените на арената. Неща, твърде долни и мръсни, за да си помисли, че могат да се случат на някой непознат, а още по-малко на нея. По-скоро би дал собствения си живот, отколкото да види Ризпа, наранена по такъв начин. Това, че го осъзна, го потресе.

—    Дай я на мене — каза Пугна.

Атретис се обърна към него.

—    Разкарай се!

—    Съдбата й ще тежи на твоята глава.

Когато Пугна излезе, Ризпа се приближи  до него и сложи ръка на рамото му.

—    Съдбата ми е в ръцете на Господ, Атретис. Не в твоите ръце, дори не и в моите.

Атретис погледна надолу към нея. Само да можеше да повярва в нещо толкова силно, колко тя вярваше в нейния Христос! Какво имаше около този Христос, какво правеше поклонниците му толкова уверени в него? Атретис поклати глава. Вярата в каквото и да било на този свят беше прогонена от него преди доста дълго време.

—    Вземи златото и отиди при приятелите си. Там ще си на сигурно място.

—    Моето място е до тебе. Бог ме е поставил тук.

Атретис я стисна за ръката и пръстите му се впиха в плътта й.

—    Недей да спориш, жено! Прави каквото ти казвам!

Той я бутна към малката стаичка, точно когато някой близо до вратата извика:

—    Един стотник и четирима войници току-що влязоха.

Това беше гласът на единия от гардовете.

—    Размърдай се — кресна й Атретис, но тя остана на мястото си. Очите й не издаваха никакъв страх.

—    Ако бог иска да отидем в Германия, той ще ни изведе оттук.

Атретис се обърна при познатия звук на подковани сандали и звъна на месингови колани. Войниците бяха навън в коридора.

—    Прибирай се отзад — каза той и й показа вратата на малката стаичка. — И гледай детето да мълчи.

—    Няма да те оставя.

—    Прави, каквото ти казвам!

Тя не помръдна.

У нея имаше някаква непоклатимост, която той усещаше, че няма да се пречупи.

—    Само ще ми пречиш — преди още да може да я накара да му се подчини, вратата се отвори със сила и двама легионери заеха позиции от двете й страни. Тогава се появи трети в червено наметало на римски стотник.

—    Ти! — каза Атретис побеснял.

—    Отвеждам те под стража, Атретис — каза Теофил с непоколебим тон. — Дай ми меча си.

—    Къде го искаш? — той издърпа оръжието си.

Теофил щракна с пръсти, двама войници минаха от двете страни на Атретис и той се заоглежда в двете посоки. В това време влязоха още двама и застанаха зад Теофил.

—    Ще бъда ясен. Арестуваме те, независимо дали си съгласен или не.

—    Не прави това, Теофиле — каза Ризпа и сърцето й се сви, когато видя отпуснатия камшик в ръката на единия и оковите и веригите, които държеше другия.

—    Налага се — тъжно отвърна Теофил. — Той не ми остави друг избор.

—    Какво ти казах за доверието в един римлянин? — каза Атретис, изплю се на пода пред краката на стотника и се приготви за схватка.

—    Отдръпни се, Ризпа — каза Теофил.

—    Не трябва така — думите едва се отрониха от устата й. Тя пристъпи напред и застана почти между двамата.

—    Внимателно, Атретис, или Ризпа ще пострада.

—    Не прави това — каза тя. — Моля те.

—    Недей да се молиш! — Атретис побесня, като я чу да проси милост заради него. Хвана ръката й и я дръпна настрани. Това го разсея и в същото време освободи мястото, необходимо на Теофил.

—    Сега! — двамата войници реагираха веднага, а другите двама нахлуха в стаята.

—     Не! — извика Ризпа.

Атретис усети как камшикът се впива в ръката, с която държеше меча си. Дългите тренировки му помогнаха да се овладее. Той обърна меча с острието нагоре и преряза въжето, но не успя да избегне юмрука на Теофил.

Атретис залитна назад от зашеметяващия удар и усети още един плясък на камшик около глезените си. Веригите увиха китките му и му попречиха да замахне с меча към главата на Теофил. Римлянинът отново го удари, този път по-силно. Разтърсен от удара, той почувства как някой дръпна краката му напред. Главата му силно удари пода. Когато се опита да стане, някой го ритна назад и един тежък крак настъпи ръката му. Но той не се предаде.

Извика силно и започна да се бие с четиримата войници, които го държаха на пода, докато дръжката на меча на Теофил не срещна слепоочието му. Почувства остра пронизваща болка, след което настъпи мрак. А Ризпа продължаваше да вика.

Теофил прибра меча си и погледна към другия край на стаята, където тя стоеше, с детето в ръце. По лицето й се стичаха сълзи. Тя се опита да отиде до Атретис, но единият от войниците препречи пътя й. Тогава погледна Теофил. В погледа й се преплитаха болка, обвинение и недоверие.

Той се усмихна тъжно.

—    Той е доста твърдоглав, Ризпа — войниците сложиха оковите на ръцете и краката му. — Ще оцелее.


Атретис се събуди върху дървените греди на един друсащ се фургон. Слънцето жулеше лицето му.

—    Слава Богу — чу той тихия глас на Ризпа и усети хладната й и мека ръка върху челото си. Изгубил ориентация, той осъзна, че главата му е в скута й. Когато се опита да стане, веригите около ръцете и краката му попречиха. — Не се опитвай да мърдаш. Само ще се нараниш.

Той изруга и се опита да стане отново. Силно срита оковите и задърпа веригите. Болка взриви главата му и лицето на Ризпа над него се раздвои. Всичко му се завъртя и това отслаби силата му. Той изстена и се отпусна назад.

—    Почивай — прошепна тя и попи нежно потта от челото му. — Опитай да се отпуснеш.

Да си почива? Той стисна зъби и се опита да се пребори със замайването. Да се отпусне? Спомни си как Теофил и войниците му го отведоха и знаеше, че всеки метър, който тази кола извървяваше, го приближаваше към смъртта, а заедно с него и Ризпа. Тя изобщо не подозираше какво ги очаква. Иначе нямаше да стои толкова спокойно и да бърше потта от челото му.

Трябваше да напусне приема още щом видя Калист, вместо да се отдава на проклетата си гордост и на гнева си. Ланистът на лудуса в Капуа му беше казал, че гневът му ще му донесе само смърт. Бато също му повтаряше това в школата на Колизеума. Гневът му даваше сила на арената. Поддържаше го жив. Неведнъж си беше мислил какво би причинил гневът му на невинните хора.

Всяко подрусване на каруцата караше болката да пронизва главата му. Трябваше да намери начин да избягат, но вместо това тъжни картини изпълваха съзнанието му. Почувства страх за първи път от доста години, страх, който го разяждаше отвътре. Не искаше да мисли за това какво можеха да направят Домициан и Калист на Ризпа и сина му, но образите се натрапваха. По-добре да отнеме живота й още сега, отколкото да ги остави да я мъчат и да преживее ужаса на арената.

А какво щеше да стане със сина му? Ако не го убиеха, най-вероятно щяха да го направят роб.

По-добре и той да умре сега.

Той стисна силно очи.

—    Къде е детето?

—    Халев е с нас. Спи в една кошница.

Той пробва веригите отново и стисна зъби срещу болката.

—    Не мърдай, Атретис.

—    Трябва да се освободя! — той се изви силно и се опита да седне. Отново му причерня и прилоша. Стисна зъби и се опита да се пребори с това.

—    Не можеш — тя сложи ръка на гърдите му. — Легни. Моля те.

Тъмнината пред погледа му постепенно се разсея. Знаеше, че не може да избяга или да се бие, но все още можеше да направи това, което беше необходимо. И то трябваше да се свърши веднага, преди да са стигнали където и да е и да са му я отнели.

“Част от тебе все още иска да се бие” — горещи сълзи изгаряха очите му и горчивина заседна в гърлото му. Тази част от него го накара да чака дотолкова, че да позволи тя и Халев да бъдат убити. Той преглътна с усилие и пое дълбоко въздух. Пребори се с виенето на свят, докато изправяше главата си.

—    Можеш ли да разхлабиш оковите?

—    Не. Опитах няколко пъти, но веригите са закачени за халки по стените на фургона. Теофил ги провери, преди да напуснем странноприемницата.

—    Никой ли не се опита да го спре?

Ризпа прехапа устни. Спомни си виковете на тълпата. Страхуваше се, че ще избухне бунт, когато изнесат Атретис навън, но Теофил обяви на всеослушание, че великият Атретис отново ще се бие на арената. След това никой не се опита да попречи.

—    Не — отвърна тя.

Той много добре разбираше. Тълпата беше получила своето.

—    Помогни ми да се изправя.

—    Защо?

—    Не задавай въпроси, а просто го направи — каза той през зъби.

—    Защо винаги трябва да си толкова твърдоглав? — отвърна Ризпа и обви ръката си около него, за да му помогне да се надигне. Силните му пръсти се впиха в рамото й, а тежките вериги, с които бяха оковани ръцете му, се стовариха болезнено върху нея. Тя потръпна. Докато се изправяше, той се хвана за една от страничните греди на фургона и притисна Ризпа назад. Сърцето й подскочи, когато усети как ръката му бавно се придвижва към гърлото й и го обхваща.

—    Той ни връща обратно в лудуса — каза Атретис с осезаемо вълнение в гласа. Погледът му се замъгли и той се опита да се пребори с болката. Трябваше да остане в съзнание. Времето беше много малко. — Нямаш и най-малка представа какво те чака там. Не мога да ги оставя да... — да й счупи врата щеше да е по-бързо и по-безболезнено, отколкото да я удуши. Той придвижи бавно ръката си и усети пулса й. — Ризпа — тежко каза той, — аз...

Направи го, просто го направи и да се свършва с това!

Когато погледна сините му очи, тя видя мъката в тях и осъзна какво възнамеряваше да направи. Вместо да се уплаши, тя се изпълни със състрадание към него. Докосна нежно лицето му. Той стисна очи, сякаш това докосване му причиняваше болка.

—    Той не ни води в лудуса, Атретисе. Аз също си помислих така в началото, но няма как да отиваме нататък.

—    Къде другаде може да ни заведе? — палецът му напипа пулса на врата й. Топлина. Живот. Защо той трябваше да е този, който да го отнеме?

—    Минахме през градските порти.

—    През портите?

—    Вече не сме в Рим. Извън стените на града сме.

Ръката му отпусна хватката си.

—    Не е възможно... Лудусът... — фургонът се разтърси силно и разля пронизваща болка в главата му. Той простена и се опита да се хване здраво за гредите, докато се бореше с обгръщащата го тъмнина.

Ризпа му помогна, доколкото й беше възможно. Не го беше виждала с толкова пребледняло лице и това я изпълваше със страх.

—    Теофил не те връща в лудуса, Атретис.

—    Тогава къде ме води?

—    Не знам — тя сложи ръка на бузата му. — Трябва да се успокоиш и да се отпуснеш.

Погледът му отново се замъгли.

—    Капуа — изръмжа от болка той и се облегна назад. Беше твърде тежък за нея и я завлече със себе си. Главата му се удари о пода на фургона и той изстена от болка. — Връща ме в Капуа —спомни си дупката, онази мизерна килия, в която го бяха заключили. Нямаше място дори да се изправи или да опъне краката си. Стоя там с часове, докато накрая си помисли, че ще полудее. — По-добре да съм мъртъв.

Тя го повдигна и отново сложи главата му в скута си.

—    Не се движим на юг. Отиваме на изток.

На изток?

Къде всъщност ги водеше Теофил?

Ризпа попи капките пот от челото на Атретис. Само да можеше толкова лесно да отмахне и болката му!

—    Не се бой, Атретис. Ние сме в божиите ръце.

Той се изсмя силно и отново се сви от болка.

—    Мислиш, че твоят бог ще ни измъкне от това?

—    Бог има прекрасен план за нас. Той ще ни даде надежда и бъдеще.

—    Надежда — горчиво повтори след нея той. — Каква надежда може да има, докато сме в тази  каруца?

—    Всичко съдейства за доброто на тези, които вярват.

—    Аз не вярвам в нищо.

—    Аз пък вярвам. И независимо дали ти вярваш или не, и двамата сме призвани да изпълним неговата цел.

Упоритата вяра на тази жена противоречеше на всякаква логика.

—    Виж, аз отново съм във вериги, а ти си с мене и то заедно с детето. Аз виждам в това само една цел.

Тя прокара пръст по веждата му и се усмихна.

—    Бог ме е измъквал от много по-неблагоприятни ситуации от тази.

Той отвори очи и погледна нагоре към нея. Дали не говореше за вечерта, когато напуснаха имението в Ефес? Или за битката на александрийския кораб?

—    От никъде не те е измъкнал. Аз те измъкнах — той стисна очите си пред пронизващия й поглед. Чудеше се как можеше да бъде толкова спокойна в ситуация като тази. Какво можеше да й дава сили? — И аз ще те измъкна и оттук. Някак си...

—    Ти не си ни измъкнал от никъде. Непрекъснато ни въвличаш в неприятности, вместо да ни измъкваш от тях.

Той я погледна засегнат от думите й.

—    Мислиш си, че твоят бог е този, който те пази, така ли?

—    Не си мисля. Знам го.

Той се изсмя.

—    Кой те спаси от Серт? Кой те измъкна от македонеца?

—    Сама се измъкнах.

Той сбърчи чело, когато в главата му се върна спомена как Теофил блокира един удар с меч. Тогавашните му усилия, обаче, бяха съвсем противоположни на това, което сега вършеше.

—    Никога ли не е имало някой, който да е стоял между тебе и смъртта?

—    Когато отговаря на целите и нуждите му. . .

Колко ли щеше да получи римлянинът, когато достави плячката си на Домициан?

—    Бог отново ще ни измъкне?

—    Престани да се надяваш на някакъв бог, когото не можеш да видиш и който оставя сина си да бъде разпънат на кръст. Какво добро донесе той на Адаса?

—    Точно заради неговия син имам надежда. Всичките ми надежди са в него — тя отметна назад косата от челото му. — Даже и надеждата ми за тебе.

Главата го болеше твърде много, за да спори или да се замисля по-дълбоко върху това, което тя току-що му каза.

Атретис чу тропот на коне, който приближаваше зад тях. Звукът от копитата им заехтя в пръскащата му се от болка глава. Знаеше, че това са римски войници. Познаваше звъна на медта по коланите им.

—    Зад нас няма никого — обади се някой.

—    Оттук — чу той гласа на Теофил и в същия момент фургонът рязко смени посоката си и излезе от пътя. Атретис изстена от болка и пред стиснатите му очи изригнаха цветни петна. Жадуваше за тъмнината, за забравата, където нямаше болка или мъчителни мисли за това какво предстои да се случи. Нищо подобно не се случи.

Пътуваха дълго по по-мека земя. Той беше напълно уверен, че вече са доста далече от главния път.

Теофил казваше по нещо от време на време, но той не можеше да разбере думите му. Когато спряха, римлянинът се приближи.

—    Наблюдавайте наоколо, докато го измъкна от фургона.

Атретис чу как веригите падат и усети как ги издърпват от глезените му.

—    Намираме се при хипогеума на Годентий Севера Новациан. Пра-правнучка му, Алвина, е християнка — каза Теофил, като захвърли веригите и махна белезниците. — Съжалявам, че те ударих толкова силно, приятелю — той хвана Атретис за ръката и с лекота го вдигна нагоре. — Нямах никакво време за обяснения — Теофил преметна ръката му през рамото си. — А и ти едва ли щеше да ме изслушаш.

Докато римлянинът го носеше на гръб, Атретис промърмори нещо под носа си и Теофил се усмихна.

—    Вместо да проклинаш на германски, можеш да кажеш  просто “благодаря” на гръцки.

—    Помислихме си, че го връщаш обратно в лудуса — обади се Ризпа. Чувстваше се малко засрамена от това, че не му беше повярвала.

—    А заедно с вас и всички останали в странноприемницата — отвърна Теофил и помогна на Атретис да седне на една снижена платформа в задната част на фургона. — Точно затова и нямаше бунт. Всички в Рим биха били доволни да видят този твърдоглав глупак отново на арената.

Тя взе кошницата, в която спеше Халев. Двама мъже излязоха на бегом от нещо като мавзолей. Теофил остави Атретис на техните грижи и се върна при хората си.

—    Апулей, приятелю, благодаря ти — те си стиснаха ръцете. — Не давай на Домициан възможност да те пита каквото и да било. Не се връщай в преторията — той извади малък свитък изпод нагръдника си. — Вземи това и язди до Тарент. Дай го на Юстин Минор. На никого другиго — Теофил го тупна по рамото. — А сега тръгвай.

Войникът каза нещо тихо и Теофил му даде една кесия, преди да се качи на коня. Той протегна ръка за поздрав.

—    Бог да те пази, господарю — другите тръгнаха след него.

—    Вас също, приятели мои. И да е с вас през цялото време.

Апулей завъртя коня си и препусна към главния път. Останалите го последваха.

Ризпа остави Халев отново в кошницата и отиде при Теофил. Тя коленичи на земята със сълзи на очи и сложи ръце на краката му.

—    Прости ми — проплака тя. —Не трябваше да се съмнявам ни най-малко.

Теофил я хвана и я изправи. Повдигна брадичката й и се усмихна.

—    Ти си простена, Ризпа. — Той изтри нежна сълзите от бузите й и след това добави малко по-остро: — Не мисли повече за това. Ако твоята реакция в странноприемницата не беше естествена, бягството ви можеше и да не бъде успешно. Съмнението ти послужи за добро.

Халев се раздвижи. Теофил пристъпи покрай нея и го вдигна от кошницата. Детето се разплака силно.

—    Изглежда само майка му може да го успокои — засмя се той и го подаде в ръцете й. — Аз ще взема кошницата — Халев се гушна в нея и погледна обратно към него. Вече беше на сигурно място в скута й. Той изписка и се наведе към Теофил, който го погъделичка игриво под брадичката.

—    Цяло щастие е, че ни намери точно навреме — каза тя, докато вървяха заедно.

—    Бързо разбрах къде да ви търся. Казах ти, че Атретис ще се справи лесно — той поклати глава. — Този човек има повече кураж, отколкото разсъдък.

—    Какви ли неприятности ще ти донесе това, което стори, Теофиле? Ти все още служиш на Императора.

—    От два дни вече не. Задължителната ми двадесетгодишна служба вече изтече преди пет години. Сега поисках от Тит разрешение да се оттегля и той ми го даде. притежавам официален документ с неговия печат, който гласи, че мога да притежавам земя, в която и провинция да си избера. Той ми предложи няколко, където има сивитати, основани от пенсионирани военни. Галия и Британия, например — той се усмихна накриво. — Не спомена нищо за Германия, нито пък аз.

Те наближиха тесния каменен вход на катакомбите.

Теофил тръгна пред нея надолу по стъпалата, изсечени в мекия варовик. Държеше ръката й , за да я подкрепя.

—    Не се стряскай от това как изглежда това място. Вашите традиции в Йония са малко различни. Тези тунели стоят тука от няколко поколения. Гундерий Севера Новициан е бил първият, когото са погребали. Неговият пра-правнук Тиберий чул апостол Павел да говори пред Цезар и повярвал в Христос още същия ден. Преди да умре от треска, той казал на сестра си да използва това място като гробница за техните близки.

Стъпалата свършиха и преминаха в тесен тунел в пръстта, който водеше до едно подземно помещение. Наричаха го кубикула. То представляваше ядрото на фамилната гробница. Осветяваше се от отвор в тавана, който служеше и за изваждане на пръстта по време на изкопаването.

Помещението беше хладно. Един естествен извор преливаше в облепената с керамични плочки рефригерия, която се използваше за погребални възлияния. Стените на кубикулата бяха измазани и изрисувани с цветя, птици и животни.

Два аркозолиума стояха пред нея. Тези клетки за мъртъвци бяха вдълбани във варовика, измазани и запечатани с плочи за капаци, над които се извиваха две арки. На извивката на едната беше гравиран Херкулес, който връща Алцезия на съпруга й Адмет, за когото тя се е пожертвала. Легендарната сцена символизираше съпружеската любов. На другата извивка беше изобразен отново Херкулес, който убива  Хидра.

Ризпа забеляза в дясно още една кубикула. В нея имаше само един аркозолиум. Върху арката беше изобразен орант — мъж или жена с протегнати в молитва ръце. Имаше и табелка с името Тиберий.

—    Оттук — каза Теофил, дълбокият му глас се разнесе в тишината.

Ризпа го последва през отвора вляво. Дъхът й секна, когато видя тунела, който се откри пред нея. Катакомбата миришеше на влажна земя, сладки подправки и тамян. Във варовиковите стени бяха издълбали четвъртити ниши, наричани локули. Те бяха затворени с по една тухла или вратичка от мраморна плочка. Ризпа знаеше, че във всеки локул имаше по едно тяло. Малки лампи от теракота, пълни с ароматизирано масло, стояха над повечето от тях и изпълваха мрачната галерия с блещукащи светлинки и с аромата на парфюм, който се смесваше с миризмата от разлагане.

Тя притисна Халев до себе си и се заоглежда от двете си страни, докато вървеше по коридора. Върху всеки от гробовете имаше и име: Памфилий, Констанция, Претекстат, Хонорий, Комодила, Марселиний, Гай. На една от плочките тя видя изсечена една котва, на друга имаше паун като символ на вечен живот, а на трети видя две риби и самун хляб.

Теофил сви зад един ъгъл и тя го последва в още един аркозолиум с живописен стенопис, изобразяващ Добрия пастир с едно изгубено агне на рамото си.

—    Всички мъртви тук християни ли са? — попита тя, а гласът й прозвуча странно дори в собствените й уши.

—    Осемдесет и седем от тях са християни, повечето са погребани тук, в новата гробница, където в момента се намираме. Гробниците по-нагоре са по-стари и там са членовете на фамилията Новациан. Приятели на семейството също са имали възможност да погребват своите близки тука. Сред локулите има и няколко поколения избити роби.

Някъде напред Ризпа чу гласове. Теофил я поведе по стъпалата от пръст, които ги отведоха по тесен коридор в още една кубикула. Отгоре се спусна светлина. Атретис се опря о стената с пребледняло лице.

В помещението имаше няколко души и всички те сновяха насам-натам около него и приказваха едновременно. Но в тази привидна суматоха Ризпа забеляза една дребна старица. Побелялата й къдрава коса беше вплетена и прихваната с игла в елегантна прическа. Тя носеше синя ленена пала от много високо качество и няколко скъпоценни камъни. Тя подаде на единия от мъжете сребърна чаша вино, която веднага беше занесена на Атретис. Жената се обърна. Набразденото й лице излъчваше красота и спокойствие.

—    Теофиле — обърна се тя към стотника с явна привързаност и обич. Протегна ръце към него и се усмихна.

—    Задължени сме ти, господарке Алфина — каза той и пое ръцете й. Поклони се с уважение и ги целуна.

—    Не сте задължени на мене, а на Бога — отвърна тя. — Молитвите ни бяха чути, не е ли така? — погледът й светна и тя го помилва по бузата, сякаш беше малко момченце, а не закален и опитен войник.

Той се засмя.

—    Така е. Наистина.

—    А това сладко момиче трябва да е Ризпа — каза тя и протегна ръката си. — Добре дошла, скъпа.

—    Благодаря, господарке — отвърна Ризпа покорена от топлотата на тази жена.

—    Моля те, наричай ме Алфина. Ние всички сме едно в Христа — тя обърна поглед към Атретис. — Трябва да призная, че с нетърпение очаквах да видя великия Атретис.

—    Изглеждал е и по-добре — отвърна Теофил.

—    Точно както ми го описа Руфий: с телосложение на Марс и лице на Аполон — отвърна тя. — Руфий е синът ми — обясни тя веднага на Ризпа. — Отиде в странноприемницата онзи ден, но не успял да се доближи до Атретис, за да го заговори. Каза, че аморатите се били залепили за него като корумпираните политици в сената. Надявахме се да успеем да ви доведем няколко дни по-рано.

—    Атретис нямаше да дойде — каза Ризпа.

—    Имахме нужда от повече злато — обади се Атретис от мястото си и след това я погледна. — Сега, обаче, трябва да имаме достатъчно. Къде е?

Ризпа усети как кръвта й се смразява, а след това сякаш кипна и зачерви цялото й лице.

—    О, Господи. . .

—    Да не си го забравила? — попита ужасен Атретис. Болката в главата му почти го заслепи. Той изруга.

—    Апелий подсигури вземането на всичко, което имате — отвърна Теофил и развърза една тежка кожена кесия, след което му я подхвърли в краката. — Включително и златото ти — той се усмихна печално. — Ризпа е мислела  за тебе.

Атретис придвижи поглед от кесията със злато до Теофил. Неспокоен, той облегна главата си назад на глинената стена.

—    Трябва да се връщам, за да се приготвя за довечера — каза Алфина. — Домициан ще дава пир, за да отпразнува нещо, което предстои — тя веднага забеляза острия поглед, отправен към нея и се усмихна. — Е, сега, след като вече си избягал, ще се наложи да си измисли нов повод. Руфий каза, че се говорело за това, че искал да те заведе и да те покаже на гостите на пира.

—    Сигурна ли си, че е разумно да се появяваш там? — попита Теофил.

—    Ще е неразумно да не отида. Между другото, загрижена съм за младата племенница на Домициан — Домицила. Сърцето й е отворено за Господ и аз искам да се възползвам от всяка възможност, която ми се предоставя, за да говоря с нея.

Тя сложи ръка на рамото на Ризпа.

—    Не трябва да оставаш тука, Ризпа. Ако искаш, можеш да отидеш по онзи коридор до криптопортика. Там е приятно и е точно под имението. Халев ще си играе на плочките на пода и двамата ще бъдете на сигурно и безопасно място.

—    Тя остава с мене — обади се Атретис.

Алфина го погледна.

—    Можеш да разчиташ на всичките ми слуги.

Той я изгледа студено и отсече:

—    Тя остава.

Очите на Алфина се изпълниха с разбиране и съжаление.

—    Както желаеш, Атретис. Предполагам, че ти е доста трудно да се довериш на римляни, било то и такива, които ти желаят само доброто.

—    Особено ако имаш глава, по-твърда и от камък — каза Теофил и вдигна глава. — Ще те изпратя до имението ти.

Той тръгна с Алфина по дългия, осветен от факли коридор, докато накрая влязоха в криптопортика. Мястото бе изпълнено със спокойствие, лъхащо от красивите мраморни арки, богатите стенописи и фрески и малкия басейн с фонтан. От специално направени в купола отвори струеше светлина. Подземието бе убежище от напрегнатото ежедневие, място на утеха, превърнало се в гробница за всички онези, които са споделяли вярата си в Христос.

—    Надявам се утре сутрин Атретис да се присъедини към нас и да чуе какво е написал апостол Павел.

—    Ще имам нужда от окови, вериги и четирима яки мъже, за да го доведа.

Алфина се обърна към него и го погледна.

—    Въпреки думите ти, Теофиле, усещам колко му се възхищаваш.

—    Няма как да не се възхищавам на човек, оцелял десет години на арената — той поклати глава, — но просто не знам как да стигна до него. Когато ме погледне, той не вижда човек. Вижда Рим.

—    В това няма нищо за чудене — отвърна тя и изгледа Теофил от главата до петите. — Римската армия е унищожила народа му и го е отвела в плен. Оттогава е бил постоянно под стража. Предполагам, че дори и през малкото му време на свобода, е бил охраняван от войници. Вероятно е точно както ти казваш. Той вижда само външното — тя се усмихна. — Бог вижда в сърцата, Теофиле, и той неслучайно те е поставил редом с този човек. Нека Господ да те води в това.

Тя се усмихна отново, погали нежно ръката му и се отдалечи. Теофил дълго стоя в това изпълнено със спокойствие помещение. Той махна шлема от главата си и прокара ръка по лъскавия метал. Потърка червените пера на върха, въздъхна и погледна нагоре.

Теофил тренираше и се готвеше да стане войник още от дете, твърдо решен да върви по стъпките на баща си. Веднага щом навърши необходимата възраст, той се присъедини към римската армия. Дълго време служи при Клавдий, преди неговият покварен и своенравен племенник — Нерон — да бъде провъзгласен за император. След това съсипващо управление дойдоха дори още по-лоши времена. В Рим избухна  гражданска война, след като няколко амбициозни, но некадърни политици се опитаха да свалят императора. Галба, Ото, Вителий — всички се бореха за власт и всеки от тях беше убит от своя приемник. Теофил не стана свидетел на най-кървавото събитие във Вечния град, понеже по това време беше изпратен да потушава германските бунтове и да се бие срещу Сивилис и обединените племена, включително и с народа на Атретис и с Готите.

Когато Веспасиан взе властта, Теофил наистина почувства, че има достоен военен командир. Рим имаше нужда от стабилност. По време на десетте години на Веспасиановата власт той служи в Преторианските части, в Александрия, командва също и войските в Ефес.

Бог го беше призовал да бъде войн и той му служи вярно, без да подценява останалите си задължения. Не веднъж се беше изправял пред избора между Бога и Императора и знаеше, че това често е било въпрос на божествена намеса.

Сега Господ му беше поставил друга мисия: да отведе Атретис обратно в Германия. По време на първата си среща с Йоан, апостолът му каза съвсем малко, но той вече беше убеден в призванието си. Въпреки че знаеше какво може да го очаква в Германия сред готите, той беше уверен, че следва божия глас. “Защитавай този човек и го придружи до дома му”. Бог имаше план за Атретис и той беше част от този план, независимо дали му харесваше или не.

Армията беше неговият живот, но сега Бог го насочваше по друг път. Изборът му беше прост: да се покори или не, собствената му воля или божията. Той се усмихна тъжно. Бог отдавна управляваше живота му и през всичките години в армията го подготвяше за този момент. Там се беше научил да се подчинява на властта, да се самодисциплинира и да преминава през трудности, да бъде верен на тези над него, да побеждава страха при среща със смъртта.

Свали старото и облечи новото.

Не беше лесно. Обичаше живота си в армията — дисциплината, рутината, уважението. Беше вложил двадесет и пет години от живота си в тази кариера и това, което носеше, доказваше постиженията му.

Свали старото. Облечи новото.

Той остави лъскавия шлем на мраморната скамейка. Отмахна червеното наметало, сгъна го внимателно и го остави на земята. Откачи военните си нашивки и за момент ги стисна в ръка. След това ги захвърли на червеното легло и напусна криптопортика.

—    Твоята воля да бъде, Отче — каза той.

Обърна се и закрачи по тесния коридор към хипогеума, където чакаха Ризпа и Атретис.


Подтискащата атмосфера на хипогеума все повече смущаваше Атретис. Той съзнаваше, че хората около него възприемаха това място като убежище, където можеха необезпокоявано да се покланят на техния бог и да си говорят за него, но за него то не беше нищо повече от подземна гробница и преддверие на Хадес.

Смъртта вече не просто се приближаваше. Тя беше навсякъде около него.

Когато Руфий донесе храна и я остави пред него, той не можеше да вкуси и хапка, независимо колко апетитно изглеждаше тя. Руфий просто я беше оставил върху един саркофаг. Цивилизованите хора погребват мъртвите си! Проклетите римляни си ги увиваха като подаръци и ги натикваха в ниши или каменни заграждения и ги оставяха за поколенията. Дори и онези, които бяха достатъчно богати, за да си позволят кубикула, си лежаха тука заедно с мъртвите си роднини и приятели. А наричаха германците варвари! Дори по-отвратителен му се струваше обичаят на тези хора, включително и на Ризпа, да се хранят с хляб и вино и да ги възприемат като тялото и кръвта на техния Христос.

—    Трябва да се измъкна оттука — каза той на Ризпа.

—    Теофил каза, че все още не е безопасно.

—    Игрите започнаха преди два дни!

—    Домициан е разпратил войници да те търсят навсякъде. Някои от тях дойдоха и в имението. Знаеш, че Домициан не иска нищо повече от това да те покаже на. . .

Той рязко се изправи и всичко пред него силно се замъгли. Олюля се.

—    Атретис — извика разтревожена тя и веднага стана да увие ръка около кръста му и да му помогне.

Той я бутна настрани.

—    Мога и сам да стоя на краката си — наведе се внимателно и вдигна постелката си заедно с малкия вързоп лични вещи, включително златото, и тръгна с нестабилна походка към изхода, като очакваше тя да го последва.

—    Този коридор ще те отведе по-навътре в катакомбите — каза спокойно тя и вдигна Халев на краката си. — Ето този ще ни изведе в криптопортика.

—    Не искам да ходя в криптопортика! Искам да се измъкна оттука — тя се изгуби в един тесен проход. — Ризпа! — гласът му отекна в кубикулата и това опъна нервите му още повече. Той изруга грубо на германски.

Ако Ризпа беше тръгнала натам, за да стигне до криптопортика, то логично би било той да тръгне в точно противоположна посока, за да излезе от хипогеума. Навлезе в дълбокия коридор с локули от двете страни. Опитваше се да не се допира до стените, като имаше предвид какво загнива там вътре.

Коридорът продължаваше напред известно време и после зави. Разделяше се на три отделни коридора. Той пое по левия. В дъното имаше стъпала, които водеха надолу, а не нагоре. Тогава разбра, че не това е пътят, който му трябваше. Изруга силно и гласът му отекна някак зловещо. Това място го караше да настръхва.

Върна се до разклонението на коридора и пое по десния този път. Не след дълго, пътят отново се разтрояваше. Почти нямаше фенери да горят и тъмнината беше по-осезаема, а въздухът по-студен. Започна да чува биенето на сърцето си. По цялото му тяло изби студена пот. Беше изгубен в лабиринта на катакомбите, хванат в капан сред мъртъвци. Опита се да не изпада в паника и да се върне отново по стъпките си, но не можеше да си спомни по коя пътека беше минал.

Тишината го обгърна безмилостно. Чуваше единствено собственото си напрегнато дишане и ударите на сърцето си, които болезнено туптяха в главата му. можеше да усети как мъртвите го гледат с очи и да надуши миризмата на разлагащите се тела. Той изстена и се огледа ужасен наоколо.

—    Атретис — дойде до него нисък и плътен глас.

Той се извърна и зае отбранителна позиция, готов да се бие с каквото и да се изпречеше пред него. В дъното на коридора стоеше един мъж.

—    Оттук — каза той и въпреки че лицето му не се виждаше и гласът му беше изкривен във влажното и дълго помещение, Атретис беше уверен, че това е Теофил. За пръв път, откакто беше срещнал римлянина, той се радваше да го види.

Теофил го заведе в криптопортика, където чакаше Ризпа.

—    Ти го откри — с облекчение въздъхна тя и стана. — Съжалявам Атретис. Мислех, че вървиш след мене.

Без да промълви и дума, Атретис остави нещата си и отиде до фонтана. Той наплиска  лицето си няколко пъти. Отърси ръцете си, изправи се и бавно изпусна дъх.

—    Предпочитам да пробвам шанса си на арената, отколкото да стоя на това място.

—    Вчера отряд войници идваха тука — отвърна Теофил. — Все още патрулират из околността. Ако искаш да им се предадеш, давай.

Разгневен от непринудения му тон, Атретис прие предизвикателството.

—    Покажи ми откъде да изляза.

—    Върни се ей там и следвай коридорите отдясно. Когато стигнеш до стълбите...

Атретис измърмори някакво проклятие и плесна с ръка по водата.

—    Колко още ще трябва да стоя на това място?

Теофил можеше да разбере объркването му. Самият той също имаше подобни усещания. Дните на бездействие не допадаха и на него. Едно нещо беше да посетиш катакомбите, за да се молиш и покланяш с останалите вярващи, а съвсем друго — да живееш в тях.

—    Зависи от това какво ще реши Домициан.

—    Ти го познаваш по-добре от мене. Какво може да предприеме?

—    Бих казал, че ще е по-добре да поостанем тук.

Атретис отново прокле и седна на ръба на фонтана. Потърка главата си. Още имаше подутина на мястото, където Теофил го удари с дръжката на меча си. Той се обърна и погледна към римлянина. Теофил леко повдигна вежди.

Халев допълзя до Атретис и хвана един от ремъците около глезена му. Той се наведе и хвана ръцете на сина си. Момчето изпищя щастливо и направи усилие да се надигне, докато накрая, с помощта на баща си, се изправи на крака.

—    Скоро ще проходи — каза Ризпа.

—    Знам — мрачно отвърна той. — В някаква гробница.

Той го вдигна и го сложи да седне на коленете си. Вгледа се в него. Имаше очите и косата на Юлия. Халев плесна с ръце и изгука.

Ризпа се засмя.

—    Опитва се да ти каже нещо.

Как можеше да се смее на такова място? Как можеше да стои спокойна и да говори с Теофил и с другите, сякаш бяха в някакво имение или в зала за пиршества, а не в подземна гробница? Това, което беше наоколо, не означаваше за нея толкова, колкото означаваше за сина му.  Ризпа нямаше какво да променя у себе си, но що се отнасяше до детето, той искаше синът му да проходи върху свежата трева, а не по коридори от пръст, заобиколен от мъртъвци.

Ризпа видя угрижения поглед в очите на Атретис и се приближи да седне на ръба на фонтана до него.

—    Няма да сме вечно тука, Атретис.

Вечно. Като смъртта. Никога не беше позволявал страхът от смъртта да го завладее. Това щеше да го пречупи, да отклони вниманието му и да даде на противника му по-големи шансове. А сега не можеше да мисли за нищо друго. И то защото бяха точно тука, на това отвратително място!

Той бутна Халев в ръцете й и стана.

—    Достатъчно стояхме тука — Халев се разплака и плачът му отекна в целия криптопортик.

—    А къде другаде можем да отидем, за да сме в безопасност? — Ризпа притисна детето до себе си и го помилва по гръбчето. Целуна го и му прошепна нещо успокоително.

Като я гледаше как излива цялата си нежност върху сина му, той се разгневи.

—    Всяко друго място би било по-добро от това!

—    Дори тъмницата ли? — обади се Теофил, за да пренасочи гнева му в друга посока. Атретис гореше от желание за битка, но Ризпа не се поддаваше на предизвикателствата му. — Или вероятно ще се чувстваш като у дома си в клетка метър и половина на два и половина? — той си спечели един пронизващ поглед, но нищо повече.

Когато Халев се успокои, Ризпа го остави  върху плочките с изрисувани делфини. Привлечен от цветовете и формите на плочките той отново се развесели и запълзя по пода, докато стигна до едно по-силно осветено място. Поизправи се и се опита да хване с ръка снопа светлина, който се спускаше от един малък отвор в изрисувания купол.

Атретис го погледна с празен поглед.

—    Трябваше да е горе при живите, а не тука сред мъртъвци.

—    Ще бъде, Атретис — отвърна Теофил.

—    Изведи Ризпа и сина ми от този дом на Хадес. Да не би и те също да са затворници?

—    Ще останем с тебе, където ни е мястото — без никакво колебание отвърна Ризпа.

—    Никой от вас не е затворник — каза Теофил, след като забеляза, че Атретис не обърна внимание на думите й. — А що се отнася до преместване другаде, попитай Алфина, когато дойде довечера.

Атретис огледа просторното помещение, изпълнено с арки и фрески.

—    Тук е по-добре от мястото, където бях преди. Ще остана.

Теофил се засмя.

—    Алфина ти предложи това място още първия ден, когато дойде.

—    Предложи го на Ризпа и детето.

—    Поканата включваше и тебе. Тя ще се зарадва много, че си решил да останеш тука — смаяният поглед на Атретис му достави удоволствие и той се изтегна на мраморната пейка, сложи ръце зад тила си и кръстоса удобно глезени. — На мен също ми допада това място.

Атретис присви очи.

—    Какво ти е толкова забавно?

—    Начинът, по който работи Бог — той се засмя и затвори очи. Господ беше поставил този инат и твърдоглав гладиатор точно сред светилището си.


Руфий и Алфина дойдоха при тях същата вечер с още двама прислужника, които носеха подноси с храна и мехове с вино. Алфина наистина се зарадва, че те ще останат в криптопортика:

—    Тук е много по-приятно. И въздухът е свеж.

Руфий се засмя, когато Атретис се пресегна и си взе една ябълка от подноса.

—    Радвам се, че апетитът ти се е възвърнал. Бяхме започнали да се тревожим.

—    Ако войниците дойдат да претърсват имението, някой от слугите веднага ще дойде да ви предупреди — каза Алфина.

—    Извикаха част от войниците обратно. В града е избухнал пожар — каза Руфий, докато един от слугите наливаше вино. Теофил взе две чаши и подаде едната на Атретис. — Започнал е в един от бедните квартали южно от Тибър и се опасявам, че се разпространява  доста бързо.

—    Да, пушекът се вижда и оттук — тъжно добави Алфина. — Напомня ми за големия пожар по времето на Нерон.

—    Тит е изпратил легионери да помагат за потушаването, но май положението излиза извън контрол. Много от постройките са твърде стари и са се срутили напълно. Загиналите вече са стотици, а още повече хора са останали без никакъв подслон.

Думите на Руфий много допаднаха на Атретис. Рим гореше! Какво повече можеше да иска от смъртта на Калист и Домициан?

—    Ще последват епидемии — обади се Теофил. — Виждал съм го и преди.

Ризпа забеляза как Атретис се наслаждава на вестите.

—    Не се радвай толкова, Атретис. Невинни хора губят домовете си и живота си.

—    Невинни ли? — с присмех попита той. Всички погледнаха към него. — А бяха ли невинни, когато седяха по пейките на арената и викаха за кръв. Моята кръв или на някой друг, все едно. Нека горят. Нека да изгори целият отвратителен град! — той се изсмя и вдигна чашата си като за тост. Не го беше грижа дали обижда или наранява някого от присъстващите. В края на краищата и те бяха римляни. — Бих се наслаждавал на гледката.

—    Тогава с какво си по-различен? — попита тя ужасена от липсата на всякаква милост у него.

Погледът му пламна.

—    Аз съм различен.

—    Ти си страдал. Не можеш ли да съчувстваш на тези, които страдат сега?

—    А трябва ли? Те получават заслуженото си — той пресуши чашата си и огледа всички наоколо, чакайки само някой да го предизвика.

—    Евреите са съгласни с тебе, Атретис — каза Руфий. — Те смятат, че Бог е проклел Тит за онова, което е сторил с Ерусалим. Първо Везувий изригна и измряха хиляди. Сега този пожар. . .

—    Вашият Бог ми харесва все повече — отвърна Атретис и откъсна бута на сготвения фазан пред него.

Ризпа го гледаше натъжена и изпълнена с неверие.

Теофил разчупи неловката тишина.

—    Може би това ще ни даде възможността, от която се нуждаем, за да напуснем Латия.

Дойдоха още хора, повечето от тях бедни, които живееха извън стените на града. Някои от тях превозваха пътници от и за Рим, други работеха по пазарите. Някой започна да пее и всички заеха местата си и се приготвиха да чуят писмото на апостол Павел до римляните.

Въпреки поканите да се присъедини към тях, Атретис взе една кана с вино и една чаша и се отдалечи в другия край на помещението. Остана малко изненадан от факта, че събранието водеше не Теофил, а слугата, който сервираше виното. Той беше млад, нямаше закалката на войн и изглеждаше смирен мъж. Имаше спокоен, но в същото време мощен глас.

— Който и да си ти, човече, нямаш извинение, когато съдиш някого, защото съдейки друг човек, произнасяш присъда и над себе си, тъй като ти, който съдиш, вършиш същите неща. Знаем, че божията присъда над хората, които вършат такива дела, е справедлива. Но ти, човече, който съдиш хората, защото вършат тези неща, а в същото време ги вършиш и ти, нима мислиш, че ще избегнеш божия съд?

Докато слушаше тези думи, Атретис усети неописуем страх. Сякаш авторът им беше надникнал в собственото му сърце. Докато думите се нижеха, нещо изригна в ума му и сякаш целия го посипа с нажежени въглени.

—    Бог съди всички без пристрастно. . . Той чрез Исус Христос ще съди тайните мисли на хората. . .

Каната с вино беше празна, а Атретис жадуваше за още. Искаше да удави страха, който го прояждаше.

—    . . . гърлото им е отворен гроб. . .

Това писмо беше до римляните. Тогава защо го прониза така и го остави да кърви? Той притисна ушите си с длани, за да не чува гласа на мъжа, който четеше.

Теофил забеляза това и благодари на Бога.

“Той те чува, Отче. Посей словото си в сърцето му и нека то даде изобилен плод.”

Ризпа плачеше незабелязано до римлянина — не защото се надяваше Атретис да се покае, а от отчаяние за собствения си грях. Нима не беше осъдила Атретис, когато той започна да съди всички? Попита го с какво беше различен. А не беше ли и тя същата?

“О, Татко небесни, искам да съм като тебе, а ето каква съм всъщност. Прости ми. Моля те, прости ми. Очисти сърцето ми и ме направи твой инструмент на любов и мир”


Когато всички си тръгнаха и нощта падна, Атретис легна неспокоен на сламеника си. Думите, които беше чул, все още го глождеха. Много мъже се бяха опитвали да го убият с мечове и копия. Беше оковаван, бит, жигосван, заплашван с кастрация и при всичко това не беше изпитвал толкова страх, колкото при четенето на това писмо, написано от човек, когото дори не познаваше.

Защо? Каква сила имаше този свитък да измъчва така ума му с тежестта на това, което го очакваше? Смърт. Защо трябваше да се страхува сега, когато никога преди не се беше страхувал? Всички умират.

—    . . . да се погребете с него чрез кръщението в смъртта. . .

Целта му винаги е била да оцелее. Сега едно ехо отекваше постоянно:

Живей! Възкръсни и живей!

Да възкръсне от какво?

Когато най-накрая заспа, при него се върна старият кошмар, сънят, който го измъчваше в пещерите на хълмовете край Ефес.

Върви през тъмнина, а тя е толкова тежка и осезаема, че я чувства как се притиска в тялото му. Вижда единствено ръцете си. Върви дълго, без да усеща каквото и да било, сякаш търси нещо вечно. Тогава вижда Артемидона. Красотата му го привлича, но когато се приближава, забелязва, че гравюрите са живи, гърчат се и се простират по мраморното здание. Каменни лица са се втренчили в него и наблюдават как влиза във вътрешния двор. Стига до средата и вижда една гротескна богиня. Тогава стените около нея започват да се рушат. Той хуква да бяга и огромните каменни блокове едва не го смазват. Храмът около него се руши и потъва в огън и прах. Усеща жегата и чува писъците на онези, които са вътре. Той също иска да вика, но не му стига въздух, докато бяга сред огромните колони. Когато храмът се срутва, цялата земя се разтърсва и той пада на земята.

Отново е тъмнина. Нито светлина, нито цвят, нито звук. Той се изправя и се спъва. Сърцето му започва да бие все по-бързо и по-бързо, докато той търси нещо, което не може точно да назове.

Пред него изниква скулптор, който работи над каменна фигура на човек. Атретис се приближава и вижда, че камъкът придобива форми. Това е негова статуя. Същата като онези, които продават край арената. Той чува рева на тълпата като рев на гладен звяр, но не може да помръдне.

Скулпторът надига чука.

—    Не — изревава Атретис, като знае какво ще последва. — Не! Иска да се втурне към него и да го спре, но някаква сила го задържа на място. Скулпторът стоварва чука с все сила и каменната фигура се пръска на хиляди парченца.

Атретис пада на земята. Стои там дълго, потънал в тъмнина, а когато накрая се изправя, не може да движи краката си. Усеща студен натиск около себе си и сякаш потъва някъде.

Намира се в родните гори. Стои в едно тресавище. Около него има много хора, но никой не прави нищо, за да му помогне. Вижда баща си, жена си, приятели — всички отдавна умрели — да го гледат с празни погледи.

—    Помогнете ми — вика той и усеща как някаква тежест дърпа краката му надолу. Напорът на блатото притиска дробовете му. — Помогнете ми!

И тогава пред него се появява един мъж.

— Хвани ръката ми, Атретис.

Атретис не може да види добре лицето му. Облечен е в бяла роба и е различен от всички останали.

—    Не мога да те стигна.

—    Хвани ръката ми и аз ще те измъкна от ямата.

Сега той е близо. Толкова близо, че Атретис усеща топлия му дъх, докато протяга ръцете си към него.

Дланите му кървят...

Атретис се събуди стреснат. Дишаше бързо. Някой го докосна и той извика и се изправи.

—    Ш-ш-ш. Всичко е наред, Атретис — каза Ризпа с притихнал глас. — Сънуваше кошмар.

Сърцето му препускаше лудо. Цялото му тяло беше плувнало в пот. Той разтърси глава сякаш да се освободи от хватката на съня.

Ризпа свали одеялото от раменете си и го наметна върху него.

—    Нещо за арената ли сънуваше?

—    Не — той усети тишината в криптопортика. Едно малко огънче мъждукаше в маслена лампа някъде в помещението. Теофил го нямаше на постелката си. Той си спомни, че римлянинът тръгна заедно с Алфина и Руфий веднага след събирането им.

Ризпа забеляза погледа му.

—    Теофил още не се е върнал. Искаше сам да се увери в това, което става в града. Каза ми, че ще е тук на зазоряване.

—    Искам да се измъкна от това място.

—    Аз също — отвърна му тя.

—    Ти не разбираш. Аз наистина трябва да изляза оттука.

Тя отмахна назад косата от лицето му.

—    Всичко ще бъде наред — тя го погали по гърба. — Опитай се да мислиш за нещо друго. Имаш нужда от сън.

Говореше му като на дете. Докосваше го като дете. Когато ръцете му се увиха около кръста й, тя ахна.

—    Какво правиш?

—    Искаш да ме утешиш, нали? Тогава ме утеши като жена — той я хвана за брадичката и я целуна ядосано, като я притискаше въпреки протестите й.

Когато накрая я пусна, тя се разплака.

—    Каква съм аз за тебе, Атретис? Някаква римлянка от крещящата тълпа ли? Не съм била там! Кълна ти се пред Бога, че никога не съм била там! — гласът й се сподави. Тя обърна глава и продължи да плаче.

Той се засрами и се отдръпна. Ризпа го блъсна, изправи се и понечи да тръгне, но той я хвана за ръката. Погледна лицето й на мъждукащата светлина и се прокле за това, че се прояви като грубиян и глупак.

—    Почакай — тихо каза той.

—    Пусни ме — тя се тресеше силно.

—    Не, чакай — той докосна косата й, но тя се дръпна назад. Отново се опита да се измъкне, но когато не успя, извърна лицето си и заплака още по-силно. Плачът й разкъсваше сърцето му. — Недей. . .

—    Аз те обичам. Бог да ми е на помощ, обичам те. А ти ми причиняваш това!

Изненадващите й думи му подействаха успокоително и в същото време го накараха да съжалява още повече. Той коленичи зад нея и я придърпа в прегръдките си. Усети, че тялото й е напрегнато.

— Няма да те нараня. Кълна се в меча си — той отпусна ръце на рамената й. — Позволи ми да те прегърна — тялото й се тресеше и тя не спираше да плаче. Почти не издаваше звук, което беше още по-лошо. Нямаше му доверие. А и защо трябваше да му има?

Аз съм различен.

С какво беше различен, след като изля гнева си върху нея? И защо? Защото го докосна с нежността, с която докосва сина му, а не със страстта, за която той жадуваше?

—    Когато се отнесе с мене като с дете, сякаш побеснях — каза той, като се опита да намери начин да изтрие непоправимото. Затвори очи и ги стисна. — Изобщо не мислех какво правя.

—    Ти винаги си бесен. И никога не мислиш. Пусни ме — каза тя през сълзи.

—    Не и докато не те накарам да разбереш. . .

—    Да разбера какво? Че за тебе съм нищо? Че гледаш на мене не по-различно, отколкото на жените в лудуса? — тя отново се опита да се освободи.

—    Ти започваш да означаваш твърде много за мене — дрезгаво отвърна той и усети как тя застина в ръцете му. — Обичал съм три жени през живота си. Майка ми, жена ми Аниа и Юлия Валериан. И трите сега са мъртви. Жена ми умря при раждането и взе със себе си и детето ни. Майка ми беше убита от римляните, а Юлия Валериан. . . — той затвори очи. — Нямам намерение да изпитвам същата болка отново — той я пусна.

Тя се обърна и го погледна. Очите й бяха пълни със сълзи и издаваха дълбоките й чувства.

—    И затова затваряш сърцето си за всичко добро.

—    Никога няма да мога да обичам по този начин.

Тя не му каза за загубите, които сама беше понесла. Семейство, съпруг, дете. Каква полза от това?

—    Ти би предпочел да ти се отдам като уличница, нали? Предпочиташ боклука пред златото.

—    Не съм казал това.

—    Няма нужда да го казваш. Показваш го всеки път, когато ме погледнеш, всеки път, когато ме докоснеш! — по лицето й се изписаха гняв и мъка. — Ти ме виниш за нейните действия и си отмъщаваш за тях.

—    Трябваше да се сетя, че няма начин да ме разбереш. Как може една жена да разбере един мъж?

—    Разбирам, че не можеш да си позволиш да обичаш собствения си син, защото може да умре или да го отведат в робство, или да порасне и да те разочарова като майка си. Как може един мъж да е толкова глупав?

Лицето му трепна и той присви очи.

—    Внимавай!

—    За какво? Да не се разгневиш ли? Вече съм виждала най-лошото. Много си смел с меч и копие в ръка, Атретис. Нямаш равен в двубой. Но в нещата от живота, които наистина имат значение, си един страхливец!

Тя бързо стана и се върна в другия край на стаята. Просна се на сламеника близо до кошницата на Халев, сви се настрани и се покри през глава с покривалото си.

Атретис се отпусна назад върху постелята си, но не можа да заспи, слушаше тихото й хлипане.


Когато Теофил се върна, Атретис лежеше в полумрака и гледаше втренчено. Римлянинът прекоси тихо стаята и застана над Ризпа. Халев се беше събудил и тя вече го беше нахранила. След това го бе оставила до себе си. Теофил се наведе и намести одеялото, за да я завие.

Атретис се изправи бавно. Някакво неприятно усещане мина през него, докато гледаше този внимателен жест. Теофил обърна поглед към него и се изправи. Не беше изненадан от това, че Атретис е буден. Той веднага се усмихна и тръгна към него, но щом видя  изражението му, усмивката му тутакси се стопи.

—    Какво има?

—    Кога мога да се измъкна от тука?

—    Днес тръгваме — каза Теофил с приглушен глас. — Градът е в хаос. Войската е събрана, за да се бори с огъня и да потуши паниката и страха. Ще бъде лесно да се слеем с тълпата и да напуснем веднага града.

Атретис забрави за гнева си.

—    Ами откъде ще намерим коне?

—    Ще купим когато  сме на север. Там са по-евтини. Между другото, ако бързаме ще стигнем по–бързо, но ще привлечем вниманието на патрулите по пътя.

—    Ще имаме нужда и от храна и вода.

—    Руфий вече се е погрижил за това. Ще вземем достатъчно провизии за една седмица и ще се придържаме към главните пътища, където е по-малко вероятно войниците на Домициан да те потърсят.

—    А самият Домициан?

—    За сега гневът му е утихнал.

Нещо в тона му подсказа на Атретис, че не всичко беше наред.

—    Какво си разбрал, а не искаш да ми кажеш, римлянино?

Теофил го погледна натъжено.

—    Пугна е мъртъв.

—    Мъртъв? Как?

—    Изпратили са го на арената с обвинението, че е приютил враг на императора в страноприемницата си.

Атретис изруга под носа си и се отдалечи. Потърка с ръка врата си.

—    Е, Пугна получи каквото искаше — възможността за повече славни дни.

—    Страхувам се, че не е точно така.

Атретис се обърна и го погледна.

—    Домициан го хвърли на глутница диви кучета.

—    Кучета? — каза Атретис в недоумение. Нямаше по-срамно нещо от това, човек да стане храна на диви животни. Това беше унизителна смърт. Той погледна Теофил и сбърчи челото си. — Има и друго, нали?

—    Домициан е наредил да разпитат ланиста на лудуса.

—    Бато — името заседна на гърлото му. Сърцето му се сви.

—    Домициан го е хвърлил в затвора и го е измъчвал, но тъй като това не било достатъчно, за да изкопчи необходимата му информация, го е пуснал срещу друг африканец на арената. Бато ранил противника си и когато тълпата насочила палците си надолу в знак на polluce verso, приятелят ти е обърнал острието към себе си.

Някаква тежест надвисна над Атретис. Духът му посърна в мрачно отчаяние. Той изстена и се обърна. Не искаше римлянинът да вижда чувствата му. Още две съдби тежаха на съвестта му.

Теофил разбираше колко поразен остана Атретис.

—    Домициан ще отговаря за постъпките си — тихо каза той и сложи ръка на рамото му.

Атретис я бутна.

—    Ще отговаря? И пред кого? Пред брат си — императора? — просъска той, а в сините му очи проблеснаха гневни сълзи. — Или пък пред Рим, който предлага човешки жертви на олтарите си просто ей така, за забавление?

—    Пред Бога — отвърна Ризпа, която стоеше в другия край на помещението с Халев в ръце.

—    Моите извинения, Ризпа — каза Теофил, — не исках да те събудя.

—    Скоро ще се съмне — каза тя и погледна към отворите отгоре. — Ще приготвя Халев и себе си да тръгваме.

Теофил гледаше ту нея, ту Атретис. Усещаше  някакво напрежение между тях.

—    Какво гледаш?

Теофил му хвърли премерен поглед.

—    Събери това, което възнамеряваш да вземеш. До час трябва да тръгнем — каза той и се захвана със същото.


При изгрев слънце Теофил, Атретис и Ризпа с Халев, вързан за гърба й, се сляха с тълпата, излизаща от Рим. Небето бе потъмняло от пушек, а въздухът беше натежал от сажди и пепел. Те се движеха покрай пътя заедно с другите селяни, докато по-богатите граждани собственически бяха заели пътя с каретите си, забързани към имотите си в провинцията.

Ризпа намести Халев. Въпреки че сутринта го беше вдигнала с лекота, за да го сложи на гърба си, всеки километричен камък, който подминаваха, сякаш прибавяше килограми върху малкото му телце. Когато Халев започна да недоволства и да хленчи от продължителното неудобство, тя развърза шала си и го махна, за да го облекчи малко, но след още една миля, той съвсем се разплака, а тя се изтощи.

Теофил забеляза измъченото й изражение.

—    Ще си починем до онзи поток.

Атретис не каза нищо. Движеше се на същото разстояние от тях, както и сутринта. Когато той свали раницата от гърба си, Теофил го погледна. Каквото и да се беше случило предната нощ, все още обсебваше и нейния ум, и ума на Атретис. Те изобщо не се поглеждаха един другиго.

Ризпа въздъхна и остави Халев на земята. След това седна до него при потока. Детето изпищя весело и запълзя направо към водата.

—    О, Халев — каза тя изтощена и раздразнена. Копнееше да седне и да натопи уморените си крака в хладната вода, но знаеше, че Халев не би я оставил на мира.

—    Седни и си почини — каза Атретис. Ризпа се изправи, без да му обръща внимание. Той измърмори нещо на германски и грубо я бутна отново на земята, като сложи ръка на рамото й. — Казах, седни!

Атретис грабна Халев от тревата и закрачи надолу по течението. Детето висеше от ръката му като торба с месо.

Кръвта нахлу в главата й и тя се изправи раздразнена и разтревожена.

— Не го носи така, Атретис. Той не е чувал със зърно.

Теофил се насили да се усмихне, докато гледаше как крачетата на Халев се мятат.

—    Остави го. Халев няма да се нарани в ръцете на баща си.

Ризпа погледна гневно след Атретис. Едва сдържаше сълзите си.

—    Иска ми се да имах твоята увереност — тъжно каза тя. Прехапа устни и погледна встрани.

Теофил се облегна на раницата си.

—    Давай, поплачи за него, Ризпа. Това ще те успокои.

—    Не бих плакала за него. По-скоро за себе си — тя преглътна с болка. — Той е най-разочароващият, твърдоглав, дебелокож. . . — Ризпа се опита да превъзмогне бурните си емоции, седна и зарови глава в ръцете си, за да скрие лицето си от погледа на Теофил.

—    Какво стана снощи?

Ризпа се изчерви силно.

—    Нищо, което да ме изненада — тъжно отвърна тя.

Теофил продължаваше да се чуди. Имаше няколко предположения, но се надяваше да не са верни. Беше виждал как я гледа Атретис. Той се усмихна на себе си. Ако беше с няколко години по-млад, а тя — с няколко по-възрастна, Атретис нямаше да има такава свобода на действие спрямо нея.

—    Има трески за дялане, но му дай малко време — той получи горещ поглед, който го изненада и му даде да разбере какво е станало. Това го раздразни силно. — Да не би той. . .

—    Не — веднага отвърна тя и свърна притеснено поглед встрани. — Промени решението си.

“Това все пак е нещо” — помисли си той. Честта на един мъж можеше да бъде срината напълно след няколко години в лудуса, а Атретис е прекарал там повече от десет.

—    Той е бил оковаван във вериги, бит, налаган с камшик и трениран като животно — Теофил се почувства задължен да обясни поведението на варварина. — Не може да стане цивилизован гражданин за един ден.

—    Аз не съм му причинила нито едно от тези неща.

—    Да, но ти си по-голяма заплаха за него от всичко останало, с което се е сблъсквал до сега. Чувствата му са разгорещени.

—    Само че аз не съм ги разпалвала.

—    Близостта ти е достатъчна, за да го направи. Или не си го забелязала?

—    Единственото чувство, което Атретис притежава в огромни количества, е гняв! — каза тя и черните й очи проблеснаха.

—    Налагало му се е да го разпалва, за да оцелее.  Можеш ли да го обвиниш за това?

—    Мога да го виня за това, което ми причинява — отвърна тя наранена, че Теофил изобщо го защитава.

—    И колко ще се приближиш така към онова, което желаеш? — той забеляза, че въпросът му я накара да се почувства неудобно. Изглежда не бяха разпалени единствено чувствата на Атретис. — Не се ли криеш сега зад собствения си гняв, заради това, че той те е наранил? Обичай го по начина, по който би трябвало. Ако не можеш, как за бога ще разбере разликата между това, което той има и това, което ние можем да му предложим?

А какво предлагаше тя?

— Не е толкова лесно.

Той се усмихна нежно.

—    А кое изобщо е лесно?

—    Ти не разбираш — каза тя и погледна надолу към сключените си ръце. В гласа й се чувстваше слабост. А и как можеше да я разбере Теофил, след като тя самата не разбираше напълно себе си.

Той се засмя.

—    Обзалагам се, че и Атретис ти е казал същите неща снощи — Теофил отново се облегна назад. — Разочароваща, твърдоглава, дебелокожа. . . — повтори той нейните думи, докато се наместваше удобно на тревата. Прозя се широко и затвори очи. — Вие двамата май много си подхождате.

Ризпа се засегна и остана да седи смълчана. Докато Теофил дремеше на слънце, тя се замисли дълбоко и се помоли Бог да отмахне гневните й чувства и да обнови духа в нея.

—    Помогни ми да съсредоточа ума си върху тебе, Отче. Атретис е твърдоглав, безчувствен, глупав и невъзможен — прошепна тя, така че да не събуди Теофил.

Прощавайте, както и на вас е простено.

—    Господи, аз не съм заслужила подобно отношение. Имах намерение да го утеша, не да го съблазня, а той искаше да ме използва като уличница.

Прощавайте. . .

—    Отче, направи така, че повече да не го харесвам. Моля се да стопиш чувствата ми към него. Те ме объркват и смущават. Страшно трудно е да вървя по този път, без да се поддам на подтика на плътта ми. Не искам да ходя в Германия. Не можеш ли да промениш решението му? Може би едно малко селце в северна Италия? Германия е толкова далече, а и ако хората там са като него. . .

Милост искам, а не жертви.

Стихът от Писанията, който си припомни, не й говореше нищо на фона на бурните чувства в душата й, но знаеше, че каквото и да мисли или чувства, Бог я бе призовал да бъде покорна. Исус Христос беше казал “Прощавайте!” и тя щеше да прости, независимо как се чувстваше.

Като продължи да се моли, тя се изправи и тръгна по високия бряг на реката.

—    Не искам да му прощавам, Отче. Имам нужда от сърце като твоето, за да го направя, защото моето се свива, когато Атретис развихри гнева си — или аз моя. В такива моменти ми се иска да му зашлевя шамар и да му кресна с все сила. Ако бях мъж и имах силата му. . .

Възлюбени, бъдете дълготърпеливи.

Ризпа спря и наведе засрамено глава. Сърцето й трепна.

—    Ако е волята ти да му простя, Господи, моля те, промени сърцето ми, защото сега е помрачено. И този мрак е толкова гъст, че не мога да намеря изхода от ямата, в която Атретис снощи ме захвърли. Помогни ми да извърша волята ти. Покажи ми го от другата му страна.

Тя чу плача на Халев и тръгна отново по брега на реката. Видя двамата долу на брега през листата на храстите. Атретис седеше на песъчливия бряг с прострени встрани крака, а Халев бе отпред, обърнат с лице към него. Детето се държеше здраво за големите ръце на баща си и се опитваше да прави тромави крачки напред, но пухкавите му крачета не издържаха и той тупна на земята и започна да плаче. Атретис го вдигна, помилва го по вратлето и го целуна.

Това я трогна и гневът й веднага се стопи. Същият онзи варварин, който я нападна снощи, сега люлееше сина си с нежност, която свидетелстваше за любовта му по-силно от който и да е вик. Когато Халев отново се успокои, Атретис го остави на пясъка и нежно прокара ръката си по тъмната, пухкава коса на детето. Халев плесна радостно с ръчички.

Ризпа ги наблюдаваше през сълзи.

“Помолих те, Господи, и ти ми отговори.”

Тя се отърси от надигналите се в нея емоции и тръгна надолу към брега. Имаше лоши предчувствия за отношението на Атретис към нея, защото раната от снощното скарване беше все още отворена и това я караше да бъде особено внимателна. Няколко малки камъчета се изтърколиха под сандалите й. Атретис се сепна и се обърна назад. Изражението му се вкамени. Той й обърна отново гръб, без да й отделя повече внимание. Детето радостно изпищя и размаха ръчички:

—    Мама,. . . мама,. . . мама. . .

Тя седна на един камък и преметна шала си около раменете. Беше студено. Или пък тя се чувстваше така заради тежестта в душата си. Вгледа се как синът й се вкопчва в пръстите на Атретис и се опитва да се изправи отново. Той нададе още един писък, олюля се и залитна настрани. Атретис веднага прибра крака си и го подпря с него. Мъничките пръсти на Халев се впиха в мускулестото бедро на Атретис.

Смутена от физическата красота на Атретис, Ризпа сведе поглед към ръцете си. Тогава събра кураж и проговори, преди гордостта й да се е изпречила на пътя й:

—    Колкото и да се опитваш да предпазиш сърцето си, вече е твърде късно, нали, Атретис?

След последвалата студена тишина тя се замисли дали не е забила тръна още по-навътре. Защото нямаше предвид да го прави.

“О, Господи, дай ми необходимите думи. Не моите думи, които нараняват, а твоите, които лекуват.”

Тя стана и се приближи, но внимаваше да не бъде твърде близо, така че да може да реагира навреме, в случай че Атретис реши отново да се прояви като варварин. В никакъв случай не искаше да изтълкува погрешно това скъсяване на разстоянието.

 Атретис сякаш прочете мислите й и хвърли припрян поглед към нея.

—    Ако си дошла да го вземеш, вземай го.

—    Не можеш да направиш нещо спокойно, нали? — пиперливо отвърна тя и веднага млъкна. В душата й бушуваше борба. Искаше й се да го блъсне с все сила и да му се развика. А с какво пък право той й беше ядосан? Той беше този, който разруши и без това крехките им отношения с осъдителното си държание.

“Налагало му се е да разпалва гнева си, за да оцелее. . .”

Споменът за думите на Теофил я обезкуражи. Искаше да разбере Атретис, да го накара да види колко различен би могъл да бъде животът му с Господ. Но как можеше да достигне до сърцето на един мъж, който е бил оковаван във вериги, бит, използван и предаван? Можеше ли изобщо да достигне до него, когато той бе толкова настроен срещу любовта?

“О, Господи, помогни ми.”

—    Всички сме като деца, Атретис. Искаме да се изправим и да тръгнем да вървим съвсем сами. Точно както Халев и ние имаме нужда да се хванем за нещо в усилията си да се измъкнем от калта — тя обърна поглед към него. Слушаше ли я изобщо? Дали нещо от това, което му говореше, имаше значение за него? — Понякога се протягаме и се хващаме за погрешни неща и се строполяваме на земята.

Тя се засмя. След това затвори очи, наведе глава и въздъхна.

—    Някога и аз живеех без никаква надежда, също като теб. Дори в много отношения все още се чувствам така. Не мога да направя и една крачка без Господ да ме привдигне. Всеки път, когато се пусна и тръгна сама, се препъвам и падам по лице на земята. Точно както снощи.

Тя вдигна глава, отвори очи и откри, че той е вперил поглед в нея. Устата й пресъхна и сърцето й запулсира лудо. Какво толкова беше казала, че го накара да я гледа по този начин? Какво ли си мислеше сега? Уплашена от това, което може да последва, тя реши да продължи независимо от вторачения му поглед, да каже всичко, което таеше в сърцето си и да си тръгне, колкото е възможно по-скоро.

—    Съжалявам за болезнените си думи снощи — очите му се присвиха и Ризпа се усъмни, дали й вярва. — Наистина съжалявам — повтори тя. Думите й извираха направо от сърцето й. — Иска ми се да можех да ти обещая, че няма да се повтори, но не мога.

Хиляди извинения за това защо изрече тези думи нахлуха неволно в главата й, но тя обърна гръб на всички тях с една-единствена цел — да съедини отново моста между себе си и този студен и мълчалив мъж, седнал пред нея.

— Моля те, Атретис, не се вкопчвай в гнева. Той ще те довърши.

Отговор не последва и тя се обезкуражи още повече.

—    Това е всичко, което исках да знаеш — каза тя и понечи да си тръгне.

Тогава Атретис се изправи.

Тя затаи дъх от уплаха и отстъпи назад. Това беше инстинктивна реакция на самозащита и тя говореше по-ясно от всички изречени думи за това какво представляваше той за нея. Трябваше ли сега, след снощното си държание, да бъде изненадан или наранен от недоверието й?

Халев запълзя към реката. Атретис направи крачка напред, вдигна го и го хвана отново под мишница.

—    Не трябва да го държиш по този начин.

Той не обърна внимание на майчината й загриженост и премина направо на проблема между тях:

—    Повече няма нужда да се страхуваш от мене. Това, което направих снощи, няма да се повтори

—    Не съм си и помисляла обратното.

—    Не си ли? — сухо попита той, като забеляза пулсиращите артерии по врата й.

—    Стресна ме. Това е всичко.

Достатъчно бе да я погледне и отново я пожела. Когато чу стъпките й в началото, очакваше укор, обиди и подигравки и се приготви да посрещне всичко това със своите оръжия. Ако се беше развикала, може би чувството му за вина щеше да се поуталожи, но вместо това тя се извини. . . и събори всичките му оръжия. Той търсеше необходимите думи и