Наслаждавай Му се завинаги

Наслаждавай Му се завинаги

Уестминстърското събрание, състояло се в Единбург на втори юли, 1648 година, е одобрило Подробният катехизис, чийто първи въпрос е: „Какво е най-главното и най-висшето предназначение на човека?” В отговор там е написано: „Най-главното и най-висшето предназначение на човека е да прослави Бога и пълноценно да Му се наслаждава завинаги”.

В предишната книга[1] разгледахме Божията слава като края на всичко. В настоящата ще се постараем да се запознаем с това как Бог се наслаждава в Своето творение и как човекът се наслаждава в Него.

Това, което ни остава, е да започнем тази тема. Всеки един от нас може да я продължи само индивидуално.

С предаването на тази книга за печат нашата молитва е да бъдем ефективни като още един от многото гласове в този критичен момент, които призовават невястата на Христос към простотата, която е в Него.

 

                                   Kимел, Индиана

мaрт, 1990 година

   

След шестото отпечатване на книгата на английски език и преводите й на други езици оставаме смирени и удивени от начина, по който Святият Дух благоволи да я използва по целия свят.

 

Maлкълм Уебър, Ph.D.

Гошен, Индиана

януари, 2003 година

 

О, Исус, най-прекрасен Цар,

неустоим си Ти,

и неизказан в сладостта Си,

в Теб радост все струи!

Щом Ти дойде в сърцето ми,

истината заблестя,

и мит са земни суети,

щом в Теб е любовта.

O, Исус, светлина за нас!

Фонтан с живот и огън!

Далеч от радостта във тоз свят,

от нашите стремежи, –

О, нека всички разберат,

Ти кой Си, с възхищение,

и в търсене на Теб, горят

със повече копнение.

О, нека благославят Те

С любов устните ни

и образът прекрасен Твой

да грее в дните ни.

(Бернар от Клерво)



[1] Става дума за „От вечността за вечността” от същия автор, все още неиздадена на български език. Книгата е относно суверенността на Бога – бел. пр.

ГЛАВА ПЪРВА - Божието вечно намерение е общение

И ГОСПОД Бог каза: Не е добро, човекът да остане сам; ще му създам подходящ помощник. (Битие 2:18, на еврейски език)

В началото, след като Бог създаде човека, Той погледна към него и видя, че човекът се нуждаеше от „помощник”. Но не просто някакъв помощник, а „подходящ за него”. Бог създаде всички животни и ги доведе при Адам, но измежду тях не се намери подходящ другар за него. Затова Бог създаде жената - да бъде негов другар. Но Той не я създаде от земята, както направи с животните, а взе част от Адам и я сътвори от него.

Тъй като жената произлезе от мъжа, тя стана подходящ негов партньор. Беше от неговото естество: „кост от костите ми и плът от плътта ми”. Нищо по-малко от това не би задоволило мъжа. Партньорът на Адам трябваше да бъде като него - от неговата натура, от неговия образ; защото в противен случай никога нямаше да го удовлетвори. За да бъде взаимоотношението между мъжа и неговия другар трайно и удовлетворяващо, тя трябваше да бъде създадена от самия него.

В посланието на Павел към светиите в Ефес е показано общението между съпруга и съпругата като Божествено планиран вид взаимоотношение между Исус и Неговата невяста:

Защото никой никога не е намразил своето тяло, но го храни и се грижи за него, както и Христос за църквата; понеже сме части на Неговото тяло [от Неговата плът и от Неговите кости].  „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът".  Тая тайна е голяма; но аз говоря това за Христа и за църквата. (Eфесяни 5:29-32)

Несъмнено в Едемската градина Бог можеше да създаде човека като „самотен остров” - сам за себе си. Можеше да го сътвори така, че да не изпитва нужда от партньор. Това беше възможно за Бог, но то не беше Неговото намерение. По подобен начин Божият Син не се нуждае от човека, просто за да общува с някого или да се почувства пълноценен; Той избра да сътвори Своя човек, по Своя образ, от Себе Си[1], не само за да направи възможно общуването между човека и Себе Си, но и за да може тази духовна връзка да бъде наистина приятна, както за Бога, така и за човека.

Нека отново да подчертаем: причината, поради която Бог създаде човек по Своя образ и от Себе Си, беше, за да може да общува и да се свързва с него така, че да Му е приятно и да Му носи наслада.

Това е отразено по един красив начин във взаимоотношението между съпруг и съпруга. Един мъж се жени не само заради ползата за жената – за да има тя снабдител и защитник – но и за своя полза. Тя се състои в нещо повече от това някой да готви, чисти и да се грижи за него. До голяма степен причината, поради която той встъпва в брак, е собствената му нужда от партньор до себе си.

От единството между съпруга и съпругата се ражда нещо, което е много повече от взаимната изгода на брачното споразумение. Тук има нещо много по-дълбоко от формалността на съвместния живот на двама индивиди, с цел просто да си помагат един на друг. Има духовно единство и връзка, които се осъществяват между двамата: „и те ще бъдат една плът”. Между тях се появява едно неосезаемо взаимоотношение, което удовлетворява не само физическите, но също и емоционалните, и духовните им нужди от партньорство.

Под „партньорство” ние имаме предвид не само физическата близост и комуникация, но и нещо повече. Имаме предвид осъществяване на възможно най-дълбокото вътрешно общение – духовно единство и връзка, преживяване на истинска любов.

Съществуването на такова общение в семействата днес или неговата липса не променят факта, че то бе Божието главно намерение за установяването на брачното взаимоотношение. Всъщност това беше Неговата цел при създаването на жената в началото: да може Адам да стане „една плът” с нея.

Това дълбоко общение има предвид Павел в посланието си към Ефесяните, когато говори за взаимоотношението съпруг - съпруга; и именно в този контекст той пише: „Говоря това за Христа и църквата”, като по този начин показва, че взаимоотношението между мъжа и съпругата му е планираният модел или картина на взаимоотношението между Христос и Неговата църква. Същото е потвърдено в Първото послание на Павел към Коринтската църква:

... „ще бъдат, казва, двамата една плът”. Но, който се съединява с Господа, е един дух с Него. (1 Коринтяни 6:16-17)

И така виждаме, че когато Бог създаде мъжа, Той имаше една по-далечна цел от това да сътвори света и след това да остави някой да го управлява вместо Него. Ако това беше всичко, което искаше, Той можеше просто да направи същество, което нямаше да бъде подобно на Неговия образ, но достатъчно превъзходно спрямо творението, за да упражнява власт над него вместо Бог. Но това не беше Божието най-висше намерение. Той имаше една по-велика цел от самото управление и тя е разкрита във факта, че създаде човека по Своя собствен образ.

Точно както Ева трябваше да бъде създадена по образа на Адам – всъщност от Адам – за да стане възможно истинското общение между нея и Адам, така и човекът трябваше да бъде създаден по Божия образ – всъщност от дъха на Бога – за да се осъществи интимното любовно взаимоотношение между него и Бога. Божията цел при създаването на човека беше общение: общение с Него. Това беше в сърцето Му от самото начало.

Тази цел никога не се е променяла. Въпреки че Адам съгреши и въвлече себе си и своето потомство в състояние на отчуждение от Създателя, Бог милостиво снабди изкуплението за човека – за да отвори път за връщане на човека към Себе Си. Отново Неговото намерение не беше просто чистата изгода. Исус не умря на кръста, само за да опрости законно човешките грехове и да освободи човека от напълно заслужените му наказания, било то временните, или вечните. Нито пък умря единствено, за да покаже собствените Си качества – благодат, любов и милост. Разбира се, смъртта на Христос постигна всичко това; в действителност, ако беше постигнала дори само тези неща, то това би било дело с неизмерима значимост. Но невероятното е, че главното намерение на Бог в проливането кръвта на Своя Син беше да примири човека със Себе Си - да възстанови изгубеното общение. „Христос ... един път пострада за греховете ..., за да ни приведе при Бога.[2]

И така, виждаме, че сме изкупени за общение с Бога. Целта на нашето изкупление не беше просто да ни избави от вечния ад, а желанието на Бог да има общение и духовна връзка с човека. Това е същността на спасението, описана по множество различни начини в Новия Завет, където е казано, че:

            ние сме примирени с Бога;

            ние сега имаме мир с Бога;

            ние сме приети във Възлюбения;

            ние сме приети от Бога;

            ние трябва да пребъдваме в Него и Той в нас;

            ние сме съучастници на Божественото естество;

            ние сега сме живи към Бога;

            ние сме родени от Бог;

            ние сме деца на Бога;

            ние сме наследници на Бога;

            ние сме невястата на Христос;

            ние сега имаме достъп до Отец;

            ние сме приближени до Бога;

            Исус не се срамува да ни нарече братя;

            Исус сега ни нарича Свои приятели.

Тези силни изявления са и конкретни изявления, отразяващи конкретни истини.

Не трябва да ограничаваме нашето спасение до една обикновена теория за законно стоене пред Бог! Тези пасажи значат нещо повече от това. Свеждането на християнския живот до обикновени идеи за теоретична позиция би било проява на неверие и мистицизъм. Със сигурност ние имаме славно законно стоене пред Бог. Но горепосочените изявления от Новия Завет са не само законни истини – целта им е да бъдат преживяни от нас. Всъщност това е тяхното първостепенно значение. Исус сега ни нарича Свои приятели! Това не е някаква религиозна спекулация, нито богословска фраза, която трябва да бъде дискутирана и разисквана – това е опитност, която човек трябва да има!

Приятели на Бога

Aдам се наслаждаваше на истинско общение с Бога, преди грехът му да разруши това взаимоотношение. Той не правеше предположения, нито философстваше относно Бога; той ходеше с Бог при вечерния ветрец. Aдам познаваше Бог, говореше с Бог, наслаждаваше се на Бог – той Му отвърна с общение, на което всъщност Самият Бог се наслаждаваше.

Aдам не беше просто слуга, подчинен роб на Бог, а Божий приятел!

В началото, преди Бог да създаде жената за мъжа, Той създаде всички животни; но между тях не се намери „подходящ помощник за човека”. Животните могат да служат на хората, но не са способни да общуват с тях, нито да им отвръщат с любов. Възможната комуникация, в най-добрия случай, е само повърхностна и ограничена. Това ограничение е поради разликата в естествата им. Животните не бяха създадени от човека, а от пръстта[3] - не е възможно да има истинско единство, нито общение между тях и човек.

Обаче не е така с мъжа и неговата съпруга. Тъй като жената участва в природата на мъжа, приятното и взаимноудовлетворяващо взаимоотношение е постижимо. Създаването на жената запълни необходимостта не от слуга, а от интимен приятел.

Така е и между човека и неговия Бог; в този случай има участие в едно естество по три начина. Първо, човекът взе участие в Божествената природа, когато беше създаден по образа и приликата на Бог директно чрез Божия дъх.

На второ място, Бог взе участие в природата на човека, когато Вечният Син стана плът и обитаваше между нас; беше роден от жена и живя на земята; беше изкушаван във всичко, както сме и ние; страдаше в истински страдания; преживя истински глад, жажда и умора. Исус е истински човек и винаги ще си остане такъв: дух, душа (ум) и тяло.

И накрая, човекът отново получава Божията природа, когато Създателят, със Своята благодат, вдъхва още веднъж в ноздрите му собствения Си божествен живот при новорождението, като влага Своето неразрушимо семе на живот вътре в нас. В изпълнение на вечните цели на Бог ставаме „кост от костите Му и плът от плътта Му” – „един дух с Господа”. И така възможно е да има общение между Бог и човека и даже повече от общение - единство.

Чудото не е в това, че Бог от Своя страна може да говори на човека, както не е голямо нещо това, че човек може да говори с животните. Чудото е, че (за разлика от взаимоотношението на животните с човека) човекът не само може да разбере своя Бог, но и да откликне на Него по начин, който е истински угоден на Бога. Помислете колко прекрасно би било, ако така беше и между животните и хората. Но далеч по-изумителен е фактът, че взаимната комуникация между Бог и човека е възможна, като се има предвид необятната личност и величие на Бог. Запомнете, че това е възможно само поради общото в природата между Бога и човека.

И така виждаме, че Божието намерение със създаването на човека е да има истинско взаимоотношение и взаимно удовлетворяващо общение помежду им.

Първоначалното Божие намерение ще бъде изпълнено

Когато Адам съгреши, взаимоотношението беше разрушено. Но Христос отиде на кръста, за да направи път за връщане на човека към Бог; и така Той още веднъж отвори вратата за общение и интимно взаимоотношение. Това е същността на християнския живот – възстановяване на общението с нашия Творец – и нищо по-малко от това. Ние сме възстановени не просто в някаква законна позиция, но в едно живо динамично преживяване. Бог ни е уловил така, че и ние от своя страна да Го уловим. Той още веднъж избра да познае човека, за да може човекът още веднъж да познае Него.

Самият Господ обяви в Пророците, че една ще е главната цел на Новия Завет: „...те всички ще Ме познават, от най-малкия до най-големия между тях”.[4] За това пише и апостол Йоан:

Знаем още, че Божият Син е дошъл  ... да познаваме истинния Бог (1 Йоан 5:20)

Християнският живот е възвръщането на човека към общение с Бог – и нищо по-малко от това.

А това е вечен живот, да познаят Тебе, единия истинен Бог, и Исуса Христа, Когото си изпратил. (Йоан 17:3)

Ние сме призвани не просто да живеем завинаги в небето, но да ходим с Бога, да преживяваме Бога, да познаваме Бога, да говорим с Бога, да обичаме Бога, да се наслаждаваме на Бога, да откликнем с общение на Бога (колкото и невероятно да звучи това!), на което и самият Той да се наслаждава.



 [1] Битие 1:26; 2:7; 5:1; 9:6; 1 Коринтяни 11:7; Яков 3:9.

 [2] 1 Петър 3:18; 2 Коринтяни 5:18.
 [3] Битие 1:24; 2:19.

 [4] Еремия. 31:33-34; виж също 1 Йоан 2:20, 27; сравни с Псалм 68:18; Песен на песните 4:9-5:1; 7:6, 10; Псалм 147:11; 149:4a.

ГЛАВА ВТОРА - Вратата към общението е Христовият кръст

И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета. … Така Той изпъди Адама; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота. (Битие 3:8, 24)

Когато Адам съгреши, той се отчужди от Бог. Чрез своето непокорство спрямо Бог той изгуби не само Едемската градина, не само своя физически живот и земно благоуспяване, благословение и снабдяване. Изгуби нещо далеч по-голямо от всичко това. Той изгуби Бог.

Бог беше предупредил човека, че ако яде от плода на дървото за познаване на доброто и злото, ще умре в същия ден. И когато Адам и Ева се разбунтуваха и ядоха, те умряха – и цялата човешка раса умря с тях. Всички хора влязоха под проклятието на смъртта и физически, и духовно. От този момент нататък човешките тела започнаха да умират, запътвайки се безвъзвратно към крайно физическо унищожение и развала. Оттогава насам всички хора са буквално в състояние на смърт от момента на зачеването си. От деня, в който Адам съгреши, човешкото здраве започна да се влошава; човекът стана податлив на твърде разнообразни болести. От момента на греха Адам вече не можеше щастливо да украсява и поддържа градината, която му даваше необходимото снабдяване и трябваше да го получава чрез „потта на челото си”. От тогава човекът не можеше вече да живее в хармония с природата и като че ли целият сътворен от Бога ред беше безмилостно решен да унищожи неговата цивилизация и целия труд на ръцете му. От този момент той не можеше да живее в хармония дори със самия себе си. Скоро след това земята опита и вкуса на кръвта от убийството[1] - първият плод от огромните по мащаби насилие, мъчение, съперничество и войни, които бързо щяха да се разпрострат по целия свят. Тези последствия понесе Адам, когато съгреши. И все пак те не бяха всичко, което той загуби, нито бяха най-голямата му загуба. Човекът загуби нещо далеч по-велико от тези неща. Той загуби Бог.

Отидоха си дните на общение с Бог при вечерния ветрец, когато човекът и Неговият Творец се разхождаха и си говореха. Отиде си общението с неограничения Бог, на което ограниченият човек преди това се наслаждаваше. Сега Адам беше изхвърлен от градината, а херувими пазители и пламенен горящ меч му пречеха да се върне някога отново там.

Нещо повече, отказаният достъп на физическа близост до Бог не беше всичко, в което се състоеше разрухата на тяхното взаимоотношение. В деня, в който Адам яде от плода, умря вътрешно и духовно. Той умря спрямо Бога. Умря спрямо присъствието на Бог. Човекът побягна от него и се скри от това скъпоценно, красиво, сладко присъствие, което преди познаваше и на което прекрасно се наслаждаваше.

Трагедия на трагедиите! Отиде си завинаги това благословено общение. Кулминацията в Божия ред на сътворение – човекът в самия Божи образ - можеше да общува със Своя Създател по един прекрасен начин, който бе приятен не само за него, но и за Твореца. Сега скъпоценното общение го нямаше – то си отиде завинаги![2] И както осъществяването на първоначалното взаимоотношение беше взаимно, така сега и прекъсването на това взаимоотношение също стана взаимно. Незабавно човекът загуби способността си да общува с Бога. Развален и покварен от дълбините на своето същество, мъртъв спрямо Бог, отчужден от Бог, човекът вече не търсеше Бога. Всъщност той вече отказа да Го познава и се скри от Него, като пренебрежително Му заповяда: „Махни се от нас; защото не желаем да познаваме Твоите пътища”. Тъй като човекът вече не можеше да обича своя Творец, той стана „враг” и „мразещ” Бога.[3]

По необходимост и не без нежелание, Бог беше принуден да изведе човека от Своето присъствие. Имайки „твърде чисти очи, за да гледа злото” и по природа неспособен да одобрява беззаконието, Бог изгони човека от Себе Си. Взаимоотношението им беше разрушено.

От човешка страна святостта беше изместена от греха, покорството – от бунта и своеволието. Общението с Бог беше изместено от враждебност спрямо Него, любовта - от страха, мирът - от вината. Преди човекът беше свободен, а сега - поробен. Преди имаше живот, сега вече властваше смъртта.

От Божия страна приемането на човека беше изместено от отхвърляне, приятелството - от враждебност, благоволението - от гняв, одобрението - от осъждение. Преди имаше благословение, сега вече властваше проклятието на смъртта. Човекът повече нямаше достъп до Бог. Херувимите и огненият меч пазеха пътя до градината, докато тя все още беше на земята. И оттогава насам в Писанията Бог се явява с ангели пазители около Себе Си, които държат настрани от Него всичко, което не е свято. Когато пророк Исая видя Бог в Неговата слава, серафимите пазители охраняваха Неговия път около трона, като викаха: „Свят, Свят, Свят”.[4] И в скинията на Мойсей, и в храма на Соломон херувими от ковано злато пазеха трона от нашественици. Крилата на херувимите бяха над умилостивилището, където обитаваше Божието присъствие. Освен това, над самата завеса, която значително ограничаваше дори малкия бърз поглед, с който човек можеше да види Бог, „и то не без кръв”, бяха избродирани херувими – отново като безмълвни пазители на Присъствието на Святия – което показваше, че пътят към Святото присъствие „не е бил открит”.[5] Всичко това свидетелстваше за едно и също нещо: Бог е свят и несвятият човек НЕ СЕ ДОПУСКА до Неговото Присъствие!

Но, алелуя! Човешкият син беше изпратен в тази изключително жалка ситуация. Оставяйки трона на Бога за определено време, Той се роди на тази окаяна земя като човек, смири Себе Си и стана покорен до смърт, дори смърт на кръст. Целта Му беше напълно да разкъса бродираната с херувими завеса и да направи възможен пътя за възвръщането на Своя възлюбен човек към Себе Си.

За да можеше това да се случи, Бог трябваше да постигне две неща: законното наказание за човешките грехове трябваше да бъде платено и човешката вътрешна природа - да се промени. Чрез проливането на Своята скъпоценна кръв Исус плати безкрайно голяма цена, която далеч надхвърли цялото наказание за всичките грехове на човечеството. След това чрез новорождението, извършено чрез скъпоценния Святи Дух, човешката духовна природа претърпява промяна и се ражда живот там, където преди е имало само смърт, възстановява се и способността на човека да общува с Бог вътре в себе си - викът „Aввa, Отче” се ражда в сърцата ни. Нещо повече, чрез кръщението в Святия Дух самият Бог заживява не само „със” Своите изкупени деца, но всъщност „в” тях, като нашите измити от кръвта тела се превръщат в „храм на живия Бог”, Негово „обиталище ... чрез Духа”, и нашето призвание става „да бъдем изпълнени с цялата пълнота на Бог”.[6]

И тъй, братя , като имаме чрез кръвта на Исуса дръзновение да влезем в светилището, … Нека пристъпваме с искрено сърце в пълна вяра. (Евреи 10:19, 22)

Слава да бъде на Най-превъзвишения - Господ Исус! Чрез славното дело на кръста Той проправи път за завръщането на човека при Бога. Чрез пролятата кръв на Исус човекът има осигурен достъп през предишната завеса до присъствието на Бог. Исус направи възможно това, което беше невъзможно. Пътят към общението, духовното взаимодействие и дори истинското приятелство и интимност с Бога, бяха открити още веднъж за човека. Ние сме поканени да участваме и ни е заръчано да каним другите, за да участват в най-високата и възможно най-голяма привилегия: сватбата на Агнето и Неговата невяста.

Най-високата привилегия

Чуйте Христовата невяста: „Царят ме въвежда във вътрешните си стаи”.[7] Царят ни въведе – в Своето най-свято място, в Своите най-вътрешни стаи на общение, в най-дълбокото преживяване на Неговата интимна духовна връзка с нас. Това е, което Той ни предлага.

Исус ни призовава да Го познаваме, както една жена познава своя съпруг; призовава ни да Му се наслаждаваме, както една жена се наслаждава на своя съпруг. Чуйте отново Неговата невяста: „Аз съм на възлюбения си; и неговото желание е към мене ... Левицата му би била под главата ми, и десницата му би ме прегръщала ... Пожелах сянката му и седнах под нея, и плодът му бе сладък в устата ми.”[8]

А думите на нейния Господар, Младоженеца, са дори по-прекрасни: „Хубава си, любезна моя, ... Ти си все красива, любезна моя; и недостатък няма в тебе ... Пленила си сърцето ми, сестро моя, невясто, пленила си сърцето ми с един поглед от очите си ... Отвърни очите си от мене, защото те ме обладаха ... Колко си хубава и колко приятна, о възлюбена, в очарованията си!”[9] Както при човешкия брак, така духовната връзка и удоволствието един от друг и във взаимоотношението между Исус и Неговата невяста са взаимни.[10]

Тогава размислете върху тези думи на невястата: „Аз съм на възлюбения си и възлюбеният ми е мой.”[11] Разбрахте ли смисъла на това изявление? Ние не само сме поканени да познаваме Бог, да Го обичаме и да гледаме Неговото красиво лице завинаги. Призвани сме и да притежаваме Бог! Във всичко, което Той ни е дал, в големите вечни обещания, които е направил за нас, не пренебрегвай това върховно обещание, този уникален подарък, това съвършено наследство – Бог ни е дал Себе Си.

Съкровище, по-голямо от цялата Вселена, от видимия и невидимия свят: Бог е дал Себе Си на нас!

И с каква мярка Бог е дал Себе Си на нас? Нека чуем и се удивим на думите на Йоан: „Той не му дава Духа с мярка”.[12] Бог ни е дал Себе Си без мяра! Всичко от Бог е в нас – във всеки един от нас! Всичко от Бог е достъпно за нас – за всеки един от нас! Всичко от Бог е наше!

Тогава нека се възхищаваме на думите на Павел, чиято молитва е: “...чрез вяра да се всели Христос във вашите сърца, тъй че ... да разберете заедно с всичките светии що е широчината и дължината, височината и дълбочината, и да познаете Христовата любов, която никое знание не може да обгърне, за да се изпълните в цялата Божия пълнота.“![13]

Скъпи братко или сестро, не се задоволявай само с това да гледаш и да се удивляваш. Старай се да го уловиш! Старай се да го преживееш! Всичко от Бога е наше! Всичко от Бога е твое!

Обещание на обещанията! Радост на радостите! Чудо на чудесата! Намерение на намеренията! Неописуема благодат! Несравнимо благоволение! Да Го познаваме; да Го обичаме; да Го притежаваме! Вечността няма да схване дълбочините на славата и чудото на намеренията на Бог, нито ще изчерпи хваленията Му.

Следователно това е Божието намерение и нашето призвание: най-пълното и най-интимното единство между нас и Неговия Син – за да Му се наслаждаваме завинаги.

Нека Му се наслаждаваме!

Завинаги!

В почивката Си ме вземи,

в тишината и мира Ти съм с Твоя глас,

затихнал в скута Ти съм,

толкова възлюбен, толкова близо съм аз.

Духът ми тайнствено от Теб се развълнува,

привличащ, мощен Бог!

Душата ми навеки не гладува,

защото Си мой Бог – Висок!

За мене, Господи, светът е малък,

защото аз видях лицето Ти,

където пред любовта Ти всичко е като залък,

там – в светилището ти.

И затова, сред всички на света,

нека в Теб е моята душа...

Да, Ти разчупи заклинания,

свободен съм сега.

Сега, във пристана на тоз покой,

почивам днес аз.

Глад, жажда, търсения безброй -

спират те завчас.

Там, Господи, във Тебе все

покой намирам аз

и като гледам в Туй Лице,

замлъква моят глас.

В мълчание пред раните Твои

сляп съм за света.

Тъй сладък си във дните мои,

във теб съм в пълнота.

(Герхард Терстеген)


 [1] Битие 4 глава.
 [2] Но с изключение на благодатното снабдяване на Бог, разбира се.
 [3] Ефесяни 2:3; 4:18; 2:1; Колосяни 1:21; Римляни 3:11б; Еремия 9:6б; Битие 3:8; Йов 21:14-15; Римляни 1:30; Колосяни 1:21.
 [4] Исая 6 глава.
 [5] Евреи  9:7-8.
 [6] 2 Коринтяни 6:16; 1 Коринтяни. 6:19; виж също Eфесяни. 2:22 и 3:17-19.
 [7] Песен на песните 1:4.
 [8] Песен на песните 7:10; 8:3; 2:3.
 [9] Песен на песните 6:4; 4:7, 9; 6:5; 7:6.
 [10] Както апостол Йоан писа: „имаме общение един с друг”. (1 Йоан 1:7).
 [11] Песен на песните 6:3.
 [12] Йоан 3:34.
 [13] Eфесяни 3:17-19.

ГЛАВА ТРЕТА - Разликата между знанието и преживяването – реалността на общението

Защото законът, като съдържа в себе си само сянка на бъдещите добрини, а не самата същност на нещата, ... никога не могат с тях[1]  да направят съвършени в чистота ония, които пристъпват да жертвуват. (Евреи 10:1)

Общението, което беше първоначалното Божие намерение при създаването и по-късно при изкуплението на човека, е истинско общение – действително преживяване на общение. Също както Адам ходеше и говореше с Бог при вечерния ветрец, така и тези, които са милостиво възстановени до състояние на мир с Бога, не бива да се задоволяват само с дискутиране и теоретизиране на християнския живот, а да не получават удовлетворение в нещо по-малко от преживяването на това, което Исус направи възможно чрез смъртта Си: истинска духовна връзка и общение с вечния Бог.

Общовалидна истина е, че нашето знание надхвърля преживяването ни. До известна степен в живота на всеки един от нас знанието за Бог – за силата, святостта Му, любовта и за Неговата личност – далеч надхвърлят това, което лично сме преживели от Него. Много уши са чули от Бога, но малко очи са Го видели.

Тази дистанция между знанието в ума и опитността в сърцето ни носи неудовлетворение – или поне Бог иска да е така. Позволявайки ни да хвърлим бърз поглед към Него с разбирането на умовете си, Бог възнамерява да ни подтикне към търсене на реалната опитност от разбраното – копнеж не просто да бъдем запознати с Бог, но да преживеем интимно общение с Него. Една от причините, поради които Бог се занимава с ума ни, давайки ни на първо място умствено разбиране, е да даде насока на това търсене. Когато приключи, то ще постигне Божията желана цел за нас - истинското преживяно знание за Него.

Бог желае несъответствието между интелектуалното ни знание за Него и преживяването в сърцето ни да ни разочарова; в смисъл да ни провокира към неудовлетворение от чисто теоретичното и академично християнство и да ни подбуди и стимулира да търсим едно действително християнство, което може да се преживее.

Понякога всички ние правим грешката да приемем знанието, умственото разбиране, без след това да се подчиним на Божествения импулс да търсим. Този пропуск не е толкова лош сам по себе си, доколкото оставя отворена врaтa да стигнем до това място на търсене в бъдещ момент. Лошото е, когато поради някаква причина напълно избягваме търсенето, като заместваме житейското преживяване с интелектуална теория. Тогава, когато представим на други хора теорията за конкретна духовна истина, а самите ние все още не сме я опитали на практика, влагаме в тях само това, което притежаваме, а именно - само теорията. Ако теорията е станала подходящ заместител на преживяването в живота ни, то това ще е всичко, което ще вложим в живота на другите – един заместител.[2] A такъв заместител е вреден и духовно изтощителен, когато се почувстваме удовлетворени с него, защото мамим себе си, че имаме истинско преживяване, а всичко, което всъщност имаме, е интелектуално разбиране на теорията за преживяването. Но тъй като вече погрешно сме повярвали, че притежаваме опитността, не намираме в сърцето си подтик, нито нужда да търсим реалността на тази опитност. Така, очаровани от собствените си религиозни идеи, ние се влюбваме във философските доктрини повече, отколкото в Бог, като прикриваме всичко с „истината”.

Знанието ни, което би трябвало да е полезно, като ни тласка към търсене на опитността, се обръща против нас и ни погубва, ограбвайки ни точно опитността – то ни ограбва от Бог!

Божието Слово ще ни доведе до Своя Автор

Исус умря, за да ни доведе до Бог и да ни възстанови в общение с Бог. Неговата смърт не беше богословско понятие, но факт, каквото беше и взаимоотношението Му с Отец, което Той възнамеряваше и ние да имаме чрез Своята смърт.

Нека не дръзваме да ограничим християнския живот до една обикновена теория за законова позиция. Мислим си, че „оставаме верни на Словото”, но ние НЕ оставаме верни на Словото, защото Божието Слово ни насочва към Бога, към реалността на християнското преживяване на Бог. Ние, които се хвалим със Словото, нека не опозоряваме Бог, като пренебрегваме Словото.[3]

Не, не твърдим, че нашата законна позиция пред Бога не е актуална, нито че е маловажна. Той ни е дал славна юридическа позиция пред Себе Си чрез праведността; но това не е всичко. Необходимо беше Бог да ни даде законно положение на стоене пред Себе Си, за да може да ни позволи реално да стоим пред Него.[4] Това е Неговото желание: не да се задоволяваме с дискусии и обсъждане на нашето юридически правилно стоене пред Бога, но усърдно да търсим само това, което наистина ще задоволи едно новородено сърце, това възнамеряваше Той цяла вечност - истинско любовно общение с Бог.

Трябва да освободим себе си от ограниченията на съвременната Западна култура. Наследила мирогледа на Сократ и Аристотел, тя прави образованието свой главен приоритет. Образованият човек бива почитан като добър човек; а неукият и невеж човек, съжаляват като глупак. Следователно само образованият човек може да бъде щастлив и удовлетворен. Знанието е върховната цел на Западното общество. Знанието, само по себе си, е станало цел. Разумът властва. Човешкият интелект е достатъчен. Научната дейност се приравнява със зрелостта.

Тази гледна точка, за нещастие, се е пренесла от света в църквата,[5] затова за нас е станало по-важно да разберем доктрините за Бог, отколкото да Го преживеем и да бъдем променени от Него. Самото знание е станало достатъчно за нас. На преживяването с Бог се гледа като на нещо, което търсят само онези малко на брой слаби хора с „мистични” склонности. Цялото това отношение е довело църквата до трагедия и преобладаващото религиозно знание, без живо взаимоотношение с Исус, е основна причина за често срещаните гордост, партизанство, спорове, борби и духовни „кръвопролития” в истинското християнско общество днес.[6]

Светът никога няма да познае Бога чрез своята научна дейност и мъдрост, нито пък ние ще успеем с тези средства.[7] Никога няма да достигнем до Бог с делата или мислите си. Евангелието на апостолите не беше придружено с превъзходна реч, нито с мъдри думи, но беше с демонстрация на Духа и на сила. Придружено беше с движението и убеждението на Святия Дух в сърцата на хората.[8] Мъдростта, която те говореха, беше духовна мъдрост, произтичаща от Божие откровение.[9]

Тази мъдрост не се гордее с усилията на човешкия интелект, но е мъдростта, на която Святият Дух поучава предаденото сърце чрез откровение, като съобщава духовни неща чрез духовни средства.[10] Скрита от учени и открита само на „младенците”, тя е глупост дори за най-мъдрите хора на света.[11] Естественият човек не е способен да разбере тази мъдрост, която може да бъде само „духовно разпозната”;[12] и не са християни тези, които ходят, мислят и се отнасят към духовните въпроси като естествени хора.

Божието Слово е дадено на човека като средство, което да ни доведе при Исус; да ни доведе до познаване на Исус; да ни доведе до преживяване на Исус, да ни доведе до живот на покорство към Исус, да ни доведе до любовно общение с Исус. Знанието ни за Божието Слово не бива да е крайна цел само по себе си. То трябва да е средство към една по-голяма цел: личното преживяване на Исус. Преживяването на любовта на Бога „надминава всяко знание”.[13] Не трябва да се задоволяваме с обикновено академично разбиране за изкуплението и за Бог; трябва да се стремим да преживяваме изкуплението и да познаваме Бог, и да бъдем познати и променени от Него. Това няма да бъде постигнато чрез безспирни академични упражнения, но само когато гледаме „славата на Бог в лицето (и Присъствието) на Исус Христос”, ще бъдем променени по Неговия образ чрез Духа на Господа.[14] Без това преживяване нашето християнство ще бъде повече промяна на мнение, отколкото промяна на сърцето и живота. Без това преживяване винаги ще притежаваме само външната „форма” на знанието и Истината[15]истинското знание и истинската Истина са във вътрешните части. Истината ще донесе живот. Истината ще промени сърцата ни. Тя е самият „дъх” на Бог.

Балансът в християнския живот

Нашето познаване на Словото на Истината има много предопределени от Бога цели, някои от които са: Първо, нашето познаване на Божието слово чрез откровението на Святия Дух трябва да ни води към лично преживяване и познаване на Бог. „Знаем още, че Божият Син е дошъл и ни е дал разум да познаваме истинния Бог”.[16] Второ, познаването на Словото ще ни помогне да разберем и да oпишем ясно това преживяване.[17] Най-накрая нашето знание ще пази преживяването ни, защитавайки ни от лъжливи влияния.[18] Но знанието никога не е било предназначено да измести преживяването ни.

Трябва да имаме както познание на Божието Слово, така и лично общение с Бога на Словото. Тези, които имат знание без опитност, ще бъдат безплодни и сухи, а животът им няма да удовлетворява нито тях, нито Бог. А онези, които търсят само опитността без Словото, често завършват в състояние на мътна дезориентация, бидейки водени повече от полета на своята фантазия, отколкото от Божественото вдъхновение. Нека търсим както знанието, така и опитността. Тогава нашето знание ще ни води към едно истинско общение с Бог. От своя страна опитността ни с Бог ще ни води към едно по-дълбоко разбиране на Неговото Слово.

Ето го балансът в християнския живот: Словото на Бог ни води към Бог, Който от Своя страна ще разкрие Своето слово на нас, което отново ни води към Него и задълбочава нашето общение с Него. По този начин преживяваме истински духовен растеж и зрялост. Това е истинско знание и истинско преживяване. Истинското знание за Словото винаги ще ни води към лично преживяване на Бог, а истинското преживяване винаги ще ни води към Божието Слово и ще бъде в съгласие с Него.

И така виждаме, че знанието трябва да работи в хармония с личното ни преживяване на Бог. Но Бог никога не е възнамерявал знанието да бъде заместител на нашето преживяване. Не трябва да позволяваме това да се случва с нас.

Елате при Неговото Слово с предадено сърце

Ако подхождаме към Божието Слово, стремейки се към знанието, към издигане в очите на другите или за да се научим как да живеем „християнския живот” вън от живото единство с Него, тогава изучаването Му няма да ни донесе полза. Но ако подхождаме към Словото като бебета, с предадени сърца, искрено търсейки да Го познаваме, тогава Бог ще разкрие Словото Си, което от Своя страна ще разкрие Него и ще ни доведе до лично общение с Него. Такова общение с Бог, а не нашето знание за Бог, ще бъде източникът на цялата радост и плодотворност в живота ни.

Ако ти, подобно на много други хора в момента, си позволил на твоето знание да замести преживяването в сърцето ти – ако си използвал Словото да ти даде знание как да живееш „християнски живот” извън живото общение с Него – тогава, моля те, бъди честен и имай духовна смелост да признаеш нуждата си от това общение и истинската му липса, която изпитваш. Спри религиозната игра! Често за мъже и жени, прекарали живота си в своето „религиозно образование” и които може да са изтъкнати учители на останалите, е трудно да си признаят, че огромното количество усилия, които полагат, са произвели много малко и то дърво, сено и слама. Независимо от това, ако откажеш да признаеш нуждата си от преживяване, ще попречиш на Бог да дойде при теб и да те доведе до място на истинско общение със Себе Си.

Християнството е възвръщането на човека към осъществено общение, към интимно единство със Своя Бог. Ако не търсим най-силно това и не го преживяваме автентично в живота си, тогава не преследваме Исус, а някаква човешка религия. Нещо повече, това не е истинското знание, а някакъв друг вид знание.

Осъзнаваме, че според някои хора това отношение несъмнено ще омаловажава Писанията. Но то не цели да омаловажи Писанията, а да ги издигне. Каква по-голяма похвала може да се изкаже за Божието Слово от това да се заяви, че чрез откровението на Святия Дух, то съдържа силата да ръководи човека в простотата на едно истинско общение в любов с необятния Бог и Създател на всичко?

O, Святи Писания! O, славно Слово! O, скъпоценен дар на Бог за хората! Ти, Който ни водиш в самото Присъствие на Необятния, който единствен може да ни пази от падане и да ни представи безупречни пред присъствието на Своята слава с превъзходна радост. O, вярно Слово; ако само ти повярваме с детска простосърдечност и ти се покорим! Колко точно се изпълняват думите на Исус към религиозните експерти от Неговото време в нашето повърхностно съвремие на сложно и сухо богословие:

Вие изследвате Писанията; защото мислите, че в тях има вечен живот: и те са тези, които свидетелстват за мен. А вие не желаете да дойдете при мен, за да имате живот. (Йоан 5:39-40, на гръцки език)[19]

Когато тези религиозни лидери се изправиха срещу Петър и Йоан след деня на Петдесятница, те прозряха, че според стандартите им двамата апостоли бяха „неграмотни и неуки мъже”. И все пак, като се учудваха на смелостта им и духовния авторитет, с който говореха, те разпознаха истинския източник на тяхната духовна мъдрост и сила. Петър и Йоан „са били с Исус”.[20]

Ранните апостоли получаваха своята мотивация да проповядват, своята способност да проповядват и съдържанието на проповедите си не от официалното дидактично религиозно обучение, но от годините на лично общение с Исус. Наистина Исус прекара много време в обучение на Своите ученици, но същността на техния „християнски живот” (а също и същността на това, което Той ги поучаваше) се състоеше в ежедневното им ходене с Него, в постоянната им духовна връзка и общение с Него, в годините им на свят диалог с Него – в личното им преживяване на Него.

Те Го гледаха; докосваха Го; ходеха с Него; живееха с Него; обичаха Го и преживяваха любовта Му. Общението им беше простият източник и същността на тяхното „християнство” и на цялото им бъдещо служение към останалите хора.

Нещо повече, както ще видим, те отидоха да проповядват евангелието не с цел да дадат на слушателите си сбор от информация за принципите на християнството, но също и да ги доведат до истинското общение с Бога, на което самите те се наслаждаваха. Когато представяха евангелието, те се стараеха да възвестят не само Доктрината на Христос, но също и „силата и Присъствието на нашия Господ”.[21] Това беше тяхното оповестено намерение в проповядването на Добрите вести!

Божията крайна цел за Неговия народ е те да Го познават, да Го обичат, да Го преживяват и да Му се наслаждават.

Копнежът на Исус е Неговите хора да Го видят,[22] да чуят гласа Му,[23] да Го помиришат,[24] да вкусят от Него[25] и да Го докоснат.[26] Очевидно преживяването, за което говорим тук, не е външно физическо, но вътрешно и духовно. И все пак за нашите духовни сетива то е както осезаемо, така и реално . Призванието ни не е само към законно взаимоотношение с Бог, но към преживяващо се общение.

Не се примирявайте с по-малко от това, което Бог е определил от вечността за вас. Всичко останало е паница чорба, къс месо. Всичко останало е християнско съществуване, а не християнски живот.

Нека се откажем от християнското си съществуване и да се впуснем в опитността на християнския живот!



[1] Жертвите – бел.пр.
 [2] Джордж Уайтфийлд е казал: „Убеден съм, че  голяма част от проповедниците говорят за един непознат и непочувстван Христос. Причината, поради която събранията са толкова мъртви, е, че мъртъв е човекът, който проповядва.”
 [3] Сравнете с Римляни 2:23.
 [4] Галатяни 4:4-6.
 [5] Това сериозно влияние на гръцките философски ценности в християнството е започнало през трети и четвърти век сл. Хр.
 [6] Вижте 1 Коринтяни 8:1-3; 1 Tимотей 1:3-7; 6:3-4; 2 Tимотей 2:14; Tит 3:9.
 [7] 1 Коринтяни 1:21; 3:18-20.
 [8] Римляни 1:16; 1 Коринтяни 2:1-5; 1:17; 4:20; 2 Коринтяни 1:12; 1 Солунци 1:5.
 [9] 1 Коринтяни 2:6-12; виж също Колосяни 1:9; Псалм 119:18; 147:19-20.
 [10] 1 Коринтяни 2:13; Eфесяни 1:17-18; Матей 16:17; Псалм 25:14.
 [11] Вижте Mатей 11:25-27; 13:10-11; Псалм 25:14; 1 Коринтяни 1:23.
 [12] 1 Коринтяни 2:14; Римляни 8:7.
 [13] Eфесяни 3:19.
 [14] Битие 32:24-31; 2 Кор. 4:6; 3:18.
 [15] Римляни 2:20; 2 Tимотей 3:5.
 [16] 1 Йоан 5:20.
 [17] 2 Tимотей 3:16; Псалм 111:10.
 [18] Вижте също Деяния 17:11; Псалм 19:11a; Галатяни 1:8; Псалм 119:11.
 [19] Сравнете с Деяния 13:27.
 [20] Деяния 4:13; сравни Maрк 3:14; Йоан 15:27.
 [21] 2 Пeтрово 1:16 (гръцката дума, преведена като „пришествие” в този стих, буквално означава „Присъствие”); сравни Mатей 22:29.
 [22] 2 Коринтяни 3:18.
 [23] Йоан 5:25; 10:3, 27.
 [24] 2 Коринтяни 2:14-16.
 [25] 1 Петрово 2:3.
 [26] 1 Йоан 1:1-3.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА - Всеобхватното общение

Това, което беше отначало, което чухме, което видяхме с очите си, което изгледахме и ръцете ни попипаха, за Словото на Живота,- (защото животът се яви, и ние видяхме, и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния  живот, който беше у Отца и се яви нам),- това, което сме видели и чули, него възвестяваме и на вас, за да имате и вие общение с нас; а пък нашето общение е с Отца и с Неговия Син Исус Христос. (1 Йоан 1:1-3)

В началото на първа глава от първото си послание апостол Йоан излага своята мотивация за проповядването на евангелието. И тя не е само негова, но и на всички истински служители на Бога, тогава и сега.

Каква мотивация може да накара тези хора да издържат трудности, преследвания, побой, убиване с камъни, затваряния, пътувания, опасности, корабокрушения, неразбирания, предателства, физическо изтощение, болки, неспане, глад и жажда, постене, студ и голота? Каква е тази страст, та погълнатите от нея да забравят всичкото земно богатство, удоволствие и стремежи в желанието си да занесат евангелието до останалите хора? Навярно тяхната загриженост за човешкото избавление от вечния ад? Сигурно никаква друга цел не би оправдала подобни страдания, каквито истинските слуги на Бога са преживяли през историята? Но не, това не беше тяхната главна мотивация.

В Първо послание на Йоан е посочена причината, поради която тези хора прогласиха евангелието на нас; и по-точно, за да имаме общение „с тях”, тоест да можем да имаме същото общение, което те имаха, a то „е с Отца, и с Неговия Син Исус Христос”.[1] Това беше страстта им, всепоглъщащата им мания и най-силното желание на истинските Божии служители дори в нашето съвремие: да доведат хора до лично познаване на Исус Христос и Отец.

Нещо повече, моля ви, забележете какво е общението, което Йоан иска ние да преживеем. Дали това е чисто теоретично знание за Бог, което трябва да придобием? Дали е просто висока академична оценка на библейските доктрини за Божия Син, към която трябва да стремим, или едно правилно разбиране на законните и юридически изводи от ученията на Новия Завет, до което трябва да достигнем? Да не бъде! Йоан каза, че ние трябва да преследваме същото общение с Бог, каквото той имаше. А колко качествено беше това общение? Чуйте внимателно какво ни казва самият апостол за взаимоотношението си с Бог - какво ниво на взаимоотношение той желае всички ние да преживеем: „Това, което беше отначало (тоест вечният Бог), което ЧУХМЕ, което ВИДЯХМЕ с очите си, което ИЗГЛЕДАХМЕ и РЪЦЕТЕ НИ ПОПИПАХА, за Словото на Живота”. Това беше реалността на Йоановото преживяване на Бог: той Го чуваше, той Го гледаше и дори Го докосваше! Това беше Йоановото общение с неговия Господ. То беше реално. То беше осезаемо. То беше интимно общение с неговия Учител.[2]

Йоан се докосна до вечния Бог, неговите ръце Го попипаха! Той облегна главата си на Божиите гърди. Очевидно Йоан нямаше физически контакт с вечен, необятен, трансцедентен Дух, а все пак той НАИСТИНА докосна Бог. Велика е славата и тайната на благочестието: Бог бе изявен в плът и обитаваше между хората. Вечният Бог, Когото никой човек не можеше да види и да остане жив; великият необятен Дух, Който обитава в непристъпна светлина; непроменимият, всемогъщ, всезнаещ, всеприсъстващ Творец на Вселената се роди от жена и живееше сред нас. Това е величието и чудото на въплъщението. Невидимият Бог сега вече има Образ. Отец, Когото никой досега не беше виждал, сега е открит за всички.[3] Емануел е между хората.[4] Човекът отново има лично общение със своя Бог.

Именно с тази цел Йоан проповядваше евангелието: за да можем да бъдем възстановени в общение с Бог; и не само в законно, теоретично взаимоотношение с Него, а в общение трайно и „осезаемо” като интимното приятелство със Спасителя, на което се наслаждаваше самият Йоан.

Всъщност ние сме призвани към дори по-дълбоко вътрешно общение с Бог от това, на което се наслаждаваха учениците на Исус, докато Той беше на земята:

Обаче Аз ви казвам истината, за вас е по-добре да отида Аз, защото, ако не отида, Утешителят няма да дойде на вас; но ако отида, ще ви го изпратя. (Йоан 16:7)

Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас. (Йоан 14:18)

Можем да се изкушим да поревнуваме за приятелството, което учениците имаха с нашия Господ, но на нас не се предлага нещо по-малко от това, което те имаха. Духовната връзка, която ние можем да преживеем с Исус чрез Неговия обитаващ в нас Дух, е по-трайна и далеч по-интимна от обикновената физическа близост. Това е нашето призвание. Великият Вечен Цар ни призовава да Го познаваме, да Го преживяваме, да Му се наслаждаваме и да Го притежаваме.

Верен е Бог, чрез Когото сте били призовани в общението на Сина Му Исуса Христа нашия Господ. (1 Коринтяни 1:9)

Това представлява християнският живот: възвръщане към общение с Бог. Преживяването на това възстановяване трябва да бъде нашето най-голямо стремление.

Християнският живот е в Исус

За нещастие църквата днес е пълна с цели, които са далеч по-ниски от тази велика цел. Но ако решим да преследваме единствено личното познаване на Исус, ще открием, че този стремеж включва всичко.

Нашето превъзходно призвание е спрямо Бога. Той е най-високото и най-всеобхватно призвание на християнина. Той е нашето спасение. Той е нашият живот.[5] Да Го познаваме е наша цел, нашата крайна цел. И когато имаме Него, ние имаме всичко, което е Той. Когато имaме Него, ние имаме всичко. Вечното спасение, изцеление, освобождение, вечна сигурност, мир, радост, святост, правда, вяра, плодовете на Духа, духовна мощ и сила – всички те са в Него. Не търси нищо извън Него. В Него сме завършени и можем всичко – а без Него сме празни и не можем нищо.[6]

Нека първо стигнем до познаване на Него и всичко останало ще последва. Без да достигнем първо до познаване на Него, нашият живот няма да дава истинския плод на Духа; вместо това ще произвеждаме само фалшиви, религиозни на външен вид дела на плътта. Освен това животът ни няма да удовлетворява нито нас, нито Бог.

За да илюстрираме това, нека за момент да разгледаме някои от целите, които са високо ценени в християнските кръгове.

Например святостта и покорството. Сега ще проверим доколко е вярно, че истинските святост, праведност и служението на покорство спрямо Бога могат да произлязат единствено като следствие от личното възвръщане към Бог и преживяването на общение с Него.

Всеки знае, че християнинът трябва да бъде свят и праведен. За много хора святостта е превъзходната цел в християнския живот. Но какво представлява святостта? Състои ли се святостта само от външни дела? Ами тези наши неспасени съседи от квартала, които външно живеят чист, праведен, морален живот – те „святи” ли са? Угоден ли е на Бога животът на човек, който само външно се придържа към дълъг списък от религиозни норми от типа: „Не прави това, а това”?

Всеки, който е прочел Проповедта на планината, знае, че святостта се състои в нещо повече от обикновени външни дела и че истинската святост трябва да започне с отношението и мотивацията на сърцето ни. Нещо повече, думите на Исус към книжниците и фарисеите в двадесет и третата глава на евангелието от Матей представляват най-сериозните упреци към онези, които, като пренебрегват истинското състояние на сърцето си, мислят себе си за святи и праведни въз основа само на външни дела. Затова очевидно първото място, където ще потърсим истинската святост и праведност, не трябва да са външните дела, а сърцето.

Така че въпросът не е толкова свързан с външните действия, а по скоро: променено ли е сърцето в сравнение с това на падналия Адам? Участва ли човешкият дух в живота на Бога? Дали сега святостта е желанието и любовта на сърцето ти? Единственото свидетелство, угодно на Бог, е: „Драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля; Да! Законът Ти е дълбоко в сърцето ми.”[7] Истинската святост и праведност е това, което спонтанно извира от едно променено сърце. За такова сърце святостта не е задължение, а радост. Праведността не е ограничение, а удоволствие. Служението на Бога не е трудност, а привилегия. Отношението на такова сърце към Божията воля не е „аз трябва”, но „аз искам” и то се намира само в тези, които истински са възстановени в Бог, чиято религия няма за цел да угажда на хора, но да угажда и да се наслаждава на Бога.

Ключът към истинската святост е да преживяваме и да познаваме Бог. Ключът към богоугодната праведност и покорство е единство с Божествения живот. Когато сърцата ни притежават живота и движенията на Духа, ние ще победим плътта. Нашият единствен източник на духовна победа е истинското вътрешно познаване на Исус. Нашият единствен източник на истинска сила е пребъдващото влияние и Присъствие на Бог. Както Уилям Ло е написал: „Нищо божествено не може да бъде живо в нас, освен това, което има целия си живот от Духа на Бога, Който живее и диша в нас.” Или да го кажем с думите на Исус: „Както пръчката не може да даде плод от само себе си, ако не остане на лозата, така и вие не можете, ако не пребъдете в Мене.”[8]

Всичко, родено от Бога, побеждава света. Това е реалността на вътрешната работа на Бога в християнското сърце, която ще му даде насоката, мотивацията и силата, необходими за неговия християнски живот. Исус каза, че Божието царство е като семе, скрито в земята. Органичният живот вътре в семето е силата, която прави дървото да расте. С други думи Божието царство е като малко квас (мая) в тестото, която, въпреки че е малко, в крайна сметка заквасва цялото тесто. Жизнената енергия на вътрешния живот на Святия Дух в новороденото сърце е това, което изпълва и променя целия живот на християнина.[9]

Християнството е възстановяването на човека в общение и единство с неговия Бог. Християнският живот расте в резултат на това вътрешно единство. Поради участието ни в живота на самия Христос, същият този живот се създава във вярващия:

Ако не ядете плътта на Човешкия Син, и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си... Който се храни с Моята плът и пие Моята кръв, той пребъдва в Мене и Аз в него. Както живият Отец Ме е пратил и Аз живея чрез Отца, така и онзи, който се храни с Мене, ще живее чрез Мене. (Йоан 6:53, 56-57)

Ние не можем да възпроизведем със собствените си сила и способност Неговия живот и образ в живота ни, но Той може! Човекът сам по себе си не е способен да живее свят, праведен, предан и следователно угоден на Бог живот; но християнският живот е нещо лесно и естествено за живота на Христос. „Никой не е благ, освен един Бог.”[10] Когато Неговият живот пребъдва вътре в нас, ще последват богоугодни външни действия.

Прочее, казвам: Ходете по Духа и няма да угаждате на плътските страсти. (Галатяни 5:16)

Защото законът на животворящия Дух ме освободи в Христа Исуса от закона на греха и на смъртта. (Римляни 8:2)

Обаче, ако Христос е във вас, то при все, че тялото е мъртво поради греха, духът е жив поради правдата. (Римляни 8:10)

…ако чрез Духа умъртвявате телесните действия, ще живеете. Понеже, които се управляват от Божия Дух, те са Божии синове. (Римляни 8:13б-14)

Святите дела са просто външните изражения на присъствието и живота на Святия Бог вътре в нас. Какво друго би произвело истинско взаимоотношение с Този, Който е свят, освен един неподправен свят живот? То не се случва поради религиозен натиск или принуда, но както растежът на плода или на цветовете по клоните на дървото е спонтанно и естествено следствие от наличието на живот в корена на дървото, така и всички истински външни дела на святост произлизат спонтанно и естествено от семето на вътрешното общение със святия Божествен живот.

Никой, който пребъдва в Него, не съгрешава; никой, който съгрешава, не Го е видял, нито Го е познал. (1 Йоан 3:6)

Ако имаме грях в живота си, то не е, защото „не се стараем достатъчно усърдно”. Апостол Йоан казва, че това е така, защото не сме видели и познали Бога; защото не пребъдваме в Него. Това е решението на проблема ни – единство и общение с Него. Той е нашият отговор.

Истинската святост и праведност са плодове и не могат да произлязат отделно от единството и общението с Бог. Нека отново да подчертаем: истинската святост и праведност не могат да бъдат произведени без промяна в сърцето, която от своя страна не може да се случи, без то да има среща и общение с Бог. Усилията на тези, които се опитват да наложат святостта, а никога истински не са имали среща с Исус, са обречени на провал.[11]

Истинската святост и праведност са „органични”. Те не са маска, която може да се слага и маха, но са по-скоро като телесна кожа, която расте поради вътрешния живот и материя и не се отстранява лесно.

Ние никога няма да сме способни да постигнем святост в живота си, без първо да влезем в лично любовно взаимоотношение със Святия. Дори да опитаме, това ще изглежда безполезно, като да зашием част от нова дреха върху стара или да налеем ново вино в стари мехове.

Освен това, подобно усилие няма да угажда на Бог така, както би било неугодно за един съпруг, когато съпругата му служи от морално задължение, без първо да се е влюбила в него и да го познава интимно. Тя върши работата си по принуда и инерция, възмущавайки си от нея всяка минута. Но се е посветила на този брак, като знае, че е за цял живот, и затова трябва носи товара на своите съпружески задължения, оплаквайки се и мърморейки през цялото време, напълно огорчена от своята съдба. Би било и още по-зле, ако тя тайно копнее за своя собствена кариера – тогава трудът към съпруга ù въобще няма да е поради нейно желание, а ще е само нещо, което тя е научена, че трябва да прави.

Служението без покорство и любов е робство и то не удовлетворява нито роба, нито господаря. Това не е християнският живот! Бог не приема роби, а само робите на любовта. Той не се нуждае, нито пък иска покорство от хора, чийто единствен мотив е виновната религиозна принуда. На първо място Той желае  нашите любов и общение и чак след това истинското покорство и святост в живота ни ще последват по естествен начин.

Нашето служение към Бог не трябва да бъде извършвано „неохотно или по необходимост”. Само „копнеещото сърце” е „съвършеното сърце” пред Господа.[12] И само сърцето, което гледа Исус в Неговата слава и в „красотата на Неговата святост”, ще желае да Му се покори и копнее за Неговия живот, за Неговата святост и за Неговите добродетели. Само когато копнеем да имаме Неговите качества, ние ще изпразним себе си, за да може Неговия съвършен живот да дойде и обитава в нас, така че „благоволението на Господа нашия Бог да бъде върху нас”.[13]

И така виждаме, че срещата с Бог ражда желанието за Него, което от своя страна трябва да предхожда всяко дело на служение за Него. Служението, което ще последва, няма да е порoдeно от егоистична нужда от мъртви религиозни дела, но ще произлезе от едно живо общение с Бог в Неговите качества.

Само „... с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, (тогава) се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен.”[14] Той е нашата пътека към святостта. Общението с Него е най-главният източник на всички християнски добродетели. Гледайки Него, ние черпим от източника на целия ни християнски характер.

Така е и с всеки един от „очакваните” плодове на християнския живот. Вярата, например, въобще не е истинска вяра, ако не е спонтанно следствие от личното взаимоотношение с Този, Който е пълен с вяра; и то не поради вина, принуда или осъзнато религиозно задължение, а като един нормален, естествен резултат от искреното любовно общение с Бог.

Склонни сме винаги да се доверяваме само на тези, които познаваме. Тези, които познават Бога, поставят вярата си в Него.[15] Ние ще можем да поставим доверието си в Господа, само ако първо сме се приближили към Него.[16] Ако религията ни преди всичко е теоретична и ни липсва лично преживяване с Исус, тогава никога няма да можем да Му се доверим, независимо колко често се увещаваме един друг, че вярата в Бог е наше задължение и отговорност. Истинският християнски живот не се състои в това да се опитваме да Му се доверим, а в това, че чрез Неговото изпълнено с благодат себеоткровение и обитаващия в нас Негов живот, ние можем да Му се доверим; така ни се дава способност да Му се доверяваме.

Игото на Исус е благо и товарът Му е лек.[17] Както са перата за птицата, така святостта не трябва да бъде товар за нас, а благословение. Както крилата за пеперудата, така вярата не трябва да ни бъде тежест, а помощ.

Нека го кажем по друг начин, да перифразираме и разширим думите на апостол Павел в първите няколко стиха на Римляни осма глава: Тези, които са получили дара на вечния живот и към които Бог няма юридическо осъждение, не са под закона. И все пак справедливите изисквания на закона все още ще се изпълняват в тях и ще се отразят в живота им. Тъй като те са в Христос – просто защото са истински в Христос и Той в тях – те няма да ходят в плътта, но ще ходят в Духа.[18]

Тази истина също е представена и в Евангелията. Когато Исус опрости греховете на хората, дошли при Него, Той също така и промени тяхната природа и ги освободи от греха:

Нито Аз те осъждам; иди си и отсега не съгрешавай вече. (Йоан 8:11)

Това е християнски живот и това е християнска свобода. Истинската свобода в Христос се състои в свобода от робството на греха и смъртта.[19] Основата на християнската свобода е сърце, което е променено, възстановено и оживено за общение с Бога. Това сърце няма да използва свободата като възможност да пренебрегне знанието си за святостта и истината, за да угажда на плътта;[20] но вече мъртво за греха и живо за Бога в Духа, то ще копнее за по-големи дълбочини на общение и духовна връзка с Бог. Това сърце няма да пита какво е позволено, а по-скоро какво е почтено и добро; не какво може да мине безнаказано, но по-скоро какво би подхранило общението му с Бог. С течение на времето това сърце ще избягва всичко, което не е угодно или огорчава Бог; и неговото естествено, непреодолимо желание ще е да се покорява, да вярва на Бог и да обича братята.[21]

Ела при Бог!

Мой братко или сестро, ако знаеш, че в живота ти липсват плодовете на Духа, тогава разрешението не е в това „да се опиташ да ги накараш да пораснат”. Лекът не е в по-голямата дисциплина, по-твърдите решения, повече самоконтрол или в по-усърдните опити. Отговорът е в идването при Бог. Плодовете на Духа спонтанно ще произлязат от сърце, което е променено и възстановено в общение с Бога.[22] ЕЛА ПРИ БОГ! Дай Му сърцето си! Това всъщност е твоята истинска нужда.

Отнасяме се крайно несправедливо към новоповярвалите християни, като ги учим как да „играят ролята” на християни, без да им дадем вътрешната реалност на преживяването на Исус Христос. Учим ги как да действат „свято”, как да живеят „праведно” и как да говорят с „вяра” и след това изискваме от тях да практикуват всичко това. Но освен ако наистина не сме ги повели към Исус Христос, Който да стане техният единствен действителен вътрешен източник на всички тези плодове, ние сме успели само да ги научим да имитират християнския живот и по никакъв начин не сме им помогнали да станат пълноценни християни. Научили сме ги да показват външните форми на благочестието, като междувременно сме пренебрегвали неговата вътрешна сила. Тях сме успели да заведем не по-далеч от религиозното робство.

Така произлизат няколко вида християни. От една страна това са тези, които играят играта, изричат бомбастично всичките правилни неща и се научават да се катерят по религиозната стълбица на църковното приемане и порядъчност – „професионалните християни”. Те стават експерти в предприемането на правилните ходове и всичките им духовни упражнения са стереотипни и основани на възприети обичайни практики, вместо просто да извират от неподправеното общение с Бог. Имат претенции за духовност, но притежават много малко от нея. Хората ще видят и чуят техния християнски живот, но никой няма да го почувства.[23] Сърцата им са празни, животът им – безплоден; външно те се усмихват и играят своята роля. За нещастие тези себемотивирали се души често, в крайна сметка, стават водачи в сферата на организираната религия.

От друга страна тези, които не се задоволяват с имитацията, и които са достатъчно честни да признаят, че със собствена сила са неспособни да живеят живота си, в крайна сметка се обезкуражават и обезверяват. Някои от тях възприемат един нещастен живот на посредственост и бедна християнска опитност. В сърцата си знаят, че съществува нещо повече от това, но не знаят какво е то, нито как да преодолеят поражението си, за да го получат.

Един по-малък брой хора, които не могат да понесат този хладък живот и над които по-силно тегнат изкушенията на света, трагично отпадат за свое вечно осъждение.

Има и още една, последна група, която всъщност е част от предната група. При тях неудовлетворението с товара от „играта на християнин” и „играта на църква” ги кара да не приемат поражението, нито да отпаднат, но поради разочарованието в тях, се появява нуждата да продължат напред в познаването на Бог и да открият това, което сърцето им казва, че липсва. Каквато е степента на тяхното разочарование, такива ще са агонията им, дълбочината и искреността в търсенето им на Бога.

Ако християнският живот се състои преди всичко във възстановяването на човека във вътрешно общение с Бог и съединяване с Неговия живот, тогава не трябва ли нашата най-голяма загриженост за новоповярвалите да бъде, те да достигнат до тази опитност? Нещо повече, тогава ще открием, че те по естествен начин и на времето си ще достигнат до всеки аспект на християнския живот. Нашата най-голяма страст относно младите християни трябва да бъде да ги доведем при Исус!

Моля, разберете, ние не намекваме, че не трябва да поучаваме новите християни или да ги насърчаваме към святост и вяра. Поучението на Писанията и богоугодното съветване са от голяма важност за техния растеж.[24] Но това, на което наблягаме тук, е, че поради непълнотата на собственото ни ходене с Исус, твърде често това, което предаваме на духовните бебета, не е нищо повече от „умствено знание” на доктриналните и исторически факти и набор от убеждения и етически норми, с които те трябва да се съгласят и към които да се придържат.[25]

Но ако очакваме от младите християни истински да пораснат и да принасят плод, ние трябва да им дадем Исус. Това няма само да се изпълни чрез поучение и съвети, но самият ни живот трябва да стане посланието на Христос, написано чрез Духа на живия Бог; така че, когато публично разгласяваме и разкриваме разпнатия Христос, другите да Го видят и да бъдат привлечени към Него. Това няма да бъде едно обикновено „казване” на другите за Исус. Той ще бъде изявен в Своите хора.[26]

Това е функцията на истинската църква на Бога. Исусовата църква не е религиозно събрание веднъж или два пъти на седмица в определена сграда, на което присъства група хора, но е едно живо обединено общение, в което човек се ражда чрез Святия Дух. Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, живот и общение на светиите един с друг – в Него – в Неговия живот и общение. Това е истинската църква и в нея е истинското откровение за Господа на църквата. По този начин Исус ще бъде изявен на хората: живеещ и пребъдващ в Своята църква. И когато Го видят, те ще бъдат привлечени към Него – не към деноминация, нито към кредо, нито към доктрина, нито към система от морални и етични изисквания, но към Него. Ние трябва да им дадем Исус!

Ако решим да обичаме Исус Христос с цялото си сърце, душа (ум) и сила; ако решим да се доверяваме на Исус за всичко; ако решим да ядем, пием, работим, играем, да се покланяме, да се молим, да пеем, да преподаваме, да спим, да дишаме Исус; и ако решим „да слезем в прахта” с новоповярвалите, и заедно да ги измолим в една лична среща с Исус;[27] тогава те ще бъдат променени от Него и ще започнат да Го познават, ще започнат да Го обичат, ще започнат да Му се доверяват, ще започнат да Му се покоряват и животът им ще носи траен плод за вечността.

Ако можем да ги доведем при Исус Христос, тогава те ще достигнат до истинско познание на святостта. Ако ги доведем при Исус, тогава те ще повярват в Този, за Когото са разбрали, че е верен. Ако можем да им помогнем, да преживеят любовно взаимоотношение с Бога, Който е любов, тогава ще придобият истински товар за изгубения и умиращ свят, а също и дълбока любов и търпение към светиите. Това е нашето призвание към света: ние трябва да помагаме на хората да НАМЕРЯТ примирение с Бога, а не просто да ги научим да се държат, сякаш това вече е факт.

Истинските плодове на Духа не са просто механично „научени” отговори, които християнинът да използва в определени моменти, но са естественото спонтанно следствие от единството и духовната връзка с Бог. Те не са „поучавани” умствени състояния, но по скоро божествено вложени качества на сърцето.

Трябва да спрем да поучаваме несвятите хора как да действат свято, а вместо това да ги хванем за ръка и да ги преведем през олтара на изоставянето и предаването до Светая Светих – до самото присъствие на Всемогъщия, около Чийто трон серафими вечно викат: „Свят, Свят, Свят”. Личният сблъсък с Този, който Е свят, ще посади свято семе в тях, което само по себе си ще разцъфне и порасне в святи дела и плодоносен живот, който е угоден на Бог.

Святото поведение и думи въобще не угаждат на Бог, когато сърцата ни са пълни с бунт и своеволие. Той иска Истината да присъства във вътрешните ни части – а вътрешните ни части ще претърпят промяна само когато се срещнем с Бог и приемем от Неговия живот.

Вярата се подхранва от общение

Същото е и с вярата. Както казахме, човек уповава само на хората, които познава. Силно се доверяваме само на тези, които познаваме от близо. Ако никога преди това не си срещал даден човек, няма да му се довериш много. Може да споделиш с него дребни, маловажни за теб неща, но очевидно няма да му повериш нещо съществено.[28] Нещо повече, източникът на доверието ти в него няма да бъде някоя трета личност, която да ти каже колко достоен за доверие в действителност е човекът – въпреки че това може да помогне – но, преди всичко, това ще е твоят личен опит с него, когато го опознаеш и той се утвърди в сърцето ти като човек, наистина предан и достоен за твоето доверие. „Тази вяра”, както Чарлз Прайс написа, „не е рожба на усилието, нито е плод на напрегната борба.” Тази вяра е просто естественият и неизбежен резултат от личното общение с Бог.

Така че не „повечето вяра” в Бог е това, от което се нуждаеш – ти се нуждаеш повече от Него. И когато имаш повече от Него, ще имаш повече вяра – тя идва заедно с Него.

И тъй, вярването е от слушане, а слушането - от Христовото слово. (Римляни 10:17)

„Слушането”, за което Павел говори тук, не е слушането на гордия религиозен интелект,[29] а слушането на едно предадено сърце, напълно обърнато към Бога. Само чрез приемането на Божието слово в предаденото си сърце ние можем да достигнем до познаване на Исус; и доколкото Го познаваме, дотолкова ще Му се доверим. Казано просто: вярата идва от познаването на Бог, а то от своя страна - от чуването и приемането на Неговото слово и Неговото откровение за Себе Си.

Неговото слово ще бъде истински прието само от сърце, което Му се е предало. Тези, които никога сериозно не са оставили всичко, за да придобият Исус, все още не са започнали да Го познават, независимо от религиозната им показност. Така че би било пагубно за тях, ако ги поучаваме да постъпват така, като че имат вяра в Бог, и да говорят така, като че имат вяра в Бог, без междувременно да са предали искрено живота си в Неговите сигурни ръце и да са започнали да развиват значимо лично преживяване с Този, Който ще бъде обект на тяхната вяра.

Исус е Авторът и Усъвършителят на нашата вяра.[30] Личното ни познаване на Бог от опит и вярата ни в Него са две неделими неща. Чисто академичната вяра, която не е нищо повече от едно умствено одобрение на библейските принципи, които сами по себе си са логични, не е автентична вяра и затова винаги ще се проваля във времена на изпитания и проверка. Истинската вяра винаги триумфира и пребъдва;[31] и присъства само в сърцата на тези, които Го познават, за които вярата не е изискване, нито задължение, а привилегия.

Всичко е в Него!

Пребъдвайте в Мене и Аз във вас. Както пръчката не може да даде плод от само себе си, ако не остане на лозата, така и вие не можете, ако не пребъдете в Мене. Аз съм лозата, вие сте пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото, отделени от Мене, не можете да сторите нищо. (Йоан 15:4-5)

Преди да можем да очакваме растеж на християнския характер и плод в живота ни, трябва първо да се срещнем с Бог. Трябва първо да стигнем до познаване на Исус – вътре в нас и лично. Всичко друго е една фалшива, външна религия и безсмислен заместител на християнската действителност. Нищо друго не може да задоволи нито нас, нито Бог. Нищо друго няма стойност, както срещата с Него.

Само чрез личното ни единство и духовна връзка с Исус може да се произведе християнският плод. Като растем в познание на Него, ще расте и плодът в живота ни.[32] Само плодът, който е роден в нашето общение с Бог, ще е траен.[33] Само делата, градени на основата на нашето лично познание на Исус Христос, ще устоят. Всичко друго е дърво, сено и слама.[34] От всички възможни въпроси Бог ще ни зададе следния: „Кой е поискал това от теб?”

Някои от тези, които обичат човешката религия и чиято основна задача в живота е да принуждават чрез вина и страх новоповярвалите[35] да приемат външните изисквания, може да спорят, че това очевидно дава позволение за грях и живот в неверие спрямо Бог.[36] На тях ние отговаряме, че истинският грях и неверие е да се продължава размножаването на християните-имитация, които не са предали живота си на Исус, които не са имали среща с Бог, които никога истински не са „опитали” Господа и чието християнство се състои само от религиозни задължения и външно отъждествяване с църква и набор от правила, етика и доктрини.

Господ не ни е изпратил да обезкуражаваме новите християни и да мамим света с това лъжехристиянство, но да възвестим евангелието на Истината. А евангелието е Божията сила за възстановяването ни в Него – нито повече (какво повече може да има?), нито по-малко от това.

Бог ни е казал, че християнският живот се намира само в самия Христос. „Без Мен не можете да сторите нищо.” Защо не Му вярваме? Кога ще спрем нашите напразни религиозни усилия, като вместо това насочим цялата си енергия към Него? Истинският християнски характер ще бъде изграден само в едно живо, жизнено, вътрешно единство с неговия Източник: Самият Исус Христос.

Исус е истинският източник на всичко

Всичко е в Исус. Не търси каквото и да е извън Исус. Той умря на кръста, за да те възстанови при Себе Си. Той не умря да те освободи от ада; Той умря, за да те възстанови при Себе Си и в Него да не стигнеш до ада. Той не умря, за да бъдеш изцелен; Той умря да те възстанови при Себе Си и в Него да намериш най-способния, най-състрадателния и безпогрешен Изцелител. Той не умря, за да ти даде живот на преуспяване и защита; Той умря, за да те възстанови за общение със Себе Си и в Него да бъдеш славно защитен и снабден.[37]

Исус не умря, за да можеш да имаш един праведен, етичен живот; той умря, за да те възстанови при Себе Си, и в единството с Него сърцето ти ще бъде уловено от красотата и укрепено чрез силата на Божествено вложената в теб святост. Той не умря, за да бъдеш окован в живот на религиозна заетост и задължения; Той умря, за да те доведе при Себе Си, така че да познаваш прекрасната привилегия да живееш всеки момент в Неговото благодатно общение и приятно служение.

Затова нека Той да бъде твоето желание; да гледаш Него и да Го познаваш да бъде твоя копнеж. Бъди завладян от Него; и то не само, за да получиш нещо от Него или за да направиш нещо за Него. Но търси общението с Него, само защото Той е скъпоценен. Покланяй Му се само защото Той е Бог, а ти си човек. Нека Той да стане твоята песен, само защото е достоен. Копней за Него заради самия Него. Жадувай за Него с мотив, който да не е друг, освен Самият Той. Жадувай за Него, защото единствено Той може да те задоволи.

И когато достигнеш до това място – да търсиш Него и само Него с мотив, който да не е различен от това да Го гледаш, да Го познаваш, да Го обичаш и да Му се покланяш – тогава ще откриеш, че всичко останало е изобилно снабдено. Това е Божият ред на нещата. Това е истинската религия.

Не се нуждаем от нищо, освен от Исус. „Без Него не е ставало нищо от това, което е станало.” Той е Източникът на всичко, Този, Който държи всичко, и Неговата слава – целта на всичко. Каква е нуждата ни, че Той да не я снабди? Какво друго разрешение за всичко може да има, освен Него? Каква друга причина за всичко може да има, освен Него? Колко глупаво е да търсим нещо или някой друг, освен Него!

Както Елдър Брукс е писала към Джон Г. Лейк: „Бих желала само да издигна Исус и да те накарам да Го погледнеш от всеки ъгъл, и да видиш колко опияняващо красив е Той – колко вседостатъчен е Той – как изпълва всичко – отговаря на всички изисквания – задоволява всеки копнеж – самият Той е екипировката за всяко служение. O, Джон Лейк, не съществува друга нужда за нас в този свят или в бъдещия, освен Исус... O, братко мой Джон, преди търсех сила – исках екипиране, стараех се да бъда полезна – видях дарбите в далечината – знаех, че властта е някъде в бъдещето, но слава на Бог! Едно след друго тези неща избледняха и като избледняха, остана един силует, една фигура се появи от сенките и стана по-ясна и по-различима, докато всички други неща избледняваха, и когато всички те преминаха, аз видях ‘само Исус’.”

Исус е нашият Славен, нашият Свят, нашият Съвършено Красив, нашият Величествен Бог, Който е облечен в сила, почест и блясък, нашият Възлюбен, нашият Най-главен измежду десет хиляди, нашият Най-превъзходен, нашият Напълно Очарователен, Този, Който сам е нашата Слава, чието величие е неизследимо, чието Име единствено е издигнато, чиято слава е над небесата и земята, Първият, Последният, Единственият достоен за цялото ни сърце и ум.

Той е Главният източник на цялата слава и красота; Хранилището на всичкия аромат и чистота. Постави погледа си върху Него. Ти си Негов и Той е твой. Нека твоят вик да бъде за най-близка интимност и духовна връзка с Него: „Нека ме целуне с целувките на устата си”. Позволи Му Той да бъде твоята мания, очарование, твоето главно занимание. Потопи се в Него. Бъди унесен в Него. Бъди погълнат от Него. Единствено поради Него.

Цар Давид каза това по следния начин:

Едно нещо съм поискал от Господа, това ще търся - да живея в дома Господен през всичките дни на живота си, за да гледам привлекателността на Господа и да Го диря в храма Му. (Псалм 27:4)

Желанието на Давид беше да гледа своя Господ, да разсъждава за Неговата красота, да живее в дома Господен. „А аз ще видя лицето Ти”.[38] За Давид мястото на Божието изявено присъствие беше „съвършенството на славата”, „радостта на цялата земя”. Той се удоволстваше в своя Господ. Той се наслаждаваше в своя Господ. Той обожаваше превъплътения Божий Син. Искаше само да бъде с Него, да Го гледа, да Го познава, да Го обича, да Му се покланя, да Му се наслаждава. Това беше целта на Давид - най-голямото намерение в живота му. Той имаше сърце, напълно обърнато към Господа, за което самият Бог свидетелства, че е „съвършено” пред Него.[39]

Ти бе създаден от Него и за Него. Той е твоята цел, твоето ЕДИНСТВЕНО предназначение. Той създаде сърцето ти да желае, обича, да се наслаждава и да се покланя на Него. Само Той може да задоволи твоята най-дълбока нужда. Независимо какво липсва в живота ти, твоята истинска липса, твоята истинска нужда е Исус. Истината е, че Той е единствената ти нужда. Всичко е в Него. Търси Го! Останалото ще последва. И, скъпи приятелю, дори и да не последва, защо да се безпокоиш? Сърцето ти ще се чувства пълноценно и удовлетворено в Него.

Причината за трудностите ни е, че ние търсим Неговите дарби, Неговите дела и Неговите пътища, а пренебрегваме самия Него. Но какъв е смисълът в това да търсим светлината или топлината, а да пренебрегваме слънцето! Къде е разума в това да търсим водата, а да пренебрегнем океана?

Въздържай се да търсиш Неговото и вместо това търси Него! Спри да търсиш друго, освен Него. Той е началото и краят. Нямаше нищо преди Него и няма да има нищо след Него. Независимо от какво се нуждаеш, ти трябва да търсиш Неговото лице. Никъде другаде не можеш да намериш своя отговор. Той е твоят Безкраен, Неограничен, Вечен Източник на всичко. В Него ти си напълно завършен.

Не се нуждаем от никой друг, освен от Него

Затова, ако сме търсили „святост”, „вяра”, „плодовете на Духа” и всичките други отличителни белези на християнския живот, нека започнем сега да търсим Христос. Нека да Го открием и просто да ходим с Него. Тогава един ден ще погледнем живота си и за наша вечна радост ще видим истинска святост, истинска вяра и истински плодове на Духа. Тези неща повече няма да ни убягват, но ще ги притежаваме – просто защото всички те са в Него, а ние имаме Него.

Търсиш ли освобождение от демонична опресия? Чувстваш ли се неспособен да го откриеш? Търси Исус и в Него ще откриеш мощен Освободител, който наистина ще те освободи! „...неприятелите ми ... падат и гинат пред Твоето присъствие.” Божието наставление е първо да покоряваме себе си на Него и след това да се съпротивяваме на дявола в Неговата сила, мощ и авторитет.[40]

Търсиш ли изцеление за твоето тяло? Скъпи приятелю, изключително по-важно и несравнимо по-полезно е да се стараеш да се свържеш с Изцелителя, отколкото да търсиш изцелението. В Него е изцелението. Всички, които погледнат към Него, ще живеят. „И колкото се допряха (до Него), се изцелиха.” Не разчитай на „формули на вярата”, нито на „силата на твоя ум”, нито на други духовни методи или средства за приемане на изцеление извън живата връзка с Него. Разчитай само на Него. Исус е твоят Изцелител. Исус е твоето Изцеление. Докосни Го и Той ще те изцели! Приеми Го и Неговият живот ще бъде твоето здраве! Ти се нуждаеш единствено от Него.

Търсиш ли Божествено водителство за живота си? Исус поучаваше, че овцете, които познават Добрия Овчар, ще разпознаят гласа Му.[41] Стреми се да Го познаваш, първо и преди всичко търси Него и волята Му ще ти бъде изяснена с течение на времето. Самият Той ще бъде светлина на твоята пътека.

Опитваш ли се да останеш верен на Бога докрай? Ела до познание на Исус и в Неговото общение, и чрез Неговата сила ще бъдеш пазен до Деня, в който ще бъдеш представен непорочен в радост пред Неговата слава. Самият Той ще ти бъде „канара за прибежище, към която винаги да се обръщаш”. Той подкрепя тези, които усърдно Го следват.[42]

Търсиш ли радост? Не я търси повече. Исус е помазан „с миро на ликуваща радост” повече от всички други. Търси Исус и в Него ще бъдеш изпълнен с неизговорима радост и пълнота от слава. „Пред Твоето присъствие има пълнота от радост, отдясно на Тебе - всякога веселие.”[43]

Търсиш ли мир в този свят на скръб и объркване? Насочи привързаността си, вниманието, доверието и цялото си сърце напълно към Исус и трайният „съвършен мир” ще бъде твой.[44]

Търсиш ли знание и разбиране? Исус е Истината. Никога няма да дойдеш до познание на Истината, без да познаваш Исус. В Него „[са скрити] всичките съкровища на премъдростта и на знанието”.[45] Само когато опознаем Исус тези съкровища ще бъдат разкрити за нас.

Желаеш ли духовна светлина и свобода от заблуда? Тогава погледни към Него. Неговият живот е „светлината на човеците”, която не може да бъде победена от тъмнината.[46]

„Истината е в Исус”. Истинското разбиране се намира само в Неговото Присъствие.[47] Исус е Истината. Ти не „притежаваш “ Истината само защото в ума си имаш някои идеи за християнската доктрина или „юдео-християнски ценности”. Ще познаеш Истината само когато си изоставил всичко, за да дойдеш до познание на Него.[48] Ще имаш Истината само когато сърцето ти пулсира с живота и Присъствието на Исус. Търси Него и ще познаеш Истината, а Истината ще те освободи.

Истинската духовна зрялост не е зрялост от религиозна научна дейност, а зрялост на интимност с Бога.[49]

Да, ти трябва да имаш здравата доктрина, но не и без да Го притежаваш – не отделно от познанието за Него – не и отстранен от единството и духовната връзка с Него. „Бог... краят на тия дни говори нам чрез Сина”.[50] Исус е Откровението. Самият Той е Истината. Той е Словото, Логосът, Откровението и Изразът на Бог. Не се стреми да притежаваш някаква система от „истината”, без да притежаваш Него. Той – Неговата Личност – е Истината. Не можеш да познаваш Истината, без да имаш живото Му преживяване – едно реално единство с Него.

Търсиш ли благословенията, които са твои чрез делото Му на кръста? Вместо това търси „Бога, Който ни дава всичко изобилно, за да се наслаждаваме”. „Но ония, които търсят Господа, няма да бъдат в оскъдност за никое добро.” „Весели се, тъй също, в Господа; И Той ще ти даде попросеното от сърцето ти.” „Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави.”[51]

Не търсете благословенията без Него! Ако ги получите, те ще донесат само страдание и раздразнение в Духа; докато с Него дори най-големите страдания и лишения ще бъдат сладки.

Търсиш ли дарбите на Духа? Покорявай се на Неговото слово и желай най-добрите дарби, но не като цел сама по себе си и не преди да притежаваш Него. Търси Исус и в богатството на Неговото общение Той ти е обещал изобилие от дарби според това, което е необходимо. „Чрез Него” ще бъдеш обогатен „във всичко, в пълна сила да говорите за Него, ... така щото вие не оставате назад в никоя дарба”.[52]

Стремиш ли се да навлизаш в живот на ходатайство за останалите в църквата и в света? Търси Исус и в общението с нашия велик Първосвещеник ще преживееш благословената привилегия да участваш в дълбочините на Неговото ходатайство. В единството с Христос Неговият товар ще стане твой товар, Неговите родилни мъки - твои родилни мъки, Неговите стенания – твои стенания. Така не със собствената си сила ще си в родилни болки и агония, но по скоро чрез Неговата мощна работа вътре в теб, водейки ефективно воюване чрез силата на Неговия Дух.[53] Това единство с Христос в Неговите родилни болки и ходатайство е една от най-високите привилегии на общението с Него, които ти се предлагат в Неговото Присъствие.

Търсиш ли единство в тялото Христово? Чуй думите на Исус: „Аз в тях…, за да бъдат съвършени в единство”. И отново, когато Той се молеше на Своя Отец, „да бъдат всички едно... тъй и те да бъдат в Нас”.[54] Единственият източник на истинско единство в църквата е обитаващият живот на Христос вътре в Своя народ.[55] Без реалността на този живот всички опити за постигане на единство на каквато и да е основа – любов, евангелизиране, доктрина,[56] липса на доктрина, чиста сила на волята и т.н. – ще бъдат пълен провал.

Всъщност без реалността на Христовия живот в нас самото съществуване на църквата губи своя смисъл и духовна стойност. Църквата, която Святият Дух роди, е жив, дишащ организъм, отразяващ живота на Христос, който пулсира и се движи из нейните духовни вени. И както тялото без духа е мъртво, така и целият свят е пълен с „църкви”, които, за съжаление, лишени от живота на Христос, са само едни безплодни религиозни организации. Те отразяват в себе си единствено талантите, способностите и характера на техните водачи, не прославят нищо повече от амбициите и домогванията на своите основатели и изпълняват една почти безполезна за вечността функция в обществото.

Само едно нещо е необходимо, за да се промени това трагично състояние на нещата: възстановяването на всеки християнин във Бога и връщането на живота на Христос в сърцето на вярващия. Търсиш ли живот в църквата? Той може да бъде намерен само в Исус.[57]

Търсиш ли служение в тези последни дни? Стреми се да познаваш Бог и ще бъдеш използван в чудесната жетва и движение на Бог в последните дни на тази земя, но направи Него свой първи и единствен копнеж. „Но людете, които познават своя Бог, ще се укрепят и ще вършат подвизи.”[58]

Разбираш ли това, което се опитваме да кажем? Бог „възнаграждава тия, които Го търсят.” Извън Него не търси каквото и да е, принадлежащо на християнския живот. Не се опитвай да живееш християнския живот извън Него. „И тъй, както сте приели Христа Исуса, Господа, така и се обхождайте в Него”. Християнският живот не може да бъде намерен извън Христос. Той не съществува отделно от Него. Ако нямаш Него, нямаш нищо стойностно. А когато имаш Него, ти имаш всичко.

Нашата единствена цел – нашето единствено намерение – е Господ Исус Христос; и в Него ние сме пълноценни.[59]

Нека Той да бъде твоят стремеж.

Както елен жадува вода,

В захлас от мощен бяг,

така и моята душа

жадува Твоята благодат.

За Тебе, живият ми Бог,

душата ми е в блян,

Мечтая за лицето Ти,

в образа Твой желан.

(Наум Тейт и Никълъс Брейди)



 [1] Йоан не каза, че общението му „беше” с Бог, но че общението му „е” с Бог. Чрез вътрешното обитаване на Святия Дух във вярващия Йоан преживя жизнено единство и духовна връзка с Христос, дълго време след като Исус физически беше напуснал земята, и неговото намерение беше, ние да познаваме същото общение.
 [2] Отчасти целта на тези думи на Йоан беше да се обори заблудата на Церинт, който поучавал ерес относно личността на Христос. Неговата теория основно се състояла в отричане на пълното и истинско единство на Бога и човека в Исус Христос. Той поучавал, че „Христос-дух” всъщност не обитавал в човека Исус до времето на кръщението и след това Го напуснал преди смъртта му на кръста. За да премахне тази заблуда в умовете на хората, през цялото свое послание Йоан набляга на реалността както на Божествената, така и на човешката натура на Христос. Исус беше и е напълно човек и напълно Бог. Да познаваме човека Исус означава да познаваме Бога.
 [3] Колосяни 1:15; Евреи 1:3; Йоан 14:7-9; 15:24.
 [4] Еврейска фраза за „Бог е (лично присъства) с нас”.
 [5] Псалм 35:3; Колосяни 3:4.
 [6] Кoлосяни 2:10; Филипяни 4:13; Йоан 15:4-5.
 [7] Псалм 40:8; 73:1; 111:2; 112:1; 119:47.
 [8] Йоан 15:4; сравни с  Псалм 92:13-14.
 [9] 1 Йоан 5:4; Mатей 13:31-33.
 [10] Марк 10:18.
 [11] Вижте Mатей 15:18 и Йоан 3:6.
 [12] 2 Коринтяни 9:7; 1 Летописи 29:9; сравнете с Псалм 78:7-8.
 [13] Псалм 90:16-17; 149:4б; Йоан 17:22.
 [14] 2 Коринтяни 3:18; сравни с 1 Йоан 3:2, 6.
 [15] Псалм 9:10.
 [16] Псалм 73:28.
 [17] Mатей 11:28-30.
 [18] Вижте Римляни 8:1-4.
 [19] Галатяни 5:1; Йоан 8:34-36; Римляни 6:7.
 [20] Псалм 119:45; Галатяни 5:13; Тит 1:16; 2:11-12; 1 Петрово 2:16; 2 Петрово 2:19; 1 Йоан 1:6; 2:3-6, 29.
 [21] Галатяни 6:15; 5:6, 13-14; виж също Ефесяни 1:15; Колосяни 1:4; 2 Солунци 1:3; 1 Тимотей 1:5; Филимон 5; 1 Йоан 3:23.
 [22] Вижте Галатяни 5:16-25.
 [23] Както един брат е казал: „Човек не може да се стопли от нарисуван огън!”
 [24] Mатей 4:4; Йоан 6:63; Деяния 20:28; Римляни 15:14; 2 Коринтяни 7:1; Колосяни 1:28; 1 Солунци 4:1; 1 Tимотей 4:13, 16; 2 Tимотей 2:2, 19; 3:14-17; 4:1-4; Tит 1:9.
 [25] За нещастие поучението – което, само по себе си, е правилно и добро – ако не е придружено от водене на хората към преживяване на Исус, може да стане разсейване от това, което е най-важно: а именно, светиите да стигнат до преживяване на лично общение с Него.
 [26] 2 Коринтяни 2:14-15.
 [27] Галатяни 4:19; Колосяни 1:29-3:3; 4:12-13.
 [28] Или поне не бива да им се доверявате с нещо важно!
 [29] Сравнете със стих 21; виж също Евреи 3:7-19.
 [30] Евреи 12:2.
 [31] 1 Коринтяни 13:13.
 [32] Филимон 6; 2 Петрово 1:3.
 [33] Йоан 15:4-5.
 [34] 1 Коринтяни 3:11-13.
 [35] Целта ни тук не е да се занимаваме с истинския Страх от Господа. Това ще бъде цел на друга книга.
 [36] Вижте Галатяни 4:29-30; 5:11-12 и 6:12-13.
 [37] Вижте Псалм 91; 17:8; 18:2; 31:20; 32:7.
 [38] Псалм 17:15; 2 Царе 7:18; Псалм 65:4.
 [39] 3 Царе 15:3; 1 Царе 13:14; Деяния 13:22.
 [40] Псалм 9:3; 68:2; Яков 4:7; Псалм 56:9.
 [41] Йоан 10:4, 14, 27; 8:12; Деяния 13:2.
 [42] 2 Tимотей 1:12, 14; Юда 24; Псалм 71:3; 63:8; Йоан 17:11.
 [43] Евреи 1:9 (гръцки); Псалм 16:11; 21:6.
 [44] Исая 26:3; Йоан 16:33.
 [45] Йоан 14:6; Колосяни 2:3.
 [46] Йоан 1:4-5.
 [47] Ефесяни 4:21; Псалм 73:17.
 [48] Вижте Йоан 7:17.
 [49] Вижте 1 Йоан 2:13a.
 [50] Евреи 1:1-2.
 [51] 1 Tимотей 6:17; Псалм 34:10; 37:4; Mатей 6:33; вижте също 2 Петрово 1:2-3.
 [52] 1 Коринтяни 1:5-7; сравнете с Йоан 3:2.
 [53] Римляни 8:26; Колосяни 1:28-2:3; 4:12-13; Галатяни 4:19.
 [54] Йоан 17:21-23.
 [55] Вижте Ефесяни 4:3-6, 13.
 [56] Римляни 14:1-15:7.
 [57] Псалми 127:1.
 [58] Данаил 11:32.
 [59] Колосяни 2:10.

ГЛАВА ПЕТА - Стремежът към общение

Боже, Ти си мой Бог; от ранина Те търся; душата ми жадува за Тебе, плътта ми Те ожида в една пуста, изнурена и безводна земя. Така съм се взирал в Тебе в светилището, за да видя Твоята сила и Твоята слава. (Псалм 63:1-2)

Общението с Бога е най-ценното нещо във Вселената. Не си мисли, че Бог го дава така лесно! Като казваме това, нямаме предвид, че Той изисква от нас да работим по някакъв начин и да заслужим Неговото общение, тъй като то наистина се дава чрез благодат и никога не можем да направим нещо, с което да го заслужим. Сами по себе си ние никога не можем да заслужим каквото и да е пред Бог. Всичко, което Той ни дава, е само въз основа на Христовата кръв – получаваме го като напълно безплатен дар. И въпреки че Бог дава Своето общение свободно, все пак факт е, че Той предоставя Своето дълбоко интимно общение само на тези, които го желаят, които желаят Него.

Всяка една от тези допълващи се истини е изразена в един единствен стих чрез пророк Исая:

О вие, които сте жадни, дойдете всички при водите; и вие, които нямате пари, дойдете, купете, та яжте; Да! Дойдете, купете вино и мляко без пари и без плата. (Исая 55:1)[1]

В областта на човешките отношения човек дарява свободно своето общение, но все пак общува само с тези, които желаят неговото общение, нали? Или може би налагаш своите най-откровени, най-дълбоки мисли и чувства на тези, които нямат абсолютно никакво желание да знаят каквото и да е за теб? По същият начин Бог разкрива Себе Си само на малцината, на това „малко стадо”, които истински Го желаят.[2] И дълбочината, в която Той ще ти се разкрие, зависи от това, колко интензивен е стремежът, с който Го търсиш.

Желанието е апетитът на душата. Колкото по-голямо е желанието ни да Го познаваме, толкова повече ще се отвърнем от всичко, което би отвлякло вниманието ни от Него. Толкова по-голямо ще е мястото, което ще отделим в сърцата си, за да дойде Той и да го изпълни. Толкова по-голям ще бъде и Неговият отклик за общение с нас. Това не означава, че Той ни обича повече от другите, а просто, че ние Го преживяваме и Му се наслаждаваме повече.

Бог иска да Се разкрие на всичките Си деца по един дълбок и мъдър начин. Той няма да подмине никой, който желае да Му се предаде. Но малко са тези, които Го желаят достатъчно, та да опразнят себе си, за да може Той да дойде и да ги изпълни.

Тези, които искат да познават Бог, първо ще са Го пожелали. Първо ще са гладували за Него. Първо ще са жадували за Него. Техните души първо ще са били съкрушени от копнежа си по Него.

Както еленът пъхти за водните потоци, така душата ми въздиша за Тебе, Боже. Жадна е душата ми за Бога, за живия Бог; кога ще дойда и ще се явя пред Бога? (Псалм 42:1-2)

Викът е вътре в теб

Ако си роден от Бог, ако имаш Неговото семе – Неговия живот – вътре в теб, тогава този вик е вече дълбоко в сърцето ти. Това е призив към дълбините на Неговото сърце. „Бездна призовава бездна”. Не се опитвай да откриеш този вик някъде другаде. Не му се съпротивлявай повече. Той е там. Позволи му да се изрази напълно. Дай му пълна свобода. Остави се да те поведе. Не угасяй Духа! Викай към Бога. Той се приближава към тези, които викат към Него. Той ще изпълни тези, които гладуват за Него. Той ще е на разположение на тези, които Го желаят.

Копнее и даже примира душата ми за дворовете Господни; Сърцето ми и плътта ми викат към живия Бог. (Псалм 84:2)

Този вик е вътре в теб. Това не е само вик към Бога: това е вик за Бога. „Сърцето ми и плътта ми викат към живия Бог.”[3] Твоето сърце копнее и вика за Бога; и ако оставиш на сърцето си да те води, тогава плътта ти ще вика за Бог – тоест ти физически ще викаш за Него.[4]

„Плътта ми Те ожида, в една пуста, изнурена и безводна земя”. Това е величието на вика на тези, които желаят Бога. Това е крайността на техния копнеж. Как ще реагира тялото ти в земя, където няма вода? Много скоро, след малко повече от ден, то ще започне да изисква вода. Ако това искане не се посрещне бързо, тялото ти ще започне да търси вода. Ако това търсене не приключи скоро, ще започне да вика за вода. Ако на този вик не се отговори бързо, той може да се превърне в крясъци за вода; и ако на тези крясъци не се отговори бързо, тялото ти ще започне да пищи за вода.

Каква огромна агония ще преживееш, какво отчаяние! Този вик няма да се появи, просто защото чувстваш, че трябва да извикаш за вода, но ще се извиси естествено и спонтанно, непринудено, от дълбините на твоето вътрешно естество. Не е необходимо да се опитваш да жадуваш за вода, ако си бил в гореща и суха земя и не си пил течности в продължение на няколко дена! Твоята жажда и твоят вик не са нещо, което си научил. Ти си роден с тях. Те са вродени. Те са естествени. Те не са планирани и не са престорени.

Бог те направи да изпитваш жажда, защото най-първата, най-основната и най-важната нужда за тялото ти е водата. Без вода ти умираш. Ако на тялото ти не се дава вода, ще се задейства инстинктът за самосъхранение и ще започне да вика. Заради почтеността и благоприличието ти ще задържиш за малко този вик, но ако жаждата е оставена неутолена, в крайна сметка ще започнеш да крещиш. В крайна сметка нищо друго няма да има значение – нито достойнството ти, нито самоуважението ти, нито мненията на другите за теб. Нито ще си загрижен за „позата”, която показваш. Твоята единствена все-поглъщаща мания ще е нуждата ти от вода. Трябва да намериш вода. Трябва да намериш вода или ще умреш.

Религиозното благоприличие остава настрани, когато душата осъзнае – наистина осъзнае – своята дълбока нужда от Бог. Когато е конфронтирана със своя духовен недоимък и сухота, викът на сърцето за Бога става нещо повече от учтив и възпитан отклик към религиозна заповед: той става истински.

Простирам ръцете си към Тебе; душата ми жадува за Тебе като безводна земя … (Псалм 143:6)

Това е вик за Бог; това е вик за живот. Не е просто вик за знание. Ако се намираш в пустиня, ще ти бъде ли от полза знанието за химическата природа на водата? Дори и то да е от полза, викът вътре в теб е вик за самия Бог. За да може Бог да дойде при теб. За да може Бог да ти се разкрие. За да може Бог да те приближи в Своето присъствие. За да може Бог да задоволи копнежа на сърцето ти с единственото нещо, което е способно да задоволи човешкото сърце – със Себе Си. Човешката религия не носи удовлетворение. Научните търсения не носят удовлетворение. Самозаблудата не носи удовлетворение. Хвалбите и одобрението на човеците не носят удовлетворение. Ти трябва да притежаваш Бог.

Ти си роден с този вик вътре в сърцето си.[5] Ти трябва да притежаваш Бог. Ти трябва да притежаваш Бог, в противен случай животът ти в този свят ще бъде една действителна смърт: „...на име си жив, но си мъртъв”.

Бог те е направил с потребността на духовната жажда, защото най-важната ти нужда е от Него. Той те е направил да жадуваш, защото без Него ще умреш. Ти трябва да Го притежаваш. „Душата ми жадува за Тебе”. Само Той може да донесе удовлетворение. Само Той може да посрещне най-дълбоката ти нужда, защото най-дълбоката и най-основната ти нужда, независимо дали напълно я осъзнаваш, или не, е от Него – да Го познаваш, да Го обичаш, да Му се покоряваш, да общуваш с Него, да Му се наслаждаваш, да Му се покланяш.

Викай към Бога!

Това е викът, за който знаеш, че е дълбоко в теб. Врагът на душата ти е използвал религиозна гордост и твоята самодостатъчност, за да го задуши, но не му позволявай повече да прави това. Ако жаждата бъде пренебрегната, желанието ще остане незадоволено. Ако викът бъде задушен, нуждата все още ще е непосрещната. Ако на корена не се даде вода, растението не само че няма да даде плод – то ще умре!

На неизбежното обвинение за проявена „емоционалност” ние отговаряме, че един човек, умиращ от жажда в пустинята, не е загрижен толкова много за благоприличието и това дали ще бъде приет от другите, колкото за това да намери вода и да спаси живота си. Викът му за вода е вик за живота му.

Затова викай към Бога! Ти трябва да притежаваш Бог! Постави Го пред лицето си! Викай, докато Той разкъса небесата и слезе долу! Търси горещо Господа! Излей сърцето си като вода пред Него! Издигни душата си към Него! Викай, за да Го видиш! Викай, да Го познаваш! Викай, за да Го имаш! Викай, за да Го притежаваш в цялата Му пълнота! Викай към Бога! Викай към Бога! Викай към Бога! „И вие, които търсите Бога, вашето сърце ще се съживи.”[6]



 [1] Вижте също Йоан 7:37-39; Mатей 5:6; Псалм 107:9; Откровение 22:17.
 [2] Сравнете с Mатей 13:10-16.
[3] На англ.: „за живия Бог”  - бел. пр.
 [4] Сравнете с Mатей 12:34б.
 [5] Под „роден” имаме предвид „новороден”, разбира се.
 [6] Псалм 69:32б.

ГЛАВА ШЕСТА - Същността на общението – дълбочините на Божията любов

И... законник... зададе Му въпрос: Учителю, коя е голямата заповед в закона? А Той му рече: „Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум". Това е голямата и първа заповед. А втора, подобна на нея, е тая: „Да възлюбиш ближния си, както себе си". На тия две заповеди стоят целият закон и пророците. (Maтей 22:35-40)

Бог е един; и няма друг освен Него; и да Го люби човек от все сърце, с всичкия си разум и с всичката си сила, и да люби ближния си като себе Си, това е много повече от всичките всеизгаряния и жертви. (Maрк 12:32-33)

следователно, любовта изпълнява закона. (Римляни 13:10)

Бог е любов: безгранична Любов. Да обитаваш в Бог означава да обитаваш в Любовта. Да общуваш с Бог означава да общуваш с Любовта. Да познаваш Бог означава да познаваш Любовта - истинската Любов.

Да преживяваме Божията любов към нас е най-голямата близост, която можем да имаме с Него, а да откликнем на тази любов - най-великата привилегия, давана на хората. Нашият дял с Него, едновременно в тази близост и в тази привилегия, ни прави християни.

Християнството е участие в живота, а от там и в любовта на Бога. Това е, към което сме призовани: да приемем Божията любов и да Го обичаме. Освен това, скъпи християнино, това е ВСИЧКО, което ние сме призовани да извършим. А когато обичаме Бог, когато наистина обичаме Бог, като следствие от това ние ще Му угаждаме и ще Му носим наслада по всякакъв начин. „Любовта изпълнява закона.”

Силата, да, същността на нашия християнски живот е любовта ни към Бог. Това е любовта, която се роди в нас при новорождението ни. Това е любовта, която ще узрее и расте през целия ни живот и която ще ни въведе във вечното царство на Бог. Това е любовта, която ще ни държи, когато нищо друго не е в състояние да направи това. Това е любовта, която единствена ще изпълни всичките Божии изисквания и очаквания спрямо нас.

Източникът на нашата любов към Бог е, разбира се, Неговата любов към нас. „Ние любим [Него], защото първо Той възлюби нас.” „Привлечи ме; ние ще тичаме след тебе”.[1] Преди да се новородим, ние ни най-малко не обичахме Бога, напротив – ние Го мразехме. Но Той ни възлюби и Исус умря за нас, за да можем да бъдем възстановени във взаимоотношение с Него. След новорождението и кръщението в Святия Дух любовта на Бог беше излята в сърцата ни.[2] Бяхме възстановени в общение с Бог и в един нов живот на любов към Него. От тогава нататък мотивът за всичко, което правим, трябва да е само един: силата на любовта ни към Бога.

След спасението ни любовта на Бог е в зачатък и доколкото тя се развива и расте у нас, дотолкова ще растем и носим плод в Христос.

Във всяко действие ние имаме избор на любов: да изберем или любовта към себе си, или любовта към Бог. Можем да изберем и само едната от тях; и когато обичаме единия вид, се подразбира, че сме намразили и отхвърлили другия. Бог не може и няма да общува с „его”-то, което е враждебно към Него; затова нашето общение с Него ще расте само когато се откажем от „его”-то си и вместо това изберем да обичаме Бога.

Когато обичаме и се покоряваме на Исус, Той все повече и повече ще ни се разкрива.[3] Това развиващо се общение е красиво описано в книгата Езекийл.[4] Пророкът видя река, извираща от Божието присъствие, и Бог го преведе през водата, която ставаше по-дълбока и по-дълбока, докато беше вече „вода за плуване”.

Така е и с нашето взаимоотношение с Господа. Като ходим с Исус и Му се доверяваме, и покоряваме, защото Го обичаме, като избираме любовта към Бога пред любовта към себе си, тогава Той все повече ще разкрива Себе Си и Своята любов към нас. Колкото по-дълбоко навлизаме в преживяването на Неговата любов към нас, толкова по-голяма ще става нашата способност да откликваме на любовта Му. Пламъкът на любовта, поставен в сърцата ни, се подхранва и разпалва, като обитаваме в Неговото присъствие. Това е продължителен процес: в общението с Бог ние израстваме, както в способността си да Го обичаме, така и да приемаме любов от Него. Любовта на Бог ни поглъща, като става водещото правило на целия ни живот.

Любовта изпълнява закона

Когато растем в опитността си на общение с Бог, Неговата любов все повече ще ни ръководи и ще стане самата същност и естество на живота ни.

Любовта на Бог ще предизвика действия на покорство спрямо Него. „И любовта е това: да ходим по Неговите заповеди.” Да казваме, че обичаме Бог, но да не Му се покоряваме, значи да направим себе си лъжци. Тези, които обичат Бог, ще се въздържат дори от показване на неуважение и непокорство към своя Възлюбен.

Исус каза: „Ако Ме обичате, ще пазите Моите заповеди.”[5] Следователно покорството към Бога неизбежно ще извира от сърце, което е поставило любовта си в Него доброволно, а не от задължение.

Любовта на Бог ще ни мотивира да се отделим от света и неговите пътища. „Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? И тъй, който иска да бъде приятел на света, става враг на Бога.”[6] Небесното царство и царството на този свят са от две различни естества и едното противоречи на другото. Да обичаш едното, неизбежно води до изоставяне на другото. Не можем да имаме съкровище, раздвоено между две царства.[7] Високо почитаното от едното е отвращение за другото; ценното за едното е презряно от другото; това, което е съкровище за едното, е боклук за другото. Можем да имаме само едно сърце; само една обич; можем да служим само на един Господар. Да обичаш и служиш на този Господар означава да изоставиш другия. „Защото един ден в Твоите дворове е по-желателен от хиляди други дни; предпочел бих да стоя на прага в дома на моя Бог, отколкото да живея в шатрите на нечестието.”[8]

Да обичаш Бог, означава с радост и от все сърце да изоставиш пътищата на света: привързаността към позиция и уважението на хората; алчността; гордостта и суетата на дрехите и модата; стремежът към удоволствията, развлеченията и глупостите на този век; себелюбието и угаждането; незначителните приятелства; неоснователните борби и разделения; безсмислените приказки; безполезното прекарване на времето и харчене на парите; и всичко друго, което характеризира този свят и неговите завинаги отмиращи страсти. Любовта ти към Бог ще те отведе в тази посока на живота ти. Не се опитвай да изоставиш света, без първо да се привържеш към Исус, защото в противен случай тези опити ще се превърнат в един мъртъв религиозен легализъм. Обичай Бога с цялото си същество и раздялата със света и неговите пътища неизбежно и естествено ще се случи в твоето сърце, а след това – в твоето ежедневие.

Божията любов ще те освободи от оплитането в нещата от този свят. „Ако люби някой света, в него няма любов към Отца”. Викът на Христовата невяста ще бъде: „Защото любовта ти е по-желателна от виното.” Всичките удоволствия и наслади на хиляда живота са само капка в морето, прашинка, в сравнение с един миг на любов и духовна връзка с Всемогъщия. „Понеже Твоето милосърдие е по-желателно от живота”. „И на земята не желая другиго освен Тебе.” Всичките царства на тази земя не струват и един пропуснат момент на блаженство в поклонение и служение на Господа нашия Бог. Тези, които истински Го обичат, ще прекарат живота си на земята като „пътници” и „странници”, като не търсят тук постоянно място за живеене, а очакват единствено града, чийто Архитект и Строител е Бог.[9]

Божията любов ще бъде страстта зад нашeтo непоклатимо доверие в Него за всяко нещо.[10] Да обичаме Бог означава, сърцата ни да бъдат толкова напълно обърнати към Него, животът ни – толкова изцяло погълнат от Него, че да е немислимо да не се доверим на Неговите изобилни обещания. Да обичаме Бог означава, да поверим всичко, което сме, и всичко, което имаме, на Неговата и само на Неговата грижа. Като не се доверяваме на Бог, ние доказваме, че не Го познаваме, защото всъщност Той е достоен за доверие; а щом не Го познаваме, можем ли да твърдим, че Го обичаме?

Божията любов ще бъде изворът на всяко действие на любов и милост към нашите братя и към всички хора. „Ако се обичаме един другиго, Бог пребъдва в нас и любовта (ни) към Него е съвършена в нас.”[11] Апостол Йоан постоянно е поучавал за любовта толкова много, че хората, които е поучавал, са се отегчавали от непрестанното ù повторение. Постоянното му увещание е било: „Дечица, обичайте се един друг.” Когато са го попитали: „Учителю, защо винаги казваш това?”, отговорът му е бил: „Защото това е Господната заповед и ако само тя се изпълнява, това ще е достатъчно.”

Божията любов ще мотивира живот на вярност във всичките „малки” неща от живота - както брат Лоренс е писал: „Бог не зачита величието на делото ни, но любовта (към Него), с която то е извършено.” Погледнат от тази действителна перспектива, целият ни живот става пълен с дейности, чрез които можем да изразим любовта си към Него. Изгубва се разликата между религиозния и светския начин на оползотворяване на времето ни и всичките ни усилия – независимо дали са духовни или физически – стават възможности за посвещение към Него и моменти на вечно и славно изразяване на покорството и верността ни.[12]

Божията любов ще изгради у нас един живот на щедрост и саможертва както към Бога, така и към хората.[13] В Своята голяма любов към нас Исус даде всичко, което имаше. Какво би било твърде скъпо за нас, та да не го дадем в любовта си към Него? „Възлюбени, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да се обичаме един другиго.”[14]

Божията любов ще бъде нашето насърчение, за да издържаме с радост изпитанията, страданията и преследванията, които са толкова необходима и жизненоважна част от нашето единство с Христос.[15] Ако копнеем за Него, ние ще покорим себе си на общението с Неговия кръст, който е единствената някога предлагана ни пътека по пътя към истинското познание на Бог.

Божията любов ще ни провокира към живот на святост и праведност.[16] Да обичаме Бог, означава да обичаме всичко, което е Той. Бог е свят. Ако наистина обичаме Бог и гледаме красотата на Неговата святост, участието ни в това най-превъзходно Негово качество няма да е товар за нас, а по скоро копнеж - и то пламенен копнеж. Без святостта „никой няма да види Бога”. Само „чистите по сърце... ще видят Бога”.[17] Любовта ни към Бог няма да ни позволи да се отнесем лекомислено към всяко нещо, което по някакъв начин би ни разделило от Него. Както Смит Уигълсуърт е казал: „Светщината е това, което охлажда привързаността ми към Бога”. Тези, които обичат Святия, пламенно ще се борят със силите на този свят, плътта и дявола, които безмилостно преследват целта си - да смутят и накрая да разрушат общението ни с Исус.

Божията любов ще подсили желанието ни да проповядваме евангелието до краищата на земята. Същността на християнството е възвръщането на човека към преживяване на лично общение със своя Създател и това е евангелието, което трябва да представяме на другите. Ако самите ние истински сме преживели това възстановяване, нашето искрено желание ще бъде и другите хора да го преживеят.

Когато погледнем на евангелизирането от тази светлина, цялото му естество се променя в сравнение с това, което сме виждали исторически да се предприема в името на „световните мисии”. Евангелизирането трябва да извира спонтанно от реалността на нашето общение с Исус и любовта ни към Него. В резултат на това никога няма да се опитваме да изнeсeм своята религиозна култура и начин на живот на други хора и народи, а ще желаем да вземем с нас само Него. Нещо повече, тъй като няма да поощряваме определена доктрина, верую или деноминация, няма да сме доволни, когато тези, на които служим, достигнат до умствено съгласие с нашето учение или изкажат повърхностна изповед на спасение, но ще търсим първо и най-вече да ги доведем до откритата реалност на едно истинско преживяване на лично общение с Исус Христос.[18]

Освен това Божията любов ще изработи в нас копнеж да видим  новоповярвалите в Христос, представени пред Бога в слава в последния ден.[19]

Интересна история за апостол Йоан е разказана от един ранен християнски писател. Веднъж Йоан посетил град Смирна, където открил един як и енергичен младеж. „Поверявам това момче на твоята грижа”- казал той на местния старей, „с цялата сериозност, като считам църквата и Христос за свидетели.” Стареят приел повереното и когато Йоан се върнал в Ефес, той завел момчето у дома си, нахранил го и го кръстил. Мислейки, че е направил достатъчно за него, той го оставил сам и момчето попаднало на лоша компания. То извършило престъпление, избягало в планината и станало шеф на банда крадци.

След време Йоан отново посетил града и след като приключил работата, за която бил дошъл, казал на старея: „Сега възстанови ни повереното, което аз и Спасителят ти дадохме”. Стареят се стреснал, защото предположил, че е обвинен във финансова злоупотреба. „Душата на момчето е това, което искам”, обяснил Йоан, „душата на брата.” Стареят простенал и заплакал: „Той е мъртъв!” „Как? Кога? И как е умрял?” „Той е мъртъв спрямо Бог” - казал стареят и разказал какво се случило. Апостолът разкъсал дрехата си и със силен вик започнал да се ударя по главата. „Какъв прекрасен пазител на душата на брата беше ти! Веднага ми дайте кон и някой нека ми покаже пътя.” Той потеглил и намерил изгубения младеж, с настойчиви молби го довел до покаяние и го върнал отново при светиите и при Бога.

Любовта на Бог ще ни дава сили да издържим докрай.[20] Никакво изкушение, изпитание и страдание няма да могат да отклонят уловеното сърце от неговата крайна цел: да гледа лицето на Този, Когото толкова силно обича.

Царството е обещано само на тези, които обичат Исус.[21] Избери сега кой цар и кое царство наистина желаеш. Ако Го обичаш, ти ще издържиш всичко! „Защото любовта е силна като смъртта. Ревността е остра като преизподнята, чието святкане е святкане огнено, пламък най-буен. Много води не могат угаси любовта, нито реките могат я потопи”.[22]

Божията любов ще създаде в сърцата ни глад да познаваме Истината на Божието Слово и желание да я приемем.[23] Човешките заблуди и лъжливите доктрини на дявола не са нито привлекателни, нито носят удовлетворение на тези, които обичат Самата Истина.

Библията ни показва Христос. Затова обичаме тази скъпоценна Книга – защото тя разкрива Този, Когото обичаме и жадуваме да познаваме повече.[24]

Тази любов ще разпали в сърцата ни истинско поклонение на Бог в дух и истина, а също и искрено хваление и благодарение към Него не само за Неговото велико спасение, но най-вече за Неговата велика личност.[25] „Такива иска Отец да бъдат поклонниците Му”. Това поклонение – истинското поклонение – е всъщност нашата цел. Ние бяхме създадени, за да Му се покланяме. Той е Бог и ние сме Негово творение. По какъв друг начин можем да откликнем на Него, освен чрез безусловно предаване и поклонение? „Дойдете да се поклоним и да припаднем, да коленичим пред Господа нашия Създател; защото Той е наш Бог и ние сме люде на пасбището Му”.[26]

Животните не могат да се покланят на Бог, защото не бяха направени по Неговия образ. Само човекът може да предложи поклонение, което да е приемливо и угодно в Божиите очи. За нещастие той рядко прави това. Независимо от широкоразпространените съвременни поучения на тази тема, истинското поклонение не е нещо, което правим само за да освободим Божията сила за изцеление, освобождение и посрещане на нуждите в нашите църковни служби. Всъщност истина е, че Божията сила често ще се изявява спонтанно посред поклонението на Неговите хора, но все пак това не бива да е причината за нашето поклонение. Ние трябва да се покланяме на Бог просто защото Го обичаме и сме Го видели със сърцата си – Него - скъпоценния, чудесния, достойния, Всемогъщия наш Бог. Всичко друго не е истинско поклонение, а егоистично усилие да Го ласкаем.

Не е истинско поклонението към Бог, когато целта му е само да подготви сърцата на хората за останалата част от събранието - например проповядването на Словото. Да, със сигурност резултатът от поклонението ще е обработване на земята на нашите сърца, за да приемем Словото, но все пак това ще е въпрос на някакъв далечен от правилния мотив.

Наистина ли мислим, че безграничният Бог, Който познава сърцата ни далеч по-добре от самите нас, е доволен, когато Му се усмихваме и сладко пеем песни на любов и възхищение към Него, а в действителност само използваме и Него, и самото усилие, за собствените си цели и намерения?

Не е истинско поклонението на Бог, когато се пеят само научени наизуст песни, за да се запълни определения период от време. Но поклонението в дух и истина е цел само по себе си. Истинските поклонници се покланят на Бог „в дух”, а не чрез традиционни външни форми и ритуали – не, дори не и чрез традиционни харизматични или петдесятни форми и ритуали. А истинските поклонници се покланят на Бог „в истина” и в действителност, а не от неискрено, непочтено или манипулиращо сърце. Поклонението е нашият чист, искрен, непресторен и спонтанен отклик на предаване, любов и обожаване на нашия Създател, нашия Изкупител, нашия Цар и нашия Господ. Всяко друго отношение или всеки друг мотив не са по-различни от „чужд огън” пред нашия Бог.

Божията любов ще роди в нас едно свято неудовлетворение от човешките религиозни системи и копнеж да видим възстановяването на Божия дом – който е истинската църква на живия Бог – органичното, естествено присъщото изражение на живота на Святия Дух вътре в Своите хора – без ритуална или еклесиастична йерархия – един жив, дишащ организъм, който изразява живота и общението на Исус Христос. „Господи, любя местопребиванието на Твоя дом и мястото на скинията на славата Ти.”[27]

Любовта на Бог ще оправдае изоставянето на всичко - дори на баща, майка, съпруга, деца, братя, сестри и собствения ни живот, само за да спечелим Него. Нашият Възлюбен говори: „и казва ми: Стани, любезна моя, прекрасна моя и дойди”. За да се прилепим към Него и да бъдем едно с Него, първо трябва да оставим зад себе си всичко и всеки. За да стане Бог изцяло наш, ние трябва да предадем себе си изцяло на Него. „Предай се на Господа с просто сърце; всичко, което имаш и всичко, което си”. Трябва да дадем всичко за Всичко. Но за тези, които наистина Го обичат, всяка цена да Го притежават, ще е незначителна.[28]

Божията любов ще бъде нашата цел. Божията любов ще бъде нашето единствено усилие, нашата единствена радост и наслада – цялостната грижа и удовлетворение на сърцата ни. Божията любов ще бъде нашият живот.

Всяка друга причина, всеки друг мотив, стоящи зад всяка мисъл или действие в живота ни, няма да са приемливи. Любовта на Исус е единственият наш закон, единственото изискване към нас, единственото ни задължение, единствената ни отговорност и единственият ни живот в Бога.

„Благодат да бъде с всички, които искрено любят нашия Господ Исус Христос. [Амин].”



 [1] 1 Йоан 4:19; Песен на песните 1:4; Йоан 15:5.
 [2] Римляни 5:5; 1 Петър 1:22-23.
 [3] Йоан 14:21.
 [4] Eзекиил 47.
 [5] Йоан 14:15, на гръцки език.
 [6] 2 Tимотей 4:10; 3:2-4; Яков 4:4.
 [7] Mатей 6:19-21.
 [8] Псалм 84:10.
 [9] 1 Йоан 2:15-16; Песен на песните 1:2б; Псалм 63:3; 73:25б; Mатей 4:8-10; Евреи 10:34; 11:9-10, 13-16, 24-26; 13:14; Битие 47:9; 1 Летописи 29:15; Псалм 102:14; Mатей 10:37; 16:26.
 [10] Mатей 6:19-33.
 [11] Евреи 6:10; 1 Йоан 4:11-12, 17-21; 5:1; 2:9-10; 2 Коринтяни 2:4.
 [12] Вижте Ефесяни 6:7; Кол. 3:17, 23-24.
 [13] 2 Коринтяни 8:7-24; 1 Йоан 3:16-18.
 [14] 1 Йоан 4:9-11.
 [15] Йоан 21:15-19; Римляни 8:28; Филипяни 3:10.
 [16] Йоан 14:15, 21; Псалм 97:10a.
 [17] Евреи 12:14; Mатей 5:8.
 [18] Точно по този начин и затова Ранната църква преобърна целия познат свят за няколко кратки години.
 [19] Ефесяни 4:15; Филипяни 1:8-11; 3 Йоан 4.
 [20] 2 Солунци 3:5; 2 Тимотей 4:7-8; Евреи 3:14; 9:28; 1 Йоан 3:3.
 [21] Яков 2:5; Псалм 69:36.
 [22] Песен на песните 8:6-7, еврейски.
 [23] Йоан 6:42-47; 8:37-47; 3:19-21.
 [24] Лука 10:38-42.
 [25] Лука 7:36-50; Псалм 70:4; 54:6.
 [26] Йоан 4:23-24; Псалм 95:6-7.
 [27] Псалм 26:8; Йоан 12:42-43; 1 Tимотей 3:15; Йоан 2:17; Mатей 21:12-13; Псалм 132:3-5.
 [28] Лука 14:25-33; Песен на песните 2:10; Филипяни 3:7-8.

ГЛАВА СЕДМА - Общността на общението – Църквата

И като седна с тях на трапезата, взе хляба и благослови, разчупи и даде им. И очите им се отвориха и Го познаха...(Лука 24:30-31)

За да разберем естеството на църквата, първо трябва да разберем естеството на индивидуалния християнския живот. В предишните глави говорихме за това, че християнският живот е личното възвръщане на отделния вярващ в осъзнато общение и духовна връзка с неговия Бог – нито повече, нито по-малко от това.

Ние сме възстановени в Бог. Той ни спаси, за да преживеем единство и духовна връзка с Него. Да Го познаваме – да преживяваме интимно общение с Него – това е нашата цел и съдба. И когато имаме Него, имаме всичко, което е Той. Ние имаме всичко. Спасение, изцеление, освобождение, вечна сигурност, мир, радост, духовна мощ и сила, святост, вяра, плодовете и дарбите на Духа – всички те са в Него. И всичко това получаваме чрез единството с Него.

От вътрешното единство и общение с Исус произлиза всичко: целият ни християнски живот, който представлява точно това – единство и общение с Исус. Когато имаме Него, ние имаме всичко; и без Него, нямаме нищо стойностно.

Същото е и с църквата. Както християнският живот е единство и общение, така и църквата е единство и общение. Нейното естество е единство. Нейното естество е общение. Единство и общение с Христос и единство и общение един с друг – в Христос. Единство и общение един с друг в Него - това е всичко, което представлява църквата. И всеки друг аспект на църковния живот ще е следствие от това – неизбежно и спонтанно. И той ще е истински. Ще е неподправен и жив. Нищо, произлизащо от църквата, няма да бъде плод на организация, програми, на някакво човешко усилие или съдействие, но ще е обикновеното непринудено действие на живота на Святия Дух посред Неговите хора.

Както индивидуалният християнски живот расте неизбежно и спонтанно от личното общение с Христос, така и църковният живот и всичко, което той съдържа, се развива неизбежно и спонтанно от личното ни общение един с друг – в общението с Него.

Един хляб

Хлябът на Господната трапеза е един красив прототип на това общение. Всъщност той толкова точно описва естеството и живота на църквата, че Исус заръча този обред да се изпълнява и осмисля всеки път, когато Неговите хора се събират за храна.

Помислете за хляба. Той, разбира се, представлява Исус. Той е нашият живот. Чрез Неговата смърт стана възможно освобождението ни от погибел – както от вечната, така и от временната. Неговият настоящ, обитаващ в нас живот, е източникът на всичките ни победи и целият ни живот. Той е нашият живот. Ние сме живи дотолкова, доколкото участваме („ядем”) от Него. Когато ядем от Него, ние Го усвояваме и Той става самата тъкан и същност на нашия живот. Той се превръща не просто в наш пример и учител, но чрез единството ни с Него, Той всъщност живее Своя живот в и чрез нас. Когато ядем от Него, ние участваме в Неговата святост, Неговата любов, Неговата доброта, Неговата вяра, Неговата сила и всичките Му качества – в Неговия живот.

Сега забележете: хлябът се яде от всичките светии – заедно! Това има голяма значимост.

Първо, виждаме, че всички светии участват в целостта на хляба. Той е разделен между тях. Нито един вярващ не изяжда всичко от Христос. На всеки един от нас е дадена само една част от Него. Разбира се, Бог е безграничен Дух и затова е неразделим, и всяка „част” от Него, естествено, съдържа целия Него. Но в Своето себеразкриване чрез тялото Си от вярващи – Исус ни дава Себе Си, както хляба, който разчупи и раздели между Своите ученици, част по част.

Затова никой не може да бъде независим от останалите. Само когато сме заедно, имаме Него в пълнотата Му. Той дава Себе Си на църквата като едно цяло. Пред всеки от нас поотделно Той Се открива отчасти и ние отчасти участваме в Него. Всеки един от нас има жизнена нужда от късчетата хляб, които другите членове на църквата Му са приели от Него. Заедно ние притежаваме целия хляб. Затова е нужно всички заедно да разкрием пълнотата на „усвоения” и обитаващ в нас живот на Христос.

Затова църквата в целостта си расте в единството на вярата и „в съвършено единство с Него”[1] и от Христос расте „цялото тяло, сглобявано и свързано чрез участието на всяко съединение, според съразмерното действие на всяка една част”.[2]

На второ място, забележете, че светиите се хранят от Него едновременно. В общия живот на църквата се случва най-великата опитност от живота на Христос, която някога ще ни бъде разкрита и в която някога ще участваме.

В единството с „всичките светии” ние осъзнаваме пълнотата на Присъствието и любовта на Христос. „Вие” (множествено число – т.е. църквата) сте тези, които ще „се изпълните в цялата Божия пълнота”.[3]

Когато сме заедно, тогава преживяваме Него. Тук няма място за „самотни рейнджъри”. Няма индивидуалистични служения. Няма индивидуални зрители. Няма място за индивидуализъм. Има само едно тяло – усвоеният хляб – изражението на обитаващия в нас Живот – събранието от вярващи, които заедно по един начин формират целостта на Неговата църква.

Църквите ни днес са пълни с хора, които живеят своя отделен, самостоятелен живот. Заедно сме под формата на събрания веднъж или два пъти на седмица под един църковен покрив. Поне на външен вид сме „заедно”. Вътрешно и духовно сме „самотни острови”, всеки ходейки по своя път, живеейки своя самостоятелен живот. Животът ни не е единен – един с Него и един с останалите вярващи, в Него.

Истинската църква е съставена от индивидуални личности. Но това са мъже и жени, които са чули призива да се отрекат от себе си и да влязат в единство с Христос и Неговата църква. В Христос и Неговата църква те доброволно и с радост са предали всяко свое право да изразяват себичен живот и служение. Вплетени един с друг в тъканта на Христовия живот, те са се превърнали в едно. Всеки от тях е неотделим от цялото. Единственият живот, който имат, е като част от цялото. Те имат смисъл само като част от цялото. Собственият им живот не е тяхната най-висша цел. Търсейки Него, те са намерили Неговата църква. Животът на Христос, изразен в Неговата църква, е тяхната най-висша цел. Тoва са „безименни” мъже и жени.

Но те не са хора без самоличност. Тяхната самоличност е в Христос, изразена в Неговата църква. Заедно тяхното единствено лице отразява Неговото. Заедно те участват в Неговия живот. И Неговият живот е станал техен. Техният живот - един. Той е Неговият живот. Това е Той. Той е техният живот – само когато са заедно. Неговият живот е техният живот – само когато са заедно.

Това възстановява Исус: църквата, Неговата църква. Той е предопределил всичко с тази цел. Всичко е планирал още преди вечността с тази цел – Неговата църква.

В очите на Исус църквата Му е най-красивото нещо в цялата Негова славна, великолепна Вселена. Той желае Своята църква. Той копнее за нея.

Исус дори понастоящем я приготвя – в тайно. И един ден Той ще дойде за Своята църква – като Младоженец за Своята невяста. За църквата Си ще дойде – за да ù даде Своето присъствие в най-пълна мярка. За църквата Си ще дойде, за да покаже Своята вечна мъдрост и слава на всички началства и власти в небесните места. За църквата Си ще дойде – за да консумира брака Си със Своята невяста. За църквата Си ще дойде и ще я приведе до последното, пълно и вечно единство със Себе Си – за да бъде Бог във всичко.

Възлюбени, нека търсим Неговото лице. Търсейки Него, ние ще намерим Неговата църква – в целия ù блясък и в цялата ù красота. И, като открием Неговата църква, ще открием Него – в цялата Му пълнота и в цялата Му слава.

   

От Тебе, Боже, всички се нуждаем,

не, няма никой друг,

от Теб струят потоци на блаженство,

щастливи да сме тук,

Живот си, изобилна благодат,

наш извор, център си и личен свят.

(Жан Мари дьо ла Мот-Гийон)



 [1] Ефесяни 4:15, превод на Уйлямс.

 [2] Ефесяни 4:16, ревизия на Библейска Лига, 2002 г.

 [3] Ефесяни 3:17-19.

ГЛАВА ОСМА - Пълнотата на общението

И Господ Бог създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа. (Битие 2:7)

Човекът е единство. Бог го създаде в началото като единство. Често срещана идея в съвременното богословие е да се гледа на човека като на „дух, с душа, в тяло”. Но тази идея не е библейска и има по-здрава основа в гръцката философия, отколкото в Библията. Божието Слово не учи, че човекът има душа, а че човекът е душа. Библията учи, че човекът е дух, душа (ум) и тяло. Той е единство. Всеки от тези неделими аспекти на неговата същност е толкова част от него, колкото и останалите.

Човекът е единство. Бог го създаде като единство и възнамеряваше той да остане единство завинаги. Когато човекът съгреши, той си навлече, освен другите неща, физическа смърт (т.е. разпадането на тялото и отделянето на душата или личността от тялото) и затова евангелието на изкуплението е евангелие на възкресението на тялото и възстановяване на единството и целостта на човека.[1]

Бог създаде човека като единство и Неговото първоначално намерение бе да общува с целия човек. Затова, когато Исус умря, за да възстанови човека към Себе Си, Той възстанови целия човек, а не само една част от него (например човешкия дух). Ти си напълно възстановен в Бога. Дух, душа (ум) и тяло, ти си възстановен в Бог. Бог желае ти, всяка част от теб, да преживееш Неговото спасение и общение. Не прави разлика между една страна от твоето изкупление и друга. Не изолирай една част на твоето връщане към Бога от друга.

Пълно възвръщане към Бог

На първо място, ние сме възстановени спрямо Бог духовно. Бог е Дух и очевидно това е първата и главната област на нашето общение с Него. Всъщност, затова Бог първоначално направи човека духовно същество в Своя образ: за да може човекът да преживее общение с Него.

Преди да се спасим, ние бяхме духовно мъртви спрямо Бога, неспособни да Го познаваме, неспособни да Го обичаме. Но в новорождението, чрез суверенно действие на Неговия Дух, ние бяхме духовно съживени за Бог, за да можем отново да общуваме с Него, да Го обичаме, да Му се покланяме и да Му се наслаждаваме.

Ние сме съживени спрямо Бог.[2] И също както новороденото бебе се нуждае от храна и грижа, за да расте и се развива, така е и с нашия нов духовен живот. Чрез духовната връзка и взаимодействие с Бог този живот се култивира и развива. Без общение с Него духовният ни живот няма да се развива, нито да расте. Новият живот вътре в нас бе създаден в образа на Исус Христос. Всъщност самият Исус бе първоначалният Източник на този живот и самият Той е неговата постоянна Поддръжка.[3] Истината е, че Исус е нашият живот.[4] Ако Го пренебрегнем, вътрешният ни живот никога няма да порасне и да се развие.

Исус е истинската Манна от небето. Ти трябва да Го имаш, за да живееш. И както всеки ден се нуждаеш от физическо освежаване и обновяване, така трябва и да се храниш ежедневно с Небесния хляб. Днешната „манна” няма да стигне и за утрешния ден. За да живееш, ти трябва постоянно да Го имаш. Той е твоят живот. Неговото общение е това, което те поддържа.[5] “Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста.” За да живееш, ти трябва ежедневно да общуваш с Него. Трябва ежедневно да Го търсиш. Ежедневно да викаш към Него.[6]

Трябва да се храним с Него всеки ден по един свеж и нов начин; в противен случай ще станем духовни болни и в крайна сметка ще умрем. Като поддържаме постоянно общение с Бог, ще преживеем изблик на духовен растеж и прилив на сила; и щом започнем да Го познаваме по-дълбоко и по-дълбоко, ще узряваме като Негови синове и чрез Неговия живот вътре в нас светлината и познанието на Неговия уникален Син ще бъдат изявени на света около нас.

Нещо повече, ти си възстановен умствено и интелектуално спрямо Бог. Не пренебрегвай това. Ти не просто „притежаваш” ум. Ти си интелектуално същество. Твоят ум е възстановен спрямо Бог. Не гледай на ума като на нещо недуховно и презряно. Независимо от всичко, което казахме в предишната глава за това да не ограничаваш взаимоотношението си с Бог до просто умствено упражнение и да не заместиш истинското общение с Него с умствено съгласие с доктрината, все пак помни, че Бог иска твоят ум да бъде възстановен за Него. Все пак Той го създаде. Затова той не е лош. Често е използван за лоши цели, но умът сам по себе си не зъл. Той бе създаден за добро. Той бе създаден за Него.

Божието намерение е твоят ум да бъде променен чрез общение с Него. Намерението Му е умът ти да премине през процес на очистване и промяна. До преди той е бил заслепен и в тъмнина, но сега самият Исус иска да бъде неговата светлина. До преди беше „умът на плътта”, сега Той иска да го направи „ума на Христос”. До преди умът ти беше единствено инструмент и жилище на смъртта, сега за теб може да бъде „живот и мир”. Той възнамерява ти да използваш своя ум за разпространение на Неговата слава и за да Му се наслаждаваш. Не позволявай умът ти да остане непроменен от Бог, но „преобразявайте се чрез обновяването на ума си”.[7]

Ако Бог не обновява ума ти, дори да имаш мотивация да вършиш Божията воля поради духовното новорождение, ти все пак няма да знаеш каква е Божията воля. В живота ти ще липсват посока и постоянство, и ще откриеш, че си носен от всеки вятър на нова доктрина, стигащ до теб – независимо дали е истинска, или фалшива. Затова предай ума си на Бога. Ти си интелектуално същество. Не считай обаче интелекта си за най-важното нещо в твоя живот; преди всичко ти си духовно същество. Но, също така, ти си и интелектуално същество и Бог бе Този, Който те направи такъв. Затова не Му отказвай достъпа до тази толкова важна част от теб.

Също така ти си възстановен емоционално спрямо Бог. Не се страхувай от това. Човекът е емоционално същество. Ти не просто „притежаваш” емоции. Ти си емоционално същество. Ти си възстановен във Бог. Това включва и твоите емоции. Много хора се притесняват от тях и се съпротивляват на движението на Бог в сърцата им в моментите, когато Той се опитва да докосне емоциите им. За нещастие много християни гледат на емоциите като нещо недуховно, ненужно, нестабилно и нежелано. Но всъщност те са много важни. Те са част от теб. Те са теб. Ти си емоционален. Когато Бог те докосне, Той ще те докосне и емоционално.

Ако Бог не обновява твоите емоции, ти ще имаш знание за това, което трябва да правиш като християнин, но то няма да ти носи радост. Християнският ти живот ще ти бъде повече като задължение, отколкото като удоволствие. Нуждата ти в такъв момент е да предадеш емоциите си на Бог.

Нека отново да подчертаем: не се притеснявай от емоциите си! Не позволявай на страха от хората и техните мнения да ти отнемат Бог! Спри да се влияеш от хората - те са простосмъртни и временни! Позволи на Бог да направи в живота ти това, което желае! Нека емоциите ти бъдат движени от Него! Предай сърцето си на Него! Предай емоциите си на Него!

Моля те, разбери, ние не те насърчаваме да търсиш просто някакво преходно или повърхностно емоционално преживяване; ние те съветваме да търсиш Бога и само Него. Не ти препоръчваме и да основеш живота и вярата си на емоционални преживявания. Ти трябва да се довериш на Бога и само на Него. Но факт е, че когато те докосва, Той ще те докосва емоционално, защото ти си емоционално същество – това е толкова просто.

Да откажеш на Исус достъп до своите емоции, значи да осуетиш Неговите цели за твоя живот. Да Му откажеш достъп до своите емоции, е да се отречеш от Неговото господство над живота си. И да му откажеш достъп до твоите емоции, означава да лишиш себе си от една важна част на благословението и насладата, които Той планираше от вечността да бъдат твои в Него.

Освен всичко друго и твоята воля е възстановена спрямо Бог. Съживена спрямо Бога сега, след като в нея обитава Святият Дух, тя може да участва в Неговия славен живот и общение. Преди си бил вързан от „его”-то и греха, а сега можеш да бъдеш освободен от тях чрез Неговия живот и способен да избереш Неговата съвършена воля.

Твоята воля трябва да бъде обновена от Бог. Ако Той не я обновява, ти ще осъзнаеш, че нещо не е наред, емоционално ще скърбиш за това, което си направил в миналото, но въпреки това ще продължаваш да правиш същото погрешно нещо отново и отново! Нуждата ти в този момент е не толкова от повече поучение, нито от повече сълзи. Нуждаеш се Бог да докосне и да промени твоята воля. Нуждаеш се животът на Христос да запали и разпали пламъка на Божия живот вътре в твоята воля, обръщайки я напълно към Себе Си. Нека това да е „Бог, Който, според благоволението Си, действува във вас, и да желаете това, и да го изработвате”.[8]

И най-накрая, в пълното възвръщане на човека към Себе Си Бог не пренебрегна неговото тяло и един ден нашето физическо общение с Бог ще бъде възстановено. Във вечността ние ще Го видим, ще можем да Го докосваме и да Го слушаме да говори така, както беше по времето на Адам, който ходеше и говореше физически с Господа.

Телата ни вече са изкупени (минало време) чрез делото на Исус на кръста, но все още ни предстои да преживеем пълната изява на това изкупление, когато получим нашите вечни духовни тела.[9] А междувременно нашите физически тела наистина преживяват Неговото присъствие до определена степен - в свръхестествено изцеление и Божествено здраве. И едно прекрасно следствие от възстановяването на общението с Бог е Неговото ежедневно съживяване на смъртните ни тела:

И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исуса от мъртвите, то Същият, Който възкреси Христа Исуса от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, който обитава във вас. (Римляни 8:11)

Ако твоето тяло не преживее последиците от възвръщането ти към Бога, дори сърцето ти да бъде право пред Него и в добра позиция да Го прославя и да Му се наслаждава, ти често ще си твърде болен, за да можеш физически да правиш това! Съгласни сме, че духовното ти взаимоотношение с Бог ще е в по-добро състояние от развалящото ти се физическо тяло; съгласни сме и че Бог понякога използва телесните болести, за да ни коригира и наказва.[10] Но въпреки това имай в предвид, че Исусовото снабдяване на кръста за изцелението на твоето тяло беше Негова идея. Той сътвори тялото ти за Своите цели и слава и го изкупи по същата причина.

Затова посвети тялото си на Господа. Исус е за тялото ти. „А тялото не е за блудодеяние, но за Господа, и Господ е за тялото… затова прославете Бога с телата си [и с душите си, които са Божии]. И нека Бог да пази непокътнати духа, душата и тялото ви без порок до пришествието на нашия Господ Исус Христос.”[11]

Следователно благословеното следствие от делото на Исус на кръста е това: пълното и цялостно възстановяване на човека – дух, душа(ум) и тяло – в Бог. Не се задоволявай с нищо по-малко от това.

   

Щом все си търсен Ти от нас,

във тъмно светиш всеки час,

сърцето ми за Теб тупти,

от робство го освободи!

Измий ме Ти от тази пръст,

вземи я там на Твоя кръст,

и нека всяка мисъл в мен

е чиста, Боже, в Твоя ден!

(Николаус Лудвиг фон Цинцендорф)



 [1] 1 Коринтяни 15.

 [2] Римляни 6:11.
 [3] Колосяни 3:10; Йоан 4:14; 5:25, 40; 6:33, 57; 14:6.
 [4] Йоан 6:57.
 [5] Йоан 6:57.
 [6] Mатей 4:4; Йоан 6:63; Псалм 86:3б.
 [7] 2 Коринтяни 4:4; 1 Коринтяни 2:16; Римляни 8:6; 12:2.
 [8] Филипяни 2:13.
 [9] Римляни 8:23.
 [10] 1 Коринтяни 5:5; 11:29-31; Псалм 119:67, 71, 75; Mатей 18:35.

 [11] 1 Коринтяни 6:13, 20; 1 Солунци 5:23.

ГЛАВА ДЕВЕТА - Пътят към общението – смъртоносното служение на Святия Дух

Сега се радвам не за наскърбяването ви, но защото наскърбяването ви доведе до покаяние… Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, което не причинява разкаяние... (2 Коринтяни 7:9-10)

…  Измивайте ръцете си, вие грешни, и очиствайте сърцата си, вие колебливи. Тъжете, ридайте и плачете; смехът ви нека се обърне на плач и радостта ви в тъга. Смирявайте се пред Господа и Той ще ви възвишава. (Яков 4:8-10)

Святият Дух е Духът на Живот. Той е Бог; Той е Живот. Той дойде, за да донесе живот. Всъщност Новият Завет е изрично противопоставен на Стария като такъв, чието служение носи живот чрез Духа в сравнение със закона, чието служение носи смърт.[1]

И въпреки това парадоксално е, че дори под този Нов Завет на прошка и живот, и Святият Дух има смъртоносно служение.

То лесно може да бъде погрешно разбрано като нещо негативно от тези, чието християнство е ограничено до обикновени теории на законните ни положение и права. Независимо от това, служението на Святия Дух, носещо смърт на християнина, не включва в себе си противоречие с това, което Бог законно и като позиция ни е направил в Христа просто защото Той не възнамерява да послужи със смърт на Новото Създание в Христос, а на стария човек.

Смъртоносното служение на Святия Дух засяга нашите лични опитности: нашият ежедневен живот и ходене с Господа. Смъртоносното служение на Святия Дух засяга „его”-то, плътта и стария човек.

Най-големият враг на християнина в ходенето му с Исус Христос не е дяволът, нито света, нито дори грехът, а „его”-то. „Его”-то е нашият най-опасен враг. На „его”-то Исус възнамерява да послужи със смърт чрез Своя Дух.

Бог ни заповядва да се съпротивляваме на дявола, да бягаме от изкушението и да не обичаме света, но да разпънем „его”-то – да го умъртвим.

Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека Ме следва. (Лука 9:23)[2]

„Его”-то е нашият най-омразен враг, нашият най-подмолен и измамлив неприятел. „Его”-то е най-голямата пречка да преживеем дълбочините на Бог. Човек не трябва просто да му се съпротивлява, от него не трябва просто да се бяга или да го мразим – „его”-то трябва да бъде умъртвено. Излишно е да се споменава, че дяволът, изкушенията и привлекателността на света са действителни бариери пред Бог, но всъщност „его”-то е това, което им дава място.

„Его”-то е още един бог пред истинския Бог. Да избереш „его”-то, значи да покажеш преданост към друг бог. Да наложиш себе-то си, означава да се отречеш от истинския Бог. Това е същността на бунта и източникът на всичкия грях: избирането на „его”-то пред Бога. Истинското познаване на Бога изисква пълното отричане и изоставяне на всички други богове. Лоялността към който и да е друг не е приемлива за Него. Тези, които съставляват невястата Христова, ще застанат пред Него в онзи Ден като „девици” – свободни от цялата нелоялност и духовно оскверняване – свободни от всичкото идолопоклонство. Идолопоклонство е да служиш на какъвто и да е друг бог. Господ е ревнив Бог и винаги е носил осъждение на всички останали богове. Няма да е по-различно и с този лъжлив бог.

В личния си живот ние съзнателно се противим и бунтуваме на Бог до степента, до която „его”-то ни е все още живо, независимо от това колко религиозно или духовно може да изглеждат външно нашите думи и дела. „Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух” и „тия, които са плътски, не могат да угодят на Бога”.

Ако ние сме „в плътта” и се предаваме на „его”-то като владетел на нашия живот, тогава живеем в бунт против Бог. В този случай гледаме на смъртоносното служение на Святия Дух като на нещо разрушително, защото Той наистина се стреми да ни умъртви.

Но когато ходим в Духа, отричаме „его”-то и позволяваме на Святия Дух да ни доведе до единство с Христос и Неговата смърт - тогава ще гледаме на служението на Духа не просто като на служение, носещо смърт, но служение, носещо живот, защото знаем, че чрез същия Святи Дух можем да преживеем Бог само като се отречем от своето „его”. Само когато преживеем собствената си смърт, ще можем въобще да преживеем Неговия живот. Само когато позволим на Бог да разпъне на кръст дълбините на нашето „его”, ще можем да преживеем Неговите дълбини.

Съразпнах се с Христa и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене … (Галатяни 2:20)

Истинският живот произлиза само от смъртта

Нека никой да не те подвежда! Отричането и смъртта на „его”-то са единствената пътека, която ще те отведе към истинското познание на Бог, което Той може да ти предложи. Дефиницията на Уесли за „фанатизъм” е: „да очакваш постигането на целта без необходимите средства”. Опитай ако искаш, но не е възможно да познаваш Бог и да вкусиш от Неговия живот, без първо „его”-то ти да бъде разкрито и убито. Не е възможно да бъдеш с Исус на трона Му, без първо да си бил с Него на кръста.

Святият Дух винаги ще атакува „его”-то. „Его”-то е Неговият смъртен враг. Животът на Духа и животът на „его”-то са напълно противоположни и напълно несъвместими – те не могат да съществуват заедно. Затова, когато Святият Дух се движи по суверен начин в една църква, търсейки да доведе хората Си до съживление и до дълбоко преживяване на Себе Си, Той винаги се движи, за да послужи със смърт.

Нека стане ясно, че в тези времена мечът на Святия Дух ще бъде ясен, разбираем и остър за всички. Наказанието, с което Той ще дойде при Своите хора, няма да е неясно или неопределено. Ако беше такова, то по-вероятно би било работа на дявола или изява на болестна себевглъбеност, отколкото дело на Бог.

Нито пък ефектът от това дело ще бъде депресия, дезориентация или продължително обезсърчение, които вероятно ще са плод на небогоугодно унасяне в мисли и в самоанализ, отколкото на божествено вдъхновение и начало.

Но Святият Дух ще дойде бързо, преднамерено и конкретно; и без да се страхува или респектира от определени личности, Той ще прониже напълно самите сърца на Божиите хора. След това, като изложи на показ Своя враг, ще го въвлече в смъртоносна битка, докато най-накрая тя приключи и Неговият враг, поне в този аспект - поразен.

Исторически факт е, че винаги е имало опозиция и съпротива към тази скъпоценна работа на Святия Дух. От една страна някои хора ще Му се противят поради невежеството си. Тъжно е, че в това число често са църковни водачи и проповедници, които въпреки изявлението, че Бог ги е призовал да доведат хората при Него, много рядко разбират как Бог всъщност би направил това; и невежеството им за движението на Бог заслужено ги прави обект на критиката на Исус към Никодим: „Ти си Израилев учител и не разбираш ли тези неща?”[3]

От друга страна някои ще се противят на движенията на Святия Дух поради знанието си.[4] Посредством вътрешното свидетелство в собствените им сърца те знаят, че това, което виждат, е Божие дело, но понеже обичат своя живот повече от Неговия, се противят на тези Негови специални движения. Считат ги за крайни и плътски прояви между одобряващите делото хора, а в същото време постоянно прикриват своя бунт с богословски термини, за да го омаловажат, и все пак, в същността си, тяхната опозиция спрямо Бог ги издава и разкрива кой в действителност управлява техния живот и какво е истинското състояние на сърцето им. Независимо колко религиозни са изглеждали в миналото, сега те доказват, че обичат повече себе си, отколкото Бога.

За нещастие, като се съпротивляват на смъртта, те парадоксално избират именно нея.[5] Те избират да останат в смъртта. Като се съпротивляват на разрушението, те всъщност го избират. Като спасяват „его”-то си, те губят Бога, и както Лаубах е написал: „Когато човек изгуби Бог..., тогава всичко е загуба, дори да е облечено в замъци и затрупано в богатство”.

Но тези, които копнеят за Бог, и считат, че личното Му познаване си струва всяка цена, ще се предадат на Святия Дух във време като това, като подчинят живота си на Него, като покорят сърцата си пред Него, като излагат на показ мотивите, намеренията и най-вътрешните си цели и желания пред Неговия пронизващ поглед, без да скриват нищо. Оставяйки се на смъртоносното служение на Святия Дух, те правят един по-добър и по-славен избор. Тези, които избират от дълбочината на сърцето си да предадат „его”-то на смърт, всъщност избират живота – Неговия живот.

Истина, истина ви казвам, ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава самотно; но ако умре, дава много плод. Който обича живота си, ще го изгуби; и който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот. (Йоан 12:24-25)

Нека да не се критикуваме един друг относно смъртта на „его”-то,[6] но нека всеки един от нас изпита сърцето си и открито да се изправи пред нуждата от покаяние в живота си. Нека всички коленичим в прахта и да потърсим Бог с цялото си сърце, за да дойде Той, да пресее и да убие.

Във всеки един от нас „его”-то е достатъчно живо и в добро здраве. „Его”-то не е слабо, нито е немощно. Оставено само, то никога няма да умре. „Его”-то трябва преднамерено да бъде умъртвявано. Но умъртвяванията, и особено екзекуциите, никога не са красива гледка; а и „силните мъже умират трудно”. Следователно истинското покаяние ще е нещо изключително неприятно за тези, които очакват религията да бъде „приятна” и „вдъхновяваща”. Независимо от това, когато Исус произнесе благословението на утеха върху тези, които скърбят, думата, която Той избра за „скърбя”, буквално означава - външно изразена скръб, тъй като е твърде дълбока, за да се прикрие.[7] Така че, когато Господ призовава Своите хора да се покаят, да скърбят, да плачат и да умрат, тогава - покай се, скърби, плачи и умри!

Когато Ти рече: Търсете лицето Ми, моето сърце Ти каза: Лицето Ти ще търся, Господи.  (Псалм 27:8)

Не се съпротивлявай в такива моменти, за да не се окаже, че се бориш с Бог. Както Франк Бартълман написа: това е време на „привилегия, отговорност и (също и) опасност”. Не се съпротивлявай на Неговите движения. Не пренебрегвай Неговото ръководство. Не се противи на подбужденията Му –  ако искаш да бъдеш известен като такъв, който постоянно следва Агнето. Ако искаш Той да те познава като един от Своите, тогава не се бунтувай срещу Него в такива моменти.

Божието изобличение не може да бъде нагласено по човешки

Тези движения на Духа не произлизат от човешката воля, но само чрез Божествено начало. Ако Му се съпротивляваш, Той може да не се върне по този начин дълго време, като те остави в неплодородната пустош на безплодните ти религиозни усилия. Или още по-лошо: ако Му се съпротивляваш, Той може въобще да не се върне!

Затова предай Му се! Предай Му се![8] Радостта ще дойде по-късно. Има време за плач, има време и за скърбене. Смехът и танцуването ще дойдат по-късно.[9] Сега се моли за това докрай! Предай му се напълно!

Понякога, понеже дълбините на „его”-то ще бъдат извадени наяве, може да изглежда сякаш това никога няма да свърши; но ако Му се предадеш, Той ще извърши делото Си в теб. Тогава ще видиш Него. Той го е обещал.[10] Затова остави Го да направи това, което желае. Нека Духът извърши Своята мощна работа в теб. Предай Му се! Така ще получиш Неговото присъствие. Ще спечелиш самия Него.

Някой веднъж е казал: „Всичко от „его”-то и нищо от Бог. По-малко от „его”-то, повече от Бог. Нищо от „его”-то, всичко от Бог”. Или, казано с думите на Йоан Кръстител: „Той трябва да расте, а аз да се смалявам.” Доколкото твоят живот е приключил, дотолкова Неговият е започнал.

Смъртоносното служение на Святия Дух не е желано от тези, които търсят само ласкателство и „благи думи” от Бог. Но то не бива да се избягва, независимо че за известно време може да ни е трудно и болезнено. За нас това е едно от Неговите най-необходими и скъпоценни движения в живота.[11]



 [1] 2 Коринтяни 3:6-9.

 [2] Сравнете с  Mатей 10:38; 16:24; Maрк 8:34; Лука 14:27.
 [3] 1 Tимотей 1:13; Йоан 3:10, гръцки.
 [4] Йоан 15:22-24; 1 Йоан 5:10.
 [5] Mатей 10:39.
 [6] 2 Коринтяни 10:12, 17-18; Галатяни 6:3-5.
 [7] Maтей5:4.
 [8] Вижте Псалм 32:9.
 [9] Псалм 30:5, 11; Псалм 126:5; Mатей 5:4.
 [10] Mатей 5:8, 6;Филипяни 1:6; Евреи 12:14.

 [11] Това време за нас е известно като „по-дълбоките” преживявания и цялата идея на разпънатия живот, обикновено позната като „по-дълбокия живот”. Но всъщност трябва просто да го наречем „християнския живот”. За нас той е станал „по-дълбокият живот”, защото, за съжаление, толкова малко на брой са тези от нас, които се намираме дори на повърхността на това, предложено от Бог, единство с Исус в Неговите смърт и живот.

ГЛАВА ДЕСЕТА - Условието за общение – предаване в Божиите ръце

Кой ще възлезе на хълма Господен? И кой ще застане на Неговото свето място? Оня, който е с чисти ръце и с непорочно сърце… (Псалм 24:3-4)

Нашият призив е към Бога. Той е най-висшият и най-всеобхватният призив за християнина. Да Го познаваме е нашето намерение, нашата крайна цел. Когато имаме Него, ние имаме всичко, което е Той. Имаме всичко. Спасение, изцеление, освобождение, вечна сигурност, мир, радост, духовна подкрепа и сила – всички те са в Него.

Когато ти се спаси, Бог не възнамеряваше да спреш, но да започнеш оттам. Когато се новороди, ти се роди във Неговото присъствие; ти се роди в единство и духовна връзка с Бог, които Той желае да се задълбочат и да растат.[1]

Но в стремежа си за растеж в познаването на Бог скоро ще разбереш, че този стремеж има противник. Както споменахме по-рано, можеш много лесно да разпознаеш някои от враговете, които се изправят срещу задълбочаването на взаимоотношението ти с Бог, но има един главен враг, който дава път и всъщност подсилва и оживява останалите. Този враг не е дяволът, въпреки че той е враг; този враг не е грехът, въпреки че грехът е враг; този враг не е светът, въпреки че светът е враг. Главният враг на стремежа ти към Бога е собствената ти воля.

Дяволът ще те държи встрани от Бога, но само ако ти му дадеш място. Грехът ще те държи встрани от Бога, но само ако ти се предадеш на изкушението. Светът ще те държи встрани от Бога, но само ако ти се привържеш към него.[2] Така че дяволът, грехът и светът всъщност не са проблем. Те се превръщат в проблеми и противници на Бог в живота ти само ако ти им позволиш да заемат място в сърцето ти.

Исус вече е отнел властта от Сатана, разпънал е тялото на греха и е победил света.[3] Врагът, който остава да бъде победен, е „его”-то. Това е ключът към победата в твоя живот или източникът на поражението ти. Преди истински да се занимаеш с дявола, греха и света и да ги победиш в живота си, ти трябва първо да се справиш с това, което им дава сила в живота ти: „его”-то. „Его”-то трябва да бъде умъртвено.

Изоставяне на Бог

„Его”-то е дълбоко вкоренено в нещата на този свят. Като служим на нещата от света, ние служим на „его”-то и го подсилваме. За да открием Бог в пълнотата Му, „его”-то трябва да бъде разпънато и в този процес настоящият свят трябва да бъде изоставен. Бог изисква от нас да се оставим на Него – да се оставим от всичко.

Не можем да притежаваме нивата на Божието царство, без първо да се откажем от всичко, което имаме и от всичко, което сме, за да я купим.[4] Привързаността към всичко друго трябва да бъде изоставена: светът, кариерата, религиозна позиция, интересите, пари, семейство, други неща. Нищо не можеш да задържиш за себе си. Примири се с този факт! Най-нещастният човек на света е християнинът с разделено сърце. „Не можете да служите на Бога и на мамона.”

И каква обида е за Бог да Му предложиш нещо, по-малко от всичко останало! Каква огромна обида е да Му предложиш само половината от твоя живот, като запазваш другата половина за себе си! Той е БОГ! Как можеш да Му предложиш нещо, по-малко от пълно предаване? И без това всичко е Негово. Накрая, така или иначе, Той ще доведе всичко при Себе Си. В крайна сметка всяко коляно ще се преклони пред Него и ще изповяда, че Той е Господ. В крайна сметка животът на всеки човек ще бъде за Негова слава, така или иначе: някои ще прославят Неговата милост за своя чест и вечна слава, а други ще прославят Неговия гняв и сила за свой срам и вечна погибел.[5] Но накрая всички ще Го прославят. Каква глупост е сега да не Му предадем доброволно всичко! Той е Бог. Има само един достоен за Него начин да Му отговориш, и това е пълно да Му предадеш сърцето и живота си.

Бог иска да бъде единственият Притежател на твоя живот и единственото Притежание в твоя живот. И само в такова състояние има свобода, сила, радост, мир, почивка и победа.

Човекът, който е оставил всичко на Бог, е напълно неразрушим. Нищо не може да го нарани. Той вече е предал всичко. Няма какво повече да губи. Освен това, в отговор на предаването на живота му, Бог е дарил този човек със Своя живот. А животът на Бог не познава нито поражение, нито загуба! Затова пълното ни предаване на Бог е единствената пътека към истинската победа.

От друга страна да задържим нещо от Бог, означава да си осигурим поражение. „Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби”.[6] Затова много християни никога не се освобождават истински от греха, постоянно дават място на Сатана или постоянно се оплитат в светските неща - защото никога не са се предали напълно на Бога. Християнинът ще ходи в победа над всичките си врагове до степента, до която е предал живота си на Исус, изоставяйки всичко и позволявайки „его”-то му да бъде разпнато и умъртвено.

Ако първо дойдеш на място на предаване на Бога, тогава останалото ще последва. Не се задоволявай с това да се опитваш просто да подрязваш клонките, които са противни на Бога – клонките на грях, светщина и неверие – защото други ще поникнат на тяхно място. Справи се с клоните на дървото още от корена му. Унищожи дървото от корените му и всички клони ще изсъхнат. Справи се с дървото от корените му. Справи се с живота си от дълбочината на сърцето си. „Направете дървото добро и плода му добър”.[7] Направи извора сладък и от него ще потече сладка вода.

Може би си казваш: „Бих желал да дойда до по-дълбоко познаване на Бог, но просто не мога да се справя с този силно изкушаващ ме грях”. Всъщност силно изкушаващият те грях не е твоят проблем. Силно изкушаващият те грях е една клонка. Занимай се с корена. Раздели се с обичта и привързаността си към него от дълбините на сърцето си и насочи обичта си напълно към Исус, тогава Бог ще може да те освободи.

А който се изкушава, се завлича и подлъгва от собствената си страст. (Яков 1:14)

Причината да се поддаваш на изкушението лежи в теб. Ти трябва да се покаеш. Твоето сърце трябва да се промени.

Вероятно си казваш: „Бих желал да спра да се поддавам на тези изкушения и така ще имам повече от Присъствието на Бог в живота ми”. Но тези изкушения не са твоя проблем. Поддаването на изкушението е само една клонка. Занимай се с корена. Ти се огъваш пред изкушенията, защото все още обичаш греха. Той не е толкова във външните ти действия – грехът е бил в сърцето ти, далеч преди действията да бъдат извършени. Позволи на Бог да се справи със сърцето ти и изкушенията повече няма да имат сила над теб. Зъбите на лъва ще бъдат извадени.[8]

Вероятно си казваш: „Бих искал да уповавам на Бог да изпълни Своите обещания, но има толкова много неверие в сърцето ми”. Но неверието не е твоят проблем. Неверието често е изява на един по-дълбок проблем: ти не си се предал на Бог. Доверието в Бог за всичко, което Той е обещал, е една обикновена и естествена последица от предаването нa сърцето ти на Него. Всеки човек с незамъглен ум знае, че Бог, като Създател на всичко, е способен да спазва всичките Си обещания и е способен да снабдява всички твои нужди – на духа, душата (ума) и на тялото. Истинският въпрос е: оставил ли си се на Бог? Предал ли си живота си от сърце в Неговите ръце?

Той иска ти да Го познаваш като Вседостатъчния, Снабдителя на всички твои нужди. Но ти трябва да предадеш живота си на Него от дълбочината на сърцето си, като Му се доверяваш да посреща всички твои нужди от Своята слава.

Някой може да каже: „Аз вярвам, че Бог се движи в отклик на вярата ни.” ТОЧНО ТАКА! И има само една истинска вяра, и това е вярата, която живее в едно предадено сърце.

Но пак на този ще погледна - на оня, който е сиромах и съкрушен духом, и който трепери от словото Ми. (Исая 66:2б)

Исус не поучаваше на първо място вяра. Той първо поучаваше покаяние и след това вяра. „Покайте се и повярвайте в благовестието”[9]. Всяко „благовестие”, което учи на вяра в Бога, без да изисква от нас да се предадем на Него, е фалшиво благовестие.

Ето защо Бог никога не може да изцели или освободи някои светии, които от години са посветени християни, независимо че са слушали изобилно „поучения за вярата” и въпреки желанието им да бъдат изцелени или освободени, въпреки вярата им, че Бог е способен да направи това; докато от друга страна, има много новозаветни примери на хора, които никога не са чували цяла проповед на Исус на каквато и да е тема, и все пак, когато идваха при Него, веднага бяха изцелявани и освобождавани. Получаваха, защото идваха при Него с простотата на едно предадено с вяра сърце.

Както покаянието, така и вярата са необходими; само едно от тях не е достатъчно, за да получим от Бог.[10] Ефективна винаги е тази вяра, която е съпътствана и произлизаща от едно предадено сърце. „Защото Господ слуша немощните”.[11]

Опасностите от знанието, без предаване

И така, очевидно е, че упражняването на вяра от едно непредадено сърце е обречено на провал. По същия начин, ако пристъпиш към Божието слово, без сърцето ти да е предадено на Бога, не само че няма да произведеш автентичен духовен плод, но и това е твърде опасно. Както споменахме в предишната глава, когато навлезеш в Словото и Словото навлезе в теб, то ще те доведе при Бога, но само ако отидеш при него с предадено сърце.

Ако подходиш към Божието слово, без сърцето ти да е предадено, едно от следните две неща неизбежно ще се случи: или ще Го отхвърлиш като лишено от сила, неуместно, или погрешно, защото те изобличава в област, в която отказваш да се предадеш; или ще заместиш истинската работа на Бог в теб чрез Неговото Слово с академични усилия. Тоест ще се възхищаваш от Словото, ще Го обсъждаш, ще Го анализираш и ще размишляваш върху значението му, без истински да Му се покоряваш и прилагаш за себе си това като стандарт, според който ти да се променяш.[12] Ти поставяш себе си над Словото като негов учител, вместо да приемеш Словото като твой учител и в теб се изпълнява Писанието: „Които всякога се учат, а никога не могат да дойдат в познание на истината”.[13] Защото, както тялото без духа е мъртво и вярата без дела – мъртва, така и умственото знание, без предаването на сърцето, също е мъртво.

С други думи, когато подхождаш към Божието слово, без предадено сърце, често е възможно на интелектуално ниво да се съгласяваш с истината на Словото, без да ставаш обект на делото и усилията Му да те промени. Вътре в себе си ти отказваш да се промениш, а междувременно външно изглеждаш свят и посветен и (какъв ужас!) дори добре познаващ – често до степен, граничеща с духовна гордост – самото Слово на Истината, Което би те убило!

Светът търси знание, за да постигне напредък, чест и уважение в очите на другите. Нека никога не се отнасяме по същия начин към духовните неща. Ако имаме този мотив, един от първите начини, по които ще се разкрие, ще бъде в „религиозна показност”. Тя винаги ни издава. Ако притежаваме истинско духовно знание, ние няма да го изявяваме по такъв показен начин. Тогава то няма да е духовно знание, а „светско знание”. Под „светско знание” нямаме предвид непременно знание за света, а знание, съобразено с пътищата на света. То е знание само за религиозни въпроси и не е истинско духовно знание.

Бог не ни е дал Своето Свято Слово да Го използваме за издигане на собствения ни религиозен престиж и важност. Но самопрепоръчването неизбежно ще произлезе от едно непредадено сърце, което е обучено в различни религиозни практики. Похвалата и признанието на хората са това, което „его”-то иска толкова силно и търси толкова неуморно.

Скъпи братко или сестро, ако разпознаваш това в себе си, бягай от него. Покай се, че използваш Божиите неща за своя собствена, плътска препоръка пред хората. Предай се на Него! Нека Той да те доведе до Себе Си. Той е достоен за повече от одобрението и уважението на хората! Нека Неговият Дух и Неговото Слово извършат Своята истинска работа в живота ти.

Ако се предадеш на Бог от сърцето си, Неговото Слово ще извърши дълбока работа в теб, като умъртви „его”-то и те доведе до Бог; но ти трябва да подходиш честно и искрено, бидейки истински подготвен да се покориш на него. Безполезно е да се дискутира и дебатира или дори човек да изрази съгласие с Божието Слово, освен ако наистина желае да се предаде на Този, Който е Негов Автор и Негова централна тема.

Нуждата от покаяние

Има и друга изява на религиозното знание от непредаденото сърце, която трябва да разпознаем. Един от най-изкусните и ефективни начини да се попречи на движението на Бог в живота ти или в църквата ти е погрешното тълкуване на Неговата работа, като имаща за цел да доведе другите до покаяние и предаване на Бог. Бог не се опитва да доведе някой друг до покаяние – Той се опитва да доведе теб до покаяние!

За съжаление във всеки от нас има желание да избегнем кръста, като междувременно по „благочестив” начин приписваме, на другите и на „църквата” като цяло, изискването той да бъде носен.

Но ТИ си този, който се нуждае от покаяние; ТИ си този, който се нуждае да предаде и изостави живота си на Бог; ТИ си този, който се нуждае от кръста. Ако ТИ покориш закоравялото си сърце на Бог и Му позволиш да работи в твоя живот, тогава най-голямата пречка пред Бог, да извърши Своята воля в църквата и да се покаже реален на Своите хора, ще бъде премахната.

Скъпи братко или сестро, ако само един човек от твоята църква коленичи и се моли пред Бог, и дойде до място на пълно предаване пред Него – не просто да има разбиране за това или да направи съответната религиозна изповед, но да има вътрешната реалност на едно пълно отдаване на живота си на Исус – ако само един човек извърши това – ако Бог имаше само един чист инструмент, само един канал, чрез когото да влезе в родилни болки и да роди Свое дело, тогава не след дълго огънят на Святия Дух ще помете църквата ти и никой няма да остане недокоснат. И така, нека този „един човек” си ти.

Когато Бог започне да се занимава с теб, като разкрива собственото ти лицемерие и религиозно закоравяване, е лесно веднага да забележиш плитчината на взаимоотношението с Исус в живота на всеки един около теб. Но не можеш да обвиняваш останалите за това, че не си се предал на Святия Дух. Наистина проблемът е в теб, а ти искаш само да сочиш коравото сърце на някой друг, за да прикриеш факта, че животът ти не е предаден на Бога.

Истинското съживление трябва да започне от някъде – то трябва да започне от теб. Ако няма съживление в църквата ти, тогава причината за това е само една.

            Проблемът не е в твоя брат;

            Проблемът не е в твоята сестра.

            Проблемът не е в проповедника;

            Проблемът не е в миряните.

            Проблемът, скъпи братко,

            проблемът, скъпа сестро,

            проблемът,

            проблемът

            си

            ти.

Една от най-подмолните изяви на „его”-то в нашия живот е да признаем нуждата си от покаяние, но все пак с висок глас да я припишем на всеки друг, но не и на себе си. Дори по-ужасен е огорченият и критичен дух и порицанието спрямо останалите хора – затова, че те не са се предали на Бога – което често съпътства едно такова отношение. А през цялото това време на „его”-то се позволява да се скрие и намери убежище зад тази маска, а именно високото и безкомпромисно прокламиране на нуждата от покаяние и смърт за самото „его”! Каква необикновена гледка: „его”-то смело излага неоспоримата нужда от смъртта на „его”-то! И още по-невероятното е, че тук „его”-то всъщност се чувства защитено и дори укрепено!

Но Бог не те е призовал да критикуваш другите за тяхната нужда от покаяние и умиране на „его”-то. Той всъщност те е призовал да се покаеш и да умреш към своето си „его” – към себе си! Ако не го направиш, всички твои горещи увещания и съвети към другите няма да имат смисъл, а ще причинят повече вреда, отколкото полза.

Бог не очаква от теб да правиш себеправедни описания на проблемите на останалите хора, а иска твоето собствено пълно и истинско предаване.

Същото се отнася и за всички християнски практики. Без това най-основно събитие – тоест отдаването на сърцата ни на Бог – всички те са обречени на провал.

Има безброй намерения и дейности, извършвани от християните. И все пак идването до познанието на Исус Христос е нашата единствена истинска цел, нашата единствена истинска награда. Но за да дойдем до познаването на Исус, се изисква отдаването на живота ни на Бог.

Но това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа. А още всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо - познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко и считам всичко за измет, само Христа да придобияЗа да позная Него (Филипяни 3:7-8, 10)

Ако нашата върховна цел е да дойдем до истинско познание на Исус, трябва да предадем изцяло живота си на Бог и точно поради тази причина „целите - заместители” са толкова популярни: защото всички те външно са лесно постижими и външният блясък и духовност лесно се изфабрикуват, като в това време сърцето ни не се е предало на Бога и „его”-то все още продължава да е наш господар.

Религиозният човек е податлив на голяма самоизмама. Не трябва да се успокояваме, докато съществува и най-малка следа от нея в сърцата ни и живота ни, защото отдолу под повърхността ù лежи огромният айсберг. Нека викаме ден и нощ към Бог, за да ни доведе до Истината.

 Исус, излей Ти любовта Си

дълбоко в моето сърце:

да не поклатя аз ногата си,

отпуснат в Твоите ръце.

O, нека огънят свещен

във мене да гори;

и прати ме далеч от тлен,

а планините да стопи.

O, нека дойде от небе,

греха да изгори;

Ела при Своето дете;

огнен Дух Свят, дойди!

Прочистващ огън, Ти ела,

свети в душата моя,

и влей ми Ти живот сега,

чрез пълнотата Твоя.

Душата ми, свободна веч,

ще е в Твоя плен;

Христос е моят щит и меч,

 любов цари във мен.

(Чарлз Уесли)



 [1] Колосяни1:3; 2 Петрово 1:2-3.

 [2] Ефесяни 4:27; 2 Tимотей 2:22; 1 Йоан 2:15-17; Mатей 6:19-21.
 [3] Евреи 2:14-15; Римляни 6:6; Йоан 16:33.
 [4] Mатей 13:44-46.
 [5] Филипяни 2:10-11; Римляни 9:21-23.
 [6] Mатей 16:25; сравнете с  1 Tимотей 6:7-10.
 [7] Mатей 12:33; вижте също Mатей 7:17; 12:34-35; Притчи 4:23б.
 [8] Може да има нужда от освобождение от зли духове. Но отново, ключът за освобождението е истинското предаване на Бог, без което духовете ще продължат да имат право да обитават в твоя живот.
 [9] Maрк 1:15; Деяния 13:24; 19:4; Mатей 3:11; Йоан 1:31; Лука 1:76; Деяния 20:21; Евреи 6:1.
 [10] Яков 1:6-8; 4:3.
 [11] Псалм 69:33a.
 [12] Eзекиил 33:30-32.

 [13] 2 Tимотей 3:7; виж също Яков 1:22; 2:14-26.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА - Пречките за общението

Аз обитавам на високо и свето място, още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух … (Исая 57:15)

Защото не е юдеин оня, външно такъв, нито е обрязване онова, което е външно в плътта; но юдеин е тоя, който е такъв вътрешно; а обрязване е това, което е на сърцето, в дух, а не в буквата; чиято похвала не е от човеците, а от Бога. (Римляни 2:28-29)

Тъй като нашето предаване на Бог е входът, от наша страна, за общение с Него, то всяка  пречка пред предаването ни на Бог е и пречка пред общението ни с Него. „Его”-то е нашият най-голям враг; следователно всичко, което го подкрепя и подсилва, трябва да бъде изключително силно ненавиждано и по най-благоразумен начин избягвано, защото целта му е да ни нанесе възможно най-голямата вреда - тоест да ни държи далеч от Бог. Ако си съгласен с това, ще се съгласиш и с още едно нещо: виновникът, отговорен за напредъка на каузата на „его”-то повече от всеки друг, е гордостта ни.

Спомнете си това, което предизвика първоначалния бунт срещу Бог: своеволието, подхранвано от гордостта. Това бе първоначалният грях на Сатана:

Сърцето ти се надигна поради хубостта ти; ти разврати мъдростта си поради блясъка си и Аз те хвърлих на земята … (Езекиил 28:17)

А ти думаше в сърцето си: Ще възляза на небесата, ще възвиша престола си над Божиите звезди... ще възляза над висотата на облаците, ще бъда подобен на Всевишния. Обаче ти ще се снишиш до преизподнята, до най-долните дълбочини на рова. (Исая 14:13-15)

Такова е пълното безмислие на човешкото упорство и върховната слепота на гордостта, която то поражда. Сатана тръгна по пътя на пълно самоунищожение, по който оттогава цялото човечество безразсъдно върви. Каква съвършена глупост! Какво несравнимо безумие! Да откажеш да преклониш сърцето си пред превъзходството на Бог над теб и пред неоспоримото Негово право да изиска от нас безусловна и безрезервна любов, преданост, поклонение и покорство. Това значи да избереш самоунищожение.

Има само две неща, между които да избираме

Когато Той създаде моралните същества със способност да избират и право да решават, Бог позволи началото на големия конфликт на избора, който бушува още оттогава, както на небето, така и на земята, а именно – „Аз или Той?”

Казваме, че Той „позволи” началото на този конфликт, защото даването на едно морално същество на реалността на избора и способността на волята, само по себе си не е причина за някакъв конфликт, тъй като такъв въобще не съществува, ако ние изберем Него. Способността да избираш не е грешна сама по себе си. Съществуването на волята само по себе си не е грешно. Грехът и бунтът се появяват само когато е направен погрешен избор; а винаги ще има само един правилен избор – ТОЙ.

Бог даде на ангелите и на хората способността да избират, единствено за да могат свободно да изберат Него. Волята като Божий дар към хората и ангелите имаше една цел: те да имат благословената възможност и славната привилегия да Го изберат. Той не очакваше да бъде отхвърлен от тях. Колко немислимо би било някой да постъпи така! Но въпреки това, независимо от унищожителните резултати от погрешния избор, наблюдавани през няколкото хилядолетия история ..., човекът все още прави същия избор днес!

Винаги има само два съществени избора: Бог или аз. Признаваме това за най-големия конфликт на вековете, в който участват всички сътворени морални същества. Когато Адам от името на цялото човечество направи първия погрешен избор и се поддаде на своеволието си, вместо да последва волята на Бога, той умря спрямо Него, неговата природа стана грешна и податлива на развала, а волята му беше окована: окована от „его”-то – тоест окована от греха – окована за вечно унищожение. Всички синове на Адам, независимо от степента им на образование, благосъстояние, произход или религиозно знание, винаги ще избират едно и също: „его”-то. Човекът, оставен сам на себе си, никога няма да избере Бога – никога! Неговата воля е окована.

Но човек се ражда за печал, както искрите, за да хвъркат високо. (Йов 5:7)[1]

Скъпоценният Святи Дух в новорождението идва при такова жалко същество и чрез невероятното чудо на божествената наредба, Той изговаря живот там, където преди е имало смърт, и свобода там, където преди е било робство, възстановявайки отново възможността на човека да избира. По този начин християнинът приема тази голяма и благословена способност - да може да избира волята на Бог.

Няма и не може да има по-славна привилегия, дадена на човека, от това свободно да предпочете Божията воля; нито пък може да се изпита по-голямо удоволствие от това, което е в резултат от свободния избор на Божията воля. Да избереш Неговата воля, означава да Му се наслаждаваш. Да избереш Неговата воля завинаги, означава да Му се наслаждаваш завинаги. За това сме създадени. Да отхвърлим Божията воля, означава да отхвърлим и намразим Него и следователно да изберем по-голямата част от смъртта и нещастието, което е злочестото наследство от Адамовото падение.

Ние не сме създадени да отхвърлим Бог, а да Му се покоряваме и да Му се наслаждаваме завинаги. Да изберем Божията воля, означава просто да Го обичаме и да изберем живота. Неговата воля е нашият живот и нашата любов към Него. И отново: да Го обичаме, означава да вършим Неговата воля, означава да позволим Неговият живот да извира от вътрешността ни и през нас към останалите, означава да Го обичаме и да участваме в Неговата любов към нас. „За мен да живея, е Христос.” Това е нашето призвание. Това е нашата наслада от Него. Това е нашето общение с Него. Това е нашето единство с Него. Това е нашето участие в Неговия живот. Това означава да пребъдваме в Него и Той в нас. Това е животът, „скрит с Христа в Бога”.

От друга страна, както християнинът е свободен да върши Божията воля, така също, разбира се, е свободен да продължи да избира „его”-то, също както го е правил през целия си живот преди обръщението си. Но в Новия Завет се говори със строгост, каквато не се намира в цялата Библия, за тези, които постоянно правят този избор, без разкаяние и покаяние, и тъпчат Божия Син, чиято жертва направи възможно за нас спасението от „его”-то, греха и погибелта:

 ...а са отпаднали, невъзможно е да се обновят пак и доведат до покаяние, докато разпъват втори път в себе си Божия Син и Го опозоряват. (Евреи 6: 6)

С тях се е случило това, което казва истинската пословица: Псето се върна на бълвоча си и: Окъпаната свиня се върна да се валя в тинята. (2 Петрово 2:22)

Защото, ако съгрешаваме самоволно, след като сме познали истината, не остава вече жертва за грехове, но едно страшно очакване на съд и едно огнено негодуване, което ще изпояде противниците. (Евреи 10:26-27)

Но ако ражда тръни и репеи, отхвърля се; тя скоро ще се прокълне и сетнината й е да се изгори. (Евреи 6:8)[2]

Запомни, че не външната религиозност на думите или делата показва, че ти непременно ходиш с Бог, но фактът, че вътре в сърцето си ти си избрал Божията воля, реалността на Божия живот и общението на Бога, Който пребъдва в теб, пред волята на „его”-то.

Излишно е да се споменава, че хората, които с поведението си показват явно, че живеят в грях и бунт, не могат да очакват вечен живот,[3] но същото се отнася и за тези, които в сърцата си не са се предали на Бога, независимо колко праведни изглеждат външно.

За нещастие много номинални християни смятат, че са спасени и имат правилно стоене пред Бог само на базата на външното си отъждествяване с християнството или някоя доктрина, или църква. Изтрезняването им за истинското им състояние пред Него в последния ден, ще бъде много сурово:

Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! - ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата. В онзи ден мнозина ще Ми рекат: Господи! Господи! Не в Твоето ли име пророкувахме, не в Твоето ли име бесове изгонвахме и не в Твоето ли име направихме много велики дела? Но тогава ще им заявя: Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие. (Maтей 7:21-23)

Външният ти религиозен вид не е това, което ще важи пред Исус в последния ден. Има само едно приемливо нещо за Бога и това е вътрешното предаване в Неговите ръце, без което дори най-религиозните ти думи и дела са като мръсни парцали за Него. Ако животът Му не живее в и чрез теб, ти не си способен да направиш друго, освен това, което Той счита за грях .[4]

Богатият млад началник в евангелията живееше живот на пълно покорство към това, на което беше научен от Божието Слово.[5] Той си мислеше, че е опазил всички негови заповеди от младостта си. В очите на останалите животът му беше праведен и богоугоден и със сигурност заслужаваше Божието най-топло приемане. Но вместо това Исус каза, че на младежа липсва „едно нещо” - нещо толкова необходимо, че липсата му щеше да му попречи да влезе във вечното Божие царство. Това беше оставянето на живота му в Божиите ръце. Единственото липсващо нещо беше пълното му предаване на Бога – с всичко, което това означаваше – и то искрено, от сърце. И липсата на това едно нещо възпираше младежа от вечния живот, независимо от безкрайно многото дела на външна праведност, които той бе направил през своя живот.

Скъпи приятелю, остави се на Бог! Не се заблуждавай, че си в правилно взаимоотношение с Него и си на път към небето, твоя вечен дом, щом не си предал напълно живота си на Исус. Исус трябва да бъде Господ в действителност, а не само на думи.

Но тук идва гордостта и тя е капанът на човешката религия. Гордостта е толкова изключително коварна и религията е неин толкова силен съюзник, че „его”-то, в своя опит да остане живо и в контрол на живота ти, се обръща към тях за помощ. Вместо да се предаде на отричане и разпъване, „его”-то придобива религиозен вид и възприема външните форми на набожност и духовност, като ни най-малко не се предава на вътрешните подбуди на Бога и въобще не Му се покорява в истина от любов. Така сърцето гради външния облик на Истината, но вътрешно то не е предадено на Бог.[6]

Поради факта, че тази религиозна фасада е здраво подсилена и защитена от себеправедната гордост, тя е трудна крепост за превземане и се поддава само на някои от най-силните стенобойни движения на Святия Дух. Тя не може да бъде победена чрез аргументи и разсъждения. Всъщност с цяло сърце ще е съгласна с всяка религиозна беседа, а междувременно никога няма да отстъпи и сантиметър пред Бог.

Помислете за главните свещеници и книжниците по времето на Ирод, които познаваха достатъчно добре Божието слово, за да насочат мъдреците от Изтока към родното място на Месията, но въпреки това никога сами не пропътуваха пътя, за да се поклонят пред Неговите нозе! В очите на хората те бяха компетентните религиозни водачи, но вътре в себе си не желаеха да познават Бога или да се предадат на Този, Който „ще бъде пастир на Своя народ Израил”[7]; затова и никога не Го потърсиха. Когато най-накрая Го видяха, след като Той дойде при тях, те не само че „не Го приеха”, но Го намразиха, затвориха очите си и запушиха ушите си за Него, като напълно Го отхвърлиха. „Не щем Този да царува над нас.”[8]

Подобно на тях Пилат също видя Самата Истина, но въпреки това ограничи преживяването си до дискусия и задаване на философски въпроси: „Що е истина?” Той призна, че търси Истината, но очевидно не толкова искрено.

Или помислете за Савел, който, преди обръщението си, беше отгледан при нозете на известния учител на Словото, Гамалиил, и беше „изучен строго в предадения от бащите ни закон”. Савел беше „евреин от евреи, според закона фарисей ... според правдата, която е от закона, непорочен.”[9] И все пак той ожесточено преследваше последователите на Бога на любимия му закон и когато най-накрая срещна самия Бог, за Когото беше учил през целия си живот, отговорът му беше: „Кой си Ти, Господи?”.[10]

Спомнете си за хората, които дойдоха при Исус и които напълно Го отхвърлиха. Това беше Израел – Богоизбраният народ – единствените хора по лицето на земята с истинското откровение от Божието Слово.[11] Израел „имаше Словото” във външна форма, но не и като вътрешна реалност.

Исус нарече „лъжци” някои от външно най-набожните хора на Своя ден, „убийци” и „деца на дявола”. За тези хора Той каза: „Вие отвън се виждате на човеците праведни, но отвътре сте пълни с лицемерие и беззаконие.”[12] Това бяха духовните водачи на деня – каймакът на религиозното общество. Външно те бяха се приспособили към възприетите религиозни стандарти на своето време и място, но вътрешно никога не бяха се предали на Бога. Външно бяха усвоили всички правилни навици, формите на обличане и начините на говорене, но никога не бяха оставили „его”-то в сърцата си, за да приемат Божията воля. Те познаваха Божието Слово и дори бяха способни да поучават останалите на Него,[13] но въпреки това не познаваха Бог. Те заповядваха на другите хора да се покоряват на Божието слово, но когато Самият Бог дойде при тях, те напълно Го отхвърлиха.

Лицемери! Добре е пророкувал Исая за вас, като е казал:- „Тия люде [се приближават при Мене с устата си, и] Ме почитат с устните си; Но сърцето им далеч отстои от Мене...”. (Maтей 15:7-8)[14]

Те - духовните авторитети на своето поколение - никога не се покориха на Бога. Никога не се промениха истински. Не избираха Божията воля. Не обичаха Бога. Не познаваха Бога. Никога не бяха достигнали до общение с Бога. Не бяха спасени. Не бяха в правилни взаимоотношения с Бога. И все пак ето къде е измамата: те си мислеха, че имат всичко това!

Религиозната самоизмама е възможно най-ужасната форма на заблуда и хората се освобождават най-трудно от нея – основно поради това, че дълбоко в сърцата си те я желаят и всъщност са я избрали!

Това случвало ли се е с теб, скъпи християнино? И до каква степен? Издайникът на това най-ужасно състояние на отпадане от Бог не е външното ти изоставяне на религията – в никакъв случай! А е вътрешната ти липса на присъствието и общението на Бога в живота ти.

В Изход, глава тридесет и трета, в отговор на греха и гордостта на Израил, Бог накара Мойсей да премахне скинията, мястото на Неговото обитаване, отсред Своите хора и да я постави „далеч” от стана.[15] Помислете върху това: народ, който носеше името на истинския Бог в свят, изпълнен с идоли и фалшиви богове; народ, когото Бог продължи да поддържа чрез свръхестествено снабдяване на храна от небето и вода от скалата; народ, който тъкмо беше избавен свръхестествено от враговете си чрез разделянето на Червеното море; народ, който се наслаждаваше на чудотворната защита и водителство на Бог чрез облачния стълб през деня и чрез огнения стълб през нощта; народ, който напусна живота на робство в Египет, без да има дори един слаб човек измежду всичките си племена; народ, който беше видял самите думи на Бога, написани с Божия пръст върху плочи от камък; народ, който живееше с най-кроткия човек на лицето на земята и толкова велик пророк, че се каза, че Месията ще бъде пророк, подобен на него; народ, който беше видял прекрасните дела и величието на Създателя; народ с всички външни признаци на правилно взаимоотношение с Бог – и въпреки това Бог живееше далеч от тези хора!

Скъпи братко или сестро, доказателството за твоята вяра не почива във факта, че се наричаш „християнин”.[16] Нито е в това, че си добре обучен в Божието Слово[17]; или че можеш да цитираш обещанията на Бог; или понеже живееш в спокойствие и комфорт; или защото от време на време виждаш чудо или изцеление; отъждествяваш се с някоя духовна църква или движение; пророкуваш или храниш бедните; или защото си под служението на велик Божий мъж; или защото си добре запознат и одобряваш преживяванията на други велики Божии светии.

Не търси утеха в никое от тези неща, „защото ви казвам, че Бог може и от тия камъни да въздигне чада на Авраама.”[18] Твоята единствена истинска увереност във вечния живот трябва да е в реалността на ежедневното ти покорство и предаване на Исус Христос като Господ и Бог на живота ти и като обект на твоята любов и вътрешна духовна връзка. Както е казал Фини: „Състоянието на пълно и всеобхватно посвещение към Бог е това, което съставлява истинската религия”. Доказателството за спасението не е в външните религиозни дела, а във вътрешното предаване на Бог и опитността на любовното общение с Него.[19]

Голямата пречка пред общението с Бог в твоя живот е егоистичната ти воля; неин главен причинител е гордостта, а човешката религия е тяхното главно прикритие.

   

Доволен и взрян във лицето Му,

на Него предавам се аз.

Ни място, ни промяна във времето

ме биха отвлекли в тоз час.

Изпълнен сега с любовта Му,

аз виждам света тук тъй низък,

дворец ще се види в зандана,

щом в мен Бог – Исус е тъй близък.

(Джон Нютън)



 [1] Вижте също Еклесиаст 7:20; Псалм 51:5; 58:3; Римляни 5:12; 3:10.

 [2] Вижте също Mатей 24:48-51; 1 Йоан 5:16.
 [3] Ефесяни 5:5-7; 1 Коринтяни 6:9-10; Галатяни 5:19-21.
 [4] Исая 64:6; Йоан15:4-5.
 [5] Лука 18:18-25.
 [6] Вижте Mатей 23:25-28.
[7] ‘Ще управлява Моя народ Израел’ – англ.
 [8] Mатей 2:1-6; Лука 19:14; Mатей 13:15; Йоан 5:40; 1:11; 15:24; 3:20; Исая 53:3; Деяния 28:27.
 [9] Деяния 22:3; Филипяни 3:5-6.
 [10] Деяния 9:5.
 [11] Псалм 147:19-20.
 [12] Mатей 23; Йоан 8.
 [13] Mатей 23:1-3.
 [14] Вижте също Псалм 78:36-37; Eзекиил 33:31-32.
 [15] Деяния 7:39; Изход 33:3, 7.
 [16] Откровение 3:1.
 [17] Вижте Римляни 2:17-23.
 [18] Mатей 3:9.

 [19] Разбира се това, от своя страна, ще произведе приемливи дела на праведност.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА - Жизненоважното общение

Когото любите, без да сте Го видели; в Когото като вярвате, без сега да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост… (1 Петрово 1:8)

В основата си този живот не е времето за получаване на последната награда, а е време на проверка, изпитание и тестване.[1] В този живот не ни е отредено да се наслаждаваме на съвършената ни корона тук, , а във вечността.

Във вечността най-накрая ще можем да си отпочинем и да живеем в мир. А тук сме в почивка посред битката. Тук се намираме в мир посред бурята.[2]

По същия начин и пълнотата на нашето познание на Бог няма да бъде преживяна от тази страна на завесата.

Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат. (1 Коринтяни 13:12)

Ще можем да дойдем до най-пълното познание на Христос само в идния живот – независимо дали това ще е след смъртта или грабването. В този живот можем само да притежаваме „Духа в зачатък”. Пълнотата предстои да дойде.[3]

Но остава истината за голямото обещание на Бог, което представлява християнския живот; а именно, че ние Го обичаме и Му се наслаждаваме, и Той ни обича и ни се наслаждава СЕГА и във вечността. Главната част от Божия план е да Го преживяваме и познаваме наистина, тук и сега. Всъщност само чрез нашето общение с Исус можем сега да преодолеем изпитанията.

Бог не позволява изпитанията в този живот, за да види дали можем да се справим с тях без Него, но за да ги преодолеем с Него. Страданията ни в този живот – изкушения, изпитания, преследвания и трудности – не трябва да се понасят без Бог, а да бъдат преодолявани чрез и в Него. Само по този начин те могат да ни дадат полза за вечността.

Има определена работа, която може да бъде свършена вътре в нас само в този живот. Във вечността няма страдания за праведния. Нито болка. Нито неотговорени въпроси. Нито има изкушение, грях или дявол в Новия Ерусалим. Нито своеволие, нито бунт. Нито има църковно разделение, неразбиране или борби. Тези неща са препятствия за нас само тук и сега – в този живот. И така, въпреки че ние наистина ще продължим да се учим и да увеличаваме познанието си за Бог през цялата вечност, все пак нашият единствен шанс да победим тези конкретни врагове е в този живот.

Необходимостта от страданията

Можем да разпознаем двукратната причина за страданията ни в този живот: едната цел е свързана с човека, а другата – с Бога. Относно човека нашите страдания ни позволяват да сме съпричастни със страданията на човечеството. Вижте самия Бог: въпреки че е съвършената и безкрайна Любов от вечността, Той трябваше да приеме човешка природа, за да страда и да бъде изкушаван като човек, което преживяване от своя страна му позволи да „подпомага” и „състрадава” на податливото на изкушение човечество.[4] Може ли това да е по-различно за нас? Въпреки че сърцата ни може да са изпълнени с любов и състрадание за хората около нас, все пак, докато самите ние не преживеем лично страданията, през които те преминават, никога няма да можем да разберем тяхното състояние или истински да сме им съпричастни. Липсата на  загриженост за тежкото състояние на тези около нас не показва непременно липса на „любов” от наша страна, а просто липса на опитност с подобни страдания; затова нашите страдания са необходимост.

Нещо повече, когато обръщаме сърцата си напълно към Бога, за да получим Неговата помощ във време на страдание, и наистина получаваме от Него утеха и сила, съответно ние ще имаме запас от духовна утеха и сила, от които да даваме на останалите в тяхното време на нужда. „Така щото смъртта действува в нас, а животът във вас.”[5] Само когато смъртта истински работи в нас, животът на Исус ще извира от нас към другите. Но ако не сме получили тази утеха в нашето време на трудности, ще бъде напразно да се опитваме да служим с нея на други хора. Способни сме да даваме само ако самите ние първо сме получили. Затова пределно ясно е, че без единство с Христос в Неговите страдания Бог никога не може да ни използва като най-пълноценни благословения за останалите – независимо от цялата религиозна опитност и вещина, която притежаваме.

Ето защо нека пожелаем да поставим себе си в Неговите ръце, където Той ще ни разломи като петте ечемични хляба. Запомнете, само след като първо Исус разчупи хляба, Той можа да го раздаде, за да нахрани множеството.

Тогава, спрямо Бог, нашите страдания ни дават възможност да се „научим на покорство” към нашия Небесен Отец по начин, по който ние никога не бихме се научили. Лесно е да се покорим на Бога, когато нещата вървят както искаме; но когато се надигне преследване заради Словото и праведността, тогава ние имаме първата възможност да практикуваме посвещението и покорството към Бога, които преди това сме провъзгласили.

Лесно е да кажем, че обичаме Бог заради самия Него, когато всичко е наред. Но какво ще стане, ако това ни коства всичко – собствените ни намерения, амбиции и удобства, дори собствения ни живот – за да Му служим? Ще Го обичаме ли все още заради самия Него? По същия начин е лесно да кажем, че се доверяваме на Бог да посрещне всичките ни нужди, когато нямаме нужда, която да е отвъд нашата способност да я посрещнем. Само във времена на трудности, болест и неразбиране ние имаме възможността да докажем нашата вяра. Да го кажем отново: лесно е смело да провъзгласим нашето теоретично желание да умрем като мъченици за Господа, но на колко висок глас Му благодарим, когато Той ни дава възможността да умрем, не само веднъж, но ежедневно – към собствените си желания, гледни точки, идеи и чувства – заради нашите братя и сестри в Христос? И така, виждаме, че нашите страдания, изпитания и трудности ни дават възможности да бъдем верни на Бог; и без тези възможности нашата вярност или нейната липса, никога не може да стане явна.

Мускулите се нуждаят от съпротивление, за да станат по-силни. И само след появата на болката, нещо се гради. Мъртвата дървесина, намираща се в земните слоеве, се нуждае от голямо налягане, за да се превърне в използваеми въглища. И дори по-голямо налягане е необходимо за оформянето на диамантите. По същия начин трябва да има опозиция и съпротивление срещу нашия духовен характер, за да може той да узрее. Трябва да се преживее болка. Трябва да се издържи на натиска. „Без конфликт няма характер.” „Без борба животът е повръхностен.” Чрез победата над изкушението и изпитанието ние растем духовно силни. Чрез страданието във всичките му форми имаме възможността да се научим на покорство към Бога и да бъдем усъвършенствани от Него. Затова нашите изпитания и страдания ни правят зрели, съвършени и пълноценни пред Бог и участници в Неговата слава.[6]

Но изпитанията и страданията не само усъвършенстват някои християни – те, също така, разрушават други. Огънят, който закалява острието на меча, е същият огън, който разтопява и поглъща други метали. Налягането вътре в земята, което преобразува част от дървесината във въглища, които горят ярко като свидетелство за Автора на тяхното преобразуване, също и смазва друга дървесина на прах.[7] Следователно не самото страдание е това, което ни променя към по-добро или ни унищожава, а нашият отклик спрямо него.

Затова запомни: твоите страдания ще станат носители на промяна и усъвършенстване за теб само ако откликнеш на тях по правилния начин! Ако бягаш и се оплакваш от тях с горчиво самосъжаление, ако правиш всичко, за да ги избегнеш и ако ги презираш; тогава ти си пренебрегнал една от най-главните цели на този живот.

Божието намерение, в Неговото позволение да бъдеш изпитан, е да изоставиш всичката си надежда и доверието в собствената си сила, в собствените си пътища и в нещата от този свят, които все още те крепят, и да се хвърлиш изцяло в обятията на Исус и Неговата чудесна благодат. Ако така се покориш на твоя верен Създател, радвайки се в това, което Той позволява да срещнеш по пътя си,[8] знаейки, че всичко това ще способства накрая за твоето по-голямо участие в Неговата слава, тогава ще си разбрал смисъла на живота си на земята.

Също така тепърва ще си започнал да разбираш отговора на голямата тайна за това защо Бог не хвърли дявола във вечното огнено езеро в първия момент, в който той се разбунтува,[9] и за причината, поради която Бог не те взе във вечния ти дом в слава в момента, в който се спаси. Този живот може наистина да е кратък, но в него има дълбок смисъл. Затова приеми факта, че Божието намерение в твоя живот не е временния ти комфорт и благословение, а постоянната ти промяна и Неговата вечна слава. Животът ти на земята е основата на живота ти във вечността. Гледай на твоите изпитания и страдания в тази светлина и ще признаеш, че те не работят против теб, за да те унищожат, а работят за теб, за да те усъвършенстват.

Защото нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас, които не гледаме на видимите, но на невидимите; защото видимите са временни, а невидимите вечни.  (2 Коринтяни 4:17-18)

Твоите страдания работят за теб, защото Бог е с теб и контролира всичко. Той е великият Архитект на твоя живот и по-специално на моментите, включващи твоите страдания. Винаги помни: Бог е за теб. Той вече е показал реалността и степента на Своята любов към теб в това, че даде Себе Си за теб. Каква по-голяма любов може да има и от какво друго доказателство се нуждаеш за Неговата любов? И тъй като Бог е с теб, следователно всичките обстоятелства, които Той позволява по един или друг начин, са за теб – доколкото ти откликваш на тях по правилен начин.[10]

Затова с провалите си не обезсмисляй изпитите и изпитанията си! Не пропилявай възможностите, които изкушенията ти дават, като се предаваш на тях! Не използвай погрешно страданията и гоненията си, като се препъваш в тях! Не се справяй зле с трудностите си, като мърмориш и се оплакваш от тях! Научи се да бъдеш покорен, когато страдаш. Бъди „усъвършенстван” – цялостен и зрял – чрез страданията си. От другата страна на завесата не ще има възможности за победа – никога повече! Дълбочината на зрялост, която ще достигнеш в този живот, като побеждаваш изкушенията и трудностите чрез Христос и като се учиш на покорство чрез страданията си, ще бъде вечно твоя. Веднъж след като свърши този живот, никога повече няма да имаш възможността да отидеш на по-дълбоко място с Бога, поне не и по този начин.

Затова, покори се на Бога! По време на твоето страдание жизнено-важно е не да получиш отговори на всичките си въпроси,[11] а да се покориш на Бога. Не е необходимо Той да ти обяснява защо страдаш. Той иска ти да Му се довериш. „Защо?”-тата не са важни.[12] Всъщност дори в определени моменти ще е по-вредно за постоянната ти промяна, ако всичките ти въпроси намерят своя отговор, отколкото ако временно те не го получат.

Затова, довери Му се. Довери Му се, без да искаш обяснение. Довери Му се, независимо какво Той позволява да дойде на пътя ти.[13] Бъди уверен, че Той е подредил обстоятелствата ти според Неговата съвършена и неограничена мъдрост. Вероятно няма да разбереш всичко сега, но когато най-накрая застанеш на Неговата свята планина и от там погледнеш живота си в цялата му продължителност – всъщност тогава ще застанеш пред обширната панорама на цялата човешка история – ще хвалиш и величаеш Този, Който в неограничената Си мъдрост е изтъкал толкова съвършен и великолепен гоблен; Този, Който във върховната Си любов създаде, парче по парче, такава огромна и сложна мозайка.

Всичко е в Неговите ръце. Той владее над всичко. Не се ли радваш за това? Защото ако зависеше от теб да управляваш делата на този свят и делата на хората – и особено твоите дела – със сигурност щеше да направиш някоя голяма каша!

Но Исус е съвършен и Неговото управление е съвършено. Само Той е способен да направи всичко да заработи в полза на тези, които Го обичат. Затова постави доверието си в Него; като знаеш, че Той те обича с вечна любов; като знаеш, че си в безопасност в сянката на Неговите криле; като знаеш, че скоро ще дойде времето, когато ще Го видиш отблизо прекрасното Му лице и най-накрая ще можеш да гледаш красотата на Този, Който те обича; най-накрая ще можеш да паднеш пред Него и да измиеш със сълзите си тези скъпоценни нозе, носещи рани от гвоздеите на кръста.

В този момент на преход, в този кратък период на придвижване от този свят към вечността ще разбереш защо Той е позволил тези неща да се случат на земята. Защото сега виждаме неясно, като през стъкло; но тогава – ще бъдем лице в лице; сега знаем отчасти, а тогава ще знаем дори така, както ние сме познати на Него. Един поглед към Неговото прекрасно лице, един поглед към тези очи, тези „извори на жива вода”, далеч ще превъзхождат силата на милиони думи, обясняващи нещата от този свят. „Всичко ще си струва, когато видим Исус.”

Какъв прекрасен момент ще е това. И какво голямо откровение. Как ще се радваме и викаме! Как ще скачаме и танцуваме! Тогава, когато пердето на очите ни падне, ще видим колко съвършено Той е управлявал Своя свят. От тази удобна позиция изведнъж ще видим целия духовен пейзаж, как всеки детайл се появява на своето правилно и отредено от Бога отношение спрямо всеки останал. Ще разберем с какво състрадание и мъдрост Той е насочвал Своята Вселена. Ще видим колко чудесно Той е направил всичко да работи за нашето добро и за Негова слава.

Наистина Той ще избърше всички сълзи чрез това откровение. Ние ще се радваме, когато осъзнаем, че чрез Неговата благодат не сме се предали, когато най-негативните неща са ни се случвали. Колко благодарни ще бъдем, въпреки нещата, които са се случили и които ние не сме разбирали; неща, които не са значели тогава нищо за нашия ограничен интелект, но все пак не сме се предали на обезкуражение или самосъжаление, а сме издигнали отмалели ръце и като сме подсилили слабите колена, отново сме посветили живота си на нашия най-предан Създател и още веднъж сме се захванали за плуга, който Той ни е дал.

Колко благодарни ще бъдем, че чрез благодатта Му в живота си сме позволили всичко да ни приближи повече при Него и че чрез движението на Неговия Святи Дух в сърцата си не сме позволили нищо да ни раздели от Неговата дълготрайна любов. Колко радостни ще бъдем, че в най-трудните и най-болезнените ни моменти напълно сме обърнали сърцата си към Него, за да Го обичаме и да Го познаваме дори по-пълно, и да се покланяме на Този, Който владее в небесата и над земята; Който контролира сърцата, делата и живота на всички хора; Който прави, и то по съвършен начин, това, което Сам желае в небесните множества и сред земните жители.

Колко велико нещо е човек да е християнин! Колко прекрасно е да знаеш, че нашият Небесен Баща ни обича и се грижи за нас с безгранична загриженост; че всеки косъм от нашата глава е преброен; че, без изключение, за Него няма случайности, когато сме с Него; че всяка стъпка, която правим, е заръчана от Него; че любовта Му за всички нас е вечна.

Довери Му се! Той е съвършен в мъдрост и любовта Му към теб е безусловна. Приближи се към Него сега. Остави Го да държи ръката ти и да те преведе през всичко. Довери Му се, без да искаш обяснение. Кажи с Исус: „Чашата, която Ми даде Отец, да не я ли пия ?”[14] Издържай своите божествено определени страдания, без да ги оспорваш или да мърмориш, като се облягаш  за подкрепа на Неговата вярна ръка. И тогава, когато всичко свърши, ще видиш с удовлетворение величието и славата на делото, което си позволил Той да извърши в теб.[15]

Както казахме, това е част от смисъла на този живот и затова е задължително да се приближиш при Исус сега, а не просто да оставиш започването на взаимоотношение с Него за следващия живот.

Защото нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас… (2 Коринтяни 4:17)

И ако сме чада, то сме и наследници, наследници на Бога и сънаследници с Христа, та ако страдаме с Него, да се и прославяме заедно с Него. (Римляни 8:17)

Ако страдаме с Него, ще царуваме с Него

Повечето християни знаят, че във вечността има различни степени на награди за праведния.[16] Но колкото и тежко да изглежда това за тези, които живеят в самозадоволство и спокойствие в Сион, голямата истина е, че степента на нашата вечна слава с Исус ще бъде определена не според благословенията, които сме приели в този живот, нито според религиозната вещина, която сме постигнали, но според страданията с Исус, които сме преживяли, докато сме били на земята.

Тези, които ходят с Исус Христос, ще страдат.[17] Тези, които ще царуват с Исус на Неговия трон във вечността, ще преживеят големи страдания.[18] Тези, които познаят дълбоко Исус, ще познаят дълбоко Неговите страдания. Тези, които ще преживеят силата на Неговата възнесенска слава, първо ще е необходимо да издържат товара на Неговото страдание, който я предхожда.[19]

Божият път винаги е бил пътят на конфликт и болка. Неговата пътека винаги е водила първо до стълба за бичуване и след това - към кръста.

За да позная Него и силата на Неговото възкресение, и общението в Неговите страдания, ставайки съобразуван със смъртта Му… (Филипяни 3:10)

Ако не познаваш страданията, за които говорим, вероятно ти все още не си започнал да ходиш близо със своя Господ. Но ако вземеш решение да Го търсиш и да влезеш в Неговото присъствие, тогава ще откриеш, че Неговото свято Присъствие те води не само в голяма и неизговорима радост, слава и величие, но също и в мрачната тъмнина на страданията под Неговия кръст. И все пак не се страхувай, защото в тази тъмнина ти няма да си сам. Тази тъмнина ще бъде мястото, където ще преживееш Христос в цялата Му пълнота.

Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават. (Псалм 23:4)

За разлика от променливите човешки взаимоотношения, които толкова често прекъсват във време на трудности, нашето взаимоотношение с Исус ще издържи на всичко. Той е „приятел, който се държи по-близко и от брат”. Той винаги ще бъде с теб – дори, или по скоро трябва да кажа, особено във време на крайна нужда. „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя.”[20] Ще откриеш, че Господ не е само Богът на хълмовете, но е Бог и на долините.

Нещо повече, в самия час на страдание Неговото присъствие ще бъде най-близо до теб.

понеже знаем, че както сте участници в страданията, така сте и в утехата. (2 Коринтяни 1:7)

Във всички наши страдания ние страдаме с Исус;[21] и не само в смисъл, че споделяме същите страдания, с които Той пострада, но повече от това. Ние страдаме със Самия Него. Той е с нас, разкривайки ни Себе Си всред страданието ни.[22] Много са свидетелствата през вековете за светии, които са били жестоко бити, измъчвани, затваряни, удряни с камшици и изгаряни живи – които посред всичко това са преживели такава дълбочина на Бог, че дори физическата болка изчезвала.

По същия начин Исус на кръста - по време на Своето най-голямо изпитание и страдание, преживя общението на Своя Баща. Докато висеше на кръста, Той не беше изолиран от Своя Отец, но познаваше Неговото Присъствие:

гледах Господа пред себе си; понеже Той е от дясно ми, за да не се поклатя … (Деяния 2:25)[23]

В Марк 15:34, викът на Исус: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” означаваше, че вътрешното Му общение с Неговия Отец не се прекрати дори за кратък момент. Думите просто означават, че Отец трябваше да остави Своя син да умре. Отец позволи на Своя Син да пострада и умре в ръцете на грешни хора, за да плати наказанието за човешките грехове. В този смисъл Той беше „оставен”.

Исус беше съвършен и праведен и освен ако Отец съзнателно не Му беше позволил, не беше нужно Той да страда и да умре. Това бе същността на оставянето: Бог да остави Своя Син, в смисъл, че Му позволи да премине през обстоятелства, през които не би преминал в друг случай, обстоятелства, от които в друг случай Отец би избавил Своя праведен Син. Думите на Исус не означават прекъсване на духовното Му взаимоотношение и вътрешна духовна връзка с Отец. Той винаги беше в общение със Своя Баща. „Винаги турям Господа пред себе си”. По време на разпятието Отец беше с Исус, като Го поддържаше и подкрепяше: „Понеже Той е отдясно ми, за да не се поклатя.”[24]

На кръста Исус наистина издържа „от грешните такова противоречие против Себе Си” – и болката от явното му, незаслужено предаване от Бог в тази трудна ситуация[25] – но нито за момент Той не изгуби вътрешното си общение със Своя Отец.[26]

Дори и в нашия живот е така; има моменти, когато изглежда сякаш Бог ни е изоставил, позволявайки ни да преминем през изпитания и обстоятелства, за които много хора ще предположат, че Бог би избавил Своите праведни слуги от тях. Други хора може да си помислят, че Бог ни е изоставил в тези моменти.[27] Но това „оставяне” е само външно и „временно”. Вътрешното ни лично общение с нашия Небесен Отец не бива да пострада нито йота; а напротив, трябва да се подобри.

Не бива да сме далеч от Бог, когато преминаваме през моментите си на изпитание и страдание, и не бива да мислим, че Той очаква това от нас. Ако Неговата заповед е да заякваме в Господа и в силата на Неговото могъщество, и че за всичко имаме сила чрез Христос, Който ни подкрепя, като побеждаваме само в Неговата сила, тогава как можем да предположим, че Той ни изоставя във време на изпитание и страдание?

Самото изпитание не се състои в това Бог да прекрати Своето вътрешно общение с нас, както повечето хора за нещастие си мислят. Изпитанието включва разтройването на външните обстоятелства и нещата от този живот – а не на нашето вътрешно общение с Бог. Изпитанието включва обезпокояването на усещанията на петте физически сетива, но не и вътрешното ни съзнание за Неговото общение. Външните страдания и трудности не са способни да обезпокоят душата, която е дълбоко врязана в Неговата длан.[28] Бог е все още с нас през цялото време и посред страданието вътрешната ни духовна връзка с Него се запазва, и тогава тя, свободна от външно разсейване и привързване, може дори да се развива и благоуспява.

Защото, както изобилстват в нас Христовите страдания, така и нашата утеха изобилства чрез Христа. (2 Коринтяни 1:5)

Всякога носим на тялото си убиването на [Господа] Исуса, за да се яви на тялото ни и животът на Исуса. Защото ние живите винаги сме предавани на смърт за Исуса, за да се яви и животът на Исуса в нашата смъртна плът... Затова ние не се обезсърчаваме; но ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се подновява.   (2 Коринтяни 4:10-11, 16)

напълно се утешавам; даже във всяка наша скръб радостта ми е преизобилна. (2 Коринтяни 7:4)

Блажени сте, ако ви опозоряват за Христовото име; защото Духът на славата и на Бога почива на вас ... (1 Петрово 4:14)

Чрез Своето общение Исус ни позволява да участваме в трудностите на евангелието не според собствената ни сила, но „по силата, дадена от Бога”.[29]

Но Господ беше с мене и ме укрепи... Господ ще ме избави от всяко дело на лукавия и ще ме спаси, и въведе в небесното Си царство … (2 Tимотей 4:17-18)

Очевидно е, че ние не твърдим, че ако ходиш с Исус, няма да имаш никакви изпитания или страдания. Истината е, че на тези, които са най-близо до Господа, ще се поверят най-големите изпитания, защото в Неговата сила те стават най-силни.[30] Това, което казваме е, че посред изпитанието, независимо от неговото естество, твоето вътрешно общение с Бог няма да изчезне, но ще се задълбочи и това вътрешно преживяване на Неговото Присъствие и общение ще бъде твоята сила посред битката, твоята смелост посред опасността, твоят мир посред бурята и твоята победа посред изглеждащото на външен вид поражение.

Вероятно си мислиш, че Бог премахва присъствието Си от теб по време на изпитание, защото приравняваш Неговото присъствие с вълнение, „тръпки”, емоционални чувства, „напомпвания” и спокойствие в обстоятелствата ти. Затова когато външните обстоятелства и чувствата се влошат, ти си мислиш, че си загубил Божието присъствие. Но това преди всичко показва колко малко знаеш за Неговото истинско присъствие. Ако преди това беше развил истинска вътрешна духовна връзка с Исус, във време на изпитание не би си помислил, че си изгубил Неговото присъствие. Всъщност в тези моменти усещането ти за Неговото общение трябва да бъде пречистено.

Нека отново да подчертаем: Исус не ни заповяда да изоставим собствената си самоувереност и сила само за да ни остави отново на тях във време на изпитание. В Него, във вътрешното общение и духовна връзка с Него е нашата единствена сила и ресурс – по всяко време.

За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява. (Филипяни 4:13)

във всичко това ставаме повече от победители чрез Този, Който ни е възлюбил. (Римляни 8:37)

Но благодарение Богу, Който винаги ни води в победително шествие в Христа (2 Коринтяни 2:14)

Иеова Господ е силата ми … (Авакум 3:19)

Ще дойда и ще хваля мощните дела на Господа Иеова…       (Псалм 71:16)[31]

Но Бог е сила на сърцето ми и вечният ми дял … (Псалм 73:26)

Господ е сила на живота ми; от кого ще се уплаша? (Псалм 27:1)

Чакай Господа... и нека се укрепи сърцето ти … (Псалм 27:14)

Когато обстоятелствата са лоши и в своята си сила сме слаби и безпомощни, именно тогава Божията сила може най-силно да се изяви в живота ни само ако се предадем на Него:

... и Той ми рече: Доволно ти е Моята благодат; защото силата Ми в немощ се показва съвършена. И тъй, с преголяма радост по-добре ще се похваля с немощите си, за да почива на мене Христовата сила. Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христа; защото, когато съм немощен, тогава съм силен. (2 Коринтяни 12:9-10)

И ние също сме немощни в Него, но ще сме живи с Него чрез Божията сила спрямо вас (2 Коринтяни 13:4)

А ние имаме това съкровище в пръстни съдове, за да се види, че превъзходната сила е от Бога, а не от нас. (2 Коринтяни 4:7)

В човешките очи слабостта е презирана и слабите хора често са отхвърлени. Но в Божиите очи съкрушеното и разкаяно сърце не е презряно, но е по скоро е изискване за общение с Него.[32] Водата винаги се влива в най-ниските места. Tрябва да съумеем да видим нашата пълна безпомощност – безплодието на собствените ни усилия; недостатъчността на собствените ни сили и способности; безполезността на всичките ни умствени напрягания и интелектуални начинания; провала на всичките ни дела без Него.

Бог е избрал глупавите, слабите, долните и презрените, за да покаже Своята слава и сила. Гордите и самодостатъчните са тези, които са презряни и свалени долу от Бог.[33] Единствено слабите и неспособните, обикновените „пръстни съдове” са тези, които Той кани в Своето присъствие. И те са поканени да останат.[34]

Когато достигнем до мястото на истинско сърдечно осъзнаване и признание, че без Него нищо не можем да направим, тогава ще можем за първи път истински да уповаваме на Него; и като поддържаме постоянен жив контакт с Него, да можем да черпим от вътрешния Му запас от сила – това ще бъде единствената ни надежда за победоносен живот. Ще станем зависими от Бог – от Неговото неспирно вътрешно присъствие и общение – за всяка нужда от всеки момент на всеки ден. И тези непрекъсващи във времето единство и духовна връзка са това, което Той ни е обещал – ако искаме наистина да се откажем от живота и силата си и вместо това да изберем Неговия.

Оттеглянето на Божието присъствие

Като твърдим, че има място на постоянно общение с Бог, обещано на тези, които ходят в живот на пълно и продължително предаване, нужно е да направим няколко уговорки.

На първо място, по никакъв начин ние не намекваме, че не съществуват моменти, когато Бог нарочно отдръпва присъствието Си от Своите хора. Той наистина на моменти оттегля Своята утеха и вътрешно общение от нашия живот и причините за това са ясно показани в Писанието:

Ето, ръката на Господа не се е скъсила, та да не може да спаси, нито ухото Му отъпяло, та да не може да чува; но вашите беззакония са ви отлъчили от Бога ви и вашите грехове са скрили лицето Му от вас, та не ще да чува. (Исая 59:1-2)

Господ е с вас, докато сте вие с Него; и ако Го търсите, ще бъде намерен от вас, но ако Го оставите, Той ще ви остави. (2 Летописи 15:2)[35]

И така, виждаме, че като наказание Бог наистина отдръпва Своето присъствие в отговор на греха и бунта на Своите хора. Ако Бог трябва да направи това с теб – ако Той отдръпне присъствието Си от теб – това не е изпитание, което трябва да изтърпиш. Това е проблем, който имаш. Нещо трябва да се промени в теб. Необходимо ти е покаяние, за да преживееш възстановяването на Божието присъствие. В определен момент се е появил грях в живота или сърцето ти. Грях на престъпление или на пропуск. Може би не се предаваш на Него в област, за която Той ти е говорил.

Процесът на грехопадението, отдръпването на Божието присъствие чрез Неговотo наказание, покаянието на Неговия народ и възвръщането на Божието благоволение и благословение е красиво описан от пророк Осия:

Ще си отида, ще се върна на мястото Си, догдето признаят грешката си и потърсят лицето Ми; В скръбта си ще Ме търсят усърдно, казвайки: Дойдете да се върнем при Господа, защото Той разкъса, и Той ще ни изцели.... Да! Нека познаем Господа, нека следваме да Го познаваме; Той ще се появи сигурно, както зората, и ще дойде при нас, както дъжда, както пролетния дъжд, който пои земята. (Осия 5:15 – 6:3)

Нашата втора уговорка е, че трябва да вземем предвид моментите, когато Бог, в суверенността Си, отдръпва Своето изявено присъствие от някой човек, чието сърце е правилно пред Него, за да може той с вярност и смирение да посвети живота си на Христос, независимо от духовната сухота и мъглявина, и да жадува и вика към Него все повече и повече. Затова вярата ни в Бог, която е подхранвана във времето на общение и духовна връзка с Него, ще ни поддържа независимо от всички трудности и неясноти – включително дори и суверенното отдръпване на Божието присъствие. Но това суверенно отдръпване не се случва често и не трябва да се използва като извинение за цялостната липса на Божието присъствие в живота на Неговия народ.

Скритата тъмнина на сърцата ни, собствените ни своеволия и закоравели вратове, далеч по-често са причина за загубата на Божието общение, отколкото Неговото суверенно отдръпване. Нещо повече, едно суверенно отдръпване на Божието присъствие ще трае само за определено време, докато приключи Неговата съвършена работа; и накрая, както беше при Йов, Божият служител ще получи повече благословения, отколкото е имал в началото.[36]

Едно нещо е сигурно: ако се приближиш до Бога, „Той ще се приближи при теб”, без оглед на външните ти обстоятелства. Изпитанията няма да отнемат вътрешното ти общение с Бог. Изпитанията не могат да те лишат от вътрешното ти общение с Бог. Викът на праведния е: „Защото Ти, Господи, не си оставил ония, които Те търсят”. Нищо извън нас не „ще ни отлъчи от Божията любов, която е в Христа Исуса, нашия Господ.”.

Бог ни е поканил да обитаваме в Неговото тайно място; да пребъдваме под Неговата сянка; да Го направим наше обиталище. „Синко, ти си винаги с мене”, е неоценимата привилегия, предложена на нас. „Господ е близо при всички, които Го призовават, при всички, които с истина Го призовават.” „Правдивите ще обитават пред лицето Ти.” Бог не отказва да се срещне с теб. „Който дойде при Мене, никак няма да го изпъдя.” „Търсете и ще намерите”. Тези, които гладуват и жадуват за Бог, „ще бъдат наситени”. „Ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него.”[37]

Има място на постоянно обитаване в Него и място за Него в теб. Исус, Който ни каза да живеем чрез Неговия живот, така както Той живее чрез живота на Своя Отец,[38] беше постоянно в присъствието на Своя Отец – дори и в Своите най-големи страдания и изпитания. „И Този, Който ме е пратил, с Мене е; не Ме е оставил сам, Аз върша всякога онова, което е угодно Нему.” Затова праведните могат да кажат на Бога: „Утвърждаваш ме пред лицето Си (или присъствието Си) до века.” „Защото очите на Господа се обръщат насам-натам през целия свят, за да се показва Той мощен в помощ на ония, чиито сърца са съвършено разположени към Него.”[39]

Считането на загубата на Божието присъствие за изпитание на вярата ти води до две опастности. Първо, ако си загубил общението Му, тази идея ще ще ти даде рационално обяснение: всичко при теб е наред и е нужно само да издържиш това „изпитание” в живота си; в действителност обаче трябва да потърсиш Бог, за да откриеш и да се справиш с причината за Неговото отдръпване. Покаяние е нужно: трябва да се справиш с „его”-то. А ти го избягваш и не достигаш мястото на истината пред Бог само защото си мислиш, че всичко с теб е наред и „това е само изпитание”. Така ти извиняваш липсата на Божието присъствие в живота си като „изпитание”,  „его”-то още веднъж успешно се прикрива и си спечелва почивка.

Втората опасност, която носи със себе си тази идея, е, че когато преминаваш през истинско изпитание на вярата си, ти действително не се приближаваш при Исус, за да получиш Неговата благодат, която да направи възможно да се справиш с него, защото не си сигурен дали въобще някога Той може да ти окаже тази помощ, и затова ще се стремиш да издържиш изпитанието със собствената си сила. И в резултат на това целта на изпитанието – а по-точно да се облегнеш изцяло на Него и в Неговата сила да го издържиш – се осуетява и зрелостта ти в Бог е отново възпрепятствана.

Но има място на постоянно обитаване в Него. Това е мястото на покорство и изоставяне. Това е мястото на предаване.

Чуй Исусовото прекрасно обещание:

Който има Моите заповеди и ги пази, той Ме люби; а който Ме люби, ще бъде възлюбен от Отца Ми и Аз ще го възлюбя, и ще явя Себе Си нему. Юда (не Искариотски) му казва: Господи, по коя причина ще явиш Себе Си на нас, а не на света? Исус в отговор му рече: Ако Ме люби някой, ще пази учението Ми; и Отец Ми ще го възлюби, и Ние ще дойдем при него и ще направим обиталище у него. (Йоан 14:21-23)

Гръцката дума, преведена като „явя” в тези стихове, означава „физически и външно да представиш себе си пред погледа на другия”.[40] Думата, използвана тук, се отнася за вътрешно откровение за присъствието на Христос и очевидно е, че откровението е много истинско. То не е някаква абстрактна и юридическа теория, която разглеждаме тук, но е едно истинско преживяване на общение с Бог. Това преживяване не е обещано на всеки, който просто се идентифицира с Исус или с Неговата църква, но само на тези, които истински Го обичат и Му се покоряват. За тези, които са готови да изоставят всичко заради Христос и изцяло да Му се предадат, това наистина е скъпоценно обещание: обещание за пребъдващото (тоест, продължителното) и изявено (тоест, преживяно) присъствие и общение на Бог.

Преживяването на присъствието на Бога не трябва да бъде ограничавано до времена на специална молитва или църковни събрания, а може да бъде наше ежедневно и продължително притежание. Исус иска да ни направи Свой дом. Миг след миг нека се приближаваме към Него, за да Го притежаваме.

Някои могат да си спомнят как Божето присъствие е било толкова реално и близко до тях, когато отначало са се спасили и въпреки това от тогава насам се създава впечатление, че Той е далеч и те нямат истинско вътрешно общение с Него в ежедневието си. „Това не означава ли, че Бог ме опитва и тества в растежа ми като християнин?” - може да попита някой. Това е далеч от истината! По-вероятно е ти да си оставил първата си любов, отколкото Той капризно да те е изоставил. „Но...”, отговоряш ти – „когато отначало се спасих, в живота ми имаше много грях и въпреки това познавах общението и присъствието на Бог. Сега се покорявам на Бог много повече и въпреки това присъствието Му отсъства от живота ми. Със сигурност това е само изпитание.” Тук нашият отговор е, че доколкото Бог ни дава светлина и откровение за Истината, ние трябва да откликнем с покорство и ако не направим това, Неговото присъствие ще си тръгне наскърбено от нас. Може да е вярно, че сега има по-малко грях в живота ти, отколкото когато повярва отначало, но ако отсъства Неговото присъствие, това означава, че със сигурност има области, в които ти не се предаваш на Него.

Това, което казваме, е, че ако се намериш извън общение с Бог – далеч от вътрешната духовна връзка с Неговото присъствие – тогава СПРИ и открий проблема. Не продължавай да действаш, сякаш всичко е наред. Това не е просто изпитание за твоята вяра. В един определен момент ти си спрял да ходиш в светлината: „Но ако ходим в светлината,... имаме общение един с друг... ” (тоест, с Бог).[41]

Ако си извън общението с Бог, това трябва да те терзае много. Не бива да оставаш в това състояние. Както Августин каза: „Ти си ни създал за Себе Си и нашите души са неспокойни, докато не намерят почивката си в Теб.” Когато намериш Себе Си далеч от Него, остави се на това естествено терзание и безпокойство в душата ти и търси възстановяване във Бога. Опитай се да намериш проблема и нека общението бъде възстановено.

Ние не намекваме, че си въвлечен в някакъв явен външен грях, но в даден момент ти си изоставил светлината, която Той ти е дал. С растежа ни в Христос Той ни дава повече и повече светлина и все по-малко и по-малко е необходимо, за да Го накараме да си тръгне от нас наскърбен. „Нашите лозя имат нежно грозде”[42]. Това може да е някаква вътрешна мисъл на бунт, огорчение, отвращение или омраза, която за теб не е изглеждала толкова важна, но тя е наскърбила Него. Може да е неучтива дума, отправена към някой твой съсед. Вероятно Той ти е разкрил волята Си в определен момент, а на теб все още не ти е удобно или приятно да Му се покориш. Вероятно любовта ти към Него не е толкова силна, колкото е необходимо да бъде. Вероятно ти си взел Неговото присъствие за даденост, като суламката, и не си откликнал с необходимата бързина на Неговите нежни подтици и водителство към теб, за да дойдеш сам при Него за специално време на любов и общение.[43]

Но каквато и да е пречката, нека Той ти я разкрие; покай се и нека общението ви бъде възстановено. Не продължавай така, сякаш всичко е наред. Ако продължиш напред без Бог и Неговото предпазващо присъствие, „малките” грехове ще станат „по-големи”, сърцето ти постепенно ще се закорави и ще стане все по-трудно да се върнеш при Бог.[44]

Истинските изпитания и скърби трябва да се издържат с радост и продължителността им да бъде безрезервно поверена на твоя верен Създател.[45] Но загубата на Божието присъствие не трябва да продължава по-дълго от момента, необходим да коленичиш и да потърсиш Неговото лице, за да може още веднъж то да осияе безпрепятствено в живота ти.

Възвърни ни, Боже, и осияй с лицето Си… (Псалм 80:3)

Отнасяй се с голяма загриженост към обитаващото в теб Божие присъствие. Отнасяй се към Неговото общение с голямо уважение. Не позволявай нищо да ти го ограбва. Направи всичко възможно да го поддържаш. Бъди ревнив за него.[46] Бог е ревнив за него: „Бог и до завист ревнува за духа, който е турил да живее в нас”.[47]

Не отивай никъде, без Бог да е с теб – без вътрешното си усещане за Неговото общение. Неговото присъствие с теб е това, което те отделя от останалите хора в света. Нека викът ти да бъде: „Ако Ти не дойдеш с мене, не ни извеждай от тук.”[48]

Да ходиш в светлината, която Бог ти дава, означава да си осигуриш Неговото пребъдващо присъствие; а постоянството в Неговото присъствие е изворът на живот на вяра и победа.

Общението е необходимо за вярата

Възлюбени, ако нашето сърце не ни осъжда, имаме дръзновение спрямо Бога: и каквото и да поискаме, получаваме от Него, защото пазим заповедите Му и вършим това, що е угодно пред Него... И който пази неговите заповеди, пребъдва в Бога и Бог в него: и по това познаваме, че той пребъдва в нас, по Духа, който ни е дал (1 Йоан 3:21-22, 24)

Както апостол Йоан казва, когато се покоряваме на Бог и ходим в светлината, която Той ни дава, Неговото присъствие, преживявано чрез Духа Му, става явно в нас. Поради тази вътрешна духовна връзка с Него ние имаме мир, увереност в сърцата си и доверие към Бог, че Той ще отговори на представените от нас молби пред Него.[49]

От друга страна, ако сме извън общение с Бога, тогава не сме на място, където успешно можем да се молим с молитва на вяра.[50] Първо, трябва да се молим с молитва на покаяние и след това, когато сме възстановени в духовна връзка и общение с Бог, можем да имаме увереност спрямо Него. Ако има грях в сърцата ни и сме извън общение с Бог, тогава Той няма да чуе молитвата ни – независимо колко често изповядваме обещанията и верността на Бог.[51] Само искреното и чисто сърце може да се приближи при Бог, за да получи Неговата помощ във време на нужда.[52]

Ето я причината, поради която много християни се молят с това, което наричат молитва на вяра и все пак не успяват да получат от Бог: защото, въпреки че са извън общение с Него, те оправдават загубата на присъствието Му като част от изпитание или тест, или погрешно определят вътрешното усещане на Неговото присъствие като „чувство”, което считат за нещо незначително или дори някак си противно на „вярата”, и затова по един безотговорен начин се опитват да задължат Бог да изпълни Своите обещания, въпреки че те не са изпълнили Неговите условия. Но като Самсон, когато се отърсят, нищо не се случва. Бог не отговаря на техните молитви и те се разочароват; често се объркват и се съмняват във валидността и почтеността на Бог и Неговите святи обещания.

Но ако се върнем при Исус със съкрушено и разкаяно сърце, изоставяйки всичко в предаване и покорство към Него, тогава ще познаем общението и духовната връзка с Него и във време на изпитания и крайна нужда Неговата велика сила ще бъде наш извор, от който да черпим.[53] Моментите ни на слабост ще станат моменти на най-голяма сила; защото, като премахнем всичката си надежда и доверие в собствената ни сила и в нещата от този живот, които са ни поддържали, ще уповаваме по-пълноценно на Исус и Неговата чудесна благодат.[54]

Но ако взаимоотношението ти с Бог е само абстрактно и мистично, изцяло основано на юридически доктрини, законни теории и принципи, а му липсват реалност, същина и живина, тогава ти и твоята религиозна волева сила ще са единствените източници на подкрепа във време на страдания и изпитания. Под „религиозна волева сила” имаме предвид пламенната ти ревност да направиш живота си да изглежда, сякаш всичко е наред и то не само пред другите, но и пред себе си, и Бог.

Теб ли обрисувахме, уважаеми братко или сестро? Твоя живот ли описвахме досега? Истински ли познаваш Божието присъствие в сърцето си? Ако си познавал Бог и ако си преживявал Неговото присъствие в миналото, ходиш ли близо с Него днес? Или си напуснал първата си любов и сега Го следваш отдалеч?

Животът ти охарактеризиран ли е с истинско общение на любов с Бога и преживяване на Неговото общение и Неговата любов към теб или, както казват, „нещо липсва”? Имаш ли взаимоотношение с Исус – истинско взаимоотношение с Исус – или духовният ти живот се състои повече от теория и „християнска философия”, отколкото от практическа реалност?

Следните неща обобщават ли това, което е в живота ти: студенина спрямо Бог; задоволяване на „его”-то ти; липса на самораздаваща се любов към останалите; критикарство, ревност, огорчение, порицание, мърморене и подозрение спрямо братята; липса на болка към неспасените; малко молитва извън времето, когато те виждат другите; поклонение, диктувано повече от човешките традиции и начини, отколкото от спонтанността на сърце, уловено от Исус; по-голям интерес към нещата от този свят, отколкото към Божието слово; обща апатия и липса на интерес към духовните неща като цяло?

Текат ли реки от жива вода от твоето сърце, носещи изцеление и живот на тези, които влизат в контакт с теб? Или животът ти е по-точно описан като „кладенец без вода”, или „облаци и вятър без дъжд”? Притежаваш ли живота, или просто „си жив само на име”?

Гледаш ли на покорството, святостта и вярата като на привилегии в живота ти или като на задължения? По-загрижен ли си другите християни да се съобразяват с твоя списък от външни религиозни форми, отколкото да преживеят вътрешната същност и сила на духовната връзка с Исус? Раздразнен ли си, разгневен ли си от това, което казахме в предишните глави?

Християнството ти повече преструване ли е, или е истинско преживяване на Бог? Стремиш ли се да впечатлиш хората, пренебрегвайки Бога, като се опитваш да скриеш духовната си скука и се правиш на щастлив и успешен, за да не се провали всичко по ужасен начин, голямата ти религиозна постройка да се срути около теб и да останеш изложен пред останалите като лицемер?

Животът ти погълнат ли е от изтощаващо те преследване на религиозна позиция, признание и уважение; а през цялото това време да пренебрегваш Този, чието одобрение наистина има значение, Този, Който законно може да изиска сърцето и живота ти, Този, Който наистина може да те освободи? Истински ли предаваш ежедневно сърцето си на Бог, или си си сложил маската на външната показност за пред хората, за да създадеш впечатлението, че си се предал истински? След като си започнал в Духа, сега усъвършенстваш ли се в плътта?

Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол ... (Откровение 3:17)

O, скъпи християнино, има ли религиозни преструвки в живота ти? Ако е така, не си ли уморен от тях? Празнотата и нищетата отвътре не започват ли да те притесняват? Егоизмът и самонадеяността в живота ти не започват ли да те ядосват? Божият призив към теб е да си честен. Можеш ли да продължиш да лъжеш себе си, другите хора или Бога за истинското си духовно състояние?

Когато Той ти предлага толкова много, как можеш да си доволен с толкова малко от Бог в живота ти?

Изостави това мизерно съществуване сега и уповавай на милостта на Бога, моли Го да те направи истински; умолявай Го да се занимае с най-вътрешните части на сърцето ти; помоли Го да промени и разшири сърцето ти, като те доведе до място на открито и искрено покорство на Него, без което никога няма да Го познаваш.

Кажи Му, че си изморен от религиозното си лицемерие и че искаш да Го познаваш истински. Тогава вече няма да угаждаш на хората и да си почитател на човешката религия. Няма да се покоряваш на заповедите на „его”-то, греха и Сатана, които нежно ти шушнат в ушите, че трябва да им служиш, а междувременно външно поддържаш религиозна фасада на служение пред Бог. Така вече няма да мамиш себе си, че всичко е наред, когато в себе си усещаш болезнена празнота.

Исус те призовава сега:

Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене. (Откровение 3:20)

И който е жаден нека дойде. Който иска, нека вземе даром водата на живота (Откровение22:17)

Чуй Неговия глас! Отвори вратата! Ела! Вземи Водата на Живота! Исус предлага Себе Си на теб!

Бог е поставил вечността в сърцето ти. Исус те обича с вечна любов; затова с нежна грижа те привлича при Себе Си. Повече няма напразно да се задоволяваш с малкото, толкова малкото, толкова безкрайно малкото в сравнение с това, което Той ти предлага:

 

Пълноценно Му се наслаждавай завинаги!

 

Лицето Ти – кратък проблясък

на Божията Ти красота,

о, покажи го, Боже мой

и в мен ще е любовта:

И всяка малка светлина

и слава ще бледнее,

че и красивата земя

пред Тебе ще немее.

Погледнеш ли ме – вяра, любов

от мен към Теб ще потичат

и винаги ще е готова

за Теб мойта душа въздишаща.

Животът ми – възторг, мечта,

Ще бъде в този ден.

Представи ще са суета,

реален си за мен!

Щом видя Теб, забрава

миналото ще е в мен.

И всичко, що врагът представя

ще е далеч във онзи ден.

Страх и съмнения за бъдещи вълнения

във Тебе ще са скрити,

Блажено доволство, мир, покой

в сърцето ми - открити.

Лицето Ти щом видя аз

кръста леко ще нося;

щом губя, ще печеля в час,

във мир, без да се кося.

Във пътя лек годините

летят, в живота кратък.

Щом всичко в Твоите ръце е,

с Теб ще съм аз нататък.

(Неизвестен автор)

 

 

Strategic Press

(Division of Strategic Global Assistance, Inc.)

2601 Benham Avenue

Elkhart, IN 46517

U.S.A.

 

(574) 295-4357

Toll free: (888) 258-7447

 

www.sgai.org



 [1] Йов 7:17-18; Псалм 66:10.

 [2] Йоан 17:15; 16:33.
 [3] Йоан 14:3; 2 Коринтяни 5:6-8; Филипяни 1:23; 1 Солунци 4:17; 5:10; Римляни 8:23.
 [4] Евреи 2:18; 4:15; 5:1-2.
 [5] Вижте 2 Коринтяни 1:4; 4:12.
 [6] Сравнете с Евреи. 2:10-11; 5:8-9. Ако самият Божий Син стана зрял чрез страданията Си, по какъв по-различен начин ще станем ние зрели?
 [7] Mатей 21:44.
 [8] 1 Солунци 5:18.
 [9] Отговорът е, че дяволът е просто инструмент в ръцете на нашия суверен Бог – за да изпълни Неговите цели (Притчи 16:4). Когато Бог най-накрая приключи с дявола, тогава Той ще го отмахне – завинаги.
 [10] Римляни 8:28-39.
 [11] Нито е най-важното нещо, че непременно ще бъдеш освободен от това страдание. Всъщност има моменти, когато Бог може да откаже да ни освободи за определен период (2 Коринтяни 12:7-9; Mатей 26:39-42)!
 [12] Освен ако, разбира се, източникът на твоето страдание, в определен случай, е дисциплиниращата ръка на твоя любящ Небесен Отец, в който случай Той естествено иска ти да разбереш причината за това.
 [13] Йов 13:15a.
 [14] Йоан 18:11.
 [15] 1 Петрово 1:7.
 [16] 1 Коринтяни 15:41-42; Евреи 11:35.
 [17] Деяния 14:22; Йоан 15:18-20; Филипяни 1:29; 2 Tимотей 2:12; 3:12; 1 Солунци 3:3-4; 2 Солунци 1:4-5; 1 Петрово 5:10; Откровение 2:10; Mатей 5:10-12.
 [18] Вижте Mатей 20:20-22.
 [19] 1 Петрово 1:11; 4:12-13.
 [20] Притчи 18:24; Евреи 13:5в; виж също Псалм 46:1.
 [21] Римляни 8:17; Исая 63:9.
 [22] Деяния 7:55-56; 9:4-5; 23:11; 26:21-22.
 [23] Вижте също Псалм 22:24; Йоан 16:32; 8:28-29; 2 Коринтяни 5:19.
 [24] Псалм 16: 8; Деяния 2:25; виж също Лука 23:34, 46; Псалм 22:19; Ис. 50:6-9.
 [25] Евреи 12:3; вижте също Исая 53:4б.
 [26] За подробно обсъждане на този въпрос, и на кръста като цяло, виж книгата ни „Божията кръв”.
 [27] Псалм 42:3; 71:11.
 [28] Mатей 10:28; Псалм 57:1; Псалм 91.
 [29] 2 Tимотей 1:8.
 [30] 1 Коринтяни 10:13; Mатей 20:20-23.
[31] „Ще дойда в силата на Господа Бога...” - на англ. (бел.прев.).
 [32] Псалм 51:17; 69:29; 102:17; 113:7-8; 138:6; Mатей 5:3-5; 18:1-4; 20:25-28; 21:15-16; 23:10-12; Mихей 6:8; 1 Коринтяни 1:26-29.
 [33] Mатей 21:44; Яков 4:6; Псалм 18:27; 138:6; Притчи 3:34; 1 Петрово 5:5.
 [34] 1 Царе 2:8; Исая 57:15; Псалм 34:18.
 [35] Вижте също Песен на песните 5:2-6; Осия 5:15; 10:12; Плачът на Еремия 3:44; Езекиил 8:18; 1 Царе 16:14; Битие 3:24; Второзаконие 1:41-42; Псалм 51:11.
 [36] Йов 42:12; Яков5:11.
 [37] Яков 4:8a; 2 Летописи 16:9; Псалм 9:10; Римляни 8:37-39; Псалм 91:1, 9; Лука 15:31; Псалм 145:18; 140:13б; Йоан 6:37; Mатей 7:7; 5:6 (превод на Уилямс); Откровение 3:20.
 [38] Йоан 6:57.
 [39] Йоан 8:29; 1 Йоан 3:24; Псалм 15; 24:3-6; 41:12; 73:23-24; 148:14; Битие 28:15; Изход 33:14-16.
 [40] Сравнете със стих 19 от същата глава.
[41] 1 Йоан 1:7.
[42] Песен на песните 2:15 - англ. (бел. прев.).
[43] Виж Песен песните 5:2-6.
[44] Евреи 3:12-13.
[45] Яков 1:2-4, 12; 1 Петрово 4:19; Псалм 105:19.
 [46] Ефесяни 4:26a, 30.
 [47] Яков 4:5б.
 [48] Изход 33:15-16.
 [49] Сравнете с Йоан 15:7; 14:13-15.
 [50] Вижте Псалм 66:18.
 [51] Псалм 66:18.
 [52] Евреи 10:22.
 [53] 1 Петрово 1:5.

 [54] 2 Коринтяни 1:8-9; Псалм 20:7-8; 44:3, 5-7.