Истинската духовност

Предговор

Тази книга бе публикувана след няколко други заглавия, но в известен смисъл трябваше да бъде първа. Без нейното съдържание институтът L'Abri (Убежището) нямаше да съществува. През 1951-52 г. преживях духовна криза в своя живот. Години бяха минали откакто от агностик бях станал християнин. Междувременно бях пастир в САЩ около десет години, после с моята съпруга Едит работихме в Европа. През това време ревностно защитавах историчността на християнската позиция и чистотата на видимата църква. Постепенно обаче започнах да осъзнавам един проблем -- реалността бе по-различна. Първо, мнозина от онези, които имаха правилно виждане, почти не практикуваха нещата, за които Библията така ясно казва, че трябва да са резултат от християнството. Второ, постепенно разбрах, че моят собствен живот е изгубил доста в сравнение с първите дни, когато станах християнин. Трябваше да се върна назад във времето и отново искрено да премисля позицията си.

По това време живеехме в Шампри. Казах на Едит, че желая искрено да извървя обратно целия път до агностицизма и да премисля всичко. Сигурен съм, че макар да не й е било лесно, в онези дни тя много се е молила за мен. Когато времето беше ясно, се разхождах в планините, а когато беше дъждовно, крачех напред-назад в плевнята на старата хижа, където живеехме. Молех се и обмислях това, което учат Писанията, и преразглеждах собствените си мотиви да бъда християнин.

Когато премислях причините да стана християнин, отново и отново се уверявах, че има напълно задоволителни основания, че съществува безкраен, личностен Бог и че християнството е истинно. Отивайки по-нататък, стигнах до още нещо, което щеше да промени из основи живота ми. Изследвах какво казва Библията за практическото християнство. Постепенно схванах, че въпреки цялото обучение, което бях получил след като станах християнин, бях чул твърде малко какво казва Библията относно значението на завършеното дело на Христос в настоящия ни живот. Слънцето се показваше, дойде и песента. Много интересно -- въпреки че не бях писал стихове от години, по това време поезията у мен отново заблика -- пълна с увереност, жизненост, благодарение и прослава. Признавам, че като поезия бе доста слаба, но тя даде израз на една чудна радост, която извираше от сърцето ми.

Това беше и е истинската основа за създаването на L'Abri. Преподаването на историческата християнска позиция и предлагането на честни отговори на честните въпроси бе съществено, но всичко това трябваше да доведе до онази практичност на християнството, без която начинание като L'Abri би било немислимо. Всички можем само да бъдем благодарни, че това стана.

Принципите, до които достигнах в Шампри, представих като лекции на библейски семинар в една стара конюшня в Дакота. Беше през юли 1953 г. Плановете си изготвях на хвърчащи листове на приземния етаж. Господ започна нещо специално чрез тези послания и днес още срещам хората, които като младежи промениха там своя живот и мислене. След като през 1955 г. бе създаден L'Abri, проповядвах същото послание и в Юмоз. По-нататък тези лекции бяха доразвити и допълнени в Пенсилвания през 1963 г. Отново ги представих в Юмоз в края на зимата и ранната пролет на 1964 г. Това беше окончателната им форма, така и са записани на касетите от L'Abri. Господ употребява тези касети (и по-късно книгата) по начин, който ни насърчава и радва. Чрез тях Той помага не само на хората с духовни проблеми, а и на онези, които се нуждаят от психологическа подкрепа. Молитвата ни към Бога е писмената форма на тези лекции да се окаже също толкова полезна, колкото и достигналите до целия свят касети.

Франсис Шефър

Юмоз, Швейцария

май, 1971 г.

I част - Освободени от връзките на греха

1 - Законът и Законът на любовта

Въпросът, с който ще започнем, е какво в действителност е християнският живот и как истинската духовност може да се практикува в края на ХХ век.

Преди всичко трябва да отбележим, че е невъзможно да започнеш християнски живот или въобще да знаеш каквото и да е за истинската духовност, преди да си станал християнин. А единственият начин да станеш християнин не е като се опитваш да живееш християнски живот, нито като разчиташ на някакво религиозно преживяване, а като приемеш Христос за свой Спасител. Независимо дали сме интелигентни, възпитани и изтънчени или пък неуки и неграмотни, всички ние трябва да минем по един и същи път, за да станем християни. Както царете и просяците се раждат по абсолютно същия начин, така и най-интелигентният човек трябва да стане християнин по съвсем същия начин, както и най-неукият. Това се отнася за всички хора, навсякъде и във всяко време. Няма изключения. Исус заяви това категорично: "Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене."

Причината за това е, че всички хора са отделени от Бога поради своята нравствена вина. Бог съществува, има характер, и е свят Бог, и когато съгрешим (а трябва да признаем, че съгрешаваме не само по невнимание, а и умишлено) ние получаваме истинска морална вина пред Бога. Не говоря само за съвременното психологическо чувство за вина. Това е истинската нравствена вина пред безкрайния, личностен и свят Бог. Само завършеното, заместническо дело на Христос на кръста като Божий Агнец -- в историята, пространството и времето -- е способно да я премахне. Нашата истинска вина, тази огромна медна бездна между нас и Бога, може да се отстрани само на основата на завършеното дело на Христос, без участие от наша страна. Библията настоява, че не трябва да има никаква човешка намеса, в който и да е момент от спасението ни. Единствената основа, върху която вината ни може да се премахне, е безценното завършено дело на Христос (втората Личност на Троицата) на кръста, без нищо друго от наша страна. Когато по този начин се доверим на Бога, Библията казва, че Той ни обявява за оправдани. Вината е премахната и общението ни с Него е възстановено -- а именно за това бяхме сътворени първоначално.

Както единствената основа за премахването на вината ни е завършеното дело на Христос на кръста в историята, така и единственото средство да приемем жертвата на Христос е вярата. Това не е съвременната вяра, Киркегоровият скок в неизвестното, при който разрешението идва, когато повярваме във вярата. Говоря за това, да се довериш на конкретните Божии обещания, вместо да им обръщаш гръб, да не наричаш Бога лъжец, а да вдигнеш празните си ръце и с вяра да приемеш завършеното дело на Христос на кръста -- така, както е станало в историята. Библията казва, че в този миг преминаваме от смъртта в живота, от царството на тъмнината в царството на Божия възлюбен Син. Ние ставаме -- всеки един поотделно -- Божии чеда. От този миг сме Божии чеда. Повтарям: Няма друг начин човек да започне християнски живот, освен чрез вратата на духовното раждане, както няма друг начин да започне и физически живот, освен през вратата на телесното раждане.

Новорождението е необходимо, за да започне християнският живот, но то е само началото. Не трябва да се заблуждаваме, че след като сме приели Христос като Спасител и така сме станали християни, това е всичко в християнския живот. В известен смисъл физическото раждане е най-важната част в телесния ни живот, защото не можем да оживеем за външния свят, докато не се родим. От друга страна обаче, това е най-маловажният от всички аспекти на нашия живот, защото е само началото и е в миналото. След като се родим, най-важното е да заживеем с всички свои взаимоотношения, възможности и слабости. Съвсем същото важи за новорождението. В един смисъл новорождението е най-важната част на нашия духовен живот, защото не можем да станем християни, докато не минем по този път. От друга страна обаче, след като сме станали християни, то не трябва постоянно да заема първото място в мислите ни. Важното, след като се родим духовно, е да заживеем. След новорождението започва християнският живот, който трябва да се живее. Това е началото на освещението, което продължава през настоящия живот, докато Исус дойде или докато умрем.

Често, след като се новороди, човек пита: "Какво да правя сега?" Тогава той получава списък с правила, обикновено ограничителни и предимно забранителни. Нерядко му се дава да разбере, че ако избягва да върши тези неща (каквито и да са те в неговата страна и населено място), това ще означава, че е "духовен". Това не е така. Истинският християнски живот, истинската духовност не означава просто да се покоряваш на някакъв набор от забрани. Дори ако списъкът първоначално е бил превъзходен в конкретния исторически и културен контекст, трябва все пак да помним, че християнският живот или истинската духовност е много повече от механичната повторяемост на някакъв наложен списък с табута.

На това място се появява и друга група християни, които започват да протестират срещу забраните. Това е причината за многовековното противопоставяне в християнските кръгове между тези, които поставят забраните, и тези, които чувстват нещо нередно в това и казват: "Долу всички забрани, долу всички списъци!" И двете групи могат да са прави или да грешат -- в зависимост как подхождат към проблема.

Това ми направи впечатление една съботна вечер в L'Abri. Всички присъстващи бяха християни, мнозина от тях -- от страни, където се набляга върху "списъците". Те започнаха да говорят против забраните и отначало, докато ги слушах, лесно се съгласявах с направлението на мислите им. Но с напредването на вечерта от ожесточението, с което отричаха забраните в своите страни, ми стана ясно, че те всъщност искаха да вършат нещата, против които бяха забраните. В действителност те желаеха един по-ленив християнски живот. Необходимо е обаче да разберем, че отказването от подобни списъци не трябва да става, за да можем да живеем по-отпуснато -- мотивът трябва да е по-дълбок. Затова казах, че и двете страни могат да бъдат прави и да грешат. Истинската духовност и истинският християнски живот не се постигат просто чрез някакъв списък. От друга страна обаче няма да стигнем доникъде и ако отхвърлим списъка, повдигнем рамене и заживеем по-отпуснато.

Ако разглеждаме външната страна на истинската духовност, ще се изправим лице в лице не просто с някакъв малък списък, а и с всичките десет заповеди, и с целия закон на Бога. С други думи, ако разглеждам списъка като покривало, ако го считам за банален, мъртъв и елементарен и реша да отмахна покривалото, тогава няма да видя нещо по-леко. Пред мен ще стоят всичките десет Божии заповеди и целият закон, включен в тях. Нещо повече: тук ме очаква и най-голямата заповед -- Законът на любовта: да любя и Бога, и ближния си.

В Римляни 14:15 четем: "Ако брат ти се оскърби поради това, което ядеш, ти вече не ходиш по любов. С яденето си не погубвай онзи, за когото е умрял Христос." Това е една заповед. Отвсякъде погледнато, тук няма свобода. Ясно е, че трябва да се покорим. Знаем обаче, че пазейки заповедите, не можем да се спасим. Не можем да се справим със собствени сили, а и никой не е опазил тази заповед съвършено в своя живот. И все пак, това е заповед, категорична Божия заповед. Същото четем в I Коринтяни 8:12-13: "Като съгрешавате така против братята и наранявате слабата им съвест, вие съгрешавате против Христа. Затова, ако това, що ям, съблазнява брата ми, аз няма да ям месо до века, за да не съблазня брата си." И така, ако искам да отхвърля някой пореден списък с правила, твърдейки, че е повърхностен, аз трябва да внимавам какво правя. Положението ми съвсем не става по-свободно, защото сега вече стоя пред всичките десет Божии заповеди, заедно със Закона на любовта. По този начин, ако и да сме прескочили повърхностните заповеди, ние не заживяваме по-отпуснато, а започваме много по-дълбока самопроверка. И когато вътрешната ни борба със себе си утихне, много често ние откриваме, че сме започнали да пазим поне част от тези забрани. Сега обаче с изненада осъзнаваме, че ги спазваме от съвсем различни подбуди. Любопитното е, че след като сме започнали от нашата свобода и сме слезли до дълбините на християнското познание, накрая откриваме, че все пак желаем да спазваме някои от тези неща. Но сега вече това не е поради същата причина -- социалният натиск. Вече не става въпрос да се придържаме към някакъв възприет списък, за да спечелим одобрението на другите християни.

Християнският живот и истинската духовност не трябва да се разглеждат външно, а вътрешно. Кулминацията на десетте Божии заповеди е в последната: "Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти" (Изход 20:17). Заповедта да не пожелаваш е изцяло вътрешна. Пожеланието никога не е външно поради самата му природа. Интересно е, че това е последната от десетте заповеди и в този смисъл е сърцевината на всичко. В крайна сметка ние разбираме, че проблемът е вътрешен, а не външен. И наистина, преди да нарушим коя да е от другите заповеди, ние нарушаваме заповедта да не пожелаваме. Всеки път, когато престъпим някоя от другите Божии заповеди, ние вече сме престъпили тази. Това също така означава, че едновременно с нарушаването на която и да е от другите ние нарушаваме и тази. По този начин, независимо коя от десетте заповеди престъпваме, ние престъпваме две, втората от които е да не пожелаваме. Тя е оста на колелото.

В Римляни 7:7-9 Павел обяснява, че именно тази заповед му е дала усещането, че е грешен: "Да речем ли, че законът е грях? Да не бъде! Но напротив, не бих познал греха, освен чрез закона, защото не бих познал, че пожеланието е грях, ако законът не беше казвал: "Не пожелавай!" Но грехът, понеже взе повод чрез заповедта, произведе в мен всякакво пожелание, защото без закон грехът е мъртъв. И аз бях жив някога без закон. Но когато дойде заповедта, грехът оживя, а пък аз умрях."

Павел не твърди, че е бил съвършен преди това. Мисълта му тук е: "Не знаех, че съм грешник. Мислех, че съм праведен, защото спазвах външните неща и живеех добре в сравнение с другите." За критерий той взимал външната форма на заповедите, които евреите спазват по традиция. Но когато отгърнал закона и прочел последната заповед да не пожелаваме, той разбрал, че е грешен. Кога е станало това? Не ни се казва, но лично аз чувствам, че Бог е работил в него и го е подготвил да осъзнае своята греховност още преди срещата на пътя за Дамаск. В светлината на десетата заповед той вече е размишлявал върху факта, че е грешен -- и тогава Христос му е проговорил.

Да не пожелаваш е забранителната страна на най-голямата заповед: "Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум... Да възлюбиш ближния си като себе си" (Матей 22:37, 39).

Любовта е вътрешна, а не външна сила. Тя има външни изяви, но винаги идва отвътре. Пожеланието също е винаги вътрешно. Външната изява е резултатът. Трябва да разберем, че да обичаме Бога с цяло сърце, ум и душа означава да не пожелаваме онова, което е Негово. Да обичаме нашия ближен както себе си означава да не пожелаваме онова, което му принадлежи. Когато пожелавам Божиите прерогативи за себе си, това е доказателство, че не обичам истински Бога. Когато пожелавам нещата на друг човек, в мен няма истинска любов към този човек.

"Не пожелавай" е вътрешната заповед, която показва на "моралния" човек, че се нуждае от Спасител. Сравнявайки се с другите хора според някой относително лесен списък с правила (а дори и списъкът да не е толкова елементарен), "моралният" човек обикновено чувства, подобно на Павел, че всичко му е наред. Но внезапно, когато се сблъска със заповедта да не пожелава, той е изобличен. Съвсем същото е с нас като християни. Важно е да преминем през това, ако искаме да разбираме и да практикуваме истински християнски живот и истинска духовност. Мога да възприема човешки списъци, може да изглежда, че ги спазвам, но за това не е необходимо преклонено сърце. Когато обаче дойда до вътрешния смисъл на десетте заповеди, когато стигна до вътрешния смисъл на Закона за любовта, ако слушам, даже да не се вслушвам винаги в гласа на Святия Дух, аз вече не мога да се чувствувам горд. Аз съм поставен на колене. В този живот никога няма да мога да кажа: "Постигнах го: завършено е. Погледнете ме -- аз съм свят." Ако говорим за християнски живот и истинска духовност, ако говорим за свобода от връзките на греха, тогава трябва не да пазим списъци с външни заповеди, а да се захванем с вътрешната страна -- пожелаването -- и да започнем да обичаме Бога и хората.

Тук незабавно изниква един въпрос. Означава ли това, че всяко желание е пожелание и следователно -- грях? Библията обяснява, че това не е така -- не всяко желание е грях. Тогава как желанието става пожелание? Мисля, че отговорът е прост: желанието става грях, когато не включва любов към Бога или към хората. Според мен има две практически проверки на пожеланието: първо, дали аз любя достатъчно Бога, за да съм доволен във всичко; второ, дали обичам достатъчно хората, за да не им завиждам.

Нека да разгледаме тези две самопроверки. Първо, относно Бога: любя ли Бога достатъчно, за да съм доволен във всичко? Ако това не е така, дори естествените ми желания водят до бунт срещу Бога. Бог ме е сътворил с добри желания, но ако от моя страна има претенции, аз се бунтувам срещу Бога, а бунтът е централният проблем на греха. Когато намирам поводи за недоволство, аз забравям, че Бог е Бог. С други думи, ставам непокорен. Говорим за практическата проверка дали пожелаваме спрямо Бога. Спокойното разположение и сърдечната благодарност е реалният тест за степента на любовта към Бога в този миг. Искам да напомня един силен цитат от Библията, за да подчертая, че това е Божият стандарт за християните: "Блудство и всякаква нечистота или сребролюбие да не се даже споменават между вас, както прилича на светии, нито срамотни или празни приказки, нито подигравки, които са неприлични неща, но по-добре благодарение" (Ефесяни 5:3-4).

Ето как благодарението се противопоставя на целия списък по-горе. В Ефесяни 5:20 това е дори по-силно: "... като винаги благодарите за всичко на Бога и Отца в името на нашия Господ Исус Христос." Колко всеобхватно е това "всичко", за което трябва да благодарим? Същото "всичко" се споменава в Римляни 8:28: "Всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение." Това не е някакъв вид магия. Безкрайния личностен Бог обещава, че ще насочи всички неща към доброто на християнина.

Тук се казва, че ако съм истински християнин, Бог ще направи всичко да съдейства за мое добро. Не "всичко без страданието" или "всичко без битката", а абсолютно всичко.

Правилното разбиране на Римляни 8:28 се основава на целия библейски обзор на сегашния свят -- такъв, какъвто е понастоящем.

С грехопадението всичко стана ненормално. Не само отделянето на човека от Бога посредством истинската му нравствена вина. Никой от нас не е това, което Бог ни е предназначил да бъдем. Общението между нас не е такова, каквото първоначално е замислил Бог. Освен това природата е ненормална -- цялата причинно-следствена история[1] досега е неестествена. Иначе казано: в историята има много, което не трябва да съществува.

И така, връщайки се към Римляни 8:28, този текст не твърди, че нещата все пак са добри, докато в същото време ние виждаме и чувстваме скърбите на настоящия свят. Не. Тъй като Бог е неограничен, Той е способен в крайна сметка да донесе добро за Своя народ, независимо колко ненормални са обстоятелствата.

Християните не бива да благодарят с изкуствена усмивка, твърдейки, че всичко е прекрасно, когато това не е така. Трябва да признаем, че тежките неща са наистина тежки като резултат от грехопадението, и същевременно да не се бунтуваме срещу Бога, когато все пак трудностите дойдат.

Когато ненормалното се разрази над мен, аз мога да вляза в схватка с неправдата, без обаче да се бунтувам срещу Бога. По този начин мога да имам благодарно сърце, въпреки че живея в един ненормален според библейския възглед свят. Ето защо е толкова важно да кажа "благодаря" и в най-страшните моменти на борбата. Не бива да обърквам удоволствието от самоналоженото страдание с удовлетворението в Бога. Ето така мога да бъда доволен дори в центъра на бурята.

Очертахме думата "всичко" от Римляни 8:28 като всеобхватна. Включвайки "всички" неща в благодарността си, ние прославяме Бога за завършеното дело на Христос: Бог насочва всичко за доброто на тези, които Го любят, които са призовани според Неговото намерение. Всеобхватността на думата "всичко" обаче ни довежда до Ефесяни 5:20: "... винаги благодарите за всичко на Бога и Отца..." Не можем да отделим двата стиха. "Всичко" от Ефесяни 5:20 е толкова изчерпателно, колкото и "всичко" от Римляни 8:28. Трябва да сме благодарни за всичко -- това е Божият стандарт.

Посланието към филипяните също се занимава с това. В 4:6 четем: "Не се безпокойте за нищо, но във всяко нещо с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение."

"Не се безпокойте за нищо" означава да не бъдем погълнати от никаква грижа или притеснение, а чрез молитва и молба с благодарност да откриваме пред Бога своите нужди. Очевидно тук молитвата се противопоставя на притеснението. Същевременно обаче има и пряка заповед -- да благодарим на Бога за всяко нещо. Можем да отбележим и Колосяни 2:7: "... вкоренени и назидавани в Него, утвърждавани във вярата си, както бяхте научени, и изобилстващи в нея с благодарение." Забележете, че изречението започва в шестия стих: "Както сте приели Христа Исуса Господа, така и се обхождайте в Него..." Какво означава да се обхождаме в Него? Това е да бъдем вкоренени и назидавани в Него, утвърждавани във вярата си (вярата е средството за това),... изобилстващи в нея с благодарение." Заключителният акорд е благодарността.

След това четем в Колосяни 3:15: "Нека царува в сърцата ви Христовият мир, за който бяхте и призовани в едно тяло. И бъдете благодарни." И 17 стих: "Каквото и да вършите, словом или делом, вършете всичко в името на Господа Исуса, благодарящи чрез Него на Бога Отца." Отново Колосяни 4:2: "Постоянствайте в молитва и бдете в нея с благодарение."

Заповедта да благодарим за всичко е доста взискателна. Тя е прекрасна, но не ни дава възможност да избираме. "Всичко" означава всичко.

В I Солунци 5:18 четем: "За всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христа Исуса." А това е свързано със следващия, 19 стих: "Духа не угасвайте." Ясно е едно. Бог ни казва: благодарете за всичко.

Мисля, че можем да разберем това по-добре, ако се върнем към Римляни 1:21: "Като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, но извратиха се чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи." Ето началото: хората отказаха да благодарят. Впоследствие "те се извратиха чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи." Наричайки себе си мъдри, те обезумяха. Началото на човешкия бунт срещу Бога беше и е липсата на благодарно сърце. Хората нямаха прави, благодарни сърца -- не виждаха себе си като творения пред Твореца, не коленичеха и не прекланяха коравите си сърца. Бунтът е умишлен отказ да бъдеш творение пред Твореца, отказ да бъдеш благодарен. Любовта трябва да казва "благодаря!" не по повърхностния, "официален" начин, а вътрешно -- независимо дали благодарността ще остане в мислите или ще се изяви гласно. Както ще видим по-надолу, благодарността за всичко не бива да се бърка с примирението с неправдата в сегашния свят. Благодарното сърце е спрямо Бога, Който е.

Две неща пряко следват оттук, ако подхождаме от християнска, а не от нехристиянска гледна точка. Първо, като християни, ние изповядваме, че живеем в личностен свят, в смисъл, че е създаден от личностен Бог. Ако приемем Христос като наш Спасител, Бог става наш Баща. Когато казваме, че живеем в личностен свят и че Бог е наш Баща, а не проявяваме достатъчно упование в Него, ние отричаме това, което твърдим, че вярваме. Казваме, че като християни по избор сме заели мястото си на творение пред Твореца, но ако в нас проличава недоверие към Него, практически в този миг ние показваме, че не сме направили наистина този избор.

Второто нещо, което трябва да схванем, за да разберем благодарността на християнското сърце (която липсва у нехристиянското), е илюстрирано в дилемата на Камю в Чумата. Като християни, ние казваме, че живеем в свръхестествен свят и че от грехопадението насам съществува война както във видимия, така и в невидимия свят. Твърдим, че вярваме това. Държим на това пред натуралистите и противниците на свръхестественото. Ако наистина вярваме в това, (първо) можем да бъдем доволни и все пак да се борим със злото и (второ) можем да признаем, че е Божие право като християни да ни постави в битката там, където сметне за най-добре.

Според християнското разбиране доволството е пряко свързано с тези неща. Да обобщим: съществува личностен Бог. Той е мой Баща, ако съм приел Христос като свой Спасител. Но ако не Му се доверявам, отхвърлям това което казвам, че вярвам. В същото време твърдя, че има война във всемира и че Бог наистина е Бог. Тогава, ако не се доверявам напълно на решенията Му, практически аз отричам, че Той има право като мой Бог да ме употреби където Му е угодно в духовната война във видимия и невидимия свят. Упованието и доволството трябва да бъдат част от християнския живот и доволството е изключително важно.

Ако изчезне доволството и ако няма благодарение, ние не любим Бога както трябва и правилното желание е станало пожелание спрямо Него. Правилни желания съществуват и ние трябва да отхвърляме греха в нашия ненормален свят. Но когато не казвам на Бога "Благодаря!" всред битката, аз забравям, че Бог е Бог, и то -- мой Бог. Пожелал съм Неговата роля вместо своето място в битката.

Тази вътрешна област е първото място, където пропада истинската духовност. Външната проява винаги е само резултат от това.

Втората проверка кога едно добро желание става пожелание е дали обичаме хората дотолкова, че да не им завиждаме. Не само завист за пари, а за всичко. Може например да бъде завист за духовните дарби на другия. За това има един прост тест. Естествените желания стават пожелание спрямо себеподобния, спрямо съчовека, когато в мислите си ние таим задоволство от неговия неуспех. Ако някой човек изгуби нещо ценно, злорадстваме ли, изпитваме ли тайно удовлетворение от неговата загуба? Не казвайте прибързано, че това не се случва никога, защото ще направите себе си лъжец. Всички трябва да признаем, че дори когато напредваме в християнския живот, дори и в тези области, за които твърдим, че копнеем църквата Исус Христова да се съживи в нашето време, често изпитваме онова ужасяващо, тайно злорадство от неуспеха на другите хора, даже и да са наши братя в Христос! И ако по какъвто и да е начин аз допускам тези мисли, това е знак, че моите естествени желания са станали пожелания. Вътрешно аз пожелавам и не показвам онази любов към хората, която се очаква от мен.

Вътрешното пожелание -- липсата на любов към хората -- бързо проличава на бял свят. То не може изцяло да се задържи вътре в нас. Това става по различни начини. Когато завиждам на друг, че има нещо, което аз не притежавам и допускам завистта да расте, много бързо тя създава у мен неприязън към самия човек. Сигурно всички познаваме това. И тъй като Святият Дух ни помага да растем в честността към самите себе си, трябва да признаем, че често изпитваме неприязън към даден човек, защото користно сме пожелали нещо негово. Освен това, ако знам, че загубата му на този предмет или способност ще ме направи щастлив, следващата ми стъпка ще бъде тайно или явно, доколкото мога, да ускоря тази загуба, като излъжа, открадна или сторя нещо друго.

В I Коринтяни 10:23-24 се казва, че стремежът ми към любов трябва да търси доброто на другите, а не само моето собствено: "Всичко е позволено, но не всичко е полезно. Всичко е позволено, но не всичко е назидателно. Никой да не търси своята лична полза, но всеки ползата на другиго." Същото се изявява в I Коринтяни 13:4-5: "Любовта дълготърпи и е милостива; любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло."

Когато прочетем тези неща и разберем, че несъответствието ни на този стандарт наистина е пожелание -- т.е. липса на любов, всеки от нас трябва да застане на колене, както Павел, когато проумя заповедта да не пожелава. Тази заповед веднага разрушава лековерния тип християнски живот.

Това е стандартът на истинската духовност. Това е истинският християнски живот. В основата си това не е външен, а вътрешен и дълбок стандарт. Той стига до вътрешността на сърцето ни, която не признаваме дори пред себе си. Вътрешната област е първото място в християнския живот, където губим битката. Съгрешаването е само външният резултат. Ако само можем да разберем, че вътрешното е основата, а външното -- само резултат, ще сме положили основата за едно добро начало.

Ала истинската духовност, християнският живот, отива по-далеч. Дотук ние преминахме през малкия ограничен списък и достигнахме до десетте Божии заповеди и Закона на любовта. След това се придвижихме от външното към вътрешното. Но и в двата случая се занимахме предимно с ограничителната част. Християнският живот обаче е по-дълбок и от най-задълбочения списък със забранителни заповеди. Истинската духовност накрая представлява точно обратното. Вече се докоснахме до това: "Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум... Да възлюбиш ближния си както себе си" (Матей 22:37,39). Нека да наблегнем, че истинската духовност, истинският християнски живот, не е само отричане -- дори и в най-вътрешната част на естеството ни. След библейското отрицание идва библейското утвърждение.

С развитието на това изследване ще се занимаем повече в следващите пасажи, но нека все пак ги погледнем бегло още сега. Римляни 6:4а е библейският негатив: "Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт." Това е отричането. Ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта. Намираме същото твърдение в първата част на шести стих: "Нашето старо естество бе разпнато с Него." Когато аз приех Христос като Спасител, когато Бог като Съдия ме обяви за праведен, всичко това стана истина. Призванието в християнския ми живот е те да станат истина в живота ми на практика. В Галатяни 2:20а намираме същото с негативно ударение: "Съразпнах се с Христа."

Тази негативна страна не бива да се пренебрегва нито при оправданието, нито в практиката, защото така не бихме били в състояние да разберем позитивната страна, която следва. В Галатяни 6:14 се казва така: "Далеч от мен да се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез Който светът за мене е разпнат и аз за света." Това е превъзходно отричане. То не е само теоретично твърдение: то трябва (както ще видим по-късно) да се практикува чрез Божията благодат. Оттук следва колко важно е истинското библейско отричане. Но нека продължим и отбележим, че християнският живот, истинската духовност не спира с това отричане. Има и утвърждение.

Нека се върнем на Галатяни 2:20: "Съразпнах се с Христа..." На това място стихът прекъсва (чрез съюза "и"). В Библията си съм го отбелязал с две отвесни черти, така че дори и при бързо четене да го виждам ясно: "Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, но Христос живее в мен. А животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мен." Така, въпреки че има отричане, то преминава в утвърждение и ако спрем по средата, ще загубим целия смисъл. Истинският християнски живот не е нито външно, нито вътрешно изцяло негативен. Той не е горчив живот -- какъвто често сами си го правим, когато изпадаме в униние или имаме други проблеми. Християнското отричане не е нихилизъм, а истинско библейско отричане; но християнският живот не спира с отричането. Съществува истинен живот сега, както и в бъдеще.

В Римляни това се подчертава в 6:4: "Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, тъй щото както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот." Ето къде пада ударението: "Така и ние да ходим в нов живот." Това е утвърждението. Има възможност да ходим в нов живот в настоящето -- именно сега, между новорождението ни и смъртта ни или повторното идване на Исус. В Римляни 6:6 е същото: "Нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха." Ние умряхме в Христос, но и възкръснахме в Него. Тук е ударението. Христовата смърт е исторически факт в миналото, а ние ще бъдем възкресени от мъртвите в бъдещата история. Но настоящето съществува сега, преди бъдещото ни възкресение. Като илюстрация да прочетем отрицанието в Галатяни 5:15: "Но ако се хапете и се ядете един друг, пазете се да не би един друг да се изтребите." Павел говори на християни. Това е призив за отричане. Но има и утвърждение (14 ст.): "Целият закон се изпълнява в една дума, сиреч в тая: да възлюбиш ближния си както себе си." Утвърждение има в ст. 22 и 23 на същата глава: "Плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание. Против такива неща няма закон." Така контекстът ни води от отричането от злото към утвърждението в християнския живот.

Ето и обобщението на тази глава, която е въведение към това, което следва:

1. Истинският християнски живот не означава само, че сме новородени. Тя трябва да започне тук, но това не е всичко. Че ще отидем на небето е истина, но християнството е много повече. Истинският християнски живот, истинската духовност в настоящето е много повече както от оправданието, така и от знанието, че ще бъда в небето.

2. Отричането на забраните не трябва да става заради желанието да живеем по-лесно, а поради стремежа към по-посветен живот. И когато започна да мисля за това, Библията поставя пред мен заповеди и Закона на любовта.

3. Истинската духовност, истинският християнски живот съществува не само отвън, а и отвътре. Не пожелавай спрямо Бог и хората.

4. Истинското християнство е дори повече от това: то е утвърждение. Първо -- във вътрешната действителност и след това -- във външните резултати. Отвътре трябва да има утвърждаване, а не само отричане. И едва след като негативното премине в позитивно, ще се изяви и външното утвърждение. Не само да бъдем мъртви спрямо различни неща, трябва и да любим Бога, да бъдем живи за Него и да имаме общение с Него в настоящия исторически момент. И второто утвърждение: да обичаме хората, да живеем сред тях и да общуваме с тях -- в настоящия исторически момент.

Когато говоря за християнски живот или за свобода от властта на греха, или за истинска духовност, четирите точки, изброени по-горе, са онова, което Библията казва, че трябва да разбираме. Отнемем ли нещо, ние принизяваме Бога -- принизяваме Онзи, Който създаде всемира, Онзи, Който умря на кръста. Трябва да помним това, когато започваме подобно изследване. В противен случай няма смисъл да говорим за практическа свобода от връзките на греха или за практически християнски живот и истинска духовност. Ако това не ни ръководи дори и в малка степен, ако поне малко не се стремим към него, тогава най-добре е да спрем. Всичко друго е принизяване на Бога. А принизяването на Бога е грях.

2 - Важността на смъртта

Започваме първата от три тясно свързани глави, в които ще обсъждаме основните изяви на истинската духовност. Вече разгледахме християнския живот и в негативен, и в позитивен аспект. Нека сега се върнем на отрицателната страна. Тя може да се обобщи в четири библейски стиха:

Римляни 6:4а: Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт.

Римляни 6:6а: Нашето старо естество бе разпнато с Него.

Галатяни 2:20а: Съразпнах се с Христа.

Галатяни 6:14: Далеч от мен да се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез Който светът за мен е разпнат, и аз за света.

От тези изложения виждаме, че когато приемем Христос като Спасител, ние умираме в очите на Бога заедно с Него. Но има и още нещо -- изискването практически да умираме ежедневно. Това е негативният аспект, който споменахме в 1 гл. и който смятаме да проследим по-нататък.

Както казахме, Библията ни дава доста недвусмислена заповед -- заповед, която не може да се омаловажи и която стига до твърдата сърцевина на делничния живот. Словото на Бога е категорично, че във всички неща трябва да сме доволни и да казваме "Благодаря!" на Бога. Тук има отрицание и то е съвсем истинско: от нас се иска да казваме "не" както на влиянието на външния свят, така и на себето.

Виждаме също така, че Библията ни казва да обичаме хората не в романтично-идеализиран смисъл, а така, че да не им завиждаме. Тук би следвало да посочим, че думата "любов" е безсмислена, чисто романтична и съвсем утопична (в лошия смисъл) дума, ако тя не включваше много силен негативен аспект. Отново това означава да казваме "не" на определени неща в някои строго определени области, както и да казваме "не" на самите себе си.

Пак ще повторим, че не говорим за нещо романтично, което цели да раздвижи някакво чувство вътре в нас. Думата "не" е изключително силно отрицание. Трябва да бъдем готови да казваме "не" на себе си и на нещата около нас. Само така заповедите да любим Бога и хората ще имат действителен смисъл. Дори в онези неща, които са правилни за мен и които не нарушават десетте заповеди, не трябва да търся своето, а доброто на другите. На това място всеки който е искрен със себе си, ще забележи, че тук Библията ни поставя в трудна позиция. Когато от обичайната житейска перспектива честно изследваме тези неща в Библията, трябва да изберем между две позиции. Или ще мислим романтично и ще кажем, че тези заповеди са дадени, за да ни насърчат, и ще означават нещо на практика едва в бъдещото царство на Христос на небето. Или, ако не казваме това и се опитаме да приложим Библията в действителност, веднага ще изпитаме затруднения. Не можете спокойно да слушате тези стихове, които така ясно определят негативната страна на християнския живот, ако не ги разбирате в сантиментална светлина. Сигурно това е било винаги така от грехопадението насам, но най-вече в материалистичния манталитет на ХХ век. Живеем в свят, който не казва "не" на нищо. А когато сме обиколени от начин на мислене, според който всяко нещо се оценява по мащаба и успеха му, трудно бихме приели, че християнският живот изисква силната воля да се каже "не" на света и на себе си. Ако пък това не ни е толкова трудно, в действителност ние като че ли не го разбираме.

В нашата култура често се говори, че не трябва да казваме "не" на децата си. Наистина, в нашето общество потискането често се разглежда като зло. Живеем в свят, който не се въздържа от нищо, с изключение на случаите, когато е по-изгодно да се насочи интересът към друга област. Всяко категорично "не" по възможност се избягва. Ние, които сме малко по-възрастни, можем да кажем, че това е точно описание на младото поколение. Мнозина от днешните младежи са наистина такива: те не умеят да казват "не" на себе си или на каквото и да е друго. Но това е вярно само наполовина, защото и по-възрастните не са по-различни. Днешното зряло поколение е произвело атмосферата на материализъм и благополучие. Създали сме манталитет на изобилие, където всяко нещо се оценява на базата на възможностите за печалба. Всичко останало трябва да остане на заден план. Абсолюти от какъвто и да е вид, етични принципи -- всичко трябва да отстъпи на забогатяването и задоволяването на собствените нужди.

Разбира се, тази атмосфера -- на въздържане от всякакви забрани -- съвсем точно приляга на нашето естествено положение, защото след грехопадението ние никога не сме искали да се отречем от себе си. Наистина правим всичко възможно, било във философски, било в практически смисъл да застанем в центъра на всемира. Нашето естество ни кара да се стремим да живеем там. И то отговаря напълно на духа на ХХ век.

Това е причината за падението. Когато Сатана каза на Ева: "Никак няма да умрете... Ще бъдете като Бога" (Битие 3:4-5), Ева пожела да бъде като Бога. Тя не искаше да каже "не" на плода, който беше приятен за очите, въпреки че Бог й бе заповядал да откаже и я бе предупредил за последствията. Тя се постави в центъра на всемира. Тя пожела да бъде като Бога.

Когато започвам християнския живот, трябва честно да се изправя пред факта, че у християнина съществува потенциалната възможност много бързо да се настрои на честотата на материализма и благополучието, които го заобикалят.

Следователно когато приема това отрицание, не е нормално да не срещна трудности. Това би означавало, че заблуждавам себе си и не съм честен. Ако изхождам от позицията на грешния човек -- и по-специално на този от ХХ век, -- ще ми бъде наистина много тежко. Но ако променя своята гледна точка, всичко се променя -- и именно това се опитвам да обясня в тази втора глава.

Вземайки това предвид, нека разгледаме Лука 9:20-23, 27-31, 35.

Тогава им каза: "А според както вие мислите, Кой съм Аз?" Петър в отговор рече: "Божият Христос." А Той им заръча и заповяда да не казват никому, като рече: "Човешкият Син трябва много да пострада и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и на третия ден да бъде възкресен." Каза още и на всички: "Ако иска някой да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека Ме следва... Казвам ви наистина, има някои от тук седящите, които никак няма да вкусят смърт, докле не видят Божието царство.

Около осем дни след като каза това, Той взе със Себе Си Петър, Йоан и Яков, и се качи на планината да се моли. И като се молеше, видът на лицето Му се измени и облеклото Му стана бяло и бляскаво. И ето, двама мъже разговаряха с Него. Те бяха Мойсей и Илия, които се явиха в слава и говореха за смъртта Му, която Му предстоеше да изпълни в Ерусалим... И дойде из облака глас, Който каза: Този е Моят Син, избраник Мой. Него слушайте!

"Ако иска някой да дойде след Мен, нека се отрече от себе си" (ст. 23). Това е същото, което видяхме в I Коринтяни -- да не търсим своето си, дори когато имаме право на това.

"Като се явиха в слава, те говореха за смъртта Му." Забележете, че глаголът "говореха" е в несвършено време. Разговорът им е продължителен, не е просто размяна на няколко думи. Те говорят дълго и темата им е бъдещата смърт на Христос.

Ст. 35 ни поставя в нова позиция. "Този е Моят Син, избраник Мой. Него слушайте." На планината на Преображението ние предварително виждаме Христос в славата Му. Получаваме предварителна представа за една част от Божието царство, в което вече стоим, след като сме приели Христос като Спасител. Пренасяме се отвъд смъртта до възкресението -- не само Христовото възкресение, но нашето бъдещо възкресение. Придвижваме се до Царството на Христос и до вечността.

Това е една нова перспектива, изцяло противоположна на гледната точка на света, който ни заобикаля. Ние започваме да гледаме на тези думи от различен ъгъл, със съвършено различна перспектива. Гледната ни точка е вече от позицията на Божието царство, а не от позицията на грешния свят и на собствената ни грешна природа. Подложени сме на натиск от свят, който не желае да каже "не" на себето -- не само поради някаква второстепенна причина, но вследствие на изначалното решение на хората да бъдат центърът на всемира. Когато прекрачим тази твърде мрачна позиция и пристъпим в светлината на Божието царство, тогава всички отрицателни страни на спасението приемат изцяло различни очертания.

Забелязахте, че те надълго говорят за бъдещата Христова смърт. Това е темата на разговора. Не ни се казва колко време е продължило всичко, но не е било просто размяна на няколко изречения. Разговорът е продължителен. Те обсъждат бъдещата Му смърт. Спомнете си, че когато представя Исус Христос, Йоан Кръстител казва: "Ето Божият Агнец." Когато сочи към Христос, той сочи и към Христовата смърт. Тук, на планината на Преображението, в атмосферата на Божието царство, разговорът се състои от обширно разискване на бъдещата смърт на Христос.

Ето чудото на чудесата, чудото на вековете. Ето вярната перспектива, при която разговорът има една тема: Този, Който е Бог, трябва да умре. За Него се отнася ст. 35: "Този е Моят Син. Него слушайте!" Вижте и думите "...смъртта Му, която Му предстоеше да изпълни в Ерусалим" (ст. 31). Тук Бог идва като истински човек, за да вземе върху Себе Си греха на света като жертвено агне.

Нека сега да потърсим правилната гледна точка. Обърнете внимание кой е истинският център на християнското благовестие. Това не е животът на Христос, нито чудесата Му, а Неговата смърт. Цялото днешно либерално богословие, разглеждайки човешкия проблем като метафизичен, търси същността на благовестието във Въплъщението на Христос. (Не че те вярват в истинското Въплъщение. За тях важна е идеята на Въплъщението.) Но не това е най-важното според Писанията. Рождеството е необходимо, за да се открие пътят към благовестието, но самото благовестие е в смъртта на Господ Исус Христос. В Изход 12 гл. (празникът пасха е преобраз на идването на Христос) се убива пасхалното агне. В Битие 3:15, където е първото обещание за идването на Месия, се казва, че когато дойде, Месия ще бъде наранен. Той ще смаже Сатана, но по този начин и Той ще бъде наранен. В Битие 3:21 как беше облечен човекът след греха си? С кожи, което означава проливане на кръв. В Битие 22 гл. четем за великото събитие, с което Авраам показа вярата си в идващия Месия. Синът му трябваше да бъде положен на олтара като жертва, и едва тогава беше осигурен овенът, като по този начин беше изявен двойният образ на заместничеството. Къде е центърът на Исая 53 гл., това велико пророчество, направено 700 г. преди идването на Исус? "Наранен", "бит", "агне, водено на клане", "отсечен отсред земята на живите", "изложи душата си на смърт". Тези пророчески думи звучат през вековете, докато стигнем до Йоан Кръстител, който казва: "Ето Божият Агнец, Който носи греха на света." Това е темата на хиляди пророчества. Центърът на християнското благовестие е изкупителната смърт на Исус Христос.

Самият Исус Христос посочва същия център, говорейки на Никодим. "Както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син." Ако сравним това с Йоан 12:32-33, ще видим, че Христос говори конкретно за бъдещата Си смърт.

Всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса, Когото Бог постави като умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра. Това стори, за да покаже правдата Си в прощаване на греховете, извършени по-напред, когато Бог дълготърпеше, а да покаже правдата Си в настоящето време, та да се познае, че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исуса. (Римляни 3:23-26)

Той няма нужда всеки ден като онези първосвещеници да принася жертви първо за своите грехове, после за греховете на людете, защото стори това веднъж завинаги, като принесе Себе Си. (Евреи 7:27)

Където и да отворите, навсякъде срещате същото. В последната книга на Библията, Откровение 5:9, виждаме възклицанието за изкуплението: "И пеят нова песен, думайки: Достоен Си да вземеш книгата и да разпечаташ печатите й, защото Си бил заклан и със Своята кръв си изкупил за Бога човеци от всяко племе и език, люде и народ."

Ако отгърнете богословието на ранната църква (не допускайте грешката да казвате, че ранната църква не е имала богословие), ще видите, че заместническата смърт на Христос отново е в центъра на всичко.

Коя е същината на християнското благовестие -- добрата вест за погиващия свят? Центърът е само един -- изкупителната смърт на Господ Исус Христос.

От времето на грехопадението и първото обещание за Месия, до самия край на света -- това е благовестието.

Така ние не се изненадваме, че Илия и Мойсей, срещайки се с Исус на планината на Преображението имаха за тема на разговора именно това. "И ето, двама мъже разговаряха с Него. Те бяха Мойсей и Илия, които се явиха в слава и говореха за смъртта Му, която Му предстоеше да изпълни в Ерусалим." Разбира се, че говореха за нея, защото от това зависеше животът им. За тях смъртта Му беше важна не просто като богословска доктрина, а защото спасението на Мойсей, и на Илия почиваше върху тази единствена точка -- обещаната смърт на Исус на Голготския кръст. Учениците, присъстващи през този ден, също бяха заинтересувани от това, защото ако Исус не беше умрял на кръста, те също нямаше да бъдат спасени. И нека кажем на всеки, който чете това. Ние всички се включваме тук, защото и за нас не е възможно спасение, без Исус да умре на Голготския кръст.

Смъртта на Господ Исус е абсолютно уникална. Тя е заместническа. Няма смърт, подобна на Исусовата. Това трябва да бъде като аксиома в нашето мислене. Заместническата Му смърт на кръста във времето и пространството -- в историята -- има безгранична стойност преди всичко защото Той е Бог. По този начин нищо не трябва (и не може) да се прибавя към заместническата стойност на смъртта Му. Той умря веднъж за всички. Казвайки това колкото може по-категорично, ще добавим, че независимо от всичко Исус изяви един хронологически ред в Лука 9:22-24. Ст. 22: "Човешкият Син трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и на третия ден да бъде възкресен." Редът е от три стъпки -- отхвърлен, убит, възкресен. Темата тук е Неговата уникална бъдеща заместническа смърт. Но редът -- отхвърлен, убит, възкресен -- незабавно се пренася от самия Исус Христос в ст. 23 и 24 и върху нас, християните: "Каза още и на всички: Ако иска някой да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека ме следва. Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби, а който изгуби живота си заради Мен, той ще го спаси." Тук Исус пренася в християнския ни живот реда, който е така необходим за нашето изкупление чрез Неговата уникална заместническа смърт. Редът -- отхвърлен, убит, възкресен -- е и редът в християнския живот на истинската духовност. Няма друг.

Ако забравим абсолютната уникалност на Христовата смърт, ние ставаме еретици. Ако пренебрегнем или омаловажим по някакъв начин (както либералите) неповторимостта и заместническия характер на Христовата смърт, нашето учение не е вече християнско. От друга страна, нека си припомним обратната страна на предмета. Ако забравим връзката на това с нас като християни, ще си изградим стерилно правоверие, но ще ни липсва истинският християнски живот. Ще изчезне духовността в нейния библейски смисъл.

Тук Исус говори за решението ни да умрем сега. Той го прилага в специфична ситуация, за да го направи по-конкретно. Ст. 26: "Ако се срамува някой от Мен и от думите Ми, то и Човешкият Син ще се срамува от него, когато дойде в славата Си и в славата на Отца и на светите ангели." Библията не говори за някакво романтично чувство, за някакъв възвишен героизъм, за нещо абстрактно. Исус поставя темата за отхвърлянето и убиването на една съвсем практична основа: това е сблъсъкът с един твърде враждебен свят. То означава да кажеш "не" на себето, когато то се стреми да бъде прието от враждебния свят, който се бунтува срещу Твореца си и нашия Господ. Ако погледнем Новия Завет като цяло, ще открием, че тази Христова заповед не се ограничава в една ситуация. Тя трябва да бъде манталитет и кръгозор на християнския живот. Тук се поставя въпросът за християнския манталитет в живота въобще, а редът е същият: отхвърлен, убит, възкресен. Както Христовото отхвърляне и смърт са първите стъпки в реда на изкуплението, така и нашето отхвърляне и смърт към света и към себето са първите стъпки на истинската растяща духовност. Както не може да има следваща стъпка в реда на Христовото изкупление, докато не се премине смъртта, така при християните не може да има по-нататъшна стъпка, докато не се сблъскаме с тези първи две стъпки -- не само на теория, но най-малкото отчасти на практика. Отхвърлен, убит.

Колко централна беше Христовата смърт за нашето изкупление? Вижте Мойсей и Илия как седят там, на планината на Преображението с Христос, обсъждайки нашироко Неговата бъдеща смърт. Не по-малко може да се говори колко съществена и фундаментална е личната ни и продължителна смърт, която избираме като християни.

Смъртта е централна за Христовото дело и затова е основна тема за обсъждане. Пророците говорят за нея в Стария Завет. Мойсей, Илия и Христос разговарят за нея в Новия. В християнския живот тя е не по-малко централна. Не следва ли тогава тя да предизвиква продължително обсъждане, разговори и непрестанна молитва от наша страна? И така, трябва да запитам много внимателно колко размишления отделяме за необходимостта от смърт по избор, колко разговори, колко молитви провокира тя у самите нас за тези които обичаме? Не е ли вярно, че мислите ни, молитвите ни за самите нас и за тези, които обичаме, и нашите думи почти винаги се опитват да избегнат негативното на всяка цена -- вместо да го посрещат по подходящия начин? Колко молитви отправяме за нашите деца и за тези, които обичаме, за да могат с Божията благодат да изминат стъпките на отхвърлянето и смъртта? Ние сме пропити от светския модел на мислене, забравяйки позицията си на участници в Божието царство. Не че трябва да живеем само в сферата на отрицанието -- животът е много повече от това. Преди всичко обаче е важно да разберем последователността на нещата. Не трябва да мислим, че можем да изживеем живота си, без да бъдем нееднократно отхвърляни и без да умираме ежедневно.

И така, имайки новата перспектива на Божието царство, нека да разгледаме негативните аспекти в Десетте заповеди от Изход 20 гл.

Първата заповед е рязко отрицание на нашето желание да бъдем на мястото на Бога. Ето кое предизвиква всяко наше действие -- желанието да бъдем в центъра на вселената. Ние трябва да решим да умрем към това.

Останалите заповеди показват същото. Трябва да се отречем от себе си през почивния ден, който Бог е отделил като свят. Трябва категорично да отхвърлим всеки авторитет, който не би следвало да стои над нас. Трябва да кажем "не" на това, да посягаме на човешки живот. Трябва да отблъснем сексуалното влечение към всичко, което по право не е наше. Трябва да се откажем чрез лъжа да опетняваме чужда репутация.

Последната заповед "не пожелавай" показва, че тези забрани са свързани не само с външното поведение, но с вътрешното отношение. Ето тук всъщност трябва да умрем. Как и кога става това? Разбира се, това не значи да изчакаме докато физическите ни тела загубят желанията и апетитите си. Трябва да кажем "не" (да умрем към себето) тъкмо тогава, когато сме жизнени и активни, когато можем да пожелаваме различни неща и да изпитваме удоволствие от тях. Тази смърт не бива да се пренебрегва или изтласква на заден план, нито да се свързва само с момента на физическата смърт. Наистина можем да кажем, че когато Исус дойде и ни възкреси от мъртвите, ние ще бъдем съвършени, но не за това говорим сега. Тук, всред самия живот, изпълнен с борби и напрежения, трябва да кажем ясно "не" чрез нашата воля и с Божията благодат. Не да чакаме, докато изчезнат силните сексуални желания, а всред суматохата на живота, обкръжени от свят, който си присвоява всичко в бунт най-напред срещу Бога и след това срещу хората, да разберем какво има предвид Исус, когато казва да се отречем от себе си спрямо това, което по право не е наше.

Това няма да е безболезнен процес. Наистина по кръста на християнина има грапавини. В настоящето ние живеем в атмосфера, враждебна на Божието царство. Но това е пътят на кръста: "Човешкият Син трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и на третия ден да бъде възкресен" (Лука 9:22). Можем да видим как тази последователност добива смисъл за нас, като християни, и след оправданието: отхвърлен, убит, възкресен. Тук става дума за отхвърлянето на Исус от религиозните водачи по Неговото време, поели пътя на света, вместо Божия. Но в основата си това е отхвърляне от света и това отхвърляне трябва да предхожда всяка възможност за някакво познание на възкресенския живот.

По-нататък виждаме, че отхвърлянето не е еднократна случка. Христос призова последователите Си да носят кръста си всеки ден. Ние приемаме Христос като Спасител веднъж, след което сме оправдани и вината ни изчезва завинаги. Тогава обаче започва всекидневният, ежечасният, непрекъснатият нов живот. (Екзистенциалистът е прав, когато поставя ударението върху съществуването миг след миг. Той греши в много неща, но тук е прав.)

В Лука 14:27 Исус казва нещо подобно: "Който не носи своя кръст и не върви след Мен, не може да бъде Мой ученик." Не се казва, че не можеш да се спасиш без това, а че не си последовател, ако животът ти не се характеризира с ежедневно отхвърляне и убиване! Това условие Исус поставя не в абстрактна, а в крайно практична ситуация. В ст. 26 свързва умирането с бащите, майките, жените, децата, братята, сестрите и самия живот на последователите Си. Той поставя смъртта всред реалността на ежедневието. Ето къде ние трябва да умрем.

"Защото кой от вас, когато иска да съгради кула, не сяда първо да пресметне разноските -- дали ще има с какво да я доизкара? Да не би като положи основа, а не може да я доизкара, всички, които гледат, да почнат да му се присмиват и да казват: Този човек почна да гради, но не можа да доизкара" (Лука 14:28-30). "Пресметни разноските", казва Той. И действително, когато проповядваме на погиналия човек, трябва да наблегнем на факта, че част от това да бъдеш християнин, е всекидневното носене на кръста. В един враждебен свят, изграден върху човешкия бунт срещу Бога, християнинът не е изцяло освободен от елементите на този бунт вътре в себе си.

Както казах, Римляни 6 гл. започва с рязко наблягане на отрицателната страна и макар че бихме желали да избързаме към втората половина на ст. 4 ("както Христос беше възкресен от мъртвите... така и ние да ходим в нов живот"), в действителност е опасно да пропускаме елемента на умирането. "Ние се погребахме с Него да участваме в смърт", "ние сме умрели към греха", "ние... се кръстихме да участваме в смъртта Му" -- пътят към свободата във втората част от 4 гл. е през тези действия, а не около тях. Редът е категоричен: отхвърлен, убит, възкресен. Същото е в ст. 6 на същата глава. Трябва да преминем през първата част ("Нашето старо естество бе разпнато с Него"), преди да можем да продължим с втората ("за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха"). Мисля, че повечето християни четат първата част по-бързо, за да достигнат до втората, "щастлива" страна на стиховете. Това е грешка. Бихме желали да ги прескочим, но никой не се оказва от другата страна на една врата, без да е преминал през нея. Не можем да достигнем до въодушевяващата част на тези стихове, без да преминем през първата част.

Преди всичко, това се отнася за момента на оправданието. След това обаче то е вярно и през всеки един миг в практиката на християнския живот. Искам да подчертая това. В момента когато приемем Исус Христос като наш Спасител, ние сме оправдани и нашата вина е премахната веднъж завинаги. Това е неоспоримо. Но ако искаме действителен християнски живот и истинска духовност, трябва да "носим кръста си всеки ден". Принципът да казваме "не" на себето лежи в сърцевината на моята позиция спрямо света, който е неизменно враждебен и непокорен на Твореца. Христовата смърт и възкресение като заместнически са изцяло уникални. Но ние сме призвани да подражаваме на Христос в нашето поведение. Нашето ежедневно, ежеминутно ходене трябва да следва примера Му както Той "смири Себе Си и стана послушен до смърт -- даже смърт на кръст" (Филипяни 2:8) Ако използвам своите интелектуални възможности, за да бъда почитан в един свят, който е непокорен на своя създател, тогава ще изгубя. Това е така ако използвам за същата цел и невежеството си. Трябва да приема Христовия кръст във всяка част от живота си. Христовият кръст трябва да бъде реалност за мен не само еднократно при моето обръщение, но и непрекъснато в живота ми като християнин. Истинската духовност не спира с отрицателната страна, но без нейното разбиране и практика ние не сме готови да продължим.

3 - През смърт към възкресение

Ако тази книга беше изразена чрез музика, тук щеше да бъде моментът на тромпетите. Разгледахме важността на отрицателната страна на християнския живот -- "отхвърлен, убит". Сега се обръщаме към положителната, без която другите две никога не могат да съставляват истинска, уравновесена духовност -- "възкресен". "Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, тъй щото както Христос беше възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот" (Римляни 6:4). "Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, а Христос живее в мен. А животът, който сега живея в тялото, живея с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мен" (Галатяни 2:20). След смъртта на себето, след отхвърлянето на себето, следва възкресението.

Преображението на Христос изразява всичко това. То е преобраз на Христовото възкресение и прославяне. "И като се молеше, видът на лицето Му се измени и облеклото Му стана бяло и бляскаво" (Лука 9:29). Или както го предава Матей: "Лицето Му светна като слънцето, а дрехите Му станаха бели като светлината."

Нека да подчертая: тези неща се случиха в историята. Това е важно най-вече за днес, когато религиозните неща постоянно се оттласкват в една неисторична област, в някаква "другост". Но тук, при Преображението се набляга върху времето и мястото. Лука например съобщава, че "на следния ден, когато слязоха от планината, срещна Го голямо множество" (9:37). Христос и учениците Му в определен ден и час се изкачиха на планината, а в друг определен момент слязоха от нея. Когато вървяха нагоре по склона, те не се движеха в някаква безпространствена философска или религиозна "другост". Те бяха свързани пространствено с подножието на планината, където продължаваше нормалният ход на живота.

Същото важи и за времето. Ако те носеха часовници, часовниците нямаше да спрат, докато са на планината. Времето продължаваше да тече и когато те слязоха, беше изминал определен период -- беше "следният ден". Историята се състои от пространство и време, взаимно свързани. И тук, на планината на Преображението, се случваше истинска история, вкоренена в нормалното пространство и време. Прославянето на Исус не беше в сферата на философската "другост" някъде в отвъдното, а в твърдата реалност на пространството и времето. Преображението изяви жестоката действителност на думите, които самият Исус каза по-рано: "Човешкият Син трябва много да пострада и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и на третия ден да бъде възкресен." Ето това е -- отхвърлен, убит и възкресен в историята.

Действителното възкресение на Исус Христос след разпятието Му е не по-малко исторически обосновано. Той запита учениците, които срещна по пътя за Емаус: "Не трябваше ли Христос да пострада така и да влезе в славата Си?" (Лука 24:26) Той зададе въпроса в определен календарен ден, в определен час на деня, на определен път върху картата, вкоренявайки случилото се в пространствено-времевата история. И това Той стори при всичките Си явления след възкресението. Той "застана сред тях" в техния реален живот. В страха си те се опитаха да Го изтласкат в друга област: "Те се стреснаха и се уплашиха, като мислеха, че виждат дух." Но Исус не позволи това: "Погледнете ръцете Ми и нозете Ми, че съм Аз същият. Попипайте Ме и вижте, защото дух няма меса и кости, както виждате, че Аз имам" (Лука 24:39), а след това Той взе печена риба и мед и "яде пред тях", и им показа Своите рани -- белезите на смъртта Си.

Беше същото тяло, възкръснало и прославено, не на някакво далечно място, а тук -- в пространството, времето и историята.

В Йоан 20 гл. виждаме същото. Това не е просто случайно повторение, а центърът на всичко.

Вечерта на същия ден, първият на седмицата, когато вратата на стаята, където бяха учениците, беше заключена поради страха от юдеите, Исус дойде, застана посред и каза им: Мир вам! (Йоан 20:19)

Христовото тяло е променено. Той може да минава през заключена врата. Но това не променя казаното. Вярно е, че Той може да идва през заключена врата, но тялото Му е същото.

Тома, един от дванайсетте, наречен Близнак, не беше с тях, когато дохожда Исус. Затова другите ученици му казаха: Видяхме Господа. А той им рече: Ако не видя на ръцете Му раните от гвоздеите и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам. И подир осем дни учениците Му пак бяха вътре и Тома с тях. Исус дохожда, като беше заключена вратата, застана насред и рече: Мир вам! Тогава каза на Тома: Дай си пръста тук и виж ръцете Ми. Дай ръката си и тури я в ребрата Ми. И не бъди невярващ, а вярващ. Тома в отговор Му рече: Господ мой и Бог мой! (Йоан 20:24-28)

Нека повторим: тялото е същото. Заключената врата не Го спира, но това няма никакво значение. Тялото Му може да се докосва. В Йоан 21:9 Той се храни: "Като излязоха на сушата, видяха жарава положена и риба, турена на нея, и хляб."

Тук виждаме тялото на Исус Христос във видимия, пространствено-времеви свят. Възкресението не може да се премести в някакво друго измерение. То има смисъл в нашето нормално измерение.

Той им представи Себе Си жив след страданието Си с много верни доказателства, като им се явяваше през четиридесет дни и им говореше за Божието царство. (Деяния 1:3)

Четиридесет дни -- не един миг -- четиридесет дни те бяха свидетели на това.

Нека не се смущаваме от великото дело на възнесението: "И като изрече това, и те го гледаха, Той се възнесе, и облак го прие от погледа им" (Деяния 1:9). Това е, което преди всичко друго съвременният човек не може да приеме. Неоортодоксалното богословие може да говори за физическо възкресение, но никога няма да признае физическото възнесение. Трябва да си спомним, че Христос се явява и изчезва в продължение на четиридесет дни. Свръхестественото вече не е еднопосочно. Той е сред учениците, след това изчезва и отново се появява. А накрая се случва нещо не по-малко реално. Възкръсналото тяло на Исус Христос се възнася на облак. В определен час на деня от определен календарен ден. В един конкретен миг кракът Му се отдели от земята. Нека не отстъпваме от тази точка. Хора, които искат да изповядват християнството и същевременно пренебрегват физическото възнесение на Исус, не могат да бъдат последователни във вярата си.

Пространство-времевата история обаче не свършва тук. По-късно в Деяния 9:3-9 Христос среща Павел: "На отиване, когато (Савел, по-късно -- Павел) наближаваше Дамаск, внезапно блесна около него светлина от небето. И като падна на земята..." Обърнете внимание на употребата на описателните фрази, каквито вече видяхме в текста за Преображението: "Внезапно блесна около него светлина от небето. И като падна на земята, чу глас, който му каза: Савле, Савле, защо ме гониш? А той рече: Кой си Ти, Господи? А Той отговори: Аз съм Исус, Когото ти гониш. Стани, влез в града, и ще ти се каже какво трябва да правиш. А мъжете, които го придружаваха, стояха като вцепенени, понеже чуха гласа, а не видяха никого. Савел стана от земята и когато отвори очите си, не виждаше нищо. И водеха го за ръка, та го въведоха в Дамаск."

Той беше ослепен от светлината на славата. Къде? На пътя за Дамаск. Определено е пространственото положение. Същото може да се каже и за времето -- беше определен час на деня.

Това се повтаря в Деяния 22:6. "Когато вървях и приближих Дамаск, около пладне (отново пространствен елемент -- пътят за Дамаск; и елемент на време -- около пладне) внезапно блесна от небето голяма светлина около мен." И ст. 11: "И понеже от блясъка на оная светлина изгубих зрението си, (това беше причината за ослепяването му -- то не беше нещо мистично, но просто блясъкът на светлината, който го ослепи временно), другарите ми ме поведоха за ръка. И така влязох в Дамаск."

В 26 гл. разказът отново се повтаря с една твърде важна добавка: "По пладне, царю, видях на пътя светлина от небето, която надминаваше слънчевия блясък" (ст. 13). Тук е първата добавка. Срещата е посред бял ден. Въпреки че това е часът, в който близкоизточното слънце е най-ярко, светлината на прославения Христос е по-силна от слънчевото сияние. "И като паднахме всички на земята, чух глас, който ми казваше на еврейски" (ст. 14).

Това е едно от най-показателните за ХХ век изявления в Божието Слово. Тук се описва конкретно време, пространство, история и рационално общуване. Разговорът не представлява някаква мистична опитност за Павел. Във времето и пространството прославеният Христос, възкръсналият Христос разговаря с него на еврейски език. По пладне, на пътя за Дамаск се появява Исус -- прославеният Исус -- и говори на нормален език, използвайки нормални думи и нормална граматика, с един мъж на име Савел. Това е пълна противоположност на стремежа на ХХ век да прехвърли тези неща в някакъв религиозен "друг" свят. Всичко това се случва във времето, пространството, историята, нормалното общуване и нормалния език.

Но нещата не спират дотук. Години по-късно друг мъж на име Йоан живее на остров Патмос. Първата глава на книгата Откровение ни разказва, че той отново вижда Исус. Под "отново" имам предвид след като Павел Го беше видял. Не казвам, че това е единственото друго явяване на Исус -- Стефан също Го видя, -- но това е второто ясно събитие последвало Възнесението. След Деяния 1 гл. прославеният Христос беше видян от Савел в пространството и времето по пътя за Дамаск. Сега, в Откровение 1 гл., прославеният Христос е на остров Патмос -- отново е фиксирано мястото. Остров Патмос е още там. Но не само това. Конкретизирано е и времето -- Господният ден.

И обърнах се да видя този, който ми проговори. И като се обърнах, видях седем златни светилника. И всред светилниците видях Един, Който приличаше на Човешкия Син, облечен в дълга дреха и препасан около гърдите със златен пояс. А главата и косата Му бяха бели като бяла вълна, като сняг. И очите му -- като огнен пламък. (Откровение 1:12-14)

Тук Йоан описва нещо, което действително е видял. И това е не по-малко странно и необичайно от онзи ден след Възкресението, когато се описва съвсем естествено Неговото хранене.

Нозете Му приличаха на лъскава мед, като в пещ пречистена. А гласът Му беше като на много води. И имаше в десницата Си седем звезди. И от устата Му излизаше меч, остър и от двете страни. И лицето Му светеше, както свети слънцето в силата си. И когато Го видях, паднах пред нозете Му като мъртъв. А Той тури десницата Си върху мен и каза: Не бой се. Аз съм Първият и Последният, и Живият. Бях мъртъв, и ето, живея до вечни векове. И имам ключовете на смъртта и на ада. (Откровение 1:15-18)

Не се казва на какъв език говори Той. Но това явно е човешка реч, не по-различна от онази, която Савел чу по пътя за Дамаск. Нещо повече. В тази глава точното описание внимателно се разграничава от различните литературни похвати.

Но и това не е краят. Библията ни говори за бъдещото завръщане на Исус на земята и описва това видимо идване с понятия, които са свързани с времето и пространството. Това събитие е все още в бъдещето, но вече е исторически конкретизирано.

След това видях небето отворено, и ето бял кон. И Оня, Който яздеше на него, се наричаше Верен и Истинен, съди и воюва праведно. Очите Му бяха огнен пламък, а на главата Му бяха много корони. И носеше написано име, което никой не знаеше, а само Той. И беше облечен в дреха, попръскана с кръв. И името Му беше БОЖИЕТО СЛОВО. И небесните войски, облечени в бял и чист висон, следваха подир Него на бели коне. Из устата Му излизаше остър меч, за да порази с него народите. Той ще ги управлява с желязна тояга и ще стъпче лина на лютия гняв на Бога Всемогъщи. На дрехата и на бедрото Му имаше написано име: ЦАР НА ЦАРЕТЕ И ГОСПОД НА ГОСПОДАРИТЕ. (Откровение 19:11-16)

Тук отново има определено пространство -- посочено е мястото. Армагедон е планината на Мегидон (Откровение 16:16). А мястото, където Той ще стъпи на земята, е отбелязано в Стария Завет -- това е Елеонският хълм (Захария 14:4). Отново конкретна пространственост. Славата и чудото на Христос не принадлежат на някакъв "друг" свят, различен от нашия. Във всеки от описаните случаи се посочва определено пространство и време. Съществува реална, историческа смърт на Исус Христос. Съществува реално, историческо Възкресение. Също така има реално, историческо бъдещо прославяне, което намира израз в пространството, времето и историята -- нашето собствено пространство, време и история.

Библията казва, че идва денят, когато и спасените, и неспасените хора ще се изправят пред прославения Христос. Те ще Го видят. Всеки човек ще Го види, не като духовна идея, а прославен, в истинско времево-пространствено измерение. Тези пасажи говорят не само, че Той ще бъде прославен в бъдещето, но и че това вече е така. Прославянето на Господ Исус Христос не спада само към онзи велик бъдещ момент, когато Той ще бъде видян в слава от всички и когато всяко коляно ще се преклони пред Него. Той е прославен още сега. Възнесението не означава изчезване в нищото, в света просто на религиозните идеали. Между Възнесението от Елеонския хълм и появата Му на пътя за Дамаск Той не е престанал да бъде. По същия начин не съществува някакво безвременно "никъде", където да е бил изчезнал в промеждутъка между срещата Му със Савел и явяването Му пред Йоан на остров Патмос. Исус е същият, какъвто е и сега. Той е все така прославен.

Докато разглеждаме фактите, не можем да не отбележим няколко неща. Преди всичко, въз основа на разговора на еврейски език на пътя за Дамаск и след появата на Исус пред Йоан на остров Патмос, разполагаме с ясно доказателство за историческото възкресение на Исус Христос. Но има и още нещо. Телесното възкресение е доказателство за завършеното дело на Исус Христос на кръста, потвърждение, че всичко наистина е извършено и че вече няма какво да се добави към Неговата велика заместническа жертва, чрез която се оправдаваме.

Но дори това не изчерпва предмета. В Божието Слово апостол Павел ни казва, че в Христовото възкресение виждаме реализираното обещание, първия плод на бъдещото ни физическо възкресение. Павел заявява, че телата ни тогава ще бъдат подобни на възкръсналото тяло на Исус. Ако аз разглеждам възкресението на Исус Христос не просто като религиозна идея или идеал, а като предмет на пространството, времето и реалността, аз имам собственоръчното обещание на Бога, че ще бъда възкресен по същия начин. Тялото ми е толкова свързано със самия мен в цялостната ми личност, че не желае да бъде пренебрегнато в спасението. Кръстната смърт на Исус Христос е достатъчна, за да бъде изкупен целият човек. Един ден тялото на християнина ще бъде възкресено и прославено, подобно на Христовото възкресенско тяло. Но има още нещо. Реалността на физическото възкресение на Исус Христос означава нещо и за нас днес:

Тогава -- какво? Да речем ли: Нека останем в греха, за да се умножи благодатта? Да не бъде! (Павел говори не на изкупените в някакво абстрактно време, а в сегашните обстоятелства.) Ние, които сме умрели към греха, как ще живеем вече в него? Или не знаете, че ние всички, които се кръстихме да участваме в Исуса Христа, кръстихме се да участваме и в смъртта Му? Затова чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, тъй щото както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот. Защото ако сме се съединили с Него чрез смърт, подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение, подобно на Неговото, като знаем това, че нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха. Защото който е умрял, той е оправдан от греха. Но ако сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него, знаейки, че Христос, като беше възкресен от мъртвите, не умира вече. Смъртта няма вече власт над Него. Защото смъртта, с която умря, Той умря за греха веднъж завинаги. А животът, който живее, живее го за Бога. Така и вие считайте себе си за мъртви към греха, а живи към Бога в Христа Исуса. И тъй, да не царува грехът във вашето смъртно тяло, та да се покорявате на неговите страсти. (Римляни 6:1-12).

Нека внимателно да отбележим някои неща тук.

Първо, Христос умря в историята. За това говорехме досега. Той умря във времето и пространството, в историята. Ако бяхте там през онзи ден, щяхте да можете да докоснете с ръка грубия кръст на Исус Христос и сигурно щяхте да се убодете с тресчица от дървото.

Второ, Христос възкръсна в историята, и на това наблягаме не по-малко категорично. Христос възкръсна и беше прославен в историята.

Това е тъкмо обратното на учението на либералното богословие, което казва, че Исус става Христос, когато Го проповядваме. Нищо не е по-далече от истината. Това е пълно отхвърляне на чудото на библейския разказ. Исус не става Христос, когато Го проповядваме. Исус е Христос, независимо дали Го проповядваме или не. Хората може да не узнаят за чудото на благовестието, ако не го проповядваме, но нашият провал не може да промени факта, че Господ Исус Христос е прославена Личност. Той е възкръснал. Дори ако всички спрат да проповядват Исус Христос и никой не си спомня за думата "Бог", това не би променило ни най-малко факта, че Исус е Христос. Той възкръсна в историята и сега е прославен. Неговото възкресение и настоящото Му величие са съвсем реални в сегашния ни времево-пространствен свят.

Трето, ние умряхме с Христос, когато Го приехме като Спасител, и това също е част от историята. Личното спасение на християнина се корени в две времево-пространствени исторически събития. Първото е завършеното дело на Христос на Голготския кръст, а второто е моментът, когато по Божия благодат човекът приема Исус Христос като Спасител. Настоящото ми положение почива върху тези две събития. И ако съм приел в миналото Христос като свой Спасител, тогава Павел може да каже за мен: "И тъй, оправдани чрез вяра (в миналото), имаме (в настоящето) мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос" (Римляни 5:1).

В Римляни 6:2 мисълта продължава по следния начин: "Ние, които сме умрели към греха, как ще живеем вече в него?"

Думите "сме умрели" изразяват единично действие. Когато приемаме Христос като Спасител, в Божиите очи ние умираме с Него. "Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт" (Римляни 6:4). Това се отнася до времето, когато сме приели Христос като Спасител. "Нашето старо естество бе разпнато с Него" (Римляни 6:6). Това е третото събитие. Христос умря в историята, Христос възкръсна в историята, ние умряхме с Христос, когато Го приехме като Спасител. Всичко това се случва в определен исторически момент.

Четвъртото събитие е, че ние ще бъдем възкресени, както бе възкресен и Той. Това принадлежи на бъдещата история. Часовникът продължава да върви. И когато християнинът възкръсне от мъртвите, когато прозвучи великата тръба, когато се изрекат думите и всеки християнин излезе от гроба си по повелението на Исус Христос, часовникът няма да спре, а ще продължи да работи. Часовникът се готви да удари три часа, когато пиша това. Да допуснем, че Исус дойде преди пет часа. Ако стане така, часовникът на стената няма да спре да работи. В десет часа той все още ще върви. Такава е библейската картина. Бъдещото възкресение ще настъпи в един миг, в пространството и времето, в истинската история.

Ако сме се съединили с Него чрез смърт, подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение, подобно на Неговото. (Римляни 6:5)

Тук ударението е върху думата "възкресение". В оригинала липсват думите "подобно на Неговото". Набляга се на самото възкресение: "...ще се съединим (бъд. вр.) и чрез възкресение..."

Ако сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него. (Римляни 6:8)

Това е в бъдеще време. Ние умряхме с Христос, когато Го приехме като Спасител. Също така ще бъдем и физически възкресени и променени в един миг в определен исторически момент.

Но това не е всичко. Има и пета стъпка. Тези велики истини трябва да бъдат доведени в областта на настоящия християнски живот и истинската духовност. Библията казва, че в сегашния живот трябва практически да живеем с вяра, като че ли вече сме мъртви.

Смъртта, с която умря, Той умря за греха веднъж завинаги, а животът, който живее, живее го за Бога. Така и вие считайте (това е акт на вяра) себе си за мъртви към греха. (Римляни 6:10„11)

Както Исус умря в историята и веднъж завинаги стана мъртъв към греха, така и ние сега сме призовани с вяра да считаме себе си практически мъртви в настоящия исторически момент. Не в някакъв далечен свят от религиозни идеи, а в действителност, в този миг от хода на часовника. С вяра трябва да живеем сега, като че ли сме вече мъртви.

Но дори това не е всичко. Ако свършваше дотук, животът щеше да включва само двете думи: отхвърлен и убит. Но редът е: отхвърлен, убит, възкресен -- възкресен не просто като част от бъдещото физическо възкресение (въпреки че това очаква всеки християнин), а и като част от настоящето. Ето защо шестата стъпка е, че сега следва да живеем с вяра, в настоящата история, като че ли вече сме възкръснали. Това е посланието на християнския живот. Това е основната мисъл, която обсъждаме.

Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, тъй щото както Христос бе възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот. (Римляни 6:4)

Тук Павел говори не за хилядагодишното царство или за вечността, а за нещо съвършено различно. Става дума за сега: "Така и ние да ходим в нов живот." "Като знаем това, че нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха" (Римляни 6:6). Как? С вяра: "Така и вие считайте себе си за мъртви към греха, а живи към Бога в Христа Исуса" (Римляни 6:11).

Кога? Веднага! Това е основната идея на християнския живот. Първо, Христос умря в историята. Второ, Христос възкръсна в историята. Трето, ние умряхме с Христос в историята, когато Го приехме като свой Спасител. Четвърто, ние ще бъдем възкресени в историята, когато Той дойде отново. Пето, ние сега трябва да живеем с вяра, като че ли вече сме мъртви. И шесто, трябва сега да живеем с вяра, като че ли вече сме възкръснали.

Какво означава това на практика? Преди всичко в мислите и живота си ние трябва да живеем, като че ли вече веднъж сме умрели, били сме на небето и сме се завърнали като възкръснали.

Спомнете си -- поне един човек е бил там и се е завърнал. Павел говори за това във II Коринтяни 12:2-4. Може би това е бил самият Павел, може би -- някой друг. Сигурното обаче е, че това се е случило.

Познавам един човек в Христа, който преди четиринадесет години (в тялото ли, не зная; вън от тялото ли, не зная; Бог знае), бе занесен до третото небе.

Павел казва, че този човек е бил на небето. Бил е отнесен до третото небе. "Третото небе" означава в Божието присъствие. Важното е, че този човек е бил на небето и след това се е завърнал.

Можете ли да си представите този човек след като се е завърнал от небето? За него това е неоспорима истина, проверен факт. Той е бил там, видял е и се е завърнал. Може ли сега да гледа на света постарому? Той се чувства сякаш е бил вече мъртъв и след това е възкръснал отново. Точно както Преображението променя гледната точка когато приемем перспективата на Божието царство, така трябва да се е изменил и мирогледът на този човек през целия му останал живот! Постоянният обществен натиск да се приспособи към света около него, както и всеки друг вид натиск, сигурно вече са изгубили силата си. Как да не се възмущава от нечистотата и уродливостта на това творение, толкова непокорно на Бога? Как би могъл, след това, което е видял? Колко ще струва светското одобрение, когато си стоял в Божието присъствие? Как ще изглеждат богатствата на света в сравнение с небесните съкровища? Човек се стреми към власт. Но какво е земната власт, след като си видял реалността на небето и Божията мощ? Светът ще изглежда различно. Наистина всичко това е част от заповедта да живеем, като че ли вече веднъж сме умрели и възкръснали отново.

Но Римляни 6 гл. не спира дотук. Всичко това не е само предмет на въображението ни. Има и още нещо: "Смъртта, с която умря Той, умря за греха веднъж завинаги, а живота, който живее, живее го за Бога" (Римляни 6:10). Христос наистина живее в присъствието на Отца. Там сме призовани да живеем и всички ние. Трябва да умрем в настоящия живот! Да умрем към доброто и злото, за да оживеем в Божието присъствие. Да, дори към доброто! Ние трябва да умрем -- не несъзнателно, не сляпо, -- а оживели пред Бога в общуване с Него, в общение с Него. Призванието ни в настоящия живот е да живеем като мъртви към всички неща, така че да можем да бъдем живи за Бога.

Точно това означава, както писах по-рано, да Го обичаме толкова много в настоящето, че да можем да казваме "Благодаря" след всички приливи и отливи на живота. Когато съм умрял към доброто и към злото, аз съм обърнал лицето си към Бога. А това е и мястото, където чрез вяра, в настоящия исторически момент, трябва да се намирам. Само тук аз мога да бъда себе си в присъствието на Твореца, признавайки, че Той е моят Създател, а аз съм само творение и нищо повече. Сякаш вече съм в гроба и стоя пред лицето на Бога.

Но трябва да подчертаем ясно и отчетливо още нещо. Не можем да спираме тук! Ако чрез вяра аз умра към всичко и застана лице в лице с Бога, чрез вяра се и подготвям да се завърна в настоящия свят, като че ли вече съм бил възкресен. Сякаш предвкусвам деня, когато ще се завърна с Него. Ще бъда в числото на онези, които са приели Христос като Спасител. Небесата ще се отворят и ние ще се завърнем, следвайки Исус Христос в нашите възкресени, прославени тела. Сега вече аз съм готов да се завърна, "умрял" и "възкресен", и да пристъпя отново в настоящия, исторически, времево-пространствен свят. "Така и вие считайте себе си за мъртви към греха..." -- дотук спрях по-горе, но стихът продължава: "а живи към Бога в Христа Исуса" (Римляни 6:11). "Не предоставяйте (ето вярата) телесните си части (в настоящия свят) като оръдия (инструменти, средства) на неправдата, а предоставяйте себе си на Бога като оживели от мъртвите (именно сега) и телесните си части на Бога като оръдия на правдата" (Римляни 6:13).

Да бъдем мъртви към всичко не означава да бъдем мъртви към факта, че има абсолютна граница между доброто и злото, която ние (уповавайки на Христос за сила и помощ) сме длъжни да престъпваме единствено в посока към доброто. Първоначалното ни призвание обаче е да бъдем непрекъснато живи към Бога. Нашите "добри дела" не трябва да се превръщат в самоцел.

И така, какво е основното призвание на християнина въз основа на всичко това? Ние трябва миг след миг да умираме към всички неща, за да оживяваме към Бога. "Добрите дела" са следствие от това, дали сме присадени в Бога.

Трябва обаче да отбележим, че "умирането" не е просто пасивност. Мисля, че често християните не разбират това добре и го свързват с някакъв вид духовно безучастие. Това би бил небиблейски мистицизъм, не много по-различен от стоическата концепция на Марк Аврелий. Би било просто примирение. Но в Писанията не е така. Аз съм все пак човек, направен по Божия образ. "Предоставяйте себе си" -- казва Павел (Римляни 6:13) -- предоставяйте се. Това не е пасивно състояние. Както ще видим по-късно сами вие не можете да принесете плод, но в същото време вие не сте каменно изваяние. Бог работи с вас в тялото, в което ви е създал, в човека по Негов образ.

Не знаете ли, че комуто предавате себе си като послушни слуги (вие извършвате предаването), слуги сте на оня, комуто се покорявате -- било на греха, който докарва смърт, или на послушанието, което докарва правда? Благодарение обаче на Бога, че като бяхте слуги на греха, вие се покорихте от сърце на оня образец на вероучението (тук се включва съдържанието на вярата, а не само екзистенциална опитност), в който бяхте обучени, и освободени от греха, станахте слуги на правдата. (По човешки говоря поради немощта на вашето естество.) Прочее, както предавахте телесните си части като слуги на нечистотата и на беззаконието, което докарва още беззаконие, така сега предавайте частите си като слуги на правдата, която докарва святост. (Римляни 6:16-19)

Усещате ли силата на активността пред пасивността? "Предоставяйте себе си." Всеки човек трябва да бъде творение. Той не може да бъде нищо друго, освен творение и в този, и в бъдещия живот. Дори в ада хората пак ще бъдат творения. Само Един е Себедостатъчен и Той е Бог. Но като християни ние получаваме великата реалност: призванието ни е да бъдем творения в този висш, превъзходен и славен смисъл -- не защото трябва да бъдем, а по избор.

Езичникът Марк Аврелий познаваше само примирението. Ние можем да надскочим положението си на творения, защото трябва да бъдем творения. Карл Густав Юнг познаваше отдаването, простото покорство пред фактите, които ни връхлитат от колективната безсъзнателност на нашия род, от това, което е около нас. Но това е примиренчество, а Писанието говори за нещо много повече.

Вярно е, че съм творение, но моето призвание е да бъда прославено творение. Трябва да бъда творение, но не е задължително да бъда творение като пръстта в полето, като изгниваща зелка в градината, като снега, който се топи. Призван съм да бъда творение по свой избор, на базата на Христовото завършено дело, чрез лична вяра. Прославено творение.

Сега вече съм готов за войната. Сега може да се говори за истинска библейска духовност. Сега може да има християнски живот. Отхвърлен, убит, възкресен. Сега съм готов да бъда употребяван. Но не само това. Сега съм готов и да се радвам на настоящия свят като творение; готов да му се радвам в светлината на моята ограниченост и неговата сътвореност от Бога; готов да му се радвам и все пак да го виждам такъв, какъвто е след грехопадението.

Оправданието е веднъж завинаги. В един определен миг вината ми е изчезнала навеки. Останалото обаче не е еднократно събитие. Сега аз умирам непрекъснато, ежеминутно към всичко около мен и също така оживявам към Бога и се завръщам чрез вяра в настоящия свят, като че ли съм възкресен отново. Ето това е истинската позитивна страна.

4 - Във властта на Духа

В тази глава отново ще се върнем на планината на Преображението и ще размишляваме не само за възкресението на Христос, а и за възкресението на християнина. Разбира се, либералните богослови ще ни кажат, че идеята за физическо възкресение възниква много късно и не съществува в цялата Библия. Писанията обаче не потвърждават това. Физическото възкресение се появява доста рано в надеждата, която Бог открива на човека.

"Така човек ляга и не става вече. Докато небесата не преминат, те няма да се събудят и няма да станат от съня си (тук съвсем определено се казва: "докато"). О, дано ме скриеш Ти в преизподнята (определено това е преизподнята), да ме покриеш, догде премине гневът ти (тук идваме отново до важното "догде"), да ми определеше срок и тогава да би ме спомнил! Ако умре човек, ще оживее ли? През всичките дни на воюването си ще чакам, докато дойде промяната ми" (Йов 14:12-14). Тук упованието е във всичките "докато": докато дойде освобождението ми.

Струва ми се, в това отношение Йов 14 гл. е категорична, че някъде около 2000 години пр. Хр., или дори по-рано, Йов осъзна истината за физическото възкресение. Мисля, че 19 гл. говори за същото нещо, но на еврейски това не е така ясно, както в 14 глава.

Евреи 11:17-19 казва, че Авраам (около 2000 г. пр. Хр.) също разбираше истината за възкресението. "С вяра Авраам, когато го изпитваше Бог, принесе Исаак жертва. Оня, който беше получил обещанията, принасяше единородния си син -- оня, комуто беше казано: По Исаак ще се наименува твоето потомство, като разсъди, че Бог може да възкресява от мъртвите."

Авраам, който живее по времето на Йов, разбира факта на възкресението. Следователно не е изненадващо да го намерим и в книгата Йов. Оттук няма причина да мислим, както биха желали либералните богослови, че идеята за възкресение се появява късно в библейската история.

В книгата на Даниил, който също е живял доста рано, отново срещаме мисли за физическо възкресение -- не на Христос, а на човека. "Множеството от спящите в пръстта на земята ще се събудят -- едни за вечен живот, а едни за срам и вечно презрение" (Данаил 12:2). Тук ударението е върху двойното възкресение -- на погиналите и на спасените. "Разумните ще сияят със светлостта на простора, и ония, които обръщат мнозина в правда, -- като звездите до вечни векове" (Данаил 12:3). Тези стихове действително са свързани помежду си.

За мен обаче най-вълнуващ е ст. 13, където Бог говори на самия Даниил. "Ти си иди, догдето настане краят. И ще се успокоиш, и в края на дните ще застанеш в дела си." Тук ни се казва, че през последните дни самият Даниил ще вземе участие в събитията, за които е пророкувал. Писанието заявява, че той ще бъде възкресен.

Когато стигаме до I Коринтяни 15 гл. в Новия Завет, няма спор, че Павел говори за възкресение на християните. Той основава цялата вяра върху това.

Ако се проповядва, че Христос е възкресен от мъртвите, как казват някои между вас, че няма възкресение на мъртвите? Ако няма възкресение на мъртвите, то и Христос не е бил възкресен; а ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра. При това ние се намираме и лъжесвидетели Божии, защото свидетелствахме за Бога, че е възкресил Христа, Когото не е възкресил, ако е тъй, че мъртвите не се възкресяват. (ст. 12-15)

Аргументът е много прост. Ако починалите християни не възкръсват, значи и Христос не е възкръснал. А ако Христос не е възкръснал, християнството се оказва без почва.

Защото, ако мъртвите не се възкресяват, то и Христос не е бил възкресен. И ако Христос не е бил възкресен, суетна е вашата вяра. Вие сте още в греховете си. Тогава и тия, които са починали в Христа, са погинали. Ако само в този живот се надяваме на Христа, от всичките човеци ние сме най-много за съжаление. Но сега Христос е бил възкресен -- първият плод на починалите. Понеже както чрез човека дойде смъртта, така чрез човека дойде възкресението на мъртвите. Защото, както в Адам всички умират, така и в Христа всички ще оживеят, но всеки на своя ред: Христос -- първият плод, после, при пришествието на Христа -- тия, които са Негови. Тогава ще бъде краят, когато ще предаде царството на Бога и Отца, след като унищожи всяко началство и всяка власт и сила. Защото Той трябва да царува, докато положи всички врагове под нозете Си. И смъртта, най-последен враг, и тя ще бъде унищожена. (ст. 16„26)

Когато се върнем на планината на Преображението, ми се струва, че там разполагаме с ясен преобраз на това. Не бих желал да бъда догматичен, но ми изглежда, че тук се представя (или най-малкото -- се загатва) какво ще стане в деня на възкресението. Тук е Мойсей -- представител на мъртвите от Стария Завет. Тук са апостолите, които представят новозаветните мъртви. Но тук е също така и Илия, който, знаем, е един от двамата старозаветни вярващи, за които се казва, че са "грабнати". А посланията на Павел ясно сочат, че когато Исус Христос дойде за Своите Си, ще има грабнати.

Ето, една тайна ви казвам: не всички ще починем, но всички ще се изменим, в една минута, в миг на око, при последната тръба. Защото тя ще затръби и мъртвите ще възкръснат нетленни и ние ще се изменим. Защото това, тленното, трябва да се облече в нетление, и това, смъртното, -- да се облече в безсмъртие. А когато това, тленното, се облече в нетление и това, смъртното, се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне писаното слово: "Погълната биде смъртта победоносно." О, смърт, къде ти е победата! О, смърт, къде ти е жилото? Жилото на смъртта е грехът, а силата на греха е законът. Но благодарение Богу, Който ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос! Затова, възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е напразен. (I Коринтяни 15:51-58)

Така при Преображението има и грабнати, и възкресение. Това е историческа случка, а не религиозен психологически или философски мит. В определен момент -- а на земята ще има повярвали до последния момент -- Христос ще дойде и мъртвите ще възкръснат. А християните, които ще живеят тогава, ще се изменят в миг на око -- в пространството и времето. Интересно е, че ст. 58 поставя възкресението и грабването в рамката на настоящия живот, като ни призовава да бъдем готови сега. На основата на тези неща бъдете в сегашния живот твърди, непоколебими и т.н.

В I Солунци виждаме абсолютно същото. Отново грабването е едновременно с възкресението:

Не желаем, братя, да останете в неизвестност за ония, които умират, за да не скърбите както другите, които нямат надежда. Защото ако вярваме, че Исус умря и възкръсна, така и починалите в Исуса Бог ще приведе заедно с Него. Защото това ви казваме чрез Господното слово, че ние, които останем живи до Господното пришествие, няма да предварим починалите. Понеже Сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба. И мъртвите в Христа ще възкръснат по-напред, после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати в облаците, да посрещнем Господа във въздуха. И така ще бъдем всякога с Господа. (I Солунци 4:13-18)

Забележително е, че оттук Павел извежда призив за настоящия момент: "И тъй, насърчавайте се един друг с тия думи."

Това обаче ни изправя пред друг въпрос. Добре е, че ще бъда възкресен, но какво става в периода между смъртта на християнина и неговото възкресение? Няма ли да бъда извън историята? Няма ли да бъда извън хронологията? Между смъртта и възкресението християнинът никъде ли е? Не изчезва ли той просто в нищото?

Отговорът е "не" и Писанието потвърждава това. В Лука 23:43 например, когато Исус говори на умиращия разбойник на кръста, Той му обещава, че "днес", през този последен ден, преди залез (защото това е краят на еврейския ден), двамата ще бъдат заедно в рая. Не никъде, не в някаква философска "другост", а с Христос в рая.

Във II Коринтяни 5:4-8 Павел казва същото с особено тържествен тон:

Защото ние, които сме в тая телесна скиния (т.е. ние, които сме в това тяло, които сме живи) като обременени стенем. Не че желаем да се съблечем, но да се облечем още повече, за да бъде смъртното погълнато от живота. А Бог е, Който ни е образувал нарочно за това и е дал Духа в залог на това. И тъй, понеже винаги се одързостяваме, като знаем, че докато сме у дома в тялото, ние сме отстранени от Господа (защото с вярване ходим, а не с виждане), понеже, казвам, се одързостяваме, то предпочитаме да сме отстранени от тялото и да бъдем у дома при Господа.

Библията представя само две положения за християнина: тук, в плът или, когато умре, -- с Господа. Съвсем същото Исус изяви на кръста. При смъртта си християнинът не изпада в абстрактното нищо и не престава да съществува -- по същия начин, както и Исус не престава да съществува в периода между възкресението Си и повторното Си идване.

Съществува голям брой починали, за които ще си спомним в този момент. Ето защо това не е само богословски въпрос, а и нещо твърде практично. Мислим за множеството повярвали в Стария и в Новия Завет. Мислим за любимите ни роднини и приятели, които са починали. Къде са те? Къде ще бъдем самите ние, ако умрем преди идването на Исус (въпреки че всеки от нас трябва да живее с надеждата за скорошното Му пришествие)?

Светът гледа на живота след смъртта или като едно празно "нищо", или като нещо тайно и неясно, място на мистерия и безформеност, нещо, което влиза под вратата или през ключалката като сива мъгла. Новото либерално богословие или отрича живота след смъртта, или го представя като нещо толкова несигурно, че той губи смисъла си за нас. Но в Библията това не е вярно. На планината на Преображението ние виждаме Илия, който бе грабнат и все още има тяло. Няма причина да мислим, че това не е вярно. Той разговаря с Мойсей и Христос. Но тук също така е и Мойсей -- Мойсей, който умря и бе погребан. Въпреки това той може да участва в разговора и да бъде видян. Той може да бъде разпознат и с него може да се общува.

Но още по-силни са думите на самия Исус след възкресението Му. Когато им се яви, учениците Му помислиха, че е дух. Те вярваха в свръхестественото и нямаше да бъдат особено изненадани, ако наистина пред тях бе застанал дух. Това, за което не бяха подготвени обаче, беше физическото възкресение. Затова Исус им каза доста прямо: "Дух няма меса и кости, както виждате, че Аз имам" (Лука 24:39). А после следва доказателството: "Имате ли тук нещо за ядене?" На практика Той казваше: "Дайте Ми нещо за ядене, и ще ви докажа, че не съм само дух." Учениците нямаше да се изненадат от това, че Го виждат и че могат да говорят с Него. Духът може да бъде видим и с него би могло да се общува. Изненадата им обаче идва от това, че Той яде. Доказателството не е във виждането или в разговора с Него. Доказателството на възкресението беше в приемането на храна пред тях.

Така Мойсей, който беше мъртъв, също стоеше на планината. И ние се срещаме с още много изкупени и починали хора. Нямаме причина да мислим, че те са абстрактни спомени. Нямаме причина да ги възприемаме като самотни духове, отделени от общението с Христос и помежду си. Призивът към християнина, когато гледа на възможната си смърт, е да не се бои, а да разбере, че в момента на смъртта, ако е приел Христос като Спасител, той ще бъде с Него "още днес", когато и да е това "днес". Не бива да се страхуваме да умрем. Без съмнение Библията ни убеждава, че починалият християнин е с Христос. Няма причина да градим други хипотези. Да бъдеш отстранен от тялото, означава да бъдеш в присъствието на Господа -- не само в съзнателно състояние, а и с Господа.

Сега обаче искам да подчертая още нещо. От гледна точка на Писанията всичко това не е просто психологическа надежда. Починалите наистина съществуват в съзнателно и реално състояние с Христос. Те са там. Те са част от всемира -- не по-малко от самите вас, които четете това. Това не е някаква философска "другост", а реална действителност. Те наистина са там, и то сега.

Хронологията на нещата има значение. Времето има значение за разбойника от кръста, защото наближава онзи блажен миг, когато часът ще удари и той ще се завърне с Исус Христос. Времето тече и за него. Макар че още не е в тялото си, той възприема времето като не по-малка действителност.

Мисълта, която искам да изясня на този етап от изследването ни, е, че във всемира съществуват две успоредни линии на реалност. Ние сме във видимия свят, а в невидимия са християните, които са починали и сега са с Христос. Това не е някакъв примитивен възглед за всемира. Това е библейската истина: има две течения, два бряга, времево-пространствена реалност -- една видима и една невидима.

Като имаме предвид тези две успоредни линии на реалността, нека се върнем към заключенията от предишната глава. Когато Бог ни казва да живеем, като че ли веднъж сме умрели, били сме на небето, видели сме истината и сме се завърнали обратно в този свят, Той иска да го правим не защото чувстваме нещата така, а защото това е действителност. Ние сме вкусили от втората линия, втория бряг на реалността -- невидимото, в което преминаваме между момента на смъртта и завръщането ни във възкресени тела във видимия свят при Второто пришествие. И така, сега трябва да живея с вяра, вкоренен в нещата, които вече са станали (Христовата смърт и възкресение), които сега се изпълняват (второто течение на реалността в невидимото) и които тепърва ще се случват (моето телесно възкресение и завръщането ми с Христос). Както вече видяхме, това не е някакво пасивно състояние. Бог работи с мен в кръга, в който ме е сътворил -- човек по Негов образ, а не пръчка или камък. Съществуват небиблейски форми на "духовност", които поставят ударение почти изцяло върху някакъв вид "примирение". Библията отхвърля това. Ти не си просто бездушен предмет. Животът не е само бездейна апатия. В нашата пасивност следва да има активност. Трябва да бъдем творение, защото сме творение. Но в Христос ние имаме възможност и призвание да бъдем творения по свой избор, и то -- прославени творения. Чрез активна пасивност ние сме творения, но вече не по необходимост, а по избор -- тук, в този пространствено-времеви, исторически свят. Когато стигам до тази мисъл, без значение колко пъти я проповядвам или поучавам, винаги дъхът ми спира.

Но за да бъда практичен, трябва да запитам как е възможно да се живее така. Какъв е отговорът? Как ще живеем по такъв начин, ако ще мислим не само в рамките на някакъв вид абстрактна, религиозна опитност, комбинация от настроение и момент, неопределена, безсъдържателна, безсмислена и екзистенциална? Ако искам да премина отвъд това мислене, трябва да се сблъскам с въпроса "как". Какво да правя? Да започна ли да се самобичувам, за да се усъвършенствам? Да започна ли да търся някакво вдъхновение или екзотично преживяване? Отговорът е "не". За щастие разрешението не е просто някаква екзистенциална опитност, а изключително практична истина.

Ние, които сме в тая телесна скиния, като обременени стенем. Не че желаем да се съблечем, но да се облечем още повече, за да бъде смъртното погълнато от живота. А Бог е, Който ни е образувал нарочно за това и ни е дал Духа в залог на това. (II Коринтяни 5:4,5)

С други думи, Бог очертава едновременно два фактора на реалност: пребиваването ни с Христос когато умрем, и настоящото, не по-малко сигурно пребъдване в Святия Дух, ако сме приели Христос като Спасител. Забележително е, че Бог свързва тези две неща. Той не очаква да мислим за тях поотделно. Когато умра, със сигурност ще бъда с Господа. Починалите християни (включително и моите близки) са сега с Него. И в същото време, в настоящия момент аз имам Святия Дух.

Струва ми се, че тези два факта се свързват по същия начин и в Евреи 12:22-24:

Но пристъпихме до хълма Сион (Кой пристъпва? Тези, които са приели Христос като Спасител и все още са в този живот), до града на живия Бог, небесния Ерусалим, и при десетки хиляди тържествуващи ангели, при събора на първородните, които са записани на небесата, при Бога, Съдията на всички, при духовете на усъвършенстваните праведници.

Тук ни се казва, че ние сега сме едно с тези хора, и това, разбира се, ни води до тайната за настоящото единство на църквата (тези, които са живи сега, и тези, които са починали). Аз обаче не гледам на това като на доктрина. За мен това, че ние сме свързани с Бога в настоящото време, е не по-малко реално от това, че онези, които вече са от другата страна, са живи и са с Него. Те са там. Те виждат Христос лице в лице. Те са мъртви, а ние имаме залога на Святия Дух.

Размишлявайки така, нека си спомним Галатяни 2:20, който разгледахме на няколко места в това изследване. "Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, а Христос живее в мен. А живота, който сега живея в тялото (т.е. времето преди да умра), живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мен."

Този стих се състои от три части: "Съразпнах се с Христа / и сега вече не аз живея, / а Христос живее в мен. А живота, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мен."

Тук ни се казва, че Христос наистина живее в мен, ако съм Го приел като свой Спасител. С други думи, имаме думите на Христос към разбойника на кръста: "Днес ще бъдеш с Мен в рая." Христос може да каже: "Днес ще бъдеш с Мен в рая" и това наистина е така. Да умреш означава да бъдеш с Господа. Това не е просто мечта. Това е реалност. Същевременно обаче Христос, същият Христос ми дава категорично обещание, че когато Го приема като свой Спасител, той ще живее в мен. Това са успоредни реалности. Съществуват два потока действителна история. Починалите християни са с Христос и Христос е с живите християни. Христос живее в мен, Христос, Който беше разпнат, Христос, чието дело е завършено, Христос, Който сега е прославен, обеща (Йоан 15 гл.) да произведе плод у християнина, както лозата произвежда плод в пръчките си.

Ето една истинска християнска тайна. Християнските тайни не са същото, както нехристиянските тайнства. Това обаче не ги прави по-малко тайни. Всъщност те са дори по-дълбоки, защото се основават не само на безсъдържателни преживявания, а и на историческа пространствено-времева истинска реалност. Християнската тайна не отрича разума и интелекта. Тук няма загуба на индивидуалност, човекът не се лишава от лицето си. В източния мистицизъм (към който Западът днес се обръща така безразсъдно, когато е изгубил смисъла на историчността, съдържанието и истината на библейските факти) накрая винаги страда индивидуалността на човека. Не може и да бъде другояче в техния мироглед. Помните историята на Шива, една от проявите на "Всичко". Той се влюбва в една смъртна жена. В любовта си Шива я обгръща с ръце и в същия миг тя изчезва, а той става безплоден. Това е източният мистицизъм. Той се корени в загубата на индивидуалното у човека. Християнството не е такова. Християнската тайна е общението с Христос. Той произвежда плод чрез мен, без загуба на личността ми и без да бъда употребен като тояга или камък.

В много пасажи от Библията общението на християните с Исус Христос се описва чрез връзката на невяста и младоженец. Кой е този Младоженец, моят Младоженец? Той е Христос, Който умря, Чието дело е завършено, Който възкръсна, Който се възнесе, Който беше прославен. Такъв е Христос. Той не е някаква идея. Това е същият Христос, Който беше видян след възкресението Си, Христос, Който беше видян от Стефан и от Павел, Христос, Който беше видян от Йоан. Този Христос е моят Младоженец. Може да се каже, че в този смисъл ние всички сме от женски род. Христос е Младоженецът, а ние, християните, сме невястата.

Така и вие считайте себе си за мъртви към греха, а живи към Бога в Христа Исуса. (Римляни 6:11)

В тази част, като разглежда освещението, започвайки от Римляни 5 гл., думите "в/чрез Христа" се появяват непрекъснато.

И тъй, оправдани (в миналото) чрез вяра, имаме мир с Бога (в настоящето) чрез нашия Господ Исус Христос. (Римляни 5:1)

Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт? Благодарение Богу, има избавление чрез Исуса Христа, нашия Господ. (Римляни 7:24,25)

Но във всичко това ставаме повече от победители чрез Този, Който ни е възлюбил. (Римляни 8:37)

Христос е сега с починалите в рая. Но Христос ни обещава -- същият Христос, в същата реалност, -- че ще произведе плод чрез нас в този живот. Силата на разпнатия, възкресен и прославен Христос ще произведе сега плод чрез нас.

В края на изследването на основните въпроси на християнския живот и истинската духовност, и преди да пристъпим към по-нататъшните въпроси, нека да обобщим три точки.

Първо, отговорите на въпроса "как". Нищо не можем да направим само с наши усилия. Нито можем да сторим нещо на практика само въз основа на истината, че за Бога, след като сме в Христос, официално ние вече сме умрели и възкресени. Това не бива да се омаловажава. Ние трябва да разбираме тази истина, защото тя е действителност. Христос наистина умря и плати. Не се опитваме да създадем събитие, което не се е случвало. Съществува обаче нещо много повече от простото осъзнаване на този факт, въпреки че е толкова превъзходен и следва да ни изпълва с благоговение. Истината е, че прославеният Христос ще го направи чрез нас. Той е активната страна. Той е извършителят.

Второ, въпреки че по-късно ще се разпрострем върху тази точка, тук е и действието на Святия Дух. "А надеждата не посрамява, защото Божията любов е изляна в сърцата ни чрез дадения нам Свят Дух" (Римляни 5:5).

Тук Павел всъщност казва, че не трябва да се срамуваш, когато започнеш на практика да прилагаш истините и учението, които са ти били предадени. Защо? "Защото Божията любов е изляна в сърцата ни чрез дадения нам Свят Дух."

"Но сега, като умряхме към това, което ни държеше, освободихме се от закона, тъй щото да служим по нов дух, а не по старата буква." (Римляни 7:6)

Кой извършва промяната? Това е Святият Дух, а не някоя нова идея. Сами ние не можем да сторим нищо. Святият Дух ни бе даден, за да осъществи служението ни. Делото на Святия Дух, като представител на цялата Троица, е изявено с пълната си сила в Римляни 8 гл., в края на раздела за освещението.

Римляни 8:13 е обобщението на тази велика, централна глава за делото на Святия Дух спрямо християните. "Ако живеете плътски, ще умрете. Но ако чрез Духа умъртвявате телесните действия, ще живеете." Тук Святият Дух е активният представител на мощта на прославения Христос. Ние нямаме достатъчно сила, но чрез действието на Святия Дух се изправяме пред мощта и делото на прославения Христос. Сигурно точно това има предвид Христос когато казва: "Няма да ви оставя сираци. Ще дойда при вас" (Йоан 14:18).

II Коринтяни 13:14 (което обикновено използваме като благословение) казва същото: "Благодатта на Господа Исуса Христа, любовта на Бога и общението на Святия Дух да бъде с всички вас." Общението на Святия Дух представя Святия Дух като действащото Лице на Троицата. Самият Христос обещава в Йоан 14 гл. не само че не ще ни остави сираци, но и че Той и Отец ще дойдат при нас. Действително, когато разглеждаме книгата Деяния на апостолите, в ранната църква откриваме не съвместната работа на група силни личности, а делото на Святия Дух, придаващо им силата на разпнатия и прославен Христос. В нашия живот трябва да бъде същото.

Трето, от наша страна не бива да съществува само пасивност. Както току-що видяхме, в основата не са собствените ни дела или сили (както и оправданието ни не е на базата на делата или силите ни). Но също както при оправданието аз не съм пасивно дърво или камък.

Илюстрацията, която ми помага да разбера това по-ясно, е отговорът на Мария на ангела вестител (Лука 1:38). Той идва при нея и й казва: "Ти ще родиш обещания Месия." Той говори за едно уникално обещание: Втората Личност на Троицата щеше да се роди в света. Какво отговаря Мария? Казва се, че Святият Дух ще произведе зачатие в утробата й. Според мен тя е можела да даде три отговора. Тя е еврейско момиче, вероятно на седемнадесет или осемнадесет години, и вероятно е обичала Йосиф. Няма причина да мислим, че той е бил възрастен човек, както художниците често го рисуват. (Те го изобразяват като възрастен заради католическия възглед, че след раждането на Христос Йосиф и Мария нямат повече деца.)

Ето я -- еврейска девойка, 17-18-годишна, влюбена в Йосиф, в нормална историческа ситуация, с нормални чувства. И изведнъж тя научава, че ще има дете. Тя е могла да отхвърли идеята и да каже: "Не го искам! Отказвам се! Искам да се оттегля; искам да избягам. Какво ще каже Йосиф?" Ние знаем какво помисли Йосиф по-късно. По човешки не бихме могли да я укорим, ако тя се е чувствала по този начин. Но тя не каза това.

Второ -- и в това се състои опасността за нас за момента, до който сме стигнали при изследването на християнския живот, -- тя е могла да каже: "Сега имам обещанието, така че ще напрегна волята, силите и характера си, за да го придобия. Ще родя дете без мъж." По този начин тя никога нямаше да има дете. Тя не би могла да роди дете без мъж чрез усилие на собствената си воля, както не би могло и което и да е друго момиче.

Но има и трето нещо, което тя е могла да каже. Отговорът й е наистина удивителен! Тя казва: "Ето Господната слугиня. Нека ми бъде според както си казал."

Ето това е активна пасивност. Тя реши да предаде своето тяло в Божиите ръце, за да може Той да изпълни обещанието Си. Така Исус беше роден. Тя предаде себе си и тялото си на Бога. Да, това стана в отговор на обещанието, но тя не го направи сама. Това е прекрасен и вълнуващ пример за активно взаимоотношение между човек и Бог. Разбира се, този пример е абсолютно уникален и не трябва да бъркаме: има само едно непорочно зачатие. Същевременно обаче той е илюстрация на истината, че ние сме Христовата невяста. Ние също притежаваме велики и вълнуващи обещания и не трябва нито да се заблуждаваме, че сме пасивни зрители, хора, в които Бог е спрял да действа, нито да си въобразяваме, че можем да извършим всичко сами. Ако искаме да произведем плод в християнския си живот (или по-точно, ако искаме Христос да произведе плод чрез нас под действието на Святия Дух), трябва неуморно да казваме с вяра: "На основание на Твоите обещания Исусе Христе, се обръщам към Теб, техният изпълнител: Произведи чрез мен Твоя плод в този нещастен свят."

Ето какво разбирам под активна пасивност и за мен това не са празни думи. Тук трябва да прозвучат тромпети и да зазвънят кимвали! Тук трябва да се чуе псалм на многострунни инструменти! Ние не се намираме в затвора! Не е нужно да се самонаказваме и изтезаваме. "Нека ми бъде според както си казал."

Сега стоим пред двете успоредни реалности: починалите, които понастоящем са с Христос, и ние, които имаме "залога" на Святия Дух сега. И така, на основата на завършеното дело на Христос; имаме достъп -- не теоретически, а действителен -- до силата на разпнатия, възкресен и прославен Христос, чрез действието на Святия Дух.

Истинската духовност не зависи от нашата собствена енергия. Ключът към истински християнски живот е посочен в Римляни 6:11: "Така и вие считайте себе си (вярвайте) за мъртви към греха (негативният аспект), а живи към Бога (позитивният аспект) в Христа Исуса." Няма друг начин.

5 - Свръхестественият всемир

Нашето поколение е изключително земно. Почти изцяло сме предадени на схващането за неделимостта на естествените причини в една затворена система. Това е отличителният ни белег. Ако не сме внимателни, дори и да твърдим, че сме библейски вярващи и че признаваме свръхестественото, натурализмът на нашето поколение ще ни завладее. Без дори да разберем, той може да просмуче нашето мислене подобно на мъгла, която пропълзява през открехнат прозорец. Щом това стане, вярващите ще започнат да губят реалността на християнския си живот. В различните страни, където съм говорил, ми е направило силно впечатление колко често християни се допитват до мен относно загубата на реалност в християнския си живот. Сигурно една от най-важните (може би най-важната) причини за това е, че докато казваме, че вярваме в нещо, ние не разпознаваме духа на натурализма, който прониква в нашето мислене. Често ние губим почва, защото допускаме "таванът" на мисленето ни да падне твърде ниско над главите ни. Това е "таванът", който ограничава нашия поглед единствено до земните неща.

Както казахме в предишните глави, християнската духовност, не съществува сама по себе си. Тя е част от библейския възглед за всемира. Това означава, че трябва да разберем -- интелектуално, с открити умове -- че всемирът не се изчерпва с това, което нашето поколение вижда на земята. Това веднага ни връща към размишленията ни в предишните глави. Например заключихме, че е необходимо да обичаме Бога толкова, че дори всред битката да кажем: "Благодаря". Трябва обаче веднага да признаем, че това няма никакъв смисъл, ако не сме осъзнали, че живеем в личностен всемир, в който един личностен Бог съществува обективно.

По-нататък ние се докоснахме до същата мисъл, когато видяхме, че по човешки е много трудно да кажеш "не" на материалните неща и на себето, когато манталитетът на нашето съвремие се концентрира именно върху тях. Но същевременно на планината на Преображението се изправихме лице в лице със свръхестествения всемир. Тук Мойсей и Илия разговаряха с прославения Христос. Видяхме, че този свръхестествен свят не виси в нищото. Тъкмо напротив, там съществува съвършена хронологичност, също както и в нормалния живот. Така в Лука 9:37, след като се случиха тези неща, Исус и учениците слязоха от планината обратно в естествения живот. Нормалният ход на нещата не спря, докато те бяха на планината. Ето един съвършен пример на времево-пространствена близост. Когато изкачиха планината, те не преминаха в някакъв философски "друг" свят. И ако имаха на ръцете си часовници, стрелките нямаше да спрат, а щяха да продължат да се въртят. Когато слязоха, беше следващият ден и нормалната хронологичност продължаваше. Тук виждаме свръхестествения свят, успореден на нормалното време и пространство на нашия свят.

Разгледахме също така Христовата изкупителна смърт, която няма никакъв смисъл без свръхестествения свят. Единствената причина думите "изкупителна смърт" да придобият значение е, че съществува Бог, Който е личностен и има характер. Той не е нравствено неутрален. Когато човекът съгрешава срещу Неговия характер, който е моралният критерий на всемира, той е виновен и Бог ще го съди на основата на тази вина. Ето как думите "изкупителната смърт на Христос" имат смисъл; в противен случай те са нелепост.

Трябва да си припомним за какво говорим. Истинският християнски живот, както го разгледахме, не може да бъде отделен от единството на библейското учение. Той не може да се откъсне от свръхестествения всемир. Това дава смисъл на библейския образ на християните (изправени лице в лице със свръхестествения свят) като невяста, която се свързва със своя младоженец Христос, така че Той да може да принесе плод посредством нея. Тази метафора вече не е толкова странна.

Все пак имам чувството, че дори хора, които са добре запознати със спасението и с другите аспекти на християнския живот, често намират идеята за Христос като Младоженец, Който произвежда плод чрез Църквата, по-скоро за екзотична и интригуваща, или най-малкото абстрактна доктрина. Ако обаче това сравнение се постави в контекста на библейското учение за свръхестествеността на цялостния всемир, в който живеем, то няма да е вече толкова озадачаващо.

Това е посланието на Библията. Когато погледнем на нещата от тази перспектива (а не от натуралистичната позиция, която толкова лесно усвояваме), идеята за Христос като Младоженец, Който ще произведе плод чрез нас, вече не звучи странно. Библията настоява, че в действителност живеем в свръхестествен свят. Но ако премахнем обективното съществуване на свръхестествения всемир в която и да е област, великата реалност незабавно се унищожава, а християнството от такава гледна точка не е нищо повече от психологическа и социална защита на слабите. Без свръхестествеността от всемира остава само Прекрасният нов свят на Олдъс Хъксли, където религията е просто социално оръдие. В романтичния хуманизъм на Джулиън Хъксли религията има място не поради някаква истина в нея, а защото в странната си еволюция съвременният човек просто се нуждае от нея. Ето защо тя следва да му бъде наложена. Ако се премахне свръхестественото, ние оставаме само пленници на антропологията, психологията и социологията, а всичко, което казваме за религията въобще и за християнството в частност, не издържа критика, освен ако не се представи като психологически механизъм. Цялата реалност на християнството почива на обективното съществуване на един личностен Бог и на възприятието на всемира като действителна цялост между естествено и свръхестествено.

Сега обаче искам да се спра на друго положително твърдение, което следва от това. Истинският библейски повярвал християнин практически живее в този свръхестествен свят. Не казвам, че човек не може да се спаси и да отиде на небето, докато не заживее практически в този свръхестествен свят. За радост, това не е така, защото иначе никой от нас нямаше да отиде на небето. Това, което казвам, е, че истинският библейски повярвал християнин живее по този начин. Аз съм библейски повярвал християнин в пълния смисъл не само когато вярвам в правилните доктрини, но и когато живея практически в този свръхестествен свят.

Какво означава това? Според библейския възглед реалността има две страни: естественият свят (това, което виждаме) и свръхестественият свят. Трябва да внимаваме обаче когато използваме думата "свръхестествен". От библейска гледна точка свръхестественото не е по-неестествено във всемира от това, което наричаме естествено. Единствената причина да го наричаме свръхестествено е, че обикновено не го виждаме. Това е всичко според библейския (юдео-християнския) възглед. Реалността има две половини -- като двете половини на един портокал. Портокалът няма да бъде цял, ако едната му част липсва. Половината е нормално видимото, другата -- нормално невидимото.

Представете си стая с два стола, поставени в противоположни ъгли. Хората, които седят на тях, виждат съвсем различни неща. Във всеки един момент от живота си ние седим на единия или на другия стол. Човекът на първия стол вижда цялата реалност на всемира -- и видимата, и нормално невидимата част. Той вижда истината именно на този фон. Християнинът е човек, който казва: "Седя на този стол." Невярващият обаче седи на другия стол. Той вижда само естествената част от всемира и си обяснява истината на нейния фон. Нека се съгласим, че тези две позиции не могат да бъдат еднакви. Едната е вярна, а другата -- не. Ако наистина съществува само естествената част на всемира, и тя е затворена система, тогава, ако седим на другия стол, заблуждаваме себе си. Ако обаче съществува и втората половина на реалността, тогава да се седи на натуралистичния стол е изключително наивно и показва пълно неразбиране на света. От християнска гледна точка човекът никога не е бил така наивен, нито така невеж относно всемира, както през ХХ век.

За да бъдем истински, библейски повярвали християни, трябва да разберем, че не е достатъчно да признаем, че всемирът се състои от тези две половини. Християнският живот означава да живеем и в двете половини на реалността -- както в естествената, така и в свръхестествената. Бих казал, че е напълно възможно един християнин да бъде така пропит от мисленето на ХХ век, че да живее по-голямата част от живота си като че ли свръхестественото не съществува. В известна степен всички го правим. Свръхестественото обаче не докосва християнина само при новорождението и при смъртта му или при второто идване на Христос, оставяйки повярвалия сам на себе си в един натуралистичен свят. Библията не казва това. Да бъдеш повярвал християнин означава да живееш сега в свръхестественото не само на теория, а и на практика. Ако човек седи на единия стол и отрича съществуването на свръхестествената част от света, казваме, че е неповярвал. Как тогава да наричаме себе си, когато седим на другия стол, но живеем така, сякаш свръхестественото не съществува? Такова поведение не заслужава ли да се нарече "неверие"? "Неверие" е когато християнинът не живее в светлината на свръхестественото. Тогава християнството става просто една "добра философия".

Всъщност за мен християнството наистина е добра философия. Мисля дори, че то е най-добрата философия, която някога е съществувала. Нещо повече, то е единствената философия, която е вярна на себе си и отговаря на въпросите на реалността. То е добра философия точно защото се занимава с истинските проблеми и им дава отговор. Независимо от всичко обаче то не е само добра философия. Библията не е абстрактна книга. Християнството не е далечна религиозна идея. То говори за човека като за Човек. То се обръща към личността, към всеки човек като личност и ни казва как да живеем в реалния, съвременен свят. Премахнете това, и от християнството ще остане просто диалектика.

Както казах, аз съм или на единия, или на другия стол във всеки един момент от живота си. За нещастие, християните твърде често се опитват да балансират между двата стола. В единия миг те са на стола на вярата, а в следващия -- на стола на неверието. Веднъж приел Исус Христос като Спасител, аз съм спасен, защото почивам в ръцете Му на основата на Неговото завършено дело. Но Бог работи с мен, като с човек. Аз не съм машина, не съм бездушен инструмент. Съвършено възможно е християнинът да се мести от единия стол на другия. Но ако се опитвам да живея християнски живот на стола на неверието, ще се хвана в няколко капана. Най напред, това ще е дело на плътта. Няма значение каква е моята активност. Няма значение колко шум вдигам около успешното си евангелизаторство или други гръмки дейности. Всичко ще си остане дело на плътта. Ще съм поставил себе си, творението, в центъра на всемира.

Второ, ако се опитвам да живея християнски живот на стола на неверието, аз просто ще играя, а няма да го живея. Истинската борба не е срещу плът и кръв, а в "небесни места" и аз няма да мога в плът да участвам в нея. По време на война, когато големите братя са тръгнали на истинска битка, малките момчета вкъщи играят на войници. Те се държат като войници, но нямат дял и участие в реалната битка. Когато се опитвам да живея християнски живот, седейки на стола на неверието, аз само ще играя на война. Няма да имам никаква връзка с истинската борба.

Трето, Господ няма да признае нашите оръжия, ако седим на стола на неверието, тъй като те няма да Му принасят почит и слава. Фактически те ще крадат от Неговата почит и слава, включително от достойнството Му на Творец и център на вселената. Павел пише, че "всичко, което не става от вяра, е грях" (Римляни 14:23, Верен). Хъдсън Тейлър е казвал: "Когато вършим Божието дело по Божия начин, никога няма да ни липсва Божията промисъл." Той е имал предвид най-вече материалната страна, но сигурно би включил и духовната. Бих го парафразирал така: Божията работа, вършена с човешки сили, не е вече Божия работа. Работа е, но не е Божия.

Тук възникват два въпроса. Първият е: Ако истинската битка е в "небесни места", тогава тя не е ли твърде далече? И второ, личното ми участие има ли в действителност някакво значение?

И така, според Писанията, далече ли се намират "небесните места"? Отдалечен ли е свръхестественият свят? Отговорът е решително "не". Планината на Преображението показва достатъчно ясно, че свръхестественият свят не е отдалечен. Не е необходимо да полетим на космически кораб и да пътуваме в продължение на две поколения, за да достигнем свръхестествения свят. Свръхестественото при Преображението беше на върха на един хълм. Времето течеше и когато те слязоха, беше следващият ден. Писанието категорично показва, че свръхестественият свят не е отдалечен, а наистина твърде, твърде близо.

Говорейки за явяването на Христос по пътя за Емаус, Лука пише: "И очите им се отвориха и Го познаха. А Той стана невидим за тях" (Лука 24:31).

Всъщност по-добре би било да се преведе: "Той престана да бъде видим за тях." Лука не казва, че Христос не е бил там. В този момент те просто вече не Го виждаха. Йоан 20:19,26 показва същото. Близостта на свръхестественото обаче не е само в историческия момент след възкресението на Исус Христос. Тя е вплетена в структурата на Писанията. Свръхестественото в Писанията не е далеч, а близо, около нас. Свръхестественото не е някъде в миналото или в бъдещето, а е действителност сега.

Вижте в Стария Завет.

"Тогава Яков отиде по пътя си и ангели Божии го срещнаха. А като ги видя, Яков рече: Това е Божие войнство. И наименува мястото Маханаим" (Битие 32:1,2)

Еврейското име "Маханаим" означава "две войнства" или "два лагера". Всеки лагер е също толкова реален, колкото и другият. Единият не е сянка или продукт на въображението на Яков. Пред Яков има две еднакво действителни групи. Първата -- собственото му семейство, животните му и цялото му имущество, а втората -- ангелите, които са не по-малко реални и също толкова близо.

Но може би класическият пасаж в тази връзка е IV Царе 6:16,17. Тук Елисей е заобиколен от неприятели, а младежът до него е ужасен. Но Елисей му казва: "Не бой се, защото ония, които са с нас, важат повече от ония, които са с тях." Точно в този момент това навярно е било доста слаба утеха. Но твърде скоро тези думи станаха действителност. "И помоли се Елисей, казвайки: Моля Ти се Господи, отвори му очите, за да види. И Господ отвори очите на слугата, та видя. И ето, хълмът бе пълен с огнени коне и колесници около Елисей." Младият човек вече нямаше проблеми! Важното обстоятелство за нас е, че молитвата не беше колесниците да дойдат. Те вече бяха там. Единствената разлика беше, че очите на младия човек трябваше да бъдат отворени, за да види това, което Елисей вече виждаше. Свръхестественото не беше някъде отвъд. То бе там. Младежът се нуждаеше единствено да му се отворят очите, за да го види.

Когато споменаваме свръхестественото, естественият човек незабавно е готов да го отхвърли. Той е готов да спори, че то не съществува. Това е причината либералното богословие (натуралистично в сърцевината си) да се опитва да създаде мислене, в което не е останало нищо, освен антропологията. Именно тук е съвременната борба за истината. Но ако ние разбираме това, тогава получаваме необходимостта, призванието и длъжността да живеем в светлината на съществуването и на двете части на всемира -- на видимата и на невидимата част, -- със съзнанието, че "небесните места" не са някъде далече. Те са около нас, тук.

Сега -- на втория въпрос. Ако истинската битка е свръхестествена, в "небесни места", не е ли нашето участие в нея доста незначително? Коментарът на апостол Павел в тази връзка е: "Струва ми се, че Бог изложи нас, апостолите, най-последни, като човеци, осъдени на смърт. Защото станахме показ на света, на ангели и на човеци" (I Коринтяни 4:9).

Погледнато само от натуралистична гледна точка, от стола, който нарекохме "неверие", твърдението на Павел тук е неимоверно странно. Гръцката дума, преведена като "показ" (СИ: "зрелище"), всъщност означава театър или спектакъл. Ние сме на сцена и ни наблюдават. Павел казва, че свръхестественият всемир не е отдалечен и че ако истинската борба е в "небесни места", нашето участие в никакъв случай не е незначително, защото се наблюдава и от невидимия свят.

Това твърдение не почива на тази единична фраза. Например Павел го споменава на Тимотей, който не е апостол в тесния смисъл на думата: "Заръчвам ти пред Бога, пред Христа Исуса и пред избраните ангели..." (I Тимотей 5:21).

Сам ли е Тимотей? Има ли случаи, когато не го наблюдават? Отговорът е "не". Бог наблюдава, но освен това и ангелите наблюдават. Това се отнася не само за Тимотей, а и за всички нас. Разбира се, в това е и смисълът на книгата Йов. Йов не разбираше, че го наблюдават. Нещо повече, когато го сполетяха всички тези нещастия, без да знае, той взе участие в небесната война. Той се намеси в причинно-следствената връзка между видимия и невидимия свят. За тази връзка знаем и от учението на Христос, защото Той казва, че когато един грешник се кае, ангелите на небето се радват (Лука 15:7,10). На езика на ХХ век това е причина и следствие -- причинно-следствена връзка. Причината е на земята, а в невидимия свят е следствието. Свръхестественият всемир не е отдалечен и нашето участие в него не е маловажно, защото сме наблюдавани и нещо повече -- защото съществува причинно-следствена връзка с действителната битка в "небесни места" на базата на това, дали живеем християнски живот, или не.

Без да забравяме, че в I Коринтяни 4:9 ни се казва, че сме на "показ" пред ангелите, трябва също така да отбележим какво казва Павел в тази връзка в I Коринтяни 2:4: "И говоренето ми, и проповядването ми не ставаха с убедителните думи на мъдростта, а с доказателство от Дух и от сила."

Доказателство пред него? В светлината на бележката на Павел в 4 гл., това доказателство не е само пред изгубения свят или пред Църквата, а също така и пред ангелите.

Този стих често се разбира погрешно. Мнозина биха казали, че Павел препоръчва "простото" проповядване на благовестието. Под "просто" проповядване те разбират простия отказ да се разглеждат въпросите на нашето поколение и простия отказ да се преборим с тях. Те противопоставят "простотата" в проповядването на опита да се дадат честни интелектуални отговори, когато се задават честни въпроси. Но нищо не е така далеч от смисъла на тези думи. Това, което Павел казва тук, е, че проповядването на благовестието и на учени, и на неуки, претърпява и в двата случая поражение, ако не включва проява на християнски живот, ако не включва делото на Святия Дух. Не е въпросът да дадем най-простото благовестие, което можем да си представим и да създадем пълно разминаване между вяра и интелектуална мисъл. Павел казва, че независимо на какви хора проповядвате, независимо каква терминология използвате, независимо от дължината на думите, с които си служите, и независимо дали говорите на селянин или на философ, във всички случаи трябва да има проява на силата на Святия Дух, на възкръсналия и прославен Христос чрез нас.

За все повече християни от това поколение действителността започва да се изплъзва. Постепенно тя бива скрита от наносите на натуралистичната мисъл. Мисля, че това е един от половин дузината въпроси, които най-често ми задават млади хора с християнско възпитание. Къде е реалността? Какво стана с реалността? Чувал съм това от немалко млади, но отчаяни християни в много страни. Когато покривалото на натуралистичното мислене се спусне над нас, проникне ни и ни завладее, реалността постепенно започва да се изплъзва. Но фактът, че Христос като Младоженец произвежда в мен плод чрез вяра, посредством действието на дадения ми Божи Дух, открива пред мен как като християнин да започна да познавам реалността на свръхестественото. Там трябва да живее християнинът. Учението е важно, но само по себе си не е всичко. Реалността трябва да се изживява във всеки един миг. А славата на опитаната реалност у християнина, за разлика от голото екзистенциално преживяване при източните религии, е, че можем да я изживяваме с отворени умове. Не се нуждаем от затъмнена стая. Не ни трябва да се подлагаме под въздействието на упойващи средства. Не е необходимо да слушаме определен вид музика. Можем да познаем реалността на свръхестественото тук и сега.

Резултатът от този опит обаче не е само "чиста" свръхестественост без съдържание, която не можем да опишем и обясним. Досегът със свръхестественото е нещо много повече. Той е нарастващо и непрестанно общение с Христос и с другите две лица на Триединния Бог. Трябва да сме в общение с цялата Троица. Сега вратите са отворени -- вратите на ума и вратите на реалността.

Това е начинът. Ето как можем да живеем освободени от връзките на греха. Не в съвършенство -- това не ни е обещано в този живот. Но това е начинът да имаме още сега, в настоящето, свобода от връзките на греха и неговите последствия, както ще видим по-късно. Това е начинът да изявим реалността на свръхестественото на едно поколение, което е загубило пътя си. Това е християнският живот и истинската духовност. В светлината на единството на библейското учение за свръхестествената природа на всемира, ключът е в силата на разпнатия и възкресен Христос, чрез действието на вселилия се в нас Свят Дух, посредством нашата вяра.

6 - Спасението – минало, бъдещо, настоящо

Библията казва, че в един определен исторически момент човекът е съгрешил. Тогава и той, и светът, над който той имаше власт, са станали ненормални. Може би от последвалата история на човека изглежда, че създаването на разумни и нравствени творения е неуспех за Бога.

Но след това Христос дойде, умря и възкръсна -- също в историята. Необходимата победа беше спечелена. Когато Христос се завърне, Неговата победа ще се изяви докрай. Но днес на земята все още няма пълен мир както за отделната личност, така и за цялото човечество. Наистина светът през ХХ век не е много по-различен от асирийския, вавилонския или римския свят.

Означава ли това, че от времето на кръста, през днешния ден, и до второто идване на Господ Исус Христос, Бог не е предвидил да ни даде реално доказателство за победата на кръста?

Когато изследваме Писанията, със сигурност ще забележим, че Бог е промислил за такова доказателство. "Вие сте избран род, царско свещенство, свят народ, люде, които Бог придоби (т.е. отделени с определена цел), за да възвестява превъзходствата (или добродетелите) на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина; вие, които някога не бяхте народ, а сега сте Божий народ..." (II Петър 2:9, 10)

Тук се казва, че в този живот християните имат една цел -- да изявяват превъзходствата на Бога. С други думи, Бог не възнамерява да остави света без свидетелство за реалността на победата на кръста между възнесението на Исус и повторното Му идване. Божието намерение винаги е било именно животът на християните да бъде свидетелството, изявата на Христовата победа на кръста.

Християните са призовани да вярват в правото, истинното учение -- учението на Писанията. Но това не значи само да се съгласят с правилното учение, макар че и това е необходимо. Не означава и само да проявяват активност, която може да се обясни чрез естествен талант или характер, или енергия. Трябва да разберем, че е важно не само какво вършим, а и как го вършим. В Деяния 1 гл., между Христовото възкресение и възнесение, Той заповядва не просто да проповядват благовестието, а да изчакат даването на Святия Дух и едва тогава да проповядват. Да проповядваме благовестието без Святия Дух означава да пропуснем основния смисъл на Христовата заповед за нашето време. В християнската активност и християнското служение това, как правим нещата, е поне толкова важно, колкото това, какво правим. Всяко действие, което не изявява съществуването на Бога, обезсмисля целта на християнския живот тук, на тази земя. Според Библията ние сме длъжни да живеем свръхестествен живот -- тук и сега. Това е възможност, която няма да получим повторно. Вечността ще бъде чудесна, но няма да съдържа призванието, възможността и привилегията да живеем свръхестествен живот чрез вяра тук и сега -- преди да видим Исус лице в лице.

Истинското свидетелство, което Бог е предвидил за света, докато дойде Христос, е самият християнин. Вярващите са призвани в настоящата история да изявяват, че свръхестественият, нормален невидим свят съществува, и нещо повече -- че Бог съществува. Те трябва да извършват това поотделно и заедно -- всяко поколение християни в своето съвремие. Така ние трябва да бъдем свидетелството на втората половина на ХХ век. Очевидно не можем да бъдем свидетелство на миналото; чрез нашите книги и трудове оставяме само частичен документ за бъдещето (макар че през вековете това свидетелство се увеличава като търкулната снежна топка). Преди всичко обаче всеки християнин трябва да е свидетел в своя собствен исторически момент, на собственото си поколение.

Християните трябва да изявяват Божия характер и това не означава само неговата нравствена страна, а също и факта на Божието битие, на Неговото съществуване. Колко удивително призвание! Сигурно всеки, който е честен пред себе си и не е романтичен идеалист (в лошия смисъл), ще се съгласи, че подобен опит би бил изцяло безсмислен само чрез собствени усилия, чрез собствена воля. Ето защо е толкова важно учението на Библията, че Исус е като Младоженец, който произвежда в нас плод посредством действието на Святия Дух чрез вяра от наша страна. Той прави това като разпнат и възкресен Христос посредством действието на Святия Дух чрез вяра. Сравнението напълно се вписва в единството на библейското учение за призванието на християнина в настоящия свят. Това е второто от библейските единства, които разгледахме. Първото беше единството на библейското учение за свръхестествената природа на всемира.

На трето място ще разгледаме единството на библейското учение за същността на спасението. Библията казва, че когато наистина приема Христос като свой Спасител, Бог веднага ме обявява за оправдан. Бог, като Съдия, юридически обявява вината ми за нищожна, въз основа на заместническото дело на Христос. Това не означава, че Той пренебрегва греха. Той е свят и тъй като е свят, всеки грях води до истинска вина. Но когато аз приема Христос за свой Спасител, моят грях се наказва в Христос -- в историята, пространството и времето -- на кръста. Бог обявява вината ми за премахната, като че ли никога не съм съгрешавал. На кръста Исус пое цялото ни наказание. Това означава, че ние няма да понесем наказание нито в този, нито в другия живот. Тъй като Христос е Бог, Неговата смърт има безконечна ценност -- достатъчна да ни замести и да покрие целия личен грях и цялата вина на всички, които някога ще отидат при Него.

Оправданието е абсолютно неотменимо, защото Христос понесе наказанието за всичките ни грехове, а не само за греховете до момента, когато Го приемем като наш Спасител. На нашата сметка не остава нищо. Библията никъде не говори за степени на оправдание. Не можем да бъдем повече или по-малко оправдани. В този смисъл не можем да бъдем повече или по-малко християни. Точно както човек или е роден, или не е роден, или е сключил брак, или не е, по същия начин той или е приел Христос като Спасител и е обявен за оправдан пред Бога, или не е. Няма половинчатост или степенуване. Вината на християнина се премахва напълно и завинаги. Затова за християнина оправданието е нещо минало.

Но тук трябва да бъдем внимателни. Спасението (така, както тази дума се употребява в Писанията) е по-широко понятие от оправданието. То е в миналото, то е в бъдещето и също толкова реално, то е в настоящето. Необхватното дело на Христос на кръста носи на християнина нещо повече от оправдание. В бъдещето това е прославянето. Когато Христос се завърне, ще има телесно възкресение и вечност. Но спасението има и сегашен аспект. Настоящото ни общение с Господа е нашето освещение -- в сегашно време.

При освещението вече съществуват степени. Казахме, че оправданието няма степени, защото вината е всецяло премахната. Но в настоящото общение с нашия Господ съществуват степени. Степени съществуват у отделните християни и, трябва да признаем, степени има и в личния ни живот.

Християнският живот не е непрекъсната възходяща права. Понякога тя води нагоре, а понякога -- това трябва да признаем всички, ако не искаме да се самозалъгваме -- надолу. Не можем да бъдем повече или по-малко оправдани, но е възможно да бъдем повече или по-малко осветени. Оправданието засяга вината за греха; освещението се занимава със силата на греха в християнския живот -- и тук има различни степени.

Спасението не е просто оправдание, последвано от безвремие до момента на смъртта. Бог не го е планирал така. Спасението е единство -- непрекъснат процес от оправданието, през освещението, до прославянето. "Знаем, че всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение. Защото които предузна, тях предопредели да бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между много братя. А които предопредели, тях и призова; а които призва, тях и оправда; а които оправда, тях и прослави." (Римляни 8:28-30) От използваната глаголна форма тук е явно, че спасението е непрекъснат процес.

Има и други примери за тази истина: "И тъй, оправдани чрез вяра (в миналото) имаме мир (в настоящето) с Бога, чрез нашия Господ Исус Христос. Посредством Когото ние чрез вяра придобихме (в настоящето) и достъп до тая благодат, в която стоим, и се радваме поради надеждата за Божията слава. И не само това, но нека се хвалим и в скърбите си, като знаем, че скръбта поражда твърдост, твърдостта -- изпитана правда, а изпитаната правда -- надежда. А надеждата не посрамява, защото Божията любов е изляна в сърцата ни чрез дадения нам Свят Дух" (Римляни 5:1-5). Можем да вземем и ключовите стихове от първата половина на Посланието до римляните: "Не се срамувам от благовестието Христово, понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва -- първо на юдеина, а после и на езичника. Защото в него се открива правдата, която е от Бога чрез вяра към вяра, както е писано: Праведният чрез вяра ще живее" (Римляни 1:16, 17). Тук думата "спасение" не означава оправдание. Думата "спасение" обхваща всичко: оправдание, освещение, прославяне. "Защото в него се открива правдата, която е от Бога чрез вяра към вяра." Не просто моментна вяра при оправданието, а вяра чрез вяра към вяра. "Както е писано: Праведният чрез вяра ще живее." Не само ще се оправдае чрез вяра, а и ще живее чрез вяра.

Освещението е сегашният дял от спасението и в този смисъл е най-важната грижа на християнина сега. Оправданието е веднъж завинаги; освещението е продължителен процес -- от приемането на Христос, чак до нашата смърт. Нашето изследване на християнския живот и истинската духовност се занимава именно с този сегашен дял от нашето спасение. С други думи, предметът на разсъжденията ни е библейското учение за освещението.

Спасението е единство. Когато приема Христос за свой Спасител и вината ми бъде премахната, аз се завръщам на мястото, за което бях първоначално създаден. Човекът е сътворен с цел. През втората половина на ХХ век непрекъснато се сблъскваме с въпроса: "Каква е целта на живота, ако въобще има такава?" На този въпрос нашият век отговаря с мълчание. Но Библията казва, че предназначението на човека е да възлюби Господа своя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си разум. И това не е някаква абстрактна "религиозна" любов, а едно истинско общение с Бога. Ограниченият човек, който мисли, реагира и чувства като личност, общува с Неограничения, Който е не просто безкраен, а неограничен като Бог-Личност -- и поради това общението е възможно. Това е предназначението на човека, въпреки че след грехопадението той е погинал. Когато приема Христос като свой Спасител, вината, която ме е отделяла от Бога и от изпълнението на целта ми, се премахва. Сега аз стоя на мястото, което е било определено за човека при създаването му. Положението ми се възстановява не някъде далече в бъдещето -- в хиляда годишното царство на Христос или във вечността -- а именно сега.

Аз вече имам нова и жива връзка с всяка от трите Личности на Троицата. Първо, Бог Отец става мой Баща. Библията нарича това осиновяване. "А на всички, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч на тия, които вярват в Неговото име" (Йоан 1:12). Когато приема Христос на основата на Неговото завършено дело, аз ставам Божие дете. Христос, втората Личност на Троицата, е единственият, вечен Син на Бога. Но Библията заявява -- за наша радост, -- че когато приема Христос за свой Спасител, моята връзка с Бог Отец незабавно се променя. Аз ставам Негов син, защото това е подобаващото ми място като Негово творение.

Второ, когато приема Христос като Спасител, аз незабавно влизам в нова връзка с Бог Син. Библията нарича този нов съюз с Христос "тайна". В Посланието до ефесяните ни се казва отново и отново, че когато приемем Христос като Спасител, ние сме "в Христа". В Римляни 7:4 Христос е наш Младоженец, а ние -- Неговата невяста. В Йоан 15 гл. Христос е лозата, а ние -- пръчките. Във всички тези пасажи единството на Христос и повярвалия човек се представя като тайна. А кой е този Христос, с Когото започваме взаимоотношение? Това не е детето Исус, нито е човекът Христос, не е и Христос, разпнат на кръста, а възкресеният, възнесен и прославен Христос.

Най-после, Библията казва, че ние влизаме в нов вид общение и с третата Личност на Троицата, със Святия Дух. Когато се оправдаваме, ние незабавно получаваме залога на Святия Дух. В Йоан 14:16, 17 Христос дава обещание непосредствено преди смъртта Си, което се изпълва на Петдесятница след възкресението и възнесението Му: "Аз ще поискам от Отца и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века -- Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото не Го вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва с вас и във вас ще бъде."

Учениците вече имаха връзка с Христос, но Той им каза, че предстои още нещо. Йоан обяснява това, когато казва, че Святият Дух не бе още даден, понеже Исус още не бе прославен (Йоан 7:39). В Посланието до римляните отново се пояснява, че ако сме приели Христос за свой Спасител, ние вече имаме това ново общение със Святия Дух и всеки, който няма общение със Святия Дух, не е християнин. "Вие обаче не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божият Дух. Но ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов." (Римляни 8:9) Павел, пишейки до всички християни в Коринт, пита: "Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас?" (I Коринтяни 3:16). Това се отнася за всеки човек, който е приел Христос като Спасител. Когато Бог ме оправдае, Святият Дух започва да живее в мен и така аз встъпвам в това ново общение с третата Личност на Троицата.

По-нататък четем обещанието на Христос: "Аз ще поискам от Отца и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века -- Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото не Го вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва с вас и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас" (Йоан 14:16-18). Ние не сме осиротяли. Христос идва при нас чрез действието на живеещия в нас Свят Дух. А ст. 23 добавя: "Ние ще дойдем при него ще направим обиталище у него." Тук разбираме, че Святият Дух, Който обитава в отделния християнин, представя не само Христос, а и Отца. Следователно когато приема Христос за свой Спасител, вината ми се премахва, Бог ме запечатва със Святия Дух и аз встъпвам в съюз и с Отца, и със Сина, и със Святия Дух -- с цялата Троица. По този начин в настоящия живот, ако съм оправдан, аз имам лична връзка с всяко Лице на Троицата. Бог Отец е мой Баща, аз съм едно със Сина и Святият Дух обитава в мен. Това не е само теория -- за мен то е реалност сега.

Нека да подчертая още веднъж. Спасението обхваща всичко. Цялото спасение -- минало, настоящо и бъдещо -- има една основа. Тази основа не е нашата вяра. Ако сгрешим тук, грешим във всичко. Човек никога не може да се оправдае въз основа на собствената си вяра. Единствената основа на спасението е завършеното дело на Исус Христос на кръста. Вярата е празната ръка, с която приемаме Божия безплатен дар. Вярата е просто упование в Бога. Тя не е скок в мрака. Тя означава да престанем да наричаме Бога лъжец и да Му се доверим. Оправданието става само въз основа на завършеното дело на Христос. Вярата е само начинът, по който приемаме това завършено дело. И като средство, като начин, тя се отнася до цялото спасение.

Да разгледаме например увереността. Библията ясно показва, че християнинът има правото да знае, че е спасен. Един от Божиите дарове е човекът да може да бъде сигурен, че е християнин. Това се отнася не само до първоначалния факт, че сме приели Христос като Спасител. То има сила и през онези дълги съкрушаващи периоди в нашия живот, когато вълните се издигат така високо, че емоционално или духовно изглежда, че няма никога вече да стъпим на твърда почва. В подобен момент християнинът може да има увереност. Неговото спасение почива на завършеното дело на Христос, независимо дали той приема Божия мир, който следва от това, или не. Неговата увереност се простира дотолкова, доколкото той уповава на Божиите обещания в дадения момент.

Съвсем същото е и с освещението. В основата е завършеното дело на Христос, а средството да получим това, което Бог е промислил за нас в този миг, е вярата. Аз съм дете на Бога и моето освещение от момента на оправданието през настоящия живот е непрекъснато. Оправданието ми настъпва веднъж завинаги в мига, когато чрез Божията благодат приема Христос като свой Спасител. Освещението обаче не е еднократно действие, а всекидневен живот на вяра. Екзистенциалистът е прав тук, като заявява, че животът се състои от отделни моменти.

"Защото ето що е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди. А заповедите Му не са тежки." (I Йоан 5:3) Вярно ли е това? В себе си съгласни ли сме, че заповедите Му не са тежки? Дълги години за мен те бяха наистина тежки. Години наред като пастир аз не проповядвах върху този стих по простата причина, че не го разбирах. За мен Божиите заповеди бяха тежки. Не можех да ги спазвам. И тогава, един ден, докато се борех с това, разбрах, че трябва само да погледна непосредствения контекст: "Всичко, що е родено от Бога, побеждава света. (За щастие стихът не свършва тук, иначе не бихме разбрали как.) И тази победа, която е победила света, е спечелила нашата вяра." На основата на завършеното дело на Христос, "победата" е в ежеминутния живот на вяра. Не нашата, а Христовата победа, придобита за нас на Голготския кръст и сега предоставена ни чрез вяра.

Освещението и увереността са сравними. Човек може да бъде спасен, но да не съзнава това, просто защото не издига празните ръце на вярата в този определен момент и не уповава на Божиите обещания. По същия начин той може да не притежава и в освещението всичко, което Бог е промислил за настоящия живот, защото, въпреки че Христос вече го е придобил на кръста, той отказва да се довери на Бога в това отношение и не издига към Него всеки момент празните ръце на вярата. Сега нека повторя, за да изясня напълно този въпрос. Основата не е нашата вяра, а завършеното дело на Христос. Вярата е инструментът да получим от Бога това, което Христос вече е придобил за нас.

И така, това е третото единство -- единството на спасението: едновременно и извършено действие, и непрекъснат процес. Веднъж завинаги аз съм станал християнин въз основа на завършеното дело на Христос чрез вяра. Това е оправданието. Християнският живот, освещението, има същата основа, но я преживява непрекъснато. Основата е същата (Делата на Христос) и средството е същото (чрез вяра) -- единствената разлика е, че първото е веднъж завинаги, а второто продължава във всеки един момент. Цялото единство на библейското учение се основава на това. Ако се опитаме да водим християнски живот със собствени сили, в крайна сметка ще се обезверим. Но ако живеем чрез вяра, ние не само ще служим на Господа, но и вместо обезверение, ще открием в Него радост. Това е разликата. Тайната на християнския живот е в силата на разпнатия и възкресен Господ, посредством действието на обитаващия в нас Свят Дух, чрез всекидневна, ежеминутна вяра.

"А Бог на надеждата да ви изпълни с пълна радост и мир във вярването, тъй щото чрез силата на Святия Дух да се преумножава надеждата ви" (Римляни 15:13). Такова е нашето призвание чрез действието на Святия Дух. Не просто изобщо да служим на Бога, а вярвайки в Него, да намерим радост и мир в служението си.

7 - Плодоносната невяста

Когато приемем Христос като Спасител, ние незабавно встъпваме в ново общение с Бог Отец. Той ни става Баща, "Авва", Татко. Но ако това е така, тогава още в този живот следва на практика да вкусим бащинството на Отца. Когато приема Христос за свой Спасител, аз встъпвам в ново общение и с Божия Син. От този момент Той става моята "Лоза", моят "Младоженец". Това обаче повдига друг въпрос. Ако аз не принасям плода, който се очаква от мен като присадена в лозата пръчка или като Негова невяста, тогава къде е причината?

И тъй, братя мои, и вие умряхте спрямо закона чрез Христовото тяло, за да се свържете с друг, сиреч с възкресения от мъртвите, за да принасяме плод на Бога. (Римляни 7:4)

Забележете повторението на "за да". Първо, за да се венчаем за Христос; и второ, за да принасяме плод на Бога. Но това върви заедно със сериозното предупреждение:

Не предоставяйте телесните си части като оръдия на неправдата, а предоставяйте себе си на Бога като оживели от мъртвите и телесните си части -- на Бога като оръдия на правдата. (Римляни 6:13)

Като християнин мога да предоставя себе си или на едното, или на другото, така че да бъда използван или от едното, или другото като оръжие в битката, която се води.

Грехът няма да ви владее понеже не сте под закон, а под благодат. Тогава какво? Да грешим ли, защото не сме под закона, а под благодат? Да не бъде! Не знаете ли, че комуто предавате себе си като послушни слуги, слуги сте на оня, комуто се покорявате -- било на греха, който докарва смърт, или на послушанието, което докарва правда? Благодарение обаче Богу, че като бяхте слуги на греха, вие се покорихте от сърце на оня образец на вероучението, в който бяхте обучени. И освободени от греха, станахте слуги на правдата. По човешки говоря поради немощта на вашето естество.) Прочее, както предавахте телесните си части като слуги на нечистотата и на беззаконието, което докарва още беззаконие, така сега предайте частите си като слуги на правдата, която докарва святост. Защото когато бяхте слуги на греха, не бяхте обуздавани от правдата. Какъв плод имахте тогава (преди да станете християни) от ония неща? Неща, за които сега се срамувате, защото сетнината им е смърт (Римляни 6:14-21)

Този пасаж сочи колко високо е нашето призвание да се предадем в обятията на подобаващия ни Любим, на нашия Младоженец, за да принасяме Неговия плод във външния свят. Но той също така ни предупреждава, че има опасност, дори след като сме станали християни, пак да се предаваме в обятията на някой друг и да принасяме чужди плодове в този свят. Възможно е като християни да продължим да принасяме плодовете, които произвеждахме преди да станем такива. Защо? Защото се предоставяме на нашия стар господар -- на дявола, на Сатана. Нека повторим внимателно, но категорично. Напълно е възможно като християнин аз да нося рожбата на някой друг, а не на моя законен Възлюбен, на моя Младоженец (т.е. да принасям във външния свят плода на дявола). Като илюстрация си представете съпружеска двойка от една и съща раса -- и двамата с един цвят на кожата. Неочаквано обаче жената ражда дете от друга раса. Целият свят ще знае, че тя е била невярна на своя съпруг. Така е и с нас. Ако като християнин не нося очаквания от мен плод -- Христовия плод, -- тогава това е белег за духовна невярност. В моя живот вече ще има духовна изневяра. И когато го разгледаме по този начин, думата "неверие" придобива много конкретно и ясно значение, защото вярата е средството, чрез което ние носим плода на нашия възкръснал Христос. Така думата "неверен" има съвсем точен смисъл. Ако нямам вяра в Христос, аз съм неверен спрямо Него и това наистина е неверие.

Нека преминем и към третата страна на нашето ново общение. Когато приема Христос за свой Спасител, аз незабавно влизам в ново взаимоотношение и със Святия Дух. Святият Дух вече живее в мен като представител на цялата Троица. Плодът на Духа е ясно посочен в Библията: "Любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, себеобуздание. Против такива неща няма закон" (Галатяни 5:22, 23).

Писанието е също толкова категорично и относно делата на плътта. Те са: "Блудство, нечистота, сладострастие, идолопоклонство, чародейство, вражди, разпри, ревнувания, ярости, партизанства, раздори, разцепления, зависти, пиянства, пирувания и тям подобни..." (Галатяни 5:19-21)

Святият Дух представя цялата Троица. Той е представител на разпнатия, възкресен и прославен Христос. Ако аз принасям нещо друго, освен плода на Духа, единствената причина е, че съм оскърбил Святия Дух, Който е нашият небесен Гост. Д„р Чарлз Ходж казва: "Това, което отличава истинския християнин, е обитаването на Святия Дух. Колко внимателен тогава следва да бъде той, та нищо в неговите мисли и чувства да не наскърбява Божествения Гост!" Святият Дух е Личност, а като знаем, че е Личност, трябва да помним, че Той може да бъде наранен и огорчен. Така в Ефесяни 4:30 ни се казва: "И не наскърбявайте[1] Святия Божий Дух, в Когото сте запечатани за деня на изкуплението."

Не огорчавайте Божествения Гост, Който е във вас! Ако сте истински християнин, вие сте запечатан с Него за деня на изкуплението. Именно чрез Неговото обитаване във вас се гарантира продължителният процес на спасението. Не Го наскърбявайте, не Го наранявайте.

В I Солунци 5:19 имаме заповедта: "Духа не угасявайте."

Когато Го наскърбяваме, ние отблъскваме Онзи, Който е представител на Христовото дело в настоящия живот. На основата на завършеното пасивно дело на Христос (т.е. -- страданието Му на кръста) и на основата на активното Му послушание (т.е. -- съвършено спазване на закона през живота Му) сега в нас може да има плодове. Те се изявяват в действието на Святия Дух чрез нас във външния свят. Нормално е да има плодове. Липсата им означава, че няма нормален християнски живот. Очакват ни океани от благодат. Очакват ни градини с изобилие от плодове. Очакват ни лозя, пълни с плод. Има само една причина, поради която не се произвежда плод в християнския живот, не се използват средствата на вярата. Това означава да угасваме Святия Дух. В този смисъл, когато съгрешаваме, ние го правим двукратно. Съгрешаваме в греха и това е сериозно, понеже е нарушение на закона и на характера на самия Бог, нашия Отец. Същевременно обаче ние грешим и от небрежност, защото не издигаме празните ръце на вярата за вече приготвения подарък.

В светлината на истинското естество на всемира, в светлината на призванието ни да изявяваме съществуването и характера на Бога между Неговото възнесение и второто Му идване, в светлината на ужасяващата цена на кръста, където се осигуриха всички сегашни и бъдещи блага на спасението за нас -- в светлината на всичко това истинският грях на християнина е да не притежава достоянието си чрез вяра. Това е действителният грях.

"А всичко, що не е от вяра, е грях" (Римляни 14:23, СИ). Тук грехът означава да не искаме от Бога с празните ръце на вярата. Всичко, което не се предизвиква от вяра, е грях. Когато не позволявам на плода, придобит на такава цена, да се произведе чрез мен, аз показвам неверие в дълбокия смисъл, че не уповавам на Бога. Когато разберем това, трябва да кажем: "Боже, прости ни!" Християнският живот е живот на радост, но ние трябва да бъдем готови и да скърбим, когато осъзнаем несъответствието между възможното и сегашното. Говоря за бедността, която произтича от това, че вместо да принасяме плода на нашия Възлюбен, нашия Господ, Който ни предлага несметни богатства, ние произвеждаме плодовете на Неговия враг, на дявола.

Има две главни причини да не можем да произвеждаме правилния плод. Едната е незнанието. Възможно е никога да не сме били научени на значението на Христовото дело за настоящия ни живот. Тук съществуват пет възможни "незнания". Първо, християнинът може да е бил научен как да бъде оправдан, но не и какво е сегашното значение на делото на Христос за него. Второ, той може да е бил научен да стане християнин чрез вяра, но след това да е бил изоставен, като че ли от този миг нататък той вече може да живее със собствени усилия. Трето, възможно е и да е бил научен на обратното -- че веднъж след като е приел Христос, вече няма значение как ще живее по-нататък. Четвърто, той може да е бил научен да чака някакъв вид второ благословено преживяване, което да го направи съвършен в настоящия живот. Библията не учи това. Така той просто чака без надежда или се опитва да живее на основата на едно напразно очакване. Пето, той може никога да не е бил научен, че след оправданието си трябва да продължи съзнателно да упражнява вяра. Именно тази последна точка остава неосъзната от много църкви, които са исторически наследници на Реформацията.

Всяко едно от тези "незнания" може да е причина християнинът да не се радва на онова, което вече му е осигурено в настоящия живот. Но когато човек разбере значението на Христовото дело днес, пред него се разтваря нова врата. Тази нова врата изглежда толкова чудесно, че често християнинът, заживял вече въз основа на вярата си, изпитва въодушевление, подобно на онова от обръщението му. Мнозина от нас познават това чувство. След като вече сме били християни известно време, идва един определен момент, когато пряко от Библията или чрез някой, който ни наставлява, ние осъзнаваме значението, което делото и кръвта на Исус Христос имат в сегашния ни живот. И тогава новата врата се разтваря. Ето защо основната ни нужда е да разберем какво означава Христовото дело днес, в настоящия ни живот, и в поведението ни, основано на нашата вяра.

От друга страна е възможно да признаваме учението на Библията с умствено съгласие, но да не го приемаме като свое. Това е втората причина да не произвеждаме очаквания плод. В крайна сметка не е важно самото учение. То ме ползва едва когато съм го приел и усвоил. Това можем да видим при оправданието. За съжаление има мнозина, които са чули благовестието и го познават, но не приемат Христос като Спасител. Тогава човекът има знанието, но то не означава нищо за него, защото той не го реализира. Същото важи и когато говорим за настоящия ни живот. Може да знаем истината, може да имаме знанието, но ако то не е усвоено и практически не означава нищо за нас, плодът няма никога да се роди.

Ние обаче можем да избегнем тези две опасности. Ако сме истински християни, ние ще знаем как сме били оправдани. Практиката на освещението е до голяма степен паралелна на това, което познаваме от оправданието. С други думи, ако наистина съм християнин, аз съм бил оправдан и сега, спомняйки си своето оправдание, трябва само да си направя сравнение между него и християнския живот. Когато осъзная това, ще избегна опасността и на незнанието, и на безсилието, защото вече ще съм направил конкретни сравнения със своето оправдание.

При оправданието основата е завършеното дело на Исус Христос. При освещението -- също. При оправданието трябва да разберем, да приемем и да заживеем на основата на факта, че не можем да се спасим сами. При освещението отново трябва да разберем, да приемем и да заживеем на основата на факта, че не можем да водим християнски живот със собствени сили или добродетели.

При оправданието средството, чрез което получаваме Божия дар, е вярата в Този, Който ни е дал Своите обещания в Библията. При освещението средството, чрез което получаваме Божия дар, е вярата в Този, Който ни е дал Своите обещания в Библията. Съвсем същото.

Както казах по-горе, това не означава, че аз изчезвам. Нашата роля не е просто да седим и да очакваме гръм от небето. Бог ни е дал благодат, въз основа на която да живеем: Библията, която да четем, молитвата, общението с Божиите деца и т.н. Но тези неща сами по себе си не могат да създадат у нас християнски живот или растеж. Ако ми липсва вяра в Бога, Който ни е дал обещанията Си в Библията, ако не разбера, че основата е завършеното дело на Христос, а не тези или онези дейности, тогава всичко става безполезно религиозно упражнение, което не води нито до освещение, нито до оправдание. Сами по себе си тези добри дейности ни оприличават на восъчните фигури в музея на мадам Тюсо.

Съществува обаче едно много важно различие между практиката на оправданието и освещението. Понеже оправданието се отнася до вината ни, а освещението -- до силата на греха в живота ни като християни, оправданието е веднъж завинаги, докато християнският живот продължава непрекъснато, миг след миг.

Ако сме християни, ние вече сме разбрали и сме приели завършеното дело на Христос веднъж завинаги при нашето оправдание и вината ни е премахната изцяло. Нека сега по същия начин да разберем и приемем това дело на практика във всеки момент от настоящия ни живот.

Да обобщим. Единственото практическо различие е, че оправданието е веднъж завинаги, а християнският живот се живее миг след миг. Принципът обаче и при християнския живот (който е продължителен), и при оправданието (което е еднократно) е един и същ.

Нека погледнем и от друга перспектива. Дори и от гледна точка на продължителността нещата не са толкова различни, тъй като животът всъщност е поредица от мигове. Когато казваме "миг след миг", на практика ние говорим за последователни отделни исторически моменти. Никой не изживява целия си живот наведнъж. Това е едно от нещата, които екзистенциалистите са забелязали много точно. Животът не е еднократно действие. Той е серия от моменти. На практика аз мога да живея само в един от тези моменти (докато не дойде следващият). По същия начин и оправданието ми настъпва през един такъв момент. Няма друг начин по който да стане това. В този смисъл разликата между оправданието и освещението не е абсолютна. Човек може да живее само миг след миг, и то -- последователно. Историята е като острие на бръснач. Бог е създал хронологията на нещата и настоящето за мен е настояще, бъдещето -- бъдеще, а миналото -- минало.

Ето защо ние трябва да се доверим на Божиите обещания в сегашния момент. Това означава да прилагаме тези обещания. Това е настоящият смисъл на делото на Христос за християните в този даден момент. Ако разберете това, всичко ще се промени. Доверявайки се на Бога в този момент, ние позволяваме на Святия Дух да живее в нас. А чрез Неговата дейност възкръсналият и прославен Христос, като Младоженец и като Лоза, произвежда чрез нас Своя плод в този миг. Това означава активна пасивност. И това е единственият начин да живеем -- миг след миг.

Като говорим за активна пасивност, нека отново се върнем на примера за Мария. Имайки обещанието на ангела, че ще зачене Месия, тя се довери на Бога и се предостави в Божията ръка, за да може Той да използва утробата й за раждането на младенеца Исус. Тя беше пасивна в това, че не можеше сама да зачене детето, но беше и активна в това, че във вяра беше послушна и предаде себе си на Бога. Забележете обаче, че послушанието й беше еднократно действие. От това не следва, че Мария винаги е била вярна. И наистина, според Евангелията ние имаме основание да считаме, че нейната активна пасивност невинаги се е проявявала по същия начин, както в мига, когато тя отговори на ангела: "Нека ми бъде според както си казал."

В онзи миг обаче тя показа послушание. Така трябва да бъде и с нас. В един момент ние приемаме Христос като Спасител и вината ни се премахва въз основа на цената на завършеното дело на Исус Христос. Но след като станем християни, моментът изтича, а часовникът продължава да работи. Тогава във всеки следващ миг от времето Бог ни призовава да Му се доверяваме, да издигаме празните ръце на вярата и да позволяваме чрез нас да се произвежда плод.

Понеже говорим за вяра, нека да поясня нещо. Тъй като живеем през втората половина на ХХ век, трябва непрекъснато да уточняваме какво е вярата в нейния библейски смисъл. Християнската вяра в никакъв случай не е вяра във вярата. Християнската вяра в никакъв случай не е без съдържание. Християнската вяра в никакъв случай не е скок в мрака. Християнската вяра означава да уповаваш в това, което Бог е казал. И тя винаги почива на завършеното дело на Христос на кръста.

Действителният живот на вяра -- при който съзнаваме, че вече сме били мъртви, изпитали сме непосредствено общение с Бога и след това сме се завърнали в настоящия свят като възкресени, -- не е еднократно действие, а практическа вяра, демонстрирана миг след миг, последователно и постоянно. Вярата тази сутрин не е достатъчна и за вечерта. Вярата вечерта не е достатъчна за през нощта. Вярата през нощта не е достатъчна за утринта. Благодаря на Бога за това, че ни е създал да имаме общение със самия Него миг след миг. Ние наистина трябва да сме благодарни, защото тайната, наречена "миг след миг", ни довежда до състоянието, в което сме били когато Бог ни е сътворил.

Ето защо е напълно ясно, че не съществува механична формула за истинската духовност и истинския християнски живот. Всичко, което става механично, е грешка. Не можете да кажете: "Прочитайте по толкова глави от Библията на ден, и ще имате такова количество освещение." Не можете да кажете: "Молете се всеки ден толкова дълго, и ще имате определена степен освещение." Не можете да поставяте разни условия и да обещавате някаква степен на освещение. Това е чисто механично решение, което противоречи на същността на християнството. Истината е, че християнският живот никога не може да има механично решение. Истинското решение е всеки отделен миг да заставам в общение, в лично общение със самия Бог и Христовата истина да се изявява в мен чрез действието на Святия Дух.

Нека забележим докъде стигнахме. Точно това можехме да очакваме в светлината на единството на най-основното библейско поучение. Бог съществува, има характер, а следствието -- човекът е направен по Божия образ. Вселената ни е сътворена от един Бог, който съществува и е личност. Ние също сме личности като сътворени по Негов образ и общението ни с Бога е на личностно ниво, а не механично. Не сме машини, не сме растения, не сме просто вид животни, а хора, създадени по Божия образ, разумни и нравствени. Когато бяхме сътворени, ни беше набелязана и определена цел. Тази цел, на която се подчиняват и всички допълнителни цели, е да бъдем в лично, доброволно и любящо общение с Бога, като творение със своя Творец.

Грехът е този, който разруши всичко това. Творението се опита да застане наравно с Твореца; преходните поискаха да заемат мястото на Непреходния. Когато Бог ни спасява въз основа на завършеното дело на Христос, вината ни се премахва и ние се завръщаме към първото си положение не в механичния смисъл, а в лично общение.

Ето защо съвременният човек не може да се пребори с проблема за личностния Бог и общението с Него. Според Писанието точно тук главната битка трябва да се води не върху повърхностните забрани и практики, а върху централния проблем за съществуването на Бог-личност. Отговорът на Библията е, че всички взаимоотношения се осмислят от взаимоотношението между Твореца и творението, което се възстановява в първоначалното си положение, когато човек приеме Христос за Спасител и се освободи от вината си.

След като това стане, не трябва да започваме отново да градим друг център на вселената. Това би противоречало на всичко, което се е случило. Когато приема Христос като свой Спасител, аз ще застана на определеното ми положение, на подобаващото място в лично общение с Бога. За това бяхме сътворени първоначално. Единствената разлика между общението ни с Бога сега и това, което човек щеше да бъде, ако не беше съгрешил, е, че сега човекът е под Завета на благодатта, а не под Завета на делата. Всичко вече почива на Христовото завършено посредническо дело. Това е единствената разлика.

От човешка страна, изкупеният човек като цялостна личност стои сега пред личностния Бог. Не само част от човека. Включват се и волята, и разумът, и чувствата. Значението на Христовото дело в нашия сегашен живот обхваща целия човек. Ева се усъмни в Бога, това беше нейният грях. Външното непослушание бе само резултатът. Първоначалният й грях беше вътрешното съмнение. Чрез това съмнение тя нарече Бога лъжец. Ева се усъмни в Бога, а аз, като Божие дете следва да върша точно обратното: да Му се доверявам. Ева се усъмни и разбунтуваното човечество продължава да се съмнява в Бога. Да Му се доверяваме не само когато приемаме Христос като Спасител, а и през всеки отделен миг във времето -- ето това е християнският живот и истинската духовност.

II част - Освободени от последствията на греха

8 - Свобода от съвестта

В първите седем глави разгледахме свободата от връзките на греха в настоящия живот. Сега ще продължим с въпроса за свободата от последствията от връзките на греха. Можем да го наречем и "разгърнати размисли за истинския християнски живот".

Не можем да достигнем до обещанията, които Бог дава на християнина относно настоящата свобода от последствията от връзките на греха, докато две неща не са налице. Първо, да бъдем истински християни; и второ, да живеем на основата на библейското учение за свободата от връзките на греха. Това е причината, поради която първите седем глави от тази книга трябва да бъдат основа на всичко оттук нататък.

Всеки извод би бил само психологическа измама или жестока илюзия, ако не изхожда от обективно верни изначални истини (ако използваме терминологията на ХХ век). Кои тогава са тези факти, които следва да са обективно верни?

Първият е обективното съществуване на свръхестествен всемир и реалността на спасението в неговия библейски смисъл. Без това, усилията на съвременния човек да улавя и използва благословенията на Писанието не могат да бъдат друго, освен психологическа измама. Но зад тези истини стои една по-основна истина -- съществуването на безкрайния и личностен Бог, по Чийто образ е направен човекът. А след като сме направени от Него и по Негов образ, истина е и схващането, че човекът е също личност. Това противоречи на всички детерминистични теории, според които ние сме набор от психологически или химически състояния.

Третото нещо, което трябва да се разбере, е истината относно човешката дилема. Според Библията дилемата на човешкия род, дилемата, с която така яростно се бори човекът от ХХ век, е нравствена. Основният проблем на човешкия род е грехът и вината -- истинската нравствена вина. Не само чувство за вина, а истинска нравствена вина, защото сме съгрешили против Бога Който Е, против святия Бог. За разлика от неоортодоксалното и всички други нови богословски течения ние трябва да разберем, че грехът и вината наистина са нравствени категории. Те не се дължат само на психологически или метафизични несъвършенства. Човекът наистина е виновен пред един свят Бог, Който съществува и против Когото всички сме съгрешили. Поставена извън тези основи, надеждата, която Писанията дават за освобождение от последствията от връзките на греха, е само жестока илюзия.

Преди всичко ще започнем с това, каква е връзката между истинската духовност и отделянето ми от самия мен.

Тук ще разгледаме въпроса за свободата от погрешните страни на съвестта. Има две положения, за които Божието Слово и църковната история ни предупреждават, ако искаме да избегнем грешките. Първата е перфекционизмът, както го наричат богословите. Това е учението, че християнинът може да бъде съвършен в този живот. Този възглед има два аспекта. От една страна, мнозина искрено приемат, че в определен момент от живота си вярващият получава второ благословение, след което никога повече не съгрешава. Ранният Уесли поучава това (ранният, а не късният Уесли, защото впоследствие той признава, че тази идея е трудно защитима). Съществува обаче и друга форма на перфекционизъм, според която можем да бъдем съвършени за момента. Както видяхме, животът ни наистина е серия от последователни моменти. Този възглед говори за пълна морална "победа" миг след миг.

Възниква въпросът, дали изобщо можем да очакваме да имаме съвършенство -- било пълно, било моментно. Считам обаче, че подобна мисъл само ни тласка в блатото, където бихме водили безкрайни спорове относно някаква абстрактна идея за пълна победа, даже в този "един миг". Фразата, която често се употребява, е "свободата от всеки осъзнат грях". Но ако разгледаме най-напред Божието Слово и след това човешкия опит, ще трябва да се съгласим, че не е съвсем ясно кой грях е "осъзнат" (или "съзнателен", ако говорим за "съзнателен" грях). Проблемът при употребата на тези думи е фактът, че от грехопадението насам човекът неизменно мами себе си. Ние се мамим в своята подсъзнателна и несъзнателна природа.

Колкото повече Святият Дух поставя ръка на живота ми и прониква дълбоко в него, толкова повече разбирам, че в моето естество са скрити дълбоки вирове. Съвременната психология говори за несъзнателно и подсъзнателно и макар че основата й често е погрешна, тя е права в твърдението си, че човекът е много повече, отколкото това, което вижда на повърхността. Ние сме като айсберг -- една десета над водата, девет десети отдолу. Да измамим себе си е твърде, твърде лесно. Това е причината да питаме за думичката "осъзнат". Ако казвам, че мога да имам свобода от всеки "осъзнат" грях, действително трябва да призная съдържателността на въпроса: Какво зная? Докато не мога със сигурност да опиша какво зная, аз не мога да продължа да питам смислено дали имам свобода от "осъзнатия" грях. След като години Святият Дух се е борил с мен, сега все повече и повече забелязвам дълбочините на собствената си природа и дълбочините на резултатите от ужасното падение в Едемската градина. Човекът е отделен от самия себе си.

Трябва също така да разберем в светлината на Писанията, че след грехопадението всичко вече е под Завета на благодатта. Заветът на делата е разрушен от умишления, свободен и безусловен избор на Адам и Ева. На негово място чрез Божията благодат още с Битие 3:15 човекът получи обещанието за Месия, Който щеше да дойде в бъдещето. Така от времето на грехопадението насам всичко почива върху завършеното дело на Господ Исус Христос на кръста, а не върху нас. Оттук, ако в моя живот има някаква реална победа, тя не трябва да се счита за моя победа или мое съвършенство. Такъв възглед не съответства на библейската картина за човека и за Божието дело с нас, откакто съгрешихме. Победата не е моя, а на Христос. Делото на усъвършенстване и святостта не са мои, а на Христос. Ако заживея с мисълта, че победата е моя, фактически аз няма да имам истинска победа. Ако говоря и мисля за моето освещение, аз няма да имам реално освещение. Трябва винаги да го виждам като Христово.

Наистина едва когато принесем съзнателно всяка победа пред Неговите нозе и я задържим там, когато мислим за нея (и особено когато говорим за нея), ще можем да избегнем гордостта от нея, защото тази гордост често е по-лоша от греха, над който твърдим, че сме удържали победата. Колкото по-голяма е победата, толкова по-голяма е и нуждата да я поставим съзнателно (а когато говорим за нея -- и гласно) пред нозете Му.

Казахме, че има две погрешни положения, от които трябва да се пазим. Второто е точно толкова неправилно, колкото и първото.

В Уестминстърската изповед на вярата се подчертава, че ежедневно ние съгрешаваме с мисъл, слово и дело. Това не е погрешно, но има опасност нашите грешни сърца да го извратят в нещо изключително невярно. Като учим децата си, че всички ежедневно съгрешаваме с мисъл, слово и дело, трябва много внимателно да ги предупредим и за опасността да помислят, че могат да гледат на греха в своя живот лекомислено. Ако се осланям на Христовата победа, за да получа достъп до небето, ще Му откажа ли славата, която Той ще спечели с извоюваните победи в мен и чрез мен в настоящия ми живот? Ако уповавам на Исус Христос и победата Му на кръста, за да влезна в едно бъдещо небе, ще смея ли да Му откажа това, което тази победа ще произведе в битките на настоящия живот -- битките, водени пред хора и ангели, пред свръхестествения свят? Каква ужасна мисъл!

Библията поставя ясно разграничение между изкушение и грях. Христос беше изкушаван във всяко нещо, както сме и ние, но Библията казва твърде категорично, че Той никога не съгреши (Евреи 4:15). Следователно съществува разлика между изкушение и грях. Библията казва, че ако сме изкушавани, това още не означава, че ние ще последваме изкушението и ще съгрешим.

"Никакво изпитание не ви е постигнало, освен това, което може да носи човек. Обаче Бог е верен и няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можете да го издържите." (Коринтяни 10:13).

"Ето що е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди. А заповедите Му не са тежки. Защото всичко, що е родено от Бога, побеждава света. И тая победа, която е победила света, е спечелила нашата вяра." (I Йоан 5:3-4)

Не ние побеждаваме света. Ние не притежаваме собствена сила, която може да преодолее света. Както вече видяхме, преодоляването е дело на Господ Исус Христос. Може да има победа -- и то реална победа, -- ако издигаме празните ръце на вярата всеки отделен миг и приемаме дара. "Тая е победата, която е победила света." Бог е обещал, и Библията го потвърждава, че има начин да избягваме изкушението. Чрез Божията благодат ние и ще желаем това.

След като предупредихме за тези две опасности, нека продължим по-нататък.

Да речем, че аз вече живея в светлината на всичко, което Бог ми е дал за настоящия живот. Като новородено Божие дете аз практикувам истинската духовност, която Христос придоби за мен. Като такъв аз и живея съобразно с библейските заповеди. Но сега грехът отново се появява. По някаква причина моето ежеминутно упование в Бога се възпрепятства. Слабостта ми към даден конкретен грях ми пречи да продължа да вървя сега с вяра, че имам възстановено общение с Триединния Бог. Реалността на практическата истинска духовност внезапно ми се изплъзва. Сутрин, обед, вечер -- и нещо си е отишло, нещо, което съм познавал. Моят покой, моят мир си е отишъл. Това не значи, че аз отново съм изгубен, защото оправданието ми е било веднъж завинаги. Но доколкото може да се види, през това време победата на Христос на кръста не се изявява. Когато ме гледат, хората възприемат като неуспех за Бога сътворяването на нравствени, разумни същества. Нещо повече, те не могат дори да забележат, че Бог изобщо съществува. Понеже Бог не престава да ме държи, аз се отделям от Него не в смисъл, че се изгубвам, а в смисъл, че се прекъсва общението ми с Отец като Негово дете. Аз все още си спомням какво съм имал.

Тук възниква друг въпрос. Има ли път назад? Или животът ми заприличва на чашка от фин баварски порцелан, изпусната на мраморен под, така че се раздробява на безброй парчета?

Слава Богу, Евангелието говори за това. Библията винаги е реалистична, а не романтична. Тя се занимава с действителността -- с това, което съм. Път назад съществува и неговата основа не е нещо ново за нас. Основата е отново Христовата кръв, завършеното дело на Божия Агнец, това, което Христос веднъж завинаги стори на кръста в пространството и времето, в историята.

Първата крачка на възвръщането също не е нова. Никой човек не се оправдава, никой не става християнин, докато не изповяда, че е грешник. Никой не приема Христос като Спасител, докато не изповяда, че е грешник. I Йоан 1:4-9 пояснява, че първата крачка към възстановяването на християнина, след като е съгрешил е да признае пред Бога, че това, което е сторил, е грях. Не да го извинява. Не да го нарича с друго име. Не да обвинява някой друг. Той трябва да го нарече не нещо друго, а именно -- грях. И той трябва да съжалява за него.

Това ви пишем, за да бъде пълна вашата радост. И известието, което чухме от Него и възвестяваме на вас, е това, че Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина. Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, лъжем и не действаме според истината. Но ако ходим в светлината, както е Той в светлината, имаме общение един с друг и кръвта на Сина Му Исуса Христа, ни очиства от всеки грях. Ако кажем, че нямаме грях, лъжем себе си и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда. (I Йоан 1:4-9)

Ето каква любов има Бог към чедата Си след като те съгрешат. А целта на Божието наказание е изповедта, че конкретният ми грях е именно грях.

"Сине мой, не презирай наказанието на Господа, нито да отслабваш, когато те изобличава Той. Защото Господ наказва този, когото люби, и бие всеки син, когото приема." Ако търпите наказание, Бог се обхожда с вас като със синове. Защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Но ако оставате без наказание, на което всички са били определени да участват, тогава сте незаконно родени, а не синове. (Евреи 12:5-8)

Ако в живота ни има грях и ние продължаваме да го вършим, а Божията любяща ръка не ни наказва, тогава ние не сме Божии чеда. Бог ни обича твърде много, за да остане безучастен, Той ни обича безкрайно. Той ни обича като осиновени деца.

Освен това имали сме бащи по плът, които са ни наказвали, и сме ги почитали. Не щем ли повече да се покоряваме на Отца на духовете ни и да живеем? Защото те за малко време са ни наказвали според както им е било угодно, а Той -- за наша полза, за да участваме в Неговата святост. Никое наказание не се вижда на времето му да е за радост, а е тежко. Но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез Него. (Евреи 12:9-11)

Всичко това Той върши с цел. Не само за да произведе правда в живота ми, а и тази правда да бъде "като мирен плод". С други думи, когато се извършат тези неща, да мога да имам мир. Това е Божията любяща грижа.

Но за това има условие. Тези, които имат мирния плод на правдата, са същите, които са изпитани чрез Божието наказание. С други думи, това са онези, които са били обучени в Неговото наказание. Наказанието на Бог Отец предизвиква изповедта, че този мой грях е грях. Неговата десница ще става все по-тежка, докато не признаем греха си и не спрем опитите да се измъкнем чрез измислени оправдания, обвинявайки други хора или извинявайки се по някакъв начин. Искаме ли да възстановим общението си? Като деца на Бога ние имаме право на това. То може да стане всеки момент, но ние няма да бъдем готови за него, докато не пожелаем да наречем своя грях.

Ударението е върху конкретния грях. Няма да постигна нищо, ако само кажа "Съгреших". Това не е достатъчно. Трябва да съм готов да назова конкретния си грях. Трябва да заема своето място с Христос в Гетсиманската градина. Там Христос говори като истински човек и казва точно обратното на това, което Адам и Ева казаха в градината на грехопадението: "Не Моята воля, а Твоята да бъде." Аз също следва да кажа с разума си: "Да бъде не моята воля, а Твоята" за моя конкретен грях. Не просто общи думи, като: "Да бъде Твоята воля", а конкретно: "Желая Твоята воля относно това нещо, което изповядвам, че е грях."

Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, лъжем и не действаме според истината. (I Йоан 1:6)

Не е възможно съзнателно да продължаваме да ходим в тъмнината и същевременно да имаме общение с Този, Който е само светлина и святост. Това просто не е възможно.

Всичко, що е в света -- похотта на плътта, пожеланието на очите и тщеславието на живота, -- не е от Отца, а е от света. (I Йоан 2:16)

Тези неща са пълна противоположност не само на външния закон на Бога, а и на характера и същността Му. Как можем да казваме, че имаме общение с Него, ако съзнателно ходим в това, което противоречи на Неговия характер?

И така, ние казваме: "Но нека бъде не моята воля, а Твоята." И когато го кажа за моя конкретен грях, аз отново ставам творението пред Бога. Отново заставам на мястото, за което съм създаден. Като дете на грехопадението, себето е отново разпнато, защото не може да има възкресение без разпятие. Видяхме, че редът в християнския живот е прост. Не може да има възстановяване без покаяние и изповед пряко пред Бога. Точно това и следва да се очаква според единството на библейското послание, ако се започне от централното учение, че Бог наистина съществува. Той е безкраен и личностен, Той има характер, Той е свят. Тези неща не се намират в периферията на библейското послание. Те са сърцевината на предмета. Ако Бог съществува, ако Той е такъв, ако съм станал Негово дете, не трябва ли да се очаква, че когато съгреша, когато направя нещо, което противоречи на Неговия характер, аз трябва да отида при Него като при личност и да кажа, че съжалявам? Той не е абстрактна доктрина, а действителна личност. Ние може и да не разбираме всичко, което се включва в греха -- особено ако сме психологически неуравновесени, невинаги ще сме в състояние да разграничим истинския грях от емоционалните смущения. Спомнете си за айсберга -- деветте десети са под повърхността и само една десета -- отгоре. Ние невинаги можем да видим себе си, когато сме потънали в греха си. Голяма част от греха може да бъде под повърхността, в подсъзнателния кипеж, показвайки се само частично. Но каквото и зло да виждаме над повърхността, трябва да признаем, че то е наистина грях. Тази именно част следва да принесем честно пред Бога, Който познава цялото ни същество, и да Му кажем: "Отче, съгреших." А скръбта ми пред Бога за греха, който познавам и който е над повърхността ми, трябва да бъде истинска.

Видяхме по-рано, че между оправданието и освещението има паралел, т.е. между това, да станеш християнин, и това, да живееш християнски живот. Първата стъпка към оправданието е осъзнаването, че съм грешник, че справедливо заслужавам гнева на Бога и че не мога да спася сам себе си. Първата стъпка в истинския християнски живот е осъзнаването, че не мога да живея християнски живот със собствени сили и със своя доброта. Първата стъпка на възстановяването на общението с Бог, след като съм съгрешил, е точно в същата посока: трябва да осъзная, че конкретният ми грях е грях. Това не са три различни неща, а три приложения на един и същи принцип, защото Бог е същият и проблемът в основата си е същият. Но както при обръщението ми, така и при принасянето на плод като християнин, първата стъпка не е достатъчна. Във всеки от трите случая аз трябва и да издигна празните ръце на вярата, за да може Бог да ми даде това, което е приготвил. И когато аз, християнинът, съгреша, само завършеното дело на Исус Христос в пространството, времето и историята -- там, на Голготския кръст -- може да бъде достатъчно. Единствено кръвта на Исус Христос е достатъчна, за да ме очисти от конкретния ми грях като християнин, и само на основата на кръвта на Христос петното може да се премахне. От мен се очаква да принеса този грях под кръвта на Исус Христос чрез вяра. Тук всичко отново е предмет на активната пасивност, която вече обсъдихме. Не можем да го направим от само себе си, но и същевременно не сме нито камъни, нито дървета. Бог ни е създал по Свой образ и винаги ще общува с нас на тази основа.

Точно както осъзнаването е част от пълния процес на освещението, така и при възстановяването на общението с Бог всичко почива върху факта, че Христовата кръв има смисъл в настоящия ни живот. Общението се възстановява, когато на основата на този факт с вяра се изправим срещу конкретния грях. Мисля, че традиционните правоверни църкви, исторически наследници на Реформацията, поставят недостатъчно ударение върху съзнателната страна на християнския живот. Не говоря за някакво "второ благословение", а за това, да възприемем значението на делото на Исус Христос на кръста в настоящия живот и съзнателно да заживеем на тази основа.

Мисля, че това разбра Джон Уесли. Той познаваше непосредственото действие на Бога в своя живот на основата на завършеното дело на Исус Христос. Мисля, че в тази област богословието му грешеше и той използваше неправилна терминология, но със сигурност стремежът му беше правилен -- познаването и приемането на значението на кръвта на Господ Исус Христос в неговия живот. Няма значение какви понятия използваме, за да го изразим. Реалността почива на познанието на това, което Христос придоби за нас -- не само за живота на небето, а и за сегашния ни живот, -- а също и на ежеминутната вяра, която това познание предизвиква.

По същия начин кръвта на Христос има значение за мен в настоящия ми живот, когато съм паднал и лишен от мир. Възстановяването на общението ми с Бог става преди всичко когато осъзная какво е сторил Христос за мен и след това започна да го практикувам всеки миг. Това не е механичен процес. Осъзнаването на значението на Христовото дело в настоящия ни живот трябва да се отрази на действията ни. Но основата е завършеното дело на Христос в историята.

Колко щастливи трябва да бъдем от Христовата притча за блудния син! В нея се описва един син, който е дълбоко затънал в тресавището на греха. Писанието показва, че дори от светска гледна точка грехът му не е никак малък. Неговите провинения са сериозни. Но бащата чака своя блуден син да се завърне и ръцете му са готови да го прегърнат. Кръвта на Христос може да очисти и най-черния грях. Не съществува толкова голям грях, че общението ни да не може да бъде възстановено, ако смирено го наречем грях и чрез вяра го принесем под кръвта на Христос. Когато сърцето ми ме осъди и извика: "Ти отново го извърши", аз отново следва да уповая на Бога заради ценността на завършеното дело на Исус Христос. Видяхме, че преди да има възкресение, трябва да има смърт. Но на основата на Христовата победа възкресението винаги следва смъртта. Християнският живот никога не свършва с отрицателното. То съществува, защото човекът е непокорен. Но християнският живот не свършва там, а винаги отива към положителното. Тъй като тялото ми един ден ще бъде въкресено от мъртвите, сега аз съм длъжен да водя възкресенски живот.

Когато човек приеме Христос като Спасител, настъпва времето той да преклони глава и да каже на Бог: "Благодаря Ти за съвършеното дело." Безспорно има хора, които са били спасявани, но не са казвали съзнателно: "Благодаря Ти!" Колко е чудесно обаче, когато, след като човек е видял себе си като грешник и е осъзнал, че е изгубен, приемайки Христос като Спасител, той е преклонил глава съзнателно и е казал: "Благодаря Ти за Твоето пълно и завършено дело в мен." Обикновено едва когато новороденият благодари на Бога за увереността си, той може и да изпита мир и сигурност.

Същото е при възстановяването на общението с Бог. Паралелът тук продължава. Ако сме съгрешили, след като принесем конкретния грях пред завършеното дело на Христос, ние можем да кажем съзнателно: "Благодаря за съвършеното спасение!" Въпреки че не е абсолютно необходимо за възстановяването, съзнателното благодарение донася увереност и мир. Ние благодарим за завършеното дело на кръста, което е достатъчно за пълното възстановяване на общението. Както и при оправданието ми, това не става въз основа на моите чувства. Основата е завършеното дело на Христос в историята и верните обещания на Бог в писаното Слово. Ако Му се доверя и ако уповавам на това, което Той ми казва за достатъчността на Христовото дело, аз ще мога да имам увереност, независимо колко черно е било петното. Това е истинското спасение на християнина от съвестта му.

В своя коментар върху Галатяните Мартин Лутер показва голямо разбиране на факта, че нашето спасение включва спасение от робството на нашата съвест. Разбира се, естествено и редно е, когато ставаме християни, нашата съвест да бъде по-чувствителна. Това е дело на Святия Дух. Това обаче не означава да се огъвам под натиска на съвестта си години наред вследствие на минали грехове. Когато съвестта ми чрез Святия Дух ми посочи някой грях, аз веднага трябва да нарека този грях грях и съзнателно да го принеса под кръвта на Христос. Тогава той се отмахва и ако продължа да скърбя за него, аз няма да прославям завършеното дело на Исус Христос в общението ми с Бога. Наистина, да продължим да се притесняваме от това, би означавало да поругаем безкрайната ценност на смъртта на Божия Син. Общението ми с Бога е вече възстановено.

Може би грехът ми ще има и други последствия. Може би съм нанесъл вреда на някой човек. Аз ще трябва да се изправя пред тези последствия. По-късно ще разгледаме и това. Но що се отнася до общението ми с Отец, Бог казва, че то се възстановява въз основа на цената на кръвта на Исус Христос. А щом Неговата кръв е толкова скъпоценна, че да пренесе при оправданието един бунтовник и грешник от царството на мрака в царството на възлюбения Син на Бога, кой грях би бил толкова черен, че да не бъде покрит?

Когато кажа съзнателно "Благодаря" на Бога за завършеното Му дело, моята съвест би трябвало да се успокои.

През тридесетте години, откакто започнах да се боря с това в живота си, съм си представял моята съвест като голямо черно куче с огромни лапи, което скача върху мен и ме заплашва да ме натика в калта и да ме погълне. Но когато тази моя съвест скочи върху мен, а даденият грях е бил изличен на базата на завършеното дело на Христос, аз трябва да се обърна към нея и решително да кажа: "Долу! Мирно!" Трябва да уповавам на Бога и да бъда спокоен в ежедневието си. Общението ми с Бога се възстановява по свръхестествен начин. Аз съм очистен и отново съм готов да поема духовния път, отново съм готов да бъда употребяван от Духа за битките във външния свят. Не мога да бъда готов, докато не бъда очистен. Когато обаче бъда очистен, тогава ще бъда и готов. Ето как всеки път, когато се нуждая да бъда очистен, аз мога да се връщам при Бога.

За много християни това е реалност. Всеки от нас обаче изпитва затруднения да го осъществи. Хората стигат до най-различни крайности, за да се докоснат до реалността, докато тя всъщност е тук. "Чеда мои! Това ви пиша за да не съгрешавате." Значи заповедта е да не съгрешаваме. "И ако съгреши някой, имаме Ходатай пред Отца, Исуса Христа Праведния." (I Йоан 2:1) Йоан включва тук и себе си!

Аз съм изпитал тази реалност. Когато с вяра се върна към кръвта на Христос, ще открия, че реалността почива точно тук. Не на опитите да живея, като че ли Библията учи перфекционизъм. Това не е основа за реалността и води или до нейното изопачение, или до отчаяние. Но реалност съществува -- и това са простените грехове и увереността, че ако даден грях се принесе под кръвта на Господ Исус Христос, той се изчиства. Това е реалността на възстановеното общение. Реалността не е само учение. Тя трябва да се практикува на основата на възстановеното общение с Бога чрез завършеното дело на Господ Исус Христос на кръста.

Едно последно нещо трябва да се каже в тази насока: "Ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени. А бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света" (I Коринтяни 11:31-32, СИ).

Това ни учи, че не е необходимо да чакаме, наказание, за да се възстанови общението ни с Бога. Божието наказание не е възмездие. Възмездието бе извършено на Голготския кръст. Наказанието цели да ни поправи и да ни върне в общението с Него, но не е нужно да чакаме да бъдем наказани, преди нашето общение да бъде възстановено. Наказанието на Божието дете не носи смисъл на възмездие или осъждение. То бе извършено на кръста. Праведният Съдия няма да ни осъди повторно. Вината ни е изтрита веднъж завинаги. Следователно ако изпитваме себе си, няма да бъдем съдени. От друга страна, можем да прочетем тези два стиха и отзад напред. Бог не иска да бъдем осъдени със света и поради това ни наказва. Но ако изпитваме сами себе си, наричаме греха грях и го принасяме под кръвта на Господ Исус Христос, Бог няма да ни накаже. Това е мисълта на Павел. Определено по-добре е да не съгрешаваме. Но не е ли чудесно, че когато съгрешим, можем веднага да отидем на мястото на възстановяването!

И така, като един от даровете Си за този живот Бог е предвидил свободата от лъжливите обвинения на съвестта. Повечето (ако не всички) християни намират, че първата стъпка към вътрешното изцеление в сегашния живот е вътрешното изцеление на отделянето от самите тях, резултат от грехопадението и греха. Преди всичко човек е отделен от Бога, после -- от себе си и най-сетне -- от хората и от природата. Кръвта на Господ Исус Христос ще ни даде абсолютно и съвършено възстановяване на всички тези връзки, когато дойде Исус. Но в този живот също може да има вътрешно изцеление, включително на последствията от отделянето на човека от самия него. Това е първата стъпка в настоящия живот към свободата от последствията на връзките на греха.

9 - Свобода в мислите

Следващата стъпка на истинската духовност се отнася до отделянето ни от самите нас във вътрешния свят на мислите.

В Римляни 1:22-29 намираме определен ред. Въведението към този пасаж е ст. 21: "Като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се извратиха чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи."

Тези хора познаваха Бога. Можем да си представим, че това са Адам и Ева, които съгрешават. Но това важи и за всички онези примери, когато една култура е познавала истинския Бог и съзнателно се е отвърнала от Него (какъвто е случаят с нашия постхристиянски свят). Виждаме, че те познаваха Бога, но се заблудиха в своите разсъждения. Това е светът на мислите им. След това в ст. 22 продължава: "Като се представяха за мъдри, те глупееха." А ст. 24 показва резултата: "Затова според страстите на сърцата им Бог ги предаде на нечистота, за да се обезчестят телата им между сами тях." Забележете последователността. Най-напред се появява вътрешната мисъл, а след това идва външният резултат от нея.

В ст. 25 ни се казва, че те замениха Божията истина с лъжа и се покланяха и служеха на творението, а не на Твореца. Непокорството е вътрешно, а последствията от него са външни, както видяхме в ст. 24.

Сега погледнете ст. 28: "И понеже оказаха да познаят Бога, Бог ги предаде на развратен ум (т.е. ум, лишен от разум) да вършат това, което не е прилично."

Редът отново е същият. А като започнем със ст. 29, минаваме през един неприятен списък от външни последствия.

Можем да кажем две неща относно външните действия. Външното следва вътрешното и външното е производно на вътрешното. Първо се появяват мислите и те произвеждат външното. Това е последователността.

И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости да представите телата си в жертва жива, свята и благоугодна на Бога като ваше духовно служение. (Римляни 12:1)

Това е във външния свят. Но забележете, че то не може да се отдели от ст. 2: "и недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит каква е Божията воля -- това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено."

Наистина трябва да представяме телата си, но това има смисъл само на основата на вътрешното разбиране.

Тук Павел казва да не се съобразяваме с този век. Но той не говори само за външната страна. Необходимо е и вътрешно преобразяване -- обновяването на нашия ум.

В Ефесяни 4:17 Павел пише: "Това казвам и заявявам в Господа, да не се обхождате вече, както се обхождат и езичниците по своя суетен ум."

Това е езическият свят, погиналият свят. Те "се обхождат по своя суетен ум". Също както в Римляни "те се извратиха чрез своите мъдрувания." Това е вътрешно. Проблемът на езическия свят е суетата на ума.

В Ефесяни 4:18 е дадена причината за това: "Помрачени в разума и странни на живота от Бога поради невежеството, което е в тях, и поради закоравяването на сърцето им." Техният разум е вътрешно помрачен. Всичко произтича от бунта срещу Бога, точно както обяснява Римляни 1 гл. След като описва състоянието на езичниците, ст. 19 посочва и последствията: безчувствие, сладострастие, ненаситност в мръсните неща. Отново редът е същият: отначало е вътрешното, а след това -- външното.

В ст. 20 обаче се прави остър контраст: "Но вие не така сте познали Христа." Думата "познали" -- нека да отбележим това -- отново е вътрешен процес.

Именно за това говори Римляни 12:2: "чрез обновяването на ума си". Отново става дума за вътрешен процес, а в Ефесяни 4:22 е външната му страна: "да съблечете според предишното си поведение стария човек, който тлее по измамителни страсти".

"Поведението" тук включва всички страни на живота -- и начина ни на мислене, и външния му израз. А всичко това почива на ст. 20: "Но вие не така сте познали Христа." Движението е от вътрешното мислене към външното поведение.

Ще забележите и друг елемент, който е много важен за мисленето на ХХ век. В ст. 18 се говори за "невежество". "Невежеството" касае съдържанието; то не е просто дух на невежество. В ст. 21 се говори за "истината в Исуса". Истината е съдържание, истината е свързана с разума. Истината ме засяга като разумно творение, каквото Бог ме е създал. Дилемата тук във вътрешния свят не е нещо абстрактно и неясно. Тя касае съдържанието.

"Да се обновите в духа на своя ум..." (ст. 23). Това отново не е просто чувство, а въпрос на рационална и съдържателна мисъл. "...И да се облечете в новия човек, създаден по образа на Бога в правда и святост на истината." (Ефесяни 4:24)

Не става дума за емоционална святост, а за съдържателна святост, святост, която може да разсъждава и да преценява кое е правилно и кое -- не. Основният проблем е вътрешното невежество, изразено в бунт срещу истината.

Вътрешните мисли, свързани с конкретно съдържание, водят до външна проява. В Ефесяни 5:15-16 има паралелен пасаж: "Внимавайте добре как се обхождате -- не като глупави, но като мъдри, като изкупвате благовремието, защото дните са лоши." Думата "мъдри" тук носи същото послание. Тя се отнася до мисловния свят, основан на това, което може да се потвърди като вярно. "Не бъдете несмислени, но проумявайте що е Господната воля" (ст. 17). "Несмислени" е контрастът на "мъдри" и "проумявайте". Разсъждението е пак в мисловния свят, основано на волята на Господа. "Волята на Господа" тук не е екзистенциалната идея на ХХ век. Тя е свързана отново със съдържанието, с това, за което говорим като изначална или обективна истина. В противовес на "несмислени" е ст. 18: "Не се опивайте с вино, следствието от което е разврат, но се изпълвайте с Духа." Ст. 19, 20 и 21 показват някои външни резултати: "Разговаряйте с псалми и химни и духовни песни, като пеете и възпявате Господа в сърцето си и като винаги благодарите за всичко на Бога и Отца в името на нашия Господ Исус Христос, като се подчинявате един на друг в страх от Христа."

Това са външните последствия на вече преживяната мисъл във вътрешния свят. В мисленето ни обаче присъства и един допълнителен елемент, който е твърде важен. Действието на Святия Дух, като Представител на Троицата, не е видимо за околните. То въобще не е външно, а вътрешно. Външното е само резултат от това действие.

Така ние се придвижваме по-нататък в нашето разбиране на истинската духовност в християнския живот. В основата си тя е въпрос на нашето мислене. Външното е изявата, резултатът. Моралните битки не се печелят първо във външния свят. Те винаги са следствие, а причината е във вътрешния свят на нашите мисли. Исус подчерта това: "Рожби ехидни! Как можете да говорите добро, когато сте зли? Защото от онова, което препълва сърцето говорят устата" (Матей 12:34).

Според някои "сърцето" тук не означава просто мислите ни. Но дори и така, важният факт е, че имаме работа с вътрешния свят. Това, което Исус казва, че ако вътрешното положение не е изправно, не можем да произведем добри резултати. "Не това, което влиза в устата, осквернява човека, а това, което излиза от устата. То осквернява човека" (Матей 15:11). Исус тук отговаря на въпроса, който Му бе поставен по-рано: "Защо Твоите ученици престъпват преданието на старейшините? Понеже не си мият ръцете, кога ядат хляб." Тези въпроси са много важни за онези, които държат на външното. Но Исус казва: "Нима не разбирате? Това, което осквернява човека, са нещата, които излизат от него."

Не разбирате ли, че всичко, що влиза в устата, минава в корема и се изхвърля в захода? А онова, което излиза из устата, произхожда от сърцето. То осквернява човека. Защото от сърцето произхождат зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули. Тия са нещата, които оскверняват човека. А да яде с немити ръце, това не го осквернява. (ст.17-20)

Исус отново подчертава вътрешното. Вътрешното идва преди външното и произвежда външното. Връзката е причинно-следствена.

В Проповедта на планината Исус отново говори за това: "Чули сте, че е било казано на старовременните: "Не убивай. Който убие, излага се на съд." А пък Аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, излага се на съд" (Матей 5:21, 22а).

Сравни това с I Йоан 3:15: "Всеки, който мрази брата си, е човекоубиец."

Така минаваме по-нататък. Светът на мислите е наистина по-важният, но тук ни се казва и нещо друго. И при нравствеността същността е мисленето. Омразата не води просто до убийство -- в нравствен смисъл тя е убийство. Подчертавам думите в нравствен смисъл, защото това е различно от реалното убийство. Така че, в нравствен смисъл омразата е убийство.

Дотук направихме три стъпки: 1) Вътрешното е преди външното; 2) Вътрешното предизвиква външното; 3) От нравствена гледна точка вътрешното е по-важно. Спомняте си от 1 гл., че когато престъпваме една от останалите заповеди, вече сме престъпили вътрешната заповед да не пожелаваме.

В историята на Йосиф (Битие 37:4 и сл.) имаме прекрасен пример за това. "Но братята му (на Йосиф) като гледаха, че баща им го обичаше повече от всичките му братя, намразиха го и не можеха да му говорят спокойно." Вътрешната омраза е коренът на всичко. След това: "И намразиха го още повече поради сънищата му и поради думите му." Омразата се натрупва отвътре. Всъщност тя вече произвежда плода си в това, че те не могат да говорят спокойно с него. Тя продължава да се надига като голяма морска вълна, готова да връхлети. След това: "И завидяха му братята му."

Ето престъпването на заповедта да не пожелаваме. Тя е нарушена и вътрешното престъпление е факт. В мислите си те вече са сторили деянието и то е действителност, макар че външните резултати са все още в бъдещето: "А те... се сговориха против него да го убият... Елате сега да го убием и да го хвърлим в един от тия ровове, пък ще кажем: Лют звяр го е изял. И ще видим какво ще излезе от сънищата му." Те са готови да убият брат си и да разбият бащиното си сърце. Всички тези неща възникват не във външния, а във вътрешния свят на мислите им, в тяхната омраза, в тяхната завист. Грехът на братята не се състои в продаването на Йосиф в Египет. Той е в реалността на вътрешния свят. Вътрешният свят на мислите обуславя човека като човек. Във въведението си към Епопея за човека Лорън Айсли, антрополог от университета в Пенсилвания, казва: "Първобитният човек пристъпи в собствената си глава и оттогава се приспособява към това, което намира там."

Това твърдение е изумително поради своята яснота и проницателност. То е съвършено вярно само по себе си и съвършено погрешно като основа за изводите, които Айсли прави в еволюционна насока.

Той е съвършено прав като счита, че човекът, независимо дали се намира в примитивно или в цивилизовано културно състояние, се отличава като човек по това, че по твърде реален начин живее вътре в главата си. Той има вътрешен свят от мисли, който е уникален по рода си. Съвременната психология има същото разбиране. Тя казва, че това, което отличава човека от животните, е неговият страх от небитието. Нещо "в главата му", а не нещо външно го отличава. Той притежава мисловен свят, който е различен от всичко друго, което наблюдаваме в нашия свят. Човек живее в главата си и това (заедно с членоразделността) е което го прави уникален.

В описанието на човешкото грехопадение В Битие 3:6 четем: "И като видя жената, че дървото беше добро за храна и че беше приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание..." Тук осъществяването на греха започва най-напред отвътре. Но то имаше и външен резултат: "...взе от плода му, та яде, даде и на мъжа си да яде с нея, та и той яде". Грехопадението изхожда от вътрешното към външното.

Но в Исая 14:13-14 откриваме нещо изненадващо -- падението на Сатана преди човешкото грехопадение: "А ти думаше в сърцето си: Ще възляза на небесата. Ще възвиша престола си над Божиите звезди и ще седна на планината на събраните богове към най-крайните страни на север. Ще възляза над висотата на облаците. Ще бъда подобен на Всевишния."

Къде става това? Преди всичко трябва да разберем, че Сатана не е представен в Библията нито с физическо тяло, каквото имаме ние, нито с физическо сърце. Тези стихове описват вътрешен процес. Къде е грехът на Сатана, на Луцифер, когато падна? "Ти думаше в сърцето си." Бунтът на Луцифер и последвалият го бунт на Ева са най-напред вътрешни, а външното действие е само следствие.

Нека за момент се върнем при Адам и Ева -- при грехопадението и при техния бунт. Какво намираме там? Намираме Адам (споменавам само него, защото е по-лесно да се говори за един човек), който се държи като пълноценна личност. Мислите, волята и чувствата му са в единство. Той не е просто сбор от различни съставни части. Той е едно цяло като личност, като индивид. И тъй като той се държи като такъв, ние можем лично да се обърнем към него и да го наречем Адам.

Когато разглеждаме падението на Сатана и след това падението на Адам и Ева, в един смисъл можем да свържем двете, защото Сатана се разбунтува преди да изкуши Ева и преди тя на свой ред да даде плода на Адам. В т.нар. "богословие на грехопадението" това, което е наистина важно, е, че няма първоначална обусловеност. Една пълноценна личност прави абсолютно необусловен избор в мисловния свят. Ето къде е истинската първопричина. Християнското богословие като цяло и всеки християнски отговор се срутват, ако допуснем каквато и да е предопределенческа обусловеност в този момент. Човекът като пълноценна личност взема истинско решение в мисловния свят, което е последвано от външен израз. То произвежда онова, което не е съществувало по-рано, и което ще причини всичките ни сълзи и скърби -- злото.

Бидейки неограничен, Бог познава всички неща, без да ги подлага на опит. Бидейки всезнаещ, Той знае не само това, което ще се случи, но и това, което би могло да се случи. Той не се нуждае от опит, за да познае възможностите. Той сътвори човека и ангелите, а злото е възможно във всемира, защото Той ги създаде като нравствени и действително разумни същества. Той ги сътвори така, че да могат и да любят, и да отхвърлят любовта, дори ако тя е от самия Него. При грехопадението Адам е личност, която прави истински съзнателен избор в своите мисли и причинява на целия човешки род нещастие и скръб. Като разумна личност той взима решение и последствията не закъсняват. Грехът влиза във видимия свят чрез света на мислите.

Нека разгледаме това от гледна точка на Бога. Бог е Дух. Той няма тяло, но е личност. Това виждаме в Евреи 11:6, където се казва, че Той "награждава ония, които Го търсят". Това, което отличава юдео-християнския Бог, е схващането, че Той е Личност, и то -- необхватна Личност. И като личностен Бог, Той мисли, действа и чувства. При сътворението Бог помисли, проговори и сътвори истински външен свят. Това е неизразимо прекрасно! Сциентологията греши, когато превръща всичко в мисловен свят. Източната философия греши, когато свежда всичко до някакъв сън за Бога. Външният свят не е продължение на Божията същност. Всемирът не е Бог. Той съществува реално и обективно. Реалност и обективност има извън Бога, защото Той сътвори света извън Себе Си. Всемирът не е част от Него. Той каза, и всичко стана -- извън Него и в действителност. Нека забележим твърдението на Библията, че след сътворението "всичко чрез Него се сплотява" (Колосяни 1:17). Външният свят, който Той е сътворил, не е друг център, който Му съперничи. Чрез Него се сплотява всичко (нищо не съществува автономно) и понеже Бог го е сътворил, светът е реален, обективен и външен.

Но не бива да забравяме и другата страна, защото в противен случай ще пропуснем част от чудото, което трябва да знаем за света (такъв, какъвто е) и за Бог (такъв, какъвто е). А това е, че първата мисъл дойде от триединния Бог. Той каза: "Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие" (Битие 1:26). Преди създаването на света ние сме в съзнанието на Триединния Бог. Като личност, Бог мисли, действа и чувства в Своята любов. Равновесието тук е крайно деликатно и трябва да държим и двете страни, защото иначе ще загубим богатството на християнската позиция. Външният свят съществува и не е продължение на Божията същност. Същевременно обаче Бог е Този, Който го е замислил. Реалността най-напред беше в Божията мисъл и едва тогава бе произведена чрез Неговата сила и чрез творческите думи "Да бъде" като обективен външен свят.

На тавана на Сикстинската капела в Рим са изписани величествените фрески на Микеланджело. Между тях е и великолепното изображение на сътворението на човека. Бог е прострял пръста си и човекът, току-що създаден, простира също ръка към Бога. Но техните пръсти не се докосват. Това е истинско християнско прозрение. Човекът не е производно на Бога, откъснат от Него както при делението на амеба. Бог създаде човека извън Себе Си и на изображението те не бива да се докосват. Каквото и да е искал да каже Микеланджело, сигурно тези, които са формулирали Халкедонската Христология в ранните изповеди на църквата, са имали точно това предвид, казвайки, че дори в Личността на Исус Христос няма смесване на човешката и божествената природа.

Има обаче и една друга част от фреската на Микеланджело, която бих искал да използвам като илюстрация на тази точка. Ръката на Бога е подадена назад, а под нея се виждат малки херувими, изобразени според ренесансовите представи за ангелите. Но под ръката Му има и друга личност -- едно прекрасно момиче. Лицето й е уплашено, но тя е великолепна. Много хора считат, че това е изображение на Ева. Тя още не е сътворена, но вече е в Божиите мисли.

Тук следва да уточним каква интерпретация на рисунката на Микеланджело би била погрешна и каква -- правилна. Ако кажем, че девойката е точно толкова "реална" в Божиите мисли, колкото ще стане по-късно, когато бъде сътворена, би било нехристиянско схващане. Това е източното мислене. Ева стана външно обективно реална във великия момент, когато Бог приспа Адам и направи жената от мъжа. Но ако Микеланджело смята, че преди да сътвори Ева, Бог вече е помислил за нея, то това е кристално ясно и вярно. Божията мисъл предшества творческия акт.

Трябва обаче да отбележим и още нещо, което засяга самите нас. Нещата, които бяха сътворени от нищото и сега притежават обективна външна реалност, изявяват Божията мисъл и по този начин показват Кой и Какъв е Бог. Външният свят не е продължение на същността на Бога, но независимо от това той разкрива и изявява Кой и Какъв е Бог. Трябва да имаме предвид и двете истини. Грехопадението оскверни сътворения свят. Същевременно обаче Павел ни припомня в Римляни 1 гл., че човекът е осъден от свидетелството на творението, което въпреки грехопадението все пак говори за Бога. Външният сътворен свят е откровение на Бога. В богословието това се нарича общо откровение за Бога. То изявява божествеността на Бога във външния свят. То е и във вътрешната природа на самия човек, която говори за Бога като Личност.

"Общо откровение" и "специално откровение" са богословски термини, които заслужават известен анализ. Библията е специалното откровение на Бога. Ние се нуждаем от нея както за благовестието за спасение, така и заради познанието, което тя дава за общото откровение. Но общото откровение (това, което Бог сътвори, това, което сме, и това, което ни обкръжава) показва съществуването на Бога и дава истинното знание за Него.

Общото откровение и специалното откровение образуват цялостното откровение.

Нека сега се върнем към човека. Всичко това съответства на описанието на Библията за сътворяването ни според Божия образ. Пръв е вътрешният, мисловен свят, и той обуславя външния. Това не бива да ни изненадва, защото сме сътворени по Божия образ като разумни и нравствени същества. Бог мисли и след това произвежда във външния свят, който преди това е сътворил от нищото. Ние също мислим и произвеждаме във външния свят. Божието творение не е част от Него самия, но то изявява Неговото естество. По същия начин нашите действия във външния свят, които произтичат от мислите ни, не са част от нашата същност, но показват кои сме ние. Масата, направена от дърводелеца, не е част от съществото на дърводелеца, но е резултат от мисловния му свят. Сатана, Адам и Ева произведоха зло и го произведоха като истинска първопричина, като отделни независими личности. Така и всеки един от нас, сътворен по Божия образ, е истинска първопричина. Ние сме ограничени и не можем да създаваме от нищото; само Бог може да създава от нищото. Аз съм ограничен, но от своя мисловен свят чрез тялото си мога да произвеждам плод в истинския външен свят. Тялото ми е мост към външния свят.

Нека отбележим, че този процес е тъкмо противоположният на идеята, че външният свят въздейства върху нас. Отвън, във външния свят се случва нещо. Посредством сетивата си аз влизам в допир с него. То прониква в мен чрез сетивата ми, през тялото ми, в мисловния ми свят и ми въздейства. Сетивата ми са мост между това, което се случва във външния свят и процесите в мен като личност. Съвсем същото е в обратната посока. Мостът е моето тяло. Аз мисля, и когато мисля, съм в състояние да творя чрез пръстите на ръцете си в един истински обективен външен свят. Аз мога да въздействам на този външен свят. Колко велик е човекът! Ние мислим, и чрез нашето тяло реалността преминава във външния свят. Не създаваме от нищото, както създава Бог. Но в смисъла, в който говорим тук, можем да кажем, че както художникът твори, така и всеки от нас може да твори. Спомням си, че когато бях по-млад, много се смущавах от думата "творя", когато се касаеше за художник, поет или композитор. Мислех, че тази дума трябва да се запази само за Бога. Но сега, когато съм премисли тези неща и съм се преборил с тях, се радвам, че думата "творя" се употребява и за хората. Тя е съвършено точна. Разбира се, аз не творя така както Бог твори чрез Словото Си. Бог може да създава от нищото. Аз не мога, защото не съм неограничен като Него. Когато твори, Той се ограничава единствено от Своя характер. Аз съм ограничен не само от своя характер, но и от своята преходност. Когато създавам, аз създавам във външния свят, който Той вече е сътворил. Независимо от това, разбирайки ограниченията и различията, може да се каже, че и Бог твори, и ние творим.

Нещо повече. Не е възможно човекът да не твори истински и постоянно. Дори ако желаех да спра, не бих могъл. Не е възможно да не творя чрез моя мисловен свят във външния свят, да не изявявам истински и постоянно това, което е в мен. Художникът замисля картината си и след това я произвежда във външния свят. Но най-напред тя е в съзнанието му. Същото е и с инженера, с цветарката, с мен, пишещия тази книга. Когато наблюдаваме нещо сътворено от личностно същество, виждаме върху него белезите на мисълта, но не и това, което произвежда чистата случайност. Съществуват, разбира се, и гранични случаи, като скално образувание или парче дърво, в което "разпознаваме" силуети, но почти винаги, когато разглеждам даден предмет, мога да кажа дали зад него има белег на творческа мисъл, или той просто е продукт на механични сили. Можем да бъдем сигурни, че независимо от своите теории за случайността, Жак Моно, когато е гледал света около себе си, е разсъждавал точно по същия начин.

Сциентологията и източното мислене, както и философският идеализъм са по-скоро имитации на истината, отколкото цялостни лъжи. Тези философии са напълно погрешни в системата и направлението си, но не са глупави. Причината да могат да примамват хора не е, че те не казват истината, а че я изопачават и имитират. Това, което ние творим, не е част от нашата същност, а откровение за самите нас, точно както и Бог не сътворява продължение на Себе Си, а се разкрива чрез творението Си. Човекът притежава тяло и живее в реален външен свят. Но мислите са първи и те определят останалото. Истинската духовност в християнския живот се опира на мисловния ми живот.

От тази гледна точка бих желал да преразгледам някои елементи на християнския живот и истинската духовност, които вече споменахме в предишните глави.

Първо, казахме, че в истинския християнски живот или истинската духовност следва да умрем към всички неща, било добри или лоши, за да оживеем за Бога. Това умиране винаги е вътрешен процес. Той не може да бъде външен. След това обаче трябва да живеем, като че ли сме възкресени отново във външния свят. Това не е вече вътрешно, а външно действие. Посоката е отвътре навън.

Второ, казахме, че Святият Дух обитава в човека. Самата дума "обитава" говори, че това е вътрешен процес. След това плодът на разпнатия, възкресен и прославен Господ се произвежда във външния свят посредством моето тяло, било чрез устните, които произнасят дума, или чрез ръката с чук, която строи убежище за някого, който се нуждае.

Трето, любовта е вътрешна. Казахме, че трябва да любим Бога, така че да бъдем доволни, да любим ближния си, така че да не му завиждаме. Това е вътрешно предразположение, но се проявява чрез действие във външния свят.

Четвъртото е обратният процес. Ударите на обстоятелствата ме достигат отвън. Те се изразяват по много начини: хладен остракизъм[1], затръшване на врата, изгаряне на книга, остра дума или дори намръщване. Всичко това ме връхлита от външния свят и ако аз не му позволя да проникне в мен, то няма да ме засегне. Ако обаче тези неща навлязат чрез сетивата и чрез тялото ми в моя мисловен свят, те разгарят битката и отвътре. Когато това стане, аз или благодаря на Бога, както вече разгледахме, или се бунтувам срещу Него. И в двата случая резултатът скоро се проявява във външния свят.

Пето, говорихме за активната пасивност и във връзка с това споменахме примера за Мария и раждането на Христос. Ето какво казва Мери Бейкър Еди в Наука и здраве за непорочното зачатие: "Онези, които се занимават със сциентология, са достигнали до славното разбиране, че Бог е единственият автор на човека. Девицата майка пое в себе си тази идея за Бога и даде на своя идеал името Исус -- т.е. Йешуа, Спасител. Озарението на духовното усещане у Мария смълча материалния закон на естественото зачеване и принесе плода й чрез откровението на истината." Това е ужасяващо, направо ужасяващо! Този цитат казва, че чрез своите мисли Мария е произвела зачатието. Нищо не може да бъде по-далеч от истината. Нищо подобно не се е случило. Това, което стана, бе, че ангелът дойде при Мария и й каза, че ще зачене не нещо, което ще покаже колко нереален е материалният свят, а точно обратното. Святият Дух произведе в утробата на девствената Мария младенеца Исус Христос и му даде съвсем реално тяло. Но докато Мери Бейкър Еди греши, нека не забравяме и другия аспект -- този на активната пасивност. Думите на ангела достигнаха Мария и в мисловния си свят тя взе решение. Тя не каза: "Аз желая" или: "Аз изисквам", а се предостави на Бог и Му даде тялото си като Негова слугиня.

"Ето Господната слугиня. Нека ми бъде според както си казал." Преди всичко Мария обмисли тези неща с разума си. Ако тя беше казала "не", няма никакво основание да твърдим, че Святият Дух би произвел физически -- наистина физически, в утробата й -- тялото на Исус Христос. Това е абсолютно, съвършено уникално: във времето и пространството има само едно непорочно зачатие. Но в друг смисъл, както посочихме, активната пасивност е и наше задължение. В нашия мисловен свят ние трябва вътрешно да се поклоним пред делото на Святия Дух, а след това, когато в активна пасивност Му се предадем, плодът на възкресения и прославен Христос ще се произведе чрез телата ни във външния свят.

Нека сега отбележим две неща относно самите нас в отговор на източното мислене (независимо дали му даваме западни имена или не) и на безцелната съвременна философия. Първо, ние сме създадени като ограничени същества. Не можем да творим като Бога. Безкрайно прекрасно е обаче, че аз, с цялата си ограниченост, съм в състояние реално да творя във външния свят; че мога да въздействам там чрез мисловния си свят, който е истинската първопричина на онова, което се появява върху камъка, на платното, от парчето стомана или дърво или пък в живота на другите хора. В същото време трябва да кажем и другото. Даже след като съм станал християнин, мога да бъда машина за смърт. Въпреки че имам живот, вечен живот, ако се предам на Сатана вместо на Христос, мога да бъда оръжие за смърт във външния свят. Колко великолепно е сътворен човекът по Божия образ! Но колко сериозна е истината, че мога от мислите си да произведа във външния свят и това, което докарва живот, и това, което произвежда смърт за другите.

Нека направим три заключения:

Първо, трябва да разберем, че общението с Бога и любовта към Бога трябва да заемат мястото си във вътрешното ми "аз". Няма полза да казваме, че любим Бога, освен ако не разберем, че това става във вътрешния свят на нашите мисли. Дори общуването с околните трябва да става чрез тялото, но в областта на мисловния свят. Ако един мъж и една жена осъществяват само външен контакт, това не може да се нарече "общение". Всичко е само механично. Но реалното общение никога не остава външно. То винаги се завръща на личностното ниво. Това е вярно и в областта на брачния живот, в общението между мъжа и жената, каквото го е промислил Бог. Физическият контакт не е общение на личностно равнище. Връзката трябва да се върне обратно към личностното общуване. Само тогава може да се нарече общение.

По този начин истинското общение и любовта на човека се определят в мисловния ни свят. Резултатите могат да бъдат външни и изявата е външна, но любовта е вътрешна. Същото важи и за любовта към Бога. Резултатът може да бъде външен, но любовта сама по себе си винаги е вътрешна. Ако християните съумеят да разберат това, те ще видят доста от проблемите на християнския живот в друга светлина. Трябва да разберем колко е важен светът на мислите. Той ме характеризира като човек и ме отличава от машината. Аз съм такъв и призванието ми е да възлюбя Бога с цяло сърце, душа и разум.

Второто заключение е, че истинската битка за човека е в света на идеите, а не във външния свят. Например всяка ерес започва като идея. Ето защо когато в L'Abri идват нови работници, винаги подчертаваме, че се интересуваме повече от идеите, отколкото от хората или организациите. Идеите, а не хората или организациите подлежат на обсъждане. Идеите са корените на мисловния свят и от тях произтичат всички външни неща: живопис, музика, архитектура, любов и омраза, резултатите от любовта към Бога и бунтът срещу Бога във външния свят. Това, къде човек ще прекара вечността, зависи от идеите, които той е чел или чул, от изначалната истина, от предаването на благовестието във външния свят. Чрез тялото му те се предават във вътрешния свят на мислите му и там, вътре в него, в мисловния си свят той или се доверява на Бога на основата на съдържанието на Евангелието, или нарича Бога лъжец. Това не е мистична екзистенциална опитност. Не е "крайната опитност" на Карл Ясперс, облечена в религиозни понятия. Не е и празната опитност на халюциногенните препарати. Християнството може да се обясни разумно чрез идеите и съдържанието на благовестието. А що се отнася до човека, важно е дали той приема или отхвърля благовестието в мисловния си свят; дали вярва в Бога или Го нарича лъжец.

По тази причина проповядването на Евангелието не може да бъде въпрос най-вече на организация. Евангелието е проповядване на идеи -- пламтящи идеи, предадени на човека така, както Бог ни ги е открил в Писанието. Това не е безсъдържателна опитност, зародена отвътре, а смислени идеи, които въздействат на вътрешния свят. Затова когато изказваме вярванията си, ние трябва да говорим с идеи, а не само с фрази. Не можем да използваме доктрините като части от картинна мозайка. Истинската доктрина е идея, която Бог е разкрил в Библията, и която съответства точно на външния свят, какъвто е и какъвто го е създал Бог, и на човека, какъвто е и какъвто го е създал Бог. Чрез човешкото тяло тя може да бъде доведена в мисловния му свят и там да въздейства на човека. Ето защо истинската битка е предимно в света на мислите.

Третото заключение е, че християнският живот, истинската духовност винаги започва от вътре, от нашия мисловен свят. Всичко, което беше казано в изследването ни дотук за свободата от връзките на греха в настоящия живот и за свободата от последствията на тези връзки е само безсмислен християнски жаргон без истинска полза, ако бъде отделено от реалността, че Бог мисли, че ние също мислим и че на всяко равнище вътрешното е първостепенно. Загубата и победата в духовната война са винаги в мисловния свят.

10 - Комплексно изцеление от психологическите проблеми

В миналата глава обсъдихме мисловния живот. Сега ще разгледаме християнския живот във връзка с психологическите проблеми. Това е проблемът за отделянето на човека от самия себе си и връзката му със себе си в мисловния свят. Както Бог е Личност със Свои мисли, действия и чувства, така и аз съм личност със свои мисли, действия и чувства. Личността притежава единство. Аз съм съставен от дух и тяло, или от телесна част и духовна част. От друга страна е вярно, че съм съставен и от разум, воля и чувства. Но ние ще подминем библейското схващане, ако забравим, че човекът не е само сбор от елементи. Той е единство. Оттук трябва да започне нашето мислене. Франсис Шефър не е нито само сбор от изолирани една от друга части, нито поток на съзнанието[1]. Всичко, което нарушава това единство, е пагубно и за самия човек, и за неговото предназначение.

Веднъж осъзнал това, аз вече мога да виждам греха отвъд ограниченото ни разбиране, че е просто повод за наказание. Това наистина е така, защото Бог е свят и трябва да ме обяви за виновен. Но грехът не е само въпрос на закон. Той е нещо повече.

Истината не е абстрактна. Съществува конкретна истина за това, кой съм аз. Когато разглеждаме човека, можем да мислим в две основни насоки. Първата е битието или въпросът за неговото съществуване. Това е дилема за всички хора, независимо от тяхната философия. Основното нещо, от което никой не може да избяга, е, че човекът трябва да съществува. Невярващият човек среща огромни проблеми със своето битие. Независимо кой е той и каква е неговата философия, той съществува и това е факт. Той не може да избяга от тази дилема дори ако извърши самоубийство. Може би той ще мисли, че така ще престане да бъде. Но дори при неговото мислене той не може да заличи факта, че вече е бил. Така преди всичко трябва да мислим върху проблема за битието.

Втората мисъл се отнася до това, какво е човекът в областта на своето съществуване. С други думи, аз съм човек, но какво представлявам, сравнен с Бога? Аз съществувам и Бог съществува. Каква обаче е разликата между областта на моето съществуване и областта на Неговото съществуване? От друга страна, каква е разликата между моето съществуване и това на животните, растенията и неживата материя? Аз съществувам, но има разлики между самия мен и Бога, от една страна, и животните, растенията и камъните, от друга.

Битието само по себе си няма разумен смисъл без Бога, без безкрайния и личностен Бог, без Този, Когото Библията нарича Творец. Решението не е в думата "Бог", а в съществуването на Бога на Библията. Без Този личностен Творец, без непреходна опорна точка в личностната Му природа, битието няма разумен смисъл.

В борбата си с този проблем човекът се нуждае от две неща. Преди всичко му трябва непреходна опорна точка. Но дори и тя не е достатъчно възвишена, ако няма личностна природа като библейския Бог. От друга страна, когато като християнин аз се покланям на Бога, Който е, аз ще мога да се придвижа отвъд единствената логична позиция, която може да държи нехристиянинът. Иначе казано, нехристиянинът обитава съзнателно, но мълчаливо в своето битие, без да знае нищо извън себе си. Това е крайната дилема на всеки позитивизъм. Ако наистина иска да бъде последователен рационално и интелектуално, човек може само да обитава в своето мълчание. Може да знае, че е там, но не може да направи първото движение извън него.

Ако християнинът се покланя на Бога, той ще може напълно рационално да пристъпи извън своето битие. Човекът без Бога, ако е напълно последователен в своето положение, може да съзнава, че съществува, но нищо повече. Той не може да бъде сигурен, че каквото и да е друго нещо съществува. Проблемът му е, че не може да живее така. Никой човек не може последователно и разумно да живее сам със себе си. Така че в ума си той се осъжда не само от Бога, Който казва: "Ти си грешник", но и от самия себе си, защото Бог го е направил разумен. Той не може да помръдне извън себе си, а знае, че трябва. Тази дилема го смазва.

Осъждането не е просто законов акт от страна на Бог, макар че и това е вярно. Естеството на човека го отделя от самия него. Това, което е човекът, го отделя от него. Напрежението е вътре в човека. От друга страна, когато християнинът се покланя на личностния Творец, за Когото самото съществуване на човека е ценно, тогава пред него се разпростира безкрайно поле от отговори. Тук е разликата.

Християнската позиция заявява две неща. Съществува безкрайния и личностен Бог и ако сте сътворени по Негов образ, значи и вие съществувате. Пред вас чак до безкрайността е отговорът, който прави възможно първото придвижване извън самите вас. Бог говори и това, което казва, е в единство с това, което е сътворил. Щом започнете с тези две неща, пред вас вече има мост подобен на сребърната пътека, която луната оставя върху океанските вълни от хоризонта до вас.

Чудото обаче е, че тези отговори не свършват с абстрактното, голо и схоластично разбиране на битието, макар че и това само по себе си вече е чудесно. Крайната цел е общението с безкрайната личностна опорна точка, която е Самият Бог. И това е великолепно. Тогава можете да бъдете поклонници. Ето къде е истинското поклонение. Не в прозорците от цветно стъкло, свещите или олтарите, нито в безсъдържателните преживявания, а в общението с Бога, Който е -- общение и сега, и през вечността с безкрайния и личностния Бог като Авва-Отец.

Всичко дотук е въведение към това, което следва. Сега трябва да запитаме какво означава да бъдем хора. Има много отговори, но "разумни и нравствени" е най-доброто, което може да се каже в ХХ век. Аз съм, аз съществувам, но съществувам именно като разумен и нравствен. Това незабавно ме ограничава отвсякъде. Преди всичко аз съм отделен от Бога защото Той е вечен, а аз -- преходен. Той съществува, и аз съществувам. Той е личностен Бог, а аз съм създаден като личност по Неговия образ. Но Той е вечен, а аз -- преходен. От друга страна, аз съм отделен и от животните, растенията и машините, защото те не са личности, а аз съм личност. Ако започна да разглеждам своята дилема в настоящия живот -- отделянето ми от самия мен, -- добре е да се запитам кой съм аз. Аз съм личност, аз съм разумен, аз съм нравствен. Като личност аз съм подобен на Бога, но като преходно същество съм като животните и машините. Но аз съм отделен и от тях, защото те не са личностни.

Непокорният човек се опитва да излезе извън кръга, в който Бог го е поставил. Той се опитва да бъде това, което не е. Но тогава всички Негови елементи се изправят срещу него. Когато човекът застане пред съда на Бога, тогава самото му естество го осъжда.

Нека погледнем това първо в светлината на рационалното. В тази област днес човекът, както никога досега, е склонен да се довери на сляп скок в абсолютния мистицизъм, търсейки истински отговори на проблеми като единството на цялото или целта на човека. От една страна той казва: "Защо съществуването трябва да има цел? Защо да не се приеме просто като ирационално?" Но от начина, по който Бог го е сътворил, той разбира, че трябва да има някакво единство. Така всеки човек изпитва напрежение вътре в себе си, защото е сътворен от Бога разумен. За разлика от животните и машините той е разумен и собственият му разум го осъжда. Започвайки с непокорство спрямо Бога и гласно съзнателно неодобрение, той завършва със скок в мрака. Но и след скок в мрака, неговата рационалност продължава да изисква отговори и това постоянно го притеснява и разкъсва от вътре. Той не е способен да започне от себе си и да продължи навън, защото не разполага с непреходната гледна точка. В областта на рационалното човекът е отделен от себе си.

В областта на нравственото намираме точно същото нещо. Човекът не може да избяга от наличието у него на истинско разбиране на правилното и неправилното. Не говоря за социална или хедонистична нравственост, а за истинската нравственост, действителната разлика между добро и зло. Той обаче не може да поддържа нито този абсолютен стандарт, нито дори жалкия относителен стандарт, който си е изградил. Така и в областта на нравственото, както при рационалното, опитвайки се да бъде това, което не е, човекът бива смазан и осъден от това, което е.

Погледнете го от друга страна. Можем да кажем, че личностното се изявява чрез мисленето, поведението и чувствата. Вече разгледахме света на мислите. Но нека да вземем поведението. То е воля и действие. Волята ми обаче е в постоянно противоречие. Желая да направя нещо, но не мога да превърна волята си в постоянно, непрестанно действие. Дори на тясното платно на художника не мога да го сторя. Не мога да бъда постоянен и в малките неща от живота, да не говорим за по-големите. Не мога да бъда твърдо последователен нито в живота като цяло, нито в конкретна житейска област. Не мога да бъда бог в поведението си. Тогава отново падам на земята, сразен от естествените напрежения у мен, и лежа там като пеперуда, която някой е докоснал и чийто чудесен прашец е изчезнал от крилата й.

Същото е в областта на чувствата. Няма по-добра илюстрация за това от примера на Фройд и годеницата му. Фройд, който не вярвал истински в любовта и казвал, че краят на всички неща е сексът (но все пак имайки нужда от истинска любов), пише на годеницата си: "Когато идваш при мен, малка принцесо, обичай ме ирационално." Често съм казвал, че човек като Фройд не може да измисли по-песимистично изказване. Тук той стига до нещо, което бих нарекъл "тревожен предел". Той се обрича от собствения си копнеж за истинска любов, защото е бил сътворен по Божия образ. Така отново идваме до отделянето на човека, разбунтуван срещу Бога, от самия себе си.

Така в бунт срещу положението, в което се намира, и опитвайки се да заприлича на Бога, човекът всеки път се проваля. Тогава той има само две разумни възможности. Може да се завърне на мястото си като личностно творение пред личностен Творец. Или може да слезе от това положение, отричайки уникалността си като човек. Този втори избор не е въз основа на каквито и да е обосновани интелектуални причини. Поради своя бунт обаче човек избира да отиде по-долу, вместо да се завърне на подобаващото му място като творение пред своя абсолютен Творец. Той избира пътя надолу, защото трета възможност просто няма. Човекът, разбунтувал се срещу Бога, не гледа нагоре като ренесансовите изображения на Йоан Кръстител. Грешният човек заема мястото си на по-долните нива на съществуването. Той се придвижва от положението на човек към по-нисшото битие на животните и машините. По този начин той се отделя от себе си във всяко отношение. Мислете за него по какъвто искате начин. Той е отделен от себе си в своя бунт, в рационалното, в нравственото, в мисленето си, в действията си, в чувствата си. Чрез бунта си той се отделя от Бога посредством истинска морална вина и се осъжда от самия себе си, от желанието си да стане Бог и от невъзможността да бъде, защото е преходен. Той се осъжда и защото не може да се скрие сред животните и машините. Той се осъжда и от двете страни от всичко, което Бог е сътворил у него. Всяка част от неговата природа вика: "Аз съм човек!" Независимо колко мрачна е нощта на непокорството в душата му, от всяка част на естеството му гласове говорят: "Аз съм човек, аз съм човек!"

Не е чудно, че при грехопадението човек се отделя не само от Бога и от другите хора (както Каин уби Авел например), а и от самия себе си. При смъртта душата и тялото се разделят, но Бог заявява, че още в сегашния живот по много начини човекът е отделен от тялото си. Когато чета думите, с които Бог прокле Адам в Битие 3 гл., виждам съвсем ясно, че повечето от последствията на греха му са в отделянето на човека от самия себе си сега. Наказанието е предимно физическо, но то води и до други неща. "На жената рече: Ще ти преумножа скръбта в бременността. Със скръб ще раждаш чада и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание, и той ще те владее. А на човека рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради теб. Със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си. Тръни и бодили ще ти ражда. И ти ще ядеш полската трева. С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет. Понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш." При смъртта ние се разделяме с тялото си, но това откъсване не бива да чака смъртта. Отделянето на човека от природата му и от самия себе си може да бъде тук и сега. Той се отделя от себе си в мисловния свят, за който говорихме. Той се отделя от своята индивидуалност. От грехопадението няма нито един наистина здрав телесно и изцяло психологически уравновесен човек. Резултатът от грехопадението уврежда всички наши характеристики.

В тази ситуация съвременният нехристиянски психолог се опитва да въведе някакво единство в мисловния свят. Но поради самата природа на това, в което вярва, той ще се опита да получи това единство на равнището на първоначалния бунт. Или пък най-многото ще се опита да го основе върху някакъв скок "над линията". Той не може да стигне по-далеч от това. Като резултат предложеното единство ще бъде опит да се свърже това, което е разрушено в личността, с животните или машините. Или пък скокът ще бъде изцяло емоционален. Това не означава, че не можем да научим нищо от тези психолози. Има много, което можем да вземем от техните разсъждения, защото са чудесни хора и добри наблюдатели. Като цяло обаче съвременната психология не посреща истинската нужда, защото третира човека като такъв, какъвто той не е. По същия начин можем, когато се разболеем, да се предадем в ръцете на някой блестящ автомобилен механик само защото виждаме прилики между физическата структура на човека и на машината. Някои идеи лекарят наистина може да заимства от автомобилния механик, но това няма да бъде достатъчно! Основните въпроси обаче остават. Дълбоко в себе си човекът се опитва да се скрие от тези неща, но щом го направи, те предизвикват нови разделения и нови рани. Вътре в съзнанието си човекът не може да забрави, че е човек. Той не може напълно да отрече истинския си разум и истинската си нравственост.

Сигурно в този миг вече ще излезем от търпение. Няма ли някакво реално разрешение в този живот на проблема за отделянето ми от самия мен? Отговорът е: "Да, слава Богу, разрешение има." Мисля, че в един смисъл ключът е в задаването на следния въпрос: Как могат психолозите, които работят като че ли Бог съществува (на дело, но не на думи -- като Крал Густав Юнг), да бъдат в състояние да помогнат частично на своя пациент? Мисля, че това което наистина им помага, е, че те налучкват правилната насока. Най-малкото човек като Юнг разполага с думата "Бог". Или зад всичко може да съществува известна общопризната цел, приета слепешком и ирационално, както прави Виктор Франкл. Ако не друго, това поне е в правилна насока, особено при онези, които употребяват думата "Бог". За такива хора подобни неща са като театрална пиеса. Без да знаят обаче, те се насочват по посока на реално съществуващото. Единствено личностният Бог е свят в нравствен смисъл. Те не Му се покоряват, не Го признават и все пак разбират от опит, че трябва да работят като че ли Той съществува.

Точно както в областта на мисленето, покоряването на човека в сферата на неговата съвест открива пред него мост, така че той започва да вижда нещата. Тогава той разбира, че трябва да се покори и в областта на отделянето от себе си и едва тогава пред него ще се отвори мостът на знанието и практиката.

Тук трябва да направим важно уточнение. Вследствие на нашия бунт ние можем да изпитваме чисто психологическа вина, без дори да има реална вина. Никой от Божиите абсолюти не е бил престъпен, не сме пренебрегнали даже човешкото право. И все пак съществува психологическо чувство за вина. Много ясен пример в тази връзка е човек, който се чувства виновен, ако не мие постоянно ръцете си. Мисля, че евангелските християни са често много сурови в това отношение. Те се държат така, сякаш психологическа вина не съществува. Но тя съществува и е действителна и жестока. Християнинът обаче знае, че пред святия Бог съществува и истинската морална вина, която е много по-страшна от психологическата вина.

Когато човек бъде изобличен в някое отношение, той се обърква, защото изпитва реална вина, а съвременните мислители му казват, че това е само "чувство за виновност". Той не може да се освободи от тези мисли, защото наред с това той също така има и истинско съзнание и усещане за нравствената си вина. Можете да му кажете милион пъти, че не е истински виновен, той въпреки това ще изпитва вина. Няма да намерите човек, в чиято съвест да липсват подобни чувства.

Вече обсъдихме въпроса за спасението от нашата съвест. Видяхме ясния паралел между оправданието и спасението от съвестта. Като християнин аз наричам греха си грях и уповавам на завършеното дело на Христос. Мога да кажа на Бога "Благодаря" и съвестта ми ще бъде успокоена. Нека отбележим, че при това реалната вина не се подминава. Тя не се смита под чергата. Истинската вина се изправя едновременно пред разума и пред чувствата. Когато разумът и съвестта ми са на място (на основата на съществуването на Бога и на завършеното заместническо дело на Исус Христос) моята вина не се подминава, а се счита като моя отговорност поради съзнателното извършване на греха. Тогава тя категорично, реално и обективно се премахва чрез непреходното заместническо дело на Христос. Сега мога да кажа на съвестта си: "Замълчи!" По този начин реалната вина е отстранена и аз зная, че това, което е останало, е психологическата ми вина. Нея аз мога да посрещна без объркване и да я разглеждам като част от трагедията на падналия човек.

Да твърдим, че не съществува реална вина, е безполезно, защото човекът вътре в себе си знае, че това не е така. Но когато зная, че реалната ми вина е посрещната от Христос и вече мога без страх да се вглеждам дълбоко в себе си, тогава виждам, че чувството за вина, което остава, е психологическо, и нищо повече. Това не значи, че психологическата вина не е жестока. Но сега аз мога да бъда наясно с нея. Виждам я такава, каквато е и вече мога да я разграничавам от действителната нравствена вина. Това не означава, че ще бъдем психологически съвършени в този живот, както не сме и съвършени физически. Но благодарение на Бога сега мога да се движа. Вече не се хлъзгам като по лед. В това е разликата. Излязъл съм от безкрайния порочен кръг. Вече не съм кучето, което гони опашката си. Светлината е допусната. Нещата придобиват -- смисъл аз мога да се движа като пълноценен човек, с целия разум, който притежавам. Не очаквам да бъда съвършен. Ще чакам повторното идване на Исус Христос и възкресението на тялото, за да бъда усъвършенстван нравствено, физически и психологически. Но дотогава мога категорично да преодолявам психологическото раздвоение в настоящия живот на основата на Христовото завършено дело. Това няма да бъде съвършено, но може да е реално и обективно.

Нека да поясним това. От грехопадението насам всички хора имат някакъв психологически проблем. Напълно погрешно и твърде далеч от библейското християнство е да се твърди, че християнинът никога няма психологически проблеми. Всички хора имат психологически проблеми. Те се различават по степен и вид, но от грехопадението всеки човек повече или по-малко среща психологически проблеми. А да се справи с това е част от сегашния аспект на завършеното дело на Христос на Голготския кръст.

Много практично за самите нас и за онези, на които искаме да помогнем, е обстоятелството, че не винаги е възможно да отделим истината от психологическата вина. Това е било така винаги, така е и днес. Тук важи принципът на айсберга. Непрекъснато ни се налага да се изправяме пред света на подсъзнателното. Човекът е много повече, отколкото се вижда на повърхността. Много често евангелските християни се държат, като че ли у човека няма нищо, освен онова, което се вижда над водата.

От грехопадението човекът е отделен от себе си и затова оттогава насам част от мен е под повърхността. Психологически тази част се нарича несъзнателното или подсъзнателното. Не бива да се изненадвам, че под повърхността има още нещо от мен. И така, ето какво представлявам -- айсберг. Както отбелязахме по-горе, не можем в настоящия момент да кажем: "Зная, че съм съвършен и освободен от всеки съзнателен грях." Кой може съвършено да познава себе си такъв, какъвто е в момента? Това е трудно даже в най-добрите ни мигове, а пък да не говорим когато психологическите проблеми и бури се разразят над нас, което се случва с всички, включително и с християните. Когато някой дойде при вас, разкъсван от външни и вътрешни проблеми, не само че е неразумно, но е и жестоко да изисквате той да различава истинската от психологическата вина.

Всички имаме свои проблеми, но някои от нас преживяват изключително силни сътресения. Когато тези бури се разразят над нас, е ценно да помним, че самите ние не е необходимо да отделяме във всеки отделен случай истинската вина от психологическата вина. Ние не живеем в механичен всемир и не живеем само пред самите себе си. Ние живеем пред безкрайния и личностен Бог. Бог знае границата между истинската ми вина и чувството ми за виновност. Моят дял е да действам според това, което е на повърхността, и да моля Бог да ми помогне да бъда честен. Моят дял е да представя пред Бога тази част от айсберга, която е над повърхността, и да изповядам това, което зная, че е истинска вина, като го представя пред непреходното, завършено дело на Исус Христос. Аз смятам, както и много други Божии чеда, че когато сме достатъчно честни в действията си относно това, което е над повърхността, Бог го отнася към цялото. А с времето Святият Дух ни помага да надникваме все по-дълбоко в себе си.

Тъй като ценността на Христовата смърт е безкрайна, цялата истинска вина у нас е покрита и чувството за виновност не е истинска вина, а част от ужасната окаяност на падналия човек. То изхожда от историческото грехопадение, от живота на човешкия род и от моето минало. Постоянното осъзнаване на тези неща е жизнено важна крачка към свободата от последствията от връзките на греха и към комплексното психологическо изцеление на отделения от себе си човек.

11 - Комплексно изцеление на личността

В предишната глава започнахме да разглеждаме комплексното изцеление. Искам да посоча, че когато си служим с думата "комплексно", трябва да сме наясно с две неща. Първо, комплексно изцеление е възможно. Второ, "комплексно" не значи "съвършено".

Библията ясно казва, че изцелението е възможно, а нашият опит потвърждава това. Познаваме примери, когато Бог се намесва в историята и изцелява напълно, било физически, било психологически. Но следва да посочим, че и Писанието, и опитът показват, че понякога Бог го прави, а понякога -- не. Това невинаги е въпрос на вяра или на неверие. Бог е личностен и има Свои собствени цели. Той не е машина за раздаване на блага. Дори и даден човек да не е изцелен физически, това не винаги говори за недостатъчна вяра.

Нека да отбележим, че дори когато Бог изцелява някого от дадена болест, това не значи, че този човек вече има съвършено здраве. Да приемем, че той има херния, която в отговор на молитва е напълно излекувана. Бог е сторил това чудо в отговор на молитва, в отговор на вярата и според Своята промисъл. Но това не означава, че този човек е вече физически съвършен във всяко отношение. Той може още същата нощ да получи главоболие! Въпреки това чудото на изцелението му ние ще наречем "комплексно". Съвсем същото е с психологическото изцеление. Човек може да бъде изцелен психологически, но това не означава, че той ще бъде психологически съвършен през остатъка от своя живот. Често си мисля за Лазар, който бе възкресен от мъртвите. Той сигурно е продължил да страда от една или друга физическа болест. Може да е изпадал и в униние и меланхолия. Освен това трябва да помним, че накрая той все пак е умрял. Последствията от грехопадението продължават до второто идване на Христос.

Ако не се откажем от идеята за физическо, нравствено или психологическо съвършенство, няма да достигнем това, което можем да имаме. Съществува опасност дори християнинът да пожелае да бъде като Бог, т.е. съзнателно или несъзнателно да си постави твърде висок стандарт на живот, основан на неестествената стойност, която сам си придава. Понякога го правим самите ние. Понякога ни го внушават в нашите семейства. Едно семейство може да упражни огромен натиск върху детето, като поставя пред него неимоверно високи очаквания за поведението или успеха му, само защото то е тяхно дете. Често викът "Аз не съм като другите" в действителност означава "Искам да бъда по-добър от другите, а не съм". Нека да бъдем внимателни и честни в тази област. Много лесно е да си възвърнем стария стремеж да бъдем като Бога и да викаме в себе си: "Трябва да се стремя към повече, трябва да постигам повече." Ако не приемаме реалността на своето ограничение и отричаме психологическите борби, ние всъщност отхвърляме учението за грехопадението и си създаваме нова романтичност. По този начин губим "комплексността" и сами се обричаме на неуспех в стремежа си да бъдем такива, каквито не сме.

Не бива да поставям себе си в центъра на всемира и да приравнявам всичко със стандартите, които съм поставил за собственото си превъзходство. Не бива да си внушавам, че трябва да бъда съвършен, защото ако не съм, не ми остава друго, освен психологическото отчаяние. Някои хора са изцяло обсебени от това. Истина е обаче, че всички имаме по нещо такова вътре в нас и се движим като махало на часовник между тщеславието и отчаянието.

Разбира се, това е вярно не само в психологическата област. То засяга всички страни на живота. Не е необходимо да бъдем дългогодишни пастири, за да познаваме съпружески двойки, които не се ползват от голяма част от предимствата на брака, защото са си поставили лъжлив стандарт за превъзходство. Те са си изградили някакви романтични очаквания за сантименталната или за физическата страна на любовта и ако бракът им не отговоря на високите им изисквания, те разрушават всичко. Те трябва да имат идеалната любов, само защото това е тяхната любов! Действително много разводи и повторни бракове се дължат именно на това погрешно разбиране. Една двойка отказва да се задоволи с по-малко от онова, което си е предначертала като романтичност, забравяйки, че грехопадението е грехопадение. Друга може да желае от сексуалната връзка повече, отколкото последствията от грехопаденията позволяват. И тогава изведнъж бракът се разпада. Всичко става на парчета, двамата се отчуждават един от друг, разрушавайки нещо наистина реално и прекрасно. Причината е просто, че са си поставили твърде висок стандарт и отказват да се задоволят с добрия брак, който могат да имат.

Очакваме възкресението на тялото. Очакваме окончателното приложение на завършеното дело на Христос за целия човек. Поради грехопадението и преди да дойде Христос обаче не бива да настояваме за "съвършенство или нищо". Така само ще завършим с "нищото". Това се отнася до областта на психологическите проблеми, както и до всички други области на живота.

Нека обаче да добавим, че не бива да отиваме в другата крайност и да си поставяме по-нисък стандарт от този, който Бог постави пред човека като разумно и нравствено творение, създадено по Негов образ. Какво означава това? Спомнете си за звънеца на Павлов, който постави началото на поредица експерименти върху условния рефлекс. Всеки път преди да нахрани кучето, Павлов включва звънеца. След достатъчен брой повторения кучето започва да отделя слюнка дори и вече да не получава храна. Условният рефлекс важи при кучетата, защото такива ги е направил Бог. Но тежко на човека, ако започне да се държи, като че ли е бил създаден на същата основа, на същото ниво на творението като кучето. Не. В творението ние стоим много по-високо, защото Бог ни е създал според Своя образ не само нравствени, но и разумни същества.

Условният рефлекс при човека има ограничено действие. Ако изучавам физиологията си, ще открия, че тялото ми наистина реагира механично -- напр. при мускулната координация и т.н. Но човекът е нещо повече. Ако гледате на него просто като на машина, грешите, а ако го третирате само като набор от психологически условности, се отклонявате от най-важното. Следователно когато започнат да се занимават с психология, християните трябва да подхождат със съзнанието кой е човекът. Аз съм създаден по Божия образ. Като такъв аз съм разумно и нравствено същество и следователно трябва да се държа съзнателно и отговорно. Не бива да мислим, че ако просто успеем да мотивираме себе си или другите чрез условни рефлекси, всичко ще бъде наред. По този начин ще отречем това, в което казваме, че вярваме. Във всяко действие, което поне малко се доближава до сърцевината на психологическия проблем, винаги ще има елемент на съзнание, защото Бог е направил човека по този начин.

Основният психологически проблем е опитът да бъдем това, което не сме, и да носим това, което не можем да носим. Главната причина за това е, че не желаем мястото си на творения пред Твореца. Нека си представим, че срещнем Атлас, който носи света на раменете си. В класическата митология той няма проблеми да носи света на раменете си, защото той е Атлас! Вие го срещате някъде по крайбрежието на Северна Африка, където са Атласките планини. Той ви вижда и казва: "Ето, поносете за малко света." Това обаче ви смазва, защото не можете да носите такъв товар. Психологическият паралел е, че човек се опитва да бъде центърът на вселената и отказва да бъде творението. Той се опитва да носи света на раменете си и това го смазва по простата причина, че светът е по-тежък, отколкото той може да носи. Всичко е много просто. Той е смазан, защото се опитва да носи онова, което никой освен самия Бог не може да повдигне.

Сломяването може да стане по различни начини. Ако напомпаме твърде много въздух в протрита гума, тя ще се спука. Причината ще бъде в прекомерното налягане, но пробивът става там, където гумата е най-тънка и слаба. От грехопадението насам всички имаме слаби места. У някои от нас те са физически, у други -- психологически. Ако се нагърбваме с това, което не можем да носим, пукването ще дойде и то -- където сме най-слаби. Основното напрежение идва от стремежа да бъдем в центъра на всички неща, защото не желаем да бъдем творенията, които сме, защото отричаме съществуването на Бога или дори ако Го признаваме умствено, практически отказваме да се покланяме пред Него всеки миг от живота ни.

Чрез разумни доводи и на практика християнството е способно да разреши психологическите последствия от грехопадението. Благовестието е не само теоретичен, а и практичен отговор, основан на единството на библейското учение за общението между творението и Твореца, между изкупените и Изкупителя. Библейската психология не е само теория. Тя е реално приложима.

Един от психологическите резултати от човешкия бунт е страхът. Страхът може да дойде в много лица, но най-често се появява в три области: страх от неличностното, страх от небитието и страх от смъртта. Можем да изброим и други видове страх, но повечето от тях ще попаднат в някоя от тези три области. Страхът може да бъде малка уплаха или неописуем ужас, или пък нещо друго между тези две крайности. Много съвременни хора, които стигат до философията на отчаянието, са преминали през някаква ужасна тъмнина. Много психолози (като Карл Густав Юнг например) ще посрещнат този страх, като просто препоръчат на пациента си да се държи сякаш Бог съществува. В последното си интервю, около осем дни преди смъртта си, Юнг дефинира Бога като "онова, което пресича моята воля извън самия мен или което извира от колективното съзнание вътре в мен". Неговият съвет е да наречем това нещо "Бог" и да го възприемем, сякаш то съществува реално.

Но в единството на библейското учение Бог наистина съществува. Той не е просто "проектиран образ на бащата", както твърди съвременната психоанализа. Християнската система започва с осъзнаването и изповядването на Неговото обективно съществуване. По този начин отпада страхът от неличностното. Но ако хората нямат такъв Бог, тогава това, което им остава, е само някаква абстрактна безлична сила. Ако си поставят покривало и откажат да погледнат нагоре, те остават затворени в един безличен хуманизъм. И колкото повече опознават този хуманизъм, толкова повече те разбират колко безличен е той. От това произлиза истинският страх от неличностното и те са прави да се страхуват.

Но решението за християнина е, че не трябва никога да изпитва страх от неличностното, защото безкрайния и личностен Бог наистина съществува.

Животът не е театрално представление. Ако живеем в светлината на това, в което казваме, че вярваме, тази твърде основна форма на страха се изпарява. Именно това родителите християни се опитват да внушат на малкото дете, което се страхува да остане само, когато майка му излезе от стаята. Няма нищо сложно тук. Малкото дете се страхува да остане само с неличностната тъмнина и ние можем да останем там и да го утешаваме. Християнският родител обаче непременно трябва да каже: "Не трябва да се страхуваш, защото Бог е тук." Това е една дълбока истина не само за децата. Наистина превъзходността на християнската вяра е, че малките неща са дълбоки, а дълбоките -- изключително прости.

Така ако майката е научила малкото дете, че Бог е с него, когато то порасне и само разбере, че има добри и достатъчни основания да приеме, че Бог съществува, това ще окаже дълбоко влияние на целия му живот, през всичките му философски лутания и в мрака на нощта. На основата на съществуването на библейския Бог и на това, Кой е Той в цялостната структура на християнската вяра, вярата не е безсмислена както за малкото дете в тъмното, така и за най-усърдния студент по философия, който някога е бродил през мрачините на интелектуалните търсения. Не трябва да се страхуваме от неличностното.

Вторият основен страх е страхът от небитието. Защо толкова много хора днес са уловени в страха от небитието? Защото съвременният човек няма идея откъде идва и без отговор за съществуването си, задължително остава заключен в лабиринта на чистата случайност. Оттам той естествено изпитва страх от небитието. Но християнинът, както вече видяхме, въз основа на цялостната система на вярата си, има отговор за битието. Ето защо той и не се бои от небитието. Аз съм създаден от един безкрайния и личностен Бог и реално съществувам извън Него. По този начин аз зная кой съм в моето битие. Затова и нямам причина да се страхувам от небитието. Има причина да се страхувам от ада, ако се бунтувам срещу Бога, но не и от небитието.

Третият основен страх е страхът от смъртта. Споменавам го, защото е най-очевидният страх и защото в светогледа на християнина е ясно, че не трябва и не е нужно да се страхуваме от смъртта. Умирането с цялата присъща нему болка естествено ни плаши. Но самата смърт не трябва да създава страх у нас. За християните животът е непрекъсната права линия от този свят към бъдещия. Входът е новорождението, а не смъртта. Ние вече сме преминали от смърт в живот. На планината на Преображението видяхме непрекъснатостта на пространството и времето. Възнесението на Христос, Стефан, който видя Исус, Павел, който видя Исус по пътя за Дамаск, Йоан, който видя и чу Исус на Патмос -- всички те са историческа действителност. Следователно в светлината на цялостното единство на своята вяра, християнинът трябва да бъде убеден, че няма причина да изпитва страх от смъртта.

Сега обаче достигаме до практичната страна на проблема. Понякога, когато се намираме в психологическа криза, тези истини са трудно приложими. Ние обаче притежаваме рационален светоглед, вътре в който можем да работим, да мислим и да говорим и който е изцяло различен от този на човека, който се бунтува срещу Бога. Това, което е необходимо да направим при психологически смущения, независимо дали са временни или по-продължителни, е да си помогнем един на друг да приложим на практика пълното християнско учение. Това изцяло се различава от усилията в мрака без рационална основа. Трябва да общуваме един с друг. Трябва да си помагаме взаимно да мислим в светлината на истината на цялостната, завършена християнска система. Така ние вече имаме основа за разговори и общение и тя няма да се изплъзне под краката ни. Това е твърде различно от срещата с психиатър, който, седейки и пушейки лулата си, внушава на пациента да представи страховете си пред него, на основата на собствения си авторитет и способности, особено когато пациентът знае, че и той си има своите проблеми.

Сега желая да засегна и друга област на борби и напрежения: чувството за превъзходство и чувството за малоценност, които изпитваме спрямо другите хора. Мнозина от нас се лутат напред-назад между самонадеяността и ниското самочувствие, като махало на часовник. Ние сме социални същества и затова е естествено да се сравняваме с околните. Никой човек не живее за себе си. Никой не живее на самотен остров. По-късно, когато се занимаем с общуването на християнина с околните, отново ще се върнем на това. Но тук ще се спрем на вътрешните последствия от чувството за малоценност или превъзходство. Чувството за превъзходство ме издига над другите хора, като че ли не съм творение между равни творения. Положението и стойността на християнина не почиват на относителното общуване с околните. Като християнин не трябва да основавам своята стойност върху положението си, т.е. да мисля, че съм над другите. Моята стойност и положение са основани на това, че стоя пред Бога. Истинската ми стойност и същинското ми положение не зависят от становището на хората за мен. И тъй като проблемът с моята самонадеяност е изграден върху съвсем различна основа, аз мога да подходя към него, без да се страхувам, че ако огранича своите чувства и стремеж към превъзходство, моята стойност и положение ще се изгубят.

Почти същото е с чувството за малоценност. Тук обаче е обратното. Махалото на часовника се връща, след като съм се отрекъл от самочувствието си. Ако схвана реалността на битието си като творение, аз ще се откажа от мечтите си да бъда безконечен и неограничен или поне по-добър от другите. Зная, кой съм: аз съм творение. Виждам се в светлината на сътворяването ми от Бога и на действителното ми грехопадение. По този начин разбирам какъв съм аз и какви са всички останали хора. Отправната точка е съвършено различна. Не ми е необходимо вече да си изграждам желание или очакване вътрешно да превъзхождам другите, след което да се почувствам безстойностен, защото не мога да постигна това ниво. Ако въобще съществува нещо, което да отваря прозорците и да пуска слънцето, то е именно осъзнаването на истинското ми постижение пред Бога. Борбата с чувството за превъзходство и малоценност в цялостния мироглед на библейското учение може да бъде спечелена по същия начин, както и с чувствата за виновност. Като християни нека с Божията благодат да живеем според това, в което казваме, че вярваме.

Християнството тук има и друга силна страна. Когато намеря у себе си такива белези на напрежение или вътрешна борба, има нещо, което мога да направя по този повод. Какъвто и да е грехът у мен във всяка ситуация, когато го открия, аз ще имам надежда. Кръвта на Исус Христос може да ме очисти от всяка истинска вина -- не само веднъж, а толкова пъти, колкото се нуждая. Винаги имам възможност за истинско ново начало, основано на напълно рационална основа. Благодарение на Бога винаги съществува такава възможност на основата на вечната стойност на кръвта на Исус Христос на Голготския кръст.

Най-после нека вземем предвид и някои аспекти на положителното психологическо отношение. Като християнин, вместо да поставям себе си в центъра на всемира, аз трябва да направя нещо друго. То е добро и отказът да го сторя е грях, но освен това то ме касае лично в този живот. Трябва да мисля и да живея от гледна точка на Бога. Да мисля за Него така, както Той се открива в творението и най-вече -- в Библията, означава да имам завършено разумно и практическо отношение към живота. На всяка друга основа то ще ми липсва. На всяка друга основа, освен тази, аз достигам до заключението на Еклесиаст, че под слънцето "всичко е суета". Когато с Божията благодат разсъждавам от страната на Бога, аз мога да имам интелектуална ценност. Вече не се налага да играя на криеница с фактите, които не смея да посрещна.

Същото важи и за моята пълноценност като личност, като цял човек. Трябва да желая това, което Бог иска. Единствено у Него аз мога да бъда завършен и стойностен. Павел писа до ефесяните: "Не се опивайте с вино, следствието от което е разврат, а се изпълвайте с Духа. И разговаряйте с псалми и химни, и духовни песни, като пеете и възпявате Господ в сърцата си." (Ефесяни 5:18-19). Павел казва тук, че виното е погрешна основа за осмисляне на живота. Ако обаче приема за основа Святия Дух и чрез Него като Представител на Троицата получа общение с цялата Троица, аз мога да имам радост, мир и песен. Не е необходимо вече безцелно да си свиря в мрака. Сега от самия мен струи истинска песен, ако и навън да е нощ. Този пример със сигурност не се отнася само до виното и до пиянството. Всяко друго нещо би могло да се опитва да ми даде смисъл и цялост, само и само да измести Бога. По времето, когато следвах в университета, съм живял с много хора, които се опитваха да намерят смисъл в алкохола, а аз трябваше в четири часа сутринта да ги вкарвам под студения душ заради силното главоболие. В "разврата", за който говори Павел, няма истинска радост. Той е опит да намерим смисъл, който сам по себе си не е достатъчен. Където и другаде да потърсим смисъл и себестойност освен у Бога, ще стигнем до същото. Това не е богословска или психологическа формула. Просто аз съм такъв. Нищо друго не може да ме интегрира напълно, защото съм сътворен за това, да обичам Бога с цялото си сърце, душа и ум. Във всяко останало взаимодействие аз ще бъда непълноценен, защото част от мен не се вписва в каквото и да е друго общение, освен в общението с Бога.

Има много области, в които хората напразно търсят реализация и мир, и е добре да разпознаваме тези области. Една от тях е развлеченията. Дори доброто развлечение може да бъде вредно и разрушително като порочното, ако го поставим на мястото на Бога. Няма нищо лошо в спорта. Много спортове са прекрасни, но ако спортът стане единствената ми реализация и целият ми живот се осмисля от едната секунда предимство при надбягването, аз съм загубен.

Същото е и с материалните неща. Християнското учение не казва нищо лошо за материалните неща сами по себе си. Напълно е възможно обаче християнинът да бъде материалист в своето отношение към колата или стереоуредбата. Човек, който се опитва да намери смисъла на живота в притежанията си, практически е материалист.

Дори добрата музика и изкуството не бива да стават крайна самоцел. Художникът се мъчи да свърже всички диагонали, хоризонтали и вертикали в своята картина така, че когато я гледате, да имате усещане за мир и покой. Изкуството има своето място и със сигурност в него няма нищо нередно. Но ако то се превърне в цел и стойност за вас, ако виждате в него смисъла на съществуването си, рано или късно ще се разочаровате. С музиката е същото. Музиката дава покой. Добре е да си пуснете музика, която ви успокоява, но това не е достатъчно да ви изпълни. Не само лошото, но и доброто занимание може да бъде разрушително.

Същото е със секса. Много често сексът днес се възприема просто като опит да се преживее нещо истинско в един свят, който изглежда напълно безсмислен. Често той се превръща в опит да се "достигне дъното", когато такова няма. Ако сексът стане самоцел, той ще изгуби предназначението си. Не само при порочната сексуална връзка, но и при правилната му употреба сексът е вреден, ако се превърне в единствената причина да бъдем заедно. Той е създаден да осмисля близостта и е прекрасен, но ако се превърне в единствения смисъл на връзката ни, той я прави непълноценна и я разбива. Същото е и с яденето. Лакомството може също да стане самоцел.

Интелектуалните търсения могат да предложат погрешна себереализация. Те могат да прославят Бога. Но днес много от тези упражнения на ума не търсят и не изследват истината, а се превръщат в игра, която е по-вълнуваща и от ските или шаха. Тук, в L'Abri, ние вярваме, че християнството наистина трябва да дава интелектуални отговори и че всеки човек заслужава честен отговор на честния си въпрос. Но това не бива да е крайната ни цел. Крайната цел е самият Бог. Християните също поставят интелектуални въпроси пред Бога. Дори правилното учение може да бъде лъжлива основа за пълноценно общение с Бога. Днешното богословие често се превръща във висша игра, подобна на светското интелектуално мислене. То е твърде вълнуващ интелектуален спорт. Ако трябва да си избера някаква игра, за да запълня абсолютния вакуум на състоянието ми като нехристиянин без определен смисъл на живота, сигурно няма да мога да намеря в целия философски спектър по-вълнуващо занимание от богословската игра. А почти цялото днешно либерално богословие не е нищо повече от игра. От друга страна, и най-библейското богословие също може да стане просто интелектуална, самовглъбена дейност и в действителност по-скоро да ни затвори за Бога, отколкото да разкрие вратите към Него, както би следвало. Дори и добри и здрави религиозни организации, църкви и програми, които иначе имат своето предназначение, стават отрова, когато се превърнат в самоцел.

Всички тези погрешни области за реализация на човека могат да изглеждат задоволителни, ала на практика те не удовлетворяват, а оставят след себе си късове и парчета от разрушената личност. Представям си ги като кофа, в която се опитваме да пъхнем човек, която обаче е недостатъчно голяма. Ние го натискаме надолу, но главата му стърчи. Тогава го вдигаме и се опитваме да го пъхнем обратно, но този път стърчат краката му. Затова отново го вдигаме и го пъхваме другояче, но този път стърчи ръката му. Никога няма да вкараме там целия човек. Кофата просто не е достатъчно голяма. Това е слабостта на всички лъжливи полета за реализация. Поради обстоятелството, че Бог ни е направил по Свой образ и със Своя цел, винаги ще има непълнота при всеки погрешно интегриран живот. Психологически това означава ново разделяне на личността и нова необходимост от бягство. И при всяко едно пропиляно усилие християните губят нещо от наградите си в небето. От друга страна, те си спечелват и наказание в сегашния живот от своя Отец, Който ни люби и иска да ни върне при Себе Си.

Но тук ние говорим за нещо друго. Загубата е не само в бъдещето и не само в сегашния външен свят чрез наказателната, любяща ръка на Господа. Ние губим много и вътре, в нас, в мисловния си свят. Проблем съществува не само в бъдещото и не само в сегашното ми общение с Бога чрез Неговата любов, но също и в общението ми с мен самия.

В днешно време ние сме станали толкова просветени в психологията и психологическите проблеми, колкото никога преди не сме били. Вече подчертах, че съвременните психолози са достигнали до ценни прозрения, тъй като са се борили с немалко проблеми. Те често имат добри попадения, но без основа това не е достатъчно. Човек, Който живее според учението и заповедите на Библията, практически има пропорционално достатъчна психологическа база. Бог е добър спрямо Своя народ. Намерете един верен селски пастир, и ще видите човек, който се занимава с психологически проблеми на основата на учението на Божието Слово, дори и никога да не е чувал думата "психология" и да не знае какво означава тя. За предпочитане е да имаш истинската основа и виждане за това, кой е човекът и какво е неговото предназначение, отколкото да притежаваш разпокъсано знание в пълен вакуум.

Това не намалява важността да извлечем ценни съвети от психолога, но и с тях, и без тях, ние нямаме реален отговор извън общението Творец-творение, разбирането на грехопадението и приемането на заместническото дело на Исус Христос в историята.

Ако аз откажа да приема мястото си на творение пред Твореца и не Му се предам, за да ме употреби, това е грях. А всичко друго е празнота. Как можем да се радваме в Господа на всяко друго равнище, освен на това, на което сме поставени, и в което се намираме и сега? Всичко друго ще опустоши и измъчи личността ни, и без това ограбена и раздвоена от грехопадението насам. Да живеем миг след миг чрез вяра на основата на Христовата кръв със силата на Святия Дух е единственият истински пълноценен начин на живот. Това е единственият начин да бъда в мир със самия себе си, защото само така не се опитвам да нося товар, който не мога да нося. Да правя нещо друго, означава да пренебрегна собствения си покой, цялостното психологическо преимущество, което като християнин мога да имам в настоящия живот.

Във всичко това аз съм личност и Бог е личност. Аз не предавам товара си на нещо безлично, а следвам поканата на безкрайния личностен Бог. Неговата покана е изразена в I Петрово 5:7: "Всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас." Това не е нещо безлично. Вие просто следвате Божията покана, в която Той казва: "Възложете на Мен всичките си грижи, защото Аз се грижа за вас." Това е тъкмо обратното на неличностната ситуация. Вие не възлагате грижите си на някаква безлична математическа формула. Вие възлагате грижите си на безкрайния личностен Бог. Исус казва: "Дойдете при Мен всички, които се трудите и сте обременени и Аз ще ви успокоя" (Матей 11:28). Това не е само покана към нехристияните да дойдат при Христос. Това е една покана и за християните. Той ни кани да възложим своите грижи не върху някого другиго, а върху Него. Веднъж разбрал това, вече не е нужно да се страхувам. Няма да бъдем искрени, ако не признаем, че често се страхуваме да предадем себе си на Бога, за да ни употреби, от страх пред бъдещето. Но страхът изчезва, когато разберем пред Кого стоим. Ние имаме динамично общение с живия Бог, Който ни люби и показва Своята любов до такава степен, че изпрати Исус да умре на кръста. Страхът изчезва и ние имаме дръзновението да Му се предадем, за да ни употреби. Вече не се страхуваме от зъбите на неличностното. Вече не се боим от този свят, който ни мрази в своята безчовечност. Ние се предаваме на Бога, Който ни люби. Той не е чудовище, а наш небесен Баща. Той няма да ни остави в битката като войник, който изхвърля част от военното си снаряжение в калта. Бог никога няма да постъпи с нас така. Той няма да си послужи с нас като с инструмент, без да се грижи за този инструмент. В Неговата ръка ние не само ще бъдем полезни в битката, но дори ударите, които ни бъдат нанесени, ще ни довеждат по-близо до Него, защото Той е безкраен и личностен и защото ни люби.

Щом практически се покоря в настоящия живот, общението ми с Бога става като общение между син и баща. Общението с Бога изисква умствено покорство. Но то изисква и покорство на моята воля в областите, които разгледахме в тези глави. Ние се оправдаваме, ако приемем Христос като Спасител. Но сегашното общение с Бога изисква непрестанно покоряване и на разума, и на волята. Без да се покорявам с разума си, без да разсъждавам от гледна точка на Бога, без да действам на основата на завършеното дело на Христос в настоящия ми живот и без практически да покорявам волята си, когато вълните на настоящия живот връхлитат върху мен, няма да имам достатъчно близко общение с Бога. В такива именно пропорции може да съществува лично общение с Бога. Доколкото тези неща са наистина така, аз няма да бъда разделен от себе си. А Създателят, моят Баща, ще пресуши сълзите ми. Това е смисълът на истинската духовност в общението ми със самия мен.

12 - Комплексно изцеление в личните взаимоотношения

Сега, когато се обръщаме към индивидуалността на човека и по-специално към същността на любовта и общуването, ще изходим от факта, че Бог е личност. Християнският мироглед и живот започват от Божията индивидуалност. Поради това личностното у човека действително е валидно и централно във всемира и не е просто въпрос на шанс.

Божието Слово заявява много уместно, че Бог работи с нас преди всичко на основата на това, кой е Самият Той, и после на основата на това, какви ни е създал. Той няма да промени нито Себе Си, нито нашето първо предназначение. Така Бог винаги действа с човека на лична основа. Общението винаги е между личност и личност. Нещо повече. Тъй като Бог е неограничен, Той може да общува с всеки един от нас лично, като че ли този всеки е единственият, който съществува.

Освен това Божието общение с хората никога не е механично. В него липсват машинални елементи. Също така Бог никога не поставя закона на първо място, макар че в Неговия характер присъстват съвсем категорични и обосновани законови аспекти. Библейският Бог се различава от боговете, които си създава човекът. Той е Бог, Който има характер, а Неговият характер е цялостният и завършен закон на всемира. Когато съгрешава, човек престъпва закона. Тогава той става виновен и Бог трябва да се отнесе към него справедливо. Следователно, тъй като сме грешници, трябва да бъдем оправдани, преди да застанем пред Бога. Но макар че Бог ни третира по истински законен ред, Той го прави предимно на лична основа.

Нашата тема в тази част е истинската духовност във връзка с отделянето ни от другите хора. Най-напред обаче ще разгледаме отделянето от Бога.

Точно както Бог винаги общува с човека на основата на това, което е Той и което сме ние, трябва и ние да вършим същото когато мислим за Бога и когато общуваме с Него. Нашето общение с Бога никога не бива да се разглежда като механично. Това е причината една строга свещеническа система да бъде винаги погрешна. Ние не можем да общуваме с Бога машинално или по закон, макар че и законът присъства в отношенията ни. Нашето общение с Бога, след като сме станали християни, трябва винаги да бъде общение на личност с Личност.

Разбира се, съществува различие, което не трябва да се забравя. Той е Творецът, а ние -- творенията. Затова във всички мои мисли и действия спрямо Бога трябва да подхождам като творение към Творец. Това не променя общението личност с Личност. Така заповедта е да любя Бога с цялото си сърце, душа и ум. Нищо освен моята любов към Него не може да Го удовлетвори. Аз не съм призван просто да бъда оправдан. Човекът е сътворен да има лично взаимоотношение с Бога, основано на любов. Молитвата трябва да се разглежда като начин на общуване на личност с Личност, а не само като религиозно упражнение. Наистина, когато молитвата стане само упражнение, тя не е вече библейска молитва.

Сега нека преминем от личната ни връзка с Бога към взаимоотношенията между самите нас. Точно както е изключително важно да помня, че моите взаимоотношения с Бога трябва да стоят на основата творение-Творец, когато общувам със себеподобните си, трябва да помня, че взаимоотношението трябва да бъде тъкмо обратното, като равен с равен. Но макар то да е "равен с равен", а не "творение-Творец" или "по-малък с по-голям", все пак то трябва да бъде общение между личности. Библията не ни представя механични човешки взаимоотношения. Тя не ги разрешава, защото Бог не ни е направил машини. Освен това нашите взаимоотношения с другите хора не трябва да бъдат основани на закон, въпреки че закони ще присъстват. Това може да звучи просто, но съвсем не е така. Много често грехът на църквата е бил, че тя е забравяла точно това.

И така, кой е мой себеподобен? С кого трябва да общувам като личност с личност? Себеподобни ми са всички, които произлизат от Адам. В Деяния 17:26 ни се казва: "Направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята." Ние, които вярваме в Библията, приемаме, че Адам е реален, и това носи със себе си нещо твърде практично: всички, които идват от Адам, са мои себеподобни. Това обхваща целия човешки род. Аз трябва да общувам като с равностойна личност с всеки от онези, с които влизам в контакт.

Библията е категорична, че човечеството е разделено само на две групи: тези, които са приели Христос като Спасител и следователно са християни, и тези, които не са Го приели. Едни, които са братя в Христос, и други, които не са. Но това не трябва да замъглява правилното християнско мислене, че личното общуване обхваща всички хора, а не само братята християни. Църквата винаги е възприемала това, настоявайки например, че бракът е даден от Бога не само на изкупените, но и на всички човеци. Той е постановен за всички. Неизкупеният грях на човека и отделянето му от Бога не го отдалечават от Божиите постановления.

Като пример ще посочим, че когато Господ Исус Христос ни дава основната Си заповед относно другите хора, Той употребява думата "ближен". Той казва: "... и ближния си като себе си". Тук няма разлика между християни и нехристияни. Трябва да възлюбя ближния си -- всеки човек, -- както обичам себе си. И той съвсем точно пояснява в притчата за добрия самарянин какво има предвид (Лука 10:27-37). Много показателно е, че в последната от десетте Божи заповеди е употребена същата дума. Бог казва да не пожелаваме нищо, което принадлежи на ближния ни (Изход 20:17). Всеки човек е мой ближен и аз трябва да постъпвам с него по подобаващ за човек начин. Всеки път, когато третираме машинално друг човек, ние отричаме централното учение на Божието Слово -- съществуването на личностен Бог, Който е сътворил човека по Свой образ.

Можем да изразим това и иначе. Казах, че хоризонтът на нашето мислене и на нашия живот не трябва да бъде нищо друго, освен самият Бог. Хоризонтът, последната граница на нашето мислене не трябва да бъдат просто мисли или дела за Бога, а общение със Самия Бог. Същото трябва да важи при отношението ни към хората. Хоризонтът тук не може да бъде нищо по-малко от индивидуалните и личностни взаимоотношения чрез любов и общение. Заповедта е да възлюбим човека, не просто да мислим за него или да правим нещо за него. Не трябва да спираме до закона -- например да гледаме на някой човек като на погинал, какъвто е в очите на Святия Бог, -- без да мислим за него като за личност. Казвайки това, веднага можем да забележим че голяма част от евангелизма е не само субхристиянски, но и субхуманен, -- законнически и неличностен.

Разбира се, трябва да подчертаем и другата страна, специално в този век, който няма време за законни взаимоотношения. Във време на анархия, като днешното, трябва непрекъснато да наблягаме на важността на законните взаимоотношения. Те са важни в областта на секса и брака, важни са във взаимоотношенията в църквата. Независимо от всичко не бива да губим от погледа си сърцевината на тези отношения: приемането на човека като човешко същество. Можем да го разгледаме и по друг начин. Човекът, поставил себе си вместо Бога в центъра на всемира, постоянно се стреми да се обърне навътре към себе си. Той се е превърнал в крайна центростремителна точка на всемира. Това е същността на бунта му против Бога. За Бога това не е проблем, защото може да се обърне към Себе Си. Той е Триединен и като такъв е имал любов и общение в Себе Си още преди сътворението на света. Така, когато Бог се обърне към Себе Си като към центъра на света, Той намира любов и общение. Но когато аз се обърна навътре, не намирам никой, с когото да общувам. И така, всеки човек в себе си е подобен на самотния бикоглав минотавър, затворен в лабиринта си на о-в Крит. Това е трагедията на човека. Когато той се обърне навътре към себе си, няма никой, който да му отговори.

Това води не само до психологически проблеми, но и разрушава взаимоотношенията ми с другите. От друга страна, когато наистина започна да мисля и да се държа като творение, аз мога да общувам като равен с другите хора. Вече не бърборя сам със себе си. След като съм равен с всички, аз мога да говоря като равен с другите хора. Не е необходимо вече да приказвам единствено със себе си. Ако призная, че наистина не съм Бог и че от грехопадението насам всички сме грешни, тогава мога да изградя истински човешки взаимоотношения, без да се разкъсвам на несъответстващи си и несъвършени парчета. Объркването на човешките взаимоотношения е в това, че човекът без Бога не схваща, че всички хора са грешни, и така държи прекалено много на личните си взаимоотношения, докато те не се разбият и разпаднат. Не е съществувала толкова велика любовна връзка между мъж и жена, която да може да послужи като универсален пример за взаимоотношение. А когато подпорите започнат да се рушат, взаимоотношението е обречено. Но когато застана като творение в Божието присъствие и осъзная, че моето общение е с безкрайния Бог, а с другите хора съм равен, тогава мога да взимам и да давам в човешкото взаимоотношение това, което Бог е промислил за него, без да се натоварвам с непосилно бреме. Нещо повече, ако призная, че никой от нас не е съвършен в този живот, мога да се радвам на прекрасни взаимоотношения, без да очаквам да бъдат съвършени.

Но преди всичко трябва да разбера, че едно човешко взаимоотношение никога не може да бъде напълно удовлетворително. Такова то може да бъде само ако е със самия Бог. Като християни имаме тази привилегия и така човешките ни взаимоотношения могат да бъдат истински, дори и да не са съвършени. Като грешници, признавайки, че не сме съвършени в този живот, няма нужда да отблъскваме всяко взаимоотношение с околните (включително тези в брака и между християните в църквата), само защото не е съвършено. Възможно е след като съм разбрал това, на основата на завършеното дело на Исус Христос да започна да схващам, че моите взаимоотношения могат да бъдат комплексно изцелени в настоящия живот. Когато двама християни разберат, че тяхното взаимоотношение боксува, те могат да дойдат ръка за ръка, да поднесат пораженията си под кръвта на Христос и отново да продължат заедно. Помислете какво означава това на практика в различните човешки взаимоотношения: в брака, в църквата, в отношението родител-дете, в отношението работодател-работник.

Можем да го разгледаме и по друг начин. Християнинът трябва да бъде свидетелство за съществуването на Бога. Но ако ние като отделни християни и като църква не показваме пълноценно лично взаимоотношение с другите хора, къде е доказателството, че Бог е личност? Ако няма в живота ни свидетелство пред околните, че наистина гледаме сериозно на отношенията си с тях като личности, по-добре е да си мълчим. Трябва да бъдем свидетелство. Това е призванието ни. Да покажем, че личните отношения могат да бъдат действителност, не само думи. Ако отделният християнин и Христовата църква не допускат Господ Исус Христос да произвежда плод в света като свидетелство за личните им взаимоотношения, не можем да очакваме светът да повярва. Липсата на любов е безбрежно море без Бог. Сигурно е, че в него ще потънат не само другите хора, но и самият аз. А най-лошото от всичко е, че когато не се вижда нищо, освен едно море от липса на любов и безличност, потъва и свидетелството за Бога.

Като християни ние не бива да се обвързваме с лъжливи учения. Но в битката срещу лъжливите учения не трябва да забравяме личните си взаимоотношения. Всеки път, когато видя нещо погрешно у другите, възниква опасността да превъзвися себето си. Когато това се случи, се разрушава откритото ми общение с Бога. Така че дори когато съм прав, аз мога да греша. Независимо, че съм прав, ако превъзвися себето си, общението ми с Бога може да бъде унищожено. Не е погрешно да бъдеш прав, нито да казваш, че грехът е грях. Лошото е обаче да се държиш неправилно, когато си прав, и да забравиш, че твоето отношение с околните винаги трябва да е личностно и като с равни. Ако наистина любя другия човек като себе си, ще копнея да го видя такъв, какъвто би могъл да бъде на основата на Христовото дело, защото именно това желая (или трябва да желая) и за себе си на основата на Христовото дело. А ако е другояче, не само моето общение с хората е прекъснато, но и общението ми с Бога, защото съм престъпил втората заповед, да любя ближния си като себе си.

Това е вярно дори когато другият човек греши, а аз съм прав. I Коринтяни 13 гл. казва: "Любовта не безчинства." Когато видим, че някой не е прав, не трябва да се радваме на беззаконието му. И колко внимателен трябва да бъда всеки път, когато аз съм прав, а друг греши. Тогава много лесно мога да се поставя над този човек, без да си спомня истинското положение на хората пред Бога.

Следващият практически въпрос трябва да бъде: ако аз виждам себе си като равен на всички други хора и съзнавам, че живея в един грешен свят, в който трябва да бъде установен порядък? Тази дилема стои от векове. От гледна точка на Писанието обаче този въпрос не е толкова труден. Той е твърде практичен. Библията прави разлика между взаимоотношенията на хората като творения (и оттам като равни) и "длъжностите", които Бог е постановил между тях. Централна в това отношение е петата заповед: "Почитай баща си и майка си." Това е сърцевината на всичко. Съществува конкретно и законно взаимоотношение между родителя и детето. Но това не означава, че щом то е в ред, Бог вече не иска нищо повече. Далеч не е така. Въпреки че детето ми може да ме почита, отношението родител-дете не е достигнало пълния си плод. Децата трябва да обичат родителите и родителите трябва да обичат децата на личностно равнище, което се вписва в постановлението. Веднъж приели това, ще разберем и всичко, което следва. Това е длъжностно взаимоотношение, но между човешки същества.

Ако осъзнаем това, ще можем да напреднем много във взаимоотношенията родител-дете. Детето ми, въпреки че е по-малко, е човек също толкова, колкото и аз. В същността си аз не стоя по-високо от него. В течение на няколко години взаимоотношението ни ще се определя от длъжностите ни, но никога не бива да забравям, че това дете е творение като мен, създадено на моето равнище. И нещо повече. Ако то стане християнин, въпреки че пак ще си бъде малкото ми дете, не бива да забравям, че тогава то е не само друг човек, но и брат или сестра в Христос.

Детето също не бива да има само законното си положение спрямо родителите. То трябва да се държи с тях и на личностно ниво, с любов. Всичко, което не се вмества в личното общение между родител и дете, е не само погрешно, но е и изпълнено с мъка.

Ето учението на Новия Завет относно човешките взаимоотношения:

И не се опивайте с вино, следствието от което е разврат, но изпълвайте се с Духа. И разговаряйте с псалми и химни и духовни песни, като пеете и възпявате Господа в сърцето си и като винаги благодарите за всичко на Бога и Отца в името на нашия Господ Исус Христос, като се подчинявате един на друг в страх от Христос. Жени, подчинявайте се на своите мъже, като длъжност към Господа... Мъже, любете жените си, както Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея... Така са длъжни и мъжете да любят жените си, както своите тела. Който люби жена си, себе си люби. Защото никой никога не е намразил своето тяло, но го храни и се грижи за него, както и Христос за църквата... "Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си. И двамата ще станат една плът." Но и вие, всеки до един, да люби своята жена както себе си. А жената да се бои от мъжа си. Деца, покорявайте се на родителите си в Господа, защото това е право. "Почитай баща си и майка си (което е първата заповед с обещание), за да ти бъде добре и да живееш много години на земята." И вие, бащи, не дразнете децата си, но възпитавайте ги в учение и наставление Господне. Слуги, покорявайте се на господарите си по плът със страх и трепет, в простотата на сърцето си, като към Христос. Не работете само пред очи като човекоугодници, но като Христови слуги изпълнявайте от душа Божията воля. И слугувайте с добра воля като на Господа, а не на човеци. Понеже знаете, че всеки слуга или свободен ще получи от Господа същото добро, каквото върши. И вие, господари, струвайте същото на тях, като се въздържате от заплашването, понеже знаете, че и на тях, и на вас има Господар на небесата, у Когото няма лицеприятие. (Ефесяни 5:18, 22, 25, 28, 29, 31, 33; 6:1-9)

Всеки един случай, споменат тук, съдържа две части: законните граници и силните личностни взаимоотношения вътре в законните граници. Това важи в брачните отношения, в отношението родител-дете и в отношението работник-работодател. Интересно е да се отбележи, че Библията също така ни дава и законното взаимоотношение спрямо държавните управници. Но дори тук има лично отношение, изразено чрез нашите молитви за тези хора.

В църквата не бива да цари хаос. В нея трябва да има ред. В I Петрово 5:1-3 четем : "Презвитерите, които са между вас, увещавам аз, който също съм презвитер и свидетел на Христовите страдания, и участник на славата, която има да се яви. Пасете Божието стадо, което е между вас. Надзиравайте го не с принуждение, а драговолно, като за Бога, не за гнусна печалба, а с усърдие и не като че господарувате над паството, което ви се поверява, като показвате пример на стадото." Виждаме отношенията в църквата на Господ Исус Христос. Тук също има длъжности, но всред тях Петър настоява пред презвитерите да поддържат личните взаимоотношения живи и реални. Ето защо в църквата следва да има ред, както има ред в семейството или в държавата. Длъжностите в църквата са необходими, но навсякъде в официалните отношения са вписани и личностните. В църквата презвитерът е носител на официалното. Но и проповядващите, и управляващите презвитери са "служители", а думата "служител" изисква личностни отношения. Тя не говори за превъзходство. В църквата трябва да има ред, но проповядващият презвитер и управляващият презвитер трябва да бъдат служители с любящо и лично отношение към хората, дори когато те грешат и се нуждаят от предупреждение.

Каквато и да е длъжността -- било в църквата, в дома или в държавата, -- отношението наистина трябва да бъде личностно. Човекът е бунтовник и затова в този нещастен свят е необходимо да има ред. Но когато заемам някаква длъжност, която ми отрежда Бог (било в държавата, в църквата, в дома или в работата), то трябва да бъде за Божия слава и за доброто на другите. Ако трябва да взема някакво решение от моята позиция в живота, аз трябва да покажа съзнателно, че го правя чрез Библията. Аз нямам авторитет сам по себе си. Спрямо другата личност съм равностойно творение и съм също толкова грешен. А когато имам длъжност, която предполага превъзходство, трябва да бъда внимателен, защото трябва да зная от Божието Слово, че ще дам сметка за своето настойничество не само за законните ми решения, но и за личните ми взаимоотношения.

Един от проблемите на хуманистите е, че те се стремят да "обичат" човечеството като цяло -- Човека с главно "Ч", Човека като идея, -- но забравят човека като индивид, като личност. Християнството трябва да постъпва точно обратното. Християнската любов не е общочовешка, а лична. Аз общувам с другия човек като личност с личност. За мен той не трябва да бъде безличен, в противен случай отричам всичко, в което казвам, че вярвам. Това винаги ще включва определена цена и тя не е никак ниска, защото живеем в един погинал свят, а и самите ние сме грешни.

Трябва също да запитаме какво се случва, когато някой друг бъде засегнат от моя грях. Библията учи, че в мига, когато изповядаме този грях пред Бога, пролятата кръв на Господ Исус Христос ще очисти напълно нашата вина. Като християни твърдим, че всеки грях е най-напред срещу Бога. Когато наранявам друг човек, съгрешавам срещу Бога. Но нека никога да не забравяме, че това не променя факта, че тъй като е създаден по Божия образ, човекът, когото съм наранил, има реална стойност. А този факт следва да бъде важен за мен, не само като знание, а и практически в свидетелството ми. Другият човек не е маловажен. Той е носител на Божия образ, дори и ако не е християнин. Той е погинал, но той е и човек. Когато Бог ми каже: "Чедо Мое, този грях е различен. С този грях ти нарани друга личност", аз отговарям: "Какво да сторя, Господи?" А отговорът на Божието Слово е ясен: "Помири се с човека, когото си наранил. Той също е личност."

Каква е обичайната реакция, когато Бог ми каже "Иди и се помири"? Аз отговарям: "Това е унизително!" Но ако аз съм готов да кажа на Бога, че съжалявам, че съм съгрешил, трябва да бъда готов да кажа това и на човека, когото съм засегнал. Как мога да кажа "Съжалявам" на Бога, ако не съм готов да кажа "Съжалявам" на човека, когото съм наранил? Той ми е равен, той е моя плът, мой род. Такова покаяние е безсмислено лицемерие. Поради това много от нас водят непълноценен живот. Не можем да потъпкваме човешките взаимоотношения и да очакваме отношението ни с Бога да бъде нежно, прекрасно и открито. Това не е само въпрос на право, а и на истинско отношение на личност с личност на основата на това, кой и какъв съм аз като човек.

В Яков 5:16 ни се казва: "Изповядвайте един на друг греховете си." Не на някой свещеник, а на този, когото сме наранили. Тази заповед е проста, но в сегашното ни несъвършено състояние е много трудна за изпълнение. Да отидем и да кажем "Съжалявам" означава да се смирим. Най-напред като изповядаме греха си на Бога и след това -- на засегнатия човек. Нека наблегнем, че пред мен стои личност, човешко същество, сътворено по Божия образ. Следователно в последна сметка не се касае за нещо унизително, защото това означава само да признаем равенството си с този, когото сме наскърбили. Тъй като съм равен с него, ще бъде съвсем естествено и да поискам да кажа: "Съжалявам." Само желанието за превъзходство ме кара да се плаша да изповядам греха си и да се извиня.

Ако живея в истинско общение с Триединния Бог, моите взаимоотношения с хората стават в един смисъл доста важни, защото вече виждам истинската стойност на човека, и същевременно -- не толкова значими, защото вече не се налага аз да бъда Бог в тези отношения. Така сега мога да отида при някой човек и да кажа: "Съжалявам за това зло, което ти сторих", без да разруша своя всемир, защото вече не аз съм в неговия център, а Бог. И ние не трябва вече да чакаме някой друг да започне пръв. Ще сме такива, каквито трябва да бъдем и ще го практикуваме непрекъснато.

Това означава общуване. Хората днес питат дали личностното е реално, дали общуване може да има, дали всичко има смисъл. Ние, християните, можем да говорим колкото си искаме, но докато не покажем какво е общуване, всичко ще бъде безсмислено. Когато като християнин застана пред един човек и кажа "Съжалявам", това не само, че е правилно и угодно на Бога, но е и истинско общуване на високо лично равнище. Единствено така човечеството може да бъде човечно.

Разбира се, изповедта пред Бога трябва да бъде на първо място. Ние се изповядваме пред Бога и принасяме греха си под пролятата кръв на Христос, която ни очиства. Трябва непрекъснато да помним, че изповедта не е пред някой човек, а пред Бога. Но това не променя факта, че след като съм се изповядал пред Бога, аз трябва да осъществя реален личен контакт с човека, когото съм наранил.

В тази връзка трябва да внимаваме за три неща. Първо, да не го правим само за да се покажем пред хората или пред църквата. Тогава всичко ще стане още по-лошо, защото ще бъде само маска.

Второ, трябва да разберем, че понякога възстановяването на приятелството ще отнеме години. Ако сме разрушили някакво взаимоотношение в църквата, в семейството или изобщо, почти винаги това означава, че години наред трябва да се връщаме по пътеката и да го поправяме. Когато обсъждахме свободата на съвестта от греха пред Бога, ние казахме, че трябва да се върнем там, откъдето сме съгрешили, откъдето сме изгубили пътеката, дори ако това е било преди двадесет години. Същото важи в човешките отношения. Ако зная, че някога в миналото съм се отнесъл с някой християнин или нехристиянин по унизителен за него начин, аз трябва да се върна, ако е възможно, да събера късчетата и да кажа "Съжалявам". Мнозина могат да потвърдят факта, че са намирали извори от жива вода и освежаване, когато след години са се завръщали, почуквали са на вратата на някого и са се извинявали.

Повечето хора, дори и да не са особено чувствителни, ще си спомнят от миналото си за извинения, които се налага да се поднесат.

Трето, трябва да помним, че разпъването на Христос беше явно и видимо събитие. Във Филипяни се казва: "Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христос Исус" (2:5). Христовото разпятие беше на един хълм, край един път, където всеки минаващ можеше да види не само Неговата мъка, а и Неговия срам. То не стана някак тайно. И ако вие и аз поне малко сме разбрали какво значи истински живот под кръвта на Господ Исус Христос, нашата изповед ще бъде така открита, както разпъването на Христос на хълма пред очите на всички хора. Трябва да бъдем готови за срама и за болката на откритото място. Не е достатъчно само да се съгласим с принципа, по който ще действаме в тези лични взаимоотношения. Трябва да го приложим на практика. Само по този начин можем да покажем на света, който ни наблюдава, че живеем в личностен всемир и личностните взаимоотношения са реални и важни. Само по този начин можем да покажем, че сме изкупени от Господ Исус Христос не само на теория, но и на практика и че може да има комплексно изцеление на разделянето между хората в настоящия живот, а не само когато се намерим от другата страна на смъртта. Дори ако другият човек не е християнин, свидетелството е наше задължение, а не негово.

Преди всичко друго, свидетелството на християните чрез любовта и общуването се проявява в две области: в християнската брачна двойка и техните деца и в личните взаимоотношения на християните в църквата. Ако на тези две места липсва свидетелство на личностно равнище, светът може да заключи, че и най-правоверната християнска доктрина не е нищо друго, освен мъртви, студени думи. В един психологически ориентиран век, като нашия, хората могат да говорят за индивидуалните постижения в живота на християните, но любовта и общението между християните прибавя допълнително измерение на човечност, което особено днес не може лесно да се пренебрегне.

Когато човекът отначало съгреши, Бог наложи определени законни ограничения над мъжа и жената в брака. За да се постигне някакъв ред всред този погинал свят, жената и мъжът застанаха един срещу друг като творения. Мъжът обаче има по-висока длъжност в дома. Но отношението мъж-жена не трябва да се изразява само чрез забрани -- било по отношение на реда в дома, било извън него, колкото и важни да са тези отрицателни неща. То трябва да съдържа заповедта и смисъла на любовта. Бракът е образ на взаимоотношението между Христос и Неговата Църква (Ефесяни 5:23). Колко бедно е разбирането ни за делото на Христос, ако виждаме в него единствено заместническата смърт! Колко жалко е да не разбираме нуждата си от общение с Христос и от взаимна любов между Него (Младоженеца) и нас (Невястата). Ако човешкият брак е определен да бъде образ на чудесното единство между Христос и Неговата Църква и на сегашното отношение между Христос и Църквата като Младоженец и Невяста, общението и любовта между мъжа и жената ще бъдат чудесно свидетелство за това.

Ние сме преходни и поради това не можем да намерим удовлетворение във всяко човешко взаимоотношение, включително и в брака. Окончателна пълнота съществува само в отношението с Бога. Но на основата на завършеното дело на Христос под въздействието на Святия Дух и вярата ние можем да получим реално и комплексно изцеление в отношенията ни и истинска радост.

Като християни ние разбираме и още нещо. Ние не само сме преходни същества, но от грехопадението насам всички сме освен това и грешници. Затова знаем, че взаимоотношенията няма да бъдат съвършени. Но на основата на завършеното дело на Христос човешките взаимоотношения могат да бъдат изцелени и да ни радват. Християнството е единственият отговор на човешкия проблем. Честите разводи днес се коренят във факта, че мнозина търсят в човешките взаимоотношения неща, които те не могат да дадат никога. Защо има толкова много разводи, вместо просто прелюбодеяния? Защото хората търсят нещо повече от сексуалното взаимоотношение. Но не могат да го намерят, защото това, което търсят, не може да съществува в една преходна връзка. Все едно да се опитваме да утолим жаждата си с пясък.

Ако човек се опитва да постигне всичко в отношението между мъжа и жената или между приятелите той разрушава точно това, което желае и тези, които обича. Той изцежда и унищожава взаимоотношението. Удовлетворението на една връзка е само в това, което безкрайният и личностен Бог върши на основата на Христовото дело в общение и любов.

Същото е вярно за отношението между християнските родители и собствените им деца. Ако се опитваме да намерим всичко в човешките взаимоотношения или ако забравим, че нито ние, нито те са съвършени, ние ги унищожаваме. Простият факт е, че мостът не е достатъчно здрав. Да се постави върху моста на човешките взаимоотношения това, което той не може да носи, означава да се унищожат и взаимоотношението, и хората. Но за християнина, който не се нуждае да получи всичко, човешките взаимоотношения могат да бъдат чудесни и прекрасни.

Любовта е спойващата връзка на цялата личност, на единството между тялото и душата му. Библията казва, че след като тялото умре, духът продължава да съществува. Но тук трябва да бъдем внимателни да не станем последователи на Платон. Писанието набляга на единството на личността, единството на душата и тялото. А за комплексното, макар и несъвършено общуване с външния свят инструментът е тялото. Всъщност няма друг начин да осъществим контакт, освен чрез тялото. В брака обаче нещата стоят малко по-различно. Сексуалната и романтичната любов са еднакво неуместни извън брака и оттам -- извън законното им предназначение. И двете са грешни и то -- еднакво грешни. И ако едната заеме цялото взаимоотношение -- дори и в редната, законна връзка, -- тя ще го изврати и всичко ще завърши с разочарование и търсене на нова връзка. Но ако двамата общуват като личност с личност и ако взаимоотношението е законно, тогава и романтичното, и сексуалното ще достигнат пълнотата в пълна мярка според това, което сме в мисленето, действията и чувствата ни.

В тази връзка Песен на Песните е част от победния химн на Божията слава. Врагът, дяволът е хвърлен в глъбините на морето. Човешкият брак между християните следва да показва именно това. Да има звън на живот и песен. Да има радост и красота във взаимната връзка на две пълноценни личности.

Грехът доведе до разделяне между мъжа и жената и между техните тела и личностите им. Ако водим такъв начин на живот, ние пропускаме това, което човекът е определен да бъде. Ако като християни живеем с това разделение, ние потвърждаваме, че човекът на ХХ век е прав, когато казва: "Ние сме само животни, машини." В животинския свят сексуалният контакт в подходящия момент е достатъчен, но при човека не е така. Личностното общуване е необходимо. То трябва да се разглежда като неделимо цяло, реализирано в нравствена рамка и характерно с общението и любовта в себе си.

Ако любовта и общението не присъстват в брака, как може да се осъществи следващата стъпка, личното взаимоотношение между родител и дете? То трябва да израсне от възстановеното взаимоотношение между съпруга и съпругата. Отношението родител-дете също има законови аспекти. Но нека кажем отново -- то не е преди всичко законно, а личностно. Между съпруга и съпругата и между родителя и детето личностното трябва да бъде централно. Най-напред са законните връзки, защото Бог съществува, има характер и е свят. Но вътре в законната връзка трябва да има общение и любов, защото Бог е и личност и любов. С детето в дома любовта и общението не са вече само двустранни, а приемат дълбоко разнообразие.

Ако съпрузите са християни, връзката им е както братско-сестринска в Христос, така и любовна: "Сестро моя, невясто" (Песен на Песните 4:9-10,12). А след това, когато пораснат и приемат за себе си Христовата смърт, децата също се прибавят като братя и сестри в Христос. От тази гледна точка кой християнин би пожелал да се ожени за невярващ човек?

Не всеки християнин е призван да бъде женен, но всички християни са призвани да свидетелстват на наблюдаващия ги свят за реалността на личните си взаимни връзки. Мъжкото приятелство, женското приятелство, личното общение и църковните отношения могат да изявяват комплексно възстановеното човешко взаимоотношение. В ранната църква съществуваше единство което, без да бъде съвършено, беше напълно реално. И когато четем в Писанието за тяхното единство и чуваме как хората казват за тях: "Вижте как се обичат един друг", ние виждаме, че единството им е действително, а не теория.

Колко прекрасно е християнството! Първо, поради блестящите му интелектуални отговори. И второ, поради прекрасното качество на неговите човешки и лични отговори. Те са богати и прекрасни. Истинското християнство не е грубото християнство. Тези човешки и лични отговори обаче не се появяват веднага след като станем християни. Те идват само на равнището на това, което Бог отначало е сътворил у нас, а то е личностно. Няма друг начин да получим тези прекрасни отговори. Те не могат да се придобият механично или само като се придържаме към съответната нравствена рамка, колкото и важно да е това. Те израстват в светлината на това, в което казваме, че вярваме като християни. Ние сме творения и въпреки че не можем да бъдем съвършени в този живот, след като станем християни, все пак, чрез ежеминутна вяра в завършеното дело на Христос на кръста между нас могат да съществуват и наистина се изявяват прекрасни човешки взаимоотношения. Наистина, правилното учение е необходимо. Но трябва да има и правилна практика на това учение, включително и в човешките взаимоотношения.

В заключение трябва да добавим, че всичко това следва да ни доставя удоволствие. Бог е промислил християнството да бъде удоволствие. Любовта и общението у християните трябва да бъдат действителност. Взаимоотношенията на християнина имат не само нравствена, а и личностна основа. А това превръща живота му в истинска песен.

13 - Комплексно изцеление в църквата

Сега нека разгледаме истинската духовност във връзка с нашето отделяне от другите хора в църквата на Господ Исус Христос.

Съществува тенденция в съвременното богословие да се говори за възкресението на Исус Христос, като че ли възкръсналото Му тяло, "Неговото тяло", е църквата. Това е опасно и объркващо разбиране. Библията е категорична, че нещата не стоят така и че самият Исус физически възкръсна от мъртвите.

Независимо от това нека никога не забравяме, че в Божието Слово църквата наистина се нарича тяло на Исус Христос. Не бива да забравяме това, докато отхвърляме другото. "Както имаме много части, в едно тяло, а не всичките части имат същата служба, така и ние, мнозината, сме едно тяло в Христа, а сме части, всеки от нас, един на друг" (Римляни 12:4-5). Ние сме едно тяло в Христос. "Както тялото е едно, а има много части и всичките части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос. Защото всички ние, било юдеи или гърци, било роби или свободни, се кръстихме в един Дух да съставляваме едно тяло. И всички от един Дух се напоихме. Защото тялото не се състои от една част, а от много" (I Коринтяни 12:12-14).

Исус Христос възкръсна физически, а също така църквата беше родена на Петдесятница в този вид, в който днес я познаваме. Тя е по изключително особен начин Негово тяло. И като Негово тяло Църквата трябва да свидетелства за Него пред света, докато Той дойде отново. Също както нашите тела са средството за общуване с външния свят, така и църквата, като Христово тяло трябва да бъде средство, чрез което Той общува с външния свят. Ние първо мислим наум и едва след това предаваме нашите мисли на външния свят посредством телата си. Нашето физическо тяло е допирната точка с външния свят, както и начинът, по който ние се докосваме до света. Така и Църквата като тяло на Исус Христос е призвана да бъде средството, чрез което Той може да се изявява и чрез което Той действа в сегашния външен свят, докато дойде отново.

От грехопадението насам има две човечества, а не само едно. Едните са в бунт срещу Бога, а другите чрез Божията благодат са се завърнали при Него на основата на Христовото дело. Във всяко поколение църквата трябва да бъде доказателството и изявата на тази разлика. Не трябва никое поколение да може да каже: "Не виждаме нищо да свидетелства за комплексно възстановено взаимоотношение между хората в настоящия живот." Всяко едно поколение трябва да е в състояние да погледне на църквата през своите очи и да види в нея изявление на свръхестествено възстановената връзка не само на човека с Бога (въпреки че това е на първо място), не само между човека и неговото "аз" (въпреки че това е решаващо), а и между отделните хора в църквата.

На гръцки църква (еклезия) означава "това, което е отделено", хора, които са отделени от едно погинало човечество. Това е призванието на църквата на Исус Христос. В нашето поколение в изкуството, музиката, философията, драмата и навсякъде, където се обърнете, ще видите, че човекът заема по-ниско положение от подобаващото му. Нашето поколение разбира това и проблемът му не е нов. От грехопадението насам бунтовният човек винаги е бил такъв. Църквата е отделена от това човечество, за да бъде истинското човечество пред погледа на погиналото човечество.

Основата на църквата не е организационното единство, въпреки че и организацията има своето значение. Човешкото тяло се управлява от главата. Ръцете не са в пряка връзка една с друга. Причината, поради която те си съдействат, е, че всяка от ръцете, всяка от ставите, всеки от пръстите са под контрола на един общ контролен център -- главата. Отделете тялото от главата и то се парализира, съгласуването на движенията се прекратява.

Същото е с църквата на Исус Христос. Истинското единство не е в основата си организационно, то не е съгласуване на една част с другите части, а подчинение на всяка част под контрола на Главата. Само така частите могат да работят съвместно. Единството на църквата е в основата си единство с Главата, контролираща всяка от частите. Ако аз като отделен човек или ние като група християни не сме под ръководството на Главата, църквата на Исус Христос би функционирала като ръце, които не могат да се намерят една друга. Всичко би било разрушено и тялото би се парализирало. Църквата ще функционира твърде несъгласувано. Това се отнася не само за цялата църква на Господ Исус Христос, а и за всяка отделна група християни. Всяка местна църква, всяко училище, което се счита за християнско, всяка мисия или друга християнска организация в зависимост от това, доколко всеки отделен християнин там се покорява или не на водителството на Святия Дух и на ръководството на Христос, съответно ще бъдат дееспособни или парализирани.

Спомнете си "двата стола". Когато редовно живея в свръхестествения всемир, аз имам свои лични постижения и свое свидетелство. Също така, ако като свързано тяло живеем в светлината на свръхестествения всемир, ще имаме общи постижения и общо свидетелство. Трябва не само отделният човек да мисли и живее по този начин, а цялата група като общност да бъде настроена да живее съзнателно и неотклонно в светлината на свръхестественото. Това произвежда свидетелството, а оттам следва и резултатът.

Съвместната работа на християните се предхожда от специално призвание и единство, което не е само организационно или абстрактно. То няма да бъде съвършено в този живот. Библията не казва, че ще бъдем съвършени в настоящето. Но на основата на завършеното дело на Христос общението между християните в този живот трябва да е комплексно възстановено. Мислейки за тези неща, идваме до непосредствените практически изводи. Преди всичко, тъй като църквата изявява на всяко поколение кой и какъв е Бог, тя трябва категорично да заяви, че Бог има характер. Ние не можем да говорим за "непознатия Бог" на Тилих. Бог има характер. И тъй като Неговият характер се проявява, пред нас се очертават някои ясни законови норми на поведение. Тези законови норми намират израз преди всичко в учението на църквата, защото в противен случай тялото ще говори лъжи за Главата.

Законовите норми не са произволни. Те се коренят в Божието съществуване и в Неговия характер, за който Той ни говори в Библията. Църквата не си измисля идеи. Тя е нагледно свидетелство за това, което Бог разкрива за Себе Си в Писанието. Така законовите норми се потвърждават от самия Бог. Църквата трябва да представлява свръхестествено възстановената човешка раса и като такава е очевидно, че ще притежава ясни законови норми за разлика от човечеството извън нея.

Много хора настояват, че християните не трябва да се женят за нехристияни. Същевременно обаче те са готови да останат в църква, в която мнозина, включително и някои от изявените служители, открито отхвърлят библейския Бог. Да се опитваме по този начин да развиваме истинска любов и богоугодно общение е същото като да се опитваме да водим богоугоден сексуален живот с чужда съпруга или съпруг. Библейските законови норми трябва да са на първо място, или тази църква не е истинска църква. Хората няма да могат винаги да практикуват повеленията на Библията относно принципите на чистотата във видимата църква. Действително, ако принципът като такъв се отхвърли, истинската законова норма се нарушава така сигурно, както ако отхвърлим заповедта на Христос и на Библията относно святостта на брака. Така църквата трябва да изразява законовите взаимоотношения в себе си както чрез учението, така и чрез живота си.

Но макар, че законовите норми са важни и имат своето значение, те не са всичко. В истинските взаимоотношения в църквата чрез думи и свидетелства трябва да се изявява Личността на Бога и целият Му характер. Бог е безкраен, а ограниченият човек не може да изяви това. Но тъй като сме сътворени по Негов образ, поотделно и заедно ние сме призвани и да изявяваме факта, че Той е личностен. Това можем и сме призвани да направим. Наистина, поради грехопадението свидетелството ни няма да бъде съвършена изява. Но тъй като сме християни, то може и трябва да е истинно и всред всички взаимоотношения това е най-категоричното призвание на църквата като Христово тяло.

Истинската битка срещу лъжеученията и греха няма да приключи в този живот. Но законовото взаимоотношение, само по себе си добро, трябва да бъде само преддверие към житейската реалност на личното взаимоотношение -- най-напред на църквата с Бога, а после и между тези, които са в църквата. Да прославяме Бога, да се радваме в Него и да свидетелстваме за Него никога не могат да бъдат механични действия, отредени по закон. Това е личностно общение. Когато Христовата църква общува на неличностно равнище, тя изявява непълноценно кой е Бог и следователно е непълноценна като църква. Нейното свидетелство трябва да демонстрира личностни взаимоотношения между изкупени хора.

В своето учение църквата винаги е подчертавала тези взаимоотношения. Ние казваме, че вярващите са братя и че когато приемем Христос като Спасител ние встъпваме в ново взаимоотношение с другите християни. При новорождението си аз започвам нов вид взаимоотношение с всяка от трите Личности в Троицата и ставам брат на всички други християни в Божието семейство. Бог е предвидил действително да бъдем братя и ние трябва видимо да изявяваме това. Като библейски християни ние отхвърляме сегашната размита граница между спасените и погиналите хора. Либералният богослов умишлено унищожава разликата между спасен и погинал. Горко на всяка Христова църква, която полага усилия да запази това различие, но не показва белези на братство. В Апостолското верую се казва: "Вярвам в общението на светиите." Ние изповядваме това така категорично, както и всички други заявления във веруюто. Това обаче не трябва да бъде просто богословска фраза. И все пак колко малко реално общение виждаме днес! Не е достатъчно само да признаем, че братството съществува и че обхваща през времето и пространството всички повярвали. Единството на светиите е тайна според веруюто, но общението на светиите трябва да се изявява.

Каква тогава трябва да бъде църквата съзнателно? Църквата трябва съзнателно (искам силно да подчертая думата "съзнателно"), да бъде такава, че да насърчава своите членове към истинска духовност, която се опитах да представя в тази книга. Тя трябва да ги насърчава към свобода от последствията на връзките на греха в този живот. Тя трябва да ги насърчава към комплексно изцеление на отделянето им от самите тях и от околните (и по-специално от другите християни).

Независимо колко законово добра е една църква, ако не осигурява атмосфера за истински взаимоотношения, тя не е такава, каквато следва да бъде. В нея трябва да има не само правилно учение, а и добро общение.

Най-напред църквата трябва да предава истината, а след това -- да изявява съществуването на Бога и реалността на Божия характер, състоящ се от святост и любов. Църквата не може просто да изкаже тези неща с думи. Тя трябва да покаже практическата им стойност, функционирайки като едно цяло тяло. Може ли вярата да бъде преподавана? Често хората ме питат това и аз винаги отговарям: да, вярата може да бъде преподавана, но само чрез свидетелство. Не можете да я преподавате просто като някаква абстракция. Ако вярата се изучава, тя трябва да бъде онагледена. Всяко църковно общество трябва да живее на основата на Божието конкретно призвание за тях -- било във финансова, било във някаква друга област. Абсолютното правило обаче е, че ако примерът ни не говори за вяра, той е отрицателен. Може да има много призвания, но няма призвание да се събаря вярата на околните. Църквата и всяка християнска група, която не работи с вяра като едно цяло, никога не може да бъде школа за вяра. Има само един начин тя да бъде школа за вяра и той е като функционира съзнателно във вяра.

Църквата или християнската група трябва чрез думи да преподава смисъла на Христовото дело днес. Освен това като едно функциониращо тяло тя трябва съзнателно да живее на тази основа. Не бива да мислим, че ако църквата или организацията е законово изрядна, нейният общ християнски живот ще дойде автоматически. Това никога няма да стане. Бог не работи с нас като с машини. Всяка група християни може да действа миг след миг чрез съзнателни решения (на основата на Христовото дело и със силата на Святия Дух) чрез вяра. Групата само увещава отделните хора в нея да живеят така, но и самата тя като общност живее така. Опасно е да мислим, че нещата ще дойдат автоматически само поради минали правилни решения. Миг след миг, днес и сега ние трябва съзнателно да действаме на основата на Христовото дело.

Всяка християнска група следва да подчертава задължението да се свидетелства, че Бог съществува и че Той е личностен, след което като организъм да практикува истината. Това изисква някаква жертва, защото църковните способи трябва да се избират с много молитва и внимание и само резултатите не могат да оправдават средствата. В делото си тя трябва да прилага онези способи, които изявяват съществуването на Бога.

Със слово и на практика, като сплотено тяло, църквата трябва да покаже, че се отнася сериозно към святостта, любовта и общението. А как може да го направи, ако съзнателно не практикува святост и любов, и общение вътре в църквата и извън нея?

Накратко, ако църквата (или християнската група) като сплотено тяло не търси съзнателно свободата от връзките на греха и свободата от последствията от връзките на греха -- на базата на завършеното дело на Христос чрез силата на Духа и с вяра, -- как ще може последователно да преподава тези неща чрез думи? А и въобще как ще изгражда своето свидетелство? И ако църквата, групата или мисията, не си прави труда да функционира като организъм във вътрешните си отношения на братя и сестри в Христос, а след това и във външните си взаимоотношения с хората извън групата, как да очакваме отделните християни да вземат насериозно тези неща в личния си живот, във връзките между съпруг и съпруга, родител и дете, работодател и работник и т.н.?

По този начин методите, по които църквата или християнската група функционира, са също толкова важни, колкото и нейното благовестие. Това означава да живеем съзнателно в реалността на свръхестественото. Всичко, което изразява неверие, е грешка или дори общ грях. Либералните богослови се освобождават от свръхестественото в своите учения, но неверието на евангелските християни може да се освободи от свръхестественото и на практика. С други думи, ако утре сутринта се събудим и открием, че това, което Библията казва за молитвата и за Святия Дух е премахнато от страниците й (не както един либерал може да го премахне чрез грешно обяснение, а наистина премахнато), как ще повлияе това практически на начина, по който се молим сега? Простият трагичен факт е, че в много от църквите на Господ Исус Христос -- и то, в евангелските църкви -- няма да се промени нищо. Ние се държим като че ли свръхестественият всемир не съществува.

Ако църквата не изяви свръхестественото в днешното време, кой друг ще го направи? Божието дело, извършено по Божия начин, не се отнася само до благовестието. То включва и метода. Трябва да има нещо, което светът не може да обясни с човешки способи или с психология. Въобще не говоря за външните особени изяви на Святия Дух, а за всеобхватното обещание към църквата относно делото на Духа.

Ето трите повсеместни обещания към църквата относно Святия Дух. Първо, "ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух. И ще бъдете свидетели за Мен както в Ерусалим, тъй и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята" (Деяния 1:8). Обърнете внимание на реда. Църквата няма да бъде свидетел чрез собствената си сила. Всеобщото обещание за църквата е, че с идването на Святия Дух тя ще получи сила.

Второ, съществува повсеместно обещание за плода на Духа: "Плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание. Против такива неща няма закон. А които са Исус Христови, разпнали са плътта заедно със страстите и похотите й. Ако по Духа живеем, по Духа и да ходим" (Галатяни 5:22-25). Ако сме приели Христос като Спасител, ние живеем в Духа, но нека и да позволяваме на Духа да работи чрез нас. Плодовете на Духа не са нещо специално. Те са всеобщо обещание, дадено на всички християни.

Третото нещо, обещано на всички относно Святия Дух, е, че възкръсналият и прославен Спасител ще бъде с църквата посредством действието на Святия Дух: "Аз ще поискам от Отца и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва във вас довеки -- Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва във вас и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци. Ще дойда при вас" (Йоан 14:16-18).

Забележете думите: "Няма да ви оставя сираци. Ще дойда при вас." Обещанието на разпнатия, възкресен, възнесен и прославен Христос е, че Той ще бъде със Своята църква между възнесението и повторното Си идване чрез действието на обитаващия Свят Дух. Това са всеобхватни обещания, дадени на църквата за всички времена.

Тези обещания трябва да се изявяват така, че когато гледа църквата, светът да види нещо, което да не може да си обясни. Църквата трябва да възприема обещанията като реалност, а не само да е съгласна с тях. Има разлика между това, хора (дори и спасени) да градят Христовата църква, и това, Христос да гради Своята църква чрез спасени и осветени хора.

Организационни и финансови въпроси не трябва да препречват пътя на личното и групово водителство на Святия Дух. Няма полза да говорим абстрактно за тези неща, без да ги доведем до мястото на истинската война. Организационните и финансови разпореждания в църквата не бива да управляват нашата вяра или да противоречат на свръхестественото. Те не бива да управляват изявата на реалността на Божието съществуване. През църковната история се забелязва, че опасността винаги идва във време на изпитание. Възниква някакво критично положение и то ни кара да прекъснем изявата на вярата и да намалим възможността Бог да води във финансовите и другите въпроси. Винаги може да се намери законова причина да протегнем ръка и да закрепим ковчега. Когато Оза посегна да закрепи ковчега, той считаше, че има причина да не послуша Божието Слово (II Царе 16:6-7). Той вече не разчиташе на Бог да подкрепя ковчега. Може ли ковчегът да падне? Може ли да се поклати Божието дело и Божията слава? Опасността да мислим така често идва при организационни и финансови затруднения, когато започва да изглежда, че Божията слава е застрашена.

Както за групата, така и за отделния християнин свръхестествената реалност трябва да съществува всеки миг. Това е най-важното нещо. В сравнение с него всичко останало е второстепенно. Няма нито една организационна форма, нито един финансов метод, който да може автоматично да осъществи това в настоящето или в бъдещето. Решаващ е начинът на мислене, основан на духовната реалност, а не само външната форма.

Често ние мислим, че Христос изгражда невидимата Си църква, а ние -- видимата църква. При такова раздвоение изграждането на видимата църква става като всяко друго занаятчийско дело -- с естествени сечива и с естествени мотиви. Колко пъти, когато вършим делото на Господ Исус Христос, ние започваме с кратка молитва и завършваме с кратка молитва (след като половината хора са си отишли), но в промеждутъка не се забелязва дали наистина вършим Божията работа, или всичко е едно добре организирано предприятие.

Вместо това трябва винаги да гледаме към Него и винаги да очакваме и да се молим за Неговото водителство. Тогава всичко започва да изглежда различно. Наистина няма да можем да правим нещата идеално. Докато Исус не дойде отново, ние винаги ще бъдем слаби в този погинал свят. Но Църквата на Господ Исус Христос вече ще действа миг след миг в нов, свръхестествен план. Това е църквата, която живее чрез вяра, а не в неверие. Това е църквата, която практикува Христовото ръководство. Тя не смята, че Христос някъде далече гради невидимата Си църква, докато ние градим настоящето със собствена мъдрост и сила. Така църквата вече участва в една свръхестествена борба в небесни места, а не само във видимия свят. Това издига нейната борба и тя вече не е просто срещу хора или организации, а е реална част както от всемирната война, така и от невидимата война, която се води в невидимата част на действителността. Именно това прави църквата църква. С оглед на обективния стандарт на Божието Слово и обитаването на Святия Дух в тези области ние трябва да сме напълно предадени на Христос.

Молитвата става нещо повече от абстрактен религиозен акт на поклонение. Тук е мястото, където църквата е църква, а Христос е в центъра на нещо специално, конкретно и реално. Организацията не е нещо лошо -- нека подчертаем това. Организацията е ясно заповядана в Божието Слово и е необходима в един паднал свят. Но тя става погрешна, ако застане на пътя на съзнателното отношение на църквата към Христос. Следователно трябва да предпочитаме простотата в организацията, въпреки че същевременно е прекалено лесно да приковем погледа си върху простотата на организацията и да забравим причината за тази простота -- а именно, че Христос наистина е Глава на църквата.

Нашият погинал свят се нуждае от организация и от християнско ръководство. А водачите, всеки в длъжността си, са във взаимовръзка с църквата на Исус Христос, с Божия народ, като братя и сестри в Христа, а не само като водачи. Църквата като цяло и нейните служители трябва да действат съзнателно на основата на обстоятелството, че всеки един е равен с другия, защото е сътворен по Божия образ и защото е грешник, изкупен с кръвта на Агнето. По този начин, като приемат свещенството на всички повярвали, свръхестествено възстановеното общение с Бога на тези, които са в Христос и обитаването на Святия Дух във всеки един християнин, организацията и християнското ръководство не противоречат на истинската духовност.

С това разбиране за същността на църквата ние можем да кажем и няколко думи за верността. Верността на Христовата църква трябва да върви по възходяща стълбица. Да обърнеш стълбицата означава да разрушиш църквата. Началната вярност трябва да бъде към Бога като Бог, на личностно ниво. Верността към Личността на живия Бог е необходима и стояща над всяка друга преданост. Чувствам това така дълбоко, че бих сложил втората вярност -- към принципите на изкупеното християнство -- под нея. Не бих желал да отделям тези принципи от природата на личностния Бог, но те имат някакъв авторитет единствено защото идват от Него.

Трета по важност е верността към организациите. Тя има значение не защото те са наречени църковни организации и имат историческа приемственост в течение на години (векове или хилядолетия), а само дотолкова, доколкото те са библейски. След това, на четвърто място, трябва да бъде това, което често се поставя на първо -- верността към човешкото ръководство. Тези неща трябва да се спазват в точния им порядък. Размяната на реда би довел до разруха. Ако верността към човешкото ръководство стане централна, ние се опитваме да покажем вярност дори не към собствената ни организация (което само по себе си би било ужасно), а към нашата малка група вътре в организацията. Но ако, от друга страна, се съсредоточим върху верността към личностния Бог като наша "първа любов", ние ще сме склонни да обичаме на едно практично равнище всички, които са Христови.

Още веднъж нека да подчертаем, че целта, която трябва да бъде достигната при очистването на видимата църква, е любов най-напред към Бога, а после -- и към нашите братя.

Нека сведем това до нашето разбиране. Да обичаме цялата църква не означава да обичаме цялата църква безлично, както хуманистът обича Човека, но малко го е грижа за личността. Ние сме ограничени и не можем да познаваме цялата църква, която сега е на земята, а още по-малко цялата църква в пространството и времето въобще. Тогава какво означава практически "да любим църквата на Исус Христос"? Съвсем ясно е от Новия Завет, че християните трябва да общуват в местни събрания и групи. В тези църкви и групи всеобщата църква се смалява до собствените ни възприятия. Ние можем да се познаваме на личностно равнище и да имаме личностна любов и общение.

Бог ни повелява да не преставаме да се събираме, докато дойде Исус (Евреи 10:25). Заповядано ни е не само да се събираме, но и да бъдем внимателни един към друг (ст. 24). Християнството е лично, но не само това. Истинската общност дава и истинска духовна и материална подкрепа на всички. В новозаветната църква любовта и общението се простират в своето предназначение под водителството на Святия Дух до всички житейски нужди, включително и материалните. В местната църква християните от всяка отделна общност са призовани да изграждат лична и тясна връзка помежду си. А това се наблюдава внимателно не само от хората, но и от Бога, и от ангелите и демоните в невидимия свят. Много деца на християни са погивали, защото не са виждали истинска любов и общение в това общество, което ги е наблюдавало и се е опитвало да ги "скрои" според своите представи. Няма библейско правило колко голяма следва да бъде една църква. Но независимо от големината трябва да има възможност за общение и взаимодействие на истинска лична основа.

Това е особено важно за съвременния човек, който е изгубил своята човечност. Проблемът на съвременния човек не е достигането на звездите. Проблемът е загубата на човечността. Днешният човек ще може да наблюдава взаимодействието на истински човешки същества само в група, която е достатъчно малка, за да бъде това възможно. Разбира се, това веднага ще застраши стерилната атмосфера на собственото ни семейство. Появява се опасност собствените ни тесногръди мисловни форми и социален кръг да бъдат засегнати. Но какво друго означава общението на светиите? То не е просто група непознати, събрани под един покрив. Това, което има реална стойност, трябва да бъде извадено на показ, докато реалните ценности станат ценности за групата и за хората в нея. Именно по този начин църквите на средната класа, от които всички ние сме така смутени, ще се променят и ще отворят врати за интелектуалците, работниците и новите езичници. Това ще застраши порядъка, на който сме свикнали, но чрез светлината на Писанието и под водителството на Святия Дух то ще открие и път за слава.

Ранните църкви показват това на местна основа. В Деяния 2:42-46 виждаме първия пример: "Те постоянстваха в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите. И страх обзе всяка душа. И много чудеса и знамения ставаха чрез апостолите. И всички вярващи бяха заедно и имаха всичко общо. Продаваха стоката и имота си и разпределяха парите на всички, според нуждата на всеки. И всеки ден прекарваха единодушно в храма. И разчупваха хляб по къщите си и приемаха храна с радост и простосърдечие."

Назначаването на дяконите в ранната църква е друг пример за това. Тези мъже прислужваха в една определена ситуация. Тяхната работа не беше идея или принцип. Те служеха на конкретни хора, в определено време и на определено място (Деяния 6:1-5). Проблемът беше, че гръкоезичните вдовици християнки бяха пренебрегвани при материалната помощ поради езиковия проблем. Това беше реална ситуация, а не просто идея. Действителни хора прислужваха на реално място. Колко много правоверни местни църкви не практикуват това и имат толкова слаба любов и общение! Ако няма реалност на местно ниво, ние изцяло отричаме изповяданата вяра, защото така отричаме и че Бог е личностен. Схващанията ни трябва да се отразят в частния случай като интерес към хората като хора, а не само като църковни членове, посетители или дарители. Те са хора и това е свързано с нашето твърдение, че вярваме в един личностен всемир и че всичко започва с един личностен Бог. В местната църква се проявява чудесно възможността за разнообразие в любовта и общението не само между двама души (какъвто е случаят между съпруг и съпруга). В Стария Завет животът и културата се основаваха на отношението на Божия народ първо към Бога и след това един към друг. Това важеше не само при религиозния им живот, но и в цялата култура. И макар че Новият Завет не разглежда Божия народ като държава, все пак се подчертава, че цялата култура и начин на живот зависят от жизненото разнообразие на любовта и общението. Не съществува Платоновото раздвоение между "духовното" и другите неща от живота. И наистина в Деяния 4:31-32 четем: "Като се помолиха, потресе се мястото, където бяха събрани. И всички се изпълниха със Святия Дух и с дързост говореха Божието Слово. А множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа. И нито един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово, но всичко им беше общо".

Библията пояснява тук, че това не беше някакъв законов комунизъм вследствие на външен натиск. И така, когато Петър говори на Анания относно неговата собственост, той подчертава: "Докато стоеше непродадена [нивата], не беше ли твоя? И след като я продаде, не бяха ли парите в твоя власт?" (Деяния 5:4) Тази особена форма за подялба не става по принуда. Истинското общение между човек и човек е чрез Божията любов, която ни принуждава.

По-нататък виждаме да се случва същото. Езичници християни дадоха на Павел пари, за да ги занесе на евреите християни. Защо? За да споделят материалните си притежания. Това е хиляди пъти по-реално от мъртвите, студени жертви на много християни. То не е хладен и безличен акт от задължение, а подялба на себе си с друг човек. Истинският християнин дава с любов и общение и изразява личностно отношение.

Видяхме по-горе, че истинската духовност има смисъл във всички практически житейски отношения (съпруг и съпруга, родител и дете, работодател и работник). Тези неща следва да се поучават в църквата като аспект от съзнателната страна на освещението, за да може то да се разбере и да се осъществи чрез волята. Атмосферата на местната църква и на другите християнски групи трябва да насърчава развитието на тези неща. Такова израстване не може да се осъществи за кратко време. Като всички неща от нашия живот, то също е непрекъснат процес. Преподаването и онагледяването на сегашния смисъл на Христовото дело трябва да стават всеки един миг, докато отделните хора и цялата група решат да го приемат.

Църквата трябва да действа съзнателно на основата на завършеното дело на Христос, а не на основата на каквато и да е добра сама по себе си ценност или реално превъзходство. Тя трябва съзнателно да действа на основата на свръхестествено възстановеното взаимоотношение с Бога и на Неговата изява, а не само на основата на естествените си дарби и таланти. И ако тези неща са забравени или омаловажени на основата на минали и сегашни законови отношения, цялата група може да огорчи Святия Дух така сигурно, както може да го стори и отделният християнин. Святият Дух е Този, Който споява Христовото тяло. А ако тялото нехае за подходящото свързване, това Го наскърбява.

Както при брака, всичко това е възможно само ако самият Бог е крайната опорна точка и членовете на местната църква не зависят твърде много един от друг. Църквата трябва да бъде такава, каквато може, без да се опитва да надхвърли възможностите си. Пастирът не трябва да разчита за всяко нещо на хората и хората не трябва да разчитат за всяко нещо на пастира. Всичко трябва да се опира само на Този, Който е неограничен и личностен и Който може да извършва всичко съвършено. Това не значи да се опираме на доктрините за безкрайния и личностен Бог, а на Него като личност, защото Той съществува и защото познава по име местната група, както и отделните хора в нея.

Алтернативата не е между това, да бъдеш съвършен, и това, да бъдеш нищо. Точно както хората разбиват брака си, защото търсят романтичното и сексуалното съвършенство и не могат да го намерят в този нещастен свят, така човешките същества често разрушават потенциала на една истинска църква или християнска група. Не става въпрос само за "другите", които не са още съвършени. "Аз" също не съм още съвършен. При липсата на сегашно съвършенство християните трябва да си помагат един на друг да израстват в комплексното изцеление на основата на завършеното дело на Христос.

Това е нашето призвание. То е част от нашето богатство в Христос. То е реалността на истинската духовност, на християнския живот след отделянето ми от другите хора, включително от тези, които са мои братя и сестри в Христос (в църквата като цяло и в местната общност или християнска група). То не трябва да се практикува по глупав и грозен начин, защото е нещо прекрасно и за тези отвътре, и за тези отвън. То е важна част от проповядването на евангелието на човечеството, което е все още в бунт срещу Бога. Но преди всичко друго, то е единственото истинско призвание, основано на съществуването на личностния Бог, основано на извършеното от Христос за нас в историята на кръста.

Едва тук истинската духовност, християнският живот, се прелива в цялостната култура на човека.

Послеслов - Прахът на живота

За самите нас и за тези, които общуват с нас, нищо не е по-належащо от това, да се замислим какво трябва да бъде нашето отношение към живота, такъв, какъвто е в действителност. Бих отбелязал преди всичко, че нашето разбиране за спасението често се движи в изключително тесни граници. По този начин ние обедняваме интелектуално и житейски към истинската реалност и оттам ставаме по-неспособни да помогнем на нашето поколение.

За да разберем обхвата на спасението, трябва да осъзнаем, че сега всичко около нас е неестествено. То не е такова, каквото е било първоначално, и не е такова, каквото трябва да бъде. Неестествен е целият ни живот.

Първо, всеки от нас е отделен от Бога чрез своята лична нравствена вина.

Второ, всеки от нас е отделен от самия себе си. Това е най-очевидно при физическата ни смърт, когато тялото ни ще бъде отделено от духа ни. В настоящето обаче всеки един от нас е отделен от себе си и психологически. Всеки човек е в известна степен "шизофреник". Психологическите проблеми имат степени, но настоящото психологическо отделяне на човека от самия него е валидно за всеки от нас.

Освен това външно всеки човек е отделен от другите. Ние познаваме (и чувстваме) всички личностни и обществени разделения, които съществуват между хората. Това се забелязва най-болезнено при проблемите на бежанците, но също така е вярно и в отделянето ни от най-близките ни роднини и приятели.

Човекът е отделен и от природата. А и самата природа не е в мир със себе си.

Накратко, ненормалността се простира навсякъде. Възможно е усилено да говорим за историчността на Битие 3 гл. и все пак да не виждаме живота в реалността на последвалата неестественост. Това не е просто богословско твърдение. Ние трябва да разберем тази всеобхватна ненормалност и да заживеем със съзнанието за истинското си положение сега. Без това разбиране аз не бих могъл да изтърпя този свят. Днес човек може да бъде доволен само ако е достатъчно млад, достатъчно богат и достатъчно здрав. Но в същото време му липсва състрадание към околните. Щом се срещнем с реалността, цинизмът на нашето настояще ни удря в лицето.

Тогава какво е спасението? То включва това, което наричаме оправдание, но то не е само оправдание. Оправдание има, когато човекът приеме Христос като Спасител на основата на завършеното Христово дело на кръста. Тогава Бог обявява неговата истинска нравствена вина за премахната. За щастие спасението няма други условия. Но спасението на човека не свършва с оправданието. Личната част на спасението е нещо повече. I Коринтяни 15:26 казва, че последният враг на човека е смъртта. Тук става дума за физическата ни смърт, за отделянето на духа от тялото. I Коринтяни 12-14 казва: "Ако се проповядва, че Христос е възкръснал от мъртвите, как казват някои между вас, че няма възкресение на мъртвите? Ако няма възкресение на мъртвите, то и Христос не е бил възкресен. И ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра".

Ето предстоящото ни лично възкресение, когато неестественото отделяне на духа от тялото ще приключи. I Коринтяни 15 гл. не говори толкова за Христовото възкресение, колкото за нашето възкресение. Откровение 6:9-10 описва душите под олтара на тези, които са умрели и вече са с Христос. Не е ли чудесно да бъдеш с Христос? Да, но не това прави спасението завършено. Те викат за бъдещите събития, които ще ги доведат до нормалното, до това, за което всички ние сме създадени -- до единството на духа и тялото.

Но нека се върнем на I Коринтяни 15:26 -- най-последният враг, който ще бъде унищожен, е смъртта. Това е последният враг на човека, но в никакъв случай не е единственият враг, който ще бъде унищожен, когато спасението бъде завършено.

Ако смъртта е последният враг, който ще бъде унищожен, всички други неестествени неща също ще бъдат унищожени. Нека да благодарим за личното си спасение, но да не забравяме, че спасението ни не се отнася само до нас. То е част от цялостното спасение от всички настоящи неестествени отношения.

В Римляни 8:18-23 четем: "Смятам, че сегашните временни страдания не заслужават да се сравнят със славата, която има да се открие към нас. Защото създанието с усърдно очакване ожида откриването ни като Божии синове. Понеже създанието беше подчинено на немощ не своеволно, а чрез Този, Който го подчини, с надежда, че и самото създание ще се освободи от робството на тлението и ще премине в славната свобода на Божиите чеда. Понеже знаем, че цялото създание съвокупно въздиша и се мъчи до сега. И не само то, но и ние, които имаме Духа в начатък, и сами ние въздишаме в себе си и ожидаме осиновението си, сиреч изкупването на нашето тяло."

Тук е възстановяването на цялото творение обратно до състоянието му в Битие 3 гл. и премахването на всички неестествени разделения.

В Деяния 3:20-21 Петър казва непосредствено след като Христос умря и възкръсна: "... да дойдат освежителни времена от лицето на Господа и Той да ви изпрати определения за вас Христос Исус, Когото трябва да приемат небесата до времето, когато ще се възстанови всичко, за което е говорил Бог от века чрез устата на светите Си пророци."

Това трябва да очакваме ние сега -- не само личното си изкупление, а и пълното възстановяване на всички неща. Откровение 22:3 казва: "Нищо проклето не ще има вече."

Пълното спасение има и друга страна. Откровение 4:11 казва: "Достоен Си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почит и сила, защото Ти си създал всичко и поради Твоята воля всичко е съществувало и е било сътворено". Светът "съществува", защото личностният Бог е пожелал да го създаде. А 5 гл. незабавно се връща към изкуплението на настоящото творение от неговото ненормално състояние. Тук е Агнето, заклано, но възкресено. То разчупва печатите на изкуплението.

Откровение 5:9-10 казва: "И пеят нова песен, думайки: Достоен си да вземеш книгата и да разпечаташ печатите й, защото си бил заклан и със Своята кръв си изкупил за Бога хора от всяко племе, език, люде и народ. И направил си ги на нашия Бог царство и свещеници. Те ще царуват на земята."

Откровение 5-19 гл. описват снемането на печатите на спасението. Започва цялостното изкупление. Как? Началото на спасението е съдът. Всички тези глави говорят за Христовия съд над хората, които се бунтуват и не искат да приемат спасението. Този съд не противоречи на спасението. Той е необходима част от всеобщото спасение и очистване за пълното отмахване на всяка неестественост.

Откровение 16:8-11 е пример за всичко това: "Четвъртият ангел изля чашата си върху слънцето, на което се позволи да гори човеците с огън. А като се опекоха човеците от голямата жега, похулиха името на Бога, Който има власт над тия язви, и не се покаяха да Му отдадат слава. Петият ангел изля чашата си върху престола на звяра. И царството му потъмня и човеците хапеха езиците си от болки. И похулиха небесния Бог поради болките си и раните си, но не се покаяха за делата си."

Наистина, това е и посланието на евангелията. Матей 13:38-43 предава сравнението, което прави Христос. Първата част от изпълнението на спасението ще бъде съдът.

Истината се изправя срещу неистината. Нравствената правда срещу неправдата. И те не са равностойни.

Не бих могъл да бъда християнин, ако нямаше съд. Ако нямаше съд, щяхме да живеем в един неморален (и безсмислен) всемир. Самият Бог щеше да бъде подчинен на относителното.

Животът в сегашния му вид е меко казано неестествен. Той мирише на смърт! Но спасение има, и то е в съда и възстановяването.

Заключения: Схващането за живота почива върху разбирането, че светът сега е ненормален. В него има красота и чудеса, но има и грозота и нечистота.

Христовата смърт ще донесе пълно възстановяване на творението. Оправданието е премахването на вината ми на основата на Христовата смърт, така че нравствената вина вече не стои между мен и Бога. Но моето лично спасение не е изолирана реалност.

Когато Христос се върне, за да съди и възстановява, моето лично спасение ще бъде -- о, чудо! -- част от всеобщото спасение на всичко, което сега е ненормално.

Това е перспективата, от която следва да гледаме света такъв, какъвто е сега. Божието творение е толкова красиво, но и толкова опорочено от грехопадението!

Първо, по този начин получаваме реално виждане за живота и смъртта, за красотата и грозотата, за благородството на хората и за пълната поквареност на човека.

Второ, чрез това схващане ние можем не само да живеем в светлината на идващото спасение (на пълното бъдещо изцеление), но и още сега да застанем срещу лъжата и жестокостта в света. Има дълбока вътрешна разлика между добро и зло, между правда и неправда, между това, което би трябвало да бъде, и това, което е.

Трето, чрез тази реалност се опазваме от два разрушителни процеса. От една страна, ние избягваме грозната замръзнала усмивка на лицата ни, като че ли всичко е наред в света, като че ли той е угоден на Бога такъв, какъвто е, като че ли да вярваш означава нелепо да твърдиш, че всичко е чудесно, когато всъщност съвсем не е така.

От друга страна, ние сме предпазени от отричането на живота. От времето на Бодлер и Пруст насам мислещите хора съзнават, че ако смъртта е краят на всичко, тогава прахът на смъртта покрива целия ни живот. Но ние знаем, че истина е точно обратното, че при Христовото идване всичко ще бъде възстановено, че смъртта ще бъде унищожена, а тялото и душата -- съдени и всемирът ще бъде изцелен от ненормалността си. Така, прахът на живота сега покрива всички неща и ние можем съзнателно и на практика днес, всред съществуващата смърт, да утвърдим истинския живот.

И най-после, чрез библейското разбиране за широкия обхват на спасението, се разширява и нашето призвание. Сегашното ни призвание (докато гледаме непрестанно към живия, възкресен Христос за сила и мъдрост) е, доколкото е възможно, да помагаме да се изцеляват неестествените неща в днешното време. В настоящето (доколкото е възможно) ние трябва да донасяме живот вместо смърт и като Божии съработници да изправяме връзката на хората с Бога, насърчавайки ги да приемат Христос като Спасител и след това да практикуват това ново взаимоотношение миг след миг. Да донасяме (доколкото можем) живот вместо смърт в този неестествен свят, където оковите на физическата смърт улавят всеки човек от деня на неговото раждане! Да помагаме (доколкото е възможно) на всеки човек да опознае себе си психологически. Да правим всичко, което можем, за да изцеляваме разделението на човека от природата и на природата от самата себе нея.

Сегашното ни призвание е да бъдем толкова свободни (въпреки че засега ще е частично), колкото в деня на възстановяването, когато и последният враг, смъртта, ще бъде напълно унищожен и когато всички други неестествени отношения ще бъдат напълно изцелени.

На това широко разбиране за бъдещото и настоящото спасение и на практикуването му трябва да посветим учението и живота си.