Годен чрез опрощение

Въведение

Аз бях роден с желанието да знам как са устроени нещата. Много хора само карат колата, но аз искам да знам кое е това, което я движи. Аз съм от хората с техническа наклонност. Много хора седят доволни в самолета и оставят всичко в ръцете на пилота, а аз гледам крилата и двигателите, мислейки за въздуха над и под крилата, за този, който преминава през турбините, а също така и за деликатния баланс между повдигане и тегло, тласък и теглене. Също така съществува забележителната сигурност на компресия, запалване, изгаряне и разширяване на въздуха. Тези неща работят, защото има Бог, който изговори и продължава да поддържа неизчерпаема сигурност във всемира.

Моето желание да знам как функционират нещата, също така е засегнало моя интерес в открития и сигурен ред на Бог, чрез който можем да се доближим до Него. Отчасти това може да бъде разбрано от физическата сфера, която Той извика в съществуване. По-пълно можем да разберем това от илюстрациите и поученията в Писанията. За да ни помогне в разбирането им, Той ни е дал Своя Дух, чрез който ни привлича, за да ни открие и убеди в Своя сигурен ред. Това, което Духа открива не е видяно с човешки очи нито ума може да го разбере, но е получено чрез вяра и е повярвано.

В своето въведение Псалм 19 ни казва:

 

„Небесата разказват славата Божия, и просторът известява делото на ръцете Му. Ден на ден казва слово; и нощ на нощ изявява знание. Без говорене, без думи, без да се чуе гласът им,тяхната вест е излязла по цялата земя, и думите им до краищата на вселената.” (Псалм 19:1-4)

 

Така че реда на сътворението има вест, която може да бъде видяна, тя говори без думи, като изявява делото на ръцете Му и открива знание.

Писанията също не говорят гласно. Те заявяват своята вест мълчаливо. Точно както творението трябва да бъде наблюдавано, също така Писанията трябва да бъдат четени и да се размишлява върху тях. Тогава Божия Дух открива това, което не може да бъде видяно, а именно, предназначените от него инструкции и цели.

В тях е представен триизмерен образ на небесната скиния, направена от сътворени неща и нейното значение трябваше да бъде открито от Светия Дух. Тя разказва, излива и открива познание, без да издаде звук. В Святото място беше изявена Божията слава. Златото покриваше стените, колоните, масата с присъствените хлябове и кадилния олтар. Светилника и умилостивилището бяха от чисто изковано злато.  Това е мястото, където царуваше тишина. Тук не се чуваше гласа на човека, но съдовете говореха. Мълчаливо те разказваха за славата на Христос, Изкупителя на човека, пазителя на закона, примера за цар, който живя като слуга.

Той беше наслада за Бащата и говореше с авторитета на Бог. Той излъчваше небесната слава в свят, който живееше в тъмнина. Той можеше да ходатайства от дълбочината на святото съвършенство за безнадеждното състояние на Своето творение със смирено сърце.  Със смирението на Божията любов, Той не настояваше относно своите права като Бог, но умря като престъпник, беше възкресен и възнесен в слава.

Защо трябва да се вглеждаме в тази скиния, която е образ на нещата, които идваха, след като Христос, когото тя представя вече е дошъл? Защо трябва да се вслушваме в тези безмълвни компоненти на скинията? Също така трябва да зададем въпроса, дали някоя друга част на Библията говори с доловим глас? Светият Дух говори ли с доловим глас? Не взема ли Той от същността на Исус и тихо Го открива на тези, които Го търсят и Му се надяват? Не трябва ли първо да научим как да бъдем повлияни от Него, преди да се изразяваме, относно Него?

Дълго преди светилището на Давид – който представи нова форма на поклонение, предвещаващо ерата на църквата, която идваше – не съществуваше ли тази скиния на Мойсей, където Израел трябваше да се научи да слуша Бог? Преобразеният ум не е ли съществен елемент, за да предотврати човешките емоции и чувства от грешки относно Светия Дух? Не се ли е опитвал Светият Дух винаги да открие личността на Христос на света и на Божия народ?

Колко забележителен е дара на вяра, който Той ни дава! С него можем да видим и преживеем ужаса на греха и в контраст с това, да видим пълнотата на благодат и милост. Има много примери, които показват, че даден човек може да види и разбере неща, които друг не може. Помислете върху това, което Авел виждаше в Агнето, а Кайн не можеше. Това, което Яков виждаше в първородството, а Исав не можеше. Йосиф виждаше сънища, а неговите братя не можеха. Давид виждаше своето царско наследство, докато Саул виждаше само своя дар. Пророците виждаха бъдещето, а Израел виждаше само настоящето. Навуходоносор можеше да вижда само сънища, докато Данаил виждаше тълкуването им. Стефан видя небесата отворени, а осъждащите го първенци виждаха само своите традиции и силата да контролират народа. Павел виждаше силата на благодат, а Агрипа силата на своя трон. Мария можеше да види в Исус това, което Юда не можеше. Тя можа да види идващата и последна жертва, която Исус щеше да принесе, за да изпълни всичко, което е било представено чрез сянка в продължение на 1400 години. Исус призна, че нейното дело и дар са подготовка за това събитие и тя ще бъде запомнена в историята, поради това. Навсякъде в страниците на Писанията виждаме хора, които можеха да видят неща, които другите не можеха.

Мойсей, най-смирения човек на земята, можеше да види Бог и да влиза в шатъра на присъствието Му. Давид, чието сърце беше според желанието на Бог, можеше да влезе в храма и да седне пред Бог. Стефан, когато беше изпълнен със Светия Дух можеше да види небесата отворени. Павел, избран инструмент, беше взет на небето. Петър имаше видение за чистото и нечистото. Йоан получи видения за нещата, които щяха да дойдат.

Тези хора имаха срещи и продължителни връзки с Бог, което не само потвърждава, че те имаха достъп до Божието присъствие, но те живееха живот, който направи този достъп възможен. Това, което е необходимо за този достъп е илюстрирано детайлно чрез светилището.

В контраст с това откриваме, че нашата култура обхваща умовете и мислите ни. Ние живеем в свят на големите магазини, пазарни площади от които избираме това, което ни е предложено в цветни, атрактивни и подходящи по размер пакети.

Също така искаме Бог да бъде от вида, който харесваме. Колко често Той не отговаря на нашите очаквания, които са основани на нашите създадени от греха нужди?

Според обхвата, в който ние усвояваме нашето мислене, ние ще се изправим пред отговарящия му скептицизъм. След като веднъж оформим Бог в нашето съзнание, за да остане там, ние отхвърляме Исус Христос, който „... е образ на невидимия Бог.” (Колосяни 1:15). След това ние предпочитаме Божиите обещания, без проблемите, които са свързани с тях; Данаил без рова на лъвовете, Павел без затвор, църква без преследване. Ние ще предпочетем лесния за използване икуменизъм, пред меча, който разделя костите. Ние ще поставим ударението върху единичен текст, който ще извадим от контекста му – църква, която не е устроена според религиозния ред от дните на Исус. Те могат да празнуват великия празник на Шатроразпъването, без да признаят, че Исус, към когото празника сочи, стои всред тях.

Исус притежаваше само света на своя Баща. Това е, което направи неговото свидетелство двуостър меч. Той прерязва силите на тъмнината и греха, за да освободи хората от затвора им. Той не се опита да избегне унижението, за да може да приеме короната в Пресветото място. Исая видя това 700 години по-рано и пророкува в Исая 50:7:„Затова съм втвърдил лицето си като кремък и зная, че няма да бъда посрамен.”

Днес може би това не е популярна мисъл, но е необходима. Без тази съставка, не може да има изкупление. Той не се страхуваше да обърне внимание на греховете като гордост, законничество и лицемерие и можеше да покаже безкрайно състрадание към бедните, нуждаещите се и отхвърлените.

Никой не е живял по-нормален християнски живот и не е оказал по-голямо влияние на човешката раса, отколкото Исус. Той демонстрира най-балансирания живот, съставен от всяка необходима съставка. Храмът и светилището демонстрираха това в продължение на 1400 години. Дори с тези примери пред нас, ние все още виждаме замъглено през тъмното стъкло.

Ние предпочитаме да мислим с нашите чувства и да слушаме с очите си. Вярата обаче идва когато слушаме с ушите си. Ако всичката мъдрост на този свят е глупост пред Бог, тогава подновения ум е необходим, за да мисли с Божиите мисли и да може да стои в Неговото присъствие. Ще направим добре, ако изпълним себе си с пълнотата, която Той откри за Себе Си.

Бог знае, че ние сме свикнали да живеем в тъмнина. Дори Той казва, че ние обичаме тъмнината. Но също така ние може да бъдем изпълнени със светлина или всеки оттенък на сивото помежду. Само в посланието към Евреи ние четем за шест различни сърца. В Евреи 3 се споменава за три от тях; закоравялото сърце (ст. 8), заблуденото сърце (ст. 10) и злото сърце на неверие (ст. 12). Естествения ум предпочита и намира за лесно да живее с тези сърца. Те са близки родственици на трите почви в Лука 8:5-8 и представят онази част от нашето настоящо поколение, което предпочита вниманието на медиите. Те демонстрират, че обичат тъмнината.

Още три различни сърца се срещат във втората част на Евреи. Там срещаме сърцето в което е написан Божия закон (8:10), истинско сърце поръсено с кръв (10:22) и сърце, което е установено чрез благодат (13:9). Тези като четирите семена от Лука 8, демонстрират страст и любов за истината относно себе си и Бог.

Между тези две групи от сърца ние срещаме думите от Евреи 4:12:

 

„Защото Божието слово е живо, действено, по-остро от всеки меч, остър и от двете страни, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка и издирва помислите и намеренията на сърцето.”

 

В историята тези думи са били изговаряни от обикновени мъже и жени, от пророци, царе и свещеници, които бяха вдъхновени от Духа и упълномощени от Бог, да променят сърца и да приемат Неговата пълнота. С увеличаване на невежеството относно тези свидетели, както в обществото така и в църквата, прогресивно те стават по избирателни относно това, което ще вярват или отхвърлят, както първите три сърца.

Житото и плевелите ще продължат да растат заедно. Съотношението между тях е това, което ме притеснява. Аз съм уверен, че лекарството, което може да противостои на нашествието на културата в църквата ще бъде много по-непопулярно, отколкото най-четените и популярни книги на нашето време, така че ще бъде отхвърлено от повечето хора.

За разлика от древността и настоящите дни на Израел, с тъга виждам, че моята страна, и църквата в нея не се възползват от възможността, която Бог им е поверил. Те пренебрегва своя несравним достъп до Словото и Бог, който го написа и бързо потъват в духовна тъмнина, която няма основа.

Тъмните векове преди Реформацията не бяха резултат от липсата на песни и музика, но проблем в теологията. Реформаторите възстановиха послушанието към Божието Слово, по примера на Исус, който в Йоан 8:28 казва: „от Себе Си нищо не върша, но каквото Ме е научил Отец, това говоря.”

Йоан 1:14 свидетелства че: „... Словото стана плът и пребиваваше между нас”. Думата „пребивава” означава, да живее в палатка или лагер, да пребивава, както Бог направи в древното светилище. Така че можем да кажем, че Исус „живя” между нас.

Мойсей построи светилището по същия начин на послушание. Павел говори за вярващите в Новия завет като „обиталище” или „храм” (2 Петрово 1:13; 1 Коринтяни 3:13). Така че би било полезно да знаем какво ни казва светилището и неговото съдържание относно факта, че ние сме храмове.

Аз признавам, че знам повече за светилището, отколкото то е реализирано в живота ми. Смърт, болка, страдание, отхвърляне, унижение, подигравки и пр. не са на върха на моя списък от предпочитания. Винаги е било по-лесно да използвам дара на Бог, за да впечатля някого, отколкото Исус да бъде представен и изявен в живота ми. Няма нито едно място в Светилището, където да не съм видял моите собствени неуспехи в живота си, разбирайки това, което типа открива за живота на Исус. Това не е само относно физическия Исус, който виждаме в двора, но също така и разпнатия Христос, който виждаме в Пресветото място. Голяма придобивка е да се представи пред ума и сърцето всичко, което Исус направи за нас. Неговите собствени съвършенства са тези, които Той представя сега пред Бащата, като наш адвокат.

Благодарен съм за поученията и писанията на други хора, които рефлектираха върху живота ми. Аз не искам да копирам или да повторя това, което някой друг е казал или написал, въпреки че няма много, което да не е било вдъхновено от тях през годините на моя живот. Това е причината, поради която аз разбирам, че има родители и деца, учители и ученици. Истина, вяра, разбиране и информация са предназначени да бъдат предавани от един на друг. На въпроса, „Какво е истината?”, който Пилат зададе на Исус, Йоан записва 22 изказвания на Исус като отговор. Пилат не слушаше.

Съжалявам, че разбирането за светилището не ми беше дадено по-рано в моя живот и откривам, че то е твърде пренебрегвана част от Божието Слово. Много е важно как Исус беше представен в Светилището. То представя много сбита и пълна картина на делото на Христос заради нас, което задоволи Бащата и прекрасна основа, на която може да разберем ученията на Новия завет. Също така то е прекрасен инструмент, чрез който може да изследваме нашето странстване в пълнотата на Христос. Какво е това, което сме прибавили? Какво все още липсва? Какво е това, на което е отделено прекалено внимание? Защо няма резултат в живота на някого? То е като карта с посоки, която ви казва дали пътувате на изток, към вратата и от мястото на Божието присъствие или на запад, към Пресветото място и по-близко до Неговото присъствие.

Главите са кратки. Можете да ги четете в ред, какъвто пожелаете. Не съм искал това да бъде коментар или роман. Четенето няма да бъде лесно. Никой не може да разбере светилището за една вечер. Мойсей получи своите инструкции в продължение на 40 дни и разбираше повече за светилището отколкото мен, въпреки, че моя интерес в него не е намалял в последните 10 години. Бъдете готови да размишлявате за неговия ред и съдържание. Разположението му, както беше дадено от Бог на Мойсей не беше дадено, за да задоволи нашите лични предпочитания или удобства.

Аз започвам с около 25 страници от първите пет книги на Мойсей и проблема с греха, за който човечеството няма разрешение, освен това, което Бог е предложил и поставил всред Своя народ. В него се влиза през вратата, в осигуреното изкупление от Бог, отивайки на запад към Ковчега на Завета.

Докато ковчега сочи към нашето бъдещо прославяне, кадилния олтар е целта на настоящия ни живот. Там, с всичките привилегии и отговорности като свято, царско свещенство, ние имам достъп до всичката пълнота на Христос. Бащата чака и ревностно желае изкупените от него да дойдат като хора на дълбочина и смирение, откъснати от гордостта и мъртви към греха, да заемат своето място като царско свещенство на посредничество за падналия свят пред Него. Заповядайте на това пътуване в истината, както е открито от древните времена.

Глава първа - Ще ходят ли двама заедно?

Амос 3:3

Ако не се съгласят?

Божият Дух влезна в пустата, неустроена и тъмна планета земя, за да извика в съществуване, прилика на Своята собствена светлина и неизброимо разнообразие от живот. Той даде отговорността за развитието и поддържането на тази земя на човека – приликата на Себе Си, която Той създаде.

Така че има добра причина за човека да бъде в съгласие с Бог. Но дойде ден, в който Бог търсеше Адам, а Адам предпочете да се скрие от Него.

От този ден връзката на човека с Бог не е едно от най-високите му предимства, въпреки че Божието желание да бъде във връзка с човека, Го е придвижило близко до сърцето на падналия човек.

От това ранно начало, Бог обеща да смаже главата на Сатана, Той ходи с Енох, спаси семейството на Ной по време на потопа, призова Авраам да напусне Ур и от неговото наследство издигна цяла нация. Чрез тази нация Той откри себе си на света и го благослови.

goden_1Неговото желание беше много по-голямо, отколкото да ги ръководи чрез закони и напътствия. Той искаше да „обитава между тях” (Изход 25:8). Еврейската дума за ближен, е тясно свързана с това. Неговото обещание беше: „Там ще се срещам с теб” (Изход 25:22). Мойсей не взе решение да построи това светилище и след това да призове Бог в него.

От 1441 – 965 г. пр. Хр. (476 г.) светилището служеше на Израел. Те бяха изведени от робство и влезнаха във владение на тяхната земя, от скитане в пустинята до установяване, от палатки до къщи.

От 965 – 586 г. пр. Хр. Соломоновият храм стоя в продължение на 379 г., по което време Божието обещание от Изход 23:31 беше реализирано.

От 586–515 пр. Хр., Юда, следвайки примера на Израел от преди 137 години отиде в плен и там: „При реките на Вавилон, там седнахме, Да! плакахме, когато си спомняхме за Сион” (Псалм 137:1). Не беше за пръв път, когато те не успяваха да вървят с Бог.

От 515–20 г. пр. Хр. възобновеният храм стоя в продължение на 495 г. Той не изглеждаше като предишния храм (Ездра 3:12 и Агей 2:3).

По време на първата половина на следващите 88 години този храм беше разширен от Ирод и неговите наследници и остана до разрушаването му в 68 г. сл. Хр.

goden_2В това време Исус често посещаваше външния двор, който на гръцки беше наричан хиерон.(Картината в ляво).

Гръцката дума наос, се отнасяше за по-малката, вътрешна част на светилището, където подобни на древното светилище можеха да се видят мебели и служби.

Английската Библия използва думата храм и за двете, наос и хиерон. Типологията за Исус беше представена в наос.

В Йоан 2:15 Исус изгони търговците от хиерон. В стих 21 Той уеднаквява наос със Себе Си. Тази разлика е важна. (Снимката от долу).

В книгата Деяния, която главно представя исторически записки, думата хеирон е използвана 25 пъти, тъй като представя мястото, където се случваха събитията. На две места е използвано множественото число на наос, и там се посочва че Бог не обитава в храмове направени с човешки ръце (Деяния 7:48; 17:24).

От Римляни до Откровение, които главно са книги за поучаване, е използвана само думата наос, с едно и

goden_3

заключение в 1 Коринтяни 9:13, което се отнася за свещениците, като получаващи жертвоприношения от храна във външния двор, 

като тяхна заплата. Когато Павел пише до Коринтяните той използва думата наос за думата храм. „Не знаете ли, че сте храм на Бога, и че Божият Дух живее във вас? Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали; защото Божият храм е свет, който храм сте вие” (1 Коринтяни 3:16-17). Бог е преминал от посещение и живеене с хора, към живеене всред хората и сега към живеене в тях.

Въпреки че законът не позволяваше на Исус да отиде отвъд олтара, в наос, нямаше закон, който да спре Исус от излизането му от наос. Всичко, което беше представено в тип, в наос, сега ходеше всред Израел и само няколко души разбраха това. Много от непоправимите купувачи го презряха и отхвърлиха.

По време на славното Ме преобразяване на планината, Исус показа ефекта на живот, който е живян в наос (Марк 9:2).

Когато Павел пише до Римляните, в Римляни 12:2: „преобразявайте се чрез обновяването на ума си”, гръцката дума, която той използва е видоизменям, същата дума, която Исус използва при преобразяването си. Изразено по друг начин, бъдете преобразени. С други думи Бог не спестяваше нищо, за да може още веднъж да възстанови човека в съюз на мир и съгласие със Себе Си.

Казаното от Исус: „И тъй бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец” (Матей 5:48), не е като казаното от Павел, „преобразявайте се” (Римляни 12:2) или „за да се изпълните в цялата Божия пълнота” (Ефесяни 3:19). След това в следващата глава той добавя: „в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота” (Ефесяни 4:13). Той пише до Колосяните: „На които Божията воля беше да яви, какво е между езичниците богатството на славата на тая тайна, сиреч, Христос между вас, надеждата на славата” (Колосяни 1:27).

Неговото желание е да завърши делото, което е започнал. „оня, който е почнал добро дело във вас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос” (Филипяни 1:6).

Това беше молитвата на Исус за неговия народ:

И не само за тях се моля, но и за ония, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение, да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ти Ми даде, Аз я дадох на тях; за да бъдат едно, както и Ние сме едно; Аз в тях, и Ти в мене, за да бъдат съвършени в единство; за да познае светът, че Ти си Ме пратил, и си възлюбил тях, както си възлюбил и Мене. Отче, желая, гдето съм Аз, да бъдат с Мене и тия, които си Ми дал, за да гледат Моята слава, която си Ми дал; защото си Ме възлюбил преди създанието на света” (Йоан 17:20-24).

Глава втора - Ако Сина ви освободи

Йоан 8:36

 Свобода, която е проектирана от Бог

 

В Лука 2:1 се казва: „А в ония дни излезе заповед от Кесаря Августа да се запише цялата вселена.” В Лука 2:6 ни се казва, че времето за Мария да роди беше дошло.

Докато Цезар владееше, събираше данъци, издаваше заповеди и господстваше над територията си, Мария, слуга на Бог, смирено даде на света неговия най-смирен слуга. В смирението се намира богатството на свобода за служба.

Контрастът между управлението на Христос и на Антихриста е огромен. Както Исус каза:

Вие знаете, че управителите на народите господаруват над тях, и големците им властват над тях. Но между вас не ще бъде така; но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител” (Матей 20:25-26).

След като беше представено обобщение на завета в Изход 20-23 и след запечатването му в Изход 24, в Изход 25 виждаме Мойсей на планината, където получава инструкции.

Кажи на израилтяните да Ми съберат принос” (ст. 2).

Бог каза на Израел да съберат дарения, за да Му построят място за пребиваване, за да може: „да обитавам между тях” (ст. 8).

Бог искаше да пребивава всред хора, които имат сърца на слуги.

Самият Спасител, като водач и служител на Израел, изпълняваше песента, която Мойсей и Израел пяха след пресичането на морето.

Господ е сила моя, песен моя. И стана ми Спасител; Той ми е Бог, и ще Му приготвя обиталище, бащиният ми Бог, и ще Го превъзвиша” (Изход 15:2, KJV).

Израел беше освободен от Египет, за да се наслаждават на присъствието на Бог между тях. В доверяваща се зависимост от Него, те щяха да получат много повече, отколкото чрез всичките си оплаквания.

Въпреки че вече имаше „шатър за срещане” (Изход 33:7), преди построяването на светилището, светилището се превърна в по-пълно откровение на Христос в техните среди, като ги хранеше и напътстваше.

Те вече знаеха за закона за съботата от Изход 16:23-30, когато им беше дадена манната. Те вече знаеха за жертвите и за даренията от дните на техните праотци (Битие 8:20; 22:2).

Те можеха да кажат: „Ние вече знаем достатъчно.” Вместо това те построиха светилището доброволно и с материали, които имаха.

На всички, които дойдоха да работят доброволно, Бог даде умения, за да: „направят всичко що съм ти заповядал” (Изход 31:6). Бог благослови Веселеил и Елиав „с Божия дух, в мъдрост в разум, в знание и във всякакво изкуство” (Изход 31:3). Сега в църквата има различни дарби, служби и резултата от тях (1 Коринтяни 12).

Бог „действа във всичко по решението на Своята воля” (Ефесяни 1:11). Той е свободен, самоопределим и действа според собственото си съвършенство.

Ние бяхме създадени в този образ, като притежаващи моралната свобода за вземане на нашите собствени решения на послушание или бунт. Въпреки че Бог има възможността да се намесва и често Той прави това, също така често Той не се намесва. Това ни помага да видим последиците от нашите дела във времето. Той въздава неправдата (изкривената истина или грях, с която аз съм съгласен да живея) върху нас и нашите наследници за три или четири поколения (Изход 20:5).

След деня, в който Адам направи своя избор ние следваме неговия пример. Първият му избор да не се подчини беше последван от втори, да потули истината и да обвини някой друг. Той предпочете да бъде преднамерено невеж относно отговорностите, които Бог му даде.

Това е представено добре в писмото на Павел до римляните:

Защото Божият гняв се открива от небето против всяко нечестие и неправда на човеците, които препятстват на истината чрез неправда. Понеже, това, което е възможно да се знае за Бог, на тях е известно, защото Бог им го изяви. Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; така, щото, човеците остават без извинение. Защото като познаха Бог, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха; но извратиха се чрез своите мъдрувания, и несмисленото им сърце се помрачи. Като се представяха за мъдри, те глупееха, и славата на нетленния Бог размениха срещу подобие на образ на смъртен човек, на птици, на четвероноги и на гадини” (Римляни 1:18-23).

Няма свобода в измамата или потъпкването на истината.

В Изход 40:33 ни се казва, че Мойсей и Израел бяха завършили делото си и Божието присъствие дойде всред тях. Нищо не беше оставено на въображението на Мойсей.

В своята служба Исус проповядваше: „даром сте получили, даром давайте” (Мат. 10:8). Този, Който изговаряше думи на лечение, умножаваше хляба и направи всичко според волята на Отец си (Йоан 5:19; 8:26), завърши службата си като каза, „Свърши се!” (Йоан 19:30).

Павел можа да каже: „попрището свърших” (2 Тимотей 4:7).

Когато седмия ангел изсвири с тръбата си „тайната на Бог ще бъде изпълнена” (Откровение 10:7).

Хората имат нужда от насърчение: „Внимавай на службата, която си приел от Господа, да я изпълниш” (Колосяни 4:17).

Светилището беше завършено, когато беше построено според модела, който Бог беше показал на Мойсей (Изход 25:9, 40; 26:30). Той беше копие на неща в небето (Евреи 9:23). Също така и ние ще бъдем завършени, когато станем по приликата на Христос. „Свърши се” трябва да бъде проектирано от Бог или свободата ще загине.

Бог искаше Израел да разбере дълбочината, дължината, височината и ширината на Христовата любов, която надминава познанието, с което те ще искат „да се изпълните в цялата Божия пълнота.” Това е свобода!

Глава трета - Една дълга история!

Лука 24:27, 44

 Какво каза той?

 

По пътя за Емаус виждаме Исус, който обяснява нещата относно Себе Си във всичките писания, започвайки с Мойсей, пророците и псалмите. По време на това пътуване Исус направи това, което Светия Дух щеше да продължи да прави за нас след Неговото възнесение.

Може би Той започна с описание на нещата, които Той беше извикал в съществуване по време на сътворението и им е напомнил за 19 Псалм.

Небесата разказват славата Божия, и просторът известява делото на ръцете Му. Ден на ден казва слово; и нощ на нощ изявява знание” (Псалм 19:1-2).

Може би им е обяснил как Той е бил „семето на жената” и как е бил представен чрез Енох, Ной, Мелхиседек, Авраам, Йосиф и Мойсей; как е бил пасхалното агне, ударената скала, близкия сродник, Давидов син, Божия мъдрост, страдащия служител, Божията слава, идващия Месия, надеждата на Израел, желанието на народите, праведния отрасъл!

 

В Стария завет Христос е видян като


Семето на жената (Битие 3:15)

Пасхалното агне (Изход 12:3)

Изкупителната жертва ( Левит 17:11)

Ударената канара (Числа 20:8, 11)

Верният пророк (Второзаконие 18:18)

Военачалникът на Господнята войска (Исус Навин 5:15)

Божественият Избавител (Съдии 2:18)

Близкият роднина, Избавител (Рут 3:12)

Помазаният (1 Царе 2:10)

Давидовият Син (2 Царе 7:14)

Идващият цар ( Царе)

Строителят на храма (1 Летописи 28:20)

Възстановителят на храма (Ездра 6:14-15)

Възстановителят на народа (Неемия)

Закрилникът на народа (Естир 4:14)

Живият Изкупител (Йов 19:25)

Хвалата на Израел (Псалм 105:6)

Божията мъдрост Притчи (8:22-23)

Велик Учител (Еклисиаст 12:11)

Неопетненият всред десет хиляди (Песен на песните 5:210)

Страдащият слуга (Исая 53:11)

Правещият завета (Еремия 31:31)

Човекът на страдание (Плач на Еремия 3:28-30)

Божията Слава (Ездра 43:2)

Идващият Месия (Данаил 9:25)

Любещият неверните (Осия 3:1)

Надеждата на Израел (Йоил 3:16)

Земеделецът (Амос 9:13)

Спасителят (Авдия 21

Възкресеният (Йона 2:10)

Владетелят в Израел (Михей 5:2)

Отмъстителят (Наум 2:1)

Свят Бог (Авакум 1:13)

Цар на Израел (Софония 3:15)

Желанието на народите (Агей 2:7)

Праведният отрасъл (Захария 3:8)

Слънцето на правдата (Малахия 4:2)

   

Може би Той е илюстрирал себе си в различни служби:

В Битие, като призоваващ ни, избиращ от расата на Адам хора като Ной, Йов и Авраам, за да живеят чрез вяра в Него.

В Изход като наше светилище, представящ чрез светилището, в детайли Своята пълнота и това, което Той ни осигурява за възстановяване на близостта с Него.

В Левит като наша жертва, което е илюстрирано чрез даренията, жертвите и Господните празници, как всичките нужди на човека са осигурени за пълно изкупление.

В Числа като водещ ни, чрез напътстването и заповедите отправени към Израел и начина, по който ги водеше чрез облака по време на странстването им в пустинята.

Във Второзаконие като освещаващ ни, напомнящ, предупреждаващ и подготвящ Своя народ да живеят според осигурените неща, които бяха обещани на техния пра отец Авраам.

Може би Той им е казал как е възвеличил Божия закон (който контролира нашето поведение), който е съвършен и възстановява душата.

Как свидетелството за Бог (обясняващо кой е Той) е сигурно, и умъдрява простия!

Как поученията на Бог, (правила за действие) или заповеди (законодателни постановления) са верни, и карат сърцето да се радва, тъй като са принципи за живот, доверие, даряване и служба!

Как Божиите заповеди (специални инструкции), са чисти и осветляват очите! Те са задължителни и никога няма да се променят.

Как страха от Бог е чист и съществува завинаги, инструктирайки ни в поклонение на послушание и екстравагантна любов!

Как Божиите присъди са верни и праведни и може да им се доверим! Те са присъди относно съдбата на човека.

Може би им е казал как в 23 Псалм Той беше:

  • „Господ е Пастир мой” – Раах (моят пастир).
  • „Няма да остана в нужда” – Ирех (моят осигурител).
  •  „При тихи води ме завежда” – Шалом – (моят мир).
  •  „Освежава душата ми” – Рофи (моят лекар).
  •  „Води ме в прави пътеки” – Цидкейну (моята правда).
  •  „Няма да се уплаша от зло, защото Ти си с мен” – Шемах (моят Бог е тук).
  • „Помазал си главата ми” – Ниси (моето знаме над мен).
 

Имената на Бог в Псалм 23

Господ е Пастир мой

Рохи: Мой пастир

Няма да остана в нужда.

Джайра: Осигурител

На зелени пасбища ме успокоява; при тихи води ме завежда.

Шалом: Мир

Освежава душата ми;

Рофи: Лечител

Води ме през прави пътеки заради името Си.

Цидкейну: Правда

Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга - те ме утешават

Шемах: Бог който е там

Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми, помазал си с миро главата ми; чашата ми прелива.

Ниси: Флаг над мен

 

Може би е казал на учениците за седмократния дух на Бог, който е споменат в Исая 11:2, а също и за „Аз Съм”, които Той беше споменал пред тях през живота си. Може би Той е илюстрирал как те присъстваха и бяха представени в скинията и храма.

Как при вратата Духът на Мъдрост откриваше „Аз Съм вратата”, която трябваше да привлича хората към покаяние, вярващ, че Неговата глупост бе по-разумна от мъдростта на света!

Как при олтара, Духът на разум откриваше „Аз съм добрия овчар, който дава живота си за овцете”, за да убеди хората в завършеността на изкуплението и да представи разбирането, че всичко е чрез вяра, а не чрез дела!

Как при умивалника, Духа на съвет откриваше „Аз съм пътя, истината и живота”, да поучава, (съветва), важността на освещението чрез умиването с вода (със Словото)!

Как при масата Духът на сила откриваше „Аз съм хляба на живота”, да ни храни с любовта и насладата на Бащата и да ни укрепи с връзката на завета!

Как при светилника Духът на знание откриваше „Аз съм светлината на света”, който изпълва с познанието за Христос, за да ни снабди с любов и състрадание за света, който трябва да знае пълнотата на Христос и Той разпнат!

Как при кадилния олтар Духът на страх от Господ откриваше „Аз съм възкресението”, който със смирение признава нуждата на човека и с дълбочина на състрадание се позовава на Божия характер, и със смирение признава, че нямаме собствени заслуги, когато се застъпва за нас пред Бащата!

Как при ковчега на завета, Божия Дух откриваше „Аз съм, който съм”, който като автор, пазител и настойник на закона, ще възстанови всички неща в пълна хармония с Бащата!

Може би Той е казал, че Духа на истината ще дойде и че „Той ще вземе от моето и ще ви известява” (Йоан 16:14). Той ще ви води във всяка истина, ще разпознава злото, ще изяви скрити грешки, ще открива необмисления грях, ще освободи тези, които са под властта на греха и ще прости големите престъпления на хората, така че размишленията на сърцето, да бъдат приемливи пред Него.

Глава четвърта - Той говори, за да инструктира

2 Тимотей 3:16

 Неговата власт да поучава

 

Битие, книгата на началата обхваща около 3 000 или може би 4 000 или 5 000 години. Книгата Изход обхваща не повече от 82 години.

Първите две и половина глави се занимават с около 40 години от живота на Мойсей. Следващите 40 години от живота му обхващат само 15 стиха. Глави 3-40 обхваща само една година и това е началото на третия четиридесет годишен период от живота на Мойсей, по времето на който Мойсей е призван да води Израел към обещаната земя.

Тук Бог започва да установява Израел като нация. Те приемат закона, ратифицират завета и получават благодат, за да му се радват завинаги. Докато са ни дадени много малко детайли относно ковчега на Ной, виждаме, че са дадени твърде подробни инструкции за построяването на скинията.

В древността Бог се е представял с различни имена:

 
Елохим Битие 1:1 Бог на силата, Мощен водач и върховно божество.  
Ел Елион Битие 14:22 Бог Всевишен суверен
Ел Олам Битие 21:33 Бог от вечността. Вечно съществуващ Бог.
Ел Шадай Битие 17:1 Всемогъщият.
ЯХВЕ Битие 2:4 Аз съм този, който съм, Съществуващ самостоятелно, и Изкупител на Израел. Това име е свързано с Божията святост и омразата Му към греха.
ЯХВЕ Ире Битие 22:14 Бог ще промисли.  
ЯХВЕ Ниси Изход 17:15 Бог е мое знаме.
 

С изминаване на времето името ЯХВЕ беше заменено с Адонай (Господар, който благославя), от тези, които се страхуваха да не произнесат Неговото име напразно.

В Изход 6:3 Ел Шадай представя Себе Си на Египет чрез Мойсей и десетте язви.

В Изход 6:6 Той представя Себе Си като близкия сродник, който имаше правото да откупи (на еврейски Гоел), като такъв, който има лична връзка с изкупените.

След 430 години, живеейки под обещанията на Бог Всевишни (Ел Елион) дадени на Авраам в Битие 13:14-18, Израел се е вълнувал пред възможността да напусне Египет. С богатството на Египет, което им беше дадено, те бяха изгонени от Египет (Изход 12:40-41), извикаха от страх за живота си към Мойсей от едната страна на морето и пяха песента на Мойсей за великото спасение от другата страна.

Имайки предвид явното участие на Бог в Изхода, не изглеждаше, че Израел се вълнува относно живот, живян с вяра в глупостта на Божията мъдрост и пътища. Но също така и нашето поколение не се интересува от нея.

По време на пътуването към Синай те мърмориха и се оплакваха относно липсата на храна и вода, които Бог осигури богато.

След пристигането им на Хорив, Божията планина (Изход 3:1, 12), в глави 20-23 виждаме откриването на троен закон, който е откровение на святост.

Моралният закон контролираше личния живот. Той не направи нищо съвършено. Той не можеше да спаси никого. Той изискваше живот, но не можеше да даде живот. Той ограничаваше хората, но не можеше да ги вдъхнови. Цивилния закон регулираше живота в държавата. Церемониалният закон регулираше религиозния живот.

В 24 глава седемдесет старейшини от Израел ратифицираха този завет, като ядоха заедно в присъствието на Бог.

След като постави Израел под свещено съвършенство и по този начин под осъждане, в глави 25-40 Той осигури за Израел пътя към святост чрез скинията. Снабдявайки ги със средствата за благодат, за да могат да дойдат при Него, Бог даде на Израел това, което те не заслужаваха. (В даренията и жертвите в Левит ние виждаме Божията благодат, която не даваше на Израел това, което те заслужаваха.)

В размерите и количествата в скинията, ние виждаме навсякъде кратното на пет, което е числото, което представя благодат.

 
Размерите Количествата
Пресвето място 10Х10Х10 100 сребърни подложки
Свято място 20Х10Х10 50 върлини; 100 завеси
Светилището 30Х10Х10 200 петелки; 100 куки
Дворът 100Х50Х5 60 върлини; 60 подложки
Входът 20Х5
Вратата 10Х10 5 колони
Завесата 10Х10 5 животни
Бронзовия олтар 5Х5Х3 5 жертвоприношения
   

Само Бог можеше да ръководи построяването и целта на скинията. Както Той прави често, така и тук Той дава инструкции мебелите в скинията да бъдат поставени във формата на кръст, много преди Римляните да го използват за подчиняване на хората под тяхното господство.

Пътят от Входа до ковчега беше тесен. Той донесе смърт за всяка плътска идея, която човек имаше за Бог или как да достигне до Него. Въпреки че пътя беше тесен, той беше широк, колкото Неговите широко разтворени ръце. Неговата покана беше: „Защото "всеки, който призове Господното име, ще се спаси". (Римляни 10:13)

Бог избра да използва човека и това, което беше на разположение на човека, за да конструира мястото си за пребиваване. Бог не иска от човека това, което не му е било дадено. В завършеното светилище, във формата на тип, всичко сочеше към идващия Избавител на Израел.

Молитвата на Павел е църквата в Ефес да разбере тази пълнота, да бъде заздравена чрез нея: „за да се изпълните в цялата Божия пълнота” (Ефесяни 3:19).

Това, което Бог Бащата даде на човечеството е Исус, великия посредник. Това, което човека трябва да даде на Бог е вяра в Този, Който знае пътя водещ при Бащата. „Никой не идва при Отца освен чрез мене.” (Йоан 14:6).

Глава пета - Каква е вестта?

Изход 25-30

 Човекът се нуждае от това, което Бог осигурява

 

Когато греха успя да помрачи Божия образ в човека, Бог дойде, за да потърси човека и Той все още го търси (Йоан 6:44). След като плътския човек не вижда, че има нужда от Бог, той не го търси. Той предпочита да се крие зад общата благодат, която Бог дава на човека. Общата благодат е като манната. Всички хора я събираха и се хранеха от нея и понякога я одобряваха.

Но в святото място Бог снабди човека с друг вид храна. Тези, които служеха в храма имаха привилегията да се хранят с „хляба на присъствието”.  Това е по изобилно осигуряване на близост до Бог, отколкото общата благодат. Това е привилегия, на която се радват тези, които разбират собствената си нужда от това, което Бог осигурява.

Инструкциите, които Бог даде на Мойсей, за построяването на скинията откриват, че те се нуждаеха от Божествено осигурен посредник, който щеше да им говори истина и благодат.

Те се нуждаеха от изкупление чрез невинна жертва, която осигуряваше път за достъп чрез проливането на кръв.

Те трябваше да знаят термините на заветната връзка, за да могат да следват смирено своя Бог.

Те се нуждаеха от умилостивилище, където сам Бог щеше да изпълни закона и да защитава неговото съвършенство.

Те трябваше да разберат, че светостта и славата на ЯХВЕ беше наблюдавана от херувимите.

Дори когато оправдаваше грешниците, те трябваше да са запознати с откровението за Божия характер, Неговата омраза към греха и неговата правда в осъждането на греха.

Те трябваше да разберат, че Бог беше светлина и че скинията беше място на светлина.

Те трябваше да направят разлика между светлината в двора, която беше естествена слънчева светлина и светлината в Святото място, която идваше от светилника, Исус, светлината на света. След това следваше светлината на Пресветото място, която беше славата на ЯХВЕ.

Така че скинията представяше това, което Бог беше подсигурил за всички тези нужди:

  • Пътят към правдата е илюстриран при вратата.
  • Средствата за изкупление са илюстрирани при жертвения олтар.
  • Измиването на освещението е илюстрирано при умивалника.
  • Святото място за освещение е илюстрирано при масата с присъствените хлябове.
  • Святото място за осветляване е илюстрирано при светилника.
  • Святото място за посредничество е илюстрирано при кадилния олтар.
  • Пресветото място за милост и благодат е илюстрирано при ковчега на завета, мястото за пребиваване на Бог и защитник на закона.

Редът, по който скинията беше представена на Мойсей, започва от умилостивилището в Пресветото място и продължава в посока на хората извън вратата.

Човекът е този, който се нуждае от достъп до умилостивилището, така че пътя на грешника е от към вратата, през двора до Пресветото място, от мястото на грях, до съвършенство, от благодат към слава.

Следващият списък не е предназначен да изброи всичко в детайли, но е предназначен да илюстрира, че Исус е повече, отколкото някой, който само умря за нас. Бог предназначи това да бъде построено и да бъде използвано от вярващия.

Ние бъркаме, когато се опитваме да поставим ударението само на някои от службите на Христос над останалите. Правейки това ние се превръщаме в жива измама. Исус от скинията не е супермаркет. На нас не ни е дадена свободата да избираме само това, което ни харесва и да пренебрегваме останалото.

 

Първо е представено това, което е дадено на човека в Исус Христос


Тип на Христос

Осигуреното от Христос за вярващия

Изход 25:10: Ковчегът   Христовата слава
Изход 25:17: Умилостивилището над закона Христовото правосъдие
Изход 25:23: Трапезата с хляба Христовата наслада
Изход 25:31: Светилникът Христовото просвещение
Изход 26:1: Завесите Христовият характер
Изход 26:15 Дъските – злато Христовата Божественост

             - дърво

Христовата човешка природа
Изход 26:19 Сребърните подложки Христовото изкупление
Изход 26:36 Завесата Христовите предупреждения
Изход 27:1 Бронзовият олтар Христовото спасение
Изход 27:9 Завесите на двора Христовата правда
Изход 27:16 Вратата Христовата покана
Изход 27:17 Бронзовите подложки Христовата присъда

 

След това Той осигурява за човека посредничеството на свещениците, за да той може да се завърне с Него в святото място.

Изход 27:20 Чистото маслинено масло Христовият Дух
Изход 28:1 Облеклото на свещениците Христовата позиция
Изход 30:1 Кадилният олтар Христовото посредничество
Изход 30:17 Умивалника за дневно измиване Христовото освещение
Изход 30:22 Маслото за помазване Христовия авторитет
Изход 30:34 Тамяна за поклонение Христовото приемане
 

Глава шеста - Бог призова

Книгата Левит

Слушай и протегни ръцете си

Там, където Изход свършва, Левит започва с думите: След това Бог призова, което е значението на еврейското заглавие за книгата. В период от около петдесет дни (Изход 40:17 - Числа 10:11) инструкциите идваха от умилостивилището, където се намираше Божията слава. Той говори на Мойсей с фрази за нуждата от посредник. С изключение на събитията в глава 9 и 10, книгата е директен цитат от Бог.

В първата част на тази книга, където са описани приношенията, жертвите и свещеничеството виждаме, че:

  • Божията святост изискваше жертва.
  • Божието величие изискваше правила.
  • Уважението към Бог изискваше закони за поведение.
  • Съвършенството на Бог очакваше най-доброто от неговия вид.
  • Чистотата на Бог заслужаваше свобода от недостатъци.
  • Суверенитета на Бог означава послушание към детайлите.

Нищо не беше оставено за тълкуване от въображението на човека.

В Изход, в скинията на благодат може да видим истината относно състоянието на Израел. Те бяха Божий народ и Той ги снабдяваше с начина за святост, давайки на Израел това, което те не заслужаваха.

В Левит, чрез приносите и жертвите ние виждаме истината относно състоянието на Израел. Бог ги снабдяваше с милостта на идентифициране и заместничество, като не даде на Израел това, което те заслужаваха.

Левит започва с описанието на първите от петте различни приноси.

В жертвата за всеизгаряне виждаме делото на Исус в посвещаване Себе Си на Божиите изисквания за съвършена святост, както се изискват в първата голяма заповед. Той посвети Себе Си да обича Господ, своя Бог с цялото си сърце, душа, ум и сила.

В хлебната жертва, виждаме делото на Исус посвещаващ Себе Си, за да задоволи нуждите на хората. С това Той представя значението на втората голяма заповед, която е да обичаш Неговия ближен, както Себе Си.

В жертвата за грях ние Го виждаме като заместник на мястото на грешника, за неумишлените грехове срещу Бог.

В жертвата за престъпване на Божия закон ние Го виждаме като възстановяващ репутацията на закона, който е бил нарушен в отношението на човек с човека.

В жертвата за мир виждаме примирие и мир с Бог.

В глави девета и десета четем за посвещението на Аарон и четирите му сина за свещеници и моменталната смърт на двама от тях затова че използваха огън от друг източник освен този от жертвата за всеизгаряне (Левит 10:2).

В глава 11-16 виждаме Божията любов, която ревностно призовава Израел да дойде при Него:

  • Левит 11 открива разпознаването на греха в чистите и нечисти животни.
  • Левит 12 открива предаването на греха чрез раждането на дете.
  • Левит 13 открива ефекта от греха чрез болестта проказа.
  • Левит 14 открива възстановяването от грях чрез излекуването от проказа.
  • Левит 15 открива тайния и първоначален грях чрез течение от тялото.
    • Левит 16 открива изкуплението от греха чрез шестия от седемте годишни

празници, когато всичките грехове на Израел бяха простени.

Аз мисля, че Бог даваше на Израел всичко, което беше предназначено за тях да разберат. Те трябваше непрекъснато да бъдат святи.

При освещаването на свещениците, това също е илюстрирано. Свещеникът беше напълно отделен, за всичките задължения и привилегии на своята служба.

Инструкциите в Изход 29, са представени и в Лев 8. Те също приеха чрез ръцете си всичко, което Бог им даваше (Изход 29:22-25). Те трябваше да предават тази пълнота на Израел.

Еврейският термин за посвещение е „напълване на ръцете”. В книгата Евреи, тази мисъл за посвещението на Исус е изразена на английски като „направи съвършен”.

Забележете използването на фразата „направи съвършен” в следващия цитат.

Първо за Христос се говори като направен съвършен. Той беше посветен. Той имаше ръцете си пълни, както се казва за свещениците в древността. Това е, което се казва в Евреи 2:10 където четем: „… да усъвършенства чрез страдание Начинателя на тяхното спасение”. Това се отнася за послушанието Му към Неговия Баща, по време на службата му през трите години, а не Неговия безгрешен характер.

След това в Евреи 5:9-10 четем: „след като беше направен съвършен”. Тук Той е определен от Бог като Първосвещеник. Това е в края на Неговата служба.

В Евреи 7:28 четем: „назначи Сина, който беше направен съвършен завинаги”. Това е при Неговото възкресение.

В Евреи 10:14 се казва: „... усъвършенствал завинаги онези, които се освещават.” Исус ги прави притежатели на всичките привилегии на тези, които са напълно опростени и оправдани. Това е казано за всички вярващи.

И накрая в Евреи 12:23 четем: „... при духовете на усъвършенстваните праведници.” Те напълно влизат във владението на всичко, което е било предназначено за тях. Това ще стане в идващото вечно царство.

В Яков 2:22 четем за Авраам, че: „... като резултат от неговите дела, вярата му беше усъвършенствана”, означаващо, че вярата му беше изпълнена до предназначената й цел.

В Йоан 2:5 се казва: „Но ако някой пази словото Му, неговата любов към Бога е наистина съвършена.” Тя е достигнала до предназначената й цел.

Бог е напълнил ръцете на Исус с всичко, което беше предназначено за Него и прилага Неговите привилегии за всички вярващи. По този начин Божията любов за нас е достигнала до своето съвършенство. Йоан говори за своето благословение в 1 Йоан 4:17 като казва: „... както е Той, така сме и ние”.

Когато Бог призовава, протягаме ли ръцете си пред нас? Искаме ли Бог да ги напълни със задълженията и привилегиите, които Той желае?

Възможно е да ги протягаме само за Неговите благословения, а не за Неговата пълнота.

Глава седма - Определяне на отговорностите

Книгата Числа

„В пустинната”

 

На тройния закон е обърнато внимание в Левит, като основното ударение е поставено главно върху церемониалните закони, който определят религиозния живот. Книгата Числа, както е наречена на гръцки или „В пустинята”, както е на еврейски, поставя ударението върху държавните закони, които управляват страната.

В книгата Левит четем, че в продължение на 50 дни, Мойсей получаваше инструкции относно приношенията, жертвите и празниците от умилостивилището над ковчега.

В книгата Числа, в продължение на 39 години той води, съди и поучава народа.

Книгата започва с поставяне на ред в управлението на Израел с преброяването на всички мъже, които са над 20-годишна възраст и които могат да воюват.

Там представя числото на Израел според племената, както са разположени около Божието присъствие в скинията във формата на кръст. Това стана около 1 000 години преди римляните да го използват като средство за наказание. Дългата част сочеше на изток, а късата на запад. Равните части на кръста сочеха към юг и север. Разположението им представляваше огромен град от палатки.

На изток бяха разположени три племена под знамето на лъв от племето на Юда. Те наброяваха 186 400 от племето на Исахар, Юда и Завулон, плюс Мойсей, Арон и двамата му сина.

На запад бяха разположени три племена, под знамето на вол, от племето на Ефраим. Те наброявах 115 600 души от племената на Манасия, Ефраим и Вениамин, включващи също 7 500 души от Гирсоновските левити.

На юг имаше три племена под знамето на човек, от племето на Рувим. От тях бяха преброени 160 050 от племената на Симеон, Рувим и Гад, включително и 8 600 Каатски левити.

На север бяха разположени три племена, под знамето на орел от племето на Дан. От тях бяха преброени 163 800 души от племето на Асир, Дан и Нефталим включително 6200 от Мерариевските левити.

В глава първа от 4-10 Езекиил гледа на север и вижда четири живи същества с човешка форма. Всяко едно от тях има лицето на човек (юг), лицето на лъв, от дясно, (на изток), лицето на бик или вол, от ляво (запад) и лицето на орел (север).

В Откровение 4:7 виждаме същото описание около небесния трон. Денонощно те повтарят: „свят, свят, свят е Господ Бог Всемогъщи, Който е и Който ще бъде”.

В контраст с тази сцена ние четем за любопитство, мърморене, недоволство, оплакване и спорове около светилището при планината Хорив. В тази бездна между небето и земята застана посредникът.

Матей Го представя като Цар на Юдеите. Неговото евангелие беше написано за юдеите, които очакваха своя Месиански Цар. Матей споменава небесното царство 54 пъти. В Откровение 5:5 за Него се говори като за „Лъва от Юдиното племе, Давидов корен”. Това отговаря на лицето на лъва, за който често се говори като цар на животните.

Марк Го представя като Слуга. Той поставя ударението върху службата на Христос като слуга, какво Исус направи, вместо какво Исус каза и използва езика на слугите, като „незабавно”. От 41 пъти, в който тази дума е използвана в четирите евангелия Марко я използва 17 пъти. Тук Той отговаря на лицето на вол, животно, което е използвано за тежка работа.

Лука Го представя като Човешки Син. Той поставя ударението на човешкото естество на Исус, Неговото рождество и детство, Неговия интерес за хора като Закхей, блудния син, бирника, самарянина, прокажения, службата на жените и нуждата от молитва. Тук Той отговаря на лицето на човек.

Йоан Го представя като Божий Син. Той поставя ударението върху Божествеността на Исус във фрази като следните: „Словото беше Бог”, „Божия Агнец”, „Месия” и „Аз съм” и претенции като „Аз съм хляба, който е слязъл от небето”. Тук Той кореспондира с лицето на орел.

Ако Божията воля трябва да бъде изпълнена на земята, както и на небето, тогава Бог съзнателно щеше да огради Себе Си с предпочетени от Него създания, въпреки че това е тайна за човека.

В Числа 3, 4 и 8 е описано как Бог взе Левитите, вместо първородния син в Израел и им разпредели отговорностите за всичките служби в скинията. Гирсонските и Мерариевски левити пренасяха около 20 тона материали на 6 коли. Каатовските левити пренасяха мебелите.

Глава десета описва реда, по който племената трябваше да пътуват, когато се местеха от едно място на друго. Божествените напътствия не изключват реда или човешката отговорност.

 

Разположението на племената по време на пътуване


Облакът – Бог водещ ги по пътя

 

Юда

Исахар

Завулон

Гирсонските левити

С две каруци пренасяха завесите, покривалата, нещата за закачване на завесите, входа, вратата.

 

 

Мерариевските левити

С четири каруци пренасяха дъските, прътите, подложките, стълбовете за двора, подложките за тези стълбове и въжета.

Рувим

Симеон

Гад

Каатовските левити

пренасяха ковчега – (Бог всред тях)

Масата

светилникът

Олтарът

Олтарът

Умивалника

Ефрем

Манасия

Венеамин

Дан

Исахар

Нефталим

 

Глава 12 представя Божията представа за Мойсей, назначения посредник, като тип за Христос, най-смирения човек на лицето на земята. Бог говори за Мойсей като за приятел (Изход 33:11; Числа 12:3-8), както направи с Авраам (Яков 2:23). Въпреки това на Мойсей беше отказан вход в обещаната земя поради една грешка, защото удари канарата два пъти с жезъла, вместо да й говори (Числа 20:8). В Изход 17:6 той трябваше да удари канарата. Исус, Канарата беше ударен веднъж, за да потече жива вода от Него. Сега ние само трябва да говорим с Него.

Следващите седемнадесет глави представят странстването на Израел в пустинята по врем на 40 години през които бяха водени от облака и огнения стълб.

Глава 28 и 29 напомнят на Израел за седемте годишни празника, които също са записани в Левит 23. Те предсказваха цялата история на Божия изкупителен план. Ние очакваме изпълнението на тези последни три празника. Бог даде всичките необходими инструкции на Своя народ, защото знаеше, че те ще се нуждаят от тях в следващите години. Някои от нещата, които Бог върши с нас също така поставят необходимата основа като подготовка за бъдещи събития и обстоятелства, за които днес не знаем нищо.

В глава 34-35 Бог определя границите на земята и за разпределяне на градовете за левитите и бежанците, които се нуждаеха от място за бягство.

Ще има времена в живота ни, когато ще видим собствените си грешки по отношение на предписаните ни отговорности или проява на неверие, когато ще имаме нужда от прибежище. Тези неуспехи ще ни намерят по време на нашите странствания през пустинята, или когато сме установени в това, което Бог ни е осигурил.

Глава осма - Развитието на греха

Римляни 6:14

 "Вече няма власт над вас"

 

Книгата Левит е много изобразителна картина за това, което Бог мисли за греха и начина, по който Той ще се справи с него. Тези, които не са запознати с това, което Бог мисли за греха често го смятат за приятно преживяване, поне за известно време, докато Бог ги посети или изпитат последиците от похотта на плътта (Изход 16:3), похотта на очите (Битие 13:10) и гордостта на живота (Данаил 4:30). Всички ние сме заченати и по рождение подчинени на тях. Но в Божието присъствие те не доставят удоволствие.

Съществува друг, грозен аспект на греха. Не само, че той е постоянно активен, но е и прогресивен. Псалм 19:12-13 илюстрира това.

В началото на този Псалм Давид казва, че небесата откриват Божията слава и развива тази мисъл в следващите шест стиха. Това е наречено общо откровение. То не говори, не пише или спори, но апостол Павел казва, че: „ние можем да познаваме Бог чрез нещата, които Той е създал” (Римляни 1:19). В следващите пет стиха пише относно Божия закон. Това е Божието специално откровение. То открива определени неща относно Бог. Всичките Писания правят това (2 Тимотей 3:16).

Третият вид е откровението, което Божия Дух представя и е представено за нас в Псалм 19:12-13. Това довежда до най-дълбокото съзнание за грях, неговият ефект и прогресивен контрол над нас. Тук са споменати пет степени на греха.

Грешките не са преднамерени. Скритите грехове са съзнателни грехове, които са пазени в тайна. Самонадеяните грехове са съзнателни и практикувани, но се предполага, че са без последици. След това идват греховете, които владеят над нас. Ние сме пристрастени. Не можем да спрем. Те господстват над нас. Ние сме техни слуги. Накрая идват греховете на големите престъпления. Ние обвиняваме Бог, Сатана или съседа си, като че ли вината е тяхна. Всеки един от тези големи грехове ни контролира успешно.

goden_4

Сега обърнете внимание на диаграмата. Правата хоризонтална линия е както времето. Тя има начало и край. Ние също имаме начало, при раждането си и край при смъртта. Ние бяхме предназначени да бъдем в хармония с Бог (Амос 3:3), както беше Исус, да произвеждаме плода на духа (Галатяни 5:21) и да ходим смирено (Мих. 6:8) в пълнотата на Христос (Ефесяни 3:19).

Ние откриваме, че през по-голяма част от живота си живеем в невежество относно начина, по който Исус живя и говори, в послушания на Своя Баща (Йоан 8:26:28).

Също така откриваме, че след раждането си, прекарваме по-голяма част от живота си на диагоналната линия. Ние се стараем да впечатлим живеещите около нас и да прикриваме нашите грешки и тайни грехове. Също така предполагаме, че мислите и делата, които вършим и които са противоположни на тези, които Исус вършеше, няма да имат сериозни последици в живота ни. До този момент ние имаме свободата да изберем дали да грешим или да не грешим! Всеки, който продължава да греши, ще достигне до време, в което греха ще поеме контрол над свободата му да избира и ще открие, че се е пристрастил към греха. Сега греха притежава власт над грешника. Това е момента, когато човека се нуждае от алкохола, цигарата или всяка друга съблазън или желание. Последиците не са приятни нито полезни за този човек и околните. Те са скъпи, разрушават нашите отношения един с друг, а също така и с Бог и ни водят към дела на големи престъпления, като обвиняваме други хора за нашето нещастие.

Бог ни е предложил път за излизане от пътя на големите престъпления. На всяко място, по този път на отделяне от Божия мир, връзка и хармония, аз мога да се възползвам от средствата на Неговото предложение за прощение чрез средството на „Христос и Той разпнат” 1 Коринтяни 2:2) и да бъда възстановен в живот на единство с Него.

Забележете, че Павел не каза „Исус и приятна религия”. Ние не може да имаме Исус без кръста. Ако отчаяно искаме Бог да ни приеме като грешници, тогава също така отчаяно трябва да търсим и да приемем Неговата святост. С други думи, ние трябва да вземем решение и да тръгнем по нов път различен от този, който някога беше удоволствието от греха и да започнем да вървим, по път който води до Божията святост. Кръвта на Христос ни очиства от греха. Кръстът служи като средство за разпъване на притегателната сила на греха в нас.

Има много хора, които ще дойдат при Исус, за прощение на грехове, но остават „врагове на Христовия кръст” (Филипяни 3:18). Този кръст, който Христос каза, че ние ще носим, не ни прави популярни в обществото, но ще ни донесе отхвърляне и унижение, болка и страдание, а може би и смърт. Петър представя добра причина, за своята необходимост. Той казва: „... защото пострадалия по плът се е оставил от греха” (1 Петрово 4:1).

Сега обърнете внимание на втората схема.

goden_5

Светилището е представено във формата на кръст. То представя пред нас „Христос и Той разпнат”. То представя всяко нещо, което Христос ни дава от Бащата и всяко нещо, което Христос направи, за да възстанови единството ни с Бащата.

Кръстът започва от входа, който ни въвежда в Христовата правда.

В Йоан 10:1 Исус говори за крадец, който не влиза през вратата, но се промъква по някакъв друг начин. Има хора, които са самонадеяни и мислят, че след като са сравнили себе си с други хора, те не се нуждаят от покаяние или изкупление. Те откриват, че са по-добри от тези, с които се сравняват. Божията святост е много по различна от всяко нещо на грешната планета земя. Неговата святост е чисто, безгрешно съвършенство. Тя не се измерва с нашата съвест, но с всяко съвършенство, което се вижда в живота на Исус. Дори Неговия безгрешен живот на земята ни дава мъглива идея за Неговата святост. Прескачането на оградата, като опит за избягване на покаянието и олтара на изкуплението, е самонадеяност, ограбване славата на Бог. Хоризонталната линия при преднамерените грехове илюстрира този крадец.

Кой може да забележи своите грешки и резултата от тях? Божият Дух може. Той взема Божието Слово, което е живо и деятелно „... и може да проникне до мислите и намеренията на сърцето” (Евреи 4:12) и го прилага за поучение, поправяне, утеха и пр.

Почти 700 години преди да беше написано писмото до Евреите, пророка Еремия представя подобна вест в 17:9-10.

Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно; кой може да го познае? Аз, Господ, изпитвам сърцето, опитвам вътрешностите, за да въздам всекиму според постъпките му,...”

Бог не ни наблюдава само, за да докаже, че грешим. Той иска да ни опази да не затъваме по-надълбоко в греха и затова това ни води в Своето присъствие.

Затова има ново рождение, което със сигурност ни освобождава от:

  • Опетняване с грях – извор за грях и нечистота. (Захария 13:1)
  • Наказанието за грях – кръвта беше поставена върху стълбовете на вратата и ангела на смъртта ги подмина. (Изход 12:13)
  • Силата на греха – силата на Египетската армия унищожена. (Изход 14:30-31)
  • Силата на смъртта – реката Йордан беше пресечена от Израел, когато беше в степента си на наводнение (Исус Навин 3:16). Наводнението на присъдата срещу греха на Адам (смърт), е спряно от Божието присъствие в ковчега, когато краката на свещениците докосват водата.

Наближавайки двора на скинията виждаме, че Бог, Бащата осигури сила за нас чрез Исус, и действа за тази промяна. Павел пише за това в 1 Коринтяни 2:2: „Защото бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исус Христос, и то Христос разпнат.” Той поставя ударението върху две неща. Всяко нещо, което Бащата е осигурил за човека в Исус Христос, и всяко нещо, което Исус осигурява за човека, когато Той ни завежда и възстановява нашата връзка с Бог.

Да Го следваме означава да обръщаме внимание на Неговите предупреждения. „Който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене.” (Матей 10:38; 16:24).

Защо кръста е толкова важен, когато следваме Исус? Защо има толкова много врагове, които са съблазнени от него и затова го презират и отхвърлят? (Филипяни 3:18). Ще оставя Павел да отговори на този въпрос:

  • 1 Коринтяни 1:18 – „Защото словото на кръста е безумие за тия, които погиват; а за нас, които се спасяваме, то е Божия сила.” Кръстът е мощен, тъй като задоволява нуждите на Бог и човека.
  • Галатяни 5:11 – „И аз братя, защо още да бъда гонен, ако продължавам да проповядвам обрязване? защото тогава съблазънта на кръста би се махнала.” Кръстът съблазнява.
  • Галатяни 6:12 – „Ония, които желаят да покажат добра представа в плътския живот, те ви заставят да се обрязвате; те търсят само да не бъдат гонени за Христовия кръст.” Той предизвиква преследване.
  • Галатяни 6:14 – „А далеч от мене да се хваля освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез който светът за мене е разпнат, и аз за света.” Кръстът убива всяко плътско нещо.
  • Ефесяни 2:16 – „В едно тяло да примири и двата с Бога чрез кръста, като уби на него враждата.” Кръстът примирява врагове.
  • Филипяни2:8 – „Като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст. Кръстът ни смирява в послушание.
  • Колосяни 1:20 – „Чрез Него да примири всичко със Себе Си, и земните и небесните, като въдвори мир чрез Него с кръвта, пролята на Неговия кръст.” Кръстът възстановява изгубения мир между Бог и човека.
  • Колосяни 2:14 – „Като изличи противния нам в постановленията Му закон, който беше враждебен нам, махна го отсред и го прикова на кръста.” Кръстът свидетелства, че дълга, който човека дължеше на Бог е напълно платен.
  • Евреи 12:2 – „Като гледаме на Исус ... който ... издържа кръст.” Това ни казва, че трябва да вземем нашия кръст „...защото пострадалият по плът се е оставил от греха.” (1 Петрово 4:1). Кръстът свидетелства за трайния му ефект.

Чрез кръста властта на греха на практика е отнета.

 

Глава девета - Границите

Изход 19:12

 Докато Христос е изобразен във вас

 Галатяни 4:19

 

Съществува забележителна разлика между Мойсей и Израел. Мойсей беше най-смирения човек на земята (Числа 12:3). В своята молитва (Изход 33:13) той поиска: “покажи ми, моля Ти се, пътя Си, за да Те позная” и в стих 18: „Покажи ми, моля, славата Си с което Бог се съгласи. Когато Бог го повикваше, Мойсей отиваше в шатрата на скинията, която се намираше извън лагера (може би близко до чистото място), за да говори с Бог.

Израел имаше различно сърце. След като чуха Божия глас за пръв път (Изход 20:19), хората казаха на Мойсей: „Ти говори на нас и ние ще слушаме; а Бог да не ни говори, за да не умрем”. Няколко милиона души бяха готови да следват инструкциите на Мойсей, посредника, но те се страхуваха да чуят тези инструкции, изговорени от Бог.

Последиците от това са значителни. Познавайки сърцата на своя народ, Бог каза на Мойсей: „Постави прегради наоколо за народа” казвайки: „Внимавайте да не се качите на планината, нито да се допрете до полите й; който се допре до планината, непременно ще бъде умъртвен;” Мойсей инструктира народа да се подготви за идването на Бог в третия ден. До този момент Бог извършваше Своите чудеса в тишина. Сега, Той щеше да им говори от планината.

В стих 20 Мойсей отново е повикан на планината, след което отново изпратен обратно, за да предупреди народа относно границите и да се завърне обратно с Арон (ст. 24). Този път, докато Мойсей беше долу, Бог изговори Десетте заповеди и всеки израилтянин ги чу.

Какво е това, което е толкова важно относно тези граници? Защо трябваше Мойсей да се качва и да слиза от планината? Защо Мойсей можеше да пресече границата, а Бог беше толкова непреклонен в решението, си, че Израел дори не можеше да я докосне? Не бяха ли те всички Негов народ, наследници на Авраам? Това единственото място ли е в историята, когато Бог постави граници за Своя народ, така че трябваше да стоят на разстояние от Него?

Смирението на Мойсей ли беше това, което му даде достъп (Числа 12:3)? Защо само първосвещеника можеше да влиза в Пресветото място веднъж в годината? Защо на свещениците не беше позволено да отиват по далеч от завесата? Защо на израилтяните не беше позволено да отиват по-далеч, отколкото олтара? Защо само Каатовските левити имаха правото да носят мебелите на светилището? Защо израилтяните не можеха да отиват по-далеч от вратата на външния двор (Изход 38:8)? Не беше ли Анна по смирена и свята от двамата сина на Илий (1 Царе 2:27-36)? Защо бяха необходими тези граници?

Освен Божията цел с избора на Мойсей, той беше преживял удивителна промяна, от първия си опит да освободи народа, и тези 40 години по-късно, когато той пасеше овцете на тъст си.

Мойсей беше станал приятел на Бог (Числа 12). Следващите 40 години в пустинята, щяха да променят много Израел като народ. Исус също отиде в пустинята „изпълнен със Светия Дух” (Лука 4:1). Той се завърна след 40 дни: „изпълнен със силата на Светия Дух”(Лука 4:14).

Учейки се да ходим с Бог изисква опитност в пустинята. Докато притежаваме съвременен ум (ума на нашето общество, както Египет в умовете на Израел) ние няма да пораснем повече отвъд интерес за Бог, за да ни помогне с нашия проблем, който е сътворен от греха. Удобната пейка в църквата не е заместител за 40 години на изолиране и отделяне за целите и намеренията на Бог за нашия живот. Мойсей беше изпреварил Израел с 40 години, притежавайки ума и смирението на Христос. Посветения ум на вяра в Божиите обещания е вкоренен в любов и доверие, предаването на себе си на Божията грижа.

Някои от познатите граници, пред които се изправяме всеки ден са:

 
Уста

Гневът на човека не реализира Божията правда (Яков 3:8-12).

Трябва да контролираме езиците си.

Любов

Ако нямам любов, не струвам нищо (1 Коринтяни 13).

Прекалено послушание, без екстравагантна любов не струва нищо.

Вяра

Невъзможно е да задоволим Бог без вяра (Евреи 11:6)

Бог е ревностен за Своята слава, затова вярата трябва да бъде практикувана до предназначената й цел.

Ум

Преобразявайте се чрез обновяването на ума си (Римляни 12:2).

Трябва да научим това, което Бог мисли за нас от Божието Слово.

Сърце

Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно; кой може да го познае? (Еремия 17:9)

Жертви на Бога са дух съкрушен; сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш.(Псалм 51:17)

Бог познава сърцата ни много по-добре, отколкото ние.

Музика

Служеха с пеене пред скинията, шатъра за срещане, докато Соломон построи Господния дом (1 Летописи 6:32).

А и всички певци левити... стояха на изток от жертвеника (2 Летописи 5:12)

Бог определи място на музикантите, от което те трябваше да пеят пред Него. На по-късните добри идеи не беше позволено да бъдат реализирани в Пресветото място, нито от свещениците, нито от левитите.

 
 

 Единственото нещо, което беше позволено в Святото място беше посвещаването на свещениците; масло за светилника; хляб; вино и тамян за масата; тамян за кадилния олтар и кръв. Бог не приемаше нищо друго.

Нашето съвременно мислене приема, че ние сме добри хора, които имаме само няколко неща за поправяне. Бог не прави такива компромиси със Своето свято усъвършенстване.

Затова е важно да: „се събираме в Неговото име” (Матей 18:20), „да правим чудеса в Неговото име” (Марк 9:39), „да дадем чаша вода в Неговото име” (Марк 9:41), да приемем дете в Неговото име” (Лука 9:48), „да искаме в Неговото име” (Йоан 14:13). Неговото име и живота, който то представя е единствения път към Бащата – без граници.

Глава десета - Двамата господари

Матей 6:24

 

Аз трябва да искам толкова отчаяно Бог да ме приеме като грешник, колкото отчаяно искам да приема Божията святост.

 

Горният цитат разграничава два различни аспекта за притежаването на един Господар. Приемането ми от Бог като грешник, и моето приемане на Божията святост трябва да бъдат мой господар.

Исус споменава тази разлика в Матей 23:21.

 

„Който се закълне в храма, заклева се в него и в Онзи, Който обитава в него.”

 

Храмът беше изграден, за да бъде свят и свещен, докато Бог, който живееше в него беше благ и милостив, приемащ грешниците заради заслугите на Христос. Гордостта на плътта е противоположна на това.

В историята за Валаам (Числа 22-25) може да видим тази противоположност. Не съществуват два аспекта на един господар, но двама господари в един човек. Плътта иска да упражнява своето влияние над Духа.

Петър споменава пътя на Валаам (2 Петрово 2:15). Той беше готов да направи компромис с Божията висока моралност, като позволи на Моавците да поканят Израел на техния религиозен празник. Въпреки че той каза, че Бог говори, когато той пророкува, той спомена нещо, за което Бог не го беше инструктирал да казва (Числа 31:16).

Валаам знаеше, че това, което Бог нямаше да му позволи да произнесе като проклятие, той можеше да постигне, като принуди Бог да съди Израел за прелюбодейството и 24 000 души в Израел умряха. Също така Валаам заплати с живота си за това (Числа 31:8).

В Юда 1:11 е записано предупреждение срещу грешката на Валаам. Той използва пророческата си дарба, за да спечели материално богатство – той използва дара си за търговска цел. Както Юда казва: „Заради печалба се впускат във Вааловата заблуда”. Божият дар го направи важен и влиятелен, но с това дойде изкушението за компромис с Божията святост. Той избра да не се противопостави.

Църквата в Пергам поддържаше доктринатаучението на Валаам” (Откровение 2:14), ядене на неща, които бяха посветени на идоли и извършването на неморални дела.

Учението на Валаам присъстваше в ранната църква – приятелски настроени, правещи няколко компромиса, никой не е съвършен, не бъди по-свят отколкото Бог, не се вслушвайте в коментара на Петър: „Вие обаче сте избран род, царско свещенство, свят народ, народ, който Бог придоби,” (1 Петрово 2:9).

Учението на Валаам казва: „Вие можете да служите на плътта и на Духа”. Човешката мъдрост винаги е привличала хората към презрение и отхвърляне глупостта на кръста и Христовия Дух.

Пишейки към църквата в Рим, в 12:2 апостол Павел посочва резултата от двамата господари, на плътта и на Духа върху тяхното мислене:

 

„И недейте се съобразява с този век, но се преобразявайте чрез обновяването на ума си.”

 

Той предупреждава Галатяните в 5:16-17 за резултата от тяхното поведение:

„И така, казвам: Ходете по Духа и няма да угаждате на плътските страсти. Защото плътта желае силно противното на Духа, а Духът - противното на плътта; понеже те се противят едно на друго, за да не можете да правите това, което искате.”

 

След това, в стихове 19-21 той представя списък с последствията.

Помислете за последствията върху нашата култура от учението за еволюцията вместо сътворение. Давид, който беше вдъхновен да напише повечето от Псалмите казва в Псалм 139:16:

 

„Твоите очи видяха не образуваното ми вещество; и в Твоята книга бяха записани всичките ми определени дни, докато още не съществуваше нито един от тях.”

 

Какъв контраст с теорията за произхода на плътта чрез серия от благотворни случайности?

Помислете за различните предимства, които хората следващи Бог имат над тези, които търсят Неговото наследство. В 1 Петрово 1:4 апостол Петър говори относно постигането на: „наследство - нетленно, неоскверняемо и което не повяхва.” В контраст с това апостол Павел говори за дарове, които ще изчезнат (1 Коринтяни 13:8). Божията святост трябва да бъде господар и на двете.

Историите от живота на двама царе илюстрират разликата, между преследване на добрите Божии дарове, отделно от наследството.

На цар Саул беше дадено царство, като дар (1 Царе 10). С този дар той организира армия и победи враговете в битките. Но неговия дар на царство беше по-важен, отколкото послушание, святост или неговото наследство.

Давид също беше помазан за цар по време на царуването на Саул, но той получи помазването като наследство след смъртта на Саул. Докато Саул го преследваше, Давид никога не се опита да вземе царството от Саул, дори когато Саул лежеше спящ в краката му за втори път (1 Царе 24:6; 26:7). Давид каза: „Да не ми даде Господ да вдигна ръка против Господния помазаник!” (ст.11).

Докато Саул направи всичко, което можеше, за да запази дара си на цар, Давид се надяваше на Бог за изпълнението на обещаното наследство, въпреки че вече беше помазан за цар. Докато Божия дар за царуване, не можа да промени сърцето на Саул – само можеше да открие какво има в него – наследството на Давид, според Божия план за него беше запазено в сигурност от атаките на Сатана и го установи в уникална връзка на доверие и благоразположение с Бог.

Павел посочва подобна разлика в 1 Коринтяни 14:1. „Следвайте любовта; но копнейте и за духовните дарби”. Любовта е описана в гл. 13, а дара в гл.12. Следването на любовта покрива много грехове (1 Петрово 4:8). Липсата й означава, че аз не допринасям нищо 1 Коринтяни 13:1), аз съм нищо (ст. 1), нямам никаква полза (ст. 3).

Всеки от нас трябва да познава своя дар, за да служи на другите. С даровете също може да се злоупотребява след като : „Защото даровете и призванието от Бог са неотменими.” Така че преследвайте Божията любов, която дарява Неговия дар на благодат, за приемането на грешници. Направете наследството на Божията святост, средството чрез което Божия дар е предаван на други.

Глава единадесета - „Дворът”

Изход 27: 9

Да установи вечна правда

 Данаил 9:24

 

В средата на направените от черна, изпредена козя козина палатки на лагера на Израел, се виждаше бяла ленена завеса, която ограждаше двор с размер 100 на 50 лакътя (около 50 на 25 метра). Тази завеса беше поддържана от дървени стълбове.

В Песен на песните 3:6-11 носилката, с която пътува Соломон идва от пустинята и е оградена от 60 от силните мъже на Израел. От вътре тя беше декорирана от Ерусалимските жени.

Съществува поразителна прилика между тази носилка и Божията скиния в пустинята. Това беше

goden_6

Неговото място за почивка, оградено от 60 дървени стълбове. Той също така привличаше своята невеста в новото си място за обитаване. Но това беше място на вечна правда, направено с човешки ръце.

В този двор се намираше „шатъра за срещане” (Изход 40:6), определеното място за срещане с Неговия народ. Пред него се намираха олтара и умивалника. Тези неща предсказваха, че Исус ще бъде достъпен на земята за всеки, който Го потърсеше. „Блажен човекът, когото избираш и приемаш, за да живее в Твоите дворове” (Псалм 65:4). Както евреите така и езичниците имаха еднакъв достъп: „...както сте вие така ще бъде и чужденецът пред Господа” (Числа 15:15).

Стълбовете бяха 60 на брой, което 5 х 12. Пет е числото на благодат, а 12 е съвършено управление. Това е Божията благодат управляваща в съвършена правда чрез Исус Христос.

Стълбовете бяха направени от дърво, което говори за човешкото естество на Исус.

Те бяха поставени в бронзови поставки. Бронзът свидетелства за издръжливост. Той притежава капацитета да издържа на огън, който и тип на Исус, който не е унищожен от Божията присъда срещу греха.

Върховете им бяха покрити със сребро и за тях бяха закачени сребърни куки. Горната част на стълбовете беше свързана със сребърни върлини. Среброто е символ на изкуплението и означава „да покрия”. От тези върлини се спускаше бялата ленена завеса.

Всеки пет лакътя имаше стълб, който беше висок пет лакътя. Тук, за да може всеки да го види беше Исус (дървените стълбове), стоящ в мястото за съд (бронзовите подложки), покрит с оправданието, за което беше платено (среброто) и показващ ясно връзката между благодат (пет) и правда (бял лен).

Белият лен ограждащ двора, беше със същата дължина, както вътрешната завеса, която покриваше скинията. Оградата на двора беше 280 лакътя, а над скинията имаше 10 ивици от 28 лакти всяка.

Вътре в Святото място Христовата правда беше представена пред очите на Бащата. Тя покриваше и заобикаляше мястото Му за пребиваване и се основаваше на изкупителното дело на Христос (сребърните поставки под дъските).

Отвън, Христовата правда беше представена пред очите на хората. Бялата ленена завеса се спускаше от сребърните пръти около двора и посочваше пътя към входа.

Неправедната човешка раса е тази, която се нуждае да бъде облечена с тази правда. Те трябва да погледнат и да видят, че тази правда (белия лен) винаги е поддържана от великото дело на изкупление (сребърни пръти и обвивка на върха на стълбовете).

Белия лен в двора, беше границата между святост и похот. Той беше бариера за тези извън и закрила за тези вътре в двора. Грешникът идва при Христос: „за да може благодатта да царува чрез правда, за вечен живот чрез Исус Христос, нашия Господ (Римляни 5:21).

В 61:10 Исая казва:

 

Ще се развеселя премного в Господа, душата ми ще се зарадва в моя Бог; Защото Той ме облече с одежди на спасение, загърна ме с мантия на правда като младоженец украсен, подобно на първосвещеник, с венец, и като невеста накитена с украшенията си.”

В своето видение за неща, които щяха да дойдат Йоан казва:

 

„И на нея се позволи да се облече в светъл и чист висон; защото висонът е праведните дела на светиите” (Откровение 19:8).

Правдата е чистота на сърцето, святост, съвършено послушание към закона. Животът на Исус Христос демонстрира това. Светостта е отделяне от зло; правдата обръща внимание на това зло. „Авраам повярва в Бог и това му се вмени за правда” (Римляни 4:3). Христовата правда му беше вменена. Неверието е обличане на дрехата на самодоволна гордост. Тя изглежда като мръсен парцал, когато е сравнена с Неговата чиста, деликатна, бяла, блестяща, чиста ленена дреха (Исая 64:6). В 1 Царе 18:4 ни се казва, че Йонатан и Давид сключиха завет. Те си размениха някои неща. Едно от тях е мантията, която Йонатан съблича, като принц на Израел, наследник на трона на своя баща, цар Саул, и я даде на Давид. Като част от тази церемония на завет, Давид, който сега е облякъл тази мантия, чрез законен указ става наследник на трона на Израел. Когато сме привлечени от Бащата, за да влезем чрез вяра през входа ние достигаме до двора, където Христовата правда ни е вменена. Неговата мантия на правдата ни е дадена, правейки ни наследници на Божието царство, а Той взема върху Себе Си нашите мании (парцали) от грях. Той ни приканва и привлича вътре: „Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откровение 3:20). В тази размяна са включени чудото на ново рождение от Божия Дух (Йоан 3:16), и обещанията за вечни привилегии и отговорности. „Истина ви казвам, че във време на обновлението на всичко, когато Човешкият Син ще седне на славния Си престол, вие, които Ме последвахте, също ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте Израилеви племена” (Матей 19:28).

Глава дванадесета - Влез през вратата

Изход 27:16

Господарят е дошъл и те призовава

 Йоан 11:28

 

Само Господарят, който те призовава притежава добри акредитивни писма.

Той можеше да нахрани множествата с хляб и риба (Йоан 6:9), да проповядва за блаженствата (Матей 5), и да представи илюстрации за царството на Баща си (Матей 20:1). Той показа Себе Си като Господар над болести и страдания (Матей 4:23), ветрове и вълни (Лука 8:24). Той имаше власт да прощава грехове (Марк 2:10) и да изгонва бесове (Лука 8:33), да променя водата във вино (Йоан 2:10), и да възкресява мъртвите (Йоан 11:43). Той можеше да освободи хора от миналото им, от пристрастеността им към грях, да промени обикновената, ежедневна опитност на извличане вода от кладенец, в пиенето на жива вода от небесния кладенец, и да превърне това, което беше временно във вечно.

Това е Господаря, който ни призовава. Ще бъде от полза да приветстваме неговата цел и воля за нас:

  • „Ако аз искам”, за очистване: „Искам, бъди очистен” (Лука 5:13) Проказата беше ярка картина на доказателството за грях.
  • „Ако аз искам”, за притежание: „Не ми ли е позволено да направя с моето богатство каквото искам? (Матей 20:15). Светът и всичко, което е в Него не е ли Негов? Не заслужава ли Той да те притежава?
  • „Ако аз искам”, за подчинение: „Ако искам той да остане, докато дойда, тебе какво те засяга? Ти върви след Мен” (Йоан 21:22). Не трябва ли да му позволим да ни каже какво да правим с нашия живот и на къде да вървим?
  • „Ако аз искам”, за прославяне: „Желая където съм аз да бъдат с мен ... където съм Аз” (Йоан 17:24). Неговата молитва е за мен, да прекарам вечността с него.

Отговорът на Мария, към призива на господаря беше, че тя стана веднага, за да Го посрещне. Той чака при входа.

Той е изявил пред света всичкия си бял лен (завесата), за да могат всички да видят Неговата правда и благодат. Той е предназначен да ни води към входа.

Входът е широк, 20 лакътя или около 10 метра. Той е достатъчно широк, за да може „всеки, който призове Господнето

goden_7

име...” (Римляни 10:13), да го използва, за да влезе в двора.

Въпреки че виси от сребърните пръти, вратата никога не беше заключена. Делото на вяра, можеше да я отвори. Евреи 11:6 казва, че не е възможно да задоволим Бог без нея. Просто отдръпнете завесата настрана, на тази врата, тъй като: „… никой не идва при Бащата освен чрез мен” (Йоан 14:6).

Никой не може да влезе благодарение на личните си заслуги. Тя е за смирените, които знаят, че имат нужда от помощ.  „... който смири себе ще бъде възвишен” (Матей 23:12). Тези, които ще преминат през този вход, ще видят втора врата, която води към Святото място. Тя е само на половина широка, но два пъти по-висока и не са много хората, които искат да влязат през нея.

Първата врата беше ниска, оцветена и атрактивна. Тя беше направена от четири цвята: бял лен със синьо, мораво и червено, втъкани в нея (завесата) (Изход 27:16). Тези цветове са представени първо тук, а също така и в Изход 26:31. Те говорят за Изкупителя и славните Му атрибути. Когато се говори за вътрешната завеса, която покриваше Святото място, първо се споменава белия лен (Изход 26:1). На всяко място, където е използван белия лен, той представя Неговия характер на съвършена правда.

Моравото представя Неговия царски сан. Матей представя фразите Царя и Неговото царство, Роднината Изкупител. Петдесет и четири пъти Матей използва фразата „Небесното царство” и много от притчите са относно царството. Той записва родословието на Давидовия Син. Мъдреците запитаха: „Къде е Този, Който е роден Цар на Юдеите? На кръста му беше написано: „Цар на Юдеите”. Този цвят представя Исус като Господар и Цар. Това трябва да бъде нашето свидетелство.

Червеното говори за Неговата служба на слуга. Марко представя Исус като слуга. Исус е слуга. Той използва езика на слугите, като „незабавно” 17 пъти. Червеното е цвета на кръвта. Цвета е извлечен от червей, който е наречен червен червей и Давид използва този образ, когато пророкува за Исус казвайки: „Аз съм червей, а не човек” (Псалм 22:6). Марко поставя ударението на това, което Христос направи, а не върху това, което каза. Такава трябва да бъде нашата служба.

Белият лен представя Неговата праведна човешка природа. Лука поставя ударението върху човешката природа на Исус. Той записва събитията около Неговото раждане, роднините, овчарите, бягството в Египет и детството му в храма. Той записва песните на Елисавета, Мария, Симеон и службата на Йоан Кръстител. Той представя Исус като състрадателен Човешки Син. Такъв трябва да бъде нашия характер.

Синьото представя неговата Божественост. Йоан поставя ударението върху Исус, като Божий Син, който слезе от небето и задоволи Божиите изисквания за свято усъвършенстване. Той Го нарича Божий Агнец, Месия, Цар на Израел, Спасител на света, Господар и Бог. Той представя Исус в серия от  „Аз съм” (Йоан 6:35; 8:12; 9:5). Това трябва да бъде нашето откровение за Христос.

Вратата ни говори за покаяние, което не може да бъде отделено от нея. Без известна мярка на вяра, никой няма капацитета или желанието за покаяние. Влизането през вратата позволява на човека да разбере колко велика е Божията благодат, която ни привлича, както е представена в Йоан 6:44.

Покаянието е обръщане към Бог поради греха ни. Скръб за нещо, което някога е било удоволствие от греха. То е смирено себе предаване за определената цел на Бог за нашия живот. То е определено сменяне на посоката, в която вървим, в търсенето на нашите удоволствия, и в търсенето на нашите думи. Това се вижда ясно в живота и свидетелствата на Исус (Йоан 5:19, 30). Бог не приема друг начин.

„Аз съм вратата на овците” (Йоан 17:10). „Елате, вие, благословени от Моя Отец, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света” (Матей 25:34). Бог не осигури друг вход водещ до Неговото присъствие.

Глава тринадесета - За нас, които повярвахме

Евреи 4:3

 Да влезем в почивката на Неговата правда

 

Човек трябва да има висока представа за Бог, за да може да Му вярва и да Му се доверява. Самозалъгване и собствени мнения не ни квалифицират за влизане през вратата. Те не могат да ни успокоят. Но Божиите обещания и дарове могат.

Докато Божиите дарове могат да бъдат приложени, чрез силата на волята, Божиите обещания са приложими само чрез делото на доверяваща се вяра. Както волята, така и вярата са необходими за функционалния християнски живот. Пишейки първото си писмо до Солунците (5:13-22), Павел споменава различни задължения и поведения, като и двете трябва да бъдат опериращи.

„Живейте в мир помежду си. ... увещавайте онези, които постъпват нередно, насърчавайте малодушните, поддържайте слабите, бъдете търпеливи към всички. Внимавайте никой да не връща на никого зло за зло, а винаги търсете... Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете... Духа не угасвайте. Пророчества не презирайте. Всичко изпитвайте, дръжте доброто. Въздържайте се от всякакво зло.”

Когато волята или вярата или и двете отсъстват списъка изглежда много по-различно: неморалност, нечистота, сладострастие, идолопоклонство, магьосничество, враждебност, борби, ревност, изяви на гняв и пр. са споменати в Галатяни 5:19-21.

Исая вижда нуждата от воля и доверие, като средства за влизане в мястото на почивка. В Исая 30:15 той обобщава нещата:

 

„Чрез завръщане и почивка ще се избавите, в безмълвие и увереност ще бъде силата ви; но вие не искахте това;”

 

Покаянието е дело на волята извършено от благодатта на доверие.

Милионите, които напуснаха Египет, не успяха да получат Божия дар, чрез делото на волята или Божиите обещания, чрез делото на вярата, или и двете.

Само двама от тези, които бяха над 20-годишна възраст прекосиха река Йордан в обещанията на Бог. „Но словото, което те чуха, не ги ползва, понеже не се съедини чрез вяра в онези, които го чуха” (Евреи 4:2).

Сърцата на хората са като четирите вида почва, за които Исус говори в Матей 13:4-8. Съществува твърдата почна на пътя, която е бразда без растения. Също така се споменава за камениста почва, без дълбочина за корените, за да могат да намерят вода и храна за растеж. Съществува почва, която изобилства с конкуренцията на плевели и тръни, които предизвикват борба за оцеляване. Също така срещаме и добрата почва с достатъчно минерали за растеж, които произвеждат добра реколта. Божието Слово в човешкото сърце е като семе, което зависи от състоянието на душата и конкуренцията на плевелите.

Бог оценява Словото Си. „Той помни завета Си завинаги; словото което е заповядал за хиляда поколения” (Псалм 105:8). Починете си в него.

След като влезем през вратата, Неговото Слово е това, което трябва да вярваме и според което трябва да действаме. То е доказало, че можем да му се доверим.

Сърцето, което е предало себе си, за да бъде изследвано от Божието Слово и Дух, неговите разпознати и осъдени мисли и намерения, не всякога ще бърка и живее в неверие, но ще бъде успокоено и променено.

Предупреждението в Евреи 3:10 „те винаги грешат в сърцата си”, не трябва да бъде моята ежедневна опитност.

Помислете относно пророческото минало, което Христос изпълни в живота си, като доказателство, че Той познава бъдещето и може да го предскаже с пълна точност. Помислете за обещанията, които Той е направил за нас, вярващи на думите в Йоан 14:2-3, 6:

 

„В дома на Моя Отец има много обиталища ... защото отивам да ви приготвя място.”

„Пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, така че, където съм Аз, да бъдете и вие.”

„Аз съм пътят и истината, и живота”

 

Какъв контраст с теорията, че сме произлезли от серия от случайни обстоятелства!

В Лука 22:24 започва описанието на едно насърчително събитие за всеки вярващ, който е влязъл през вратата в Неговите обещания чрез вяра и преднамерено използва даровете.

Исус казва, че един от тях ще го предаде, което поражда разискване между тях, за това кой е най-голям. Исус добавя към тази дискусия, като насочва умовете им, към много по-важен въпрос, който заплашва тяхната свобода.

Той казва на Петър: „Симоне, Симоне, ето, Сатана ви изиска всички, за да ви пресее като жито; но Аз се молих за тебе, (времето на глагола посочва че става въпрос за един човек) да не отслабне твоята вяра” (ст. 31-32).

Петър настоява, че е готов за затвор и смърт, на което Исус отговаря, че Петър ще отрече три пъти, че Го познава.

Същият този Петър се отрече от Христос три пъти и той плака горчиво за своя неуспех, да живее според приетите и разбрани от него отговорности, което се разбира от изпиването на чашата на Новия завет, който Исус им предложи. Но Исус се беше молил, вярата на Петър да не отслабне.

Плътския Петър съгреши. Неговата плът, както плътта на останалата част от човечеството съгреши. Но вярата на Петър беше запазена, за вечно свидетелство.

Обърнете внимание на въведителните думи в първото писмо на Петър:

  • „По предузнанието на Бога Отца,” (ст. 2).
  • „Който според голямата Си милост ни възроди за жива надежда” (ст. 3). Това е нашето минало избиране.
  • „за наследство - нетленно, неоскверняемо и което не повяхва, запазено на небесата” (ст. 4). Това е нашето бъдещо прославяне.
  • „ които с Божията сила сте пазени чрез вяра” (ст. 5). Това е нашето настоящо освещение.

На посредническата молитва на Исус беше отговорено. Петър не беше предаден от Божията запазваща сила. Неговият живот стана изпълнение на двете, дара и обещанието. Чрез вяра, влезте през вратата в почивката.

Глава четиринадесета - Религия

Матей 15:3-20

 „Всеки път, по който се пътува често, се превръща в бразда без растителност”

Не си спомням къде съм прочел това или съм го чул, но аз съм пътувал по много пътища в света и знам, че е истина.

Когато човек застане на вратата на скинията, това означава, че е време за решение. Извън вратата съществуват много пътища, по които се пътува много и на тях няма растителност, няма живот, няма плод. Множествата вървят в една посока, правят едно и също нещо.

Вътре, каза Исус: „... аз дойдох за да имат живот и то изобилен” (Йоан 10:10). Всяка стъпка, която е направена е върху нови растения, които разпръсват своя аромат. Няма бразда, която да бъде следвана. Не са много хората, които ходят там. Този, който напътства стъпките ни казва: „Ако е някой жаден, нека дойде при Мене и да пие. Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му” (Йоан 7:37-38).

Исус предложи това в последния ден от празника на Шатроразпъването. Хиляди хора бяха дошли, за да празнуват празника, който отбелязва настъпването на управлението на Месия от скинията като Цар на царете и Господ на господарите.

Самият Исус, към когото празника сочеше, стоеше всред тях и им предложи обещания Дух, който трябваше да дойде. Половин година по-късно хиляди станаха река на живот, но множествата останаха в своите добре утъпкани пътища. Те не успяха да разберат това:

 

„Убежденията определят ценностите, които определят присъдите, които определят избора, който определят характера, който определя големината на пълнотата.”

 

В Матей 19 и Лука 18 е записана историята за един богат младеж, който дойде при Исус с въпрос, на който не беше отговорено от Второзаконие 28:1-14, където се казва се, че ако изпълнявате заповедите, ще бъдете благословени.

Той беше млад и вече богат, но все още не беше си отговорил на въпроса как да постигне вечен живот. Може би той беше забелязал в живота на Исус, в Неговите дела и поучения, че Той пазеше закона, тъй като той Го нарече „добър учител”.

Богатият младеж имаше определени вярвания, които го наведоха на мисълта, че неговите постижения бяха в резултат от неговите човешки добродетели. „Всичко това съм опазил” (Лука 18:20) – каза той.

Според начина, по който мислим, ние вярваме, че това е резултат от причина и следствие, а не Божествена милост и благодат. Усилието да пази всичките заповеди трябваше да го заведе при тази милост и благодат.

Неговите вярвания определиха цената, която той постави на своите богатства, власт да управлява и да получава почести от хората. Но това, което той оценяваше, не отговаряше на неговия въпрос – „какво друго, трябва да направи?”

Определено беше, че той трябва да отсъди, дали Исус има отговор на този неотговорен въпрос.

  • Повечето хора не отиват при Него.
  • Те следват множеството, което казва: „Всеки го прави.”
  • Те се вглеждат в резултатите и казват: „Не наранявам никого”.
  • Те мислят само за себе си и казват. „Това е моя живот.”
  • Те живеят според изискванията на обществото и казват: „Времената се променят”.
  • Те измерват честотата и казват: „Само този път ще бъде добре.”
  • Те проверяват съвестта си и казват: „Чувствам, че това е добре.”
  • Някои дори отварят Писанията, за да „видят какво казва Бог.”

Вярванията на богатия младеж бяха осигурили добри инструкции за него, но не и утеха за другите. Всички ние искаме да се завием в нашите религиозни одеяла и да оставим изгубените в студа на невежеството, но Исус му даде избор. Пази това, което имаш или: „Продай всичко, което имаш ... ела и ме следвай.”

Беше време за решение и той реши, че може би има нещо погрешно в теологията на Исус. Той си отиде тъжен. Може би той щеше да бъде великия апостол Павел, но ние не знаем това. Не е записано какво направи той по-късно с този отговор. Но в неговия живот все още нямаше място за зависима вяра.

Решението определя характера. Богът на тези хора е силен само колкото тяхната сила, умен, колкото техните умове и толкова добър, колкото благословенията, които идват при тях.

За Исус, вяра, опрощение на грехове и злия бяха неща, които откриваха Неговия характер и Го приближаваха при Неговия Баща в молитва всеки ден.

Докато хората търсеха главно отговори на своите проблеми, тяхната бедност, болести и политическо подтисничество, Исус фокусира Своята мисия на проблеми като гордост, лицемерие и законничество. Това са нещата, които не позволяваха на хората да му се доверят с детска вяра.

Сатана представи пред Исус нещата, които имаха значение за него. Той предложи на Исус три религиозни алтернативи като чудеса, тайна и власт. Исус се отказа от тях. Той искаше да бъде възлюбления Син на Своя Баща и да живее живот на проста вяра и послушание и да се завърне при Него с Невеста, за която беше заплатено.

Характерът определя величието – смирението да бъдем доверчиви като децата (Матей 18:3-4). Тази магистрала на смирение води до подобието на един вечно увеличаващ се всемир на познание за Бог. Също така може да определи неуспеха да се служи на двама господари.

 

„Онова, което се цени високо между човеците, е мерзост пред Бога” (Лука 16:15).

 

Корена на религиозната гордост е този път, който тя изминава в подобието на дълбока черна дупка.

 

„Нашите беззакония, тайното ни сърце и неговите грехове (които искаме

да скрием дори от себе си), си поставил в (откриващата) светлина на лицето Си” (Псалм  90:8) AMP

Глава петнадесета - Благодатта е достатъчна

2 Коринтяни 12:9

От Неговото преизобилие

 

Добре е за тези, които са решили да изоставят плътското и да преминат през вратата на покаяние в цялата Божия правда и правосъдие, да не забравят, че в останалата част от пътешествието „благодатта е достатъчна”. Погледнете в миналото и вижте, че имаше „достатъчно благодат”.

В Данаил 3:18 трима мъже трябваше да бъдат хвърлени в огнена пещ, тъй като отказаха да се поклонят на златния образ, който Навуходоносор беше направил. Те казаха: „Нашият Бог може да ни спаси ... но ако не ни спаси ... ние няма да служим на боговете ти.”

В Лука 24:21 двамата ученика по пътя за Емаус казаха на Исус: „Ние се надявахме, че Той беше този, който щеше да възстанови и изкупи Израел.”

Йоан Кръстител запита: „Ти ли си Този, или трябва да очакваме друг?” В Йон 4:2 виждаме Йона, който се оплаква: „Не беше ли това, което казах, когато все още бях в страната си! ... тъй като знам, че си благ и милостив Бог, бавен да се гневи и преизобилстващ в милост...”

Съществуват моменти в живота ни, когато, имаме големи, очаквания. Много от тях, ако не повечето не са изпълнени по начина, по който си ги представяме, страхуваме или очакваме. Когато се страхуваме от опозиция, тя може и да не дойде. Когато не можем да си представим, защо трябва да има опозиция, тя идва.

Много важно е, вярата да има алтернатива за настоящите очаквания. Както тримата приятели на Данаил казаха: „но ако не, пак да знаеш, царю, че на боговете ти няма да служим, и на златния образ, който си поставил няма да се кланяме (Данаил 3:18)”

Всеки, който израства в познание и вяра ще открие, че Исус се противопоставя на техните собствени идеи или очаквания.

Тъй като всеки от нас познава нещата само от части, всеки от нас трябва да разбере Неговата свята цел за нас. Той ни е осведомил, че Неговите пътища и мисли са различни от нашите. Неговите алтернативи ще изпитат качеството на нашата вяра. За много хора разочарованията се превръщат в неверие.

Когато тримата младежи стояха пред огнената пещ, те не знаеха, че Бог ще извърши за тях много по-велико нещо, отколкото очакваха.

Той се присъедини към тях в пещта и след това демонстрира Своята благодат, като промени сърцето и ума на царя.

Когато Авраам заведе Исак на планината Мория, той не знаеше как или дали Бог ще промисли друго агне за жертвата (Битие 22).

Вярата на Авраам беше изправена пред сериозен проблем. Ако Бог не се погрижи за друго агне освен Исак, ще изпълня ли заповедта? Единственото нещо, което четем за него е, че той стана рано сутринта и пристигна на третия ден, за да принесе своята жертва и така той стана благословение за всичките следващи поколения.

Бог се присъедини към проповедта на Йона и 600 000 души промениха начина си на живот. Въпреки това Бог не живееше според очакванията на Йона и Йона реши, че е по-добре да се разгневи на Бог и да умре. Знаеше ли обаче той, че неговата опитност в корема на рибата предсказва смъртта на Христос? Знаеше ли той, че Христос също беше изпратен при един изгубен свят, за да представи спасение за всички народи?

Йов беше човек, който изгуби всичко и отговори с думите: „Ако и да ме убие Той, аз ще Го чакам (Йов 13:15). Това се случи дълго време, преди Лазар и Исус да бъдат възкресени от мъртвите. Не сме ли всички мъртви в нашите престъпления на грях, чакащи деня на възкресението?

Йов беше свикнал греховете му да бъдат простени (7:21), но един ден Бог промени формата на начина, по който Той идваше при него.

Готовността на Йов да страда остави трайно свидетелство за идващите поколения, за страдащия Спасител. За Него беше пророкувано: „Толкова бе погрозняло лицето му, повече от лицето на който и да е бил човек, и образът му от образа на който и да е от човешките синове. Така той ще удиви много народи” (Исая 52:14-15).

Колко различно беше това от очакването на Израел? Тъй като нямаха алтернатива за своите очаквания, те извикаха: „Разпни Го!”

Йоан Кръстител беше видял Светия Дух във формата на гълъб. Той беше чул гласа от небето. Въпреки това той зададе въпроса: „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или друг да очакваме? (Лука 7:19).

Колко различен беше затвора от пустинята в Юдея, Исус от очакването на Израел, какъв ще бъде Месия! Спореше ли плътта на Йоан с неговата вяра? Възможно е да си Божий пророк и да не можеш да разбереш Божието сърце, което се наслаждава с милост.

Павел се радваше на прекрасни откровения и след това получи трън в плътта. Той поиска три пъти тръна да бъде отнет. Божият отговор беше: „Моята благодат е достатъчна за теб”. (Чакай и ще разбереш целта му). Защо Бог, който правеше чудеса чрез Павел, отваряше вратите на затвора за него и: „ограби началствата и властите, изведе ги на показ” (Колосяни 2:15), не премахна тръна от неговата плът? (2 Коринтяни 12:7).

Павел трябваше да научи, че има алтернатива за неговите очаквания.

„Затова намирам удоволствие в немощ, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христос; защото, когато съм немощен, тогава съм силен” (2 Коринтяни 12:10)

В пътуването ни през светилището може би също и на нас ще се наложи да приемем Божията алтернатива за очакванията ни.

Исая пророкува за начина, по който Исус ще се изправи пред Своите обиди, беди и преследване. „Затова съм втвърдил лицето си като кремък, и зная, че не ще бъда посрамен (Исая 50:7).

В Откровение 5:5 четем, че един от старейшините каза на Йоан: „Недей плака: ето лъвът, който е от Юдиното племе, който е Давидовият корен, превъзмогна, за да разгъне книгата и да разпечата седем й печата.”

Този Изкупител сега ни води и посредничи за нас, за да ни направи победители.

Глава шестнадесета - Моят Изкупител

(На еврейски Гоел)

Вестта на благовестието

 

Доближавайки се до олтара, трябва да се запознаем с еврейската дума гоел. Тя е много близка до думата благовестие. Гоел означава изкупител, а благовестие е историята за изкуплението.

За пръв път тази дума е използвана, когато Яков благослови синовете на Йосиф в Битие 48:15: „Ангелът, който ме избавя от всяко зло.”

Йов, който живя преди или около времето на Авраам използва същата дума: „Аз зная, че Спасителят ми е жив” (Йов 19:25).

Исая използва същия термин за идващия Месия на Израел в 59:20: „Изкупител ще дойде в Сион.”

В Притчи 23:11 мъдрият учител изрича предупреждението: „Защото Изкупителят им е мощен”, говорейки за Бог, като близък сродник, който ще защитава интересите на семейството.

Еврейската дума Гоел описва личност, като спасител, близък сродник, човек, който освобождава, който възстановява някой, който поставя нещата в тяхното оригинално състояние. Един ден Бог ще направи това със Своето създание.

Също така тя беше използвана за хора, които бяха най-близки роднини, които се намесваха, за да поддържат правата или да запазят наследството в семейството.

Отговорностите на гоел включваха:

Отмъщение за кръвта (живота) на член от семейството; откупването на някого от робство; възстановяване на семейните земи, за да останат в семейното наследство или женитбата с вдовица, за да възстанови наследството на мъртвия й съпруг, както е описано в книгата Рут.

В Изход 6:6 Бог нарича Себе Си Изкупител: „ще ви откупя с издигната мишца”. Той обеща да ги изкупи от Египетското робство и да ги приеме като Свой народ, и да бъде техен Бог.

Това означаваше, че Той не само трябваше да изведе Израел от робство в Египет, но за да може да ги изкупи, Той трябваше да извади Египет (който е тип за грях) от сърцата на Израел и да възстанови Израел до първичното, оригинално безгрешно състояние.

Това е продължило дълго време, от времето на Адам и Ева. Начина за неговото реализиране е представен в сянка чрез даренията и жертвите в скинията и храма. След това в Ерусалим то беше завършено и остава такова в продължение на 2 000 години, но приложението на това изкупление до края на земната история е все още в ход.

Доближавайки се до жертвения олтар, ние ще получим разбиране относно средствата, които Бог е осигурил за човека да бъде изкупен. Разбирането на жертвите е от голяма полза за следването на Бог и с мир да пребиваваме в Него, както Той пребъдва в нас.

В Лука 24:26, по пътя за Емаус, Исус напомни на двама от учениците за всичко, което е било пророкувано: „Не трябваше ли Христос да пострада така и да влезе в славата Си?”

Писмото към Евреите, в 1:3, споменава тези две неща с различни думи, първо: „след като извърши очистване за греховете”. Тези думи говорят за Неговата служба на смирение и страдание като Божий Агнец. Това е делото на Христос според чина на Арон като първосвещеник тук, на земята; и второ: „Седна от дясно, на Величието на високо”. Това говори за Неговата служба на власт и слава, като Посредник и Цар на царете. Това е делото на Исус според чина на Мелхиседек в небето.

Първата от тези две части е представена при олтара в петте различни приноса, които сочеха към изкупителната служба на унижения и страдания. Втората част се вижда в Святото място.

Писателите в Новия завет свидетелстват за това изкупление в различни книги като:

Завършено – изработваме и започваме да разбираме чрез послушание (Колосяни 2:10).

Ефективно – то ни прави наслада за Бог Юда (1:24).

Опитни – нов живот тече от тях (Деяния 4:31).

Годни за всемира – ще има ново небе, нова земя и ново човечество (Откровение 21:1-2).

Не като такива, които работят за него – но като такива върху които е работено (Филипяни 2:12).

Като дело на Бог – ние трябва да изграждаме вярата си върху това дело (Деяния 4:12).

Като имащи Светия Дух – откриващи Христовото дело (Йоан 16:13).

Като помагащо ни да станем святи – а не само да имаме приятни идеи относно Бог (Евреи 9:14).

Правейки ни длъжници на всеки човек – докато Го познаят (Матей 28:19).

Като завършено – То е последната дума в изкуплението на човека. То не може да бъде променяно. Делото на Изкупителя довежда до край духовната гордост и противопоставяне в умовете на хората, чиито разсъждения са противоположни на Божиите свидетелства (Откровение 22:13).

Гордостта на собствената интелигентност е тази, която иска да властва над другите. Гордостта се възвеличава като мъдрост на човека, докато презира останалите хора. Тя ни заслепява за големината на нашите собствени грешки.

Тя презира мисълта, че има нужда от Бог или Неговата благодат, докато живота се изражда в духовната идея на служене на идоли.

Тя кара човека да оценява духовните ритуали и традиции над връзката с Бог и Го принуждава да пренебрегва молитвите на този човек.

Не трябва да живеем по този начин. Милосърдието е много по-велик приятел, отколкото гордостта може да бъде. Делото на Изкупителя не е да постави край на всички неща, а само на стария живот на човека.

Глава седемнадесета - Жертвеният олтар

Изход 27:1-8

Направи Го грешен

2 Коринтяни 5:21

 

Жертвеният олтар не беше нещо прекрасно, като се има предвид атрактивната красота на вратата. Подминавайки олтара, човек можеше да види друг прекрасен вход към светилището. Той беше два пъти по-тесен и два пъти по-висок.

Първо човек трябваше да спре при този олтар и да направи своя принос на промяна на живота. Това започна, когато Бог дойде, за да потърси човека, който беше съгрешил. След като беше привлечен от благодатта чрез вяра, той влезе през вратата.

Тъй като вратата беше тип за Изкупителя, също така е и тази врата. Вратата призоваваше всеки, да дойде и да влезе в правдата на своя Изкупител: „...чрез глупостта на това, което се проповядва, да спаси вярващите” (1 Коринтяни 1:21). В изкуплението: „Божието глупаво е по-мъдро от човеците, и Божието немощно е по-силно от човеците” (1 Коринтяни 1:25).

Олтарът беше откровение на завършеното дело на Изкупителя, осигуряващ това изкупление. Той сочи към кръста и говори за него. Той помагаше на хората да разберат това, от което човека се нуждаеше и какво Бог изискваше от него, за да възстанови мира между тях.

Той знаеше, че извеждането на цял народ от Египетско робство и водейки ги към обещана земя, не промени от само себе си нито едно от човешките сърца. Може би то е променило мисленето на някои от тях, но дори и дар от такъв размер не може да промени сърцето на човек, за да започне да търси Бог. „В повечето от тях Бог не благоволи” (1 Коринтяни 10:5). „Понеже не се съедини чрез вяра в ония” (Евреи 4:2).

Така че Той постави пред Израел, нещата за които се надяваха и от които имаха нужда в триизмерна постройка, илюстрация на Новия завет. Той искаше народа на Израел да разбере своето изкупление напълно и свободно.

Докато закона само може да обвинява и да казва „виновен”, тук, при олтара, благодатта беше пълна и свободна да оправдава. Бог не искаше Израел да прибавя каквото и да е към него, освен вяра. Това даваше възможност на наблюдаващия да Го удовлетвори и да разбере, че само Бог може да излекува болестта на греха. Дори те не трябваше да мислят, че могат да прибавят няколко добри дела към това оправдаване, за по-сигурно.

В продължение на 1 400 години, тази илюстрация на завършеното дело на техния Изкупител беше пред тях и те прибавяха своята вяра към изпълнението на церемониите, вместо към Този, към когото те сочеха. „Те са, които свидетелстват за Мене” (Йоан 5:39). Този Исус щеше да бъде истинския олтар, способен да умре и в същото време да бъде този, над когото смъртта нямаше сила.

goden_8В Изход 27 срещаме описанието на бронзовия олтар, където Изкупителя беше направен грешен.

Той представляваше квадратна кутия, отворена отгоре и отдолу, с размер 5 на 3 лакти или около 2.5 х 2.5 х 1.5 метра. Страните му бяха от акациево дърво, покрито с бронз отвън и отвътре. Долната част беше подсилена с бронзова решетка отвън на средата на олтара за свещеника да застане върху нея (Изход 27:5). Вътрешността беше пълна с камъни (Изход 20:24). На четирите горни ъгъла на олтара имаше четири рога сочещи към четирите краища на света.

Казва се, че акациевото дърво, което е било използвано е било от дърво като храст, с много криви клони, не по високо от 5-6 метра. Дървото е много твърдо и трайно. То е описано от гръцките преводачи като не гниещо. Тук то говори за същата човешка природа на Христос, както колоните в двора. Не загниващо и безгрешно, което не е подчинено на смърт и разлагане, въпреки това, Той можеше да даде живота си.

Това дърво беше покрито с бронз, което сочеше към възможността на Носещия греха, да понесе огнената присъда на Бог, без да бъде унищожен. То сочеше към Неговата сила да понесе кръста. На този олтар светостта и правдата на Бог бяха видени в Неговата омраза към греха и Неговата правда в наказването й.

Артър Пинк казва:

 

„Когато Исая видя Божията святост, той извика: „Горко ми, аз загивам” (Исая 6:5). Той не можеше да се справи със собствения си грях, но видя олтар, от който беше взет горящ въглен. Въглен, който беше изпълнил своето дело, той беше погълнал жертвата. Този въглен беше докоснат до устните на Исая и той беше обявен за чист. Този горящ въглен представя Божията святост, която поглъща това, което Го накърнява.”

В първото си писмо Петър пише за тази погълната жертва:

 

„Като знаете, че не с тленни неща - сребро или злато - сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите ви, но със скъпоценната кръв на Христос, като на агнец без недостатък и пречист, Който наистина беше предопределен преди създанието на света, но се яви в края на времето за вас” (1 Петрово 1:18-20).

 

Четирите рога бяха символ на сила, сочещи към неизчерпаемата воля на Изкупителя, да завърши Своето дело на кръста. Въпреки че то беше достатъчно за целия свят, то беше приложено само за тези, които идваха чрез вяра.

Размера от пет лакътя говори за неговата благодат, а фактът, че е квадратен, говори за това, че е еднакво приложим за всеки народ.

Пепелта говори за акуратността на делото на огъня. „Той поглъщаше жертвата напълно и така заявяваше приемането на този, който принасяше жертвата от Бог” – казва А. Пинк.

Стойността на дарението за скинията беше огромна. Имаше около 1.25 тона от злато, повече от 5 тона сребро и около 4 тона бронз. Към това количество от метал бяха прибавени скъпоценните камъни, тамян, подправки, масло, акациево дърво и всичките материали за завесите и покрива. Стойността на всичко това не можеше да изкупи. Трябваше заместнически живот, за да изкупи човека от греха.

В кръвта има не само заличаване на греха, но пълно заплащане на дълга. Този, който отхвърля олтара, отделя себе си от Божията милост. „Всичко що се докосва до олтара ще бъде свето” (Изход 29:37). Олтарът показва това, което Бог иска да направи с грешната плът.

Глава осемнадесета - Свещеничеството

Изход 28: 9

Свято и царско

 

Причината за наличието на олтара беше греха. Отговорът е освещаване чрез участие, а не чрез наблюдение (Колосяни 3:16; 1 Коринтяни 12:14). Човек идва при Изкупителя точно както е, но не може да остане повече такъв. Доближаването до Святото място не може да стане, докато проблема с греха не е разрешен.

Не може да има духовна връзка, преди очистването (1 Коринтяни 11:28). Човек трябва да се съгласи Бог да задуши в нас нещата, които винаги ни карат да преследваме нашите собствени идеи, нашия собствен интерес и нашата собствена чистота. Готовността за всичко това, да бъде умъртвено дава право на Бог на мира, да ни използва за Своята предназначена цел.

Там, където имаше олтар, трябваше да има и свещеник. Докато олтара установяваше връзката между Бог и изкупения, свещениците трябваше да поддържат тази връзка. Същата благодат, която закриляше Израел по време на пасхата в Египет, сега беше на планината Хорив, осигуряваща средствата, които ги пазеха (1 Петрово 1:5). Както Израел имаше свещеници, така сега църквата е царско свещенство, а Исус е Първосвещеникът.

След като чрез Мойсей, Бог беше представил реда, по който Той можеше да дойде при Своя народ (Изход 25:10 – 27:19), Той започна да представя изискванията, за това, което Израел трябваше да донесе в Неговото присъствие Изход 27:20).

Първото Му изискване към тях е: „Заповядай на израилтяните да ти донасят дървено масло първоток, чисто, за осветление, за да горят винаги светилата... Аарон и синовете му да ги нареждат да горят от вечер до заран пред Господа (Изход 27:20-21). Това беше първата отговорност на свещениците.

Бог щеше да има грижата за светлината на Своето присъствие в Пресветото място, но отговорността за светлината в Святото място беше дадена на свещениците.

Първото нещо, което Бог осигури беше светлина.

 

„Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина” (1 Йоан 1:5).

 

Човекът е този, който обичаше тъмнината повече от светлината, тъй като делата му са зли” (Йоан 3:19). Той има нужда да дойде при светлината.

По време на сътворението първо Бог осигури светлината. „Нека бъде светлина” (Битие 1:3). По време на Петдесетница отговорността за светлината беше поверена на църквата, царското свещенство на всички вярващи.

Те трябваше да бъдат като фитила на светилника, попиващи Светия Дух (маслото). Само малко от тях трябваше да бъде изявено и подрязано, да бъдат средството, чрез което Светия Дух трябваше да разпръсва светлината на Божията слава, пред Бог и човека.

Дори и на това привилегировано място на царско свещенство, те не забравят думите на Павел: „И тъй, намирам тоя закон, че при мене, който желая да върша доброто, злото е близо” (Римляни 7:21).

Свещеничеството беше и (трябва да бъде) това, което носи вината (Числа 18:1, 23). Те бяха отговорни за всяко оскверняване, което засягаше светилището или тях самите. Те бяха като родители, които носят отговорността, за нещата, които те или техните деца вършат. Те трябваше да поучават, дисциплинират и да отсъждат, но също така да се застъпват за народа пред умилостивилището на Бог, заради съвършенствата на техния Изкупител, а не техните успехи или неуспехи.

В Изход 29 и Левит 8 ни е представено детайлно описание на тяхното посвещение и наследствената отговорност в тяхното дело.

Името Аарон означава много висок. На него му беше дадена служба над целия Израел; тип на Исус, когото Бог възвиси (Деяния 5:31) и той беше наречен „Великият Първосвещеник” в Евреи 4:4. Това е име, което не е използвано за никой друг, дори не и за Мелхиседек. Той е тип на възкресения Христос, който ще дойде отново, като Цар на царете, царуващ над всички.

Първосвещеникът имаше два вида дрехи.

„В Левит 16 се казва как е бил облечен в Деня на умилостивението. Той беше облечен в чисто бяло облекло, което представяше личната правда и святост на Господ Исус, която Му позволи да приеме изумителното дело на отнемане греховете на Своя народ” – казва Артър Пинк.

В Изход 28 е описано официалното облекло на първосвещеника. Там са изброени многото атрибути и съвършенства, които установяваха неговата готовност за служба. Те бяха определени за слава и красота, придаващи достойнство на делото му и на него. „Те сочеха към Христос в цялото му съвършенство с Бащата” – казва Артър Пинк.

Този Исус, като наш първосвещеник е много по-различен от осеняващия херувим, чието сърце се възгордя поради своята хубост. Пророците от древността са описали падането му от мястото на привилегия, до Божия трон, до неговото маскиране тук на земята като цар на Тир и Вавилон и по множество други начини и места. Свещеническо дело на изкупление никога не е било част от неговия план. Езекиил пише за царя на Тир:

 

„Ти си печат на съвършенство, пълен си с мъдрост и съвършен по хубост... Ти беше херувим помазан, за да засеняваш; и Аз те поставих там... догдето се намери беззаконие в тебе... затова те отхвърлих като скверен от Божия хълм, и те изтребих... Сърцето ти се надигна поради хубостта ти; ти разврати мъдростта си поради блясъка си” (Езекиил 28:12-17)

 

Царят на Тир не беше единствения, който е вдъхновен от Сатана. Вавилон също беше вдъхновен от него. За неговите амбиции Исая казва:

 

„Как си паднал от небето, ти Денице... А ти думаше в сърцето си: Ще възляза на небесата, ще възвиша престола си над Божиите звезди, и ще седна на планината на събраните... Ще възляза над висотата на облаците, ще бъда подобен на Всевишния” (Исая 14:12-14)

 

Множества от хора са все още под влиянието и вдъхновението на царете на Тир и Вавилон. Те са специализирани, за да вдъхновяват хората относно „Аз ще” на тяхната гордост да възвеличат себе си, и да владеят над другите.

Каква хвала може да отдадат изкупените на Бог, за техния велик първосвещеник, който дойде в смирение да посредничи и задоволи святите съвършенства на Своя Баща, и нуждите на грешното човечество?

Глава деветнадесета - Одеждите

Изход 28

Съвършенството на Неговия характер

 

Описанието, което е дадено за облеклата на Аароновите синове е много кратко:

„А за Аароновите синове да направиш хитони, и пояси да им направиш, и гъжви да им направиш, за слава и великолепие. С тия одежди да облечеш брата си Аарона и синовете му с него, и да ги помажеш, да ги посветиш и да ги осветиш, за да Ми свещенодействат. Да им направиш и ленени гащи, които да покриват голотата на тялото им; нека покриват бедрата им от кръста надолу; и нека ги носят Аарон и синовете му, когато влизат в скинията за срещане, или когато пристъпват при олтара, за да служат в светото място, да не би да си навлекат грях та да умрат. Това да е за вечен закон за него и за потомството му подир него... Направиха хитоните за Аарон и за синовете му от висон, тъкана изработка;” (Изход 28:40-43; 39:27).

В 28:41 се казва, че одеждите са също и за Аарон с изключение на шапката. Белият лен, както тук, така и навсякъде другаде напомня за чистата святост на Христос.

goden_9

Дрехите на Аарон, първосвещеника, бяха много по-претенциозни. Бялата дреха на Неговата правда беше покрита с останалите Му съвършенства, които са илюстрирани с мантията на ефода, ониксовите камъни, пояса, нагръдника, митрата и златната плочка

Мантията на ефода (Изход 28:31-35), беше дълга синя дреха, която се обличаше над бялата ленена дреха и под ефода. Тя имаше отвори за ръцете и главата. Синьото е символ на Божествения характер на първосвещеника. Това е първото място, в което думата мантия е използвана в Писанията и тя принадлежи на първосвещеника. Тя беше облекло на достойнство и придаде свещенически характер на Аарон. Тя сочеше към мястото, където е нашия първосвещеник сега.

Върху подгъва имаше оцветени ресни като нар. Между всяка от тях имаше златно звънче, за да може „звънтенето му да се чува, когато влиза в светото място пред Господа, и когато излиза” (ст. 34). Посредническата служба на нашия Първосвещеник в небето произведе звук на Петдесятница и плода от него беше 3 000 спасени (Деяния 2:41), и продължи дневно да прибавя нови души към църквата (Деяния 2:47; 5:14).

Ефодът (Изход 28:6) беше от две части, покриващ тялото му отпред и отзад, съединен над раменете от две презрамки и златни гнезда, в които бяха поставени ониксовите камъни. Той беше направен от чист препреден лен, злато, син, червен и морав материал. Златото сочеше към божествената слава на първосвещеника, а останалите цветове към Неговите различни съвършенства. Синьото сочеше към небесния Му произход, моравото към царската му титла, а червеното като страдащ слуга от човешкия род.

Ониксовите камъни бяха поставени в златни гнезда, които бяха закачени за презрамките. На еврейски оникс означава да сияя с блясък. Върху тях бяха изписани дванадесетте имена на племената, подредени според раждането им, свидетелствайки, че Бог приема всеки един поравно. Рамото е символ на сила и показва тяхната пълна сигурност. Петър свидетелства за това, като казва: „Които са пазени с Божията сила” (1 Петрово 1:5). Тук те символизират приликата с Божия народ, докато на нагръдника те са символ на разновидността на Божия народ в техните определени дарби и слава.

Поясът беше ленен, направен от същите цветове и беше символ на служба. Исус препаса себе си с кърпа, умивайки нозете на учениците. Също така, Той обеща, че когато дойде отново, „Той ще препаше Себе Си ... и ще им прислужи” (Лука 12:37).

Нагръдникът (Изход 28:15-30) беше най-скъпия. Останалите дрехи бяха фон за него. Той беше направен от чист препреден лен, удвоен за здравина и беше богато украсен със същите три цвята като ефода.

Неговият размер беше половин лакът или 22 х 25 квадратни сантиметра.

Долната му част беше прикачена за ефода, чрез синя лента, която преминаваше през две халки, по една на ефода и на нагръдника от двете му страни. На върха той се държеше на две златни верижки, които бяха закачени за златните гнезда на ониксовите камъни на раменете.

Това беше нагръдника на присъдата с дванадесетте имена на племената написани на 12 скъпоценни камъка, които Аарон внасяше непрекъснато в Святото място за спомен пред Бог (ст. 29).

Може би дванадесетте камъка са били поставени в четири редици около краищата на нагръдника, оставяйки центъра свободен за Урим (означаващ светлина) и Тумим (означаващ съвършени правила). „Божия закон е съвършен (Псалм 19:7) и Божиите заповеди са святи, просвещават очите (ст. 8). Урим и Тумим бяха знак, че Бог беше всред Израел, готов да даде съвет във време на нужда.

Израел винаги беше носен пред Бог върху сърцето на първосвещеника, представящо Неговите чувства за тях.  Висейки на раменете, представя силата на Христос, която винаги беше на разположение на Неговия народ. Техните имена не можеха да бъдат изтрити. Те бяха изписани, символизирайки вечна безопасност. Те бяха в безопасност, защитавани от златото и не можеше да бъдат изгубени. Божията сила е свързана и нежността на Неговото сърце са свързани с вериги. Той може да ги пази. Кой може да ги отдели от Неговата любов?

Дванадесетте камъка представят Неговия народ, който е скъпоценен за Него. Камъните са трайни, както тяхното спасение, което е закупено завинаги.

На златната плочка беше написано „Свят на Господ” и тя беше закачена за митрата. Тя свидетелстваше, че първосвещеника е свят, посветен, неопетнен и отделен от грешниците. Като такъв той посредничеше за тях. Бог беше осигурил това за несъвършенствата и оскверняването на службите ни на поклонение. Той носи нашата нечистота и представя своята святост като наша.  В усъвършенстването на Исус, нашия Първосвещеник се съдържа нашето вечно приемане (Изход 28:38).

Митрата говори за Неговото подчинение на Бог и Неговото смирение пред Божията воля. Думата митра е използвана на още едно място (Езекиил 21:25-27). Тук тя е употребена за Антихриста, който поставя себе си като Бог в Божия храм. Това е събитие, което също е споменато в 2 Солунци 2:3-9.

Във времето на края Бог казва: „Снеми митрата и свали короната ... възвиси смирения, а смири възвисения... дойде оня, комуто принадлежи; и нему ще я дам” (Езекиил 21:25-27). Към това Павел добавя: „Който даде себе си за нашите грехове, за да ни избави от настоящия нечист свят” (Галатяни 1:4).

Глава двадесета - Посвети свещениците

Левит 8

Привилегии и отговорности

 

В Йоан 17:19 Исус казва: „Заради тях Аз освещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината.”

Исус казва, че дава Себе Си като свята жертва на Бог, заради учениците си, за да може те да бъдат напълно Негови, направени святи чрез Неговата истина. Той желае това за Своя народ и го снабдява със средствата необходими за него.

Скинията и свещеничеството бяха сянка на неща, които щяха да дойдат. Много по-лесно е за човек, който хвърля сянка, да разбере това, отколкото някой, който само я вижда. Обекта, който хвърля сянка съзнава трите й измерения – но когато светлината пада върху този обект ние виждаме цвят, дълбочина, чувство, мисъл и желание. Този, който вижда сянката, вижда плосък двуизмерен образ, често изопачен от посоката на светлината падаща върху него.

Ще бъде честно да кажем, че Бог представя илюстрации, за да може да предаде не само плосък, двуизмерен образ за Себе Си. Не мога да отговоря на въпроса защо Бог предпочете да изчака в продължение на 1 400 години, преди да представи себе си в лицето на Исус! Аз мисля, че вярата беше също така важна в дните на Мойсей, както в дните на Исус, а също и в нашите.

Израел имаше по малко откровение за Спасителя, отколкото църквата. Така че църквата трябва да бъде отговорна за цялото откровение от Адам до настоящето. Исус обеща на учениците, че Светия Дух ще дойде: „Ще вземе от моето и ще даде на вас (Йоан 16:14). Той също може да направи това с откритото за Исус в скинията. В четири книги от Библията, живота на Исус е записан като Човешки Син, тук на земята. Шестдесет и две книги Го откриват в други форми, като пророк, свещеник, цар, псалмопевец, апостол, пастор, евангелизатор, рибар, дърводелец, доктор, вдовица, майка, дете и пр.

За тези, които дойдоха при Него с вяра, Той е открит „малко по малко” (Второзаконие 7:22). Това никога не е било променяно. Ние все още сме инструктирани да „добавяме към вярата си” (2 Петрово 1:5). Това изисква посвещение, тъй като не става чрез самозалъгване.

От историята на Михей в Съдии 17 и 18 се вижда ясно, че човек не трябва да се отдалечава много от мястото на Дух и Истина в Сило, за да измисли напълно нова религия, която не притежава истината, която се изисква за познаването на Бог. Така че когато Бог посвети свещениците за Израел и царското свещенство за света, това беше направено с цел да се запази познатото и откритото за Него, форма, която може да бъде видяна, практикувана и разбрана.

Инструкциите, които Бог даде на Мойсей в Изход 29 са продължени в Левит 8. Там четем за посвещението на Аарон и неговите синове.

Артър Пинк споменава седем неща, които Мойсей направи за Аароновото свещенство, които сега Исус прави за царското свещенство:

Те бяха избрани отсред народа на Израел (Левит 8:2).

Бог подбира своите избрани от расата на Адам (Ефесяни 1:4).

Те бяха доведени пред вратата на светилището (Левит 8:3).

Призваните са доведени при Христос (1 Петрово 3:18).

Те бяха умити с вода от умивалника (Левит 8:7).

„Който се е окъпал няма нужда да умие друго освен нозете си” (Йоан 13:10).

Те бяха облечени в официални дрехи (Левит 8:7).

„Понеже всички вие, които сте се кръстили в Христос, с Христос сте се облекли” (Галатяни 3:27).

Те бяха помазани със свято масло (Левит 8:12).

„Божият Дух ни помазва за служба (2 Коринтяни 1:21).

Ръцете им бяха пълни (Левит 8:27).

Това означава, че всяка част от тяхното тяло беше напълно предадена на Бог – душа, ум, чувства и сила. „Представете телата си като жертва жива, свята и благо угодна на Него” (Римляни 12:1).

Те бяха посветени да служат на Бог, който щеше да се среща с тях (Изход 29:43-44). Всички тези, които вярват, са „свято свещенство” (1 Петрово 2:5) и „царско свещенство” (1 Петрово 2:9).

„Артър Пинк казва: „Да бъдем свещеници на Бог изисква святи облекла”. Ние трябва да свикнем да стоим в Божието присъствие. Това е местото, където ще прекараме вечния си живот. Дадена ни е привилегията да идваме и да си отиваме от неговото присъствие, и да служим в Неговото свято място.

Мойсей ги призова, осигури облеклото, изми ги, облече ги и ги посвети в свещеничеството. Той пожертва теле, като жертва за грях, така че свещениците трябваше да се уеднаквят с жертвата и приложи кръвта и маслото за служба.

След това той принесе първия овен в жертва на всеизгаряне сочеща към тяхното посвещаване в свещеничеството. Кръвта на втория овен, беше поставена на дясното ухо, което означаваше, че ще слуша само Бог, на палеца на дясната ръка, което означаваше, че ще върши Божието дело, и на палеца на десния крак, което означаваше, че ще ходи в Божия път. Останалата част от кръвта беше поръсена върху олтара, свидетелстваща за договора с Бог. Всичко това им беше дадено, както е дадено на нас чрез Исус.

Задълженията на Аарон и синовете му бяха:

Положиха ръцете си на главата на принесения за грях юнец (Левит 8:14).

Положиха ръцете си на главата на овена за посвещение” (Левит 8:18).

Положиха посветените си ръце на втория овен за ръкополагане, за да могат да говорят с авторитет от името на Бог” (Левит 8:22).

Ядоха от месото на овена и посветения хляб, като съучастници с Христос, който е хляба на живот и храна за Своя народ (Левит 8:31).

Много е било осигурено за нас чрез нашия Изкупител. Неговото изискване да Му се доверим и да изпитваме наслада от Него не е трудно. „Прочее, чрез Него нека принасяме на Бога непрестанно хвалебна жертва, сиреч, плод от устни, които изповядват Неговото име” (Евреи 13:15).

Глава двадесет и първа - Приносът за всеизгаряне

Левит 1

Посвещаване себе си на Бог

Първата жертва

 

Еврейското значение на изразът принос за всеизгаряне е „това, което се издига нагоре”. Тук виждаме демонстрация на Изкупител, който задоволява всичките изисквания за свято усъвършенстване на Израилевия Бог. Тя илюстрираше първата голяма заповед – да обичаш Господ твоя Бог с цялото си сърце, душа, ум и сила. Във формата на тип тя беше пълното посвещаване на Изкупителя за изпълнение на волята и предназначената цел на Бог. Задоволявайки Божията нужда от святост, Той можеше да задоволи нуждата на човека от изкупление.

Този вид посвещение не се среща често всред масите от хора, които предпочитат широките магистрали, водещи ги към техните цели. Често то е тесен, самотен път на изявена любов. Ние сме призовани да бъдем святи на всяка цена. Ако послушанието ни коства живота, тогава нека заплатим тази цена.

Жертвата трябваше да бъде мъжка без недостатък, представяща втория Адам, който беше безгрешен. Тя трябваше да бъде принесена според възможността на принасящия я. Ако човека притежаваше стадо от едър рогат добитък, той не можеше да донесе за жертва овца, нито гълъб или гургулица. Те бяха определени като жертви за бедните.

Всяко животно представяше различна характерна черта на Изкупителя. Телето представяше Неговата сила и търпеливо издържане като Спасител. Овцата или агнето символизира Неговото смирение и благородност (Исая 53:3). Козата Го представя като избран от стадото и Неговата смърт спасява цялото стадо (Йоан 11:50). Гълъбът и гургулицата символизират Неговия мир и нежност, Неговата скръб и печална невинност.

Жертвата трябваше да бъде представена пред „входа на шатъра за срещане, за да бъде приета от Бог” (Левит 1:3). Вече не можеше да бъде принасяна на полетата, както преди, тъй като кръвта (живота на човека, който представяше) трябваше да бъде представена пред Бог, който обитаваше всред тях, а не пред идолите на другите народи.

Принасящият жертвата трябваше да постави ръцете си върху главата на животното. На еврейски термина означава да притиснеш силно. „Натегна на мене Твоят гняв” (Псалм 88:7).Това показваше, че той се идентифицира с жертвата. Нашата вяра се обляга на същата личност, на която Бог постави гнева си. Това е основата за чиста съвест.

Работата на свещениците беше да вземат кръвта (която представяше кръвта на жертващия) и да попръскат с нея около и на олтара, като доказателство за изкупление, така че всеки да може да го види, но то беше видяно само от тези, които бяха близо до олтара. Изкупителят проля кръвта на живота Си, за да може всеки да види. „Към Мене погледнете и бъдете спасени...” (Исая 45:22).

Свещеникът трябваше да одере кожата на телета, за да се види колко беззащитна е жертвата без своето покривало. Това явно беше необходимо за богатите и силните като Яир, като началник на синагога или управляващия Синедрион, за да видят и почувстват това, напомнящо им, че пред Бог те не са покрити. След това жертвата беше нарязана на парчета за пълно демаскиране и изследване (Левит 1:16), пред всичко виждащия Бог, Който „съди мислите и намеренията на сърцето” (Евреи 4:13). Вътрешностите на животното, което беше без недостатък, откриваха, че няма несъвършенство в посвещението на нашия Спасител. Кожата на козата, овцата и ярето не беше одирана, но нарязана на парчета за пълно изследване.

Изкупителят, който нямаше недостатък, задоволи съвършените изисквания на Бог и затова беше приет вместо изкупения грешник. За принасящия жертвата, това беше ярка картина, на идентифициране с непорочния, невинен Изкупител, Който умираше за виновния. Беше илюстрирано съвършено ясно, че Изкупителя беше натоварен от двете страни. Първо, грешника полагаше върху него своята нужда и зависимост, а след това Божия гняв се изливаше върху него, докато беше напълно погълнат от огъня.

Поставената на олтара глава сочи към ума на Изкупителя, който се обляга на Своя Баща (Левит 1:8). Той не се облягаше на собственото си разбиране (Притчи 3:5). Тлъстината говори за Неговата преданост и привързаност (Изход 1:8), които принадлежаха само на Бог. Вътрешностите без дефект сочат към липсата на вътрешно оскверняване на Неговата воля, милост и чистота (Левит 1:9). Който не е знаел грях (2 Коринтяни 5:21) и беше безгрешен.

Главата на гълъба и гургулицата се откъсваше, за да покаже насилието, което беше извършено над Изкупителя. Изтръгването на гушата означава, че той не принасяше в жертва грешния апетит. Оскубването на перата показва отнемането на покривало, за да открие истинската същност на личността. Разкъсването на крилете показва, че няма изход от това положение (Левит 1:14-16).

Това беше жертва принесена чрез огън, приятен аромат пред Бог, той като представяше Изкупителя в Неговото съвършенство и посвещение на волята на Бащата. Този огън не трябваше да угасва никога (Левит 6:13). Всеки израилтянин можеше да види този огън, който поглъщаше жертвата си вместо да погълне тях, през деня и през нощта, като свидетелство за Божията омраза към греха, а също и като начин за избягване на Неговата присъда.

Напълно поглъщащия огън не беше предназначен за удобство или задоволяване на чувствата. Винаги ще има достатъчно гориво в ада, което да задоволи Божието правосъдие. Същото това правосъдие винаги ще намира достатъчно задоволство в живота на Изкупителя, за да предложи помилване. Тук, за да може всеки да го види, беше поставено на яве посвещаването на Сина на Бащата.

Пепелта беше свидетел, че жертвата беше погълната от огъня. Облечен в своите ленени одежди свещеника махаше пепелта от олтара, тъй като всяко нещо, което се допреше до олтара беше свято. Облечен с друга одежда, той изнасяше пепелта извън стана на чисто място (Левит 6:11; Ездра 44:19). Исус също беше изведен извън Ерусалим и след като беше направен грях, беше поставен в новия гроб на Йосиф (чисто място), от където възкръсна, за да очиства хора за Себе Си от всеки народ.

Глава двадесет и втора - Умряло посвещение

3 Царе 13

Моля прочетете историята

3 Царе 12:25-13:32

 

Приносът за всеизгаряне илюстрира чисто и пълно посвещение. Следващите три глави илюстрират погрешно посвещение.

Кратко време, след като наследи трона на баща си, Соломон, Ровоам изгуби управлението си над северните племена на Израел, което беше поето от Еровоам, който след няколко години се уплаши, че може да изгуби трона си, тъй като храма беше в Ерусалим.

Той реши да издигне два олтара на Ваал, със златни телета и постави един от тях в града Дан на север, а другия във Ветил, на юг. Неговото оправдание за построяването им беше: „Трудно ви е да възлизате в Ерусалим; ето, боговете ти, Израилю, които те изведоха от Египетската земя” (1 Царе 12:28). Така че поклонението на идоли официално беше въведено във Ветил.

Във Ветил живееше един стар пророк. Изглежда, че той не беше активен. Може би, защото беше възрастен, но от записаната история изглежда, че той имаше сметки за уреждане с Бог.

Може би той се чувстваше като Йона, който мислеше, че има добра причина да бъде разгневен на Бог, докато чакаше края на Ниневия, нещо, което не се случи, защото хората в Ниневия се покаяха.

Знаем, че стария пророк не участваше в тържеството. Неговите синове участваха. Ние не знаем от колко дълго той не изпълняваше пророческата служба, но четем, че един пророк от Юда (аз ще го нарека млад пророк) беше изпратен, за да говори срещу този олтар и поклонението на идоли.

Участваха ли синовете в този празник, защото не следваха Бога на своя баща? Бяха ли те вдъхновени от новия начин, по който сега можеха да служат на Бог? Осъзнаваха ли тези синове, че техния баща трябваше да бъде там и да говори срещу този олтар? Ние не знаем.

Те донесоха новините за деня. Младият пророк беше казал, че свещениците на тези високи места ще бъда пожертвани на тези олтари от наследник на цар Давид, на име Йосия. Това пророчество се изпълни след около 300 години (4 Царе 23:20). Също така той каза, че олтара ще се разцепи на две, което се случи в момента и при заповедта на царя, да хванат пророка, неговата ръка се парализира.

Когато стария пророк чу това, той проговори. До този момент в историята, човек би си помислил, че неговото посвещение беше загинало преди той да умре. Неприятно ли му беше да бъде наричан стар пророк?

Спомни ли си той, че непослушанието към Бог е грях, както този на престъпленията и идолопоклонството (1 Царе 15:23) и в пълен контраст с посвещението?

Беше ли неговото мълчание грях на престъпление? Беше ли угасил той Духа през изминалите години? Беше ли станал непокорен към Божия глас и затова мълчеше пред идолопоклонството?

Беше ли го направила гордостта мълчалив пред греха на Еровоам и го накара да излъже пророка от Юда? Защо излъга относно ядене на хляб и пиене на вода? Ревнуваше ли той за незабавното потвърждаване от страна на Бог на това, което младия пророк каза? Искаше ли да види Божието потвърждение за това, което той беше казал в миналото, а не беше видял изпълнението му? Беше ли разгневен на Бог за това, че нямаше алтернатива за неговите очаквания относно това, което Бог трябваше да направи?

Беше ли жертвата на стария пророк по-малка жертва от тези на Еровоам, за когото се казва: „Той накара Израел да съгреши” (3 Царе 14:16). Също така четем за жертвите на Валаам, за когото се казва: „Направи Израел да беззаконства” (Числа 31:16).

Той използва същото това оръжие, когато говореше от името на Бог, а сега го използва, за да убие един от Божиите пророци. Той го примеси с приятелство, с малко авторитет и предложение за ръководство от Бог.

Може би той е използвал дара си по този начин преди и по този начин е изгубил службата си. Сега той успя да убие целта на друг човек, който искаше да бъде послушен на Бог.

Потвърждаващото доказателство на разцепения олтар и парализираната ръка на царя предадоха младия пророк на лъжата на стария пророк. Той беше изпълнил първата част на инструкцията и след това не изпълни втората част. Посвещаването на младия пророк се подаде на лъжата на стария пророк.

Трагедията, която увенча успеха на стария пророк беше смъртта на младия. Това е причината, поради която не можем да измерваме посвещението чрез успех, финанси и по друг начин. Бъдете внимателни за това, което аплодирате!

Сега историята приема неочакван поврат. Невероятната Божия благодат, може да доведе събитие, което може да активира отново или да възкреси умрялото посвещение в нас. „Божието Слово дойде” (3 Царе 13:20) и стария пророк започна да пророкува отново. Това е същото, за което апостол Павел казва „Божият дар и призив са неотменими” (Римляни 11:29). Те са наши в продължение на целия ни живот, за да ги използваме в служба за другите.

Въпреки че нямаше явно покаяние, както в Израел, така и в царя изглежда, че събитието беше с цел Божията благодат да бъде показана на стария пророк, да го заведе към покаяние и скръб (3 Царе 13:29).

Божията благодат се излива над нас повече от това което ние признаваме, че Бог прави за нас. „Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци учеща ни...” (Тит 2:11-12). Това означава, че въпреки че благодатта се дава на всеки, тя може да поучава само тези, които в събитията на техния живот виждат в тях Божията благодат, която е представена на тях, като цар Йосия (4 Царе 23:15-20) или Яир, който падна в нозете на Исус (Марк 5:22).

Всичко, което стария пророк знаеше, че трябва да бъде, той видя в младия. Старият пророк искаше и беше погребан в същия гроб, в който беше погребан младия пророк от Юда.

Божият дар (службата на слуга) може да открие само това, което се намира в сърцата ни. Дарът не може да промени сърцето, въпреки че може да благослови други.

Посвещението на човека, да се доверява на това, което Бог е казал, ще промени сърцето и ще го трансформира в подобие на Христовото.

Глава двадесет и трета - Фалшиво посвещение

Съдии 17-18

Човешки служби

 

В планинската област на Ефрем, в околността близо до скинията, живееше човек на име Михей, което означава „Кой е като ЯХВЕ”.

Майка му, му беше дала добро име, но имаше други неща, които тя също му даде, които не бяха добри. Едно от нещата беше нейния неконтролируем език. „ С него благославяме Господа и Отца и с него кълнем човеците” (Яков 3:9).

Майка му открила, че й липсват 1100 сребърника (около 15.5 кг.) и изрече проклятие над крадеца. Михей чува това и започва да мисли за бъдещето си.

Може би той беше чул и запомнил достатъчно от своите праотци относно благословенията и проклятията, които ще сполетят тези, които пазеха или нарушаваха закона. Той започна да се страхува за живота си и реши, че е по-добре да признае греха пред майка си, отколкото да живее под проклятието й.

Майката е изключително доволна и посвещава среброто на Бог, като го превръща в сребърен идол за своя син. Тя също имаше твърде избирателна памет относно закона, който казваше да не си правиш идоли.

С останалите семейни богове, той постави този в капище, направи ефод и посвети един от синовете си за свещеник.

След това дойде един левит и Михей го нае, за да извършва дейността на свещеник. Той казва: „Сега Бог ще ме благослови”  (Съдии 17:13).

Неговото мислене беше фалшива жертва за грях. В този случай нямаше хляб, който да е подвижен пред Бог, както беше заповедта (Левит 7:14)

Фалшивото посвещение изисква създаване на човешки служби, така че му липсва благодат и възможността за познанство на Бог. Бог е поставен в списъка на хората за „чест”. Почти всичко е направено по човешки – богатство, идоли, свещеници, левити, религия и церемонии.

След това дойдоха 600 души от племето на Дан (Съдии 18). Те взеха всичко. Боговете на Михей бяха откраднати от него.

Ако някой може да открадне от теб бога, на когото служиш, това означава, че е идол. Не си заслужава да ги притежаваме богове, които могат да бъдат откраднати.

Как беше възможно такова идолопоклонство в такава близост със светилището? Казва ни се: „В ония дни нямаше цар в Израел; всеки правеше каквото му се виждаше угодно” (Съдии 17:5).

Идолопоклонството е възможно само тогава, когато сърцето на човека не е изпълнено с Христос като Господ и Цар.

Майката на Михей му даде сребро, вместо да посвети себе си за правилно възпитание. Даровете не са заместител за лично посвещение.

Фалшивото посвещение може да допринесе допълнително израждане. То не може да види Божията благодат, затова не може да бъде проповядвано.

Глава двадесет и четвърта - Хлебен принос

Левит 2:1-16

Посвещаването на дарове и служба за други

Втората жертва

 

Жертвеният олтар беше повече, отколкото място, на което от време навреме някое животно умираше за греха на някого. Съществуваха пет различни жертви, всяка една сочеща към различна част на завършеното дело на изкупление.

Първа беше жертвата на всеизгаряне. Там виждаме как този, който принасяше жертвата, беше приет от Бог, като посвещаваше себе си да обича Господ своя Бог с цялото си сърце, ум, душа и сила. Както Исус каза: „Това е първата голяма заповед” (Матей 22:38).

Хлебният принос беше както втората заповед. Да обичаш ближния си както себе си (ст. 39). Тук жертващия посвещава тялото и притежанията си на Бог, който го е приел чрез жертвата на всеизгаряне. Хлебната жертва не беше принасяна никога отделно от жертвата на всеизгаряне.

Чрез жертвата на всеизгаряне кръвта беше използвана, за да представи живота и душата на жертващия като посветени на Бог.

В хлебната жертва се използваше чисто брашно. Различното принасяне на брашното представя като тип многото обстоятелства и изпити, в които Исус страда и представи живота си в служба за хората като послушание към Бог.

То представяше различните начини, чрез които тялото и притежанията на принасящия жертвата бяха посветени на Бог, за да направлява тяхното използване в службата за други.

В първата жертва всичко беше погълнато от огъня и превърнато в пепел. Във втората жертва само една шепа от брашното, която беше премесена с масло и всичкия тамян, който представяше пълното приемане, беше посолено и поставено в огъня, като спомен за пълната хлебна жертва (Левит 2:2).

Тази жертва кара Бог да си спомня за този, който я е принесъл. В Деяния 10:4 „молитвата и милостинята” на Корнелий са наречени „възпоменание пред Бог”.

Остатъкът трябваше да бъде изяден от свещеника като безквасен хляб (Левит 6:16). „дадох им това за дял; пресвето е, както са приносът за грях и приносът за престъпление” (Левит 6:17). Бог не беше загрижен само за своята слава, но също така и за необходимостта на хората.

Еврейската дума за тази жертва е Минчу, означаваща безкръвна, доброволна жертва или дар. Пример за това е избора на подарък от Яков, за своя брат (Битие 32:13). Това беше подарък, който показваше, колко даряващия оценява получаващия.

Както Яков, Исус даде Своя живот на работа и служба за грешните хора, като подарък за получаващия, Неговия Баща. Той оценява Своя Баща до степен, че е готов да бъде смлян като жито на брашно, чрез отхвърляне, неверие, гордост, Гетсиманската градина и кръста.

В Левит 2:1-7 хлебната жертва трябваше да бъде представена по един от трите начина. (Когато пристигнаха в Ханаан също така те можеха да я представят във формата на рано узрели класове, Левит 2:14-16). Съставките от брашно, масло и тамян бяха еднакви и в трите жертви, но брашното беше представяно по различен начин. То беше представено според общественото положение на принасящия или неговото състояние, което беше определено от това, дали те имаха пещ, скара или тиган.

Те трябваше да донесат чисто брашно от жито, пресято или с триците (Левит 2:1). То трябваше да бъде една десета ефа (Левит 6:20) или около 3 литра, което се равнява на дневната дажба от хляб. Обикновено тя беше направена във формата на десет питки, като всяка една от тях беше поставена на огъня на олтара. При освещаването на светилището изглежда, че водачите бяха донесли много повече от определеното в сребърна купа, препълнена, в която брашното беше смесено с масло, а също така и златен тиган пълен с тамян (Числа 7:13-14).

Свещеникът трябваше да вземе една шепа (или една от питките) от брашното на принасящия и да го занесе до олтара (Левит 6:15), независимо дали човека беше богат или беден и да го принесе пред Господ. Не притежаващ проблема на предпочитание към някои хора, Бог никога не е презирал бедните или някой, който не беше надарен с даровете на познание относно Него.

 

Хлебен принос печен в пещ

(Левит 2:4)

Тези пещи бяха често срещани в средните и високи класи. Питките бяха приготвени от безквасно тесто, примесено с масло, или безквасни кори, като за вафли с по-малък размер, намазани с масло. Храната, която беше приготвяна в пещ беше добре приготвена и сготвена. Животът на принасящия жертвата трябваше да бъде демонстрация на това. Божията святост трябваше да е примесена в дневния им живот и говор. Службата за други трябваше да бъде изпълнена с Неговото присъствие и Дух.

 

 Хлебен принос от хляб, опечен на скара

(Левит 2:5-6)

Това бяха безквасни питки смесени с масло, след което бяха начупени на парчета и полети с масло. Това е живот на святост, но той е разбит и проблематичен. Изглежда, че вярата не е зряла, но живота е предаден напълно направен успешен чрез Светия Дух, който е излят върху него. Проблеми с бедност, болест, потисничество, насилие и пр. се виждат в светлината на вяра, прощение и молитва, вместо тревога и безпокойство.

 

Хлебен принос във формата на чисто брашно

донесено в гърне

(Левит 2:7)

Гърнето беше плитък глинен съд, който сочеше към бедност. Независимо от материалното състояние, маслото трябваше да бъде използвано. Трябва да бъдем родени отново. Дори когато сме учители и ръководители от време на време може да бъдем учудени от пълнотата на нашето разбиране за Неговия живот и царство (Лука 2:47). Получавайки този нов живот от Бог, независимо дали сме бедни или богати, ние го даваме на Бог и хората. Ние се научаваме да прилагаме в живота си Неговото Слово и обещанията Му така, както ги получаваме.

Когато кажем: „Исус е Господ”, не можем да принасяме извинения, вместо нашите дарове или призвание. Принасяйки 10 (числото на отговорност) хлебчета, пренасящия признаваше своята отговорност да обича ближния си както себе си.

Глава двадесет и пета - Съставките

Левит 2, Левит 6

Прекрасно изправени житни класове,

смлени на чисто брашно

 

В 1 Царе 1:24 четем записана историята на Самуил и Анна, отивайки в Сило, за да принесат жертва на всеизгаряне, хлебна жертва и жертва на възлияние. Тя взе три телета, една ефа чисто брашно и мех с вино. Това беше достатъчно за три жертви на приношение и десет хлебни жертви.

Молитвата й в 1 Царе 2 ни казва защо. Тук виждаме майка, която даде обещание (1 Царе 1:11) и се радваше за него. Явно имаше хора в Израел, които разбираха важността на приношенията и какво те представляваха те, като с радост се възползваха от осигуреното им чрез тези жертви.

Когато тя завърши молитвата си ние четем: „А Илийевите синове бяха лоши хора, които не познаваха Господа” (1 Царе 2:12). В следващите 22 стиха е предсказана съдбата на целия дом на Илий. В глава 4:17-18 Илий изгуби войната за срам на Израел. Той изгуби синовете си, за срам на семейството си, изгуби живота си за собствен срам, и ковчега на завета, за срам на Бог. Цената на непослушание към Бог е огромна и има вечни последици. Техният живот беше откъснат от типологията, която беше представена пред тях.

Титлите и службите на Илий и синовете му бяха добавили нови отговорности към тях. Те трябваше да носят греха на Израел пред Бог като посредници (Левит 10:17). Техните длъжности пред Бог и Израел нямаха полза за тях, без промяна на състоянието на собственото им сърце. Те само откриваха това, което беше в сърцата им. Човек може да си представя какво благословение щеше да се излее над Израел, ако всеки един от тях имаше сърцето на Анна, която принесе преизобилна хлебна жертва.

Съставките на това, което принасяме или начина, по който го принасяме е важен за Бог. Обърнете внимание например на съботната почивка като съставка: „Ние, които вярваме влизаме в тази почивка” (Евреи 4:3). Стих четвърти идентифицира това като съботна почивка: „Защото Бог си почина на седмия ден от всичките си дела.”

В Исая 58:13 е записано как да представим тази важна почивка като съставка на хлебната жертва. Тя е принесена с: „... да не вършиш своята воля, да не следваш своите пътища и да не говориш своите си думи”. Почивката, която идва от вяра не беше предназначена само за Израел. Божиите инструкции да вървим в Неговите пътища, да търсим Неговата наслада и Неговото Слово ще съществуват дълго време след възкресението, и след като църквата вече не съществува на земята.

Докато за народа хлебната жертва беше доброволна, първосвещеника беше задължен да принесе цялата си жертва в огъня на дневната жертва на приношение. От него се изискваше да донесе 12 питки, които представяха 12те племена на Израел.

Исус пожертва себе си доброволно за Божия народ (Йоан 10:18), въпреки това Бог изискваше Той да пожертва напълно Себе Си за тях (Лука 22:42).

Предаването ни в служба за хората трябва да рефлектира това.

Чистото брашно беше фино смляно и пресято. В плътта си ние сме като класове жито. Ние изглеждаме добре, но за да може да бъдем използваеми, трябва да бъдем смлени като брашно.

Брашното сочи към Христос. Както брашното беше смляно, така Исус беше смлян от всичкото неверие, отхвърляне, омраза, гордост и подигравки от страна на хората. Към тях бяха прибавени агонията на Неговите страдания в Гетсиманската градина, процеса срещу Него и разпъването на кръст. Бащата положи върху Него греха и присъдата на света и ада на раздяла с Него. Това беше Неговия дар на служба за човечеството. В Лука 20:18 Исус предупреди, че ако те не паднат върху Него, самите те щяха да бъдат разпръснати като прах. Това представя щателно смилане. Всеки един от тези, които се облегнат на Него ще бъдат пречупени от греха, гордостта, законничеството и лицемерието, докато Той понесе Божия гняв и смилането вместо тях.

Маслото, с което брашното беше примесено представя Исус, като „изпълнен със Светия Дух” (Лука 4:1). Исая казва за маслото, което беше изляно върху хлебната жертва: „Божият Дух ще почива над Него.” То го посвети за служба и длъжност, както всеки дар беше посвещаван.

Тамянът беше аромата на Неговия живот пред Бащата. Благоуханната миризма означаваше, че Бащата е приел жертвата.

Към жертвата не трябваше да се прибавя мед, или каквито и да е сладки неща извлечени от плод. От около 136 кг. фурми и грозде може да се направи 45 кг. подсладител, наречен „дибс” на арабски. Той можеше да вкисне и да започне да ферментира. Това, което принасяме на Бог не трябва да задоволява нашите желания, но трябва да бъде свято и отделено от плътското.

Също така не трябваше да има мая или егоистични желания, зли мисли или недоволство, тъй като те са показатели за поквара в делото. Тя ни възгордява. Към нещата, които говорят за Христос не трябва да се добавят човешки идеи.

Исус предупреди за кваса на фарисеите. В Лука 20 Той говори за миналото им отхвърляне на истината, която беше представена от Йоан Кръстител (ст. 3-8). Това прерасна до техния настоящ бунт срещу Него (ст. 9-16) и щеше да ги доведе до бъдещото им унищожение (ст. 17-18).

„Всяка хлебна жертва ... да подправяте със сол” (Левит 2:13). Там, където кваса разваля, солта запазва. Завет, който беше сключен със сол беше напълно сигурен завет. Той е наречен „солта на завета, на твоя Бог” (Левит 2:13). Тя говори за приятелска връзка между Бог и човека и неговото сигурно задоволство от изкупителя, но също така и за нашето истинско предаване на Бог, чрез което всичката нечистота, ритуална и лицемерна са отхвърлени.

Жертвата на възлияние беше принасяна с хлебната жертва и примирителната жертва. Тя беше прибавена, за да изрази сърдечното съгласие на служещия към всичко, което беше представено на олтара.

Глава двадесет и шеста - Неумишлен грях

Левит 4

Задоволен с греха

Третата жертва

 

Думата неправда е използвана около 300 пъти в Стария завет. Тя означава извратена истина. Тя представя чувството на удовлетворение, което човек изпитва, когато живее с неща, с които Божията правда не може. Може би ние не се чувстваме враждебно настроени срещу Бог, но през по-голяма част от живота си се чувстваме доволни от начина, по който живеем.

От дълго време човечеството има предимства, които са твърде различни от тези, които задоволяват Божията святост. В по-голяма част от живота си ние съзнаваме нещата, които правим и мислим, но в същото това време не ги виждаме като грях. Може би в повечето случаи грехът е извършен от незнание, отколкото от противопоставяне на съвестта ни, или от съзнателно накърняване съвестта на друг човек. Може би извършваме грях подобен на този на ангелите, които бяха изгонени от небето и хвърлени в ада, но не знаем за него или той не ни притеснява.

Грехът е измамник. Кой можем да разберем неговите заблуди? Само Бог познава колко безнадеждно грешно е човешкото сърце. Когато част от Неговата истина ни осветява, тогава тя ни дава възможност да видим част от нашето невежество. Истината ни помага да видим състоянието на сърцата си.

Левит 11-16 е серия от глави, в които Бог хвърля светлина относно нашето невежество, като дава многобройни примери за съществуването или доказателства за греха, за ефекта от греха, за разбирането на греха и пр. Той живее там, където святото съвършенство е нормално. Тези, които не смятат, че са невежи, трябва да обяснят това съвършенство.

Опитайте се да обясните някого, който е навсякъде в същото време, включително минало и бъдеще, който извиква целия всемир в съществуване. Ако не вярвате, че Той е направил това, вярвате ли, че ще има възкресение? То ще стане при мигването на око (1 Коринтяни 15:52) за разлика от сътворението.

Не отне дълго време на Лазар да излезе от гроба, след като Исус го повика. На Антихриста няма да му отнеме дълго врем да се подчини на заповедта на Христос в този последен ден.

Бог се погрижи за това невежество на човека. Неговата милост и състрадание за грешния човек са толкова големи, че Той установи жертва за неумишлен грях. Тя беше за всеки, за първосвещеника и за целия народ. Тя беше за управляващия и за обикновения човек, а също и за най-бедния всред тях.

Никой не беше изключен от притежаване на светлината на Божието присъствие и слово, които са открити: „Положил си беззаконията ни пред Себе Си, тайните ни грехове - в светлината на лицето Си” (Псалм 90:8).

Ако някой съгрешеше, той трябваше да донесе жертва пред вратата на светилището. Това беше направено с цел да предотврати установяването на други свещени места и практики. Идвайки пред вратата, те всъщност идваха в подножието на кръста, тъй като разположението на племената на Израел и мебелите в храма бяха разположени във формата на кръст.

Тук принасящия жертвата трябваше да постави ръката си на главата на животното, което щеше да го замести. Тук грехът беше прехвърлен върху носещия греха, или както сега казваме, греха е приписан или прехвърлен на Христос. Исус, нашия заместник започна да носи греха ни.

За греха на първосвещеника (Левит 4:3) или греха на целия народ (Левит 4:13) животното беше теле. Телето беше най-скъпо и видимо. Но то също така говори за търпеливата и издръжлива сила на носещия греха. Независимо дали беше първосвещеника, или целия народ, те трябваше да се облегнат на този, който носеше греха! Грехът на един човек е толкова сериозен, колкото този на другия.

За управителя или старейшината (Левит 4:22) жертвата беше козел без недостатък, най-често употребяван в жертвата за грях. От обикновения (Левит 4:27) човек се изискваше да донесе коза или агне без недостатък. Ако той беше беден (Левит 5:7) той можеше да донесе две гургулици, два гълъба или една ефа брашно (Левит 5:11), което беше достатъчна храна за един ден, което от своя страна означаваше един ден пост. Бедните имаха много малко средства и отговорности в управлението на държавата.

След като се облегнеше на главата на животното, то беше заклано и кръвта източена в съд. За греха на първосвещеника и народа, кръвта беше внесена в Святото място (Левит 4:5). В неговата съвършена безпомощност, кръвта на жертващия, представена чрез кръвта в съда, е донесена пред Бог. Кръвта, поради живота на Христос, когото тя представя, е, която извършва умилостивението.

Дойде денят, в който Исус, като „наш Апостол и Първосвещеник” (Евреи 3:1) представи своята кръв, през завесата на умилостивилището в небесната скиния!

Свещеникът трябваше да попръска с кръвта седем пъти пред завесата (Левит 4:6). Това представя съвършеното място, на което трябва да застанем пред Бог и пълнота в Христос, което означава, че Бог е напълно задоволен.

Част от кръвта трябваше да бъде попръскана на рогата на кадилния олтар (Левит 4:7). Този олтар представя Христовото посредничество. Рогата са символ на сила. Благоухания тамян представяше това, което е приятно и приемливо.

Тук, живота на Спасителя, който е представен чрез кръвта, е идентифицирана със силата на Исус, като великия и задоволяващ Бащата Посредник. Остатъка от кръвта беше изляна в основата на жертвения олтар, като доказателство, че се изискваше умилостивение дори за първосвещеника.

Когато свещеника съгрешеше, той съгрешаваше относно Божиите неща. Кръвта беше занесена при олтара за посредничество. Делото на свещениците беше да посредничат, но също така и те се нуждаеха от някой, да посредничи за тях.

За управителя, старейшината и обикновения човек, кръвта оставаше в двора, на рогата на жертвения олтар и в неговата основа (Левит 4:25), като доказателство за Израел, да види, че за техните грехове беше извършено умилостивение.

Глава двадесет и седма - Представяне на кръвта

Левит 6-7

Безпомощно предаване; Преизобилни привилегии

 

Относно жертвата за грях се казват три пъти повече неща, отколкото за останалите жертви. В тези страници ни се представят три примера, които илюстрират определени области на нашето незнание нуждаещи се от откриващата светлина на Бог. Тези илюстрации са представени малко по-късно.

Размишлявахте ли върху това, което се каза преди, как живота на човек, който е представен чрез кръвта е занесен в съд, в Святото място, в присъствието на Бог? Този живот трябваше да бъде представен пред Бог чрез Изкупител, който не само ви изкупи, но се застъпва за вас въз основата на собствените си заслуги и съвършен живот, а не върху вашите добри дела.

Вие само трябваше да дойдете, да се доверите на този Изкупител и да Му вярвате, тъй като: „моят Бог ще снабди всяка ваша нужда според Своето богатство в слава в Христос Исус” (Филипяни 4:19).

Едно от богатствата на славата е великото дело на благодат, което е представено чрез живота и кръвта на Исус Христос. Никой друг, освен човек, обезпокоен и обременен от греха не може да се наслади на постоянното представяне на кръвта при олтара, защото това е, което Бог каза, че прави.

Тя донася прощение. Тя освобождава виновния от тежестта на греха. „...чрез Него се проповядва на вас прощение на греховете” (Деяния 13:38).

Тя донася избавление. Тя е дадена щедро и не може да бъде закупена. „В Когото имаме изкуплението си чрез кръвта Му, опрощението на прегрешенията ни, според богатството на Неговата благодат” (Ефесяни 1:7).

Тя донася очистване. Има очистване за всички тези, които са били омърсени от миналия им живот в грях, от неговия срам и господство. „Но ако ходим в светлината, както е Той в светлината, имаме общение един с друг, и кръвта на Сина Му Исус (Христос) ни очиства от всеки грях” (1 Йоан 1:7)

Тя довежда оправдание. То защитава обвинения от наказанието на греха. „Много повече, прочее, сега като се оправдахме чрез кръвта Му, ще се избавим от Божия гняв чрез Него” (Римляни 5:9).

Тя довежда освещение. Няма нужда от опити за спасение чрез добри дела. „Затова и Исус, за да освети людете чрез Собствената Си кръв, пострада вън от градската порта” (Евреи 13:12).

Тя донася мир с Бог. Тези, които бяха разделени преди, сега са примирени. „Защото Отец благоволи ... чрез Него да примири всичко със Себе Си, и земните и небесните, като въдвори мир чрез Него с кръвта, пролята на Неговия кръст” (Колосяни 1:19-20).

Тя донася достъп до Бог. „...вие, които някога сте били далеч, сте поставени близо чрез кръвта на Христос” (Ефесяни 2:13).

Глава двадесет и осма - Вменяване

Римляни 5:18

Да го причислим към нечия сметка

 

За да може да използваме всички тези облаги, трябваше да има начин те да бъдат приложени. Ако не мога да ги спечеля или заслужа, тогава Бог трябваше да ги приложи, което означава, да причисли към сметката на някого.

В Римляни 5:12-21 Павел обяснява как става това:

Първо той прави контраст между греха на Адам и безплатния дар на Христос (ст. 12). След това той прави контраст между ефекта на греха и безплатния дар на Христос (ст. 16). След това той прави контраст между царуването на смъртта и живота (ст. 17). Той завършва, като сравнява двете дела на престъпление и правда. „...  чрез едно прегрешение дойде осъждането на всичките човеци, така и чрез едно праведно дело дойде на всичките човеци оправданието, което докарва живот” (ст. 18). То също им беше вменено.

Когато човекът е новороден чрез Духа, кръстен в Христовата смърт и възкресен с Него за нов живот, тогава Христовата правда става негова чрез законно даряване. Тогава тази правда от Бог е приписана на вярващия и става негова завинаги чрез съдебен акт.

 

„А от Него сте вие в Христос Исус, Който стана за нас мъдрост от Бога, и правда, и освещение, и изкупление” (1 Коринтяни 1:30).

 

За вярващия, Христос е направен правда от Бог. Павел пише към църквата в Рим.

 

„А с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус, Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра. Това стори, за да покаже правдата Си в прощаване на греховете извършени по-напред, когато Бог дълго търпеше” (Римляни 3:24-25).

Умилостивение е делото, чрез което Исус придоби правото да ни прости и получи Божието одобрение. „Защото с един принос Той е усъвършенствал завинаги тези, които се освещават” (Евреи 10:14).

В Псалм 103:7 четем: „Направи Мойсей да познае пътищата Му, и израилтяните делата Му”. Аз мисля, че Мойсей разбираше ясно това, което ние наричаме приписване и умилостивение. Отговорността на свещениците беше да научат народа на това.

Аз знам, че разискването относно дадено събитие е по-ясно отколкото предсказването му, но вярвам, че Бог, правейки Израел да познае делата Му (Псалм 103:7), не е по различно от правенето църквата да познае делата на апостолите.

Вижте как те се покаяха (Деяния 2:37), как бяха кръстени (ст. 41), посветени на поучение, общуване и молитва (ст. 42), имаха всичко общо (ст. 44), а нямаха написан Нов завет.

Глупостта на скинията не е по-различна от глупостта на кръста, от Христос и Той разпнат. Тя е и ще бъде Божията мъдрост, в изглеждащо глупав пакет.

Глава двадесет и девета - Неумишлен грях – продължение

Левит 5:1-4

 Три примера

Пътят, истината, живота

 

В Исая 53:6 Исая описва частично делото на олтара по следния начин:

„И Господ възложи на Него беззаконието на всички ни”

Отчасти Павел описва това, което олтара илюстрира в 2 Коринтяни 5:11:

„Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях”

След като кръвта беше правилно поставена на явно място и изляна, свещеника трябваше да извади всичката мазнина, двата бъбрека и черния дроб от тялото на жертвата и да ги принесе на олтара точно както в примирителната жертва.

Това беше направено като знак за примирение и показва, че принасящия жертвата е бил приет и „ще им се прости” (Левит 4:20).

Ако първосвещеника беше съгрешил спрямо святите неща на Бог или ако беше станал причина други да съгрешат, или ако Израел съгрешеше като народ, като послужеха на идол, или недоволстваха срещу Бог, тогава кожата и остатъка от телето беше изнесено извън стана, на свято място и изгорени с огън (Левит 4:12).

Първо на народа се показваше, че греха му е простен, след което те отиваха извън стана, за да видят какво Бог ще направи с жертвата, изпълнявайки присъдата. Само на простения човек е възможно да види ужаса на греха. „Никой друг, освен опростения човек не може да изговори думите на Павел: „Окаян аз човек, кой ще ме избави от тялото на тази смърт?” (Римляни 7:24) – казва Андрю Бонар в книгата си „Левит”.

Мястото беше наречено чисто тъй като пепелта от останалите жертви, (които бяха доведени в Божието присъствие и бяха осъдени чрез поглъщащия ги огън на олтара, и след като задоволиха Бог), е била донесена на това място (Левит 6:10-11). По-късно тази пепел е била смесвана с вода при церемониите за очистване (Числа 19).

Свидетелството на пепелта е, че светия, справедлив и праведен Бог е бил задоволен чрез жертва, принесена в Неговото присъствие и сега греха е осъден извън стана на Израел, чрез огъня на Неговия гняв в присъствието на цялото събрание. „Като че ли олтара беше твърде близо до Божието присъствие, за да изрази това, което грешника заслужава, в мъчително страдание далеч от Бог, затова всичко това трябваше да стане извън стана” – казва Андрю Бонар.  „Затова и Исус, за да освети людете чрез Собствената Си кръв, пострада вън от градската порта” (Евреи 13:12).

Когато управител или обикновен човек съгрешеше, те трябваше да принесат коза или козел и свещеника трябваше да принесе тлъстината (Левит 4:26), да свари месото (Левит 6:28) и да яде от него близо до олтара, като доказателство, че на грешника е било простено.

То беше сварено в пръстен съд, който трябваше да бъде счупен и да не бъде използван повече. Порите на глината бяха попили замърсяването от греха. Земята също така е била замърсена от греха, затова ще бъде счупена и пресъздадена.

Ако месото беше сварено в бронзов съд, трябваше да го изтъркат, за да възстановят неговата годност да отразява образа на безгрешно съвършенство, което някога откриваше Божията слава (Левит 6:28).

От двете гургулици или двата гълъба (Левит 5:7) първия беше принесен като жертва за грях. Тази малка птица имаше малко месо, за да може свещеника да яде от него, за да демонстрира приемането на грешника, така че втората птица беше принесена като жертва на всеизгаряне, за да демонстрира пълното й приемане от Бог. Най-бедния можеше да донесе една ефа брашно, което сочеше към пост за един ден (Левит 5:11).

Един и същи огън поглъщаше петте различни жертви, огън, който никога не трябваше да угасва. Целият стан можеше да види този огън, като напомняне за вечния огън на присъдата за всички тези, които отказват да дойдат при него.

Израел също така знаеше, че на този олтар имаше жертва-заместник на която Бог гледаше със задоволство.

Там Неговата любов и правосъдие се срещнаха и бяха видимо представени за всеки човек да ги види.

На Божия народ бяха дадени три примера, които изискваха жертва за грях.

 

За клетва

 

Този пример е за предотвратяване скриване на истината (Левит 3:1). В съда съдията имаше право изтръгва информация от свидетел, като го заклеваше да отговори и да каже всичко, което знаеше (Матей 26:63). Ако той беше пропуснал да каже нещо или го беше украсил, или дал погрешна информация, той щеше да бъде виновен в греха на скриване на истината. Контрастът на това е да се говори истината. Както Исус каза: „Казвам ви истината” (Лука 4:25).

 

Оскверняване

 

Това е грехът на допиране до нещо нечисто (Левит 5:3), като трупа на мъртво животно, теле, пълзящо нещо или човешка нечистота като проказа, възпаление, цирей и повечето от съблазнителните удоволствия на съвременните медии, похот, пожелание, гордост и пр. Това са неща, които ни заслепяват относно истината за самите нас.

Всяка степен на оскверняване беше отвратителна за Бог. Грехът е престъпление срещу Божията святост, а не нашата съвест. Въпреки, „че е скрито от него …. Той е виновен”. Контрастът с оскверняването е различаване на нечистото или проникновение за истината. Както Исус направи: „знаейки това, което мислят в сърцата си” (Лука 9:47).

 

Необмислено заклеване

 

Това е грехът на даване на прибързано обещание (Левит 5:4). Съществува изобилие от скрити грехове в нашите обещания, решения и посвещения направени пред Бог в молитва, песен и на практика. Контрастът е да правим това, което казваме или пеем или с други думи да практикуваме истината. „Истина, истина ви казвам, не може Синът да върши от само Себе Си нищо, освен това, което вижда да върши Отец” (Йоан 5:19).

Когато Исус каза „Аз съм пътя”, Той говореше истината. Казвайки „Аз съм истината” Той демонстрира своята способност, да разпознава най-дълбоките мисли на човешкото сърце. Казвайки „Аз съм живота”, Той даде пример като практикуваше това, което говореше (Йоан 14:6).

Исус говореше истината, разпознаваше истината и практикуваше истината, всичко това до съвършенство. Той не се нуждаеше от жертва за грях, но ние се нуждаем.

Глава тридесета - Жертва за престъпление

Левит 5:14-6:7; Левит 7:1-10

Възстановяване и компенсиране

Четвъртата жертва

 

Жертвата за грях беше демонстрация за невежеството на човека, мамещ Бог в това, което по право Му принадлежеше, а именно, да говори, разбира и прилага на практика истината. Исус обобщи своя живот ясно и просто, като представи Своята връзка с Бащата и ги показа на човешката раса. Всичкия грях на земята води началото си от невежество в един или повече от тези три примера.

Вида животно, което беше довеждано пред олтара като жертва за грях зависеше от позицията, която той заемаше в обществото. В жертвата за приношение имаше само едно животно – овен, без недостатък, за всяка група. Но сега виждаме, че е прибавена компенсация, а също така двоен десятък като наказание. На главата на животното не бяха поставяни ръце в знак на идентифициране или заместничество. Това беше възстановяване.

Първите две жертви бяха посвещаване на Бог и посвещаване на човек. „Обичай Господ твоя Бог с всичкото си сърце ... и ближния си както себе си.” В жертвите за грях и престъпление виждаме подобна двойка. Жертвата за грях е относно моя грях и невежество спрямо Бог относно всеки вид истина и нуждата ми от изкупител, за да задоволи Божиите изисквания вместо мен. Жертвата за престъпление е относно грях и невежество или незаинтересованост към моя ближен, и изисква заплащане и наказание.

В Еклисиаст 5:4-7 виждаме пример за тази двойка.

 

„Когато направиш оброк на Бога, не се бави да го изпълниш, защото Той няма благоволение в безумните; изпълни това, на което си се обрекъл. По-добре да не се обричаш, отколкото да се обречеш и да не изпълниш. Не позволявай на устата си да вкарат в грях плътта ти; и не казвай пред Божия служител, че е било по небрежност; защо да се разгневи Бог на гласа ти и да погуби делото на ръцете ти?”

Обърнете внимание на езика към Бог и на ръката към човек.

Андрю Бонар описва това събитие по следния начин. Желанието на този човек, да се говори добре за него и да изглежда набожен в очите на свещеника и народа, когато посещаваше публично събрание го накара да обещае повече с устните си, отколкото наистина искаше да обещае или да даде (Левит 5:1-4). Той не говореше истината пред Бог, той не размишляваше относно истината за себе си и не я практикуваше пред другите. Това изискваше жертва за грях.

„Когато свещеникът идваше, за да вземе полагащата му се част от жертвата, човекът беше изкушаван да отрече, че е обещал толкова много. Така че той съгрешаваше в греха на престъпление, който е споменат в Левит 5:15, тъй като той задържаше това, което е обещал за Божия дом” – казва Андрю Бонар в книгата си Левит.

Този човек трябваше да доведе овен, животното за заместник (което се вижда от историята за овена, който замести Исаак) без недостатък, избран от стадото, както Христос беше „... на един силен... избран от народа” (Псалм 89:19), както овена.

Когато овена беше доведен, свещеника правеше две неща. Той оценяваше стойността на овена, което показваше стойността на идеята, която жертващия имаше за закона, който беше нарушил, след което прибави една пета (двоен десятък), поради опита Бог да бъде измамен, чрез задържане една част за себе си.

Божието умилостивение (за покриването на греха) също изискваше две неща.

Това, което беше изгубено, трябваше да бъде възстановено. Бог трябваше да възстанови цялата чест на закона, която беше изгубена поради невъзможността на човека да го пази.

Трябваше да има компенсация за нарушението на закона. Бог трябваше да възстанови закона си чрез количеството на страдание или наказание.

Активното послушание на Исус осигури първото. Всеки детайл от живота Му изрази, начина по който Той оценяваше напътствията на Своя Баща. „Аз не правя нищо от само себе си. Аз съдя както чувам”(Йоан 5: 19, 30; 7:16; 8:26, 38; 12:49).

Пасивното послушание на Исус осигури второто: „Душата Ми е прискърбна до смърт” (Матей 26:38). Исус, който положително се предаде в плен на грешните хора, щеше да възстанови честта на закона, чрез непонятна степен на страдание.

Исус, Който изпълни ролята на овена, не беше оценен много високо от Синедриона, 30 сребърника, цената за слуга (Матей 26:15). Петър постави по-висока цена за кръвта на Исус (1 Петрово 1:19). Кой може да каже, каква цена беше поставена в небесното светилище? Ние знаем, че беше достатъчно голяма, за да изкупи и „покори всичко под нозете Му, поставяйки Го да бъде глава за всичко в църквата” (Ефесяни 1:22).

Ние сме задължени към това, което жертвата за престъпление илюстрира и това, което Исус демонстрира. „И ако някой съгреши като стори какво да било нещо, което Господ е заповядал да се не струва, макар че не го е познал, пак ще бъде виновен и ще носи беззаконието си” (Левит 5:17). Това не е преднамерения грях от Псалм 19:13, което означава своеволен грях. Ние предполагаме, че може да извършим този грях и да не понесем последиците му по-късно.

Павел казва:

„При все че бях изпърво хулител, гонител и пакостник. Но придобих милост, понеже, като невеж, сторих това в неверие;” (1 Тимотей 1:13)

„Нека принесе при свещеника овен от стадото без недостатък, достатъчен, според твоята оценка, за принос за престъпление; и свещеникът да направи умилостивение за него поради престъплението, което е извършил от незнание, и ще му се прости” (Левит 5:18)

Богохулството изискваше жертва за грях. Насилствената агресия срещу човека изискваше жертва за престъпление. Въпреки това на човека беше показана милост и му беше простено, тъй като вярата му помогна да разбере и да повярва, че за него е била принесена жертва.

Третирайки незнанието като грях от такава величина, Бог постави народа си под тържественото задължение да изучават откритата Му воля. Не е необходимо да живеем в грях, за да може благодатта да бъде преизобилна. Нека оставим олтара да извърши своето дело, за да можем да бъдем свободни и да преминем към Светото място.

Глава тридесет и първа - Измамвайки други

Левит 6:1-7

Пет примера за престъпление

Опрощение и възстановяване са важни за Бог, тъй като без тях не може да има признание за грях и Неговия закон остава нарушен.  Бог е еднакво загрижен за нарушените правата на човека. Личната опитност на прощение в живота на Павел му дава сила да пише до Галатяните. „Братя даже ако падне човек в някое прегрешение, вие духовните поправяйте такъв с кротък дух; но всекиму казвам: Пази себе си, да не би ти да бъдеш изкушен” (Галатяни 6:1)

Неспазване на доверие

Левит 6:2

Това се отнася за човек, който измамва друг човек за нещо, което му е поверено (Левит 6:2). Всяко нещо, което ти е поверено, управление на имение, книга или предмет.

В 1 Тимотей 6:20 Павел използва следните думи за да предаде това значение: „О, Тимотей, пази това, което ти е поверено.” Също така той пише до църквата в Рим: „Защото даровете и призванието от Бога са неотменими” (Рим. 11:29). Те са ни дадени от Бог. Ние сме отговорни за използването им в служба за другите. Всяко отричане, че сме ги получили или невнимание при пазенето и използването им е престъпление в Божиите очи. Вършенето на неправда срещу ближния е вършене на неправда срещу Бог.

Всяко обещание, което даваме в живота си е важно. Обещанието е задължение, което ограничава свободата или действията ни. Аз не мога да продължа да следвам моя собствен път и моите удоволствия, и да говоря моите собствени думи пред Бог и хората. Не забравяйте предупреждението от Еклисиаст 5:4-6.

 Нечестност при партньорство или приятелство

Левит 6:2

Това се отнася за сделки в живота, които изглеждат законни, но всъщност са егоистични. Пример от нашето време е фразата: „Аз имам право”, но го имаш за сметката на някой друг.

В Лука 19:2 се споменава за човек на име Закхей, началник на бирниците. Той имаше законното право да събира данъци, но също така и навика да взема повече от определеното. Божият морал е по-висок от това. Както Павел казва: „със смирение нека всеки счита другия по-горен от себе си” (Филипяни 2:3).

Това е относно други, които не трябва да изпълняват нашите задължения в живота или в работата ни дори когато заемаме ръководна позиция над тях.

Относно правителството трябва да има съзнателно спазване на правилата, законите за търговия и данъците.

Във 2 Царе 24:24 е записано как Давид купува нивата от Орна, опитвайки се да спре епидемията, която е причинил с преброяването на народа. Тя е предложена на Давид безплатно, но той казва: „Не, но непременно ще я купя от тебе за определена цена; защото не ща да принеса на Господа моя Бог всеизгаряния, за които не съм похарчил.” Преброяването не струваше нищо на Давид, той беше изпратил Йоав, който преброяваше в продължение на девет месеца. Седемдесет хиляди души умряха, поради това, което Давид направи. Това е дело на голяма несправедливост в отношенията между Давид и Израел, злоупотреба с позицията му на цар.

 Вземане чрез насилие

Левит 6:2

Това не е ограничено само до явно нападение, побой и кражба. Съществуват властни хора, които налагат своята воля, упражняващи власт, независимо от съвестта на другите. Може да си представим войните и лагерите на смъртта, политическите и религиозни идеологии, дори побойника в училището или бандите в града. Това са случаи, в които подтисничеството, бедите или властта засягат слабите, като Ахав, който открадна лозето на Навутей (3 Царе 21).

 Измама – Подтисничество чрез измама.

Левит 6:2

Евреинът беше виновен в измама, когато преминавайки покрай лозето на съседа си изядеше повече грозде от неговото, отколкото ако ядеше от своето. Това може да бъде приложено към подкупване хора да гласуват, претоварването им с работа или удължено работно време, без да им се заплати според обещанието (Яков 5:4).

Големият змей от Откровение 12:3 потиска хората от всеки народ чрез измама още от времето, когато излъга Адам и Ева. Помислете за всички дадени обещания, пораждайки очакване и надежда в хората, които след това не са били изпълнени. Колко успешно действа той като използва само една част от Писанията, за да унищожи другата? В Матей 23:13-36 Исус представя серия от осем „Горко” за погрешно използване на Писанията и потискане на народа с измама, след което в ст. 37-39 им напомня за последиците от това.

Задържане на намерени неща

Левит 6:3

Не трябва да намираме радост в загубата на други, мислейки, че това, което са изгубили няма да им липсва. Трябва да направим всичко възможно да намерим притежателя на изгубеното. Всяко нещо, което Сатана е намерил и има власт над него, той няма да го отстъпи лесно. Той обикаля наоколо като ревящ лъв, търсещ да унищожи някого (1 Петрово 5:8). Колко лесно е да се пристрастим към нещо и колко трудно е да отвикнем от него!

В Изход 20:5-6 Бог казва за себе си „...Аз Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата ... а показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме любят и пазят Моите заповеди.” Изкривените истини, с които сме съгласни да живеем, са тези, които Бог въздава на третото и четвърто поколение.

Бог е много ревностен, когато управлява правата на човечеството. Неговото изискване за възстановяване в Изход 22:1, 4 показва, че Той ще поддържа нарушените си права до самия край. Честта на Неговия закон ще бъде възстановена. „Глупците се смеят над греха, а всред праведните има благоволение” (Притчи 14:9).

Андрю Бонар казва: „Тези, които не се страхуват от бурята, не отиват в скривалището. Петър обичаше възкресения Христос, който го освободи от товара на неговото отричане. Ангелът на смъртта в Египет, накара Израел да оцени кръвта върху стълбовете на вратата.”

Ако Исус не беше задоволил напълно светия закон чрез активно послушание и не заплати една пета чрез своето пасивно послушание по време на процеса и разпъването Му, това щеше да ни остави без изкупителна благодат.

Глава тридесет и втора - Примирителна жертва

Левит 3; Левит 7:11-38

Помиряване

Петата жертва

 

Пророк Амос каза на Израел, че Бог вече не приемаше тяхната жертва на всеизгаряне и хлебната им жертва, и вече няма да обръща внимание на техните примирителни жертви. Тези три жертви бяха наречени доброволни, тъй като Израел трябваше да ги донесе доброволно.

Жертвите са споменати за пръв път в книгата Левит и реда, в който бяха споменати е, жертва за всеизгаряне, хлебна жертва, жертва за грях, жертва за престъпление и примирителна жертва.

Жертвите за грях и престъпление се изискваха, когато греха станеше видим за човека паднал в грях. Свещениците също принасяха много други жертви, които бяха изискани от тях включително публичната примирителна жертва, по време на седемте Господни празника и в първия ден на всеки месец.

От Амос 5:21-24 и Еремия 14:12 се вижда ясно, че доброволната жертва може да бъде принесена по начин, който Господ мрази. „Мразя, презирам празниците ви.... Отмахнете от мен шума на песните си, защото не искам да чувам шума на псалтирите ви.”

Това се случва, когато „как” на религията е поучавано дълго време, след като „защо” е било забравено.

Олтарът ни представя разбирането за начина, по който Бог илюстрира своята идея за проблема на греха, Неговата омраза към него и защо Неговата святост е отделена от греха. Това ни представя разбиране за светостта в небето, за живот в Неговото присъствие. Можем да си представим как живот в тъмнина и мрак е компресиран ужас от цялата история на гордост, зло, война, страдание, омраза и пр., както и липсата на постоянно увеличаващата се Божия любов, благодат, радост, мир и пр.

Причината за съществуването на олтара е греха и на този олтар Христос задоволи Божията нужда по отношение на свято усъвършенстване и нуждата на човека по отношение на грях и невежество. Той установи мир между Бог и човека. Връзката на приятелство е установена отново. Единство и мир сега са възможни.

Така че отговора към олтара е осветено поклонение, което може да бъде определено като връзка на необикновено подчинение и екстравагантна любов (Битие 22:18). Тези, които знаят, че имат свободен достъп до Бог ще го използват постоянно и ще Му благодарят за това.

Това е също, което автора на книгата Евреи има предвид, когато казва:

 

„ И така, чрез Него нека принасяме на Бога непрестанно хвалебна жертва, т. е. плод от устни, които изповядват Неговото име.”

 

Примирителната жертва илюстрира за нас не толкова начина, но ефекта от умилостивението, като мир с Бог, примиряване и Бог, който благославя принасящия жертвата или народа.

Примирителната жертва беше споделена от трите партии участващи в нея. Тлъстината беше за Бог, гърдите и дясното рамо за свещеника, а остатъка за принасящия жертвата. Животното можеше да бъде мъжко или женско, тип на най-дълбока приятелска връзка.

Поставянето на ръцете върху животното беше с цел идентифициране с Изкупителя, като източник на благословение. Това трябваше да бъде извършено пред вратата на скинията, което демонстрираше, че сме влезли в Божието присъствие, доверявайки Му се, че Неговата благодат е достатъчна, а обещания от Него мир наградата на радост.

Кръвта беше попръскана около олтара като свидетелство за живота на Изкупителя, който ни осигури обещания мир и приятелска връзка. Затова апостол Павел пише до църквата в Рим:

„И така, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос, посредством Когото ние чрез вяра придобихме и достъп до тази благодат, в която стоим и се радваме поради надеждата за Божията слава” (Римляни 5:1-2).

Най-добрите части от животното, което беше пожертвано, а именно, тлъстината, бъбреците и черния дроб бяха поставени в огъня като Божия част на жертвата за приношение. Както тази най-добра част бе взета от вътрешностите на животното, ние също така трябва да дадем най-доброто от нашите вътрешни чувства или благодарност от най-дълбокия вид.

Това беше направено от Исус когато Той изля душата си „до смърт” (Марк 14:34) за да стане „нашия мир” (Ефесяни 2:14). Неговите чувства към Бог и човека не намаляха, когато бяха изпитани чрез огъня. Той беше аромата, който задоволи Бог.

В случая с овена или овцата, за частта на олтара се говори като за храна, жертва на Бог чрез огън (Левит 3:11), като че ли Бог седи на една маса с народа Си. В Малахия 1:7 олтара е наречен „божията трапеза”, която беше третирана с презрение от Неговия народ.

За тази жертва едно от три вида животни можеше да бъде доведени в скинията. Чрез телето виждаме Бог, който е представен като силен и търпелив (Левит 3:1). Агнето представяше Исус като смирен и кротък (Левит 3:6). В козела виждаме Исус като избран от всред нас, като такъв, който е презрян и отхвърлен (Левит 3:21). Козела, който представяше Исус като взет от обществото на човечеството за спасението на останалите е като лъва, който избира една коза като плячка, за да задоволи глада си, така че смъртта на това животно спасяваше живота на остатъка от стадото.

Каяфа каза относно Исус: „По-добре един човек да умре за народа, отколкото да загине целият народ” (Йоан 11:50).

Когато принасящия жертвата не можеше да доведе теле, той трябваше да представи овца или коза. Исус беше повече, отколкото само смирен и нежен като агне и растящ в благодат. Също така Той беше силен и търпелив като телето в Своята служба. Като овен Тай беше водач, който беше мразен заради публичното си свидетелство, че техните дела са зли. Като козел, Той беше взет от всред народа, за да бъде нашия Спасител, посредник и мир. Бог се е погрижил да не постави ударението върху една част от изкупителното дело на нашия Спасител над друга.

Глава тридесет и трета - Квасният хляб

Левит 7:11-38 Принасяне на примирителната жертва

 

Когато кръвта беше попръскана на олтара и тлъстината изгорена в огъня, тогава гърдите и дясното рамо бяха отделяни от животното и едно от друго. Те са познати като приношение на подвижване и повдигане.

Дясното рамо е жертва на повдигане, повдигнато пред Господ като управляващ на небето. Тя беше издигана и сваляна, след което беше поставена символично настрана като принос за Бог, но дадена от Него на свещениците като нещо, което им се полага (ст. 32). Тази част трябваше да бъде сварена или опечена и изядена в същия ден. Мира с Бог трябва да бъде отпразнуван незабавно.

Гърдите бяха жертвата на подвижване, която беше движена настрани пред Бог, като управляващ земята. Тази жертва беше подвижвана към откъм олтара, като символ на представяне на жертвата пред Бог, и получаването и обратно като част полагаща се на свещениците (ст. 34). Останалата част принадлежеше на принасящия жертвата и трябваше с удоволствие да бъде ядена веднага и изядена за два дни, а остатъка трябваше да се изгори.

Примирителната жертва можеше да бъде принесена поради три причини.

Една от тях беше за благодарност (Левит 7:12), за определен отговор на молитва във време на нужда. Също така можеше да бъде за избавяне от опасност, както на земята, така и от бури в морето или за излекуване от болест.

Втората причина беше в случай на даване на обещание (Левит 7:16). Това е илюстрирано добре в историята на Анна, която се яви пред Бог в отговор на помощта Му за раждане на син, когото тя обеща да „даде на Бог през всичките дни на живота му” (1 Царе 1:1).

Третата беше доброволна примирителна жертва (Левит 7:16), която беше принесена от преливащата благодарност на сърцето за радостта от Неговите благословения. Жертващият изразяваше радостта си пред свещеника и признаваше, че той е средството, чрез което Божиите благословения идваха при него. Това му напомняше за Великия първосвещеник, който сега осигурява мира и радостта от помиряването.

Заедно с тези примирителни жертви, беше донесена хлебна жертва, която се състоеше от три вида хляб и масло, като хляба беше тип на Христос (и на вярващия в Христос), а маслото на Светия Дух.

Принасяше се хляб омесени с масло (Левит 7:12). То свидетелства за Духа, който участва в събитията в нашия живот, за да ни напътства и дава сила.

Също така се принасяха безквасни тънки питки намазани с масло (Левит 7:12). Тези питки сочеха към Духа като участващ в специалните призиви, които получаваме в живота или в отделянето на някого за определена служба.

Третия вид беше квасен хляб разбъркан с масло (Левит 7:13). Тук квасният хляб свидетелства за греха, който все още се намира в живота ми, но също така и Духа, с който живота е смесен, за да дава посока и сила.

Представяйки този хляб пред Бог се даваше признание за Духа, който участваше в живота на вярващия като го ръководи и му дава сила. Също така се отдаваше признание за определени призиви в живота ни, а също и за присъствието на грях в живота на човека. Тъй като това беше примирителна жертва, затова човека беше примирен с Бог.

„Съвършеното прощение не означава съвършена святост” – казва Андрю Бонар в книгата си Левит.

Това е причината, поради която хляба беше подвижван пред Бог (Левит 7:14). Жертващият представя приношението си пред Бог, за да може Той да очисти греха, който все още съществува. Псалм 139:23-24 свидетелства за това: „Изпитай ме, Боже, и познай сърцето ми; Опитай ме, и познай мислите ми; И виж дали има в мене оскърбителен път; И води ме по вечния път.”

Не се съмнявам, че се изискваше известна мярка на вяра, за оценяване на всичко, което Бог даде на Израел.  Тази вяра щеше да предизвика желание за святост, за близка връзка, желание за уреждане на греховете вместо за живот на презрение с тях. В контраст с това гордостта ще ни заслепи за грешките ни. Тя няма да ни посочи нашите беззакония и няма да ни позволи да видим Божията благодат, която е около нас и пред нас. Затова тя не може да ни научи на нищо (Тит 2:11-12). Позволете ми да илюстрирам това с исторически факти от историята на Стария завет.

В 1 Царе 12:20 виждаме началото на история, която започна в 931 г. пр. Хр. Йеровоам стана цар над десетте северни племена на Израел и в продължение на следващите 200 години неговия живот е запомнен като: „един, който съгреши и направи Израел да съгреши” (3 Царе 14:16). От 19 царе, за които се споменава, че царуваха след него, за 17 се казва „те следваха пътя на Еровоам и неговия грях, с който той направи Израел да съгреши”. От тези 17, за Ахав се казва, че „той дори направи повече”.

По врем на последните 50 години от този период, Амос и Осия продължиха делото на Илия и Елисей. Точно преди отиването в плен на Израел, в 722 г. Амос представя недоволството на Бог относно техните приношения и жертви.

  „Мразя, презирам празнуванията ви... Даже ако ми принесете всеизгарянията и жертвите си, няма да ги приема, нито ще погледна към примирителните ви жертви от угоени животни. Отмахни от Мене шума на песните си, защото не ща да слушам свиренето на псалтирите ти; Но нека тече правосъдието като вода, и правдата като поток, който не пресъхва” (Амос 5:21-24).  

„Затова ще ви закарам в плен оттатък Дамаск, казва Господ, чието име е Бог на Силите” (Амос 5:27).

Около 100 години по-късно Еремия пророкува в Ерусалим и продължи делото на Исая и Михей. Неговата вест към Юда е поразително същата: „Повърхностно са лекували те раната на людете Ми, като са казвали: Мир, мир! а пък няма мир” (Езекиил 6:14). „Всеизгарянията ви не Ми са приятни, нито жертвите ви угодни” (6:20; 8:11).

Доказателствата идващи от жертвите в храма и на олтара не са се променили. Въпреки че пророците все още обявяваха Божиите предупреждения и покани, това не правеше никаква разлика. Как се случи всичко това?

Идолопоклонството е възможно само тогава, когато вътрешния трон в човека не е зает от Христос като Господ и Цар. Тогава квасните питки вече не са приети от Бог като изповед за поквара и нуждата от промяна.

Глава тридесет и четвърта - Умивалникът

Изход 30:18-21; 38:8

Нещо кръгло

(на еврейски)

 

Когато изляза от стана на Израел и вляза през входа на скинията, чрез вяра в Божията правда, пред себе си ще видя великото дело на благодат. Там ще се идентифицирам с нашия заместник на олтара, напълно разкрит и напълно погълнат от огъня. Там ще видя пълно приемане, пълно изкупление, пълно помиряване и пълен мир. Ще видя Божията омраза към греха и Неговата присъда над него, а Бог ще види живота, който е представен чрез кръвта и ще бъде задоволен от това.

След като всичко това ми е вменено, аз съм свободен да продължа пътя си към Светото място, където пребивава Божието присъствие.

Сега чувствам, че трябва да задам същия въпрос, който пророк Михей зададе:

„С какво да дойда пред Господа, и се поклоня пред Всевишния Бог? Да дойда ли пред Него с всеизгаряния, с едногодишни телци? Ще благоволи ли Господ в хиляди овни, Или в десетки хиляди реки от масло? Да дам ли първородния си за престъплението си, плода на утробата си за греха на душата си?” (Михей 6:6-7).

Той продължава, като отговаря на въпроса си:

„Той ти е показал, човече, що е доброто; И какво иска Господ от тебе Освен да вършиш праведното, да обичаш милост, и да ходиш смирено със своя Бог?” (Михей 6:8).

Сега искам да задам същия въпрос, който Мария зададе на ангела: „Как може да стане това...? Как може това правосъдие, любов, добрина и смирение да бъдат родени в мен? Как може моята грешна плът да роди нещо, което е свято, праведно и добро?

Изкупителят, Исус от олтара има отговор на този въпрос. Светият Дух „ще вземе от мен и ще го открие във вас” (Йоан 16:14). По прекрасен начин той може да вземе това, което Исус притежава и да го извика в съществуване в нашия живот.  Това продължително дело, което следва изкуплението е наречено освещение. Качествата от живота на Исус са придадени на нас. Ние ставаме съучастници в Неговата съвършена святост, търпение, любов, вяра и чистота. Исус е оформен в нас. Всички негови съвършенства са ни дадени напълно. Той не ни дава способността да произведем святост като Неговата чрез непрекъснат, бавен процес, но Неговата святост в нас става видима. Исус е повече, отколкото пример, който трябва да следваме. Неговият живот става наш.

Изкуплението при олтара е последвано от освещение при умивалника. Както Исус каза: „Който се е окъпал няма нужда да умие друго освен нозете си, но е цял чист...” (Йоан 13:10). Изкъпването сочи към изкуплението, а умиването на нозете към освещението.

Павел използва различна илюстрация, когато посочва това на Ефесяните. „... Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез словото” (Ефесяни 5:25-26). Първо Той предаде Себе Си. Това е нашето изкупление, което ни осигурява нашата позиция в Христос. След това, Той уми църквата с вода, чрез словото Си. Това е освещение, което ни казва, че нашето състояние е това, което го изисква.

Казано ни е, че: „Този, Който започна доброто дело във вас, ще го довърши до деня на Исус Христос” (Филипяни 1:6). Затова съществува нуждата от „изработване на спасението със страх и трепет” (Филипяни 2:12).

Ако трябва да бъдем привлечени близо до Бог в Светото място и да се занимаваме с Божиите святи неща, тогава Божието слово е това, което трябва да извърши делото.

Започвайки своето евангелия Йоан казва: „В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. То в начало беше у Бог” (Йоан 1:1-2). „И Словото стана плът и пребиваваше всред нас” (Йоан 1:14). Това Слово дойде не само, за да ни изкупи при олтара, но също така да ни освети при умивалника. Там, където олтара използва кръв за очистване, умивалника използва вода, тип за Исус, който ни умива със Словото Си.

В Римляни 12:2 четем: „Не се съобразявайте с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си” (Римляни 12:2). Същата дума е използвана за Исус, когато Той беше „преобразен пред тях” на планината на преображението (Матей 17:2). Тя означава „метаморфоза” – промяна от гъсеница в пеперуда. Влиянието на Божието слово трябва да има това влияние върху ума ни.

Представете си всичкото плътско влияние на културата и медиите, които имат над нашите умове и сърца да бъдат преодолени от Божието Слово и Дух. Това беше видяно върху лицето на Стефан, когато той стоеше пред Синедриона (Деяния 6:15). В Деяния 7:55-56 ни се казва, че на неговия променен ум му бе позволено да види: „видя Божията слава и Исус стоящ отдясно на Бога; и рече: Ето, виждам небесата отворени, и Човешкият Син стоящ отдясно на Бога.”

На нас също така ни е обещано, че „...всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господнята слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен” (2 Коринтяни 3:18).

 

goden_10Няма дадени размери за умивалника, тъй като Божието Слово е неизмеримо и няма ограничения относно ефекта, който той отразява. Той е описан като кръгъл съд с подложка. На еврейски, думата за умивалник означава „нещо кръгло”.

Умивалника и основата му бяха направени от полиран бронз от огледалата на жените, които се събираха при вратата на скинията, за да служат (Изход 38:8).

Тези жени дадоха доброволно своите средства за подчертаване на външния им вид, за да могат да дадат на свещениците средство, с което да очистват от натрупаното замърсяване. Без това умиване не можеше да се влезе в Светото място и в Божието присъствие под заплахата от смърт.

Умивалника не беше място за възхищение от себе си, но място за изпитване на себе си. То трябваше да помогне на свещеника да се види така, както Бог щеше да го види в присъствието Си. Затова умивалника говори за предаване – готовност да се разделим с това, което сме планирали, за да направим нещо значимо от себе си.

Глава тридесет и пета - Функциите на умивалника

Изход 30:19-21

Открива, измива и инструктира

 

„Как ще очисти младежът пътя си? Като му дава внимание според Твоето слово... В сърцето си опазих Твоето слово За да не ти съгрешавам” (Псалм 119:9, 11).

„Вие сте вече чисти чрез учението, което ви говорих” (Йоан 15:3).

Сега Словото служи като наш умивалник.

Когато решим, че искаме да преминем отвъд бронзовия олтар и да вземем участие в службите на масата с присъствените хлябове, светилника и кадилния олтар, тогава трябва да се научим да използваме умивалника.

„Кой ще възлезе на хълма Господен? И кой ще застане на Неговото свето място? Оня, който е с чисти ръце и с непорочно сърце, който не е предал на суета душата си, и не се е клел на лъжа” (Псалм 24:3-4).

В умивалника виждаме не само отражение на себе си в неговата вест, но също така той представя зависимостта ни от Духа (Йоан 14:15), убеждение за истината (Йоан 17:17-19), дисциплина за нашите желания (Филипяни 4:8) и желания, които са концентрирани в Бог (Яков 4:5).

Същият умивалник, който открива замърсеното притежава средството за очистването му. То не ми е вменено, както изкуплението при олтара. Нищо не може да бъде прибавено към това завършено дело. Умивалника изисква участие. Свещеника трябваше да вземе вода от умивалника и да измие краката и ръцете си. Не ни е разрешено да замърсяваме водата на Словото, като преувеличаваме значението на предпочитани от нас текстове.

Умивалникът е тип на Исус, Словото. Очистването чрез това Слово не е автоматично. Божието Слово за нас е това, което са сапуна и водата за мръсното. Дрехите не знаят как водата и сапуна работят, но когато те преминават през дрехите, всичката мърсотия пада от тях. Цялото Божие Слово притежава очистващи съставки, но то трябва да бъде четено, за да може да преминава през умовете ни.

Църквата няма да бъде очистена чрез изгонване на злите духове, лекуване, икуменизъм, музика и пр., но чрез Словото. Когато Словото се проповядва, то може да се отрази в тези неща, но Словото е това, което очиства хората, не нещата, които то предизвиква.

Ние трябва да пристъпваме до Божието присъствие в Светото място, с „искрено сърце в пълна вяра, със сърца очистени от лукава съвест и с тяло измито в чиста вода” (Евреи 10:22).

Те трябва да измиват ръцете и краката си „за да не умрат” (Изход 30:19-21). Това е сурово наказание.

Павел разбираше строгостта на това изискване, когато предупреди църквата в Коринт относно „който яде хляба и пие Господнята чаша недостойно” (1 Коринтяни 11:27). „По тая причина много между вас са слаби и болни, а много са починали” (1 Коринтяни 11:30).

Свещеникът трябваше да се измие преди да влезе в Божието присъствие и преди да отиде пред олтара. Това са две различни неща.

В Светото място ние не работим в Неговото присъствие, а пред олтара не се покланяме на хора. В Неговото присъствие ние получаваме инструкции. Напускайки присъствието Му – ги изпълняваме.

В Неговото присъствие ние сме като Мария, седяща в неговите крака (Лука 10:39), слушайки Го. Отивайки си от неговото присъствие ние сме като Марта, изпълняваме Неговите заповеди (ст. 40).

Ние трябва да се научим какво да обичаме и какво да мразим, както Исус правеше. Саул изгуби царството си, защото не мразеше това, което Бог мразеше. Израел изгуби територията си, защото не обичаше това, което Бог обичаше (Неговото Слово).

Трябва да запомним, че Святото място, наос, (светилището), е мястото, в което влизаме, за да бъдем удивени от Бог, докато евангелизиране е излизане от Неговото присъствие, за да изразим това удивление пред свят, който не Го познава.

От наблюденията, които имам виждам, че ние отиваме в света, за да бъдем удивени от него, след което идваме в Неговото присъствие, за да представим себе си като средство за евангелизиране, като че ли Бог се нуждае да бъде евангелизиран.

Умивалникът и олтара имат различно предназначение.

Олтарът ми дава моята позиция в Христос, тя е сигурна. Моят Спасител Христос притежава силата, за да ме пази в безопасност. Но, като водата в умивалника казва: „съвършено оправдание, не означава съвършена святост”.

Умивалникът изявява моето състояние в Христос. То е несъвършено и все още съдържа кваса на грях в себе си. То  има нужда от очистване. Трябва да запомняме и прилагаме Словото за проблемите в живота си, за да имаме готов отговор тогава, когато сме изкушавани. Тогава Исус ще може да каже: „Вие сте вече чисти чрез учението, което ви говорих” (Йоан 15:3).

 

Олтарът беше предназначен за

Умивалникът беше предназначен за

–  всеки, който дойде – само за свещениците
– за огън – за вода
– бунтуващото се сърце – ходенето, което замърсява
– използва кръв за очистване – използва вода за очистване
– занимава се с поквара – занимава се с омърсяване
– очиства миналия, наследен грях – очиства настоящия, придобит грях
– предлага условно очистване (Божия закон е задоволен) – предлага практично очистване (омърсяването на човека е отнето)
 

Олтарът и умивалника отвътре бяха направени от бронз, и двата бяха в двора и бяха символ на очистване. Олтарът от дърво, което беше покрито с бронз илюстрира човешката природа на Исус, която беше покрита с присъдата над греха на човечеството. Умивалникът беше направен от бронз, илюстриращ Божието Слово, което не притежава дървото на човешката мисъл.

„... Словото което изговорих ще го съди в последния ден” (Йоан 12:48-50). То беше, все още е и ще бъде последната дума на авторитет.

Глава тридесет и шеста - Исус нашият умивалник

Матей 9:4

 Той знае какво има в човека

 

Измиването при умивалника е обявено като вечен закон (Изход 30:21). За Израел също се казва, че ще бъде завинаги народ пред Бог (Еремия 31:36). След като Израел все още съществува като народ всред народите, тогава това измиване пред умивалника трябва все още да е в сила.

Божието слово все още е източник на поучение (2 Тимотей 3:16). То все още издирва мислите на сърцето (Евреи 4:12). Вярата все още идва чрез чуване на Божието Слово (Римляни 10:17). То все още има творческа мощ, както когато Той каза „Да бъде” и „стана” (Битие 1:3). Исус каза: „Ако пребъдете в Мене и думите Ми пребъдат във вас, искайте, каквото и да желаете, и ще ви бъде” (Йоан 15:7). Това може да бъде разбрано и като казващо, че ако нещото не съществува, то ще бъде направено за вас (или извикано в съществуване).

При празнуването на пасхата:

„И когато беше в Ерусалим, на пасхата през празника мнозина повярваха в Неговото име, като гледаха знаменията, които вършеше.

Но Исус не им се доверяваше, защото познаваше всичките човеци, и защото Той нямаше нужда да Му свидетелства някой за човека, понеже сам знаеше що има в човека.” (Йоан 2:23-25).

Много повярваха в Него и Го последваха, докато Той не им вярваше. Той знаеше защо повечето от тях Го следваха.

Има вяра, на която Исус не отговаря и към която Той е странно безмълвен. Тъй като Той знаеше това, което е в тях. Това качество на разпознаване охарактеризира живота на Исус. Той привлича хората и след това ги разделя (Лука 12:51).

Никой човек не може да бъде неискрен за дълго време в присъствието на Бог. Исус прониква през всяка маскировка. В живота си той демонстрира възможността да говори, различава и практикува истината, но много хора не искаха да бъдат осветени от нея. В присъствието на Христос никой не лъжеше. Дълбочините на човешките сърца бяха открити. „Защото от онова, което препълва сърцето говорят устата” (Матей 12:34).

Важно е да забележим разпознаващата ни сила на Исус, защото тя вдъхновява послушание и ни напътства да търсим ръководство в областта на вярата. Тази вяра не е само началото на нов живот, но също така и подпомагащата сила, чрез която Исус достига до корените на живота ми.

Позитивизмът не може да разреши въпроса за греха, така че е важно да не се отдаваме на човешки философии; те са напълно незадоволителни.

Елате близко при Исус, който единствен знае това, което се намира в човешкото сърце. Той познава нашата наследственост, нашите недъзи, силата на нашите обстоятелства, и познавайки всичко, Той взема под внимание всичко, както никой друг.

Божията любов не е основана на невежество, както нашата. Ние предпочитаме хората да останат невежи относно някои сфери от нашия живот. С Исус обаче, Той е основан на пълно познание. Той знае нашето състояние, дори познава целия ни живот преди да дойдем при Него за спасение; всичките пречки в живота ни и неверие, за които ние се страхуваме да говорим. Това са неща като отхвърляне, унижение, страдание, болка и смърт.

Той знае по-добре от нас, че когато бяхме грешници, Христос умря за нас” (Римляни 5:8). Той оценява всичко в пълната му морална или духовна оценка. Той ни познава съвършено и действа в нас, но според Неговата вечна благодат, както Той я представя видимо чрез жертвения олтар.

В случая с паралитика Исус каза: „Греховете ти са простени” (Матей 9:2). Управниците на народа, когато чуха това помислиха, че то е богохулство. Познавайки сърцата им, Исус им отговори: „Защо мислите зло в сърцата си?” (ст. 4).

В Матей 22:18 Исус беше запитан относно даване на Цезар. Той разбра злото и каза: „Защо ме изпитвате лицемери?”

Представяте ли си изненадата, пред която хората описани в Матей 7:21 бяха изправени? Те имаха изключително успешна служба, пророкуваха и изгонваха бесове, казваха, Господи, Господи, и вършеха много чудеса. Шокиращо е за тях да чуят думите на Исус: „Вие, които вършите беззаконие.” Истината не може да бъде измервана чрез успех.

Как тогава изглежда вярата, която Исус търси в човека и на която той отговаря

Това е вяра, която е привлечена от жаждата и глада за Божиите истини (Матей 5:6).

Това е вяра, която различава контраста между святите Божии стандарти и нашето състояние. Плътското желание на сърцето е „измамливо повече от всичко; кой може да го познае” (Еремия 17:9)?

Това е вяра, която предизвиква убеждение за грях, и изразява скръб за греха, а не само за последиците от греха. Павел можеше да каже: „Окаян аз човек. Кой ще ме освободи от това тяло на смъртта” (Римляни 7:24)?

Вярата ни помага да осъзнаем нашата празнота, слабост, нужда и недостатъчност. Той осигурява тези според Своите богатства (Ефесяни 3:16).

Вяра, която ни принуждава да се предадем на Христос, Който може да осигури средствата за нуждите в живота ни, които са предизвикани от греха.

 

„За да познаете, каква е надеждата, към която ви призовава, какво е богатството между светиите на славното от Него наследство, и колко превъзходно велика е силата Му към нас вярващите” (Ефесяни 1:18-19).

 

Това е вяра, която вярва.

„Чрез завръщане (при мене) и почиване (в мене) ще се избавите, в безмълвие и увереност ще бъде, силата ви” (Исая 30:15) AMP.

Исус отговаря на вяра, която работи чрез любов; вяра, която отговаря на Неговия призив в непрекъснато увеличаващо се разбиране на Неговата воля.

Глава тридесет и седма - Кой идва при умивалника?

2 Царе 22

 Хора, които имат нужда от Исус

 

След като прочетохме последната глава може да се запитаме какви са тези хора, които идват при умивалника? Има много примери за това. Аз ще спомена няколко от тях.

Йосия беше на девет години, когато стана цар над Израел. Баща му и дядо му бяха осквернили храма. След осем години, той започна да почиства храма.

Първосвещеникът намери книгата на закона и я прочете на царя. Той раздира дрехите си, когато разбира от пророчицата Олда, че пророчествата ще се изпълнят върху Юда. Тя каза, че вестта за Юда не е добра. За Йосия тя каза: „Понеже сърцето ти е омекнало, и ти си се смирил пред Господа, когато си чул това, което говорих против това място и против жителите му, че ще запустеят и ще станат за проклятие, и ти раздра дрехите си и плака пред Мене, затова и Аз те послушах, казва Господ” (4 Царе 22:19).

Трябва да прочетем следващата 23 глава, за да видим колко много от идолопоклонството на народа се беше просмукало дори в храма. Например ст. 4: „да извадят из Господния храм всичките вещи направени за Ваала, за Ашерата и за цялото небесно множество.” Стих десети описва унищожаването на олтара на Молох, така че повече да не се изгарят живи деца в жертва на този бог.

Хората можеха да отидат от този олтар до олтара в храма, който беше близо до него и там да принесат другите си дарения на различни богове.

Поправянето на храма, което доведе до откриването на книгата на закона, показва, че това, което е било предавано устно, е било твърде избирателно (4 Царе 22:11).

Много удобно е да забравим това, което не ни харесва. Може би умивалника не е бил използван дълго време. Това беше време, в което Юда служеше навсякъде на който и да е бог, а Израел беше взет в плен осемдесет години по-рано за същото нещо.

Това, което Йосия направи с езическите богове и свещеници на 16-годишна възраст беше голямо геройство. Неговото смирение беше възнаградено от Бог.

„Цар подобен нему не е имало преди него, който да се е обърнал към Господа с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила, напълно според Мойсеевия закон; нито след него настана подобен нему” (4 Царе 23:25).

В Битие 32 виждаме Яков, който се завръща от престоя си при Лаван след 21 години. Той се бори с един ангел. Осия 12:4 казва: „Да! бори се с ангел, и преодоля с плач и молба към него.” В продължение на 21 години обещанието на Бог от Битие 28:10-15 не беше изпълнено.

Въпреки, че знаеше, че обещанието е от Бог, (Битие 28:17), той не беше сигурен, че Бог ще го опази (ст. 20).

Въпреки че това събитие стана почти 500 години преди да имаше умивалник, борбата на Яков с ангела е прекрасна картина за човек, който се бори с Бог относно неговите обещания. Той е обещал. Яков иска Бог да го изпълни, така че той се бори през цялата нощ и побеждава. Накрая той казва: „Няма да те оставя да си отидеш докато не ме благословиш” (Битие 32:26).

Яков имаше нужда, а Бог обича тези, които имат нужда от Него. Видях Бог лице с лице и живота ми беше запазен” (Битие 32:30).

Исус извиква своята преобразяваща сила в създадените от греха нужди на хора с непостоянни решения, но гореща любов, както бащата, който извика към Исус вместо своя син: „Вярвам [Господи]! помогни на моето неверие” (Марк 9:24); хора с опетнена репутация, но с искрено посвещение, както самарянката, която свидетелства пред града в който живееше и много от него повярваха: „”Елате да видите човек, който ми каза всичко, което съм направила” (Йоан 4:29); хора със светски задължения, но с проста вяра, както стотника, който каза вместо страдащия му и парализиран слуга: „Кажи само една дума и слугата ми ще оживее” (Матей 8:8); хора, които схващаха бавно, но станаха хора на смелост, както апостолите след деня на Петдесятница „започнаха да говорят Божието Слово с голяма дързост.”

Много пъти Исус използва обстоятелствата от живота на тези апостоли, за да помогне на тяхната малка вяра да порасне. Четири пъти Той говори за „малката им вяра”.

Той ги поучаваше да не се притесняват. „...И тъй не се безпокойте, и не думайте: Какво ще ядем? или: Какво ще пием? или: Какво ще облечем?” (Матей 6:30-31).

Той ги учеше да не се страхуват от вълненията, причинени от неизбежното зло, като вятър или вълните в морето. „Защо се страхувате маловерци” (Матей 8:26)?

Той ги поучаваше да не се страхуват от чувствата или съмненията си, но да се надяват и да се доверят на словото Му дори когато ходят върху водата. „Маловерецо, защо се усъмни” (Матей 14:31)?

Той ги поучаваше да не забравят пътя, по който ги е водил и да не достигат до заключения, свързвайки аргументите на умовете си. „Маловерци, защо разисквате между себе си, че нямате хляб”(Матей 16:8)?

Също така имаше хора като Мария, Марта и Лазар, които имаха оскъдни постижения, но признателна верност (Йоан 11). След това виждаме бедните, съкрушени и осакатени хора, но имащи страстно желание за Неговата святост (Лука 14:13, 21).

Това са хората, в чийто живот Исус, Умивалникът, извиква преобразяващата сила на Своето слово. Това са хората, на които Той посвещава Себе Си.

„И като се помолиха, потресе се мястото, гдето бяха събрани; и всички се изпълниха със Светия Дух, и с дързост говореха Божието слово” (Деяния 4:31).

Глава тридесет и осма - Умивалникът като съветник

Колосяни 3:16

 Христовото Слово и Слово относно Христос

 

Входът е мястото, където се прави избор между изоставяне мъдростта на света и пристъпване в глупостта на Бог чрез вяра.

Олтарът е мястото, където разбираме, че глупостта на Божието изкупление е много по-мъдра, отколкото мъдростта на човешката гордост.

При умивалника ние се срещаме със съветника, Исус, който е Словото, което стана плът, който напътства, поправя, убеждава и ни научава да се освещаваме и отделяме за Неговата определена цел.

За да се разбере това, ще бъде добре да приемем Словото като ръководител и наставник. Неговите инструкции трябва да бъдат четени и следвани. Затова Павел увещава Колосяните да позволят на „Словото да пребивава богато в тях.” Той е проектанта на живота и автор на инструкциите за него. Както Исус каза: „Словото, което говоря ще го осъди в последния ден” (Йоан 12:48).

В Изход 25:9 Бог казва на Мойсей:

„По всичко, което ти показвам - образа на скинията и образа на всичките й принадлежности, - така да я направите.”

Така че „Веселеил, Елиав и всеки, който умее, в чието сърце Господ е турил мъдрост и разум,” (Изход 36:1), не бяха свободни да направят артистично отражение на своята фантазия.

Около 500 години по-късно Давид предаде същата вест на Соломон: „Всичко това каза Давид, Господ ми даде да разбера, като написа с ръката Си всичките подробности на чертежа” (1 Летописи 28:11-19). Тъжният доклад за непослушанието в Стария завет, за което се говори и срещу което пророците предупреждаваха в продължение на столетия е продължава и в Новия завет.

Исус предупреди, казвайки: „Обаче напразно Ми се кланят, Като преподават за поучения човешки заповеди” (Матей 15:9). „Защо и вие заради вашето предание престъпвате Божията заповед” (Матей 15:3)?

По осем различни причини Той се обръща към фарисеите като казва „Горко на вас” (Матей 23:13-29). „Вие се кланяте на това, което не знаете (Йоан 4:22).

В последното изречение, което е записано от Матей, Исус още веднъж поставя ударение върху нуждата: „научете ги да пазят всичко, което съм ви заповядал” (Матей 28:20).

Придържайки се към тези инструкции, Павел пише до църквата в Рим и ги предупреждава:

„Защото Божият гняв се открива от небето против всяко нечестие и неправда на човеците, които препятстват на истината чрез неправда. Понеже, това, което е възможно да се знае за Бога, на тях е известно, защото Бог им го изяви. Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; така, щото, човеците остават без извинение. Защото като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха; но извратиха се чрез своите мъдрувания, и несмисленото им сърце се помрачи” (Римляни 1:18-21)

„Внимавайте да ви не заплени някой с философията си и с празна измама, по човешко предание, по първоначалните учения на света, а не по Христос” (Колосяни 2:8).

Бог каза на Мойсей: „Внимавайте да вършите всичко що ви заповядвам; да не притуряш на него, нито да отнемаш от него” (Второзаконие 12:32).

Знаейки колко важно е това, то подбуди Исус да каже: „Не мислете че съм дошъл да разруша закона и пророците ... но да изпълня” (Матей 5:17).

Защо Исус беше толкова непреклонен относно този принцип?

Това беше направено с цел Израел да не направи същото, което направиха народите, които Бог щеше да изпъди от пред тях. Те жертваха собствените си деца в огъня на олтарите на своите богове като израз на тяхното преклонение пред тях.

Не искаха ли боговете им твърде много?

Не, Бог поиска същото от Авраам. Когато Бог спря Авраам, чак тогава той разбра, че жертвата на Исак нямаше да бъде достатъчна. Хората никога не могат да принесат твърде много или достатъчно жертви за греховете на душите си. Авраам беше казал на Исак: „Бог ще промисли за Себе Си агне за жертвата” (Битие 22:8), а Бог каза „ ... и ето зад него имаше овен, вплетен с рогата си в един храст” (ст. 13).

Защо хората искат да служат на Бог, както Израел и езичниците правеха? Защо не принесат на Бог живот, „преобразен чрез промяна на ума” и да „позволят на Божието слово да пребивава във вас богато”?

През дългия период на църковна история преди реформацията съществуваше вярването: „Може да правим това, което Божието Слово не забранява специално.” Това предизвика така нареченото „тъмното средновековие”. Този вид мислене отново става популярно.

Реформацията възстанови само това, което Бог беше ясно заповядал, това трябва да пазим. Това създава голям проблем, ако не знаем какво Бог казва.

Когато Павел използва фразата „думите на Христос” то се отнася за това, което има за автор Христос, като например: „... всичко, което е писано за Мене в Мойсеевия закон” (Лука 24:44).

Пример за това, как Христос приложи тази разлика е Йоан 5:38-39).

„И нямате Неговото слово постоянно в себе си, защото не вярвате Този, Когото Той е пратил.

Вие изследвате писанията, понеже мислите, че в тях имате вечен живот, и те са, които свидетелстват за Мене.” (това е Божието Слово, което ви говори)

Така че в умивалника (писанията) ние виждаме Словото на Христос и Словото за Христос. Сега те ще пребивават във вас богато (Колосяни 3:16). Така че трябва да имаме Христовия ум, за да можем да бъдем съветници един на друг.

Глава тридесет и девета - Нашата връзка с Христос

Римляни 6:11

Прогресивно дело

 

Словото за Христос и относно Христос произвежда в нас не само Христовия ум, но също така и нашата връзка с Христос. В Римляни 6:1-11 Павел казва:

„Или не знаете, че ние всички, които се кръстихме да участваме в Исус Христос, кръстихме се да участваме в смъртта Му? ... тъй, щото както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот... Но ако сме умрели с Христос, вярваме, че ще и да живеем с Него... Така и вие считайте себе си за мъртви към греха, а живи към Бога в Христос Исус.”

В Псалм 69 Давид плаче относно обстоятелствата. До Псалм 22 се намира най-цитирания псалм в Новия завет. Псалм 22 се занимава със смъртта на Христос, а Псалм 69 се занимава с живота на Христос. Това е псалма на Неговото унижение и отхвърляне. Стихове 4, 8, 9, 21 и 25 са цитирани в Новия завет и приложени за Исус и въпреки това са били истина и в опитността на Давид.

Обърнете внимание на стих 5:

„Боже, Ти знаеш безумието ми; И прегрешенията ми не са скрити от Тебе.”

Това беше истина за Давид, но тази изповед на Давид може ли да бъде приложена и за Исус? Ако това, което 2 Коринтяни 5:21казва е истина, тогава може. Христос беше направен грях за нас. Нашите грехове бяха приписани на Него, а Неговата правда на нас. Има части в псалмите, които не могат да бъдат приложени за Христос, освен ако не Го видим тясно свързан със Своя народ.

Също така има части от псалмите, които не могат да бъдат приложени за нас, освен ако не видим себе си тясно свързани с Христос. Например Псалм 18:16-24:

„Затова Господ ми въздаде според правдата ми, Според чистотата на ръцете ми пред очите Му.”

Тези изказвания са истина за Исус, но не и за Давид, освен ако Христовата правда не му е била вменена.

В тази връзка с Христос, аз мога да пея този псалм като истина за мен, а Исус може да го пее като истина за Него. Да пеем псалмите означава да пеем с Христос, истината за тази велика тайна, Христос свързан със Своя народ.

Връзката с Христос представи пред нас и други придобивки.

 Нова заповед

Законът беше разбран за пръв път в Христос. Той беше край на „гледането в закона за правда” (Римляни 10:4). Гледай към Исус, за да разбереш какво значи да обичаш Господ твоя Бог с цялото си сърце, душа, ум и сила и ближния, както себе си. В 1 Йоан 2:7 апостолът казва първо, че той не им „дава нова заповед”, но стара, която те са имали от самото начало, която е „словото, което сте чули”. След това той казва: „Но пак е нова заповедта, която ви пиша, което нещо е истинско и в Него” (1 Йоан 2:8). Това означава, че тя е изпълнена в Исус. Този, който пази Неговото слово, Божията любов е станала съвършена в него (ст. 5). Заповедите в Стария завет бяха написани на камък. Новата заповед, сега е написана върху сърцата на всички вярващи и ще бъде написана в сърцата на целия Израел.

„Ще положа закона Си във вътрешностите им... всички ще Ме познават, от най-малкия до най-големия между тях... Ако изчезнат тия наредби отпред Мене, казва Господ, тогава и Израилевото потомство ще престане да бъде до века народ пред Мене” (Еремия 31:33-36).

Законът е същия, но поставен в нов съд.

 Нов завет

Бог имаше вечен завет с Авраам и Израел като народ (Еремия 31:36). Въпреки това в ст. 31 Той заявява: „Идат дни когато ще сключа нов завет с дома на Израел и Юда. Това е обрязването на сърцето (Римляни 2:29), чрез Божия Дух (Йоан 3:3-6), предизвикващ раждането на новородения вярващ. Обещаният завет е същия вечен завет. Въплъщението му е ново. Външният му белег е променен от обрязване на плътта, на чаши за причастие: „Тая чаша е Новия завет на моята кръв, която се пролива за вас” (Лука 22:20).

 Ново създание

„За туй, ако е някой в Христос, той е ново създание „ (2 Коринтяни 5:17). Ние все още не сме родени в нови тела. Въпреки това Бог взима старото тяло и започва да  оформя нов човек, като изработва своята милост и благодат в човешкото сърце, за да го промени в образа на Христос, до деня на възкресението и завършека (Римляни 8:29-30).

Нова песен

Когато Давид казва да пеем нова песен, това не означава, че трябва да забравим старата. В Псалм 40:3 срещаме Давид, който току що е излязъл от „гибелната яма”, която може би е прелюбодейството и убийството, които извърши. Също така е възможно неговата изповед в Псалм 51 да го е поставила на солидната скала на опрощението, милостта и благодатта. Бог беше този, „който постави нова песен в устата ми” и го вдъхнови да пророкува: „Драго ми е Боже Мой да изпълнявам закона ти, със сърцето си” (Псалм 40:8).

Фразата „нова песен” е използвана шест пъти в псалмите (33, 40, 96, 98, 144, 149) и е използвана в контекста на Христовото спасение и управляващ авторитет. Тя няма нищо общо със задоволяване на плътта или последния хит.

Когато в Колосяни 3:16 Павел казва: „учете и увещавайте се с псалми, химни и духовни песни”, той не казва, че песните са духовни, а останалите две не са. В Ефесяни 6:12 той пише относно нашата борба, която е срещу: „началствата, властите и духовните сили на нечестието”. Във 2 Солунци 2:9, където той предупреждава срещу идването на беззаконния със „сила, знамения и велики чудеса”, той казва, че всичките три са фалшиви. Помислете за чудесата и знаците, които Христос извърши, или за заповедите, законите и присъдите на Бог. Едното не е по-истинско от другото.

В Деяния 6 и 7 е записана историята на Стефан, който беше пълен с благодат, сила и възхищение. Едното от тези неща не е по важно, отколкото останалите. Той е доведен пред свадлив събор, който не е новороден нито говори езика на Духа на истината. Той представя пред тях дълъг исторически урок, за да въведе своята публика в новата песен, която започва в ст. 51.

Той не беше аплодиран, когато гледайки в небето изговори новата си песен, казвайки, че „вижда небесата отворени и Човешкия Син стоящ от дясната страна на Бог”.  Вместо това той беше убит с камъни, заради това, че не задържа част от цялото благовестие.  В своя живот, свидетелство, нова песен и смърт, Стефан беше в тясна връзка с Христос. Едната част от неговия живот не беше по-важна от другата.

Глава четиридесета - Пари за изкупление

Изход 30:11-16

Признаване на собственост

 

Разделяйки се с умивалника и приближавайки се към светилището на скинията, забелязваме, че под дъските има много сребро, около пет тона.

Изход е книга, която говори за изкупление. В Египет Израел беше народ в робство и имаше нужда от изкупление и според Божието обещание дадено на Авраам, това изкупление започна да се осъществява, когато Мойсей се завърна в Египет. Откупуването на изкупения ставаше със заплащането на цена. В този случай средството за изкупление е кръвта на агнето, която беше поставена на стълбовете на вратите на къщите и Божието обещание: „когато видя кръвта ще ви подмина” (Изход 12:13). Кръвта беше използвана като илюстрация за живота на Изкупителя. Когато Бог види това приложено за нашия живот, Неговата присъда отминава.

В историята на Израел виждаме величието и силата на Изкупителя, когато ги преведе през морето. От едната му страна те бяха погребани с Него в смърт, а от другата – възкръснаха с Него за нов живот. Тук виждаме привилегията на изкупените, които служат на Бог, пеещи песента на Мойсей. „В милостта Си, си водил народа, който си изкупил”. При планината Хорив (Изход 33:6) виждаме задължението на изкупените, послушни на Бог, когато Той изговори пред тях условията на Своя завет на изкупление и го ратифицира с жертва и попръскване с кръв. Приемането на завета беше завършено с хранене на върха на планината с което се отпразнува тази нова връзка (Изход 24:11).

До този момент за Израел всичко беше осигурено от Бог. В Изход 30:11 Бог изискваше отговор от тези, които беше изкупил. Израел не беше изкупен, за да може да прави, каквото си иска. Сега Израел трябваше да плати откуп. Защо беше необходим този втори откуп? Липсваше ли нещо на първия? Този откуп беше свързан с преброяването на Израел.

В книгата Числа това е обяснено. (Вижте главата Определяне на отговорностите). Това преброяване беше относно собствеността над народа. Овчарят преброява овците си, защото те са негови.

След като Бог беше изкупил тези хора, Той ги притежаваше и затова имаше правото да определи как те ще Му служат.

В Данаил 5:26 Бог казва на Валтасар, че е „преброил дните на царството му и го е свършил”. В Данаил 4:25 Бог изпрати вест на Навуходоносор. „да бъдеш изгонен измежду хората, жилището ти да бъде с полските животни, да ядеш трева като говедата и да те мокри небесната роса, и да минат над тебе седем времена, докато познаеш, че Всевишният владее в царството на хората и го дава, на когото иска.” Бог пази правата си.

Така че когато Давид преброи Израел 1 Летописи 21:1-4, той извърши това, което принадлежеше само на Бог, собственикът на Израел.

Като Изкупител на Израел Бог имаше правото не само да ги преброи, но, правейки това, Той имаше правото да определи къде да бъде настанено всяко племе, реда на пътуване, точните детайли на скинията, кой къде ще служи и всеки друг детайл.

В Изход 12 се казва, че Израел е изкупен с кръв. В Изход 30 Израел признава своята собственост над тях като Негов преброен народ. Тези пари са наречени дар за Бог.

Всеки израилтянин над 20-годишна възраст трябваше да плати откуп за себе си от половин сикъл или 10 гери. Като че ли Израел плащаше първия си десятък, давайки на Бог част от това, което беше получил от Него. Десет е числото на отговорност и тук те я научаваха чрез лична опитност.

Така че Израел не купуваше своето изкупление. Това вече беше осигурено. Те признаваха своята отговорност като един, който е притежаван.

По-малко от десет гери не е достатъчно, както и пазенето на девет заповеди не е достатъчно. Законът беше напълно осъществен в живота на Изкупителя. Исус плати десетте гери вместо човека.

godenn_11

Това трябваше да стане в зависимост от сикъла на Светилището, което означава, че Исус беше премерен според Божия стандарт.

Изискваният откуп беше един и същи, както за бедния, така и за богатия, тъй като изкуплението не е според собствената възможност, позиция, богатство или бедност. Великият пророк и апостол също се нуждаят от същото изкупление, и трябва да бъдат покрити от същата кръв, както и най-бедния израилтянин.

Парите за този откуп осигуриха основата за дъските и колоните на скинията (Изход 38:24-31). Това беше мястото за почивка на Божието присъствие, което беше всред Неговия народ. (Сивото в дясната долна част и под колоните).

Неговото присъствие беше основано на тяхното изкупление и изкупените осигуриха място за Него.

В двора, хората трябваше да гледат нагоре, за да видят сребърната обвивка на върха на стълбовете и сребърните пръти, които свидетелстваха за тяхната нужда от изкупление. Вътре в светилището, Божието присъствие почиваше върху сребърните подложки, които свидетелстваха за неговото задоволство от изкуплението.

„То беше паметник на Израел пред Бог. То беше трайно свидетелство пред Бог, че цената е била платена. Може би на хората е трудно да разберат, но паметника беше там, дори както на нас днес ни е трудно да разберем нашето изкупление в спомена на Неговата трапеза” – казва Артър Пинк.

Както от Израел се изискваше да признаят своите отговорности като Божий народ, също така нашия живот трябва да представи доказателствата, че ние не сме свои си, но принадлежим на верен Изкупител  –  Исус Христос.

Бог не е благосклонен диктатор. Той пребивава в нас, когато Го поканим, така че трябва да приготвим място за Него. Трябва да платя откупа, за да направя сърцето си място за Неговия трон.

Глава четиридесет и първа - Покритите със злато дъски

Изход 26:15

Да приготвя място за пребиваване

 

Сребърните подложки, които бяха направени от един талант сребро тежаха около 45 кг. всяка и осигуряваха основата за дъските. Това се равняваше на около 5 тона сребро за подложките. Тези дъски бяха рамката на скинията. Всяка дъска беше широка около 75 см., и висока около 5 метра. Всяка страна имаше 20 дъски наредени една до друга. Задната страна имаше шест дъски и две ъглови дъски. В основата всяка дъска беше поддържана от две езичета (на еврейски ръце), които бяха поставени в две сребърни подложки (Изход 36:24).

От външната страна на дъските имаше три реда от халки, които бяха закачени на всяка дъска. През тези халки минаваха три реда от дървени пръти, за да държат дъските заедно. Средния ред преминаваше през цялата дължина на трите страни. Горния и долен ред бяха от две части.

На предната страна имаше пет колони, от които висеше вратата или завесата. Всяка една от тези колони беше направена от едно акациево дърво, което на гръцки беше преведено като „не гниещо дърво”.

То представя неопетнената и непокварена човешка природа на Исус: „Който не знаеше грях” (2 Коринтяни 5:21). Марко пише за Него като за : Святият на Бог” (1:24).

Това дърво не се виждаше, тъй като беше покрито със злато. Нямаше значение колко добре е изглеждало това полирано дърво, то трябваше да бъде покрито. В Божието присъствие се виждаше само Божествеността на Исус. Златото сочеше към Божествеността на Исус, представящо съвършенствата на Бог.

Нищо не може да промени златото. То не се влияе от въздуха, огъня не го изгаря, киселините не го унищожават, качествата му не се влошават, когато е заровено, то може да бъде многократно разтапяно, без да се окислява, и може да бъде изковавано толкова тънко, че едно зърно да покрие площ от 350 кв. см., като дебелината му е 1/11,280 мм. Една унция (около 28.4 г.) може да покрие 1 600 км. сребърна жица или ако е направено на жица тя ще е дълга 150 метра.

Дъските бяха поставени прави точно както Христос винаги беше прав в живота Си. Човешката раса е паднала. Дъските бяха поставени една до друга, както всяко дело в живота на Исус следваше предишното. Те бяха еднакви на височина, 10 лакти. Десет представя отговорността на хората и ние, като част от човешката раса бяхме натоварени с отговорности пред Бог. Исус, който беше Божий Син стана човек, прослави своя Баща на земята, изпълнявайки задължението на човека. Той никога не пазеше една от десетте заповеди по съвършено от останалите.

Едната и половина лакти ширина ни казва, че Исус беше повече, отколкото човек. Той увеличи образа, по който човека беше създаден, и направи повече, отколкото само да опази закона.

Двете ъглови дъски създават стабилност и ни казват, че Исус беше повече от човек. Крайъгълните камъни са споменати два пъти от пророците: „Ето полагам в Сион ... скъпоценен крайъгълен камък” (Исая 28:16). „Камъкът, който отхвърлиха зидарите стана глава на ъгъла” (Псалм 118:22).

Дъските създадоха място за пребиваването на Бог и за службата на свещениците. Те заобикаляха мебелите, които представяха това, което беше осигурено от Бог чрез Исус. Те осигуряваха място за закачване на завесите, които ограждаха светилището, така че да бъдат видими и завесата, която служеше за вратата, през която се влизаше, и която служеше като бариера.

Тези дъски поддържаха тежестта на завесите и покривалата, които говореха за славата на дома на Бащата и за тежестта на Божественото управление, за които говори пророк Исая в 22:20-25.

Елиаким означава, Бог ще установи. Това, което беше пророкувано за него беше валидно и за идващия Месия: „ще му дам власт” (ст. 21). „Ще положа на рамото му ключа на Давидовия дом; той ще отваря и никой няма да затваря, и ще затваря и никой няма да отваря”. „... той ще бъде славен престол на бащиния си дом” (ст. 23).

Отговорността за тежестта на Божественото управление винаги беше поставена на Него. Това беше Негово дело като Божий Син, като безгрешен човек, като заместник на човека. Той трябваше да изживее живота си като слуга, като цар, като водач на Своя народ, като подчиняващ се, смирен и скромен. Всички тези бяха част от Божията пълнота, която пребиваваше в Него и беше носена от Него. Днес църквата трябва да вземе от тази пълнота и да служи на хората с нея.

Дъските бяха 48 на брой, което е 6 х 8 или 4 х12. Четири е числото за земята, шест е числото на човек, осем числото на ново начало, а дванадесет съвършено управление.

Когато поставим значението на числата заедно, получаваме, че Исус донася нов живот и управление на хората живеещи на земята.

Двете „ръце” в основата на дъските може би говорят за пророците и апостолите, които се присъединяват към великото дело на Изкупителя (Ефесяни 2:20). През тези ръце преминаваше богатството на царството на Неговия Баща, в изкупените на земята.

Петте пръта на всяка от трите страни бяха за свързване на дъските, което придаваше на структурата единство и сила.

Те сочеха към функцията на ръководителите в Израел, когато те управляваха с Него. Свещениците и левитите бяха представени чрез долния ред, след което следваше службата на пророците и апостолите и накрая царете и старейшините, които бяха представени от горния ред.

Новозаветния паралел ще бъде апостоли и пророци за долния ред, тъй като те са основата (Ефесяни 2:20); след това евангелизаторите за средния ред, тъй като чрез тях евангелието на благовестието трябваше да достигне до целия свят (Ефесяни 4:11); и пастори и учители са представени от горния ред. Те пасат стадото и го инструктират, за да запазят единството в църквата, което показва, че днес членовете на Христовата църква са дъските, които стоят наредени една до друга, като обиталище за Божието присъствие.

Глава четиридесет и втора - Вратата

Изход 26:36

От съд към слава

 

Осем дни след раждането на Йоан Кръстител, говора на Захария се възобновява и той изговаря едно удивително пророчество, казвайки, че целта на Йоан ще бъде да подготви пътя за Христос.

„За да дадеш на Неговия народ да познае спасение чрез прощаване греховете им, поради съкровеното милосърдие на нашия Бог, с което ще ни посети зора отгоре,  за да осияе седящите в тъмнина и в смъртна сянка; така че да насочи стъпките ни в пътя на мира” (Лука 1:77-79).

След съдбоносното решение да ядат от забраненото дърво, херувимите охраняваха входа към дървото на живота. Човекът беше изгонен от мястото, където беше говорил с Бог. Поради греха си, сега човека ходеше в тъмнина, страх и смърт. Бидейки извън откриващата светлина на Божието присъствие, той обичаше това място и се страхуваше от него.

От този ден жертвите на животни му напомняха за неговата нужда от заместник, сочещи към историческото събитие, за което Захария пророкува и за което Симеон прибавя:

„Защото очите ми видяха спасението ... светлина на откровение за народите” (Лука 2:30-32).

В устройството на светилището на Мойсей беше открито много повече за този идващ Изкупител. То също така имаш вход, който сочеше на изток, както входа на Едемската градина, но този вход не беше охраняван от херувими. Тук виждаме един привлекателен вход. Той беше предназначен да привлича хората, за да се радват на благодатта, която беше осигурена.

Тук виждаме пълнотата на Изкупителя представена в тип, илюстрираща чрез детайлите всичко, което Той щеше да извърши, за да възстанови разрушената връзка между човека и Бог. Той, светлината на света, щеше да осияе в тъмнината на човешкото невежество и щеше да открие пътя обратно към присъствието на Божия мир.

Човекът не беше предназначен да бъде само наблюдател на осигуреното от Бог при олтара. Той беше предназначен да участва във всичките привилегии и отговорности. Умиването при умивалника представя съвета и инструкциите, които бяха необходими за подготовка, за влизане през следващата врата.

Вратата беше десет на десет лакътя, или около пет на пет метра, два пъти по-висока от входа на двора, но и два пътиgoden_12 по-тясна. Силата на греха над нас е отнета при олтара. Нашата идея за светостта е стеснена, а нашата идея за чистотата и светостта на Бог са увлечени от умивалника. Въпреки че площта на двата входа е същата, нашия фокус е преместен от плътското до нас, към славните съвършенства над нас.

Вратата е направена от същия препреден бял лен и цветове, както първата врата. Същата еврейска дума е използвана за бебето, което е изтъкано и оформено в утробата на майка си в Псалм 139:13, 15, и това бебе е предназначено да бъде място за пребиваване на Бог, което никой човек няма правото да унищожи или разруши.

Втората врата затваря двора, но осигурява вход на свещениците за служба в Светото място. Одеждите на първосвещеника бяха направени от същия материал и цветове, както вратата. В тези одежди той беше човешка скиния, място за пребиваване на ЯХВЕ, свято място, което е осветено от Неговото присъствие.

Грешникът е в безопасност, ходейки където и да е на земята, но влизането в Светото място беше позволено само за тези, които са облечени с изкупителната благодат. Както скинията беше тип на Христос, така тази врата ни напомня, че само през Него може да се влезе в Божието присъствие.

Петте колони, които поддържаха завесата ни казват, че тя е подържана от благодат. Те бяха направени от акациево дърво покрито със злато; Христовата човешка природа покрита с Неговата Божественост. Петте колони имаха корони от орнаменти на върха си, отразявайки слава и чест, което е свидетелството на петте писатели на писмата, Павел, Петър, Йоан, Яков и Юда.

Те свидетелстват, че има корона, която е нетленна (1 Коринтяни 9:25) за тези, които отмахват кваса на гордост, лицемерие и законничество.

Съществува корона на радост (1 Солунци 2:19) за тези, които чрез живота и свидетелството си придобиват хора, които да вярват в благовестието.

Съществува корона на правда (2 Тимотей 4:8) за тези, които живеят свят живот, докато с нетърпение очакват завръщането Му.

Съществува корона на живот (Яков 1:12) за тези, които са верни в свидетелстването и живота си, като истинско потвърждение за благовестието.

Съществува корона на слава (1 Петрово 5:4) за тези които пасат Божието стадо, като се грижат за него и го напътстват.

Терминът стълбове е приложен за Яков, Петър и Йоан, които поддържаха и подпомагаха Варнава и Павел (Галатяни 2:9). В Откровение 3:12 победителите са направени стълбове „в храма (наос) на Моя Бог”.

Подложките под колоните бяха направени от бронз, тип на присъда, което показва, че независимо от привилигированата позиция, съществува все още съд над нас, над нашите действия и мотиви. Помазаните за Бог все още се нуждаят от промяна. Ако устоим ние също ще царуваме с Него.

Ако „светиите ще съдят света” (1 Коринтяни 6:2) и „ангелите” (1 Коринтяни 6:4), не трябва ли да се научим как да отсъждаме между себе си? „Но ако разпознавахме сами себе си, нямаше да бъдем съдени” (1 Коринтяни 11:31)? Повече от написаното от тези пет автори се занимава с поправяне, порицаване и увещание.

Това служи за непрекъснато напомняне, че Исус, към когото тази врата сочи и чрез когото влизаме в Святото място, стоеше на мястото на подсъдим и понесе кръста вместо нас. В същото време Той беше светилището, в което пребиваваше Божието присъствие и палатката, в която Той живееше, за да бъде място за среща между Бог и човека. Извън тази метафора дори вярващия не може да принесе нещо, което Бог може да приеме. Затова благодарим на Бащата в името на нашия Господ, Исус Христос.

Глава четиридесет и трета - Завесата

Изход 26:31

Единственият път до бащата

 

Точно преди седмицата на мълчание, която прекара с приятелите си, Йов каза на съпругата си: „Само доброто ли ще приемаме от Бога, и да не приемаме и злото? Във всичко това Йов не съгреши с устните си” (Йов 2:10). В края на седмицата на мълчание, „Йов отвори устата си и прокле деня, в който беше роден” (Йов 3:1). „Защо не умрях при раждането” (ст. 3)? „Защо се дава светлина на човека, чийто път е скрит и Бог го е преградил” (ст. 23)?

В своята книга, Благовестието според Йов, Майк Мейсън споменава, че : „Един ден Бог дойде при Йов по начин, по който той не беше свикнал” и че „вярата и надеждата могат да достигнат до точка на отчаяние, което е героично, реалистично и даващо сила. То може да достигне до точка на импулсивност и готово да бъде лишено от чувствено и психологическо удоволствие, заради издържането на дълбока духовна истина”.

Исая също имаше подобна опитност. Въпреки че двамата живееха в различни времена и техните срещи бяха напълно различни изглежда, че крайния резултат беше един и същ. „Защото очите ми видяха Господ, Царя на силите” (Исая 6:5). Йов каза: „Но сега окото ми те вижда” (Йов 42:5).

Целта на пътуването през светилището е да се видят всичките Божии богатства, които са достъпни за нас чрез Христос. Вярата и надеждата, които са решителни, реалистични и неуморими, са необходима част от нашето пътешествие, както бяха за Йов и Исая.

goden_13

Влизайки през вратата в Святото място, отдясно виждаме малка маса с хляб и ливан върху нея. От ляво, срещу масата, има светилник със седем светила, който осветява помещението. Малко по нататък от тях има малък олтар за изгаряне на тамян, точно пред завесата. Завесата трябваше да бъде направена „с изкусно извезани херувими” (Изход 26:31). Тя беше направена точно според инструкциите (Изход 25:40; 26:30; 27:8).

Израза „дело на сръчен майстор” е използван само за завесата и за одеждите на първосвещеника (Изход 26:31; 28:6). Божествената мъдрост и умение бяха дадени на майстор, за да ги направи. Завесата сочеше към човешката природа на Христос, чийто живот също беше демонстрация на сръчните напътствия на Бащата. Белотата на чистия лен, сочеше към безгрешното човешко естество на Изкупителя, което беше преплетено в Божия тъкачен стан. В Него Божиите очи можеха да видят всяко от Своите съвършенства и това беше демонстрирано в живота на съвършено послушание. „Неговата пълнота доказа празнотата на човека” – пише Артър Пинк.

Когато Евреи 10:5 се казва: „Но приготвил си ми тяло”, това обръща вниманието ни, че Исус в плътта си, представен чрез тази прекрасна завеса, която беше направена от изкусен майстор, не беше опетнен с грях и затова ние сме насочени към Неговите съвършенства. Тези съвършенства могат да бъдат видени само от Бащата в Пресветото място. Затова четирите стълба, на които завесата беше окачена, бяха поставени зад нея, в Святото място. Завесата беше глас, който казва: „Не преминавай по нататък”. Херувимите на завесата представяха същото предупреждение, както те правеха на входа за Едемската градина. Там те пазеха Божиите съвършенства, и не позволяваха на човека да яде от Божия вечен живот, докато проблема с греха не е разрешен.

Свидетелството на Исусовия живот беше, че освен ако човека не е свят, безгрешен, без петно и съвършен, какъвто е Христос, той не може да влезе в Божието присъствие. Той не каза, че това е невъзможно, но че възможността или пътя беше откриван пред техните очи. „Аз съм пътя” (Йоан 14:6). Той изпълни всичките изисквания, които бяха необходими, за да задоволи Своя Баща и като наш Заместник прокара път за нас. Заместническата кръв, която беше внесена от първосвещеника отвъд завесата и попръскана на умилостивилището, сочеше към това.

Завесата, която беше раздрана отгоре до долу, когато Исус извика: „Свърши се!” (Йоан 19:30), обяви, че пътя към Бащата сега е известен. Сега пътят беше отворен за всички вярващи. Това не означава, че грешната плът може гордо да влезе в Божието присъствие. Завесата беше раздрана, но не премахната. Исус все още е пътя към Бащата и херувимите свидетелстват за Неговия съдебен авторитет, с който Той ще съди всеки един, за всяка дума, която е изговорил (Йоан 12:48).

Завесата беше направена от същия лен, от който бяха направени предишните две завеси и покрива. За завесата (Изход 26:31) цветовете са споменати първо, за да поставят ударението върху съвършената човешка природа на Исус, чрез когото човека може да влезе.

В описанието на покрива, белия препреден лен е споменат пръв (Изход 26:1) и преобладаваше, за да може да представи чистата Божественост на Исус, под която Божието присъствие щеше да пребивава.

Завесата беше окачена на четири колони, които бяха направени от акациево дърво и покрити със злато, отново сочещи към двете естества на Христос. Тези колони не бяха украсени на върха, като петте, които бяха на входа на Святото място.

Четирите евангелия разказват историята на пророчеството на Исая: „Че биде отсечен отсред земята на живите поради престъплението на Моите люде, върху които трябваше да падне ударът” (Исая 53:8).

Всяка колона имаше златна кука на върха си, която държеше завесата, за да бъде видима. Исус също беше поддържан от Бащата, отгоре когато беше на земята (Йоан 8:29). Четирите евангелия представят съвършенствата на Христос. В тях ние виждаме моравия цвят на Неговата царска титла; червения цвят на кръвта на страдащия слуга; белия цвят на правдата на Божия Син и синия на небесния Божий Син.

Тези колони бяха поставени в четири сребърни подложки, направени от същите пари за откупване, които бяха използвани при направата на поставките под дъските – откупа, който Израел заплати като отговор показващ, че са изкупения Божий народ.

Глава четиридесет и четвърта - Завесата от фин лен

Изход 26:1

Мястото за пребиваване на Бог

 

В Пресветото място, върху умилостивилището, между двата херувима, Бог живееше всред Израел. Херувимите заемат най-високата позиция в йерархията на ангелите и изпълняват Божиите съдебни решения. На завесата, която беше пред ковчега и на завесата над ковчега също така имаше херувими. Някой даде име на тази завеса, наричайки я „мишкан”, което на еврейски означава „да пребивава”. Това беше мястото за пребиваване на Бог или скиния, както е наречена в Изход 26:6. Други хора казват, че това име се отнася за дъските. Думата е използвана за обитаването на колиба, палатка и дори храм.

goden_12

Тази завеса, с вплетен в нея артистичен проект на херувими покриваше Святото и Пресвето място, като оформяше подслоняващ балдахин за закрила. Не само, че Бог огради Себе Си с херувими, но също така Той снабди своя народ, който му служеше в Светото място със Своята закрила. Ще пребивавам в шатъра ти завинаги; Ще прибягна под покрива на твоите криле” (Псалм 61:4; 91:4).

В Откровение 7:15 се казва, че има голямо множество от всеки народ, племе и език пред трона. Те идват от голямата скръб и служат на Бог денем и нощем в Неговия храм (наос). Този, който седи на трона ще: „разпростре скинията си върху тях” или „ще пребивава между тях”.

Завесата беше направена от препреден лен от две части, които покриваха Святото и Пресвето място. Всяка част се състоеше от пет завеси, които бяха дълги 28 лакти и широки 4 лакти; те бяха зашити заедно. (един лакът се равнява на около 50 см.).

Двете части на завесата са като двете части на заповедите. Първите пет определят отговорностите на човека спрямо Бог и са свързани заедно с израза „Господ твоя Бог” (Изход 20:2). Можем да кажем, че те покриват и ограждат Пресветото място.

Вторият комплект от пет заповеди определя отговорността на хората един към друг и не съдържат фразата „Господ твоя Бог”. За тях може да кажем, че покриват Светото място.

Десет е числото за човешката отговорност. Оформяйки покрива с десет завеси Христос е представен като представящ Своя народ, като изпълняващ изискванията на закона и по този начин задоволяваше Бог и хората. Само Той обичаше Бог с цялото си сърце и ближния, както себе си.

Мястото, на което тези две части се срещаха над завесата, имаше 50 сини петлици, които бяха закачени до двете страни на завесата и съединени със златни куки. (Изход 26:5-6).

Числото 50 напомня за Светия Дух, който беше излят на Петдесятница, 50 дни след Неговото възнесение. Този Дух беше излят над него без мярка и е обещан на всички тези, които ще бъдат родени в Него.

Двете секции, които са свързани заедно представят Исус като такъв, който може да обедини съвършено изискванията на Бог и нуждите на човека.

Някои примери за това са Неговата непреклонна правда и велика нежност. Той беше безкомпромисен в своята верност към Своя Баща и пълен със състрадание към бедните грешници. Той беше строг в порицаването на злото и човешките традиции и в същото време нежен и търпелив към тези, които бяха невежи относно Него. Той представяше авторитета на своята Божественост и кротостта и смирението на човешката си природа.

Всички тези бяха свързани в Неговия живот точно както ленените завеси бяха свързани чрез сините петлици (небесна благодат) и златните куки (Божествена чистота).

По време на Неговия живот на земята много хора видяха Исус само като кожата от язовец, като нещо, което те не желаеха. Неговото присъствие откриваше тяхната слепота и закоравели сърца. То възбуждаше тяхната враждебност, тъй като те не можеха да видят отвъд своята гордост, те не можеха да видят съдебния авторитет на мишкан.

Но някои, чрез милостта и благодатта, които очакваха и които получиха „видяха славата Му като славата на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина” (Йоан 1:14).

Те го видяха като Божия правда (бялото), Господ на небето (синьо), Цар на царете, (мораво) и страдащия слуга (червено). При завесата белия цвят е споменат пръв и преобладава.

За да забележи тази завеса, човека трябваше да погледне нагоре, към Него, който сега е издигнат и „коронясан със слава и чест” (Евреи 2:7).

Вътре, свещеникът можеше да погледне нагоре и да види, че Бог беше „обърнал светската мъдрост в глупост ... Защото Божието глупаво е по-мъдро от човеците и Божието немощно е по-силно от човеците” (1 Коринтяни 1:20, 25).

В Исая 5 пише за лозе, в което Бог търси добро грозде. Той обаче намира само такова, което не е добро. Той търсеше правда и правосъдие, но вместо това откри кръвопролитие и беди. От първите седем обявени горко, шест са отправени към Израел.

Горко на тези, които живеят за любов и богатство (Исая 5:8), които живеят поради любов към удоволствията (ст. 11), които живеят от любов към злото (ст. 18), които следват своите философии и теории (ст. 20), които следват своето его (ст. 21) и които покваряват правосъдието (ст. 23). Всяко едно то тези неща е прогресивна стъпка, която ги отдалечава от смирение и доверяващата се на Бог вяра.

В глава 6 на Исая се позволява да види неща, които са над него и той казва: „Видях Господ седнал на висок и издигнат престол”. След това той изговаря седмото „горко” над себе си: „Горко ми” (Исая 6:1, 5)

Заставайки в Божието присъствие и виждайки славата Му е опитност, която смирява човека. Това се случи с Исая и ще се случи и с нас също.

В естествената светлина на двора, ние можем да видим, да критикуваме и твърдо да посочваме злото, невежеството и грешките на другите.

В светлината на Божия Дух и Неговата слава над умилостивилището, ние виждаме не само нашите мръсни дрипи, но също така и праведното съвършенство на Този, в чието име сме застанали в Божието присъствие.

Глава четиридесет и пета - „Охел” от козина

Изход 26:7

Мястото за срещане

 

Завесата от бял лен беше първия пласт, който висеше от дъските. Следващия пласт беше направен от черна козина, която беше изпредена и изтъкана от жените на Израел (Изход 35:26). Тази козя вълна беше взета от същите кожи, с които те направиха своите палатки. На еврейски тази завеса беше наречена „охел”, което означава, че скинията беше видяна като палатка. Като такава, тя беше място за срещане с народа Му (1 Летописи 6:32).

goden_12

В Изход 26:7 се казва, че завесата е палатка над скинията или охел над мишкан. Мойсей трябваше да съедини двете части на палатката заедно (Изход 26:11). Това беше мястото за пребиваване на Бог (скиния) и място за срещане за Израел (палатка). Еврейския език използва тези две различни думи. В Новия завет Йоан говори за Исус и в 1:14 казва: „Словото стана плът и пребиваваше между нас”. Това означава, да живее в палатка или в лагер; да живее, както Бог живееше в древността в скинията.

Завесите от препредена козина бяха толкова широки, колкото ленените, но бяха по-дълги с два лакътя – 30 лакти. Също така вместо десет, те бяха единадесет; пет от задната страна и шест от предната. Пет и шест са числата на благодат и човек; Божията благодат свързана с човешката нужда. Те бяха съединени над завесата, но сега се използваха бронзови петелки, които напомнят за съд. Козите не бяха смесени със злато. Грехът винаги е осъждан и никога не е прославян.

Единадесетата завеса беше провесена два лакътя над предния вход и прегъната обратно, така че се виждаше ясно от предната част. Исус също можеше да се види ясно като жертва за грях, по време на последните три години от 33-годишния Му живот.

За тези, които влизаха в Светото място, тази единадесета част от завесата им напомняше за голямата цена, която беше платена от техния Изкупител, за да осигури вход за тях. Тази завеса сочеше към Христос като великата жертва за грях, за Своя народ.

Когато Израел се събираше за празнуването на седемте годишни празници, пет пъти козата беше единственото животно, което беше използвано при жертвата за грях (Числа 28:16 – 29:40).

1.Сборния празник на пасха и безквасни хлябове.

2. Празника на седмиците (Петдесятница).

3. Празника на тръбите

4. Денят на умилостивението (Телето беше за първосвещеника и свещениците. Козела и козела за отпущане бяха за греха на народа).

5. Празника на шатро разпъването.

При шест други случаи се изискваше коза като жертва за грях:

1. Когато водач съгрешеше (Левит 4:22).

2. Когато някой  обикновен човек съгрешеше (Левит 4:27).

3. По време на посвещаването на свещеник (Левит 9:3).

4. При посвещаването на светилището (Числа 7:16).

5. Когато не се спазваше всичко, което Бог беше заповядал (Числа 15:24).

6. Жертвата за грях в началото на всеки месец (Числа 28:1-15).

В двете посочени групи, това животно се използваше в 11 жертви. Бог ще пребивава там, където проблема с греха е разрешен.

Козелът може да бъде видян там, където има връзка с грях и измама. В историята, записана в Битие 27, Ревека, която обичаше Яков, чува, че Исак ще благослови Исав. Ревека искаше това благословение за Яков. Използвайки месото на коза, за да подлъже Исак и козината, за да го измами и дрехите на Исав, за да заблуди чувството му за мирис, тя успява да получи за Яков благословението, което принадлежеше на Исав. Двадесет и една години по-късно тази измама все още кара Яков да се страхува за живота си. Нощта, преди да се срещне отново с брат си Исав, той се бори с един ангел и казва: „Няма да те пусна докато не ме благословиш” (Битие 32:26). Промяната на името му от „измамник” или „мошеник” на „един, който остава с Бог” е свидетелство за променен живот.

Наследственото естество на греха се предава от едно поколение на друго. Наследниците на Яков ревнуваха неговата благосклонност към Йосиф и продадоха своя сънуващ брат на търговците, които пътуваха към Египет. Неговата пъстра дреха беше потопена в кръвта на коза и представена пред баща им като тяхната версия за смъртта на Йосиф, като причинена от диво животно (Битие 37:31). Божията цел не трябваше да бъде променена от човешката измама. Сънищата на Йосиф се изпълниха буквално в Египет. Неговата одежда като втория високопоставен в Египет изискваше подчинението на всеки, включително и на братята му. Неговата власт сега можеше да нареди „онзи в когото се намери чашата той ще ми бъде роб”(Битие 44:17). Това е много важно изказване на Йосиф, който е предназначен да бъде тип на Христос, тъй като участващите в Господнята вечеря също са обявени за слуги на живия Бог (Йоан 13:6).

Наскоро, след като стана зет на Саул, Давид се предпази от копието на Саул, с което той искаше да го убие, а Михала му предложи да избяга през прозореца. Тя постави семейния идол в леглото и завивка от козя козина на главата му, и каза на Сауловите слуги, че той е болен. По-късно тя каза на Саул, че Давид се е опитал да я убие (1 Царе 19:11-17).

Във всяка една от тези истории има достатъчно причини за принасянето на коза в жертва за грях. Но нашата тема е завесата от козя козина, а не жертвата. Така че аз ще приключа тази глава с една илюстрация, която Исус представи за козите.

В Матей 26:33 Исус сравнява овците с козите. Той сравнява козите с тези, които не го разпознаха в тези, които бяха гладни, жадни, които бяха странници и голи, болни и в затвор. Исус не изпрати своите последователи само по пътищата и кръстопътищата, за да търсят тези хора, но самия Той отиде да ги потърси. Яков казва, че чистата и неопетнена религия посещава сираците и вдовиците в техните нужди. Най-големият грях на гордост във всички хора е неуспеха им да разпознаят Исус в тези, в чийто живот изглежда, че Неговите благословения на преуспяване отсъстват. Исус не само се идентифицира с тези хора, но също така Той беше направен грях за тях. Тези, които знаят това за него го разпознават в Охел, покривало от обикновена козина, като място за среща на хора в нужда със светия Бог. В Него няма измама. Можем да му дадем своето доверие.

Глава четиридесет и шеста - Овнешки кожи, боядисани в червено

Изход 26:14

Покривалото на заместник

  Завесите на „скинията” бяха покрити с боядисани в червено овнешки кожи. Те сочат към Христос, както беше видян чрез Божиите очи. В живота си Той беше верния Божий свидетел. В смъртта си Той беше заместник за човека.  goden_12

Овенът беше единственото животно, което беше използвано при три различи случая.

1. Като жертва за престъпление срещу закон, който беше нарушен от човек (Левит 5:15). Той представяше Исус като жертва за възстановяване. Исус напълно възстанови честта на нарушения закон.

2. Като жертва на всеизгаряне при посвещаването на свещеник (Изход 29:18; Левит 8:18). Тук овена Го представя като напълно посветен и предал се на Божията специална цел, на мястото на човека, който не можеше да направи това. Това беше гаранция за приемането на човека.

3. Като дар за ръкополагането на свещеник в неговата служба и власт (Изход 9:19-22; Левит 8:22). Тук Христос е представен като поддържащ, носещ неправдата на хората и водещ ги пред Бог и представящ Своята святост пред народа.

По време на службата си на земята Исус явно е видян като водач на Своя народ. Неговата мъдрост и поучения, демонстрирани чрез великите знаци и чудеса привличаха и влияеха на много хора. Въпреки това Той предпочиташе да бъде изоставен от всички и да застане като овен пред стадото, приемащ отговорността за изявяване на светостта, която Му беше поверена.

Няколко часа преди неговото разпъване, Исус се помоли и каза на Бащата: „Заради тях освещавам себе си, за да бъдат те осветени чрез истината” (Йоан 17:19). Цялата глава говори за Исус признаващ отговорностите, които Му бяха възложени.

17:2 Дал си Му власт над всяка плът.
17:2 Да даде вечен живот на всички, които си Му дал.
17:4 Завърших делото, което си ми поверил.
17:6 Изявих името ти на хората, които си ми дал от този свят.
17:7 Всичко, което си ми дал е от теб.
17:8 Дадох им словото, което Ти ми даде.
17:11 Запазих чрез името Ти тези, които си ми дал.
17:12 Тези, които ми даде опазих ги.
17:22 Славата, която си ми дал я дадох на тях.
17:24 За да могат да видят славата, която си ми дал.
 

С всичко това, което му беше дадено и поверено, ние можем да бъдем сигурни, че Неговата молитва „да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мен и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно” (Йоан 17:21) ще получи отговор. Бащата ще се погрижи за това. Нашият водач, заместник и първосвещеник, живееше напълно за Своя Баща, и умря в послушание вместо хората. Неговата молитва и свидетелство бяха запечатани с Неговата кръв. Овнешките кожи, боядисани в червено свидетелстват за това.

Нека се върнем 2 000 години назад от Неговата смърт на кръста, за да разгледаме историята с Авраам, когато Бог поиска от него да пожертва Исак, сина на обещанието. Когато Авраам се подчини с вяра и святост на тази Божествена заповед, Исак зададе въпроса: „Къде е агнето?” Този въпрос беше отговорен по следния начин: „Бог ще промисли агне за Себе Си”. Когато вярата на Авраам е напълно изпитана, с благодарност той открива овен, като заместник на Исак.

Авраам нарече това място ЯХВЕ Ире, което на еврейски означава „ЯХВЕ ще промисли”. Бог не искаше да види външна проява от страна на Авраам, но вътрешно състояние на предаване, готовност да предаде своя възлюбен син, на грижата на Бога на завета.

В изпита на Авраам има серия от опитности на вяра, които предшестват някои от великите исторически моменти, когато Бог Бащата пожертва своя Син в заместничество за изкуплението на човека.

1. Според Божието обещание Исак беше единствения син, който беше обичан. Бог знаеше, разбираше и дори каза това на Авраам: „... единствения син, когото обичаш” (Битие 22:2). Но, също така Той обичаше Своя собствен, единствен Син. „Тъй като Бащата обича Сина” (Йоан 5:20). „Поради тази причина Отец ме обича, защото давам живота си, за да го взема обратно” (Йоан 10:17).

2. Авраам и Исак имаха една цел, да отидат да послужат и да се завърнат. „... ще послужим и ще се завърнем при теб” (Битие 22:5). Исус свидетелства, че Той и Бащата също са едно в плана за изкупление. „ Ако не върша делата на Своя Отец, не Ми вярвайте;  но ако ги върша, дори да не вярвате на Мене, вярвайте на делата, за да познаете и разберете, че Отец е в Мен и Аз в Отца” (Йоан 10:37-38). „За да бъдат едно, както и ние сме едно” (Йоан 17:22). Исак носеше дървата, а Авраам ножа. Исус беше този, който носеше кръста, а Бащата смъртната присъда срещу греха.

3. Исак и баща му ходеха заедно (Битие 22:6). Те бяха съгласни не само да отидат там, но и относно пътя, по който трябваше да отидат. Затова Исус можеше да каже: „Аз съм пътят и истината, и животът; ... Думите, които Аз ви казвам, не ги говоря от Себе Си; но Отец, който пребъдва в Мене, върши Своите дела” (Йоан 14:6, 10).

4.  Вярата на Авраам свидетелства за това, което той разбираше, че само Бог може да осигури. „Бог ще осигури агне за Себе Си” (Битие 22:8), каза той на Исак. Йоан Кръстител можеше да посочи към Исус и да каже: „Ето Божия агнец, който взема греховете на света” (Йоан 1:29). Много години преди това вярата на Йов също можеше да свидетелства: „Аз знам, че Изкупителя ми е жив” (Йов 19:25).

5.  Исак позволи да бъде завързан от баща си (Битие 22:9). Той можеше да избяга, но не го направи. Вместо това, по всяка вероятност той помогна в изграждането на олтара. Исус каза: „... Бащата ме познава и аз Го познавам; аз давам живота си за овците ... Никой не го взима от мен, но аз го давам доброволно” (Йоан 10:15, 18).

6. „На хълма Господен ще промисли” (Битие 22:14). Исус беше там за да наблюдава Авраамовото дело на вяра и можеше да свидетелства пред Израел, че: „Баща ви Авраам ликуваше, че ще види Моя ден; и го видя и се възрадва” (Йоан 8:56). Мория беше планината, на която това събитие се случи, което е мястото, където беше построен храма в Ерусалим, същия град, в който Исус беше разпнат, осигуряващ необходимото заместничество за нашето спасение. Като Божий агнец Той растеше в благосклонност пред Бог и хората. Като овен, света Го мразеше за Неговото свидетелство, че делата му са зли.

Глава четиридесет и седма - Кожи от язовец

Изход 26:14

Покривалото на скромно смирение

 

Еврейската дума за язовец е „тахаш”, което е животно с козина, за което някои хора казват, че се отнася за антилопа. Други казват, то е член на семейството на делфините. Тези имат перки, но не и люспи и са смятани за нечисти, така че не бяха годни за скинията. Така или иначе, тези кожи на язовец представят Христос по начина, по който Той се представи пред хората.

В Езекиил 10:16 се казва, че тези кожи са били използвани за направата на сандали. Това сочи към скромността и смирението на Исус, но също така за силата и издръжливостта на характера Му.

goden_12

Тази външна обвивка не беше предназначена да показва светите съвършенства на Исус, които се виждаха от Бог представени чрез бялата завеса. Бог казва, че Той пребивава с еднаква благосклонност под покривалото на Христовата слава и правда, а също така и под дълбокото смирение, с което Той прие формата на човек. С примирителната жертва беше предадена същата вест. Съвършено прощение не означава съвършена святост за грешния човек, въпреки че връзката му с Бог е била възстановена.

Аз мисля, че Бог представи Исус с кожа на язовец, за да Го видим като смирен и достъпен. Пред хората Той нямаше репутация, беше роден в ясла, в незначителния Назарет и работеше като дърводелец. „А този не знаем от къде е” (Йоан 9:29).

Исая 53 Го представя като: „Нямаше благообразие, за да гледаме... Беше презрян и отхвърлен от хората, човек на скърби и навикнал на печал, от когото хората отвръщат лицето си. Той беше презрян, а ние не Го счетохме”.

В какъв огромен контраст Го представя Бог пред хората само в четирите различни пласта, които покриваха Неговото място за пребиваване на земята! Колко пророческо е това представяне!

Той беше съвършената правда на Бог, в която Божията светлина, намираща се над умилостивилището, щеше да пребивава между грешниците.

Също така Исус беше мястото за среща, между всичко замърсено от греха на земята и безгрешното небесно съвършенство.

След това Той беше представен като изкупителя, който щеше да замени себе си с грешния човек и щеше да поведе своя изкупен народ към възстановената правда.

Затова не трябва да се изненадваме, че Бог Го представя като скромен, смирен, достъпен и в същото време с издръжлива сила.

Може ли някой да представи модел и по-добър начин, отколкото това, което Бог избра да направи чрез вяра в Своя Син? Какво може да представи по-добре степента на Божията любов, Неговата слава, Неговата благодат и милост, неговата сила над сили и господства, и в контраст с това да представи степента на нашето греховно естество, като ни остава да бъдем свободни, морални агенти, които са създадени по Неговия образ, да отговорим на Неговата покана, и да Му позволим да бъде Господар на живота ни?

Моделът на скинията е бил представен пред нас дълго време. Наш избор е да пренебрегваме неговата вест на много обширно и сбито представяне на личността и делото на Христос.

Бог беше поверил на Исус:1) делото на сътворението и неговото поддържане; 2)славата на името Си; 3) честта на закона Си; 4) изкуплението на човека; 5) изпращането на Светия Дух. Това смирение, всред другите характеристики е, което го направи годен за тези. В него нямаше мисъл да постави себе си над Божия трон, както гордостта на Луцифер желаеше.

Както няма размери за направата на външните две покривала, също така няма размер за необходимостта от смирение за тези, на които тези неща са поверени сега. Хората на вярата са настойници на творението, на тях е поверена Божията слава, честа на закона и пребиваването на Духа на Христос в тях. Колко малко разбираме от това!

В Марк 10:35 двама от апостолите дойдоха при Исус с въпроса: „Учителю, желаем да сториш това, което ти поискаме.”

Може би те си спомняха това, което Исус беше казал: „ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Отца Ми, Който е на небесата” (Матей 18:19).

Те поискаха да бъдат близо до силата и славата на Исус. Позволи ни да седнем в твоята слава, един от дясно ти, а другия от ляво.

Това е прекрасно желание. Всеки един от нас трябва да иска тази близост. Но Исус им отговори, казвайки, че те не знаят какво искат.

Исус говори нежно на нашето невежество. Близостта до него изисква пиенето от две чаши – чашата на Неговото благословение (1 Коринтяни 10:16), която всеки от нас харесва и чашата на Неговото страдание, която всеки от нас иска да избегне. Желанието да бъдем важни, щастливи, святи и пр. обикновено има себелюбие в сърцето си.

Чашата, която Христос изпи в Гетсимания, отне проклятието на Божия гняв срещу нашия грях, но не и страдание. Нашата Гетсимания все още изисква смиреното предаване на нашата воля като част от живота на близост, слава и сила. Семето трябва да падне в земята и да умре, за да може да произведе нов живот.

Когато Исус ги попита дали могат да пият тази чаша, те казаха, че могат (ст. 39). Исус прие обещанието им, въпреки че знаеше, че всички те ще Го изоставят. Щеше да бъде по истинско да кажат: „Ние вярваме, че ще можем, но нашето неверие се нуждае от Твоята помощ, за да може да изпием тази чаша.”

Ревността на останалите апостоли ни показва, че те също не бяха готови за това, което беше пред тях, както двамата апостоли. Колко често търсенето на святост се превръща в позиция за спор и деление?

Единственото нещо, което те бяха видели в Исус беше техния собствен образ. Колко малко разбираха те останалите покривала в скинията! Смирения образ на язовските кожи, беше поставил завеса пред очите им за мишкан, (светостта) на Исус.

Глава четиридесет и осма - Масата покрита със злато

Изход 25:23-30

За общуване и сигурност

 

Исус „влезе не в ръкотворно светилище, образ на истинското, но в самите небеса, да се яви вече пред Божието лице за нас” (Евреи 9:24). Тогава тези, които са новородени като Божий храм, не трябва ли да са направени без ръце, преобразени чрез Божия Дух и Неговото слово (Ефесяни 4:20-24) и така да застанат пред Него?

Въпреки че скинията на Мойсей беше реализирана в Исус, от голямо значение да разберем илюстрациите на многото детайли, които бяха представени чрез петте различни приношения на олтара, за да видим как беше постигнато пълното и завършено изкупление за човека. Те представят много повече информация, отколкото изказването „Исус умря за нас”. Затова може да извлечем полза от измиването на нашите умове в умивалника. Също така разбирането, че Святото място е свидетелство за работа, която Той продължава да върши в небето след Неговото възнесение е от голяма придобивка.  Така че скинията е използваема за излагането на обширно разбиране на благовестието.

Преминавайки в Святото място виждаме, че беше позволено да се внесат само няколко неща в него. Това бяха, посвещаването на свещениците, масло за светилника; тамян и огън за олтара, хляб, вино и ливан за масата и само в специални случаи беше внасяна кръв поради греха на първосвещеника или народа. Всяко едно от тези неща е картина, която е по ценна от многословно обяснение.

Полезно е да разберем определеното място и използване на всяко от тях. Те представят това, което Христос представи пред Бащата вместо нас. Ще отделим известно време, за да изследваме тези неща „... за да познаем това, което Бог е благоволил да ни подари”(1 Коринтяни 2:12).

goden_14

Описвайки масата за присъствените хлябове Бог казва: „също да направиш” (Изход 25:23). Току що Той беше свършил да обяснява на Мойсей относно ковчега на завета с думите в Изход 25:22 „Там ще се срещам с тебе; и отгоре на умилостивилището, измежду двата херувима.”

Това е едно от двете места в описанието на скинията, в което е използвана фраза „също да направиш”. Другото място е Изх. 30:18. Тук Бог свързва мястото на Своя трон с мястото, където Той общува със Своя народ на масата.

Давид прави същото, когато довежда сина на Йонатан, Мемфивостей, на своята трапеза. Давид признава пълното си помирение с този наследник на Саул като казва: „Мемфивостей ще се храни всякога на трапезата ми” (2 Царе 9:10). Това демонстрира, че завета между Давид и Йонатан е приложен за сина на Йонатан, когато той е доведен в мястото за тясно общение с царя.

Масата с хляба на господната вечеря в църквата е свидетелство, че за тези, които притежават Исус като Изкупител и Цар, съществува маса за общение и помиряване, около която всички споделяме същата храна.

Докато ковчега и умилостивилището са символ на трона на благодатта, който принадлежи на Царя на славата, той не беше мястото за общуване.

„Умилостивилището свидетелство за Исус като основа на нашето общуване. Масата сочи към Исус като реалност за нашето общуване. Той е Божията храна в когото имаме общение с Неговия народ” – казва Артър Пинк.

Царят може да има стая за посетители и тронна стая, където приема поданиците си и откъдето издава своите присъди. Но това не е мястото за общуване. Общуването изисква взаимен интерес, диалог и споделяне на благословения.

В Изход 24:21 се споменава за хранене на планината Синай, с което се отпразнува ратифицирането на завета: „И те видяха Бог и там ядоха и пиха.” Същият Бог, който беше изговорил закона от планината сега общуваше с народа Си.

Масата в скинията беше малка – две лакти дълга – и ни напомня за общуването и споразумението между Бог и Неговия народ. „Могат ли двама души да вървят заедно, ако не се съгласят” (Амос 3:3)?

Ширината от един лакът ни напомня за възкресения живот, който ни поддържа: „да ви даде, според богатството на славата Си, да се утвърдите здраво чрез Неговия Дух във вътрешния човек” (Ефесяни 3:16).

Тя беше висока, колкото умилостивилището, един и половина лакът. Бог поставя своята слава върху умилостивилището на същата височина, както общението на Сина Си с тези, които пребивават в Него.

Половината лакът казва, че „ние знаме само отчасти” (1 Коринтяни 13:9). Както Савската царица каза: „Аз не вярвах думите, докато не дойдох и не видях с очите си; но, ето, нито половината не ми е била казана; мъдростта ти и благоденствието ти надминават слуха, който бях чула” (3 Царе 10:7).

Масата беше покрита със злато и това отново ни казва, че Исус беше човек покрит с Божественост. Тя имаше две златни корони на повърхността си.

Вътрешната корона показва Христос като прославен. Тази корона беше поставена с цел да поддържа хляба на масата дори когато пътуваха. На нея имаше 12 хляба, представящи дванадесетте племена на Израел и Божия народ беше този, който беше поддържан в присъствието на Христос, който е „увенчан със слава и чест” (Евреи 2:9).

Около тази първа корона имаше ръб, който беше широк, колкото длан (около 23 см.). Божият народ е запазен от Неговата слава и  охраняван от Неговата ръка: „... никой няма да ги грабне от ръката ми” (Йоан 10:28).

Втората корона представя допълнителна слава. Слава, която Бог прибавя към Неговото име. „Заради Своето име ще отложа изливането на гнева Си” (Исая 48:9). „...Ти действай заради името Си” (Еремия 14:7).

Славата на Божието име е в опасност, ако Той не може да защити народа Си, който е в присъствието Му и да изпълни обещанията Си.

Глава четиридесет и девета - Хлябът на присъствието

Левит 24:5-9

 Хляб на лица

(На еврейски)

 

При олтара виждаме Исус в завършеното дело на изкупление. Там в своето смирение Той осигури за всеки вярващ, чрез вечен завет, способността „...да ви пази от препъване, и да ви постави непорочни в радост пред Своята слава” (Юда 1:24).

В хлебната жертва при олтара виждаме Исус в своето смирение, смлян чрез делото си в целия си живот на любов и служба за човека. Там фино смляно брашно свидетелстваше за Неговите изпити, дълбока скръб, изкушения и отхвърляне от хората, заради греха и закоравяването на сърцата. Тези страдания не Го направиха по-съвършен, но показаха нагледно Неговото съвършенство.

В хляба на присъствието, върху масата ние Го виждаме в славата на възкресението, като спомен пред Бог, представящ Своя народ. Като такъв Той е съдържанието за възстановеното общуване с Бог.

Първоначалната съботна почивка беше унищожена от човека с падането му в грях. Но тук, при масата, Бог уверява народа Си, чрез вечен завет, че почивката ще бъде възстановена. За това свидетелстваше безквасния хляб, който трябваше да бъде сменян всяка събота (Левит 24:8-9). За синовете на Израел това е вечен завет. Всяка събота е паметник за почивката, която ще бъде установена. Въпреки че хляба се сменяше, той винаги оставаше пред Божието присъствие.

Същото фино брашно, което беше използвано за хляба в хлебната жертва, беше използвано за направата на тези хлябове. Тези хлябове бяха еднакви по размер, свидетелстващи, че пред Бог народа му е представен еднакво. Хлябовете бяха надупчени, както Христос беше пронизан.

goden_14

Всеки от дванадесетте хляба беше направен от 2 ефи брашно. Това беше двойна порция от маната, която им беше давана. Тук имаше две части храна, една за Бог и една за човека.

Две ефи се равняват на около 10.7 литра брашно. Ако днес една машина за правене на хляб използва 1.2 литра брашно, за да направи 0.6 кг.  подквасен хляб, тогава всеки хляб на тази трапеза е тежал около 3.2 кг.

Може би Бог се е присъединил към Аарон и двамата му сина, за да яде от обилния хляб с тях, както направи с Авраам (Битие 18:8).

В Левит 24:8-9 се казва, че този хляб е бил консумиран от свещениците в Святото място, в Божието присъствие. Така че този хляб не беше само за удоволствие на Бащата, но също така и за тези, които идват в Неговото присъствие.

Исус също така беше наслада за Бог и човека. По време на кръщението на Исус Бащата говори за Сина Си като такъв, в когото е „моето благоволение” (Лука 3:22). В Исая 42:1 е пророкувано за Него като за „Моя избраник, в когото благоволи душата Ми”. Състоянието на нашето сърце и ум е това, което може да предизвика това благоволение в нас. Възкресеният Исус храната на нашето задоволство ли е? Изглежда, че съществува безкраен списък от други неща, които се конкурират с Него. Вината за нашия глад за Бог, никога няма да бъде, поради това че Бог не е осигурил храна!  

Павел пише на коринтяните относно Божията трапеза (1 Коринтяни 10:21) и за Господната вечеря (1 Коринтяни 11:20). И двете са Негови. Първата показва при кого идваме и как идваме. Вечерята представя причината, поради която идваме. Подобно е и с масата с присъствените хлябове. Масата представя Исус като поддържащ нашата връзка. Хлябът представя съдържанието на нашата връзка. Нашата връзка с Исус съдържателна и възхитителна ли е?

Чистият ливан е направен от много бяла смола. Той беше поставен на всеки ред (Левит24:7) от хляб, за да представи аромата и чистотата на характера, който се вижда във всичките Му дела, действия и мисли. Той беше такъв не защото беше отделен от всички грешни хора. Това беше демонстрация на Неговото безгрешно естество.

В сърцето му нямаше недоверие или недоволство спрямо Бог. Той не притежаваше колебливи намерения, Той не казваше едно нещо и не правеше друго. Всичко беше спонтанна изява на Неговата личност. Неговите пътища бяха бели и прави като ливана. Това, което Исус понесе беше представено от финото брашно. Характерът, който Той представи, беше представен от чистия ливан. На тези двете, Божиите очи се наслаждаваха.

Златните лъжици бяха за носенето на около половин шепа ливан.

Съдовете (Изход 25:29) бяха за изливането на жертвите на възлияние. „В светилището да изливаш силно питие за възлияние на Господ” (Числа 28:7). Когато израилтянин донесеше жертва за всеизгаряне с хлебна жертва и жертва на възлияние, те бяха донасяни при жертвения олтар и жертвата на възлияние беше изливана на олтара, за да изрази сърдечното съгласие на жертващия с всичко, което той виждаше на олтара.

Когато свещеникът принасяше жертва на всеизгаряне и хлебна жертва в събота, на новолуние и определените празници за целия Израел, придружаващата ги жертва на възлияние беше принесена в Светото място като доказателство за Божието приемане на жертвата.

Съдовете бяха направени от чисто злато и бяха обикновени съдове за храна. Някои хора смятат, че тези съдове са били поставяни на масата между двете корони.

В продължение на шест дни те бяха неми свидетели, че на седмия ден хляба на масата ще бъде поставен върху тях.

Съдът на ханаанката беше празен, но тя дойде, защото вярваше че ще бъде нахранена и Исус й отговори: „О жено твоята вяра е голяма. Нека ти бъде според желанието” (Матей 15:28).  Има хляб в небето и този хляб е Исус, хлябът на живота.

Глава петдесета - „Манна” „Хляб на живот” „Хляб на присъствие”

Йоан 6:49; Йоан 6:35; Лука 24:30-31.

Обилно продоволствие

 

Когато Исус дойде на земята, Той дойде всред народ, в чието съзнание имаше погрешни очаквания за идващото Месианско царство. Те очакваха царство на сила и богатство, което щеше да подобри начина им на живот. Хора от всички народи следват герои, идоли, богове, с цел да подобрят своя живот.

Когато Исус започна да лекува болните, да възкресява мъртвите, да дава зрение на слепите и да храни тълпите, тогава повечето от проблемите на тези хора бяха разрешени. Въпреки това те имаха много повече проблеми, които трябваше да бъдат поправени, за да може живота им да бъде по-лек.

Така че е напълно ясно защо те искаха да хванат Исус и да го направят цар на сила (Йоан 6:15). Не е изненадващо, че те казаха: „Господи, дай ни винаги този хляб” (Йоан 6:34).

Всички ние харесваме субективните преживявания, когато нуждите, които чувстваме истински са реализирани и живота ни става по-добър и по-лесен. Тези нужди обаче не трябва да бъдат издигани над Божията определена цел. Не трябва да пренебрегваме завесата, която Бог постави между видимото и невидимото. От тях Той открива само това, което има нужда от освещение.

Ако Исус беше излекувал всеки, беше изгонил римляните, беше нахранил всички гладни и беше седнал на трона на Израел, колко дълго Израел щеше да го следва? Не беше ли вече Той техният цар? Техния Спасител? Техния Пророк? Техния Свещеник? Техните нужди бяха ли толкова големи, че да не могат да разпознаят Божието царство, което беше застанало между тях? Възможно ли е Исус, тъй като не е атрактивен, да не е приет като Спасител от тях или от нас? За нас също „няма друго име под небето, което е било дадено на човеците, чрез което трябва да се спасим” (Деяния 4:12). Благовестието винаги ще изглежда глупаво на невярващия (1 Коринтяни 1:23). „Ето, полагам в Сион камък, в който да се спъват, и канара, в която да се съблазняват” (Римляни 9:23).

Защо толкова много хора в миналото бяха готови да бъдат бити и хвърлени в затвор заради вярата си, докато множествата искаха нещо, което да направи живота им по-добър и лесен за тях?

Това е така, защото Бог ни снабдява с различен вид храна. Съществува храна за тялото, която се разваля и въпреки това тя подържа живота за известно време. Съществува храна за ума, която го променя, за да може да разбере вечния живот. (Йоан 6:27). Също така има храна за вътрешния човек, която е осигурена от Неговото присъствие и близост.

Храната за тялото се вижда в дневната мана, която представяше Христос като храна за Своя странстващ народ. „Бащите ви ядоха мана в пустинята и умряха” (Йоан 6:49). Тя не е като благодатта, която подържа всички ни.

След това Той ни снабдява с храна за ума, която е истинския небесен хляб (Йоан 6:32). Шест пъти Исус казва, че е небесен хляб. „И хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която Аз ще дам за живота на света.” (ст. 51). На техния аргумент Исус отговаря в ст. 52, използвайки времето аорист, което означава веднъж за винаги. „ Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот” (Йоан 6:54). Тук Исус не говори за Господната вечеря. Тя не спасява. Тя е повтарящ се акт на възпоменание, и Исус използва думата тяло, а не плът.

Въпросът тук е относно вярване „в Него, когото Той е изпратил” (Йоан 6:29), и получаване на „Духа, който дава живот” (ст. 63). Той искаше от тях да повярват, че „В началото Той беше с Бог и че Словото беше Бог” (Йоан 1:1), че „Словото стана плът и пребиваваше между нас” (Йоан 1:14).

Той продължава: „Ако не ядете плътта на Човешкия Син (не вярвате на думите, които станаха плът) и не пиете кръвта Му, (не пиете от животворния Дух – ако не получите свидетелството на Духа) нямате живот в себе си.” (ст. 53).

Йоан Кръстител свидетелства също за това в Йоан 3: „Онзи, Който идва отгоре, е над всички” (ст. 31). „Защото Този, Когото Бог е пратил, говори Божиите думи” (ст. 34). Вярвайте това. Яжте словото, което стана плът. „понеже Той не Му дава Духа с мярка” (ст. 34). Приемете Духа.

Те казаха, че изказването на Исус е трудно (Йоан 6:60) и Го изоставиха.

Исус, Умивалникът се опита да промени ума им, като ги умива чрез Своето Слово. Неговите отговори щяха да излекуват проблема на тяхното безпокойство, страх, съмнение и неверие, така че те да могат да се хранят с хляба на присъствието.

Отговорите, които те искаха бяха относно промяна на обстоятелствата и затова те Го напуснаха.

Имаше и други, като Петър и учениците, които повярваха и свидетелстваха за това, казвайки: „Ти имаш думи на вечен живот” (ст. 68).

Тези думи на живот също бяха изговорени от Исус на двама разочаровани апостоли на път за Емаус. Той им „обясни нещата в Писанията относно Себе Си... в закона на Мойсей, пророците и псалмите” (Лука 24:26, 44). Това ги впечатли дълбоко: „Не гореше ли в нас сърцето ни, когато ни обясняваше писанията? (ст. 32).

Когато се наведоха над масата „Той взе хляба и го благослови, пречупи го и им го даде. Тогава очите им се отвориха и те Го познаха” (ст. 31-32).

Хлябът на присъствието или „хляб на лица” е за тези, чиито сърца горят в тях (ст. 32). Те са хранени на трапезата на Неговото присъствие и те излезнаха, пеейки нова песен пред другите. Тези, които не получават словото Му, не получават от Неговото присъствие. Този хляб е за тези от царското свещенство, които искат повече, отколкото само да се хранят с Неговата мана и свидетелство. Също така те искат да бъдат подновени с Неговата близост.

Глава петдесет и първа - За мое възпоменание

Матей 26:28; Лука 22:20; 1 Коринтяни11:25.

Заветът на общуване

 

Заветът, както женитбата е тържествена размяна на условия и задължения между личности, народи и в различни времена между Бог и човека. Очакванията на заветните обещания и задължения, както бяха направени от пророците, току що бяха изяснени от Йоан Кръстител (Йоан 1:19-34), когато глас, идващ от небето каза за Исус: „това е моят възлюблен Син, в когото е моето благоволение” (Матей 3:17). Исус прие казаното от гласа на Бащата и беше заведен в пустинята, за да бъде изпитван за това. Исус пристъпи в това време на служба изпълнен със Светия Дух (Лука 4:1) и се върна изпълнен със силата на Светия Дух (Лука 4:14). Пълномощието, което получи чрез опитността Си да бъде изпитан, е предназначена да стане една от многото облаги, които живота на Неговия народ на завета ще може да демонстрира (Деяния 3:12).

Точно преди това пълномощно за единство, на което Исус се радваше с Бащата, Той трябваше да бъде изпитан още веднъж. Той взе чашата по време на последваната вечеря, даде я на учениците си и каза: „тази чаша, която се пролива за вас е Новия завет в моята кръв” (Лука 22:20), „пийте всички от нея” (Матей 26:27). От сега те трябваше да пият от този завет на живот и съюз с Бащата.

Бидейки началото на заветите, Той беше добре запознат с изводите и влиянията на обещанията, изискванията и заповедите. Те съществуваха между Него, Бащата и Неговия народ.

В 1 Царе 18:3 е записана главната причина за един завет:

„След това Йонатан направи завет с Давид, защото го обичаше, както себе си”.

Не беше ли това причината, поради която Бог установи Вечния завет с Адам (Битие 3:15), Ной (Битие 9:21), Авраам (Битие 15:18) и Израел (Еремия 31:36)? Неговото обещание никога не казваше може би. Той беше „Аз съм този, който Съм”. Всяко дело и дума, които извираха от живота Му, извираха от спазването на Неговия завет.

Какви са потребностите, облагите и отговорностите, в които Неговите последователи участваха, когато седяха около общата маса? Нека започнем с Авраам, след като се върна от освобождаването на Лот. Мелхиседек изнесе хляб, вино и благословение за Авраам казвайки: „Благословен да бъде Авраам  от Всевишния Бог, Създател на небето и на земята” (Битие 14:19). Забележително изказване – Авраам принадлежи на Бог, както небето и земята. „Благословен да бъде Всевишния Бог, който предаде неприятелите ти в твоята ръка.”

Авраам оцени хляба, виното и благословението като символи на заветен принос. Също така той прие Мелхиседек, цар на Салем, като свещеник на Всевишния Бог. След това Авраам приема завета и първото му изискване чрез термините, които са предложени – Бог притежава и благославя Авраам. След това той отговаря с второто изискване, за пълно подчинение като даде на Мелхиседек „десета част” от всичко.

Авраам направи вечен завет като каза: „и се заклех, че няма да взема нищо от твоето, нито конец, нито ремък за обувки, да не би да кажеш: Аз обогатих Аврам” (Битие 14:23). Авраам не се нуждаеше от втори план, в случай че Бог не успееше. В това му изказване ние виждаме третото изискване – пълно доверие, което водеше до живот на пълно послушание и екстравагантна любов.

При направата и запечатването на завета също така имаше серия от размени. Следващите забележки са кратко обобщение:

1. В Битие 15:17 – размяна на места. Огнения пламък премина през половините на животните, което показваше, че Бог разменя мястото си с Авраам. Неговата нужда да знае, в стих 2, е сменена с Божията възможност да осигурява. На Авраам беше дадена позицията на достъп до всички Божии ресурси.

2. В Битие 17:5, 15 – размяна на имена. Беззвучния Х звук на не произнасящото се има ЯХВЕ сега е включено в името на Аврам и той става Авраам, Сара, става Сарая. Като последовател на Христос, сега моето име включва думата „християнин”.

3. В 1 Царе 18:4 – размяна на одежди. Йонатан като наследник на трона, дава царската си одежда на Давид, следващия законен наследник на престола на Израел. Помислете за това, как Исус ни дава своята дреха на правда в замяна за нашите дрехи на грях.

4. В 1 Царе 18:4 – размяна на оръжие. Това позволяваше да се воюва нападателно (лък) и отбранително (меч). Средството за това беше поддържано от колана, включително и кесията за пари. „Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола” (Ефесяни 6:12).

5. Във 2 Царе 9:3 – размяна на отговорност. Давид беше отговорен за наследниците на Йонатан. „Ще покажа благост към тебе заради баща ти Йонатан” (2 Царе 9:7). Това е прекрасна картина за Божията чудна благодат, която показва милост на тези, които принадлежат към дома на Неговите врагове. Той прави това заради Исус.

6. Във 2 Царе 9:7 – размяна на маси. Давид определя място за Мемфивостей на трапезата си и казва: „... ти ще се храниш постоянно на моята трапеза”. Исус обеща това на последователите си като каза: „Истина ви казвам, че той ще се препаше, ще ги накара да седнат на трапезата и ще дойде да им прислужи” (Лука 12:37).

7.  Във 2 Царе 9:11 – размяна на общуване. Мемфивостей премина от слуга в позицията на общуване с царя.

Това са привилегиите и отговорностите на тези, които влизат в заветни отношения с Исус. Тези, които приемат господството на Исус над техния живот, които като част от Христос, си спомнят за Неговото наранено тяло като доказателство за Божия гняв срещу техния грях, който сега е удовлетворен. Те си спомнят Неговата кръв, която е доказателство за съвършения живот, който тя представя, като Божието средство, с което Той ни въвежда в Новия завет, на възстановено общуване с Него и получаване на сила от Него.

Глава петдесет и втора - Златният светилник

Изход 25:31

„Менора” означава  „Носител на светлина”

 

Когато Исус дойде на земята Той нямаше репутация, но това не означава, че нямаше ефект от Неговото идване. В своето смирение Той се отказа от небесната си слава и вечно съществуване и за известно време беше подчинен на земни баща и майка. „Въпреки че беше богат, стана сиромах за вас, за да се обогатите чрез Неговата бедност” (2 Коринтяни 8:9).

Той взе назаем хляб и риба, за да нахрани множеството, взе назаем магаре, за да влезе яздещ в Ерусалим, взе назаем лодка, за да прекоси езерото, ясла, за раждането си, горна стая за последната си вечеря, пещера за гроб и въпреки това Той беше светлината на света всред Израел.

Когато започна публичната си служба, светилника, който беше в скинията в продължение на 1440 години излезе от Святото място и за пръв път стана видим за всички в Израел. Той каза:

goden_15„Ние трябва да вършим делата на Този, Който Ме е пратил, докато е ден; идва нощ, когато никой не може да работи. Докато съм в света, Аз съм светлината на света” (Йоан 9:4-5).

„Още малко Светлината е между вас... Докато имате Светлината, вярвайте в Светлината, за да станете синове на Светлината”(Йоан 12:35-36).

„Светлината дойде на света и човеците обикнаха тъмнината повече от Светлината, защото делата им бяха зли” (Йоан 3:19).

Не беше само Израел, който отхвърли светлината. Римляните и гърците също я отхвърлиха. По време на разпятието те смятаха, че са загасили блестящата Му светлина, която беше проникнала неудобно надълбоко в тяхната тъмнина. Сега тази светлина пребивава в небесното светилище. Там царското свещенство има непрекъснато достъп до Него.

Светилникът беше тип за Христос в Святото място. Неговото място беше на южната страна, противоположно на масата с хляба, на мястото за общуване на свещениците и службата им пред Бог.

Трите неща, които се намираха там представяха формата на общуване. Артър Пинк споменава това казвайки: „Масата сочеше към Христос като материя на нашето общуване, като този в когото ние сме подсилени и се наслаждаваме; светилника сочеше към Христос като сила на нашето общуване, както ни дава сила в определени служби, според осигурените дарби; кадилния олтар сочи към Христос като поддържащ нашето общуване, чрез Своето дело на посредничество. Ковчега на завета сочи към Христос като основа на нашето общуване, чрез попръсканото с кръв умилостивилище в Пресветото място.”

Всичко в Светото място е направено в светлината на светилника. Крайната цел на Христос е да ни заведе в пълно общение с Бащата. Привличането ни в Неговата правда е само първата стъпка.

Спасявайки ни от греха чрез изкупление и освещавайки ни чрез словото си, беше необходимо, за да може да дойдем в Святото място за общуване. Но тук, Неговото дело продължава, докато той освети всяка стъпка, която трябва да направим, за да стигнем в присъствието на Бащата.

На масата ние трябва да ядем от Него, да се наслаждаваме и да пребиваваме в Него и Неговото възкресение – да бъдем удивени от Него. При светилника ние сме помазани от Него с дарове и служби и силата да говорим относно Него пред други като светлината на света.

При масата ние се научаваме от Исус как да обичаме Господ нашия Бог с цялото си сърце, душа, ум и сила. При светилника ние се научаваме как да обичаме ближния си както обичаме себе си.

В Amplified version, в Евреи 1:3 ние четем следното за Исус:

„Който е единственото изражение на Неговата слава (същество на светлина; излъчването на светлината на Божеството) и Той е съвършения отпечатък и съвършен образ на Неговото естество и държи, поддържа, ръководи и движи всемира  чрез Своето могъщо дело на сила.”

„А той, (Мойсей) запали светилника пред Бог” (Изход 40:25).

Светлината на светилника беше разпръсната пред Бог. Първата грижа на Исус беше славата на Неговия Баща. „Татко, прослави името си” (Йоан 12:28).

Седемте светилника разпръсваха светлина върху Христос, така че вярващия да може да се радва на Божиите съвършенства.

За много хора, които вярват, Исус ще бъде познат само като страдащия заместник заради техните грехове. Но тези, които приемат привилегиите и отговорностите да бъдат свещеници на Бог, ще видят откровение на Христос в Святото място, което надминава тава на жертвения олтар.

Светлината осветяваше също така и светилника (Изход 25:37). Светлината на този прекрасно изработен светилник, като тип за светлината на света трябваше също да открие своята собствена красота. Нощта, в която Юда отиде, за да Го предаде беше тъмна. Исус каза: „Сега Божия Син ще бъде прославен” (Йоан 13:31). Щеше да има повече смисъл, ако Исус беше казал това сутринта след преображението.

Светлината също така осветяваше масата с хлябовете. Свещениците ядяха хляба на присъствието в светлината на светилника, тъй като в „Него няма тъмнина” ((1 Йоан 1:5).

Светилникът трябваше да хвърля светлината си върху кадилния олтар. Тук Христос е представен като наш посредник, което показва, че ефекта на светлината, която свети в тъмнината зависи от делото на посредничеството.

Видът посредничество, което е представено тук е за тези, които са носители на светлина за света – тези от които Бащата е „удовлетворен” и които са свързани с Него и делото Му. Тяхното свидетелство, дело и молитви са направени само в светлината на Неговата слава и благодат.

Глава петдесет и трета - Дело на изковаване

Изход 25:18, 31.

 В образа на Христос

 

Веселеил и Елиав бяха вдъхновени от даващата мъдрост, умение и дарби сила на Бог, за да оформят светилника от един талант чисто злато. Бидейки сложен като детайл и изработка, той беше направен чрез процес на изковаване. Умилостивилището и херувимите също бяха направени по този начин.

Направата на форма за изливане изисква време, мислене и умение. След като веднъж е направена, копията се правят много лесно. Религиозните неща и тези, които са свързани с идолите или неща според плътския ум на човека, могат лесно да бъдат възпроизвеждани чрез тези предварително направени форми. Не е така обаче с Христовия ум. Качества на характера като святост, чистота, скромност и съвършенство никога не могат да бъдат възпроизведени чрез изливането на живот във форма, както например телето, което Аарон изля.

Размерите за светилника не са дадени. Славата, съвършенствата и чистотата на Исус са без мярка, ограничения или размери. Неговата основа не е описана, тъй като ударението е върху стеблото, разклоненията, украшенията, чистото маслинено масло, чистата светлина, чистото злато и фитил, който беше направен от ленените одежди на свещениците. Всичко това беше тип на живота на Исус.

Изработката беше картина на умението и мъдростта на Бог, който оформи делото на Христос и на тези, които бяха изкупени през вековете. Той беше демонстрация на мислите и пътищата на Бог.

Славата, атрактивността и службата на Исусовия живот бяха видими чрез същия процес, който направи светилника. Както той беше направен чрез изковаване и оформяне извън стана, Исус беше отхвърлен и бит, не в небето, но на земята, както Исая 53:10 го описва.

Размишлявайте над процеса по оформянето на светилника! Колко точно неговите пропорции трябваше да бъдат изковани от единия талант злато, за основата, стеблото и разклоненията с техните пъпки, цвят и плод! Той трябваше да е направен според модела, който Бог показа на Мойсей. Този образ трябваше да е отпечатан ясно в ума, така че ударите да бъдат нанасяни на правилното място, с правилната пропорция за стеблото и разклоненията, с техните чашки, пъпки и цвета.

Сега помислете относно това, което Бащата имаш в предвид, по време на обстоятелствата в живота на Исус. Как във всеки отговор на изкушение, отхвърляне, неверие, учение, излекуване, дисциплиниране и пр. Той се подчиняваше и действаше според намерението на Своя Баща! Като такъв, Той беше светлина, която свети в тъмнината.

Всяко дело на послушание, беше действие на подчиняване на носителя на светлината, за да се получи тази велика, славна светлина, която беше съвършено отражение на „създаващия светлината” (Исая 45:7). „Научи се на послушание от това, което пострада” (Евреи 5:8).

Много хора видяха в Него повече от тъмнината, в която самите те живееха. Той беше отхвърлен от братята Си, сънародниците Му, Му се подиграваха и беше мразен от установеното религиозно управление. Той беше изпитван от пустинята до кръста. Това е, което Бащата видя от небето:

„Светото Онова, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Божий Син” (Лука 1:35).

„Светлина да просвещава народите, и слава на Твоите люде Израел” (Лука 2:32).

„Ти си Моят възлюбен Син; в Тебе е Моето благоволение” (Лука 3:22).

„Този е Моят възлюблен Син; Него слушайте” (Марко 9:7).

Никодим беше озадачен. „Как е възможно това” (Йоан 3:9)? Евреите спореха: „Как може този да ни даде да ядем плътта Му” (Йоан 6:52)? Слепеца свидетелстваше: „Как може грешен човек да върши такива знамения (Йоан 9:16)? Религиозните служители казаха: „Никога човек не е говорил така” (Йоан 7:46). По врем на разпита Му Пилат каза: „Аз не намирам вина в Него” (Лука 23:4).

Чрез смъртта си Той унищожи присъдата на греха. „Ако някой яде от тоя хляб ще живее до века” (Йоан 6:51). Чрез своето възкресение Той унищожи силата на греха. „О смърт, къде ти е победата? О смърт, къде ти е жилото (1 Коринтяни 15:55)? Чрез своето възнесение Той унищожи замърсяването на греха. „Тръбата ще затръби и мъртвите ще възкръснат безсмъртни” (1 Коринтяни 15:52).

Какво мисли Бог за нас, които сме натоварени с отговорността да бъдем носители на светлина за нашето поколение? Какво вижда Бог в нас преди да дойдем при Христос? В нас, които вярваме, Бог вижда всичките съвършенства на Своя Син. „Както ни е избрал в Него преди създанието на света, за да бъдем свети и без недостатък пред Него в любов” (Ефесяни 1:4), „по благоволението на Своята воля” (ст. 5), „според богатството на Неговата благодат” (ст. 7).

Ние не сме плод на допълнителни размишления.

„Защото Ти си образувал моята вътрешност, обвил си ме в утробата на майка ми. Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен; Чудни са Твоите дела, и душата ми добре знае това. Костите ми не са били скрити от Тебе, когато в тайна се работех, и в дълбочините на земята ми се даваше разнообразната ми форма.  Твоите очи видяха не образуваното ми вещество; и в твоята книга бяха записани всичките ми определени дни, докато още не съществуваше ни един от тях.  И колко скъпоценни за мене са тия Твои помисли, Боже! Колко голямо е числото им!” (Псалм 139:13-17).

Давид можеше да напише това за себе си, но то може да бъде приложено за Христос в Неговата човешка природа. Това е истина и за нас, когато Бог ни вижда в единство със Сина Си.

Събитията в живота ни са оркестрирани внимателно, за да ни оформят и изковат в съд за красота, който ще поддържа светлината на света. Чукът, който прикова Исус на кръста е в моята ръка. Чукът, който ме оформя по Неговия образ като светилник е в Неговата ръка.

„А ние всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен” (2 Коринтяни 3:18).

Глава петдесет и четвърта - Бадемът

Изход 25:33

Пъпката, цвета и плода

 

Ставайки първата теократична нация, през 1440 г. пр. Хр., под ръководството на Мойсей при планината Хорив беше истинско пробуждане за Израел.

Бадемовото дърво е първото, което се събужда след зимата в края на януари. То е първото, което цъфва и дава плод, преди появата на листата и преди другите дървета на покажат признаци на живот. Понякога то е наричано пробуждащото се дърво.

Еврейската дума за бадем е шакаг, което означава да бъдеш оформен като бадем. Думата също така изразява бдителност и будност, като например в очакването Бог да изпълни обещанието Си.

По време на оформянето на Израел като нация имаше бунт, който оспорваше водаческата роля на Мойсей и Аарон. Бог разреши въпроса, като първо разтвори земята за да погълне бунта на Корей и 250 души които се присъединиха към него Числа 16:1-2, 32). На следващия ден, след като последваха повече обвинения срещу Мойсей (ст. 41) 14 700 души умряха от язва.

След това Бог поиска всяко племе да представи по един жезъл от всяко от дванадесетте племена с имената им написани върху тях и да бъдат поставени в шатрата за срещане пред ковчега (Числа 17:4). На следващата сутрин жезъла на Аарон беше напъпил, имаше цвят и узрели бадеми (ст. 8). Пъпките бяха символ на нов живот, цвета на красотата на характера, а узрелите бадеми бяха символ на плодоносен живот, на цел и полезност като вкусен плод.

Това утвърди Аарон да представя живота на Христос пред Израел, и неговия жезъл беше поставен в ковчега на завета.

1440 години по-късно, самият Исус стана жезъл, и той предложи живота си за Израел.

Тридесет и три години след рождението Му имаше друг бунт и „жезъла от Есеевия пън” (Исая 11:1), (бадемовия израстък), беше „отрязан” (Данаил 9:26) на Голгота и погребан (поставен пред Бог) (Лука 23:53). Три дни по късно, Той възкръсна изпълнен с живот, красота и плод (Деяния 2:24, 41)1 като пъпката, цвета и плода на възкресения живот.

Това означава, че „под небето няма друго име (първосвещеник) чрез когото можем да бъдем спасени” (Деяния 4:12).

Тези пъпки, цвят и плод бяха, които украсяваха стеблото и разклоненията на светилника. В Изход 25:31 те са наречени чашки, пъпки и цветя. Във всяко разклонение имаше по три комплекта, за всеки от шестте разклонения и четири на вертикалната му част, общо 22 комплекта от пъпки, цвят и плод.

На истинското бадемово дърво, пъпката се появява първа, след това цвета и на негово място плода. След това се появяват листата.

На Аароновия жезъл и на светилника всички те – пъпки, цвят и плодове – се виждат, едновременно показвайки, че не трябва да се отказваме от пъпките на новия живот, на любов, радост и емоции, заради цветовете на красотата на характера или използваемостта ни в служба. Те трябва да се намират едновременно, тъй като ние непрекъснато получаваме подновяване от корените.

Има допълнително свидетелство в това тройно представяне.

В Псалм 19, в първите шест стиха ни е представено свидетелство за сътворението, което е наречено общо откровение, чрез което можем да познаем Бог (Римляни 1:20), како появяването на пъпката показваща новия живот.

В стихове 7-11 е представено по-специфично откровение, а именно чрез Божието Слово, което съдържа по-специфично откровение (Деяния 6:7). Това е като цвете или цвят, което дава по-прекрасно и специфично откровение за плода, който ще дойде.

Стихове 12-14 свидетелстват за плода на Божия Дух, когато открива заблудата, скритите грехове, умишлените грехове и пр., с намерението да произведе плодороден живот (Галатяни 5:22). Това е като красотата на цвета, който се превръща в плод на дървото.

Тези три нива на откровение могат да бъдат илюстрирани по друг начин. Помислете върху доказателствата за възкресението.

Представете си пъпката като представяща общо откровени. Жените откриха, че камъка беше отместен (Лука 24:2); те откриха, че гроба беше празен (ст. 3); ленените дрехи бяха сгънати (Йоан 20:5); а парчето, което покриваше лицето му беше отделно от тях (Йоан 20:7). Нямаше знак на борба и не се чу глас, но въпреки това имаше свидетелство, че Исус беше възкръснал от мъртвите.

Представете си цвета като специфично откровение. Един ангел беше отместил камъка и седеше върху него (Матей 28:2). От дясно седеше един младеж (Марк 16:5-6, а два ангела стояха близко до жените (Лука 24:4). Също така се казва за два ангела, които седяха в гроба и говореха с Мария (Йоан 20:12-13). Тук виждаме свидетелството на ангелите, глас, като по-пълно откровение, което даде отговор на безпокойството на Мария: „Отнесли са моя Господ и не зная къде са Го положили”.

Представете си плода на бадемовото дърво като откровение на Духа. Христос се появи лично на апостолите по пътя за Емаус (Лука 24:15); на Тивериадското езеро, когато те ловяха риба (Йоан 21:1) и някъде в Галилея (Матей 28:10). Сега те се срещаха с Него и Го видяха да яде.

Пъпката, която сочеше към нов живот се беше появила от празен гроб и отстъпи мястото си на цвета, или по-славното свидетелство на ангелите, което отстъпи мястото си на плода на възкресението и личната опитност.

Тези, които са опитали плода, не трябва да съдят онези, които виждат само пъпките или цвета.

Тези, които са видели само пъпките, не трябва да отхвърлят свидетелството на онези, които са опитали от плода.

Глава петдесет и пета - Светилникът със седемте светила

Изход 25:37

Седемте духа на Бог

 

Седемте светила на светилника дават една светлина. Тази светлина може да бъде разбита на седем различни цвята. Както пъпката на бадема свидетелства за идващия плод, също така естествената светлина на един светилник в Святото място свидетелства за светлината в небето.

Тя също свидетелстваше за светлината на седемте духа, които стояха пред Божия трон. „И пред престола горяха седем огнени светила, които са седемте Божии духове” (Откровение 4:5). Тези светила са идентифицирани в Исая 11:2. Те отговарят не само на светилника, но също така на седем различни компонента в скинията.

Светилникът

Седемте духове

Приложение в скинията

Стеблото

Божият Дух

Ковчега на свидетелството

Божието присъствие разположено на опръсканото с кръв умилостивилище, като пазител на закона.

Първата двойка

Дух на мъдрост

Вход за покаяние

и

Чрез това, което Той направи, ти си в Исус Христос, който стана за нас мъдрост от Бог.

разбиране

Олтар за изкупление

Да разберем пълното и завършено дело на изкупление. Умит в кръвта, спасен по благодат чрез вяра.

Втората двойка

Дух на съвет

Умивалник на освещение

и

Словото, което съветва, инструктира, напътства, поправя, умива и подновява умовете ни.

сила

Маса с хляб

Наслаждавайки се на Исус, хляба от небето. Подкрепени чрез присъствието Му и подсигурени чрез Неговата слава и име. Място на нашето общение и връзка в личността на Христос.

Третата двойка

Духът на познание

Светилник

и

Пребивавайки в Исус, небесната светлина, в която вървим. Познавайки дара на Духа, службата на Сина и одобрението на Бащата. Мястото на нашето общение и единство в тялото от вярващи.

страх от Господ

Кадилен олтар

Да се молим със смирение за изгубеното човечество. Апелиране към Божия характер от дълбочината на сърцата си. Постоянство в молитва в смирението на Христос
 
Съществува трети вид светлина, когато Духа взема от Исус, „светлината на света” и я разпределя между всички части от Неговото тяло, църквата. Това означава да им се даде сила в живота и службите им, когато продължават да са светлината на света.

В 1 Коринтяни 12:4-6 Павел пише: „има различни дарби, но Духа е същия” (ст. 4). Духът е, който ги дава. „Има различни служби” но Господ е същия” (ст. 5). Господ е този, който ги напътства. „Различни са действията, но Бог е същия, Който върши всичко във всички” (ст. 6). Бащата е този, който им дава сила.

В писмата до различните църкви, Павел споменава различни дарби, които се използват или са даден на църквата. В Римляни 12:6-8 ние виждаме кои са те: 1) пророчество; 2) служба; 3) поучение; 4) насърчение; 5) увещание; 6) ръководство и 7) милост. В 1 Коринтяни 12:4-11 той добавя: 8) мъдрост; 9) познание; 10) вяра; 11) лекуване; 12) чудеса; 13) разпознаване; 14) говорене на езици; 15) тълкуване. В Ефесяни 4:11 той добавя: 16) апостолство; 17) помощ; 18) ръководство. В Ефесяни 4:11 той добавя: 19) евангелизиране и 20) пасторство. В 1 Колосяни 7:7 той добавя: 21) въздържане от женитба; а Петър добавя 22) гостоприемство в 1 Петрово 4:9-11.

Както имаше 22 комплекта от бадемови пъпки, цвят и плод на светилника, тук виждаме 22 дарби, които са споменати. Дарби като мъдрост, познание, различаване ни помагат „да знаем”. Дарби като служба, подпомагане и гостоприемство ни помагат „да правим”. Дарби като пророчество, поучение и евангелизиране ни помагат „да говорим”.

Тяхната цел е да заздравяват и назидават църквата и да разширяват свидетелството и службата на църквата.

Това илюстрира, че това тяло има много части. Съществува голямо разнообразие в единството, а също така и независимост. Ако даровете не са използвани с „любов”, тогава аз „не струвам за нищо” (1 Коринтяни 13:1). „Аз съм нищо” (ст. 2) и „не ме ползва” (ст. 3).

Друго значение на думата „бадем” на еврейски е да съм „нащрек”, „бдителен” или „очакващ”. Тези значения трябва да бъдат приложени към употребата на нашите дарби, служби и обещания на Бог.

Глава петдесет и шеста - Маслото от бити маслини

Изход 27:20; 30:7-8

За светилника

Левит 24: 1-4

 

Едно от задълженията на свещениците в Святото място беше да поддържат светлината на светилника с масло (Левит 24:3). Задължението на Израел беше да снабдяват чисто масло от бити маслини. „Аарон и синовете му да го поддържат пред Бог от вечерта до сутринта (Изход 27:21). Това означава, че фитила трябваше да бъде подрязван, маслото трябваше да се долива в чашките и светилника трябваше да гори през цялата нощ. Всяка сутрин те трябваше да подрязват фитила (Изход30:7) и да палят светилника всяка вечер (Изход 30:8).

Маслото се получаваше от маслини по два начина. Първият беше чрез биене. Това отделяше първата част от чисто масло. Вторият начин беше с поставяне на същите маслини в преса и по този начин се извличаше още масло. Това масло не се използваше в Святото място.

Биенето на маслините не е като изковаването на златото, от което беше оформен светилника. Всеки удар върху златото беше премерен и отправен, за да го превърне в определената форма. Маслините също трябваше да бъдат бити и само чистото масло (първоток) беше извлечено от тях по този начин. Всеки удар извличаше ново, спонтанно отделяне на масло.

Всяко дело на отхвърляне, неверие, враждебност, незнание, гордост, законничество, лицемерие и пр., отделяше от Исус нов поток от Светия Дух, до степента, че той плака за Ерусалим, с кървави капки пот върху челото Му. Това е, което Го направи светлината на света.

Само това, което беше чист Святи Дух, изтичаше от Него, Неговия живот и свидетелство. Той не изложи естествените си таланти на показ, за да привлече вниманието върху Себе Си.

Като представители на Христос, чистото масло в нашия живот, което е получено чрез биене трябва да подържа нашата светлина, а не талантите ни, нито дори дара на Светия Дух. Хората, за които се говори в Мат. 7:22 направиха тази грешка. Това, върху което фокусираха живота си се разбира от въпроса: „Господи! Господи! Не в Твое ли име пророкувахме, не в Твое ли име бесове изгонвахме и не в Твое ли име извършихме много чудеса?” това беше съзнателен израз на тяхната гордост. Хората от Матей 25:37 казаха: „Кога те видяхме гладен и те нахранихме или жаден и те напоихме?” Тук виждаме несъзнателна изява на Божието присъствие, което работеше чрез техния смирен живот. Те не пазеха статистики.

В единството на Христос (светилника) Светия Дух (маслото) и свещениците (фитила), маслото беше това, което непрекъснато трябваше да бъде доливано, а фитила трябваше да бъде подрязван всяка сутрин и запалван всяка вечер.

Всеки ден трябва да искаме нов запас от Светия Дух. Когато Павел пише на църквата в Ефес „изпълнете се със Светия Дух” (5:18), на гръцки това означава „продължавайте да се напълвате”.

Ако светлината загаснеше, това означаваше, че свещеника не е сложил масло в светилника или не беше почистил фитила. При това положение вече нямаше значение дали светлинка е направен от чисто злато, или че маслото е било чисто, получено от бити маслини, или че огъня, който е запалил светилника е бил взет от олтара.

Когато маслото свърши, светлината изгасва. Когато фитила не бъде подрязан, потока на маслото и светлината са ограничени. Фитилите бяха направени от използваните одежди на свещениците. Най-големият проблем беше, когато огъня овъгляваше фитила, след което той вече не доставяше масло, за да поддържа огъня.

Размишлението е добро средство за почистване не фитила и доливане на масло. След като „духовете на пророците се покоряват на самите пророци” (1 Коринтяни 14:32), размишляването е добър начин да приведем ума си в съгласие с духа на пророчеството. „Нека Божието слово да пребивава богато във вас” (Колосяни 3:16) – казва Павел на колосяните и на нас, които като свещеници трябва да участваме в службите на Святото място, а не само да ги наблюдаваме. „Блажени които пазят заповедите Му и Го търсят от все сърце” (Псалм 119:2).

Само когато вярващия свещеник е „почистен”, той пропуска достатъчно масло за силна светлина. Ако гордостта издигне фитила много високо, тогава има твърде много дим. Ако обезценяваме себе си, това държи фитила твърде ниско, което ще угаси огъня или няма да гори правилно поради липсата на масло.

Тези, чийто пламък гори трябва да имат своя фитил подрязан. Тази част, която Бог подрязва от нашия живот е частта, която току що Той е свършил да употребява. Нашите свидетелства трябва да са навременни и настоящи, като доказателство, че фитила е почистван, че маслото преминава през него и светлината е ярка.

Около мястото, където живея, има хиляди акра земя, засадена с малини. Те се подрязват всяка зима и изглежда, че останало само основното стебло.  Човек се чуди как ще могат да дадат плод отново. Лозето също се подрязва, защото пръчката, на която е имало плод миналата година, няма да даде плод отново. Така че те са подрязват, за да направят място за ново израстване. Нещата, с които се гордеем и които искаме да преследваме, Бог ги подрязва. Човешката целесъобразност никога не е доказала, че е добро предимство за духовния прогрес.

Както Мойсей запали светилника пред Бог с огън от олтара и Аарон и синовете му го подържаха да гори непрекъснато, също така и Исус, като наш първосвещеник е натоварен с отговорността да подържа светлината на църквата подрязана, за да може да „представи за Себе Си църква славна, без петно или бръчка, или друго такова нещо” (Ефесяни 5:27).

Когато чувствате, че сте смазани, обърнете внимание на това, което излиза от устата ви. Дали това е свидетелство за призната благодат и благодарност, или мърморене и недоволство?

Ако Бог трябва да ни сложи в преса, за да ни накара да се откажем от нещо, този отказ не е достоен да бъде използван за светилника, който осветява Святото място, и да открива славата на Изкупителя.

Глава петдесет и седма - Покритият със злато кадилен олтар

Изход 30:1-10

Аз във тях и Ти в Мен ... Съвършено единство

Йоан 17:23

 

Сега заставаме пред кадилният олтар, най-малкият от мебелите в светилището, който беше най-близко до ковчега на завета, където Божието присъствие се намираше между двата херувима. В Евреи 9:4 ние откриваме, че този кадилен олтар се намира в Пресветото място, както ковчега на завета.

По време на деня на умилостивението, първосвещеникът влизаше три пъти в пресветото място. Първо той донасяше тамян. През останалата част от годината той го изгаряше на кадилния олтар, но в този ден той също го изгаряше пред умилостивилището (Левит 16:12-13). След това той донесе кръвта на телето на жертвата за грях, за себе си и попръска с нея на изток от умилостивилището и на пода пред него. Третият път той внесе кръвта на козела, пожертван в жертва за грях за хората и я попръска по същия начин, но също така тя беше поставена на съдовете в Святото място, включително и кадилния олтар.

Имаше тясна връзка между ковчега на завета и кадилния олтар. Това не е за учудване, след като представя заместничеството на съвършения живот пред Бащата, който беше възкресен и приет в слава. „И тъй, ако сте били възкресени заедно с Христос, търсете това, което е горе, гдето седи Христос отдясно на Бог” (Колосяни 3:1-4).

goden_16

Акациевото дърво, от което беше направен кадилния олтар и покрит д счисто злато, отново ни напомня за нетленното човешко естество на Исус, което беше покрито с Божествеността на Бог.

Олтарът беше един на един лакът и висок два лакътя (около половин на половин на един метър). Роговете му бяха част от него (Изход 30:2). Числото едно ни насочва към единомислие в сърце, ум и намерение на посредника и Бог. В Лука 22:32 времето на глагола означава, че Исус се помоли само веднъж за Петър. Неговото свидетелство в 1 Петрово 1:2-5 показва, че единството между Исус и Бащата е изпълнило предназначената цел на молитвата. Петър беше опазен от Божията сила.

Височината на олтара от два лакътя може би сочи към нуждата на човека за разбиране на Божиите по-високи пътища в небето и на земята. „Понеже, както небето е по-високо от земята, Така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища, и Моите мисли от вашите мисли” (Исая 55:9).

В 1 Летописи 17:16 молитвата на Давид представя това, когато застава пред Бог и казва: „Кой съм аз, Господи, и какъв е моя дом?” След това следва прекрасна молитва на смирение, признание и подчинение без гордост, лицемерие, законничество или хвалба. Той беше човек според Божието сърце. Въпреки че Давид установи нов ред за певците и музикантите, които отдаваха хвала на Бог пред скинията на събранието (1 Летописи 6:32; 16:37) той не превърна танца си пред ковчега на завета, облечен в свещеническа одежда, в кариера или нова религия.

Натан каза „не” на Давид относно добрата му идея и силно желание да построи храма, който може би щеше да събуди неговата духовна гордост, ако го беше построил. Без да се съпротивлява Давид приготви и даден на Соломон всичките инструкции, за този нов храм казвайки: „Господ ми даде да разбера, като написа всички подробности с ръката Си върху чертежа” (1 Летописи 28:19).

Давид притежаваше смирението на слуга и живееше за слава на Бог и Израел, той разбираше значението на размерите на кадилния олтар и приложи това на практика в живота си, молейки се съобразно с него.

Някои хора казват, че този олтар свидетелства за хвала и за поклонение с музика и благодарност, но Псалм 100:4 казва, че ние „влизаме в портите Му със славословие и в дворовете Му с хваление”. Това е външния двор, който е наречен хиерон. Знаейки това, Давид постави музикантите и певците на изток от олтара.

Дискусията относно музиката и отдаването на хвала всред Божия народ продължава по-дълго, отколкото историята на църквата. Дори Исус предложи нещо много по-добро на Израел, отколкото Давидовите псалми в хиерон. Той им предложи Себе Си, живата вода, която извираше от наос (Йоан 7:38). Исус не отхвърли песните и музиката на Израел, но ги предупреди, че от всичко плътско, няма да остане камък върху камък. В срещите си с Луцифер, Бог знаеше за възможностите, скрити в музиката за добро и зло, затова Той постави граница за тях. Соломон последва инструкциите на Давид и ги постави на изток от олтара (2 Летописи 5:12). Това, което казвам е, че кадилния олтар не е място за спорове и лични предпочитания.

Какво тогава трябва да правим в наос? Прочетете молитвата на Давид. Тя е изпълнена с езика на слуга, който иска да научи волята и целта на Господаря, които той иска да установи за Израел и себе си, за Божия слава в бъдещите поколения.

Никъде другаде не виждаме потенциала и стойността на заместничеството илюстрирано по-графично, отколкото в Гетсиманската градина. Цената на „не моята воля, но Твоята да бъде” беше огромна, както и ефекта и ползата от нея.

На тези, които преминават пътя от входа до кадилния олтар Исус казва: „ако пребъдвате в Мене и думите ми пребъдват във вас, искайте каквото и да е, и ще ви бъде дадено”. Последната фраза може също да бъде разбрана по следния начин: „Аз ще го извикам в съществуване за вас”.

Това пътуване в присъствието на Бащата е трансформиращо. То ни просвещава, но също така и разпъва. Затова Исус каза: „нека вземе кръста и нека ме следва” (Матей 16:24).  В човешкото сърце има място само за един господар. Кръстът ще отхвърли всеки друг господар, който претендира за трона.

Квадратната форма на този олтар ни насочва отново към четирите посоки на света, което показва, че заместничеството е дори за най-отдалечените краища на света. Във 2 Тимотей 2:1 Павел настоява: „да отправяте молби, молитви, прошения, благодарения за всички човеци”. Посредничеството е отговорност и привилегия на царското свещенство.

Роговете сочат към Божията сила, която ще извърши промените до краищата на света. Бройката на роговете не е спомената и това може би показва, че заместническата служба на Христос не е ограничена до четирите краища на земята, но също така оказва влияние на събитията в небето.

Нека се молим така, както Исус ни учи: „Да бъде волята ти, както на земята, така и на небето” (Матей 6:10).

Глава петдесет и осма - Тамянът

Изход 30:34

Поддържа пълно одобрение

 

Първото нещо, което Бог казва на Мойсей за кадилния олтар е относно неговото предназначение. Да направиш олтар като място за изгарянето на тамяна (Изход 30:1). Бог осигури място за ходатайство, близо до Себе Си. Тук Исус, който ме обичаше ме потърси, изкупи и се възнесе при Бащата, за да се застъпи за мен с аромата на своите съвършенства. Там „от дясно на Бог” (Римляни 8:34) Той е „коронясан със слава и чест” (Евреи 2:7). Това е причината за короната на върха на олтара.

Исус не е там, за да посредничи за завършване оправданието на вярващия, но да ни поддържа в мястото на съвършено приемане. „Затова може да спасява съвършено тези, които идват при Бог чрез него” (Евреи 7:25). „Няма друго име под небето, дадено между човеците, чрез което можем да се спасим” (Деяния 4:12).

Корей мислеше, че може да промени това. В Числа 16 той претендира за еднаква близост до Бог, както Аарон. След като Корей не беше избран като тип за великия първосвещеник, който трябваше да дойде, той се превърна в съд, чрез който Бог доказа Своето неодобрение. Всички, които бяха свързани с тези, които отхвърлиха Божия избор за първосвещеник, бяха погребани живи.

На следващия ден (Числа 16:41), Израел продължи да мърмори и Бог изпрати язва всред тях. Язвата спря, когато Аарон застана между мъртвите и живите с тамян (Числа 16:48). Това беше сянка на начина, по който Исус щеше да посредничи за Своя народ.

Тези, които искат да бъдат свещеници за себе си ще загинат като Корей и останалите 15 000 души. В 1 Йоан 2:1 се казва:ние имаме адвокат при Бащата; Исус Христос праведния”.

Никой друг освен свещениците нямаше право да се докосва до тамяна. Цар Оса се опита и умря, както Корей.

Огънят за изгаряне на тамяна беше взет от жертвения олтар (Левит 16:12; Числа 16:46) където е била изгорена жертвата за грях. Делото на посредничество е основано на делото за изкупление.

„Нашият първосвещеник не умолява за благословение, което Неговата кръв не е изкупила и изисква само Божествено правосъдие за греховете, които е изкупил. Благословението, за което Той посредничи е според Божията оценка за живота, който Той дава. „Аз те прославих на земята, като извърших делото, което Ти ми даде да върша” (Йоан 17:4). Това е основата на която всичките Му молби са основани” – казва Артър Пинк.

Подрязването и запалването на светилника сутринта и вечерта винаги беше придружено с изгарянето на тамян. Службата на светлината на света е резултат от службата на посредничество.

Исус представя своите съвършенства пред Бащата, като основа за своето искане. В контраст с това, нашите молитви са много погрешни, защото не знаем как да се молим, нашето поклонение не е това, което трябва да бъде, така че ние трябва да застанем пред Бащата само заради Христовите заслуги.

Пророк Михей разбираше това, когато каза: „Ще нося гнева на Господа, защото съгреших пред Него, докато отсъди делото ми и извърши съд над мене, като ме изведе на светло; тогава ще видя правдата Му” (Михей 7:9).

Свидетелството на Йов пред Елифаз, дълго време преди Михей беше: „Ето сега свидетеля ми е в небесата и свидетелството ви във височините” (Йов 16:19). Неговия отговор към Валдад беше: „Защото зная, че е жив Изкупителя ми и че в последното време ще застане на земята” (Йов 19:25).

Горенето на тамян беше постоянно (Изход 30:8). Както огъня на олтара гореше непрекъснато, и миризмата на тамяна винаги се издигаше, така и Той живее непрекъснато, за да се застъпва за нас. Тъй, както Той се моли непрекъснато, така и ние трябва да правим това, за да бъдат молитвите ни съвършени пред Него.

В Изход 30:34-38 са споменати съставките за тамяна; ливан, стакти, оникса, галбан. От всяко от тях трябваше да се вземе равна част, и тамяна трябваше да бъде приготвен от мировареца, подсолен, чист и свят, и не трябваше да бъде използван или дупликиран за който и да е друг човек в Израел.

Само Исус е съвършено способен да обедини нуждата на човека и изискванията на Бог. В отношение към Бог Той беше праведен без какъвто и да е компромис, и в същото време изключително грижовен към хората. Той беше верен в послушанието си към Своя Баща, без значение как хората отговаряха или реагираха, и в същото време Той беше изпълнен със състрадание към грешниците. Той отхвърли злото и човешките традиции и в същото време беше търпелив към невежите. Той притежаваше цялото величие и достойнство на Бог, и в същото време – смирен и покорен, като въплътен човек. Никой не е имал такива съвършени пропорции в характера си.

Поради това тамянът трябваше да бъде така ароматен (Изход 30:7). Той свидетелства за приемането на Христовото посредничество от Бащата.

Тамянът също беше чист (Изход 30:35). Нищо от греховната човешка плът не може да допринесе за делото на посредничество на Изкупителя. Без Исус като Посредник няма достъп до Бащата.

Тамянът беше пресвят (Изход 30:36). Делото на Исус в небето е свързано със смирено послушание.

Изгарящият въглен, който поглъщаше жертвата и след това изгаряше тамяна, беше занесен до устните на Исая, за да погълне неговата неправда. „Горко ми” сега беше заменено с: „Ето ме, изпрати мен” (Исая 6:5-8).

Глава петдесет и девета - Работници на лозето

Матей 20

Работещи за мъдър господар

 

В Матей 19:27 Петър задава въпроса: „Ето ние оставихме всичко и те последвахме. Тогава какво ще имаме ние?” Или както казваме днес: „Ще имам ли полза от това?” Петър отговаряше на това, което току що беше видял. Един богат младеж си беше отишъл от Исус, тъжен и опечален от отговора, който беше получил. В сравнение с него Петър мислеше, че той е взел правилното решение. Той беше напуснал дома на баща си и неговия бизнес.

Исус представя четири урока, за да поправи някои погрешни разбирания:

 Опознайте господаря си

Той уверява учениците си, че те ще седят на дванадесет трона и ще съдят дванадесетте племена на Израел. Той разширява отговора си и включва всички тези, които са напуснали баща и майка, братя и сестри, и домовете си заради Него. Те ще получат много повече и ще наследят вечния живот. След това Той отправя предупреждението:

 

„Обаче много, които са първи ще бъдат последни,

а последните първи” (Матей19:30).

„Небесното царство е като стопанин” (Матей 20:1).

 

Същата тема продължава в 20 глава. Това е притча, която илюстрира „обаче” от Матей19:30 и отговаря на въпроса на Петър за техния дял във всичко това. Тя представя небесното царство като наемащо хора, които поради различни причини се съгласиха да работят на лозето. Учениците бяха всред тази група, която беше наета като работници. Богатият младеж също беше поканен, но реши, че изискванията са твърде високи, а заплащането твърде ниско. Исус използва този случай, за да разкрие проблема в мисленето на Петър относно неговия господар и да илюстрира лекарството за това.

Довери се на господаря си 

Има два вида работници. Първия са тези, които се съгласяват да работят за цената на дневна надница (Матей 20:2) – те знаят какво ще получат в края на деня и това им се напомня в този момент. След това са тези, които са наети в 3я, 6я, 9я и 11ти час. На тези е казано: „ще ви платя, каквото ви се полага”. Те трябва да се доверят на стопанина и неговата честност. Всеки, който ще дойде при Исус като стопанин и Господар на Неговото царство, става работник в него.

Истина е, че някои дойдоха в ранната част на живота си, а други в последния час, но ние не работим, за да спечелим своето спасение, нито работим, за да се пазарим за това, което мислим, че заслужаваме. Това е проблема, на който Исус обръща внимание във връзка с въпроса на Петър. Той смяташе, че тъй като е напуснал всичко, сега той заслужава повече, отколкото богатия младеж. Този вид мислене не разбира благодатта. То вярва, че има заслуга в човешките дела и че милостта се заслужава. Исус беше този, който избра Петър.

Нито той, или който и да е друг човек нямаше да решат да следват Исус, ако Бог не беше им показал милостта си. След като отговорим на Божия призив всички ние ставаме работници вземаме решение между пазарлък за това, което смятаме, че ни се полага или се надяваме на господаря да ни даде от изобилието на Своите богатства и удоволствия.

Гледайте на господаря си

Съществува друго предупреждение. Всеки от учениците видя младежа да си отива тъжен и разочарован. Те чуха отговора на Исус относно решението на младежа и зададоха въпроса: „Тогава кой може да се спаси?” Те, бедните, сравняваха себе си с богатия младеж. Исус ги учеше да отместят погледа си от хората и да ги насочат към Божията благодат, за когото всичко е възможно (Матей 19:26). Може би богатият младеж стана работник в Божието лозе, месец или два, а може би и година по-късно. Може би той стана великия апостол Павел. Ние не знаем това. От притчата обаче знаем, че Исус е ясен относно последиците, когато гледаме на хората работещи с нас, вместо да държим погледа си прикован върху господаря, който ги е наел. Първите ще бъдат последни. Те ще получат това, за което са се спазарили.

Ако се пазарим за дневната надница, той може да ни я даде. Ако се пазарим за популярност, Той може да ни я даде. В притчата Той им даде точно това, за което се бяха спазарили, но в притчата тези, които се довериха на господаря получиха повече, отколкото очакваха. Тези, които се доверяват на господаря разбират, че той „може да направи несравнимо повече, отколкото искаме или мислим” (Ефесяни 3:20).

Тези, които се пазарят с Бог наблюдават работещите с тях и си мислят, че те превъзхождат другите. Този вид мислене е основано на гордост, а не на благодат или милост. Когато тези, които бяха наети първи дойдоха, за да получат заплатата си, те мислеха, че ще получат повече (Матей 20:10), защото знаеха, че другите не са работели в горещината, през целия ден.

Наблюдавайки другите с дух на гордост е ужасно пагубно. То възпрепятства всяка молитва, която отправяме към Бог и унищожава всяко приятелство, на което сме можели да се наслаждаваме на земята. Какво благословение е да имаме благодатта и милостта на Бог преминаващи през живота ни в сърцата на други, без да знаем за това!

Подражавайте на господаря си

Това представя третия урок за всичките ученици. Апостол Павел описва и илюстрира това смирение много сбито до църквата във Филипи и до нас: „Със смиреномъдрие смятайте другия по-горен от себе си” (Филипяни 2:3). „ И като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст.  Затова и Бог Го превъзвиси и Му подари името, което е над всяко друго име, така че в името на Исус да се поклони всяко коляно от небесните и земните, и подземните същества” (Филипяни 2:8-10). Исус показа, че последните ще бъдат първи. (Матей 20:16).

Глава шестдесета - Характерът на ходатайстващите

Данаил 9

Данаил. Високо уважаван човек

 

Притчата в Матей 20 беше разказана една седмица преди първосвещеническата молитва на Исус, която е записана в Йоан 17. Въпреки че молитва не е темата в Матей 20, за тези, които ще водят и установяват църквата е важно да се запознаят с това, което характеризира вида молитва, която Исус изрече в Йоан 17.

Записани са и други молитви на хора като Мойсей в Изход 32; Давид в 1 Летописи 17; Исая в 13:15 и Еремия в Плач на Еремия 3:55. Също така можем да ги срещнем в Ездра 9, Неемия 9, Данаил 9, а Павел ги записва в Ефесяни 1 и Колосяни 1. Не е изненадващо да открием сродни характеристики в тях. Аз избрах молитвата на Данаил, за да илюстрирам уроците, които бяха представени пред учениците в Матей 20, и които бяха част от живота на хора като Данаил.

Тук виждаме човек, който три пъти на ден застава на колене, молещ се и отдаващ слава на Бог, въпреки че това го изпраща в рова на лъвовете. Цар Дарий е впечатлен от Данаил, като слуга на своя Бог. Той издава заповед всички хора да се страхуват от Бога на Данаил. „Той е живият Бог, Който е утвърден до века, и Неговото царство е царство, което няма да се наруши, и властта Му ще трае до край” (Данаил 6:26).

От свидетелството на цар Дарий, можем да кажем, че Данаил беше човек, който познаваше своя Бог и живееше живот, който представяше това познание пред тези, които бяха във връзка с него. Неговата посредническа молитва не беше засегната от заплахите срещу живота му. Виденията му и срещите му с ангели, го благословиха, а също така и поколенията до ден днешен. Неговото смирение не беше засегнато или унижено от тези срещи. Той не мислеше, че стои над другите. Той беше работник в Божието царство във Вавилон, както Еремия беше в Ерусалим. Пророчеството на Еремия беше истина за него, като че ли някой ангел от небето го бе изговорил.

Когато Данаил разбра, че 67 от 70 години на плен са изминали, той се обръща към Бог, за да Го търси чрез молитва и молби, с пост, вретище и пепел.

Не забравяйте, че откровението, което Данаил беше получил лесно можеше да го възгордее. Той беше човек като Павел, който във 2 Коринтяни 12:7 казва: „А за да не се превъзнасям поради твърде многото откровения, даде ми се трън в плътта, пратеник от Сатана, да ме мъчи, за да не се превъзнасям.” Тук виждаме мъже, чийто живот беше като тамяна, който се издигаше пред Бог като благоуханен аромат.

В молитвата на Данаил в девета глава ние виждаме, че:

Данаил познаваше своя Бог

Той знае за Божието слово към Еремия (ст. 2), че Бог е „велик и страшен, Който пази завета и милостта си” (ст. 4), че на Бог, нашия Господ принадлежат милост и прощение (ст. 9). Той потвърди думите, които изговори против нас (ст. 12), но пак не се помолихме на Бог, нашия Господ (ст. 13), затова Господ е бдял за това зло ... Той е справедлив във всичките си дела (ст. 14), Който изведе народа Си от земята на Египет ... и си спечелил за Себе Си име (ст. 15). Когато живота и свидетелството ни са в унисон, с нещата, които знаем за Бог и ако го познаваме и знаем нещата, които е извършил, тогава молитвите ни са като тамян пред Бог.

Данаил признава нуждата си

„Обърнах лицето си към Бог за да отправя към него молитви и молби ...” (ст.з). Около 30 пъти той се идентифицира с греховете на своя народ. „Съгрешихме и извършихме беззаконие (ст. 5) и не послушахме слугите ти пророците (ст. 6), целия Израел престъпи закона Ти” (ст. 11). Отпадналия дух пред Бог признава нуждата си от благодат и милост. Спорейки с Бог относно заслугите на нашите добродетели не е дял от ходатайството.

Данаил се обръща към характера на Бог 

„О Господи велики и страшни, който пазиш завета и милостта си ... (ст. 4), на Господ нашия Бог принадлежат милост и прощение... (ст. 9), Бог е справедлив във всички дела, които върши... (ст. 14), Който си извел народа си от Египет с мощна ръка и си спечелил за себе си име (ст. 15), Господи, според цялата Твоя правда, моля се, нека гневът Ти и яростта Ти се отвърнат от Твоя град Йерусалим, святия Ти хълм;” (ст. 16).

Съществува дълбочина от познание в сърцето на Данаил, който разбира Божието сърце. Данаил не наблюдава своите сънародници, Евреите. Той не се опитва да установи дали някой няма да организира молитвено събрание. Той не сравнява себе си с другите, за да види дали те заслужават това, което Бог им дава. Той знае от Божиите обещания мислите на Божието сърце и се обръща към това.

Данаил разбира, че няма заслуги 

„Послушай, Боже наш, молитвата на слугата си и осияй с лицето си върху запустялото си светилище (ст. 17). Боже мой, приклони ухото Си и послушай; отвори очите Си и виж опустошенията ни... защото ние не принасяме прошенията си пред Тебе заради нашата правда, а заради многото Твои щедрости.  Господи, послушай; Господи, прости; Господи, дай внимание и подействай; да не закъснееш заради Себе Си, Боже мой; защото с Твоето име се наричат градът Ти и народът Ти” (ст. 18-19).

Той се моли за несъзнателно следване на това, което Бог е осигурил, за следване на знаците и знаменията, за да може отново да живеят в Ерусалим там, където е Неговото присъствие. Той не иска живота му да стане по-лек, или да види знамения и чудеса, които не могат да бъдат разбрани. Той се молеше за непрекъснатия аромат на смирение, за да преодолее смрадта на човешката гордост.

Глава шестдесет и първа - Ливанът и трите подправки

Изход 30:34-38

Съставките на ходатайството

 

Вяра, смирение, опрощение на грях, злият, са нещата, които караха Христос да се моли на Своя Баща. Гордост, лицемерие, законничество, невежество, алчност и неправда бяха нещата, на които Исус обърна внимание по време на Своята служба. Хората говореха за проблеми като бедност, болести, политическо подтисничество. Сатана предлага неща като чудеса, тайни и власт.

Тук, на олтара Бог изискваше четири съставки, в равни промоции, които представяха това, което направи Исус Възлюбления Син на Своя Баща, сладко ухаещ аромат. Бащата е този, който изискваше четирите съставки: „и да счукаш от него много на дребно” (Изход 30:36). Това счукване не е като делото на изковаване на светилника и умилостивилището.

Тамянът беше посолен, което означава, че беше напълно сигурен. Солта символизираше твърдото и пълно предаване на Исус на Бащата, като всичката нечистота и лицемерие бяха отхвърлени.

Може би поради същата причина има четири евангелия, които представят Исус като Цар, Слуга, Човек и Бог, така че тамяна има четири съставки, които обясняват неговото ходатайство.

От молитвите, които са записани в писанията, не е трудно да намерим четири общи характеристики на ходатайството, които да отговарят на четирите съставки. Те бяха споменати на предишните страници в молитвата на Данаил и илюстрирани в притчата в Матей 20.

1.  Те познават своя Бог – Неговите обещания и завет.

2.  Те признават своята нужда – не се пазарят с Бог.

3. Те се осланят на Божия характер – не се вглеждат в другите работещи на нивата.

4. В своето смирение те разбират, че нямат заслуги – първият ще бъде последен и последния пръв.

Нека сравним четирите характеристики с четирите съставки на тамяна.

На еврейски ливана е „лебонах”, което означава да бъда бял. Това е смолист клей, който се е получавал от дървото Boswellia. Той трябваше да бъде чист.

Еврейската дума за чист е „тахор”, която означава чистота, която е проявена на практика и очевидна. На еврейски думата „чист” за злато е „зáхар”, и се отнася за неговото истинско естество.

Във въплътеното естество на Исус, нямаше грях. Той беше „зáхар”, но в службата Му на Изкупител, за Него се говори като за „тахор” „направен съвършен” (Евреи 2:10), „след като беше направен съвършен” (Евреи 5:9), „направен съвършен завинаги” (Евреи 7:28). Тези текстове говорят за усъвършенстване на автора на спасението чрез страдание. „Ако и да беше Син пак се научи на послушание от това, което пострада” (Евреи 5:8). Това послушание към волята на Бащата беше приятния аромат, ливана на Неговия живот, който се издигаше нагоре.

В хлебната жертва, ливана беше добавян към шепата брашно и изгарян в огъня.  Това илюстрираше, че аромата на Исусовия живот изразяваше съвършено приемане, на Неговото посвещение, да задоволи нуждите на падналия в грях човек. Също така той беше поставян върху хляба в святото място. Тук отново се вижда аромата на Неговия живот, когато Той представя себе си вместо изкупения човек, като възпоменание пред Бог. При кадилния олтар аромата на Исус се издига, за да поддържа изкупения човек в присъствието на Бащата.

Това пребиваване в Бащата и познаването Му, Го превърна в благоуханна миризма.  Това важи също и за тези, които пребивават в Исус.

На еврейски стакти означава „капка”. Това е прах, който се получава от втвърдените капки на ароматна смола, която се добива от кората на смирновия храст. Втвърдените капки трябва бъдат счупени и смачкани. Тези капки, както всяка от четирите съставки, бяха счупвани и стривани много фино, отделно в хаван. Стакте беше много цена подправка.

Сърцето на Исус не беше твърдо като нашето, въпреки това той беше направен грях за нас (2 Коринтяни 5:21). Той разбираше скръбта, както никой друг на земята, затова той може да умолява поради своите собствени заслуги, за упоритостта на нашите сърца.

Сърце, което е наранено от страданията е ценен дар и аромат пред Бог. „Станах като счупен съд” (Псалм 31:12). „Господ е близко при тези, които са със съкрушено сърце” (Псалм 34:18). „Жертвите на Бог са дух съкрушен” (Псалм 51:17).

На еврейски ониха означава ароматична раковина, раковината на благоуханното мекотело. По-добрите се намират в дълбоките части на Червено море. Праха ониха се получава от роговите реснички на тези раковини от Червено море. Тя се получава чрез смилането им и след това, когато праха се изпича или изгаря той изпуска масло, от което зависи ароматното свойство.

Тук има аромат, който е извлечен от дълбочината. „Колко са велики твоите дела, Господи! Твърде дълбоки са мислите ти” (Псалм 92:5). Молитвите на ходатайстващите са вик, който идва от дълбочината на техните сърца. Те не сравняват себе си с други. След като познават Божието сърце и са се отказали от себе си, от своята воля и его, те се осланят на Божия характер.

На еврейски галбан означава миризлива смола. Тя се извлича от долната част на растението ферула, което се намира при Средиземно море. То притежава остра миризма и запазва аромата си за дълго време.

Любовта на смирението имаше такъв продължителен ефект през изминалите векове. Павел описва своето смирение във Филипяни 2. То заема мястото на слуга, който е готов да бъде последен; то е вечно и се практикува дълго, след като спомена за знаци и чудеса е забравен; то може да види отвъд присъствието на греха, в сърцето, което иска да бъде избавено и ни помага да видим благодатта, която прави силата и славата на Бог достъпни.

Глава шестдесет и втора - Ковчегът на завета

Изход 25:10-16

Половината не е разбрана

 

Изход 25 е първата от около петдесет глави, които представят инструкциите за построяването на светилището. В тази глава първото нещо, което е описано е ковчега на завета, мястото, където Бог пребивава на земята. Изглежда, че първоначално Мойсей направи временен ковчег (Второзаконие 10:1-5). В ковчега описан в Изход 25 бяха поставени двете каменни плочи със закона, Аароновия жезъл, на който имаше пъпки, цвят и плод и златния съд с манната. Думите на Исус в Псалм 40:8 „Законът ти е в сърцето ми” показват колко тясно бяха свързани със сърцето му Неговия закон, умилостивилището и трона Му.

Важно е че две неща относно Исус са споменати в същия ред. Например Павел казва: „... за да позная Него”, това говори за Неговата личност – за това кой е Той – „и силата на Неговото възкресение”, което говори за това, което Той е направил (Филипяни 3:10).

Ние поставяме ударението предимно върху това, което Той е направил. Писанията поставят ударението върху това, кой е Той. Най-напред първосвещеникът внасяше шепа с тамян, като тип на благоуханните съвършенства на Христос, Неговата личност. След това той внесе кръвта на жертвата за грях, която илюстрира Неговото дело на изкупление. (Левит 16:12, 14). Йоан Кръстител първо Го нарече „Божия агнец” – което е Неговата личност, след което каза: „Който взема греховете на света” – това е Неговото дело (Йоан 1:29). Йоан написа: „Видях между трона ... и старейшините че стоеше агне” – това е Неговата личност – „като заклано” – това  е  Неговото дело (Откровение 5:6). „Това беше реда на мебелите в светилището; първо ковчега, който ни представя личността на Христос, след това умилостивилището и пр., които сочат към Неговото дело” – казва Артър Пинк.

Самият ковчег беше направен от акациево дърво, което се намираше в безводната пустиня около Синай и Мъртво море. То растеше в много суха почва около 5 метра високо и беше трайно дърво, в което нямаше насекоми, а също така има дълги остри шипове. Правенето на разрез в кората привечер, позволяваше на акациевата смола да изтече навън. Тази смола се използваше за медицина и търговия. Въпреки че сега Исус е коронясан със слава и чест, на земята Той беше коронясан с тръни и наранен, когато беше тъмно, което причини изтичането на кръвта от тялото Му, която послужи за изцеляване на болните от греха. 

goden_17

Дървото представлява човешкото Му естество.То представя формата и размера на ковчега. Златото, което го покриваше представя Неговото Божествено естество, което даде на ковчега слава и красота. Тук отново виждаме, че Неговото Божествено естество беше изявено над това на слуга. 

Размерите бяха 2.5 лакътя дълъг, на 1.5 лакътя широк и 1.5 лакътя висок. Половината лакът означава, че може да разберем много малко от славата на Христос. Дори в своята плът, Той не откри Себе Си напълно. Ако я беше открил, целия Израел щеше да ослепее както Павел по пътя за Дамаск (Деяния 9:8) и щяха да изпитат същия страх, както учениците по време на преображението на Исус на планината (Марк 9:2-8).

Равните размери за височина и ширина показваха еднаквото задоволство, което Той представи пред нуждите на Бащата за свято усъвършенстване и нуждите на грешния човек за изкупител, да ги възстанови до първоначалното им състояние.

Евреи 9:4 споменава за три неща в ковчега.

Моралният закон, написан върху две каменни плочи, беше поставен в ковчега. В Изход 37:1 се казва, че Веселеил направи ковчега. Във Второзаконие 10:1-4 се казва, че Мойсей направи ковчега. Изглежда, че Мойсей направи временен ковчег за завета до направата на златния. Мойсей хвърли първите плочи на земята и те се счупиха, което сочеше към първия завет, който първия Адам наруши. Второто написване на закона беше поставено в този дървен ковчег без покритие от злато. Този път закона се пази от съвършения човек Исус – втория Адам. В Своето смирение Той възвеличи закона и го направи почитаем. Покритият със злато ковчег, който Веселеил направи сочи към втория Адам, който сега е прославен. Споменаването само на закона в ковчега, в 3 Царе 8:9 е в контекста на посвещаването на храма, което сочи към идващото царство и вечния закон, който ще го управлява.

Съда с манната представя подобна идея. В Изход 16:33 Мойсей казва на Аарон да вземе съд и да сложи в него един гомор манна и да го постави пред Бог. Това стана преди построяването на скинията. Този обикновен съд сочи към Израел, който очаква Месия, който щеше да бъде физически наследник на Авраам и Давид. Когато Той дойде Той представи Себе Си като Божий Син, роден от Духа, а сега ние го познаваме като коронясан със слава и чест, сочещ към златния съд. В Евреи 9:4 виждаме златен съд в ковчега, който е пълен с манна и трите споменати неща сочат към осигуреното от Христос, когато Израел пътуваше през пустинята. Манната представяше Христос, който осигуряваше и беше храната на своя странстващ народ. Това беше благодатта, която Бог осигури. Йоан говори за Исус като „пълен с благодат и истина” (Йоан 1:14).

Историята за цъфналия жезъл е записана в Числа 17. Проблемът около него беше с Аароновия авторитет на свещеник. Така че жезлите на племената, като символ на авторитет бяха поставени пред Бог, Който трябваше да вземе решение. На следващия ден, върху мъртвия жезъл на Аарон имаше пъпки, цвят и плод. Там, където Мойсей като пророк изразяваше истината, Аарон като свещеник обявяваше благодатта. И двамата бяха мразени без причина. Също така и Исус, който беше пълен с благодат и истина беше презрян, отхвърлен и убит. Но както мъртвия жезъл на Аарон, Той оживя отново. Този жезъл на благодат, трябваше да бъде поставен пред ковчега като свидетелство срещу бунтуващите се, за да „престанат роптанията им срещу Мене, за да не измрат” (Числа 17:10). Това беше свещеническата служба на Аарон – да закриля Божия народ пред Него.

Съда с манната беше небесен хляб, който трябваше да подкрепя Израел. Аароновия жезъл беше символ на свещеническа благодат, която поддържаше Израел. Двете каменни плочи, изписани с Божия пръст, представяха слава чрез термините на завет, за да смири Израел.

Глава шестдесет и трета - Умилостивилището

Изход 25:17-22

Там ще се срещам с теб

 

Това е мястото, на което Бог установи Своето присъствие на земята. Умилостивилището беше тип на Божия трон. То беше място за съд, който беше трансформиран чрез попръскването с кръв в място на милост и трон на благодат.

То беше мястото, където милостта покриваше закона, и стойността на умилостивението, което Исус извърши свидетелстваше пред Бог. Това свидетелство беше основано на жертвения олтар, като средство чрез което беше извършено умилостивението.

Бог беше удовлетворен. Той беше удовлетворен от Исус, чрез когото Божията присъда срещу греховете на народа Му беше отменена. В Него изискванията на закона и атрибутите на Бог бяха удовлетворени.

Умилостивение е делото, чрез което Исус извоюва нашето опрощение и Божията благосклонност. „Той е умилостивение за нашите грехове и не само за нашите, но и за греховете на целия свят” (1 Йоан 2:2). „В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бог, а (че Той ни възлюби и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни” (1 Йоан 4:10).

В Деня на Умилостивението в Левит 16:14, Аарон вземаше кръвта на телето, което беше принесено на олтара и с пръста си я попръскваше на източната страна на умилостивилището. Това беше най-близкото място от посока на влизането му в Пресветото място. Това показваше, че Бог е приел жертвата, която Му беше принесена и пътя към Него сега беше свободен.

След това Аарон трябваше да попръска част от кръвта седем пъти на земята пред умилостивилището (Левит 16:14). Това свидетелстваше за съвършенството на нашето положение пред Него, без страх от съд или осъждане.

Докато имаше място, на което Бог седеше, умилостивилището, Неговия трон, за свещеника нямаше стол, защото неговото дело не беше завършено и трябваше да бъде повтаряно всяка година. Бог можеше да си почива върху съвършеното и завършено дело на Сина Си.

„Там ще се срещам с тебе, отгоре на умилостивилището между двата херувима” (Изход 25:22).

„Господ царува, да треперят народите; Той обитава между херувимите” (Псалм 99:1).

Нашите закоравели в неверие сърца и ударението, което поставяме върху чувствата лесно забравят Божието удовлетворение от Христос. Нашето поколение е индоктринирано да мисли с чувствата си и да слуша с очите си. Но Бог казва, че трябва да бъдем преобразени чрез обновяване на умовете си.

Истина е, че Исус умря вместо Своя народ, но също така и заради Бог. Божият закон трябваше да се опази и да бъде възстановен. Неговото правосъдие трябваше да бъде удовлетворено. Милостта не можеше да бъде дадена на човека за сметка на правосъдието.

„Правда и правосъдие са основа на престола ти” (Псалм 89:14).

Размерите на умилостивилището са същите каквито са и на ковчега. Короната на върха на ковчега държеше умилостивилището на мястото му. Дебелината му не е спомената, нито се казва колко злато е било използвано за направата му и за двата херувима. Може би височината е пропусната, зад а покаже че: „Защото колкото е високо небето от земята,толкова е висока милостта му към онези, които се боят от Него” (Псалм 103:11). Казва се, че е било направено от изковано злато (Изход 37:7). Точно както светилника. Много бяха ударите, с които Христос беше ударен.

Фактът, че дължината и ширината бяха същите като на ковчега показва, че въпреки че Неговата милост е велика, тя не се простира над завършеното дело на Христос на изпълнение на закона и е приложена само за тези, които са застанали пред Бог върху попръсканата кръв на Христос.

Божията благодат „царува чрез правда за вечен живот чрез  Исус Христос нашия Господ” (Римляни 5:21).

Херувимите бяха от двете страни на умилостивилището. Тези същества са свързани с прилагане на Божията съдебна власт. Например херувимите на входа на Едемската градина на изток.

Главите на херувимите са наведени над умилостивилището. Тук, като прилагащи Божията съдебна власт те са свидетели на плана Му за спасение на човешката раса.

Въпреки че херувимите имат познание относно закона, тук той е скрит от погледа им. Бог го покри с престола на милостта си. Така че те виждаха само кръвта на живота, която беше представяна между Бог и закона. В определения ден за съд, те ще знаят как да приложат своята съдебна власт, тъй като са били свидетели на попръскания с кръв трон на милост. Ангелите трябва да почакат малко по-дълго, за да разберат: „Христовите страдания и идващата след тях слава ... в което и самите ангели желаят да надникнат” (1 Петрово 1:11-12).

Без умилостивилището законът може само да обвинява. Единственият човек, който може да застане пред Бог, е Човешкия Син. Той може да осъди цялата човешка раса, но не го направи.

Сърцето, което опази съвършено закона, прие върху себе си наказанието на тези, които го заслужаваха. Без умилостивилището, ковчега е място на присъда.

Жителите на Ветсемес разбраха това, когато повдигнаха умилостивилището и погледнаха в ковчега. Повече от 50 000 души умряха (1 Царе 6:19).

„Никой не идва при Бащата, освен чрез мен” (Йоан 14:6). Чрез вяра в Този, Който единствен изпълни закона, който беше толкова чист, колкото умилостивилището беше отчисто злато” (Изход 25:17).

От това място на чисто съвършенство Бог каза: „Там ще се срещам с тебе, отгоре на умилостивилището, между двата херувима, които са върху ковчега с плочите на свидетелството, ще говоря с тебе за всичко, което ще ти заповядвам за израилтяните” (Изход 25:22).

Греха не трябва вече да стои между нас. „Така, братя, като имаме чрез кръвта на Исус дръзновение да влезем в светилището, през новия и живия път, който Той е открил за нас през завесата, т. е. плътта Си ...  нека пристъпваме с искрено сърце ...” (Евреи 10:19-22).

Глава шестдесет и четвърта - Псалми на възкачване

Псалм 120 – 134

От живот между езичници до славата на възкресението

 

Серията Псалми от 120-134 започва с живот, който е живян между езичниците и завършва с прекрасно славословие. Преминаването през светилището следваше същия ред. Нашето разбиране за светилището, с неговите съдове, ковчег, умилостивилище, представящо идващата слава е неясно. Това, което разбираме помага много на вярата, която ни е поверена. Не са много хората от миналото, които са преживяли Павловата опитност да бъдат взети до третото небе, след което не им е било позволено за говорят за това.

Не е за учудване, че Псалм 134 е кратко обобщение на Псалмите на възкачване. Той е славословие за това как нещата ще приключат. Той е подобен на това, което Исус каза в Матей 24 и 25. Тези две глави са също късо обобщение на края на историята. Много от детайлите на последните дни липсват, така че ние притежаваме определено познание, но не цялото. Дори Исус каза: „Когато видите тези неща, имайте, предвид че Той идва, Той е пред вратата” (Матей 24:33). Така че има достатъчно дадена информация, за да „знаем”.

Не вярвам, че животът, който трябва да се живее в Святото място, е нещо, което пада от небето, така че аз да мога да го облека като дреха. Има вътрешни промени, които трябва да бъдат извършени, а те изглежда, че са болезнени и бавни. Нека повторя това, което казах в края на въведението. Полезно е да видим в съвършенствата на Христовия живот това, което липсва в нашия. Какво е това, което трябва да променим в нашия живот и защо промените не стават, какво сме приели от Него и какво сме преувеличили? Във всичко това човешката природа на Христос ще бъде нашия най-велик освобождаващ ни приятел и предимство.

Тези Псалми бяха песни на поклонниците, които се пееха от хората, които отиваха в Ерусалим по време на годишните празници на Пасха, Петдесятница и Шатроразпъване. Бог беше инструктирал построяването на светилище и храм в точни детайли според типологията на идващия Изкупител и Цар. Не трябва да се изненадваме, ако открием, че също така Той подреди Псалми, да бъдат пяти, съвпадайки с целия живот на човека. Псалмистът започва от мястото, където живее всред хора с нечисти устни и измамлив език и продължава до мястото, където Бог живее в Пресветото място. Пътешествието свършва там с благословение от Бог. На устните на Израел Той слагаше пълнотата на техния Изкупител. Може би повечето от израилтяните разбираха много малко от това, както тяхното идолопоклонство показва. Образите на Божието лично свидетелство бяха пяти и предавани от поколение на поколение, когато те отиваха на мястото, където Бог пребиваваше на земята. Инструкцията, която Павел предаде на Колосяните: „Христовото слово да се вселява във вас богато; с пълна мъдрост учете се и увещавайте се с псалми и химни и духовни песни, като пеете на Бога с благодат в сърцата си” (Колосяни 3:16), не беше само добра идея, която той имаше. Това беше в унисон с Божето намерение, че Неговата невеста, църквата, трябваше да носи тази вест чрез слово и песен. Ако църквата трябваше да бъде светилище, тя трябваше да знае как изглежда светилището и съдържанието му да бъде познато и разбирано.

Нека се запознаем накратко с тези Псалми и да се опитаме да илюстрираме в тяхната последователност и съдържание, как те следваха модела на светилището. Обърнете особено внимание върху въведителните стихове на Псалмите.

 

Псалм 120

Относно неговия живот всред езичниците

 

Той живееше всред хора с лъжливи устни и измамлив език. Той казва: „Странствах в Мосох „ (ст. 2), което е името на сина на Яфет, който стана езически народ. „Живей всред шатрите на Кедар” (ст. 3), което е име на един от синовете на Исмаил, от когото произлязоха Арабите и исляма.

„Аз съм за мир, но когато говоря, те са за война” (ст. 7).

 

Псалм 121

Относно неговото решение да пътува към Ерусалим

 

Той е по пътя си към Ерусалим и забелязва това, което се намира на върховете на планините.

„Издигам очите си към хълмовете” (ст. 1), където се намираха местата за идолопоклонство и езическо поклонение (Езекиил 6:13; 20:28).

Тогава той задава въпроса: „От къде идва помощта ми?” Този въпрос поставя началото на ново изречение в текста, след което в ст. 2 и 3 той отговаря. Неговата помощ няма да дойде от идолите на върховете, но от Господ, който направи всичко. Той не позволява нозете на народа Му да се подхлъзнат и като пазещ Израел, Той не дреме и не спи. Той стои до Израел денем и нощем, закриля ги от зло, пази душата им, влизането им и излизането им в момента и завинаги.

 

Псалм 122

 Относно неговото пристигане при

портите на Ерусалим

 

Когато пристига, той си спомня с радост обявяването да отиде в Ерусалим и в Господния дом.

„Ето нозете ни стоят отвътре портите на Ерусалим” (ст. 2). „Духът на мъдрост” (Исая 11:2) е този който ни води в пътя на отказване от зло, да изоставим глупостта на света и да влезем през входа на храма, за да отдадем хвала на Господ (ст. 4).

Той влиза през портите му, тъй като това е мястото на трона на Давидовия дом, от където Бог ще управлява света. Той влиза, за да се моли за мира на Ерусалим и посвещава себе си да живее и поддържа доброто име на Бог, който живее там.

 

Псалм 123

 Относно влизането в дворовете на храма с хвала

 

„Издигам очите си към Тебе, Който обитаваш в небесата” (ст. 1).

Обърнете внимание на хвалата му в ст. 2: „...както очите на слугите гледат към господаря им, и както очите на слугинята гледат към господарката й, така нашите очи гледат към Господ нашия Бог”. Сигнали с ръцете бяха често срещани при напътстването на слугите. Слугите трябваше да са много внимателни да не пропуснат сигнала.

Смирението на слугата, който гледа за инструкциите е необходима част от хвалата. Идеята тук е за идване при Бог, с живот, който внимава за милостта, истината, правдата и правосъдието. Амос обръща внимание на това в 5:21-27. Музиката и песните не бяха забранени, но не бяха заместител за тези.

Хвалението признава нуждата ни Бог да бъде „милостив към нас”, както ние сме милостиви към други. Бог обича тези, които признават своята нужда от Него. Ние признаваме своята нужда дори когато: „...сме преситени с презрение” (ст. 3), не само когато лично сме виновни, но също така и за вината и презрението на гордите, които са спокойни когато се подиграват с Бог (ст. 4).

 

Псалм 124

Относно спомените за неговото минало изкупление

 

„Духът на разбиране” (Исая 11:2) ни помага да разберем нашето изкупление при жертвения олтар.

Той започва с изповедта: „Ако Господ не беше с нас ... тогава те биха ни погълнали живи ... Тогава надигнатите води биха преминали върху душата ни” (ст. 1, 3, 5).

Изкупените от Бог са запазени от „силата на Бог” (1 Петрово 1:5). Те са подсигурени чрез завет на кръв, който вече беше обещан на Адам и Ева, на Ной, Авраам, Мойсей и беше нагледно показан по време на Пасхата, чрез жертвата на Голгота и чрез чашата на Господната вечеря.

Чрез това изкупление: „Душата ми се избави от примката на ловеца” (ст. 7). Примката на греха е строшена и ние избягнахме присъдата на осъждането.

„Помощта ни (изкуплението) е в името на Господ (Исус Христос), който даде себе си като приношение и жертва за грях на Бог.

 

Псалм 125

  Свидетелство за настоящата сигурност

 

Сигурността е за „тези, които се надяват на Бог”.

Бог става не само наш Изкупител, който осигурява нашето изкупление, но също „Словото стана плът и пребиваваше между нас” (Йоан 1:14), за да ни освети. Умивалникът сочеше към Него като Словото и „Дух на съвет” (Исая 11:2). Умивалникът ни измива за освещение „чрез подновяване на ума ни” (Римляни 12:2). Това прави Божия народ „като хълма Сион, който не може да се поклати” (ст. 1). „Тъй като се възродихте не от тленно семе, а от нетленно чрез Божието слово, което живее и трае до века” (1 Петрово 1:23).

„Както хълмовете ограждат Ерусалим, така Бог огражда народа си” (ст. 2), „а името му е” „Божие Слово” (Откровение 19:13). Словото освещава, измива, съветва, ръководи, закриля, предупреждава и напътства Божия народ да Го познава и да ходи в пътя Му и да бъдат „праведни в сърцата си” (ст. 4).

Тези, които отхвърлят Божия съвет, ще видят злото, което ще постигне тях и децата им (ст. 5).

 

Псалм 126

 Относно Божия народ, който се наслаждава в Неговото постоянно присъствие

 

„Когато Господ възвръщаше сионовите пленници, ние бяхме като ония, които сънуват. Тогава се изпълниха устата ни със смях и езикът ни с пеене; Тогава казаха между народите: Велики неща извърши за тях Господ. Господ извърши велики неща за нас, от които се изпълниха с радост.” (ст. 1-3).

Исус, хлябът на живота, беше представен на масата с хлябовете, като възпоменание пред Бащата, представяш народа си във възкресена слава. Това ни говори за „Духа на сила” (Исая 11:2), подсилващ народа си чрез насладата на Своето присъствие в Бащата и в нас.

Исая пророкува за Него като „Моят избран в когото душата ми благоволи” (Исая 42:1). Бащата каза относно Него: „Ти си моят възлюблен Син, в когото е моето благоволение” (Лука 3:22). Исус е извършил велики неща за нас. Той ни е освободил от плена на греха и подновил ума ни да мисли относно смирение, а не гордост. Ние имаме много основания да се радваме в Него, който е хляба на живота. Дори когато вярата ни изневери, Той остава верен.

Това, което вярата „сее със сълзи” ние „ще пожънем с радост” (ст. 5). Исус плака за Ерусалим, носеше семената си и пося семе на вяра до краищата на света и е пожънал обилна жетва от изкупени хора. Важно е да Го запомним като наранен заради нашето изкупление и с радост и веселие да отпразнуваме това, славата на възкресението, която ни е осигурил.

 

Псалм 127

 Представя живот, който е ръководен от Бог и донася много и добър плод

 

Тук виждаме живот, който е живян в светлината на светилника като „Духа на познание” (Исая 11:2), и който е ръководен от Бог.

Три пъти сме предупредени относно безсмислието на тези, които се трудят и притесняват относно дом, храна и дрехи. Тези, които познават Господ, Му се надяват. Те не се трудят за резултата, но за плода. Нашето плътско общество, което е ориентирано според това, което вижда, от поставените си цели, движено от успеха си, лесно за използване, чувствително към използващите го и ръководено то резултатите време, което му е дадено за направата на нещата, е произвело няколко много кисели чепки с грозде.

Плодът е нещо, което расте, като стои постоянно на клона или лозата. Необходимо му е време и хранителни сокове, за да се развие. Бог търси добър плод (Исая 5:2). Исус и Неговата невеста, църквата, също са предназначени да произвеждат добър плод и да се умножават. Растяща, многобройна църква, която е пълна с новородени не трябва „да се срамуват, когато говорят с техните врагове в градската порта” (Псалм 127:5). Те са запазени от Божията сила.

Божият Дух, който познава Божието сърце, ще носи плод, който удовлетворява Бог. „А ние всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен” (2 Коринтяни 3:18). Това е добър плод.

 

Псалм 128

Изявява живота на ходатайство,

 принасящ много плод

 

Исая пророкува за Исус, че „ще види потомството си, ще види дните си, и това в което Господ благоволи ще преуспее в ръката му. Като резултат от страданията на душата си, той ще види плодовете и ще се зарадва” (Исая 53:10).

Благоуханната миризма беше тази, която се издигаше от кадилния олтар, която свидетелстваше за „Духа на страх от Господ” (Исая 11:2) в живота на Исус.

„Блажен всеки който се бои от Господ и ходи по Неговите пътища, защото ще ядеш от плода на ръцете си, блажен ще бъдеш и ще благоденстваш” (Псалм 128:1-2). Това е истина за ходатайството и за молитвата, на която е отговорено.

Повечето от разбирането на Израел за Бог беше чрез физически доказателства, като закон, светилище, храм, псалми, царе, пророци, свещеници, земя, успех и деца. Така че когато псалмите бяха пяти от мъжете, жените и децата на Израел, те непрекъснато напомняха на Израел за обещанията на Бог, за предупрежденията и изразяването на отношението на Израел с техния Освободител. Така че не е изненадващо, когато псалмиста да казва, че страх от Бог е също така да ядеш плода на ръцете си и да си щастлив за това, че имаш дом с деца, като маслини около трапезата си (ст. 2-3).

За децата Исус промени малко този списък. Бог не само щеше да бъде всред тях и в храма си както беше с Израел, но щеше да пребивава в тях като храм. Те щяха да са странници и чужденци, да им се подиграват и присмиват, да бъдат хвърляни в затвор и убивани, да им се подиграват и да ги отхвърлят. Те щяха да се молят за тези, които ги преследваха и щяха да принасят много плод. Бог винаги търси добър плод (Исая 5:2).

В Йоан 15 Исус предаде същата вест. „Пръчката не може да даде плод, ако не остане на лозата. Този, който пребъдва в мен и Аз в него принася много плод” (ст. 4-5). Плод на труд, служба и молитва (ст. 7). „Това ви говорих, за да може радостта ми да бъде във вас и вашата радост да бъде пълна” (ст. 11). „Не вие ме избрахте, но аз избрах вас и ви определих да принасяте плод и плодът ви да бъде траен”. Това е приложено в Псалм 128:6, за децата на техните деца, или от поколение на поколение. Всеки, който се бои от Бог и ходи в пътя Му ще се опита да се възползва от обещанията на кадилния олтар „така, че, каквото и да поискате от Отец ми в мое име, ще ви се даде” (Йоан 15:16).

Бог да ви благослови от Сион, града на Давид, мястото на Давидовата скиня, храма на Соломон, но също така сянковия образ на дома на Исус, великия ходатай пред Божия трон.

 

Псалм 129

Сочи към стакти, като първа съставка на тамяна

 

Стакти се получаваше от втвърдените капки на смолата на смирновия храст. Тези втвърдени капки трябваше да бъдат счупени и стрити на фин прах.

Давид предсказа опитността на Исус, когато каза: „Като някой умрял бях забравен от сърцето на всички станах като счупен съд” (Псалм 31:12). Той беше успокояван от уверението, че: „Господ е близо до онези, които са със съкрушено сърце, и спасява онези, които са с разкаян дух”(Псалм 34:18).

Давид можеше да свидетелства казвайки: „Много пъти са ме наскърбявали от младостта ми до сега, но не ме надвиха. Орачите ораха на гърба ми, проточиха дълги бразди” (Псалм 129:2-3). Исус знаеше относно това. „Никое наказание не се вижда да е на времето за радост, а е тежко, но после донася правда като мирен плод, за тези, които са се обучавали чрез него” (Евреи12:11).

Съдбата на тези, които мразят Сион и причиняват преследване е, че те не могат да бъдат поучавани или променени чрез благодатта на страдание и преследване (ст. 5-7).

Тези врагове на Сион, знаят как да причинят болка, но не могат да изговорят благословенията на Бог над Неговия народ, тъй като те са изпълнени с гордост (ст. 8).

 

Псалм 130

Описва ониха като втората съставка на тамяна

 

Псалмистът описва ясно мястото, където се намира. „От дълбочините викам към тебе, Господи” (ст. 1). Дълбочината е важна. Плитката почва не поддържа живота, Марк 4:5.

Ониха е добита от роговите образувания на раковината, която се намира в дълбочината на Червено море, „О колко дълбоко е богатството на премъдростта и познанието на Бог! Колко непостижими са Неговите съдби и неизследими пътищата Му” (Римляни 11:33). „Той открива дълбоките и тайни неща” (Данаил 2:22). „Понеже Духа издирва всичко, дори Божиите дълбочини” (1 Коринтяни 2:10).

Бог ни издирва по-дълбоко, отколкото ние издирваме себе си. Когато Той ни показва нашите злини, ние питаме: „Господи, кой може да устои? При теб обаче има прощение, за да се боят от теб” (Псалм 130:3-4).

Това е изхода от простеното зло. Да получиш дълбочина на разбиране, за да ходатайстваш с Божествена милост за други според Духа на страх от Бог. От дълбочините ние можем да открием себе си; важно е да се надяваме и да очакваме с търпение. С Бог има загриженост и преизобилно изкупление (ст. 5-7).

Благодатта, която е спасила множества от езичници, ще спаси и Израел (ст. 8).

 

Псалм 131

Описва галбан като третата съставка на тамяна

 

Когато пророк Натан каза на Давид, че няма да построи храма, цар Давид влезна в светилището, застана пред Бог и каза: „Кой съм аз Господи и кой е моя дом, че си ме довел до това положение? (1 Летописи 17:16). Тук Давид е като Мойсей, най-смирения човек на земята, който влизаше в скинията и сядаше пред Бог. Това смирение е необходим елемент за ходатайство.

Давид можеше искрено да каже: „Господи, сърцето ми не се гордее, нито очите ми се надигат, нито се занимавам с неща твърде големи или трудни за мен” (Псалм 131:1). Надменност и амбиция са двете големи пречки за получаване отговор на молитвата.

Галбан е смола, която се получава от долната част на растението Ферула и сочи към Неговото смирение. Мирисът й е остър и приятен само когато е примесен с други подправки. Тя им придава продължителен ефект.

Когато смирението е прибавено към ливана (познанието за Бог, Неговите обещания, завети и слово) към стакте (отчаянието, което идва от болка, страдание и отхвърляне), и към ониха (дълбочина на уважение и почитание, за светите съвършенства на Бог) тогава благоуханния аромат на ходатайството се издига към Бог и довежда до продължителния ефект на благославяне на човека.

В контраст с високомерието и големите амбиции, Давид можеше да каже: „Наистина аз укротих и успокоих душата си. Като отбито дете при майка си, така душата ми е при мене, като отбито дете” (Псалм 131:2). Исус също говореше за необходимостта от смирение на Своите ученици като каза: „Който смири себе си като дете, той е най-велик в небесното царство” (Матей 18:4).

 

Псалм 132

Представя илюстрация за ходатайството на Давид

 

Известно време, след като построи своя дом, той напомни на Бог, че беше направил обещание в миналото. „Как се кле на Господ, и се обрече на Силния Яковов, като каза: В никакъв случай няма да вляза в шатъра на къщата си, нито ще се кача на застланото си легло, няма да дам сън на очите си или дрямка на клепачите си, докато не намеря място за Господа, обиталище за Силния Яковов” (Псалм 132:2-5).

Изглежда, че сега неговата молитва се пренася в настоящето място на ковчега, в Кирият-иарим, около 8 мили на север. „Нека влезем в скините Му. Нека се поклоним при подножието Му” (ст. 6-7). Изглежда, че той се подготвя да премести ковчега във временното място, което е приготвил за него в Ерусалим. „Стани, Господи, и влез в покоя си. Ти и ковчегът на твоята сила” (ст. 8).

Кроят на молитвата му не е само за него: „Заради слугата си Давид не отблъсквай лицето на помазаника си” (ст. 10). Това също се отнася за всеки наследник на Давид, докато Месия заеме мястото си на трона.

Колко прекрасна и обширна, проста и сбита е молитвата на Давид! Той си спомня за миналото си обещание. В настоящето, той го изпълнява и умолява бъдещите поколения да наследят неговото благословение.

Божият отговор в стихове 13-18 изглежда също сбит и подробен.

„Защото Господ избра Сион, благоволи да обитава в него. Това, каза Той, Ми е покой до века; тук ще обитавам...  Ще благословя изобилно храната му! ... Ще облека и свещениците му със спасение; и светиите му ще възклицават от радост. Там ще направя да изникне рог на Давид; ... Неприятелите му ще облека със срам; а на него ще блести короната.”

Колко подходящи са думите на Исус в Йоан 15:7! „Ако пребъдете в мене и думите ми пребъдат във вас, искайте, каквото и да поискате и ще ви се сбъдне.”

 

Псалм 133

Заведени сме в мястото за пребиваване на Бог

 

Тук, на умилостивилището върху ковчега на завета, Бог каза, че като „Дух Господен” (Исая 11:2), Той ще се среща със Своя народ.

„Ето колко е добро и колко угодно да живеят братя в единомислие” (Псалм 133:1). Тук е представено възстановяването на единството, скъпоценно, като маслото за помазване на свещениците. Исус беше помазан със Светия Дух, така че дори неговите одежди сияеха с Божията слава.

Братя, които живеят в единство, са като ермонската роса, който пада по сионските склонове. Защото Господ там е заръчал благословението, живот довека” (ст. 3).

Във външния двор виждаме представена историята на Израел. В Пресветото място е представено идването на Месианското царство. Там ще видим всичко, което ходатайствата на Христос са постигнали за народа Му. Там единството ще бъде възстановено. „Вълкът ще живее с агнето, рисът ще си почива с ярето, телето, лъвчето и угоените ще бъдат заедно; и малко дете ще ги води” (Исая 11:6).

На победителите, които са споменати в писмата до седемте църкви в Откровение, Исус обеща следното.

„Ще дам да яде от дървото на живота, което е [всред] Божия рай” (Откровение 2:7);  „Той ... няма да бъде повреден от втората смърт” (Откровение 2:11); „На тогова, който победи, ще дам от скритата манна; ще му дам и бяло камъче, и на камъчето ново име написано” (Откровение 2:17); „Ще дам власт над народите ... и ще му дам зорницата” (Откровение 2:26, 28); „ще се облече така в бели дрехи; и Аз никога няма да излича името му от книгата на живота, но ще изповядам името му пред Отца Си и пред Неговите ангели.” (Откровение 3:5); „ще го направя стълб в храма на Моя Бог; отгдето няма вече да излезе вън; и ще напиша на него името на Моя Бог, и името на града на Моя Бог, новия Ерусалим, който слиза от небето от Моя Бог; ще напиша и Моето ново име.” (Откровение 3:12); „ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол” (Откровение 3:21).

 

Псалм 134

Заключителна молитва

 

Благославяйте Господа всички слуги Господни, които престоявате в дома Му. След грехопадението на Адам света е място на тъмнина, и е бил огрят от силна светлина. Ние сме носителите на светлината, която сме видели и може да вдигнем ръцете си от това място на тъмнина, към небесното светилище, за да благословим Бог, а Той ще ни Благослови от Сион.

Глава шестдесет и пета - Близост

Заключителни забележки

 

На планината на преображението, Бащата направи кратка забележка, след като представи Сина Си, казвайки „него слушайте” (Марк 9:7). Въпреки че само трима от учениците чуха казаното, то беше записано, за да донесе облага на цялото човечество. Тази къса фраза, „него слушайте”, не ни дава възможността да приемем едно нещо, което Той каза и да пренебрегваме друго. Това означава, че за всяко нещо, което Той е казал и което е написано ние ще бъдем съдени (Йоан 12:48). По-късно Исус зададе въпроса: „... когато Човешкия Син дойде, ще намери ли вяра на земята” (Лука 18:8)? Аз мисля, че Той има предвид вяра в това, което е казал. Без тази вяра е невъзможно да Му угодим (Евреи 11:6).

В близостта с Исус вестта беше „него слушайте”. Аз мисля, че смирението на Мойсей е това, което го направи толкова добър слушател на всичките Божии инструкции. Може би неговото появяване на планината на преображението заедно с Исус беше предназначено да илюстрира това пред апостолите. В този случай присъствието на Илия представя смелостта, която апостолите трябва да имат, за да застанат срещу всичките чужди богове и идоли в своята мисия, както Илия направи.

Бог не поиска баланс между определени видове музика, песни или хваления или построяването на три палатки, както Петър предложи. Неговите везни не са като нашите везни, както Неговите мисли не са като нашите мисли. Аз разбирам важността на хвалението, но то не е заместник за близост. Позволете ми да илюстрирам това.

Често срещано е да чуем хора, които цитират Евреи (NKJV) относно смело влизане в Пресветото място. Предполага се, че музиката е тази, която ще ни води по пътя. Текстът от книгата Евреи не е предназначен за бъде приятен стих, който да изберем, като че ли пазаруваме в магазин, или избирането на предпочитана подправка.

Гръцката дума не е използвана само в 10:19 (където говори за смелостта на увереността за влизане), но също така и в три други пасажи. В 3:6 се говори за смелостта за постене. В 3:14 се говори за смелостта да бъдем близо до Бог. В 10:35 се говори за смелостта да не напускаме дръзновението си. Въпросът е защо някои хора цитират само стиха в 10:19, а пренебрегват другите три цитата, които ни подготвят за влизане в Светото място.

На практика смелостта да се приближаваме предхожда всичко. Това е първото нещо, което Бог иска да направи за хората, които имат малко или нямат никакво уважение към Него. Той ги привлича при Себе Си и потвърждава присъствието Си чрез словото Си, което убеждава и чрез обещанията Си, които удовлетворяват.

Израилтяните, като наследници на Авраам, знаеха, че са Божий народ, който живее под Неговите обещания. Със завръщането на Мойсей в Египет дойде и потвърждението за неговите обещания, чрез силни знаци и чудеса в Египет, облака и огнения стълб, които ги водеха и пресичането на морето по сухо. Тези бяха свидетелство за Божията способност да изпълни Своето обещание, така че Израел да се държи за обещанието.

С какво щастие Израел пя песента на Мойсей! „Той хвърли коня и ездача в морето”. Чудото потвърди, че Бог е добър и обещанията му бяха сигурни. Беше лесно и прекрасно да се пее за Божията прекрасна сила и обещания.

„Господ е сила моя, песен моя. И стана ми Спасител; Той ми е Бог, и ще Го прославя, Бащиният ми Бог, и ще Го превъзвиша” (Изход 15:2).

„С милостта Си водил си людете, които си откупил; Упътил си ги със силата Си към светото Си обиталище” (Изход 15:13).

„Ще ги въведеш и насадиш в хълма - Твоето наследство, на мястото, Господи, което си приготвил за Свое обиталище, в светилището, Господи, което ръцете Ти утвърдиха” (Изход 15:17).

Само след три дни пътуване през пустинята, музиката и песните бяха заменени с недоволство. На Израел не му липсваха песни или музика. Нито Бог или Израел се оплакваха относно това. Това, което липсваше беше вяра в думите, които Бог беше изговорил.

Милионите на Израел потвърдиха, че те не държаха на обещанието и потвърждението. Вместо това, те отхвърлиха Божието обещание и не влязоха смело в това, което Бог беше осигурил, вследствие на което умряха в пустинята, защото не повярваха (Евреи 3:19).

Ние също така имаме нашите предпочитания за музика и песни относно Бог, а Неговите обещания като замяна за осигурената трайна връзка с Бог, която осигурява неограничен вход в Светото място.

Първите три случаи, където е използвана думата смелост, установяват вяра. Четвъртото е да се наслаждаваме на Него и на това, което ни е осигурил сега и завинаги.

Истина е, че когато Израел пътуваше от място на място, племето на Юда, което означава „нека бъде благословен” беше най-отпред. Около Ерихон, левитите с шофари (овнешки рогове) бяха пред ковчега. Племената на Дан, Исахар и Нефталим, оформяха задната стража. Чрез разпореждане те заемаха различни позиции и отговорности, отколкото останалите племена. Но за всички тях имаше еднакъв достъп до Божието присъствие и Неговото слово, което беше изговорено от умилостивилището, което се намираше в средата на Израел.

Също така племената бяха представени еднакво на нагръдника и рамената на първосвещеника.  Бог няма да наруши собствените си инструкции относно предпочитание (Яков 2). Той не възвишава музиката, за която беше инструктирал Давид да постави на изток от жертвения олтар, на по-високо място пред Себе Си, отколкото делото на ходатайство в Светото място при кадилния олтар. Това е мястото, където: „Бог до завист ревнува за Духа, който е вселил във вас” (Яков 4:5), да се среща и ходатайства с Него. Музика в неделя сутринта и посещаване на молитвено събрание в средата на седмицата илюстрира какви са нашите предпочитания. Божието царство се състои от цялата пълнота на Христос, а не само нашите предпочитания.

Племето на Юда, чието име е израз на хвала беше най-отпред при пътуванията в пустинята и стана му беше при вратата от източната страна, но левитите имаха привилегията на близост до Бог в Святото място.

Давид разбираше това, когато каза, че трябва да влезем през портите му с благодарност и дворовете му с хвала. Това не бяха места за близост, но пътя към нея. Давид танцува пред ковчега, но не преди да се освети с жертва на всеизгаряне и примирителна жертва, на приета близост. Той дори облече себе си с одеждата и ефода на свещеник. Смъртта на Оза беше накарала Давид отново да се вслушва в Бог.

Четейки 3 Царе 2:28 разбираме, че Давид донесе повече, отколкото само ковчега в Ерусалим. Роговете на олтара, за които Йоав се беше хванал, са роговете на жертвения олтар, който беше на изток от палатката, която Давид беше издигнал като временно място за ковчега. Давид е този, който постави музикантите и певците пред, а не в светилището, докато Соломон не завърши построяването на храма (1 Летописи 6:38). В продължение на следващите почти 1 000 години, Давид инструктира Соломон да постави музикантите и певците на изток от олтара (2 Летописи 5:12; 1 Летописи 28:11-21), което е добра идея за начина, по който поклонението ще бъде извършвано, когато Исус се завърне в Сион.

Давид беше човек, който копнееше за близост с Бог. Той беше готов да съблече царските си одежди и да облече тези на свещеник, за да може смирено да постави Царя на царете на престола в Сион (Псалм 2:6). Той действаше като слуга, който върви пред Царя Исус.

Подобно на скинията на Давид, църквата е също временно място за пребиваване. Първо ние трябва да слушаме и да се учим в скинията на Мойсей, за да знаем как да живеем в скинията на Давид и с увереност да поемем управленческите отговорности в храма на Соломон, който представя идващото царство, в което ще царуваме и управляваме с Христос.

Ние можем да имитираме музиката на Давид или тази на нашата култура, но не и сърцето на Давид. Той имаше забележителна връзка на единство с Бог. Колко пророческо и пълно беше неговото свидетелство за страданията и славата на идващия Месия в псалмите, които бяха направени на песни, за да бъдат пяти от евреите и езичниците! Така че ако нашето сърце не е като това на Давид, тогава трябва да прекараме време в скинията на Мойсей. Тя ще смири всяка гордост и ще ни помогне да получим сърце като това на Давид, или дори по-добро – като това на Христос.

Съществуват много хора, които харесват определен вид музика и за които определен стил музика е важна. Някои от тях може би ще посочат притчата за блудния син и ще кажат, че е имало песни и танци при покаянието и завръщането на сина. Но това беше вратата на изток от олтара, която е представена тук. Това е място на покаяние, чрез което човек влиза чрез вяра в Христовата правда. Това не беше Светото място. На следващата сутрин, за блудния син, празненството беше свършило. Странстването на Божия слуга започва от вратата, но то води до Святото място. На стария син, радостта от празнуването не беше отказана, но Божието дело на установяване на Неговото царство все още трябва да продължава. По всяка вероятност той не беше ходатайствал за своя брат и със сигурност нямаше високо мнение за него, след като го нарича „този твой син”.

Други хора посочват примера с Господната вечеря, където се казва, че те „изпяха песен” (Матей 26:30). Когато Христос предложи своята песен на хвала, това беше началото на серия от събития. Не след дълго Исус щеше да бъде направен грях и да даде живота си като жертва за грях за света. С други думи Той беше по пътя си към олтара, към който свещеника винаги се доближаваше от изток, през входа. Когато беше направен грях, Той извика: „Свършено е!” Олтарът беше свършил работата си. Изискванията на закона бяха задоволени. Когато по-късно Той се появи пред учениците си и им каза какво бяха казали закона и пророците, техните очи се отвориха. Умивалникът, Божието Слово, вършеше делото си. Петдесятница дойде и сега те видяха себе си в Светото място, като царско свещенство на Бог, разчупвайки хляба на Неговото присъствие, навсякъде, където отидеха и внасяха светлината на светилника в тъмнината на народа. Бяха установени църкви и кадилния олтар се превърна в място за молитва и ходатайство. Давидовата скиния беше изпълнена и реализирана в църквата (Деяния 15:16; Амос 9:11).

Аз не казвам, че те вече не са пели песни. Павел ги окуражава да пеят, когато са заедно. Аз не се противопоставям на музиката. Аз обичам да пея и да слушам хармонията от гласовете. Но музиката никога не е била предназначена да се превърне в заместник и средство за поправяне на нашето невежество за пълнотата на Христос, която е представена при олтара, умивалника и в Светото място.

Ранната църква имаше ли проблеми с този въпрос? Да. Писателите на посланията му обръщат внимание. Те не предложиха Псалмите и химните да бъдат изхвърлени от църквата, защото бяха остарели с около 1 000 години. Те не се аргументираха, че са трудни за разбиране и бяха за евреите, но не и за езичниците и за тези, които харесват нашата култура и музика. Исус не каза, че когато се завърне се надява на голямо музикално представление. Неговият Баща каза:

„Поискай от Мене и Аз ще ти дам народите за твое наследство, И земните краища за твое притежание. Ще ги съкрушиш с желязна тояга, Ще ги строшиш като грънчарски съд” (Псалм 2:8-9).

Когато Исус се завърне, думите, които ще изговори от трона в Ерусалим, ще обединят всяка култура, царство и управление в този свят.

„Всяко коляно ще се преклони пред Мене, И всеки език ще славослови Бога” (Римляни 14:11).

Нито една отделна култура или деноминация няма да вършат онова, което смятат за правилно.

Когато всички изкупени от народите, застанат пред Божия трон, както са описани в Откровение, забелязали ли сте, как всяко изговорено слово е тяхното дело на поклонение и хвала е?

В Откровение 4:8 виждаме четири живи същества, които не престават да казват: „Свят, свят, свят е Господ Бог Всемогъщи, Който беше, Който е и Който ще дойде”.

В Откровение 4:11 виждаме 24 старейшини, които казват: „Достоен си Господи, да получиш слава, почит и сила”.

В Откровение 5:9 четирите живи същества и двадесет и четири старци пеят нова песен казвайки: „Те „пеят” ли или „казват”? Виждаме същото нещо в Откровение 15:3 където те „пеят песента на Мойсей ... и песента на Агнето казвайки”. Ако Божиите мисли не са като нашите, не трябва ли да зададем въпроса дали Неговите мисли относно музиката са същите като нашите?

Възможно ли е свидетелството на светиите да е музиката в небето? Обърнете внимание колко често те говорят думи на хвала около Неговия трон. В Откровение има още девет забележки за това: 5:12-13; 7:10,12; 11:17;  19:1,3,4,6. Също така 144 000 изпяха нова песен и само те са тези, които могат да я научат и да я пеят (Откровение 14:3).

В ерата на Стария завет те също пяха нова песен. Те също пееха във външния двор и по пътя си към него. Причината за хвалението е същата. Мястото е различно. Защо пееха те? „Пейте на Господа нова песен, защото Той извърши чудесни дела: Неговата десница и Неговата свята мишца Му спечелиха победа. Господ изяви победата Си, откри правдата Си пред народите” (Псалм 98:1-2). „Защото иде да съди земята” (ст. 9).

Може би изкупените от земята ще представят и пеят Псалмите, песните и химните на Давид пред трона на Бог. Може би песните на изкупените ще възстановят в небето това, което Луцифер унищожи със своя бунт.  Това, което ми прави впечатление е израза „казват” относно хвалата на Бог в небето. Може би това не е вълнуващо за човешкия ум, но в небето то е нова песен.

Какво е нова песен? Това е моята идея.

В Йоан 16:14 Исус говори за Светия Дух и казва, че когато той дойде „той ще вземе от моето и ще даде на вас”. Имаше Петдесятница и тези, които търсеха Словото, което стана плът, откриха, че Духа взе от Христос и Го откри на тях в Своето слово.

Радостна привилегия е, да имаме Духа, който взема от Христос и Го открива на Неговите деца. Тогава Божието дете ще може да говори за славния Син на Бог, чрез хвала отправена към сърцето на Бог.

Когато грешниците говорят на Бащата, за славата и съвършенствата на Сина, това не е само нова песен за грешника на земята, както илюстрира свидетелството на Стефан в Деяния 7:56, но също така тя е нова песен в небето, която не е била чута преди от ангелите, които желаят да участват в тази служба (1 Петрово 1:12), а също така тя е нова песен и за Бащата, който има „книга на възпоменание, написана пред Него за тези, които се бояха от Бог, и които мислеха за името Му. (Малахия 3:16).

Светилището представя множество от тези съвършенства и причини защо Исус беше наслада за Бащата.

Бог поставя много по-голяма стойност върху словото си, отколкото човека. Записаното от пророците, Исус и апостолите съвпада с това на апостол Йоан в книгата Откровение. Свидетелството на небесните множества и изкупените на земята са важна част от музиката и отдаването на хвала в небето.

Това, което скинията на Давид представи в сянка, идващото време на църквата, видението на Йоан представя времето, което идва след църквата. Когато Исус дойде, за да установи скинията на Давид, повечето от Израел отхвърлиха вестта Му и самия Него, докато множеството от езичниците Го приветстват.

Във видението си за нещата, които идват, Йоан не поставя ударението върху пеене и музика, но свидетелството на тези, които се научиха да пребивават в Него в Светото място, които познават своя Бог и изговарят своята хвала около Неговия трон. Липсата на това ударение, за мен е показател за това колко неподготвена е църквата на този континент, за Второто Му пришествие. Настоящето време на измама ще раздели житото от плевелите.

Насърчително е, че в страните, където християнството е преследвано, Божието написано свидетелство се цени, чете и следва. Те ще имат свидетелства за пред трона. Явно нашия континент ще има повече извинения и статистики.

В църквата съществува голяма необходимост за възстановяване познанието на писанията и Божия Син, като техен автор. Нашата нужда не е по-различна от тази на Павел, който в едно от най-дългите си изречения казва: „за да Го познавам” (Филипяни 3:8-11).

Светилището е необходимата основа, за обширно откровение и познание на пълнотата на този Христос.