Величието на Великото поръчение

ПРЕДИСЛОВИЕ

Гари Норт

  И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде: мъж и жена ги създаде. И Бог ги благослови. И рече им Бог: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята (Битие 1:27-28).   Тогава Исус се приближи към тях и им говори, казвайки: Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Святия Дух, като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века. Амин (Матей 28:18-20).   Светът днес има огромна нужда от евангелизиране. С това нямам предвид ограниченото лично свидетелстване и раздаване на брошури. Всъщност вече дори нямаме и брошури. Заменена е с бюлетини и телевизионни интервюта по кабелните канали. Това, което е необходимо, е цялостна програма за световна евангелизация, която да донесе посланието на спасението до всеки човек на земята, във всяко поприще. След като доведе хората в Божието царство чрез покаяние, Бог очаква от тях да започнат да променят света си. Той няма предвид те да прекарват ден и нощ в раздаване на брошури; Той има предвид, че те трябва да реформират своя живот, своите семейства и своето ежедневно поведение пред Него и пред останалите хора. Евангелизирането означава да научим хората да се покоряват на Божия закон чрез силата от Святия Божи Дух. Евангелизирането означава покорство. Това е посланието на Исус: “Ако ме обичате, ще пазите Моите заповеди” (Йоан 14:15):   Който има Моите заповеди и ги пази, той Ме люби; а който Ме люби, ще бъде възлюбен от Отца Ми, и Аз ще го възлюбя, и ще явя Себе Си на него (Йоан 14:21).   Това не е етичното послание на съвременния фундаментализъм. Етичното послание на фундаментализма е противоположно: “Никакво верую освен Библията, никакъв закон освен любовта!” Общественото послание на фундаментализма е, че християните няма какво да кажат на умиращия свят, а само на отделни хора да се приготвят да бъдат извадени от него или при грабването, или при смъртта (за предпочитание е първото, разбира се, тъй като фундаменталистите наистина очакват да напуснат живота живи). Те не възнамеряват да оставят нищо след себе си. Те планират да лишат бъдещето от наследство. Добре продаващият се диспенсационалистичен автор Дейв Хънт казва, че грабването преди голямата скръб е много по-добро от това да умреш:   (1) Ако сме в правилни отношения с Христос, можем наистина да очакваме грабването. И никой (дори и Христос в градината) не очаква смъртта. Радостната перспектива на грабването ще привлича нашите мисли, докато отблъскващата перспектива на смъртта е нещо, което можем да се опитваме да забравим, правейки я по този начин по-малко ефективна в ежедневия ни живот.   (2) Докато грабването е подобно на смъртта в това, че и двете приключват земния живот на човека, грабването прави и друго: то дава сигнал за кулминационната точка на историята и отваря завесата за нейното последно действие. Така то приключва, по начин, който смъртта не прави, всяка човешка заинтересованост в продължаващите земни развития, като животът на децата, които са оставени, растежът или разпиляването на натрупаното състояние, защитата на нечия репутация, успехът на земните каузи, които човек е защитавал, и така нататък.[1]   Аз наричам това евангелизиране на изгорената земя. То предупреждава християните, че голямата скръб ще унищожи наследството на Църквата след грабването. Тя ще лиши благовестието от наследство. Но Бог не казва това. Християните имат възложена задача: да покоряват в Неговото име.

 

Библейско евангелизиране

  Когато Бог казва да се “евангелизира”, той има предвид да кажем добрата вест на света: не лесна новина или евтина новина, но добра новина. Добрата новина е тази: Исус Христос победи света. “Вие сте от Бога, дечица, и победили сте ги; защото по-велик е Този, Който е във вас, от онзи, който е в света” (1 Йоан 4:4). Великото поръчение е велика победа. Повечето фундаменталисти искат разводнено евангелско послание, подходящо за деца и само за деца. Проблемът е, че децата порасват. Какво ще кажете на един току-що повярвал възрастен човек, когато ви зададе въпроса, “Добре, приех Исус като мой Господ и Спасител. Сега какво да правя?” Съвременният фундаментализъм ще му каже, че всичко, което трябва да направи е да каже на още някой за това, което е станало с него. Тогава този човек ще каже на друг, и така нататък, докато грабването отмени Великото поръчение. Съвременният фундаментализъм гледа на благовестието като на огромна пирамидална кореспонденция. Нищо не е ценно в Божиите очи освен препращането на писма. Но Благовестието не е пирамидална кореспонденция. Това е добрата вест, че Исус вече е победил този свят и дава на учениците Си власт да разширяват Неговото господство в историята преди Той да се завърне. Наша работа е да демонстрираме тази победа в живота ни, което означава във всяка страна от живота ни. Трябва да упражняваме господство. Трябва да правим това на първо място като църковни членове, но и във всички други области.   Заветът на господство Ако в Едем нямаше падение, всеки човек съзнателно щеше да определя себе си на основата на господството под Бога (Битие 1:26-28). Точно това Бог каза на човека за това каква трябва да бъде неговата задача: да служи като Божий посредник на земята. Тази задача е наречена “обществен мандат” от холандските калвинисти в традицията на Абрахам Куйпер. Аз го наричам “завет на господство”.[2] Заветът на господство не отмина с падението на Адам; той беше препотвърден при “новото създание” след Потопа:   Тогава Бог благослови Ной и синовете му, като им каза: Плодете се, размножавайте се и напълнете земята. Ще се страхуват и ще треперят от вас всички земни животни и всички небесни птици; те, заедно с всички влечуги по земята и с всички морски риби, са предадени в ръцете ви. Всичко живо, което се движи, ще ви бъде за храна; както ви дадох растителността, така сега ви давам всичко. Месо обаче с живота му, тоест, с кръвта му, не яжте. А вашата кръв, кръвта на живота ви, непременно ще я изискам; от всяко животно ще я изискам; и от човека, да, от брата на всеки човек, ще изискам живота на човека (Битие 9:1-5).   Великото поръчение е необходимо, за да напомня това, защото човекът в своя бунт срещу Бога e забравил Кой е Този, Който му е възложил задача. Той е забравил пред Кого носи историческа и вечна отговорност. Хората се нуждаят от новорождение, за да придобият отново Божието благоволение. Човек все още е под Божието управление, но отказва да признае този факт. Той се покланя на други богове, или направени от него, или намерени в природата (Римляни 1:18-21). Може да се покланя дори на самата природа (пантеизъм), като я персонифицира в женско същество. Факт е, че двете поръчения на Бога са свързани чрез своя статут на завети. Бог издаде първо завета на господство (семейство), защото човекът все още не се беше разбунтувал. След това даде Великото поръчение (църква), понеже беше положил юридическата основа за нов, всеобщ завет, който обвързва хора от всички раси и обществено положение под властта на Бога.   Църквата и Великото поръчение Институционалната Църква е главният изпълнител на Великото поръчение, защото само тя контролира законния достъп до тайнствата. Семейството е основната заветна агенция, чрез която се разширява завета на господство. Семейството в повечето случаи подкрепя финансово местната църква, освен ако няма спешна нужда за някое друго семейство. Църквите не са предназначени като организации с идеална цел да започват проекти под завета на господство. Задачата на местната църква е да проповядва, да дава морално ръководство, да изцелява болните, да храни хората в беда и да отслужва тайнствата. Тя не е определена да прави бизнес и да изпълнява други проекти, ориентирани към господство. Държавата няма заветна функция в нито една от тези задачи, евангелизирането или господството, макар да подражава и на Църквата, и на семейството, когато стане бунтовна и автономна. Държавата е задължена от Бога да защитава църквата и семейството от физическа атака. Тя не трябва да става предприемаческа агенция. Нейната задача е негативна: да налага негативни мерки срещу злосторниците (Римляни 13:3-7). Социализмът е резултат от държава, която е псевдосемейство; империята е резултат от държава, която е псевдоцърква. Ние проповядваме централното място на Църквата. Но ние проповядваме също, че целият свят трябва да се доведе под Божието праведно управление.

 

Бягство от отговорността

  Винаги е трудно да предлагаш отговорност. Заветът на господство установява отговорността на човека над творението и под Бога: йерархия. Тази неизбежно йерархична система на отговорност поставя някои хора над други в определени институции и обстоятелства: апелативната съдебна система отдолу-нагоре. Определени хора трябва да упражняват господство над други, в зависимост за коя институция говорим. Онези, които се наслаждават да упражняват власт, не се колебаят да злоупотребяват с тази неизбежно йерархична страна на всяко общество. Те вярват в религията на силата. Онези, които се страхуват от отговорността, са склонни да търпят насилие в името на сигурността. Те вярват в религията на бягството. Това, което не се проповядва от нито една от тези религии, е свободата под Бога, която означава себевладение под изявените в Библията Божии закони. Богът на Библията нанася в историята предсказуеми отрицателни санкции и изпраща хората във вечни мъки, ако откажат да направят завет с него. Този Бог е посрещан с омраза. Християнството е алтернативата на религията на властта и на религията на бягството.[3] То проповядва цялата Библия, което включва и завета на господство. То проповядва възстановяване с Бога, което означава възстановяване на управляваната от закона човешка власт над целия свят.[4] Но без изкупление и без покорство на библейския закон Бог не може да разчита на хората да упражняват законно господство. Затова по благодат той осигури начин за възстановяване. Това е спасяващото, изцеляващо благовестие на Исус Христос. Нищо няма да бъде изключено от изцелението на Христос: нито семейството, нито държавата, нито бизнесът, нито образованието, и със сигурност не и институционалната църква. Спасението е лекарството, което изцелява раните, нанесени от греха: всеки вид рана от всеки вид грях. Затова беше дадено Великото поръчение: да даде възможност на човечеството да се завърне към вярно служене под Бога и над творението. Божието спасение ни връща към първоначалната задача: да упражняваме господство за Божия слава, според изявения в Библията Божий закон. Благовестието ще успее в историята преди Бог отново да дойде да съди света. Библията ни дава надежда за бъдещето.[5]

 

Възстановяването на надеждата

  През 1981 пастор Джентри написа превъзходна статия със същото заглавие като на тази книга. Тя се появи в Journal of Christian Reconstruction на Chalcedon Foundation, на което аз бях редактор: “Symposium on Evangelism”. По това време осъзнах, че ако неговият възглед за Великото поръчение се приеме масово от Църквата, ще преобрази не само нея, а и целия християнски възглед за цивилизацията. През 1990 година го помолих да напише тази книга, което той и направи. Книгата дава много бележки под линия и препратки към Библията, които той трябваше да пропусне в своята първоначална статия. Макар да е във висша степен увлекателна, това е и научна разработка на предмета. Тя е всеобхватна – дотолкова, че не очаквам пиетистките християни да й отговорят. Както написах и през 1990, тази книга ще ги накара да замълчат. И досега това е така. Тази книга представя на християнските активисти дадените от Бога военни заповеди. В контраст пиетистите от всички есхатологически възгледи ще продължават да определят Божието царство достатъчно тясно, за да направят своето ограничено видение да съответства на резултатите от благовестието, и ще постигнат също толкова успех. Величието на Великото поръчение е написана като мотивационна книга за хора, които имат нужда да бъдат убеждавани. Ако желаете да погледнете към източниците, изредени в бележките под линия, вероятно ще преосмислите целия въпрос за обхвата и метода на евангелизирането. Д-р Джентри е свършил своята домашна работа. Нека критиците му да се потрудят и да свършат поне същото количество домашна работа. Те дължат това на Бога, на себе си и на своите последователи. Да продължат да настояват, че Джентри е разбрал погрешно Великото поръчение съвсем не е същото като да го докажат. Да се опровергае тезата му не е като да се напишат две страници преглед на книга в някое домашно списание или научно периодично издание. Надеждата ми е, че тази книга добре ще послужи на църквата в бъдещата епоха на исторически безпрецедентно съживление. Такова съживление, ако дойде в наши дни, ще бъде международно. Надявам се то да бъде и цялостно. Без теологическа защита на цялостното естество на Божието изкупление в историята не може да има дълготрайно съживление. Тази книга дава библейските доказателства за цялостното естество на Великото поръчение. Ако Джентри е прав в своя анализ на значението на Великото поръчение, тогава всяка църква, всяка семинария и всяко нецърковно служение трябва да преосмисли какво прави и защо го прави. Такова преосмисляне ще бъде болезнено, но не толкова, колкото надвисналите над историята Божии присъди – друго учение, което съвременната църква удобно е забравила.[6] В съвременния християнски свят срещу тезата на Джентри ще има голяма съпротива. Трудно е да се предлага отговорност, а изведнъж се оказва, че има толкова много неща, които трябва да се свършат. Нашата задача днес е пораснала до такива размери, защото дълго време несвършената работа се е трупала. Християните са пренебрегнали задачата, поставена им от Бога. Ние сме изгубили поне три века, повечето от църквите и всеки университет. Можем и трябва да си върнем тези институции, заедно с много други, които християнството никога не е контролирало. Поръчано ни е да направим това. Трябва да се захващаме за работа. В своите книги Джентри възприема умерена реторика, точни аргументи и цитира много библейски стихове. Тази не е изключение. Неговите книги са красноречиво свидетелство срещу често чуваното твърдение от този или онзи критик: “не мога да приема теономията поради рязката реторика на Норт и теологичната безкомпромисност на Бансен.” Трябва да сме внимателни да разграничаваме извиненията от основанията.

ВЪВЕДЕНИЕ

“Даде ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй идете, научете всичките народи и кръщавайте ги в името на Отца и Сина, и Святия Дух, като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал: и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:18-20).   В тези 51 думи от Евангелието на Матей имаме това, което с основание наричаме “Великото поръчение”. Това поръчение беше дадено от Господ Исус Христос само няколко дни след Неговото възкресение и не много време преди Неговото възнасяне в небето. Великото поръчение дълго време е служило и продължава да служи и днес като военна заповед за Христовата Църква в света.[1] Рядко има мисионерска конференция, която да не се позове на този текст. Малко са деноминациите, които са били основани без някакво позоваване на него. Повечето ортодоксални християни, независимо към коя деноминация и към кое теологическо течение принадлежат, са издигали това като своето знаме в служението на Христос.[2] Но правилно ли се разбира днес Великото поръчение? Дали пълнотата на неговото значение се разбира от привържениците му? Наистина ли схващаме Величието на Великото поръчение? Тези въпроси стават все по-важни в евангелските кръгове.

 

Проблемът

  Със сигурност най-важният дебат между либералните и ортодоксалните теолози днес е свързан с въпроса за непогрешимостта на Писанието. Дали Библията наистина е Божие Слово и дали е без грешка? Притежава ли тя безпогрешна власт като несъмненото откровение от Бога? Това е фундаментален въпрос с големи последствия за християнската вяра и практика.[3] Сред евангелските християни днес се развива подобна дискусия. Тя е свързана с проблема за привидната неприложимост на Писанието. Трябва ли да се прилага уверено цялото Писание към живота днес? Божието Слово практично ли е за християнския живот и обществено поведение във всяка област на съвременното общество?[4] И значението на Великото поръчение лежи точно в сърцето на тази важна дискусия. Като цяло въпросът за величието на Великото поръчение може да се разреши чрез правилно отговаряне на следните три основни въпроса: 1. Какво е Великото поръчение? А: Великото поръчение напълно нова божествена програма ли е в отговор на греха, която се поставя в ярък контраст и не е продължение на старозаветната програма? Б. Или то е завършекът на древната заветна програма на Бога в отговор на греха, и осъществяването на развитието на прогреса на изкуплението, което е приемствено със Стария Завет? 2. Каква е целта на Великото поръчение? А. Неговата цел песимистична ли е, насочваща Църквата да бъде предизвикателен свидетел в безнадеждно изгубен и умиращ свят и въпреки силната му съпротива да “изтръгва главни от огъня”? Б. Или неговата цел е оптимистична, даваща на Църквата сила успешно да работи за спасението на света срещу всяка съпротива, докато води мнозинството от хората към спасение? 3. Какво е естеството на Великото поръчение? А. Неговото естество индивидуално ли е, стремящо се към спасението на отделните изгубени грешници, с намерение да ги обучи в техния личен живот и обществено поклонение? Б. Или неговото естество е цялостно, стремящо се към спасението на отделните изгубени грешници, с намерение да ги обучи в техния личен живот, обществено поклонение, но и развитие на християнско общество?

 

Подходът

  Трите въпроса, представени по-горе, засягат жизненоважни проблеми, свързани с Великото поръчение и християнската дейност в един греховен свят. В този труд ще се стремя да отговоря на тези важни въпроси от Писанието. Като правя това се надявам да допринеса за по-добро разбиране на величието на Великото поръчение. Моят подход към Великото поръчение се състои в това да предлагам съсредоточен и внимателен екзегетичен анализ на Матей 28:18-20. Ще поставя за разглеждане широк обхват текстове от цялото Писание, за да изпълня с плът пълното библейско значение на Поръчението. Въпросът пред нас е, както беше казано по-горе, приложимостта на Писанието – на цялото Писание – за съвременния живот и общество. Моята надежда е, че това изследване ще просвети и ще даде предизвикателство на читателите. Моят замисъл е да просветя християните в учението на Писанието по този важен въпрос и да ги насърча да приложат библейските принципи към целия живот. Поръчението пред нас е наистина велико, защото то се позовава на “всяка власт” (Матей 28:18) да се научат “всичките народи” (Матей 28:19), на “всички неща” (Матей 28:20а), които Исус каза на своите ученици. То дава и сигурната надежда, че Исус ще бъде с нас “през всичките дни” (Матей 28:20б), за да се увери, че поръчението е изпълнено. Преди да започна по същество, трябва да се спра на основите на Великото поръчение. То се гради на два основополагащи камъка: сътворението и завета. В първите две глави разглеждам свързаните въпроси, извлечени от сътворението и от завета.

ЧАСТ I: ОСНОВИ: 1 - МАНДАТЪТ НА СЪТВОРЕНИЕТО И ВЕЛИКОТО ПОРЪЧЕНИЕ

И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Нашата прилика; и нека владеят над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя, и над всяко влечуго по земята. И Бог сътвори човека по Своя образ; по Божия образ го сътвори; мъжки и женски пол ги сътвори. И Бог ги благослови. И каза им Бог: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята, и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици, и над всяко живо същество по земята (Битие 1:26-28).   Християнската вяра е загрижена за материалния свят, тук и сега. Християнският интерес към материалния свят тук и сега се засвидетелства в това, че: (1) Бог сътвори земята и човешкото тяло като материални обекти и всички са “много добри”.[1] (2) Христос дойде в плът, за да изкупи човека.[2] (3) Неговото Слово ни води как да живеем в настоящия, материалния свят.[3] (4) Бог има намерение да ни остави на земята за нашия живот в тялото ни и не ни премахва веднага след като се спасяваме чрез Неговата благодат.[4] Както е очевидно от тези четири наблюдения, ние имаме отговорност към това, което е тук и сега. Точно толкова очевидно е, че тази отговорност е неизбежно в светлината на споменатите духовни реалности: Бог, изкупление, откровение и провидение. При смъртта всички хора влизат в духовния свят, вечното обиталище (или небето, или ада).[5] Но преди нашето пристигане във вечността всички хора живеят пред Бога в материалния свят,[6] който Той е създал за Своя собствена слава като място за обиталище на човека.[7] Великото поръчение неизбежно говори и за настоящето състояние (като ни дава нашето задължение в материалния свят), и за вечното състояние (като ни показва средството за нашето влизане в небесата). С други думи, то коментира въпросите, засягащи и тялото, и душата. И двата основополагащи камъка на изследването ни за Великото поръчение се намират в Битие. Всъщност основите на цялата действителност, откровение и изкупление са положени в книгата Битие, което определя първостепенното значение на тази книга в християнската вяра. Самото заглавие “Битие” (на английски, Genesis) е извлечено от гръцкия превод[8] на Битие 2:4а: “Това е книгата за произхода [гръцки: geneseos] на небето и земята.”[9] Думата geneseos означава “произход, източник”.[10] И в началните глави на Битие (гл. 1-3) намираме основните елементи на тези основополагащи истини.

 

Обяснение на мандата

  Мандатът на сътворението беше даден на човечеството на шестия ден от седмицата на сътворението.[11] Следователно мандатът изпълнява важно предназначение при разграничаването на човека от животинското, растителното и клетъчното царство: само човекът е сътворен по “Божия образ” (Битие 1:26; 9:6), малко по-долу от ангелите (Псалм 8:5). Една важна функция на този образ е да упражнява господство над земята и под Бога. Както се засвидетелства в Битие 1:26, подтикът за господство (“нека владеят”) е ключова част от Божия образ (“Да направим човека по Нашия образ”) в човека. Така, човек има изконен импулс да господства като резултат на това, че е създаден по Божия образ, и основополагаща отговорност да прави това като резултат от заповедта в мандата на сътворението. Отличителната задача на човека в Божия свят съобразно Божия план е да развие общество.[12] Обществото може да се определи като сборно натрупване на нормативни трудове на човека в съвкупността на времето.[13] Адам трябваше да “култивира” света (Битие 1:26-28), започвайки от Едем (Битие 2:15). Интересно е, че ранният паднал човек е подтикван към обществени подвизи много над очакванията на хуманистичните антрополози и социолози. Виждаме резултата и значението на мандата на сътворението много рано в историята на действията на Адамовото потомство в изграждането на общество. В Библията човекът е виждан да действа като господстващо творение, завладяващо земята и развиващо култура, дори въпреки навлизането на греха. Човекът бързо развива различни страни от обществената култура: отглеждане на добитък, създаване на музика, изработка на сечива от метал, и т.н. (Битие 4:20-22). Понеже човекът е социално творение (Битие 2:8), неговото изграждане на общество включва и областта на политическо управление; това се вижда в наредбата от Бога за държавната власт (Римляни 13:1-2). Още в първите мигове след сътворението на човека не само му беше заповядано да развива цялото Божие творение, но той действително започна да го прави. Обществото не e случаен елемент встрани от историческия ред. Нито трябва да бъде такъв за християнската дейност. Важно е да осъзнаем, че общественият мандат не беше оттеглен с навлизането на греха в света. Мандатът се появява на няколко места в Писанието след Падението: Битие 9:1; Псалм 8; Евреи 2:6-8. Но новият фактор – грехът – направи необходима божествената намеса и допълването на първоначалния мандат с нов фактор – на изкуплението. Веднага след грехопадението на Адам Бог установява завет на благодат, който осигурява човешкото изкупление. Битие 3:15 обещава идването на изкупител (“потомството на жената”), който ще унищожи Сатана (“потомството на змията”). Този стих често е наричан “протоевангелие”, или “първото обещание на благовестието”. Благовестието на Божията спасителна благодат започна именно в този момент от историята.[14] И завършекът на това протоизкупително обещание е Великото поръчение.

 

Сравняване на мандатите

  Има евангелски християни, които разграничават мандата на сътворението (или обществения мандат) от Великото поръчение,[15] което е било наречено “Мандат на новото творение” (или “Благовестителски мандат”). Тази грешка е злополучна – тя ограничава величието на Великото поръчение, а оттам – и правилното ангажиране на християнското призвание в света. Но двата мандата са тясно свързани. Няколко съображения доказват това:   И двата мандата са дадени в стратегически времена Мандатът на сътворението се появява като “надигане на тържествуваща песен” при приключването на Божията творческа дейност.[16] По това време сътворението е току-що завършило и е обявено за “много добро” (Битие 1:31-2:2). Битие заявява: “Бог завърши Своето дело.”[17] Гръцката дума за “завърши” тук е suntetelesen, основана на корена teleo. Дадено е радостно изявление при завършването на Божието дело. Мандатът на новото творение също се появява в кулминационна точка от божествената работа. Той беше даден при завършването на Христовото дело за изкуплението на човека, недълго след като той обяви: “Свърши се” (Йоан 19:30).[18] Неговото твърдение на гръцки е tetelestai, на основата на същия корен teleo, намиращ се в заявлението в Битие 2:2. От делото на Христос започва “ново създание”; има няколко стиха, които говорят за спасението като за ново творение.[19] Старото творение включва материалния свят, в който ние живеем; новото творение включва духовния свят, който управлява живота ни на спасени създания. Следователно старото творение и новото творение са взаимно свързани. И така, мандатът на сътворението и мандатът на новото творение също се допълват.   И двата мандата са дело на една и съща власт Върховната власт на триединния Бог стои конкретно в основата на мандатите и на сътворението, и на новото творение. Мандатът на сътворението беше даден пряко от устата на Бога, Който току-що беше създал цялата действителност чрез Своето изговорено Слово (Битие 1:26-31). Този Бог каза: “Да направим човека по Нашия образ” (Битие 1:26), показвайки тук своето триединно естество. Дейността на по-късния мандат на новото творение трябва да бъде изпълнявана “в името на Отца, и Сина и Святия Дух”, триединния Бог (Матей 28:19). Той също беше произнесен от самата уста на Бога: Бог Син, Който има “цялата власт на небето и на земята” (Матей 28:18), и чрез Когото беше създадена вселената.[20]   И двата мандата са дадени на заветни глави Мандатът на сътворението първоначално беше под заветното ръководство на Адам. Под “заветно” се има предвид, че Адам действаше не само от свое име, но и от наше. Когато беше изкушен в Едемската градина (Битие 2:16-17) и падна (Битие 3:6), той направи това и вместо нас, като наша заветна глава (Римляни 5:14). Всички ние се раждаме грешници[21] на основа на тази заветна връзка с Адам. Ние не придобиваме нашето греховно състояние; ние се раждаме в него. Мандатът на новото творение е под продължаващото ръководство на последния Адам – Христос.[22] Когато Христос живя според Божия закон през всички Свои изпитания (Евреи 4:15) и умря под този закон (Галатяни 4:4), той направи това от наше име, като наша заветна глава (Римляни 5:14). Всички християни са новородени[23] въз основа на тази заветна ръководна връзка с Христос. Ние не придобиваме нашето праведно състояние; ние се раждаме в него.   И двата мандата включват една и съща задача Мандатите на сътворението и на новото творение са предназначени за покоряването на земята за Божията слава. Мандатът на сътворението трябваше да започне от Едем (Битие 2:15) и постепенно да обхване цялата земя (Битие 1:26-28). Той беше потвърден отново след потопа (Битие 9:1-7). Мандатът на новото творение, който допълва, обхваща и възстановява етично човека за праведната задача на мандата на сътворението, трябваше да започне в Ерусалим (Лука 24:47) и постепенно да обхване света (Матей 28:19). Както ще покажем в следващите глави, във Великото поръчение е изложено божественото задължение на истинската, сътворена същност на човека. То цели спасението на света, довеждането на сътворения ред в покорство на Божието управление. Това трябва да бъде изпълнено с активното, осветено посредничество на изкупения човек, който е бил обновен в Божия образ.[24]   И двата мандата първоначално бяха дадени на малки групи Мандатът на сътворението първоначално беше даден на Адам и Ева (Битие 1:27), и след това обновен с Ной и неговите синове (Битие 9:1). Мандатът на новото творение беше даден на Христовите ученици (Матей 28:16) за всички времена (Матей 28:20). От Новия Завет е ясно, че малцината ученици, макар първоначално да бяха изплашени от съпротивата на съгражданите си към Христос, накрая преодоляха своето страхливо колебание. След като станаха свидетели на възкресението на Христос, те се убедиха в Божията сила. Те приеха заповедта да “научат всичките народи” на основа на “всяка власт на небето и на земята”. Те приеха задължението да проповядват благовестието на “всяко създание” (Марк 16:15).   И двата мандата изискват едно и също упълномощаване Както показах по-горе, мандатът на сътворението установява тясна връзка между тълкувателното откровение за сътворяването на човека по Божия образ (Битие 1:26а, 27) и заповедта човекът да владее над сътворения ред (Битие 1:26б, 28). Човек живее според творческата цел на Бога, когато упражнява праведно господство над земята. Бог е вложил в човека стремежа към господство. Навлизането на греха обаче извращава благочестивото господство в желание да “бъде като Бога” (Битие 3:5). Мандатът на новото творение осигурява възстановяването на Божия образ в познание, праведност и святост (Ефесяни 4:24; Колосяни 3:10). Чрез силата на новото творение мандатът на сътворението е подкрепен от възстановителната дейност на Бога.

 

Заключение

  Главната опора на Великото поръчение стои върху здравата основа на Писанието и сътворението в Битие. Осъзнаването на отредената от Бога задача на човека в света е съществено за разбирането на величието на Великото поръчение, както ще покажа подробно в изложението на самото Поръчение. Великото поръчение е естествено следствие от мандата на сътворението. Но вторият основен камък, за който намекнах по-горе, трябва да бъде разгледан сега. Този основополагащ въпрос засяга завета на Бога с човека.

2 - ЗАВЕТЪТ И ВЕЛИКОТО ПОРЪЧЕНИЕ

Така взе и чашата след вечеря, и рече: Тази чаша е новият завет в Моята кръв, която за вас се пролива (Лука 22:20).   Божествено отредената задача на човека в света е структурирана в отличителна юридическа рамка, изобилно изявена в Писанието. Тази юридическа структура е позната като “завет”. До голяма степен Библията е заветен документ. Дори и бегло четене показва, че тя има силна заветна насоченост: думата “завет” се среща почти 300 пъти в Стария Завет[1] и тридесет пъти в Новия Завет.[2]

 

Заветът в Писанието

  За да разберем изводите от заветната идея и нейното основополагащо значение за изкупителната истина на Великото поръчение, се нуждаем от малко въведение за произхода на завета.   Исторически произход Взаимно сключваните завети са били честа практика сред древните, примерите за което са многобройни и в Писанието, и в древните небиблейски текстове. Като пример можем да посочим заветите между: Авраам и Авимелех (Битие 21:22-32), Исак и Авимелех (Битие 26:26-31), Яков и Лаван (Битие 31:43-55), Исус Навиев и гаваонците (Исус Навин 9:3-15), и Соломон и Хирам (3 Царе 5:12). Има и много други. Такива взаимно сключвани завети са подобни на съвременните договори и мирни договори, макар с някои важни различия.[3] Тези човешки завети са сключвани между приблизително равни страни: човек с човек. Много по-важните върховно установените божествени завети, също са открити в Писанието. Страните в тях определено са неравни: неограниченият Бог и ограниченият човек. Някои от божествените завети, върху които набляга Писанието, са сключените с: Адам (Осия 6:8), Ной (Битие 6:18), Авраам (Битие 15:18), Израел (Изход 24:8) и Давид (Псалм 89:3). Далеч в бъдещето, погледнат от старозаветната перспектива, лежи славният, окончателен “Нов завет” (Еремия 31:31-34). Павел обобщава различните старозаветни завети като “заветите [множествено число] на обещанието [единствено число]” (Ефесяни 2:12). В основата на божествените завети има едновременно общо единство и прогресивно развитие.   Юридическо определение Казано кратко и ясно, заветът може да се определи като:   Тържествено установен, правен клетвен съюз, който създава благоприятно отношение между две и повече страни въз основа на конкретни условия, и който обещава благословения за вярно придържане към тези условия и заплашва с проклятия при нарушаването им.[4]   Нека да разгледаме основните елементи в нашето определение: Заветът е правен клетвен съюз. В завета страните тържествено се заклеват да пазят задълженията, очертани в заветния договор. При божествените завети Писанието отбелязва относно Бога: “Понеже нямаше никого по-голям, в когото да се закълне, закле се в Себе Си” (Евреи 6:13). Заветът установява правно задължение, на което може да се позове всяка от страните, ако условията бъдат нарушени. Така заветът установява и защитава определени права. Освен това всяка от страните на завета трябва да има екземпляр от заветния договор. Затова заветните Десет заповеди бяха записани на две каменни плочи.[5] Всеки камък съдържаше пълен екземпляр на Десетте заповеди за всяка страна, за Бога и за човека.[6] Заветът установява конкретни отношения. Целта на завета е да установи благоприятни отношения. Същността на Божиите “завети на обещанието” (Ефесяни 2:12) е: “Аз ще бъда ваш Бог и вие ще бъдете Мой народ.” Тази идея се среща многократно в Писанието.[7] Божествените завети установяват благоприятни отношения между Бога и Неговите хора. Чрез завета хората стават тясно свързани с Бога на Сътворението и Изкуплението. Заветът се защитава и утвърждава. Благоприятните заветни отношения са условни. Те се поддържат само чрез вярно спазване на определените юридически условия. Така за завета, положен пред Израел във Второзаконие 30:15, 19, четем: “Ето, днес положих пред тебе живота и доброто, смъртта и злото... положих пред вас живота и смъртта, благословенията и проклятията”. Покорството на изискванията в завета носи благословения; непокорството носи проклятия. Заветът се сключва тържествено и официално. Заветите не са случайни, неформални и незначителни уговорки. Те се сключват по най-тържествен начин чрез определени символични действия. Например, в Битие 15 Бог върховно и милостиво сключи Своя завет с Аврам като премина между късовете на животните, които Аврам беше пожертвал (Битие 15:8-17). Символичното заветно действие, представено на Аврам, беше образна “клетва до смърт” от страна на Бога. Той тържествено обеща, че ще изпълни Своето заветно обещание, или ще бъде “убит” (както бяха убити пожертваните животни). Така от еврейския език изразът “да сключа завет” може да се преведе буквално “да отсека завет”.   Формална структура Древните върховно установени завети между имперските царе (“сюзерени”) и по-низши царе, и победени народи или отделни хора (“васали”) често са имали петстепенна структура, очертана обикновено в по-долу споменатия ред. Едно кратко въведение към тази структура ще ни помогне да разберем Божия завет, който също следва този модел.[8] 1. Трансцендентност: Обикновено преамбюл даващ въвеждащо изявление определящо властта на царя сключващ завета. 2. Йерархия: Исторически пролог, обобщаващ царската власт и посредничеството на управлението му чрез напомняне на исторически обстоятелства. 3. Етика: Подробно изложение на законовите постановления, определящи етиката на верния живот под заветния съюз. 4. Клетва: Изложение на санкциите на завета, определяне на обещанията и предупрежденията чрез полагане на официална клетва. 5. Наследяване: Обяснение на споразуменията, пренасящи завета за бъдещи поколения.[9] Както споменах по-горе, Божият завет следва същия модел. Тази заветна структура се появява често в Библията. Ярък пример е цялата книга Второзаконие, която ще очертая за илюстрация.[10] 1. Трансцендентност (очертаване на върховната власт на Бога, Който сключва завета). Второзаконие 1:1-3 служи като преамбюл към завета, подробно изреден по-нататък. В стих 3 на Израел е казано, че Мойсей говори “на израилтяните всичко, което Господ му е заповядал за тях”. Думата “Господ” е превод от еврейското “Йеова”, което се среща над 6000 пъти в Стария Завет. Това е специалното изкупително заветно име на Бога. Чрез това име Той откри Себе Си на Израел точно преди славното му избавление от Египет (Изход 6:2-7). Името Йеова непосредствено говори за Божието възвишено величие и славна мощ. Той е Който говори и сключва завет във Второзаконие. 2. Йерархия (очертаване на посредничеството на върховната власт на този, който сключва завета). Във Второзаконие 1:6-4:49 откриваме кратко обобщение на заветната история на Израел, което трябва да напомня на Израел за активната историческа роля на Бога в световните дела. Нека да отбележим три характеристики на въпросната йерархия: (1) Господ е върховен владетел на Израел. Той милостиво води и защитава Израел в пустинята и обеща да победи враговете му в обещаната земя (Второзаконие 1:19-25, 29-31). (2) Под върховната власт на Бога е установено непосредствено управление на Израел от избрани старейшини (Второзаконие 1:12-16). Те трябваше да управляват от името на Бога (Второзаконие 1:17). (3) Под ръководството на това управление народът на Израел трябваше да бъде влиятелен пример за добротата на Бога и за Неговата върховна власт в очите на останалите народи. (Второзаконие 4:4-8). Те трябваше да бъдат светлина на света,[11] прилагайки чрез йерархична власт Божието управление в света. Израел като народ беше Божият представител на земята. 3. Етика (очертаване на постановленията на завета). Във Второзаконие постановленията се намират в глави 5:1 до 26:19. В началото на тази част стоят Десетте заповеди (Второзаконие 5:1-21), които са основните, фундаментални правни принципи на Бога. Другите закони, съдържащи се в Изход, Второзаконие и навсякъде другаде, са “казусни закони,” които показват как основният закон трябва да се прилага при дадени примерни обстоятелства.[12] 4. Клетва (очертаване на тържествените санкции на завета). Във Второзаконие 27:1-30:20 са записани санкциите на завета. Тези санкции насърчават етичното поведение като обещават награда и обезсърчават бунта като заплашват с проклятия. 5. Наследяване (очертаващо предаването на заветните споразумения в бъдещето). Във Второзаконие 31-33 Мойсей наближава смъртта (31:2). Той насърчава народа в бъдещето за сила (31:6-8) и участие на всички, включително децата (31:9-13). Покорството осигурява бъдещо продължаване на благословението (32:46-47) върху всички племена на Израел (33:1-29). Очевидно заветната идея е основополагаща в Писанието. Също толкова очевидно е, че заветът е очертан в конкретни условия, за да се избегне всяко объркване на задълженията и отговорностите.

 

Заветът и Великото поръчение

  Стигаме до същността на въпроса: дали Христовото Велико поръчение е завет? Ако е, и то ще съдържа петточковата структура на библейския заветен модел. Ще има и други заветни характеристики на Неговото служение. Ако Великото поръчение наистина е завет, тогава всички християни попадат под неговите постановления. Те са задължени от Бога да работят за неговото изпълнение в историята.   Помазаникът на завета Христос е изпълнение на най-основното обещание в завета. В Исус всички обещания на Бога намират своето пълно изражение (1 Коринтяни 1:20).[13] Той е потвърждението на Божиите обещания (Римляни 15:8). Така при раждането му радостта от Божието заветно обещание беше изразена във вдъхновената песен на Захариевото пророчество: “за да покаже милост към бащите ни и да спомни святия Свой завет” (Лука 1:72, курсивът е добавен). Основното обещание на завета (“Аз ще бъда ваш Бог; вие ще бъдете Мой народ”) беше изразено в раждането на Този, Който е наречен “Емануил” (“Бог с нас”, Матей 1:23), Който дойде, за да “спаси хората Си от греховете им” (Матей 1:21). Христос съзнателно беше “Пратеникът на завета”. Този Пратеник на завета беше пророкуван в Малахия 3:1: “Ето, аз изпращам вестителя Си, който ще устрои пътя пред Мене. И Господ, Когото търсите, неочаквано ще дойде в храма Си. Да! Ангелът на завета, когото вие желаете, ето, иде – казва Господ на силите”. Че Христос идва като ангела на завета е поставено отвъд всяко съмнение в прилагането от Христос на първата част на Малахия 3:1 за Йоан Кръстител, който беше предтечата на Христос. Матей 11:10 дава признанието на Христос относно Йоан: “Това е онзи, за когото е писано: Ето, Аз изпращам вестителя Си пред Твоето лице, който ще устрои пътя Ти пред Тебе”. Така той направи път за ангела на завета. Едно от най-дългите записани послания на Христос е Проповедта на планината (Матей 5-7). Интересно, изглежда Христос умишлено прави паралел с Мойсей, чрез когото дойде Мойсеевият завет.[14] Той прави това, като се представя на планината (Матей 5:1) като пазител на закона (Матей 5:15), както Мойсей беше представен на планината Синай като законодател (Изход 19:24).[15] Навсякъде в тази проповед се появяват сравнения между Христос и Мойсей (или “Синай”).[16] Мойсей и Илия, които представляват закона и пророците (Стария Завет[17]), дори се повяват малко по-късно в Христовото служение на планината на преображението, за да му прехвърлят заветната си власт.[18] Те говорят за скорошното му заминаване от света чрез смъртта,[19] с която той официално ще установи Новия завет. Новият завет беше сключен от Христос, “Пратеника на завета”, в горната стая в нощта преди да бъде разпнат. Той беше сключен между Него и Неговия народ от новозаветната епоха.[20] Новият завет е осъществяването (или “изпълнението”[21]) на няколко прогресивни завета от старозаветната епоха, които развиват Божия изкупителен план. Ясно е, че Христос представя Себе Си като пратеника на завета, за да установи окончателния осъществен завет между Бога и Неговия народ. И това е важно за разбирането на Великото поръчение като заветно действие.   Поръчението и заветът Отделих тези няколко страници в развиване на заветната тема на Писанието, за да разгледам Великото поръчение от заветна гледна точка. Великото поръчение е обобщение на Новия завет. И ние откриваме в него конкретните структурни особености, характерни за заветите. Тук ще изредим накратко заветните елементи на Великото поръчение. Те ще бъдат подробно обяснени в Част II на това изследване. Основната структура на Великото поръчение включва следните елементи: 1. Трансцендентно върховенство. Христос дава поръчението от планина, място в Писанието, характеризиращо възвишеност. “А единадесетте ученика отидоха в Галилея, на планината, където Исус им определи” (Матей 28:16). 2. Йерархична власт. От върха на планината Христос обявява, че всяка власт на небето и на земята е Негова. След това изпраща Своите последователи да направят Неговата власт известна и осезаема по цялата земя. “И като Го видяха, поклониха Му се... Тогава Исус се приближи при тях и им говори, казвайки: Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всичките народи” (Матей 28:17а, 18-19а). 3. Етични постановления. Тези, които са свързани с Него в кръщението, трябва да научат и да се подчиняват на постановленията на своя Владетел, Христос Исус. “Научете всичките народи... като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал” (Матей 28:19а, 20а). 4. Клетвено посвещение. Тези, които ще бъдат доведени под благодатната закрила на Христовата власт, трябва да бъдат кръстени в Неговото име, като клетва за заветна преданост към Него. “[Кръщавайте] ги в името на Отца и Сина, и Святия Дух” (Матей 28:19б). 5. Наредби за наследяване. Христос установява Своето поръчение за разпространяването на Неговата власт в пространството (“всички народи”, Матей 28:19б) и във времето (“и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века”, Матей 28:20б).

 

Заключение

  Многократното наблягане на Писанието върху завета не може да бъде отречено. Нашият Бог сключва завети, Той говори и действа сред хората в историята. Изкуплението, което той дава в Христос, не може да бъде истински и пълно разбрано без да се проследи развитието на завета, изявен в Писанието. Без завета не могат да бъдат разбрани и нашите задачи на християни. Както ще видим по-нататък, заветната рамка на Великото поръчение съдържа в себе си същността на християнската дейност, на призванието на християнина в света. Нека да се посветим на това призвание, докато вървим към по-пълното му разбиране.

ЧАСТ II: ОЧЕРТАНИЕ: I. Заветна трансцендентност: 3 - ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА ВЪРХОВНА ВЛАСТ

А единадесетте ученика отидоха в Галилея, на планината, където Исус им определи. И като Го видяха, поклониха Му се (Матей 28:16-17а).   Първата точка на заветния модел е установяването на властта на този, който сключва завета. Когато разглеждаме Великото поръчение от заветна гледна точка, откриваме, че контекстът, в който е поставено, по много начини ясно посочва неговия произход от върховна власт. Когато започваме изследването на проблема, трябва да съзнаваме, че книгите на Писанието са написани от истински исторически хора, от плът и кръв, под вдъхновението на Святия Дух. Те са дадени в определен, конкретен исторически контекст (2 Петрово 1:21).[1] Писанието не пада от небето като книга с мистерии. Следователно поне общото разбиране на историческия и географския контекст на всеки текст е полезно за неговото по-пълно и по-точно възприемане. Освен осъзнаването на историческия и географския контекст на отделния текст често е полезно да се знае нещо повече за литературната структура на конкретната книга от Библията, в която се намира той. Това важи особено за евангелията, които представляват нов литературен жанр, който не е нито биография, нито теология. Този литературен жанр е “евангелие”. Както отбелязва за евангелията новозаветният теолог Доналд Гътри: “Макар да са исторически по форма, тяхната цел е повече от историческа. Всъщност не е случайност, че са наречени “евангелия” в ранния период от християнската история... Няма паралел с евангелска форма, който да служи като модел за най-ранните писатели.”[2] Евангелията са написани от обикновени хора, които организират материала според внимателно обмислена структура, план и цел (вижте Лука 1:1-4).[3] Затова познаването на литературната структура на Евангелието от Матей ще бъде полезно в разкриването на върховната власт на заветното Велико поръчение. Нека да видим мястото, времето и литературния контекст на поръчението.  

Географският контекст

  Когато търсим географския контекст, ще отбележим заветната значимост и топографията на мястото, където е дадено поръчението. Местността е в „Галилея,” топографията е „планина.”   Галилея Евангелията учат, че Христовите ученици са инструктирани да отидат на определено, конкретно място в Галилея, за да Го срещнат там след възкресението.[4] И, разбира се, сведението от Матей 28:16 е от самия контекст на Великото поръчение. Интересно е, че Христос казва на Своите ученици да се срещнат с Него в Галилея.[5] Разбира се, Христос живя там в Своите ранни години,[6] призова учениците Си в Галилея[7] и изпълни голяма част от служението Си там. Въпреки това фактът, че той уговаря среща с учениците в Галилея след възкресението, за да ги упълномощи, както и прави, е поучителен. Промяната на мястото е забележителна, защото учениците вече са в Ерусалим, сърцето на Израел в Юдея, и скоро ще се върнат там, за да очакват на Петдесятница да придобият сила за мисията си.[8] Защо сега им е заповядано да пътуват до Галилея? Галилея е област в Израел, в която от най-ранни времена живее смесено население от юдеи и езичници, след като по време на първоначалното завладяване на обещаната земя тя е недостатъчно завоювана и заселена от евреите (Съдии 1:33). В допълнение, по време на по-късния сблъсък с Асирия евреите от областта биват пленени, оставяйки езичниците като обитатели на земята (4 Царе 15:29). По тези причини Горна Галилея е известна като “Галилея на езичниците.”[9] Също поради тези причини галилеяните са известни със своя особен смесен акцент[10] и са презирани от евреите в южните, “по-чисти” региони.[11] Интересно, Матей е единственото Евангелие, което споменава ранната заповед на Христос към учениците да избягват езичниците в служението си,[12] нарича Ерусалим “святия град”[13] и разказва, че Христос е наричан “Цар на юдеите” още преди надписа на Пилат върху кръста.[14] Въпреки това три пъти в края на това евангелие Матей повтаря, че Христос ще срещне учениците Си в Галилея, далеч от Ерусалим и в област на сменено юдейско и езическо население.[15] В допълнение към тази информация трябва да отбележим, че точно преди Великото поръчение е споменат юдейският подкуп и лъжата относно местонахождението на Христовото тяло: “дадоха на войниците доста пари и рекоха: Кажете, че учениците Му са дошли през нощта и са Го откраднали, докато ние сме спали... И тъй, те взеха парите и постъпиха както бяха научени. И това, което те казаха, се разнесе между юдеите, и продължава даже и до днес.”[16] След споменаването на тази лъжа на юдеите в Ерусалим, Христос се появява в Галилея, за да даде Своето поръчение да “научат народите” (Матей 28:16, 19). Както ще видим, Благовестието е предназначено да разпространи Христовата върховна власт над целия човешки свят, не само над юдеите. Така дори мястото на неговото даване предвижда това, защото „в светлината на [Матей 4:15] изглежда Галилея в ст. 19 представлява всичките народи.”[17]   Планината Че учениците отидоха “на планината, която Исус определи,”[18] също има определена цел. Употребата от Христос на планини за даване на поучения е достатъчно позната. Например, проповедта на планината, Елеонската беседа и възнесението бяха от планина – Елеонския хълм.[19] Планините имат значение в Писанието като символ на върховенство, величие, възвишеност и власт.[20] Те често представляват царства, както няколко стиха в предходната бележка предполагат. Христос възложи на учениците Си да занесат Благовестието на “народите” от планина. Величественият ефект от това възлагане от планина ще бъде разгледан подробно в Глава 4. Там ще се съсредоточа върху изводите от йерархичната власт на поръчението. Тук само изтъквам уместността на величественото упълномощаване на учениците от планина като символ на Неговата върховна трансцендентност в това заветно действие. Идеята е схваната добре от Ленски: “В известен смисъл на върховете на планините се срещат небето и земята, и тук прославеният Спасител говори за Своята власт на небето и на земята. С обширното небе над Него и панорамата на земята, разпростряна под Него, Исус стои в своето величие и своята слава – наистина поразително видение.”[21] Затова учениците Му се “поклониха” (Матей 28:17а).  

Времевият контекст

  Поръчението беше дадено от възкръсналия Спасител, който беше “свършил” (Йоан 19:30)[22] делото на изкуплението, дадено на Него от Бога Баща (Йоан 17:4). След като победи греха (Римляни 3:23-26), Сатана (Колосяни 2:15) и смъртта (Деяния 2:24, 31), Христос възкръсна победоносно от гроба като побеждаващ цар,[23] за да възложи на учениците Си върховна власт да занесат това послание на “всички народи”. В поредицата от събития, свързващи възкресението и Великото поръчение, сме свидетели на възцаряването на Христос като върховен владетел. Именно при възкресението Христос беше “със сила обявен като Божий Син”, според Павел в Римляни 1:4. Този стих казва: Той “според Духа на святост беше със сила обявен като Божий Син чрез възкресението от мъртвите”. В действителност думата “обявен”[24] в повечето преводи на Римляни 1:4 не е превеждана по този начин на никое друго място. Най-разпространеното й значение е: “определям, назначавам, ръкополагам”. Както отбелязва Мъри: “Няма нужда, нито основание да се прибягва до друг превод, освен този, даден и в други новозаветни случаи, а именно – Христос е ‘назначен’ или ‘определен’ Божи син със сила, и така сочи към Неговото възцаряване, което има историческо начало паралелно на историческото начало, споменато в” Римляни 1:3.[25] Разбира се, Христос не е “назначен” за Божи син. Но според този препоръчан превод, Римляни 1:4 не предполага това; там се казва, че той е “назначен за Божи Син със сила”. Същността на Римляни 1 е, че Христос дойде в историята като “Давидовия потомък” (Римляни 1:3), а не че е обитавал във вечността като Божия син. Така при възкресението Христос беше “официално поставен в положение на върховенство и ръкоположен с власт, събитие, което по отношение на обличането във власт надминава всичко, което преди е можело да Му бъде приписано във въплътеното Му състояние.”[26] Връщайки се към Матей 28:18 трябва да отбележим, че буквалният превод на стиха гласи: “И като се приближи, Исус говори на тях, казвайки, ‘Даде Ми се всяка власт...’”[27] Трябва да отбележим мястото и времето на глагола “даде.” В гръцкия език се набляга върху думите, изведени в началото на изречението, както в Христовото твърдение акцентът е поставен върху “даде”. Не само “даде” е подчертано като особено важно, но според гръцкото глаголно време,[28] “даването” на власт е станало в определен момент в миналото. Моментът, в който е станало това даване на власт, е бил очевидно при възкресението, не само според ясния извод от текста пред нас, но и според потвърждението на Римляни 1:4: “Който беше обявен Божий Син със сила чрез възкресението от мъртвите, според духа на святост, Исус Христос нашият Господ.”[29] Възкресението, последвано скоро от възнесението, утвърждава Христос като цар и Го възцарява. Трябва да отбележим, че и Филипяни 2:8-9 използва същото глаголно време[30], за да посочи възкресението като времето, когато на Христос е “дадена” власт: “Стана послушен до смърт, даже смърт на кръст. Затова и Бог Го превъзвиши и Му подари име, което е над всяко друго име.” По тази причина Дж. П. Ланге нарича Великото поръчение “второ преображение”.[31] Както Калвин пише за изявлението на Господа в Матей 28:18: “Трябва да отбележим, Неговата власт не беше открито изявена докато Той не възкръсна от мъртвите. Едва тогава се възвиси, носейки отличителните знаци на върховен Цар.”[32] Оттогава преставаме да чуваме познатото “Аз не мога нищо да направя от Себе си”,[33]защото сега “всяка власт” е по право Негова. Нещо повече, това даване на царска власт е пророкувано в Псалм 2:6-7:   Аз ще изявя постановлението: Господ ми каза: Ти си Мой Син; Аз днес Те родих. Поискай от Мене и Аз ще Ти дам народите за Твое наследство, и земните краища за Твое притежание.   В Деяния този текст от Псалм 2 е ясно отнесен към възкресението на Христос. Деяния 13:33-34 казва: “Бог го изпълни над техните деца, като възкреси Исуса; както е писано и във втория Псалм: ‘Ти си Мой Син, Аз днес Те родих.’ А че Го е възкресил от мъртвите, никога вече да не се връща в изтлението...” Макар да не споменава Псалм 2, Деяния 2:30-31 се съгласява, че възкресението на Христос е издигане в царска власт “И тъй, понеже [Давид] беше пророк и знаеше, че Бог с клетва му се обеща, че от неговите потомци по плът ще въздигне Христа, да Го постави на престола му, той предвиждаше това, говори за възкресението на Христа...” Тогава Петър, позовавайки се на Псалм 110, добавя: “Защото Давид не се е възнесъл на небесата; но сам той казва: ‘Рече Господ на Моя Господ: Седи отдясно Ми, докато положа враговете Ти за Твое подножие.’” (Деяния 2:34-35). Връщайки се към Матей 28:18 трябва да отбележим, че Христовите думи показват, че нещо ново е станало като резултат от завършването на Неговото изкупително дело при възкресението от гроба. Сега на Него е дадена “всяка власт”. Чудесното значение на това ще бъде демонстрирано по-долу. Христос е нашият пророк, свещеник и цар,[34] и Неговото Велико поръчение показва многостранното Му служение към Неговия народ.[35] В тази и следващата глава ще видим, че когато Той казва, че има “всяка власт на небето и на земята” (Матей 28:18б),[36] той говори като Великия Цар, който управлява над своето обширно царство. Той е “Царят на царете и Господар на господарите” (Откровение 19:16). В Глава 5 ще разгледаме как Великото поръчение е и пророческо поръчение. Като Великия Пророк Христос обявява Божията воля за целия свят, като учи хората “да пазят всичко, което съм ви заповядал” (Матей 28:20а). В Глава 6 ще стане явна свещеническата страна на Поръчението. Като Великия Първосвещеник, той получава клетва на поклонение от онези, над които владее, в Своята заповед да “кръщават” народите (Матей 28:19б).  

Литературният контекст

  Когато разглеждаме Великото поръчение, заслужава внимание красивата структура на евангелието на Матей. Относно Матей 28:18 Блеър коментира: “Тук са уловени много от съществените моменти на книгата.”[37] Кук се съгласява: “С това величествено слово Св. Матей завършва своето Евангелие, в което е спазвал принципите така ярко формулирани пред нашите умове.”[38] Бих отишъл по-далеч, за да отбележа, че това, което четем в заключителните думи на Матеевото евангелие в последните дни на Христовото служение, вече е очаквано в началните думи на евангелието, в началото на Христовия земен живот и служение. Първите глави на Матей сякаш очакват заключението, до което достигаме във Великото поръчение. Нека накратко да очертая сходствата; те не изглеждат просто съвпадение. Те говорят за цар, който идва (Матей 1-4) и получава върховна власт (Матей 28) над царство. 1. Исус като “Емануил”. А. При обявяването на раждането на Исус на Йосиф, имаме ангелското изявление на изпълнението на Исая 7:14: “Ето, девица ще зачене и ще роди син, и ще го нарече Емануил”, което преведено означава “Бог с нас” (Матей 1:23). “Бог с нас” дойде! Б. В заключението и във Великото поръчение, имаме същата тема: “И ето, Аз съм вас през всичките дни” (Матей 28:20б). “Бог с нас” остава! 2. Царският произход на Исус. А. В Матей 1:1 е изтъкнато царското родословие на Христос. “Родословието на Исуса Христа, син на Давид, син на Авраам.”[39] Тук не само имаме човешкото име на Христос (“Исус”) съчетано с неговото месианско име (“Христос”), но и с царската титла “Син на Давид”, позната месианска титла в Евангелието на Матей.[40] Така “Родословието, представено в Матей 1:1-17, не е приложение, то е тясно свързано със същността на цялата глава; в по-широк смисъл, със съдържанието на цялата книга.”[41] Б. В Матей 28:18 Христос идва при учениците Си вече облечен в току-що придобитата царска власт: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята”. Подходящ завършек на дело, започнало с царско родословие. 3. Езичниците и Царят. А. В Матей 2:1 четем за езически влъхви, идващи от “изтока” в търсене на Христос. Те търсят “Юдейския цар, Който се е родил” (Матей 2:2а). Б. В Матей 28:19 четем как върховният цар с “всяка власт на небето и на земята” изпраща учениците Си да търсят езичниците: “Идете, научете всичките народи”.[42] 4. Христос е нападнат. А. В Матей 2 четем за царския опит за убийство на малкия Исус в началото на неговия житейски път: “Ирод ще потърси Младенеца, за да Го погуби” (Матей 2:13б). Б. Великото поръчение беше дадено след окончателния опит за убийство на Христос чрез разпятието (Матей 27:33), в края на Неговото земно служение. 5. Израел е заменен от народите. А. В Матей 3:9-11 Йоан Кръстител предупреждава юдеите в Юдея, които се гордеят с произхода си от Авраам,[43] че “брадвата лежи вече при корена на дърветата” и че идва огнено унищожение на Ерусалим. Б. Във Великото поръчение Христос, истинският син на Авраам, заповядва на последователите Си да отидат и да научат всичките народи (Матей 28:19) докато е в Галилея (ст. 16), след като юдеите излъгаха за Неговото възкресение (ст. 12-15). 6. Географско съпоставяне. А. В Матей 3 първата публична поява на Христос започва с думите: “Тогава Исус дойде от Галилея на Йордан” (Матей 3:13). Пътят му беше от Галилея към Юдея (Матей 3:1). Б. В края на евангелието от Матей и на служението на Христос придвижването е обратно: Той идва от Ерусалим в Юдея към Галилея (Матей 28:1, 6-7, 10, 16). 7. Ритуалът на кръщението. А. Когато започва публичното представяне на Христос в Матей, четем следното: “Тогава Исус дойде от Галилея на Йордан при Йоан, за да се кръсти от него” (Матей 3:13). Б. В края на Христовото служение четем: “И тъй, идете и научете всичките народи, и кръщавайте ги” (Матей 28:19). 8. Триединството. А. При кръщението на Христос имаме едно от най-ясните свидетелства на Писанието за Триединството: “И като се кръсти, Исус [Синът] веднага излезе от водата; и ето, отвориха Му се небесата и видя Божия Дух (Святият Дух), че слизаше като гълъб и се спускаше върху Него; и ето глас от небесата [Бащата], който казваше: Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение” (Матей 3:16-17). Б. В Христовата формула на кръщението във Великото поръчение Триединството отново е ясно отразено: “кръщавайте ги в името на Отца и Сина, и Святия Дух” (Матей 28:19). 9. Планината. А. Преди Христос да започне официално служението Си, Той издържа изкушението, на което беше подложен от Сатана. В Матей 4 четем за ролята на „планината” в изкушението за царската власт: “Пак го заведе дяволът на една много висока планина, показа Му всичките царства на света и тяхната слава” (Матей 4:8). Б. Във Великото поръчение, с току-що придобита царска власт, Христос отново говори от планина: “единадесетте ученика отидоха в Галилея, на планината, където Исус им определи” (Матей 28:16). 10. Дадено е царство. А. При изкушението в началото на служението на Пророка, Свещеника и Царя[44] Исус Христос, Сатана предлага да Му даде световните царства: “Дяволът го заведе на една много висока планина, показа Му всичките царства на света и тяхната слава и Му каза: Всичко това ще Ти дам, ако...” (Матей 4:8-9). Б. В заключителното Велико поръчение Христос върховно обявява, че Му е била “дадена”[45] “всяка власт”, не само над царствата, над които Сатана е властвал, но също и в небето: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Матей 28:18). 11. Поклонение. А. При изкушението Сатана искаше Христос да му се поклони: “Всичко това ще Ти дам, ако паднеш да ми се поклониш” (Матей 4:8). Б. В поръчението четем как Христос получава поклонение[46]: “И като Го видяха, поклониха Му се” (Матей 28:17). 12. Неговите ученици. А. В Матей 4:18, когато започва земното Му служение, Христос призовава първите Си ученици. Б. В Матей 28:18-20, когато приключва земното Му служение, той изпраща учениците Си. Евангелието на Матей е широкият литературен контекст на Великото поръчение. В него върховната царска власт на Христос се очаква в началото (Матей 1-4) и се утвърждава накрая (Матей 28:18-20). Литературният (чрез вдъхновение) и историческият (чрез провидение) паралел на началото и края напълно подкрепят тезата, че Великото поръчение е царско упълномощаване, установяващо върховната власт на “Царя на Царете и на Господа на Господарите”.  

Заключение

  По време на Христовото служение отдавна пророкуваното царство “наближи”[47] и както беше планирано,[48] постепенно беше установено в света.[49] Като следствие хората влизаха в него при проповядването на Христос.[50] След като Христос обяви, че юридически то е изпълнено (“всяка власт” беше дадена на Него, Матей 28:18) и след официалното Му възцаряване при възнасянето в небето,[51] четем, че по-късните християни Го обявяват за цар[52] и влизат в Неговото царство.[53] Днес Христос управлява отдясно на Божия престол.[54] Географският, времевият и литературният контекст на Великото поръчение ни водят към осъзнаването на това царско достойнство, на неговото заветно утвърждаване на върховната власт. След като осигурява Своето царство, Царят на небето и на земята говори за задачата на това царство, когато упълномощава учениците. Царството, което напредна в служението на Христос, беше юридически утвърдено със силата на възкресението. Ако разбираме Великото поръчение като нещо по-малко от признаване на върховното достойнство на Христос и разширяване на Неговото царство, то ние обезценяваме величието на Великото поръчение. Тъй като първата точка на заветното действие е установяването на върховната власт на този, който прави завета, така във Великото поръчение виждаме Христос изявен като върховен Господар, обявяващ властта Си от върха на планина.

II. Заветна йерархия: 4 - УПРАЖНЯВАНЕ НА ВЪРХОВНА ВЛАСТ

Тогава Исус се приближи при тях и им говори, казвайки: Даде ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всичките народи (Матей 28:18-19а).   Както отбелязах в Глава 3, Великото поръчение е царско поръчение, изявяващо върховната власт на Царя на царете и Господаря на господарите. В тази глава ще видим по-отблизо изводите от върховното царско даване на власт, получена от Христос, което е юридическата основа на Великото поръчение. Като правим това, ще открием посредничеството на властта при това заветно върховенство. Заветната йерархия е изложена ясно в Матей 28:18-19а (цитирано по-горе). Тук виждаме йерархичното движение на властта: (1) Първоначално властта е в триединния Бог и произхожда от Него (“даде Ми се всяка власт”, очевидно от Бога). (2) Посредническата власт е дадена на Богочовека, Исус Христос, като изкупителна награда (“даде Ми се”). (3) Христос възлага на християните да утвърждават покорството на тази власт административно (“И тъй, идете”).[1] (4) Съзнателното покоряване на тази власт трябва да се разпространи по целия свят (“научете всичките народи”). Затова вестителите на Христовото царство са наречени “посланици.”[2] Твърдението на Христос във Великото поръчение, че е получил от Бога “всяка власт на небето и на земята” официализира юридически това, което вече е вярно метафизически – Божието управление е над всичко.[3] Т.е. Христос в Своята вечна личност като Бог Син винаги притежава власт в Себе Си; това е присъщо на божествената Му същност.[4] Но от гледна точка на наредбата за изкуплението (изработването на спасението), втората Личност от Триединството смири Себе Си от Своето възвишено положение и “се отказа от всичко” (Филипяни 2:7), като прие човешко тяло и душа.[5] Направи го, за да осигури изкупление за хората Си, като живя под Закона и понесе юридическите последствия от нарушаването му от тяхна страна.[6] Юридическата декларация на приемането на изкупителното дело от Бащата беше при възкресението, което историческо събитие доведе до даването на “всяка власт” като на побеждаващ Цар. Но какво представлява даването на “всяка власт на небето и на земята”? И каква трябва да бъде програмата за евангелизиране на Църквата на основа на това даване?

 

Източникът на власт

  Този, Който произнася Великото поръчение пред Своя народ, е същият, който притежава “всяка власт на небето и на земята.” Същата терминология е отнесена и към самия Бог Баща: Той е “Господа на небето и земята” (Матей 11:25). Бог е Господ и Владетел на всичко.[7] Силният фараон беше издигнат за да бъде унищожен, за да донесе слава на Бога (Изход 9:16). Могъщата Асирийска империя беше само жезъл на гняв в неговите ръце.[8] Могъщият вавилонски цар Навуходоносор беше негов “служител.”[9] Побеждаващият персийски цар Кир беше използван от Бога като “пастир” и “помазаник” за Неговото свято намерение.[10] Мидийците му бяха оръжие.[11] Наистина, Той е Царят на цялата земя.[12] Божието господство в Писанието е неограничено. И във Великото поръчение Христос предявява претенции към тази безгранична власт. Оттук идва и божественото естество на поръчението. Това не е власт дадена църковно, традиционно, философски или политически, а извлечена от Бога. Великото поръчение идва при нас с много смело твърдение: “Така казва Господ.” Възкресението беше първата стъпка в Христовото възвеличаване; възнасянето беше заключителната стъпка.[13] Всъщност “По същество възнасянето се предполага от възкресението. Двете събития са съчетани в един факт на Христовото възвеличаване. Възкресението е коренът и началото на възнасянето; възнасянето е цветът и короната на възкресението... Възкресението бележи навлизането в небесното състояние; възнасянето – в небесната област.”[14] Броени дни след възкресението Христос завърши Своето двуетапно възвеличаване, когато се възнесе в небето в изпълнение на Данаил 7:13, 14. В тази връзка текстът е много важен, макар често да е разбиран неправилно. Според редица учени от различни мисловни школи текстът от Данаил 7 оформя пророческия фон на Великото поръчение, както се вижда още при Иполит (170-236 от Хр.).[15] Данаил 7:13-14 гласи:   Гледах в нощните видения, и ето, един като Човешкия Син идеше с небесните облаци и стигна до Древния по дни; и доведоха Го пред Него. И на Него се даде власт слава и царство, за да Му слугуват всичките племена, народи и езици. Неговото господство е вечно господство, което няма да премине, и царството Му е царство, което няма да се разруши.   Очевидно това “идване” е възнасянето Му в небето: “стигна до Древния по дни.” Също толкова очевидно е Неговото възцаряване като цар: “на Него се даде власт.” Затова то носи атмосфера на световна власт: “да Му слугуват всичките народи.” Така то е свързано с Великото поръчение, защото на Човешкия Син беше дадена “всяка власт на небето и на земята.”

 

Посредничеството на властта

  Относно осъществяване на практика на делото, дадено на Църквата от нашия Господ и за важната функция на подчиненото изречение “и тъй, идете” в поръчението, пуританският коментатор Матю Пул пише преди време: .”..като обяви Своята власт, Той я делегира.”[16] Всъщност “доколкото касае земята, властта е само въпрос на право или теория, задача, която трябва да се изпълни. Останалото следва оттук.”[17] Заповедта може да бъде перифразирана: “Даде Ми се цялата власт на небето и на земята, и тъй, идете и направете властта действителност.”[18] Съюзът “и тъй,” поставен между обявяването на “всяка власт” и призива “идете” и “научете” е най-уместен и важен. Той има “особена роля в настоящата връзка; той прави заключение от даването на Исус на всяка власт. Той поставя цялата Му власт и авторитет зад заповедта да се евангелизира светът. Това показва, че онова, което иначе би било абсолютно невъзможно, сега става славно възможно, да, сигурна реалност.”[19] Поставената пред тази малка група мъже[20] задача би била твърде тежка, ако нямаше за основа световната власт, заявена от Христос. Оттук следва значението на “и така”, свързващо стих 18 и стих 19. Един точен, буквален превод от гръцки на стих 19а гласи: “Затова, отивайки, научете вие всичките народи.”[21] “Идете” е превод на причастие в гръцкия. Макар да изразяват действие, причастията не са истински глаголи, а по-скоро глаголни прилагателни. На чисто граматическа основа за своето пълно значение причастията зависят от основните глаголи. Те не могат да стоят в текста сами (оттук идва големият страх на писателите от “висящото причастие”!). Заради граматиката тук някои изследователи твърдят, че след като преведената “идете” (буквално “отивайки”) дума е причастие, тя не може с право да се смята за заповед за учениците, защото причастията нямат наклонение.[22] Те посочват, че ако думата е била предназначена да изрази заповед да се отиде, то тя е щяла да бъде глагол в заповедно наклонение. Позицията, изведена от този граматически аргумент, е, че Христовата заповед на практика трябва да бъде разбрана като: “Където и да се случи да се намирате, правете ученици.” Разбира се, вярно е, че “където и да се случи” да се намираме, е задължително да правим ученици. Независимо от това, граматически причастието може да носи действието на основния глагол. Причастието до такава степен е свързано с основния глагол, че в известен смисъл участва в силата му. А причастието тук контекстуално има заповедната сила на основния глагол, макар и самото то да не притежава заповедна форма.[23] Нещо повече, че това в действителност е заповед да се “отиде”, може да се види и в историята на ранната църква, записана в Деяния. Там ставаме свидетели на “отиването” на учениците в света. В допълнение, сходните поръчения на Христос, които изискват напредването на Благовестието от Ерусалим към целия свят, свидетелстват за отправената навън, простираща се, войнствена експанзия на Христовите интереси и предполагат това разбиране за Матей 28:19.[24] След всичко казано и направено заключението е, че Христос очаква Неговият новозаветен народ да отиде, т.е. да бъде войнствен в разпространението на истинската вяра. Под Стария Завет Израел като народ беше ограничен от земя с ясно определени граници.[25] Той трябваше да упражнява своето влияние сред народите от самата земя и чрез пример, но докато си остава “в земята” (Второзаконие 4:5-8).[26] Никога не е бил упълномощаван от Бога да завладява народите извън тези граници с цел анексиране.[27] Всъщност, вместо Израел да отиде при народите, народите трябваше да дойдат при него.[28] Сега, с трансформацията на Църквата в нейната новозаветна фаза[29] и развитието й от незрялост към зрялост (Галатяни 3:23-26), усилията й се характеризират със завоевателски дух. Тя трябва да излезе и да сее семе в целия свят, без оковите на географски съображения.[30] Църквата е “в света” (Йоан 17:15) с много важна цел: да излезе с царска власт, за да се изправи с Божиите изисквания срещу народите. Така Поръчението говори за Неговата власт над “земята” (ст. 18б) и нашето задължение да наложим тази власт над “народите” (ст. 19а). Великото поръчение сваля задължението върху Божия народ отгоре надолу. То вече не може да бъде окачествено само като “добра идея”, както Десетте заповеди не могат да бъдат смятани единствено за десет предложения. То не е въпрос на избор за Божиите хора. То е задължителна задача, възложена върху онези, които не само са създадени по Божия образ (както са всички хора[31]), но които са и етично обновени в този образ чрез спасителните милости на Христос.[32] Това е задължение, което е възложено върху Неговите хора, които живеят на земята тук и сега, защото “Господня е земята и всичко, що има в нея.”[33] Чрез йерархичната заветна наредба ние имаме задължението да информираме хората по света за Божията собственост над всички неща и за властта на Божия Син над всичко. Трябва да прогласяваме, че изкуплението е необходимо, за да бъдем приети от Бога и да се спасим от вечен съд. Трябва да научим хората на отговорността им да служат на Бога в целия живот, която следва от това славно изкупление.

 

Разпространяване на властта

  Според самите думи на Поръчението това, което наистина може да бъде наречено велико в него, е неговата мисия. Христос заповядва: “И тъй, идете и научете всичките народи.” Но какво означава това? Значението на думата “народи” има сериозни последствия. Значението й се е превърнало в спорен въпрос в съвременния дебат между евангелските християни.[34] Поради това, което отбелязахме по-горе, трябва да видим йерархичното задължение на Великото поръчение в заповедта му “Идете . . . научете всички народи.” Тази заповед тук е отличителна заради контраста с по-ранната Христова заповед: “Не отивайте при езичниците.”[35] Благовестието на спасението първоначално беше “първо за юдеина”,[36] затова беше необходимо то да започне своето дело и влияние в Ерусалим.[37] Но сведенията на Матей за появата на неюдейски мъдреци от “Изтока” (Матей 2:1-2), учението на Христос за пристигането в царството на хора от изток и запад (Матей 8:11), притчите за царството, включващи света (Матей 13), и т. н. изясняват, че Христовото служение винаги е очаквало включването впоследствие и на неюдейските народи. Това не e някаква нова и неочаквана смяна на програмата, защото дори Старият Завет съдържа обещание за спасението на неюдеите.[38] Всъщност, апостолите често цитират старозаветните пророчества за да обосноват призоваването на езичниците.[39] Но някои евангелски християни имат склонността да разбират заповедта като нищо повече от: “като разпространявате благовестието, без да пропускате никоя част от света.”[40] Това разбиране означава единствено, че “предназначението на Църквата в настоящата епоха е на свидетел.”[41] Твърди се, че Великото поръчение включва спасението на “отделни хора” между народите, защото “да научиш някого в библейски смисъл е нещо индивидуално.”[42] Кой от нас не би се съгласил с тези твърдения – сами по себе си? Със сигурност Христовите думи “И тъй, идете и научете всичките народи” не могат да означават по-малко от това, че Благовестието е всеобхватно Благовестие, което трябва да се проповядва на хора от всички народи. И също толкова сигурно всички евангелски християни вярват, че Великото поръчение изисква спасението на отделни грешници от собствените им грехове. Но това ли е всичко, което включва Великото поръчение? Нима то означава да се търси единствено разгласяването на Благовестието на всички народи? Тоест, нима то говори само за спасението на отделни хора от целия свят? Или тук има нещо повече от това, което сме предполагали? Христовата заповед е да научим всичките “народи.” Гръцката дума, преведена “народи” тук е ethne (множествено число на ethnos) – интересна дума, изпълняваща във Великото поръчение жизненоважна функция. Нека да разгледаме значението на самата дума, и след това да отбележим как тя е по-подходящата в случая от всички други подобни думи, които биха могли да се използват.   Значението на етнос 1. Етимологичен произход. Думата ethnos е била често употребявана в гръцкия език от древни времена. Сред етимолозите е широко разпространено мнението, че тя е извлечена от друга гръцка дума – ethos, което означава “‘маса’ или ‘множество,’ свързано с едни и същи нрави, обичаи и други отличителни характеристики,”[43] и в крайна сметка произхожда от санкскритската дума svadha, което означава “собствено състояние, навик.”[44] Затова еthos обхваща “група хора, живеещи според едни и същи обичаи и правила.”[45] Всъщност, самата дума ethos присъства в Новия Завет и означава “навик, обичай” (Лука 22:39; Деяния 25:16). Връщайки се към конкретната дума, намираща се във Великото поръчение, гръцкият лексикограф Джоузеф Тайер изброява пет нюанса на думата ethnos: (1) “Множество . . . свързано или живеещо заедно.” (2) “Множество от отделни хора, от една и съща природа или род.” (3) “Раса, народ.” (4) “Чужди народи, които не се покланят на истинския Бог: неверници, езичници.” (5) “Християни сред езичниците.”[46] Следователно, думата ethnos говори не толкова за разпръснати отделни хора, а по-скоро за колективни маси от отделни хора, обединени от общи връзки, както е в едно общество, общност или народ. 2. Неговата новозаветна употреба. Коренната идея на думата ethnos се разграничава лесно в Деяния 17:26: “И направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята.” Същото важи за Откровение 7:9, където множеството на светиите е събрано “от всеки народ и от всичките племена, люде и езици.” Национално-обществено-колективното значение на думата се изтъква от употребата на ethnos на редица места извън Матей в Новия Завет.[47] Дори юдеите като отделно общество и национална цялост са наречени ethnos в много места на Новия Завет,[48] което показва, че думата не означава непременно “езичник” в смисъла на “неюдеин.”[49] Всъщност думата ethnos, когато се отправя от юдеи към други хора, е с цел да разграничи националната общност (включваща религия, традиция, обичаи и пр.) на нееврейските народи от юдейската национална общност.[50] Тя съдържа колективна или корпоративна идея за общество от хора и не е свързана само с откъснати отделни хора. В допълнение, изразът “всички народи” в Матей 28:19 се среща в същата форма и в няколко други стихове. В тези стихове се говори за национални единици от цели общества.[51] 3. Функцията на думата в Матей. Интересно, изследването на употреба на Матей на думата ethnos дава статистическо доказателство в наша полза. В девет от четиринадесет появи на думата (или 71% от случаите, в които се среща) тя е използвана по начин, който ясно говори за народи: Матей 4:15; 10:18[52]; 12:18, 21[53] 20:25; 21:43[54] 24:7, 9, 14. В два други случая (или 14%) думата вероятно трябва да се разбира като означаваща “народ”: Матей 6:32[55] и 25:32.[56] Двата пъти (или 14%), които вероятно включват обобщеното схващане “езичници” или “хора”[57] са Матей 10:5 и 20:19. Последният случай се намира във въпросния текст Матей 28:19. Трябва да отбележим също, че думата, използвана във всички основни английски преводи е “народи”, а не “езичници.”[58] Ленски ясно отнася множественото число ta ethne на Матей 28:19 към “народи”, когато настоява за водно кръщение на деца от този текст на основа на факта, че децата съставляват “такава голяма част от всеки народ.”[59] Ланге се придържа към същия възглед, когато коментира израза: “народите като народи трябва да бъдат християнизирани.”[60] В своя Lexicon Арндт и Гингрич дават две значения при обясняването на думата ethnos: (1) “народ, хора” и (2) “eзичници.” Под първото значение те поставят Матей 28:19.[61]   Важността на еthnos Изглежда думата ethnos, която Христос използва във Великото поръчение, има важно значение. Той призовава последователите Си да “научат всичките народи.” Той не казва просто “научете всички хора” (макар и тази второстепенна идея да е вярна). В този случай Той би избрал гръцката дума anthropos, която би позволила сведението да означава хора като отделни човешки същества, а не като колективни раси, общества, общности или народи. Нито призовава да бъдат научени “всичките царства” (basileia), като че ли предявява претенции само към политическата власт. Вместо това призовава да се научат “всичките народи” (ethnos), определяйки хората като отделни индивиди, но обединени в социокултурните си дела и отношения. Следователно делото на обучение на Великото поръчение е към цялостното прилагане на Христовата власт над хората чрез тяхното обръщане. Когато броят на обърнатите нарасне, това провиденчески води до подчиняването под властта на Христос на цели институции, общества, общности и правителства. Както казва преди векове Матю Хенри: “Християнството трябва да се вплете в националните конституции, . . . земните царства трябва да станат Христови царства, и техните царе бащи-хранители на Църквата. . . . Дайте всичко от себе си, за да направите народите християнски народи. . . . Христос Посредникът изгражда царство в света, доведете народите да станат негови поданици.”[62]

 

Целта на властта

  Разбирането на йерархичното управление на върховната власт във Великото поръчение ни помага да схванем някои от всеобхватно звучащите текстове, говорещи за изкупление. Христос със сигурност спасява отделни хора. Слава на Бога за тази славна истина – аз самият съм отделен човек! Но Неговият план и цел е да спаси и множества от отделни хора, и обществата, възникващи от техните дела. Неговият план е за цялостно спасение. Това може да се види в някои обобщаващи текстове. Макар да сме склонни да говорим за Христос като “моя личен Спасител”, ние твърде често пренебрегваме факта, че той е обявен и като “Спасителят на света.” Има няколко текста, които описват световния обхват на изкуплението.   Световно спасение В Йоан 1:29 Йоан Кръстител вижда Исус и произнася думите: “Ето Божия Агнец, Който носи греха на света!” В 1 Йоан 4:14 четем: “Отец прати Сина да бъде Спасител на света” Йоан 3:16-17 казва “Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот. Понеже Бог не е пратил Сина в света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (сравнете Йоан 12:47). 1 Йоан 2:2 учи, че “Той е умилостивението за нашите грехове, и не само за нашите, но и за греховете на целия свят.” Във 2 Коринтяни 5:19 Павел разбира така активния труд на Христос: “Бог в Христа примири света със Себе Си.” Тези текстове ясно представят Христос в Неговото изкупително дело. Научаваме, че: Той е наречен Божий Агнец; Той отнема греха; Неговата цел при идването беше да спасява; Той осигурява умилостивение за грешника; Той примирява грешниците със Себе Си. Но какво означава гръцката дума kosmos (преведена “свят”) в текстовете, които говорят за обхвата на изкуплението? Това съществително първоначално е означавало сграда, изградена от отделни части, за да оформи едно цяло. То започва да се прилага към отношенията между хората, като нареждане на войници във войски и власти в държавни дела. Накрая kosmos започва да обозначава добре подредена вселена и става важно понятие в гръцката философия. В Новия Завет думата kosmos означава сбора от всичко създадено, включително одушевено и неодушевено. Деян. 17:24 говори за Бог, създаващ “света и всичко, което има в него.” Бог създаде подредено творение, както се вижда от Битие 1. Тоест, Той създаде kosmos. Следователно думата “свят”, както е използвана в предишните текстове относно световното спасение, се отнася за света като подредена система от хора и неща. Тоест, светът, който Бог създаде и обикна, е Негово творение, както Той го е замислил: свят подчинен на човека, който на свой ред трябва да е подчинен на Бога (Псалм 8). Една често пренебрегвана идея в по-горе цитираните текстове е, че те ясно говорят за световния обхват на Неговото върховно изкупление. Във всеки от текстовете, минаващи през нашата внимателна проверка, имаме сведение за стремежа към пълно и безплатно спасение за космоса, света като система. Тоест, Христовото изкупително дело е предназначено за създадения ред от хора и неща. Затова заповедта на Великото поръчение да бъдат научени “всичките народи” включва не само всички хора като хора (anthropos), но всички хора в техните обществени взаимоотношения (ethnos) (Матей 28:19), защото Христос е “Господ на всичко” (Деяния 10:36). Цялото общество трябва да бъде подчинено на благовестието на върховния владетел Христос. Както се удивлява А. Т. Робъртсън: “Най-величественото от всички представления е да се види възкръсналият Христос, без да разполага с пари, войска или държава, да възлага на тази група от петстотин мъже и жени завладяване на света, да ги доведе до там да вярват, че то е възможно, и те да го предприемат със сериозна страст и сила.”[63] Именно това направи Христос. Както се изразява Чамблин, когато говори за даването на такава власт на Христос: “Бог Баща . . . сега желае настоящата власт на Исус (7:29; 8:9) да бъде упражнявана по целия свят.”[64]   Обществено изкупление Спасението е предназначено за “света като система” (kosmos), включваща хората в техните обществени отношения (ethnos). Оттук очевидно следва, че резултатите му трябва да се отразят във всяка област на живота и обществото, а не само вътре в отделната личност.[65] Всъщност Христовото поръчение претендира именно за това в два много важни израза. (1) Когато Христос заявява за Себе Си “всяка власт”, Той заявява всеобхватността на Своята власт. Тук Христос заявява претенции за “всяка форма на власт [и] изисква всички необходими мерки за напредването на Божието царство.”[66] Или казано по друг начин, Той претендира за “неограничена власт във всяка област.”[67] Никоя форма на власт не убягва от Неговата върховна власт. (2) Когато добавя “на небето и на земята”, Той обявява областта на действие на Своята власт. Той заявява, че Неговата власт е също толкова силна на земята, както е на небесата. С други думи, властта, която държи в небето над делата на изкупените му обитатели и светите ангели, се упражнява и в земните дела, над хората. На Исус Христос е дадена “всяка власт на небето . . . така че да използва всички ресурси на небето и цялата власт на земята . . . така че да държи отговорни всяка институция, управление и човек на земята.”[68] Наистина Христос претендира за неограничена власт над всяка област. Той не претендира само над ограничената област на вътрешния живот на човека, или над няколко избрани области като семейството или църквата. Това става ясно от различните съдържателни изрази в това отношение по-късно в Новия Завет. Филипяни 2:9-11 съдържа силно заявление в това отношение:   Затова и Бог Го превъзвиши[69] и Му подари име, което е над всяко друго име; така че в името на Исуса да се преклони всяко коляно от небесните и земните, и подземните същества, и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца. (Курсивът е мой).   Това отговаря добре на написаното в Ефесяни 1:20-22:   Той Го възкреси от мъртвите и Го сложи да седне от дясната Си страна на небесата, далеч по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и всеки чин, с който се именуват не само в този свят, но и в бъдещия. И всичко покори под нозете Му, и постави Го глава над всичко за църквата. (Курсивът е мой)   Тези текстове са допълнени и от други стихове,[70] както и от твърдението на Откровение, че той е “Господ на господарите и Цар на царете.”[71] Относно гражданско-политическата област на човешкото общество, която е може би най-деликатната страна на въпроса, това обяснява защо царете са задължени да управляват чрез Него,[72] под Него[73] и като Негови “служители”, за да издигат Неговия закон[74] според славното благовестие на благословения Бог.[75] Земната политическа власт, за която Сатана арогантно предяви претенции, чрез която угнетяваше народите и която предложи на Христос,[76] беше праведно спечелена чрез славното изкупително дело на Христос. Неговите думи “всяка власт” над “всичките народи” изискват да проповядваме Неговите царски права над всички хора и всичките им институции, общества, общности и народи. Спасяването на множества от отделни хора накрая трябва да доведе до обществена християнизация под Христовото управление и за Негова слава чрез Неговото провидение, в съобразност с Божията цел при сътворението. Този световен ред е определен да човекът да владее над света, за Божия слава.[77] Ето защо в самото начало на човешката история несъгрешилият човек беше социално създание.[78] Спасението, донесено от осъществяването на Великото поръчение, не включва просто статично влизане в Книгата на живота на Агнето; а и преобразяваща живота промяна на центъра на човешкото същество.[79] Тоест, то не е просто нещо, което се вписва в дневника на небето, за да промени състоянието на човека (юридическо оправдание на основа на завършеното дело на Христос).[80] Със сигурност то означава това, но и нещо повече. То включва и нещо извършено в човека на земята, нещо, което да промени неговия характер (духовното освещение, породено от продължаващото дело на Святия Дух).[81] Христовото спасително дело върховно обгръща човека и поражда в него “новорождение”,[82] правейки вярващия “ново създание”[83] или “нов човек”,[84] създавайки в него нов характер[85] заради това, че е бил възкресен и съживен от духовна смърт.[86] То му донася “всички духовни благословения”,[87] слага го под силата на благодатта,[88] осигурява в него обитаването на Святия Дух[89] и на Христос[90], Който му влага Божията сила[91] и му осигурява застъпничеството на Христос.[92] Всичко това трябва да води до сблъсък с и променяне на нехристиянското общество, защото Павел заповядва: “Изработвайте спасението си със страх и трепет, защото Бог е, Който според благоволението Си действа във вас да желаете това и да го изработвате” (Филипяни 2:12-13). Павел не казва, че ние трябва да “работим за нашето спасение” (като че ли виновните грешници можеха да заслужат Божието благоволение!), но че спасението, което ние притежаваме, трябва да се “изработва” във всяка област на нашия живот. Накратко, ние трябва да изработваме спасението, което вече е наше. Ние сме подтиквани от божествено задължение и спасителен дълг да “разобличаваме делата на тъмнината” (Ефесяни 5:11) като сме “солта на земята” и “светлината на света” (Матей 5:13, 14). Следователно спасението оказва постепенно, динамично и преобразяващо влияние върху живота на отделния вярващ в Христос. Това е прогресивно освещаване. Но този процес не е ограничен до хипотетична, изключително лична етична област. Когато спасението се разпространява върху други хора, то установява мотивирано, енергично царство на верните, които са организирани да действат като “народ, даващ плодовете на” царството.[93] Така във 2 Коринтяни 10:4-5 четем:   Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но чрез Бога са силни за събаряне на крепости. Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христа.   Този, Който претендира за “всяка власт на небето и на земята” и на Когото е дадено “име над всяко друго име,” е същият, Който ни е упълномощил да унищожаваме “всичко, което се издига високо против познанието на Бога” и да пленяваме “всеки разум да се покорява на Христа” – не само някои или само вътрешните мисли. Това трябва да става незабележимо отвътре[94], а не чрез въоръжена революция отвън,[95] докато “работим” докле той идва (Лука 19:13). Има и друг ъгъл, от който можем да очакваме преобразяващото влияние на изкуплението в обществото: негативният ъгъл, поправянето на греха. Както е казано поетично във великия химн за Рождество, “Joy to the World”:   Грехът и скърбите вече не растат, нито тръни изобилстват по земята; Той идва, за да направи благословения да текат, докъдето се намира проклятието.   Спасението, което Христос довежда, е спасение от греха. Неговото изкупление е предназначено да тече “докъдето се намира проклятието.” Ангелът, който се яви на Йосиф му каза: “Когото ще наречеш Исус; защото Той е, Който ще спаси хората Си от греховете им” (Матей 1:21б). Но докъде стига проклятието на греха? Колко всеобхватен е грехът? Проклятието на греха се намира навсякъде по света! То прониква и изкривява всяка област от живота на човека! По тази причина поръчението на Христос към Неговата Църква, предадено в Лука 24:47 (и както се подразбира в Матей 28:18-20), гласи: “Така е писано, че Помазаникът трябва да пострада и да възкръсне от мъртвите в третия ден, и че трябва да се проповядва в Негово име покаяние и опрощение на греховете между всичките народи, като се започне от Ерусалим.” Отново се срещаме със спасение – тук чрез покаяние от греха – за “всичките народи.” Ако човек е напълно покварен,[96] тогава тази поквара се простира и допринася за цялостната поквара на всичките му обществени дела. Вместо да превръща всичко в злато, падналият човек повлиява лошо на всичко, до което се докосне. Допирът на грешника намалява качеството, стойността и ефективността на всичко, което прави, в сравнение с това, което би правил, ако нямаше грях. Със сигурност спасението от греха включва спасение от всички последствия на греха, включително институционалните, културните, обществените и политическите грехове. И точно толкова сигурно е, че християнинът трябва да се изправя срещу греховното поведение и дела с власт, за да ги замени с праведната алтернатива. Невероятно, един добре продаващ се евангелски автор дори остро критикува Йоан Кръстител заради неговото проповядване срещу греха на политическата власт в неговата област, цар Ирод Антипа!   Йоан Кръстител изобличи Ирод Антипа заради това, че взе жената на своя полубрат Филип. . . . Възможно ли е Йоан, който беше задържан в затвора и по-късно обезглавен от Ирод заради това изобличение, да е съкратил ненужно служението си към Израел, като е отправял своите забележки към погрешната цел?[97]   Този погрешен аргумент логично води до това да изобличим самия Христос, че е нарекъл същия Ирод “лисица” (Лука 13:32)! Възможно ли е Исус “ненужно да е съкратил своето служение към Израел, като отправи Своите забележки към погрешната цел”? Със сигурност не!

 

Заключение

  Видяхме, че Великото поръчение нарежда на християните да разпространяват Христовата върховна власт над хората чрез спасението. Наистина, то насочва нашия труд към изкупване не само на отделни хора, но на целия живот на тези хора, който създава тяхното общество. Христос избягва понятия, на които лесно би могла да се придаде по-малка важност, когато заповядва на последователите Си да “научат всичките народи.” Той се грижи да разберем Поръчението правилно, като го подкрепя с изкупителната действителност, че притежава “всяка власт на небето и на земята.” (Ще се върна на тази тема, за да подчертая очакването за Неговата победа в Глава 7, където ще разглеждам темата за наследяването на завета.) Хершел Хобс е запазил за нас проницателна бележка, която е най-уместна за нашето изследване: “Др. Гейнс Добинс беше запитан ‘Но не е ли обръщането крайната цел на спасението?’ Той отговори, ‘Да, но погледнато от кой край?’”[98] Това е въпросът и пред нас.

III. Заветна етика: 5 - УСЛОВИЯТА НА ВЪРХОВНАТА ВЛАСТ

Научете всичките народи, . . . като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал” (Матей 28:19а, 20а).   Третата характеристика на завета, към която се обръщаме, е етиката. В дела за етиката на един завет се излага моделът на живота, стандартите за поведение, очаквани от върховния Автор на завета. Много е важно да осъзнаем, че “принципът е, че законът е в сърцето на Божия завет. Бог иска Неговите хора да виждат етична връзка между причина и следствие: бъди верен и преуспявай.”[1] Това важи и за Великото поръчение, защото то е заветно действие. Христос действа като Велик Пророк[2] като обявява авторитетно Божията воля.  

Ученичество в живота

  Във Великото поръчение виждаме три причастия на оригиналния гръцки език: “отиващи”, “кръщаващи” и “учещи.” Основната глаголна заповед, около която се въртят тези причастия, е “научете”: “И тъй, идете и научете всичките народи.” Какво означава да “научим”? Как това включва етиката? Като се има предвид известното объркване по целия въпрос, това са важни и практически въпроси. Някои евангелски християни неволно смекчават призива. Например Чарлз Лий Файнберг пише, че “Нищо не може да бъде по-ясно в Новия Завет от това, че в тази епоха на благодат Бог използва църквата, членовете на Христовото тяло, за да бъдат свидетели по цялата земя (Матей 28:18-20; Деян. 1:8).”[3] В една книга, написана от Уейн Хаус и Томас Айс, се появява интересно твърдение в това отношение. В абзаца, следващ непосредствено споменаването на Великото поръчение от Матей 28, виждаме следното: “Първа е думата ‘ученици’ (Матей 28:19).” Няколко изречения по-нататък те пишат: “Гръцката дума mathetes [ученик] означава просто ‘учещ’ или ‘ученик,’ и е едно от общите понятия, използвано да обозначи вярващия в Христос. . . . Ученик е всеки, който е вярващ, който изучава Божието слово и израства.”[4] Какво да кажем за твърдения като тези? Дали са точни обобщения на заповедта на Великото поръчение да се създават ученици? Всъщност цитираните твърдения са неточни и непълни още на пръв поглед. И са показателни за широко разпространеното неправилно разбиране на най-благородната задача, възложена на църквата. Файнберг погрешно цитира Матей 28:19-20 като пример, в който “нищо не може да бъде по-ясно” от това, че християните трябва да “бъдат свидетели по цялата земя.” Както ще видим, “нищо не може да бъде по-ясно” от това, че Файнберг тълкува неправилно Христовата заповед към християните да “създават ученици,” като казва, че те трябва да си останат само “свидетели.” Хаус и Айс се справят малко по-добре. Макар от контекста им да е ясно, че става дума за Матей 28:19, те говорят така, сякаш заповедта използва съществителното “ученик”, вместо глагола “научавам.” Така стигат до мъчноопределимото разбиране за “ученик”: Всеки, който е “вярващ”, който “израства.” Израства в какво? В разбиране за новорождението? Всъщност това осакатено разбиране действително се изтъква като истинското значение от някои хора. Джак Хайлс, фундаменталисткият пастир на мегацърква,[5] пише за Великото поръчение: “Забележете четирите основни глагола: (1) Идете. (2) Проповядвайте. (3) Кръщавайте. (4) Учете ги отново. Можете да ги научите на нещо, след като сте ги спасили и кръстили. На какво ги учите? Да . . . ‘спазват всички неща, които съм ви заповядал.’ . . . Е, Той какво ни заповяда да направим? Да отидем, да проповядваме, да кръщаваме и след това да ги научим на това, което ни е заповядал. Така ние ги научаваме да отидат, да проповядват и да кръщават, за да могат да научат техните новоповярвали да отидат, да проповядват и да кръщават.”[6] Дали обучаващото дело на Великото поръчение не е много повече от това да помогнеш на хората да “израстват”? Разбирането за следствията от новия живот в спасението не включва ли обучение в прилагането на Божието Слово към целия живот, защото заявената от Христос власт е “на небето и на земята”, насочена към “всичките народи”? Мисията на църквата е много повече от това да бъде само свидетел, макар че тя със сигурност трябва да бъде поне това (Деяния 1:8). Както отбелязва Бетнер: “На учениците беше заповядано не само да проповядват, но да научат всичките народи.”[7] Ако мисията във Великото поръчение беше само да се “проповядва”, Господ щеше да използва гръцката дума kerusso (както е в Марк 16:15). Ако беше предвидил хората си единствено за “свидетелство”, щеше да използва думата marturia (както е в Деяния 1:8). Но в Матей 28:19 не е използвал нито едната от двете. И този факт е ужасно важен. Д. А. Карсън правилно отбелязва, че “matheteuo (‘научавам’) съдържа в себе си проповядване и отговор.”[8] Разбира се, прогласяването на истината там е необходимо. Но идеята за обучение включва прогласяването на истината с цел тя да задейства в ученика правилния отговор. Всъщност “да научим един човек в Христос означава да го поставим в отношение ученик към учител [върховна власт], ‘да поеме Неговото иго’ на обучение с власт (11:29) [йерархия], да приеме това, което Той казва, за вярно, защото Той го е казал, и да се подчини на Неговите изисквания [етика], понеже Той ги е постановил.”[9] Обучението включва обръщането на хората от греховен бунт срещу Бога към вярно посвещение на Христос[10] и упражняването му през целия им живот във вяра,[11] а не просто неопределено “израстване.” Уилиям Хендриксен отбелязва проницателно: “Думата ‘правя ученици’ поставя доста повече ударение върху факта, че умът, както сърцето и волята, трябва да бъде спечелен за Бога.”[12] С други думи, той е предназначен да спечели подчинение в целия живот на ученика. Ученикът трябва да поддържа етичен заветен начин на живот. Но как църквата ще спечели сърцето му за Бога? Как може волята на човека да бъде обърната да следва Божията воля? И след като служението на църквата е да разпространява поклонението към Бога през целия живот, къде да търсим Божията воля за този живот? В мистично размишление? В харизматично пророчество? В човешка логика? В топли чувства? В прагматични съображения? За ортодоксалния християнин отговорът трябва да бъде очевиден: Определяме Божията воля чрез благословено от Духа изучаване на написаното Божие Слово, Библията.[13] Както казва Господ: “И тъй, идете и научете всичките народи, . . . като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал” (Матей 28:18-19).  

Поучаване в словото

  Християнската вяра е “религия на книгата.” Всъщност цялата Библия е заветен документ. Ортодоксалният християнин вярва, че Библията е “боговдъхновена и полезна за поучение, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенствуван, съвършено приготвен за всяко добро дело” (2 Тимотей 3:16-17). Той е уверен, че “пророчество никога не е идвало от човешка воля, но хора движени от Святия Дух са говорили от Бога” (2 Петрово 1:21). Християнинът уверено почива върху “така казва Господ” на Писанието, понеже пророците и апостолите говорят “не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа” (1 Коринтяни 2:13а). Християнинът приема апостолското слово “не като човешко слово, а като Божие слово, каквото е наистина и което действа между вас, вярващите” (1 Солунци 2:13). Затова той стои с Христос и Мойсей в уверението, че “не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което идва от Божията уста” (Матей 4:4; сравнете Второзаконие 8:3, защото Божиите думи са “думи на живот.”[14] Следователно ортодоксалният християнин се придържа към абсолютния авторитет, непогрешимост и безгрешност на Писанието. Той вярва, че Великото поръчение се позовава на “всяка власт на небето и на земята”, която означава “неограничена власт във всяка област” на живота.[15] Божието слово има основополагащо значение за боящия се от Бога християнин. Изговореното слово не само доведе до съществуването на цялата действителност,[16] но могъщо поддържа вселената[17] и извършва Божията воля в историята.[18] Значението на Божието Слово е такова, че Божият Син, Господ Исус Христос, е наречен “Словото”,[19] защото открива невидимия Бог на човека.[20] Написаното Слово притежава в живота същата власт, с каквато изговореното Слово упражни творческа сила във вселената. Тук, във Великото поръчение, Божието Слово бива издигнато, когато Христос наставлява Своите последователи: “като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал.” Но какво означава “всичко”? Със сигурност поне поученията, които Той изрично е оставил – и това включва много повече от просто: “отиване, проповядване, кръщаване”, както твърдят Джак Хайлс, Джон Р. Райс и други. Това трябва да е очевидно от пръв поглед, защото Той ги увещава да обучават във “всичко (гр.: panta), които съм ви заповядал.” Понеже той е Бог,[21] Неговият глас е глас на власт.[22] Затова всичките Му думи, които стигат до нас чрез Писанието, идват с повеляваща власт.[23] Твърди се, че “фактът, че Исус даде заповеди (enteilamen) говори за ! Неговата власт да издава обвързващи и трайни наредби. . . .”[24] Тези наредби “обвързват” и “регулират” поведението на християнина в целия Божи свят. Всъщност заповедта е: “научете ги да пазят всичко, което съм ви заповядал.” Тук “Исус ни задължава с всичко, което е заповядал, а не само с една-две подробности”,[25] както често смятат много християни. Твърде много християни ограничават заповедта само до конкретно евангелизаторска дейност или до някоя лична страна от християнските задължения.   Източникът на поучението Задължението да се научи “всичко заповядано” се простира дори отвъд изричните думи на Христос. Първо, въпреки мнението на някои, ограничаващи обхвата на тази заповед,[26] трябва да се отбележи, че тази заповед включва цялото учение в Писанието, което е предшествало Неговото земно служение.[27] Христос внимаваше да издига в служението Си целостта и приложимостта на Божието Слово в Стария Завет. Отбележете, че: (1) Той дойде, за да живее според Божия закон,[28] нарушен от човека.[29] (2) Той поучаваше фундаменталното единство на двата завета (Йоан 10:35), като Старият Завет беше основата на учението му.[30] (3) Той спазваше закона във всекидневния Си живот.[31] (4) Заповяда на последователите си да пазят закона.[32] (5) Дори издигна неговата валидност в държавните дела (например Матей 15:3-6[33]). (6) Той определи богоугодната любов чрез закона,[34] както направиха и апостолите.[35] Важно е да помним, че самите апостоли следваха Учителя като разчитаха на етичната цялост и приложимост на Божия закон за потвърждение на своето учение.[36] Трябва да отбележим също, че по самото си естество истинското евангелизиране изисква проповядването на закона. Истинското предизвикателство на Благовестието трябва да се занимава с въпроса за греха, а грехът се определя от Божия закон.[37] В деня на съда хората ще бъдат съдени според праведните изисквания на закона.[38] Второ, Неговата заповед включва бъдещото проповядване на апостолите. Преди да напусне този свят Той остави обещанието, че ще насочва откровението, което ще дойде чрез Святия Дух.[39] Христос е Който дава Духа.[40] Святият Дух беше даден на Неговите апостоли, за да ги ръководи в написването на Писанието.[41] В светлината на това се вижда, че като ни увещава да поучаваме “всичко, което ни е заповядал”, Великото поръчение нарежда да разпространяваме “цялата Божия воля” (Деяния 20:27). А цялата Божия воля се намира в учението на Мойсей и на пророците (старозаветното писание), в учението на Христос (евангелията) и в учението на апостолите Му (останалата част от Новия завет).[42]   Обхватът на обучението Абсолютно авторитетното Божие/Христово Слово е наръчникът с инструкции на всеки вярващ в целия му живот в Божия свят. Следователно истинското ученичество и поклонение, както са заповядани в Христовото Велико поръчение, включват разпространение на цялостен християнски възглед за света и живота.[43] Христовото поръчение включва пълно посвещение в цялото Писание и разпространението му като “полезно . . . за да бъде Божият човек съвършено приготвен за всяко добро дело.”[44] Павел, най-великият мисионер на християнството, дава важен пример в прилагането на този принцип от Великото поръчение: “Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но чрез Бога са силни за събаряне помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христа” (2 Коринтяни 10:4-5, курсивът е мой). Павел не ни призовава да се съобразяваме със света, а напротив, призовава за радикална промяна на ума чрез утвърждаване на Божията воля (Римляни 12:1-2). Той насърчава да изобличаваме делата на тъмнината (Ефесяни 5:11), където и да се намират, във всяка област на живота, защото безбожните мисли и дела са невежество и суета.[45] Той предизвиква интелектуалните основи на нехристиянското общество, като увещава те да бъдат “унищожени” (не чрез меч, но чрез духовните средства дадени в Божието Слово) и заменени с “покорство” към Христос. Павел твърдо вярва, че единствен Христос е “истината”,[46] истинското знание и мъдрост.[47] Христос учи, че повярвалите в Него трябва да го следват (Йоан 10:27) по нов път (Матей 7:13-14). Той претендира, че е “пътят, истината и животът” (Йоан 14:6). Затова ранните християни са наричани “хора на пътя,”[48] понеже следвали нов начин на живот. Били са известни и като “ученици”, защото са били обучени в истината и в прилагане на този “път.”[49] Те не просто са приели „свидетелство” или чули „проповядване.” Те са откликнали положително на това свидетелство и проповеди; те са били „научени” в нова вяра, нов подход към целия живот.[50]  

Съпротива срещу Поръчението

  Наскоро няколко евангелски християни изненадващо изразиха тревога относно нарастването броя на хората, които подкрепят Божията воля във всички човешки дела, а не само във вътрешния духовен живот на отделни лица и семейства.[51] Тези автори са притеснени, че подобни вярващи се стремят да утвърдят християнската вяра да тържествува и упражнява господство над всички човешки дела. Тези автори оставят впечатление, че подобно мислене призовава към политическа революция, обществени размирици и поощрява сливането на църквата с държавата. Това е напълно погрешно. Бойният призив на загрижените християни въобще не е призив за господство чрез политическа манипулация и военно нашествие. Издигането на царските права на цар Исус,[52] както можем да го изразим, е чрез евангелизаторския призив на Великото поръчение да се научат народите. Ясно е, че целта на господството на Христос в света не е да упражнява духовно влияние чрез плътска война или политически размирици,[53] а чрез Своя народ. Напомня ни се още веднъж, че “думата ‘научавам’ поставя ударение върху факта, че умът, както сърцето и волята, трябва да бъде спечелен за Бога.”[54] Причината е, че Христовото царство “не е от този свят”, тоест то не получава своята власт и не упражнява своето влияние като земните царства (Йоан 18:36). То действа „отвътре,” а не отвън.[55] Трябва да помним, че Христовата власт е “на небето и на земята”, тя идва отгоре и работи отвътре. Заповедта да обучаваме е заповед да научим хората “да пазят всичко, което съм ви заповядал” (Матей 28:20а). Трябва да призоваваме за утвърждаване на християнската теория и практика. Върху теоретичната основа на Великото поръчение (“всяка власт”) израстват практическите задължения (“идете”, “научете”, “кръщавайте”, “учете ги да пазят”). Важно е да отбележим общия ред на наставлението в новозаветните послания. Те имат обща тенденция първо да полагат доктринални основи (теория), и след това върху тези здрави основи да издигат нравствени наставления (практика).[56] Тоест присъства призивът да “практикуваме това, което проповядваме.”[57] Отново ни се напомня, че обръщането към християнската вяра включва приемането на нов начин на живот.[58] Както отбелязах по-рано, Христос твърди, че е пътят на живота (Йоан 14:6). Той ни задължава да го „следваме.”[59] Обещава ни благословения, ако изградим живота си върху Него и Неговото учение, и ни предупреждава, че отказът да го сторим ще доведе до разруха.[60] Така тук с право ни е заповядано да приложим изискванията на Неговата истина във всяко начинание и дейност в живота. Тези, които пренебрегват обществените и културните последствия на Христовото Слово, поставят Писанието в положение на практическа безсмисленост по отношение на големите житейски проблеми. Както Старият, така и Новият Завет издигат християнски възглед за обществен дълг и участие в обществения живот. Разбира се, той се занимава с брака и развода (Матей 5:27-32; Лука 16:18; 1 Коринтяни 7:1-10), семейните отношения (Ефесяни 5:22-33; Колосяни 3:18-20), и възпитанието на децата (Ефесяни 6:1-4; Колосяни 3:21), с което всички са съгласни. Но ни наставлява и относно задълженията на богатия към бедния (Матей 25:31-46; Лука 16:19-25; 2 Коринтяни 8:13), отношенията между работодател и работник (Ефесяни 6:5-9; Лука 17:10), справедливите надници (1 Тимотей 5:18; Лука 10:7), търговията на свободния пазар (Матей 20:1-15), правата на частна собственост (Деяния 5:4), богоугодното гражданско поведение и правилната функция на държавата (Римляни 13:1-7; 1 Петрово 2:13-17), семейството като основна агенция за социални грижи (1 Тимотей 5:8), правилната употреба на финансите (Матей 25:14), опасностите от дълговете (Римляни 13:8), моралността на инвестициите (Матей 25:14-30), задължението да се оставя наследство (2 Коринтяни 12:14), наказателните мерки срещу престъпниците (Римляни 13:4; 1 Тимотей 1:8-10), съдебните процеси (1 Коринтяни 6:1-8) и др. Новият Завет отразява и допълва обществено-културната загриженост на Стария Завет, увещавайки Божиите хора да поставят под властта на Христос целия си живот, а не само областите на вътрешния личен живот, семейството и църквата. Оттук следва и заповедта да “пазят всичко, което съм ви заповядал.” Но евангелските кръгове има хора, които се опитват да разубедят вярващия от необходимостта от пълно обществено участие. Един учебник за мисии прави това:   Христос е най-мъдрият от всички философи. Той е Божията мъдрост, но не основа философска школа. Христос е най-великият от всички учени и образователни дейци, но не учреди образователна система. Христос е най-големият благодетел и филантроп, но не основа благотворителни общества и институции или филантропски фондации. Христос беше “християнското присъствие” с най-дълбока загриженост за свобода, обществено издигане, равенство, морална реформация и икономическа справедливост. Но Христос не основа организация или институция за да породи, пропагандира или наложи идеите, които въплъщаваше. . . . Христос не участва в демонстрации срещу римските господари, робството, обществената и икономическата несправедливост, нито в походи за граждански права, по-високи заплати или по-добро образование.[61]   Тази книга продължава:   Ние не сме изпратени да проповядваме социология, а спасение; не икономика, а евангелизиране; не реформа, а изкупление; не култура, а обръщане; не нов световен ред и революция, а новорождение; не обновление, а съживление; не съживяване, а възкресение; не нова организация, а ново създание; не демокрация, а благовестие; не цивилизация, а Христос; ние сме посланици, не дипломати.[62]   Но не трябва ли да проповядваме библейска социология, за да знаят получателите на спасението как да се държат в обществото? Не трябва ли да проповядваме „библейска икономика” на евангелизираните, за да знаят как да бъдат добри настойници на ресурсите, които Бог им е поверил и които те всеки ден използват? Не трябва ли да говорим „библейска култура” на онези, които са обърнати, за да работят за преобразяването на безбожното общество в почитащо Бога общество? Можем да продължим още в тази посока. Дори и християнски колежи се рекламират на тази основа. Следната реклама се среща в Faith for the Family, рекламираща християнски университет: “Християнизиране на света? ЗАБРАВЕТЕ! . . . Опитайте се да наложите християнски ценности, етика, правила и стандарти на един изгубен свят и ще си пропилеете времето. . . . Евангелизирайте – проповядвай благовестието; грабвайте хората като главни из огъня. . . . Цялото ви проповядване няма да промени света, но благовестието е ‘Божия сила за спасение на всеки, който вярва.’”[63] (Можем да попитаме: Каква академична може да се възложи, която би била последователна с подобен възглед за християнската мисъл? Какви учебници възлага за четене този университет? Отговорът е очевиден: учебници, написани или от хуманисти, или от християни, които не споделят презумпциите на този университет. Между другото, просто за сведение, преди “инфлацията на имената” от 70-те университетът беше академична институция, която дава докторска степен – Г. Н.) Друг евангелски автор се съгласява, като коментира Великото поръчение: “Това, на което трябва да се покоряваме, ни е показано в примерите от живота на Христос и апостолите. Те не призоваваха за политическа революция, не организираха политическа партия, нито замисляха систематично завладяване на обществото. Те отдадоха енергията си на спасяването на души и за променянето на живота на вярващите така, че да станат граждани на Божието духовно царство.”[64] За нещастие начинът, по който това изречение е съставено (“революция”, “политическа партия”, “завладяване”) хвърля най-лошата светлина върху духовния призив за обществено-културно участие. Нашите оръжия не са плътски за политическа революция, а духовни (2 Коринтяни 10:4-5). Нашата ефективност не е чрез политически партии, а чрез Църквата (Ефесяни 1:19-21), молитвата (1 Тимотей 2:2-5; 1 Петрово 3:12), и богоугодния труд (Лука 19:13; 1 Петрово 2:15-16). Нашата цел не е да “завладяваме” чрез преврат, а да спечелим чрез могъщо слово (Евреи 4:12; Ефесяни 6:17). Както се изразява един автор: “трудът е от нас; завладяването е от Него.”[65]  

Заключение

  Великото поръчение ни призовава да живеем целия си живот за слава на Христос, да пазим всички неща, които ни е заповядал в Своето Слово. Трябва да правим всичко за Божия слава,[66] защото всички хора и предмети са сътворени за Негова слава, и се очаква да Му носят слава.[67] Трябва да обичаме Бога “с цялото си сърце, целия си ум, цялата си душа и всичката си сила,”[68] защото Той ни е изкупил, за да ни очисти от “всяко беззаконие” (Тит 2:14, гр.), да бъдем „ревностни за добри дела” през целия си живот.[69] Спечелването на ума и волята на изгубените включва обучението им във всичко, което Христос учи в Своето Слово и в Стария, и в Новия Завет.

IV. Заветна клетва: 6 - ПОСВЕЩЕНИЕ КЪМ ВЪРХОВНА ВЛАСТ

“Кръщавайте ги в името на Отца и Сина, и Святия Дух” (Матей 28:19б).   Четвъртата характеристика на завета е изискването за клетва, често полагана по време на церемония. В клетвената церемония заветът се оповестява публично като тържествено задължение под заветния владетел и историческото упражняване на неговата власт. Тя задължава получателя на завета да живее според постановленията на владетеля. Поради естеството на Владетеля, в божествените завети е включено и поклонение. Във Великото поръчение откриваме и поклонение, и заповед за церемония по полагане на клетва. Задължението цялото общество да се покори на Христос, което доказахме в предните глави, никога не трябва да се отделя от духовните му основи на преклонение и поклонение пред Бога. Винаги трябва да изтъкваме духовния принцип на църковната работа за царството като отбелязваме изкупителната му отправна точка и наблягаме върху поклонението. Както казва Герхардъс Вос:   Исусовото учение за царството като вътрешно и външно, идващо първо в сърцето на човека и след това във външния свят, издига първенството на духовното и етичното преди физическото. Невидимият свят на вътрешния религиозен живот, праведността на нашето предразположение, нашето състояние на Божии синове в него са първостепенни, те са същността на царството, те са върховната действителност, на която всичко останало е подчинено.[1]   Великото поръчение не е само средство за обществена промяна, нито първоначално е било такова. Обществените последствия от Великото поръчение идва от изкупителната сила, присъща на Христовото царство. В частта, която се занимава с клетвата-поклонение, Христос е изявен в Своята свещеническа власт. Той е нашият Велик първосвещеник, осигуряващ изкуплението ни, символизирано и запечатано в нас с кръщението.

 

Кръщение и поклонение

  При даването на Великото поръчение виждаме реакцията на възхитените ученици в присъствието на възкръсналия Христос: “И когато Го видяха Му се поклониха” (Матей 28:17а). Великото поръчение е дадено след това събитие (Матей 28:18-20). Отиването за получаване на Великото поръчение и обучението в него са отиване заради и обучение под властта на Този, Който е безкрайно достоен за поклонението ни.[2] Тези „ученици” видяха Христос и “Му се поклониха.” Тъй като непосредствено след това същите ученици бяха изпратени да “научат народите”, те очевидно трябваше да научат всички народи на поклонение пред Христос. Без съмнение отправната точка на благодатното влияние на Христос сред хората е личното спасение, изработено от върховната благодат на всемогъщия Бог.[3] Евангелските християни се съгласяват с това, и в тази книга аз със сигурност потвърждавам тази истина. Заради присъщата му поквара[4] човекът не може да познава Божиите неща.[5] Нито може да се спаси или дори да се подготви за спасение.[6] Освен това той не може и да действа правилно в Божия свят.[7] На това място идва Великото поръчение: то впряга Божията сила да извърши коренна промяна в сърцето и ума на човека. На основата на Божия план, основано върху делото на Христос, осъществено от действието на Святия Дух, Благовестието носи вечно спасение на грешниците, които иначе са безнадеждно изгубени. Затова кръщението в Поръчението носи такова огромно значение. Христос заповяда кръщението като белег[8] и като печат[9] на Своя благодатен завет. Кръщението предимно и основно обозначава съюз с Христос, съюз, който съдържа вяра в Христос и очистване от греха.[10] Самата формула на кръщението, дадена във Великото поръчение, изявява истината за съюза с Христос (като по-пълната представа за този съюз включва триединния Бог): “кръщавайте ги в името на Бащата и на Сина, и на Святия Дух” (Матей 28:19б).[11] Но издигането на личното, индивидуално, духовно спасение, където повярвалият е очистен от своя грях и е съединен с Христос, не е крайната цел на Великото поръчение. Ще перифразираме репликата на Гейнс Добинс, спомената по-рано. На въпроса: “Не е ли обръщането във вярата крайната цел на Великото поръчение?” ние отговаряме: “Да, но на кой край?”

 

Кръщение и власт

  Духовният съюз с Христос се обозначава с церемониално кръщение. Този съюз има съществено значение за истинското християнско обновление на обществото, което идва като следствие от големия брой повярвали.[12] Формулата на кръщението подчертава този съюз по един важен начин: Христос заповядва на Своята Църква да кръщава повярвалите “в името на Бащата и на Сина, и на Святия Дух” (Матей 28:19б). Какво е значението на кръщаването „в името” на триединния Бог? Гръцкият предлог eis (в) е използван тук по такъв начин, че да изразява „идеята за сфера.”[13] Тоест това кръщение е белег и печат на това, че новоспечеленият ученик е в “сферата на” или “идва под Господството на” Бащата, Сина и Святия Дух.[14] Или, както на следствието от него е описано на друго място, повярвалият вече е “в Христос.”[15] Следователно в момента на спасението изкупеният грешник е преместен от царството на Сатана и неговото господство[16] в царството и под господството на триединния Бог (Деяния 26:18).[17] Интересно, в Книгата Деяния, където се намират историческите сведения за мисионерската работа на ранната църква, Христос е наречен “Господ” поне двадесет и шест пъти и вероятно цели деветдесет и два пъти.[18] Наречен е “Спасител” само два пъти.[19] Писанието ясно набляга върху Неговото господство в спасението и живота. И разбира се, цялото схващане за ученичеството, както е разбирано във Великото поръчение, подразбира отношенията между Господ и вярващия като отношения между учител и ученик. Властта на триединния Бог е включена в кръщението чрез израза, показващ, че ученикът се кръщава в Неговото “име.” Вярно е, че древните юдеи често са използвали израза “името” като заместител на святото име на Йеова (поради страх от случайно нарушаване на Третата заповед). Независимо от това случаят в Матей 28:19 не е такъв. По-скоро употребата на “името”, съчетано с действието на кръщението, означава „собственост.”[20] То не е само евраизъм или заобикаляне на Божията личност.[21] Има основателно доказателство, че използваната тук терминология е била употребявана във и извън християнските кръгове по начин, който е от полза на разбирането на текста в Матей 28. Специалистите по гръцки език са открили, че “употребата на име (onoma) е често срещана в Септуагинта и в папирусите, означавайки сила или власт.”[22] Например, войниците-езичници са се заклевали в името или притежанието на бог Зевс при започване на военна служба. А във финансовите дела парите са се плащали в името или на сметката и притежанието на някого. “Съответно в настоящия текст за кръстените може да се каже, че са пренесени в притежание на Бащата, Исус Христос и Неговия Дух.”[23] Всичко това е важно. При обръщането към Господ Исус Христос хората се прекланят пред нов Господар и Учител, и получават белега и печата на Неговото царство. Следователно в това кръщелно дело на поклонение има публична, клетвена декларация за преминаването от една сфера на власт (на Сатана) в друга (на Бога).[24] Това допълва идеята за християнското обновление на обществото, защото сега кръстеният е задължен да живее целия си живот според заветните наредби на новия Господар и да отхвърли стария.

 

Кръщение и клетва

  В тази книга доказвам, че Великото поръчение е заветно задължение. Следователно то изисква заветна клетва на посвещение към условията на завета. Кръщението е белегът и печатът на завета и включва заветна клетва. Както говорих в Глава 2, клетвената част на завета съдържа санкции. Заветът представя обещанието за благословения при покорство на условията и заплашва с проклятия при непокорство. Макар да сме склонни да мислим само за славните обещания свързани с кръщението, в него има и негативни санкции. Като белег и печат на изкуплението, кръщението говори за нашето спасение и обновяването на живота, което спасението донася. Както старото създание (физическият свят) излезе от водите (Битие 1:1-10), така и новото създание (изкупеният свят, т.е. спасението) излиза пак оттам. При изливането на водите на кръщението върху повярвалия[25] ние получаваме белега на идването на Святия Дух, Който осъществява нашия съюз с триединния Бог, очистването ни от греха и вярата в Христос. Следователно кръщението говори за благословение и прошка. Но кръщението силно изявява и съда. Първото споменаване на кръщението в Новия Завет е при служението на Йоан Кръстител. Йоан кръщава с цел покаяние от греха, в очакване на идещия съд.[26] По-късно Христос употребява “кръщение”[27] когато говори за Своя идещ съд, страдание и смърт. Авторът на Посланието към евреите също говори за “различни кръщения”[28] в Стария Завет, “кръщения” извършвани с кръвта на убитите жертвени животни, което ясно говори за осъдителна смърт (Евреи 9:10, 13, 19, 21). Християнското кръщение е свързано със съд. Петдесятният призив за кръщение беше даден в сянката на идващия огнен съд: разрушаването на Ерусалим (Деяния 2:19-21, 40-41). По същия начин Петър свързва кръщението с въпросите за живота и смъртта, когато го споменава в контекста на Ноевия потоп (1 Петрово 3:20-21). Избавлението от съда, за което говори кръщението, е чрез изкупителните страдания на Христос, изяснява Павел в Римляни 6. Там той конкретно споменава въпроса за смъртта, който кръщението съдържа, когато казва: “Затова чрез кръщението ние се погребахме с Него в смъртта.”[29] В крайна сметка може да се каже, че кръщението е “клетвен белег за лоялност към Господ Христос. . . . И ако непосредствената функция на кръщението в заветната наредба е да служи като ритуална клетва за ученичество, имаме още един признак, че кръщението е символично изобразяване на съда на завета. Както видяхме, ритуалите на заветната клетва бяха постановления на санкциите, призовани в клетвата.”[30] Както обобщава Гари Норт: „. . . където има клетва, има и скрито проклятие. Без проклятие не може да има клетва.”[31]

 

Кръщение и общество

  Повечето християни са съгласни, че кръщението е уместният библейски белег, който трябва да се прилага към новоповярвалите. В Новия Завет виждаме редица примери как отделни хора приемат кръщение при своето обръщане под влиянието на Великото поръчение. Говорим за етиопския евнух, за Павел, за Корнилий, Лидия, тъмничаря от Филипи, Крисп и Гай.[32] Но поради това, че Великото поръчение е заветно поръчение, кръщението не може да бъде ограничено до индивидуалистична насоченост. Както Великото поръчение, така и самото кръщение имат общностно влияние. И този общностен замисъл включва кръщение и на семействата на вярващите. В заветните отношения на Бога с Неговия народ има нещо, което можем да наречем принцип на семейната солидарност.[33] Виждаме този принцип да действа в различни примери в Писанието. Например, макар Библията да казва, че “Ной придоби Господнето благоволение” (Битие 6:8), цялото му семейство беше поставено под закрила в ковчега поради Божия милостив завет.[34] По същия начин Божият завет беше установен с Авраам (Битие 12:1-3) – и с неговото потомство (Битие 17:7). Божият благодатен завет е предназначен да продължава в поколенията,[35] точно както и Божиите страшни проклятия.[36] Поради това Бог благодатно освещава (отделя) потомството на верните към завета. Дори в Новия Завет Бог прави разграничение между децата на Своите хора и децата на невярващите: “Защото невярващият мъж се освещава чрез жената и невярващата жена се освещава чрез брата, своя мъж; инак децата ви щяха да бъдат нечисти, а сега са святи” (1 Коринтяни 7:14).[37] Това обяснява защо Христос положи ръце върху децата на последователите Си, за да ги благослови.[38] Когато Павел пише към “светиите” (отделените) на дадено място,[39] той включва заповеди за децата, които се броят между светиите.[40] В допълнение можем да отбележим, че новозаветните благословения, както и тези в Стария Завет, са оформени така, че да включват поколенията, а не да ги изключват: обещанието е за вярващите и за техните деца.[41] Няма нищо в Новия Завет, което да подкопава и да обезсилва старозаветния заветен принцип за семейна солидарност. Всичко потвърждава неговата продължаваща валидност. Следователно заветното разбиране за кръщението неизбежно води до кръщение на деца. За да докажем накратко това, нека разгледаме старозаветния белег на завета: обрязването. След това ще покажем елементите на приемственост между старозаветното обрязване и новозаветното кръщение.   Старозаветното обрязване Очевидно обрязването е белегът на завета в старозаветната епоха, както се вижда в завета с Авраам (Битие 17:7, 10-11).[42] Всъщност Стефан го нарича “заветът на обрязването” (Деяния 7:8). А обрязването в Израел представяше дълбоки духовни истини. 1. Обрязването представлява съюз и общение с Бога. В Битие 17:10-11 за обрязването се говори като за белега на завета на Бога с Неговия народ: “Ето Моя завет, който трябва да пазите между Мене и вас, и потомците ти след тебе: всеки между вас от мъжки пол да бъде обрязан. Да обрязвате краекожието на плътта си; и това ще бъде знак за завета между Мене и вас.” Необрязването би би5ло нарушение на завета и би изключило необрязания човек от Божия народ: “А необрязаният от мъжки пол, чието краекожие на плътта не е обрязано, ще се изтреби измежду людете си, защото е нарушил завета Ми” (Битие 17:14). Израел е бил в много личен съюз и общение с Бога, той не е съществувал само в политически отношения с Него.[43] Всъщност най-висшето благословение на Божия завет с Авраам, който беше подпечатан в обрязването, е: “Аз ще бъда ваш Бог, а вие ще бъдете Мой народ.”[44] 2. Обрязването представя символично премахване на осквернението от греха. Често в Стария Завет чуваме призива да се “обреже сърцето”,[45] т.е., от нечистота. Този дълбоко духовен призив показва свещеното взаимоотношение между видимото, физическо действие на обрязването и вътрешната, духовна реалност на очистването от греха. 3. Обрязването подпечатва вярата. В Новия Завет “Апостолът на вярата” ясно говори за връзката на старозаветното обрязване с вярата, фундаменталната християнска добродетел: Авраам “прие обрязването като знак и печат на правдата чрез вярата, която имаше” (Римляни 4:11). Обрязването е белег и печат на правдата, която идва от вярата. И за апостолите Авраам е главния пример за оправдание чрез вяра.[46] Всъщност, навсякъде Павел свързва обрязването с духовната реалност на спасението чрез вяра.[47]   Новозаветното кръщение В новозаветния етап на завета кръщението става белег на завета.[48] Оттук следва, че Великото поръчение го налага върху новоповярвалите. (Матей 28:19). Както и обрязването, кръщението представя същите духовни истини: (1) Съюз и общение с Господ,[49] очистване от осквернението на греха,[50] вяра.[51] В Новия Завет кръщението замени обрязването: “В Него бяхте и обрязани с обрязване не от ръка извършено, а с обрязването, което е от Христа, като съблякохте плътското тяло, погребани с Него в кръщението, в което бяхте и възкресени с Него чрез вяра в действието на Бога, Който Го възкреси от мъртвите” (Колосяни 2:11-12, курсивът е мой). Затова не е изненадващо, че следвайки примера, поставен от старозаветното обрязване, кръщението е споменато във връзка с обещанието към семействата (Деяния 2:38, 39), и че са записани примери на кръщение на цялото семейство.[52] В Деяния 16:14-15 четем: “И някоя си богобоязлива жена на име Лидия . . . слушаше и Господ отвори сърцето й да обърне внимание на това, което Павел говореше. И като се кръсти тя и домът й, помоли ни казвайки: Ако ме признавате за вярна на Господа, влезте в къщата ми и седнете. И принуди ни.” Забележете, че се казва за Господ, че е отворил сърцето на Лидия, а пък “се кръсти тя и домът й.” Това точно съответства на ситуацията с обрязването в Стария Завет.[53] Така заветният принцип на семейната солидарност продължава от Стария завет в Новия. Затова кръщаването на деца се основава на следните съображения: (1) Обрязването и кръщението представят едни и същи духовни истини. Обрязването е било извършвано на бебета, така че защо на бебета да не може да се прилага и кръщение? (2) За кръщението конкретно се казва, че замества обрязването, затова защо да не е за бебета? (3) Изкупителните обещания са дадени по такъв начин, че да включват вярващите и тяхното потомство, така че защо да не кръщаваме всички? (4) Казва се, че децата на вярващите са “чисти” и “святи”, така че защо да не прилагаме символа на очистването и към тях? (5) Кръщения на домочадия се появяват в текста на Новия Завет, в някои случаи дори когато само за родителите се казва, че са повярвали. (6) Няма сведения за отменяне на включването на децата в заветните обещания. Семейството е първата опитност на детето в обществото. Поради това, че семейството е учебно поле за зрелия живот (Второзаконие 6:6; 1 Тимотей 3:4-5, 12; 5:8),[54] кръщението носи със себе си силни обществени последствия.

 

Заключение

  Великото поръчение заповядва кръщаването на учениците в Исус Христос. В действието на кръщението се установява заветно отношение между Бога и ученика и неговото потомство. Това заветно отношение обещава награда и благословения за верността към условията на завета; то заплашва с гняв и проклятие за неспазването им. И тези заветни санкции се прилагат към най-малката основополагаща общност: семейството. Твърде много християни днес гледат пренебрежително на кръщението. Но неговата тясна връзка с Великото поръчение, с “всяка власт на небето и на земята,” трябва да предизвиква уважение към кръщението в разумния християнин. Заветните клетви са обвързващи – обвързващи завинаги. “На когото много са поверили, от него повече ще изискват” (Лука 12:48).

V. Заветно наследяване: 7 - ВРЕМЕТРАЕНЕТО НА ВЪРХОВНАТА ВЛАСТ

И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:20б).   Както няколко пъти отбелязах в това изследване, съвременните християни пренебрегват величието на Великото поръчение. В тази глава ще разгледам друга страна от това величие, омаловажавана от твърде много добронамерени коментатори на писанието: Очакваният резултат от Великото поръчение в историята. Като въведение и преди да изложа причините за прогреса на Благовестието, ще кажа накратко какво вярвам относно очакванията. После ще се върна, за да ги подкрепя с библейски основания, намиращи се във Великото поръчение и на други места. Очакването от влиянието на Поръчението е, че Благовестието на Исус Христос постепенно и все повече ще побеждава по света, докато голямото мнозинство от хората и обществата попаднат под неговата благодатна и свята власт. Крайното следствие ще бъде, че по цялата земя ще се наложат небивали (макар и не съвършени) правда, мир и благоденствие. С други думи, Библията представя славно оптимистично очакване за бъдещото обръщане на хората и народите по времето на тази настояща епоха на Благовестието. Този възглед за прогрес в историята е познат като постмилениализъм,[1] защото учи, че Христос ще се завърне след като милениалните условия са се разпространили по света. А сега към настоящата задача. Спрямо светлото бъдеще за света, спечелено от Великото поръчение, нека разгледаме първо:

 

Упълномощаване за Поръчението

  Тази точка трябва да се подчертае: На светска основа не може убедително да се защитава никакво оптимистично очакване за бъдещето на човечеството. Това славно постмилениално очакване по никакъв начин, вид, или форма не се основава на хуманистична теория или природни еволюционни сили.[2] Не можем да имаме големи очаквания за бъдещето на човека на основата на самия човек, защото “копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може; и тези, които са плътски, не могат да угодят на Бога” (Римляни 8:7-8). Когато е оставен сам на себе си, светът на човека се покварява и унищожава, като класически пример е времето на Ной (Битие 6:5). Надеждата за прогреса на човечеството под благовестието не е свързана и със собствените сили, мъдрост или разум на християнина.[3] Оставени на своите собствени усилия, ние християните доста бързо научаваме, че “отделени от Мене не можете да направите нищо” (Йоан 15:5). Всъщност, това е добре показано и в историческия контекст, в който е дадено самото Великото поръчение. Поръчението беше дадено от Христос на малка група изплашени християни, които неотдавна Го бяха изоставили и бяха избягали.[4] Тези хора се скриха изплашено заради силната съпротива срещу Христос, породена от юдеите и упражнявана от Римската империя,[5] съпротива, за която Той пророкува, че ще става още по-силна по време на тяхното поколение.[6] А сега Христос идва, за да заповяда на тези страхливи ученици да занесат Благовестието на “всички народи” (Матей 28:19), започвайки първо от Ерусалим (Лука 24:47)! Сега им е заповядано да приемат предизвикателството да проповядват името на Христос в Ерусалим, столицата на Израел и мястото на Христовото разпятие, и Рим, столицата на “народите” на Римската империя, под чиято власт беше изпълнено разпятието! Как можеха те да останат смели пред такова страшно бъдеще? Със сигурност то би изложило живота им на опасност между яростната юдейска съпротива[7] и непоследователната римска правна система![8] И как можем да очакваме днес да имаме успех с Благовестието срещу нашата съпротива? Хуманистичната съпротива е добре финансирана, добре подготвена и има могъщи властови позиции! Независимо от това, както ще видим, на основата на Божията върховна воля и Божиите принципи ни е осигурено славно бъдеще, защото Бог “върши всичко по решението на Своята воля.”[9] Учениците и тогава, и днес трябва да знаят, че Всемогъщият Бог прави всички неща, дори злите намерения на човека, да работят за Неговата слава и доброто на Неговия изкупен народ.[10] По отношение на величието на това Велико поръчение към народите, нашата заповед не е да “правим тухли без слама.” Славната надежда идва “не чрез мощ, нито чрез сила, но чрез Духа Ми, казва Господ на силите” (Захария 4:6б). Можем да сме сигурни, че всъщност “за всичко имаме сила, чрез Онзи, Който ни подкрепя” (Филипяни 4:13). Защото “Бог е силен да преумножи всякакво благо, така че като имате всякога и във всичко достатъчно във всяко отношение, да изобилствате във всяко добро дело. . . . Този, който дава семе на сеяча и хляб за храна, ще даде и ще умножи вашето семе за сеитба, и ще направи изобилни плодовете на вашата правда” (2 Коринтяни 9:8, 10). Вместо върху греховен натурализъм, очакването за победата на Благовестието е основано върху висш супернатурализъм, който включва могъщото, променящо духовно влияние на Божието и Христово Слово, “живо, деятелно, по-остро от всеки двуостър меч, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка, и издирва помислите и намеренията на сърцето” (Евреи 4:12). Всъщност, Благовестието на Исус Христос е истинската Божия сила за спасение, първо на юдеина, а след това и на езичника.[11] И Великото поръчение добре осведомява учениците за това.   Основанието за надежда Няма да разглеждам изчерпателно “основанието за надежда”, защото го направих по-горе (Глава 3-4). Но го въвеждам тук като напомняне. Сигурната основа за славната надежда за изкуплението на човечеството е върховната власт на Исус Христос, Господарят на господарите и Царят на царете. Трябва да помним, че Великото поръчение започва с тази възвишена декларация: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Матей 28:18б). Тази власт обхваща небето и земята, и е “над всяко име, което се именува.”[12] Христос има властта да изпълни Своята воля сред хората.[13] Той има “всяка власт” да заповяда на тези слаби, пипкави и уплашени ученици да се захванат с променящото света дело, което Той иска да се свърши. Тази власт включва и триединния Бог, защото кръщението е в “името на Бащата, и Сина, и Святия Дух” (Матей 28:19б). Каква сила имат смъртните хора или дори адът срещу такава власт?   Силата за надеждата Чрез Божията благодат – и единствено чрез Божията благодат – можем да вършим Господното дело с надежда за успех: “Затова, любезни мои братя, бъдете твърди, непоколебими, и преизобилствайте всякога в Господнето дело, като знаете, че в Господа трудът ви не е празен” (1 Коринтяни 15:58). Макар да сме слаби и сами, на нас ни е обещано, че Христовата благодат ни е достатъчна, “защото силата Ми в немощ се показва съвършена” (2 Коринтяни 12:9а). Неговата сила се усъвършенствува в нашата слабост. Увереността за продължаването на завета чрез Великото поръчение е дадена предвид тези истини. Думите на властта, предявена от Христос, поставят ударението точно върху Този, на Когото е дадена властта. Точният ред на думите в началото на Великото поръчение е: “Дадена Ми е всяка власт на небето и на земята.”[14] Граматически в изреченията в гръцкия език върху думите, които първи се произнасят, се поставя ударение (това се нарича “пролепсис”); тук тези подчертани думи са: “даде Ми се.” Стоящ там, сред учениците, пред и заедно с тях в своето възкресенско тяло, беше точно Този, Който току-що беше победил смъртта! Той отвори устата си към тях и обяви, че притежава необходимата власт да им помогне. Самото Му присъствие беше урок: Той има властта да направи немислимото.[15] Нещо повече, макар и скоро да щеше да се завърне телесно на небето (Деяния 1:9), Той им остави обещание, което дава сила: “Ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:20б). Той не само привлича вниманието им с “ето,” но и отново гръцкият синтаксис е поучителен. Гръцкият език има спрежения. Тоест, неговите глаголи не се нуждаят от местоимения, за да се определи значението им. Съдържащото се в глагола окончание дава идея за местоимението. Но когато местоименията се използват с глагола, както е тук, това значи, че върху твърдението се поставя голямо ударение. Както казва Робъртсън: “Когато се изразява подложното местоимение, има известно ударение, тъй като подлогът е вече в глагола.”[16] На гръцки Христос можеше да каже просто: “С вас съм” (Гр.: meth humon eimi). Но Той е много по-категоричен; той е решен да даде съвсем ясна представа на тези слаби ученици. Тук той казва буквално “Аз съм с вас” (Гр.: ego meth humon eimi). Както отбелязва Ленски: “Ego определено е категорично”, означаващо по същество: “Самият Аз.” Тоест той казва: “Самият Аз съм с вас.” Намерението е ясно: Неговите изплашени, страхливи ученици трябва “да приковат очите и сърцата си върху Него.”[17] Този, Който претендира за “всяка власт на небето и на земята,” и Който е възкръснал от мъртвите, ще бъде с тях.[18] Вярващите имат достатъчно сила за задачата да евангелизират света и за труда на християнско преобразяване на обществото, който пряко следва от евангелизирането.[19] Християнинът има пребъдващото присъствие на възкресения Господ на славата[20] чрез духовното действие на обитаващия в него Святи Дух,[21] за Когото Христос казва, че дава “сила отгоре” (Лука 24:49). Християнинът не трябва да чете вестници и да се страхува от посегателствата на различните клонове на светския хуманизъм в историята, защото светският хуманизъм във всичките си прояви е само един идол за унищожаване.[22]   Трайността на надеждата И това упълномощаващо, даващо сила присъствие не е ограничено за апостолската епоха на църквата. Четири пъти в тези три стиха Христос говори за “всяка” или „всичко.” В стих 18 заявява “всяка власт.” В стих 19 заповядва обучаването на “всичките народи.” В стих 20а заповядва пазенето на “всичко, което съм ви заповядал.” В стих 20б обещава “Аз съм с вас през ‘всичките дни’[23] – до окончателния край на времето.”[24] Тук обещанието на Христос е заветно обещание, установяващо наредбите по наследяването. Неговото присъствие ще бъде с Неговия народ през цялото време, докато е на земята. Граматиката тук предполага, че той ще бъде с тях във всеки един ден, през “всичките дни”, които им остават. И поради величието на предстоящата им работа – Той им заповядва да “научат всичките народи” – Неговото второ идване, което ще приключи епохата на Благовестието, по необходимост лежи в далечното бъдеще. Както Брус проницателно отбелязва: “всичките дни, както се подразбира, могат да бъдат много; видението на бъдещето се удължава.”[25] Независимо от това възкръсналият Христос обещава, “Самият Аз” с “всяка власт на небето и на земята” съм с вас до този далечен край.

 

Целта на Поръчението

  Показах, че чрез наследяването на завета могъщият Христос обещава да бъде винаги със Своите хора. Но това само прави славното очакване за обръщането на света и следващото от него славно бъдеще само теоретична възможност. С Христовото присъствие тежестта на работата със сигурност не е съкрушителна. Но ще стане ли така в действителност? Наистина ли евангелизацията на света – включвайки всички хора и народи – е очакваната цел на Великото поръчение? Търсим важен смисъл в съответствието между Господната молитва и Великото поръчение: трябва ли с вяра да се молим “Да дойде Твоето царство, да бъде твоята воля на земята, както е на небесата” (Матей 6:10) и след това да работим действително за изпълнението на Поръчението да “научим всичките народи”? Беше ли прав някога Жан Калвин (1509-1564), пишейки следното относно Христос и Великото поръчение?   Той трябва да притежава върховна и наистина божествена власт да заповядва, да обяви, че в Неговото име е обещан вечен живот, че цялата земя лежи в Неговата власт, и че се разгласява учение, което ще покори всеки стремеж към себевъзвисяване и ще доведе целия човешки род до смирение.[26]   Накратко: те трябваше да доведат всички народи до покорство на вярата чрез разгласяване на Благовестието навсякъде и трябваше да подпечатат и да удостоверят своето учение чрез белега на Благовестието.[27]   Беше ли обичаният коментатор Матю Хенри (1662-1714) в съгласие с библейската заповед, когато перифразира Христовата заповед във Великото поръчение: “Направете всичко, което можете, да направите народите християнски народи”?[28] Безспорно Христос очаква точно това. Нека да видим:   Надеждата е потвърдена По-рано в Глава 4 отбелязах как Христос насочва Поръчението към всички общества и народи, а не само към отделни хора. В Глава 5 показах как мисията на Христовия народ е да “научи” онези, за които то е предназначено. Тук отивам по-далеч за да разгледам важния факт, че Христос напълно очаква народите да бъдат обърнати и доведени под Неговата благодатна власт. Отново трябва да уточня, това, което казвам, за да разпръсна всички погрешни впечатления. Не твърдя, че всичко във Великото поръчение е насочено към обществено обновление, и че останалото е странично. Първоначалното влияние на Великото поръчение неизбежно работи първо върху отделни хора, спасявайки ги от техните грехове и давайки им нови сърца. Тогава тези спасени хора, които са спасени и са получили нови сърца, са задължени да живеят нов живот. На всички християни Писанията заповядват: “изработвайте спасението си със страх и трепет; защото Бог е, Който според благоволението Си действа във вас да желаете това и да го изработвате” (Филипяни 2:12б-13). Християните трябва да пленят всяка своя мисъл и да я подчинят на Христос (2 Коринтяни 10:56). Християнската обществена промяна неизбежно изисква масово спасение на множества отделни хора. Християнското обществено обновление подразбира лично спасение на отделни хора.[29] След като накратко отбелязахме това, се обръщам към думите на Великото поръчение, както действително са произнесени от нашия Господ. Приложимата тук част от Христовата заповед е напълно ясна: “научете всички народи, като ги кръщавате в името на Бащата и Сина, и Святия Дух.” Че Той напълно очаква успешното научаване на всички народи, може да се обоснове върху следното: Първо, граматическата структура на заповедта очаква световни обръщания. Гръцкият глагол matheteuo (“научавам”) тук е в деятелен залог и е следван от съществително във винителен падеж, ethne (“народи”). Освен това, важно е да разберем, че този глагол matheteuo е “обикновено непреходен глагол, [но е] използван тук като преходен.”[30] Тоест, matheteuo прехвърля своето действие (научаването) към свое пряко допълнение (народи). Matheteuo се появява само два пъти в Новия Завет в деятелен залог и съчетан с винителен падеж, тук и в Деяния 14:21.[31] Текстът в Деяния е полезен при разбирането на значението на граматическата структура. В Деяния 14:21 четем: “И след като проповядваха благовестието в този град и научиха много ученици, върнаха се в Листра, Икония и Антиохия.”[32] Тук на всички е ясно, че “многото” са били “научени.” Кой би оспорил ясното твърдение, че апостолите наистина “научиха” (активното наклонение на matheteuo) “многото”, които са изрично споменати? Същото граматично отношение е използвано в Матей 28:19, където четем заповедта: “научете всичките народи.” Как е възможно някои хора да не разбират, че Христовата заповед включва действителното научаване на “всичките народи”? Не е ли думата “народи” във винителен падеж и следователно пряко допълнение на обучаващата работа на Църквата? В допълнение, Ленски заявява за тази заповед да научаваме: “това повелително наклонение разбира се ‘да превърнат в ученици,’ а неговото несвършено време предава мисълта, че това действително ще бъде направено.”[33] Второ, езиковото значение на думата matheteuo подкрепя учението за очакването на световно обръщане към вярата. Както отбелязах по-рано в друг контекст, гръцкият глагол matheteuo не означава просто “свидетелствам.” Той включва действителното довеждане на личността или личностите под авторитетното влияние и наставление на обучаващия. Той включва действително създаване на ученик на Христос. Трето, допълващата и равностойна заповед очаква световни обръщания към вярата. Очевидно е, че заповедта да обучават действително очаква обръщането и обучаването на народите, защото тези народи после трябва да бъдат кръстени: “научете всичките народи, и кръщавайте ги” (гр.: autous). Според Христовата заповед, тези, които са научени, трябва да бъдат кръстени, което действие ясно изобразява тяхното идване под властта на триединния Бог, т.е. превръщането им в християни.[34] В оригиналния гръцки език местоимението в множествено число autous (“тях”) се отнася за съществителното в множествено число ethne (“народи”). От народите се очаква да станат християни чрез обучение и чрез кръщението да бъдат белязани като наистина намиращи се под Божието управление. Мнозина се опитват да заобиколят тази точка като твърдят, че местоимението “тях” не се отнася за “народите”, а за онези, които са направени ученици.[35] Те предполагат, че не народите като народи, а отделни хора измежду народите ще бъдат кръстени. Смятат така, защото местоимението autous (“тях”) е в мъжки род, докато съществителното ethne (“народи”) е в среден род. Обикновено местоименията се съгласуват по род със съществителните. Отправената идея е, че съществителната форма на глагола “правя ученици” е mathetes, което е в мъжки род. Този възглед не изглежда да има достатъчно однования, защото поставя съществително (“ученик”) там, където в действителност има глагол (“правя ученици”). И прави това въпреки че има подходящо предшествуващо съществително, което е отделено от местоимението само с една дума.[36] То също налага едно общо правило отвъд необходимостта. Grammar на Уайнър отбелязва: “Характерна особеност на местоименията, били лични, показателни или относителни, е, че нерядко приемат различен род от този на съществителните, към които се отнасят, като се зачита значението на съществителните, а не техния граматически род . . . както е в Матей 28:19. . . .”[37] Робъртсън категорично заявява: “В Матей 28:19 autous се отнася за ethne.” Той също посочва, че “личните местоимения понякога са използвани свободно според смисъла.”[38] Ленски се съгласява.[39] Обучението е за “всичките народи” (Матей 28:19а). Проповядването на покаяние е за “всичките народи” (Лука 24:47). Защо всичките народи да не бъдат кръстени? (Матей 28:19б)? Всъщност, не очакват ли това и старозаветните пророци? Например Исая 52:12-15 пророкува за Христос:   Ето, Служителят Ми ще благоуспее, ще се възвиси и издигне, и ще се възнесе твърде високо. Както мнозина се чудеха на Него (толкова беше обезобразено лицето Му, повече от лицето на който и да е човек, и образът Му – от образа на който и да е от човешките синове), така Той ще поръси много народи; царете ще затворят устата си пред Него.” (Курсивът е мой.)   Четвърто, на други места есхатологията на Писанието очаква световни обръщания към вярата. Макар мястото да възпрепятства пълно разглеждане на доказателствата, ще избера само два типа доказателства за научаването и за кръщаването – християнизацията – на света.[40] Съществуването и очакванията на Христовото царство. Че Христовото царство присъства мощно и влиянието му расте е очевидно от следните съображения: 1. Времето на царството дойде в служението на Христос. “Времето се изпълни, и Божието царство наближи” (Марк 1:14-15).[41] 2. Царството беше обявено за присъстващо и действащо по време на Неговото служение. “Но ако Аз чрез Божия Дух изгонвам бесовете, то Божието царство е дошло върху вас” (Матей 12:28).[42] 3. По времето на Неговите слушатели то щеше да покаже своята сила: “Истина ви казвам: Има някои от тук стоящите, които никак няма да вкусят смърт, докато не видят Божието царство, дошло в сила” (Марк 9:1).[43] 4. Сега Христос е при Божия престол, управлявайки и царувайки над Своето царство: “На този, който победи, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол” (Откровение 3:22).[44] 5. Неговото управление ще нараства, за да обхване целия свят, докато сломи всяка съпротива: “Той, като принесе една жертва за греховете, седна завинаги отдясно на Бога, и оттогава нататък чака, докато се положат враговете Му за Негово подножие” (Евреи 10:12-13).[45] Замисълът и следствията от Христовото изкупление. От новозаветния текст е очевидно, че Христовият замисъл в спасението е да осигури изкуплението на света, както показах по-горе.[46] 1. Той умря, за да изкупи “света.” Гръцката дума за “свят” (kosmos) обозначава света като система от хора и неща. Бог създаде този свят на хора и неща; Христос дойде, за да го изкупи за Бога. “Бог не е пратил Сина в света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (Йоан 3:17).[47] 2. Той умря с очакването да привлече “всички хора” при Себе Си: “И когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си” (Йоан 12:31).[48] Христос е наречен “Спасителят на света”, заради цялостния замисъл и масивното влияние на Неговото изкупително дело. Великото поръчение е средството, чрез което Бог ще привлече всички хора към Христос.   Отричане на надеждата Въпреки ясното твърдение на Великото поръчение, има влиятелни евангелски християни, които по някакъв начин пропускат очевидното. На една академична дискусия върху този въпрос някои евангелски християни поддържаха “безполезността да се опитваме да променим света в настоящата епоха.”[49] Диспенсационалистичният теолог Харолд Хьохнър например отговори на постмилениалната надежда по следния начин: “Просто не мога да приема тяхната основна презумпция, че можем да направим нещо значително, за да променим света.”[50] Друг евангелски християнин, Алберт Дагер, каза: “Да се ‘научат всичките народи’ или да се ‘направят ученици [измежду] всичките народи’ не означава, че всеки народ като цяло ще научи един ден пътищата на истината. Великото поръчение изисква от нас да отидем при всички народи и да научим ‘всеки, който ще бъде спасен.’”[51] Интересно е да отбележим, че за да омаловажи славното очакване на Поръчението, Дагер трябва да прибави думи към текста. Следните думи в курсив показват неговите текстови добавки: “направят ученици [измежду] всичките народи”, “отидем при всичките народи” и “научим ‘всеки, който ще.’” Христос просто казва: “научете всичките народи”, без всичките тези разкрасявания. Основният въпрос е този: научаването (дисциплинирането) на народите означава да разпространим властта на Божието царство в историята. Една издадена наскоро евангелска книга прави опит за изграждане на силна теза срещу очевидното значение на Великото поръчение, теза, която е основен предмет на тази книга. Популярният автор Хал Линдзи енергично напада тълкуванието на Великото поръчение, което предлагам тук. Той цитира Великото поръчение със забележки върху превода и след кова коментира тези забележки: “И тъй идете и направете ученици от [гръцки = измежду] всичките народи [ta ethne на гръцки = езичниците], като ги кръщавате. . . . Нищо в тези текстове от Великото поръчение не води до заключението, че ще обърнем света и ще господстваме над него.”[52] По-късно, след като цитира постмилениалисти, които разглеждат Поръчението така, както го представям, той коментира:   Те тълкуват заповедта “научете всичките народи” така, че да означава християнизирането на обществото и на културата, и систематичното завземане на всички правителства[53] по света.   Има много важна причина, освен онези, изброени по-горе, това тълкуване да не може да се подкрепи с Библията. Оригиналният текст на Матей 28:19 не позволява това тълкувание. Конструкцията в родителен падеж означава “част от цялото.” Думата “народи” е същата гръцка дума (ethne), която разгледах в четвърта глава. . . .   Никога не е имало и никога няма да има напълно християнска нация докато Господ Исус Христос лично не царува на тази земя.[54]   В отговор казвам, че има много важна причина тълкуването на Линдзи да не може да се подкрепи: Няма абсолютно никакъв родителен падеж на думата “народи” в Матей 28:19! Ако няма родителен падеж, не може да има “конструкция в родителен падеж.” Това, което той приема за родителен падеж в действителност е винителен, за което ни обвинява нас! Следователно неговата “много важна причина” е плод на неговото въображение. Освен това Писанията, които цитирах по-горе, очакват християнски свят като следствие от разпространението на Благовестието на Исус Христос. Доналд Барнхаус, диспенсационалистичен предвестник на Линдзи, Хънт и други, цитирани дотук, със сигурност греши, когато изтъква идеята за постоянния малцинствен статус на християнството. Той се опитва да прави това на основа на твърдението в Деяния 15:14: “Затова, заедно, те означават да ‘призове измежду,’ да вземе нещо от неговата среда. Това е което прави Бог. Той посяга и изважда хора. Бог няма да спаси всеки във Филаделфия, или Ню Йорк, или Сан Франциско, или Роктаун Сентър, или къде да е. Не, Бог казва: ‘Спасявам този, и онзи, и тези, и онези и този човек и онзи човек.’”[55] Но тогава какво остава от това, че Той е Спасителят на света (Йоан 4:42) и всички хора (Йоан 12:32)? Защо ни заповядва да “научим всичките народи, кръщавайки ги” (Матей 28:19)? Хаус и Айс твърдят за различни следвъзкресенски поръчения на Христос: “В нито един от тези текстове няма нито реч, нито тон, които да подкрепят идеята за християнизация на света.”[56] Но както показах, точно това е “речта” и “тонът” на Великото поръчение. Интересно е, че тези диспенсационалистични[57] автори са в противоречие с други диспенсационалисти, които пък енергично настояват, че Великото поръчение включва самото научаване на народите. Диспенсационалистът У. Х. Грифит Томас пише:   Английският израз “правя ученици от всичките народи” е двусмислен, защото буквалният превод от гръцки език е по-скоро “правя всички народи ученици”, а не “правя ученици измежду всички народи”; така поръчението обхваща цели народи, вместо да посочва отделни хора измежду тях (сравнете Деяния 14:21, което означава, че апостолите “направили много хора ученици”). . . .   Матей ни дава целта и обхвата на Великото поръчение, а текстове като Деяния 14:21 и 15:14 дават действителните резултати.[58]   И амилениалистите[59] не са имунизирани против отричането на победата, която е в същината на Великото поръчение и на други места в Писанието. Един иначе превъзходен труд, озаглавен Евангелизиране съсредоточено върху Бога от реформисткия теолог Р. Б. Кайпър не вижда никаква окончателна победа за Великото поръчение преди второто идване: “Исусовите притчи за синаповото семе и за кваса (Матей 13:31-33) учат за растежа на Христовото царство; и растежът на сатанинското царство очевидно се подразбира от тъжния въпрос на Спасителя: ‘Когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?’ Този двоен процес [на едновременния растеж на Христовото царство и на сатанинското царство] се вижда в настоящите събития. Езическите народи бавно се християнизират, докато християнските народи се връщат към езичеството.”[60] По същия начин Антъни Хьокема пише: „Едновременно с растежа и развитието на Божието царство в историята на света след идването на Христос виждаме растежа и развитието на царството на злото.”[61] И в отговор на постмилениалното тълкувание на Матей 28:18-20, както е изложено от Лорен Бетнер,[62] Хьокема твърди: “Ясното значение на [Матей 13:36-43] е, че сатанинското царство, ако можем да го наречем така, ще продължи да съществува и да расте едновременно с растежа на Божието царство, докато Христос се върне. Новият Завет дава признаци за продължаващата сила на това ‘царство на злото до края на света.’”[63] Хендрикус Беркхоф също представя паралелно развитието на доброто и злото.[64]  

Заключение

  Трябва да си зададем важни въпроси относно очакването на Великото поръчение. Например, тъй като Великото поръчение е заветно задължение, няма ли то разпореждания за наследяването, които са предназначени да осигурят неговото продължаване и изпълнение? Трябва да размислим кое е по-силно – греховната поквара или благодатното изкупление?[65] Не е ли Благовестието “Божията сила за спасение” (Римляни 1:16)? Нима Сатана има също толкова велико поръчение? Да не би Христос да се бори за равенство до последните мигове на историята? Нима Антихрист ще надделее в историята, в която Христос влезе и упълномощи Своята Църква?[66] Всяко такова не-постмилениално мислене се препъва във величието на Великото поръчение. Защото в това Поръчение намираме живо очакване за причиненото от Благовестието обръщане на света. Очакване, което е напълно съвместимо с учението на Писанието във всичките му части. Очакване, което не налага вмъкване на думи в текста. Славна надежда, която е напълно съизмерима с получената власт и постановената цел.

ЧАСТ III: ПРИЛОЖЕНИЯ: 8 - ЦЪРКВАТА И ВЕЛИКОТО ПОРЪЧЕНИЕ

И всичко покори под нозете Му и постави Го глава над всичко за църквата, която е Негово тяло, изпълнено с пълнотата на Този, Който изпълва всичко във всички (Ефесяни 1:22-23).   Както посочих по-рано, цялата теологична и библейска истина има практически последствия. Библията е Божието Слово, дадено, за да ни насочва в пътеките на праведността.[1] В християнския живот теорията е основата на практиката. Или да се изразим с библейски понятия: истината е основополагаща за освещението: “Освети ги в истината; Твоето слово е истина” (Йоан 17:17). Бог е отредил в обществото три основни институции: църквата, семейството и държавата.[2] Библейското разбиране за техните роли и взаимоотношения им е основополагащо за развитието на християнски мироглед. Изпълнението на Великото поръчение в историята ще изисква не само правилно разбиране какво е всяка от тези институции, но също съзнателно участие във всяка от тях. Сега накратко ще се занимая да разгледам някои практически насоки за разпространяване на истините съдържащи се в Поръчението. И така, какви са някои първоначални, практически приложения на Великото поръчение към всяка от трите основни институции? В тази глава ще се съсредоточа върху Църквата. През 1981 Асоциацията на Реформистките църкви публикува допълнителна глава към своята декларация на вярата. Тази глава беше озаглавена “За християнската мисия.” Параграф 4 на тази преработка казва:   Като служение на поклонение, мисията на църквата е да организира колективното хваление на светиите. Като служение на изкупителната благодат, на църквата е дадена мисията да призовава хората към пълно общение със Създателя. Църквата прогласява Божието Слово. Тези извън царството тя призовава към покаяние и вяра в Христос Исус. Тези, които са в него, тя призовава към покорство и растеж в благодатта във всяка област на живота. Макар църквата да не трябва да узурпира задълженията на държавата и на семейството, тя трябва да свидетелства пророчески на хората, които работят в тези институции, призовавайки ги в Божието име да съобразят своите дела с изискванията на Писанието. . . .   Тъй като Христос обеща на Своето царство славно бъдеще, когато всички народи ще се стекат към Господния дом, трябва да очакваме растежа на църквата. Този растеж обаче трябва да се постигне не с какви да е налични средства, а само чрез средствата, които са в съгласие със Святото Писание.[3]

 

Проблемът пред нас

  Заради негативната публичност през последните години относно злодеянията на някои телеевангелизатори и теологичните изопачавания на други, Църквата на Исус Христос страда от криза на доверието и на почтеността.[4] Но отстъпването от ходенето на църква не започна в края на 80-те поради тези блудни хора. То е проблем в Америка от десетилетия. Твърде много християни днес гледат на църквата като на въпрос на избор за християнския живот. Много хора, които изповядват, че са християни, знаят твърде малко какво е дълбоко посвещение към Христос.[5] Те изглежда забравят изискванията на Великото поръчение относно ученичеството. Какъв трябва да бъде подходът на християнина към църковния живот, когато се покорява на Христос във Великото поръчение?

 

Принципи на заветната църква

  1. Посвещение към местната църква. Основна и неотменима страна от нашето посвещение на Христос включва нашето членство, посещаване, поклонение и служене чрез местната църква. Посещаването и членството в църква се очаква и е задължително поради няколко причини: (а) Христос установи Църквата като част от продължаващия план за Неговия народ.[6] (б) Христос умря за Своята Църква, засвидетелствайки голямата Си любов и загриженост за нея.[7] (в) Църквата е централното място, което Бог определи за християнско общение и служене.[8] (г) Посещаването на църква ни поставя под служението на учението за нашия духовен растеж.[9] (д) Христос е наредил църковни служители да управляват Неговия народ.[10] (е) Христос даде духовна дисциплинираща власт на служителите на църквата за доброто на Своя народ.[11] (ж) Бог даде тайнствата само на Църквата.[12] Господната вечеря е обозначена конкретно като средство за колективно общение сред Божия народ.[13] (з) Бог ясно ни заповядва да не забравяме да посещаваме църква.[14] 2. Задължение за поклонение. Христос очаква от Своите хора да Му се покланят в дух и в истина (Йоан 4:24), колективно в общението на Божиите хора.[15] Поклонението е най-висшето призвание на човека. То трябва да бъде общо и конкретно. Тоест трябва да се покланяме във всекидневния живот,[16] както и конкретно, официално в Господния ден.[17] Трябва да се участва в различните елементи от християнското поклонение с цяло сърце, душа, ум и сила (Марк 12:30), а не докато спим, в транс, или докато нервничим очаквайки обяда. Начинът на поклонение е законово постановен от Бога в Писанието; трябва да идваме при заветния Бог според Неговите условия (например Левит 10:1-2). Химни, молитви, приноси, увещания, изповеди, четене на Писанието, проповеди и други страни на поклонението не трябва да се изпълняват само с механичен рефлекс. В тях трябва да участваме с посвещение, като към Господа. С други думи, трябва да помним, че Христос е с нас “през всичките дни” (Матей 28:20) – включително и докато се покланяме. Трябва да се радваме в кръщението на новоповярвалите като част от нашето поклонение и когато виждаме научаването на народите (Матей 28:19). 3. Обучение в истината. Християнинът трябва да търси църква, която утвърждава здраво учение и развитие на християнски мироглед, основан на библейско поучение. Църквата трябва да бъде общение в заветна общност, посветено на историческите изповеди на християнската вяра (Апостолската изповед, Никейската изповед и т.н.).[18] Тя трябва да има сериозна образователна програма. Толкова разпространената днес частична християнска вяра не отговаря на призива за научаване към християнско общество (Матей 28:19). Църквата трябва активно да обучава хората да се покоряват на Христовата власт (Матей 28:18) и да работят (Матей 28:19-20). Като водещ служител в Църквата, Павел беше загрижен да прогласява “пълната Божия воля” (Деяния 20:27). Могат да се използват няколко програми за развиване на образованието в истината.[19] Те включват: обучение в катехизиса, църковна библиотека, общение на малки групи с месечно разглеждане на книги и дискусионна програма,[20] местна теологическа семинарна програма за членовете на общността[21] и учредяване или подкрепа на вече съществуващо дневно християнско училище.[22] 4. Обучение в йерархичен завет. Църквата трябва да бъде съставена от система от съдилища, предназначени да установяват отговорността и да разрешават проблеми, като на Христовите хора се служи с властта на Христос. Влиянието на демократичния дух и волунтаризма процъфтява в американското християнство. И това е жалко. Мнозина гледат на Църквата на Господ Исус Христос като на множество острови в потока на историята, несвързани и неподлежащи на свързване. Смели призиви за независимост гордо стоят на хиляди църковни табели в цялата страна. А Писанието е наредило заветно управление от избрано йерархично ръководство в църквата – ръководство по модела на старозаветното откровение (Изход 18:19-23; Второзаконие 1:13-15). В Стария Завет старейшините притежаваха съдебна власт (Изход 12:21, сравнете ст. 3)[23] и бяха организирани на степенувани нива от съдилища (Второзаконие 1:15). Новозаветното служение на управление в Църквата дори същото име като старозаветното служение: презвитер (1 Тимотей 3:1).[24] Трябва да учим нашите църкви на наредената от Бога система на заветно управление в Църквата. В новозаветни времена всяка църква имаше множество презвитери (Деяния 14:23; Тит 1:5). Новозаветните презвитери бяха облечени с истинска власт, която събранието като цяло не притежава, както се вижда от следното: (1) Макар че крайна сметка Христос “изгражда” Своята Църква, Той даде ключовете за нея на хора, които да упражняват “връзваща” власт (Матей 16:18-19). (2) Има дарба на управление дадена на някои, не на всички християни (Римляни 12:6-8; 1 Коринтяни 12:28). (3) Титли, изразяващи авторитетна власт са дадени на някои, не на всички християни (1 Тимотей 3:1, 2, 6; 5:19). (4) Длъжността се дава чрез назначение от Бога и в нея се встъпва чрез тържествена церемония; тя не идва автоматично с обръщането към вярата (1 Тимотей 4:14; 5:22). (5) Функциите на длъжността изразяват истинска власт (Деяния 20:28).[25] Тази йерархична власт е степенувана в нисши и висши съдилища, които имат власт над индивидуално събрание и множество събрания. Класическата илюстрация на това е в Деяния 15. Там откриваме, че Църквата действа йерархично, за да разреши доктринален спор в една определена църква в Антиохия (Деяния 15:1, 2). Проблемът беше изпратен чрез представители за отсъждане пред общ събор в Ерусалим (Деян. 15:2). Въпросът беше разгледан пред целия събор (Деяния 15:4-19).[26] Заключението на това съборно (не-местно) съдебно дело беше изпратено обратно до съдилището на първоначална юрисдикция (Деяния 15:20-23). То се считаше задължително за Антиохийската църква (Деяния 15:28) и беше изпратено до други църкви и за тяхно наставление (Деяния 16:4). Обучението относно естеството и структурата на църковното управление е важно за жизнеността на християнската вяра сама по себе си. Нещо повече, отреденото от Бога управление на Църквата трябва да бъде също и модел за държавната власт (Второзаконие 4:5-8). 5. Работа за каузата на Христос. Когато на Църквата е заповядано да отиде в света (Матей 28:19а), тя трябва да направи това в името на триединния Бог (Матей 28:19б). Има множество възможности за местно евангелизиране за църквата: приятелско евангелизиране, библейски конференции/семинари, радио и/или телевизионно служение, служение с касети, мисии сред студенти, служение с бюлетини[27] и други. Но противно на голяма част от защитниците на нарастването на църквите, те трябва да се използват за да разпръсват светлината (Матей 5:14), а не да забавляват плътските тълпи.[28] В приятелското евангелизиране например църквата трябва да ангажира своите членове в евангелизираща мисия чрез едно от най-естествените и успешни средства за евангелизиране: приятелски връзки чрез лично запознанство и семейни членове.[29] Статистиката показва, че обикновеният християнин познава 8,4 човека, които не ходят на църква.[30] Те трябва да бъдат основната цел за приятелски опити за евангелизиране. Нещо повече, повечето християни днес са получили своя първи контакт с Христос чрез приятели и семейства.[31] Методологията на приятелското евангелизиране е много проста. В специални обучаващи сесии църквата трябва да накара всеки член да напише имената на познатите си, които не ходят на църква. Тези имена трябва да бъдат направени обект на конкретна, дългосрочна молитва. Всеки християнин трябва да си набележи някои от тези имена за изграждане на мостове, т.е. грижовни приятелски връзки по различни начини. Крайната цел на тези подсилени връзки рано или късно трябва да бъде да ги срещнете с благовестието или лично, или като ги поканите да дойдат на църква с вас. 6. Служение в света. Макар църквата да не е от този свят, тя е в него и трябва да направи така, че присъствието й да се почувства като “сол” на земята (Матей 5:13). Това включва организиране на истински действащо дяконско служение на социална загриженост и мисия в името на Христос. Това разпространява библейския модел за социални грижи и изграждане на християнска култура (Матей 28:19).[32] Църквата трябва да се моли за обществените и политическите проблеми, но и да ги изучава, както и да насърчава обществено/политическо участие чрез кампании за писане на писма и други средства.[33] Разбира се, трябва да сме внимателни да не подкрепяме кандидати и да станем твърде “политически.”[34] В американската колониална история църквата е играла важна роля като източник за насока и информация относно обществените и държавните дела. За нещастие днес тя е твърде често упражнение по непрактичност. Но Христос призовава Своята Църква да бъде “светлина на света” и “солта на земята” (Матей 5:13-14). Оттук идва и назначаването на Павел да донесе благовестието до народи и царе (Деяния 9:15).

9 - СЕМЕЙСТВОТО И ВЕЛИКОТО ПОРЪЧЕНИЕ

“Почитай баща си и майка си” (първата заповед, която съдържа обещание), “за да ти бъде добре и да живееш много години на земята” (Ефесяни 6:2-3).   За насока отново ще започнем с ревизираната декларация на вярата на Асоциацията на Реформистките църкви. Параграф 6 се занимава със семейството:   Като служение на възпитание, мисията на семейството е да бъде първата църква и държава за детето, възпитавайки го в благодатта и закона на Бога Баща. Там, където семейството е разрушено, баща на сирачето и съпруг на вдовицата трябва да бъде църквата. Тъй като Бог поверява децата на родителите за възпитание, образованието на детето не е мисия нито на църквата, нито на държавата, а на семейството. Ако това служение е поверено на специалисти, това трябва да бъде направено доброволно, не по принуда.   Като служение на господство мисията на семейството е общественият мандат. За изпълнението на тази задача Бог е дал привилегията на частната собственост на семейството. Като резултат от греха на човека, работата по обществения мандат не се състои само в придобиване на научно знание и естетична украса на средата, но и в придобиване на основни потребности за живота.[1]  

Ерозия на заветното семейство

  Като цяло хуманистичната атака върху семейството е успяла.[2] Твърде малко християнски родители днес са превърнали в дела основните библейски принципи за семейния живот; още по-малко осъзнават принципите, приложими към семейството, които могат да се извлекат от Великото поръчение. В широко разпространената хуманистична култура християните са склонни да живеят според рекламата от 60-те на автобусната компания Грейхаунд: “Оставете шофирането на нас.” Твърде много деца на вярващи стават “блудни синове” (Лука 15:11-13) напускайки църквата, за да търсят временните удобства и удоволствия, които предлага светското общество. Те не осъзнават, че основата на технологичния прогрес, който позволява тези материални удобства е християнската вяра. Те не осъзнават, че този лукс все още го има благодарение на инерцията, оставена от християнското наследство в миналото.[3] Но християнинът трябва да гледа на брака много сериозно като на заветна институция със заветни задължения. Защото семейството “е основното учебно поле за следващото поколение. То е основната институция за благотворителност, грижа за подрастващите, грижа за възрастните и за образование. То е основната агенция за икономическо наследство. Следователно семейството е основната институционална наредба за изпълняване условията на завета за господство (Битие 1:26-28).”[4] В много важен смисъл, каквото е семейството, такава е и вярата; каквато е вярата, такова е и обществото.  

Принципи на заветното семейство

  Макар на семейството да са посветени доста по-обемни трудове, които могат да ни бъдат полезни,[5] изброяването на няколко принципа ще бъде полезно за хората, които желаят да възстановят семейството, довеждайки го под властта на Великото поръчение. 1. Редовни, ориентирани към съдържанието семейни молитви. Това молитвено време трябва да включва солидно библейско разбиране и да увещава децата към святост в целия им живот. В допълнение, семейните молитви дават време за упражняване в завета с цел укрепяване на духовното единство[6] в семейството.[7] Както Демар пише: “На всички деца трябва да стане ясно, че Бог е главата на семейството. Бащата е свещеник, който провежда всеки ден семейните служби. Семейството трябва да се съсредоточи върху Бога по всякакъв начин, включително и чрез семейния ритуал.”[8] Хуманизмът попива в нашите деца както чрез лесното възприемане на идеи от обществото, така и с всички други средства. Ние и децата ни се нуждаем всекидневно от връзка с “живото и деятелно” Божие Слово, за да формира нашето мислене.[9] Божието Слово дава живот и оформя характер (Псалм 19:7-14; 119:15-16). Във Великото поръчение Христос ни заповядва да “научим всичко”, което Той ни е научил. Трябва да започнем да го правим с нашите деца от най-ранна възраст,[10] както заветното кръщение очевидно ни задължава.[11] 2. Активно възпитание на децата и дисциплина. Нашите деца изрично трябва да бъдат учени как да живеят християнски живот чрез прилежно прилагане на библейските принципи за възпитание[12] и дисциплина.[13] Това е “създаване на ученици” в дома, както Великото поръчение изисква (Матей 28:19). Тази дисциплина трябва да включва също редовно посещение на църква, за да се покланят на Този, Който има “всяка власт на небето и на земята” (Матей 28:18). Родители не бива да бъдат толкова заети, че да оставят обучението на заветните деца на други хора. Редовното влияние в „средата”[14] на Божието Слово и Христовото благовестие във всекидневния семеен живот е жизненоважно.[15] Децата трябва да бъдат учени на законността и практиката да живеят под власт в обществото като виждат това в семейството чрез ръководството на любящ, съпричастен и благочестив баща.[16] Твърде често това задължение почти изцяло се делегира на майката, макар и тя да има важна роля. В края на краищата, библейската дисциплина ще допринесе за практическото обучение на детето в живота под Христовата власт (Матей 28:18). Децата също трябва да бъдат учени да си поставят дългосрочни цели (Матей 28:20), а не да се оставят на течението. 3. Обучение в ценността на труда. Чиракуването на децата в семейния живот, както и личният и корпоративен труд с цел самостоятелен живот са много важни. Нашето време е нетърпимо безотговорно. Християните трябва да се движат против светското течение като внушават в децата си отговорност и прилежност.[17] Християнинът знае за божествено отредената институция на труда от първичното начало на човека (Бити 1:26-28; 2:15). Поръчението е изпълнено с думи на действие. Освен заповедите да се създават ученици, да се кръщава и да се обучава, една от заповедите е “идете.” Това включва идеята за активен труд. Семейството е първият допир на детето с “обществото” (от което е извлечена думата “народи”, Матей 28:19). Великото поръчение поставя пред нас изискване за “научаване” (дисциплина). Това задължава вярващите на християнски труд. Семейният живот трябва да подготвя детето за живот в труд за Христос в целия живот. 4. Знание за стойността на парите. Обучението на детето в настойничество относно времето (което в много важен смисъл е пари[18]) и ресурсите трябва да бъде фактор в християнското възпитание. В богатото общество децата израстват с мисълта, че парите растат по дърветата.[19] Те отрано трябва да разберат връзката между труда и придобиването на богатство. Това става, като на децата се възлагат задачи за да спечелят джобни пари.[20] Много от Исусовите притчи са свързани с парични въпроси[21] и следователно пряко присъстват в израза “като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал” (Матей 28:20). В допълнение, децата също трябва да бъдат насърчавани да спестяват част от парите си и да дават десятък на църквата. Спестяването на пари ги принуждава да работят с дългосрочен поглед (което във Великото поръчение е важен фактор, “Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века”, Матей 28:20). Десятъкът показва прекланяне пред “всяка власт” на Христос (Матей 28:18). 5. Осигуряване на наследство. Наследството обещава награда за вярност, насърчава ориентацията към бъдещето и осигурява основа, върху която да се гради за следващото поколение. По този начин то насърчава прогреса, като гради върху плодовете от труда на другите.[22] Няколко от поученията на Христос са свързани с наследството.[23] Библията задължава осигуряването на наследство за нашето потомство.[24] Както заръчва Великото поръчение, ние трябва да имаме дългосрочен поглед върху историята, а не да изразходваме благосъстоянието си веднага. Но нечестивите деца трябва да бъдат лишавани от наследство, защото “богатството на грешника се запазва за праведния.”[25] Трябва да правим планове със загриженост за нашите деца и за децата на нашите деца (Псалм 78:1-8) – те ще бъдат тук още дълго време. 6. Редовно християнско обучение. Християнското образование трябва да бъде енергично насърчавано и подкрепяно от посветени християнски родители, било чрез домашно обучение[26] или чрез традиционно обучение в класната стая. Широко разпространеният светски хуманизъм, който прониква и владее в държавната образователна система, е една от най-големите сили на влиянието на хуманизма.[27] Християните трябва да се погрижат тридесетте и повече часа на седмица, които техните деца прекарват в училище поне дванадесет години от живота си, да са подкрепени и ръководени от християнската истина, а не от светския хуманизъм.[28] Великото поръчение изисква да ги учим на “всичко, което” Христос учи. 7. Създаване на домашна библиотека и на програма за четене. Четенето на стабилна християнска литература (когато може да се намери такава) е съществена страна от упражнението за развитието на ума. Елтън Трюблъд веднъж каза: “Призванието на християнина във всяко поколение е да надмине по мислене всички противници.” Създаването на домашна библиотека ще улесни достъпа на вашето семейство до добра литература. Тя може да бъде заемана и на други хора, „учейки” ги, както Христос заповядва. Разбира се, отрано в детската програма за четене трябва да присъства Писанието. Божието Слово се различава от всяка друга литература по това, че е “живо и деятелно” (Евреи 4:12). То може и трябва да бъде четено от много ранна възраст, защото прави човека “мъдър за спасение” (2 Тимотей 3:14-15), става част от самия характер на читателя (Псалм 119:11), и го подготвя за “всяко добро дело” (2 Тимотей 3:16-17). 8. Съседско изучаване на Библията по практически въпроси. Семейството не трябва да се изолира в себе си, но да “отиде и да прави ученици” (Матей 28:19). Превъзходно средство, чрез което да се разпространява християнската култура сред семействата в съседство, е изграждането на неформално, съседско, семейно-ориентирано и интересно изучаване на въпроси, които са важни за вашата общност.[29] В тези събирания посланието на Благовестието и решението на проблемите, с които се срещаме в ежедневието си, трябва да бъдат предлагани в контекста на приятелско общуване. Този вид изучавания на Библията са академично полезни в излагането на Божията истина пред иначе незаинтересовани хора. Обикновеният нехристиянин придобива своя възглед за света почти единствено чрез повлияните от светския хуманизъм медии. Провеждането на интересно и предизвикателно изследване по практически въпроси от провокираща мисълта, изрично християнска гледна точка може да повлияе на присъстващите да се посветят на Христос. Такива изучавания имат предимство и като „среда,” давайки на съседите поглед отвътре и допир с истински християнски дом. Като вид и поведение християнският дом трябва да бъде модел на истинския завет. Християнинът има нещо съвсем различно, което да предложи на света.

10 - ДЪРЖАВАТА И ВЕЛИКОТО ПОРЪЧЕНИЕ

И отведе ме чрез Духа на една голяма и висока планина, и показа ми светия град Ерусалим, който слизаше от небето, от Бога... И народите ще ходят по неговата светлина; земните царе ще донасят в него своята слава и почит (Откровение 21:10, 24).   Както в предишните две глави отново се позовавам на предложеното допълнение от 1981 на Асоциацията на Реформистките църкви към нейната декларация на вярата. Параграф 5 от документа гласи:   Като служение на реда, мисията на държавата е да осигури мирна среда, в което евангелизаторският мандат и общественият мандат да бъдат изпълнени. Поради греха на човека, редът и мирът изискват употребата на сила и затова на държавата е даден мечът на правосъдието. Както църквата прилага Христовото дело на изкупление, така държавата прилага Неговото дело на възмездие. Страхът от меча е даден на човека като Божий син и образ, и така управлението на правосъдието трябва да действа според Божия закон, съдържащ се в цялото Писание. До степента, в която Божият закон не се изпълнява, държавата не изпълнява своята мисия и става тирания. Само чрез пълното прилагане на божествения закон могат да бъдат освободени от угнетяване вдовицата, сирачето, чужденецът и бедният; семейството и църквата да бъдат свободни да изпълняват своите мисии; и правосъдие и правда да се установят по целия свят.[1]   Макар Бог да не го е възнамерявал, днес държавата е станала господстващата институция сред хората. Изкушението на Ева да “бъде като Бога” (Битие 3:5) е обземало държавните глави в цялата човешка история. Владетелите са се осмелявали да седят като богове (Исая 14:4, 12-21; 2 Солунци 2:3-4; Откровение 13). Монополът на държавата над меча (Римляни 13:1-4) е нанесъл нечувани злини върху човека. Както показах в тази книга, християнският мироглед има всеобхватни последствия, включително и държавата. Въпреки това, през по-голямата част от миналия век (до 1980) християните са се задоволявали единствено да организират “убежища” далеч от обществените въпроси – с изключение на погрешно насоченото християнско влияние в „сухия режим.”[2] Макар да поддържаме основополагащо разграничение между църквата и държавата,[3] все пак трябва да осъзнаваме призванието на християнина да засяга всички области на живота с истината на Христос. Великото поръчение не е без последствия за държавната власт.[4] 1. Загриженост за държавната власт. Християните трябва да са заинтересовани за функцията на държавата като една от божествено определените институции.[5] Христос ни призовава да “научим всички народи” и това понятие за „народи” включва идеята за “общества” (от дискусията по-горе). Следователно трябва да имаме загриженост за правителствата на народите, защото те са важна част от обществото. Да пропускаме пиетистично загрижеността за държавната власт означава да осакатяваме изводите следствията от Великото поръчение.[6] Трябва също да отбележим, че това отстъпление няма да е в съгласие с библейските примери. И Павел, и Петър дават изрични библейски принципи, приложими към държавната власт (Римляни 13:1-4;[7] 1 Петрово 2:13-17). Йоан Кръстител и Христос дори изобличиха властите за тяхното неморално поведение (Мат. 14:1-12; Марк 6:18; Лука 13:32). Писанието насърчава нашата молитва за държавната власт (Ездра 6:10; Псалм 72:1; Еремия 29:7) 2. Покорство на държавната власт. Различните области на управление – семейство (1 Тимотей 5:8; Ефесяни 5:22-6:4), църква (Евреи 13:17; 1 Петрово 5:1-5), и държава (1 Тимотей 2:2-3; 1 Петрово 2:14) са назначени от Бога за наше добро. Павел и Петър конкретно ни задължават да се покоряваме на държавната власт (Римляни 13:2-7; 1 Петрово 2:12-17). Тъй като Великото поръчение показва, че Христос да предявява претенции към “всяка власт” на земята, държавната власт трябва да се покори на Неговото намерение. Следователно, като основно и общо правило християнинът трябва да живее подреден, изявяващ Христос живот в своите обществени отношения (1 Петрово 2:15). Независимо от това християнинът по всяко време почита Бога и Христос като най-върховна власт и трябва да отказва да изпълни всяка държавна заповед, която би го задължила да прави това, което е противно на Божията открита воля.[8] Държавата не може да действа като Бог;[9] тя не притежава непогрешима власт.[10] Само Христос има “всяка власт”, с която да ни заповядва (Матей 28:18). 3. Разобличаване на злите действие на държавата. Поради това, че човекът е грешен, държавната власт лесно се поддава на греха и трябва да бъде разобличавана за своето нечестие. Бог мрази неправдата, където и да се намира тя. Конкретно в областта на държавната власт нечестието има ужасни и опасни последици. Прекланяйки се пред върховната власт на Христос (Матей 28:18) и стремейки се активно да “научи народите” (Матей 28:19), християнинът ще “разобличава делата на тъмнината” (Ефесяни 5:11).[11] Той ще се характеризира като противник на определени държавни действия поради своето посвещение на Христос (Деяния 5:21, 29; 17:7-10). 4. Участие в държавната власт. Тъй като вярата трябва да се вижда в делата (Яков 2:14-26), и молитвата трябва да бъде подкрепена с работа,[12] ние самите трябва активно да участваме в държавните процеси, а не просто да “бъдем загрижени.” Призивът да се “научат народите” включва активно и прилежно прогласяване на исканията на Христос дори пред държавната власт. Християнинът трябва да насърчава държавна политика основана на Божия закон.[13] Една от изричните цели за основаването на Израел от Бога под Неговия закон беше да дава пример на останалите държави по света относно праведния закон.[14] Държавната власт трябва да прославя Бога в управлението на своето население[15] като го основава върху Божия закон. Като правим това, трябва да осъзнаваме важността на местните държавни служби, понеже: (а) Повечето висши, федерални служби са били спечелени от онези, които имат опит в по-нисшата, местна власт. Така в дълъг период (Матей 28:20) това ще пожъне награди. (б) Ние имаме повече влияние върху местната власт, отколкото върху федералната власт. (в) Това е по-евтино и насърчава настойничеството. 5. Насърчаване на християнски характер на управлението. Тъй като Христос има “всяка власт”, ние трябва да работим дългосрочно за признаването и покорството под Христовата власт (а не властта на Църквата!) в Конституцията на Съединените щати. Макар всяка настояща дискусия за благоговейно покорство пред Христос в държавните дела да изглежда противна на “американския начин на живот”, това не винаги е било така. Най-ранните колониални харти и щатски конституции – дори до деветнадесети век – били отличително християнски завети, напълно признаващи Христовата “власт на земята” (Матей 28:18). Именно поради упадъка на цялостно християнската програма за “създаване на ученици” и библейско евангелизиране (Матей 28:19) сме стигнали до светска държава. Този упадък до голяма степен се дължи на отрицателното влияние на Голямото съживление през осемнадесети век.[16] Християните трябва да започнат да преосмислят своето разбиране за държавната власт. “Онзи, който владее над народите, нека бъде справедлив, да владее със страх от Бога” (2 Царе 23:3). В дългосрочен план, поради предопределеното разширяване на Христовото царство, всички царе и народи ще се преклонят пред Христос.[17] И тъй като Бог обикновено работи чрез посредници, трябва да осъзнаем, че интелектуалната подготовка трябва да започне сега, в очакване на промяната на обществената парадигма. Всичко това ще включва регистрация за гласуване, гласуване, работа в избирателния район, кандидатиране за постове и други такива усилия.  

Заключение

  Великото поръчение има важно, пряко отношение върху трите основополагащи обществени институции – семейството, църквата и държавата. Цялостният характер на Великото поръчение изявява неговото величие и практичност за живота. Очите на Господа са на всяко място, за да наблюдават злото и доброто (Притчи 15:3), не само в сърцето на човека, но във всички области на живота. Ако християните искат да запазят величието на Великото поръчение, те трябва да потърсят неговата приложимост в целия живот. За да направим това, ще е необходима радикална библейска преориентация в мисленето ни. Трябва отново да възстановим духа на Павел:   Затова заявявам ви в този ден, че аз съм чист от кръвта на всички, защото не се посвених да ви изявя всичката Божия воля. Внимавайте за себе си и за цялото стадо, в което Святият Дух ви е поставил епископи, да пасете църквата на Бога, която Той придоби със собствената Си кръв (Деяния 20:26-28).

ЧАСТ IV: СЛЕДСТВИЯ: 11 - МИЛЕНИАЛНАТА ОРИЕНТАЦИЯ И ВЕЛИКОТО ПОРЪЧЕНИЕ

Защото Той трябва да царува, докато положи всички врагове под нозете Си. И смъртта, най-последен враг, и тя ще бъде унищожена, защото Бог е покорил всичко под нозете Му. . . . Затова, любезни мои братя, бъдете твърди, непоколебими, и преизобилствайте всякога в Господнето дело, като знаете, че в Господа трудът ви не е празен (1 Коринтяни 15:25-27а, 58).   „Есхатология” е това поле на изследване в теологията, което се занимава с “последните неща.”[1] Както показах на различни места в предходните глави, есхатологията има огромно въздействие върху мирогледа на християнина, и следователно върху неговия практически, всекидневен живот. Есхатологическите системи като цяло се категоризират според техния подход към “милениума.”[2] Идеята за милениума е извлечена от Откровение 20:1-6, където се изяснява понятието “хилядагодишно” царуване на Христос (макар и само в тези шест стиха!).

 

Сравнително обобщение на милениалните възгледи

  Разбирането на Великото поръчение силно се влияе от разбирането ни за есхатологията. Иронично е, че има само една есхатологическа позиция, която цитира Великото поръчение като доказателство за своето библейско основание: постмилениализмът. Това е представеният в тази книга възглед. Тъй като разбирането на Великото поръчение се влияе толкова много от есхатологическата система на човека, би било полезно да дам едно кратко обобщение на няколко от водещите характеристики на четирите основни евангелски есхатологически системи.[3] Разбира се, привържениците на всеки един от следните възгледи може би няма да се съгласят с някоя особеност така, както съм я представил. Винаги има незначителни разлики между привържениците на всяка конкретна система. Независимо от това, представянето се опитва да изобрази точно общите, водещи характеристики на системите. Системите ще бъдат представени в азбучен ред.   Амилениализъм Определение: Възглед за пророчествата, който не очаква обширно, дълготрайно земно проявление на царската власт, докато Христос не се върне, освен в спасението на избраните. Амилениалистът Кайпър пише: “Хилядата години на Откровение 20 представляват символичен език за дълъг и завършен период; а именно, периода на историята от Христовото възнасяне в небето до Неговото второ идване. През тази епоха Христос царува и светиите в слава царуват с него (ст. 4). Сатана е вързан в смисъла, че не му е позволено да води езическите народи срещу християнството (ст. 2-3). . . . През този период под управлението на Христос се извършва това, което може да се определи като паралелно развитие на царството на светлината и това на тъмнината. . . . Към края на ‘хилядата години’ Сатана ще бъде пуснат за малко. Това ще бъдат мрачни дни за Божията църква. . . . Христос ще се върне в неизмерима слава, и след като възкреси мъртвите, ще седне да съди всички хора (Откровение 20:12-13).”[4] Характеристики: 1. Епохата на Църквата е епохата на царството, пророкувано от старозаветните пророци.[5] Израел и Църквата се сливат в едно тяло в Христос, за да образуват Божия Израел. 2. Сатана е вързан по време на земното служение на Христос при Неговото първо идване. Сатана бива прогресивно ограничаван чрез прогласяването на Благовестието. 3. Христос царува в сърцата на вярващите. Ще има само случайно, краткосрочно влияние на християнството върху обществото, но въпреки това християнинът трябва да работи за християнско общество. Затова: системата е амилениална (няма милениум), поради това, че няма видимо, земно проявление на милениалните условия както е в пре- и постмилениалните системи. “Хилядата години” се считат за символично число, представящо необятен период от време. 4. Ситуацията в света постепенно ще се влошава с ускоряването на нарастването на злото към края. Злото ще кулминира в Голямата скръб. 5. Христос ще се върне, за да завърши историята на света, да възкреси и съди всички хора, и да установи вечния ред. Представителни привърженици: В древната църква: Ерма (първи век) и Августин (354-430 от Хр.). В съвременната църква: Джей Е. Адамс, Хендрикъс Беркхоф, Луис Беркхоф, Теодор Гребнер, У. Дж. Гриър, Флойд Е. Хамилтън, Уилиям Хендриксен, Дж. У. Ходжис, Антъни Хьокема, Абрахам Куйпер, Филип Моро, Джордж Мъри, Албертус Питерс и Геехардъс Вос (вероятно).   Диспенсационалистичен премилениализъм Определение: Теологична система, появила се около 1830. Според нея Писанието учи, че Бог има две отделни програми за два различни народа: националния Израел и Църквата. След Петдесятница в действие е програмата за Църквата. Църквата ще продължи да действа като духовен свидетел на народите, докато Бог тайно грабне християните от света. Скоро след това Христос ще се върне на земята, за да установи земно царство с продължение хиляда години.[6] Характеристики: 1. Църковната епоха е напълно непредвидена тайна, изцяло непозната и неочаквана от старозаветните пророци. 2. Бог има отделна и различна програма и план за расовия Израел, като народ, различен от Църквата. Църквата на Исус Христос е допълнение към първоначалния план на Бога. 3. Царството, предложено от Христос през първи век е отложено за бъдещето. 4. Църквата преживява известни успехи в малък мащаб в историята на света, но накрая изгубва влияние, проваля се в своята мисия, покварява се с увеличаването и укрепването на световното зло към края на Епохата на Църквата. 5. Христос се връща тайно в небето, за да грабне живите светии и да възкреси телата на починалите мъртви (първото възкресение). Те са премахнати от света преди Голямата скръб. Съдът на светиите се извършва в небесата по времето на седемгодишния период преди Христовото завръщане на земята. 6. С приключването на седемгодишната Голяма скръб, Христос се завръща на земята с прославените си светии, за да установи и лично да управлява за 1000 години юдейско политическо царство със столица в Ерусалим. През това време Сатана е вързан и храмът и жертвената система са възстановени в Ерусалим като възпоменателни паметници. Затова: системата е “премилениална”, защото Христос се завръща преди милениума, който е буквални 1000 години. 7. Към края на милениалното царство Сатана е пуснат и Христос е обсаден и атакуван в Ерусалим. 8. Христос призовава огън от небето, за да унищожи Своите врагове. Извършват се Възкресението (второто възкресение) и съдът на нечестивите. Започва вечният ред. Представителни привърженици: В древната църква: Никой (създаден ок. 1830 г.). В съвременната църква: Доналд Г. Барнхаус, У. Е. Блекстоун, Джеймз М. Брукс, Л. С. Чейфър, Джон Нелсън Дарби, Чарлз Лий Файнберг, А. Ч. Гебелайн, Норман Гайслер, Хари Айрънсайд, Хал Линдзи, Ч. Х. Макинтош, Г. Кембъл Морган, Дж. Дуайт Пентъкост, Чарлз С. Райри, Ч. И. Скофилд, Джон. Ф. Уолвурд и Уорън Уиърсби.   Исторически премилениализъм Определение: Древен възглед за пророчествата, който вижда настоящата епоха като време, в което Църквата ще нараства, но с малко влияние в света, освен доколкото да призовава избраните за спасение. В края на тази епоха Господ ще се завърне, ще възкреси вярващите и ще установи Своето царство над земята за 1000 години. В края на този период ще бъде и възкресението на нечестивите. Премилениалистът Лад пише: “Благовестието няма да завладее света и да покори народите. Омразата, конфликтът и войната ще продължат да са характерни за времето до идването на Човешкия Син” и “епохата ще бъде белязана със зло.”[7] Характеристики: 1. Църквата от новозаветната епоха е първоначалната фаза на Христовото царство, както е пророкувано от старозаветните пророци. 2. Новозаветната църква ще спечели много победи, но накрая ще се провали в своята мисия, ще изгуби влияние и ще стане покварена с нарастването на световното зло към края на Епохата на Църквата. 3. Църквата ще премине през бъдещо, световно, безпрецедентно време на скърби, познато като Голямата скръб, което ще постави края на съвременната история. 4. Христос ще се върне в края на Скръбта, за да грабне Църквата, да възкреси починалите светии и да проведе съда над праведните в “миг на око.” 5. След това Христос ще слезе на земята с прославените Си светии, ще воюва в Армагедонската битка, ще върже Сатана и ще установи световно политическо царство. То ще бъде лично администрирано от него за 1000 години от Ерусалим. Оттук идва названието “премилениално”, поради това, че Христос се завръща преди милениума, който е разбиран като буквални 1000 години. 6. В края на милениалното царуване Сатана ще бъде освободен и ще има масов бунт срещу царството на Христос и неговите светии. 7. Бог ще се намеси с огнен съд, за да избави Христос и светиите. Тогава ще бъдат възкресението и съдът над нечестивите и ще се установи вечният ред. Представителни привърженици: В древната църква: Папий (60-130 от Хр.) и Юстин Мъченик (100-165 от Хр.). В съвременната църква: Хенри Алфорд, Е. Б. Елиът, А. Р. Фосет, Хенри У. Фрост, Х. Г. Гинес, Робърт Х. Гъндри, С. Х. Келог, Джордж Елдън Лад, Алекзандър Рийс и Натаниел Уест.   Постмилениализъм Определение: Постмилениализмът е тази есхатологична система, която счита, че месианското царство е вече установено на земята – по време на земното служение и чрез изкупителното дело на Господ Исус Христос в изпълнение на пророческото очакване на Стария Завет. Естеството на това царство е по същество изкупително и духовно и то ще упражнява променящо обществено-културно влияние в историята, когато все повече и повече хора се обръщат към Христос. Постмилениализмът уверено очаква в земната история да настъпи времето, в което Благовестието вече ще е спечелило победата по цялата земя в изпълнение на Великото поръчение. След продължителен период на благоденствие на Благовестието, земната история ще приключи чрез личното, видимо, телесно завръщане на Исус Христос (придружено от буквално възкресение и общ съд). Характеристики: 1. Църквата е царството пророкувано в старозаветната епоха, и е милениалната епоха. Тя се състои от юдеи и езичници, свързани в едно тяло в Христос – новият Божий Израел. 2. Царството е установено от Христос “като синапово семе” по време на Неговото земно служение при първото Му идване. То се развива постепенно във времето.[8] 3. Сатана беше вързан от Христос в Неговото земно служение и бива прогресивно възпрепятстван с разпространението на Благовестието. 4. Великата скръб става през първи век, при разрушаването на юдейския храм и Ерусалим, защото Израил отхвърли своя Месия Исус Христос. 5. Това царство ще расте и ще се развива докато започне да упражнява господстващо и универсално благодатно влияние в продължителна епоха на правда, мир и благоденствие на земята и в историята. 6. Към края на Христовото духовно милениално царуване Сатана ще бъде пуснат и ще има кратък бунт срещу християнството от страна на останалото малцинство необърнати грешници. 7. Христос ще се върне след милениума, за да раздаде възмездие на неблагодарните бунтовници, и да възкреси и съди всички хора. След това ще установи вечния ред. Затова системата е постмилениална, защото Христос се връща след милениума, макар “1000 години” да се считат за символично число, представляващо необятен период от време. Представителни привърженици: В древната църква: Евсевий (260-340 от Хр.) и Атанасий (296-372 от Хр.). В съвременната църква: (традиционен) Дж. А. Алекзандър, О. Т. Алис, Дейвид Браун, Лоран Бетнер, Жан Калвин, Родерик Кембъл, Дейвид Чилтън, Джон Джеферсън Дейвис, Джонатан Едуартс, А. А. Ходж и Чарлз А. Ходж, Ерол Хълс, Марселъс Кик, Джон Мъри, Б. Б. Уорфилд; (заветен или теономичен) Грег Бансен, Франсис Найджъл Лий, Гари Норт, Р. Дж. Ръшдуни – и Уестминстърската изповед на вярата и много от пуританите.

 

Библейското и теологичното превъзходство на постмилениализма

  Има две групи две групи основни съображения: библейски и теологични. Първите се отнасят до конкретните библейски текстове; вторите са свързани с изводите от тези текстове.   Библейски съображения 1. Противно на възгледа на диспенсационализма за Епохата на Църквата, че не е пророкувана от пророците на Стария Завет, вижте: Деяния 2:16-17; 3:24-26; 15:14-18; Галатяни 3:8. 2. Противно на възгледа на диспенсационализма, че обещанията за царството се отнасят за националния Израел, а не за Църквата като новия Божий Израел, вижте: Галатяни 3:28-29; 6:16; Ефесяни 2:12-22; Филипяни 3:3; Римляни 2:28-29; и 1 Петрово 2:5-9. 3. Противно на диспенсационализма, Христос установи Своето царство през първи век, вижте: Марк 1:15; 9:1; Лука 11:20; 17:20-21; Йоан 18:33-37; Колосяни 1:13. 4. Противно на диспенсационализма, Христос е възцарен сега и управлява Своето царство, вижте: Деяния 2:29-35; Римляни 8:34; Евреи 1:3; 10:12-13; Откровение 1:5-6; 3:21. 5. Противно на диспенсационализма и историческия премилениализъм, Христовото царство не е земно политическо царство,[9] а духовно-изкупително, вижте: Лука 17:20-21; Римляни 14:17; Йоан 18:36-37. 6. Противно на диспенсационализма и историческия премилениализъм, Сатана беше вързан през първи век, вижте: Матей 12:28-29; Лука 10:18; Йоан 12:31; Колосяни 2:15; Евреи 2:14; 1 Йоан 3:8. 7. Противно на диспенсационализма, историческия премилениализъм и амилениализма, Голямата скръб става през първи век (при разрушаването на храма и Ерусалим), виж: Матей 24:34 (сравнете Матей 24:2, 3, 15, 21); Откровение 1:1, 3, 9; 3:10 (сравнете Откровение 7:14). 8. Противно на диспенсационализма, историческия премилениализъм и амилениализма, Църквата няма да се провали в задачата си да евангелизира света, вижте: Матей 13:31-32; 16:18; 28:18-20. 9. Противно на диспенсационализма, историческия премилениализъм и амилениализма, Христовото изкупително дело ще упражнява световна власт в света преди края на съвременната история, вижте: Матей 13:31-32; Йоан 1:29; 3:17; 4:42; 12:31-32; 1 Коринтяни 15:20-26; 2 Коринтяни 5:17-21; Евреи 1:3, 13; 10:12-13. 10. Противно на диспенсационализма и историческия премилениализъм, има само едно възкресение и само един съд, които идват едновременно в края на историята, виж: Даниил 12:2; Матей 24:31-32; Йоан 5:28-29; 6:39-40; 11:40; Деяния 24:15. 11. Противно на диспенсационализма и историческия премилениализъм, когато Христос дойде, историята ще завърши, вижте: 1 Коринтяни 15:20-25; Матей 13:29-30; 1 Солунци 4:13-17.   Теологични съображения 1. За разлика от диспенсационализма, историческия премилениализъм и амилениализма, постмилениализмът е оптимистичен в своя исторически възглед, вижте: Псалм 2; 72; Исая 2:1-4; 9:6-7; 11:1-9; Матей 28:18-20. 2. За разлика от диспенсационализма и историческия премилениализъм, постмилениализмът не позволява чудовищно и нелепо смесване на безсмъртни, прославени и възкресени светии със смъртни, непрославени хора на земята за 1000-годишен период на съвместно съжителство. 3. За разлика от диспенсационализма и историческия премилениализъм, в постмилениализма Христос не претърпява “второ смиряване” на земята (или където и да е). 4. Противно на диспенсационализма, постмилениализмът не учи, че ще има завръщане към “слабите и окаяни първоначални учения”, като храма, жертвоприношенията, юдейското превъзходство и прочие, вижте: Галатяни 4:9; Евреи 9-10; 1 Петрово 2:5-9; Ефесяни 2:20-21; 1 Коринтяни 3:16; 6:19; 2 Коринтяни 6:16.

 

Великото поръчение и диспенсационализмът

  Тревожно е, че някои от диспенсационалистите гледат на Великото поръчение като на юдейски мандат, който не се отнася за Църквата през тази епоха! Нека да цитираме само няколко кратки текста като доказателство за това забележително изопачаване на библейската теология. Е. У. Булингер (19-ти век), добре познат със своята Companion Bible, казва много ясно за Матей 28:18-20: “това конкретно поръчение беше . . . отложено.”[10] Тук теорията за отложеното царство на диспенсационализма е свързана с отричане на съвременното задължение да се работи за изпълнението на Великото поръчение. Арно Гебелайн (поч. 1945) пише за Великото поръчение в своята популярна Annotated Bible: “Това е Поръчението на Царството. . . . Идва време, когато това велико поръчение ще бъде изпълнено от остатък от юдейски ученици. . . .”[11] В съответствие с теорията за отложеното царство, Гебелайн отлага изпълнението на Поръчението някъде в бъдещето. По-съвременен диспенсационалист, Чарлз Бейкър, обяснява, че когато е дадено Великото поръчение, “все още нямаше откровение, че програмата на пророкуваното царство щеше да бъде прекъсната от тази настояща диспенсация на тайната.”[12] Джордж Уилиямс се съгласява.[13] (Трябва да отбележим факта, че Епохата на Църквата “прекъсва” програмата на Божието царство.) В своя написан наскоро коментар на Матей диспенсационалистът Стенли Тусейнт споменава дебата между съвременните диспенсационалисти,[14] докато друг диспенсационалист, Дейвид Л. Търнър, коментира относно съвременните диспенсационалисти, че “повечето ще се съгласят, че вълнуващият мандат за създаването на ученици, с който завършва Матей, е задължителен за Църквата днес.”[15]

 

Заключение

  Изучаването на есхатологията е важно за християнина. Това, което очакваме от бъдещето, оказва огромно влияние как ние и нашите деца ще подредим приоритетите в живота си. Към есхатологията не трябва да се подхожда сякаш тя е само интересна добавка в изучаването на Писанието. Тя е основополагаща негова част, оказваща голямо влияние дори върху разбирането за самото евангелизиране. В заключение бих желал посоча на читателя, че пиша месечен бюлетин, който анализира многобройните изопачавания, присъщи на диспенсационализма. Въпреки огромната си популярност, диспенсационализмът внася редица сериозни отклонения в библейската теология. Читателят може да получи безплатен шестмесечен абонамент за бюлетина като пише на следния адрес:

Dispensationalism in Transition Institute for Christian economics P. O. Box 8000 Tyler Texas 75711

12 - ПЕСИМИЗМЪТ И ВЕЛИКОТО ПОРЪЧЕНИЕ

Но Халев успокояваше народа пред Мойсей, като казваше: Да вървим напред незабавно и да я завладеем, защото можем да я превземем. А мъжете, които бяха ходили заедно с него, казаха: Не можем да излезем против онези люде, защото са по-силни от нас. И зле представиха пред израилтяните земята, която бяха оглеждали, казвайки: Земята, която обходихме, за да я оглеждаме, е земя, която изпояжда жителите си; и всичките люде, които видяхме в нея, са превисоки мъже. Там видяхме исполините, Енаковите синове, от исполинския род; и пред тях ни се виждаше, че сме като скакалци; такива се виждахме и на тях. Тогава цялото общество извика с висок глас и народът плака през онази нощ (Числа 13:30-14:1)   Защото всичко, което е родено от Бога, побеждава света; и тази е победата, която е победила света, нашата вяра (1 Йоан 5:4).  

Проблемът

  Диспенсационалистичният християнин има различно от постмилениалиста разбиране за Великото поръчение. Така е и с много амилениалисти и исторически (недиспенсационалистични) премилениалисти. И тази разлика в разбирането не е само в нюансите, а рязък контраст, както между черното и бялото. Трите есхатологични системи, споменати в предния абзац, могат да бъдат категоризирани като „песимистични,” докато постмилениалният възглед може да се смята за оптимистичен. Като ги категоризирам като „песимистични,” имам предвид следните точки:   (1) Като системи на прогласяване на Благовестието всяка учи, че то няма да упражни голямо влияние в света преди Христовото завръщане;   (2) Като системи на разбиране на историята всяка на практика твърди, че Библията учи, че има пророчески определени, непреодолими упадъчни тенденции към хаос в хода и развитието на историята и следователно:   (3) Като системи за развитие на християнско ученичество всяка разубеждава Църквата от очакването и работата за широк успех в обръщането на света за Христос през тази епоха.   Въпросът за песимизма/оптимизма е силно свързан с практическите действия на християните в света днес. Всички евангелски християни са оптимистични в окончателен смисъл, че Бог чудодейно ще победи във войната срещу греха и Сатана в края на историята чрез пряка, свръхестествена намеса, било в премилениално царство, въведено чрез второто пришествие,[1] или при крайния съд, който въвежда Новото небе и Новата земя.[2] Една скорошна илюстрация за практическите резултати от песимистичния мироглед се намира в изявление записано от Чарлз Колсън. Той казва, че християните са спрели даже да се опитват да оказват праведно влияние в областта на политиката и обществения живот: “Виден евангелски християнин, ветеран от битките през осемдесетте, ми каза, че е приключил. ‘Защо да ме е грижа?’ довери той в частен разговор.”[3]

 

Примери за есхатологичен песимизъм

  Двама добре продаващи се автори днес, известни представители на диспенсационализма, са Хал Линдзи[4] и Дейв Хънт.[5] Тези хора признават значителната разлика между своето диспенсационалистично разбиране на Великото поръчение и неговите последици, и постмилениалното разбиране с последиците му. Всъщност, наскоро те издадоха трудове именно с цел да отговорят на постмилениалното разбиране на Великото поръчение.[6] Но както ще видим, те не са единствените евангелски християни, които оспорват историческия постмилениален възглед.   Диспенсационализъм Диспенсационалистичният възглед смята, че в тази епоха Великото поръчение оказва ограничено влияние при довеждането на хората до спасението. На стотици хиляди евангелски християни, читатели на диспенсационалистична литература, постоянно е набивано в главите учението, че при никакви обстоятелства Благовестието няма да бъде победоносно в нашата епоха. Ето няколко бързи цитата на някои от диспенсационалистичните автори: Хал Линдзи определя ситуацията най-силно: “Христос умря за нас, за да ни спаси от това сегашно зло време. [Тит 2:11-15] показва какви трябва да бъдат нашият фокус, мотивация и надежда в това настоящо време. Ние трябва да живеем с постоянното очакване, че Господ ще се появи всеки момент на тази земя.”[7] В своя коментар върху Великото поръчение Х. А. Айрънсайд отбелязва: “Ние знаем, че не всички народи ще приемат посланието в тази епоха на благодатта.”[8] Уилиям МакДоналд изтъква, че Великото поръчение “не предполага обръщане на света.”[9] Според Дж. Дуайт Пентъкост “през тази епоха ще има намаляващ отклик към сеенето на семето” на Благовестието.[10] Стенли Тусейнт се съгласява, когато отбелязва, че “злото ще се развива и ще господства в епохата [на Църквата].”[11] Уорън Уиърсби се съгласява: “Някои казват, че тази притча [за синаповото семе] говори за световния успех на Благовестието. Но това би противоречало на казаното от Христос в първата притча. Във всеки случай Новият Завет говори за упадък в служението на Благовестието с приближаването края на епохата.”[12] Всъщност по-късно той отбелязва: “изглежда, че Сатана побеждава! Но изпитанието е в края на епохата, а не по време на епохата.”[13] Чарлз Райри отрича всяка постмилениална надежда, основана на Великото поръчение, когато говори противно на постмилениалната надежда: “Тяхната увереност в Божията сила ги кара да вярват, че Великото поръчение ще бъде изпълнено, като по-голямата част от света ще бъде спасена.”[14] Постмилениалният възглед за църковната история е погрешен, казва той, понеже “предателство и отстъпление, освен други неща, ще характеризират целия този период.”[15] Затова Дейв Хънт твърди, че “само малък процент от човечеството е склонен . . . да дойде до Христос в покаяние и да бъде новороден от Божия дух” и че “голямото мнозинство от хората ще продължи да отхвърля Христос в бъдещето, точно както е правило това в миналото.”[16] Хал Линдзи се присмива на постмилениалиста заради вярата му, “че практически цялото световно население ще бъде обърнато. Бих желал това да е възможно, но самият Бог казва, че не е.”[17] Всъщност “светът прогресивно ще закоравява сърцето си срещу Благовестието и ще върви към унищожение.”[18]   Исторически премилениализъм Историческият премилениалист би се съгласил с такава мрачна перспектива за широко разпространения успех на Благовестието. Дж. Бартън Пейн вярва, че “злото присъства в нашия свят, както предсказват светите книги” (на Библията). Злото трябва да се шири, защото е предвестник на второто завръщане на Христос.[19] Робърт Х. Маунс се оплаква, че “е трудно в историята да се види макар и някаква причина за оптимизъм.” Той е сигурен, че “ще бъде преследвана църквата, [която] ще бъде свидетел на победоносното завръщане на Христос,”[20] а не завладяваща света църква. Джордж Елдън Лад се съгласява: “Въпреки факта, че Бог е нахлул в историята в Христос, и въпреки факта, че мисията на Исусовите ученици трябваше да бъде евангелизиране на целия свят (Матей 24:14), светът ще остане място на злото. Лъжепомазаници ще се надигат и ще заблуждават мнозина. Войните, размириците и гоненията ще продължават. Нечестието ще изобилства и ще охлади любовта на мнозинството.”[21]   Амилениализъм Сред амилениалистите намираме същия вид отчаяние. Корнилиъс Вандерваал пише: “не вярвам в неизбежния прогрес към много по-добър свят в тази диспенсация” и: Божията “църква няма право да възприема оптимистична, триумфална нагласа.”[22] Де Йонгсте и ван Кримпен са откровени в своето изявление, че “няма място за оптимизъм: към края, в лагерите на сатанинското и на Антихриста, обществото ще се поквари, и църквата ще копнее да бъде избавена от своите беди.”[23] Амилениалистът Доналд Гътри, според диспенсационалиста Джон Ф. Уолвурд, “с готовност се съгласява, че библейският възглед е песимистичен, т.е., съществуващият сега свят няма да бъде съживен и подобрен, а ще бъде унищожен и заменен.”[24]  

Християнски обществени модели

  На това място трябва да си припомним нашите начални въпроси от въведението: (1) Какво е Великото поръчение? (2) Каква е целта на Великото поръчение? и (3) Какво е естеството на Великото поръчение? Диспенсационалистичното разбиране на Великото поръчение, както се твърди в отговора на трите въпроса по-горе, може да бъде характеризирано като „пиетистичен модел.” С това имам предвид, че диспенсационализмът търси лично благочестие, като отрича възможността и дори желанието за обръщане на обществото. Възгледите на амилениалиста и на историческия премилениалист могат да бъдат определени като „съставен модел.” С това имам предвид, че макар да насърчават християнското обществено участие, те допускат само единични, временни и частични победи на християнството от гледна точка на праведно обществено влияние. Постмилениалното разбиране за Великото поръчение може да бъде характеризирано като „трансформационен модел.” То не само търси, но очаква широко разпространено лично благочестие и християнска обществена промяна. Отново, всички непостмилениални възгледи отричат широкия и траен успех в променянето на хора, народи и общества в тази епоха. Ще илюстрирам това с няколко цитата. Същият този песимизъм относно успеха на Благовестието се вижда и сред историческите премилениалисти, като Джордж Е. Лад: “Благовестието няма да завладее света и да покори всички народи. Омразата, конфликтът и войната ще продължат да характеризират епохата до идването на Човешкия Син.”[25] Този възглед очевидно се приема от амилениалистите, както се вижда от Луис Беркхоф: “Фундаменталната идея . . . че целият свят постепенно ще бъде спечелен за Христос . . . не е в съгласие с картината за края на вековете, която се намира в Писанието. Библията . . . не ни води да очакваме обръщането на света.”[26] Но тъй като диспенсационалистичните писания се четат масово и са най-силната съпротива против идеята за общественото влияние на Благовестието, затова е и моето специално внимание към техните възгледи. Предвид широката популярност на диспенсационалистичната система сред евангелските християни и опита на диспенсационализма да отрече историческия песимизъм,[27] ще цитирам няколко техни писания, за да подчертая по-убедително моите доводи. Диспенсационалистът Чарлз Стивънс се изразява възможно най-ясно, казвайки: “Новозаветното схващане за Църквата в тази епоха се изобразява от скинията в пустинята, служеща на един странстващ народ, построена със съоръжения за пътуване, ‘отиваща’ след изгубените, посещаваща, търсеща, молеща се.”[28] Джон Уолвурд пише: “Планът и намерението на Бога не са да донесе правда и мир на земята в настоящата епоха. Никога няма да стигнем до постмилениалната мечта за мир на земята чрез влиянието на Църквата.”[29] Уейн Хаус и Томас Айс се съгласяват: “Никъде Новият Завет не дава план за християнизиране на световните институции.”[30] Дейв Хънт приглася, като омаловажава постмилениалните очаквания: “Тази невъзможна цел за християнизиране на света сега се представя като отдавна пренебрегваното истинско съдържание на Великото поръчение.”[31] На друго място той пише: “Поредно ‘принизяване на християнството’ е да се предполага, че Великото поръчение ни призовава да си върнем отново уж изгубеното ‘господство’ над тази земя и нейните по-низши творения. И чудовищно изопачаване е да превърнем Великото поръчение в ‘обществен мандат,’ който поставя на Църквата задачата да завладее света, за да установи Божие царство преди Христос да се завърне.”[32] Хал Линдзи също енергично отрича основната теза на настоящата книга: “Няма абсолютно нищо, написано или подразбирано, което да подкрепя доминионисткото[33] тълкуване на Великото поръчение, било в Марк, в Лука или в Деяния. Целта на изискваното обръщане е прощение на грехове и духовно новорождение, а не реформиране на обществото. . . .”[34] Фундаменталистът Джордж Долар отбелязва за диспенсационалистичните фундаменталисти, че “цялата световна сцена е сцена на разпадане и ще продължи да бъде такава докато настане грабването, и нашата основна работа е да спасяваме хората от бъркотията, а не да се опитваме да я подобряваме, или да запазваме нейните добри характеристики.”[35]

 

Заключение

  Когато започнах да разглеждам текста на Великото поръчение, за да разреша стоящите пред нас въпроси, цитирах и ползвах автори от различни песимистични и пиетистки мисловни школи. Не го направих с намерението да унижа евангелските братя, а за да докажа чрез документални сведения радикалните разлики в становищата на евангелските християни относно Великото поръчение. В допълнение, надявам се и читателят да е видял съкрушителната подкрепа на Писанията за постмилениалния възглед за Великото поръчение, който наскоро започна да бъде атакуван като “път към холокоста” (защото отрича политическото извисяване на Израел над другите народи) и е “от този свят” (защото е загрижен за живота в материалния свят, така както и за живота в небето).[36] Диспенсационалистът е смутен дори само от мисълта за християнска обществена промяна. Според неговия възглед опитът за това “е да се греши толкова тежко, че да се доведе човек в програма, която е безнадеждна; той неизбежно призовава за възприемане на средства, които са непозволени, и поставянето на цел, която е толкова недостижима, колкото и небиблейска. В това се състои голямата грешка на ‘строителите на царството’ (тяхното племе намалява), които имат за своя цел видение за християнизиране на света.”[37] Противно на представения тук възглед, диспенсационалистът отвръща на удара: “Макар [постмилениалистът] да вижда евангелизирането като част от Великото поръчение, неговият основен фокус и цел е да християнизира световните обществени и политически системи и да владее над тях. Това дори не е Божието намерение в Едемския мандат, и със сигурност не е това, което учи Великото поръчение.”[38] Поради системните изисквания на диспенсационализма (поучавайки отредената от Бога неефективност и упадък на Църквата в историята[39]), тази теологична система неизбежно принизява заповедта:   И тъй, идете, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина, и Святия Дух, като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал. (Матей 28:19-20а).

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Да се свети Твоето име. Да дойде Твоето царство. Да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята. . . . Защото царството е Твое и силата, и славата, завинаги. Амин. (Матей 6:9-10, 13б).   Завърших един доста подробен анализ на Великото поръчение. Надявам се, че съм дал солидни и основани на Библията отговори на трите ни отправни въпроса:

Какво е Великото поръчение? Каква е целта на Великото поръчение? Какво е естеството на Великото поръчение?

  Вярвам, че дадените отговори ще засилят надеждата, ще разширят видението и ще насърчат работата. Смятам, че промяната, която е най-необходима днес в християнските кръгове, за да възстановим величието на Великото поръчение, е сериозна промяна към практично, приложно християнство. Съвременната църква е сполетяна от три разлагащи фактора:   (1) Широко разпространена, усмихната повърхностност, толкова характерна за мегаслуженията и голямата част от християнските публикации, радио и телевизионни излъчвания, която до голяма степен е следствие от пренебрегване на Великото поръчение.   (2) Обществено отстъпление от десетилетия насам, което до голяма степен се е зародило от неправилно разбиране на Великото поръчение.   (3) Отричане на времевата перспектива на Великото поръчение.  

Църквата и повърхностността

  Относно проблема с повърхностността, Джон А. Спраул се оплаква: “Трагедията днес . . . е очевидната липса на интерес към проповядването на учени