Бог, вселената, човекът

БОГ И ВСЕЛЕНАТА

В оскъдната ни българска евангелска книжнина темата за Бога заема, относително казано, едно достойно място. Макар и с отминала давност и изпъстрена с трудно разбираеми вече чуждици, книгата на покойния п-р Ламбри Мишков "Философия на вярата" (1947) може да се счита като пръв (в хронологическо и качествено отношение) опит да се разгледа в съвременен аспект този, както и други проблеми на християнската религия. Слава Богу, въпреки проблемите, с които се сблъсквахме по времето на тоталитарния режим, темата за Върховното Същество, чрез Което "живеем, движим се и съществуваме" (Деяния 17:28), не остана неразгадана за любознателните български читатели. Намериха се преводачи и издатели в чужбина, които ни зарадваха с две от най-добрите книги по разглеждания предмет, ползващи се с всеобщо одобрение сред западните богослови: "Познаването на Святия Бог" на Ейдън Тоузър и "Познаването на Бога" на Джеймс Пакър. Тези две прекрасни съчинения се допълниха взаимно, разкривайки различни аспекти на този основен доктринален проблем. Есето "Бог и Вселената", което предлагам на българските читатели, няма претенцията да внася особен принос в богословски аспект. Може би неочакван ще бъде начинът на разкриване атрибутите на Бога чрез Неговите имена. Творческата роля на Бога е разгледана в съвременна светлина -- през призмата на някои модерни научни хипотези. Главната ми цел обаче бе да провокирам читателите към лично богооткривателство.

I. КАК Е ИМЕТО ТИ?

Глобално погледнато, човечеството никога не е било чуждо на идеята за Бога. Всички народи, племена и по-малки групи от хора са имали известни представи и понятия за Онова Същество, Което превъзхожда човека по мъдрост, сила или святост. Исторически засвидетелстван факт е, че атеистите (отрицателите на Божието съществуване) са били във всяка една епоха незначително малцинство. Калвин описва това универсално знание за Бога като "усещане за божество", а американският богослов Чарлз Ходж (1797-1878) пише за едно убеждение у всеки човек, "че има Същество, от Което той е зависим и пред Което е отговорен". Свещеното Писание на християните -- Библията -- запознава своите читатели преди всичко с Бога: Кой е, Какъв е, какви са Неговите планове и намерения за света и човечеството. Третата глава на библейската книга "Изход" ни разказва за едно чудно запознанство, станало в дълбока древност. Един мадиамски овчар от еврейски произход спрял овцете си в подножието на величествената планина Хорив. В погледа на един съвременен човек, малко или повече запознат с въпросите на вярата, тя би се сторила като храм, построен в почти готически стил. Но за този пустинен овчар, който имал смътна представа за божествените неща, Хорив ще да е изглеждала като огромна маса от голи скали, издигащи се в сурово величие над околната равнина. Самото название "Хорив" означава "сухост" или "пустинност". Мнозина бяха виждали тази планина, брулена от ветрове и нажежавана от лъчите шишове на пустинното слънце, защото източните царе бяха прокарали търговски път, спускащ се чак до южния край на Арабската пустиня. Мнозина ще да са минавали покрай Хорив, но може би никой от забързаните пътници не бе пожелавал да се изкачи на високия й връх. Древните ориенталци, подобно на хиляди наши съвременници, са били ангажирани с други мисли, носели са в сърцата си други чувства, стремели са се към други неща. Когато главата е пълна със сметките на покупко-продажбата, когато емоциите се възпламеняват от резултатите в търговското ежедневие, когато устремът на човека е прицелен в земното благополучие, тогава суровата наглед Хорив не привлича вниманието на никого. Отдалече Хорив изглежда непристъпна, сурова и непонятна... Овчарят, на име Мойсей, наблюдавал всеки ден тайнствената планина, която подпирала с върха си небето. У него постепенно узрявало желанието да се изкачи на нея, но не за да потърси по-добра паша за овцете си, а да погледне от скалистия й връх. Той искал да види земята, останала в подножието му; той искал да надзърне в небето, разтворило се пред очите му. Когато настъпил денят на неговото решение, Мойсей оставил стадото си в долината и се заизкачвал по скалистия и стръмен връх. Жорж Санд бе казала някъде, че "човекът е така създаден: вечно да се стреми към това, което няма". Мойсей имал много неща: семейство, дом, имот, свобода. Но той нямал онова, което не може да се намери в долината, в ниското, в пустинята, в ежедневието. Мойсей имал нивото на земното, но не познавал върха на небесното. Мойсей се ползвал от малкото, но никога по-рано не бил докосвал подножието на величественото. Мойсей знаел същността на тленното, но оставал далече от тайните на възвишеното. Баронът учен Франсис Бейкън (1561-1626) отбелязва една проверена през вековете истина: "Само едно повърхностно изследване на природата може да ни отдалечи от вярата в Бога, а едно по-дълбоко и основно нейно изследване ни води към Бога." В полите на планината Хорив останало Мойсеевото стадо, защото овцете, животните , не се стремят нагоре. Дори овчарят да им бе казал, че горе ще им се разкрие най-блажената тайна на битието, те пак щяха да запладнят долу, защото стръкът жълта трева би била по-примамлива за тях от скалистия и гол връх, дори когато той е увенчан с ореола на богооткровението. Мойсей, човекът, продължил нагоре. Острите камъни разсичали ръцете му, чупели ноктите му, откъсвали парчета от дрехите му. Сърцето му биело лудо и очите горели от непознат огън. И ето, овчарят прехвърлил последния камък. Стъпил на малката площадка -- достатъчна, за да побере двете му нозе, кървящи и треперещи от трескавото изкачване. Мойсей още не можел да си поеме дъх, когато съгледал пред себе си невисок къпинов храст, израснал кой знае как в непристъпните за друга растителност скали. Тънките му, покрити с шипчета клонки, контрастирали рязко на фона на белия камък и безкрайната небесна синева. Къпина с безброй ситни шипчета, протегнала жилави, дълги пръстчета към всичко и към всеки. Попадали ли сте някога в "прегръдката" на къпинов храст? Знаете ли какви усилия са необходими, за да се освободи човек от нея? И всяко освобождение струва скъпо -- ярки капки кръв и болезнени шипчета, забити дълбоко в дланите... Къпинов храст -- странен библейски символ за присъствието на Твореца на прекрасната Вселена!... Внезапно сухата къпина сякаш пламнала. Овчарят Мойсей се дръпнал уплашено назад. Там, долу в равнината, той бил виждал много и безпричинни пожари. Жаркото арабско слънце запалвало сухата тревица, сухите тръни, сухите диви акации и огънят лумвал с голяма сила, оставяйки за мигове шепи пепел след себе си. А тук огънят в къпината продължавал да гори и тя оставала неповредена. Мойсей гледал като парализиран. Изведнъж силен глас му заповядал: "Изуй обущата от нозете си, защото мястото, на което стоиш, е свята земя" (Изход 3:5б). Ослепен от усилващия се блясък, овчарят чул да му се говори за страданието на неговите сънародници. Гласът обещавал твърдо, но благо да избави израилтяните от робската неволя и дори да ги заведе в една непозната богата земя, която ще стане тяхна. Мойсей, изгнаникът, трябвало да поведе притеснявания народ и да го направи свободен (Изход 3:6-12). Чудни били думите на надежда и насърчение, на победа и бъдещо щастие! Далече долу пустинята се изгубила в мараня. Стопили се миналото, стадото. Изчезнал някъде дори покореният Хоривски връх. Пред очите на Мойсей се разстилало само едно настояще с горяща къпина и едно бъдеще с божествени обещания. Кипналата от радостна възбуда кръв сякаш приела огъня от пламналия храст и го разнесла към вени, артерии, стави, кости, мускули, мисли и решения. Мойсей сам се превърнал в жива, горяща къпина! "Кажи ми, как Ти е името? -- извикал вдъхновено той. -- Кого да представя на моя поробен народ?" Гласът отговорил: "Аз съм Оня, Който съм" (Изход 3:14). Може би някой от вас, скъпи читатели, ще възкликне недоволно: "Каква е тази история? Тя е толкова древна, че едва ли може да се повтори днес. И това ужасно граматическо време на -л, -ла, -ло, -ли!... Не бързайте, моля ви! За вас съм избрал една съвременна история (една от безброй многото днес), която би могла да се случи с всеки един от нас. Като студент в колежа известният американски богослов д-р Робърт Спраул (роден 1939) преживял особена опитност. Било полунощ. Внезапно някакъв вътрешен глас му заповядал да излезе от стаята си. Той закрачил по заснежените улици на града и скоро се озовал пред стара църква. Движел се като в сън -- не, като хипнотизиран. Влизайки в пустата църква, той паднал на колене. "Бях в положение на молитва -- продължава Спраул, -- но нямах какво да кажа. Стоях тихо на колене, докато ме изпълваше усещането за присъствието на Един свят Бог. Сърдечният ми пулс предвещаваше нещо; усещах ударите в гърлото си. Леден студ започна да пълзи от основата на гръбнака към врата ми. Завладя ме страх. Започнах да се боря с желанието си да избягам от предчувстваното присъствие, което ме обгръщаше все повече. Ужасът заглъхна и скоро през мен премина друга вълна. Тази вълна бе различна. Душата ми се обливаше в неизказан мир -- мир, който донесе внезапен покой на изстрадалия ми дух. Изведнъж се успокоих. Исках да остана завинаги там -- без да казвам или да върша нещо. Исках просто да се къпя в присъствието на Бога. Този миг промени живота ми. В духа ми се бе установило нещо веднъж завинаги. Повече не можеше да има връщане назад; неизличимият отпечатък на неговата сила не можеше да изчезне никога. Аз бях насаме с Бога. Един свят Бог. Един грандиозен Бог. Бог, Който може да ме изпълни с ужас в един миг, а в следващия да ме завладее с мир. Знаех, че бях вкусил вече от свещения граал. В мен се бе родила нова жажда, която никой в този свят не би утолил напълно. Реших да науча повече, да издиря Този Бог, Който живееше в тъмни готически катедрали и бе нахлул в спалнята ми, за да ме вдигне от спокойната ми дрямка." Аз ви каня, скъпи български читатели, да тръгнем по пътеките и магистралите, които очертава Библията -- към Хорив или катедралата, към скришната молитвена стаичка или лоното на природата -- напред и нагоре, за да стигнем върха на своето духовно извисяване. Изуйте обущата на своите предразсъдъци, отърсете праха на материалистическите заблуди на нашия век, оставете зад себе си стадните нагони и самодоволната дрямка на плътта. Елате! Тръгнете с духа си към Онзи, Чието кратко име -- Бог -- въплъщава в себе си неизмеримо величие и богатство.

А. ИМЕНАТА НА БОГА

Ако прелистваме с търпение и загриженост за своето бъдеще страниците на Стария Завет (първата част на Библията), ще прочетем три основни имена, с които евреите си служеха, за да обозначат представите си за Онзи, Когото Мойсей срещна на Хоривския връх. Мисля, че няма да бъде непосилно за нас, ако си послужим с оригиналните еврейски названия, които богословите са разтълкували, за да ни станат понятни: Ел, Елохим и Йахве. 1. Ел или Елоах (разширена форма) съответства на българското наименование Бог. То произлиза от семитския корен "ул", който означава "силен съм" (сравнете Битие 31:29). Във Второзаконие 10:17 срещаме съпоставени трите основни имена на Бога: "Защото Йахве вашият Бог (Елохим -- б.а.) е Бог на боговете и Господ на господарите, великият, мощният и страшният Бог (Ел -- б.а.), Който не гледа на лице, нито приема дар." Всемогъщият Бог се изяви на патриарсите Авраам и Яков под името Ел, като им даде велики обещания за благословения (Битие 17:1; 35:11). За отбелязване е също така, че Ел е едно от имената на обещания Син или Месия в Исая 9:6,7: "Бог могъщ". Обикновено Ел се среща в Стария Завет като съставно име, например в Битие 16:13: "Бог (Ел -- б.а.), Който вижда." По времето на патриарха Авраам се срещат две съставни имена с Ел: Ел-Елион (Всевишният Бог), използвано от Мелхиседек (Битие 14:18 и сл.), и Ел-Шадай (Всемогъщият Бог), за което ще стане дума по-късно. Ел-Елион представя Бога като Притежател на цялата Вселена (вижте Битие14:22). Това означава, че Той е трансцендентен по отношение на Своето творение, т.е. Бог е извън него. 2. Елохим -- име, чиято граматическа форма стои в множествено число; то произлиза от "Елоах". Среща се около 2570 пъти в Стария Завет. На български език обаче това название не се превежда "богове", защото "нашият Бог е един Господ" (Второзаконие 6:4). Старозаветните автори са използвали от една страна мн. ч. на съществителните, за да обозначават абстрактни понятия, например: "небе" (шамаим) и "вода" (маим). В случая Елохим внушава идеята за Бога като Творец (вижте Еклесиаст 12:1; Йов 35:10; Исая 54:5) на целия всемир. Той е Върховно Божество, Което стои над всичко материално и духовно. Това Същество се различава от човека и останалите творения. Езическият пророк Валаам каза, подбуден от просветление свише: "Бог не е човек, та да лъже, нито човешки син, та да се разкае" (Числа 23:91а). Следователно, името Елохим представлява в граматически смисъл абстрактна множествена форма на величие, каквато не е била чужда на семитските езици. В най-съкровения си смисъл обаче Елохим говори за абсолютната пълнота на Бога. Освен това чрез Елохим библейските автори са искали да наблегнат на святата истина за Божието величие и слава. В това отношение Елохим не може да се сравни с нито едно езическо божество. Както ще видим по-долу, когато разгледаме името Йахве, между двете най-често срещани имена на Бога има съществено различие. Йахве е свързано предимно с възвишените морални атрибути на Бога, а Елохим съдържа идеята за творческа и управляваща сила. Това се вижда особено ясно, когато се разглежда задълбочено текстът Битие 1:1 до 2:4. Само в този пасаж името Елохим се среща 35 пъти. Елохим създава чрез Своето всемогъщество необозримата Вселена. Той изрича божествено слово и всичко става така. Той извиква към съществуване онова, което не е съществувало. Той сътворява порядъка и законите на материалния и духовния свят. Той прави всичко като Единствен Творец, "тъй щото видимото не стана от видими неща" (Евреи 11:3). За отбелязване е, че апостол Павел изявява именно Елохим пред философите, събрани на Атинския ареопаг. Гърците имаха по онова време безброй школи, опитващи се да се докоснат до тайните на свръхестественото. Но тяхното най-голямо постижение се състоеше в издигането на жертвеник, посветен на "Непознатия Бог" (Деяния 17:23). Използвайки този факт, ап. Павел изрази в сбита форма библейското учение за Бога като Елохим: "Бог, Който е направил света и всичко, що е в него, като е Господар на небето и на земята, не обитава в ръкотворени храмове, нито Му са потребни служения от човешки ръце, като да би имал нужда от нещо, понеже Сам Той дава на всички и живот, и дишане, и всичко; и направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята, като им е определил предназначени времена и пределите на заселищата им" (ст.24-26). Ще посочим, че някои богослови виждат тясна връзка между името Елохим и семитския глагол "ала/х/", който има значение: "обявявам" и "заклевам се". Това има пряко отношение към една изключително важна библейска истина: сключването на завет с човеците. Само Всемогъщият Бог, Творецът и Управителят на Вселената, има право да сключи завет, както бе случаят с Ной, Авраам, Мойсей или Давид. При случая с Ной например Елохим насърчи строителя на кораба на избавлението: "Но с теб ще поставя завета Си" (Битие 6:18), след като бе обявил наказанието на останалите човеци. Елохим, след като бе сключил завет с Авраам (Битие 17:7), си спомни за патриарха и заради завета Си с него избави сродника му Лот. На смъртното си ложе Йосиф се обърна към своите братя: "Аз умирам; а Бог (Елохим -- б.а.) непременно ще ви посети и ще ви заведе от тая земя в земята, за която се е клел на Авраама, Исаака и Якова" (Битие 50:24). Елохим спазва Своя завет и се грижи с любов към всички Свои служители, които ходят пред Него с послушание и верност (сравнете III Царе 8:23). Името Елохим срещаме и във връзка с "новия завет", за който възвестява пламенно пророк Еремия (Еремия 31:33; 32:40), който ще трае вечно. Българските преводачи на Библията са се опитали да вложат идеята, съдържаща се в названието Елохим, като са поставили в Битие 1:26а глагола в множествено число: "И Бог каза: Да създадем човека по нашия образ, по наше подобие" (разр. моя). В еврейския език обаче след Елохим стои глагол "винаги" в ед. число, което още веднъж доказва понятието на древните религиозни автори за Бога като Едно Същество. В това чудесно име на Бога -- Елохим -- се крие истинско благословение. То ни дава насърчение и утеха. От една страна, то свидетелства за върховната сила и власт на Бога, за Неговата слава. От друга страна, сключването на завет с верните Нему човеци внушава чувството за сигурност. Псалмопевецът откликва на Божия призив за предаване своето сърце и живот: "Ще казвам за Господа: "Той е прибежище мое и крепост моя, Бог (Елохим -- б.а.) мой, на Когото уповавам" (Псалм 91:2). 3. Йахве е всъщност най-важното определение за Бога, защото разкрива Неговата природа (сравнете Осия 12:5). То се среща 6823 пъти в Стария Завет. Нека кажем най-напред няколко думи за правилното произношение на това толкова важно име.Отначало може би то се е произнасяло Йахве, но с течение на времето евреите постепенно преустановили гласното му представяне по какъвто и да било повод. Като "лично име на Бога", то не било четено или цитирано в синагогите (от времето след установяване на синагогалната богослужебна практика), нито било изричано в ежедневието. Причината била в особеното страхопочитание, което евреите изпитвали към това Божие име. Свещениците го заменили в устната практика с обръщението Адонай (Господ мой), а средновековните еврейски книжници започнали да поставят в свещените ръкописи под съгласните букви й, х, в, гласните знаци на Адонай: а, о, а. Така се е получила изкуствената форма "Й-е-Х-о-В-а", възприета в различни варианти в по-късните преводи на Стария Завет. За нас е по-важно да знаем какво е значението на това лично име на Бога. Трудно е да се намери задоволителен етимологичен отговор. Бог се разкри под това име пред Мойсей, когато бе на планината Хорив (Изход 3 гл.). Всъщност при този случай Бог се самоопредели: "Аз съм Оня, Който съм" (ст.14). Някои богослови се опитват да изведат Йахве от еврейския глагол "хайа", който означава "съм" и набляга на богооткровената истина, че Върховното Същество говори за Своето вечно съществуване. Това е вярно, но в случая Бог е искал да каже нещо повече, и то съвсем конкретно на Мойсей и Израил. Ако разгледаме внимателно контекста, ще видим, че израилтяните имат нужда от Избавител и Бог, но не Мойсей е Този, Който е налице като Единственият ефикасен Избавител. "Аз съм Оня, Който съм" (Изход 3:14), т.е. Бог, Който живее в настоящето със Своите люде (вижте Изход 6:2,4; Второзаконие 7:9; Исая 26:4). Така че Йахве като име загатва за постоянната Божия близост, за личната грижа и освободителната роля на Върховното Същество в живота на човека. Между Елохим и Йахве има подчертана разлика. Библейските автори показват не на едно място, че всяко име притежава особен смисъл и предназначение. Мойсей например предпочита името Елохим в пасажа Битие 1-2:3, където разкрива Бога в Неговата трансцендентност -- като Творец. Непосредствено след това обаче същият автор представя Бога като Йахве (Битие 2:4-25), пряко участващ в събитията в Едемската градина. По-нататък, непосредствено преди потопа, Елохим дава наставления, но Йахве затваря вратата на ковчега за Ной. Елохим ще въздигне Яфет, но Йахве остава Бог на Сим, прадядото на Израил. В Псалм 19 небесата разказват за славата на Елохим (ст.1-6), но законът на Йахве е съвършен (ст.7-14). Освен това Йахве е Сила и Изкупител! Един от най-видните еврейски изследователи на Стария Завет през Средните векове, Мойсей Маймонид, писал за имената на Бога: "Всички имена на Бога, които се срещат в Писанието, се извеждат от Неговите дела, с изключение на едно, и то е Йахве (разр. м.). Наричат го "разбираемото име", защото учи ясно и недвусмислено за Божията същност." За да проникнем, доколкото е позволено това за човека, в дълбините на значението на Йахве, трябва да поясним как са го разбирали самите евреи. За обикновения потомък на Авраам Елохим -- истинският Бог -- е бил противоположен на всички лъжливи божества и идоли. Поради неповторимото си страхопочитание към Бога той можел да произнесе "Елохим"; никога обаче -- "Йахве". Когато казвал "Елохим", той разбирал Йахве. Затова в молитвите или вричанията си можел да изрече: "мой Елохим" или "Елохим на Израел"; никога обаче -- "мой Йахве" или "Йахве на Израел". Когато изповядва познаването си на живия Бог, той има предвид Йахве, защото Йахве е Самият Живот и Извор на живот. Както посочихме, Елохим е най-общото име за Бога, свидетелстващо за творческа мощ и власт. Йахве пък разкрива самата същност на Бога и се свързва от библейските изследователи с нравствените и духовните атрибути на Бога. С други думи Йахве представя необозримия характер на Бога. Йахве е Бог на правдата, святостта и любовта. Само на тази основа можем да разберем по-късната поява на името Йахве от Елохим в библейския текст (Битие 2:4). В Битие 1:1-2:3 разказът е съсредоточен само на описанието на творческия акт на Бога и на самото творение. Но от 2:4 писателят на Битие започва да говори за сътворението на човека и за отношението на Бога към него, различаващо се ярко от отношението към мъртвата природа и животинското и растителното царство. Бог влиза в особени отношения на любов и грижа към най-висшето Си творение. То носи Неговия -- Божия -- образ. Затова Елохим се нарича вече Йахве -- Елохим, Който благославя земята заради човека, който става Божи пълномощник в света. Библейският изследовател Уеб-Пеплоу писа в книгата си "Титлите на Йахве" следното: "Творецът извика човека в съществуване на земята като творение, което трябва да радва Бога със своите качества. Качествата, които се съдържат в името Йахве и които не се изискват за творението на материалния свят, станаха явни едва след появата на човека изпод ръката на Бога." Като Йахве Бог поставя живота на човека под нравствени задължения с предупреждението за наказание, ако той е непокорен. Йахве посочва ясно и категорично: "От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш" (Битие 2:16,17). Името Йахве е непостижимо за Сатана. При изкушението на Ева Сатана нарича Бога Елохим и въобще не споменава святото име Йахве. Йахве е праведен. Той обича правдата (Псалм 11:7). Йахве, нашият Елохим, е праведен във всички Свои дела (Данаил 9:14). Патриархът Авраам разбра, че Йахве, Съдията на цялата земя, "върши правда" (Битие 18:25). Човек съгрешава спрямо правдата на Йахве. Затова Йахве произнася присъдата и извършва наказанието (срвнете Изход 32:33). Йахве е свят. Още от дълбока древност Израел е свързвал правдата и святостта като двата най-велики атрибута, характеризиращи името Йахве. Именно поради представата за Неговата святост то не се е произнасяло. Мойсей е записал суровата заповед: "Който похули Господното име (Йахве -- б.а.), непременно да се умъртви... бил той чужденец или туземец, когато похули Господното име, да се умъртви" (Левит 24:16). Бог Сам заявява: "Святи бъдете, защото Аз Господ (Йахве -- б.а.), вашият Бог (Елохим -- б.а.) съм свят" (Левит 19:2). Ортодоксалните евреи вярват и до днес, че никой простосмъртен не би могъл да произнесе точно и правилно името, скрито зад съгласните Й-Х-В-Х (свещената тетраграма). Единственият, Който би могъл да стори това, е Месия. Исус Христос, когато бе на земята, доказа, че само Той е достоен да произнесе святото Божие име. Той заслужи това не с устните Си, а с прекрасния Си свят и безгрешен живот. Йахве е любов. Той скърби за нещастията и страда поради греховете на човеците. Пророк Еремия предава думите на Йахве, отправени към целия Израел: "Наистина те възлюбих с вечна любов" (Еремия31:3). В книгата "Съдии" четем много често, че поради отстъпничеството на Израел Божият народ си е навличал страшни беди. Във време на духовно просветление обаче Йахве се е смилявал и подсигурявал избавление (сравнете Съдии 10:16). Пророк Осия ще възкликне с горещ патос векове по-късно от името на Йахве: "Как да те предам, Ефреме? Как да те оставя, Израилю? Как да те направя като Адама? Как да те поставя като Севоим? Сърцето Ми се промени дълбоко в Мене, милосърдието Ми се запали" (Осия 11:8). Любовта на Йахве е изкупителна. Докато Неговата правда и святост осъждат и изискват наказание, Неговата любов подсигурява избавление. Уеб-Пеплоу пише основателно: "Там, където се появява името Йахве, след като човек е отпаднал от първоначалната праведност, виждаме само това, че Бог винаги търси неговото възстановяване." И наистина цялата свещена история на Библията изобилства на такива примери. Йахве потърси Адам и Ева, предаде на човеците смисъла на жертвоприношението като средство за приближаване до Бога. Не е без значение фактът, че в първите 7 глави на книгата "Левит", където е развита подробно системата на жертвоприношенията за Израел, името Елохим се среща само веднъж и още веднъж заедно с Йахве, а името Йахве е написано 86 пъти! В 16-та глава на същата книга, където се говори за великия Ден на Умилостивението, Йахве се среща 12 пъти. Има още много случаи, които свидетелстват по неоспорим начин, че Йахве е Бог на милостта и помощта (Битие 7:5; Изход 6:6; 33:9, 11; Захария 13:9). 4. На български език се използват най-вече две имена -- Бог и Господ, -- които ни служат за еквиваленти на еврейските Елохим и Йахве, но, разбира се, им отстъпват по богатството на значението си. Все пак, ние сме свикнали да се обръщаме с тях към Създателя на света в своите молитви. С тях Го славословим в песни и стихотворения за Неговата милост и любов към грешното човечество. Затова нека се опитаме да проследим произхода и смисъла, който имат тези познати на всички българи понятия: (а) "Бог" съответства до известна степен на еврейските Ел, Елоах и Елохим. Проф. д-р Стефан Младенов счита, че това име произлиза от староиндийската дума "бхагас", която се превежда: "такъв, който дава блага". Това обяснение звучи приемливо. В нашия език имаме две определения, които имат корена -бог-: "богат", т.е. човек, който има и "убог" -- такъв, който няма; беден. Върховното Същество действително е Богатият в един абсолютен смисъл на думата. То има всичко: на Бога нищо не Му липсва. Апостол Павел заявява на две места, че " всичко е от Бога" (I Коринтяни 11:12; II Коринтяни 5:18). Но Бог не задържа в Себе Си онова, което има. Той е готов да раздава щедро от неизчерпаемата Си съкровищница. Ап. Яков пише: "Всяко дадено добро и всеки съвършен дар е отгоре, и слиза от Отца на светлините, у Когото няма изменение, или сянка от промяна" (1:17). (б) Името "Господ" съответства на еврейското Йахве. Д-р Стефан Младенов произвежда това име от санскритския израз "джаспатиш", който означава "владетел на рода". Когато казваме "Господ", наблягаме на това, че Върховното Същество е Истинският Владетел и на човешкия род, и на целия Всемир. Пророк Езекиил говори от името на Бога: "Ето, всичките души са Мои; както душата на бащата, така и душата на Сина е Моя" (18:4а). А пророк Михей сочи в екстаза на божественото откровение към "Господа на целия свят" (4:13). В еврейския език имената имат богати значения. Често те съдържат смисъла на пожелания или разкриват самите качества на техните притежатели. Този факт важи особено за имената на Бога, които изявяват Неговите качества или атрибути. В Талмуда на няколко места се подчертава живата връзка между Божиите имена и проявления. Рави Аба бен Мемел казвал: "Бог се обърнал към Мойсей: Ти искаш да узнаеш името Ми. Моето име е според постъпките Ми. Когато съдя творенията Си, се наричам Елохим; когато воювам с нечестивите, се наричам Саваот; когато издавам присъда за човешките грехове, се наричам Ел-Шадай (Бог Всемогъщ); но когато изпитвам състрадание към Моя свят, се наричам Йахве, защото Йахве има смисъла на милосърдие, както е казано: "Йахве, Йахве (Господ, Господ) Бог жалостив и милосерд" (Изход 34:6). Нека застанем подобно древния Мойсей, пред горящата къпина на Божието присъствие! 1. Патриархът Авраам посади тамариск (дъб) край Вирсавее и призова "Името на Йахве, Вечния Бог" (Битие 21:33). Ел-Олам -- Вечният Бог! Чудесна, затрогваща е вярата на стария патриарх! С широко разтворено сърце той -- ограниченият човек -- възприема и побира Него -- Безпределния по отношение на време и пространство Бог. Авраам чувства, че трябва да изрази величието и необятността на Твореца за спомен на всички поколения. И той решава: както тамарискът се извисява мощно над околната природа и е неподвластен на годините, така Бог надхвърля всички граници, валидни за тленното, материалното. Бог не е обусловен или ограничен от времето (Битие 21:32-34; Второзаконие 33:27; Псалм 102:12,27). Той е без начало и край, независим от последователността на времето. Всъщност Той е Причина на времето (Йоан 1:3). Псалмопевецът възкликва в Псалм 90:2: "Преди да се родят планините и да си дал съществуване на земята и вселената, от века и до века Ти си Бог". Времето е започнало при сътворението; Бог обаче е съществувал винаги преди него. Богословът д-р Хенри Тисен писа: "Вечността за Бога е едно сега. В Писанието тя се определя като "днес" (Псалм 2:7; сравнете II Петрово 3:8). Но ние не бива да предполагаме, че времето, което съществува сега, няма обективна реалност за Бога, а че Той вижда миналото и бъдещето така ясно, както вижда настоящето. Човек може да наблюдава дадена процесия от върха на висока кула, откъдето може да я види цялата с един поглед или пък може да я наблюдава от ъгъла на улицата, откъдето ще види наведнъж само част от нея. Бог я вижда цялата по първия начин, макар да осъзнава цялата последователност на процесията". Съзнавайки тази велика истина, ние можем да заключим със скромния извод на Жан Лабрюйер (1645-1696): "Аз съм получил начало и продължавам да съществувам по силата на Нещо извън мене, Което ще се продължава и след мене -- и То е по-хубаво и по-силно от мене; ако Това Нещо не е Бог, то кажете ми тогава какво може да бъде?" 2. По-късно Авраам разбра, че Бог е Промислител за съдбата на човека. В онзи драматичен момент, когато ножът на пожертвувателния баща бе издигнат над обречения син, Авраамовата ръка бе възпряна от Божи ангел. Авраам принесе всеизгаряне овен вместо Исаак и нарече знаменателното място на събитието: Йахве-ире -- Господ снабдява (Битие 22:14). Чрез този праотец на физическия и духовния Израил човечеството прозря и втората най-съществена отлика на истинския Бог -- че Той се грижи за творенията Си. Един от прекрасните атрибути на Бога е Неговата благост. При един случай Господ Исус Христос увери някакъв богат младеж, че "Един Бог има, Който е добър" (Матей 19:17). Божията благост или доброта е свързана с комплекс от съвършени качества: святост, истина, любов, милосърдие, милост и благодат. Апостол Йоан потвърждава двукратно, че "Бог е любов" (I Йоан 4:8,16). Д-р Тисен посочва в своите "Лекции по систематическо богословие" следното: "Неговата природа е да люби. Той контрастира на езическите божества, които мразят и се гневят, а също и на бога на философите, който е студен и безразличен. Отец люби Сина (Матей 3:17) и Синът люби Отца (Йоан 14:31). За Бога се казва, че е възлюбил света (Йоан 3:16), Своя древен народ Израел (Второзаконие 7:6-8,13) и истинските Си чада (Йоан 14:23)." Средновековният шотландски богослов Ричард от "св. Виктор" (ХII в.) виждал в божествената любов логичен аргумент за същността на Триединния Бог. "Когато някой отдава любов на друг -- писал този християнски мистик, -- и когато само той люби другия, има безспорно любов, но тя не е споделена. Когато двама се обичат един друг и си отдават един на друг своите горещи чувства, и когато обичта на първия тече към втория, а обичта на втория -- към първия, движейки се по този начин в две посоки, има безспорно любов от двете страни, но това не е споделена любов. Точно казано, има споделена любов, когато двама любят трети в една хармония от чувства и с обща любов и когато двете любови на двамата се слеят в единствения пламък на любовта, която те изпитват към третия... Следователно, от това е очевидно, че споделената любов не би имала място в Божията същност, ако имаше само Две Лица -- без Трето". Бог разкрива Своята любов по три начина: първо, Той предаде Себе Си доброволно в жертва, за да спаси човечеството от осъждението, което изисква Неговата святост (I Йоан 4:9,10); второ, Той прощава греховете на онези, които Го приемат в живота си (Исая 38:17); трето, Той проявява постоянна грижа към Своите чада (Исая 64:9; 49:15-16). Реално Божията любов бе въплътена в Личността и делото на Исуса Христа. Английската поетеса Клара-Елизабет Уорд се докосва до тази духовна истина с дълбоко прозрение: "Ако можех да събера всички погледи на любов, които са отправяли човешките същества и всички погледи, на които майка е радостта, и всички погледи на скръб, които смъртните са носели някога, и ги смеся с родената от Бога благодат, мисля, че ще видя лицето на Спасителя". Блажени са всички, които се потапят в океана на безпределната Божия любов! Милостта и благостта на Бога са двете страни на златната монета на Неговата любов. Божията милост се разкрива спрямо непокорните човеци, грешниците. Божията доброта (благост) пък обгръща изкупените с драгоценната кръв на Господа Исуса. Или както се изразява поетично богословът д-р Уйлям Еванс, Божията милост и доброта са онези капки прохладна роса, които поръсват трънчетата и розата. В Своята проповед на планината Господ Исус настоя да обичаме неприятелите си и да се молим за тези, които ни гонят. Защо е нужно това? Спасителят пояснява: "За да бъдете чада на вашия Отец, Който е на небесата". Защото Бог, ръководен от безмерната Си любов към всички човеци, прави тъкмо това! "Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите, и дава дъжд на праведните и на неправедните" (Матей 5:44-45). Да, Божията любов обсипва с благодеяния всички разумни творения! Колко е нужно за хората всичко това! Ако не беше така, ако липсваха Божията милост и доброта, светът би бил като нощ без звезди, като зима без слънчеви лъчи, като живот без младост, като ничия земя, върху която хората биха стояли настръхнали и ръмжащи един срещу друг... Но християнската вяра ни рисува Един "жалостив и милостив Господ, дълготърпелив и многомилостив" (Псалм 103:8) Слава на името Му! Тази истина ни приближава толкова много към Него! Ако любовта е пулсът на Божието сърце, милостта и благостта са топлината на Неговите обятия, където можем да се приютим. Ако любовта е непрестанното желание за общуване с нас, милостта и добротата на Бога са двете протегнати ръце към всички хора. 3. След победата над амаличаните Мойсей се преклони пред Йахве-нисий (Изход 17:15). Израилевият вожд бе издигнал не войнствено, човешко знаме; той развя като победоносен знак своето упование на Бога. "Господ е мое знаме" -- ето най-сигурната гаранция за пълно преодоляване на всяко зло! Знамето, което издига вярващият човек в Лицето на своя Бог, не е символ на антагонизъм и военнолюбие. Уродливите явления в историята на Христовата църква, предизвикани от Инквизицията и кръстоносните походи, нямат никаква духовна връзка с Йахве-нисий. Господното знаме води към победа над греха, духовния мрак и Сатана. Сам Господ Исус заяви на Своите последователи: "В света имате скръб; но дерзайте, Аз победих света!" (Йоан 16:33б). 4. Че Бог не е войнствено Върховно Същество, се убеди най-напред Гедеон -- един от древните израилеви съдии. Той издигна в Офра олтар и го посвети на Йахве-шалом (Съдии 6:24). Запомнете, любезни приятели, че "Господ е мир"! Той е пълнотата на мира -- небесен и земен. И този мир е траен, непреходен, коренно различен от мира, който дава светът (вижте Йоан 14:27). За да разберем добре същността на Божия мир, трябва да видим какви бяха обстоятелствата, при които Христос изрече знаменателните думи: "Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои". Обстановката, в която учениците на Исуса чуха тази декларация, бе напрегната и несигурна за тях. На Самия Исус предстояха часове на изпитание и мъки, които щяха да доведат до смърт на кръст. Следователно, Божият мир се кове, така да се каже, в огъня на несгодите и неблаговидните обстоятелства. Големият съвременен евангелизатор Били Греъм счита, че има главно три вида мир, които Христос ни дава от мига, когато отворим сърцата си за Нето: Най-напред това е мирът на прощението. Ние сме съгрешили против Бога и колкото и да се опитваме да го скрием, ще се чувстваме виновни и ще знаем, че заслужаваме само Божието осъждение. Но Христос дойде на земята, за да ни даде мир с Бога! Апостол Павел писа: "И тъй, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос" (Римляни 5:1). На второ място, това е мирът на Христовото присъствие в нас. Когато човек дойде духовно при Христа, Святият Дух изгражда обиталище в живота му. Не е ли чудесно това? Сам Бог слиза, за да обитава в нас! Макар че ние не усещаме понякога Неговото реално присъствие, Той е тук, при нас. Чрез вяра обаче можем да бъдем сигурни, че това е именно така! Исус обеща и християнската практика доказва истинността на Неговото обещание: "Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века" (Матей 28:20). Трето, това е мирът на Божията сила. Безспорен факт е, че и най-съвършените християни не могат да живеят така, както би трябвало. Нито принципи, нито усилия на волята, нито каквито и да било други предпоставки могат да ни помогнат за един по човешки устроен "съвършен живот". Но Бог е готов да ни помогне, стига да се обърнем към Него за това. Ап. Павел бе познал необходимостта от Христовата сила: "За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепя" (Филипяни 4:13). Как можеш ти, скъпи читателю, да придобиеш Божия мир? Като предадеш живота си на Бога с вяра, избирайки Исуса Христа за свой Господ и Спасител. Постигнеш ли това, ти сам ще се превърнеш в проводник на този благодатен мир. "Господи, направи ме инструмент на Твоя мир! -- се молел Франциск Асизки. -- Там, където има омраза, нека посея любов. Там, където има нараняване, прошка. Там, където има съмнения, вяра. Там, където има отчаяние, надежда. Там, където има мрак, светлина. Там, където има скръб, радост". 5. Пророк Йеремия уверява, че "Господ е наша правда -- Йахве-цидкену" (Еремия 23:6; 33:16). "Праведен си Ти, Господи -- възкликна псалмопевецът в Псалм 119:137, -- прави са и Твоите съдби". Бог е праведен и справедлив. Правдата и справедливостта са свидетелства за Божията святост. Докато святостта се отнася до Божия характер (I Петрово 1:15,16), то правдата и справедливостта са проявления на святия характер на Създателя особено по отношение на човеците. Божията правда е истинска, не като човешката. Бог е чужд на пристрастия и непочтеност. Той е справедлив, без оглед на лица и човешки качества (Римляни 2:11; Ефесяни 6:9; Колосяни 3:25). Той е еднакво взискателен както към Мойсей или Давид, така и към най-окаяния грешник. Бог има Собствен и непроменим стандарт на правда (вижте Псалм 19:9; 116:5; 115:17; Еремия 12:11). Никой и нищо не е в състояние да възпрепятства действието на този божествен атрибут. "Правдата пътува без виза!" -- се провикнал по един повод големият физик и общественик Фредерик Жолио-Кюри (1900-1958). За Божията праведност няма граници и препятствия. Затова нека никой не закоравява сърцето си за нея! "Благ е Господ и праведен" -- нека тези думи на псалмопевеца бъдат нашето смирено признание за Твореца (вижте Псалм 116:5а). Божията правда е истинска, не като човешката. Последният юдейски цар носеше името Седекия, т.е. "Йахве е праведност", но той бе нечестив управител и богопротивен човек. Сравнена с Божията, човешката правда е като "омърсена дреха" (вижте Исая 64:6). 6. Пророк Исая, вестителят на Божията милост към грешните човеци, нарича Господа около 25 пъти Кедош-Исраел, т.е. "Святият Израилев". Така се обръщат към Него многократно пророк Йеремия и Псалмопевецът. Във всички останали книги на Библията Бог е окачествяван като "свят". Апостол Йоан предава в последната библейска книга една картина, при която небесните твари "не престават денем и нощем да казват: "Свет, свят, свят е Господ, Бог Всемогъщи, Който бе и Който е и Който ще бъде" (Откровение 4:8). Когато човек се убеди в реалността на Божията праведност и справедливост, той не може да не види Божията святост. Какво означава това божествено качество? Негативно изразено, святостта на Бога не допуска Той да има допир със злото и нечестието (вижте Левит 19:2; Псалм 99:9; Исая 6:3; Йоан 17:11). Позитивно изразено, Божията святост свидетелства че Той е съвършен в Своята нравствена чистота и правота. Ап. Йоан писа: "Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина" (I Йоан 1:5). Бог не е отговорен спрямо по-висок стандарт от Самия Себе Си (Неемия 9:5; Псалм 145:17; Йоан 17:25). Всичко, което Бог казва и върши, е свято, право и добро. Божията святост се разкрива най-ярко чрез божествената омраза към злото (Авдий 1:134). Най-графичния си израз обаче тя намира на Голгота. Там, чрез драгоценната Жертва на Исуса Христа, имаща смисъла на съвършен Заместител на обреченото човечество, Бог бе демонстрирал Своята ненавист съм греха и същевременно желанието Си да избави грешниците от властта на Сатана (вижте Римляни 3:24-26; II Коринтяни 5:17-25; Евреи 2:14, 15). Макар че всички атрибути на Бога, които ни разкрива Библията, са еднакво стойностни, все пак може да се счита, че Божията святост има право на първенство. Д-р Спраул подчертава този факт: "Само веднъж в Св. Писание Божи атрибут се издига до третата степен. Само веднъж черта от характера на Бога се споменава три пъти последователно. Библията казва, че Бог е "свят, свят, свят". Той не е просто "свят" или дори "свят, свят". Той е: свят, свят, свят. Библията никога не казва, че Бог е "любов, любов, любов" или "милост, милост, милост" или "гняв, гняв, гняв", или пък "справедливост, справедливост, справедливост". Но тя казва, че Той е свят, свят, свят и цялата земя се изпълва с Неговата слава". Божията святост е респектираща истина. Дори злите сили я изповядваха при срещи с Исуса, когато биваха принудени да признаят: "Познаваме Те Кой си Ти, Святият Божи" (Лука 4:34). Последователите на Христа са призовани също да бъдат святи. Апостол Петър декларира едно безспорно етическо изискване към християните, основано на разглеждания Божи атрибут: "Но както е свят Тоя, Който ви е призовал, така бивайте святи и вие в цялото си държане; защото е писано: "Бъдете святи, понеже Аз съм свят" (I Петрово 1:15-16). Някой е казал, че "святият живот има език". Той говори без думи и преднамерена убедителност, без човешки клишета и софизъм. Святостта в живота на вярващите е най-силното доказателство, че съществува Един свят Бог. Тогава люспите на неверието падат от очите и сърцето запява ангелския химн на Божието съвършенство, ехтящ неспирно в цялата Вселена: "Свет, свят, свят е Господ!" 7. В Библията Бог носи още имената Ел-Шадай (Бог Всемогъщ) и Йахве-шебаот (Господ на силите). Потомците на Яков почувстваха още в началото на своето заселване в Ханаан, че ги закриля Един Всемогъщ Бог (I Царе 1:3). Младият Давид излезе срещу Голиат и го срази, защото с него беше "Господ на силите" (I Царе 17:45). Затова съвсем естествен е избликът му в Псалм 24:10, където нарича Господа -- "Цар на славата". Пророците постоянно окуражаваха своите съвременници, като насочваха вниманието им към Този славен и мощен Бог. Само пророк Йеремия Го нарече в книгата си 88 пъти "Йахве-шебаот" -- "Господ на силите". За нас, съвременните хора, е особено важно да повярваме в истината, че нашият Бог е Бог Всемогъщ! Това означава, че Той може да върши всичко, което пожелае (Йов 42:2), защото има неограничена власт и мощ (Битие 17:1). Той проговорва и изреченото става (Псалм 33:9; Евреи 1:3). Божието величие е представено по един графичен начин в книгата на пророк Исая, гл. 40. Бог измерва океаните с шепата Си и претегля планините и хълмовете с везни (ст.12). Сравнени с Неговата мощ, величието и властта на народите са като капка от ведро (ст.15). Взети заедно, всичките народи са като нищо пред Него (ст.17). При един случай Господ Исус заяви пред Своите ученици: "За човеците това е невъзможно; но за Бога всичко е възможно" (Матей 19:26). Христос имаше предвид спасението, но Божието всемогъщество се разпростира към всяка сфера. За да изразят по-релефно Божията мощ, библейските автори използват няколко интересни образа: (а) Божият пръст. Десетте заповеди върху двете каменни плочи на свидетелството бяха издълбани с "Божия пръст" (Изход 31:18). Господ Исус заяви на книжниците и фарисеите, че изгонва бесовете с "Божия пръст" (Лука 11:20). (б) Божията ръка или десница. Исус Навиев окуражи израилтяните, когато бяха разположили стан в Галгал: "... да знаят всички племена на света, че Господната ръка е мощна, та да се боят винаги от Господа вашия Бог" (Исус Навин 4:24). В унисон с тези думи е възклицанието и на псалмопевеца в Псалм 118:16: "Десницата Господна се издигна; десницата Господна върши храбри дела". (в) Божията мишца е най-високата степен в тази чудесна градация на Господната сила; отново псалмопевецът насочва духовния ни поглед към Божието всемогъщество: "Ти имаш крепка мишца; силна е ръката Ти и издигната десницата Ти" (Псалм 89:13). Но за безпределната Си мощ свидетелства Сам Бог, когато пита праведния Йов: "Или имаш ли мишца като Бога? И можеш ли да гърмиш с глас като Него?" (Йов 40:9). Понякога се задава един колкото наивен, толкова и провокиращ въпрос във връзка с Божието всемогъщество. Той съсредоточава в себе си неверието в този съвършен божествен атрибут. Въпросът, задаван от различни хора, може да се сведе до следното: "Ако Бог е всемогъщ, може ли да създаде толкова голям и тежък камък, който да не може да премести?" Отговорът на този странен на пръв поглед въпрос е съвсем лесен, противно може би на очакванията на онези, които го поставят. Ръководен от Своята същност, Бог не може да прави нещо, което би било абсурдно, противно на божествената природа. Бог не създава проблеми, които не би могъл да разреши. Иначе това би противоречало на Неговата премъдрост. Творческият процес на Бога е целесъобразен. Той не създава случайни, ненужни неща. Най-ярко свидетелство на тази теза е констатацията след всеки етап на творението: "И Бог видя, че беше добро" (Битие 1 гл.). "Добро" значи разумно, необходимо, оправдаващо своята цел. Бог не може да създаде камък, който не би могъл да премести, защото не желае да извърши нещо противно на природата и намеренията Си. Бог не може още да върши никакъв грях. Този факт не ограничава Неговата мощ, а доказва, че Божието всемогъщество е съвършено и свято. Например, когато Библията твърди, че Бог "не лъже" (Тит 1:2), това не поставя ограничение за Неговото всемогъщество (вижте Псалм 62:11; Ефесяни 3:20,21; Матей 28:18). 8. Пророк Езекиил нарече града на своето видение с израза Йахве-шама --"Господ е там" (Езекиил 48:35). Това име разкрива една велика истина -- Божието вездесъщие, т.е. че Бог е навсякъде (Псалм 139:7-12; Еремия 23:23,24; III Царе 8:27; Деяния 17:27,28). Този атрибут на Бога е тясно свързан с Божието всезнание и всемогъщество. Ако Бог присъства навсякъде, Той действа навсякъде и знае безостатъчно всичко, което става на всяко място. Библейското учение за Божието вездесъщие се различава от пантеизма. Макар че пантеизмът признава Божието вездесъщие, той отхвърля същевременно истината, че Творецът се интересува пряко от творението. Библията свидетелства, че Бог е трансцендентен, т.е. над и извън Своето творение (вижте Исая 55:8,9), но същевременно и иманентен, т.е. активно ангажиран и загрижен за него (вижте Псалм 139:1-10; 19:1-14; Римляни 1:20). "Защото така казва Всевишният и Превъзнесеният, Който обитава вечността, Чието име е Святий: Аз обитавам на високо и свято място, още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух, за да съживявам духа на смирените и да съживявам сърцето на съкрушилите се" (Исая 57:15). Давидовият 139. Псалм е един поетичен богословски трактат за Божието всезнание (ст.1-6), всемогъщество (ст.13-19) и особено за Божието вездесъщие (ст.7-12). Псалмопевецът бе убеден, че не може да убегне от погледа, знанието или мощта на своя Създател. Истината, че нашият Бог е навсякъде, е твърде насърчителна! Когато папата отлъчил Мартин Лутер от римокатолическата църква, а императорът Карл V го обявил вън от законите, великият реформатор бил запитан: "Къде ще отидете сега, господине?" Лутер се усмихнал и отвърнал спокойно на латински: "Sub соеlо", т.е. "под небето". Където и да отидел под небето, той знаел, че Бог е там и той ще бъде с Бога. В бедна колиба ли, в затвор ли, в безплодна пустиня ли -- Бог е навсякъде! Бог е с нас, щом и ние сме с Него. Вярваме ли, че това е така? Слава на името Му! Талмудът противопоставя почитта към идолите и почитта към, истинския, живия Бог по следния начин: "Идолът изглежда толкова близък, но всъщност е много далеч. Йахве изглежда толкова далечен, а всъщност е съвсем близо".

Б. БОГ ПРЕД СЪДА НА РАЗУМА

Съвременната ни епоха се отличава с подчертан рационализъм. Всеки допир със заобикалящия ни свят се пречупва през призмата на разума. Всяко явление и събитие, на което сме свидетели, в по-малка или по-голяма степен се изправя пред съда на субективния човешки разум. На него хората поверяват своя живот, смисъл на съществуване, надежди и бъдеще. В нозете на този "бог на разума" падат много хора, търсейки обяснение, съвет, доказателства. Дали нещо съществува или не -- питаме разума. И повтаряме в различни варианти думите на Антоан Хамилтън (1646-1720): "Велик на земята е само човекът, велик у човека е само умът!" Днес е модерно всяко нещо да се доказва. Доказват се не само математически формули, физически закони и химически реакции; доказва се наличието на дадена добродетел, като някои търсят "доказателства" дори за любовта и приятелството между хората. Стига се дотам, че когато става дума за възвишени неща, които далеч надхвърлят възможностите на ограничения човешки разум, пак се прибягва до неговите "услуги". Може би често ви се е случвало, щом заговорите с някого за Бога, да чуете следното поривисто желание: "Добре де, докажи ми, че Той наистина съществува!" Докажи ми! Обясни ми така, че моят разум да го проумее!... Библейските автори не странят от въпросите на човешкия разум. Макар че Свещеното Писание като цяло приема Божието съществуване като даденост (Бития 1:1; Псалм 94:9-10; Исая 40:12-31), има пасажи, които се позовават например на заобикалящата ни природа или нравствената същност на човека като аргументи за съществуването на Бога (вижте Римляни 1:19-31; 2:11-16; Деяния 14:15-17). Нека отворим своите Библии на онази страница, където е величественият 19 Псалм, чийто автор е Давид. Древният поет вдига поглед нагоре и заявява с мощно убеждение още в самото начало: "Небесата разказват славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му. Ден на ден казва слово; и нощ на нощ изявява знание. Без говорене, без думи, без да се чуе гласът им. Тяхната вест е излязла по цялата земя и думите им до краищата на вселената. В тях Той постави шатър за слънцето" (ст.1-4). Давид подчертава ясно, че Бог е разкрил Своето съществуване чрез заобикалящия го свят. Звуците на всемирната симфония ехтят с бетовеновска мощ. Още по-конкретен е пророк Исая. Когато се обръща към своите съвременници, затъмнили Божия образ с идолопоклоннически изображения, той апелира: "Дигнете очите си нагоре, та вижте: Кой е създал тия светила и извежда множеството им с брой?" (Исая 40:26). Пророкът иска да обърне внимание на човешките сетива и разум, за да се докоснат до реалността на Твореца. Или пък да вземем апостола на езичниците Павел. След едно чудо, извършено в гр. Листра, Христовият апостол иска да предпази аплодиращата го тълпа от заблудата, че Той и Варнава са "слезли на земята божества". В своята реч към гражданите Павел представя една пастелна картина: "... Бог, Който е направил небето, земята, морето и всичко, що има в тях, ... не е преставал да свидетелства за Себе Си, като е правил добрини и давал ви е от небето дъждове и родовити времена, и е пълнил сърцата ви с храна и веселба" (Деяния 14:15, 17). Тези думи имат твърде съвременно звучене. Когато приемаме "ежедневния хляб" (без значение дали се молим или не се молим за него), не бива да забравяме, че този хляб е плод на безпристрастната Божия милост, оказана към нас. Живителната слънчева светлина и топлина е реален образ на неизчерпаемата любов на Твореца към Неговите творения. Падащият на земята пролетен дъжд е символ на Божията благодат, така нужна за почва, растения, животни и хора. Апостол Павел си служи и на други места с логически изводи, присъщи на неговата гъвкава мисъл и ерудиция. Особено Посланието му към римляните съдържа сериозни аргументи, които могат да доведат човешкия разум до признаване реалността на Божието съществуване (вижте 1:19-32; 2:11-16). Казаното дотук, скъпи приятели, може да ни убеди, че действително има начини да се покаже и на разума истината за съществуването на Бога. Но разумът трябва да съблече парадните дрехи на своята гордост и да се яви пред престола на своя Създател така семпло и непринудено, както отиват при родителите си малките деца. Великият Гьоте ни съветва: "Най-висшето щастие за мислещия човек е да изследва онова, което подлежи на изследване, а пред неизследваемото да благоговее смирено". Неизследваемото -- Бог и всички априорни (от лат. арriоri: "от по-рано", т.е. независимо от фактите и човешката практика), духовни истини -- само ще се открие на хората. Чрез Своето откровение Творецът е казал достатъчно много неща за "неизследваемото". Изчаквайки търпеливо човечеството да преминава от един стадий в друг по пътя на духовното съзряване, Той "е къртил отломки от Своя образ -- според думите на Уйлям Джеймс -- и ги е поднасял на човечеството с чаена лъжичка, за да бъдат асимилирани от религизното съзнание". Когато насочваме човешкия разум към Бога, използваме метод, който е близък до математическия метод на "доказване" аксиомите. Аксиомата, както е известно, е "очевидна истина, която не се нуждае от доказателства". За нея е по-уместно да се твърди, че може да се покаже, а не "да се докаже". Християнската религия е натрупала достатъчно богат опит в съзнанието на хората. Днес ние сме в състояние да считаме определено, че цялото творение -- мъртва и жива материя, ред и хармония във всемира, нравственият облик на човека, възвишените идеи в него -- ни насочват към реално съществуващия Бог. Гениални богослови и хора на философската мисъл са ни оставили принципи и аргументи, които ни уверяват в сериозността на християнската религия, която удовлетворява еднакво сърцето и ума на човека. Тези принципи или аргументи, се наричат "теистични" (от гр. теос = Бог, т.е. "отнасящи се до Бога"). Те могат да бъдат сведени главно до четири: (1) космологичен; (2) телеологичен; (3) онтологичен; (4) антропологичен. Преди да ги разгледаме по-детайлно, ще направим съвсем бегла характеристика на общите белези, които имат тези четири теистични аргументи. Преди всичко те не са "доказателства", измислени от християнските богослови, за да се доведе човешкото съзнание до крайния резултат, че Бог съществува. Големият философ Фридрик Якоби (1743-1819) отбелязва съвсем справедливо: "Ако съществуването на Бога би могло да се докаже с доводи, Всевишният няма да бъде никакъв Бог!" И наистина, ако проповедниците, последвали живия Господ Исус Христос, бяха превърнали амвоните си в учителски катедри, а Библията -- в тетрадка по математически упражнения, тогава религията на Спасителя, прогласяваща оправдание и вечен живот за всички човеци щеше да изчезне от паметта на човечеството, каквато е съдбата на много други религии и учения. Затова дори когато апелираме към разума на своите слушатели или читатели, ние само показваме Бога чрез творението. С оглед на това споменатите теистични аргументи са "очевидности", а не "доказателства". Светлината, която достига до земната повърхност и тогава, когато небето е покрито с мъгла или облаци, ни говори за слънцето, нали? Тя е една очевидност, свидетелстваща, че прекрасният център на нашата система продължава да съществува. Известният в близкото минало евангелски пастор Ламбри Мишков писа в книгата си "Философия на вярата", че "дори ако някой краен песимист би струпал на едно място всички студени зими, заедно с вековните северни ледове, и би построил един мощен аргумент против слънцето, той не би бил в състояние да катурне реалността на този животворящ източник". Така стои и проблемът за съществуването на Бога. Четирите теистични аргументи, изведени логически от обкръжаващата ни действителност, са лъчи, които ни показват отново, че Бог съществува реално! Те галят и топлят нашия помръкнал разум, подсилват надеждата ни като съвременни и трезвомислещи хора. Давид възкликва в 145. Псалм: "Ще размишлявам за славното величие на Твоето достойнство и за Твоите чудни дела" (ст.5). Ще размишлявам! Вярващият човек не си прави изводи за Бога като факт, след като стане свидетел на някое "случайно" явление. За него не е нужно непременно някое "особено" събитие. Невярващият може да каже: "Нека първо стане някакво чудо, пък тогава ще повярвам", защото не знае, че светът е пълен всъщност с чудеса. Повярвалият в Господа Исуса Христа, за разлика от него, просто вижда безбройните чудесни дела на Бога, размишлява трезво върху тях и прославя Твореца. Когато Спасителят проповядваше изкупление и спасение от греха, вършеше същевременно и много чудеса. Искрените Му последователи ги виждаха, но фарисеите и садукеите (скептиците и материалистите на онази епоха) продължаваха да Го преследват със странното искане: "Дай ни знамения!"... Друг много важен белег на теистичните аргументи, е тяхната неразривна взаимосвързаност. Те заедно показват реалността на Божието съществуване. Спираме ли се поотделно на тях, ще оставаме всеки път с чувството за неудовлетвореност. Нашият разум ще пита: само в тази област ли се е проявявал Бог? Комбинирани, обаче, те добиват силата на гората, която устоява срещу ветровете на съмнението и студения мрак на безверието. Ние се уверяваме, че тези аргументи са необходими за разума ни, както нашите физически естества се нуждаят от въздух, светлина, вода и храна. Великите умове на човечеството са съзирали присъствието на Бога в обкръжаващата ни Вселена. Американският есеист Ралф Уалдо Емерсън (1803-1882) е изразил една неоспорима истина: "Природата е много тънък екран; славата на вездесъщия Бог бликва отвсякъде". Платон и Аристотел са предвкусвали божественото учение на Исуса. Кант и Анзелм Кентърберийски са търсели логически решения на загадката -- Творец. Астрономът Джеймс Джийнс е скланял глава благоговейно пред Великия Разум във Вселената. Нютон, Декарт и Паскал и безброй други блестящи умове са били потопени дълбоко в живоносните води на вярата в Бога. Намирайки се в уединение в Монголската степ, видният антрополог Пиер Теяр де Шарден (1884-1955) отправил гореща молитва към Бога: "Господи... О, да, накрая! Аз намерих Този, на Когото от цялото си сърце мога да дам това име! Днес, като проявление на силите, вложени от Тебе във възкресението, Ти засияваш пред мен във всички енергии на земята. Аз Те признавам за мой Владика и Ти се предавам..." Такова е признанието на разума, помазан от светлината на Святия Божи Дух. Такава е изповедта на сърцето, намерило сетно прибещиже в пустинята на духовния хаос. Когато разумът слезе от съдийската ложа и коленичи благоговейно в подножието на Бога, цялото творение постига смисъла, който Творецът е вложил в него. "Велик е Господ и твърде достохвален, и величието Му е неизследимо" (Псалм 145:3).

1. КОСМОЛОГИЧНИЯТ АРГУМЕНТ

Спомням си един ученически диспут, който имахме през първата година на гимназията. Въпреки че не бяхме чели нищо по дълбоките философски въпроси на битието, заспорихме дали всичко в природата става случайно или се случва закономерно. Мненията на съучениците ми бързо се поляризираха: едни от тях бяха за случайността на явленията, а други -- против нея. Поради липса на теоретична подготовка и житейски опит се позовавахме на примери от познатата ни действителност. Един от нас предложи да обсъдим следния случай: някой минава под покрива на къща (по онова време къщите бяха повече от панелните блокове) и върху главата му... пада керемида. "Съвпадение" ли е това или "закономерност"? Напрежението на "дискусията" ни нарасна и двата "лагера" се опитваха безуспешно да "докажат" неоспоримостта на едната или другата теза. Тогава не знаех много неща, но чувствах инстинктивно, че светът не може да съществува сред хаоса на случайните явления. Евангелието ни говори, че нито едно врабче "няма да падне на земята без волята на Отца", т.е. на Бога (Матей 10:29б). Да предположим, че сокол е подгонил дребния сивушко и настигайки го, го убива с острия си клюн. Случайно ли се извършва тази жестокост? Не. Хищната птица се подчинява на глада, който я насочва към беззащитната жертва. А малко преди соколът да разкъса врабчето, то е погълнало малка пеперудка, която е събрала сладък прашец от полско цвете, което е почерпило влага от почвата, която... и т.н, и т.н. Човешкият разум има способността да намира причинната връзка между явленията и да ги свързва едно с друго. Само хората от всички земни обитатели могат да проследяват веригата на фактите и събитията по мисловен път. Алберт Айнщайн (1879-1955) уверява, че "радостта да виждаш и да разбираш е най-прекрасният дар на природата". Този божествен дар е поверен на всеки нормален човек, за да го използва за велики цели. Когато погледът ми се е плъзгал по имената в родословието на Христа, дадено от евангелист Лука, ми е правел силно впечатление завършекът в гл. 4, ст. 38: "Каинан, Еносов; Енос, Ситов; Сит, Адамов; а Адам, Божий". Не е ли родословието на Исуса, като част от продължителната верига на човечеството, един чудесен пример за неразривната връзка на причините и следствията? Не е ли Каинан -- Еносов, защото Енос го е родил, т.е. Енос е "причината", а Каинан -- "следствието"? Ако познавахме само Каинан, нямаше ли да си представим донякъде неговия баща Енос? Нямаше ли да ни говори в много отношения този Адамов внук за своя родител? "Небесата разказват славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му" -- пее Давид в прочутия си 19. Псалм, ст. 1. От небесата идва светлината на живителното слънце; от облаците на небето падат прохладните дъждовни струи, които ободряват цялата земна природа. А те откъде са дошли? Откъде се е появило всичко онова, което е над нас, под нас, около нас, онова, което познаваме и което не сме докосвали никога с ограничените си сетива? Кога е започнал да съществува Всемирът? Кой ще ни отговори, щом никой от нас или нашите предшественици не е бил пряк свидетел?... "Ден на ден казва слово; и нощ на нощ изявява знание. Без говорене, без думи, без да се чуе гласът им" (Псалм 19:2-3). Светът, който обитаваме, представлява сложна система, която се поддава до известна степен на изследване, формулиране и тълкуване. Затова е немислимо такъв един смислен свят да бъде резултат на случайност. Много учени-естествоизпитатели са на мнение, че всяко явление, което се поддава на тълкуване, "по необходимост е резултат на интелигентна творческа мисъл". Големият английски астроном Джеймс Джийнс (1877-1946), плащал дан в младостта си на материалистическата философия, постепенно идва до увереността, че съществува чисто духовна Сила, за която говори в своите научни трудове. "Веселената -- пише на едно място ученият -- започва да прилича повече на велика мисъл, отколкото на велика машина; духът не е вече случаен и неканен гост в царството на материята. Ние даже започваме да предчувстваме, че в него сме длъжни да приветстваме Създателя и Владетеля на това царство". Само един солиден филисофски ум може да се съгласи, че там, където срещаме определено значение, смисъл и целенасоченост, няма никакво основание да се говори за "случайност". Добре известен е случаят с Исаак Нютон (1642-1727), когато великият естествоизпитател се разхождал една вечер със свой приятел, който го помолил да му даде кратко доказателство за съществуването на Бога. Вместо да му отговори с думи, ученият протегнал ръка към небето и прошепнал въодушевено: "Виж!" А при друг повод, след като извършил едно от най-великите си открития, Нютон възкликнал: "Слава на Бога, Който ми позволи да хвърля един поглед към полите на Неговата дреха". Какво велико смирение! Такова може да има само един велик човек! Скъпи приятели, които се двоумите или съмнявате все още в съществуването на Бога, запомнете Нютоновия съвет. Повдигнете взор към небето и там ще видите Бога, Създателя на световете. Нещо повече, вие ще се докоснете до Него, както се допря до Исуса онази болна от 12 години жена, която бе изцелена, защото се допря с вяра (Лука 8:43-48). Един век преди Нютон Йохан Кеплер (1571-1630) бе засвидетелствал, че "в творенията като че напипвал Бога с ръце". "Светът е една грамадна книга -- подчертава и Стоян Михайлоски. -- В нея Върховният Разум е написал Своите мисли, нарисувал е Своя образ, разказал е и Своите подвизи". Но тази "грамадна книга" трябва да се чете! Умеем ли да я четем? Убеждението, че като Творец Бог е Причина на Всемира, почива на очевидна действителност. Големият английски астроном Уйлям Хершел (1738-1822) бил твърдо убеден, че "светът не се е създал от ред случайности". Той казва: "Аз виждам в света онова единство на мисълта, което въпреки техните (на някои учени -- б.а.) твърдения, ме заставя да призная единното начало. Все едно е да бяха ми казали, че "Илиадата" се е създала от случайно нахвърляни печатарски букви. Не бих се колебал да им възразя: това не е вярно!" Всеки трезвомислещ човек ще се съгласи с Хершел. Не е необходимо да опитваме лично, вземайки шепа букви от която и да е азбука, за да се уверим, че, хвърлени върху маса или бял лист, няма да образуват и една смислена дума. А колко по-малко вероятно е хаосът на материалния свят да се превърне от само себе си в един вечен механизъм, далеч по-точен от най-съвършения часовник. Новозаветният мъдрец ап. Павел е категоричен: "Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията" (Римляни 1:20). Творенията са условието на всемирната задача, чието единствено решение е Господ. Творенията и тяхното взаимосвързано движение представляват една панорама от смислени явления, чиято Първопричина е Бог. Както "Илиадата", "Сикстинската мадона" или "Деветата симфония" имат за своя първопричина Омир, Рафаело или Бетовен, така и зад творенията прозира "ясно и разбираемо" силуетът на Създателя. Тази очевидност носи определението "космологичен аргумент" (от гр. ез. космос = свят, устройство, приличие). Тя може да се формулира, както следва: "Всяко нещо, което е започнато, било субстанция или явление, дължи съществуването си на някаква произвеждаща причина. Вселената, доколкото се има предвид сегашната й форма, е нещо, което е било започнато и дължи съществуването си на причина, която е равна на нейното производство. Тази причина трябва да бъде неопределено огромна". Ще отбележим, че този аргумент се касае общо за цялата природа. В космологичната очевидност не се включва проблемът за човека, защото с него се занимава "антропологичният аргумент". Че сегашната форма на вселената не е вечна в миналото, а е започнала своето съществуване, ни убеждават не само личните наблюдения, но и свидетелствата на геологията и космологията. Корифеи на философската мисъл като Лок, Кларк и Робърт Хол са считали, че космологичният аргумент е достатъчен, за да доведе трезвия разум до едно Вечна и Безкрайна Първопричина. Интересно ще бъде да узнаем, че разглежданият аргумент е бил обект на размишление още в епохата на класическата древногръцка философия. Платон и Аристотел посочвали потребността на човешкия разум да намира причината на всяко нещо. Днес непосредственият опит ни убеждава, че всичко около нас се мени, както и самите ние се променяме. И всичко -- явления и промени -- се обуславят от нещо друго преди тях. Обаче философският ум не се задоволява да намери само непосредствената връзка между две или повече явления, а се стреми да узнае Последната причина на всичко съществуващо. Аристотел смятал, като изхождал от наличните промени в света, свързани помежду си с движение, че всяко движение поражда друго движение след себе си. Но човешкият дух не се задоволява с допускането на една безкрайна верига от обусловени причини, затова той по необходимост допуска Една Първопрочина, която сама е в покой, т.е. не се изменя и привежда в движение всичко останало. Тази философска формулировка привеждали в своите богословски системи Йоан Дамаскин (VIII в.) и Тома Аквински (ХIII в.). В един или друг аспект космологичният принцип е бил разработван от Лайбниц, Джон Стюарт Мил, Беркли и др. Както се убеждавате сами, скъпи приятели, космологочиният аргумент е привличал вниманието на учени и обикновени хора. Той има значение за философи и овчари, за немощни старци и енергични юноши, за вярващи и невярващи. Особено последните, които по една или друга причина са се отдалечили от познанието на Бога, се нуждаят от раздвижване на застиналото им съзнание по посока към Създателя. Колко болка пари в стенанието на ап. Павел, когато пише укорително: "Защото, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха; но извратиха се чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи" (Римляни 1:21). Разбира се, в цялата история на човечеството е имало безчислено множество хора -- най-добрите представители на творението, -- които са познавали Бога и са Го прославяли с благодарност. Може да се каже дори, че благочестиви мъже като Адам, Ной, Авраам, Мойсей, Самуил, Давид и Илия са разговаряли пряко със Създателя. Така разговаряха Тертулиан, бл. Августин, Тома Аквински, Нютон, Паскал, Толстой, Макс Планк, Теяр де Шарден. Така можем да беседваме и ние днес! Но този пречуден диалог ще се осъществи, ако познаваме Бога, ако виждаме Образа Му в малката капка роса и необятния всемир, в камъка и летящата птица, в пясъка и дъжда, в калта и ведросиния небосвод. "Думите на устата ми и размишленията на сърцето ми нека бъдат угодни пред Тебе, Господи, Канаро моя и Избавителю мой" (Псалм 19:14).

2. ТЕЛЕОЛОГИЧНИЯТ АРГУМЕНТ

В личния или обществения си живот човек предпочита порядъка пред хаоса. Цялата материална Вселена, доколкото я познаваме, представлява математически устроено цяло. Очевиден е един съвършен порядък и в неопределено малкото, и в неопределено голямото. Съставът на атомите и молекулите, образуващи различните химически елементи, ни говори за подредба. Когато се замисляме, скъпи приятели, над тези очевидности, нашият разум не може да не зададе логически оправдани въпроси: Каква тайна ни разкриват, например, устройството и законите на Слънчевата система? За какво ни нашепват галактиките и метагалактиките? Кой отговор на тези въпроси звъни като камбана в целия всемир, ако не логическата констатация: една пълна хармония? Видният италиански писател-философ Лоренцо Вала (1407-1457) ни убеждава пламенно: "Няма да намериш нищо създадено без върховен смисъл, красота и полза". Върховен смисъл, красота и полза! В този израз, съдържащ само три понятия, се крие велика истина, която отеква като кристално-чисто ехо. Но има ли ехо без глас? Има ли "върховен смисъл" без Върховен Разум? Има ли "красота" без съвършен Художник? Има ли "полза" без грижовен Промислител? Стоян Михайловски бе казал в чудесната си философска книга "Бог, възход, живи идеи в светлите висини на истината" (С, 1941) следното: "Да, всемирът, повтаряме, представлява единство в множествеността, множественост в единството -- там е великата загадка. И на тоя въпрос, на тая задача, може да се даде само един отговор, едно решение: Ред не се ражда сам от себе си. Ред не е атрибуция на материя. Ред е сила разумна. Ред е могъщество духовно. Гдето има ред, има уредник. Световният уредник е върховен уреднически дух. Световният уредник е Бог!" "Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките; земята е пълна с Твоите творения" (Псалм 104:24). Така възкликва сладкогласният Давид -- поетът и философът, вярващият. Признания като неговото са се отронвали в молитвено настроение през цялата хилядолетна история на човечеството. Йохан Кеплер, озаглавил едно от проникновените си съчинения "Наrmоniа mundi" (Хармонията на света), поставя за финал прочувствената молитва: "О, Татко на светлината, Ти, Който събуждаш в нас чрез светлината на природата влечение към светлината на благодатта, за да ни заведеш към светлината на славата! Благодаря Ти, Създателю и Господи мой, че ме услади чрез Твоето творение, понеже бях възхитен от делото на Твоите ръце! Ето, аз завърших делото на моето призвание, използвайки размера на силите, които Ти ми даде. Аз открих на човеците величието на Твоите дела, доколкото моят ограничен дух можа да обхване Твоята безкрайност. Ако от мене, грешния човек, е казано нещо недостойно за Тебе, или ако съм търсил своя слава, то милостиво ми прости". Много велики умове на човечеството от най-дълбока древност са признавали тази очевидност, наречена "телеологичен аргумент". Гръцката дума телеос означава: завършен, съвършен, окончателен, последен. Още Сократ доказвал Божието битие, като посочвал мъдрото устройство на човешкото тяло. Неговият ученик Платон (427-347 г. пр. Хр.) бил убеден в съществуването на "Велик ум" поради правилното движение на небесните светила. Аристотел заявява категорично от своя страна: "Природата не прави нищо напразно". Дори твърде рационалистично настроеният Кант се изказвал ласкаво за телеологичния аргумент, определяйки го направо като "доказателство", което е ясно и подходящо "за хората от всички слоеве на обществото". Видният немски философ продължава по-надолу в съчинението си "Критика на чистия разум": "Той (телеологичният аргумент -- б.а.) ни улеснява, когато изследваме природата; даже от самите недра на природата е получил съществуването си и от всемира черпи вдъхновението си. Познанието, което добиваме от него, затвърдява вярата ни в Автора на всемира до едно неразрушимо убежище". Вероятно ни е направило впечатление, че Имануил Кант нарича убеждението за разумното устройство на космоса "неразрушимо убежище". О, човешки разум, скрий се в своето безсилие там и си почини! Отпусни се, успокой се като орел след мъчителна борба с бурите на богоотрицанието. Светлината, която ще ти изпрати Творецът, ще изплакне с животворна вода зорките ти очи. Топлината на Божията любов ще излекува пречупените ти от гордост криле. И ти ще литнеш още по-нагоре, там, където никой сух рационалист не е стигал никога, но където са се озовали много богоозарени умове. Ако се вгледаме без предубеждение в света и земята, ще забележим една двойна целесъобразност, която условно можем да разделим на "вътрешна" и "външна". Първата, вътрешната целесъобразност, се вижда, когато се убедим в устрояването на всяко нещо с оглед на самото него. Но тя не съществува изолирано. Всички предмети имат известно отношение помежду си; когато разберем тази истина, можем да се произнесем за външната целесъобразност, т.е. за устрояването на всяко нещо с оглед към другите неща, предмети или космически тела. Атмосферата, моретата и сушата имат поотделно свой състав, свои предмети и свой живот. Но те са тясно свързани помежду си; техният "живот" е преплетен и взаимно обусловен. "Светът -- по думите на Григорий Богослов (IV в.) -- е чуден по прекрасните качества на всяка вещ, а още по-достоен за удивление -- по стойността и съгласуването на цялото, в което и едно към друго и всичко към всяко се намира в прекрасно отношение". Псалмопевецът също има твърдото убеждение, че Божията десница е поставила всяко нещо на точно определено място: "Който си положил земята на основата й, за да не се поклати за вечни времена" (Псалм 104:5). Небесните облаци, според чудния поетичен израз, са Божия колесница. Творецът размахва крилата на вятъра, покрива сушата с морето като с дреха, издига планините и снишава долините, изпраща сладководни извори. Той е "определил луната, за да показва времената; слънцето знае кога да залязва" (ст.19). Ето, затова светът е "космос", т.е. порядък, хармония, красота! Той е най-великото художествено произведение, шедьовърът на шедьоврите, пред който "Джокондата" или "Сикстинската мадона" са само маслени петънца. Той превъзхожда по удивителния си ритъм и мелодично богатство Бетовеновите симфонии. Неговият замисъл е непостижим с божествения си размах. "Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките; земята е пълна с Твоите творения" (ст.24). Във вселената се забелязва и едно непрекъснато регулиране на всички природни сили, на които съответстват определени условия. Да вземем например жизнената сила на семенцето. Кога разбираме, че от него може да произрасте житен стрък, трева или величествен баобаб? Едва тогава, когато затова са налице благоприятни условия: почва, влага, топлина и светлина. В противен случай жизнената сила или въобще не се проявява, или не осъществява всички ония действия, които е способна да произведе. Колко дързост и философско проникновение бликат от възклицанието на ап. Павел: "Безумецо, това, което ти сееш, не оживява, ако не умре и когато го сееш, не поставяш тялото, което ще изникне, а голо зърно, каквото се случи -- пшенично или някое друго; но Бог му дава тяло, каквото Му е угодно и на всяко семе собственото му тяло" (I Коринтяни 15:36-38). Обърнете внимание на последната част на пасажа: "Бог му дава тяло, каквото Му (не на семето, а на Бога -- б.а.) е угодно". Ние ще се върнем отново на тази безспорна истина след кратко отклонение... в обратна посока на досегашните ни размишления. Когато през 1859 г. Чарлз Дарвин (1809-1882) публикувал знаменития си труд "Произход на видовете", на много читатели се сторило, че теистичната вяра като че ли се е сгромолясала. Вместо да се обясняват редът, хармонията, целесъобразността чрез намесата на свръхестествени сили, видният биолог изсякъл през джунглата на човешките хипотези по-прави и лесни пътища. Той заговорил за "мутации" и "естествени закони", които "обяснявали" наличните в света телеологични прояви. Пъстрите багри по крилата на пеперудите били налице не в резултат на божествен план, а ги породили с течение на времето условията и инстинктът за самосъхранение... Но тъй като стана дума за пеперуди, нека споделя с вас една сензационна новина, която прочетох в сп. "Паралели", бр. 7, 1981. Американският фотограф Килд Сандвед снимал в продължение на цели 15 години стотици пеперуди. Той обиколил бразилските и африканските джунгли, но не за да колекционира документално заснети багри. Сандвед може да ви покаже в своята колекция, че на крилете на много пеперуди са изписани всички цифри от "нула" до "девет", някои двуцифрени числа (18, 80, 98), цялата латинска азбука и всички известни препинателни знаци. Ако "сляпата" природа е сторила това със своите закони, как е "написала" тези разбираеми за човека знаци? Та нали като "бездушна материя" тя би била неграмотна? Килд Сандвед е проследил всички "пеперудени" букви от латиницата, но може би има и букви на кирилицата или йероглифи на азиатските народи? Не е ли това едно живо писмо към разумните творения, човеците? Не е ли то едно от безбройните писма на Висшия Разум, които ни изпраща неизчерпаемата Му поща -- природата? Известният биолог от началото на нашия век проф. Дж. Томсън пише с категорична увереност в съчинението си "Наука и религия" следното: "Не трябва никога да забравяме, че естественият подбор не може да създаде нищо ново". И по-надолу този учен доказва, че естественият подбор оказва влияние само върху вече оформени, съзнателни организми. На същото мнение е и друг великан в областта на биологичната наука -- Херберт Спенсер. А немският ботаник проф. Йохан Райнке определя точния смисъл на понятието "природни закони". Той пише: "Законите на природата са мисли на Бога, а силите -- това са прояви на Божията дейност в нея... Затова закономерното действие на силите в природата е откровение на Бога в природата". Английският физиолог У. Карпентър също е на мнение, че известните ни природни сили са "безсъзнателни слуги на Премъдрия и Всемогъщ Владика", които "изпълняват Неговите повеления подобно на дисциплинирани членове на голям дом, в който всеки знае своята работа и я върши". Библията посочва не на едно място пълната зависимост на природата и нейните живи обитатели от Твореца -- Бог. След като изрежда благата на природата, от които се ползват небесните птици, дивите животни, човекът, великолепните дървета, тревата, псалмопевецът заключава: "Всички тия от Тебе очакват да им дадеш навреме храната" (Псалм 104:27). Щом непредубедената наука и Светото Писание са ни оставили такива философски обобщения, какво друго ни остава, освен да признаем лаконично като видния астроном Джеймс Джийнс, че във всемира действа навсякъде "една контролираща Сила"? Телеологичният аргумент дооформя убеждението на човешкия разум в съществуването на Върховен Разум зад и във видимия свят. Докато космологичната очевидност -- с тезата си за причинно-следствените връзки на нещата и логичното допускане на последна Първопричина -- ни учи за творческа Воля, вторият теистичен принцип ни показва Архитекта на всемира. Те пък от своя страна стъпват яко на гранитната скала на онтологичния аргумент, който следва да бъде разгледан. "Господ, Който дава слънцето за светлина денем и нарежда луната и звездите за светлина нощем, Който повдига морето тъй, щото вълните му бучат; Господ на Силите е името Му" (Еремия 31:35).

3. ОНТОЛОГИЧНИЯТ АРГУМЕНТ

Най-хубавият сезон на всеки климат е пролетта. Огледайте се, скъпи приятели, около себе си и си спомнете която и да е българска пролет. Вие ще установите, че слънцето не грее така високо и отчуждено, както през зимата. Земята, стоплена от галещите му лъчи, разкършва снага като девойка, прекрачила прага на зрелостта. Веселите птичи песни, които се носят волно из въздуха, са сменили воя на снежните вихрушки. По улици и площади, по пазарни места и обществени градини се продават цветя: зюмбюли, лалета, нарциси, карамфили. В кръвта на хората се усеща прилив на нови жизнени сили; на лицата блестят чисти усмивки; походката става по-бодра и твърда; сърцата затуптяват с пролетни желания и пориви. О, колко чудно е да посрещне човек отново пролетта! Това значи, че ние пак сме живи! Това значи, че ние пак сме победители -- над зимата, над студа и над смъртта! През една такава пролет е възкликнал народният ни поет Иван Вазов: "Природо, твойто чудодейство знам: допра ли се до теб, като Антея, аз пак крила добивам и младея!" (Сутринта, "Дисонанси", 1891-1895) Но в тези слънчеви и благоуханни дни разумният човек може да открие най-великото Чудо във Всемира -- Бога! Как ли? Чуйте сами! Псалмопевецът Давид казва в Псалм 14:2: "Господ надникна от небесата над човешките чада, за да види, има ли някой разумен, който да търси Бога". Хората търсят много неща: добро материално състояние, признание и известност, успехи в кариерата. В това ли се състои истинската разумност? Немският философ Готфрид Лайбниц (1646-1716), изпитал много от редките земни блага, е принуден да признае чистосърдечно: "Няма нищо тъй високо като мъдростта Божия, нищо тъй праведно като Неговите съдби, нищо тъй чисто като Неговата святост". А щом това е така, не следва ли, че ние трябва да се стремим преди всичко да се доближим до тази мъдрост, праведност и святост? Както студеното тяло се нагрява от допира си с топъл предмет, така човек става разумен от досега с Божията мъдрост. Търсенето на Бога е най-целесъобразното действие, най-дълбокият смисъл на човешкият живот. "Колко е добре на човека -- ни уверява Паскал, -- когато той се измори в напразни търсения благото в светския живот и протегне уморен ръцете си към Бога". Сега, когато пиша тези редове, скъпи приятели, е ранна есен. Време е за беритба на плодовете. Навсякъде около мен се носи миризмата на лютеница. Грижливите стопани приготвят своята "зимнина". Но аз се връщам в спомените си към пролетта! Виждам лозя с неразвити листа и щедро разцъфтели овошки. Колко красота струи от многоцветните им корони! Жужат пчели и прехвръкват искрите на пеперудени крила. Детски гласове се надвикват с птичите песни. О, колко скрита мъдрост има във всяка пролет! Ние наричаме овошките "плодни дръвчета" и това определение е основателно. В късно лято или в златна есен берем сочни и дъхави плодове: ябълки, круши, праскови, грозде. Но още през пролетта дърветата, обсипани с бели, розови и жълти цветове, са плодни. Старите хора обичат да казват, гледайки отрупаните с цвят корони: "Тази година ще има много плод". Ще има плод, защото има цвят. С други думи, в цвета на овошките се крие идеята за бъдещия плод. Листчетата на цветната чашка ще окапят, но сърцевината й ще се запази на клона, ще набъбва, додето се превърне в голям зрял плод. Всяка есен доказва правотата на пролетния сезон. Тези поетични мисли, скъпи приятели, могат да ни насочат към онтологичния аргумент за съществуването на Бога (от гръцкото действително причастие хо он = това, което съществува; което е; оттук думата "онтологически" означава: произтичащ от понятието за битието). Докато "космологичният аргумент" доведе нашият разум до последната Причина, Бога, а "телеологичният аргумент" ни посочи Върховния Архитект, Автор на един целесъобразен свят, "онтологичната очевидност" обсъжда съществуването на Бога, като за изходна точка взема идеята, че Бог е даден елемент в съзнанието на човешката личност. Историята на религиите може да ни посочи безчислени примери за това, че идеята за Върховното Същество е една обща даденост в духовния мир на хората. Един християнски мисионер в Индия разговарял с неграмотен туземец. "Грешно ли е, ако някой ти открадне парите?" -- попитал мисионерът. "Да, разбира се" -- бил отговорът. "Ами ако някой убие друг човек?" "И това е грешно". "Виждам, че знаеш Божиите заповеди. Кой те е научил на тях?" "Бог!" -- отвърнал убедено индиецът. "Но как си разговарял с Бога, като не Го познаваш и не знаеш къде е?" Тогава езичникът посочил гърдите си и казал: "Ето, Той е тук вътре, тук вътре!" Прочутият мисионер Дейвид Ливингстън, подвизавал се около 40 години в джунглите на Южна Африка, свидетелства: "Съществуването на Бога и бъдещ живот се признава навсякъде из Африка". Подобни свидетелства са ни засвидетелствани от дълбока древност. Още Плутарх (около 46-120) ни уверява: "Ако обиколите света, ще намерите много градове, които не са защитени от градски стени, ще намерите селища без литература, народи без царе, хора без пари, градове без театри, но вие няма да намерите селище без храм, без църква, без параклис". Това е така, защото у всички народи и индивиди е залегнала идеята за реалното съществуване на Бога. Формите, в които различните представители на човечеството "обличат" своите представи за Твореца, са различни, но по своята същина идеята е еднаква. Ако не беше заложена дълбоко в сърцата тази идея, щеше ли в центъра на езическата философия Атина да се издига жертвеник с надпис: "На непознатия Бог" (Деяния 17:23)? Щеше ли около хилядолетие и половина по-рано Бог да се представи на Мойсей, че е "Оня, Който съм" (Изход 3:14)? Щеше ли същият апостол Павел, който говори с елините за "непознатия Бог", да убеждава и римляните: "Понеже, когато езичниците, които нямат закон, по природа вършат това, което се изисква от закона, то, и без да имат закон, те сами са закон за себе си" (Римляни 2:14). Всички тези мисли идват да ни покажат, че в съзнанието на човешката личност Бог е интуитивна даденост. Нещо повече, както се изразява Л. Мишков, "Бог е тази импозантна Личност, Която озарява съзнанието на индивида преди индивидът да се е осъзнал като личност". Ако обърнем погледа си дълбоко навътре и се опитаме да обозрем съзнателната си опитност, ще открием, че Бог е част от нашата лична опитност. Както нежните цветове по клоните на овошките ни подсказват за зрелите плодове, които ще се появяват през есента, така идеята за Бога ни насочва към своята разумна Причина -- реалния Бог. Тази висша идея се заражда и подхранва в човешкото сърце. Ето защо, преди Всемогъщият да бъде разбран, се преживява от сърцето, което е храм на живия Бог (вижте I Коринтяни 6:19). До това заключение ни довежда "онтологичната очевидност"; тя не труфи Бога с формулите на логиката, а Го открива в човешкото сърце, в благородните прояви на живота, в красотата, в чистотата. Надгробният надпис на един от най-великите физиолози Луи Пастьор (1822-1895) дава чудесна характеристика не само за учения, но и за разумния човек изобщо: "Блажен е оня, който носи в себе си един Бог..., който следва един идеал на изкуството, един идеал на науката, един идеал на отечеството, един идеал на евангелските добродетели". Да, блажен е, "защото Бог е в поколението на праведните" (Псалм 14:5б). Баща на онтологичния аргумент е знаменитият философ Анзелм Кентърберийски (1033-1109). Неговите съчинения са богословски трактати, а религиозните му размишления напомнят откровенията на Блажения Августин. Книгата му "Рrоslоgium" е изпълнена с молитви към Бога, в които той проси от Всемогъщия Бог да бъде учител на човешката душа; там именно Анзелм философствува за съществуването на Бога. Във втората глава на Прослогиума авторът се вглъбява в мистична молитва: "О, Боже, ние вярваме, че от Твоето величие по-велико нещо никой не може да си въобразява. Вярно ли е, че няма такова същество като Тебе, както безумният иска да ни увери, когато казва в сърцето си: "няма Бог"? Но когато същият този безумец даде ухо, за да чуе нещата, които аз говоря, той слуша за нещо велико, по-велико от което не можем да си въобразим". По-нататък Анзелм прибавя, че независимо от неразбирането и отричането на безумеца, идеята за това най-велико Въобразимо ни отвежда до самото Него. Ето как интерпретира тези мисли нашият историк на философията проф. Георгов: "Бог е Онова Същество, от което не може да се мисли нищо по-велико, затова то не може да бъде само в нашия ум". Или казано иначе, Бог е толкова велика Идея, по-грандиозна от която никой ум не може да си въобрази. Но Бог не е само една идея, покълнала в браздата на човешкия интелект, която няма външно основание. Френският филисоф Рене Декарт (1596-1650) допълва размишленията на Анзелм Кентърберийски. Неговата теза се състои, най-общо казано, в следното: в човешкото съзнание са складирани множество идеи; една от тях е идеята за Бога. Създателят, Който ни е сътворил, не би допуснал нито за миг тези идеи да изпълват съзнанието ни, ако не са действителни. Съществуването на Бога е не само гаранция, че идеите в съзнанието ни за масите, скалите, звездите са верни, но че също така и идеята за Бога е вярна, т.е. отговаря на Реалността. Някой може да оспори, че в съзнанието ни понякога блуждаят и идеи за фантастични неща, които не съществуват реално. Но идеята за Бога е интуитивна идея. Тя е посадена от Самия Творец в нашето съзнание. И понеже Декарт е математик, той дава геометрични сравнения. Ето какво пише в петата му медитация: "...Аз намирам явно, че съществуването също не може да се отдели от същината на Бога, както от същината на един праволинеен триъгълник големината на неговите три ъгъла, равни на две прави, или пък понятието на една планина от понятието на една долина..." Както скалите от вулканичен произход са консервирали в себе си белезите на вулкана, така идеята за Бога сочи съществуването на Самия Бог. Освен това, твърди Декарт, идеята за безкрайния Бог не би могла да се оформи в съзнанието на един ограничен индивид. Ограничената личност не е в състояние да създаде нещо по-велико от самата творческа личност. Немският философ Имануил Кант е критикувал онтологичния аргумент. Но той е принуден да признае, че тази очевидност е основата на теистичната мисъл, затова върху нея се опират космологичната и телеологичната конструкции. Дали една част от човечеството приема, а друга отрича Бога, това няма значение. Онтологичният аргумент ни посочва, че човеците въобще мислят за Бога. От това можем да заключим, че идеята за Върховното Същество е интуитивна. Но тя не остава у нас като гола и безкрила птица; напротив, тя се превръща в непоколебимо убеждение за реалността на Всемогъщия Бог. Колко спокойствие и радост ни доставя този факт! "Истинската светлина, която осветлява всеки човек, идеше на света" (Йоан 1:9).

4. АНТРОПОЛОГИЧНИЯТ АРГУМЕНТ

В живота на много древни и по-нови народи родословните дървета са били на особена почит. Царе, князе, херцози, графове, барони и пр. величества и благородници са пазели ревниво дългите списъци на генеалогията (родословието), учели са наизуст стотици имена и титли на отдавна умрели предци, занимавали са се с техните подвизи и недостатъци. Най-дълбоките умове на човечеството са се измъчвали обаче от един непрестанен въпрос. Може би Хайне би могъл да изрази всички тревоги, когато извиква в своите "Въпроси": "О, разрешете ми гатанката на живота (разр. м.), мъчителната прадревна гатанка, върху която са мъдрували толкова глави!" Кой е човекът? Откъде идва? Закъде се е запътил? -- това е истинска канонада от въпроси, която не е преставала да обстрелва човешкия разум до ден днешен. Нейният драматичен грохот не оставя хората да потънат в лениво спокойствие. В мига, когато си мислим, че най-сетне сме разяснили тайните на битието, мъчителната прадревна гатанка започва да бомбардира отново съзнанието ни. Почти 3000 години преди Хайне един безсмъртен юдейски поет бе отправил също подобни въпроси: "Що е човек, та да го помниш? Или човешки син, та да го посещаваш?" (Псалм 8:4). Към кого се обръща авторът на този древен химн? Кой помни така грижливо човека? Кой го посещава така редовно? С кого се намира в жива връзка човекът? "Човек! Това звучи прекрасно! Това звучи... гордо! -- се бе провикнал в екстаз от дъното на социалното и нравственото падение един герой на Горки. Но защо е това самочувствие? Има ли то някакво философско, нравствено или религиозно основание? Август Шперл пише: "Онези, които считат човека за голям, говорят: - Отгде съм аз? - От Бога, от най-висшия и древен род. - Кой съм аз? - Тържество на творението. - Колко време живея? - Достатъчно дълго, за да направя нещо велико. - Какво мога аз? - Да представям живия Божи образ? - Какво научавам аз? - Може би самия себе си -- и това стига!" "Ти си го направил само малко по-долен от ангелите и със слава и чест си го увенчал" (Псалм 8:5). Ние се възхищаваме от скулптурата на Микеланджеловия Давид и образа на Рафаеловата мадона, защото символизират идеала на своите творци за мъжа и жената. Удивляваме се на божествената хармония в образа на Леонардо да Винчи -- атлет, художник, поет, музикант, инженер-откривател. Нашият блян за човека на двадесетото столетие се свежда до следната формула: "човек трябва да бъде прекрасен физически и духовно". Но твърде рядко си даваме сметка откъде произтича фактът на човешкото превъзходство над останалия животински свят. Псалмопевецът казва по-нататък: "Поставил си го господар над делата на ръцете Си; всичко си подчинил под нозете му" (Псалм 8:6). Когато чета този удивителен псалм, си представям следната картина: Залез-слънце. Оранжев блясък позлатява челото на висок връх, на който се е изправил с позлатен от залеза плащ Давид. Склоновете са потъмнели от народ, много народ -- сякаш цялото човечество се е събрало в подножието на планината. Псалмопевецът е прострял лявата си ръка, сведена надолу, към тълпата, а дясната -- силно изопната нагоре -- сочи към небето. Като фученето на всички земни ветрове или тътена на безбройните вулкани еква Давидовият глас: "Ти, Боже, помниш и посещаваш човеците, защото си ги направил. Ти ги създаде по Своя образ, оприличи ги на Себе Си, затова ги търсиш. Както овцата блее за агнето си и телето тича при майка си, така между Тебе и хората съществува неутолим копнеж за близост, за единство. Както в жилите на детето тече бащината му кръв, тъй в нашата духовна вътрешност е запечатана частица от божествената Ти същност". Множеството се полюшва като сянка, чиято основа е стъпила на чертата на хоризонта -- там, където залязва величествено оранжевият диск. И се откъсва шепот, милиардоустен шепот, лек и чист като дъха на заспиващо дете: "Амин!... Амин!..." Скъпи приятели, които търсите истината за Бога! Използвайки трите аргумента -- космологичен, телеологичен и онтологичен, се уверяваме, че всемирът, неговият ред и хармония и идеята за Бога у човека ни свидетелстват за реалното съществуване на Върховното Същество. Но налице е още един аргумент -- антропологичният (от гр. ез. антропос = човек), който ни посочва човека като миниатюр на Твореца. Обикновено под "антропология" се разбира онзи клон на знанието, който се занимава с произхода на човека и изменчивостта на човешкото тяло. В богословието обаче антропологията е дял, който хвърля светлина на духовната природа, способностите, първоначалното състояние и падението на хората. Антропологичната очевидност има главно три аспекта: (а) интелектуалната и морална природа на човека трябва да има за свой Автор интелектуално-нравствено Същество; (б) нравствената природа на човека доказва съществуването на свят Законодател и Съдия; (в) емоционално-волевата природа на човека довежда до убеждението за съществуването на Бог, Който е задоволяващ Обект на човешките чувства и стремежи. Нека разгледаме подред всяка една страна. Човекът е разумно и нравствено същество, което го отличава коренно от животните. Писателят Константин Паустовски изказва правилото, че "човекът трябва да бъде умен, прост, справедлив, смел и добър". Само тогава, според този автор, "той има право да носи това високо звание -- Човек". Антропологичният аргумент, разгледан в горния аспект, допълва казаното в общ смисъл в космологичния и телеологичния. Онова, което казахме за причинността и хармонията в макрокосмоса, важи в пълна сила и за микрокосмоса. Нещо повече, тук виждаме един по-непосредствен израз на Божието реално присъствие. Философът Фридрих Якоби заявява по този повод: "Природата скрива Бога, а човекът Го разкрива". Човекът е следствие на Първопричината -- Бог. Историята на геологическите епохи доказва, че човекът не е съществувал вечно, че той се е появил някога във времето. Но дали неговите предци са, както предполагат някои псевдоучени, определен вид животни? Ние разглеждаме човека не като физическо, а като духовно същество, за което са характерни интелектът и свободата. Животните, като по-нисши създания, не притежават горните белези. А "разумно съществуване", както твърди Джон Лок (1632-1704), "не може да се произведе от неразумно". Да се вгледаме и в заобикалящия ни свят! Когато наричаме някой човек "разумен", нашата констатация за него почива на наблюденията ни за неговите думи и дела. Те ни свидетелстват за неговия интелект, мъдрост, чувства, воля, нравственост. Изразено другояче, макар да звучи тавтологично, в разумния човек се крие разум. Не е ли същото положение и с цялата природа? Когато разглеждахме "телеологичния аргумент", установихме, че зад реда и хармонията стои неизменно един Архитект. Човек е част, дори най-добре устроената част от природата! Отречем ли Разум в целия Всемир, е все едно да откажем да видим разума у самия човек -- както в околните, така и у себе си. Важен момент във връзка с тази страна на антропологичния аргумент е и личността. Всеки жив и трезвомислещ човек представлява една личност. А това означава, че той може да се самоосъзнава и самоопределя. Когато героят на Горки Сатин крещи в коптора, че понятието "човек" звучало "прекрасно" и "гордо", той се издига по-високо и от най-самодоволния бенгалски тигър или добре обучен за разговор папагал. Свинята се валя в тинята и никога не се окайва за това, както гълъбите не чуват похвалите за своята скромност и безобидност. Затова не може да не стигнем до логичния извод, че разумна личност, каквато е човекът, може да произлезе само от разумна Личност, Каквато е Бог! Един известен литератор писал веднъж на д-р Маркус Додз, че би могъл да му помогне да си спечели репутация във Великобритания. В уверение на това авторът на писмото прибавил, че бил направил прочути много видни вече майстори на перото. Проповедникът отговорил по-бързо и по-различно от очакванията. Писмото му се състояло само от две изречения: "Ще Ви отбележа, че Вие сте направили видни г-дата Х или Y. Мене обаче ме е направил Бог!" О, слава да бъде на името на Този благ и премъдър Създател, Който е направил и нас! Признавайки обаче неопровержимостта на разумната Творческа сила, поемаме особена отговорност върху себе си. Ап. Павел обяснява на римляните: "Създанието с усърдно очакване ожида откриването ни като Божии синове... с надежда, че и самото създание ще се освободи от робството на тлението и ще премине в славната свобода на Божиите чада" (8:19, 21). Докоснем ли се до нравствената природа на човека, неминуемо ще видим там действията на Един свят Законодател и Съдия. Още Демокрит (V в.пр.Хр.) съветвал: "Дори когато си насаме със себе си, не говори и не прави нищо непочтено. Учи се да се срамуваш много повече от самия себе си, отколкото от другите". Животните вършат "осъдителни" от човешко гледище неща както в присъствието на себеподобните си, така и пред човека. Те нямат онова мерило на поведението, което притежаваме ние, хората. Макар да не е познавал Исуса Христа и божественото учение, чрез които човек се отдалечава от греха, Цицерон (106-43 г.пр.Хр.) бил сигурен, че "нравственият закон не е нещо измислено от човеците или въведено от управителите на народите, а е нещо вечно, според което трябва да се управлява целият свят". И сам прибавя към това, че последната основа на нравствеността "почива в Бога, Който повелява и забранява". Това становище се подкрепяло още от Блажени Йероним, Блажени Августин, Й. Златоуст и др. църковни писатели, които основателно отбелязвали, че ако нравствените закони не бяха вложени отвън, а зависеха от нас, всеки човек щеше да си има свой относителен кръг от правила и норми. И тогава би властвал унищожителният принцип: "Всичко ми е позволено..." Един добър пример за краха на автономната човешка нравственост е героят на Достоевски Разколников от "Престъпление и наказание". Неговите "духовни събратя" Ницше, Хитлер и всички техни последователи послужиха също като свидетели против себе си пред безпристрастния съд на историята. Апостол Павел показва, че е прозрял тази истина, когато пише на коринтяните: "Всичко е позволено, но не всичко е полезно; всичко е позволено, но не всичко е назидателно" (I Кор.10:23). Човек може да извърши много неща, но някои от тях той не бива, а други -- трябва да стори. Кой отсъжда кое е право и кое -- криво, кое е полезно и кое -- опорочаващо? Всеизвестно е, че тази роля се пада на съвестта. Съвестта похвалява (II Коринтяни 1:12), но тя също така и осъжда. Не само библейският Каин или Шекспировата леди Макбет са били терзани от непоносимите й духовни бичове. Хиляди престъпници, избегнали веригите на човешкото правосъдие, са оставали парализирани от ужас в ноктите на неумолимата г-жа Съвест. Съвестта е нравственият съдник на душата; тя не е закон, шериф, пазач, а -- съдия. Но съвестта не е отражение на природата; тя не черпи вдъхновение от нея. Много често съвестта се възпротивява на самата природа и дори я осъжда. Когато Нерон, движим от панически страх за римската корона, се окъпал в кръв и посегнал на живота на собствената си майка, той вършел това, което би сторил един рис например, обкръжен от хайка ловци. Но вестите за смъртта на всеки пореден враг не оросявали с лъчите на радост безсърдечния младеж. Нощите в Златния имеператорски палат се стрували на Нерон безкрайни, а студените и притихнали зали -- тесни като клетката на див звяр, уловен от своите преследвачи. Животното, вкарано насила зад решетка, никога не би се гърчило под угризенията на съвестта. А колко нероновци и макбетовци са издъхвали, смазани от менгемето на справедливи душевни терзания! Този факт ни довежда неминуемо до извода, че съвестта, подобно на магнитната стрелка на компаса указва на съществуването на Непозната Сила, която контролира нейните вибрации отдалече и трепти при Нейното присъствие. "О, съвест, съвест, божествен инстинкт, безсмъртен и небесен глас, сигурен водач на едно ограничено, но разумно и свободно същество, непогрешим съдия на доброто и злото, който правиш човека подобен на Бога! Ти си, която даваш превъзходството на човешката природа и нравствеността на човешките дела; без тебе аз не чувствам нищо, да ме издига над животните, освен печалното предимство да изпадам от грешка в грешка с помощта на една безразборна мислителна способност и на един разум без принцип". Такова е признанието на Жан-Жак Русо -- едно смирено и честно изказване за връзката между човека и неговия Създател -- Бога. Емоционално-волевата природа на човека намира пълно удовлетворение само когато Обект на нашите чувства и стремежи стане Върховното Същество. Ние, хората, обичаме и преследваме много възвишени неща, отдаваме се на изкуство, наука, народополезни дейности с по-големи или по-безлични резултати, ангажираме вниманието си с грижи за семейството и децата, радваме или разочароваме приятелите си. Всички тези обекти на нашите стремежи са светли и привлекателни. Всички те са вдъхновявали милиарди хора, населявали досега земята, диктували са идеите и темите на много творци на изкуството. В крайна сметка обаче трябва да се признае, че съществува само Една основна Цел, която заслужава да изострим вниманието си и ни обещава пълно удовлетворение! Преди около век и половина Огюст Конт (1798-1857) се опитал да измести християнската вяра с позитивизма. На законния Божи трон той поискал да постави човечеството -- проява, която всъщност са повтаряли не един и двама. Вместо Божията любов, целяща изкуплението на грешниците, Конт забол "пироните" на положителните факти. Вместо Библията, откровението на Създателя, той съставил календар, в който фигурирали имената на много велики човеци: Мойсей, Буда, Мохамед, Карл Велики, Дейвид Юм, Александър Македонски и др. Липсвал обаче Христос... Какви били резултатите от това "нововъведение"? Историята е издала отдавна своята справедлива присъда: днес човечеството знае за позитивизма на Огюст Конт много по-малко отколкото хората на миналия век, а християнството печели всеки ден нови и нови привърженици. Коя е причината за провала на позитивизма? Критиците на Конт отбелязват справедливо, че е присъщо на човечеството да търси обект на преклонение, докато бащата на позитивизма "ни представя... огледало" (Мартино). Поглеждайки в него, ние виждаме собствената си несъвършена природа, която най-малко би могла да ни послужи за идеал. Само Бог е пълноценният Обект на човешката емоционално-волева устременост! Блажени Августин пише още в началото на своите "Изповеди": "Ти си ни направил за Себе Си и нашите сърца ще останат неспокойни, докато не намерят почивка в Тебе". Такова е признанието на онзи, който бе вкусил от всяко ястие на безкрайната световна трапеза. Той бе разбрал, че "всичко е суета" и е мимолетно "като лъх", че човешкият живот е "като трева", че нищо тленно не заслужава хабенето на нашите чувства и стремежи. По същото време, когато Огюст Конт се силел да "детронира" Бога, неговият сънародник Франсоа Араго (1786-185Ь) се отърсвал вече от заблудите на безбожието. "Той откри Бога -- пише за него Ст. Михайловски. -- Той Го откри в своята вяра в доброто, в своята любов към правдата, в своята привързаност към хубавото, разумно и живоносно, в своето поклонение на истината, в своето съчувствие към всичко благородно и възвишено, в своето състрадание и милосърдие към всички неволници и страдалци, в убеждението, че целта на човешкото земно битие е нравственото усъвършенстване -- и в мисълта, че дългогодишните усилия на човека да се усъвършенства не могат да получат като едничко възмездие мраковете на небитието!" Съвременната действителност ни предлага нови и неоспорими силни доказателства за това, че всеки опит да се издигне Вавилонската кула срещу Бога завършва със стремглавото сгромолясване на нейните строители. Пълната научна безпочвеност и явна безнравственост на марксизма, родил чудовищни олигархии в няколко страни на Европа, Азия и Африка, бяха обрекли неговата система. Окончателното рухване на тази антихуманна идеология обаче става факт след като тоталитарните комунистически системи завършиха своя облик на управления с най-уродливите форми на идолопоклонство. Освен пошлите ръкопляскания по време на безбройните партийни конгреси, с които се посрещаха лидерите, комунистите обожествиха водачите си до такава степен, че започнаха да им издигат паметници приживе, а след смъртта им строяха капища-мавзолеи за увековечаване на диктаторското им присъствие сред масите. Промените, които настъпиха в политическия климат на Източна Европа, доказаха не само, че в култ са били издигани нищожества. Те доказаха още веднъж истината, че съдбата на навуходоносоровци и нероновци може да бъде само една: дълбоко философско и нравствено падение и пълно отричане пред съда на историята. Непредубеденият разум, изправен пред величавите тайни на Всемира, достига неминуемо до извода, че зад всичко, над всичко и във всичко стои и действа Едно Върховно Същество. Разгледаните логически аргументи са само един от пътищата, които отвеждат в подножието на Бога. Другият, по-сигурният път е вярата, която превъзхожда всяко умозрително усилие. Библията посочва: "С вяра разбираме, че световете са били създадени с Божието Слово, тъй щото видимото не стана от видими неща" (Евреи11:3). Най-добрите представители на положителното знание винаги са предпочитали именно пътя на вярата. Достатъчно ще бъде да цитираме само едно изказване на Макс Планк (1858-1947), направено пред делегатите на научен конгрес във Флоренция: "Като физик, следователно като човек, който е служил през целия си живот на трезвата наука, на изследването на материята, съм безспорно свободен от подозрението, че мога да бъда фанатик. И затова казвам след моите изследвания на атома следното: Не съществува материя сама за себе си (разр. м.)! Цялата материя произхожда и съществува само чрез Една Сила, която подбужда атомните частици към осцилация и ги поддържа в движение в миниатюрната "слънчева" система на атома. Тъй като обаче в цялата Вселена няма нито една интелигентна или вечна (абстрактна) сила -- никога не се е удало на човечеството да открие така горещо желания "вечен двигател" -- затова трябва да приемем, че зад Тази Сила стои Един съзнателен, интелигентен Дух. Този Дух е Първопричината на цялата материя. Не видимата и преходна материя е реалното, истинското, действителното (защото материята изобщо не би съществувала, както видяхме, без Този Дух!), а Невидимият, Безсмъртният Дух е реалното. Тъй като, обаче, не може да има дух само по себе си и всеки дух принадлежи към някакво битие, трябва по принуда да приемем едно духовно битие. Тъй като обаче, също не може да има духовно битие само по себе си, а трябва да бъде сътворено (разр. м.), то аз не се свеня да нарека Този тайнствен Творец също така, както са Го наричали по-рано всички древни културни народи на земята -- Бог !"

II. И ЕТО, ВСИЧКО СТАНА ДОБРО

Една хубава англосаксонска легенда разказва за поета Кедмон, живял през VII в.сл.Хр., който бил през по-голямата част от живота си напълно неграмотен. Той страдал много от това, че не може нито да чете, нито да пее. Веднъж в сън му се явил един мъж и го повикал по име: "Кедмон, изпей ми нещо". Притеснен от предложението, Кедмон отказал, като обяснил, че никой никога не го е учил. Посетителят обаче настоял пак: "Въпреки това, ти можеш да ми изпееш нещо". Накрая Кедмон се съгласил, но запитал: "А какво искаш да ти изпея, господине?" Отговорът последвал незабавно: "Попей ми за творението!" Когато Кедмон отворил уста, запял в прослава на Твореца-Бог стихове и мелодии, които никога преди това не бил слушал! Любителите на точните, проверени от науката факти твърдят, че легендарният поет Кедмон наистина е написал поетични версии на разказа за творението, заедно с още няколко пасажи и дори цели книги от Библията. Днес живеем във време, когато много хора гледат снизходително на всяка история, която носи краските на приказното. Предпочитат се точните данни, формулите, цифрите. Темата, която ни предстои да докоснем обаче -- древна и прекрасна като самия свят, в който живеем -- принадлежи еднакво на положителната наука и поезията, боравеща предимно с метафори. Това е темата за Вселената -- за нейния произход, организация и цел. За ориентир ще ни служи първият стих на Библията -- Битие 1:1, който изразява достатъчно пълно и мощно истината за Вселената: "В началото Бог сътвори небето и земята".

1. НАЧАЛОТО

Докосване до тема като тази -- "Произходът на света" -- изисква не само огромни теоретични, но и до голяма степен практически познания. Тя предполага и наличието на дързост и ревност по издирване най-великите истини за битието. Естествено тайната за произхода на света не може да бъде разбулена от никой смъртен. Това признават дори изтъкнати учени. Съветският проф. И. Ф. Полак, автор на книгата "Произход на Вселената", претърпяла няколко издания у нас, писа: "Читателите на тази книга трябва да знаят, че всичко написано за произхода на Вселената, което те са чели досега в други книги, и всичко, което ще прочетат отсега нататък, не е нищо друго, освен... хипотези". Както е известно, хипотезата е "предположение, вероятност, догадка", срещана често в областта на науката. Лесно обясним е фактът, че науката не може да борави с друго, освен с хипотези по отношение на произхода на света, защото тази грандиозна тайна няма нито един свидетел между тварите, а и не може да се докаже експериментално. Въпреки това обаче, темата за "произхода на света" трябва да занимава ума и сърцата на хората! Тя не е прерогатив само на учените, но е препоръчителна и за обикновените хора. А за вярващите тя е задължителна! Смиреното сърце открива, устремявайки се в нейните безпаметни дълбини, Една Първопричина, Която обиква като Творец и Бог. Смиреният разум признава своята ограниченост и литва на крилете, подарени му от Всемогъщия Създател. Еклесиаст посочва колко е важно да помним "Създателя си в дните на младостта си, преди да дойдат дните на злото" (Еклесиаст 12:1а) Това помнете, това прекрасно познание има силата на целителен балсам и блясъка на звезден лъч в живота на човеците. Нашият виден църковен водач и философ Йоан Екзарх (IХ-Х в.) започва своя "Шестоднев" с думите: "Какво по-красиво, какво по-сладко за любящите Бога, които наистина жадуват за вечен живот от това никога в мисълта си да не отстъпват от Бога и винаги да си спомнят за Неговите добри творения". Дано Бог помогне тези наши размишления -- без да имат претенцията на нови открития -- да принесат истинска радост и сладост на вярващите ни души! Разглеждайки историята на творението, като най-подходящ метод за изследване ще бъде тълкувателният. Посредством него, скъпи читатели, ще се постараем да се докоснем до всички тайни подробно и от съвременен ъгъл. Но главната ни задача ще бъде да прославим Бога -- нашия Творец и Промислител! Преди да пристъпим към самото тълкуване на Битие 1:1, нека се опитаме да отговорим на два много важни въпроса. Първият от тях е: Откъде е почерпил писателят на Битие информация за своя разказ за творението? Библейските изследователи са на мнение, че автор на първите пет книги на Светото Писание е израилевият вожд Мойсей (около ХVI в.пр.Хр.). Евреин по произход (Изход 6:20), той пораснал и бил възпитан в двора на египетския фараон. Затова и неговото име (на еврейски "Моше") произлиза от египетското словосъчетание мо (вода) и уше (спасен), напомнящо за избавлението му като бебе от водите на р. Нил (Изход 2:1 и сл.). Във връзка с това някои питат: "Не е ли взаимствал Мойсей нещо от известните му египетски митове за творението?" Нашият отговор е категоричен: Мойсей не е взел нито една йота от египетските митове по този въпрос! Онзи, който е чел текстовете на пирамидите или папируса на Бремнер-Ринд, даващи интересни подробности за египетските митове за творението, ще види съществената разлика между тях и разказа на Мойсей. Докато египетските митове звучат грозно, отвратително, примитивно -- за това не е необходимо да даваме примери, ако искаме да запазим добрия тон на есето! -- езикът на библейския автор отеква като мощен фанфарен оркестър. "В началото Бог сътвори небето и земята!" Едва ли може да се изрази подобна величествена мисъл с по-подчертан лаконизъм, без това да се отрази върху прелестта на вложената идея! Тези кратки думи са мажорните звуци на прелюдията към мощната симфония на неспирно хваление, което чуваме из цялото Св. Писание (вижте Псалм 19:1-3; Псалм 126:3 и др.). Тук няма дори намек за божества с низък морал; за скарабеи, които търкалят слънцето като топчица тор; за свещени бикове, които непрестанно умират и се раждат отново. Няма нищо веществено, кощунствено и случайно. Налице е шеметно издигане, вихрен летеж и духовен триумф! Коя е причината за това крещящо противоречие между египетските митове, които Мойсей безспорно е познавал и разказа за творението, описан по такъв чудесен начин? Библейската истина е тази, че Мойсей е приел по откровение свише уникалния факт на творението. Вече говорихме за първата среща на Израилевия вожд с Бога на Хорив. От други места на Св. Писание знаем, че Мойсей говореше с Върховното Същество "лице с лице, както човек говори с приятелите си" (Изход 33:11а). Очевидно е, че той е получавал възможно най-точна и богата информация за произхода на света. Два пъти Мойсей бе на високия Синайски връх и прекара там общо 80 дни (Изход 24:18; 34:28). Това време ще да е било достатъчно, за да получи не само насоки за богоугоден живот, ръководен от многобройни закони, правила и ритуали, но и да надникне в бездната на вечността. Мнозина библейски изследователи считат, че първата глава на кн. Битие звучи като разказ на очевидец. Не бива обаче да ни шокира фактът, че Мойсей не говори подробно за произхода на света. Това не е и необходимо! Всеки опит да се измислят и прибавят детайли говори за антропоморфично мислене. Библейският изследовател Н.П. Рождественски подчертава в коментара си към разказа за творението, че "откровението съобщава за творението толкова, колкото е нужно за жителя на земята". Главната цел на библейския разказ е да се покаже, че всичко произлиза и зависи от Всемогъщия и всеблаг Бог. Следователно, тук откриваме една нравствено-религиозна насока: като се убедим в присъствието и необходимостта от премъдър Творец и Законодател, ние ще установим по-правилен възглед за Всемира и човешкия живот. Швейцарският професор Морис Люжон (1870-1953), един от най-видните познавачи на Алпийската геология, счита, че изкачвайки се на планината, символизираща човешкия живот, всеки би трябвало да се убеди в съществуването на определени духовни дадености. Тъкмо в мигове на такова прозрение човек не може да не си спомни, според проф. Люжон, за първите редове на Битие: "В началото Бог сътвори небето и земята". Тогава става ясно на благоговейния дух, че дължи всички блага и радости само на Твореца. Затова се обръщаме -- заключава ученият -- с признателност към великия Устроител и Създател, като Му казваме просто: "благодарим Ти". Вторият въпрос, на който трябва да намерим отговор в тези предварителни размишления, е: Противоречи ли библейският разказ за творението на съвременните научни твърдения? За да установим това, ще се позовем предимно на издирванията на астрономията. Астрономията, както е известно, е онази област от положителното знание, която се занимава със строежа, природата и движението на небесните тела и Вселената. Тя обаче има един дял, който изследва образуването на небесните тела, тяхното развитие и системи. Този раздел на астрономията се нарича космогония (от гр. "космос" = ред, красота, свят и "гониа" = произход). На съвременния етап на развитие на тази наука са възприети няколко космогонични хипотези, които трябва да разгледаме, макар и съвсем бегло: а) Хипотезата на Кант – Лаплас Философът Емануел Кант (1724-1804) от Кьонигсберг създал така наречената "небуларна" хипотеза. Използувайки трудовете на Коперник, Кеплер и Нютон, той предположил, че първоначалната материя била неустроена и се намирала в хаотично състояние. С други думи, тя представлявала една "мъглявина" (небула). Сгъстявайки се постепенно, тя се разпаднала на централни въртящи се тела, около които се оформили планетни системи. Малко по-късно от Кант по подобен начин разработил своята космогония и французинът Пиер Симон Лаплас (1749-1827). Затова хипотезата носи името и на двамата. Кант-Лапласовата хипотеза не се намира в никакво противоречие с бибилейския разказ за творението. Битиеписателят Мойсей също ни информира за първоначалната неустроеност на материята, после сочи, че космическите процеси са ставали последователно, докато се оформят отделните небесни тела. Освен това Кант многократно признава наличието на Едно Същество на всички същества, Един безкраен Разум и самостоятелна Мъдрост. Достатъчно красноречиво говори за неговото преклонение пред Твореца и стихотворението на Джоузеф Адисън (1672-1719), което той помества след разсъжденията си за света. Ето как звучи в превод на български език последният му куплет: И цяла вечност, Боже мой, ще пея Теб хвала; но знам, че за достоен химн тя кратка би била! Лаплас е изложил своята хипотеза в забележка към съчинението си "Изложение на системата на света" и сам не й е отдавал значение. Той обаче посочвал наличието на "Вечен Разум", на "Създател" на планетните системи. б) Хипотезата на Джефрис-Джийнс Тя се отнася конкретно до възникването на Слънчевата система. Според английския астроном Харолд Джефрис и неговия сънародник -- физика Джеймс Джийнс нашата слънчева система се е образувала от "мъглявина", покрай която е минала чужда звезда. Поради това се е получило силно привличане на част от газообразното вещество на мъглявината, която изригнала и се отделила от първоначалната маса. Двамата учени акцентували силно на английския си произход, сравнявайки откъсналата се от мъглявината част със силуета на... "пура". Според Джефрис и Джийнс тази струя се разбила впоследствие на отделни кълба, които, охладявайки се, придобили постепенно вида на днешните планети и техните спътници. В скоби можем да отбележим, че в принципно отношение на тази хипотеза прилича и хипотезата на Чембърлейн-Мултон с тази разлика, че причината за катастрофалното изригване била не чужда звезда, а друга "мъглявина". В своите трудове Джеймс Джийнс признава определено, че "Духът трябва да бъде провъзгласен за Творец и Управител на царството на материята". Според него Вселената може да се изобрази като "чиста мисъл", която е плод на Един съвършен "математически Мислител". Съществуват и други космогонични хипотези: на французина Фай (поч. 1902), на съветските академици Ото Ю. Шмит (1891-1956) и Василий Г. Фесенков (1889-1972), на Куйпър (САЩ), на Алфвен (Швеция), на Хойл (Англия) и др. Всички те се отличават със смели опити да се разреши величествената загадка за "произхода на света". А сега нека отново дадем думата на Библията. На оригиналния еврейски език Битие 1:1 гласи: "Берешит бара елохим ет хашшамаим веет хаарец". За по-удобно тълкуване ще следваме порядъка на оригиналния текст. Първата дума е берешит. Затова и първата Мойсеева книга е озаглавена в евр. текст "Берешит". Повечето съвременни европейски езици са възприели гръцкото название генесис, а славянските и български преводи -- Битие, защото първите 3 глави на тази книга описват произхода и битието на света. Правилният превод на "берешит" е: в началото. Какво трябва да разбираме под това изявление, че Бог е сътворил небето и земята "в началото"? Какво е започнало с творческия акт на Бога? Съвременният тълкувател Финис Дженингс Дейк пише в прочутите си анотации към Библията, че "ст. 1 е въведението към цялата Библия и цялата история, защото той бележи границата между времето и вечността". Както е известно, философското определение за времето (наред с пространството) е, че то е основна форма на съществуване на материята. От мига на нейната поява е започнало да тече и времето. Всяко нещо, което е плод на Божията творческа десница, има своето начало във времето. Господ увери Йов, че е основал земята (Йов 38:4). Псалмопевецът възкликва на друго място, че "страшно и чудно" е направен (Псалм 139:14). Бог е, Който прави "да никне трева за добитъка" (Псалм 104:14). Изобщо, щом Той изпрати Духа Си с творческа цел, всичко -- мъртва и жива природа -- бива сътворено (Псалм 104:30). Творецът е "Начинателят на всичко" (Откровение 3:14) -- това бе откровението, дадено на Йоан и Христовата църква. Но за "начало" се говори и при други случаи, които се намират извън времето. Поради ограничеността на човешкия език, авторите на свещените книги си служат с подобни на "берешит" изрази, когато представят нещо във връзка с Вечния Бог. Ето например пасажа в Притчи 8:22-23. Мъдрецът е написал (според превода на български от 1938) следното: "Господ ме създаде като начало на пътя Си, като първо от древните Си дела. От вечността бях създадена, от началото, преди създаването на земята". Това е труден за разбиране текст. Човешкият ум се свива пред него като подплашено врабче. Авторът на книгата Притчи говори тук от името на Божията Премъдрост, Която е Второто Лице на Божествената Троица -- Господ Исус Христос -- изявено в плът през Новозаветната епоха, предадено на смърт за греховете на човеците и възкръснало за прослава на Бога. Още еретикът Арий (IV в.) изградил погрешното си учение за "тварността", т.е. за началото във времето на Христа върху горния пасаж, защото гледал умозрително, а не със смирена вяра на тази библейска тайна. Той сметнал, че и тук се говори за "начало", каквото имаме в Битие 1:1. Но еврейският глагол "кана", превеждан понякога неправилно като "създаде", има значение на: "имаше, приготви, придоби". Именно така стои глаголът в някои древни гръцки преводи (Акила, Симах и Теодотион). Следователно думата "начало" намеква за неизследимото вечно битие на Бога, за чиито тайни имаме само няколко открехвания на завесата в Св. Писание. Сходен е и смисълът, който влага ап. Йоан в началото на своето евангелие и първото си послание: "В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог" (Йоан 1:1); "това, което беше отначало, което чухме, което видяхме с очите си, което изгледахме и ръцете ни попипаха за Словото на живота" (I Йоан 1:1). Особено силно впечатление прави изявлението на евангелиста в първия текст. Тук имаме "в начало" -- ен архе, а не -- "в начало-то", както е в Битие 1:1. Разликата е много съществена: при евангелието Йоан имаме "Начало" в абсолютния смисъл. Бог е "Алфа и Омега, начало и край" (Откровение 1:8а -- по Синодален превод). Да, Той е Основа, Първоизвор на всичко! Джеймс Джийнс бе дал едно обективно мнение: "Съвременните научни теории ни довеждат до представата за Създателя, действащ извън времето и пространството, които съставляват част от Неговото творение, както художникът се намира извън своята картина. Бог е създал света не във времето, а с времето". Бог поставя и едно друго начало. Той раздвижва духовния живот у човека, събужда душата от летаргичния сън на неверието и я издига до самия Си престол. Ап. Павел писа на филипяните: "Благодаря на моя Бог всеки път, когато си спомням за вас,... като съм уверен именно в това, че оня, който е почнал добро дело във вас, ще го усъвършенства до деня на Исуса Христа" (Филипяни 1:3, 6). Космическото начало, предизвикано от Твореца, е било твърдо убеждение на велики астрономи, физици, математици и представители на положителното знание и хуманитарните науки. Духовното начало, поставяно чрез вяра в Спасителя Исуса Христа, е жизнена необходимост за всяка една човешка душа. Нека да завършим размишленията за "началото на Вселената" с молитвата на гениалния астроном Йоханес Кеплер (1571-1630), която представлява финал на основното му съчинение "Световна хармония": "Колко са щастливи тези, на които е дадена възможност при тяхната работа и изследвания да се издигат до небето!... Те виждат там, горе, творението на Бога, чието съзерцание ги изпълня с радости и щастие!... Благодаря Ти, мой Създателю и Боже, че си ми дал такава вътрешна наслада -- да изучавам Твоите творения и да съзерцавам делото на Твоите ръце!... Велик е нашият Господ и голяма е Неговата мощ, и мъдростта Му е безкрайна. Хвалете Го, слънце, луна и планети, със слова, подобаващи на вашето величие. Хвалете Го, вие небесни хармонии, и също вие -- свидетелите и потвърдителите на Неговите разкрити истини... и ти, моя душо, възпявай през целия си живот славата на Господа! От Него, чрез Него и за Него са всички неща, видимите и невидимите. Само Нему да бъде чест и слава от вечност във вечност! Амин".

2. ТВОРЕНИЕТО

Може би смъртта е най-внушителното доказателство, че човек е дошъл от някъде и отива за някъде. Когато наблюдавате восъчната фигура на мъртвец, разбирате, че той е безжизнен, но в никакъв случай не прилича дори и на най-гениално изработената скулптура от музея на мадам Тусо. Полуотворените клепачи скриват очи, които са се радвали на светлината и красотата в света. Вдървените лицеви мускули са трепкали от усмивка или тъга. Тялото, изопнало се като в полет, почива след бурни движения, труд, ласки, умора и приливи на нови сили. Вие си казвате, да, непременно си казвате, че този човек, за когото твърдят, че е мъртъв, всъщност е отпътувал нататък. Роден от майка като всеки човек, той се е втурнал в нечии прегръдки, които задържат живота по-трайно. Съвременният британски романист Греъм Грийн (1904-1991), който не се отличава с подчертани религиозни възгледи, е принуден все пак да признае: "Нямам силна убеденост в живота след смъртта, но моята вяра ми подсказва, че убеждението ми е погрешно или погрешна е липсата ми на убеждение. И грешката е моя. Вярата е ирационална, а убеждението рационално. Твърде малко мога да бъда убеден, но ирационалната ми вяра казва, че греша". Когато в лятна нощ от небето падне звезда, разсякла с бърза светлинна диря мрака и всички повтарят, че е угаснала, вярващият човек добива по-голяма увереност, че някой е промислил на небосвода да се раждат звезди, за да не ни погълне тъмнината на Нищото... Сезоните се редуват: зима, пролет, лято, есен и пак зима. Никнат семена, покълват растения и се раждат плодове. Един дълъг кръговрат. Но у вас, скъпи приятели, неминуемо възниква въпросът: "А какво е било преди първата зима?" Въпроси, въпроси... Загадки и тайни... Човешки недоумения и космически отговори, скрити често за ограничения ум... Втората дума на Библията ни връща всъщност към една първоначална истина. Еврейския оригинал гласи: "Берешит бара..." -- "в началото сътвори..." Следователно още преди могъщото име на Върховното Същество -- Бог -- ние коленичим пред тайнствения акт на творението. В първите 2 глави на книгата Битие се употребяват три различни глагола, свързани с творението. Нека кажем по нещо за всеки един поотделно: 1. Един от тези глаголи е йацар, който има значение на "оформям" или "моделирам", както прави това грънчарят с глината, когато вае съда. Той е използван в Бит. 2:7: "И Господ Бог създаде (йацар, т.е. оформи) човека от пръст из земята... 2. Вторият глагол е аса/х/, който крие смисъла на "правя" или "създавам нещо от съществуващ материал". За отбелязване е, че делата, които Бог извърши през шестте творчески дни, са обозначени предимно с "аса/х/". Авторът на Посланието до евриете има предвид такова значение на глагола, когато писа: "С вяра разбираме, че световете са били създадени с Божието Слово, тъй щото невидимото не стана от видими неща" (Евреи 11:3). 3. Неповторим по своето грандиозно значение е обаче глаголът бара. Той именно ще занимава нашето внимание по-долу. Само в Битие 1-2 гл. "бара" се среща точно 7 пъти, което говори за изключителната му важност. Тълкувателите са на мнение, че има три главни характеристики в неговата употреба: (а) той се среща само по отношение на Божия дейност; (б) резултатът от тази дейност е нещо чудно, необикновено, ново (сравнете Изход 34:10; Еремия 31:22; Псалм 51:10; Амос 4:13 и др.); (в) този глагол никога не се употребява с т. нар. в еврейската граматика "винителен падеж на материята", т.е. не посочва, че нещо е направено от нещо. С други думи, смисъла на "бара" трябва да потърсим в истината, че Бог призовава нещо из небитието. Тълкувателят Дейк, проследявайки местата в Битие 1 гл., където е налице "бара", пише, че този глагол въвежда "трите големи сфери на съществуване": (а) света на материята (Битие 1:1); (б) естествения живот, който откриваме във всички живи творения (Битие 1:21) и (в) духовния живот, представен от човека (Битие 1:28). Значи, Бог е сътворил от нищо цялата жива и мъртва материя! Още Блажени Августин свързвал "бара" тясно с "берешит". Следователно, в началото на времето Бог е сътворил, произвел от нищо Вселената. Древните хора добре разбирали това. Във II Макавеи 7:28 (една книга на Светото Писание, която не е каноническа) е описан симптоматичен случай. Една майка израилтянка се обръща към сина си с горещото наставление: "Моля те, чедо, погледни към небето и земята, и всички неща, които виждаш в тях, разбери, че Бог ги е сътворил от нищо, а така също и човешкия род". Щом една жена от народа по времето на Макавеите (II-I в.пр.Хр.) е знаела за тази Божия дейност, можем да съдим до каква степен е залегнала идеята за "сътворението от нищо" в съзнанието на Божия народ. Колко далече са в това отношение не само някои наши съвременници, но и някои представители на съвременната наука!... "Бара" има много точно и фино значение. Навсякъде, където срещаме този глагол, ние не можем да си представим всемогъщите Божии пръсти с полепнали глинени топчета или прашни следи по тях. Духовният поглед ги проследява като ефирните пръсти на диригента, който изтръгва дивни хармонични звуци от разнообразните инструменти на огромен оркестър. Ето, например, изявлението, което Сам Бог прави в Исая 43:7: "Всички, които се наричат с Моето име, които сътворих за славата Си; Аз създадох всеки от тях, да! Аз го направих". Това означава, че Господ е избрал и призовал нов, богоугоден Израел -- за прослава на святото Си име. Този нов народ не е съставен от старите егоистични и коравовратни люде; в неговите редици има хора, които обичат Бога и са готови да Му служат жертвоготовно. Само в тази светлина можем да разберем и вопъла на псалмопевеца Давид: "Сърце чисто сътвори в мене, Боже, и дух постоянен обновявай вътре в мене" (Псалм 51:10). Старото, човешкото сърце е мъртво от грях, страхове, омраза. Сътворените от Бога сърца преливат от доброта, смирение и любов. Затова Творецът настоява: "Сине мой, дай сърцето си на Мене и очите ти нека внимават в Моите пътища" (Притчи 23:26). Творческият акт, внушаван от глагола "бара", е непознат на човешките възможности. Йоан Екзарх е написал чудесно в своя "Шестоднев": "Защото Бог (ги) сътвори не както човеците, които зидат (домове) или строят кораби, (не както) медникарите или златарите, или тъкачите, или обущарите, или другите занятчии. (Човеците) вземат готов материал и от него правят (предмети) по готови образци. При това (необходимите) съдове и сечива заемат един от друг. А Бог (щом) само помисли, и веднага създаде (това, което) дотогава не бе съществувало". И по-нататък: "Защото (Той не е) като останалите творци, които създават от готов материал. Той всичко е извел от небитие в битие и е дал битие на това, което преди не е имало битие. Защото лесно е било за Него да създава и от несъществуващото, и от съществуващото. Така е постъпил Той някога и, казано накратко, така твори и досега". Тези размишления ни убеждават колко е важно за нас, като вярващи хора, да имаме правилно разбиране и правилно да употребяваме думите: "Творец", "творя", "творчество" и "творение". Когато става дума за различни представители на науката, изкуствата или материалното производство, можем да ги наричаме "откриватели, "автори", "майстори", "специалисти" и т.н., но "творци" в същинския смисъл на това понятие -- никога! Творец е само Бог! Затова на човеците не остава нищо друго, освен смирено да сведат глави и да благодарят за всеки талант, откритие или дело, които Бог благоволява да им повери. Тази истина е почувствал великият Галилей (1564-1642), когато изповядва с почит към Твореца: "Аз съм извън себе си от удивление и изказвам на Бога моята безкрайна благодарност, че е благоволил да бъдат открити чрез мене тъй велики и непознати досега чудеса". Любопитно ще бъде да узнаем какво учи съвременната космология за произхода на Вселената. Хипотезата за "Големия взрив" В сравнение с познатите днес космогонични хипотези относително най-задоволителна е т.нар. хипотеза за Големия взрив. Тя се радва у нас може би на най-голяма популярност. Тази хипотеза има дълга предистория и е плод на изследванията на различни учени на нашия век. Новото в нея е, че представя видимата от нас Вселена като нестационарна, т.е. движеща се. Този момент е много важен, защото от него произтичат останалите предположения. През 1912 г. американският астроном Весто Малвин Слайфър, наблюдавайки небето от обсерваторията във Флагстаф, щата Аризона, забелязал с удивление, че цяла дузина галактики се отдалечават от земята със скорост ок. 1 милион мили в час. Когато ученият изнесъл доклад по това сензационно откритие пред американското астрономическо дружество през 1914 в Еванстон, щата Илиноис, неговите колеги го аплодирали, изправени на крака. Но още никой не осъзнавал какво означавало всъщност това. Едуин Хабъл, който присъствувал на доклада на Слайфър, възприел идеята и посветил следващите няколко години на многобройни наблюдения и математически изчисления. През 1920 г. Хабъл, заедно със своя колега Милтън Хюмасън, наблюдавал звездите с най-големия за онова време телескоп. Двамата астрономи били зашеметени! Някои галактики се движели със скорост 100 милиона мили/час!... През 1929 г. Хабъл оповестил своите резултати и те влезли в науката като "закон на Хабъл". Този нов закон гласял: колкото по-далече е една галактикка, толкова по-бързо се движи тя. Когато Алберт Айнщайн публикувал своите уравнения за относителността, холандският физик Вилем де Ситер намерил решение за тях, въз основа на което доказал, че пространството във Вселената се разширява експоненциално, т.е. все по-бързо и стигнал до извода, че налягането на материята е отрицателно и зависи от плътността й (количеството материя в единица обем). Тези изводи пък довели до хипотезата, че в далечното необозримо минало Вселената ще да е била "свита" до точката на нищожно малък обем. Мнението на Хабъл пък, че понастоящем Вселената "се разширява" дало възможност да се стигне до изкристализирване на космологичната хипотеза за "Родилния" или "Големия взрив". Според тази теория, историята на Вселената предполага непременно някакъв начален момент във времето. Това е моментът, когато нейният размер е бил безкрайно малък, а плътността и температурата са били безкрайно високи. "Свитата" материя избухнала и започнала да се "разширява" с шеметна скорост. Колкото и странно да ни звучи, поддръжниците на хипотезата за "Големия взрив" могат да кажат какво се е случило през "първата секунда", "през третата минута" или... през "700 хилядната година", основавайки се на сложни математически изчисления. През първата секунда на Взрива е имало само елементарни частици, притежаващи огромна енергия. Разширяването на пространството довело до т. нар. "ядрен синтез", когато станало възможно -- между 1-вата и 3-тата минута -- образуването на най-простите и леки химически елементи: водород, хелий, деутерий. Периодът до 700 000-ната година е известен в съвременната космогония като "ера на радиационно-доминираната плазма", когато се извършвал синтез на все по-тежки и сложни елементи. Веществото било "потопено" в море от силна радиация. Според съветския академик Яков Зелдович във Вселената започнали да се образуват т.нар. "блинове", т.е. уплътнявания на газови облаци, на които въздействали гравитационни сили. Първо се оформили структурите с максимален размер, а след това вътре в тях са се образували по-малки струпвания -- галактиките (образувани за ок. 1-2 милиарда години) и бъдещите звездни купове. Космолозите считат, че познатата ни днес Вселена съществува от 8 до 13 милиарда години, а Слънцето и неговата система е на ок. 5 милиарда години. Дотук всичко звучеше много логично: Вселената е започнала своето съществуване, продължила е да се развива и движи. Този процес не е спрял и днес. Остава открит, обаче, един по-важен въпрос: а какво е станало преди първата секунда на Родилния взрив? Какво е имало преди началото?... Тук вече учените се сблъскват с непреодолими затруднения. Своето съществуване Вселената дължи на процес -- казват те, -- протекъл в 10 на минус 36-та степен от секундата след Големия взрив, когато Вселената е имала миниатюрния размер ок. 10 см и гигантска плътност на енергията 10 на 69 степен тона. Оттук учените направили извода, че Вселената би могла да бъде... и по-малка назад във времето, от което следва, че в самото начало... През 1973 г. проф. Едуард Трайън от Нюйоркския университет публикува сензационна статия в сп. "Нейчър". Ученият изказа дръзкото предположение, че Вселената е възникнала като квантова флуктуация на вакуума. Казано на по-прост език, това означава, че Вселената се е родила от нищо! Тезата на проф. Трайън бе подкрепена и разработена от редица учени, между които и съветският физик П. Фомин.Според тях в далечното минало космическата константа на Айнщайн е била много голяма, а днес е почти "нула". Или с други думи, при вакуума преди Взрива енергията е притежавала огромна плътност. Оказва се, че "Вселената на де Ситер" се е родила от вакуума с краен размер ок. 10 на минус 20-та степен, т.е. ок. 10 милиона пъти по-малък от размера на протона (една от най-малките елементарни частици). В този вид тя е съществувала съвсем кратко време -- ок. 10 на минус 30 степен секунди, след което е преминала към стадий на разширение, продължаващ и до днес. Принципно погледнато, хипотезата за "Родилния взрив" се доближава твърде много до библейската идея, че светът е произлязъл от нищо. Но нека бъдем внимателни! Научната хипотеза не отговаря на въпроса: какво е било преди първата секунда? Има само едно понятие, което може да ни даде точния отговор: нищо! Преди първата секунда на времето, преди първия линеен или кубичен сантиметър на пространството е било нищо. Добре, но що е нищо? Не зная дали някога сте се опитвали да намерите някаква задоволителна дефиниция на "нищо". Веднъж изгубих цял следобед в търсене на такава дефиниция в библиотеката на Лондонския библейски колеж. Рових из книгите... и все -- нищо! Убеден съм, че ако бих могъл да проверя всичко написано от философи, учени или литератори, пак не бих открил нищо! Може би някой ще възкликне: но тъкмо това е нищото -- да не намериш нищо! Не, не! Това не е онова нищо, което е било преди първата секунда. Ние, хората, гледаме на понятието "нищо" просто като на метафора. Дали ще си послужим с илюстрация на Езоп, Шекспир или Самюел Бекет, е все едно. Езоп разказва за един хитрец, който убил гъската, снасяща златни яйца и не намерил "нищо". Шекспир се опитва да ни убеди в "Макбет", че "нищо е онова, което не е". Бекет разкрива в пиесата си "Очакването на Годот" философския вакуум на нашето съвремие: "Нищо не се случва, никой не идва, никой не си отива; това е ужасно!" Ние окачествяваме като "нищо" онова, което познаваме или очакваме, но не достигаме до него по една или друга причина. Истината обаче е, че ние не познаваме нищото. И не кой знае защо, а защото съществуваме в един материален и духовен свят, в който няма такова нищо, каквото е било преди сътворението на света. Спраул прави една приемлива илюстрация в книгата си "Святостта на Бога", която може би ще ни насочи правилно. Когато разсъждава за сътворението, той пише следното: "Първият звук, произнесен във Вселената, е бил гласът на Бога, който заповядал: "Да бъде!" Не е правилно да се каже, че този бил първият звук във Вселената, защото преди да е бил произведен звукът, не е имало Вселена, в която той да бъде разнесен. Бог извикал в празнота: може би това е бил някакъв вид на първичен вик, насочен към празния мрак. Заповедта сътворила свои "молекули", за да пренесат звуковите вълни на Божия глас по-нататък в пространството. Но за звуковите вълни би било нужно доста дълго време. Скоростта на тази заповед превъзхождала скоростта на светлината. Щом думите се отронили от устата на Твореца, нещата започнали да стават. Там, където отекнал гласът Му, се появили звезди, трепкащи с неописуем блясък в синхрон с песните на ангелите. Силата на божествената енергия се разпръснала по небето подобно на калейдоскоп, чиито цветове са нахвърляни от палитрата на могъщ художник. Комети кръстосвали небосвода с искрящи опашки, както фойерверките на 4. юли". Колко несъвършен е човешкият език, когато се опитва да говори за творението! Той винаги прибягва до средствата на словесното изкуство, защото положителната наука признава, отпускайки безсилно ръце: "По-нататък не мога"... Какво можем да научим още от Библията за света, сътворен от Бога в началото? Епохалният първи стих на Св. Писание гласеше: "В началото Бог сътвори небето и земята". Често питаме: внезапно ли е станало творението или в продължение на много години? Може би за хиляди или милиони години? Питаме, защото забравяме, че за Бога продължителността няма никакво значение. Апостол Петър не случайно предупреждаваше: "Още и това нещо да не забравяте, възлюблени, че за Господа един ден е като хиляда години и хиляда години като един ден" (II Петрово 3:9). Ако тази истина важи за времето -- тази форма на съществуване на материята -- колко повече валидна е тя за тогава, когато Бог е съществувал извън времето, пространството и материята! Питаме още: в каква форма и колко голяма е сътворил Бог Вселената? А забравяме, че и това е изключителна чест и проява на доверие -- да знаем, че "в началото Бог сътвори небето и земята". Някога Божият народ бе насърчен чрез пророк Исая: "А Израел ще се спаси чрез Господа с вечно спасение; вие няма да се посрамите, нито да се смутите до вечни времена. Защото така казва Господ, Който сътвори небето (Тоя Бог, Който създаде земята, направи я, и я утвърди, Който не я сътвори пустиня, но я създаде, за да се населява): Аз съм Господ и няма друг" (Исая 45:18) Бог не е сътворил земята "пустиня". Следователно Той е извикал към начало един прекрасен, хармоничен, съвършен свят. Това е така, от една страна, понеже Господ не твори нищо половинчато или посредствено. Псалмопевецът Давид изпада във възторг, когато гледа Божиите небеса, делото на Неговите пръсти, луната и звездите, които Творецът е отредил (Псалм 8:3). От друга страна, настоящият свят, макар и не така прекрасен като първоначалния, е все пак обект на удивление и преклонение. Коперник и Галилей, Кеплер и Нютон, Кант, Лаплас, Айнщайн, Джийнс и много други са се възхищавали от величието и красотата на творението. Гордостта на руската наука, Михаил Всилиевич Ломоносов (1711-1765), бе писал с дълбоко духовно проникновение: "Природата е някакво Евангелие, което благовества без да замълчи творческата сила, премъдростта и величието на Бога. Не само небесата, но и земните недра проповядват славата Божия". Но едва ли може да звучи по-трогателно някоя изповед от признанието на скептика Волтер (1694-1778): "Аз размишлявах тази нощ, всецяло бях унесен в съзерцание на природата. Възхищавах се от неизмеримостта, от движението на тези безбройни кълба-звездите. Удивявах се още повече от Разума, Който управлява в тия обширни области. И си казах: Трябва да бъдеш сляп, за да не бъдеш поразен от това зрелище; трябва да бъдеш тъпоумен, за да не познаеш неговия Автор; трябва да бъдеш безумен, за да не Го обожаваш".

3. ТВОРЕЦЪТ

Застанал пред тайната на предтворческото Нищо, ми се иска да ви разкажа за две страшно разсърдени човешки величия. Ще ви разкажа за един император и един физик. В Талмуда е съхранена интересна история за римския император Адриан (117-138). След като завладял света, той се върнал в Рим и казал на приближените си: "Завладях целия свят и затова искам да се отнасяте към мен като към Бог". Един царедворец се опитал да охлади мерака на императора: "Ти не си покорил още Божия град и Божия храм". Но това не стреснало владетеля -- колко му е! Пришпорил той армията си, нападнал Йерусалим и сринал последните камъни от свещения град. Адриан си помислил, че вече няма да има въпросителни около "божественото" му достойнство и права. Тогава при него дошли трима мъдреци. Първият му казал: "никой, който е вътре в палата, не може да се бунтува. Излез извън палата и тогава ще бъдеш Бог. Бог е направил небето и земята и ти трябва да излезеш най-напред извън тях, които са Неговият палат". Вторият философ прибавил: "Ти не можеш да бъдеш Бог, защото Сам Бог е казал: "Ония богове, които не са направили небето и земята, да! те ще изчезнат от земята и изпод това небе" (Еремия 10:11). А третият отправил молба: "Помогни ми, моля те, в този час на нужда!" Адриан се учудил: "Как да ти помогна?" Мъдрецът пояснил: "Имам кораб, който стои на 3 мили от брега и на него се намира цялото ми състояние". Императорът казал: "Ще изпратя легионите и корабите си, за да го избавят". Но философът се възпротивил: "Защо да безпокоиш легионите и екипажите на корабите си? Изпрати само един повей на вятър!" Адриан се разсърдил: "Откъде да ти взема повей на вятър?" Мъдрецът отвърнал: "Тогава как искаш да бъдеш като Бога, Който е сътворил вятъра?" Може би някои от вас, скъпи читатели, ще се усъмнят в историческата достоверност на тази талмудическа история. Няма да споря с тях! Но ето, на ръба на Вселената, пред тайнствената истина за космическото Нищо застава една фигура, която е добре позната на всеки съвременен човек. Тази личност, направила революция в научното мислене на нашия век, е била сериозно разсърдена от откритията, че нестационарната Вселена е имала някога някакво начало. Алберт Айнщайн (1879-1955) -- гений, който не претендирал като Адриан за божествени качества, но безспорно е имал претенцията, че е разгадал тайните на Вселената. Когато Айнщайн научил за новата хипотеза, че Вселената е била "свита", а сега се "разширява", писал писмо на Вилем де Ситер, в което изразил своето възмущение: "Това обстоятелство ме дразни". Представете си за миг лицето на учения, "надвесен" над "ръба" на Вселената. Дългата му коса е паднала върху челото. Очите му напразно се взират зад изпотените айнщайновски очила. От трепкащите му устни падат въпрос след въпрос: Как, нима Вселената има начало? Но тогава -- тогава трябва да има Някой, Който я е... създал? Трябва ли да повярваме, че материята има... Творец?" Ще отбележа, че Айнщайн не е бил атеист. За него съществуването на Бога се е доказвало чрез природните закони. Било е явно наличието на порядък във Вселената, който може да бъде изследван от човека. Айнщщайн е изказал например мисълта: "Онова, което е непроницаемо за нас, действително съществува, изявявайки се като най-висша мъдрост и най-бляскава красота". С това той е имал предвид именно Бога. Но Този Бог да бъде "Творецът на богословите"? О, не, не!... Докато Айнщайн се сърдел повече от едно десетилетие, Едуин Хабъл спомогнал за оформянето на хипотезата за "Родилния взрив". През 1930 Айнщайн посетил калифорнийската обсерватория на Маунт Уилсън, където работели Хабъл и Хюмасън. Той дълго изучавал таблиците на двамата американски учени, надничал през телескопа и накрая признал, че се е убедил в правилността на резултатите. Всъщност признанието на Алберт Айнщайн може да се сравни с възклицанието на онзи апостол-скептик, който извика при вида на Исусовите рани след възкресението на Спасителя: "Господ мой и Бог мой!" На научния свят било ясно, че зад "нищото" в началото -- преди появата на Вселената -- трябва да стои Един Творец! Професор Едуард Милн (1896-1950), преподавател по математика в Оксфорд, писа в една своя научна публикация: "Първопричината на Вселената може да бъде попълнена от читателя. Но нашата картина остава непълна без нея". Преди няколко години известният астроном от Масачузетс Филип Морисън призна в един филм за произхода на Вселената: "Бих искал да отхвърля теорията за Големия взрив, но трябва да се изправя пред фактите". Спомням си какъв фурор бе предизвикала преди няколко години в съветските научни кръгове дискусията за тази хипотеза. Голяма част от академиците-марксисти се страхуваха с основание, че ако "Големият взрив" се приеме, това би означавало да се подаде ръка на признание на християнската доктрина за Бога-Творец. Робърт Джестроу, автор на една хубава статия за "Големия взрив" в сп. "Рийдър дайджест" (октомври, 1980), писа накрая: "Той (ученият -- бел.а.) се катери по планините на невежеството; предстои му да завладее най-високия връх; и когато се прехвърля през последната скала, го поздравява една група богослови, които седят там в продължение на векове". Да чуем какво казваше Библията: "Берешит бара Елохим..." -- "в началото сътвори Бог..." Това е един много интригуващ факт! На Синайската планина Върховното Същество се представи на Мойсей като Йахве (Вечният), при творението на човека писателят на Битие Го назовава Йахве-Елохим (Вечният Творец), а в Битие 1:1 Го срещаме като Елохим (Творец, Бог). Как трябва да изтълкуваме това? Нека дадем едно по-подробно изяснение на това божествено име. Разбира се, невъзможно е да проумеем напълно какво означава то! Нашето начинание би било сравнимо с дързостта на легендарния Икар, който литнал от о. Крит към огнения диск на слънцето с крила, залепени с восък, и бил обгорен от палещите му лъчи. Някога Мойсей жадуваше да види Божията слава, но Йахве го предупреди: "Не можеш видя лицето Ми; защото човек не може да Ме види и да остане жив" (Изход 33:20). Да се проникне в главоломните дълбини на Божията същност не е по силите на никой смъртен. Дори ангелите не могат да постигнат пълнотата на Върховното Същество. Затова апостол Павел писа: "... никой не знае що има у Бога, освен Божият Дух" (I Коринтяни 2:11б). Тази трудност да се разкрие напълно Божията същност е изобразена картинно в известната мисъл на астро-физика Джеймс Джийнс, която срещаме в съчинението му "Тайнствената вселена": "Съвременните научни теории ни принуждават да мислим за Твореца на света като работещ извън времето и пространството, които са част от Неговото творение, също както художникът е извън платното, върху което рисува". И все пак, Бог не е безкрайно далече и не идва опасно близо до нас! Мойсей бе удостоен да зърне Божията слава, макар и "изотдире" (Изход 33:21-23). Апостолите получиха утешението, че който е видял Христа, е видял Бога Отца (Йоан 14:9). А всички ние сме придобили "ум Христов" (I Коринтяни 2:15) и това ни укрепява при издирването на Божиите тайни. Названието "Елохим" означава буквално "сили". Според едни тълкуватели то произлиза от корена "алах", който означава буквално "предмет на страх". Други пък го отвеждат към семитския корен "ул", имащ смисъл на: "превъзхождащ, силен съм". След откриването на прочутите "Тел-амарненски писма" (ХIV в.пр.Хр.) стана известно, че ханаанските князе са наричали египетския фараон Аменофис IV също "елохим", т.е. "господар". Следователно в библейския смисъл Елохим има цел да ни внуши идеята за величието и всемогъществото на Върховното Същество. Но има нещо още по-важно за нас: под "Елохим" трябва да разбираме името на Бога на целия свят и човечеството въобще. Докато името Йахве имаше по-тясно предназначение: да стане известно само на древния Израил, то Елохим е Богът на цялата Вселена. Слава да бъде на великото Му име! Едно по-задълбочено изследване на третата дума на Библията -- Божието име Елохим -- ще ни доведе до смайващи наблюдения. То е, както бе посочено по-рано, в плурална форма, т.е. намира се в мн.ч. (за това е характерно окончанието за м.р. мн.ч. -- им). Някои тълкуватели, които са далече от разбирането на библейските истини, се опитват да ни убедят, че тази множествена форма била остатък от езическото многобожие. Ще подчертаем обаче, че еврейският народ никога не е робувал на многобожието преди Мойсей. Авраамовите потомци са пазели стриктно преданието на "бащата на вярата" за чудното извеждане от Ур Халдейски от Онзи Бог, Който направи Авраам, Исаак, Яков и синовете на последния Свои добри приятели. Още по-малко имаме право да виним писателят на Битие, че е допуснал заемка от египетската митология. Едва ли "великата Хелиополска енеада" с нейните девет враждуващи и общуващи безразборно помежду си божества би дала идеята за пресвятия Йахве-Елохим. Освен това Мойсей бе човекът, който ратуваше самоотвержено за чистотата на монотеизма (вярата в Един Бог). Може би най-силното доказателство, че в "Елохим" трябва да търсим не смисъл на многобожие, а нещо съвсем друго, е фактът, че глаголът бара е поставен в 3 л.ед.ч. Оказва се, че подлогът е в множествено, а глаголът -- в единствено число. Подобно положение не се среща в граматиката на нито един език! Как да си обясним тази особеност? Елохим намеква за множествеността на Лицата у Бога. Тази е най-голямата тайна, която човешкият ум не може да разбули. За да бъде постигната тази истина, е нужна преди всичко вяра! И все пак, Библията осветлява не на едно място този богооткровен факт, за да го направи по-достоен за разума. Нека разгледаме няколко текста, в които тази идея се разкрива най-напред от глаголи. Един пасаж, към който ще се върнем по-късно по друг повод: "И рече Бог (Елохим): да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие" (Битие 1:26а -- Синод.прев.). Тук и глаголът е в мн. ч. -- "да сътворим". Следователно той се отнася както към Говорещия, така и към Онези Лица, към които Той се обръща. Това означава, че Те са равностойни, обладават еднаква творческа сила и следователно са божествени Лица, а не тварни личности, например ангели. В Битие 11:6-7, където Творецът изразява разочарованието Си от древните строители на Вавилонската кула, Той казва: "Елате да слезем и там да разбъркаме езика им, тъй щото един друг да не разбират езика си". Божията множественост може да бъде внушена и от определения. Така напр. в Исус Навин 24:19 прилагателното "пресвят", отнасящо се към Елохим (Бог) е в мн.ч. Същата идея се подсказва и от местоимения. След грехопадението Господ изказа опасението: "Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си, да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно..." (Битие 3:22). Очевидно Творецът не е имал предвид Себе Си и ангелите, а Своите божествени Лица. Сравнете още Еклесиаст 12:1 (еврейски текст). В Песен на песните 1:11 женихът се обръща към годеницата си с обещание: "Ще ти направим златни плетеници със сребърни копчета". Тук в буквален смисъл говори царят Соломон, а в преносен -- Бог (Елохим). Почти всички ранни християнски писатели подкрепят възгледа, че названието "Елохим" свидетелства за множественост на Божиите Лица. Такова е мнението на: Теофил Антиохийски, Атанасий Велики, Василий Велики, Йоан Златоуст, Блажени Августин и мн. др. В негова полза се изказват значителен брой съвременни тълкуватели: Ч. Х. Спърджън, Дж. Пакър, Е. Тоузър, Р. Спраул и др. Библията отговаря и на въпроса: "За колко Лица загатва названието Елохим?" Според много пасажи Елохим има Три Лица. Ето по-важните места в Св. Писание, които посочват тази истина: При Авраам, когато бе отседнал под мамврийския дъб, се явиха Трима Мъже (Битие 18:1 и сл.). От Тяхното поведение, думи и абсолютно съгласие може да се заключи, че Те представляваха единство, цялост. Бащата на вярата пък се отнасяше с особена почит и се обърна към Тях с титлата "Господарю мой" (ст.3). Според най-ранните и авторитетни църковни писатели в този случай наистина е изобразено Богоявлението на Трите Лица на Твореца. Единството на мислите и волята е отличителна черта на Св. Троица. Йоан Екзарх писа: "Защото Троицата е като единица и единицата е Троица чрез Лицата и отново е единица чрез природата. Тя не търпи разделяне нито по природа, нито смесване или сливане чрез Лицата". Руският художник-монах Андрей Рубльов (ХV в.) е постигнал един истински шедьовър на иконографията в своята интерпретация на Св. Троица. Използувайки случая, описан в Битие 18 гл., художникът пресъздава църковната доктрина за Божията Троичност с помощта на особени композиционни похвати -- пресичащи се кръгове от различни багри: синьо, розово, кафяво и червено. По този начин Рубльов въздейства силно на наблюдателя, давайки му възможност да възприеме визуално абстрактната доктрина. Някои от древните църковни учители откривали загатване за Троичността на Лицата у Бога и в онази формула, с която Сам Бог бе заповядал на свещениците да отправят благословение към Израил. На Аарон и синовете му бе заръчано да казват: "Господ да те благослови и да те опази! Господ да осияе с лицето Си над тебе и да ти покаже милост! Господ да издигне лицето Си над тебе и да ти даде мир!" (Числа 6:24-26). Тук за титлата "Господ" е употребено името "Йахве", но очевидно Бог е искал да се изяви пред Своя народ като Троичен. Много близка до старозаветната формула е и апостолската формула на благословение: "Благодатта на Господа Исуса Христа и любовта на Бога, и общението на Святия Дух да бъде с всички вас" (II Коринтяни 13:14). Древните църковни учители виждали загатване за Светата Троица и в серафимската песен: "Свет, свет, свят Господ на силите! Славата Му пълни цялата земя" (Исая 6:3). Това становище се подкрепя от божественото съвещание, описано по-долу: "После чух гласа на Господа, Който казваше: Кого да пратя? И Кой ще отиде за Нас? Тогава рекох: Ето Ме, изпрати Мене" (ст.8). Тълкувателите са на мнение, че тук става дума за изпращането на Сина да осъществи спасителния план на човечеството. Сам Исус потвърди това, като припомни, че пророк Исая е видял славата на Сина и говори за Него (Йоан 12:41). Има и такива библейски пасажи, които определено свидетелстват за присъствието на Второто и Третото Лице на Св. Троица при акта на творението. В Притчи 8:27 Мъдростта, Която символизира Второто Лице, изповядва: "Когато (Отец) приготовляваше небето, аз бях там; когато разпростираше свод над лицето на бездната". В подкрепа на този пасаж идва твърдението на евангелието на Йоан: "Всичко това чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало" (Йоан 1:3). Тук авторът има предвид Бог-Слово. Най-ясни обаче са думите на автора на Посланието към евреите, където се казва за "Сина, Когото (Бог) постави наследник на всичко, чрез Когото направи и световете" (1:2). За участието на Третото Лице на божествената Троица – Святия Дух -- в творческия акт е споменато в Йов 26:13: "Чрез Духа Си (Бог) украсява небесата". Истината за Божията Троичност е особено важна за нашата съвременност. Както е известно, мюсюлманите и движения като "Свидетелите на Йехова" отхвърлят тази доктрина като небиблейска. Но така ли е в действителност? Както правилно посочва Доналд Барнхаус, "думата "Троица" не се среща в Библията, но истината за тази доктрина се намира във всяка част на Книгата". Противниците на Божията Троичност се опитват да я отхвърлят, защото искат да я "разберат" с логически доводи. Естествено, те не успяват, защото това не се е удало на никой човешки разум. В древността християнските писатели са се опитвали да намерят убедителни аналогии от познати нам явления и предмети: слънце (диск, топлина и светлина), дърво (корен, ствол, корона) или 3 свещи и обща светлина и т.н. Модерни богослови включиха илюстрацията на равностранния триъгълник. Всички те обаче са крайно бледи, за да ни дадат и смътна представа за тази църковна доктрина. Богословът Франсис Буркит (1864-1935) писа с дълбоко смирение: "Нищо чудно, че доктрината за Троицата е необяснима, защото Божията природа не може да се схване. Нашата вяра трябва да се съгласи с онова, което нашият ум не може да схване, иначе никога няма да бъдем християни". Съвременният богослов Джеймс Пакър също счита определено, че истината за Божията Троичност е неразделимо свързана със същността на християнската вяра: "Троицата е основата на Евангелието, а Евангелието е декларация за Троицата в действие". Кой е начинът да възприемем тази доктрина? Отговорът може да бъде само един: чрез вяра. Разбира се, това не означава, че не трябва да се занимаваме с нейното изследване! Напротив! Спърджън посочва, че задълбочаването в тази истина ще увеличи интелекта и ще извиси душата на изследователя, но това трябва да става "благоговейно, усърдно и непрестанно". Ако към това се прибави и смирената молитва, то не може да не стигнем Хоривския връх на срещата с Твореца.

4. НЕБЕТО

Съвсем естествено е, след като разбрахме, че Бог е сътворил в началото Вселената, да поставим въпроса: "От какво се състои тя?" С други думи, бихме желали да узнаем какво е сътворил Елохим. Първият стих на Библията, следвайки неповторимата божествена логика, ни осведомява: "В началото Бог сътвори небето и земята". Така че творческият акт засяга две сфери: небето и земята. Ще се опитаме да навлезем във всяка една от тях поотделно. На еврейски език Мойсеевите думи в ст. 1 бяха: "Берешит бара Елохим ет хашшамаим веет хаарец" -- "в началото сътвори Бог небето и земята". Какво е имал предвид битиеписателят под евр. дума "хашшамаим", превеждана в нашия текст "небето"? Светото Писание определено счита небето за обиталище на духовните твари. Бог е Автор и на прекрасния звезден купол, който представлява материалното небе. За него обаче ще стане дума едва в Битие 1:7, 8. Думата "шамаим", подобно на Божието име Елохим, се намира в мн. число. В този случай имаме специфична граматическа форма "плуралиа тантум" (само мн. ч.). Тази форма е характерна в евр. граматика за абстрактните понятия. Библейските писатели определят обикновено "небето" (хашшамаим) като обиталище на Бога. За псалмопевеца Господ "седи на небесата" (Псалм 2:4а). Давид ще поясни, че "Господ е в святия Си храм, Господ, Чийто престол е на небето" (Псалм 11:4а). А на друго място ще каже с благодарност: "сега зная, че Господ избавя помазаника Си; ще го послуша от Своето Си небе в спасителната сила на десницата Си" (Псалм 20:6). Тъй като евреите свързвали "небето" предимно с Божието присъствие, то се употребявало и метонимно за Твореца. Пророк Даниил трябваше да разтълкува едно съновидение на цар Навуходоносор, в което вавилонският властелин бе видял голямо и яко дърво, стигащо чак до небето. След това от небето слязъл "един свят страж", който извикал със силен глас да се отсече дървото, да се начупят клоните му и да бъде пощаден само пънът с корените (Данаил 4:10-28). Пророкът обясни, че съновидението се отнася до цар Навуходоносор, като предсказва неговата нравствена и физическа деградация. В края на тълкуването си обаче Даниил прибави: "А гдето се заповядало да оставят пъна с корените на дървото, значи, че царството ти ще бъде обезпечено, щом признаеш, че небесата владеят" (ст.26). Очевидно е, че под "небеса" тук пророкът разбира Самия Бог. В неканоническите книги на Макавеите, предаващи борбата на Божия народ против цар Антиох Епифан (II в. пр. Хр.), е записано в посланието на първосвещеника Йонатан до римския сенат: "Но ние не искахме да безпокоим вас и другите съюзници и наши приятели в тия войни, защото имаме небесна помощ, която ни помага; ние се избавихме от нашите врагове и нашите врагове са усмирени" (I Макавеи 12:14-15 – Синодален превод). Под "небесна помощ" юдейският първосвещеник очевидно има предвид Бога. Тази метонимия е характерна за този период от юдейската история (вижте I Макавеи 16:3). "Небето" или "небесата" като престол на Бога или метонимия за Него все още не изяснява смисъла на Битие 1:1: "В началото Бог сътвори небето..." Затова ще потърсим други библейски пасажи, които ще ни помогнат да разберем какво творение има предвид Мойсей под думата "хашшамаим". В историческата книга на Неемия е записано възклицанието на левитите след връщането от Вавилонския плен: "Ти си Господ, само Ти; Ти си направил небето, небето на небесата и цялото им множество, земята и всичко, що е на нея, моретата и всичко, що е в тях, и Ти оживотворяваш всичко това; и на Тебе се кланят небесните войнства" (Неемия 9:6). Пророк Исая, живял ок. 4 века преди Неемия, препоръчва на своите съвременници: "Дигнете очите си нагоре, та вижте: Кой е създал тия светила и извежда множеството им с брой? Той ги вика всичките по име; чрез величието на силата Му и понеже е мощен във власт, ни едно от тях не липсва" (Исая 40:26). От новозаветните автори пък евангелието на Матей предупреждава във връзка с малките деца: "Внимавайте да не презирате ни едно от тия малките, защото ви казвам, че техните ангели на небесата винаги гледат лицето на Отца Ми, Който е на небесата" (Матей 18:10). Тези пасажи, говорещи за "множественост", за викане "всичките по име", за "ангели на небесата", свидетелстват, че небето е обиталище на духовни твари. Ориген, Григорий Богослов, Василий Велики, Блажени Августин и др. под "небе" разбирали определено духовния свят и жилището на блажените човеци, отиващи след смъртта си при Бога. Следователно, когато четем, че Бог сътворил небето, трябва да приемем сътворяването на онези духовни същества, които в Библията се наричат с различни понятия, притежават особена организация и чинове и изпълняват определени задачи, поставени от Твореца. В християнската литература тези духовни твари са известни под общото име "ангели". Библията често споменава или говори по-подробно за тях. В цялото Св. Писание можем да срещнем ок. 300 посочвания за тези свърхестествени същества. Този факт позволява да си изградим една доста последователна и цялостна представа за "ангелите". Съвременните хора не обичат да се говори за библейските ангели. Някои от тях смятат, че ангелите са измислица на фанатични християни и ги виждат само вярващи с болна фантазия. Често към понятието "ангел" се проявява несериозно и иронично отношение. Затова и ще срещнем в разговорната реч изрази като: "изкарвам си ангелите", което означава "изплашвам се силно"; "бъхтя си ангелите", т.е. "мъча се да направя нещо"; "ангел небесен", т.е. "много добър или наивен човек" и т.н. По въпроса за "ангелите" обаче е нужно да имаме позиция на почтеност и отговорност. Това, че едни не вярват в тяхното съществуване, а други ги отричат като факт само защото не са ги срещали в живота си, не е аргумент против тях. Мисля за съвсем уместно да цитирам мнението на един съвременен изследовател на религиозната опитност: "Ако на земята има същества, които могат да изпускат лъчи извън спектъра на нашето зрение; ако могат да се съобщават едно с друго на онези вълни, които ние не чуваме или не възприемаме, то те могат да ни наблюдават и ние никога не ще узнаем за тяхното съществуване, също както сме живели хиляда години, без да узнаем нищо за влиянието на вирусите или микробите върху нашия живот. Тогава какво да кажем, ако ангелите съществуват и ние просто не сме в състояние да ги забележим?" Но те съществуват, скъпи приятели! И Библията ни убеждава в тази чудесна и насърчителна истина! Д-р Били Греъм писа в своята великолепна книга "Ангелите -- Божиите тайни служители" следното: "Аз не вярвам в ангелите, поради това, че съм видял някога ангел, защото не съм виждал такъв. Аз вярвам в ангелите, понеже Библията казва, че има ангели; а аз вярвам, че Библията е истинското Слово на Бога". Ето защо препоръката на този съвременен апостол на Христовото Евангелие по-нататък е: "Не вярвайте на всичко, което чувате за ангелите! Някои искат да вярваме, че те са само духовни заблуди. Други гледат на тях само като на небесни същества с красиви криле и наведени глави. Трети искат да ги считаме за съдбоносни орисници".Библията, която вярващите приемат за Божие Слово, твърди, че ангелите са били сътворени от Триединния Бог. Апостол Павел писа в Колосяни 1:16: "Понеже чрез Него (Бог-Слово) бе създадено всичко, което е на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началство или власти, всичко чрез Него бе създадено". Този текст трябва да се разбира така -- че Бог сътвори "ангелите" чрез Второто Си Лице, Исуса Христа, защото "Той е преди всичко и всичко чрез Него се сплотява" (Колосяни 1:17). Тълкувателят Матю Хенри писа, че Христос "направи всички твари от нищо -- и най-възвишения ангел в небето, и човеците на земята. Той направи света, горния и долния, с всички обитатели и на двата". Ангелите са нематериални същества. Те не притежават физически тела, въпреки че могат да обличат такива, когато Бог им даде определени задачи за изпълнение. Ангелите нямат човешката способност за продължение на рода. Затова Спасителят оприличи вярващите в отвъдния живот на безтелесните ангели (Марк 12:25). В този смисъл е напълно небиблейско тълкуването в Битие 6:2, че ангелите и човешките дъщери били родителите на "исполините на земята". Сферата на действие на ангелите е цялото Божие творение. Но те правят само онова, което им заръча Творецът. Мартин Лутер е дал едно от най-точните догматически определения за тези свръхестествени същества: "Ангелът е духовна твар без тяло, сътворена от Бога за служение на християнството и Църквата". Тази истина е много насърчителна за нас, вярващите! Бог не оставя Своите последователи беззащитни и забравени. Достатъчно е да си припомним само случая с Даниил, който бе хвърлен в рова на лъвовете. На въпроса на цар Дарий дали е жив, верният пророк на Йахве отвърна: "Моят Бог прати ангела Си да затули устата на лъвовете, та не ме повредиха, защото се намерих невинен пред Него; още и пред тебе, царю, не съм сторил никакво прегрешение" (Данаил 6:22). Тази опитност в живота на пророк Даниил свидетелства красноречиво за мощта на ангелите. Макар да не са всемогъщи като Твореца, тези духовни същества притежават свръхестествена мощ. Ап. Павел утешава наскърбените с вестта, че ще "се яви Господ Исус от небето със Своите силни ангели" (II Солунци 1:7). Наистина, това явление се отнася до Второто пришествие, но силата на ангелите е признат библейски факт (II Петрово 2:11). Псалмопевецът Давид, достигайки с гласа на божественото си вдъхновение до престола на Бога, прикани: "Благославяйте Господа, вие, ангели Негови, мощни със сила, които изпълнявате Словото Му, като слушате гласа на словото Му" (Псалм 103:20). Най-изявена ще бъде мощта на тези служебни Божии духове при свършека на настоящата епоха. Това ще стане в битката при Армагедон. Книгата Откровение разкрива, че най-големият враг на Бога -- Сатана -- ще бъде победен, вързан и хвърлен в бездната. Йоан Богослов ни казва, че един ангел ще слезе от небето, държейки огромна верига. Той ще порази Сатана и ще го върже с тези вериги, след което ще го хвърли в мрака на бездната. Колко невъобразимо голяма ще бъде мощта на този единствен ангел! И все пак, ангелите притежават съвършено смирение. Библията представя един архангел -- Михаил, чието име означава "победен от Господа" (вижте Данаил 10:21; 12:1). От характеристиката, която дава пророкът, научаваме, че той изпълнява ролята на пръв министър в Божията администрация на Вселената. Архангел Михаил е посланик на закона и съда. В качеството си на такъв той ще предвожда силите, които са верни на Бога, срещу Сатана и неговите демони (Откровение 12:7-12). Апостол Юда казва обаче нещо много интересно: "Но архангел Михаил, когато в борба с дявола се препираше за Мойсеевото тяло, не смея да произнесе против него хулителна присъда, но рече: Господ да те смъмри" (ст. 9). Може би в случая Св. Дух е искал да подчертае нещо от стария йерархически порядък, според който Луцифер е бил също "архангел" -- равен или дори по-висшестоящ от архангел Михаил. По-вероятно в случая е апостол Юда да е искал да подчертае абсолютното чувство за зависимост от Твореца, което характеризира служението на ангелите. В това отношение те са съвършен образец. "Размишлявам за блаженото послушание и порядък на ангелите -- писа Ричард Хукър, -- без които не би имало никакъв мир на небето, но дано би било така и на земята!" Зашеметяващ, но насърчителен е броят на ангелите. За него няма измислени човешки числа. Давид, наричайки ангелите "Божии колесници", писа, че те са "двадесет хиляди, хиляди по хиляди" (Псалм 68:17). По подобен начин се изразява и Йоан Богослов в Откровение 5:11: "И видях, и чух глас на много ангели около престола и живите същества, и старците; (и числото им беше десетки хиляди по десетки хиляди и хиляди по хиляди)". Ако търсеше избавление от Голготските мъки, Господ Исус би могъл да призове "повече от дванадесет легиона ангели" (Матей 26:53). Тези библейски изрази са само човешки метафори за неизброимото ангелско множество. Най-пленяващото служение на ангелите обаче е тяхното непрестанно хваление. Те се прекланят и пеят на Триединния Бог още в утрото на творението. Господ запита роптаещия Йов: "Где беше ти, когато основах земята? Извести, ако си разумен... Когато звездите на зората пееха и всичките Божии синове възклицаваха от радост?" (Йов 38:4, 7). Светлото Рождество на Спасителя на човечеството също бе ознаменувано от хора на "множество небесно войнство, което хвалеше Бога" (Лука 2:13). Ангелите ще изпеят най-дивния химн на всемира и когато дойде мигът за прослава на Божия Агнец. Авторът на Откровението писа, че те ще пеят с висок глас: "Достойно е Агнето, което е било заклано, да приеме сила и богатство, премъдрост и могъщество, почит, слава и благословение" (Откровение 5:12). Ангелските хорове ще пеят триумфално в дълбоката вечност. Много вярващи, отиващи си от тази земя, са свидетелствали, че са чували музиката на небето. И тя им е звучала неописуемо красиво и ощастливяващо. Д-р Били Греъм счита, че когато отидем в отвъдния живот, "повечето от земната музика ще ни се струва, че е била минорна в сравнение с онази, която ще слушаме в небето". Друга важна библейска истина във връзка с ангелския свят е, че Бог го е сътворил във вид на една съвършена организация. Основавайки се на Колосяни 1:16, Римляни 8:38, Ефесяни 1:21 и др. Григорий Велики, Йоан Дамаскин и Дионисий Ареопагит сочели девет степени в йерархията на духовните твари. Много съвременни тълкуватели също считат, че в горните текстове ап. Павел говори за различни ангелски степени. Макар че всичко, отнасящо се до духовния свят, ще ни стане ясно когато самите ние заживеем в него, все пак можем да бъдем сигурни още сега в някои безспорни факти: освен архангел Михаил, важно място в йерархията на безплътните твари заема пратеникът на Божията милост Гавриил (Данаил 8:16; 9:21; Лука 1:19, 26). Неговата поява винаги е свързана с добри вести. Някои предполагат, че той ще бъде тръбачът при възкресението на мъртвите (I Солунци 4:16). Серафимите заемат следващото стъпало в йерархическата стълбица (вижте Исая 6 гл.). Те пазят престола на Триединния Бог и Го прославят с великолепния химн: "Свет, свет, свят Господ на силите! Славата Му пълни цялата земя" (Исая 6:3). Херувимите са мощни небесни същества, които пророк Езекиил описва на няколко места в своята книга (гл. 9 и 10). За херувимите споменават по различни поводи и други библейски автори (Битие 3:24; Псалм 80:1; Псалм 99:1; Изход 25:18-22; II Летописи 3:7 и др.). Други представители са: престолите (Колосяни1:16), началствата (Ефесяни1:21, силите, властите (сравнете Откровение 8 и 9 гл.), началствата. Ангелите (като видово понятие) са най-нисшият чин. Те са в най-близко отношение с човека. Те са пазители и ръководители на човека в земния му живот,, но съпровождат душата и в задгробния живот. Библията учи, че всеки човек има ангел-пазител (вижте Деяния 12:7-15). Д-р Били Греъм писа: "По силата на изкуплението и в съответствие с положението на вярващите, всяко истинско Божие чадо има сега непосредствен достъп като вярващ-свещеник до присъствието на Бога чрез Исуса. Херувимите не ще откажат и на най-смирения християнин достъп до престола. Те ни уверяват, че можем да пристъпим смело поради Христовото дело на кръста! Както ап. Павел казва: "Затова вие не сте вече странни и пришълци, но сте съграждани на светиите и членове на Божието семейство" (Ефесяни 2:19). По-нататък ап. Петър ни уверява, че сме "избран род, царско свещенство, свят народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина" (I Петрово 2:9).

5. ЗЕМЯТА

Последната дума от първия стих на Библията на оригиналния език е "хаарец". Нека се спрем на нея, защото тя притежава далеч по-широк смисъл от превода, който сме свикнали да четем. "Хаарец" не означава просто "Земята", т.е. планетата, която е прекрасната родина на нас, човеците. Тълкувателите са единодушни, че Мойсей е имал предвид първовеществото, космическата първоматерия, когато си служи с понятието "ерец". А че това е точно така, се вижда от по-нататъшните стихове на Битие 1 гл., в които се разказва как са произлезли нашата земна планета (ст.2) и небесните тела (ст. 14-16). Следователно, Битие 1:1 може да звучи в нашето съзнание на хора от ХХ в. по следния начин: "В началото на времето Триединният Бог сътвори от нищо невидимия свят и първовеществото". Как е сътворил Бог "хаарец", т.е. космическата първоматерия -- това нито един смъртен никога няма да узнае! В какъв вид и обем? С какви размери? За колко време?... Тези по детски любопитни въпроси ще останат без последствие, додето сме на тази земя. Може би научната хипотеза за "Големия взрив" ще ни помогне да надникнем през тясното човешко прозорче в безкрайната далнина на предивременната тайна... Но нека не бъдем дръзки! Много сериозни съвременни астрономи считат, че колкото по-надалече отиват границите на човешкото познание, толкова по-крехки изглеждат нашите възможности за овладяване тайните на Вселената. Известният съвременен атомен физик д-р Жул Дюшезн казва: "Положението на днешната наука е такова, както бе казал на времето Нютон: "Ние приличаме на малки деца, играещи на плажа пред безкрайния океан на Истината". Науката стана по-скромна пред лицето на съвременните открития". Това признание е валидно както за микрокосмоса на молекулите, атомите и елементарните частици, така и за макрокосмоса на звездните системи, галактиките и Метагалактиките. Библията ни казва просто и ясно: "Отдавна Ти, Господи, си основал земята, и дело на Твоите ръце са небесата" (Псалм 102:25). Ние трябва да приемем тази велика истина с вяра и смирение! И Бог ще ни даде заслуженото благоговение; Той ще ни позволи да достигнем до най-важните характеристики на Своето материално творение. Първата важна истина, която трябва да приемем, е, че Бог е сътворил една колосална в пространствено отношение Вселена. Пророк Исая задава от Божие име един великолепен въпрос: "Кой е премерил водите с шепата си, измерил небето с педя, побрал пръстта на земята и претеглил планините с теглилка и хълмовете с везни?" (Исая 40:12). Всеки непредубеден ум ще разбере веднага абсолютната несъвместимост на понятията. От една страна пророкът ни представя неизмеримите "води", "небе", "пръст на земята", "планини" и "хълмове". От друга страна той ни напомня за нашите винаги и неотменно крайни възможности: измерваме разстоянията с "педя", обема -- с "шепа", теглото -- с "везни" и т.н. Може би някой ще каже: "О, всичко се е променило много досега! Всичко се е усъвършенствало! Днес боравим с далеч по-добри средства и апарати!" Безспорно това е така. По времето на античния астроном Птолемей Клавдий (II в.сл.Хр.) например с невъоръжено око човек е можел да преброи едва около 6 000 светли небесни тела. С откриването на далекогледа Галилео Галилей (ХVII в.) увеличил това постижение тридесет и два пъти. Понастоящем науката разполага с гигантски възможности, които само до преди няколко десетилетия бяха химери. Астрономите разполагат с радиотелескопи, с неоценимите възможности на спектралния анализ и други отлични технически средства. Крайно нелогично е да се отрича резкият скок на съвременната астрономия, който бе направен през последните десетилетия на нашия век. Достатъчно е да споменем само три-четири от многобройните и зашеметяващи факти: космическата сонда "Маринър-10" успя да фотографира голяма част от най-близката до Слънцето планета Меркурий; съветските сонди "Венера-9" и "Венера-10" кацнаха за първи път на тайнствената земна съседка Венера през 1975 г.; две сонди "Викинг" покориха на следната година и планетата Марс. Естествено истински триумф бе осъщественото на 21.VII.1969 г. от екипажа на космическата станция "Аполо-11" кацане върху самата лунна повърхност. Човешки крак стъпи за първи път на друго небесно място! Човешкият гений наднича и в други звездни системи от нашата Галактика. Той прониква дори дотам, където може би се е родил нашият видим свят. Понастоящем се наблюдават най-далечните известни досега космически обекти -- двата квазара 00 172 и 0Н 471. Според учените те отстоят от Земята на невъобразимо разстояние от порядъка на 15 милиарда светлинни години. Трудно можем да си представим това разстояние, ако го изразим в км, тъй като светлината се движи, както е известно, със скорост ок. 300 000 км/сек... И все пак, какво са тия постижения в сравнение с необятността на целия Всемир? Един от най-големите съвременни астрономи, проф. Паоло Мафей от университета в Катания, Италия, откривател и кръстник на 5 галактики, призна съвсем честно в чудесната си книга "Отвъд Луната" следното: "... какво представлява за човека овладяването на Луната или на планета от Слънчевана система в сравнение с мащабите на Вселената? Нищо. Това е само завоюване на друга прашинка на разстояние, съответстващо на една или няколко секунди, сред милиарди и милиарди други прашинки, разпръснати из бездни, дълбоки милиарди светлинни години. Ясно е, че в сравнение с глъбините, пълни с безброй светове, които по-скоро усетихме, отколкото видяхме с помощта на отделни образци, дори достигането на най-близките звезди и изследването на техните планети ще представлява едно нищо". Искрени поздравления за думите на големия учен! Неговото признание отново ни довежда мислено до казаното от пророк Исая в 40:12: "Кой е премерил водите с шепата си, измерил небето с педя...?" И все пак, нека приемем предизвикателството на пророка!... Нека премерим с педя онази част от Вселената, която ни е най-близка и най-добре проучена от астрономите. Разбира се, ние ще направим това не с дързостта на самозабравилия се безбожник, а с вярата и смирението на истинско Божие чадо. Обикновено, когато се пише за Слънчевата система, тя се представя в реалните й мащаби. Но за обикновените хора реалните факти са смазващи. Смятам за по-целесъобразно да обрисуваме един модел, който е намален 10 милиарда пъти. Той ще бъде достатъчно разбираем за нас, хората, които измерват Безкрайното "с педя". При този свръхнамален мащаб Слънцето ще представлява малка детска топка с диаметър 14 см, а Земята ще се превърне в нищожно просено зърно, което отстои на 15 м от Слънцето. На 4 см от просеното зърно ще кръжи Луната с размер 0.3 мм в диаметър. На 600 м от детската топка (Слънцето) ще се намира друго просено зърно, по-малко от първото; това е Плутон -- най-далечната известна планета от Слънчевата система. Дотук нещата са горе-долу понятни и лесно достъпни за представите ни. Но оттук нататък... За да срещнем най-близката звезда -- Алфа от съзвездието Кентавър, -- трябва да поставим миниатюрния й символ на разстояние 4 000 км от Слънцето. А в периметър от 200 000 км ще преброим само стотина звезди... Да се върнем отново към Слънчевата система! Да вземем наслуки няколко от многобройните факти, които разкриват величието на това колосално Божие творение, което всъщност е една "прашинка" в необятната Вселена. Слънцето, което за нас, жителите на Земята, е източник на светлина, топлина и живот, представлява един чудовищен самоконтролиращ се атомен реактор, излъчващ неизчерпаема енергия във всички посоки на пространството. Проф. Паоло Мафей го характеризира по един наистина модерен начин: "... това чудовищно тяло, тази колосална водородна бомба в непрекъсната експлозия..." За невъобразимо голямата енергия, която се отделя от Слънцето, можем да съдим донякъде, ако си послужим за илюстрация с факт, който съответства на нашите земни измерения. Учените са изчислили, че от една нищожна част на слънчевата повърхност с площ едва 5 кв. см (колкото пощенска марка) се излъчва енергия, която може да захрани 500 лампи по 60 вата. Това означава, че многообичното ни Слънце ще осветява по този начин съвсем спокойно един 8-етажен блок с 5 входа. И което е много важно за икономичните хора -- съвсем безплатно!... Както е известно, в Слънчевата система са включени девет планети с общо 40 спътника. Освен тях между орбитите на Марс и Юпитер се намира т.н. "астероиден пояс", представляващ космическа зона за движение на ок. 22 000 000 по-малки планети и различни по форма скални късове. Те се наричат още "астероиди" и обикалят Слънцето в собствени кръгови орбити, подобно на деветте големи планети. За разлика от планетите и астероидите пък "кометите" се движат дръзко в силно елиптични орбити, пресичайки гравитационните полета на много планети. Най-интересна е своеволната "Халеева комета", която се движи между Слънцето и планетата Плутон, изминавайки това грандиозно разстояние за над 76 земни години. Този преглед на нашите астрономически познания -- смешно кратък и неизбежно частичен -- ни показва една истина, която никой не може да оспори: Вселената е колосално дело на Всемогъщия Творец! Зашеметени от величието на видимото творение, ние признаваме заедно с учени като д-р Робърт Алберти: "Колкото повече узнаваме за Вселената, толкова повече се открива непознатото. Ние стоим пред задълбочаване тайната относно природата на нещата. Всеки път, когато ученият прави това или онова откритие, той се убеждава, че там има още 10 неща, които не знае. Науката има свойството на безкрайно задълбочаване в познанието... Програмите по изучаване на космическото пространство създадоха цяла поредица от въпроси, при това такива въпроси, за които хората по-рано не бяха се замисляли". Коленичили смирено в космическата тишина на творението, ние трябва да чуем ека на Божия глас: "Да! Моята ръка основа земята. И десницата Ми разпростря небето; когато ги извикам, те всички се представят" (Исая 48:13). Друга основна истина, която изпъква величествено пред нас, е фактът, че в необятната Вселена цари съвършен порядък. За да установим в съзнанието си този факт, е необходимо да застанем лице срещу лице с цялата видима Вселена. Тук вече не можем да прибегнем до умаляващи реалността мащаби. Естествено, това не е по силите на смъртния човек. Достатъчно обаче ще бъде да се изкачим на няколко стъпала по стълбата на положителното знание, припомняйки си някои истини, станали достояние на просветеното човечество. Нека спрем мислено поглед на една от най-дребните физически частици. Древните гърци я наричали "атом", защото смятали, че тя е последното стъпало на веществото, до което може да се спусне човешкото познание. Днес обаче всеки ученик от прогимназията знае колко е сложен съставът на атома. Макар и миниатюрен по размер -- едва 10 на минус 8-ма степен, той представлява една цяла Вселена. Състои се от ядро, което е 10 000 пъти по-малко от самия атом, но представлява положителен център, около който се движат отрицателно заредени частици, наречени "електрони". Според броя на "протоните" и "електроните" в атомното ядро и "електроните" от обвивката наблюдаваме различни елементи. Значи, във всеки атом има ядро, около което се въртят различен брой електрони. А сега нека направим "космически" скок и се опитаме да надникнем в макросвета на Вселената. Ето ни пак Слънчевата система. Почти всяка от деветте планети (освен Меркурий и Венера) има по един или няколко спътника и всички те се въртят, подобно "електрони", около своите планети-майки. Всички планети, заедно със спътниците, астероидите и кометите кръжат неотклонно около ядрото на системата -- Слънцето. Цялата Слънчева фамилия, движеща се с шеметна скорост 250 км/сек, се върти около центъра на нашата Галактика (Млечния път). Една обиколка на Слънчевата система в нея трае 250 милиона години. Млечният път има два спътника-галактики. Той, заедно с още 20 известни галактики, се причислява към т.н. "Местна система". Местната система пък принадлежи към свръх куп от галактики, който се върти около център, намиращ се в съзвездието "Дева" и т.н, и т.н. Въпреки колосалната верига от сложни небесни системи, не е трудно човек да направи следния важен извод: във Вселената, както в миниатюрния свят на атомите, така и в необята на Всемира, са валидни едни и същи закони. Този неоспорим факт свидетелства за едно общо начало, за Един абсолютен Законодател. Още Нютон обичал да казва: "Чудесната връзка, която свързва небесните тела, може да произлезе само от мъдростта и волята на едно разумно и мъдро Същество... Единият управлява всичко като Господар на всичко. И заради Неговото владичество ние Го наричаме Господ, Бог, Всемогъщ". Това, че има закони в природата, ни помага да я опознаваме. Какво ли би било, ако навсякъде цареше неизследим хаос? Какво би станало с нас, ако Слънцето грееше когато си пожелае и угаснеше за период, който няма край? Каква би била съдбата ни, ако не ни задържаше земната гравитация? Ами, ако астероидите напуснеха своя пояс на действие и започнеха да бомбардират останалите планети? Или пък ако Халеевата комета не следваше известната на човечеството силно елиптична орбита и се втурваше към Земята внезапно като огнен демон?... Но слава да бъде на Бога, че във Вселената не властва никакво "ако"! Там има само един порядък: "И Бог каза... И стана така" (Битие 1 гл.). Човешкият гений навлиза в дълбочина и широчина при изследването на природата именно защото има закони. Последната планета от Слънчевата система Плутон бе открита с изчисления от астронома Пърсивал Лоуел още преди да бъде видяна със свръхчувствителен телескоп. Ученият бил убеден, че там трябва да има някаква планета, защото в орбитата на съседната Уран се забелязвали остатъчни смущения. Едуин Хабъл установил още през 1924 г. методи за определяне разстоянията до редица "мъглявини" (галактики). Както е известно, законът е "вътрешна съществена и устойчива връзка на явленията, обуславяща тяхното подредено изменение" (Философски речник, II доп. изд., С., 1985, с. 205). Благодарение на тази строга последователност на явленията, хората от древността обработват земята, жънат и пекат хляб, ловят риба и строят предохранителни бентове, работят и почиват, живеят и дават продължение на човешкия род. Благодарение на законите, които сме опознали, издигаме къщи, църкви, университети, вадим от земните недра руда и леем стомана, събаряме старото и ретроградното и освобождаваме място за тържеството на прогреса. Псалмопевецът Давид, замаян от величието на невидимото небе, възкликна в Псалм 8:3-4: "Като гледам Твоите небеса, делото на Твоите пръсти, Луната и звездите, които Ти си отредил, казвам си: Що е човек, та да го помниш? Или човешки син, та да го посещаваш?" Подобно на него се обърна с пламенни думи към всички небесни тела и прочутият астроном Камий Фламарион (1842-1925): "Из дълбините на небесните далечини вие ни учите, че върховен, царствен, всеобщ ред управлява света. Вие с огнени знаци говорите за Божията слава и записвате на небесата тайнственото име на Съществото, непостижимо за нас. Страшни, замайващи със своите движения светила..., вие с детска покорност се прекланяте пред Божествената воля. Доброволно вървите по пътя, начертан за всяко едно от вас, небесни странници! Започвайки от непостижимите за ума далечни векове, от онова време, когато сте излезли великолепни... из хаоса, вие непрекъснато доказвате предвидливо-мъдрия закон, който управлява вашия ход!"

6. И ЕТО, ВСИЧКО СТАНА ДОБРО!

Творението на Бога предлага на смирения човек премъдри изводи. Ако притежава истинска духовна грамотност и просветление, той ще съумее да разбира прочетеното в двете велики книги: Библията и природата. Библията е по-богата, но природата я илюстрира съвършено. Божието творение, както се убедихме, е осъществено и направлявано в абсолютен порядък. Навсякъде откриваме строги природни закони. Но те не са сухи или досадни. Вселената не е механизъм, който се движи и работи, а в същото време има отблъскващ вид и неясно предназначение. Да знаем, че светът е устроен с математическа точност далеч не е достатъчно. Съчиненията на специалистите -- астрономи, физици, математици или химици -- не могат да се четат от обикновените и несведущи по проблемите хора. А Библията и природата са книги, до които може да се докосне всеки човек. Стига да пожелае, той може да прочете в тях дълбоки и прекрасни истини. "Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките; земята е пълна с Твоите творения" (Псалм 104:24). Библията и природата ни учат, че освен колосална и законосъобразна, Вселената още е и прекрасна и целесъобразна. Да, Бог -- Творецът на всичко видимо и невидимо -- е Автор на една прекрасна Вселена. Тайната на този въодушевяващ факт не се крие само в премъдростта и всемогъществото на Триединния Бог. Има една по-съществена причина. И тя е, че Сам Бог е прекрасен! Тази истина никак не е маловажна. Езическите народи са създали митологии, които гъмжат от страшни и грозни божества: Мардук, Дагон, Молох, Веелзевул, Хепри, Перун и т.н. Дори гръцкият Зевс е непривлекателен като гръмовержец и притежател на качества със съмнителна нравствена стойност. Давид възкликна, преклонил душата си пред лицето на Бога на Всемира: "Едно нещо съм поискал от Господа, това ще търся, да живея в дома Господен през всичките дни на живота си, за да гледам привлекателността на Господа и да Го диря в храма Му" (Псалм 27:4). Псалмопевецът бе цар, естет и творец в областта на литературното и музикалното изкуства. Но той не ламтеше да гледа златни дворци и купища скъпоценни камъни. Давид бе ненадминат ковач на изящната словесност. Музиката, която създаваше и изпълняваше на арфа, бе божествена; тя имаше власт дори над умопомрачения Саул, когото облагородяваше и съживяваше. И все пак!... Този гениален представител на античността лелееше само една мечта, възпламеняваше в сърцето си само един копнеж, насочваше вътрешната си същност само в една посока: да живее в дома Господен през всичките дни на живота си, за да гледа привлекателността на Господа. Божествената красота -- това познава всяка дълбоко духовна личност -- е една ос, около която се завърта целия космос -- този необятен, законосъобразен, но и съвършено красив свят! Блажени Августин (354-430) е констатирал един чудесен закон: "Красотата е еманация на Бога". Прекрасният Творец е дал началото и устройството на прекрасен духовен свят. Генерал Уйлям Буут, основателят на "Спасителната армия", описва едно свое видение, в което му се явили ангели. Всяко небесно същество било обгърнато със сияние от цветовете на дъгата, но то било толкова ярко, че той трябвало да извърне бързо лицето си. Видението оставило у Буут неописуемо впечатление на неземна красота и блясък. Светото Писание напълно подкрепя такова едно впечатление от духовна среща с безплътни Божии служители. Нека си спомним за посещението на двете Марии рано на първия ден от седмицата в гроба на възкръсналия Христос. Евангелист Матей пише за Господния ангел, който бе слязъл от небето да отвали камъка: "Изгледът му беше като блескавица и облеклото му бяло като сняг" (Матей 28:3). Пророк Даниил обрисува по подобен начин личността на небесното същество, което го посети на брега на р. Тигър: "Тялото му бе като хрисолит, лицето му като изгледа на светкавица, очите му като огнени светила, мишците и нозете му бяха на глед като лъскава мед, и гласът на думите му като глас на много народ" (Данаил 10:6). Сравнението на пророка е великолепно! За да добият читателите по-реална представа за ангела, той уподобява външността му с изгледа на "хрисолит". Този скъпоценен камък има сиянието и цветовете на морската пяна, която често пречупва в себе си цветовете на дъгата. Седем века по-късно ще има подобна опитност и новозаветният пророк Йоан Богослов. В книгата Откровение той ще ни представи образа на небесния пратеник така: "И видях друг силен ангел, който слизаше от небето, облечен в облак; на главата му имаше дъга, лицето му беше като слънцето и краката му като огнени стълпове" (Откровение 10:1). Невъобразим в своята духовна красота е бил дори Сатана преди безумното падение на своята гордост. Пророк Езекиил пише с дълбока горчивина за него: "Ти си печат на съвършенство, пълен си с мъдрост и съвършен по хубост" (Езекиил 28:12). Пророк Исая го нарича "Денница, син на зората" (Исая 14:12). Едва ли може да има по-сполучливо сравнение за Сатана от това с планетата Венера -- нашата Зорница и Вечерница! Поради своята изключителна красота ангелите често са сравнявани в Св. Писание със "звездите" (Откровение 12:4 и др.). Красотата на първоначалното творение била отличителен белег и на видимата Вселена. Макар днешният материален свят да отстъпва в значителна степен на първоначалния по причина, която ще поясним по-късно, той поразява със своята естетическа неповторимост. Дори такъв рационален и суховат философ като Имануел Кант (1724-1804) е бил запленен от прелестта на Всемира. "Две неща изпълват сърцето на човека с все по-голям възторг: звездното небе над нас и нравственият закон в нас". Такава е поетичната и етическа констатация на Кант. И ние ще я приемем като справедлива изповед на всяко човешко сърце. Кой от нас не се е любувал на разливащото се огнено злато на залеза? Кой не е мечтал да тръгне по лунната пътека през безбрежна водна шир, за да намери любов и щастие? Кой не се е вслушвал задъхано в пролетния хор на горските птици или в късния летен оркестър на щурците? Кой не е благодарил за сиянието на звездното небе и цветната покривка на природата? Можем ли да изброим всички прелести на окръжаващата ни действителност? Можем ли да издирим красотите на целия Всемир? Прочетем ли Псалм 19:1-6, ще усетим, че се втурваме в прекрасната въртележка на Вселената, в която бликат багри, струят звуци и се излъчва съвършена хармония. Великият Гьоте твърдял: "Изкуство и природа са едно", защото Вдъхновителят на първото е Творец на втората! Слава да бъде на Бога! Мнозина от нас знаят наизуст стихотворения, отразяващи хубостта на видимата природа. В много домове по стените висят картини с великолепни пейзажи. Но сигурно не на всички е известен фактът, че в най-хубавите музикални произведения на Хайдн, Бетовен, Вагнер и мн. др. са вплетени трели на дроздове и славеи, чучулиги и синигери. Бразилският композитор Гомес в своята опера "Робът" представя слънчев изгрев над величествения залив на Рио де Жанейро. Възлизащата светлина се придружава от оркестрова музика, пресъздаваща песента на птиците, които се включват едни след други в неповторим химн. За какво ни свидетелства всичко това? -- За неоспоримата истина, че Вселената е прекрасно творение на съвършен Творец. Тя е шедьовър над всички шедьоври! Цитираният вече съвременен астроном Паоло Мафей писа: "Това е великолепна космическа гледка, толкова очарователна и в естетическо отношение, че повече напомня творба на художник, отколкото описание на действителността. Започваме да подозираме, че у физика е надделял поетът, притаен в подсъзнанието му, който е избрал цифрите, за да вдъхне живот на едно собствено видение, така както композиторът избира нотите, а художникът -- палитрата от цветове". Затова великият Кеплер озаглавил своето главно съчинение за Вселената -- "Световна хармония" (1619). Там откриваме удивлението и благодарността на учения, че Творецът е Автор на един прекрасен и хармоничен свят. "Световна хармония" на Кеплер е образцово научно произведение и псалтир на една благоговейна душа. Хубостта и хармонията на Всемира обаче не изчерпват истините за първоначалното творение. Едва ли бихме били развълнувани от красотата на ангелите например, ако никога нямахме възможност да контактуваме с тях. Каква цена би имало и най-прелестното цвете, ако то пръска отровна миризма? Бихме ли могли да се надяваме на съчувствие и защита от съвършената творба на Микеланджело -- Давид? Красотата не може да просъществува без порядък и смисъл. Творецът е прекрасен. Но Той е и Законодател, Който опложда със Своята премъдрост всяко явление, факт, истина. Григорий Петров бе писал някъде, че "тайната на красотата е в хармонията, в пълното съгласуване на отделните части в едно образцово цяло". Така ние достигаме до важната особеност на Божието творение -- неговата целесъобразност. Именно това е твърдението на Светото Писание: "Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките; земята е пълна с Твоите творения". Съвременният планетолог проф. д-р Михаил Маров даде преди няколко години интервю в нашата преса, което бе озаглавено: "Големият шанс на третата планета". Ученият сподели много ценни мисли за местоположението на Земята -- третата поред спрямо Слънцето (след Меркурий и Венера). Той каза, че само три тела от Слънчевата система, освен Земята, биха могли да станат родина на някакви форми на живот. Това са: Венера, Марс и Титан (един от спътниците на Сатурн). Обаче само Земята има своя изключителен шанс! Планетата Венера от памтивека е считана за "небесна красавица Ѕ 1". Затова древните астрономи са я удостоили с името на римската богиня на красотата и любовта. За тази планета са създадени безброй нелепи легенди. Днешната наука установи, че Венера е една адска "красавица". Планетата е обгърната от "атмосфера" с дебелина ок. 65 км, която се състои от 97% въглероден двуокис и други газове. Кислород почти няма. На повърхността й температурата е 460-480 градуса (С), а налягането е 90 атмосфери -- колкото е то в нашите морета на дълбочина 1 км. Двете космически сонди, които успяха да се спуснат на повърхността на Венера, макар и подготвени за тези адски условия, издържаха само около час и след това изгоряха... На Марс пък цари друга крайност: планетата се намира в прегръдките на постоянен студ. Дори денем на слънце температурата се движи между -40 и -50 градуса (С). Пейзажът е пустинен, с редуващи се пясъчни дюни и разхвърляни скали. Има ръждив оттенък поради голямото наличие на железен окис. Две сонди "Маринър" успяха да направят снимки, които не показват следи на някакви живи форми. Само на Сатурновия спътник Титан е наблюдаван земният процес кръговрат, но той е на газа метан, който на Земята се нарича "блатен газ" и се образува при гниене на органически вещества на дъното на блата и рудници без достъп на кислород. А на Земята ние се радваме на благодатния кръговрат на водата, който във формата на облаци ни пази от убийствените лъчи на Слънцето, а когато падат хладните струи на дъжда или кристалните снежинки през зимата, всички организми добиват жизнени сили. Професор Маров завършва интервюто си с думите: "В последна сметка все си мисля, че на Земята й е провървяло най-много". Колко трябва да благодарим ние, вярващите хора, за неповторимия шанс на нашата планета! Спасителят на човечеството съвсем не се изрази мимоходом, когато оповести: "... защото Той (Творецът) прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите, и дава дъжд на праведните и на неправедните" (Матей 5:45б). След като "слязохме" на Земята -- най-щастливата планета в Слънчевата система, -- нека се спрем на някои целесъобразности, които дължим на Божията милост. Въздухът, например, се състои от 21% кислород и 79% азот. Да си представим само за миг, че съотношението би било обратно. Тогава бихме изгорели моментално!... Известно е, че хората и животните вдишват кислород и издишват въглероден двуокис. Как е възможно да не се е свършил досега кислородът? Но нека не се плашим -- Бог е намерил и за това великолепно разрешение! Растенията, които покриват и украсяват Земята, като същевременно служат често и за храна на земните твари, изпълняват важната задача на съвършени пречиствателни филтри. Те разлагат въглеродния двуокис, като задържат въглерода, а кислорода освобождават за хората и животните. Учените наричат това екология (наука за взаимоотношенията на организмите -- животни и растения -- и околната среда). Вярващите хора пък говорят за Божия промисъл! Водата е изключително важна за почвата и всички живи организми. Бог я е дал в изобилие на нашата щастлива Земя -- тя заема около 2/3 от цялата й повърхност. Срещаме я в забързани и пенливи поточета, в дълги и широки реки, в мощни водопади или необятни морета и океани. Водата се движи по-бързо или по-бавно, или пък остава в застой. Там, където тя няма движение (локви, малки езера или блата), водата се вмирисва, разваля и е негодна за употреба от повечето живи твари. В моретата и океаните водата се движи на всеки 6 часа под формата на приливи и отливи, които се влияят от луната. Но и това не би било достатъчно, за да бъде запазена свежестта на водата. Затова Бог е промислил в морската и океанската вода да има огромни количества сол. За потоците и реките, които се движат бързо, солта не е необходима! Колко висока е отговорността на вярващите хора в този свят на неверие! Нали Сам Спасителят се обърна към нас с думите: "Вие сте солта на земята" (Матей 5:13а). Това означава, че от Христовите последователи се изисква да играят ролята на фактор, който предпазва безбрежната шир на човечеството от духовна и нравствена развала! Можем да посочим безброй примери, които свидетелстват за едно целесъобразно устройство на микро- и макросвета, но това би значело да се впуснем из необозримите дебри на Вселената. А за такова грандиозно пътешествие човешките сили са крайно недостатъчно. На онези, които все още не са успели поради плътски причини да дойдат до благоговейно преклонение пред Твореца на всичко видимо и невидимо, ще препоръчаме съвета на Джордано Бруно (1548-1600): "Трябва да търсим Бога не в човешките дребнавости и унижения, но в ненакърнимите природни закони, в блясъка на Слънцето, в образа на нещата, в истинския Образ на Най-висшия, както те стават очевидни във вида на безбройните живи същества, които светят в безкрайността на неизмеримото небе и живеят и чувстват, и възклицават към Най-добрия и Най-великия".

III. БОГ И ЧОВЕКЪТ

Въпросът за същността на човека е един от най-древните в историята на човешката мисъл. Можем да го открием още в древноегипетската лирика и Упанишадите, в шумеро-акадската легенда за Гилгамеш, в древногръцката митология и в свещените химни на инките. Той звучи тържествено и в Библията, пропит със смирено удивление: "Що е човек, та да го помниш? Или човешки син, та да го посещаваш?" (Псалм 8:4). Този въпрос е тревожел мислители, въодушевявал е поети, подбуждал е към творчество музиканти и художници. Всяка епоха е давала по-малко или повече точен отговор, но и до днес човекът остава една наистина голяма тайна.

1. ЧОВЕШКИ ТЕОРИИ ЗА ЧОВЕКА

Философията -- наред с основния си въпрос -- поставя и въпроса за човека. Съвременният философ Т. И. Ойзерман дава интересно определение за философията като "Концепция за света и концепция за човека". Това означава, че философията претендира за правото да отговори първа на въпроса: "Що е човек?" Ще отбележим, обаче, различието в схващанията на философите от всички известни досега школи. Често техните отговори си противоречат един на друг, поради което сблъсъкът им е доста войнствен и горещ. Така, например, Платон (427-347 г.пр.Хр.) определя човека като "двукрако животно без пера". Когато чул това странно определение, присмехулният Диоген от Синопа (Мала Азия) оскубал един петел и го показал на съвременниците си с думите: "Ето човека на Платон..." Същият философ, представител на киническата школа, търсел човека посред бял ден със запален фенер. С това той искал да покаже нагледно трудността на древния въпрос: "Що е човек?" Древноизточната философия се опитвала да намери правилния отговор за същността на човека. Затова вниманието било обърнато към себепознанието. В свещената книга на индусите "Брахадараняка-упанишада" е записано: "И ако някой напуска този свят, без да е видял собствения си свят, то този свят подобно на непрочетена Веда или на неизвършено деяние не му носи никаква полза". Древноегипетската мисъл също поставя самопознанието на вътрешния свят на човека като необходимо изискване. В поемата "Разговор на разочарования с неговата душа" авторът се обръща към самия себе си, защото е убеден, че само по този начин ще намери утеха. Макар отличителна черта на древноизточната философия да е тъмната краска на песимизма, тя се стреми подчертано към изясняване на човешкото "аз" и мястото му в света. Древнокитайският философ Лао-дзъ (VI-V в.пр.Хр.), известен като основател на религиозното течение даосизъм, считал, че върховният стремеж на човека трябва да бъде постигане на абсолютно бездействие. Тази идея е сходна с учението на индийските Упанишади, където се казва: "Когато човек спи, то той... постига тогава висшето битие, постига самия себе си". Класическата гръцка философия бележи стъпало по-напред в човешкото познание, защото представлява едно по-активно търсене. Сократ (около 469-399 г.пр.Хр.) издига като девиз надписа от фронтона на Аполоновия храм в Делфи: "Познай самия себе си!" Това е един призив за осмисляне на човешкото съществуване и дейност. С осъзнато достойноство за мястото на човека звучат думите на друг мъдрец -- Протагор (около 480-411 г.пр.Хр.), представител на школата на софистите: "Човекът е мярка на всички неща: на съществуващите, че съществуват, и на несъществуващите, че не съществуват". Тази идея намира отражение и в трагедиите на Еврипид (около 480-406 г.пр.Хр.). Най-способният ученик на Сократ -- Платон -- се спуснал към дълбините на човешкото битие. Според него венецът на природата притежава тяло и душа. Възгледът му за нематериалния елемент на човека е едно истинско прозрение в сферата на езическата мисъл. Душата, според Платон, е проста и безтелесна по своята природа; тя няма начало и край; тя слиза от света на висшето и се връща след смъртта на тялото отново там. Философът нарича човека "измислена от Бога играчка", което е "най-доброто предназначение" за него ("Законите", VII). Аристотел (384-322 г.пр.Хр.) виждал ролята на човека като "обществено животно", т.е. като същество, което може да общува и съзнава необходимостта от съвместен живот със себеподобните си. До тази идея се доближава и Сенека (около 4 г.пр.Хр.- 65 г.сл.Хр.), но римският философ посочвал божественото милосърдие и надеждата за изкупление на човешката греховност. С установяването на християнството философията издига постройката на възгледа за човека върху основите на вярата. Августин (354-430) -- едно от първите светила в небосклона на новата мисъл -- свежда предмета на философстването до човека и неговите отношения с Бога. В прекрасните му "Изповеди" ще прочетем с вълнение думите: "Човекът е едно от Твоите творения, Господи, и неговият инстинкт е да Те прославя". Тома Аквински (1225-1274) е другият стълб в храма на християнската философия. За него човекът е "нещо, съставено от душа и тяло". Подобно на Платон, той разглеждал душата като вечна и безсмъртна субстанция, която е независима от тялото. И още: "човекът се отнася към Бога като към някаква своя цел". Тази цел обаче не се постига с напъните на разума, а посредством вярата на сърцето. За да придобием по-пълна представа за философските търсения на човешката същност, ще се спрем накратко на два съвременни възгледа: екзистенциализъм и марксизъм. Екзистенциализмът (буквално: съществуване) насочва вниманието към човешкото съществуване, което се характеризира като живот, който става реален, когато се изживява страстно. Екзистенциализмът е най-влиятелната философска школа, ангажирала съзнанието на Западната интелигенция и широките слоеве след Втората световна война. Една от съществените причини за това е, че главните й представители са не само блестящи философи, но и даровити писатели, умеещи да сведат своите идеи до пластични образи и метафори, които се възприемат трайно от масовия читател. Спомням си -- като ученик в гимназията -- с каква страст четяхме "Чумата" на Албер Камю (1913-1960), а за Ницшевия "Заратустра" се препирахме по алеите на русенския парк, който в такива случаи оправдаваше името си "Парк на свободата". За съжаление, тогава нямаше нито един преподавател, с когото да можем да дискутираме положителното и отрицателното в екзистенциализма. Отговорите бяхме принудени да откриваме сами, много по-късно. Но интересът ни към този светоглед доказваше поне неговата жизненост, защото (както е известно) той е враг на всяка натрапена отвън философска система, каквато бе марксизмът. Привлекателната страна на екзистенциализма е, че разглежда човешкото съществуване с оглед на волята и чувствата. Човек е страстно създание. Всичко, което е и върши, е плод на неговата страст. Той чувствува, смее се, плаче, говори, пее, копнее, бива щастлив, гневи се, но винаги -- страстно. Човешкият живот не може да се сведе до законите на биологията или до суха интелектуална дейност. Жан-Пол Сартър (1905-1980) твърди: "Човек се самоопределя малко по малко именно с това, че се хвърля в света, че страда и се бори там". Човек е, съществува, само тогава, когато решава да приеме отговорността за своето съществуване и утвърждава себе си пред предизвикателствата на живота и призива за свобода. Същевременно обаче екзистенциализмът издава минорните тонове на дълбок песимизъм. Още Фридрих Ницше (1844-1900) бе сложил възможно най-черните очила за един философ, издигайки с две ръце погребалния лозунг: "Бог е мъртъв". От което следва, че... животът е безсмислен. Щом няма Бог, няма вечност, а щом няма вечност, няма Истина и ценности. Няма надежда, няма светлина, няма етика, няма... Човек сам трябва да реши как да живее. Той сам трябва да въплъти Истината, морала, смисъла на своя живот. Човек трябва да се превърне в... Свръхчовек. За никого не е тайна докъде доведе Ницше себе си и света. Философът приключи действително безсмиления си живот в лудницата, а една от най-цивилизованите части на света -- Европа -- бе полуразрушена от Втората световна война. Сартър и Камю -- живи участници в разтърсващите издъно военни събития -- поемат пушливата факла на песимистичния екзистенциализъм. Бухенвалд и Аушвиц, пожарищата и унищожаването на културни паметници и плодородни площи, десетките милиони трупове и отчаянието натрапват извода: "Ето на какво е способен човекът!"... "Човек е безполезна страст" -- до този извод успява да допълзи в своите философски търсения Жан-Пол Сартър, обезверен и ядосан. Нашите тревоги и копнежи се оказват в крайна сметка изпразнени от съдържание. Човешкият живот е безсмислен. Той представлява една нелепа космическа шега, а студената, безлична, безразлична Вселена е комедиантът. Никой не се грижи за човека, който е обречен да се изпепели в своята страст. Сартър е безжалостен в много от субективните си умозаключения за човека: "Всичко съществуващо се ражда без разум, продължава по-нататък от слабост и умира случайно". Това не дава кой знае какви надежди. Сартър сам разказва, че когато някакъв младеж поискал съвет от него, философът-екзистенциалист му отвърнал: "Ти си свободен, избирай, т.е. откривай". Но какво, прочее? Само това, че "човек е безполезна страст"... Марксическата философия имаше безкомпромисната претенция, че може да замести успешно всяка идеология и да даде най-правилен отговор за същността на човека. Марксизмът крещеше по улиците, училищата и културните подиуми, че ще създаде утрешния нов човек. Свидетели сме на явното сгромолясване на марксизма, за да си позволим по-пространното му опровержение. Рухването на Берлинската стена, жертвите в Тимишоара и Вилнюс са достатъчни аргументи против него. Всеизвестно е, че марксизмът бе най-големият враг на християнската религия. Никита Хрушчов (1894-1971) бе заявил високомерно: "Нямаме нужда за политиката си от Евангелията: ако някой те удари, просто си обърни другата буза. Ние показахме, че всеки, който ни удари по бузата, ще му падне главата". Историята показа тъкмо обратната истина, но това е предмет на друга дискусия... Марксическата антропология представлява форма на хуманистическата антропология изобщо: човекът е в центъра и постигането на неговото благосъстояние е главната цел. В едно от ранните си съчинения Карл Маркс (1818-1883) бе писал недвусмислено: "човекът е най-висшето същество за човека". Идеята за Бог и трансцендентен на материята Творец се изключва напълно. Затова на човека се гледа като на продукт на социално-икономическата система. Реалният, конкретният човек е такъв, какъвто го е оформило обществото. Социалните неправди гнетят мнозинството и затова трябва да бъдат премахнати. Маркс извежда своя революционен императив от предпоставката, че всеки социален строй (освен социалистическият) довежда постепенно до сблъсък между антагонистични групи от хора, които определяме като "класи". Кърви и пожарища трябва да изливат основите на новото време, новите отношения, новите човеци. Трябва "да се премахнат всички онези условия -- твърди Маркс, -- при които човекът е унижено, поробено, презряно същество". Но кой може да извърши това? Йозеф Тон, един от интелигентните румънски пастири, пострадали от режима на Чаушеску, счита основателно, че към революционни действия може да пристъпи само човек, който е преминал през "две психологически състояния". Най-напред, той трябва да е изпаднал в отчаяние, да няма абсолютно никаква надежда за отвъдния живот, вкопчил се в сегашното си съществуване. Второ, той трябва да бъде безскрупулен човек, убеден, че Бог не съществува и няма кой да му държи сметка за престъпленията. Не е чудно при такива постановки, че марксизмът роди своите "чудовища", които тероризираха повече от четири десетилетия страните на централна и източна Европа. В това отношение ницшеанството изглежда като тежък, но краткотраен кошмар. Биологията, като положително знание, също търси верния отговор за същността на човека. Онзи неин дял, който се занимава специално с произхода на човека и човешките раси, както и с историческите и географски промени в строежа на човешкото тяло, се нарича антропология. През последните два века се разпространи и разви теорията за еволюцията, т.е. наличието на постепенно развитие и изменение, което довежда до качествени промени сред представителите на животинския свят. Още Аристотел описал 500 вида животни, които сравнил и подредил последователно. Това го довело до извода, че във всички неща -- дори и в неодушевените предмети -- действат някакви вътрешни сили, които предизвикват развитието и изменението на техния строеж. Този възглед е доста наивен в сравнение с постановките на съвременните учени-еволюционисти. Безспорна заслуга за новите постижения в областта на антропологията имат изследванията на французина Жан Батист Ламарк (1744-1794), германеца Каспар Фридрих Волф (1734-1794) и особено англичанина Чарлс Дарвин (1809-1882). По-късно поддържници на еволюционната теория са: Томас Хъксли, Ернст Хекел и др. В наше време се ползуваше с голяма почит теорията за самозараждането и развитието на организмите, предложена от съв. акад. А. И. Опарин (1894-1980). За да разберем как разглежда произхода на човека еволюционната теория, ще си послужим с изводите на младия съвременен учен Артур Винделбанд, изложени в книгата му "Откъде е дошъл човекът?". Ето накратко неговите заключения: 1. Днешните човекоподбни маймуни (шимпанзе, горила, орангутан и гибон), които в биологията се наричат "висши примати", са родствени с предполагаемите предци на човека. Последните обаче са тръгнали по свой, самостоятелен път на развитие от милиони години и чрез мутация, естествен подбор и приспособяване към променящите се условия на околната среда са се обособили като "хоминиди". Винделбанд поддържа хипотезата, че двата клона са се разделили преди ок. 30 мил. години (а според други -- преди 14 мил. год.). 2. В Южна и Източна Африка са намерени кости на група хоминиди, които антропологът Р. А. Дарт нарекъл през 1924 г. -- "австралопитеци" (от лат.ез. -- "южни маймуни"). В науката тези предполагаеми обитатели на земята влизат като "прачовеци". Те са се движели според Винделбанд на два крака в изправено положение. Хранели са се с месо и растителни продукти. Не са познавали огъня, но си служели с прости уреди. Смята се, че са достигнали до някои форми на човешко поведение. Обемът на черепа на "австралопитеците" бил много малък -- 500-800 куб. см. Според таблицата на Винделбанд те са живели преди 6 000 000 -- 500 000 год. На този проблем са посветили дълго време -- повече от 20 год. -- изследователите Лики (баща, майка и син), извършили много разкопки в Африка. 3. В Източна Азия и Индонезия, в някои части на Африка и Европа изследователите открили находки от древни представители на човечеството. През 1891 год. френският антрополог Дюбоа попаднал на една теменна кост, която сметнал че принадлежи на онези предци, които Хекел назовал "питекантропи". Една година по-късно Дюбоа намерил и една раменна кост в същите геологични слоеве. По-голям шанс имали американецът Блек и германецът Вайденрайх, които открили през 1927 г. в скални пролуки близо до гр. Пекин, Китай, останки от 45 индивида, които нарекли "синантропи". Според антрополозите тези хоминиди представляват крачка напред в еволюцията. Те живеели в пещери, дори строели първобитни жилища; познавали и огъня, който им служел за отопление и приготвяне на храна. Вероятно, както твърди Артур Винделбанд, те са притежавали известна мисловна способност и са се съобщавали с нечленоразделна реч. Обемът на черепа на питекантропите бил средно 1050-1110 куб. см. Учените смятат, че са живели от 1 000 000 до 30 000 год. 4. През 1856 год. учителят Карл Фулрот от Елберфелд, Германия, категоризирал намерените около Дюселдорф костни останки към друга древна човешка форма. Тези представители получили името "неандерталци" (по р. Неандер). Оттогава са открити повече от 150 индивида из Западна Европа и Азия. Сечивата на неандерталците били на по-високо ниво в сравнение с питекантропите. Винделбанд им приписва изработването на различни остриета, примитивни шила и оръдия, които са подходящи за рязане, стъргане и пр. Находките от Крапина, Югославия (от 1899 до 1905) обаче, дават основание да се предполага, че между неандерталците съществувал канибализъм (човекоядство), защото били намерени натрошени черепи. По отношение на общото развитие на човечеството тези представители се смятат за "страничен клон" на хоминидите, който се е отделил рано от общия корен и изчезнал в края на последния ледников период. 5. Последната група са "съвременните хора", чиито най-ранни представители се наричат "кроманьонци" (по пещерата Кроманьон, Франция). Винделбанд датира находките към 20-30 хил.год. (а други определят възрастта им към 40 хил.год.). Сечивата на кроманьонския човек ще да са били по-разнообразни и усъвършенствувани; открити били уредите за лов: лък, харпун, копия, пики и др. Познато било облеклото от животински кожи. За украса се използували черупки от миди, охлюви и животински зъби. Правели се жилища, които представлявали дървени скели, покрити с кожи. Развит бил психичният живот и общественото съзнание; появила се и членоразделната реч. Около 10-12 хил. год. настъпила т.н. "неолитна революция", изразена в опитомяването на животните и култивирането на растенията. Тогава човечеството преминало и към заседналия начин на живот. Интерес представляват за нас и някои модерни хипотези за произхода на човека на планетата Земя. Те се свеждат, най-общо казано, до теорията за "космическия палеоконтакт". По-надолу ще поясним какво разбират някои под това учение. Още основоположникът на астросоциологията и космонавтиката, руският учен Константин Едуардович Циолковски (1857-1935), допускаше съществуването на "висши същества" в Космоса извън пределите на земното кълбо. Поради това той не изпускаше възможността за търсене от тяхна страна на начин да се "намесват" в земните работи. В съчинението си "Волята на вселената. Неизвестни разумни сили" той писа: "Ние сме уверени, че зрелите същества във Вселената имат средства да се прехвърлят от планета на планета, да се намесват в живота на изостаналите планети и да се свързват със също така зрелите като тях". По този начин Циолковски формулира закона за неизбежно космическо разпространяване на обществото на определено ниво от неговото развитие. Лауреатът на Нобелова награда Френсис Крик (р. 1916 г.), който разкри тайната на генетичния код, и химикът Лесли Оргуел са автори на хипотезата за пренасянето "зърната на живота" на нашата земя от някаква свръхцивилизация, развила се някъде из дебрите на Вселената. За подобни твърдения учените се основават на факти и явления от миналото, които не се поддават на логически обяснения. Така например, шумерската цивилизация, за която се знае, че е предшествала вавилонската, е била една от най-древните на Земята. Никой обаче не е открил нищо ясно за произхода на шумерите. Непонятен е фактът, че те са били носители на високоразвита цивилизация. В една от клинописните таблички стои митичен разказ, който сякаш е в пълна подкрепа с теорията за "космическия палеоконтакт". Ето какво пише древният автор: "През първата година в тази част на Персийския залив, която граничи с Вавилон, се появи животно, притежаващо разум. То се наричаше Оанес. Цялото тяло на животното беше като на риба, но под рибената глава то имаше друга глава, а отдолу, заедно с рибената, опашка имаше крака като на човек. Гласът и думите му бяха разбираеми. Това същество през деня общуваше с хората, но не приемаше храна от тях; и то ги научи на писменост и на науки, и на всякакви изкуства. Научи ги да строят къщи, да издигат храмове, да пишат закони и им обясни законите на геометрията. Научи ги да различават земните семена и им показа как да събират плодове". По-нататък в клинописа се посочва, че след много векове отново се появили подобни същества, за да проверяват как са възприели шумерите предадените им знания. Някои учени виждат в този мит алюзия за извънземните пришълци, като, например, радиоастрономът Карл Сейгън и проф. И. С. Шкловски. В своята книга "Разумният живот в Космоса" те достигат до зашеметяващия извод, че през цялата си история земята е била посещавана от чуждопланетни гости, поне 10 000 пъти!... Ръководителят на един от космическите центрове в САЩ Йозеф Блумрих се опита да изтълкува по подобен начин видението на пророк Езекиил за "четирите живи същества", които имаха по 4 лица и крила, и колелета, пълни с очи, движещи се заедно с тях (Езекиил 1 гл.4. Според Блумрих тук става дума направо за космически летателен апарат. Специфичните фигурки от камък и имена, намирани в Южна Африка, или скални рисунки с необичайни контури често се тълкуват като изображения на извънземни гости. Теорията за "космическия палеоконтакт" днес има много привърженици. Постоянно се появяват книги в нейна подкрепа, в които по-сериозно или по-лековерно се насочва вниманието към извънземни пришълци, донесли живота и знанието в дар на нашата планета. Различията във възгледите на философи, естественици и астрономи за човека е една логична последица от слабостта и ограничеността на човешкия ум. Макар човекът да е свободна личност, неговият дух не може да бъде напълно независим. Има безброй свидетелства за това, че той представлява отражение на Едно по-висше и безусловно Същество, което вярващите хора наричат Бог. Затова древните обичали да казват: "В нас има Бог", т.е. самите ние сме едно доказателство за съществуването и творческата мощ на Бога.

2. ЧОВЕКЪТ -- БОЖИЕ ТВОРЕНИЕ

Първата книга на Библията -- Битие -- започва с разказ, който описва как се е появила мъртвата и живата природа. Още началният стих ни разкрива великата истина: "В началото Бог сътвори небето и земята" (Битие 1:1). В оригиналния еврейски текст се използват два глагола, които характеризират Божиите творчески действия. Те са: "бара" -- за непосредствени и "аса" -- за косвени действия. "Бара" се използва изключително за чудото на божественото сътворяване в материален и духовен смисъл. Срещаме този специфичен глагол както при творението на света и човеците (Битие 1:1, 27; 2:4; 5:1 и др.), така и при избирането и призоваването на новия, богоугоден Израел (Исая 43:1, 15 и др.). Същата дума откриваме и в обещанието за сътворяването на новото небе и земя (Исая 65:17), както и във вопъла на псалмопевеца за нуждата от ново и чисто сърце (Псалм 51:12). Между другите случаи ще споменем само появата на дивната картина на месианството (Исая 45:8). Другият глагол, който Мойсей използва в библейския разказ за сътворението, е "аса". Него срещаме в Битие 1:25: "Бог създаде земните зверове според видовете им, добитъка -- според видовете му и всичко, което пълзи по земята, според видовете му; и Бог видя, че беше добро". "Създаде", т.е. оформи от вече готов материал за изграждане и направляване на сътвореното. В този смисъл говори и ап. Павел в Евреи 11:3: "С вяра разбираме, че световете са били създадени с Божието слово, тъй щото видимото не стана от видими неща". Така Библията ни довежда до откритата свише истина, че човекът е плод на Божията творческа десница. Първата глава на книгата Битие описва факта на човешкото сътворяване (1:27), а втората глава се спира на самия начин (2:7). Първите човеци са наречени в Битие 4:1 Адам и Ева. Обаче това не са обикновени собствени имена. Ако се обърнем към еврейския език, ще видим, че тези имена съдържат дълбок смисъл. На оригиналния библейски език "адам" значи изобщо "човек". В разказа за рая и грехопадението (Битие 2:4б-3:24) това понятие навсякъде се предшества от определителния член "ха". Затова и думата в този вид "ха -- адам" е преведена навсякъде "човекът". В разказа за сътворението на венеца на живата природа, обаче, има една тънка подробност: "адам" или "ха -- адам" крият идеята за човека изобщо, а не за отделния индивид. За обозначаването на отделния човек еврейският език си служи със словосъчетанието "бен -- адам", т.е. "син" или "член на човешка раса". Тази особеност е много важна! От разглеждания текст тълкувателите стигат до извода, че под "адам" трябва да се разбира човечеството като цяло, което е плод на Божията творческа десница. Интерес представлява въпросът за "строителния материал" на човека. Еврейската дума "адама" се превежда на български като "пръст". Така е записано в Битие 2:7: "И Господ Бог създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа". Именно затова целият живот на човека е свързан с майката-земя, подобно на гръцкия Антей, който не може да се откъсне от нея, без да изгуби сили. Образуван от пръст, той обработва земята (вижте Битие 2:5) през цялото си съзнателно съществуване с непосилен труд (Битие 3:17, 23), след което костите му отново лягат там, откъдето е произлязъл (Битие 3:19). Но творческата мощ на Бога не се обезсилва след смъртта на човека. Той може отново да извика всички към живот и "множеството на спящите в пръстта на земята ще се събудят, едни за вечен живот, а едни за срам и вечно презрение" (Данаил 12:2). В онзи славен миг Създателят "ще преобрази нашето унищожено тяло, за да стане съобразно с Неговото славно тяло, по упражнението на силата Си да покори и всичко на Себе Си (Филипяни 3:21). Думата "адама" обаче не означава изобщо пръст. В нея има корен, който е свързан с червения цвят. Затова тълкувателите стигат до извода, че Моисей, като автор на книгата Битие, иска да загатне за особения вид глина, от която е било образувано последното Божие творение. В този случай се привежда като аргумент акадската дума "адаму", която между другите си значения има смисъл и на "кръв", за която всеки знае, че има червен цвят. За отбелязване е фактът, че Бог сътвори човека последен от всички твари. Затова той е венец на живата природа, най-красив, най-интелигентен, най-властен. Еврейският учен от I в.сл.Хр. Филон Александрийски счита дори, че човекът е "съвършено творение". Агадистите (древните тълкуватели на Светото Писание) използвали едно оригинално сравнение, за да подчертаят превъзходството му над животинските твари. Те пишели, че "облата част на Адамовата пета е затъмнила славата на слънцето, а колко повече е сияело лицето му". На друго място пък се казва, че "Адам бе сътворен за служение на святия Бог, а орбитата на слънцето -- за служение на човечеството". Дали тези поетични сравнения отговарят на самата действителност, ние не знаем, но от библейския текст е очевидна зрелостта на сътворения от Бога човек. Естествено е съвременният човек да постави въпроса: "Кога е бил сътворен Адам?" Библията не си поставя за цел да отговори на това. Ето защо всички опити на библейските изследователи да "уточнят" отговора на горния въпрос са обречени предварително на неуспех. Уйлям Х. Грийн и Джон Д. Дейвис, проследявайки родословните таблици в Бит. 5 и 11 гл., стигат до извода, че Адам ще да се е появил някъде ок. 15 000 г.пр.Хр. Други евангелски изследователи, "откривайки" пропуски в списъците на Битие, допускат датиране на творението на Адам към 100 000 или дори 1 000 000 г.пр.Хр. Интересни са, обаче, резултатите на радиоактивния метод на изследване, който датира например появата на индианците към 10 000 г.пр.Хр., а стенните рисунки от френската пещера Lаsсаuх ни отвеждат към 30 000 г.пр.Хр. Следователно трябва да признаем, че творението на човека преследва други цели, несъвпадащи с целите на положителното знание. Като Божие творение, човекът носи в себе си образа на своя Създател. Нека най-напред си изясним значението на понятието "образ" изобщо. Езиковедите твърдят, че това понятие крие смисъла на "безсъщностен отпечатък на първообраза". Например нарисуваният портрет на даден човек прилича на оригинала, но няма неговата многообразна същност. Образът не винаги е непременно материален; това понятие може да представлява и нещо невидимо -- духовно, душевно или отминало. Например възвишеният духовно-нравствен живот на човешката личност представлява образ на живота на Триединния Бог. И обратно -- нравствено лошият живот е образ на личността и делата на дявола. Богословът от ранния период на историята на Църквата Григорий Нисийски (IV в.) се удивлява от факта, че децата, които са образ на своите родители в детско-юношеската си възраст, наследяват физически и духовни белези от тях и ги предават по атавистичен път няколко поколения напред. Това важи за всички раси и народи. Често пъти по-характерни белези на няколко предшественици се съсредоточават в образа на един потомък. Например синът е взел благородния характер на баща си, лъчезарното лице на майка си, всеотдайността на дядо си, стройната фигура на прадядо си и т.н. Необходимо е да кажем няколко думи и за отношението между образ и оригинал. В известно отношение двете понятия се противопоставят. Така например ап. Павел пише: "Защото законът, като съдържа в себе си само сянка на бъдещите добрини, а не самата същност на нещата, то свещениците, които непрестанно принасят всяка година същите жертви, никога не могат с тях да направят съвършени в чистота ония, които пристъпват да жертват" (Евреи 10:1). В мисълта, че "законът... не е самата същност на нещата" се съдържа идеята, че образът на божествените разпоредби не е същият като оригинала или първообраза на Бога. Или, по думите на Григорий Нисийски, образът напомня за първообраза. Образът би бил истински, ако притежаваше пълнотата на първообраза. Но той не може да бъде абсолютно тъждествен или единосъщен с него. Тази истина се потвърждава дори ако вземем пример от сложната за човешкия разум доктрина за Божието Триединство. Божият Син, Който е в Отца, както светлината в слънцето и красотата на първообраза в изобразения образ, макар че е единосъщен с Бога Отца, не е Бог-Отец, а е Бог-Син. А за човека можем да кажем, че макар да бе сътворен по образа на Триединния Бог и да отразява в духовната си структура вътрешния живот на Бога, той не е единосъщен с Бога. Един от най-дълбоките и мъчни за разбиране пасажи в Св. Писание е Битие 1:27: "И Бог сътвори (според оригиналния език -- б.а.) човека по Своя образ; по Божи образ го сътвори (според оригиналния език -- б.а.); мъж и жена ги сътвори (според оригиналния език -- б.а.). Този стих има основно значение за библейската антропология. Изразът: "Бог сътвори човека по Своя образ" означава, че човек е подобен на Бога. Следователно, като действителен образ на Бога, той притежава известни Негови качества, но в ограничена степен. Това се отнася до атрибути, като правда, святост, любов. От друга, страна, обаче изпъкват явните различия между Твореца и Неговото създание -- човека. Бог е духовно, но безтелесно Същество, а човекът е и духовно, и физическо същество. Бог още е вечен, а човекът -- преходен и смъртен. Бог е неизменяем, а човекът -- променлив. Втората част на Битие 1:27 -- "мъж и жена ги сътвори" -- разкрива нова дълбочина в творческия акт на Бога. Докато в първата част се говори за сътворяването на човека "по Божи образ", тук става вече дума за разделянето на човека на два пола. Казахме, че Божият образ у човека се изразява в духовното сходство. Затова Светото Писание учи, че у Бога "няма мъжки пол, ни женски" (Галатяни 3:28). А това е така, защото духът няма пол, както е случаят с ангелите, например. Тогава защо Творецът е добавил пола към духовния образ на човека? Според цитирания по-горе църковен писател, съществува една висша закономерност във Всемира. Тъй като всяко сътворено битие има ценност, граници и място в космическата йерархия и се подчинява на премъдрия божествен план, за човечеството има определен брой хора, който е предвиден от Бога. Това означава, че единното човешко същество, което се обхваща от първите и последни човеци, е единен образ на вечно съществуващия Бог. Като всезнаещ и предузнаващ Творец, Господ сякаш е обгърнал в едно тяло цялата пълнота на човечеството. Следователно, Божият образ не е бил само в първия човек, а може да бъде проследен в целия човешки род с еднаква сила. Поради това цялото човечество е наречено "адам", т.е. "човек въобще", понеже за Божието всемогъщество няма нито минало, нито бъдеще, а всичко е безкрайно настояще. Когато садукеите се опитаха да смутят Исуса Христа със своята гатанка за седмината мъже на една и съща жена, Той им отговори: "А ония, които се удостоят да достигнат онзи свят и възкресението от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват. И не могат вече да умрат, понеже са равни на ангелите; и като участници на възкресението, са чада на Бога" (Лука 20:35,36). Оттук и от други библейски пасажи може да се заключи, че според Божия план числото на всички хора ще бъде колкото числото на ангелите. В подкрепа на тази мисъл можем да цитираме и Данаил 7:10: "... милион служители Му слугуваха и милиарди по милиарди стояха пред Него". Това е безчисленото множество на ангелите, което нито се увеличава, нито намалява. Отначало Бог не е предвидил такъв способ за размножаване на хората, но Той е предузнал, че те ще сгрешат и ще отпаднат от Него, че няма да живеят като ангели и, следователно, няма да се увеличават по този начин. За да не просъществува на земята само първата двойка хора -- Адам и Ева, Бог даде на човека физическа способност за размножаване, която отговаря на духовното и физическото му състояние след грехопадението. В човека, като Божие творение, е заложена възможността за уподобяване на Бога. Според библейската антропология, първият човек бе сътворен от Бога прекрасен по тяло и душа. В Битие 1:31 е казано: "И Бог видя всичко, което създаде (сътвори -- б.а.); и ето, беше добро". Телата на Адам и Ева бяха съвършено здрави, без недостатъци и греховна немощ, чужди на болките, страданията и смъртта, които са последици от грехопадението (Битие 2:17; 3:16, 19; Римляни 5:12; 6:23а). Душите им, обаче, бяха сътворени по Божи образ и надарени с ценни качества -- разум, чувства и свободна воля. Благодарение на това човекът можеше да се стреми свободно към Бога и да намира в Него: чрез разума си -- абсолютната истина, чрез чувствата си -- блаженство и красота, а чрез волята си -- върховното добро. Така човекът се издигна над цялата видима природа, защото единствен от всички твари след създаването на тялото от земна пръст получи направо от Твореца "жизнено дихание" (Битие 2:7), т.е. жива, безсмъртна душа, в която се крие Божият образ у човека. Макар и сътворен по Божи образ обаче, човекът не притежаваше абсолютно, а относително съвършенство. А това е така, понеже той е твар. Абсолютното съвършенство е присъщо само на Създателя. Първоначалното съвършенство на Адам и Ева се състоеше в това, че те бяха добро творение (Битие 1:31). Въпреки различните си елементи -- тяло и душа -- до грехопадението те бяха напълно хармонични същества. Те разполагаха с чудесни възможности да изпълнят отлично своето предназначение -- постигането на богоподобно съвършенство. От първата човешка двойка се очакваше да развие вложените духовни качества и сили до степента на пълно утвърждаване в истината и доброто, за да достигнат до висше блаженство. За тази цел Бог посели нашите прародители в Едемската градина и им възложи да я обработват и пазят (Битие 2:8-9, 15). По същата причина Творецът даде право на човека да даде имена на всички животни и небесни птици (Битие 2:19). А за нравственото му усъвършенстване издаде и най-важната заповед -- да не яде от плодовете на забраненото дърво "за познаване доброто и злото" (Битие 2:17). Достигайки до самата същина на разглеждания проблем, нека разгледаме пасажа Битие 1:26, 27: "И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие... И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде" (вместо "създаде" трябва да се чете "сътвори" -- б.а.). Прави впечатление, че в ст. 26 е изразено намерението на Троичния Бог да сътвори човека по Свой образ и подобие, но в ст. 27 четем, че изпълнението е само по отношение на образа, а за подобието не се споменава нищо. Църковните автори са на мнение, че оформеният изначално в Божия промисъл човек като образ и подобие на Твореца е бил сътворен само по Божи образ, а постигането на подобието Богу е било възложено като възвишена задача, която е предстояло да се изпълни. Така трябва да разбираме препоръката на Господа Исуса към Неговите последователи: "И тъй, бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец" (Матей 5:48). С други думи, Спасителят апелираше към уподобяване, което може да се постига през целия съзнателен живот на всеки човек. За осъществяване на богоподобието Творецът е вложил в човека големи сили и възможности. В природата на последния съставни елементи са: умът, чувствата и свободната воля. Чрез разума може да се постигне пълнотата на божествените истини. Чувствата се вълнуват като морската повърхност от галещия бриз на духовното блаженство. Свободната воля пък е необходима предпоставка за постигане на добродетелта. Григорий Нисийски пише: "Ние сме създадени по образ чрез сътворяването, но по подобие ние ставаме сами чрез нашата свободна воля. Да бъдем по образ Божи ни е присъщо..., но да се издигнем до подобие Божие зависи от нашата воля". Мнозина смятат основателно, че Адам би могъл да се издигне от своето първично състояние на невинност към истинска святост и от своето състояние на безгрешност към съвършена добродетелност, защото невинността не е още святост, нито безгрешността -- добродетелност. Добродетелта, с други думи, е успешно усилие на свободната воля, която постига с помощта на Божията благодат предначертано богоуподобяване. Неспособността да се греши не може да се нарече добродетелност. Нисшите твари например са лишени от разум и свобода на волята. Много техни качества, като кротост, послушание, вярност не могат да се нарекат нравствени. Затова кучето или заекът, конят или орелът никога няма да се уподобят на своя Създатател. Единствен човекът, надарен с разум и свободна воля, е призован за такова извисяване. За тази цел, обаче, той трябва сам да предопредели своята съдба. Ето защо, още от самото начало Бог даде алтернативната заповед: "От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш" (Битие 2:16-17). Ако Адам бе изпълнил заповедта, той би се задълбочил в общуването с Бога и затвърдявайки Божия образ в себе си, би направил голям напредък в постигане на богоподобието. Но той злоупотреби със свободната си воля и животът на човечеството потече като мътен порой към бездната на духовното падение. Исус Христос е истинският "Божи образ". Още Жан Калвин (1509-1564) твърдял, че истинската природа на "Божия образ" се разкрива единствено вследствие обновлението на човека чрез Христа. Затова има солидно основание в Новозаветните Писания. Господ Исус Христос е истинският Човек, което бе признато дори от езичниците в лицето на Пилат (Йоан 19:5). Той е най-пълният "образ на Бога" (II Коринтяни 4:4; Колосяни 1:15). Христос е както уникална Личност, така и Представител на цялото човечество, затова Неговите успехи по време на служението Му на земята и победата Му на кръста означават свобода и живот за всички човеци (сравнете Римляни 5:12-21). Той е изпълнил завета с Бога, който бе предложен на човека, за да стане явна неговата участ. Само чрез вяра в Христа можем да се уподобим на нашия Творец, Бога. Ап. Павел е категоричен: "А ние всички, с открито лице като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен" (II Коринтяни 3:18). На тази основа всички човеци могат да се надяват, че могат да постигнат уподобяване на образа на Бога (сравнете Римляни 8:29) до пълното изявление на Неговата слава (I Йоан 3:2). След като сме "се облекли" в новия (Христовия) образ чрез вяра, трябва да съблечем "според по-предишното си поведение стария човек" (Ефесяни 4:24; Колосяни 3:10). Един от най-видните съвременни богослови, Карл Барт (1886-1968), достига в своето изследване за същността на човека до шеметно прозрение. Според него, ние не можем да опознаем действителния човек, ако не го изучаваме във и чрез призмата на Христа. Антропологията на Барт се основава на този основен принцип. Само по този начин може да се обясни какви са пораженията на греха и въздействието на Божията благодат върху човека. Барт открива и особено значение във факта, че мъжът и жената заедно са били сътворени по "Божи образ", като подчертава възможността за общуване и взаимопомощ като съществен белег на човешката природа. Но човек може да познае Бога и да изяви своя божествен "образ" само чрез въплътения Божи Син -- Исус Христос. Блез Паскал бе писал в своите "Мисли", че "отделно от Исуса не знаем нито какъв е животът ни, нито каква ще бъде смъртта ни; не познаваме нито Бога, нито самите себе си". Но с Исуса можем да узнаем всичко това!

3. ЕДИНСТВО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Както видяхме вече, Светото Писание показва, че човечеството произлиза от една двойка. Така е записано още в първата глава на Библията: "И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде (навсякъде да се чете: "сътвори" -- б.а.). А по-нататък разказът продължава: "И човекът наименува жена си Ева, защото тя беше майка на всички живи" (3:20). Ключ към идеята за единоначалието е името, което получава майката на цялото човечество. По-нататък в свещения текст тази идея минава като ярък лъч, който свързва всеки човек със Спасителя. Ап. Павел определя главно място на жената -- майка в спасителния план на Бога. След като посочва нейната слабост, той бърза да заяви: "Но пак тя ще се спаси чрез чадородието, ако пребъдат във вяра, в любов и в светост с целомъдрие" (I Тимотей 2:15). Ще се спрем по-подробно на библейския аргумент за единоначалието на човечеството. Писанието предава знаменателния факт на създаването жената от реброто на мъжа (Битие 2:21-25). Това е чудо, притежаващо всички достойнства на притчата. Не малко скептици спекулират с този божествен акт, без да достигнат до дълбоката истина, която Творецът открива пред бъдното човечество. Създаването на жената от реброто на първия човек говори не за елементарно изтръгване на част от тялото на единия, за да се появи другият, а за действие, насочващо вниманието към духовно равноправие. Затова пред Бога "няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса" (Галатяни 3:28б). Ранните църковни писатели са разбирали чудото на разглеждания творчески акт предимно в преносен смисъл. Бл. Августин счита, че мъжът предал на жената чрез реброто си сила, а получавайки на негово място мека плът, той приел от нея нежност. Тома Аквински пък вижда идеята на социално единство. Той пише, че Бог създал жената от реброто на мъжа, за да няма тя власт над него, но също така и да не бъде унижавана в подчинението си спрямо него (вижте I Тимотей 2:12). Същият църковен писател намира и тайнствен смисъл за Христовата църква като невяста на небесния Младоженец: "Защото от страната на Христа, заспал на кръста, изтекоха св. тайнства, а именно кръвта и водата, от които бе основана Църквата". Първото име на втория човек бе "Жена". Битиеписателят разказва: "А човекът каза: Тази вече е кост от костите ми и плът от плътта ми, тя ще се нарече Жена, защото от Мъжа бе взета" (2:23). Оригиналният еврейски език дава ясна представа за творческия акт и тясната взаимосвързаност на двамата представители на човечеството още в първите им имена. На еврейски език "мъж" или "човек" е "иш", а "жена" -- "ишша". А това потвърждава факта, че е взета от мъжа. Второто име на жената е Ева. "И човекът наименува жена си Ева, защото тя беше майка на всички живи" (Битие 3:20). Еврейската дума "хавва" означава "живот". Когато авторът посочва, че тя е "майка на всички живи", се има предвид, че тя е родителка на всички хора. В този случай Библията подчертава единоначалието на цялото човечество. Възгледът за общия произход на всички човеци има пряко отношение към спасителния план на Бога. Ап. Павел развива тази доктрина до съвършенство. В Посланието към Римляните той пише ясно и категорично: "... чрез един човек грехът влезе в света и чрез греха смъртта, и по този начин смъртта мина във всичките човеци, понеже всички съгрешиха" (5:12). Оттук вече има основание, според апостола, да се надяваме за избавление от проклятието пак чрез Един. В ст. 19 той довършва горната мисъл: "Защото, както чрез непослушанието на единия човек станаха грешни мнозината, така и чрез послушанието на Единия мнозината ще станат праведни". А в I Послание към Коринтяните апостолът на езичниците дава да се разбере конкретно кой е Избавителят, компенсиращ греха и проклятието на първия човек: "Понеже, както чрез човека дойде смъртта, така чрез човека дойде възкресението на мъртвите. Защото, както в Адама всички умират, така и в Христа всички ще оживеят" (15:21-22). Библейската идея за единоначалието на човешкия род има особена стойност за съвременния живот. Наистина, в богословието са се прокрадвали хипотези за съществуване на разумни твари в плът и преди Адам и Ева. През 1655 г. Пейрериус поставил началото на една подобна теория с твърдението: "Адам произлязъл от черна раса, а не черните раси -- от Адам". Винчел пък считал по-късно, че Адам е само "най-далечният предшественик, до когото юдеите биха могли да проследят своя произход". Немалко изследователи на Библията и нейните читатели са бивали заинтригувани от някои любопитни факти: женитбата на Каин (Битие 4:17), неговият страх, че всеки, който го намери, ще го убие (4:14) и особено тайнственото разграничение между "Божиите синове" и "човешките дъщери" (6:1-2). Но всичко това не дава никакво сериозно основание да се предполага някакво съществуване на човекоподобни представители на творческия процес. Споменахме, че Библията нарича Ева -- "майка на всички живи" (3:20), а също и изричните постановки на ап. Павел за първопричината за проклятието над цялото човечество. Ние не знаем колко деца са имали Адам и Ева, но не е против здравата логика да предположим, че са имали дъщери, една от които е станала жена на Каин. За онази епоха това не е било противоестествено. Изследователите Кейл и Делич пишат в "Коментар върху Петокнижието": "Женитбата на братя и сестри бе неизбежно в случая с децата на първия човек... и затова може да се оправдае пред съда Мойсеевата забрана на такива женитби на основата на това, че Адамовите синове и дъщери не представляваха само фамилията, но и рода". На тази база се обяснява и опасението на Каин, че може да бъде преследван; това се отнася до потомците на едноутробните му братя и сестри. Що се отнася до "Божиите синове" и "човешките дъщери", е съвсем очевидно, че не става дума в първия случай нито за ангели, тъй като те са безтелесни и безполови същества, нито пък за някакви древни предшественици на човека, каквито са неандерталците спрямо кроманьонците. Единоначалието на човешката раса има твърде актуално звучене днес. Тази доктрина напомня безапелационно, че всички сме братя и сестри, защото произлизаме от една обща родителска двойка. Библията е чужда на всякаква расистка теория, кастови различия и социални неправди. Основен принцип в отношенията между хората е проповядваният от Господа Исуса Христа: "Да възлюбиш ближния си, както себе си" (Матей 22:39). За единството на човечеството съществува и исторически аргумент. Накратко казано, той се изразява в следното: археологическите находки, култура, митология и т.н. на различните народи, са сходни помежду си в много отношения. Този факт свидетелства за сигурни връзки дори в случаи, когато етническите групи са отдалечени и наглед откъснати от естествени бариери. Мисионерът У. Т. Лоп, подвизавал се сред ескимосите в края на миналия век, пише, че с очите си видял как 10-ина ескимоси се прехвърлили с кучешки впрягове от Аляска на азиатското крайбрежие през Беринговия проток. През лятото те провеждали такива пътувания с дълги лодки от вълча кожа. Този и безброй много подобни факти убеждават, че жителите на различните континенти не са се появили изолирано едни от други, а имат общи прародители. Историческата наука приема, че европейските народи например са дошли от Азия чрез миграция. Съвременните етнолози са съгласни с твърдението, че американските индианци произлизат от монголоидните народи в Източна Азия. Вероятно индианските предци са се прехвърлили на открития по-късно от Колумб континент през Полинезия. От научна гледна точка са неоснователни хипотезите за произход на човечеството на Северния полюс или Западното полукълбо. Библията, макар да няма за цел да обяснява произхода на народите, има тежката дума и по този проблем. В Битие 11:2 четем: "И като потеглиха хората към изток, намериха поле в Сенаарската земя, гдето се и заселиха". Под "Сенарска земя" учените разбират Месопотамия или в частност -- Вавилония (сравнете Битие 10:10; 11:2; 14:1, 9; Исая 11:11; Захария 5:11; Данаил 1:2). Историята на древния Изток потвърждава тази кратка библейска забележка. Известно е, че най-старите заселници в Месопотамия са били шумерите и акадците, а Сенаар се отъждествява от историците с Шумер (семитическото название). Откъде са дошли обаче шумерите? От Библията (тъй като науката мълчи по този въпрос) знаем, че следпотопното човечество се заселило около Араратските планини (Бит.8:4). Обаче територията ставала тясна и древните човеци потеглили "към изток". От Битие 10:8-12 знаем, че полулегендарният цар Нимрод "пръв стана силен на земята". Той основал много градове в Сенаарската долина, включително и Вавилон. Така Междуречието изиграло ролята на "люлка на най-древната цивилизация". В подкрепа на доктрината за единството на човечеството може да послужи и езиковедският аргумент. Езиковедът Макс Мюлер вижда в санскритския език свързващо звено между индо-германските езици. Той счита твърдо, че няма никакво основание да се възприема хипотезата за различни и независими начала за възникването на туранския, семитския и арийския клон на речта. Особеностите на отделните групи езици не са поради различен произход, а поради гъвкавостта на езиците, които търпят бърза промяна. Така например латинският език става господстващ в пределите на Римската империя само за 3 века , като всеки народ слага отпечатъка на националните си белези. По същия начин се обособява английският език на основата на саксонския и германския. Но тези факти не разрушават теорията за единоначалието на човечеството и неговия език. Както децата изопачават матерния си език, без да създават напълно нов, така и отделните езици представляват варианти на един общ, изконен език. В Библията е казано: "И рече Господ: Ето, едни люде са и всички говорят един език; и това е, което са почнали да правят; и не ще може вече да им се забрани, каквото и да било нещо, що биха намислили да правят. Елате да слезем и там да разбъркаме езика им, тъй щото един други да не разбират езика си" (Битие 11:6-7). Този пасаж хвърля светлина върху теорията за единността на речта. От него разбираме, че тя е била "разбъркана" или "разстроена". Но какво означава това разстройство на единния човешки говор? Кога е станало то? Някои тълкуватели приемат, че когато писателят на Битие твърди: "а по цялата земя се употребяваше един език и един говор" (11:1), трябвало да се има предвид не езикът като форма, а общото мнение и намерение на народите за строеж на висока кула. Древният писател Ориген (II в.сл.Хр.) смята, че в случая се касае само за "общ начин на мислене и език". Но подобни тълкувания са произволни, защото самата Библия подчертава в ст. 6: "Ето, едни люде (т.е. народ -- б.а.) са и всички говорят един език". Следователно вавилонските строители са били еднородна маса с общи нужди и планове за бъдещето, които са се изразявали в общ език. Можем да предположим, че различните родове са ползували в известно отношение различни наречия, обаче текстът изрично подчертава, че говорът или езикът им е бил еднакъв. Иначе не може да се разбере Божията закана така да разбърка езика на строителите "тъй щото един други да не разбират езика си" (ст. 7). По-нататък разбираме от библейския текст (ст. 10-26), че разпръсването на човечеството по езици и местожителство е станало при Фалек, т.е. ок. 400 г. след потопа. В подкрепа на библейската теория за вавилонското разбъркване на езиците издигат глас сериозни учени-филолози. Езиковедът Цьоклер напълно отхвърля хипотезата за еволюция на човешката реч. Той твърди, че най-развитите в граматическо отношение езици са най-древни и широко разпространени. По-слабо развитите езици са резултат от дегенерация на по-висока степен на култура. Езиковедът Е. Г. Робинсън пише с дълбока вътрешна убеденост: "Единственият аргумент за единството на човечеството, заслужаващ доверие, произтича от сравнителната филология. Ако би се докажело, че едно от трите семейства на речта е по-древно от останалите и е техен извор, аргументът би бил необорим. Оцветяването на кожата зависи като че ли от климатичните влияния. Ние вярваме в единството на човечеството, защото в това има най-малко трудности. Не бихме знаяли как другояче да разбираме ап. Павел в Римляни, гл. 5". Макс Мюлер казва, че изворът на съвременната филология, както и на съвременната свобода и международен закон е промяната, извършена от християнството. Защото то, според него, е заместило тясното националистично схващане за патриотизъм, признавайки всички народи и раси за членове на едно голямо човешко семейство. И накрая ще разгледаме психо-физиологичния аргумент за единството на човечеството. На всеки човек са присъщи общи умствени и нравствени белези, които се изразяват в общи максими и закони, тенденции и качества. Налице е сходство в традиции, интерес към философията и религията. Хората се вълнуват от общи проблеми и често намират еднакви решения, макар и независимо едни от други. Какво нещо е животът на човека? Защо се ражда и накъде се е запътил? Страшна ли е смъртта и има ли изход от нея? Нужна ли е вярата в Творец и Промислител? Тези и много други въпроси прорязват съзнанието и на дивака, и на среднокултурния жител на земята, и на световноизвестни учени. А това е сигурно доказателство за единството на човешката раса в псохологически смисъл. Що се отнася до религията, тя е необходима за всеки представител на човечеството. Имануел Кант нарича религиозността "универсално лекарство". Именно тази повсеместна нужда от вяра дава основание на ап. Павел да прикани: "И всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца" (Филипяни 2:11). Започнали своето съществуване в близост с Твореца в Едемската градина, човеците потънаха в нощта на вековно отчуждение от Бога, но ще дойде време, когато всички ще се съберат на отчет за делата и живота си пред Него (Откровение 20:11-12). Антрополозите са, в голямата си част, на мнение, че във физиологически аспект човечеството представлява само един биологичен вид. Различията, които се наблюдават в отделните раси, са разновидности на този вид, а не особености на отделни видове. Такова е мнението на видни учени като Томас Хъксли (1825-1895), Александър фон Хумболт (1769-1859) и др. Достатъчно красноречив факт е, че учените не са съгласни за точното число на човешките раси; то варира между 8 и 65. Ако пък споменем общите особености на човека -- период на бременност, нормална температура на тялото, средна честота на пулса, податливост на едни и същи болести и др. -- ще допълним становището за единство на цялото човечество. Действително, съществуват различия в ръст, цвят и физическо устройство. Но това са второстепенни особености, които зависят от условията и околната среда, без да създават изцяло нов вид. Например индианците в Северна Америка имали обичай да променят формата на черепа си с помощта на превръзки още от ранно детство. Индийските сикхи започнали да удължават по изкуствен начин главите си след религиозната реформа през ХVI в., затова техните потомци се различават и днес от своите съседи: афганистанци, тибетци и индуси. За евреите е известно, че произлизат от общия прародител, патриарха Авраам. Обаче във външните си белези те се различават значително: полските евреи са светлокоси, испанските -- тъмни и т.н. Португалците, заселили се в Америка през ХVI в., са мургави като индуси. И обратно -- африканците имат по-светла кожа, когато живеят на по-високи места и по-далече от океанското крайбрежие. Изследователят Хенри Ролинсън дори твърди, че по египетските паметници не са отбелязани образите на чернокожи хора преди 1 500 г.пр.Хр. Но това съвсем не означава появата на нов биологичен вид. В заключение трябва да подчертаем, че човечеството не съществува във времето като съвършено единично същество или като родово понятие; то живее и се усъвършенства чрез и във съществуващите във времето отделни личности, които го изграждат. То е единство, което господства над всяка човешка личност, обхваща в себе си всички индивидуални същества и ги съдържа в себе си. Или изразено с думите на Григорий Нисийски, човечеството е "една същност, едно тяло, в което е събрана пълнотата на човечеството". Д-р Били Греъм заключава в книгата си "Светът в пламъци" следното по този въпрос: "При пътуванията ми по света някои истини са ми направили огромно впечатление. Една от тях е истината, че човек е същият по целия свят. Неговите надежди, мечти, проблеми, трудности и копнежи са по същество едни и същи, без значение дали той е в сърцето на Африка, или в сърцето на Америка. Друга истина, която ме е впечатлила, изучавайки човека във всеки континент, е, че човек по същество не се различава днес от онова, което е бил преди 1 000 години. Неговите условия се променят, но човешката природа остава по същество същата. Както бе казал Гьоте: "Човечеството винаги напредва. Човекът е винаги един и същ".

4. ТРИСЪСТАВНОСТ НА ЧОВЕШКАТА ЛИЧНОСТ

Съществуват главно две теории за сложната природа на човека. Първата -- дихотомната -- разглежда венеца на живата природа като двусъставно същество. Според нея, елементите, които изграждат човешката личност, са два: материален (тялото) и нематериален (душата). За база тази теория черпи сили от Битие 2:7: "И Господ създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа". Други пасажи, които на пръв поглед я подкрепят, са: Йов 27:3; 32:8; 33:4 и др. Обаче, трябва да се има предвид, че Библията си служи с трети термин -- "дух", който има специфично място в зданието на човешката личност. Поддържниците на дихотомната теория се опитват да ни уверят, че "душа" и "дух" са взимозаменяеми термини. Действително в Библията се срещат няколко такива случая. Например: след двата пророчески съня на Фараона "духът му беше смутен" (Битие 41:8). Малко преди да бъде арестуван, Господ Исус каза: "Сега душата Ми е развълнувана" (Йоан 12:27, вижте още: Псалм 42:6; Йоан 13:21; Евреи 12:23; Откровение 6:9 и др.). Но едно по-задълбочено изследване и на тези пасажи ще ни покаже, че макар състоянията на смущение и скръб да изглеждат сходни, всъщност не става дума за едни и същи неща. Другата теория, която ще проследим по-долу, се нарича трихотомна, защото разглежда човека като трисъставно същество: тяло, душа и дух. Според нея човешкото тяло бе оформено от най-нисшите елементи; в тялото бе вдъхнат божествен Дух, а живата душа се появи в резултат от връзката между първите два елемента. Юстин Мъченик (II в.) систематизира образно тази теория така: "Както тялото е домът на душата, така душата е домът на духа". Най-външният елемент на човешката природа е тялото. Ще посочим обаче, че тялото на човека (гр. ез. -- "сома") от гледна точка на християнската антропология не е идентично с понятието "плът" (гр. ез. --"саркс"). Тялото е неповторима, индивидуална, видима форма на човека, а плътта е обща и еднаква за всички представители на съответния род. Това е посочено много компетентно от ап. Павел: "Всяка плът не е еднаква; но друга е плътта на човеците, а друга на животните, друга пък на птиците и друга на рибите" (I Коринтяни 15:39). За човека, както и за животните, плътта има функционално значение и заедно с родовите и хранителните функции е преходна (вижте I Коринтяни 6:13). Точно противоположно е предназначението на тялото: то има вечна цел, защото като част от човешката личност, то отразява и проявява Божия образ в човека. Ап. Павел му отрежда важната функция да бъде "храм на Святия Дух" (I Коринтяни 6:19). Само по себе си тялото не е напълно противоположно на духа. Апостолът на езичниците разграничава: "плътско", "душевно" или сетивно тяло и "духовно" тяло (I Коринтяни 15:42-44). Идеята за духовното тяло, например, трябва да бъде разбирана във връзка с необходимостта от форма, за да има духът външен образ и проявление. Човешкото тяло, като физическа субстанция, притежава пет сетива: слух, зрение, обоняние, вкус и усещане. Благодарение на тях то общува със и опознава околния материален свят. Затова тялото способства за нашето светоусещане. Прекрасно е систематизирал предназначението на петте сетивни органи Томас Уотсън в своята книга "Божествено тяло": Главата -- най-прекрасната архитектурна част -- е изворът на мислите и седалището на разума. В природата главата е най-добрият орган, но в благодатта сърцето я превъзхожда. Ухото е тръбопроводът, чрез който идва знанието. По-добре да загубим зрението си, отколкото слуха, защото "вярването е от слушане, а слушането -- от Христовото слово" (Римляни 10:17). Отвореният за Бога слух е най-красивият скъпоценен камък върху ухото. Окото е украшението на лицето; то грее и искри в тялото като едно по-малко слънце. Окото причинява много грехове, затова трябва да отронва много сълзи. Езикът. Давид нарече езика своя слава, защото е инструмент, който се настройва за прослава на Бога. Отначало душата бе цигулка, отправяща прослава на Бога, а езикът правеше музиката. Бог ни е дал 2 уши, но един език, за да покаже, че трябва да бъдем бързи да слушаме, но бавни да говорим. Бог е поставил двойна ограда пред езика ни -- зъбите и устните, за да ни научи да внимаваме да не оскверним езика си. Псалмопевецът Давид възкликна удивен, обръщайки се към Твореца: "Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен; чудни са Твоите дела и душата ми добре знае това" (Псалм 139:14). Християнската религия не отрича огромната ценност на човешкото тяло и признава правото му на съществуване, запазване и развитие. Никой няма основание да немари, изтощава или изтезава произволно този дар от Бога. Наш дълг е да се грижим за прехраната, хигиената и облеклото на своето тяло. В този смисъл трябва да цитираме и запомним препоръката на Антон Павлович Чехов (1860-1904): "В човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и облеклото, и душата, и мислите". Истинската хармония в човека се състои в привлекателността на тяло, душа и дух. Вторият елемент на човешката личност е душата. Писателят на Битие казва, че след сътворението "човекът стана жива душа" (2:7б). Как да разбираме това заключение? Ще признаем, че отговорът не е така лесен, както се мъчат да ни убедят представителите на дихотомната теория. Еврейската дума "нефеш", превеждана обикновено с "душа", се среща 754 пъти в Стария Завет. От Битие 2:7 става ясно, че тя е субстанция, притежаваща живот. Значенията й, обаче, са различни, затова трябва да бъдем внимателни при разглеждане на старозаветния текст. Много често непознаването на оригиналния език довежда до погрешни и едностранчиви изводи за природата на човека. Тук ще отбележим, че гръцкото понятие "псюхе", което също превеждаме обикновено с "душа", не се покрива напълно с еврейското "нефеш". Освен това, различните новозаветни автори придават нюанси на "псюхе", които са специфични за тях поотделно. Например ап. Павел се различава от апостол Петър в понятието си за човешката "душа", която за първия е нещо различно от човешкия "дух", а за втория се покрива с цялата личност. "Нефеш" има на еврейски език цял низ от значения: 1. По начало това понятие крие смисъла на: полъх, дъх, дишане. 2. Оттук и понятието за нещо, което прави дадено телесно същество живо -- било животно (Битие 1:20), или човек (Битие 2:7). Така е възникнала представата, че носител на "душата" е кръвта, която е абсолютно забранена като храна (Битие 9:4; Левит 17:11; Второзаконие 12:23). На много места в Ст. Завет се казва, че душата (т.е. живецът) е сътворена (Исая 57:16; Еремия 38:16), живее (Псалм 119:175), умира (Съдии 16:30; Езекиил 13:19). "Нефеш" се употребява също така и по отношение на всички функции, чрез които животът се запазва или по отношение на преживявания, които довеждат до определени чувства (Псалм 107:9; Притчи 10:3; 27:7 и др.). 3. На трето място думата "нефеш" изразява идеята за: дух, чувство; нрав, сърце (като седалище на чувствата). Тя може да бъде синоним на: любов (Битие 34:3; Песен на песните 1:7), приятелство (Псалм 86:4), дълбока радост (Исая 42:1) и др. В този смисъл й се приписват различни действия: душата тъгува (Псалм 119:28; Йов 30:16), благославя някого (Битие 27:4,25), носител е на знанието (Псалм 139:14), изразява желание (I Царе 20:4). 4. Онова, което притежава живот или душа, т.е. дадено живо същество, е също "нефеш" (Левит 4:2; 5:1-2, 4, 15, 17). В тези случаи еврейското понятие е преведено на бълг.език с неопределителното местоимение "някой". "Нефеш" се използва в този смисъл при преброяването на народа (Изход 1:5; Второзаконие 10:22), дори за роби и слуги (Езекиил 27:13; вижте също Битие 12:5 -- "хора" и 36:6 -- "човеци"). Освен това, колкото и странно да изглежда това, с "нефеш" понякога се обозначава и мъртвец (Числа 6:6; сравнете Левит 21:11). Християнската антропология намира верния и прав път през този лабиринт от многообразни значения. Видяхме, че в най-общ смисъл всяко живо същество е в известна степен "душа". Но в собствен смисъл на думата само човекът притежава душа, която е елемент от по-висш разред. Животните може да проявяват известни познавателни способности (вижте Исая 1:3), но само човекът е надарен "да разисква" дори с Бога (вижте Исая 1:18). Макар също сътворени като човека, животните не знаят и не прославят съзнателно своя Създател, но "човеците остават без извинение", защото "вечната Му сила и божественост се вижда ясно, разбираемо чрез творенията" (Римляни 1:20). Още в самото сътворение на човека той получи съвършено знание, благодарение на което можа "да даде имена на всеки вид добитък, на въздушните птици и на всички полски зверове" (Битие 2:20). Д-р Хърбърт Локиер казва основателно: "Душата е централната част на човека, оста на неговата малка вселена". Тя притежава всички сили и способности, които дават нагледна представа за човешката личност. Подобно на Триединния Бог, душата е субстанция, състояща се от разум, чувства и воля. Разумът е извор на познание и интелигентност. Ап. Павел подчертава именно този факт, но има предвид преобразения чрез новорождението ум: "И недейте се съобразява с тоя век (свят), но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля -- това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено" (Римляни 12:2). Животните не притежават такава способност, затова в Давидовото поучение се отправя предупреждението: "Не бивайте като кон или мъска, които нямат разум" (Псалм 32:9а). Сърцето на човека не е обикновен мускул, през който протича кръвта на тялото. Общоприето е схващането, че то е седалище на човешката съвест и чувства (Евреи 10:22). За да бъде завършен образът на душата, ще прибавим накрая и волята. Това е способността на човека да избира, действа и решава. Затова той има гарантирана свобода от Твореца. Трагедията на греха е тази, че човекът употреби дара на волята срещу нейния Дарител. Грехът -- тази наследствена болест на хората -- навлезе в света чрез доброволния избор на злото. Ап. Павел определя справедливо състоянието на човешката съвест като "прегоряла" (I Тимотей 4:2). Третият -- най-вътрешният елемент на човешката личност -- е духът. Необходим е точен екзегетически (тълкувателен) анализ, за да достигнем до шеметната дълбочина на това библейско понятие. Еврейската дума "руах", която се среща 378 пъти в Стария завет Завет, произлиза от глагол, който означава: "издишвам силно през носа". При повечето случаи тя има физическо или психическо подзначение. Понякога изразява понятие, което е синоним на "нефеш", но то не представя същинското й значение. Ще приведем като пример за разнозначността на "руах" един характерен пасаж – Езекиил 37:1-14. В ст. 9 се има предвид "вятър", защото не духът, а вятърът духа; в ст. 5, 6, 8 и 10 трябва да разбираме "дъх", който свидетелства за жизненост в човешкото тяло; и чак в ст. 14 откриваме интересуващото ни значение -- "дух". Гръцката дума "пневма", срещана ок. 220 пъти в Новия Завет, в някои отношения е близка до "руах", но особено в Павловите послания изявява специфичен смисъл. Много рядко тя има значение на "дъх", "дихание" или "вятър"; по-често насочва вниманието към нематериалната съставка на човешката личност. Затова "пневма" обикновено се противопоставя на "сома" (тяло) и "саркс" (плът), и то в смисъл на елемент, който надживява смъртта (Лука 8:55; 23:46; Йоан 19:30; Деяния 7:59; I Петрово 3:18-19; Евреи 2:23). Битие 2:7а ни връща към същността на Божия творчески акт: "И Господ създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание". Следователно, "диханието" или "духът" (руах) е частица от живия Бог. В хармония с картината на сътворяването човека ап. Павел апелира "повече да се покоряваме на Отца на духовете ни", за да живеем (Евреи 12:9). Това означава, че както детето, което е плод на своите родители, се стреми винаги към тях с обич и нежност, така и човешкият дух търси неотклонно своя Творец. Само духът има способността да общува, да се покланя, почита и възхвалява Бога, понеже -- по думите на Григорий Богослов (IV в.) -- е "струя от Божията същност". Нито тялото, нито душата могат да издирят светата тайна на божественото присъствие във Всемира. Апостол Павел заявява с благодарност, че "на нас Бог откри чрез Духа; понеже Духът издирва всичко, даже и Божиите дълбочини" (I Коринтяни 2:10). Следователно, ако тялото на човека способства чрез петте си сетива за постигане на светоусещане, а душата -- за самосъзнание, човешкият дух крачи по моста, наречен богопознание. В бездната на освободения дух се оглежда и разкрива всемогъщият Бог, както небето се оглежда в чистите води на тихо планинско езеро. Нито едно животно не притежава тази способност. Освен това, благодарение на този благодатен дар свише, човекът изработва в себе си нравствен характер и критерий за висшите ценности. Той се оформя като нравствена личност и успява да направи безброй полезни оценки. Животните не са способни на това! Безсловесните твари могат да различават например полезно от вредно, но не знаят какво е добро и какво -- зло. Те не разбират от естетика, нито от етика, за да обяснят добродетелта и порока. Може би тук ще възникне въпросът: Защо тогава човеците се различават толкова много в своето отношение към Бога и вечните ценности? Апостол Павел дава категоричен отговор на такова двоумене: "Но естественият човек не побира това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно" (I Коринтяни 2:14). Или, ако илюстрираме с пример от материалния свят, ще разберем къде да търсим причината за тази относителност на човешките мнения. За да измерим точно определено разстояние, трябва да притежаваме установена мярка за дължина: метър, сантиметър и т.н. Нека си представим обаче, че всеки от нас има собствена мярка за дължина. Тогава би настъпил невъобразим хаос, защото всеки би настоявал, че меродавен е неговият критерий на измерване. Казахме вече, че ние откриваме и осъществяваме в живота си висшите ценности чрез нашия дух. Вследствие грехопадението обаче духовните и интелектуални сили в нас са отслабнали много, затова преценките ни за висшите ценности са несъвършени, неверни и противоречиви. Има само една съвършена мярка за доброто, истинското и възвишеното. И тя се нарича Бог! Само Той е висшето добро, абсолютната Истина и непреходната Красота (Йоан 14:6). Чрез Господа човек разбира истината на личното си битие, ценността на живота си, смисъла на своите действия и постъпки. Дори ако забележим разногласия относно религиозни, етически, естетически и други оценки, трябва честно да признаем, че понятията и категориите, с които си служим, са неверни. И трябва да побързаме да се върнем към Първоизвора на Божия Дух. "Духът на човека е светило Господно" -- каза библейският мъдрец (Притчи 20:27). Третият елемент на човешката личност носи светлината на творческия размах и огрява като звезда тъмния небосклон на всичко земно и материално. За още по-задълбочено изясняване на разглежданите проблеми е необходимо да съпоставим понятията "душа" и "дух", с оглед на някои новозаветни пасажи. Апостолът на езичниците добре различаваше горните две понятия. В ключовия пасаж I Солунци 5:23 той казва: "Дано да се запазят непокътнати духът (пневма), душата (псюхе) и тялото (сома- ви без порок до пришествието на нашия Господ Исус Христос". Ако духът и душата бяха едно и също нещо, ап. Павел не би говорил за разделяне: "Защото Божието Слово е живо, деятелно, по-остро от всеки меч остър и от двете страни, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка, и издирва помислите и намеренията на сърцето" (Евреи 4:12). Напълно понятно е, че би било невъзможно "разсичането" им от меча на Божието Слово, ако смисълът на "псюхе" и "пневма" бе еднакъв. Трудността на проблема произтича главно от факта, че е по-лесно да се идентифицират тялото и другите две измерения на човека, отколкото да се прави разлика между духа и душата. Но при изграждането на доктрина като тази за състава на човешката личност трябва да търсим винаги мястото и ролята на понятията в дадения контекст. Вече видяхме спецификата на отделните подзначения на "руах" в Езекиил 37:1-14. Подобни случаи има немалко в Ст.Завет. Например в Еклесиаст 3:21 се казва: "Кой знае, че духът на човешките чада възлиза горе и че духът на животните слиза долу на земята?" Казахме, че животните не притежават "душа" в собствен смисъл на понятието, а още по-малко може да се твърди, че имат "дух". Следователно в случая "руах" трябва да се разбира като "дъх" или "дихание". При смъртта си животните губят своята същност -- психическата им дейност престава, а телата изгниват в земята, без да оставят следа и спомен. С човека обаче нещата стоят на коренно различна основа. Интересна е декларацията на ап. Павел в I Коринтяни 14:14. След като говори подробно за "духовните дарби", той казва: "Защото ако се моля на непознат език, духът ми се моли, а умът ми не дава плод". При разглеждането сложната структура на душата пояснихме, че "умът" или "разумът" е елемент на последната. Следователно, апостолът различава "умствена" или "душевна" молитва и "духовна" такава. Известно е, че молитвата представлява общуване с Бога, а подобен контакт може да се установи само от страна на човешкия дух. "Бог е Дух -- заяви Сам Христос -- и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят" (Йоан 4:24). Понякога чуваме проповедника да казва в църква, че душите на хората, които са излезли напред, са спасени или пък еди-коя си душа се е новородила. Това, обаче, не е правилно. Душата не се спасява, нито новоражда. Това става с духа на човека. Тогава как да разбираме пасажи като Яков 1:19-21? Праведният апостол писа на вярващите от онова време: "Вие знаете това, любезни мои братя... Затова, като отхвърлите всяка нечистота и преливаща се злоба, приемайте с кротост всаденото слово, което може да спаси душите ви". Тук Яков няма предвид спасяване на духове. Неговата мисъл е точно такава, каквато я е записал -- спасение на душите! Защо? Защото посланието не е насочено към грешници с неспасени духове, а към Църквата, която е общество от вече спасени такива. За да подкрепим това твърдение, нека продължим разглеждането на следващите стихове (22-25). Яков, който се обръща към вярващите, казва, че ако те искат да спасят душата (ума) си сега, трябва да бъдат изпълнители на Словото, а не само слушатели. Апостол Павел също отрази идеята за спасението и на душите на вярващите. В Римляни 12:2 той препоръча: "И недейте се съобразява с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля -- това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено". Ако надникнем и в 23 Псалм, ще прочетем, че Бог -- истинският Пастир -- "освежава душата ми" (ст. 3). Тук не се казва, че Той освежава духа ми, защото вече е направил това в момента, когато съм се предал изцяло на Негово разположение. Необходимо е след това да се освежи или обнови и душата -- нашият разум, нашите чувства, нашата воля. Така Давид подчертава мисълта на ап.Яков, че като вярващи, които са станали нови създания в Исуса Христа, ние се спасяваме духовно и получаваме вечен живот. После трябва да приемаме всаденото Слово, което ще ни спаси, ще ни възстанови, ще обнови ума ни, душата ни. В това се изразява растежът, който предстои на всеки, приел вярата в Бога за ръководно начало на своя живот. Тялото, душата и духът на човека са трите елемента, които го оформят като личност. Древните писатели използвали една чудесна илюстрация, за да разкрият триединството на човешката личност. Те оприличавали тялото на човека на колесница, душата -- на коне, които я теглят, а духа -- на кочияша, чиито здрави ръце държали поводите и чийто зорък поглед определял курса. От духа зависи посоката и темпа на движението, а негови изпълнители са душата и тялото. В оригиналния еврейски език се използват и други понятия, отнасящи се за същността на човека. Най-често срещаното е "лев", превеждано обикновено "сърце" (вижте Битие 18:5). Когато Авраам се обръща към гостите си и им обещава хляб, за да подкрепят "сърцата си", очевидно той има предвид нещо, което има по-широко значение от най-важния човешки орган. Така "сърцето" служи като символ на фокуса на човешкия живот, както във физическия, така и в духовния смисъл. Божията повеля към еврейския народ бе: "и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила" (Второзаконие 6:5). Сърцето може да представлява и най-съкровените вътрешни чувства, които са плод на душата ("нефеш"), както личи от изповедта на пророк Йеремия: "Боли ме в дълбочините на сърцето ми; сърцето ми се смущава в мене; не мога да мълча, защото си чула, душе моя, тръбен глас, тревога за бой" (Еремия 4:19). Това старозаветно разбиране може би е възникнало от осъзнаваната още в древността истина, че функцията, изпълнявана от сърцето -- изпомпване на кръвта, -- има съществено значение за живота (сравнете Битие 9:4). В Еклесиаст 12:6 пък срещаме онази поетична метафора, която сравнява човешкото сърце със "стомната при извора", която някога, уви, ще се "строши". В Стария Завет "лев" изразява главно три специфични концепции, които имат съществено значение за човешката личност: (1) то е изворът на живота и човешката дейност (сравнете Притчи 4:23); (2) то е "седалище" и на нравствените качества на човека; псалмопевецът копнее в Псалм 51:12 за "чисто сърце", а в Йов 27:6 сърцето се споменава като синоним на съвестта; пророк Йеремия пък предупреждава, че "сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно" (Еремия 17:9); (3) интересно е да отбележим, че "лев" за библейските автори често е еквивалент на човешкия интелект; то дава способността на познанието (Второзаконие 8:5); в Йов 34:10, 34 интересният еврейски израз "мъже на сърцето" (буквално) е преведен сполучливо "разумни мъже"; когато за Господа или за човек се каже, че размишлява "в сърцето си" (вижте Битие 8:21), това означава, че са ангажирани интелектуалните му способности. Когато пък става дума за емоционалната страна на човешкия живот, т.е. за онова, което европейците обикновено концентрират в понятието "сърце", еврейският език си служи с други понятия. Така, например, "меим" (вътрешности) в Песен на песните 5:4 отговаря точно на трепетите в сърцето на любимата девойка, приела своя възлюбен. Сходна роля могат да играят и други названия на вътрешни органи, като "бъбреци" (Псалм 73:21), "черен дроб" (Притчи 7:23) и др. В заключение трябва да признаем, че проблемът за структурата на човека -- според библейските автори -- е предизвикал дълги и нестихващи спорове в редиците на богословите. "Дихотомията" или "трихотомията" са се поддържали от едни или други изследователи. Днес някои предпочитат концепцията за човешката цялост, аргументирайки се, че тялото, душата и духът са неразривно свързани помежду си. Смятам, че изложените по-горе аргументи биха били достатъчни за непредубедения читател, за да приеме истината, че "духът" и "душата" не могат да бъдат взаимнозаменяеми, а материалният и нематериалните елементи на човешката същност, както знаем, рано или късно ще се разделят. Опитите на други, като Джон Уесли например, да примирят "дихотомията" и "трихотомията" също изглеждат изкуствени и неубедителни. Човек е сложно, диалектическо съчетание от тяло, душа и дух.

5. НРАВСТВЕНАТА ПРИРОДА НА ЧОВЕКА

Под нравствена природа на човека трябва да разбираме онези вътрешни сили, които го насочват към прави или криви постъпки. Тези сили, които играят ръководна роля в нашия живот, са: интелектът, чувствата и волята. Към тях обаче можем да прибавим и онзи вътрешен "съдия", който предупреждава преди и наказва след извършването на някое нравствено нарушение -- съвестта. За да има налице нравствено постъпване, тези четири фактора трябва да бъдат будни и жизнени. Интелектът или разумът е необходим, за да прави разлика между право и криво; чувствата -- да вълнува с радост или скръб; свободната воля пък избира едното или другото. А всички се изявяват чрез вътрешния съдия -- човешката съвест, без чието влияние не би имало нравствени действия. Д-р Огастъс Стронг пише: "Съвестта прилага нравствения закон към особени случаи в личния ни опит и заявява, че законът ни обвързва". Ще се спрем по-подробно на понятието съвест, което включва в своята дейност всички вътрешни сили на човека. При сътворението Господ надари духовната природа на човека с особено свойство -- непосредствено да различава доброто и злото чрез гласа на съвестта, който е глас Божи вътре в човека (Римляни 2:15). Ето защо, след нарушаването на божествената забрана да ядат от "дървото за познаване доброто и злото" (Битие 2:17), Адам и Ева се почувстваха дълбоко изобличени. "Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи" (Битие 3:7а). Някой е казал сполучливо: "Съвестта ми е огледало, пред което аз не мога да скрия нито един порок; тя е обвинител, който не ми дава почивка; тя е свидетел, на когото не мога да възразявам; тя е съдия, срещу когото не мога да стоя". Но съвестта не е само фактор, който цели да ни внушава страх и трепет. Йоан Златоуст (347-407), след като посочва строгостта й, бърза да прибави: "Като усърден лекар, тя не ще престане да му поднася лековете си; и ако той не я слуша, тя и тогава няма да го остави, но ще продължава постоянно да се грижи за него". Самото название "съвест" свидетелства за сложността и авторитета на този вътрешен елемент на човешката природа. Подобно на латинското понятие, а също и на гръцкото ("консциенция" и "сюнейдесис"), славянската дума произлиза от глагола "вести", имащ значение на "зная". Ето защо, съвестта се опира на трите душевни способности: разум, чувствителност и воля. За нея често се говори като за личност: съвестта "заговори", съвестта "признава" или "отхвърля". В такива случаи тя има пряка връзка с разума на човека, защото разкрива стремеж към познание. Реакции на съвестта са и преживяванията на радост и скръб, задоволство или безпокойство, което я сродява с чувствата. А когато пък казваме, че съвестта ме "възпира" от това или съвестта ме "кара" да направя това, ние я отнасяме и към волевите процеси. Един по-подробен анализ на понятието "съвест" ни довежда до извода, че има различни видове съвест. Според действията или изпълненията, тя бива законодателна и съдеща. Апостол Павел описва законодателната съвест като "свидетелстваща" (Римляни 2:15). И на друго място: "Казвам истината в Христа, не лъжа, и съвестта ми свидетелства с мене в Святия Дух" (Римляни 9:1). В Светото Писание се говори за съдещата съвест. Така Адам след грехопадението, Каин след братоубийството и Якововите синове след продажбата на Йосиф са изпитвали мъка в душите си. На много места в Давидовите псалми се изразяват подобни състояния на човека (Псалм 32:1-5; 38:2-11). Истинност или погрешност, увереност или съмнителност са свойства на законодателната съвест. Съдещата съвест наричаме: спокойна или неспокойна, мирна или тревожна, утешителна или мъчителна. В Светото Писание тя се нарича: съвест добра, чиста, непорочна или зла; порочна, осквернена, прегоряла. Пред юдейския Синедрион ап. Павел засвидетелства, че е "живял пред Бога със съвършено чиста съвест" (Деяния 23:1). Апостол Петър увещава християните: "Имайте чиста съвест" (I Петрово 3:16). В Посланието към евреите се изказва увереност, че "имаме чиста съвест и искаме да се обхождаме във всичко честно" (Евреи 13:18). Осквернена е наречена съвестта в Посланието към Тит, в което се говори за човеците, на които "умът и съвестта им са осквернени" (Тит 1:15-16). Ако гласът на съвестта често заглъхва и не се чува, той започва да отслабва. Тогава казваме, че съвестта боледува или дори замира. Обаче, наказателната сила на съвестта остава и произвежда в човека безпокойство и мъчително очакване на бъдещето. Каин, Саул, Юда могат да послужат като илюстрация в този случай. Адските душевни мъки на много престъпници от всички времена само доказват по безапелационен начин, че съвестта е неотменяем Божи закон. Хътън нарича съвестта "идеалният Мойсей, който изпраща гръмотевици от един невидим Синай". Съвестта е вродена в човека; тя не е придобито качество. Съвестта винаги свидетелства за богоподобието на човека и за необходимостта от изпълняване Божиите заповеди. Когато изкусителят съблазни Ева в рая, съвестта веднага заговори, напомняйки Божията заповед: "От плода на градинските дървета можем да ядем; но от плода на дървото, което е всред градината, Бог каза: "Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете" (Битие 3:2-3). Със съвестта не можем да водим преговори, не можем да й поставяме условия, които са субективни. Съвестта е неподкупна. Тя говори на човека непосредствено. Човекът не владее над съвестта, а точно обратното -- тя владее над него. Човешката съвест е Божи закон, написан върху плочата на нашите сърца. Ние вършим добрини, защото съвестта ни подтиква към това и така изпълняваме евангелското учение за любовта към ближния. От друга страна, доверието ни в другите човеци се корени в надеждата, че тяхната съвест им повелява да постъпват справедливо и честно. Ап.Павел изразява библейското становище по този въпрос: "Когато езичниците, които нямат закон, по природа вършат това, което се изисква от закона, то, и без да имат закон, те сами са закон за себе си по това, че те показват действието на закона, написано на сърцата им, на което свидетелства и съвестта им, а помислите им ги осъждат помежду си, или ги оправдават" (Римляни 2:14-15). Съвестта не само ни награждава за доброто, но и ни наказва строго за извършения грях. Тя изисква от нас винаги да се стремим към истината, въпреки че последната може да се случи да навреди на нас или на наши близки. С тънък усет съвестта чувства всяко движение на сърцето, всяко намерение, всяко желание, всяка мисъл на човека. Тя заплашва и осъжда, задържа злото и похвалява, одобрява и насърчава доброто. Някои психолози отричат божествения произход на съвестта. Зигмунд Фройд (1856-1939) и бихейвиористите считат, че онова, което наричаме "съвест", е продукт на нормите, които са ни наложени от обществото и родителите. Следователно съвестта е обусловена единствено от социално-психологически предпоставки. Но подобно становище свежда истината само до едно ограничено тълкуване на произхода на съвестта, без да може да обясни задоволително нейната същност. Учението на християнската религия недвусмислено показва, че съвестта е една от формите на божественото откровение към човека. Д-р Били Греъм казва: "Съвестта носи -- в своите различни степени на чувствителност -- свидетелство за Бога. Самото й съществуване вътре в нас е отражение на Бога в душата на човека. Без съвестта бихме изглеждали като кораби без управление в морето и като изстреляни ракети без система на управление". При нравственото постъпване на човека важна и неотменна роля играят волята и характерът. Д-р Огастъс Стронг определя волята като "силата на душата да подбира мотивите и да насочва последвалата дейност според избрания мотив". С други думи, волята осъществява избора на целта и средството за нейното постигане. Така, отнасяйки волята към сложната трисъставност на душата, можем да характеризираме нейните три елемента по следния начин: 1. Интелектът или разумът е знаещата душа; 2. Чувствителността е чувстващата душа (желания, чувства); 3. Волята е избиращата душа (цел или средства). Затова всяко действие на душата съдържа елемента на волята. Както заявява психологът Вилхелм Вундт: "Всяка мисъл е воля". Няма схващане и мисъл без внимание, а вниманието е акт на волята. В тясна връзка с волята се изявява човешкият характер. Под това понятие трябва да се разбира съвкупността на душевни и телесни качества, които проявява човек и които са обединени и се разкриват всякога с една или друга подчертана и постоянна черта. Първоначално думата "характер" означавала на гр. ез. отпечатъка от сечивото на ваятеля върху метал или камък. После с нея обозначавали общия резултат от работата на ваятеля. В нравствената област пък характерът показва, че всяка мисъл и действие се вдълбава в безсмъртната субстанция на душата. Джон Стюарт Мил (1806-1873) казва: "Характерът е напълно оформена воля". Човек проявява своя истински характер не само пред хора, но и когато е сам и поставен в особена ситуация. Големият евангелизатор Дуайт Л. Муди, работил дълги години за избавлението на алкохолици от опасния порок, казва, че "характерът е истинската същност на човека -- онова, което човек е на тъмно". Следователно човешкият характер не е нещо, което има валидност само пред другите хора, не е маска, която можем да слагаме или сваляме, а е самата личност, която се изявява в зависимост от неговите особености при всякакви обстоятелства. В този смисъл трябва да разбираме заключението на Господа Исуса: "Това, което влиза в устата, не осквернява човека; но това, което излиза от устата, то осквернява човека" (Матей 15:11). Различавайки влиянието на материалната храна върху човешкия организъм от думите, тона и поведението, които са следствие на даден характер, Спасителят продължи да говори за сърцето, което е източник на добро или зло. "Защото от сърцето -- каза Христос, -- произхождат зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули" (ст. 19). Вярна е максимата на древния мъдрец Хераклит, че "характерът на човека е неговата съдба. Колко блажен е животът на спокойните и вътрешно уравновесени личности! И колко мрак има в ежедневието на хаотичните, груби и безотговорни хора, които, погазвайки спокойствието на околните, рушат собственото си съществуване. Богословите различават две главни категории човешки характер: нравствено добър и нравствено зъл (лош). Нравствено добрият характер не само проявява определени добродетели, но дава възможност те да достигнат своята висша степен на настроение и енергия. Освен това, хора с такъв характер проявяват непринудено предпочитание към съзнателна себепреценка. По такъв начин те стават сами творци на нравствения си характер, имайки за еталон Личността и проявите на Господа Исуса Христа. Такъв създател на своя характер бе ап.Павел, който изповядва: "Братя, аз не считам, че съм уловил, но една правя -- като забравям задното и се простирам към предното, пускам се към прицелната точка за наградата на горното от Бога призвание в Христа Исуса" (Филипяни 3:13-14). От една страна, нравственият идеал се осъществява от всяка личност в зависимост от силата и обсега на личните й дарования. От друга страна обаче оказват влияние степента на вярата и резултатите от новорождението в живота на християнина. Нравственият характер на човека може да бъде и зъл (лош). Същността и различието между двата вида се заключава в това, че в първия случай -- при нравствено добрия характер -- има стремеж за осъществяване на добродетелността, а при втория -- се дава воля на порочността, на разрушаващото зло, на греха. По начало душевната нагласа на последната категория хора е благоприятна почва за казване и вършене на лоши неща. Такива личности са груби, егоистични, сприхави, жестоки. Може би класически библейски пример в това отношение е богатият скотовъдец Навал, който бе тъмна притивоположност на жена си -- благородната Авигея. Летописецът отбелязва: "Името на човека беше Навал, а името на жена му Авигея; и жената беше благоразумна и красива, а мъжът опак и нечестив в делата си; и той беше от Халевовия род" (I Царе 25:3). Разбира се, и най-злият характер не е непоправима даденост. Християнското учение препоръчва благодатната промяна на новорождението (Йоан 3:3-7). Апостол Павел изисква с удивително образен и ясен език: "Но вие не сте така познали Христа; понеже сте чули и сте научени от Него (както е истината в Исуса), да съблечете според по-предишното си поведение стария човек, който тлее по измамителните страсти, да се обновите в духа на своя ум и да се облечете в новия човек, създаден по образа на Бога в правда и святост на истината" (Ефесяни 4:20-24). Важен проблем, свързан с волята и характера на личността, е проблемът на свободния избор. Някои философи, на които не е чужда вярата в Бога като Творец и Промислител на света, отричат учението за свободата на човека да прави избор в своя нравствен живот. Такива са: Артур Шопенхауер, Вилхелм Винделбанд, Фридрих Паулсен и др. Те смятат, че свободата на волята е несъвместима с истината за зависимост в отношенията Творец -- творение. Нека видим обаче, дали подобно становище е съобразено с Библията. Според Св.Писание човекът бе сътворен "по Божия образ" (Битие 1:27). Освен това Създателят вдъхна и собствено човешко, духовно-нравствено начало в него, защото той "стана жива душа" (Битие 2:7б). По този начин венецът на творението се превърна в своеобразен микрокосмос (малък свят), както го окачествява Аристотел. Библията дава едно още по-ценно определение на човека. Псалмопевецът Давид се обръща с възторг към Бога: "Казвам си: Що е човек, та да го помниш? Или човешки син, та да го посещаваш? А Ти си го направил само малко по-долен от ангелите и със слава и чест си го увенчал. Поставил си го господар над делата на ръцете Си; всичко си подчинил под нозете му" (Псалм 8:4-6). Сам Бог даде високия ранг на любимото Си творение със заявлението: "Аз рекох: Богове сте вие; всички сте синове на Всевишния" (Псалм 82:6). Същите думи повтори и Исус Христос, обръщайки се към Своите последователи: "Не е ли писано във вашия закон: "Аз рекох: Богове сте вие?" (Йоан 10:34). За всички други твари Бог е само Творец и Промислител, но за човека Той е и небесен Отец, Какъвто е за Самия Исус. Именно затова -- поради своя богоподобен дух, поради своето богосиновство и предназначение за непрекъснато богоуподобяване, човекът е един напълно свободен дух. И тази свобода никак не противоречи на вярата в Бога като Творец, Промислител и небесен Отец. Ще преминем към конкретни примери, които ще ни убедят в правотата на горното твърдение. Още от първите глави на книгата Битие научаваме, че след като сътвори човека, Бог го засели в Едемската градина, даде му другарка в живота и му определи обсег на дейност. След това Създателят заповяда: "От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш" (Битие 2:16-17). Господната повеля бе изразена в 2 форми: положително-разрешителна и отрицателно-запретителна. Но последната не ограничаваше свободата на човешките действия. Бог не огради с трънлив плет "дървото за познаване доброто и злото", нито постави стража херувими с "пламенния меч, който се въртеше". Творецът предостави свобода на избор, даде на човека право на предпочитание, като го предупреди за последствията от евентуалното решение. Освен това, Адам и Ева щяха да навлязат в нови и напълно противоположни отношения със своя Създател. Ето защо, непослушанието на първата двойка бе свободен и непринуден акт, извършен напълно съзнателно, т.е. при пълно знание за ситуацията. Едно сигурно доказателство за свободата в този случай бе опитът да се отклони отговорността от себе си и да се прехвърли върху другия. Адам обвини Ева, а тя от своя страна -- змията (Битие 3:12-13). И двамата представители на човечеството изпитаха срам и страх от наказание. Първата двойка съгреши доброволно, проявявайки непослушание спрямо Господните изисквания. Така злото удържа своята първа победа над човечеството. Но това не означаваше, че е победило изобщо, понеже човекът, благодарение на свободната си воля, може да му се съпротивлява. След необоснованата завист на Каин, чието лице се помрачи поради по-благосклонното отношение на Бога към Авел, Господ каза на обидения брат: "Ако правиш добро, не ще ли бъде прието? Но ако не правиш добро, грехът лежи на вратата и към тебе се стреми; но ти трябва да го владееш" (Битие 4:7). А в Мойсеевия закон са записани думите на справедливия Господ Бог: "Ето, днес положих пред тебе живота и доброто, смъртта и злото" (Второзаконие 30:15). В проповедта на Господа Исуса Христа учението за свободата на човека също има важен дял. Една от прекрасните максими на Спасителя е: "Ако пребъдете в Моето учение, наистина сте Мои ученици; и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни" (Йоан 8:32). Човек е свободен и способен да приеме доброто съзнателно, отхвърляйки същевременно злото. Чувството за свобода го прави годен да се бори срещу него, да го победи и осигури пълната победа на добродетелта. Затова Исус насърчаваше слабите, страдащите и маловерните, като отправяше неизменния съвет: "Иди си, отсега не съгрешавай вече" (Йоан 8:11б). Когато Христос препоръча на богатия юноша да отиде и да продаде имота си (Матей 19:16-22), очевидно Той имаше предвид робуването на младия човек на мамона. Спасителят му показа, че трябва да се освободи от материалните неща, за да извиси духа си към сферите на чистото следване на Господа. И колко жалък бе фактът, че този, който бе спазил целия закон, се препъна о купчинка злато и душата му звънна като монета, паднала върху камък. Затова Исусовото заключение бе, че "мъчно ще влезе богат в небесното царство" (ст.23), защото е окован във веригите на сребролюбието. Друга чудесна илюстрация е притчата за блудния син (Лука 15:11-32), която разкрива как човек свободно определя своя път към злото и как свободно, чрез съзнателна преценка на злото и доброто, избира доброто. Особено подчертано, изхождайки от самонаблюдението, е учението на апостол Павел за свободата на волята и човешкото право да се избира пътя и начина на поведение. В Посланието към Римляните 7 гл., апостолът подчертава съществуващото у него разделение: от една страна, съзнаването на греха, който трябва да бъде избегнат, а от друга -- съзнаването на Закона. Само благодатните сили, дадени от Бога, могат да подкрепят човека в неговите немощи (Римляни 7:15-25; 8:37 и др.). Според ап. Павел изкушението, в което човек може да се подхлъзне винаги, не превишава неговите сили (I Коринтяни 10:13). А това е така, защото изповядва: "За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява" (Филипяни 4:13). Освободени от игото на греха, верните Христови последователи се превръщат в "слуги на правдата" (Римляни 6:18). В случая под слугуване на правдата се има предвид идеалната свобода, която е пълното осъществяване на доброто. Нравствената същност на човешката личност е неоценим дар от Бога. Ръководството на съвестта и свободата на волята спомагат за изграждането на богоугоден характер, който е отпечатък на Господния образ в нас. Като нравствено същество обаче, човекът става сам зидар на своята съдба. Затова Спасителят очерта и раздели двете платна на магистралата към Вечността: "Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен; а който не повярва, ще бъде осъден" (Марк 16:16).

6. ПЪРВОНАЧАЛНОТО СЪСТОЯНИЕ НА ЧОВЕКА

Единственият източник, който определя първоначалното състояние на човека, е Св. Писание. То е авторитетното описание на творческия акт на Бога; то е първата анатомия, психология и пневматология (учение за духа) на венеца на живата природа. След първия разказ за сътворяването на човека, Бог "видя всичко, което създаде" ("сътвори" -- б.а.); и ето, беше твърде добро" (Битие 1:31). Тази прекрасна констатация, обаче, крие двустранна опасност: от една страна, да се издигне човекът на толкова високо ниво, че да бъде сметнат като божество (вижте Псалм 82:6), което не се нуждае от никакво развитие, а от друга, да бъде поставен твърде ниско. Затова е необходимо да разкрием истината за първоначалното състояние на Адам и Ева като завършени личности. Бог сътвори човека по Свой образ и му предостави възможности за уподобяване (вижте Битие 1:27). Тясната връзка между Създателя и творението се изразяваше главно в две направления: те бяха личности и съществената нравствена прилика бе святостта. Дори след грехопадението, въпреки своите слабости, падения и отклонения, хората са "участници на божественото естество" (II Петрово 1:4). "Във всеки човек, дори и най-деградиралия -- пише д-р Огастъс Стронг, -- има вложен Божи образ, както Микеланджело видя ангел в грубия мраморен блок". Първата особеност на сътворения човек бе, че той представляваше една оформена личност. Венецът на творението бе изваян от мощната ръка на Бога изведнъж и докрай като личност. Това именно го сродяваше с ангелите и го отличаваше от животните. Безспорният факт на човешката личност даде възможност Адам и Ева да общуват с Твореца от самото начало. Безсловесните твари не могат да постигнат това. Нито слонът, нито маймуната, нито дори делфинът, който се счита за най-интелигентното същество, не са личности. Систематично и пълно изяснение на понятието "човешка личност" се появява във философската и богословската литература едва в по-ново време. Нито ранните църковни писатели, нито средновековните мислители са могли да дадат изчерпателно учение по този въпрос. Бележитият шотландски философ Климент Уеб, използвайки определението на Боетиус, счита, че "личност" произлиза от гръцкия термин "ипостасис", който означава нещо, което е положено като основа. Или, както се изразява, реформаторът Жан Калвин, "ипостасис" е "установен образ, индивид". Макар Библията да не си служи с понятието "ипостасис", което е философска категория, тя подчертава ясното си разбиране на проблема. Адам и Ева, като първи представители на човечеството, бяха сътворени като индивиди. Те не бяха човеци изобщо, макар Бог да бе вложил в тяхната същност и тази идея, а представляваха конкретни личности. Затова Господ им потърси лична отговорност. Той запита: "Къде сте? Кой ви каза, че сте голи? Да не би да сте яли от забранения плод?" (вижте Битие 3:9-13). Наказанията също бяха индивидуални -- на всеки според вината и силите да понесе определената му санкция. Индивидуалната същност на човека се състои в неговата неповторимост. Ап.Петър е верен ученик на Христа, но като личност, неговата индивидуалност е различна от ап.Павел и останалите. Същото може да се каже и за всеки един от апостолите. Тази истина е важна и задължителна като аксиома в нашата духовна работа с хората. Въпреки че в християнството има общовалидни принципи, е недопустимо безкритичното и общо отношение към всички, без да се обръща внимание на спецификата на отделния индивид. Самият Спасител проявяваше такъв диференциран подход към Своите съвременници. В качеството Си на Божи Син, Той обичаше всяка човешка твар, но спрямо някои садукеи и фарисеи бе безкомпромисен, докато към Никодим прояви в нощната си беседа изключително внимание; с младия Йоан бе обикновено нежен, а Симон-Петър бе изобличаван строго неведнъж. Напълно споделя това становище и ап.Павел, който сравнява отделните хора с небесните тела: "Има и небесни тела и земни тела, друга е обаче славата на небесните, а друга на земните. Друг е блясъкът на слънцето, друг блясъкът на луната и друг блясъкът на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясъка" (I Коринтяни 15:40-41). В живота на личността действат различни фактори -- семейна среда, общество, култура, -- които изменят някои качества и прояви на човешката личност. Но нека запомним: изменят, а не -- създават. Запазвайки своята индивидуалност, личността понякога се колебае в своето развитие. Ние познаваме например ап.Петър в един етап от неговия живот като страхлив галилейски рибар (Марк 14:66-72), а при други случаи го виждаме дръзновен проповедник и извършител на чудеса в името на Исуса Христа (Деяния 4:18-21). Следователно характерните особености на човека могат да бъдат променливи, но те не унищожават личността като божествен дар. Докато индивидуалността свидетелства за съмосъзнание, свободната воля на човека говори за самоопределение. Или иначе казано, използвайки формулата на д-р Огастъс Стронг, "личността е равна на самосъзнание плюс самоопределение". Животните не притежават качеството "самоопределение". Били Греъм илюстрира тази истина точно: "Животното не се обективира. Ако едно куче би могло да каже някога: "Аз съм куче", то би спряло да бъде куче. Животното не различава "себе си" от своите усещания. Човек е самосъзнателно и самоопределящо се същество, защото е направено от своя Творец и е способно на свободни нравствени решения за доброто и злото". Христовата смърт на Голгота не бе само за човечеството изобщо, а и за всяка отделна личност. Ап. Павел характеризира отлично тази благодатна възможност: "Той, понеже пребъдва вечно, има свещенство, което не преминава на другиго. Затова и може съвършено да спасява тия, които дохождат при Бога чрез Него, понеже всякога живее да ходатайства за тях" (Евреи 7:24-25). Класическата гръцка философия, макар и да представлява връх в развитието на езическата мисъл, не винаги е отреждала високо място на личността. Платон например е допускал при известни обстоятелства детеубийството, а пък Аристотел считал робството за естествено явление. Християнската етика е чужда на подобни варварски схващания. Макар Господ Исус да се разгневяваше понякога, както в случая с търговците в храма (Йоан 2:13-18), Той никога не принизяваше човешката личност. Когато бе упрекнат от юдеите, че е изцелил "човек с изсъхнала ръка" в съботен ден, Спасителят им напомни, че те са склонни да съжалят една овца повече, отколкото сакат човек. "А колко е по-скъп човек от овца!" -- възкликна с болка и възторг Исус (Матей 12:10-14). Затова настави самарянката край кладенеца, благослови детето пред очите на упрекващите Го ученици, очисти без страх прокажения, възкреси неколцина мъртви. А когато разказа трите притчи в Лука 15 гл., Той наблегна на факта, че стотната овца е не по-малко ценна от 99-те, изгубената драхма предизвиква не по-слаба радост от запазените 9 и завърналият се блуден син е не по-малко почитан от добродетелния брат. Важна особеност на личността е, че тя изисква съществуване и общуване с други личности. Това трябва да става на равна основа, с подчертано чувство за самокритичност (Матей 7:2-12). В отношенията между хората важи златното правило: "С каквато мярка мерите, ще ви се отмери, и ще ви се прибави" (Марк 4:24б). И особено: "И тъй, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях; защото това е същината на закона и пророците" (Матей 7:12; Лука 6:31). Всяка личност залинява без общуване с други личности, понеже индивидът разкрива своята същност и опознава себе си в близко общуване с хората, и в доброто, което върши за тях. При контактите между хората човек намира и дава утеха, любов, душевна наслада (Римляни 1:12; вижте I Тимотей 6:18). Бог не призовава усамотената душа, откъсвайки я от другите; свързвайки всяка личност с останалите, Той благоволява в това общение на Своите чада. Църквата Христова е благодатната среда за развитие, защото всеки допълва и бива допълнен от другите (I Коринтяни 12:7-11). Естествено, най-пълноценно общуване се осъществява между човешката личност и Бога. Въобще, за личността е характерно, че тя може да се задоволи само с общуване със себеподобните си. Затова непрестанният й копнеж по първообраза търси своето удовлетворение. Ранният църковен писател Григорий Богослов (около 330-390) изповядва: "Аз съм пръст и затова съм привързан към земния живот, но аз съм също и божествена искра и затова нося в себе си копнеж по бъдещия живот". Човекът приличаше на своя Създател от самото начало и по завършената си нравствена природа, чийто отличителен белег бе святостта. В допълнение на силите на самосъзнанието и самоопределението, човекът бе сътворен с такава насоченост на чувствата и волята, че притежаваше отлична основа за изграждането на съвършен нравствен характер. Той притежаваше една от отличителните особености на Бога -- святостта. В книгата Еклесиаст е записано проникновеното откритие на старозаветния проповедник: "Бог направи човека праведен" (7:29). Още по-точен в твърдението си е ап. Павел, който апелира за възвръщане към състоянието на човека, "създаден по образа на Бога в правда и светост на истината" (Ефесяни 4:24). Всеизвестно е, че святостта е нравствен атрибут на Бога (Псалм 99:9; Исая 57:15; Деяния 3:14 и др.). Апостол Павел напомня, че у Господа Исуса, Който е Божи Син, има "Дух на светост" (Римляни 1:4). Святостта -- по анализа на догматика Шед -- има две страни или фази: (1) Тя е схващане и знание; (2) Тя е наклонност и чувство. Освен Ефесяни 4:24, класически пасаж във връзка с понятието за началната светост на човека е още Колосяни 3:10: "И сте се облекли в новия (човек -- бел.авт.), който се подновява в познание по образа на Този, Който го е създал". Тук "познанието" е онова знание за Бога, което е източникът на всяка добродетел и е неделимо от святостта на сърцето. Макар и сътворен "по Божи образ", човекът не притежаваше и не проявяваше напълно божествената святост. Гьоте казва остроумно: "Ако окото не е слънчеподобно, как ще вижда слънцето?" Но макар и "слънчеподобно", окото не е самото слънце. Така и човешката святост не е като Божията святост. Библията казва определено: "На Тебе, Господи, прилича правда, а на нас -- срам на лицето" (Данаил 9:7). В собствен смисъл на понятието, "човешката святост" на Адам и Ева беше състояние на детинска невинност. Първата двойка не познаваше злото: похотта, гнева и пр. -- всички тези смутители, които са враждебни на уравновесения характер. В идилията на Едемската градина (Едем означава: удоволствие, приятност) двамата дишаха с жадни гърди въздуха на отморяващото спокойствие, слушаха и разбираха симфониите на птичите гласове, радваха се на кротостта на четириногите си другари. В Едем нямаше грях, мрак, смърт. В Едем обитаваха святият Бог и подобните Нему човеци. Затова Бог им зададе изпълнения с разочарование въпрос след грехопадението: "Кой ви каза, че сте голи?" (вижте Битие 3:11.) Децата винаги са били символ на небесна чистота и невинност. До известна възраст на тях е чужда всяка недобра дума или проява. Те не познават и чувството на срама. За кратко време всяко дете повтаря Едемския период на човечеството. Тогава то е мило, любвеобилно, доверчиво и послушно на своите родители. Затова философът Джон Ръскин възкликва горестно: "Как ужасен би бил светът, ако не се раждаха постоянно деца, които носят със себе си невинността и възможността за всяко съвършенство". Господ Исус обичаше много децата. Това отношение от Негова страна не бе инстинкт или безкритична сантименталност. За Христа децата бяха образец, към който трябваше да се стремят всички възрастни, носещи в нравствената си природа заразата на греха. Неговите думи звучат като мил и същевременно безкомпромисен закон: "Ако не се обърнете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство" (Матей 18:3). Обаче в нашето съзнание изпъква въпросът: "Как и защо съгрешиха Адам и Ева?" Отговорът може да бъде само един: грехът на непослушанието навлезе и оскверни човека, защото той не бе свят като Бога в абсолютния смисъл. Дори Сатанаил, за когото пророкът твърди: "Ти си печат на съвършенство, пълен си с мъдрост и съвършен по хубост" (Езекиил 28:12), не можеше да претендира за святостта на Твореца. Ако не беше така, нито първият архангел, нито първите човеци щяха да съгрешат, защото съвършенството и абсолютната святост са чужди на греха. Адам и Ева -- нека повторим още веднъж -- бяха сътворени по Божия образ, но не бяха напълно подобни Богу. Те бяха тварни същества, подлежащи на развитие и усъвършенстване. Трябваше да се появи изкусителят, да предизвика сблъсък между човека и евентуалния грях, за да се провери и утвърди или наруши и умъртви невинността на нравствената му природа. Както желязото се закалява в огън и вода, а децата заякват в бурите на живота, така първите човеци трябваше да преминат през изпит в Едемската градина. Провалът им щеше да бъде компенсиран много по-късно от победата на Богочовека над Сатана в Юдейската пустиня (Матей 4:1-11).

7. БЛАГОДАТНИ РЕЗУЛТАТИ ОТ СЪТВОРЕНИЕТО НА ЧОВЕКА

Библейската истина, че Бог е Творец на човека, съдържа основателна носталгия по миналото и светла надежда за неговото бъдеще. Творческият акт на Господа бе семето, от което покълнаха и се развиха благодатни последствия, които от своя страна можеха да родят безсмъртни плодове. Добрите резултати от божественото сътворяване на първите човеци могат да бъдат разгледани главно в две направления: в субективен смисъл и по отношение на заобикалящата ги действителност. Благодатни резултати от факта, че човек притежава Божия образ. Човекът бе сътворен с тяло, душа и дух. Затова Божият образ, който се осъществява главно в третия елемент -- духа, има своето отражение и в останалите два. Тялото бе създадено от Бога, затова блестеше с великолепие и красота. Ние не можем да си представим Адам с ниското чело и удължените ръце на неандерталеца. По-скоро ще се съгласим с гениалната фреска на Микеланджело в "Сикстинската капела", където първият човек е изобразен като образец на физическа красота и душевна хармония. Затова философът Филон от Александрия (I в.) ще говори за "небесния човек, направен по Божи образ", а Василий Велики (330-379) ще се изрази поетично, че човешкото тяло е "небесно растение", за което трябва да се грижим, като търсим едновременно и възвишени неща. Д-р Огастъс Стронг пише: "Духът представя божествения образ непосредствено, а тялото -- посредствено". Нека си спомним как Мойсей, когато излизаше от благодатното присъствие на Йеова, "кожата на лицето му блестеше, понеже беше говорил с Бога" (Изход 34:29). Ако това чудо бе изпълнимо за човека след грехопадението, колко повече би бил понятен фактът на първоначалната физическа красота на Адам и Ева. Джон Милтън има основание да възпее в "Изгубения рай" -- "божественото човешко лице". Всяка хипотеза за постепенно развитие и облагородяване на човешкото тяло е чужда на библейската истина за сътворението. Подобни схващания довеждат до унижаване достойнството на човека като "венец на живата природа". Християнинът споделя преклонението на псалмопевеца, който обещава: "Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен; чудни са Твоите дела и душата ми добре знае това" (Псалм 139:14). Затова християнската религия насърчава уважението към тялото, изразено в грижи за неговия вид и здравословно състояние. Идеалистът Платон принизявал предназначението на човешката физика, считайки тялото за "гробница" или "затвор" на душата, а стоиците проповядвали без угризение самоубийството. Но Святото Писание нарича земната хижа на духа -- "храм на Святия Дух" (I Коринтяни 6:19). А малко по-горе в същото послание апостол Павел говори укорително на коринтяните: "Не знаете ли, че вашите тела са части на Христа?" (ст. 15). Не е за пренебрегване фактът, че Христос, като Спасител на тялото (вижте Ефесяни 5:23), прие физическия образ на човека. Щом Божият Син не го презря, а реализира чрез въплъщението великата тайна на благочестието (I Тимотей 3:16), колко повече трябва да благоговеем и благодарим на Бога ние! Хармонията между тяло и дух бе също отличителна особеност на първите човеци. В Едем нямаше болести и смърт. Адам и Ева се радваха на крепко здраве и бяха определени за безсмъртен живот. Много по-късно апостолът на езичниците щеше да направи заключението, че поради греха и неверието "мнозина между вас са слаби и болнави, а доста са и починали" (I Коринтяни 11:30). Поради отличното си здравословно състояние първите човеци можеха да обработват безболезнено и неуморно огромната райска градина (Битие 2:15). Изгубил благодатта на телесната хармония, тласкан от вълните на все по-нарастващата динамика на живота, потискан от опасения за всевъзможни катастрофи, съвременният човек може да намери утеха и насърчение в Божието Слово. Новозаветният пророк открива, че във вечния град Бог "ще обърше всяка сълза от очите им и смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка", защото първото, т.е. старият греховен живот и свят, премина (Откровение 1:4). Друг благодатен резултат от божественото сътворение е властта над по-нисшите твари. Човекът бе упълномощен за това лично от Бога: "И нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята" (Битие 1:26б). Тук не става дума за физическо надмощие, което е принцип в животинския свят. Първите човеци станаха господари над делата на Божиите ръце (вижте Псалм 8:6) по силата на своя интелект и воля. В наши дни звероукротителите си служат с различни физически прийоми, за да опитомят и направят послушни някои животни. Но за Адам и Ева бе достатъчно, че носеха в себе си Божия образ и се радваха ежедневно на близост до своя Творец. Това бе напълно достатъчно за младия Даниил, който бе хвърлен несправедливо в рова при гладните лъвове. На разкъсвания от угризения цар, пророкът отвърна от дъното на ямата: "Моят Бог прати ангела Си да затули устата на лъвовете, та не ме повредиха, защото се намерих невинен пред Него" (Данаил 6:22а). Маклерън писа в края на миналия век: "Властта над всички твари е в резултат от подобието на Бога. Следователно тя не е просто право да я използваме за собствена материална изгода, а царско пълномощие, с което притежателят е длъжен да си служи за честта на истинския Цар". След грехопадението бе осквернена цялата природа и връзките на власт и подчиненост между човека и животните бяха нарушени. Но в хилядогодишното царство всичко ще бъде възстановено отново. Тогава "сучещо дете ще играе над дупката на аспида; и отбито дете ще туря ръката си в гнездото на ехидна. Те не ще се повреждат, нито погубват в цялата Ми свята планина; защото земята ще се изпълни със знание за Господа, както водите покриват дъното на морето" (Исая 11:8,9). Благоприятното влияние на творческия акт се чувстваше отначало и в заобикалящата действителност. Хаосът на първичната материя бе превърнат от творческата ръка на Бога в космос (красота, порядък). Светлината бе отделена от мрака; просторът раздели вода от вода; сушата и световният океан обособиха суверенни царства, в които бяха населени обитатели по родове и видове; земята заприлича на райска градина под лампадите на небесните светила; отвсякъде лъхаше спокойствие и сигурност. И когато се появи човекът, неосъзнал още царственото си присъствие във видимия свят, Бог "видя всичко, което създаде; и ето, беше твърде добро" (Битие 1:31а). Калвин казва сполучливо в коментара си на книгата Битие, че "Бог шест пъти внушава същото нещо, за да възпре, като че ли с толкова юзди, неспокойната ни дързост". Със Своята констатация, че всичко е твърде добро, Творецът не самохвалстваше, а целеше от една страна да подчертае чудесните условия, които създава за човешкото развитие. От друга страна, писателят на Битие подчертава изключителната целесъобразност като основен принцип в цялата природа. Еврейската дума "тов", която е преведена в нашия текст с наречието "добро", има много значения. В случая тя, отнасяйки се към Божието творение, има смисъл на нещо, което е съответно на поставените изисквания. С други думи, "тов" е синоним на хармония, ред, пълнота. Затова в превода на 70-те е използвано понятието "калос" със смисъл: "прекрасно за своята цел". Псалмопевецът възкликва смаян пред дивното величие на света: "Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките; земята е пълна с Твоите творения" (Псалм 104:24). И този възторг е от вида на природата, заразена с отровата на греха... А каква ли е била тази Вселена в зората на своето съществуване!... След сътворяването и на човека, който увенча изкусното дело на Божиите ръце, Творецът "видя всичко, което създаде (сътвори -- б.а.); и ето, беше твърде добро" (Битие 1:31а-. Докато в края на всеки от първите 5 "дни" Бог констатираше, че дадено действие е просто "добро", то тук вече заключението е: "твърде добро". Жан Калвин завършва коментара на 1 гл., Битие, с пояснението, че Създателят е заявил това, "за да узнаем, че в симетрията на Божиите дела има най-високо съвършенство, към което не може да се прибави нищо". За обикновения човек е трудно да си представи величието и красотата на божественото творение. Пелената на греха скрива от погледа всичко това, затова мнозина не виждат прекрасния почерк на Твореца в заобикалящата ни природа. Древният библейски мъдрец призна смирено: "Той е направил всяко нещо хубаво на времето му... без обаче да може човек да издири отначало докрай делото, което е направил Бог" (Еклесиаст 3:12). А Божият промисъл бе предвидил заобикалящата действителност да благоприятства за пълноценен физически и духовен живот от страна на човека. С бащинска грижа и любов "Господ Бог насади градината на изток, в Едем, и постави там човека, когото беше създал" (Битие 2:8). Едва ли бихме могли да си представим по-цветна, по-уханна и по-отморяваща обстановка от тази! Поетът Тенисън казва, че "край четирите реки цъфтяха първите рози". Човешката фантазия може да рисува една от друга по-великолепни картини, но има една главна причина за неповторимата прелест на Едемския рай -- там беше Сам Бог. "И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината" (Битие 3:8а). Именно в този смисъл, както проникновено отбелязва Йоан Дамаскин (VIII в.), "божественият рай е бил двоен". За постоянна подкрепа и съживяване физическите сили на първия човек Бог насади "дървото на живота всред градината" (Битие 2:9) Хранейки се от неговите плодове, Адам и Ева щяха да поддържат в телата състоянието на безсмъртно здраве и младост. Дървото на живота бе, по думите на д-р Огастъс Стронг, "символ на общението с Бога и зависимостта на човека от Него". Плодовете бяха хранителни не само за тялото, но и за душата. Знаем, че душата е "живецът на физическото тяло", затова нейните сили -- разум, чувства и воля -- черпеха също подкрепа и се развиваха напред. Тъй като първоначалното нравствено състояние на човека бе невинността -- като отблясък на божествената святост -- дървото на живота благоприятстваше за нейното съхранение. В новозаветен смисъл Изкупителят замести липсващото вече райско дърво. Апостол Павел има предвид тъкмо това, когато прави съпоставката: "Първият човек Адам "стана жива душа", а последният Адам стана животворящ дух" (I Коринтяни 15:45). Бог е промислил, щото в небесния рай вечнозеленото дърво на живота отново да разпростре благоуханните си клони. Верните чада на Господа ще се приютят там като птици след краткия, но изтощителен полет на земния живот. Каква нестихваща радост ще бъде тогава в небето! Новозаветният пророк Йоан възкликва: "Блажени, които изперат дрехите си, за да имат право да дойдат при дървото на живота и да влязат през портите на града" (Откровение 22:14). Въпреки че първоначалният прекрасен облик на природата бе помрачен, християнската етика препоръчва любов към всичко, което е сътворено от Бога. Всезнаещият и вездесъщ Творец се разкрива във всяко кътче, предмет и жива твар в необятния Всемир. Давид се удивлява от този факт: "Ако възляза на небето, Ти си там; ако си постеля в преизподнята, и там си Ти" (Псалм 139:8). А целият 104-ти Псалм описва величието на Господа и Неговия мощен творчески размах. С особена грижа Той е "положил земята на основата й, за да се не поклати за вечни времена" (ст.5). Нуждата от обич и душевна привързаност към природата е почувствана и подчертавана от много светли умове на човечеството. Великият руски сподвижник от ХVIII в. Тихон Задонски обичал да казва, че всички създадени вещи са свидетелства за Божието всемогъщество, благост и премъдрост". А едно от по-късните му литературни превъплъщения -- старецът Зосима от романа "Братя Карамазови" на Ф. М. Достоевски -- наставя духовните си ученици: "Обичайте всяко създание Божие, и цялото, и всяка песъчинка! Всяко листенце, всеки лъч Божи обичайте! Обичайте животните, обичайте растенията, обичайте всяка вещ! Ако обичаш всяка вещ, и тайната Божия ще постигнеш в нещата". Безбройни са примерите на хора, които са благоговеели пред видимата природа. Достатъчно е да споменем за нашия просветител Климент Охридски (около 840-916), който държал не само книга и перо в ръка. Летописецът разказва, че любвеобилният старец насаждал и облагородявал плодни дръвчета, като превърнал по този начин цялата околност в цветуща овощна градина. Народният ни поет Иван Вазов, който стигал до пантеизъм в преклонението си пред природата, пише с умиление и благодарност за величието на Рила: "Сега съм у дома, сега съм в моя мир -- мир въжделен и драг". Оттук неговият дух "до Господа отива, на мирозданието в тайните се впива". Християнското учение отрежда важно място на бъдещата съдба на видимата природа. Библията не предвижда пълно унищожаване и изчезване на Вселената. В нея се говори само за прекратяване на съществуването й в сегашния й вид. Колко точни са думите на гениалната в поетичната си простота Емили Дикинсън: "Природата е като хората -- не е с корона всеки път". Светото Писание говори определено за основно изменение и цялостно обновяване на физическия свят. Ап. Петър пише: "А според обещанието Му очакваме ново небе и нова земя, в която да живее правда" (II Петрово 3:13). Най-характерното за новата природа не е различната й структура, а фактът, че там ще живее правда. Тогава няма да има и сянка от грях, нито привкус на поквара и смърт. Василий Велики вижда божествена логика в обновата на Вселената: "Необходимо е светът да се измени, щом като състоянието на душите ще премине в друга форма на живот. Защото както сегашният ни живот има природа, подобна на този свят, така и бъдещият живот на душите ни ще получи жребий, съответен на нейното състояние". Интересно е мнението на друг ранен църковен писател -- Епифаний Кипърски (315-403). Той смята, че въпреки засилилия се грях, който осквернява човечеството и цялата природа, Бог не би унищожил напълно видимия свят. Иначе не би имало смисъл тя да бъде сътворена. А Библията категорично посочва целесъобразността на творческото дело на Господа. Премъдрият Бог не сътвори земята пустиня, "но я създаде, за да се населява" (Исая 45:18). Затова Той няма да посегне на тази градина и дом за човека. Тълкувайки думите на ап. Павел в Римляни 8:19-21, Епифаний Кипърски стига до извода, че при свършека на света видимото творение няма да бъде унищожено, а ще бъде възстановено в по-добър и по-съвършен вид. Подобно на агонизиращия човек, то е обречено на тежка смърт, но ще бъде издигнато в по-благословено състояние, което съответства на новия живот на Божиите чада.

8. ГРЕХОПАДЕНИЕТО НА ПЪРВИТЕ ХОРА

Грехопадението в Едемската градина бе първият тласък по наклонената плоскост на живота на цялото човечество. Затова всички религии и митологии отразяват скръбния факт с повече или по-малко тъмни краски. Макар разказът за отклонението на човека от правия път на послушание спрямо Бога да не навява краен песимизъм, все пак той дава сериозно отражение върху нравствения облик на хората. Ап. Павел констатира една твърде мрачна истина: "Затова, както чрез човека грехът влезе в света и чрез греха смъртта, и по тоя начин смъртта мина във всичките човеци, понеже всички съгрешиха... от Адама до Мойсей смъртта царува и над ония, които не бяха съгрешили според престъплението на Адама" (Римляни 5:12, 14). Библейският разказ за грехопадението предава по образен начин картината на човешкото прегрешение в Едем. Битие, 3 гл., дава пълно описание на тази кратка, но наситена с мрак трагедия на първите човеци. Непосредствено след разказа за блаженото обиталище на Адам и Ева, за справедливата заповед да не се докосват до дървото за познаване доброто и злото, за прекрасните предпоставки, способстващи за едно пълно развитие, изведнъж зейва пропастта на първия грях, извършен на земята (Битие 3:1-6). Може би за мнозина този факт буди недоумение! Защо след дългия ден на райското блаженство трябва да се спусне нощта на отчуждението и враждебността спрямо Бога? Откъде дойде слабостта на първата човешка двойка, която вместо с благодарност откликна с ламтеж за приравняване с Твореца? Обикновено се посочват две причини за грехопадението на Адам и Ева. Първата е змията. Именно тя излиза на сцената най-напред. "А змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог беше създал" (Битие 3:1а). Като Божие творение, змията бе белязана от благотворното докосване на Господа. Дори нейното качество -- "най-хитра от всички полски зверове" -- не бе порок в буквалния смисъл на това понятие. Еврейската дума "арум" означава: "благоразумен", "умел". Следователно само по себе си това качество не криеше опасност. В Новия Завет дори има препоръка тази характерна особеност да бъде култивирана в християните. Спасителят посъветва учениците Си: "Бъдете, прочее, разумни като змиите и незлобливи като гълъбите" (Матей 10:16б). Но като съдим по това, как разсъждава, какво говори и към кого насочва клеветите си змията, стараейки се да увлече към зло невинната Ева, лесно разбираме кой стои зад нейната маска. В естествената змия се бе скрила една духовна змия -- врагът на Бога, дяволът. Неговото земно царство щеше да трае много дълго, докато настъпи управлението на Месия. Едва тогава щеше да бъде свален "големият змей, оная старовременна змия, която се нарича дявол и Сатана, който мами цялата вселена" (Откровение 12:9; 20:2). Калвин пише, че "Сатана покварил за собствените си измамнически цели дарбата, която бе предадена на змията от Бога". Затова Господ Исус нарече дявола "открай човекоубиец и не устоя в истината, защото в него няма истина" (Йоан 8:44). Когато четем всичко това, е естествено да възникне въпросът: "Кой е Сатана и как е станал олицетворение на злото?" Ще трябва да признаем смирено обаче, че този въпрос е насочен към една от най-големите тайни на всемирната история. Библията открехва деликатно завесата и позволява на човека само да надникне в нея. Останалото, което "знаем" за Сатана, е плод на въображението на богослови, писатели и художници. Пророк Езекиил се обръща с болезнен патос към един мистичен образ: "Ти беше херувим, помазан, за да засеняваш; и Аз те поставих така, щото беше на Божия свят хълм; ти ходеше всред огнените камъни. Ти беше съвършен в постъпките си от деня, когато бе създаден, догдето се намери беззаконие в тебе" (Езекиил 26:14-15). Какво е станало в онова безпаметно далечно време, ние не знаем. Но в сърцето на това величествено небесно същество е покълнало отровното семенце на гордостта и нечестието. Този факт е бил причина за пагубен разрив между това създание и Твореца-Бог. Пророк Исая прибавя нови щрихи към мержелеещия се образ на Сатана: "Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляш народите. А ти думаше в сърцето си: ще възляза на небесата, ще възвиша престола си над Божиите звезди и ще седна на планината на събраните богове към най-крайните страни на север. Ще възляза над висотата на облаците, ще бъда подобен на Всевишния (Исая 14:12-14). В този пророчески опит за портрет на Сатана има описание на нечестието, но Бог не благоволява да спомене и обясни как то се е появило в сърцето на това прекрасно някога същество. Светото Писание обаче предупреждава нас, човеците, да се пазим от отровата на гордостта. Това важи особено за Божиите служители. Ап. Павел предупреждава такива за опасността от възгордяване и падане "под същото осъждане с дявола" (I Тимотей 3:6). О, страшно е да се попадне под ударите на справедливата Божия присъда!... Змията запита Ева: "Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината?" (Битие 3:1б). За отбелязване е, че Сатана наблегна върху ограничението, а премълча неизмеримо щедрото позволение: "От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него" (Битие 2:16). Да се приеме въпросът: "Истина ли каза Бог?" е вече положително неверие. Да се прибави към Божието Слово е еднакво лошо и вредно, както и да се отнеме от него. Веригата на съблазънта има много брънки. Непосредствено след престорено учудения въпрос: "Истина ли каза Бог?" следва опасното успокоение: "Никак няма да умрете" (ст.4). И отново изопачаване на истината -- в тона на фалшификацията на змията. Но този път от страна на Ева: "Но от плода на дървото, което е сред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете" (ст.3). Божията заповед всъщност гласеше по-различно: "Да не ядеш от него" (Битие 2:17). Следователно втората причина за грехопадението бе в самите човеци. Освен слабост, непокорство и прибързаност в действията, те показаха безкритична склонност да влязат в ритъма на онова, което е противно на Божията воля. Тълкувателят Хукър пише, че "фактът един човек да заживее по собствената си воля стана причина за бедите на всички човеци". Послушанието спрямо Бога е път към истинско познание. Д-р Огастъс Стронг отбелязва проникновено: "Грехът, извършен в Рая, бе търсенето на светлина без живот". Затова Христос подчерта: "Който говори от себе си, търси своята си слава; а който търси славата на Онзи, Който Го е пратил, Той е истински, и в Него няма неправда" (Йоан 7:18). След като змията и Ева влязоха в тон, отровата на греха капна върху сърцата на първите човеци. "И като видя жената, че дървото беше добро за храна и че беше приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание, взе от плода му, та яде, даде и на мъжа си да яде с нея, та и той яде" (ст.6). Ако се опитаме да вникнем по-надълбоко в този наглед кратък протокол за човешкото престъпване на заповедта, ще съзрем опасното многообразие на грехопадението. Сякаш разноцветните люспи на змията блясват студено пред нашите очи. Блажени Августин намира тук много грехове: "Тук има гордост, понеже човекът пожелал да се намира повече в своята, отколкото в Божията власт; и поругание на светлината, понеже не повярвал на Бога; и човекоубийство, понеже се нахвърлил на смърт". И така, количеството на личните грехове бе голямо. Тук се съдържаха: (а) гордост, защото Адам и Ева се увлякоха от обещанието на змията: "Ще бъдете като Бога, да познавате доброто и злото" (ст.5); това схващане споделя Блажения Августин и Тома Аквински. (б) неверие, понеже първите човеци не повярваха на Божиите думи: "Непременно ще умреш" (2:17); на това наблягат особено Мартин Лутер, Филип Меланхтон и Жан Калвин. (в) отстъпничество от Бога; те преминаха лековерно под черния флаг на Божия враг -- дявола. (г) неблагодарност към Бога за безбройните Му милости и щедри дела. Необходимо е да се спрем и на нравствения аспект на грехопадението. Д-р Огастъс Стронг определя греха като: "Липса на съответствие с нравствения закон на Бога, било в действие, разположение или състояние". Наистина, същността на греха е духовно-нравствено явление, което е резултат от свободното самоопределение на човека. То довежда до двупосочни нарушения: (а) анулира напълно Божията заповед; (б) спира естественото развитие на положителните духовно-нравствени сили. От гледище на християнската етика се забелязват два мотива за греховната постъпка на първите човеци. Единият мотив е придобиването на знание, което ще приравни човека с Бога. Разбира се, то ще се проявява в дейност, която отрича или е противна на Божията воля. Стремежът на Адам и Ева в дадения случай е насочен към "дървото за познаване на доброто и злото". Тълкувателите смятат, че то е наречено така не затова, че е имало сила да прибави познание за доброто и злото, а в смисъл, че чрез вкусването от забранения плод, те от опит щели да познаят самата разлика между двете нравствени крайности. Затова църковните писатели считали, че "дървото за познаване на доброто и злото" съвсем не е било гибелно и отровно като растение. Напротив, то е било добро и красиво като всички дървета в Едем. Но Бог е сметнал за целесъобразно да избере именно него като оръдие за изпитване на първите човеци. По Божия преценка е било твърде рано за новосъздадените Адам и Ева да вкусят от него. Вторият мотив е една чувствена проява, която взема връх над духовните стремежи на първите човеци. Тя се изразява в пожеланието да се вкуси от дървото, което е "приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание" (Битие 3:6). По принцип красотата на забранения плод, която будеше и вкусови представи, не бе непреодолимо силна. Трябваше да се стигне до съзнателно самоопределение към доброто, т.е. вслушване в божествената повеля. Нравственото чувство на човека, което беше досега чисто и несмущавано, заговори изведнъж. Съвестта реагира в смущение поради голотата на Адам и Ева, която до мига на непослушанието бе незабелязана от тях. Острите чувства на срам и страх ги заставиха да потърсят убежище от бича на съвестта. Но гласът на Бога ги откри в тъмното им скривалище! И първите човеци се оказаха в смешното положение на щраусите, които скриват малките си глави в пясъка, а големите им тела остават под прицела на врага. Нима някой може да избяга от Твореца? Дори и след грехопадението, обаче, пред смутените нарушители се разкриха благоприятни възможности: (а- Адам и Ева можеха да се разкаят за стореното; (б) оттук те биха могли да попросят връщане към първоначалното състояние на невинност и послушание. Първата двойка предпочете да остане упорито в новото си положение на отдалечаване от Бога. Въпреки загрижения тон на Твореца, Който пръв потърси съгрешилите, в отговорите на Адам и Ева не пролича стремеж към разкаяние. Не се усети пробуждане на съзнанието, че е престъпена сериозна заповед. Така те се определиха към състояние на независимост от своя Създател. Давид щеше да обобщи по-късно този отличителен белег на падналото човечество: "Безумният рече в сърцето си: Няма Бог" (Псалм 14:1). Грехопадението доведе до цялостни печални резултати в същността на човека и заобикалящата го природа. Както една сграда, колкото и здрава и красива да е тя, може да рухне, ако се посегне на нейните основи, така всички благоприятни резултати от творението се сгромолясаха за един миг. Поради грехопадението пострада и естеството на човеците и цялата безсловесна природа. Катастрофални бяха последиците най-напред за човешката личност. Тъй като човек е трисъставно същество, грехът порази по различен начин трите елемента. Тялото стана податливо на слабост, болести и скръб. Проклятието бе безкомпромисно към човешката физика. Бог се обърна към жената: "Ще ти преумножа скръбта в бременността, със скръб ще раждаш чада; и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание и той ще те владее" (Битие 3:16). А на Адам бе предречено: "С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет" (ст. 19). Краят на земния живот бе белязан със смъртта (Римляни 7:24). Телесната смърт бе логична последица от грехопадението на нашите прародители. Освен слабостта и болестите, които сполетяха човешката физика, Адам и Ева бяха отдалечени от дървото на живота -- източника на свежи сили. Пътят към него бе охраняван от "херувимите и пламенния меч, който се въртеше" (ст. 24). Душата също бе поразена трайно от жилото на греха. Разкъсването на съюза с Бога и загубването на благодатта доведоха до духовна смърт (Битие 2:17). Логичността на този печален резултат идва от факта, че чистото и нечистото, святото и порочното не могат да съжителстват заедно. "Какво общение има светлината с тъмнината?" -- пита ап. Павел (II Коринтяни 6:14). Нежното цвете на човешката душа не може да диша и ухае далече от Бога -- "Слънцето на правдата" (Малахия 4:2). Без съживителния дъжд на благодатта, този ефирен елемент на личността линее и се изражда. Както тялото не може да съществува без храна, вода и въздух, така и душата е обречена без Бога и благодатните последици от Неговата близост. Вследствие на грехопадението, човешкият разум бе помрачен, чувствата -- покварени и волята -- притъпена (Ефесяни 4:18; Тит 1:15; Римляни 7:18). Човешката съвест е вече "прегоряла" (I Тимотей 4:2). Духът бе окован във веригите на богопротивничеството. Светото Писание нарича ядката на човешката личност -- "сърце" (Псалм 14:1; Матей 22:37). Апостол Павел пък говори за "вътрешното естество" или "вътрешния човек" (Римляни 7:22). Грехопадението нанесе трудно изцелими рани на човешкия дух. Пророк Йеремия писа: "Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно; кой може да го познае?" (17:9). Отделен от Бога, човешкият дух не разбира езика на светите истини (I Коринтяни 2:14). Естеството на падналия човек претърпя болезнени промени. Д-р Огастъс Стронг отбелязва в своето "Систематическо богословие", че изменението в нравствената природа на човека не означава пълно отсъствие на съвест (Йоан 8:9), нито на нравствени качества (Марк 10:21), нито пък абсолютна склонност към всички грехове. Смисълът на човешкото падение -- според този виден протестантски богослов -- бе, че първите човеци напълно изгубиха любовта си към Бога, която е заповед Ѕ 1 на Закона (Йоан 5:42). Или, както твърди ап. Павел: "Копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може; и тия, които са плътски, не могат да угодят на Бога" (Римляни 8:7-8). Първият грях предизвика фатални последици не само за човеците, но и за цялата природа. Земята бе прокълната (Битие 3:17). От градина с благоуханни цветя и плодни дървета, тя се превърна в поле на огромни физически усилия и мъка. По-рано човеците ползваха нейните блага почти с едно протягане на ръка, но отсега нататък трябваше да проливат много пот и пак нямаше да получат райските плодове (ст.18). Колко близо до тази истина са стиховете на П. К. Яворов: "С трънак и плевел се бори... Весден ори, ори, ори... Като няма прокопсия..." От това проклятие пострадаха и тварите. Апостол Павел писа определено: "Понеже тварите се покориха на суетата доброволно" (Римляни 8:20). Жестокостта, кръвожадността и всички останали особености, които отличават животните от нравствения облик на човека, бяха печално следствие от грехопадението на Адам и Ева. И пак заради човека земната природа щеше да пострада от унищожителните вълни на потопа (Битие 6-8 гл.). Най-голямата злина обаче бе отварянето на широка врата за греха в живота на човечеството. Грехът стана универсално явление (Римляни 5:12, 19). Светото Писание бие тревожна камбана, че "всички се отбиха от пътя, заедно се развратиха; няма кой да прави добро, няма ни един" (Псалм 14:3; вижте Исая 53:6; Римляни 3:9-23). В нивата на човечеството наред с житото на добри намерения и успехи изкласяваха и плевелите на зли дела и престъпления (вижте Матей 13:25 и сл.). Присъствието на греха в ежедневието на човека стана пагубно. Но още по-опасен е фактът, че венецът на Божието творение започна да "привиква" с него. Много често грехът "не прави впечатление", а това вече може да бъде непоправимо. Свикването с греха е смъртоносно. Някога Уйлям Гладстон (1809-1898) бе възкликнал с голяма болка: "О, чувството за грях -- тази е голямата липса на съвременния живот!" Грехът означава, най-общо казано, липса на общение с Бога. Пророк Исая констатира, че човешките беззакония са ни "отлъчили от Бога" (Исая 59:2). Животът, белязан от греха, е съществуване в "далечна страна" (Лука 15:13), която е противоположна на Божието царство. Там няма духовно блаженство, траен мир и възвишени радости. Там изгубилият се несретник гладува за Божията правда и устните на сърцето му съхнат по изворите на живата вода. "Грях! Грях! -- писа ужасен Джон Уесли. -- Ти си страшно омразно, отвратително нещо, мразено от Бога! Ти погуби Неговото свято величество, ти го лиши от възлюбени деца, ти прикова на кръста Сина на Неговата вечна любов, ти наскърби Неговия Св. Дух, ти похули Неговата сила, ти презря Неговата благодат и в тялото, и в кръвта на Исуса, като че ли те бяха нещо обикновено; ти потъпка Неговата безподобна милост". Грехът предизвика заслужено Божия гняв (Псалм 130:3; Римляни 2:5-12; Ефесяни 2:3; II Солунци 1:6-9; Откровение 20:15; 21:8). А това води до съд (Йоан 5:28-29; Галатяни 3:10). Проклятието на "вечния огън" (Матей 25:41) ще бъде сетната съдба на доброволно робуващите на греха и отхвърлящите онези начини, които Бог е определил за избавление. Обобщавайки факта на грехопадението в Едемската градина, можем да кажем, че грехът на Адам бе: доброволен грях, защото Адам не бе измамен от Ева (I Тимотей 2:14); бунт срещу Божието управление (Плачът на Еремия 1:18); сянка -- върху Божията благост (Римляни 2:14); нарушение -- на Божия закон (I Йоан 3:4); самоубийствен акт -- (Римляни 5:12); причина -- за нанасяне зло и на другите (Римляни 5:12). Така, както заключава Били Греъм в "Светът в пламъци", "смъртта навлезе в човечеството и адът започна в рая". А Франсис Шефер (1912-1984) обобщава: "Направен по Божия образ, човекът бе определен да бъде велик; той бе направен да бъде красив и бе определен да създава в живота и изкуството. Но неговият бунт го докара дотам, че той се превърна само в една машина".

9. БОЖИЯТ ЗАВЕТ С ЧОВЕКА

След грехопадението на човека и нарушаването на безупречните му дотогава отношения с Твореца, Бог не обърна гръб на венеца на Своето творение. Бог предложи един нов начин за възстановяване на отношенията между двете страни -- сключването на завет. Този факт пронизва с лъчи на надежда и упование старозаветната и новозаветната епоха. Светото Писание използва две (според оригиналните езици) понятия, които заслужават да бъдат споменати. Еврейската дума "берит" произлиза от названието на ритуала, при който се е сключвал завет или някакъв договор между две страни. Самият глагол, използван в случая, има интересна етимология, защото първоначално означавал: "разрязвам" или "разсичам". Тази идея се внушава от факта, че в древността, когато се е сключвал завет (еврейското карат берит-, се е разсичало жертвено животно и двете страни са минавали между двете половини. Важността на това действие може да се види и от факта, че за "берит" (завет- само в Стария Завет се говори на 286 места. Новозаветното понятие е "диатеке", което се среща 33 пъти, но в повечето случаи е свързано пряко или косвено със старозаветното понятие "берит". Това показва, че новозаветните автори са имали за цел да насочат вниманието на своите читатели към една друга, по-съвършена идея от участието в старозаветния ритуал. Учението за Божия завет бележи развитие в протестантското богословие. Историята на християнското богословие свидетелства, че учението за Божия завет с човека получава силен тласък едва след Реформацията (ХVI в.). В богословието на древната църква не се забелязва систематична употреба на понятието "завет". Може би само Блажения Августин е успял да определи правилно завета като "споразумение между две страни". Средновековната църква свеждала понятието до кръщението на християните като знак на сключване завет с папството. А католическият богослов Габриел Биел (около 1415-1495) спомогнал много за развитието на идеята за "завет на заслугите", която подхранвала католическата доктрина за "оправдание чрез дела". Реформацията, както е известно, възвърнала авторитета на Библията в живота на църквата. Затова протестантското богословие се обърнало към нея, изповядвайки я за непогрешим извор на всяко духовно знание. Пръв реформаторът Улрих Цвингли (1484-1531) обърнал внимание на Божия завет с Авраам (Битие 17 гл.) като образец за отношенията между християнина и Бога. По-късно Йохан Булингер (1504-1575) започнал да твърди, че цялото Св. Писание може да се разбере в светлината на Авраамовия завет, при който Бог предлага милосърдно помощта Си на човека, но изисква човек "да ходи непорочно пред Него". Калвин използвал твърде често и пространно идеята за завета. В главното си съчинение "Основи на християнската религия" (1559) той разглежда проблеми като: единството на Стария и Новия Завет, взаимодействие и обусловеност на завета, ползата от спасението на християнския живот (закон, молитва, покаяние, сигурност), предопределение (предопределението обяснява защо заветът действува по този начин), реформацията на църквата (римокатолическата църква е нарушила завета и затова трябва да й се противостои), тайнствата. Двама от учениците на Калвин -- Захариас Урсинус 1534-1583) и Каспар Олевианус (1536-1587) -- развиват по-нататък идеите за "завета преди грехопадението" между Бога и Адам и "предвечния завет" между Бог-Отец и Бог-Син. По-късните протестантски богослови търсели практическото приложение на божествените завети в живота на съвременната църква. Карл Барт например считал, че щом човекът е сътворен по Божи образ като "мъж и жена" (Битие 1:27), заветът или договорът между двамата съпрузи в семейството може също да бъде отражение на този божествен образ. Учението за Божия завет с човека има основно значение за протестантското богословие. Валтер Айхрод подчертава в своето "Богословие на Стария Завет", че заветът е централната идея на Стария Завет. Религиозната мисъл на Израил е била построена около тази концепция. Но тази концепция има съществена връзка и с Новия Завет. Една от важните особености на завета -- темата за обещанието и очакването -- представлява жив мост към славното идване на Месия. Общи характеристики на Божия завет с човека. Първият отличителен белег на всеки конкретен завет бе, че Бог започваше с декларацията: "Но с тебе ще поставя завета Си" (Битие 6:18; Изход 6:4,5). В този смисъл заветът е едностранен и отразява безусловния характер на Божия избор. Бог обещаваше да бъде винаги верен на Своя завет (вижте Левит 26:44-45; Второзаконие 4:31). Каква е била същността на Божия завет, може да се заключи от обещанието: "И ще утвърдя завета Си между Мене и тебе и потомците ти след тебе през всичките им поколения за вечен завет, че ще бъда Бог на тебе и на потомството ти след тебе" (Битие 17:7; сравнете Изход 6:7; II Коринтяни 6:16-18; Откровение 21:2,3). Макар заветът да е едностранен, що се отнася до неговото установяване, по отношение на изпълнението му той е взаимен. Това предполага лично участие и посвещение на човека. Бог заповяда на Своите люде да спазват завета не формално, а с любов и послушание. Бог каза на Израил: "И тъй, да знаеш, че Господ твоят Бог, Той е Бог, верният Бог, Който пази до хиляда поколения завета и милостта към ония, които Го любят и пазят заповедите Му" (Второзаконие 7:9; сравнете III Царе 8:23). Всъщност законът и богослужебната практика на Израил бяха свързани тясно със завета. Мойсей подчерта нагледно този факт, когато принесе всеизгаряния със свещениците и Израилевите старейшини в подножието на светата планина (Изход 24:7-8; сравнете 31:16; 34:28). Изпълнението на всички изисквания на Божия завет можеше да доведе до духовни и материални благословения. Бог обеща на Израил чрез Мойсей: "Сега, прочее, ако наистина ще слушате гласа Ми и ще пазите завета Ми, то повече от всичките племена вие ще бъдете Мое собствено притежание, защото Мой е целият свят; и вие ще Ми бъдете царство свещеници и свят народ. Тия са думите, които трябва да кажеш на израилтяните" (Изход 19:5,6; вижте Второзаконие 29:9). А в Левит 26:1-13 са изредени конкретно някои от благословенията, които Бог е приготвил за верните Си последователи. От друга страна, за нарушителите на условията, поставени в завета с Бога, са предвидени проклятия. Те са изброени доста подробно в Левит 26:14-39 и Второзаконие 29:18-28. Историята на Израил показва колко чести са били нарушенията на Божия завет от страна на народа вследствие на неверие и непослушание. Давид, който сам е свидетел на възвишаване и падение, предупреждава: "Бог, Който се е възцарил преди вековете,... ще съкруши човеците, които неизменно не се Боят от Бога " (Псалм 55:19). Книгата "Съдии" често представя случаи, предизвикали пламването на Божия гняв и пагубни последици за Израил. Най-видните пророци на Божия народ -- Исая, Йеремия, Езекиил и Захария -- разкриват печалната истина, че Бог е нарушил договора Си поради непокорството на цялото поколение (Исая 33:8; Еремия 14:21; Езекиил 16:59; Захария 11:10). Често трябвало да се появи на историческата сцена ново поколение, което да поднови клетвата си, положена при Божия завет (Второзаконие 5:2-3; Исус Навин 24:25-27). Единственият начин за възстановяване нарушените отношения с Бога бе покаянието. В книгите, описващи историята на Израилевото царство, се срещат редица случаи на покаяние на целия народ. Цар Езекия например сключи заедно със свещениците и левитите възобновен завет с Господа: "Сега, прочее, имам сърдечно желание да направим завет с Господа Израилевия Бог, за да отвърне от нас яростния Си гняв". (II Летописи 29:10; вижте IV Царе 11:17; 23:3; II Летописи 15:12; 34:31; Ездра 10:3; Неемия 9:38). Различните библейски завети разкриват една обща тенденция: Бог търси човека. Светото Писание подчертава не на едно място истината, че заветите с различни лица или Израил са само варианти на един Божи завет (Изход 2:24; 6:4-5; Левит 26:42; IV Царе 13:23; I Летописи 16:16-17). Псалмопевецът обобщава: "Той е Господ нашият Бог, Чиито съдби са по цялата земя. Всякога помни завета Си. Словото е заповядал да стои за хиляда поколения, което изговори на Авраама; и клетвата, с която се закле на Исаак, която утвърди на Якова за закон, на Ираиля за вечен завет" (Псалм 105:7-16). Нека проследим, макар и бегло, най-важните библейски завети: 1. Бог сключи с Ной два завета (Битие 6:18; 9:8-17). Тези завети бяха изразени с определени задължения за патриарха и посочваха обещания, които Бог даваше към него. Може да се каже, че това бе една прелюдия към останалите библейски завети, в които обещанието играе съществена роля. 2. Патриархалният завет с Авраам е представен в Битие 15 и 17 гл. В него Господ подчертава осезаемо две обещания. Едното е свързано с потомството, а другото -- с наследяването на Обетованата земя. От книгата "Изход" научаваме, че обещанието за многобройно потомство е било изпълнено (Изход 1:7-22). По времето на Исус Навиев пък се изпълнява и наследяването на земята. Патриархалният завет е свързан и с другите, по-късни завети. 3. Синайският завет бе сключен чрез посредничеството на Моисей след чудесното избавление на Израил от Египет. В Изход 24 гл. е описан подробно ритуалът на сключването на завета. Принесена е жертва пред Господа. Кръвта на жертвеното животно се разделя на две части, една от които се излива върху олтара. Споменава се и за "книгата на завета". Мойсей чете от закона и "всичките люде едногласно отговаряха, казвайки: Всичко, което е казал Господ, ще вършим" (ст. 3). В този случай се дава подробно описание на условията, които трябва да бъдат изпълнени при спазването на завета с Бога. 4. Давидовият завет е тясно свързан със Синайския завет, макар ударението тук да пада главно на обещанията на Бога. Някои считат, че той дори е продължение на последния. Давидовият завет обаче е близък и на патриархалния по своя вътрешен характер. Обещанията, вложени в него, отговарят на новата ситуация, създала се след завладяването на Палестина от Израил. Посредник между Бога и народа е вече царят. Ето защо, обещанието, отправено към Давид, е свързано с вечното управление на неговите наследници. Текстът на Давидовия завет е представен във II Царе 7 гл. под формата на продиктувано от Бога слово към пророк Натан. В него се казва, че Бог ще бъде Баща на Давидовия син и последният ще бъде син на Бога (ст. 14). Псалм 2 и 110 свидетелстват колко дълбоко и силно е било очакването на Израил за изпълнението на горното обещание: "Но Аз поставих Царя Си на Сион, светия Мой хълм. Аз ще изява постановлението; Господ ми каза: Ти си Мой Син; Аз днес те родих. Поискай от Мене и Аз ще ти дам народите за твое наследство и земните краища за твое притежание" (Псалм 2:6-8). В този смисъл Давидовият завет надхвърля рамките на тясното националистическо мислене и религиозно схващане. 5. Новият Завет е понятие, което се среща още в първата част на Библията. По начало към "подновяване" на завета се е пристъпвало, когато той е бивал нарушаван. Пример за това намираме в Изход 32-34 гл. Аарон и израилтяните пренебрегнаха живия Бог, Който им се бе открил, и направиха златен телец, на който започнаха да се кланят. След връщането на Мойсей от светата планина върху нарушителите се стовари тежко наказание (Изход 32:26-28). Тогава Моисей продължи да настоява като посредник между Йахве и Израел за възстановяване на нарушения завет. Израилевият вожд се върна на планината, за да получи още веднъж условията на обновения завет (Изход 34 гл.). Идеята за Нов Завет се засилва особено след разделението на царството. Пророците са онези гръмки тръби, които заклеймяват нарушителите на Божия завет, но и прибавят надежда за обновление. Пророк Йеремия отправя към народа прочутите думи: "Ето, идат дни, казва Господ, когато ще направя с Израилевия дом и с Юдовия дом Нов завет; не такъв завет, какъвто направих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя; защото те престъпиха Моя завет, поради което Аз се отвърнах от тях, казва Господ. Но ето заветът, който ще направя с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: Ще положа закона Си във вътрешностите им и ще го напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мои люде; и няма вече да учат всеки ближния си и всеки брата си и да казват: Познайте Господа; защото те всички ще Ме познават, от най-малкия до най-големия между тях, казва Господ; защото ще простя беззаконието им и греха им няма да помня вече" (Еремия 31:31-34). Изпълнението на Новия Завет стана в пречистата саможертва на Господа Исуса Христа, която Църквата възпоменава с участието си в Господната трапеза (сравнете Марк 14:22-25; I Коринтяни 11:23-26). Спасителят оприличи Себе Си на пасхалното агне, което представляваше разсеченото животно при завета. С това бе установен "новият завет" на невинната кръв, която е имала основно място в извършването на ритуала на Синайския завет (Изход 24:8). Самият факт на разпятието пък свидетелства за доброволното поемане тежестта на проклятието на закона вместо нарушителите. Ап. Павел писа: "Христос ни изкупи от проклятието на закона, като стана проклет за нас; защото е писано: Проклет всеки, който виси на дърво; така щото благословението, дадено на Авраама, да дойде чрез Христа Исуса на езичниците, за да приемат обещания Дух чрез вяра" (Галатяни 3:13-14). Така Христос изигра ролята на съвършен Посредник на Новия завет (Евреи 9:15; 12:24) и неспирен Източник на новозаветните благословения (I Коринтяни 1:30; Ефесяни 2:11-22; Евреи 13:20-21). При Новия Завет от епохата на Исуса Христа се забелязва едно съществено нововъведение. Израил получаваше благословенията на Божия завет в епохата между Авраам и идването на Месия. При тази продължителна епоха езичниците бяха чужди на завета (Ефесяни 2:12). Израилтяните отхвърлиха Исуса като Месия и останаха слепи подражатели на буквата на закона, докато новозаветната Църква, ръководена от Святия Дух, служи на Бога и изпълнява закона със свобода в Христа (Галатяни 4:21-31; II Коринтяни 3:6, 17-18). За Израил остана бъдещата надежда да се обърне с покаяние към Бога, за да участва в изпълнението на обещанията на Божия завет (Деяния 3:25; Римляни 9:4; 11:27-29). Библейската истина за Божия завет с човека -- особено в нейните новозаветни измерения -- подсигурява на вярващите солидна основа за насърчение. Изразено с образния език на Чарлз Спърджън, "вярата винаги вижда дъгата на заветното обещание, когато разумът види облака на нещастието".

10. НОВИЯТ ЧОВЕК

Датският богослов-екзистенциалист Сьорен Киркегаард (1813-1855) е автор на песимистичната книга "Болестта, водеща към смърт". В нея той заключава: "Човекът се ражда и живее в грях. Той не може да направи нищо за себе си, освен да си нанася вреда". Трябва да признаем, че до голяма степен Киркегаард има право. От човешка гледна точка никой не може сам да се освободи от злокачествената болест, наречена от Библията "грях". Психологът Карл Юнг е принуден да признае след дългогодишни изследвания: "Старите примитивни грехове не са мъртви, а се спотайват в тъмните ъгли на модерните ни сърца -- все още там и все така отвратителни". Разбира се, човечеството се е опитвало да състави различни теории и дори да ги приложи на практика, стремейки се да преобрази само себе си. Бихейвиоризмът (психологическа наука, изследваща поведението на индивида) учи, че човек е продукт на заобикалящата го среда. Той е просто съвкупност от гени и хромозоми. В него няма духовен елемент, следователно, за да се промени човек, трябва да се въздейства на материалната му същност или на околната среда. Проф. Б. Ф. Скинър от Харвардския университет заявява: "Навлизаме в епохата на химическия контрол на човешкото поведение. Подбуждащите и емоционални условия в нормалното ежедневие може би ще се задържат във всяко желано състояние чрез употребата на опиати". Подобно заключение обаче е твърде дръзко! По начало всяко лекарствено средство има временно въздействие над организма и психиката на човека, а наркотиците довеждат до трайно увреждане на мозъка. За постоянни положителни промени и дума не може да става! Ще разгледаме по-подробно дали е възможно да бъде променен човекът в положителна посока, ако се изменя околната среда. Ще се спрем на теорията на марксизма. Марксизмът твърдеше, че ако се промени социално-икономическата система и се утвърди комунистическото общество, ще се появи "нов тип човек". Карл Маркс бе критикувал Френската революция за това, че освен политическо освобождение, тя е трябвало да постигне и "освобождение на човека". Човекът останал в лапите на егоизма и враждебността към себеподобните си. Братството, свободата и равенството между хората не били реализирани. Необходимостта от промяна в човешката природа като резултат от социално-икономически промени в обществото е постоянна тема в марксизма от самото начало. През 1843 г. Лудвиг Фойербах (1804-1872) бе писал: "Нуждаем се от нов човек!" Маркс мечтае в съчинението си "За юдейския въпрос" за "реалния, индивидуалния човек", който трябва да се появи, когато "се постигне човешкото освобождение". В. И. Ленин (1870-1924) стигнал скоро след Революцията обаче до убеждението, че надеждата за спонтанна поява на новия човек при социализма не се е осъществила. Социално-политическата система била променена, но човешкият характер си останал същият, с всичките тъмни белези на предишните общества. Корупцията и безчестието сред представителите на социалистическата администрация се ширели неудържимо. Ленин предприел известни мерки, някои от които ще споменем по-долу. На Запад се пази документация, която свидетелства, че Ленин се запознал през 1921 с опитите на Павлов, извършвани с кучета. Държавникът извикал учения в Кремъл и му поставил въпроса дали тези опити могат да се приложат и с хора, за да се постигне мечтаната промяна с човешките характери и поведение. Павлов отговорил утвърдително, защото смятал, че човеците са просто високо развити животни. Тогава Ленин му предоставил възможността да остане в Кремъл и, необезпокояван от никого, да опише своя метод за създаването на нов тип характер с условни рефлекси. В продължение на 3 месеца Павлов написал материал с обем 400 стр. Именно Павловият метод стои до голяма степен в многопосочната кампания на руските комунисти за реформа на обществото, провеждана до Втората световна война. Ленин стигнал до убеждението, че най-добрият начин да се демонстрира новият тип етика е да се създадат нагледни примери за революционери и герои, на които масите могат да подражават в своето ежедневие. Абстрактната идея за новия човек трябвало да намери конкретни, реални измерения. Биографиите на стотици революционни прототипи и по-късни борци срещу останките от предишния строй започнали да ангажират все повече вниманието на подрастващите в училище, по време на събранията в клубовете или по театралните сцени. Аз съм представител на онова следвоенно поколение, което се учеше от Павка Корчагин, Павлик Морозов или Васьок Трубачов и Олег Кошевой. Е, ние си имахме български "превъплъщения" като: Ленко, Митко Палаузов или децата от Ястребино. Те бяха за нас образец на желязна воля и издръжливост на несгоди, на жертвоготовност за социалистическия идеал, на добродетелност. Те вдъхваха у нас неотклонното желание да строим социализма и да унищожаваме всеки вътрешен и външен враг на великата идея. Едно от откритията на Ленин по пътя към реализиране на социалистическата идея са т.н "съботници". В един действително труден, почти безизходен за страната момент някои съзнателни работници от Московско-казанските железници взели решение да работят безплатно един ден в седмицата, заплащайки супата, която получавали за обяд. Според Ленин този пожертвувателен жест предизвикал обрат в общото настроение на широките народни маси и насърчил много подобни героични инициативи. Същевременно този вид доброволна работа отбелязал действителното начало на комунизма, защото отличителната черта на този обществен строй трябвало да бъде упражняване на труд в интерес не на личната изгода, а на обществото. Нека видим сега конкретните качества, които трябва да притежава новият социалистически тип човек. Съветските марксисти съставиха 12-те заповеди (с 2 повече от Десетте Божи заповеди) на "Моралния кодекс на комунизма". Спомням си още от ученическите години, че този списък от изкуствено построени норми за поведение висеше на централно място пред входа на гимназията и погледът на всеки от нас попадаше най-напред на него при самото влизане. "Моралният кодекс" изискваше лоялност към каузата на комунизма и любов към всички социалистически страни (останалите бяха подчертано изключени); съзнателен труд за благото на обществото: който не работи, не трябва да яде (сравнете II Солунци 3:10); грижа за опазване и увеличаване на социалистическата собственост; високо социално съзнание с непримиримост към престъпленията спрямо общите интереси (на тази база бяха санкционирвани всички десиденти); дух на колективност и взаимопомощ: един за всички и всички за един (сравнете Деяния 4:32); хуманно отношение към всички човеци: човек за човека е приятел, другар и брат; честност и любов към истината, нравствена чистота, семплост и скромност в социалния и личния живот; взаимно уважение в семейството, отговорност за образованието на децата (социалистическата държава искаше да отнеме правото на родителите да възпитават децата си в религиозен дух, например); непреклонност спрямо неправдата, паразитизма, безчестието, кариеризма и алчността (точно тук комунистите се провалиха поголовно); приятелство и братство с народите на СССР (последните събития опровергаха реалността на този принцип), нетърпимост спрямо национализма и расовата омраза; непримиримост спрямо враговете на комунизма, мира и свободата на народите; братска солидарност с трудещите се от всички страни и народи. Не е трудно да се забележи, че "Моралният кодекс на комунизма" е зле прикрит вариант на библейския Декалог. Основните принципи за взаимоотношенията между членовете на обществото и семейството са изведени от новозаветното учение и практика на Ранната църква. Сблъсъкът между теорията и практиката обаче е неминуем. Самите комунисти не вярваха в практическото изпълнение на нравствения кодекс, спуснат от тяхната партия. Йозеф Тон разказва един покъртителен случай в книгата си "Марксизмът -- угасналата мечта", когато при разговор с млад учител по физика получил следното признание: "Лично аз не виждам защо трябва да бъда добър и честен. Знам, че ако не дърпам нечии конци или не наръгам някого в гърба, няма да напредна или да успея в живота. А това е всичко за мен!" Трудността на създаването на "новия тип човек" е признавана и на официално ниво. Леонид Иличов, един от идеолозите на епохата след Втората световна война, бе казал на едно пленарно заседание на ЦК на КПСС през 1963: "Партията счита, че образованието на новия човек е най-трудната задача в комунистическото трансформиране на обществото... Докато не се изкоренят нравствените принципи на буржоазния свят, докато не се образоват хората в духа на комунистическата нравственост и не се преобрази духовно човекът, не е възможно да се изгради комунистическо общество". Единствено християнската религия дава теоретична и практическа основа за появата на "новия човек". Професор Клаус Бокмюл посочва в чудесно написаната си книга "Предизвикателството на марксизма" шест предимства, които има християнството пред марксическата идеология във връзка с проблема за създаването на новия човек. Първо, християнството сочи необходимостта от Творец. Проповедта на цялото Св. Писание се свежда главно до реализирането на Божия план за спасение в историята на човечеството. В Библията се говори за човешката вина пред Бога-Творец и за начините на освобождаване от гнета на тази вина. От християнска гледна точка новият човек "се подновява в познание по образа на Този, Който го е създал" (Колосяни 3:10). Като християни, ние вярваме в Един Творец, Който не ни е изоставил дори и след грехопадението, но продължава да се грижи за нас и да ни помага. Нашият Творец е Владетел на цялата Вселена и на нашия личен и обществен живот. Карл Маркс е бил враждебно настроен към идеята за Творец. За него митическият Прометей, който мразел всички богове, бил "най-видният светец във философския календар". Маркс твърдял, че само онзи човек, който отхвърли всяка идея за Бога, е достоен за висотата на "човешкия дух". Самата действителност обаче, в която марксистите вярваха толкова много, ги опроверга по заслужено суров и категоричен начин. Д-р Огастъс Стронг писа: "Новорождението е възстановяване на първоначалните тенденции спрямо Бога, които са били изгубени при грехопадението". Второ, християнството сочи необходимостта от Спасител. Тук не става дума за човек или полубог. Ап. Павел говори за Исуса Христа, чрез Когото има избавление, защото е "нашият Господ" (Римляни 7:25). На друго място апостолът на езичниците говори възторжено за "Тоя, Който биде явен в плът, доказан чрез Духа, видян от ангели, проповядван между народите, повярван в света, възнесен в слава" (I Тимотей 3:16). Апостолите свидетелстваха в своята проповед към езичниците, че освен в Исуса "чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име, дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим" (Деяния 4:12). В това отношение между позициите на марксизма и християнството лежи бездънна пропаст. За марксистите индивидуалният живот има по-малка стойност в сравнение с постигането на общия идеал. По това марксизмът има принципно сходство с ницшеанството, макар че целите им са различни. За спасителния план на Бога обаче всеки индивид има еднаква ценност. "Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот" (Йоан 3:16-. Този "всеки" е праведникът и грешникът, силният и слабият, интелигентният и необразованият, богатият и бедният. Този "всеки" е Никодим, Закхей, блудницата, самарянката, римският стотник и разбойникът на кръста. Този "всеки" сме: ти, аз, той, тя, всички човеци. Самият Исус заповяда Неговите последователи да проповядват по целия свят, че "който повярва и се кръсти, ще бъде спасен; а който не повярва, ще бъде осъден" (Марк 16:16). Трето, християнството показва един реален и съвършен Образец. Исус Христос е не само Спасител на човечеството, но и Образец за следване и подражание (Римляни 8:29). Той е "прицелната точка" на нашата вяра и посвещение (сравнете Филипяни 3:14-. Той не е въплъщение на идеала, към който хората се стремят със собствени сили. Христос Сам дава сили на онези, които поемат духовния път след Него. Той е "Начинателят и Усъвършителят на вярата ни" (Евреи 12:2). Нито един от идеолозите на марксизма не е успял да постигне високия пиедестал на Христа, Който привлича вниманието на човеците вече 2 000 години. Енгелс, който е оставил от своята младост прочувствени християнски стихотворения, пише в едно от тях: "Господи Исусе Христе, Божи Сине! Слез от небесния Си престол и спаси моята душа. Слез с всички Твои благословения, вземи светлина от светостта на Отца, помогни ми да Те последвам. Красива, превъзходна и без тъга е радостта, с която се изправяме, Спасителю, за да Ти отдадем хвала". Новият човек в практиката на християнската религия се пресъздава по образеца на Христа чрез процеса на освещението. В този процес Господ Исус Христос е Учител и Инициатор. Четвърто, християнството изявява Святия Дух като Водач. Христос обеща и изпрати Святия Дух на учениците Си като Съветник и Утешител, Който да бъде живата връзка с Неговото учение (Йоан 14:26; Деяния 2:1-39). Святия Дух е верен Водач в мрака на всяка епоха. Само Той може да смъкне оковите на духовното или социалното робство. "А Господ е Духът -- писа ап. Павел във II Коринтяни 3:17 -- и гдето е Господният Дух, там е свобода". Вярващите, преобразени от благотворното въздействие на Святия Дух, получават правото да се нарекат Божии синове и дъщери (Римляни 8:14). Съвременният богослов Е. У. Тоузър подчертава безкомпромисната истина, че "изпълването със Св. Дух донася остро разделение между вярващите и света". А това е така, защото светът е подвластен на друг дух. Томас Брукс писа: "Първото дело на Духа е да накара човека да погледне на греха като на враг и да се отнесе към греха като към враг, да го намрази като враг, да се отврати от него като от враг и да се въоръжи срещу него като срещу враг". Пето, християнството възлага определена задача на човека. В Исая 42 гл. се говори за Месия, Който не само прощава греховете и подкрепя човека, но и установява правда по непознат, вътрешен начин. Той не само възвестява доброто и правото, но дарява всеки човек със сили, за да ги следва и реализира в живота си. Новият човек, променен от Исуса Христа, прогласява благата вест за спасение на всички човеци (вижте Матей 28:18-20). Християнинът се стреми да помогне на ближния си, като му съдейства да се укрепи физически и духовно. Християнинът не дели човеците на раси или класи. За него всички еднакво се нуждаят от спасение. Христос помагаше както на бедни, така и на богати. В Неговата компания намираха достоен прием както рибарите Петър и Йоан, така и митарите Матей и Закхей. Служението на ближния има много широк аспект в евангелското учение. Безсмъртната притча за Добрия самарянин (Лука 10:30-37) е нагледен образец в това отношение. Господ Исус издигна твърде високо принципа на саможертвата и взаимопомощта: "Никой няма по-голяма любов от това, щото да даде живота си за приятелите си" (Йоан 15:13). В съвременния живот на Христовата църква има не едно и две доказателства за предимствата, които има християнството над марксическата идеология. Достатъчен ще бъде само един пример. В началото на януари 1990 епископът на Берлин-Бранденбург д-р Готфрид Форк предложи на бившия партиен и държавен ръководител на ГДР Ерих Хонекер църковно жилище и възможности за лечение. По това време Хонекер бе изваден от болницата и лишен от всички граждански и човешки права от представителите на новата власт. На бурната реакция, която избухна по всички краища на ГДР, д-р Форк отвърна, без да оневинява бившия партиен и държавен глава: "Църквата може да каже -- на основание на хуманността и поръчението за милосърдие, отправено към нас, -- че тя е отворена съвсем естествено и за такива хора и съзнава, че прощението на греховете важи и за партийните функционери". На 30.01.90 п-р Уве Холмер прие Хонекер и съпругата му в своя дом в Лобетал бай Бернау. Известно е, че децата на п-р Холмер, родени през комунистическия режим, не са били допуснати във ВУЗ заради своя произход и убеждения. Този факт обаче не повлия на п-р Холмер, който погледна на бившия партиен функционер от позицията на дейното християнство и любовта към ближния. Споменатият случай е едно живо доказателство, че християнската концепция "човек за човека е приятел, другар и брат" има много по-широк диапазон от комунистическата. Пропст Фуриан писа по този повод: "Бог се е пожертвал в Исуса Христа за всички; също и за семейство Хонекер". Шесто, християнството свидетелства за неразривната връзка между настоящето и бъдещето. Апостол Павел предупреди галатяните: "Недейте се лъга; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот" (Галатяни 6:7-8). Християнството е съвършено учение, което може да бъде изпитано в практиката на личния ни живот. Особено мъчителните десетилетия,прекарани под гнета на атеистичните комунистически режими, показаха кой е достигнал до пълна духовна зрелост. Евангелският автор Михайло Михайлов, лежал неколкократно в югославските затвори за своето неконформистко възприемане на действителността, писа за своя "мистичен опит" по време на излежаване своите присъди. Той подчертава практическия смисъл на Христовите думи: "който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене, той ще го спаси" (Лука 9:24). Михайло Михайлов разказва за силното вътрешно ръководство, което е чувствал през тежките години в затвора, за непобедимата власт и сигурност, които нарича "гласът на Бога". Неговият извод е категоричен: "Да се следва призванието на вътрешния глас, означава да се окачествяват делата, извършени във времето, с оглед на вечността". Който е чел книгите на румънския п-р Ричард Вурмбранд, може да разбере, изживявайки с автора ужасите, на които е способна една атеистична система, че Божието присъствие е и в "долината на мрачната сянка". Тя е преддверието към осияните от Слънцето на правдата върхове на вечността. Библейското учение за новорождението. Ернесто Че Гевара -- един от най-пламенните радетели за установяването на световна социалистическа система -- бе казал: "Ако социализмът не означава преобразяване на човешкия характер, той не ме интересува". Несъзнателно големият революционер бе произнесъл всъщност присъда над любимата си идеология. Християнството именно затова интересува своите последователи и привлича десетки хиляди хора и днес, защото очертава пътищата на промяна на човешкия характер. Съществена особеност на християнската промяна, наречена "новорождение", е, че протича отвътре навън. Бихейвиоризмът и марксическата идеология упражняват методи за въздействие "отвън -- навътре", които се оказват безрезултатни. "Новорождението" (Йоан 3:3; I Петрово 1:3; Тит 3:5) е факт, който представя вътрешното обновление на отделния човек, станало в резултат от действието на Св. Дух след като той е повярвал в Господа Исуса Христа. Съвременният богослов Джон Мърей счита основателно, че "приемането на Христа чрез вяра е първото свидетелство за новорождението и само по този начин можем да узнаем, че сме се новородили". Новорождението спуска здрави корени в историческите факти на Христовото рождение и кръстната смърт (Йоан 3:16; Тит 2:12; 3:4,6). Ето защо прошката на миналите грехове се извършва в името на Исуса и животът на новородения се характеризира с духовните качества на Спасителя. Д-р Били Греъм пише в "Светът в пламъци" за тази промяна следното: "Чрез новорождението, според Библията, човек навлиза в нов свят. Има ново измерение на начина на живот. Промяната, извършваща се в човека, се изразява в Библията чрез различни контрасти: похот и святост, мрак и светлина, смърт и възкресение, чужденец за Божието царство, а сега -- негов гражданин. Човекът, преживял новорождението, се нарича член на Божието семейство. Библията пише, че се променя неговата воля, променят се целите в живота му, променя се неговата нагласа, променят се неговите чувства; сега вече той има цел и смисъл в живота си. При новорождението в душата му се заражда нов живот. Той получава нова природа и ново сърце. Той става ново създание". Примерите, за които ни говори Новият Завет, са впечатляващи. Изправният в религиозно отношение законоучител Никодим имаше -- за своя изненада -- неотложна нужда от новорождение (Йоан 3:7). Гадаринският беснуем преживя моментална промяна след изцелението и новорождението си и ние го виждаме "седнал при Исусовите нозе, облечен и смислен" (Лука 8:35). Цялостно вътрешно преобразяване се извърши със Закхей (Лука 19:8); с онези 3 000 езичници в деня на Петдесятница (Деяния 2:4); с противника на християните Савел (Деяния 9:18); с уплашения тъмничар във Филипи, на когото ап. Павел благовести Исуса (Деяния 16:33). От новорождение има нужда всеки човек! Спърджън бе изразил една абсолютна истина: "Всяко поколение се нуждае от новорождение". Естествено е да възникне въпросът: "Какво по-конкретно трябва да се направи, за да се новороди човек?" Проповедниците на новорождението са получавали този въпрос още от епохата на Новия Завет (Марк 10:17; Йоан 3:4; Деяния 2:37; 16:30). Изключително важно е какъв е нашият отговор, защото от него зависи спасението на нашите слушатели. Били Греъм разказва, че в дългогодишната му евангелизаторска практика въпросът: "Какво да направя?" му е бил задаван от студенти в светски учебни заведения и семинарии; от професори и престъпници с тежки криминални присъди; от вярващи и невярващи. И неговият отговор е бил винаги съсредоточен върху учението на Евангелието. Новорождението започва с обръщението. Цялата Библия е изпъстрена с покани от страна на Бога човеците да се обърнат към Него (Притчи 1:23; Исая 31:6; 59:20; Езекиил 14:6; 18:32; 33:9; Йоил 2:12; Матей 18:3; Деяния 3:19; Евреи 6:1). Основание за незабавното обръщение е любовта на Бога, изявена чрез Исуса Христа (Йоан 3:16; Галатяни 2:20). Естествено, обръщението не може да стане с човешки сили (Псалм 85:4; Песен на песните 1:4; Еремия 31:18; Плачът на Еремия 5:21). Святия Дух насочва и укрепява човека, за да се стигне до духовно възприемане на Бога. Обещанието на Св. Писание е много насърчително: "Всеки, който призове Господното име, ще се спаси" (Римляни 10:13). Следващата стъпка е покаянието. То е крайъгълният камък в проповедта на Исуса (Матей 4:17; Марк 1:15; Лука 13:3) и апостолите (Деяния 2:38; 17:30; 26:20). Джон Стот казва: "Вярата, която приема Христа, трябва да се придружава от покаянието, което отхвърля греха". При покаянието Св. Дух въздейства както на чувствата (Псалм 51; II Коринтяни 7:9-10), така и на волята (Лука 15:18; Откровение 22:17). "Покаянието -- пише Били Греъм -- е изстрелващият механизъм, който изпраща душата във вечната й орбита, чийто център е Бог". Вярата е съществен елемент в процеса на новорождението. Светото Писание е категорично: "А без вяра не е възможно да се угоди Богу, защото който дохожда при Бога, трябва да вярва, че има Бог и че Той възнаграждава тия, които Го търсят" (Евреи 11:6). Чрез вярата се откликва на Божието предложение за милост, любов и прошка в Христа. Спасителната вяра се постига "в името на Единородния Божи Син" (Йоан 3:18), защото Христос е обектът на човешката вяра. "Вярата не е против интелекта -- заявява Били Греъм. -- Тя е акт на човека, който отива отвъд границите на петте ни сетива. Тя е признанието, че Бог е по-велик от човека. Тя е признанието, че Бог е подсигурил начин за помирение, който ние не бихме постигнали със собствени усилия". И още: "Вярата всъщност е онова, което знаем, което чувстваме и което вършим за Исуса Христа". Вярата обаче трябва да се декларира публично. Вярата не е знание или убеждение, което трябва да бъде скрито. Господ Исус заявява съвсем ясно: "И тъй, всеки, който изповяда Мене пред човеците, ще го изповядам и Аз пред Отца Ми, Който е на небесата. Но всеки, който се отрече от Мене пред човеците, ще се отрека и Аз от него пред Отца Ми, Който е на небесата" (Матей 10:32-33). Спасителят иска да каже, че християнският живот трябва да бъде изживян различно от светския. Това се отнася както до устната изповед (Римляни 10:9), така и до ежедневната обхода. Християнинът е призован дори към съзнателно участие в Христовите страдания (Лука 9:23; Галатяни 2:20). Ричард Вурмбранд споделя една горчива истина в книгата си "Моята кореспонденция с Исуса", която трябва да накара всички християни от бившия комунистически блок да се замислят дълбоко: "В затвора нямах Библия. Живеех само с онова, което си спомнях от нея, което бе много в началото, а малко -- по-късно, когато гладът и замайването бяха отнели своето от паметта ми. Един стих от Писанието ме занимаваше през всичките тези години. Виждах някои християни, дори някои видни християни, които бяха отпаднали и преминаха към комунистите, защото не можаха да издържат на изтезанията. Някои станаха дори Юдовци. Ден и нощ мислех за думите в Евреи 6:4-6: "Защото за тия, които веднъж са били просветени и са вкусили от небесния дар и са станали причастници на Св. Дух, и са вкусили, колко е добро Божието слово, още са вкусили и от великите дела, които въвеждат бъдещия век, а са отпаднали , невъзможно е да се обновят пак и доведат до покаяние, докато разпъват втори път в себе си Божия Син и Го опозоряват". Новият човек в Христа е непоколебим в своята вяра и посвещение. Няма земна сила, която да може да го откъсне от Спасителя, Когото е последвал. Той е за него Пътят, Истината и Животът (Йоан 14:6). Действителната мярка за ценностен живот е близостта със Спасителя. Верният Христов последовател подпечатва с живота си дръзновената изповед на ап. Павел: "... няма в нищо да се посрамя, но... както всякога, така и сега, ще възвелича Христа в тялото си с пълно дръзновение, било чрез живот, или чрез смърт. Защото за мене да живея е Христос, а да умра -- придобивка" (Филипяни 1:20-21).

11. ЖИВОТ И СМЪРТ

Християнството е религия на утвърждаване истинските ценности на битието.То е чуждо на произволен песимизъм, какъвто срещаме в религии като будизма или философски системи като стоицизма и екзистенциализма. От християнската религия блика светлината на надеждата и се носи надалече уханието на бодрост и радост, чиито измерения са от сферата на богооткровеното и вечното. Спасителят на човечеството -- Господ Исус Христос -- посвети голяма част от служението Си на тази земя на запазването живота на много хора и възвръщането на нормалния ритъм в много човешки семейства. Той изцеляваше, възкресяваше, насърчаваше отпадналите духом. От Неговите думи и дела лъхаше силата на неизчерпаем оптимизъм (вижте Йоан 6:68-69). Християнската религия определя човешкия живот като огромна ценност. Това е така, защото изворът на живота се намира у Бога, Който е истинският и пълноценен Живот (Псалм 36:9). На планината Синай Мойсей се запозна с Твореца на целия Всемир, представил се със знаменателното име "Оня, Който съм", т.е. Вечно съществуващият (Изход 3:14). Цялото Светото Писание по-нататък свидетелства за този факт (Второзаконие32:40; Еремия 2:13; Исая 41:4; 44:6; 48:12; Откровение 1:8; 5:14 и много др.). Той е "живият Бог" (Псалм 42:2; 84:2; вижте Еремия 10:10), Който стана известен не само на евреите. Езичниците от времето на апостолите се обърнаха от мъртвите си идоли, за да служат на "жив и истинен Бог" (I Солунци 1:9). Господ Исус дойде на земята, за да изяви Бога пред човеците реално (Йоан 1:1-14). Той бе упълномощен Приносител на живота. По повод на изцеляването паралитика Христос подчерта: "... Както Отец възкресява мъртвите и ги съживява, така и Синът съживява тия, които иска" (Йоан 5:21; вижте 11:25; 14:6). Затова вярващите в Бога имат основание да се надяват на всяка подкрепа от Него (Филипяни 4:13). Вярата в Бога има тясна връзка с положителното отношение към тази висша ценност -- живота. Великият руски писател Лев Н. Толстой (1828-1910) изповядва, че на младини изгубил вярата си в Бога. Резултатът бил печален: в него се вмъкнало убеждението, че животът е зло и глупост. Натрапила се мисълта да се освободи от него чрез самоубийство. Едва след възстановяване здравите основи на пълна вяра и упование в Бога той оценил стойността на живота и го обикнал. Писателят достигнал до заключението, че вярата е "знание за смисъла на човешкия живот, вследствие на което човек не унищожава себе си, а живее. Тя е импулсът на живота... Без вяра животът е невъзможен". Подобни са изводите и на друг бележит писател -- Ф. М. Достоевски (1821-1881). За композитора Йозеф Хайдн (1732-1809- пък вярата в Бога дава неподозирани творчески импулси. "Когато мисля за Бога -- пише той, -- сърцето ми е така изпълнено с радост, че нотите сами се ронят изпод перото ми". Библейските автори подчертават не на едно място, че животът на човека е благо, което той дължи на Бога. В разкъсващите болки на страданието си Йов отправи благодарствен поглед към Създателя:"Живот и благоволение си ми подарил и провидението Ти е запазило духа ми" (Йов 10:12). А когато праведникът проявява колебание в упованието си, Елиу, синът на Варахиил, му заявява: "Духът Божий ме е направил и дишането на Всемогъщия ме оживотворява" (Йов 33:4). "Господ е сила на живота ми; от кого ще се уплаша?" -- подчертава Давид в Псалм 27:1. На ареопагската сцена ап. Павел събори илюзиите на епикурейските и стоическите философи, че допринасят с мъдруванията си за духовното израстване на хората. Той им говори за "Непознатия Бог", Който няма нужда от служение на човешки ръце, "понеже Сам Той дава на всички и живот, и дишане, и всичко" (Деяния 22:23, 25). Ако имаме това дълбоко убеждение, несгодите на живота ще ни се струват като временни сенки, които лъчите на вярата прогонват лесно. Но положителното отношение към човешкия живот не е само възторг поради факта на съществуването. За християнина той е още по-ценен затова, защото представлява основа за осъзнаване и безпрепятствено осъществяване на висшите духовни ценности: религиозни, нравствени, социални, културни. Не можем да си представим пълната изява на човешката личност извън живота. Венецът на творението е нравствено същество, създател на наука и изкуство, миротворец и борец за правда и свобода само в сферата на дейния живот. Вярващият човек се моли непрестанно и благодари за всичко (I Солунци 5:17-18), хвали Господа и Му служи с песнопение (Псалм 146:2; 150:6), докато има дихание на устните си. Макар да е заченат в грях (Псалм 51:5), уповалият на Божията милост чрез Исуса Христа се надява да получи приживе прошка и оправдание (вижте Лука 15:18, 21; I Йоан 1:9 и др.). Поетът-философ Ралф Емерсън (1803-1882) изповядва веруюто на всяка човешка личност, осъзнала именно тази страна на живота: "Животът не ми е даден да излизам на показ пред хората, а -- да го изживявам. Аз съзнавам своя дълг да живея за душата си. И затова искам да се грижа не за хорското мнение и за това, що ще рекат за мене, а само -- дали изпълнявам или не назначението си пред Оногова, Който ме е пратил да живея". И все пак, колкото и парадоксално да звучи това, животът -- в земния си смисъл -- може да бъде пожертван в името на по-възвишени идеали. Макар тяхното осъществяване да е немислимо извън него, християнинът е готов да го положи върху жертвения олтар на вечните ценности. В този аспект е абсолютно прав Фридрих Шилер (1759-1805), когато твърди: "Животът не е най-висшето от благата". Да видим какво ни учи Библията! Спасителят предупреди да не се отдава прекомерно значение на удовлетворяване ежедневните потребности, защото нашият живот се намира в ръката на Твореца и Промислителя Бог (Матей 6:25-31). Христос Сам очерта йерархията на истинските ценности с думите: "Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави" (Матей 6:33). Всеотдайните Христови последователи не се двоумят при нужда да пожертват живота си заради Господа Исуса (Матей 10:39). А проникналите се от Христовата любов вярващи са готови да пострадат и за ближните. Богочовекът издигна високо принципа: "Никой няма по-голяма любов от това, щото да даде живота си за приятелите си" (Йоан 15:13). И пръв го изпълни, като увисна доброволно на голготския кръст, за да стане умилостивение за греховете на цялото човечество (I Йоан 2:2). Истински и с по-дълбока стойност обаче е вечният живот. Разглеждането на понятието "вечен живот" изисква божествено просветление и откровение свише. Вярващият знае със сигурност, че той започва още тук, на земята. Д-р Били Греъм твърди: "Животът е славна възможност, ако се използва да ни подготви за Вечността". Като прекрасен и благоуханен цвят, вечният живот оформя своята пъпчица във вярващата душа. Обектът на боговдъхновената вяра е Господ Исус Христос. Той каза на самарянката, която се бе лутала дълго като лист, подмятан от различни ветрове: "Ако би знаяла Божия дар и Кой е Онзи, Който ти казва: Дай Ми да пия, ти би поискала от Него и Той би ти дал жива вода" (Йоан 4:10). Божията воля е да повярваме в Единородния Син на Отца (Йоан 6:40). Той е "истинският Бог и вечен живот" (I Йоан 5:20б). Вечен живот чрез Исуса Христа получават и най-големите грешници (вижте I Тимотей 1:16). Това е най-великият дар на Бога, отреден за вярващите хора (Римляни 6:23б). За разлика от физическия, вечният живот е вътрешно, скрито явление. Той се състои в познание на Триединния Бог (вижте Йоан 17:3) и изпълняване на Неговата воля (Йоан 5:24). Семето на благовестието за спасение покълва в сърцето (I Петрово 1:23). Това извисява вярващия до пиедестала на "пръв плод на Неговите създания" (Яков 1:18). Законът на греха и смъртта вече не действат в живота на Божиите чада (Римляни 8:2). По този начин християните се научават да живеят според Божията свята воля. Това става без преднамереност и външни усилия. Дори несгодите на физическия живот не се отразяват на посоката, която следва вярващото сърце. Апостол Павел подчертава една реална, практическа истина: "Зная и в оскъдност да живея, зная и в изобилие да живея; във всяко нещо и във всички обстоятелства съм научил тайната и да съм сит, и да съм гладен, и да съм в изобилие, и да съм в оскъдност. За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепя" (Филипяни 4:12-13). Същността на този вечен живот, воден още тук, в материалния свят, не се състои в "ядене и пиене", но представлява "правда, мир и радост в Святия Дух" (Римляни 14:17). Двигател, основна Сила на вечния живот в нас е присъствието на Господа Исуса Христа, което ни съпътства през целия ни съзнателен духовен живот. Ап. Павел писа: "Затова, чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, тъй щото,както Христос биде възкресен от мъртвите, така и ние да ходим в нов живот" (Римляни 6:4; вижте II Колосяни 5:17). Връзката с Господа Исуса е неразкъсваема за дълбоко вярващия човек. Тя е смисъл, съдържание и цел на неговия дух: "защото за мене да живея е Христос, а да умра, придобивка" (Филипяни 1:23). Но вечният живот не е прерогатив само на отделни вярващи или вярващия човек като откъсната и независима личност. Този благодатен дар от Бога чрез Христа играе ролята на здрава спойка между частите на Христовото тяло (I Коринтяни 12:27). Апостол Петър нарече всички Божии чада, независимо от тяхното служебно положение в Църквата -- "живи камъни", които се "съграждате в духовен дом, за да станете свято свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Исуса Христа" (I Петрово 2:5). Непрестанното общуване между отделните вярващи на духовна основа довежда до един непрестанен топлообмен на живот, радост, мир и любов чрез Господа Исуса Христа. Диаметрална противоположност на Божия дар -- живота, представлява смъртта. Човешкият живот на тази земя протича бързо (Йов 8:9; 14:1; Яков 4:14). В "Молитвата на Божия човек Мойсей" тази истина е предадена по неповторим с поетичната си сила начин: "Заран цъфти и пораства; вечер се окосява и изсъхва" (Псалм 90:6). А Давид изпя: "Ето, направил си дните като педя. И възрастта ми е като нищо пред Тебе; наистина, всеки човек, колкото яко и да стои, е само лъх" (Псалм 39:5,6). Нормалната продължителност на земния живот е средно 70 или 80 години (вижте Псалм 90:10). Тялото "прецъфтява", душата се изхабява, намаляват всички способности на човека. После идва смъртта... Какво представлява смъртта? На този въпрос са се опитвали да отговорят философи и религиозни мислители, биолози и творци на изкуството. Конфуций (551-479 г.пр.Хр.- изразява пълната неспособност на човеците да дръпнат тайнствената завеса, скриваща истината за смъртта: "Как можем да знаем какво е смъртта, когато не знаем още какво е животът?" Платон говори за паническия ужас, който изпитват всички от смъртта, считана от мнозина за "най-голямото зло". А Епикур (341-270 г.пр.Хр.) подчертава нашето безсилие пред нея с определението, че "що се отнася до смъртта, ние, всички хора, живеем в неукрепен град". В съвременната философия се забелязва предпазливо мълчание за същината на смъртта. По-смели в това отношение са философите-екзистенциалисти, макар че всеки от тях търси свой път към "разгадаване" на великата тайна. Мартин Хайдегер (1889-1976) нарича смъртта "изпълнение" или "постигане" на целта на човешкото съществуване. Като един от най-видните идеолози на екзистенциализма, Хайдегер поставя ударението върху съществуването на отделния човек. Предметите и животните са, но само човекът съществува съзнателно. Неговото съществуване в този свят, обаче, е непълно, несъвършено. Край и цел на съществуването в екзистенциален смисъл е смъртта. Съществуването на всеки индивид поотделно е пътуване към смъртта. Една от прочутите фрази на Хайдегер е Sеin-zum-Тоdе (съществуване към смъртта-. С други думи, човешкото ни съществуване ни "подхвърля" към края. Краят е изключително индивидуален и неповторим. За разлика от Хайдегер, който вижда осмислянето на човешкото съществуване в смъртта, Жан-Пол Сартър е убеден тъкмо в обратното. Смъртта обезсмисля живота. Човешкото съществуване няма смисъл, твърди Сартър. Никой не знае кога ще умре. Дори естествената смърт не може да се предвиди. Както по отношение на цялата човешка история, така и по отношение на отделния човек има само един смислен въпрос в крайна сметка: "Изпълнен или само приключен?" Щом като смъртта е край на живота, тя "по принцип премахва всеки смисъл" от него. Добро и зло, красиво и грозно, мимолетно и вечно избледняват, щом сянката на смъртта надвисне над нечие съществуване. Марксизмът и въобще натуралистическата философия считат смъртта за абсолютен край на човешката личност. Тъй като човек представлява само материя, сбор от химически елементи, след прекратяване на физиологичните функции личността бива унищожена безвъзвратно. Този възглед навява страшна, неутешима печал. Почти всеки мой сънародник, предполагам, е участвал в онези ритуали, провеждани в т. нар. "Домове на покойника". Около тялото на мъртвеца, издигнато в средата на полуздрачна зала, са се скупчили ридаещите близки и приятели. Отнякъде до слуха на живите достигат безутешните звуци на мелодия или стихотворение, написано за скръбния случай. Идва ритуалчик, облечен в тъмни дрехи и говори за краят, от който "няма връщане". Марксическият възглед за смъртта е посипване на сол върху жива рана. Самият Маркс описва в едно писмо дълбокото сътресение, което му нанесла смъртта на неговия син: "Чувствам загубата така живо, сякаш това е станало вчера. Бедната ми съпруга е напълно смазана от този удар". Биологията дава твърде сурови дефиниции за смъртта. Най-общо казано, тя е "необратимо прекратяване на физиологическите процеси в клетките и тъканите". Френският лекар и философ Жулиен дьо Ламетри (1709-1751) е категоричен: "Смъртта е край на всичко. След нея... пропаст, вечно небитие. Всичко е казано, всичко е направено". Не можем да не се съгласим, че подобни становища са твърде безрадостни и безперспективни... От научна гледна точка смъртта наистина причинява мощно сътресение в живота и личността на човека! Но какво представлява тя? Означава ли тя край за всеки един от нас?... Едно чудесно определение намираме в съчинението на А. Е. Уайлдър -- Смит -- "Произход и бъдеще на човека", където авторът вижда в процеса на смъртта "анализ на живота". Ето какво пише големият съвременен учен: "При смъртта синтезът, образуващ живота, се разрушава отново и това разлагане, което е противоположният процес спрямо сътворението на живота, е високо поучително в това, че хвърля светлина на съдбата на човека и обяснява целта на метаморфозата на смъртта". Освен това, проф. Уайлдър -- Смит подчертава, че Библията "описва разрушаването или анализа на живота в процеса на смъртта". Библията действително говори за поразяването на тялото от смъртта. Евангелието от Йоан разказва, че тялото на Исусовия приятел Лазар, положено от 4 дни в гроба, вече "смърди", т.е. било разложено (Йоан 11:39). Сътворено от "пръст из земята" (Битие 2:7), човешкото тяло се връща "в пръстта си" (Псалм 104:29; вижте Еклесиаст 12:7а; Йов 10:9 и др.). Това е неотменим закон (Еклесиаст 3:20). Християните знаят със сигурност, че "земният ни дом, телесната скиния" (II Коринтяни 5:1а) се разваля. Но всичко това е свързано с външната характеристика на смъртта. Светото Писание обаче навлиза в трудно изследваеми за човешкия разум дълбочини. Чрез неговите писатели Творецът разкрива други, духовни и много важни истини. Ние разбираме, че причината за печалния факт на смъртта се съдържа в грехопадението на първите човеци. Бог бе предупредил Адам: "Но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш" (Битие 2:17). Непослушанието спрямо тази божествена заповед доведе до страшния резултат: "Затова, както чрез един човек грехът влезе в света и чрез греха смъртта, и по тоя начин смъртта мина във всичките човеци, понеже всички съгрешиха (Римляни 5:12; вижте I Коринтяни 15:21-22). Поради престъплението на първите човеци смъртта не подминава никого. Тя е еднаква участ за грешници и праведници (Йов 9:22; Псалм 49:10; Еклесиаст 2:16; 9:2). Нека разгледаме новозаветната идея за смъртта. Както видяхме в главата "Трисъставност на човешката личност", човек се състои от тяло, душа и дух. От гледище на Библията смъртта представлява разрушаване на единството между материалния и духовния елемент. По-долу ще се спрем на две специфични новозаветни понятия, които предават много нагледно представата на своите автори за смъртта като явление. Апостол Петър пише във II Петрово 1:15: "Даже ще се постарая, щото и вие след смъртта ми да можете всякога да помните тия работи". Българските преводачи на думата "ексодос" са схванали правилно нейния преносен смисъл, но оригиналната идея на апостола е изгубена в превода. Най-често срещаната дума за "смърт" на гр. ез. е "танатос". Защо ап. Петър е използвал "ексодос"? "Ексодос" е гръцкото название на втората библейска книга -- "Изход". Както знаем в нея се разказва за излизането на Израил от Египет и насочването му към Обетованата земя Ханаан. Чудесното преминаване през Червеното море, странстванията из пустинята, победите и несгодите, близостта до Бога и изпадането в грях, прославата на Избавителя и ропотът срещу Него се преплитат и оформят съдържанието на втората библейска книга. "Изход" е илюстрация на човешкия живот. "Изход " е и сполучлива илюстрация на смъртта. Първоначалното значение на думата е: изход, отвърстие, врата, проход. Великият френски писател Виктор Юго (1802-1885) бе казал, че смъртта е "проход, не задънена улица". Съвременните реанимационни методи изтръгнаха из недрата на вековната тайна за смъртта едно разтърсващо разкритие: смъртта е като тунел, през който нематериалното "аз" на човешката личност преминава, за да се насочи към друг свят. Всички пациенти прекарали клинична смърт, разказват след връщането си към земния живот за странното си пътуване през "тъмен тунел" или "проход". Другото новозаветно понятие, на което бих желал да се спрем, е използвано от апостол Павел. Към края на Второто си послание към Тимотей той заявява: "Защото аз вече ставам принос и времето на отиването ми настава" (4:6). Остарелият вече апостол се обръща към по-младия си и любим ученик и му говори за своето "отиване" или "отпътуване". Гръцкото съществително "аналусис", използвано тук като синоним на "смъртта", има твърде интересно значение. В древност то се е използвало във връзка с процеса на "освобождаване" на роб. След като получавал документ от господаря си, че не е подвластен вече на закона на робството, освободеният заминавал с радост, навлизайки в новия живот. Германският пастир-антифашист Дитрих Бонхьофер, убит от нацистите непосредствено преди приключването на Втората световна война, нарича смъртта -- "най-висшият празник по пътя към свободата". Прекрасният християнски поет и проповедник Джон Нютън (1725-1807-, автор на безсмъртния химн "Дивна благодат", изрекъл последните си думи:"Аз съм като човек, който отива на пътешествие в дилижанс. Очаквайки пристигането си всеки час, често поглеждам през прозореца навън... "Опакован" и "подпечатан" съм и съм готов за изпращане по пощата". Невъзможно е да се обхванат всички свидетелства на вярващи, останали верни на своя Бог до края на живота си, но можем със сигурност да подчертаем факта, че всички те носят свежия лъх на радостта от освобождението. "Аналусис" се свързва обаче и с корабоплаването. С тази дума са наричали в новозаветната епоха последното въже, което се е развързвало от кея, за да поеме корабът своето пътуване по морето. Веслата се размахват бодро, платната са опънати от вятъра, носът пори вълните и, а пристанището отзад се отдалечава. Английският поет лорд Тенисън (1809-1892) е използвал именно този библейски образ в стихотворението си "Отвъд крайбрежната плитчина". Пътешествието ще започне всеки миг и в атмосферата се чувства възбудата от предстоящото приключение. То носи радост и надежда. Един от най-силните съвременни проповедници и тълкуватели на Библията, д-р Мартин Лойд -- Джоунс (1899-1981), се обърнал на смъртния си одър към членовете на своето семейство с думите: "Не се молете за изцеление; не се опитвайте да ме възпирате от славата". Когато въжетата и оковите, свързващи ни със земята и тленността се разкъсат, ние се насочваме към отвъдния бряг на Вечността. Португалският мореплавател Васко да Гама, стигайки най-южната точка на Африка в своето околосветско пътешествие, променил името "Нос на бурите" в "Нос Добра надежда". На безбожниците, напускащи земното пристанище, предстои страшно пътешествие сред рифове и бури без надежда. Вярващите, предаващи своя дух в бащинските ръце на Твореца, достигат "носа" на Добрата надежда, зад който се е "ширнал" необозримият континент на безсмъртието. Убиването на смъртта. Когато човек умре, на надгробната му плоча или паметник се поставя епитафия, която обикновено започва с думите: "Тук лежи..." На третия ден след разпятието на Господа Исуса двете Марии отидоха на гроба, за да помажат тялото на любимия Учител. Внезапно светъл ангел ги възпря: "Няма Го тук; защото възкръсна, както и рече" (Матей 28:6-. За разлика от всяка човешка смърт, "смъртта" на Христа не успя да Го задържи в костеливите си лапи. Победоносната "епитафия" на Богочовека е: "Няма Го тук!" Най-великите събития в човешката история са смъртта и възкресението на Господа Исуса. Те са мярката за вярата и неверието. Този факт се съзнаваше още от Христовите последователи. Ап. Павел е ясен и конкретен със своето заявление: "И ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра..., вие сте още в греховете си" (I Коринтяни 15:14, 17). Били Греъм пише по този въпрос: "Кръстът и възкресението бяха свързани заедно. Без възкресението кръстът е безсмислен. Отделен от възкресението, кръстът е трагедия и поражение". Но Христос възкръсна! Слава на името Му! О, колко много значи това за всемирната история и за всеки човек поотделно! Това означава, че Христос изтръгна отровното жило на смъртта (вижте I Коринтяни 15:55-57). Той е отнел властта на смъртта вовеки (Римляни 6:9; 14:9; Колосяни 1:18). Апостол Павел пише, че чрез чудесния факт на възкресението Богочовекът "унищожи смъртта и осия живот и безсмъртие чрез благовестието" (II Тимотей 1:10б). Глаголната форма за "унищожи", която се използва в гръцкия текст, е от глагола "катаргео", означаваща "направи неефикасна". Обезсилвайки напълно смъртта, Христос освободи нейните жертви (Римляни 8:2, 38-39; I Коринтяни 3:21-22; Евреи 2:14-15; Откровение 1:18). А с второто Си идване Той ще нанесе окончателен и смъртоносен удар над нея (I Коринтяни 15:23-26, 54-55; Откровение 20:14; 21:4). Фактът на Христовото възкресение е бил зареден с надежда и насърчение за християните от всички епохи на църковната история, особено през последните десетилетия, когато атеизмът правеше отчаяни опити да задуши вярата на хората. Показателен за тържеството на християнството е един типичен случай, който Били Греъм описва в "Светът в пламъци": "Когато бях в Русия, чух една история за едно руско село. След болшевишката революция местният комунистически водач бил изпратен да каже на хората за добродетелите на комунизма и да откъсне умовете им от религията, която Карл Маркс наричаше "опиум за хората". След като комунистът държал пред тях дълга реч, казал презрително на местния християнски пастир: "Давам ти 5 минути за отговор". Пастирът отвърнал: "Нямам нужда от 5 минути. Стигат ми 5 секунди". Той се качил на подиума и изрекъл великденския поздрав: "Христос воскресе!" Всички селяни откликнали като един: "Наистина воскресе!" Ето защо Господ Исус освободи от страха пред смъртта всички Свои изкупени чада (Евреи 2:15). Именитият швейцарски лекар Ханс Хопелер писа възторжено в своята книга "Проповедта на човешкото тяло": "О, каква мощна утеха е да знаеш, че сред непрестанната промяна на времената и на всички неща, от която не са пощадени и човешките тела, която отива даже до мозъка ни, стои здрава, непоклатима скала, едно неизменно, вечно еднакво оставащо Същество, Което е Алфа и Омега, началото и краят на всичко". Тогава смъртта не изглежда зловещ скелет с размахана остра коса, а както прекрасно я изобразява поетът Лонгфелоу -- ангел, който събира цветя за Божия букет. Проблемите за живота и смъртта намират своето проникновено разрешение в страниците на Библията. Ако повярваме в тяхната богооткровеност, животът ни ще се изпълни със светлината на надеждата и щастието. Страхът пред раздялата с живота неминуемо ще отлитне, а вместо него в сърцето ни ще се всели желанието да наследим обещанията на Бога, за които се влиза през вратата на естествената смърт.

12. ОТВЪД ГРОБА

В своя живот човек си поставя безброй въпроси, но един от най-важните е: смъртта край ли е на човешкото съществуване ? Религиите на много народи съдържат в основата си вяра в безсмъртието на човека. Известният фолклорист и антрополог Джеймс Фрейзър (1854-1941), който е автор на добре познатото у нас съчинение "Златната клонка", посочва многобройни свидетелства за схващането на различни племена и народи по въпроса за отделянето на душата от тялото и продължаването на нейния живот. Разбира се, под душа примитивните религии разбират човешкия дух. В изследването си на вярата в безсмъртието Фрейзър посочва определено, че всички народи са изразявали по специфичен начин вярата си в задгробния живот. Той предлага интересни и разнообразни примери в подкрепа на горното твърдение. Египтяните не само вярвали в безсмъртието на човешката душа; те като че ли искали да убедят и всички хора от всички епохи в това. Огромните, неподатливи на промените на времето пирамиди са вечни паметници на безсмъртието. Те символизират победата на живота над преходността на всичко земно. Но най-ценен паметник за възгледа за безсмъртието е сборникът "Книга на мъртвите", издаден през 1842 г. от египтолога Рихард Лепсиус (1810-1884). Това е един своеобразен пътеводител в задгробния свят. От него научаваме, че египтяните си представяли смъртта като преминаване в друг свят, който бил фантастично променен земен свят. Духът на човека "ху" напущал завинаги пределите на земята и се преселвал в сферата на боговете. Но душата "ка", макар и непоразена от разтлението на смъртта, оставала в гробницата при балсамираното си тяло "хет". Затова египтяните се стараели да подсигурят на душата "ка", която била двойник на покойника и изпитвала глад и жажда, -- храна, напитки, покъщина и дори оръжие, за да не напуска гробницата и да има несмущаван вечен покой. Вавилонците и персите също вярвали определено в съществуването на човешката душа отвъд гроба. Будизмът също учи, че човешката душа (дух) е безсмъртна, но разглежда този свой догмат през призмата на "прераждането". Душата преминавала през серия от последователни съществувания, преселвайки се в различни тела на хора, животни, растения или висши твари. В зависимост от нравствената същност на земния живот тя може да постигне в крайна сметка по-бързо или по-бавно онова блажено състояние, което се нарича "нирвана". Ислямът, който предствлява безредна смесица от древноарабски, християнски и персийски вярвания, излага учението си за задгробното състояние на човека по твърде нагледен начин. Когато човек умре, се казва в Корана, два ангела вземат душата му и претеглят на везни земните му дела. След това повеждат душата по мост, тънък като влакно. Праведните минават безопасно и отиват в рая, а грешниците падат в бездната на ада, където има 7 отделения. В ада мъченията са огнени. Ще има Страшен съд и възкресение на всички мъртви. Те ще бъдат върнати към живот на такава възраст, на каквато са починали и със същото облекло, с което са починали. Раят е описан в Корана твърде чувствено и материализирано. Философията чрез много свои представители също разглежда проблема за безсмъртието на човека в положителна светлина. Античната философия отправя плах лъч към мрака на неизвестното бъдеще. Може би Платон е най-дълбокият и далекогледият, опитващ се да прозре и в тайните на онова, което следва отвъд гроба. В неговите диалози, в повечето от които главен герой е учителят му Сократ, е изложено становището, че съществуват и други измерения на реалността, освен тези на чувствения, физическия свят. Един от най-интересните проблеми е проблемът за душата: какво представлява тя и какви са връзките й с тялото. Сократ, който е осъден на смърт да изпие чаша с отрова, говори подробно за смъртта и живота на душата след нея. В тези последни минути той се явява, по думите на един от приятелите си, един "добър певец", който приспива с песните на утеха и надежда страха у своите слушатели. Чрез този герой Платон определя смъртта като отделянето на нетелесната част (душата) от физическата част (тялото) на човека. Това е неминуемо, защото според философа "душата принадлежи към божественото, а тялото -- към тленното". В прекрасния по висотата на мислите и изяществото на стила диалог "Федон", Платон посочва къде отива душата на починалия. Сократ, на когото остават броени часове до изпиването на чашата, казва убедено на своите приятели: "А душата, която е невидима, която отива на място като нея благородно, чисто, невидимо, в обителта на хадес, при добрия и мъдрия Бог, дето, ако е угодно Богу, скоро ще трябва да отиде и моята душа..." Там я очаква "самото блаженство без лутане, без неразумие, без страхове, без диви страсти и без всички други напасти човешки". Но преди да наследи блаженото състояние, душата бива подложена на един "съд", през време на който една божествена личност прави да минат пред нея всички земни действия -- добри и лоши, за да бъдат срещнати и видени лице с лице. В главното си произведение "Държавата", Платон е отделил в Х книга две специални глави за безсмъртието и вечността на душата. Според него в земния живот тя е покрита с хиляди злини, подобно митическия Главк, обраснал с мъх, с полепнали по тялото му раковини и камъни. Но въпреки това, душата не погива от никакво зло. Тя е вечна, безсмъртна. Нещо повече, сериозно доказателство за предходното твърдение е фактът, че макар и потънала сред безброй злини, душата търси като сродна с божественото всичко, което е безсмъртно и вечно съществуващо. В унисон с горните мисли е и мнението на по-сдържания Аристотел. Той съветвал: "Ние не трябва да слушаме онези, които ни призовават -- защото сме смъртни хора -- да мислим само за онова, което трябва да бъде свойствено на смъртните. Ние трябва според силите си да се стремим към безсмъртие и да не щадим никакви усилия, за да живеем в съгласие с най-хубавото, което е у нас". Възторжено е писал за безсмъртието и римският оратор Марк Тулий Цицерон (106-43 г. пр. Хр.). В знаменития си трактат за старостта той споделя с бъдещите читатели пред самото лице на смъртта: "Ще напусна този живот, както се освобождава временна хижа, а не постоянно обитаван дом. Защото така е отредила природата, този живот да е като кратко пътешествие, не място, което трябва постоянно да обитаваме. О, славен ден, славен ден ще е този, в който и аз ще напусна земния живот на грижи и страдания, за да се присъединя към щастливото общество на духовете". Античната философска мисъл се докосва, според ограничените постижения на познанието през онази епоха, до жизнено важния проблем на безсмъртието. Но нейните представители признават чистосърдечно безсилието на човешкия език да изрази по-нагледно онова, което съществува отвъд гроба. Платон подчертавал, че думите повече прикриват, отколкото разкриват истините за онази реалност, която се простира извън обсега на сетивността. Проблемът за безсмъртието е вълнувал още много видни философи и творци на културата от по-нови времена. Дори такъв фанатичен песимист като Артур Шопенхауер (1788-1860) се видял принуден да признае положителното значение на вярата в безсмъртието. Той споделял, че смята вярата в безсмъртието на човешката душа за спасител от кошмарния страх пред смъртта и небитието. Освободен от бремето на този инстинктивен ужас, човек би могъл да живее с радост и да постига истински творчески успехи в земното си съществуване. Котвата на надеждата в бурния океан на земния живот са хвърляли още: Блез Паскал, Ян Амос Коменски, Й. В. Гьоте, Джордж Байрон, Ф. М. Достоевски, Лев Толстой, Стоян Михайловски и мн. др. Не биха стигнали десетки страници, за да изредим само имената на видни представители на човешката мисъл, които са черпили вдъхновение и радост в предвкусието на блаженството на вечния живот след гроба. Има и честни учени, работещи в областта на положителното знание, които, макар да не споделят напълно идеята за безсмъртието, признават, че тя не е обект на тяхното изследване. Ето едно мнение на дълбоко уважавания проф. д-р Асен Златаров (1885-1936). В малката си книжка "Що е живот и защо е смъртта" той подчертава: "Проблемът за същината на съзнанието и какво става с него след смъртта не е проблем на биологията, защото тя с нищо не се ползва от поставянето му. Той ще остане такъв на религията и метафизиката". Спирайки дотук с краткия преглед на проблема за безсмъртието, представен от различни религии и представители на философията и културата, нека отдадем нужното внимание на онова, което предлага християнското учение. Библията ни дава много и подобни сведения за живота след смъртта. Съвременният изследовател на "клиничната смърт" д-р Реймонд Муди писа в своята книга "Живот след живота" следното по интересуващия го проблем: "В нашия съвременен свят Библията е най-широко разпространената и най-обсъжданата книга от всички произведения, които имат отношение към духовната природа на човешкото същество и живота след смъртта". По-нататък той се опитва да коментира по-подробно 4 пасажа от Светото Писание -- Исая 26:29; Данаил 12:2; Деяния 26:13-26 и I Коринтяни 15:35-52. Библията обаче предоставя голямо число пасажи, които се свързват в удивително стройно учение по въпроса за безсмъртието и вечния живот на човеците. Най-напред ще уточним с какви строго определени понятия борави Светото Писание. За това ще ни помогнат оригиналните езици, на които е написано то: 1. Еврейската дума "кебер" означава "гроб" и при всички случаи изразява мястото, където се е поставяло тялото на мъртвия (вижте Битие 50:5). 2. Еврейската дума "шеол", която понякога е преведена неправилно "гроб", се отнася до "обиталището на отпътувалата душа" към отвъдния свят (вижте Битие 37:35). При други случаи "шеол" се превежда като "ад" или "бездна", но и това изменя фокуса на истинското й значение (вижте Числа 16:33; Второзаконие 32:22). Това е много често срещана дума -- около 60 пъти в Статия Завет. 3. Гръцката дума "хадес" е новозаветният еквивалент на "шеол" (вижте Деяния 2:27; Псалм 16:10). Следователно тя също означава "обиталището на починалите". 4. "Геена" се използва в Новия Завет, за да обозначи бъдещата орис на Сатана, падналите ангели и нечестивите човеци (вижте Матей 10:28). Тя е очевидно синоним на "огненото езеро" в Откровение 20 гл. Първоначално "геена" се е употребявала за онзи огън, който горял непрекъснато до Йерусалим в долината Еном, където се изхвърляли отпадъците на града и мъртвите тела на животните, и се изгаряли. Този огън в долината Еном горял непрекъснато ден и нощ и затова Христос си служи с него като с метафора за Божия гняв, който ще гори вечно. "Геена" има значение в преносния смисъл на: "ад", "пъкъл". 5. Новозаветната гр. дума "тартарос" се превежда с "ад" (вижте II Петрово 2:4). Контекстът посочва, че "тартарос" е мястото за въдворяване на падналите ангели. Следователно тази дума не бива да се смесва с "хадес" или "геена". На второ място, Библията говори съвсем конкретно, че има живот след смъртта: 1. Човек може да убие тялото, но над душата няма власт (Матей 10:28). Господ Исус наблегна в случая, че смъртта на тялото е нещо, от което не трябва да се страхуваме, а вниманието ни трябва да бъде насочено към съхраняване на душата за блажен вечен живот. 2. Духовете на праведните отиват след смъртта в рая. Това е особено подчертано в обещанието на Спасителя, отправено към разбойника на кръста (Лука 23:43). 3. Бог не е Бог на мъртвите, а на живите (Лука 20:38). Затова Йахве се представяше в Ст. Завет като "Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов" (вижте Изход 3:6). 4. Естественият стремеж на човека е да бъде заедно с Господа (Филипяни 1:23-24; II Коринтяни 5:6, 8). 5. Исусовата проповед на духовете в тъмницата е силно доказателство за живота на духа след смъртта (I Петрово 3:18-20; 4:6). 6. Лишените от плът духове остават напълно съзнателни (вижте Лука 11:24-26). В този текст имаме свидетелство от духовния свят. Същото се отнася и за духовете на мъчениците преди възкресението (Откровение 6:9-11) или конкретни библейски образи (Матей 17:3; Лука 16:19-31). Тези са най-общите характеристики за библейското учение за безсмъртието на човешкия дух. Необходимо е обаче да съпоставим онова, което ни предлагат двете части на Св. Писание -- Старият и Новият Завети. До идването на Господа Исуса Христа единствен авторитетен източник на информация за живота отвъд гроба е бил Старият Завет. Боговдъхновените му писания, макар да не ни дават всичко, което бихме желали по този въпрос, все пак ни снабдяват с много ценно знание за състоянието на праведните и нечестивите починали, разпространено и валидно за своята епоха. Старозаветните автори разкриват следните по-важни истини: 1. Обиталището на починалите (шеол) има географско разположение и се намира в най-долната част на земята (вижте Битие 37:35; 42:38; Числа 16:30, 33; I Царе 2:6; Псалм 55:15; Притчи 7:27; Езекиил 31:16). Затова в "шеол" винаги се слиза. 2. "Шеол" не е весело или щастливо място. Там се чака със скръб (Битие 42:38; Йов 10:21б, 22). Старозаветните светии благодарят на Бога, когато ги е избавил временно от "шеол" (Псалм 30:2-5; Исая 38:10). Никой обаче не би могъл да избегне в крайна сметка обиталището на починалите: нито Авраам и Яков (Лука 16:23), нито Давид (Псалм 16:10), нито Йов, Лазар или Езекия. Дори Христос посети това място. Вижте още Псалм 89:48. 3. Нечестивите също слизат в "шеол" (Числа 6:32-33; Йов 21:13; 24:19; Притчи 5:5; 7:27; Езекиил 32:17-32). 4. Важно е обаче да се помни, че "шеол" е разделен в старозаветните представи (вижте Второзаконие 32:22). За нечестивите има отделение, известно като "най-дълбокият шеол (ад, преизподня)" (вижте Второзаконие 32:20; Псалм 86:13). Самопонятно е, че за праведните съществува друго отделение (Йов 33:24; също ст. 17-18). Авторът на книгата Притчи препоръчва дисциплинирането на децата, за да бъде коригирана душата им и избавена от "шеол" (ада) – вижте Притчи 23:13-14. 5. И все пак, имало е надежда праведните да се избавят в крайна сметка от "шеол". Макар това място да бе непреодолим затвор (Йов 3:17-18), то бе достъпно за Бога (Псалм 139:7-8). Затова старозаветните хора се надявали един ден Творецът да ги избави оттам (вижте I Царе 2:6; Псалм 90:3; също Псалм 16:10; 49:15). Това се отнася не само за отделни лица, но и за мнозина (Осия 13:14). 6. Нечестивите обаче няма да бъдат освободени от "шеол" до Последния съд (Псалм 9:17; Исая 28:18; Данаил 12:2). 7. Случката с ендорската бесовъпрошателка, когато Саул поиска да говори с духа на пророк Самуил, не е изключение на горните истини (I Царе 28 гл.). Духът, който се яви на нетърпеливия цар, не бе Самуилов, а на зъл дух. По начало магьосничеството и опитите да се общува с духовете на починалите бяха забранени от Светото Писание. (Исая 8:19-20). Божият съд е безкомпромисен за всички, които нарушават това постановление (I Летописи 10:13-14). Това е така, защото между "шеол" и действителността на живите хора съществува непреодолима бариера (Лука 16:26-31; Йов 17:16; Исая 38:10). Новият Завет разкрива и допълва до съвършенство библейското учение за безсмъртието и отвъдния живот. Основоположна в това отношение е Христовата притча за богаташа и Лазар (Лука 16:26-31). От нея научаваме, че ангелите поемат духа на праведните починали (ст. 22; вижте Евреи 1:14; Матей 18:10). Притчата подчертава определено истината за двете отделения на "хадес". Тя ни дава и причините, поради които егоистичният богаташ слезе в "пъкъла" (ст. 23 и сл.). Можем да заключим, че: (а) богаташът живя само за този свят и не се подготви за другия; (б) богаташът отхвърли зова на своята съвест; (в) богаташът имаше достъп до Св. Писания както и неговите братя, но той или не е вярвал на тях, или не е имал време да се занимава с тях; (г) въпреки това, богаташът имаше някакви разбирания за Писанията, дори е знаел какво означава покаянието. Чрез тази притча Исус разкри важната истина, че починалите имат съзнание в отвъдния живот. Духът на богаташа прояви качествата на будно съзнание: той можеше да вижда, да чува, да говори, да опитва на вкус, да усеща, имаше памет и угризения на съвестта. Разкаянието му беше напразно; дори и грижата за другите бе безполезна. Едно от най-забележителните откровения на Новия Завет бе, че "портите на хадес" останаха отворени за праведните след възкресението на Христа. Този факт осветлява разбирането на пасажи, като: Матей 16:18; Йоан 11:26а; Деяния 2:27 и др. Богочовекът умря, за да избегнем всички ние смъртта (Матей 27:46; II Коринтяни 5:21). Но Той победи "хадес" (I Петрово 3:18-20). Затова ключовете на смъртта и хадес станаха Негово притежание (Откровение 1:17б; 16; Ефесяни 4:8-12). Понастоящем, когато вярващите умират, отиват веднага в присъствието на Христа (Деяния 7:59; Филипяни 1:23-24). Отсъствието от тялото означава присъствие при Господа (II Коринтяни 5:6-8). Нечестивите обаче все още слизат в хадес (Матей 11:23; Откровение 6:8). Там те остават до Съда на Големия бял престол в края на хилядата години (Откровение 20:11-15). Запазването на съзнанието у духовете на починалите показва, че те могат да се разпознават в отвъдния свят по много характерни белези, които са имали на земята (вижте I Коринтяни 13:12; II Царе 12:23; Лука 16:23 и др.). Една от най-славните доктрини на християнското учение е възкресението на мъртвите. С тази надежда живееха и умираха старозаветните светии (Евреи 11:10; Йов 19:25-27; Исая 26:19; Данаил 12:2-3). Исус Христос отдели особено място в Своята проповед на възкресението (Матей 24:30-31; Лука 20:38; Йоан 5:28-29). Апостол Павел също посочи с възторг, че това събитие е предстоящо (I Коринтяни 15:51-53; I Солунци 4:15-18). Има няколко библийски случая, които също свидетелстват за това: възнасянето на Енох (Битие 5:24) и Илия (IV Царе 2:11), отварянето на гробовете по време на Христовото разпятие (Матей 27:51-53). Поведението на Христа след Неговото възкресение доказва, че възкръсналите имат "прославено тяло" (I Коринтяни 15:43; I Йоан 3:2; Римляни 6:5; Филипяни 3:21). За тях няма да има материални прегради (Йоан 20:26). Ще се движат със скорост, която е по-голяма от скоростта на светлината. Изкупеното и прославено тяло ще притежава изворите на вечна младост. Дървото на живота ще му дава от своите вечни плодове (Откровение 2:7). Християнството -- по думите на Джон Стот -- е в самата си същност религия за възкресението. Концепцията за възкресението лежи в самото му сърце. Премахнете ли я, християнството ще бъде унищожено". Темата за живота след смъртта е предмет напоследък и на интензивно научно изследване. Публикациите на д-р Реймонд Муди, д-р Е. Кублер-Рос, д-р Карлис Осис, д-р Е. Харалдсон и особено книгата на д-р Морис Ролингс "Отвъд вратата на смъртта" представляват смел опит да се премине през тунела отвъд гроба. Вярващият човек обаче знае, че "каквото око не е видяло, и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е дохождало, всичко това е приготвил Бог за тия, които Го любят" (I Коринтяни 2:9).

БИБЛИОГРАФИЯ

А. БИБЛЕЙСКИ ИЗДАНИЯ 1. Библия или Св. Писание на Стария и Новия Завет. Библ. дружество. 930 + 277 с. 2. Библия сиреч Книгите на Св. Писание на Ветхия и Новия Завет. С, СИ, 1982. 1511 с. 3. Новият Завет на нашия Господ Исус Христос и Псалмите. (С, 1938). 474 + 143 с. Б. МОНОГРАФИИ И ДР. НА КИРИЛИЦА 1. Винделбанд, Артур. Откъде е дошъл човекът? 2. Лютардт. Апология на християнството. 3. Маринов, Борис. Произход на света и история на земята според науката и Библията. С, 1941. 67 с. 4. Маринов, Борис. Има ли противоречие между науката и Библията по въпроса за същината, произхода и развитието на живота? С, 1942. 200 с. 5. Михайловски, Стоян. Бог, възход, живи идеи в светлите висини на истината. Рел. и философски размишления. С, 1941. 269 с. 6. Мишков, Ламбри. Философия на вярата. С, Бълг. книга, 1947. 193 с. 7. Мъдростта на вековете. Мисли, афоризми, крилати изречения и народни мъдрости от тридесет столетия. III изд. С, 1979. 640 с. 8. Панчовски, Ив. Г. д-р. Религията на естествениците. Библ. "Естествена наука, философия и религия", Ѕ 2. С, 1941. 172 с. В. МОНОГРАФИИ И ДР. НА ЛАТИНИЦА 1. Ваrсlаy, Iаn. Dеаth аnd thе Lifе То Соmе. Whаt hарреns whеn I diе ? Ноddеr & Stоughtоn /1988/. 75 р. 2. Ваrrеtt, Еriс & Dаvid Fishеr, еdit. Sсiеntists Whо Веliеvе. Sсriрturе Рrеss Fоundаtiоn /1988/. 208 р. 3. Веnsоn, Dаvid V. Сhristiаnity, Соmmunism аnd Survivаl. G/L Rеgаl bооks. /1967/. 202 р. 4. Восkmuеhl, Klаus. Тhе Сhаllеngе оf Маrхism. А Сhristiаn Rеsроnsе. IVР. /1980/. 187 р. 5. Саlvin, Jоhn. А Соmmеntаry оn Gеnеsis. ЕТ аnd еd. by J. King. Lоndоn: Ваnnеr оf truth /1965/. 6. Сlеmеns, Dаvid. Gоd Еnсоuntеrеd. V. I. Stерs tо Маturity. Теасhеr's mаnuаl. /Вiblе Сlub Моvеmеnt, Inс., 1978/. 364 р. 7. Еvаns, Stерhеn. Рhilоsорhy оf Rеligiоn /Соntоurs оf Сhristiаn Рhilоsорhy/. IVР /1982/. 191 р. 8. Fеrgusоn, В. Sinсlаir & Dаvid F. Wright. Nеw Diсtiоnаry оf Тhеоlоgy. IVР /1988/. 738 р. 9. Gеislеr, Nоrmаn. Рhilоsорhy оf Rеligiоn. Zоndеrvаn /7th рr., 1982/. 416 р. 10. Grаhаm, Вilly. Аngеls: Gоd's Sесrеt Аgеnts. Lоndоn, Ноddеr & Stоughtоn /1976/. 160 р. 11. Grаhаm, Вilly. Wоrld Аflаmе. WW. /1965/. 247 р. 12. Grаhаm, Вilly. Аnswеrs tо Lifе's Рrоblеms /1988/. 312 р. 13. Jасkmаn, Dаvid. Нumаnity. Sсriрturе Uniоn /1986/. 96 р. 14. Kоеbеrlе, Аdоlf. Gоtt Еrfаhrеn -- Аbеr Wiе? Viеlе Frаgеn und еinе Аntwоrt. Wittеn /1980/. 64 S. 15. Lосkyеr, Неrbеrt рrоf. Аll thе Dосtrinеs оf thе Вiblе. А Study аnd Аnаlysis оf Маjоr Вiblе Dосtrinеs. Lоndоn /1977/. 16. Мilnе, Вruсе. Knоw thе Тruth. А hаndbооk оf Сhristiаn bеliеf. IVР /1982/. 288 р. 17. Моntеfiоrе, С. G. & Н. Lоwе еd. А Rаbbiniс Аnthоlоgy. Grееnwiсh /1938/. 853 р. 18. Nаthаn, Stоnе. Nаmеs оf Gоd. Мооdy Рrеss /1944/. 159 р. 19. Раynе, J. Ваrtоn. Тhе Тhеоlоgy оf thе Оldеr Теstаmеnt. Zоndеrvаn /6th рr., 1974/, рр. 120-176. 20. Sсhаеffеr, Frаnсis. Тrilоgy /Тhе Gоd whо is thеrе. Еsсаре frоm rеаsоn. Не is thеrе аnd Не is nоt silеnt/. IVР. /1990/. 367 р. 21. Sirе, Jаmеs W. Тhе Univеrsity Nехt Dооr. А Guidе -- bооk tо Wоrld Viеws. IVР /1988/. 246 р. 22. Sрrоul, R. С. Lifеviеws. Роwеr Вооks /1978/. 220 р. 23. Sрrоul & оth. Сlаssiсаl Ароlоgеtiсs. Zоndеrvаn /1984/. рр. 93-137. 24. Sрrоul, R. С. Тhе Ноlinеss оf Gоd /Тyndаlе Ноusе Рublishеrs, Inс. 1986/ 222 р. 25. Strоng, А. Н. Systеmаtiс Тhеоlоgy. А соmреndium dеsignеd fоr thе usе оf thеоlоgiсаl studеnts /28th еd., 1977/. 1166 р. 26. Тhе Illustrаtеd Вiblе Diсtiоnаry. In: 3 vоls. IVР /1988/. 27. Тоn, Jоsерh. Маrхism: Тhе Fаdеd Drеаm. А Сhristiаn Маnifеstо. Маrshаlls /1983//. 61 р. "Граал" -- от старо-френски: потир (чаша); свързва се обикновено с чашата на Господната вечеря R. С. Sрrоul. Тhе Ноlinеss оf Gоd, р. 12, 13. Същата форма, отнасяща се до едно божество, може да се открие в някои текстове от Угарит (северно от Палестина) и в Амарненските писма, където ханаанските васали се обръщали с "елохим" към египетския фараон; срв. 1 л. мн. ч., използувано от папи и крале в по-новата история. Първата гласна "е" представлява всъщност звукът "шева", който в случая е съкратено "а" Сhristliсhеr Glаubе in mоdеrnеr Gеsеllsсhаft. В. 2. Im Ваnn dеr Nаtur. S. 137. Тук ще избегнем лабиринта на безкрайните дискусии по въпроса какво трябва да разбираме под "наука". Вижте Нymns fоr tоdаy's Сhurсh. Wоrds еditiоn. Ноddеr аnd Stоughtоn. (II еd., 1983). Ѕ 39.За доктрината на Божествената Троица ще стане дума по-късно. "Музеят на мадам Тусо" е прочут в целия свят с колекцията от фосъчни фигури, имитиращи сполучливо видни личности и човешки състояния. Числото "седем" има в Библията символично значение на: завършеност, изпълнение, съвършенство (вижте Битие 2:1; Левит 25:2-6; Изход 12:15, 19; Числа 29:12 и мн. др.). Единадесет книги, включени в Синодалното издание на Библията, не фигурират в еврейския канон. Още през 1922 г. младият съветски математик Александър Фридман бе решил за пръв път уравненията на Айнщайн при реални условия и доказал, че във Вселената има положително и много слабо налягане. Това бе дало тласък на идеята, че Вселената може да се "свива" или "разширява". Метонимията е стилна фигура, при която един предмет или явление се употребява вместо друг обект, с който е в тясна връзка. "Соntributiоn tо thе Сritiquе оf Неgеl's Рhilоsорhy оf Right: Intrоduсtiоn", в: Тuсkеr, Маrх-Еngеls Rеаdеr, р. 60. Jоsерh Тоn. Маrхism: Тhе Fаdеd Drеаm. А Сhristiаn Маnifеstо, р. 22 f. По въпроса за същността на понятията "образ и подобие" църковните автори се различават. Още Ириней Лионски (ок. 130-200) правел разлика между "образ" (евр. "цалем"), отъждествявайки го с човешкия разум и нравствената свобода, и "подобие" (евр. "демут"), т.е. първоначалната праведност. Мартин Лутер пък считал, че тук има просто еврейски паралелизъм, т.е. двете понятия са взаимозаменяеми. Вilly Grаhаm. Wоrld Аflаmе (1965), р. 67. Вruсе Мilnе, Knоw thе Тruth, рр. 98 f. Джон Уесли твърдял, че човек и "дихотомен" преди новорождението, а "трихотомен" -- след това, сякаш получава нов елемент. Такова становище звучи твърде примитивно. Jоsерh Тоn, р. 32 f. Klаus Восkmuеhl, Тhе Сhаllеngе оf Маrхism, р. 136 f. Роtsdаmеr Kirсhе, 3 (21.01.90), s. 8. Роtsdаmеr Kirсhе, 6 (11.02.90), s. 2. Klаus Восkmuеhl, р. 140. Вижте Dr Маuriсе Rаwlinsоn, Веyоnd Dеаth's Dооr.