Изтегли и чети
Запишете се тук, защото така първи ще разбирате за новите неща в сайта
Елате, жадни
Предисловие
Всички знаем какво значи да изпитваш жажда - и физически, и духовно. Копнежът да навлажниш пресъхналите устни може да има огромна сила. Ала пресъхналото сърце - ето това вече не можете да понесете. Нуждаете се от освежаване, и то колкото е възможно по-скоро. Ако душата ви е започнала да се напуква от жажда, ако духът ви съхне от липса на вода, ако сърцето ви губи жизнени сокове, значи сте дошли тъкмо където трябва. Със страниците на тази книга Макс ни отвежда до онзи кладенец, подготвен за нас лично от Бога. И което е още по-важно, Макс ни посочва как да приемаме от Бога всичко онова, което Той копнее да ни подари. Оказва се, че не винаги е лесно да приемаме подаръци. Но именно това Макс ни помага да схванем над всичко друго. Бог очаква от нас да приемаме с отворени шепи, да идваме жадни и да пием ненаситно от живата вода, която ни се предоставя. От Макс Лукадо съм научил изключително много. От години неговите книги ми служат като извор на вдъхновение. А приятелството с него е нещо, което завинаги ще ценя дълбоко. Имал съм привилегията този човек да ми служи лично с пастирска грижа. Имал съм и прекрасната възможност да наблюдавам как служи - и то с не по-оскъдна ефективност - на събрание от петнайсетина хиляди души. А сега молитвата ми за вас, читателите, е на вашата собствена душа да си послужи чрез страниците на тази чудесна книга. Майкъл У. Смит Ако сте жадни, елате! Ако желаете животворяща вода, елате и си начерпете. Безплатна е! — Откровение 22:17, СЕУ Всеки един от нас сега е част от неговото възкръснало тяло, освежаван и подхранван от един и същи извор - неговият Дух, - където всички идваме да пием. — I Коринтяни 12:13.
Меган
Бентли Бишъп пристъпи от асансьора и мигновено бе погълнат от вихъра на офис ангажиментите. Сякаш всички бяха очаквали неговата поява. Първият глас бе на неговия напрегнат продуцент Ерик. - Г-н Бишъп, от два часа се опитвам да ви открия - избълва Ерик с припряна физиономия. Беше малко над един и петдесет, с изпомачкан костюм, разхлабена вратовръзка и същите охлузени мокасини, които носеше поне от година. Едва минал трийсетте, косата му бързо се оттегляше и явно скоро щеше съвсем да се евакуира от темето му. Външният му вид не изпитваше особена нужда от главата. Но медийната му предприемчивост не можеше без нея. Ерик четеше обществените нагласи като радар. Затихващи тенденции и нови предпочитания, кого боготворят тийнейджърите, какво закусват продуцентите - Ерик познаваше културата. И в резултат беше в течение със случващото се във всяко ток шоу в ефира. Знаеше горещите теми, популярните гости и жълтите хроники. И тъкмо по тази причина Бентли Бишъп бе убеден, че „Шоуто на Бентли" е в най-добрите ръце. Дори, когато Ерик изпадаше в паника. - Не си взимам телефона, когато играя голф, Ерик. Знаеш го. - Но не ти ли предадоха, че те търся? - Предадоха ми - гримьорката вече завързваше кърпа около врата му, за да започне с пудренето. - Хванал ли съм малко тен, мила? -обърна се Бентли към нея, измервайки я с поглед от глава до пети. Беше достатъчно млада, за да му е дъщеря, но погледът му не бе изпълнен с нищо родителско. - Или пък руменината по бузите ми се дължи на теб, Меган? Всеки път, като те видя, се изчервявам по някаква причина... Сексуалните намеци на Бишъп звучаха противно на всички, освен на самия него. Хората от екипа му отдавна вече бяха претръпнали към непрестанните му флиртувания с момичетата в студиото. Двете рецепционистки се спогледаха разбиращо. Преди време и тях бе опипвал с поглед по същия начин. Сега пък бе хвърлил око на „сладураната с хубавите дънки", както я наричаше зад гърба й. Ерик сигурно би уволнил Меган, без да му мигне окото. Но нямаше власт за това. Меган сигурно би напуснала, без да й мигне окото. Но парите й бяха нужни. - Г-н Бишъп - прокашля се Ерик, поглеждайки бързо часовника си, - имаме проблем. Някъде откъм коридора долетя глас: „Петнайсет минути до ефир!" - Лошо... - Бишъп смигна към огледалото и развърза кърпичката около врата си. - Ще се наложи да продължим това друг път, мила. Меган го напудри по бузата за последно и се усмихна насила. - Д-р Олсъп се обади, че няма да дойде - изплю камъчето Ерик, докато двамата бързаха по коридора. -Какво?! - Заради времето. Обади се от летището. - В централните щати имат проблеми с времето? - Поне в Чикаго. Двамата се спряха по средата на коридора и за първи път Бишъп отдаде пълното си внимание на Ерик. Извисяваше се над своя продуцент с почти две педи, а гъстите му бели коси го правеха да изглежда дори още по-висок. Всеки зрител в Америка вече познаваше правоъгълната му брадичка и гъсеничните вежди. Двайсетте години стаж ежедневни интервюта го бяха превърнали в истинска знаменитост. - Каква беше темата? - „Как да преодолеем стреса". - Прозвъни ли се на резервните гости? - Да. - Д-р Варнър? - Болен. - Д-р Чеймбърс? - В командировка. - Ами онези двамата, които поканихме миналия месец заради книгата за дишането? - „Дишай правилно, живей правилно". Единият е настинал. Другият не си вдига телефона. - Значи остава равинът. - И него го няма. - Равин Коен? Че него винаги го има. От десет години никога не е изчезвал. - От петнайсет. Но сега е умряла сестра му и той е в Топека. - Какво ни остава тогава? Дистанционно интервю? Макар че хич не ги харесвам - гласът на Бишъп вече започваше да гърми, а лицето на Ерик ставаше все по-червено. Коридорът на деветия етаж в известната сграда на Бърбенк плаца притихна. Никой не завиждаше на Ерик в този момент. - Не можем дистанционно, г-н Бишъп. Системите не работят. - Моля?! - При снощната буря удари светкавица. - Снощи е имало буря? - въпросът се отнасяше до всички на етажа. Ерик сви рамене: - Снощи бях установил връзка с лекаря на президента, но тогава се появиха технически проблеми. Всички външни сигнали спряха. Усмивката отдавна бе изчезнала от лицето на Бишъп. - Нямаме гости. Нямаме сигнал. Защо не ме викна по-рано? Ерик знаеше, че откровеният отговор само ще налее масло в огъня. - А имаме ли публика? - Студиото е претъпкано. Дошли са да видят д-р Олсъп. - Какво правим тогава? - настойчиво го изгледа Бишъп. - Десет минути! - прозвуча глас от високоговорителите. - Имаме един гост - започна Ерик, бавно обръщайки се към вратата на студиото. - Вече е в гримьорната. - Откъде го намерихте? - По-скоро той ни намери - сега двамата крачеха все по-бързо по коридора. - Изпрати ми имейл преди около час. - Откъде има твоя имейл адрес? - Не знам. Нямам представа и откъде е научил за ситуацията тук. Обаче знае - Ерик измъкна едно листче от страничния джоб на сакото си. - Каза ми, че съжалява за Варнър, за Чеймбърс, за времето в Чикаго и за снощната светкавица. Каза също, че и без това книгата за дишането не му харесвала особено много. И знаейки, че сме закъсали, предложи да ни гостува. - Стига, бе! - Ерик отвори вратата. Бишъп пристъпи вътре, без да откъсва поглед от очите му. - И ти го пусна да влезе? - По-скоро сякаш той сам се покани. Обадих се тук-там. Оказва се, че напоследък е придобил доста популярност, предимно из по-малките пазари. Преподава етика в някакъв младежки колеж край Бирмингам. Доколкото разбирам, някои от големите религиозни водачи изразяват загриженост, но като цяло хората го харесват. Гост лектор в различни колежи, появява се и на партита и културни мероприятия. Говори предимно за душевния мир. Бишъп вече пристъпваше към снимачното студио. - Мир? Не бих отказал малко душевен мир точно сега. Дано да го бива. Как се казва? - Джош. Джош Карпентър. - Не съм го чувал. Да му дадем петнайсетина минути. А през втората половина от ефира ще излъчим повторение на най-добрите моменти от миналия сезон. - Нали ги пуснахме преди седмица? - Хората забравят. Бягай в гримьорната и го виж дали е готов. В огледалото Меган виждаше и своето лице, и това на Джош Карпентър. По-късно щеше да го описва като приятен на вид, но не чак умопомрачителен. Носеше бежово сако с големи кръпки на лактите, кафеникави панталони и приемлива, но не запомняща се вратовръзка. Права пътечка прехвърляше косата му на една страна, придавайки му вид на току-що подстриган. Меган завърза престилката около врата му и подхвърли непринуден коментар за времето. Усмивката му бе съвсем непринудена. - За първи път ли гостувате? - Да. - Досега идвали ли сте в града? - Може да се каже. Меган топна четчицата в пудрата, постави малко върху бузите му и после се спря. Той я наблюдаваше внимателно. - Необходимо ли е? - попита той. Явно не му беше по вкуса. - За да не лъщи кожата - поясни тя. Докато тя го пудреше, Джош затвори очи, после отново ги отвори и пак се взря в нея. Меган започна да се пита що за човек е той. Когато повечето мъже я зяпаха, беше съвсем ясно какво искат. Може би и този е същият. Тя пристъпи зад стола и напръска косата му със спрей. Той отново притвори очи. Меган се изгледа в огледалото, чудейки се какво ли мисли той за нея – с татуираната роза на шията й, тъмните й коси и лакираните в черно нокти. Тениската й бе завързана отзад на гърба, оставяйки коремчето открито. Далечен отзвук от някогашната й роля като мажоретка в училищния оркестър. Спомни си как преди години по-големият й брат, който държеше семейната аптека в Мисури, редовно й се обажда: „Нали няма да си правиш татуировки? И недей да си слагаш обеци на носа.” Но тя не се бе вслушала в молбите му. В крайна сметка не й пукаше толкова какво мисли брат й. Все пак вече бе на двайсет и една. Не можеше ли да води самостоятелен живот? - Архитектура? Кондензираният в една дума въпрос свари Меган неподготвена. - Моля? Джош бе отворил очи и ги извъртя към отворената й раничка на близкото столче. От него се подаваше последният брой на сп. „Архитектурен дизайн”. - Имам си тайно хоби – обясни тя. – Кой знае, може би някой ден... - А други тайни? Меган си пое дълбоко въздух. - Не ви е нужно да знаете – сви рамене тя. Мъжете винаги я изненадваха. Предупреждението на майка й се бе оказало вярно. Независимо колко добрички изглеждат, мъжете винаги първо пускат някой фалшив комплимент и ти се хващаш на въдицата. През следващите няколко минути никой не продума. На Меган тишината й харесваше. В мълчанието тя намираше спокойствие. Джош обаче явно не бе приключил. - Бишъп има високи изисквания към теб. Меган отхвърли коси назад: - Това въпрос ли беше? - Не, това е истината. - Не е толкова лош - отклони темата Меган, съзнателно избягвайки погледа на Джош, докато за последен път напудряше челото му. Следващите му думи прозвучаха сериозно. - Меган, не допускай сърцето ти да се втвърди. Ти не си създадена да бъдеш злъчен човек. Тя спусна ръце надолу и го изгледа – отначало засегната, а после любопитна. - Вие пък какво знаете за мен? - Знам, че съвсем не си лош човек. Също така знам, че въобще не е късно да направиш някои промени. Улицата, по която вървиш в момента, може да има хубави къщи около нея, но всъщност не води на никъде. - Тя понечи да възрази, но очите му срещнаха нейните. – Мога да ти помогна, Меган. Наистина. - Не ми е нужна помощта ви – започна тя, но думите така и не излязоха от устата й. Той се усмихна меко и насърчително. Отново последва тишина. Но този път не бе неловка. Просто миг тишина. Меган усети как в ответ по лицето и пробегна усмивка, но в този миг... - Пет минути! - проехтя глас от студиото. Меган вдигна поглед и видя лицето на Ерик. Тя никога не гледаше „Шоуто на Бентли”. Първите няколко дни след като започна работа тук, се бе опитала да го загледа. Но бързо се отвращаваше от ухилената физиономия и превзетия глас на водещия. Затова бе изгубила интерес. Опитваше се да завърже приятелство с другите служители от екипа, обаче всички знаеха как бе получила работата си. Ветераните в шоуто си имаха компания, в която момичета като Меган нямаха място. „Все едно съм прокажена” – си каза тя последния път, когато се бе опитала да завърже приказка с някой от тях. И този път Меган изпълни ежедневния си ритуал. Почисти работното си място, измъкна списанието и се настани на стола, където бе седял Джош Карпентър. После вдигна дистанционното, за да изключи монитора в гримьорната. Тъкмо преди да натисне бутона обаче, видя как Джош излиза на сцената. Публиката изръкопляска възпитано. Меган се загледа как Джош се ръкува с водещия, заема мястото си и кимва на публиката. Бишъп насочи вниманието си към малките картончета на бюрото му, предварително подготвени от Ерик с въпроси към госта. После ги разбърка и вдигна поглед. - Разкажете ни за себе си, г-н Карпентър. Разбрах, че преподавате в младежки колеж. - Само вечерни часове. - В Алабама? - Точно така. В град Соуграс. - Хората в Соуграс познават ли стреса? Джош кимна утвърдително. Бишъп продължи: - Живеем в труден свят, Джош. Брутална конкуренция, високи изисквания. Кажете ни, как да се справяме със стреса? Преподавателят изправи гръб на канапето си, докосна връхчетата на показалците си и заговори: - Стресът е сигнал за далеч по-дълбока нужда. За един копнеж. Ние копнеем да бъдем приети сред другите. Както и да бъдем значими. Ето тези две неща търсим всички ние. Затова правим всичко възможно да ги постигнем. Теглим заем, за да купим къщата, влизаме в дълг за колата, за телефона, за телевизора, за какво ли не. И мелницата се завърта. - Мелницата? - Да, въртим се в порочен кръг като хамстер във въртележка. Харчим много енергия, без да достигаме до някъде. И когато животът ни се превърти пред очите ни, се оказва, че не сме мръднали и на сантиметър. - А каква е алтернативата? - Онова, което обикновено предприемаме като алтернатива, няма особена полза. Вземаме си отпуск. Приемаме медикаменти. Пробваме се на ротативки. Използваме по-млади жени... – Джош погледна Бишъп право в очите. Но дори и Бишъп да бе успял да свърже точките, това не си пролича на лицето му. Меган обаче схвана намека и за първи път от много време насам на лицето й се появи усмивка. - Не се получава, г-н Бишъп. В нашия край това се нарича „да пиеш от локвата”. Там има неща, които никога не е трябвало да пием – този път Джош се обърна към камерата. В продължение на един дълъг миг Меган почувства сякаш той говори лично на нея. За да се защити от това усещане, тя вдигна дистанционното и спря звука на телевизора. Минутите му в шоуто бяха не повече от седем. По-късно Меган дочу как Бишъп и Ерик си приказват. Бяха доволни от участието. Дори обмисляха да го поканят отново. Тя стисна палци. Джош зърна Меган през витрината на едно кафене. Тя тъкмо изстискваше един лимон в чаша вода. В продължение на няколко минути той просто я наблюдаваше безмълвно. Заведението беше в ретро обстановка – отзвук от времето, когато безалкохолните се наливаха от машина, а подносите имаха посребрени дръжки. Двама мъже от съседната масичка й казаха нещо. Но тя не им обърна внимание. Сервитьорът й предложи меню. Но тя го отказа. Наблизо някаква кола изсвири със спирачки покрай разсеян пешеходец. Меган вдигна глава. И тогава погледите им се кръстосаха. Джош й се усмихна. Тя остана безизразна. Но никой от двамата не откъсна очи от другия. Тя го изгледа как прекосява улицата, влиза в кафенето и се приближава към нейната масичка. Когато я запита дали е удобно да поседне до нея, тя кимна. Джош даде знак на сервитьора и тогава Меган забеляза, че той изглежда уморен. Той не продума почти нищо, докато изчакваше кафето си. Отначало и тя не бе особено словоохотлива. Ала щом започна да разказва историята си, повече не можеше да се спре. Приятелят й я зарязал в Мисури. Не се разбирала с родителите си. Преди време й предложили да се пробва в някаква реклама по телевизията. Преместила се в западните щати. Прослушване след прослушване. Отхвърляне след отхвърляне. Накрая попаднала в школата по козметика. - Така и не я завърших – призна тя. – Чух, че търсят козметичка в „Шоуто на Бентли” и се кандидатирах – при следващите думи тя сведе поглед и две сълзи се появиха в ъгълчето на очите й. – След като направих каквото той искаше, ме приеха. И сега, ето ме тук. Плащам си наема и не оставам гладна. Оправям се някак си. Добре съм. Или поне сама си го повтарям. Сандвичът на Джош пристигна. Той й предложи половината, но тя отказа. След няколко хапки той избърса устни с кърпичка. - Меган, аз те познавам. Виждал съм те да напояваш възглавницата си със сълзи и да обикаляш по улиците от безсъние. Познавам те. И знам, че сама не понасяш в какво се превръщаш. - И тогава – Меган докосна ъгълчето на окото си с малкото си пръстче, – щом знаеш всичко, кажи ми къде е Бог във всичко това. Търся Го от много, много време. – Гласът й неусетно започна да повишава тон, докато тя изброяваше на пръсти. – Избягах от нашите. Спя с шефа си. Мотая се по барове, но не стъпвам в църква. Всичко това ме изтощава все повече и повече. С тези думи тя прехапа устна и погледна навън през витрината. Джош проследи очите й и след това отново върна поглед към нея. На нея й се стори, че сега той изведнъж бе придобил енергичност и жизненост. Приличаше на учител по алгебра, очакващ отговор от дете, което се затруднява да събере две и две. - Къде е Бог във всичко това? – повтори въпроса й той. – Доста по-близо, отколкото си представяш – с тези думи той вдигна една чаша и я задържа. – Меган, всеки човек, който пие от тази вода, отново ще ожаднее. Аз обаче предлагам друг вид напитка. Ако някой отпие от водата, която аз давам, никога повече няма да ожаднее. Никога. Отново настъпи тишина. Меган разбъркваше кубчетата лед в чашата си. Накрая запита: - Никога? - Никога. Тя отново погледна през витрината, след това впи поглед в очите му и с цялата възможна искреност, на която бе способна, запита: - Кажи ми, Джош. Кой си ти, всъщност? Новият й приятел се облегна назад и отвърна: - Вече мислех, че никога няма да попиташ.
Обезводненото сърце
Физическата жажда я познавате много добре. Вашето тяло, според някои изчисления, се състои от 80 процента течност. Това означава, че един мъж като мен мъкне със себе си около 70-80 литра вода. Ако оставим настрана мозъка, костите и някой и друг орган, ние всъщност сме ходещи водни балони. Което си е нормално. Ако не ми вярвате, спрете да пиете и гледайте какво става. Последователното мислене изчезва, кожата изстива и става лепкава, жизненоважни органи се сбръчкват. Очите ви се нуждаят от течност, за да сълзят. Устата ви иска влага, за да преглъща. Жлезите ви не могат да охлаждат тялото без помощта на потта. Клетките ви имат нужда от кръв да ги пренася. Ставите ви скрибуцат без ставна течност. С две думи, тялото ви иска вода по същия начин, както автомобилната гума иска въздух. За целта вашият Изобретател ви е оборудвал с индикатор, който показва кога нивото на флуидите е спаднало застрашително. Оставете течностите си да намалеят, и само гледайте как започват да светват предупредителни лампички. Устните се напукват. Езикът надебелява. Коленете се разтреперват. Главата ви заболява. Лишете тялото си от необходимите флуиди, и то своевременно ще започне да подава сигнали. Лишете душата си от духовна вода, и тя също ще започне да подава оплаквания. Обезводнените сърца изпращат отчаяни сигнали. Озъбени настроения. Вълни от тревожност. Нарастващи мастодонти от вина или страх. Да не смятате, че Бог очаква да съжителствате с подобни неща? Безнадеждност. Безсъние. Самотност. Огорчение. Избухливост. Съмнения. Всички тези неща са предупредителни лампички. Симптоми за обезводняване някъде дълбоко у вас. Може би досега не сте гледали на тях по подобен начин. Смятали сте, че подобно на уличните дупки и те са някаква там обичайна част от пътя ви. Тревожността, сте си мислели досега, е закодирана в гените ви като цвета на ириса. Някои хора се раждат с висок холестерин или с наследствена плешивост, или с болнави глезени. А вие явно сте родени с вродена заядливост. Или пък с унаследена меланхоличност. Всеки е вкусвал горчивото усещане на мрачните дни, на унилите съботи. Подобни емоции са си непредотвратими, нали? Абсолютно. Но неутолими, неугасими? В никакъв случай. Погледнете болките на сърцето си не като препятствия за преодоляване, а като сигнали за вътрешна жажда за задоволяване. Те са свидетелства, че нещо вътре в системата е започнало да скърца. Засищайте душата си така, както засищате жаждата си. Отпивайте дълбоки глътки. Попивайте необходимата влага. Напоявайте сърцето си щедро и своевременно. Къде обаче се намира тази вода за душата? През един октомврийски ден, на едно столично празненство Исус дава отговор на този въпрос. Хората са наизлезли по улиците за ежегодния фестивал. Ще пресъздават случката как някога Мойсей извадил вода от една скала. В памет на скиталческите си предшественици ще преспиват няколко нощи в палатка. В чест на някогашния чудодеен извор ще изливат вода по земята. Всяка сутрин от фестивала един свещеник ще взема позлатена стомна с вода от извора Гион и ще я занася в храма, минавайки през дълъг кордон от поклонници в две редици. При сигнал от празнични тръби свещеникът ще облее олтара с възлияние от скъпоценната течност. Това се прави веднъж дневно в продължение на цяла седмица. А на последния, на седмия ден свещеникът обикаля около олтара сякаш е Йерихон – цели седем пъти, – напоявайки го изобилно със седем квоти вода. Възможно е именно в този драматичен момент недодяланият равин от северните предели да се е изправил, привличайки погледите на събралите се. „През последния, най-важен ден на празника Исус се изправи и каза високо: „Който е жаден, нека дойде при мен и пие. Както казва Писанието, реки от жива вода ще бликнат от сърцето на този, който вярва в мен" (Йоан 7:37-38, СП). Гиздаво наконтените свещеници се обръщат. Слисани поклонници вдигат поглед. Любопитни деца и беззъби баби спират за миг заниманията си. Този човек им е познат. Някои са го чували да проповядва по еврейските хълмове. Други - по градските улици. Две години и половина са изминали, откакто той се появи от водите на река Йордан. Младият дърводелец вече е познат на тълпите. Но дали са го виждали толкова напрегнат досега? Според текста той се е изправил между хората и е извикал на висок глас. Традиционната поза за преподаване у равините е била посредством седене и на тих глас. Но Исус се изправя и говори на висок тон. Слепият човек е надигал глас, молейки за зрение (Марк 10:46-47). Потъващият Петър е надигал глас, молейки за помощ (Матей 14:29-30). Обладаният от демони е надигал глас, молейки за милост (Марк 5:2-7). И сега същия гръцки глагол използва Йоан, за да онагледи интонацията на Исус. Това не е било някакво стеснително покашляне. Съдийското чукче на небесния Творец удря няколко пъти, извиквайки вниманието на всички присъстващи. Христос вика, понеже разполага с малко време. Последните няколко секунди в неговия пясъчен часовник се процеждат през тясното устие. Само след шест месеца той вече ще мъкне тежък кръст по улиците на същия град. А хората? Хората умират от жажда. Те се нуждаят от вода, и то не само за гърлата си, но и за сърцата си. По тази причина Исус отправя своята покана:Сбръчкват ли се от безводие дълбините на вашето естество? Тогава пийте от мен. Както насища вашето тяло, Исус е способен да засища душата ви. Той ще я оросява. Ще я облива. Ще омекотява засъхналото и ще напоява закоравялото. Как? Подобно на водата Исус може да достигне кътчета, до които ние нямаме достъп. Хвърлете камък към стената, и той ще се удари в нея и ще падне долу. Лиснете кофа вода срещу стената, и тя ще се разплиска навсякъде по нея. Молекулярният й състав позволява на водата изключителна мобилност. Същата тази течност, която се спуска с грохот през Ниагарския водопад, приема напълно различен характер, когато нежно и грациозно се процежда през тясна пукнатина. Водата умее да достига кътчета, до които нямаме достъп. Същото се отнася и за Христос. Той е дух и макар да има вечно тяло, той по никакъв начин не е ограничен от него. Всъщност в същия текст Йоан пояснява в скоби: „А когато каза „жива вода”, той говореше за Духа, който предстоеше да се даде на всекиго, повярвал в Него...” (Йоан 7:39). Духът на Исус се спуска по гърлото на вашата душа, отмивайки всички притеснения, отмахвайки всички съмнения. Той донася на душата ви същата онази свежест, която водата донася на тялото ви. А най-хубавото е, че дори не се налага да му даваме напътствия как точно да го стори. На водата никой не й дава акъл, нали? Кога за последно ви се е случвало, преди да я погълнете, да я погледнете и да й дадете напътствия: „Десет капки да отидат към далака ми. Петдесет да се насочат към сърдечносъдовата ми система. Останалите от вас заминавате на север към мозъка ми. Днес нещо ме сърби под скалпа." Без да й се обяснява, водата някак си сама знае накъде точно да се насочи. Колко по-добра представа пък има вашият Създател! Вашите напътствия въобще не са му необходими. Но без вашето разрешение той не може да свърши нищо. Подобно на водата Исус няма да дойде у вас, ако не го преглътнете. Казано в прав текст, това означава да проявите готовност да се предадете на Неговото господство. Човек може да нагази до кръста в река Колорадо и все пак да си загине от жажда. Докато не се наведе да пие от нея, водата няма как да проникне в него. Докато не се поклони да отпие от Христос, резултатът също ще е никакъв. Кой няма нужда от вода? Кой не изпитва необходимост да се освободи от страховете, тревогите или гузността? Обърнете внимание до каква аудитория е отправена поканата на Исус: ,Който и да е жаден, нека дойде при Мен и нека пие" (37 ст., 1МЮУ, курсивът е мой). Вие влизате ли в тази категория? Тогава пристъпете към кладенеца. Водата е и за вас. Всички възрасти са поканени. И двата пола са добре дошли. Никоя раса не е аутсайдер. И работохолиците, и лентяите. И начетените, и невежите. Всеки е добре дошъл. За да пиеш, не се налага да носиш специални акредитации, спестени авоари или специфични доктрини. Просто идваш и следваш инструкциите от какво точно -или по-скоро, от кого точно - да отпиеш. От него. За да може Исус да свърши същото, което водата върши за тялото ни, ние трябва да му позволим достъп до нашето сърце. Дълбок, съкровен, интимен достъп. Приемайте Христос. Попивайте Духа му. Предоставяйте му достъп до скришните кътчета на живота си. Позволявайте на Исус да се превърне в жива вода за душата ви. Как впрочем става това? За начало започнете да обръщате внимание на жаждата си. Не пренебрегвайте чувствата за самота. Не отричайте напиращия гняв. Неспокойният дух, стомашните язви и среднощните кошмари са като изстрели от сигнален пистолет, експлодиращи високо в небосклона. В тази и тази област имаме вопиюща нужда от поне мъничко влага! Не допускайте сърцето ви да се превръща в ошав. Ако действително обичате хората, които се нуждаят от любовта ви, тогава не пропускайте да напоявате душата си. И пийте качествена вода. Не са ви нужни съмнителни течности с мръсен вид, мътен вкус или гнусен мирис. Не ви трябват изкуствени оцветители или подправени овкусители. В никакъв случай! Когато тялото ни изпитва жажда, ние знаем към какво да посегнем. Тогава нека същото да правим и за сърцето си. Не всяко нещо, което допирате до устните си, ще утолява жаждата ви. Обятията на забранената любов може да заситят за кратко, но само толкова. Осемдесет часовата работна седмица може да ни придаде чувство за пълноценност, но няма да отстрани жаждата. А специално внимание обърнете на бутилката с надпис „религия". Последвайте примера на Исус. Забележете в каква точно обстановка той надига глас. Тук той не се обръща към блудници или бандити, нито към затворници или заточеници. Не, думите му са насочени към вярващи хора, събрали се на религиозна конференция. Денят е национален църковен празник. Човек очаква едва ли не в следващия стих да се появи и папата. Навсякъде е пълно с всевъзможни религиозни символи: храмът, олтарът, празничните тръби, свещеническите одежди. Към всяко от тези неща Исус би могъл да насочи жадните хора като към източник на вода. Ала той не го прави. Всички тези неща са просто символи. Той посочва към самия себе си, понеже самият той е центърът и изпълнението на всички символи. Религията би могла да умиротвори душата, но никога няма да я засити. Църковните дейности могат да прикрият жаждата, но единствено Христос е способен да я утоли. Затова пийте от него. И пийте редовно. В това изречение Исус прибягва към глагол, който намеква за повторяемо преглъщане. Буквално, той отправя покана към жадните „да идват при него, да отпиват и да продължат да пият". Една бутилка няма да насити жаждата ви. Съхнещите гърла се нуждаят от всекидневно отиване. Жадните души се напояват само с непрекъснато общение. Преди края на тази глава искам да ви подаря едно помощно средство - молитва за жадното сърце. Носете го със себе си така както колоездачът си носи бутилката с вода. Тази молитва очертава четирите жизненоважни течности, които напояват душата: разпятието на Христос, енергията на Духа, кормилото на Отец и неговата агапе любов. Никак не е трудно дори да я научите наизуст. Просто запомнете думата РЕКА. Господи, идвам жаден. Идвам, за да отпия, за да получа. Приемам делото на твоето разпятие и твоето възкресение. Греховете ми, знам, са получили прошка. Смъртта ми вече е надвита. Искам да черпя от твоята енергия. С помощта на твоя Дух имам сила за всичко чрез Христос, който ме подкрепя. Отстъпвам ти кормилото на своя живот. Вече принадлежа на теб. Нищо не идва при мен, без да е преминало през теб. Искам да получавам от твоята любов. От нея абсолютно нищо не би могло да ме отдели. Всеки от нас се нуждае от редовни, ежедневни глътки от Божия резервоар. От опит знам, че тази молитва намира приложение в най-различни ситуации: в напрегнатото бизнес събрание, в отегчителния сив ден, в многочасовото шофиране, в отговорната командировка, в определящото характера решение. По няколко пъти дневно аз пристъпвам към непресекващата и непресъхващата РЕКА на Божието присъствие. Там наново черпя от постиженията на неговото Разпятие, от силата на неговата Енергия, от спокойствието, че той държи Кормилото, и от изворите на неговата Агапе любов. Елате да отпием заедно от бездънния извор. Няма нужда повече да живеете с това обезводнено сърце. Приемете делото на Христовото разпятие. Вкусете от енергията на Неговия Дух. Връчете му кормилото на своя живот. Пийте от Неговата агапе любов. Отпивайте редовно и дълбоко. И ще видите как от самите вас ще започнат да бликат реки с жива вода.
Ваксина срещу греха
През октомври 1347 г. флотилия от няколко генуезки кораба се завърнала от експедиция в северното Черноморие, донасяйки на борда си смъртоносен товар за Европа. Когато корабите доплували бавно до пристанището на Месина в Сицилия, повечето моряци на борда вече били мъртви. Малцината оцелели предпочитали изобщо да не са се били раждали. Треската съсипвала телата им. Много от моряците лежали немощни по палубата и само малцина намирали сили, клатушкайки се като пияни, да приготвят въжета и платна за акостиране. Пристанищните власти на Месина се досетили, че генуезките моряци са станали жертва на някаква епидемия, и се опитали да не ги допуснат да слязат на сушата. Но било твърде късно. В момента, когато корабните въжета били вързани за пристанищните греди, по тях на сушата допълзели стотици плъхове и насекоми. Много по-късно се разбрало, че не хората, а те донасяли смъртоносната болест. Така черният диктатор стъпил на континента и започнал безогледно да покосява млади и стари. По търговските пътища болестта скоро напреднала на север през Италия във Франция и отвъд. До пролетта заразени хора имало вече и от другата страна на Ламанша. В рамките на някакви си пет брутални години от тази болест били покосени двайсет и пет милиона души – около една трета от цялото население на Стария континент. Това била една от най-смъртоносните чумни епидемии в познатата история. Нарекли я „Черната смърт”. Но най-лошото тепърва предстояло. Три столетия по-късно чумата още върлувала с пълна сила. През 1665 г. поредната разразила се епидемия оставила около сто хиляди трупа само в Лондон, покосявайки средно по седем хиляди живота седмично чак докато милостиво-жестокият студ на настъпващата зима не изтребил чумните бълхи. Никой не знаел лекарството. Никой не можел да предложи надежда. Здравите поставяли болните под карантина. Болните брояли дните си. Ако решите да съставяте списък с най-ужасяващите бедствия в човешката история, подредете Черната смърт някъде в челните места. Заслужила си е това признание. Но не я поставяйте на първо място. Наречете я катастрофа, пандемия, континентално бедствие. Но не я определяйте като най-смъртоносната чума в историята. Свещеното Писание запазва тази титла за една далеч по-мрачна болест, една далеч по-древна чума. В сравнение с нея „Черната смърт” е като пролетна настинка. Нито една култура, нито една нация, нито едно семейство някога е успявало да се измъкне от черните микроби на греха. За да проследите началото на черната чума, потърсете акостирането на генуезката флота в Месина и донасянето на бактериятаyersiniapestis. За да откриете началото на човешкия грях, проследете обратно историята на едно безбожно решение на двама души. Когато обръщат глави към лукавото съскане на изкусителя, Адам и Ева за първи път обръщат гръб на Бога. В този момент Ева не се сеща да запита: „Какво иска Бог от нас?” На Адам не му хрумва да предложи: „Нека да се допитаме до Създателя.” И двамата се държат, сякаш нямат небесен Баща. Неговата воля се пренебрегва и грехът заедно с бацила на смъртта навлиза в нашия свят. Грехът - това е мироглед, според който на света няма Бог. Ние може да смятаме, че грехът е провинение или прегрешение. Но според Бога той е безбожен кръгозор, водещ до безбожни постъпки. „Всички ние се залутахме като овце. Изоставихме Божиите пътища, за да следваме нашите си” (Исая 53:6, МАТ). Греховното съзнание уволнява Бога. То не изпитва необходимост от небесни съвети. На него не му е нужно мнение свише. Божиите планове нямат особено значение. Заразените с греха зачитат авторитета на Твореца също толкова, колкото средношколците уважават стеснителна учителка, заместваща болния им преподавател. Приемат присъствието, но не прекалено сериозно. Когато не е насочен към Бога, погледът се насочва към Аз-а. Грехът в нас има навика да си навива на пръста обяснение след обяснение: „Това все пак си е моят живот. Нали така? Тялото си е мое и ще го помпам с всякакви вещества. Умът си е мой и ще му позволявам всякакви изкушения. Нощта си е моя и ще я изпълвам с всякакви удоволствия." Безбожният човек води живот, доминиран от самия себе си. Инфантилните му оправдания се обобщават с една-единствена фраза. Ние ще „правим каквото си искаме и когато си искаме" (Ефесяни 2:3). Бог ми казва да обичам. Аз решавам да мразя. Бог ме съветва да прощавам. Аз предпочитам да си връщам. Бог ми препоръчва самоконтрол. Аз обичам да си угаждам. За някакво кратко време грехът наистина засища чувството за жажда. Но същото прави и солената вода. Само миг по-късно жаждата обаче отново се завръща, още по-остра, още по-придирчива. „Изгубили всякаква чувствителност, те са се предали на похотливост, за да си угаждат с всевъзможни нечистотии, и то ненаситно" (Ефесяни 4:19, МУ). Висока е цената, която плащаме заради тази обсебеност от самите себе си. „Бог не е доволен от това, че го пренебрегваме" (Римляни 8:8). Павел говори именно за греха, когато описва онези хора, които: Макар и да познаваха Бога, не го почетоха като Бог и не му благодариха, а вместо това се отдадоха на суетни мисли и глупавите им сърца се изпълниха с мрак. Затова Бог ги предаде на злите желания на сърцата им и на сексуални грехове и ги остави да оскверняват телата си един с друг (Римляни 1:21,24, СП). Виждали сте как изглежда хаосът. Съпруг не обръща внимание на съпругата си. Самозабравил се управник си прави оглушки за гласа на народа. Похотливи мъже подмамват невръстни деца. Млади се предлагат на стари. Когато всеки от нас прави каквото си иска, когато на никого от нас не му пука от Бога, тогава човечеството буквално се разпада. Заразяването на един човек води до покваряване на мнозина. Пуританският проповедник Джоузеф Алейн пише по този повод: „О, клети човече, що за уродливо чудовище е направил от теб грехът! Бог те е създал да бъдеш малко по-долен от ангелите. А грехът те е направил да бъдеш малко по-горен от демоните."1 Премахнете Бога от картинката, и в резултат получавате земен хаос и което е далеч по-фатално, вечна трагедия. Бог е пределно ясен по този въпрос. Чумата на греха никога няма да стъпи на Неговите брегове. По небесните улици никога няма да щъкат заразени души. „Нима не знаете, че хората, които вършат зло, няма да наследят Божието царство? Не се заблуждавайте! Няма да го наследят нито онези, които вършат сексуални грехове, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито мъжете, които позволяват да бъдат използвани за хомосексуални връзки, нито мъжете, които практикуват хомосексуализъм, нито крадците, нито алчните, нито пияниците, нито клеветниците, нито измамниците" (I Коринтяни 6:9-10, СП). Бог никога няма да допусне компромис с духовната чистота на небето. И ето тук се крие най-фаталният плод на греха. Ако животът ви е бил безбожен, очаквайте и безбожна вечност. Ако през всичките си дни на земята настоявате Бог да ви остави на мира, когато те се свършат, Бог наистина ще го направи. Ще ви даде живот „без да имате никаква надежда и без Бог на света" (Ефесяни 2:12). „Господ Исус ще донесе наказание на онези, които не познават Бога и които не се покоряват на Благата вест за нашия Господ Исус. Те ще бъдат наказани с вечна гибел. Няма да им е позволено да са с Господа, но ще бъдат държани далеч от неговата велика мощ" (II Солунци 1:8-9, СП). Когато става дума за ада, Христос не ни спестява нищо. Неговите описания съвсем целенасочено вледеняват душата: • Адът е мястото на мрака (Матей 8:12). • Адът е огнена пещ (Матей 13:42). • Адът е мястото, където „червеят им не умира и огънят не угасва" (Марк 9:48). Гражданите на ада ще мечтаят за смъртта, но няма да умират. Ще умоляват за вода, но няма да получават. Новата им родина е нощ без разсъмване. Какво да правим тогава? Щом като всички са заразени и щом като светът е толкова безнадеждно покварен, към кого да се обърнем за помощ? Подобен въпрос вече е бил задаван в Свещеното Писание: „Какво трябва да направя, за да се спася?" (Деяния 16:30). Даденият там отговор все още е валиден: „Насочи цялото си доверие към Господ Исус" (31 ст.). Защо към Исус? Защо не към Мохамед или към Мойсей? Към Джоузеф Смит или към Буда? Откъде Исус разполага с уникална квалификация да опазва заразените с греха? Ако трябва да отговорим само с едно изречение:Христос, безгрешният, сам стана грях, за да можем ние, грешните, да бъдем счетени за безгрешни. „Бог направи този, който нямаше грях, да стане грях заради нас, за да може чрез него да станем праведни пред Бога" (II Коринтяни 5:21, СП). Христос не само е станал принос за грях, поемайки върху себе си Божия гняв срещу греховете на човечеството. Нещо повече. Той е надвил наказанието за греха (смъртта), възкръсвайки победоносно от света на мъртвите. Най-пагубната чума на света, от Божия гледна точка, е фактът, че хората умират поради греха. В едно и също изречение Исус на два пъти ни предупреждава: „По тази причина ви казах, че ще умрете в греховете си, защото, ако не повярвате, че съм Аз, ще умрете в греховете си" (Йоан 8:24). Оставете опустошителните земетресения и глобалните рецесии. Най-фаталното нещо, което може да ви се случи на този свят, е да отнесете със себе си греховете си в следващия. Небето не може да си представи по-тежка трагедия. И едва ли може да предложи по-голям подарък от този: „Христос един път пострада за греховете - Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бог, бидейки умъртвен по плът" (I Петрово 3:18). Представете си някой чудотворец през Средновековието да бе съумял да стори нещо подобно по въпроса с Черната смърт. Представете си, че по онова време е съществувал човек с имунна резистентност към чумата. Смъртоносната бактерия е неспособна да пробие защитата, освен ако той не реши да я погълне. И ненадейно той наистина решава да го стори. Започва да ходи от човек на човек и да им предлага: „Хвани ме за дланта. Предай ми болестта си и приеми моето здраве.” Заразените няма какво да губят. Те поглеждат протегнатата длан и се пресягат да я поемат. И точно както е казал човекът, бактериите бързо преминават от тяхната система в неговата.-Но тяхното облекчение довежда до неговото страдание. Тялото му се изкривява и се изприщва от болестта. И когато изцелените се отдръпват със страхопочитание, носителят на болестта се отдалечава, накуцвайки. Учебниците по история не разказват нищо подобно. Но го прави Библията. Той пое наказанието и така възстанови целостта ни. Чрез неговите наранявания ние биваме изцелени... Бог е струпал всички наши грехове, всяка наша злина, върху него, върху него... На своите плещи той пое греха на мнозинството, нагърби се с каузата на всички черни овце (Исая 53:5-6,12). На универсалния грях Христос откликва с универсална жертва, поемайки върху себе си греховете на целия свят. И го прави именно заради вас. Неговата спасителна песен обаче има два стиха. Христос не само заема вашето място на кръста, а и заема своето място в сърцето ви. Ето го втория стих: делото на Христос във вас. „Вече не аз живея - възкликва ап. Павел, а Христос живее в мен" (Галатяни 2:20). До една от първите църкви същият апостол пише: „Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас?" (I Коринтяни 3:16). С помощта на разпятието Бог прониква в сърцето на всеки Адам и на всяка Ева. Там е неговото място и затова той се установява за постоянно. Представете си каква значима промяна означава това! „Когато Бог живее и диша във вас (а че го прави е също толкова сигурно, колкото и че го е правел в Исус), вие се избавяте от този умрял живот" (Римляни 8:11). Нека онагледя как става това. На Черната чума са й необходими около триста години, преди да достигне до английското селце Ейъм. Получил колет от Лондон, един шивач на име Джордж Викърс се прибира в работилницата и го разопакова. Вътре са платовете, които е поръчал да му изпратят. Но с отварянето на пакета, без да иска, той освобождава няколко заразени с чумата бълхи. Четири дена по-късно той вече е мъртъв, а селцето е обречено. За да предпази околните населени места от чумата, Ейъм жертвоготовно си налага карантина. Околните селца съпричастно започват да доставят храна в близките поля, но прекъсват връзките си с Ейъм, оставяйки по този начин жителите му на волята на чумата. За удивление на всички обаче, мнозина в селцето оцеляват. Година по-късно, когато външни хора за първи път пристъпват в пределите на Ейъм, става ясно, че местните обитатели са развили необичайна резистентност към болестта. Но как? Те са докосвали чумата. Вдишвали са я. Една от оцелелите майки разказва, че само за седмица е погребала съпруга си и шестте си деца. Гробарят споделя как е заровил телата на стотици покосени, но някак си самият той е оцелял. Защо? Как са успели да преживеят напастта? С помощта на своята ДНК. Когато след време учените провеждали генни изследвания на техните потомци, бил открит специален ген, който блокирал болестта. Той се подвизавал в белите кръвни телца, откъдето пречел на бактериите да проникнат в човешката система. С други думи, чумата можела да докосва хората с такива гени, но нямала силата да ги покосява. По този начин доскоро никому неизвестното селище успяло да оцелее в едно цяло море от върлуваща смърт. И то само защото са случили на родители. Каква е тайната да оцелееш в Черната смърт? Избери си подходящи предци. Физиологически невъзможно? Вероятно е така. Но пък спокойно можете да изберете кой да бъде вашият духовен родител. Дадено ви е право да изберете дали искате родословното ви дърво да се промени от Адам към Бога. И ако вземете такова решение, новият ви Баща мигновено заема мястото си. Неговата резистентност става ваша. Неговото тефлоново покритие става ваше. Грехът може да ви опарва и опърля, но никога вече няма да има силата да ви убие. Повече няма да бъдете негов слуга. Той ще ви докосва, ще ви обезсърчава, ще ви разконцентрира, но никога повече няма да има власт да ви осъжда. Когато Христос е във вас и вие сте в него, „сега няма никакво осъждане за онези, които са в Христос" (Римляни 1:8). Мога ли горещо да ви насърча да се доверите на тази истина? Нека молитвата ви да казва нещо подобно: „Господи, приемам делото на твоя кръст. Греховете ми вече са получили прошка." Доверете се на Божието дело за вас. А после се доверете и на Христовото присъствие във вас. Отпивайте жадно, редовно и дълбоко от извора на неговата благодат. Всяка една сутрин си припомняйте, че вече не подлежите на заразата! И не живейте повече в страх от нея. Преди няколко години забелязах едно специфично потрепване в левия ми палец. При всяко протягане на ръката той потръпваше леко. Веднага започнах да си представям най-лошото. Баща ми бе починал от болестта на Лу Гериг. Явно сега идваше и моят ред. Още преди да се консултирам с личния си лекар, вече бях започнал да подготвям Деналин да се готви да става вдовица. Прегледът обаче показа съвсем различни данни. Не ми бе открита никаква болест. Треперенето може да се дължи на кофеин, на нерви или на нещо друго, но със сигурност, увери ме лекарят, не беше АЛС. Когато чух новината, направих тъкмо каквото бихте очаквали. Ревнах от отчаяние и през сълзи го запитах: „И колко ми остава?" Лекарят ме погледна над очилата си, озадачен. „А ще ми помогнете ли да поднесем тежката новина и на жена ми?" Той все още не отговаряше. Предположих, че е прекалено емоционална личност, и затова го прегърнах за последно и си тръгнах от кабинета. Оттам директно отидох в болничния магазин и си поръчах инвалидна количка и болнично легло. Попитах ги дали здравната ми осигуровка включва и обгрижване по домовете. После се обадих на Деналин и й съобщих лошата новина. Чакай, чакай — сигурно си казвате сега. - Ти не чу ли какво ти каза лекарят? А пък аз се питам дали случайно вие не сте дочули правилно какво ви казах аз. Бог живее във вас! „Кръвта на Иисус Христос... ни очиства от всеки грях" (I Йоан 1:7). Тогава на какво се дължи виновната ви физиономия? Откъде се появяват смущението и боязливостта? Защо върху погледа ви е надвиснала сянката на срама? Не трябваше ли да живеете с усмивка, да подскачате на един крак, да пеете с блясък в очите? Да не мислите, че наистина съм реагирал така при новината от личния ми лекар? Нищо подобно. Напротив, здрависах се с него, ухилих се на рецепционистката и едва що прекрачил прага на болницата, набрах телефона на Деналин да й съобщя добрата вест. А когато и днес от време на време палецът ми потръпне, го отдавам на ЕГН-то си и се осланям на думите на личния ми лекар. Правете го и вие. Защото също както моят палец потреперва всеки ден, и вие ще допускате някой и друг грях от време на време. А когато се случи, припомнете си следното. Грехът може да ви докосва, но няма власт да ви изисква. Във вас обитава Христос! Доверете се на делото на неговото Разпятие. Там той вече е заел мястото ви и е поел екзекуцията ви. Сега вече вашето сърце е негов дом, а той е собственикът.
Когато благодатта проникне дълбоко
Блудният син пристъпва по пътеката. Миризмата от свинската кочина кара минувачите да го заобикалят от почтително разстояние. Но на него не му прави впечатление. Забил поглед в земята, той предъвква извинителните думи: „Татко... – гласът му едва се долавя, – допуснах грях срещу небесата и срещу тебе. Не съм достоен да се наричам твой син...” Той преповтаря изреченията, питайки се повече ли да каже или по-малко. Дали пък да не се върне обратно при прасетата? В крайна сметка, няма много оправдания. Пропилял е семейния фонд, поругал се е с фамилното си име. През последната година се е събуждал с повече махмурлуци, жени и татуировки и от някоя рок звезда. Как може баща му да му прости? Дори пък да не му предложа да си откупя изпразнените кредитни карти? Момчето дотолкова е вглъбено в собствените си размишления, че въобще не дочува топуркането от стъпките на баща му, който се е завтекъл срещу него. Бащата прегръща не къпания си син, сякаш е герой, завръщащ се от бойното поле. След това нарежда на прислугата да донесат скъпи дрехи, сандали, пръстен – сякаш иска да каже: „Не може мой син да изглежда като кочияш. Палете барбекюто. Носете напитките. Днес ще празнуваме!” Междувременно неговият по-голям брат се е подпрял на прага и сумти със скръстени ръце: „На мен пък никога не са ми правили празненство!” Таткото се опитва да обясни, но ревнивият син не е склонен да слуша. Със смръщени вежди той нарежда нещо за евтината благодат, после излиза от къщата, мята се на коня си и изчезва. Но тези неща сигурно вече ги знаете. И преди сте чели притчата за благодатния баща и враждебния брат (Лука 15:11-32). Но знаете ли какво става по-нататък? Прелиствали ли сте към втора глава от историята? Само на следващата страница е. По-големият решава да охлади малко ентусиазма на братлето си. Щом като на татко му е трудно да го накаже, ще го сторя аз. „Много хубава дреха, братле – приближава се един ден той към по-малкия, – но гледай да я пазиш чистичка. Едно-едничко петънце и татко ще вдигне ръце от тебе.” По-малкият не му обръща особено внимание, но когато на следващия ден се среща с татко си, за всеки случай бързичко проверява дрехата си за някое петънце. Седмица по-късно баткото го предупреждава и за стойността на пръстена. „Страхотно пръстенче ти е подарил татко. По-добре да го носиш на палеца, обаче.” „На палеца ли? Не ми го е казал.” „Някои неща не е необходимо да се казват.” „Но няма да ми стане на палеца!” „Е, кое е по-важно за теб? Да зарадваш татко или да ти е удобно?” – процежда през зъби духовният супервайзер и се отдалечава. Ала всичко това не му е достатъчно. С ухилената физиономия на данъчен инспектор няколко дни по-късно той отново казва на по-малкия: „Ако татко те види с тези разпасани сандали, направо ще си ги вземе обратно.” „Няма! Те са подарък. Няма да ги вземе, нали?” – доскорошният блуден син бързо клеква, за да оправи връзките на сандалите си. И тъкмо тогава забелязва някакво ново петънце по дрехата си. Посягайки с ръка да го изтрие, той осъзнава, че пръстенът му не е на палеца, а на безименния пръст. И тъкмо в този миг иззад гърба му долита гласът на неговия баща. „Привет, сине.” Момчето подскача от изненада и се обръща, целият почервенял от срам заради изцапаната дреха, хлабавите сандали и проблемния пръстен. Без дори да погледне баща си в очите, той изломотва някакво извинение и след това хуква да бяга. Задълженията са му дошли в повече. Да пазиш дрехата неопетнена, пръстена на палеца, сандалите стегнати - кой би се справил с подобни високи стандарти? Опазването на подаръците става все по-уморителна задача за младия човек. Затова все по-често той започва да избягва баща си. На такъв суров родител е трудно да се угоди. След време той дори престава да носи подарените му вещи. Толкова отговорни задачи не биваше да му се възлагат изобщо. В един момент синът дори започва да обмисля дали в кочината не му е било по-добре. „Там поне никой не ми дишаше във врата.” Ето това е продължението на разказа. Къде го намирам ли? В собствената си Библия. В писмото до галатяните. Благодарение на няколко такива легалистични батковци читателите на Павел са започнали да се отдръпват от благодатта, ангажирани да спазват буквите на закона. Християнският им живот сега е изпълнен с радост, каквато можете да видите единствено в моргата. А Павел е безкрайно озадачен от това развитие. Изумен съм, че толкова скоро обръщате гръб на Онзи, който ви призова чрез Христовата благодат, и се насочвате към друго благовестие. Друго благовестие обаче няма. Има само хора, които ви объркват и се опитват да преиначат Благата вест за Христос. Ние сме юдеи по рождение и не сме част от „грешните езичници”, но знаем, че човек става праведен пред Бога не като спазва закона, а като вярва в Исус Христос. Затова ние положихме вярата си в Христос Исус, за да станем праведни пред Бога, защото сме повярвали в Христос, а не защото сме спазили закона, понеже никой няма да стане праведен пред Бога, като спазва закона (Галатяни 1:6-7, 2:15-16, СП). Крадци на радостта навлизали и в Римската църква. Затова се налага Павел да припомня и на тях: „ако някой се доверява не на делата си, а на Бога, който прави праведни грешните, Бог приема вярата на този човек и го счита за праведен" (Римляни 4:5, СП). Християните във Филипи слушали същите глупости от своите „по-големи братя”. При тях препоръката била не да носят пръстен на палеца си, а да се обрязват като част от спасението (Филипяни 3:2). Даже и Антиохийската църква, която изпраща Павел като мисионер, не избегнала монотонните проповеди на някои „духовни" батковци. Носещите се сред нея слухове убеждавали вярващите от нееврейски произход: „Ако не се обрежете според Мойсеевия обред, не можете да се спасите" (Деяния 15:1). Всички тези църкви страдали от една и съща напаст - блокирана благодат. Отец може и да ви е пропуснал през тясната портичка, но за да седнете на трапезата, ще трябва първо да си го заслужите. Бог може да е заплатил за вашето изкупление, но сега е настъпил моментът да му се отплащате на равни месечни вноски. Небесата може и да са ви предоставили лодката, но за да стигнете до другия бряг, ще трябва здраво да гребете с веслата. Блокирана благодат. Вкусвай, но недей да отпиваш. Навлажи си устните, но да не достига до гърлото. Представяте ли си да видите подобен надпис на някоя крайпътна чешма: „Моля, недейте да отпивате. Напълнете уста, жабуркайте, но не поглъщайте.” Абсурдно. Каква полза има от водата, ако не можете да я пиете? Какъв е смисълът от благодатта, ако не й давате да проникне надълбоко? А как са нещата при вас? Коя от следните картини по-добре описва сърцето ви? Измокреното хлапе, което шляпа из градския фонтан? Или ронливата, напукана почва, не вкусвала дъжд от месеци? Ето как ще разберете. Отговорете си на следния въпрос. Божията благодат дефинира ли ви? Когато благодатта проникне в дълбочина, тя изяснява категорично, веднъж и завинаги, кои сме ние. Бог е богат на благодат и благодарение на великата любов, с която ни обикна, още докато бяхме мъртви духовно поради престъпленията си, той ни даде живот заедно с Христос. Вие сте спасени чрез Божията благодат. Бог ни възкреси заедно с Христос и ни постави заедно с него на своя престол в небесните владения - нас, които сме в Христос Исус. Бог извърши това, за да покаже във всички бъдещи времена несравнимото богатство на своята благодат с добрината си към нас в Христос Исус. Защото по Божията благодат сте спасени чрез вярата и това не идва от вас самите, а е дар от Бога. То не е резултат от нечие дело, така че никой не може да се хвали с това. (Ефесяни 2:4-9, СП) Вижте как точно благодатта ни дефинира. Ние сме: • духовно живи: „той ни даде живот" (5 стих); • поставени в небесата: „заедно с него на своя престол в небесните владения" (6 стих.); • неразривно свързани с Бога: ние „сме в Христос Исус" (6 стих.); • примери за милостта на Бога: „за да покаже... своята благодат с добрината си към нас" (7 стих.); • деца на Бога: „по Божията благодат сте спасени" (8 стих.). Благодатта дефинира кои сте. И когато тя проникне надълбоко, всички човешки определения избледняват. Обществото около вас сигурно ви поставя етикети като на буркани в консервна фабрика. Плиткоумен. Ялов. Туткав. Бъбрив. Леконравен. Мекушав. Обаче колкото повече благодатта попива в сърцето ви, тези критични гласове сякаш губят от силата си. Вие знаете, че не сте такъв, за какъвто ви дамгосват околните. Вие сте такъв, за какъвто ви определя Бог. Духовно жив. Поставен в небесата. Неразривно свързан с Бога. Пример за милостта на Бога. Дете на Бога. Естествено, не всички етикети край вас ще са негативни. Някои хора ви определят като привлекателен, съобразителен, преуспял или късметлия. Но дори и длъжността в Белия дом не може да се съпостави с това, да седите „заедно с него на своя престол в небесните владения". Благодатта е основната тема в СУ-то на християнина. При Мемфивостей се получава точно така. Животът му получава напълно нова дефиниция. След като заема престола на Саул, Давид започва да се чуди: „Има ли още някой останал от Сауловия дом, за да му окажа милост заради Йонатан?" (II Царе 9:1). Филистимците, сигурно помните, наскоро са победили Саул в изтощителна война. Когато димът от военния конфликт се разсейва, Давид решава да покаже благодат към наследниците на предишния цар. Тогава един служител на име Сива си припомня: „Има още един син на Йонатан, недъгав в двата крака" (3 ст.). Не казва никакво име. Само описва недъга му. Поставя му етикет според житейското му нещастие. Предисторията ви е позната. Щом вестта за смъртта на Саул и Йонатан достига до столицата, една прислужница в Йонатановия дом грабва петгодишния му син и хуква да бяга. Но в бързането се препъва, изпуска го и в резултат детето остава осакатено и в двата си крака. Накъде да се обърне такова дете? Не може да ходи. Не може да работи. Баща му и дядо му са убити във войната. Накъде да се обърне сакатият син на поваления лидер? Може би в Ло-Давар. Забравено и занемарено селце. Едва ли ще го намерите на картата, понеже картографите не са чували за него. Дълбоката израилска провинция. Подходящо местенце за Мемфивостей. Последният дом на изоставения, изолирания, изгубения. На изпуснатия. Разхождали ли сте се по неговите улички? Ако са ви изпускали като малки, сигурно вече знаете какво е да куцукаш из такива места. Може да са ви изпуснали от някой отбор. Или от списъка с подаръците. Или от летописа на семейството ви. Или от регистъра на стипендиантите. Или от другаде. Някой някъде е изтървавал името ви. Изпускал е да ви зачете. Забравял е за съществуването ви. Изоставял ви е – пред олтара или пред болницата, или пред казармата, или пред вратите на сиропиталището. И сега вие куцате. Околните не помнят вашето име, а вие не забравяте вашата болка. „Той беше оня пияница от квартала.” „А, помня я. Онази вдовица, нали така?” „Да не говориш за разведения от еди къде си?” Етикетът вече ви е поставен и нищо не може да го промени. Но тогава се случва нещо като от историята за Пепеляшка. Идват хора на царя и похлопват на вашата лодаварска портичка. Натоварват ви в каляска и ви отвеждат в присъствието на царя. През ума ви минава мисълта за най-лошото и вие вече се молите поне съкилийникът ви да не е някой, който хърка. Обаче придворните не ви пращат надолу към тъмницата. Вместо това ви настаняват на трапезата на царя. С безкрайна изненада виждате името си написано на табелка точно до чинията пред вас. От този ден нататък „Мемфивостей ядеше на трапезата (Давидова) като един от царските синове" (ІІ Царе 9:11, СИ). Чарлз Суиндол е автор на цяла плеяда превъзходни писания. Но един от любимите ми абзаци, излезли изпод неговото перо, е следната картина на сцена от Давидовия дворец: Златни и бронзови инкрустации привличат погледа от високите стени на палата. Всяка стая е захлупена с красив таван с многообразие от изящни дърворезби. Челядта на Давид се събира около вечерната трапеза. Авесалом – почернял от слънцето, снажен и наперен. Тамар – красивата дъщеря на царя. Вечерята вече е сервирана и царят оглежда помещението, за да види дали всички са тук. Една фигура обаче все още липсва. Туп-скръц... туп-скръц... Откъм коридора долита звукът от патериците на последния участник във вечерята. Туп-скръц... туп-скръц...Най-седне сгърчената фигура се появява на прага и бавно се приближава към мястото си. Неговото име е Мемфивостей. Сакатото момче се настанява на Давидовата трапеза и грациозно повдига брадичка. Покривката е спусната върху краката му. Сега вече вечерята може да започне.3 От Ло-Давар към царския дворец. От неизвестността към славата. От анонимността към царската трапеза. Какъв необикновен скок в статута на Мемфивостей! И колко навременно припомняне за самите нас. Защото това момче е своеобразен модел и за собственото ни житейско пътешествие. Бог ни приповдига от задънената улица в Ло-Давар и ни поставя да седнем на неговата трапеза. Заедно с възкресението той ни настанява „да седим заедно с Него в небесни места в Христос” (Ефесяни 2:6). Потопете душата си в тези думи. Следващия път, когато задухат прашните ветрове, които ви дефинират според вчерашните ви неуспехи, протегнете длан към бокала на Божията благодат и отпийте от него. Благодатта определя кои точно сте вие. Вечно недоволният от вас родител греши също толкова дълбоко, колкото непрестанно глезещата ви леля на село. Хората бъркат в преценката си. Но Бог вижда картината кристално ясно. И според него вие безусловно му принадлежите. Точка. „Ние сме Божи шедьовър. Той ни е създал наново в Христос Исус, за да вършим добрите неща, които той е замислил за нас много отдавна" (Ефесяни 2:10). Представете си, че Мемфивостей е чувал този стих. Представете си, че някъде там в Ло-Давар се намира добър човек, който идва при сакатото момче и му казва: „Не се обезсърчавай, друже. Знам, че не можеш нито да танцуваш, нито да тичаш. Около теб другите ритат футбол, а ти все седиш край тъч линията да ги гледаш. Обаче, слушай, Бог вече е написал историята на живота ти. И е избрал именно теб да играеш главната роля в тази драма. Само след някакви си три хиляди години биографията ти ще се чете и ще провокира хората да си представят благодатта на Бога.” Дали Мемфивостей е щял да му повярва? Нямам представа. Но се моля вие да ми повярвате. Вашата биография е окачена като Божие художествено произведение – свидетелство в неговата галерия на благодатта. Преди малко повече от стотина години група рибари отдъхвали в трапезарията на една крайбрежна страноприемница в Шотландия, разказвайки си морски истории. Един от тях ръкомахал превъзнесено в опитите си да опише колко огромна риба бил изпуснал веднъж. Ръката му закачила преминаващата сервитьорка, запокитвайки подноса с чая към варосаната в бяло стена. Горещата течност се разплискала и оставила безформено кафяво петно. Гостилничарят разгледал нанесената щета и въздъхнал: „Сега ще се наложи да пребоядисвам цялата стена наново.” „Не е задължително – обадил се някакъв непознат. – Позволете ми да поработя върху нея.” Собственикът нямал какво да губи и се съгласил на предложението. Непознатият човек извадил няколко молива, четки, буркан с безир и цветни бои. После очертал някакви криви линии около петното и започнал да нанася светлосенки и цветове върху кафявото леке от чая. С течение на минутите постепенно започнал да се появява образ – елен с богато разклонени рога. Непознатият художник се разписал под картината, заплатил обяда си и си тръгнал. Името му? Сър Едуин Ландсиър – известният художник на дива природа. В неговите ръце една безформена грешка се превърнала в шедьовър.4 Божиите длани вършат същото отново и отново. Той събира наново разглобените фрагменти от нашия живот и им придава напълно ново изображение - свидетелството на неговата любов. Ние се превръщаме в картини, в „примери на невероятното богатство на неговата доброта и милост към нас" (Ефесяни 2:7). Кой определя вашата идентичност? Какво определя какъв сте вие? Моментът, когато са ви изпуснали? Или денят, когато са ви пренесли до царската трапеза? Приемете делото на Христовото разпятие. Отпийте дълбоко от кладенеца на неговата благодат. И колкото повече благодатта му се спуска към дълбините на вашата душа, толкова повече Ло-Давар ще се смалява в огледалцето за обратно виждане. Мрачните дни няма повече да определят що за човек сте. Отсега нататък вие живеете в царските палати. А и сега вече ще знаете какво да отговаряте на троснатите си батковци в този свят. Вече няма да се налага трескаво да почиствате дрехата си или да треперите на кой пръст носите пръстена. Вашите дела не могат да ви спасят. Също както не могат и да опазят спасението ви. Това го може само благодатта. Затова следващия път, когато големият ви брат дойде и започне да раздава критики и препоръки, разхлабете сандалите си, прехвърлете пръстена на другата ръка и му цитирайте думите от апостола на благодатта: „По благодатта на Бога съм онова, което съм" (I Коринтяни 15:10).
Родилните болки на смъртта
Какво бихте направили, за да избегнете смъртта? При шума от стъпките на гостенката с косата, която почуква на вашата врата, каква цена бихте платили за отсрочка? Бихте ли си дали дясната ръка? Арън Ралстън го прави. Двадесет и седемгодишният пътешественик прави преходи през върховете на Скалистите планини през уикендите. Той е изкачил четиридесет и пет от тях, сам, всички през зимата, повечето след полунощ. Животът по ръба не е нов за него. Но животът под 400-килограмова скала? Докато се изкачва по една такава скала, тя се помръдва и приклещва дясната му ръка към стената на тесен процеп в отдалечен каньон в щата Юта. Арън бута скалата с рамо, прави опити да я издълбае с ножа си, дори се опитва да повдигне това нещо с въжето си за изкачване и макарата. Скалата не помръдва. Пет дни по-късно, след като водата и храната му са свършили, измежду моментите на депресия и хи-мерните картини как пие маргарита с приятели, той взима решение, мисълта за което кара обикновените смъртни да преглътнат с усилие. Решава да отреже дясната си ръка. „Сетих се, че ако успея да счупя костите в горната част на китката си, там където са прещипани, бих могъл да се освободя - разказва той по-късно. - Първо успях да счупя лъчевата кост, а след още няколко минути счупих и лакътната." След това, с евтино ножче от вида, който получаваш заедно с фенерче за петнадесет долара, той започва да реже собствената си плът. Острието е толкова тъпо, че не иска „да среже дори космите по ръката," но той усърдно продължава с ампутацията. Седмици по-късно той ще разказва пред репортерите: „Отне ми около час." Дори не си представям звуците през тези шейсет минути. Аз самият едва не изгубвам съзнание, когато сестрата се забави повече от десет секунди, докато ми взима кръв. Ралстън най-накрая се откъсва от скалата. (Извинявайте. Лош избор на глагол.) Тогава се изправя пред предизвикателството да намери други човешки същества. Пропълзява през 45-метрово дефиле, спуска се с въже (с една ръка, не забравяйте) надолу по 18-метрова скала, след това изкачва разстояние от шест мили. Чак тогава се натъква на някакви холандски туристи, които в негово лице виждат много повече за парите си, отколкото им е обещавал техният туристически агент. Ралстън омаловажава смелостта си и обяснява своето освобождаване като „въпрос на прагматизъм".6 Наистина прагматичен. От една страна - смъртта. Без другата страна - животът. Пред така представения избор той избира живота. Дали и ние бихме направили същото? Ние правим всичко друго. Смъртта е най-големият враг на обществото ни. Слагайте си коланите. Спете повече. Тичайте редовно. Яжте по-малко мазнини. Повече протеини. По-малко кофеин. Повече зеленчуци. Стремежът да отбегнем сянката на смъртта доминира нашите дни. Но никой не я избягва вечно. Свещеното писание ни представя някои мрачни факти относно смъртта. Някои хора умират в благополучие, като всичко е в тяхна полза - дебели и доволни. Други умират огорчени и сами, без да са вкусили от щастието. Полагат ги един до друг в гробището, където червеите не правят разлика кой какъв е бил. (Йов 21:23-26, М8С) Еклисиаст 8:8 е също толкова насърчителен. „Няма човек, който да има власт над духа, за да задържи духа, и никой няма власт в деня на смъртта. От тази война няма уволнение." Това е притеснително. Бихме се радвали да имаме някакъв глас относно смъртта си. Не можеше ли Бог да ни позволи да се записваме за дата на заминаване? Повечето от нас биха заявили стогодишен пакет с добро здраве, последван от дълга дрямка, от която ,да се събудим в рая. Бог обаче не ни е поверил книгата с датите на смъртта.. Поради неизвестни на нас причини Той я управлява без нашите съвети. Но макар и датата на твоята смърт да не е ясна, нейната неизбежност е сигурна. „На хората е определено веднъж да умрат, а след това -СЪД" (Евреи 9:27). Катерачът на планината в Юта не е единственият приклещен между скала и друго твърдо място. „Кой човек ще живее и няма да види смърт?" (Псалм 89:48). Няма да намерите такъв в огледалото си. Вие, като всички Божии чада, живеете на един последен дъх от собственото си погребение. В което, от Божия гледна точка, няма нищо толкова печално. Той отговаря на тези мрачни факти с прекрасни новини: „Денят, когато умираш, е по-добър от деня, когато се раждаш" (Еклисиаст 7:1. Ето нещо по-различно. Когато предстои погребение, Небето се радва с реакции като тези в родилно отделение. Ангелите следят погребването на телата по същия начин, по който баби и дядовци сноват около вратите на родилната зала. „Всеки миг ще се появи!" Нетърпеливо чакат да видят новодошлия. Докато ние караме катафалки и се обличаме в черно, те окачват сини и розови плакати и раздават бонбони. Ние не страдаме, когато бебета дойдат на бял свят. Небесните жители не плачат, когато ние го напускаме. О, много от нас плачат при мисълта за смъртта. А вие? Страхувате ли се от смъртта си? Този страх ограбва ли ви радостта от живота? Би могъл. Така се случва при една млада жена на име Флорънс. На тридесет и седем години тя казва на приятелите си, че животът й виси на косъм, който може да се скъса всеки момент. И така тя ляга в леглото си. И остава там. Цели петдесет и три години! Нейното изявление за смъртта й се оказва вярно. Тя наистина умира... но чак на 90-годишна възраст! Лекарите не откриват никакви проблеми. Преглеждащите я си тръгват от леглото й, клатейки глави. Повечето я определят като безнадежден хипохондрик - ужасена от смъртта, дори обсебена от нейната неизбежност. С изключение на три години от живота си Флорънс трепери пред гиганта на име Смърт. Ала по време на въпросните три години на Кримския фронт тя си създава име не като страдалец, а като приятел на страдащите. Най-известната медицинска сестра в историята Флорънс Найтингейл живее като робиня на смъртта. А вие? Страхът от смъртта ограбва ли радостта ви от живота? Тогава пийте! Все пак, Исус дойде „да избави всички онези, които чрез страха от смъртта през целия си живот са били подчинени на робство" (Евреи 2:15). Смъртта стои послушно в своята юрисдикция. Погребалните агенти отговарят пред Него. „Христос затова умря и възкръсна, и оживя отново, за да владее и над мъртвите, и над живите" (Римляни 14:9). Вашата смърт може да изненада вас и да натъжи околните, но небесата не познават ненавременната смърт: „Ти си ме видял още преди да се родя. Всеки един ден от живота ми е бил записан в книгата ти. Всеки един миг е бил изложен още преди да е преминал и един единствен ден" (Псалм 139:16, МАТ). Бог разпределя дните така, както продавачът дава рестото. За всички онези, които се съмняват в Неговата сила, Исус има две думи: „Лазаре, излез!" (Йоан 11:43). Ако в Писанието имаше списък с известни мъртъвци, Лазар би бил близо до първото място. Той е живял във Витания, заспало селце недалеч от Йерусалим. Исус е прекарвал дълго време там. Може би е харесвал кухнята на Марта и отдадеността на Мария. Едно нещо е сигурно. Исус е смятал Лазар за свой приятел. Новините за смъртта на Лазар карат Исус да възкликне: „Нашият приятел Лазар е заспал, но Аз отивам да го събудя" (Йоан 11:11). И сега, четири дни след погребението, Исус идва и буквално призовава: „Лазаре, излез!" Можем ли да се опитаме да си представим Лазар, когато чува тези думи? Запътилият се към небесата Лазар. Небесно щастливият Лазар. Четири дни в лоното на безвремието. Вече е започнал да завързва приятелства с други светии. Цар Давид му е обещал да му дава уроци по арфа. Мойсей го кани да се отбие на чай и манна. Илия и Елисей го качват за едно кръгче в огнената колесница. Данаил му е обещал лъвска история. Тъкмо отива да я чуе, когато един глас прогърмява в небесния град: „Лазаре, излез!" Всички познават този глас. Никой не се чуди: Кой беше това? Ангелите спират заниманията си. Обитателите на небесния град се обръщат към момчето от Витания и някой казва: „Изглежда се връщаш за още една смяна." Лазар не оспорва призива. Съвършеното разбиране идва с небесния паспорт. Той не се противопоставя. Но пък и да го е направил, кой би го обвинил? Неговото небесно тяло не знае що е болест. Бъдещето му е без страх. Той обитава град, в който не съществуват аларми, Алкатраси и антидепресанти. Без грях и смърт наоколо, проповедниците, лекарите и адвокатите са свободни да хвалят Твореца. Някой би ли обвинил Лазар, ако бе запитал: „Трябва ли да се връщам?" Но той не чака повторно потвърждение на заповедта. Не го прави и никой друг. Напоследък пътуванията обратно са зачестили. Дъщерята на началника на синагогата. Момчето от Наин. Сега Лазар от Витания. Лазар се обръща към рядко използваните врати за изход. Вероятно същите, през които Исус е преминал трийсетина земни години по-рано. Само за един полъх и едно примигване той вече е обратно в тялото си и се събужда върху студена плоча в изсечения в скалата гроб. Камъкът на входа е отместен и Лазар се опитва да раздвижи костите си. Обвит като мумия, той става сковано и излиза от гроба с грацията на чудовището на Франкенщайн. Хората се вторачват в почуда. Ние четем и може би се питаме: „Защо Исус го е оставил да умре, а после го вика обратно?" За да покаже кой командва парада. За да извади коза на гробището. За да покаже несразимата сила на Онзи, който е стъпил на врата на дявола, който е стоял лице в лице със смъртта и е заявил: „И на това му викаш задънена улица? Аз го наричам ескалатор." „Лазаре, излез!" Тези думи обаче са само разгрявка за големия ден. Христос приготвя глобална гробищна евакуация. „Джо, излез!" „Мария, излез!" „Джузепе, излез!" „Якоб, излез!" Гроб след гроб ще се изпразват. Онова, което се е случило на Лазар, ще се случи и на нас. Само че срещата на духа и тялото ще бъде в небесата, а не на общинското гробище на Витания. Когато това се случи - когато нашите смъртни земни тела се трансформират в небесни тела, които никога няма да умрат -тогава най-накрая ще се сбъдне обещанието на Свещеното Писание: „Погълната беше смъртта победоносно." „О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото?" (I Коринтяни 15:54-55) До тогава какво ни остава? Остава ни да проверяваме списъка с приятелите си. Лазар нарича Исус свой приятел и затова по-късно Исус го повиква от гроба. Що се отнася до смъртта, имате нужда от приятел в небесните места. Без такъв приятел сте в голяма беда. „Когато умират безбожните, всичките им надежди загиват, понеже са разчитали на собствените си мижави сили" (Притчи 11:7). Уверете се, че Исус се обръща към вас със същата привързаност, като към Лазар. Подгответе се за смъртта, като станете приятел с Христос. „Когато пристигнат пред портите на смъртта, Бог посреща всички онези, които го обичат" (Псалм 116:15, М80). Ужасът от смъртта свършва със знанието, че небесата са твоят истински дом. При всичките ми пътувания със самолет никога не съм виждал и един пътник да плаче, докато самолетът се приземява. Никога. Никой не се вкопчва в облегалките, умолявайки: „Не ме карайте да си тръгвам. Позволете ми да остана и да си похапна още фъстъци." Напротив, в такъв момент всички искаме да излезем, понеже самолетът няма постоянен пощенски адрес. С настоящия свят също е така. „Нашето гражданство е на небето, където живее Господ Исус Христос. А ние нетърпеливо го очакваме да се завърне като наш Спасител" (Филипяни 3:20, ЖТ). Джон Нокс знае добре за какво става въпрос. Роден през 1505 г. в Шотландия, неговото проповядване съживява цялото общество. Той вдъхновява народа и осъжда дворцовите охолства. Едни го обичат, други го презират, но Шотландия не го забравя. До ден днешен можете да посетите дома му в Единбург и да влезете в стаята, в която се смята, че е поел последния си дъх. Ето какво се случва. Неговият съработник Ричард Банатайн стои до леглото му. Дишането на Нокс става все по-затруднено и по-бавно. Банатайн се навежда над тялото на приятеля си. „Времето за края на твоята битка дойде. Имаш ли надежда?" - прошепва той на своя приятел. Отговорът от стария реформатор идва във формата на пръст. Той повдига пръста си, насочва го нагоре и издъхва, вдъхновявайки един поет по-късно да напише: И остави го смъртният ангел, разкъсал връзките със земята на студения му показалец, все тъй сочещ към небесата. Нека вашата смърт ви завари посочили в същата посока. Защо не направите следното. Оставете смъртта си в дланите на Бога. Представете си последния си дъх, обрисувайте в мислите си последните си минути и ги оставете на него. Направете го не само веднъж, а отново и отново. „Боже, приемам делото ти на кръста и твоето възкресение. Поверявам ти своето заминаване от земята." С Христос за ваш приятел и небесата за ваш дом, денят на смъртта става дори по-сладък от деня на раждането.
Сърце, готово за вкъщи
Разгледайте лицата на децата от сиропиталището в Кап-Хаитен и потърсете Каринет. Огледайте внимателно петдесет и седемте тъмнокожи, светлооки, къдрокоси деца, които говорят креолски и обичат да се забавляват, и накрая попитайте за уникалното седемгодишно момиченце. Тя не изглежда по-различно от останалите. Яде същия ориз и същия боб. Играе си на същата безтревна площадка. Спи под същия ламаринен покрив и слуша същия опустошителен хаитянски дъжд през нощта. Но въпреки че изглежда като останалите деца, вие не се заблуждавайте. Тя живее в един друг свят - свят, наречен бъдещ дом. Видяхте ли Каринет, слабичкото момиче с розовата блузка? С дълго носле, буйна коса и няколкото снимки в ръката. Поискайте да ги разгледате и тя ще ви позволи. А и да не попитате, тя пак ще ви ги покаже. Снимките са на нейното бъдещо семейство. Тя вече е осиновена. Нейните осиновители са ми приятели. Те й занесоха снимки, плюшено мече, десертни блокчета с мюсли и бисквитки. Каринет споделяше лакомствата с другите деца и помоли възпитателката да пази мечето й, но снимките задържа в себе си. Те й напомнят за бъдещия й дом. След месец, най-много два, тя ще бъде там. Тя знае, че денят наближава. Всяко отваряне на вратите кара сърцето й да подскочи. Всеки момент баща й ще се появи. Той е обещал, че ще се върне. Веднъж вече е дошъл, за да я поиска. Ще дойде отново и за да я вземе у дома. Дотогава тя живее със сърце, готово за вкъщи. Не трябва ли всички ние да живеем така? Положението на Каринет е отражение на нашето. Нашият баща също ни е посетил. Ние също сме били поискани. Осиновени. „Ето затова не би трябвало да бъдете като боязливи, тръпнещи роби. Би трябвало да се държите като деца на самия Бог, наричайки го „Татко, скъпи Татко."" (Римляни 8:15,ЖТ). Бог ви е намерил. Преди дори да сте се усетили, че имате нужда от осиновяване, Той вече е попълнил документите и избрал тапетите за стаята ви. „Бог от по-рано познава своите хора и ги е избрал да станат като неговия Син, така че Синът му да бъде първородният измежду много братя и сестри" (Римляни 8:29, МХ). Изоставени без родител? Няма начин. В семейната Библия на Бога може да се срещне и вашето име. Той го е вписал там. Нещо повече, той е платил цената за осиновяването. Нито вие, нито Каринет сте способни да си платите, за да излезете от сиропиталището. Затова „Бог изпрати Сина си [...], за да освободи всички, които се намираха под властта на закона, и за да бъдем осиновени като Божии деца" (Галатяни 4:4-5, СП). Ние не финансираме сами осиновяването си, а само го приемаме. Каринет е можела да каже на бъдещите си родители да се разкарат. Но не го е направила. По същия начин вие можете да кажете на Бога да си ходи. Но не бихте го сторили, нали? В момента, щом приемем предложението му, от сираци ние ставаме наследници. „Наследници на Бога и сънаследници с Христос" (Римляни 8:17). Наследници! Небесата не познават доведени деца или внуци. Заедно с Христос вие имате едно и също завещание. Каквото наследява той, наследявате и вие. Завръщате се у дома. Но как забравяме само! Как само свикваме с твърдите постели и ламаринените чинии! Колко рядко надничаме през оградата към бъдещия свят. Кога последно показахте на света вашите снимки? Говори ли и на вас Петър, когато призовава: „Приятели, този свят не е ваш дом. Затова не се настанявайте прекалено удобно в него" (I Петрово 2:11, М8С)? Осиновени сме, но все още не сме се завърнали. Имаме си ново семейство, но не и нов небесен дом. Знаем името на своя Баща, но не сме виждали лицето му. Той ни е поискал, но още не е дошъл отново за нас. И ето ни тук. Заклещени между настоящето и бъдещето. Вече не сме сираци, но още не сме си у дома. Какво да правим междувременно? Как да изживеем времето на химиотерапиите, на шофьорите с повече водка отколкото мозък в главите, на подлеците, заради които животът на земята е като служба в Афганистан? Как да живеем в тези междинни времена? Как да държим сърцата си готови за вкъщи? Павел дава няколко предложения. И ние, които имаме Духа като начало на Божието благословение, стенем в себе си, докато с нетърпение очакваме пълното осиновяване от Бога, когато телата ни ще бъдат освободени. Ние бяхме спасени и затова имаме тази надежда в сърцата си. ако можехме да видим онова, което очакваме, то това нямаше да е истинска надежда, защото кой се надява на нещо, което вече вижда? Но ние се надяваме на нещо, което още не виждаме, и търпеливо го очакваме (Римляни 8:23-25). Павел нарича Светия Дух „начало на Божието благословение". Един ДРУГ превод дава още по-нагледна метафора: „Имаме Светия Дух като предвкусване за бъдещата слава" (23 ст., КЪТ). Никой човек със здравословен апетит няма нужда да му се обяснява какво значи думата „предвкусване". Дори когато пиша черновата за тази глава, умът ми се понася към някое и друго вкусно ястие. След около час ще бъда в кухнята и ще душа като хрътка около вечерята на Деналин. Когато тя погледне на другаде, ще си открадна малко от манджата. Само едно парченце от пуйката, лъжичка от яхнията, късче от хляба... Такива хапки преди вечерята само още повече възбуждат апетита ми, докато не седнем на масата. Вкусните хапки от небесната кухня водят до същото. Има моменти, вероятно твърде рядко, когато времето спира, радостта разцъфва, а Небето ви поднася ордьовър. • След дълги часове на безсъние вашето новородено заспива. Под кехлибарената светлина на среднощната луна вие леко докосвате малките спящи очички и се чудите: „Бог ли те даде?" Предвкусване от небесната изба. • Потъвате в работата, която обичате, за която сте създадени. Като отстъпвате от влажното платно, прекопаната градинка или поправения осем-цилиндров двигател, задоволството прелива във вас като освежаваща глътка студена вода. А ангелите питат: „Още един аперитив?" • Думите на песента изказват точно онова, което сте искали, но не сте успявали да изразите. И за миг, за един прекрасен миг, изчезват всички конфликти, обиди и данъчни задължения. Сега сте само вие с Бог и онова тихо уверение, че всичко в света е наред. Вместо да прогонвате или да пренебрегвате такива моменти, насладете им се. Те могат да ви настроят на честотата на Рая. И трудните моменти могат същото. „Макар да имаме Светия Дух в нас като предвкусване на бъдещата слава, ние също въздишаме, докато не бъдем освободени от болката и страданието. Ние също чакаме с нетърпение онзи ден, когато Бог ще ни даде пълните ни права като негови деца, включително и новите тела, които ни е обещал" (23 ст.). Мислите ли, че понякога Каринет въздиша? Сираците го правят. Те живеят в самота. Когато видят дете с майка и баща, те въздишат. Виждат някоя къща, сещат се за своята постеля и от сърцето им се надига въздишка. Когато се сетят какво се е случило с техните биологични родители, болката отново произвежда въздишка. Но въздишките на Каринет са преброени. Всяко ядене в столовата я приближава до домашните ястия. Всяка нощ в спалното я доближава до собствената й стая. И всеки път, когато копнее да произнесе думата „мамо", тя си спомня, че скоро ще може. Нейните трудности подбуждат копнежите й за дома. Нека ставната инфекция в коляното ви да ви напомня за вечното ви тяло. Нека предизвикващите киселини дни да извикват образа на бъдещия вечен мир. Обвинявали ли са ви несправедливо? Опознавали ли сте насилието? Клеветите са част от сегашния живот, но не и от следващия. Вместо да се сърдите на проблемите, изслушайте ги. Някои моменти са толкова отвратителни, че просто не може повече. Преди няколко години една статия от списание „Тайм" преведе читателите през грозния свят на малтретираните деца. Там се срещнахме с десетгодишния малчуган Антоан, използван от хулиганите и наркопласьорите в квартала като кукла на конци. Биели са го за щяло и нещяло. Побоищата са го карали да им прислужва. Когато се е появявала полицията, побойниците са натиквали дрогата си в неговите чорапи, понеже момчето никога не е било претърсвано. Антоан е познавал полицаите по-добре от учителите си. Каква надежда може да има за момче като него? Авторът на статията ни покани в оскъдния апартамент, където живее Антоан. Майка му е притежавала една единствена крушка. Когато е излизала от кухнята, тя е взимала крушката в хола. Когато я е поставяла на лампата, мъждивата светлина е осветявала плакат на отсрещната стена на някакво плачещо чернокожо момче. Отдолу на плаката е имало надпис: „Той ще изтрие всяка сълза от очите им и смърт вече няма да има, нито ридание, плач или болка, защото старото изчезна" (Откровение 21:4, СП).9 Напишете чекове за надежда върху това обещание. Не тъжете за отминаващото време, а тържествувайте за него. Колкото повече пиете от Божия извор, толкова повече ще насърчавате часовника да тиктака. Всеки удар на стрелката ви доближава до завършека на осиновяването. Павел пише: „Самите ние стенем в себе си и жадно очакваме осиновението" (Римляни 8:23). Моите дъщери отдавна престанаха да го правят, но преди години всеки ден празнуваха като луди всяко мое завръщане вкъщи. Джена беше на пет, Андреа - на три. Деналин им даваше знак и те хукваха към вратата и притискаха ръце и нослета към високия прозорец до входната врата. Виждах ги, докато паркирах пред вкъщи, залепени на прозореца - Андреа и Джена, една глава по-висока от сестра си. Когато ме видеха, започваха да пищят. Леле, как само скачаха и пляскаха с ръце! Сякаш някой им е сменил бонбонките със зърна от кафе. Никога завръщащ се от бойното поле император не е изпитвал толкова добър прием у дома. Когато отварях вратата, те се вкопчваха в краката ми и заливаха коридора с цунами от радост. Баща им си беше у дома. Ех, къде отмина времето, когато и аз търсех Бога по същия този начин? Твърде рядко напоследък дочувам гръм и първата ми мисъл е: „Дали това беше Божият глас?" Оставям да измине ден, дори два, без да насоча поглед към Небосклона. Нека заедно да поправим това! „Нека небето да изпълва вашите мисли. Не умувайте само върху нещата тук, долу на земята" (Колосяни 3:2). Какво ще кажете по-редовно да потапяме черпака си в кладенеца на Божието завръщане? Също както бъдещият дом на Каринет е обсебил мислите й. Възможно ли е тя да гледа снимките и плюшеното мече, без да мисли за новите си родители? Благословения и бременна. И двете имат силата да ни пробудят от унеса. Подаръците подхранват копнежите за дома. Същото правят и проблемите. Всеки бездомен ден тук ни приближава до деня, когато нашият Баща ще се завърне.
Надежда за Морно село
Ако свърнете на север от Стресовград, продължите още няколко километра източно от Сломен връх и прекосите право през Смутен дол, накрая ще достигнете до умърлушените улички на Морно село. Обитателите му определено отговарят на името. Тътрят се като каторжници след края на работния ден. Очите са забити в прахта. Лицата са изопнати. Раменете са сведени надолу. Накарайте ги да дадат обяснение за умърлушеното си поведение и те ще посочат към колите си: „Пробвайте и вие да теглите една от тези каруци, и ще запеете друга песен." Няма да повярвате, но те действително правят точно това! С въжета през рамо, те дърпат в прахта метър след метър, дърпат и опъват, пъшкат и напъват, теглейки автомобилите си по тесните улички. Други пък са подпрели превозните си средства отзад и ги бутат, плувнали в пот. Но никой не се сеща да седне зад волана. Гледката ви озадачава. А звуците още повече ви изкарват от релси. Не можете да повярвате на ушите си. Двигателите на автомобилите си работят! Но вместо да натискат педалите, шофьорите са поставили скоростния лост в нулево положение и бутат ли бутат. Отвътре ви изгаря да запитате някого защо. Наблизо една млада майка добутва своя миниван до паркинга на супермаркета. „Защо не използвате педалите?" - я запитвате. „Как да не ги използвам? - отвръща тя, избърсвайки потта от челото си. - Натискам педала, за да стартирам колата. А след това излизам да си я бутам." Причудлив отговор. Но съвсем не е толкова странен, колкото е обяснението на останалия без дъх тираджия малко понататьк. Той се е подпрял на грамадния си камион и диша като маратонец. „Сам ли добутахте този ТИР дотук?" - подхващате разговор. „Естествено" - казва той и поставя кислородна маска на устата си. „А защо не използвахте педала за газта?" Той повдига вежда. „Защото съм от Морно село. Тук всички сме достатъчно силни сами да си вършим работата." На вас обаче той никак не ви изглежда силен. Но не казвате нищо. Просто се отдалечавате, питайки се: Що за хора са тия? Само един педал ги дели от мощта на колите им, а те го пренебрегват. Кой би искал да живее по такъв начин? Апостол Павел задава на една църква в Галатия подобен въпрос. „Започнахте живота си в Христос според Духа. А сега се опитвате да го довършите със собствени сили? Това е глупаво" (Галатяни 3:3, ИСУ). Да не би ролята на Бога да се ограничава до тази на клеми за акумулатор? Дава ви стартова искра и толкова? Първите християни в гр. Коринт също имали обичая да бутат колите си. „Още не сте духовни" - ги укорява апостолът (I Коринтяни 3:3, ИСУ). Какви ги говориш, Павле? Нима тези хора не са получили спасение? Не, получили са. Самият той ги нарича свои „братя" (I Коринтяни 3:1). Счита ги за Божии деца. За жители на небето. За спасени, но не и духовни хора. Включени са в контакта, но превключвателят им още е в позиция „ой". Ето какво им пише той: „Братя и сестри, налага се да говоря с вас така, както го правя с хората без Духа -като с бебета в Христос. [...] Все още вие не сте духовни, понеже между вас има завист и караници. А това само доказва, че не сте духовни. Държите се като хора от света" (I Коринтяни 3:1-3, НСУ). Някога смятах, че има само два вида хора - спасени и неспасени. Павел коригира тази представа, като описва и трети вид -спасени, но недуховни хора. Духовен човек е онзи, който се осланя на Духа, който се ръководи от Духа, който се определя от Духа. Такъв човек всячески се стреми да „ходи в Духа" (Галатяни 5:16). И обратно, недуховният човек е онзи, който бута колата си самостоятелно. Трагичното тук е, че такива хора се държат „като хора от света" (3 ст.). Техният език, начинът им на живот, приоритетите им, характерът им по нищо не се отличават от тези на невярващия човек. Такива хора допускат Бога достатъчно близо, колкото да ги спаси от греха, но след това поставят бариера, за да не може да ги промени. Ето това „плътско" християнство толкова много изнервя Павел. „Започнахте живота си в Христос според Духа. А сега се опитвате да го довършите със собствени сили? Това е глупаво" (Галатяни 3:3, ЖГУ). Глупаво и трагично. Никой не иска да се вози в едно и също купе с недуховни християни. Те не знаят как да споделят добра дума. Между тях „има завист и съперничество" (I Коринтяни 3:3, 1ЧА8В). Единствената радост, която познават, се е уволнила миналото лято. А какво да кажем за благодарност? „Благодарност за какво?" - ви питат те. За двутонния хамър, който теглят нагоре по баира ежедневно? Спасеният, но недуховен човек вижда спасението така, както земеделецът вижда стоте акра неразорана земя. Работа, много работа! Ходене на църква, борба срещу греховете... Няма ли край всичко това?Нищо чудно, че са изплезили езици от изтощение. „Отнасяте се с ревност един към другиго и се дърпате за всичко. Не доказва ли това, че се водите единствено от собствените си желания?" (I Коринтяни 3:3,1МЕТ). Груби думи. Навъсени дни. Обтегнати нерви. Жадни сърца. Сигурно в някой амишки абитуриентски бал ще намерите повече ентусиазъм от тук. Кой би искал да живее в Морно село? Или още по-важното, кой би искал да се премести да живее там? Едва ли има нещо, което отблъсква нехристияните повече от начумерените християни. Никой няма да иска безплатен джип, ако знае, че ще трябва да го бута по улиците. Нито ближният ви. Нито вие самият. Нито пък Бог го желае за някого от нас. Той въобще не е замислял християнския ви живот да бъде някакво константно мъкнене на тежести. Знаете ли какво казва той на морните християни? „Както сте приели Христос Исус, нашия Господ, така и живейте в него" (Колосяни 2:6, кСУ). Как приемате Христос? Като идвате жадни и пиете дълбоко. Как тогава да живеете в него? Като идвате жадни и пиете дълбоко. По този начин Божията сила да спасява се превръща във ваша сила да устоявате. „Онзи, който започна добро дело сред вас, ще го доведе до завършек в Деня, когато Христос Исус дойде" (Филипяни 1:6, СП). Христос никога не е подарявал кола, която вие да трябва да теглите. Нещо повече, той дори не очаква и да я карате. Знаете ли какво всъщност прави той за вас? Приканва ви да заемете пътническото място, да си закопчаете колана и да се настроите за приключението на живота си. Когато влиза в морните селища на този свят, Христос застава на пресечката между ул. „Изнурен труженик" и ул. „Грохнал песимист" и извиква на висок глас: „Който е жаден, нека дойде при мен и пие. Както казва Писанието, реки от жива вода ще бликнат от сърцето на този, който вярва в мен." Той говореше за Духа, който щяха да получат тези, които вярваха в него. Духът^още не беше даден, защото Исус още не беше издигнат в слава." (Йоан 7:37-39, СП). „Нека дойде при мен." Забелязахте ли, че не казва „елате в нашата църква" или „опитайте от моята система"? Просто и ясно, „елате при мен". Елате при мен и пийте. Не се свенете. Не пестете водата. Време е за изобилие. Жадни гърла ще преглъщат свежата вода. Пресъхнали души ще се запишат с Христос. В една бележка под линия английският превод КА8В превежда този текст още по-пояснително: „Елате при Мен... и пийте неспирно." Не е достатъчно веднъж месечно или два-три пъти годишно. Не си представяйте, че това е като да дегустираш вино в някоя калифорнийска винарна. Вие вървите през Долината на смъртта и този мираж отпред всъщност не е мираж, а реката, без която бихте издъхнали. Затова не му мислете толкова, а направо се гмуркайте в нея и пийте на воля. И докато пиете, гледайте какво става: „Реки от жива вода ще потекат..." (38 ст., СП). Думата „реки" тук може да се преведе и като „потоци" (вижте Матей 7:25; Откровение 12:15-16). Виждали сме как могъщи водни маси отнасят цели къщи. Новинарските агенции отново и отново преповтарят подобни кадри всеки път, когато отразяват някое подобно бедствие. Каква е тази сила, която може да повдигне цяла къща? Колкото и могъща да е, тя не може да се сравнява с онази, която наводнява вашето сърце. „Това каза за Духа, който вярващите в Него щяха да приемат" (39 ст.). Божият Дух. Невидимото, неотменимо присъствие на Бога, пулсиращо през сърдечните канали. „Извор на вода, който напира в човека, давайки вечен живот" (Йоан 4:14, ису). Божият Дух бушува вътре във вас. Дали го усещате или не, няма особено значение. Дали го разбирате, не е твърде важно. Исус казва: „Живи води ще потекат от него" (7:38,). Не казва „може да потекат" или „евентуално ще потекат", или „носи се слух, че текат". А „ще текат". В такъв случай, Макс, можеш ли да ми обясниш защо съм толкова раздразнителен и уморен? Щом като Божият Дух живее в мен, защо изпитвам състрадание ала Херман Гьоринг? Не мога да търпя майка си, не мога да озаптявам изблиците си, не мога да прощавам грешките си. И съм толкова уморен! С помощта на един апостол Бог дава отговор на този въпрос с четири богати думи: „Изпълвайте се с Духа" (Ефесяни 5:18). Повелителната форма на глагола вероятно е карала ранните читатели да виждат главни букви: ИЗПЪЛВАЙТЕ СЕ. Със същата ревност и настойчивост, с които на други места Бог казва: „Прощавайте" или „Молете се", или „Говорете истината", тук той заповядва: „ИЗПЪЛВАЙТЕ СЕ С ДУХА." Апостол Павел не само записва тази заповед, но и поставя глагола в несвършен вид и в множествено число. Несвършеният вид показва, че изпълването е нещо ежедневно, редовно. Множественото число означава, че заповедта е отправена към всички хора. „Всички вие редовно се изпълвайте с Духа." И млади, и възрастни, и служители, и работодатели, и опитни вярващи, и нови обръщенци. Духът ще изпълва всекиго от вас. Не се налага да взимате успешно някаква духовна матура, за да получите достъп до Божия Дух. Не е необходимо да го убеждавате да дойде; той вече е у вас. Направо слагайте още една чиния за вечеря. Домът ви вече си има нов обитател. „Вашето тяло е храм на Светия Дух, който е във вас" (I Коринтяни 6:19). Като християнин вие имате цялата необходима сила, за да се изправяте пред проблемите в живота. Истинският въпрос не е как да получите повече от Духа. А по-скоро как може Духът да получи повече от вас. На подобен въпрос сигурно си представяте, че ще има отговор, изискващ нещо от калибъра на Майка Тереза. Постройте сиропиталище, примерно. Или научете Левит наизуст. Или къпете прокажени хора. Или прочетете десетина книги на Лукадо, без да заспивате. Или нещо подобно. „Прави еди-какво-си - си казваме ние, - и ще се изпълниш с Духа." „Правете всичко това сами, и ще се изтощите от умора" - поправя ни Бог. Искате ли да имате Божия Дух? Ето какво можете да направите. Искайте. „Всеки човек, който иска, получава. [...] Вие знаете как да давате хубави неща на децата си. А колко ли повече пък вашият небесен Баща ще подарява Светия Дух на всекиго от онези, които го искат!" (Лука 11:10, 13, ИСУ). Духът изпълва онези души, от които текат молитви. Искате ли да се изпълвате със сила? Разбира се, що за въпрос. В такъв случай се молете. „Господи, ще приема твоята сила. Ще почерпя от енергията на Светия Дух и тогава ще мога да върша всякакви неща чрез Христос, който ми придава сили." Посрещнете присъствието на Духа във всяко едно помещение на сърцето си. Нещо подобно правя и аз с въздуха от домашния ни климатик. Когато работя у нас в хола, прохладният въздух е изпълнил цялото помещение. Отвън тротоарът направо трепери от следобедната жега. Но вкъщи е прохладно като обратната страна на възглавницата. Защо? По две причини. Точно до къщата ни има компресор. Нито съм го строил, нито съм го инсталирал аз. Беше си там, когато купихме къщата. Отдайте прохладата у дома на качествения компресор. Но също така я отдайте и на отворените вентили. Аз не съм монтирал устройството за хладния въздух, но съм отворил въздушните клапи. Ето затова у нас мога да се радвам на прохлада. Това е причината да ходя от стая в стая и да регулирам настройките за достъп на въздуха. Ако и вие правите същото, Светият Дух ще изпълва живота ви по подобен начин. Колкото повече клапи отваряте пред него, толкова повече помещения в сърцето ви ще се изпълват с неговото присъствие. Опитайте следното. Преди да станете сутрин от леглото, мислено поканете Божия Дух във всяка една стая от жилището ви и го съпроводете там. Има ли в спалнята остатъчен гняв от вчера? Има ли неплатени сметки на бюрото? Има ли неразрешени конфликти в хола? Нуждае ли се таванът от проветряване? Поканете Духа да изпълни всеки един коридор в живота ви. А после, след като той се е настанил навсякъде, слезте долу в гаража, седнете на мястото до шофьора, закопчайте си колана и благодарете на Водача, че вече не ви се налага да живеете в Морно село.
В очакване на сила
Потулено като грапавина под легло от рози в разказа на Матей е следното разкритие: „Единадесетте ученици отидоха в Галилея, на хълма, където Иисус им определи. И като Го видяха, Му се поклониха; а някои се усъмниха" (Матей 28:16-17, курсивът мой). Трите години спектакъл от чудеса не са им достатъчни. Нито пък четиридесетдневният Следвъзкресенски лагер. Виждали са как той опразва гробове и диктува посоките на вятъра. И все пак се усъмняват. Не може да бъде. Че кой друг би го познавал по-добре от тях? Задайте им някакъв въпрос по христология. Давайте. Питайте ги каквото и да е. Дали си е тананикал, докато е вървял по прашните пътища? Как се е молил преди хранене? Заповядвал ли е на бурите и насън? И ако го е правел, дали бурите и тогава са се покорявали? Единадесетте знаят. Те лично познават кой е Христос. Някои от тях лично са наблюдавали и мъченията на Христос. Йоан е замижавал при всеки удар на чука. Мария е плакала, докато синът й е викал от болка. Били са достатъчно близо дори да бъдат опръскани от кръвта му. Затова добре помнят страданията му. А когато настъпва моментът да приготвят тялото за погребение, точно те са го извършили. Те са и първите, които пристъпват неуверено край опразнената гробница. Петър е докосвал хладните каменни стени. Тома се е взирал в дланите на Исус като хиромант. И в продължение на четиридесет дни Христос ги е поучавал. Цели четиридесет дни! Можете ли да си представите да бъдете на шестседмичен семинар с преподавател, който е бил мъртъв? „Разкажи ни пак! Как точно се завърна от отвъдното?" Лично тренирани от Христос. Свидетели на най-преломните моменти в човешката история. Сигурно вече би трябвало да са готови. Но очевидно те не са. „А някои от тях все още се съмняваха" (17 ст., ЖТ). Въпросите жужат като селски мухи. Дори след хиляди разговори край лагерни огньове и след като дневниците им са изпълнени с главозамайващи преживявания, някои от тях все още изпитват съмнения. Все още се дърпат: „Не съм напълно убеден." Какво да ги прави Исус такива хора? Много хубав въпрос. Какво можеш да ги правиш хора, които тъпчат на едно място, закачени за фразата „все още"? „Все още се притеснявам." „Все още си клюкаря." „Все още бракът ми не е наред." „Все още се разкъсвам между чашката и богослужението." „Все още скърцам със зъби, когато ми се обади бившият ми приятел." Странна е утехата, която намираме в остатъчните съмнения у единайсетте. А я търсим, понеже и ние си имаме свой набор от колебания. Какъв е отговорът на Христос за всичко това? Има ли нещо, което той ще иска да каже на затъналите в тресавището „все още"? Категорично, има! Сигурно напътствията му ще ви изненадат. Същото, което той казва на единайсетте, казва и на нас. „Не напускайте Йерусалим все още. Изчакайте тук, докато Отец не ви даде Светия Дух, както съм ви обещал" (Деяния 1:4, СЕУ). Какво казва Исус на съмняващите се ученици? „Изчакайте." Преди да се пръснете, притихнете за малко. Преди да тръгнете, поседнете. „Останете тук, в града, докато Светият Дух не дойде и не ви изпълни със сила от небето" (Лука 24:49, ). Което и правят. „Те се събираха в горната стая на къщата, където живееха тогава... Всички те се събираха редовно за молитва заедно с майката на Исус Мария, няколко други жени и братята на Исус" (Деяния 1:13-14, ЩТ). Имат достатъчно причини да се махнат оттам. Някои си имат отговорности в бизнеса, други - на фермата. Освен това същите войници, които са екзекутирали Исус, все още обикалят по улиците на Йерусалим. Предостатъчно основания да изоставят тайната квартира и да се пръснат всеки откъдето е. Но те остават. И то остават всички заедно. „Те се събираха редовно." Представете си 120 души, натъпкани в една къща. Колко ли потенциални конфликти могат да се зародят в такава група? Та те са като буре с барут. Натанаил ще гледа Петър на кръв, загдето се е отрекъл от Христос край огъня. Но Петър поне е бил близо до огъня. Той би могъл да обвинява останалите, че са се пръснали. А жените на свой ред хвърлят искри към всички онези, които са си плюли на петите страхливо, вместо да съпроводят Учителя си до кръста. Конфликтите в горната стая са назрели. Мария може да поиска специално отношение. Кръвните братя на Исус също са там. Преди време те са се опитали да задържат Исус. Кой може да гарантира, че сега няма да се опитат да задържат и учениците му? А и жените, впрочем, какво търсят в горната стая? Това си е мъжко събрание. Кой ги е викал тук? Горчилка и гордост, мнимост и мнителност - стаята е потенциален аквариум за всевъзможни пререкания. Но никой не драсва клечката. Те остават заедно - и което е още по-важното, те се молят заедно. „Всички тези единодушно бяха в постоянна молитва" (14 ст., РИВ). Марк прибягва до същата гръцка дума, тук преведена „постоянна", за да опише как една лодка се е носела по вълните в очакване на Христос. По това време Учителят, проповядвайки на галилейското крайбрежие, е заръчал на последователите си да подготвят една ладия и да го чакат (Марк 3:9). Тогава лодката е била в постоянна готовност за идването на Христос. И сега същото се случва с горницата. Минава един ден. После втори. След това цяла седмица. От тяхна гледна точка това чакане може да продължи безкрайно. Но те не излизат от стаята. Вместо това предпочитат да останат в очакване на Исус. И тогава изведнъж, дръжте се за стола, всичко се случва толкова бързо, че отначало никой не си дава сметка: В деня на Петдесятница, седем седмици след възкресението на Исус, вярващите се бяха събрали заедно на едно място. И внезапно от небето долетя звук като рева на могъща вихрушка в небесата над тях и изпълни къщата, където се бяха събрали. После нещо като пламъци или огнени езици се появиха и застанаха над всекиго от тях. И всеки присъстващ се изпълни със Светия Дух (Деяния на апостолите 2:1-4,). Колебливците се превръщат в пророци. Петър започва да проповядва, хората се събират и Бог отваря портите пред най-великото движение в човешката история. И всичко това започва просто защото последователите на Христос са били готови да изпълнят едно нещо - да изчакат на указаното място за сила. Ние обаче обмисляме надълго и нашироко дали си струва да последваме примера им. Че на кого му стига времето за чакане? Дори самата мисъл за това ни кара да пъшкаме от съклет. Обаче изчакването не е равносилно на бездействие. Напротив. То е заредено с много конкретно действие. Христос не ни призовава към лениво чакане, а към активно очакване. Разликата е значителна. Когато чакащ автобуса, обикновено не го правиш мързеливо и разсеяно. По-скоро очакваш с нетърпение, на пръсти, с надежда. По същия начин се очаква да очакваме и Бога. С трепет. С надежда. С ревност. Невероятни обещания са дадени на онези, които го правят така. „Онези, които чакат ГОСПОДА, ще подновят силата си, ще се издигат като орли. Ще тичат и няма да отслабнат, ще ходят и няма да се уморят" (Исая 40:31). На всички онези, които все още се борят с нещо, Бог казва: „Очаквай ме." И то ме очаквай на указаното място. На нас Исус не е заръчвал да стоим в Йерусалим, но ни е казал да стоим в правдата, в истината, в спасението. „Ако не слушате гласа на ГОСПОДА и се бунтувате срещу ГОСПОДНАТА заповед, тогава ръката на ГОСПОДА ще бъде против вас, както беше против бащите ви" (I Царе 12:15). Изпълваш ли джоба си по непозволен начин? Предлагаш ли тялото си на някого, с когото не споделяш фамилно име и който не носи халката ти? Прилича ли устата ти на ниагарски водопад от сплетни? Ако съзнателно си застанал на автостоп в очакване на непозволени изкушения, помни следното. Оттук Бог няма да мине. По-добре отиди на автобусната спирка на послушанието. „Светият Дух... е подарък от Бога за онези, които му се покоряват" (Деяния 5:32, ТЕУ). И докато го очаквате на указаното място, нека да е с подходящите хора. Дали Светият Дух ще благославя свадливи ученици? Според апостол Петър пререканията пречат на молитвите. Той казва на съпрузите: „Живейте със съпругите си в разбирателство. [...] По този начин нищо няма да препятства на молитвите ви" (I Петър 3:7, НСУ). Да очакваш Бога означава да изглаждаш конфликтите, да даваш прошка за обидите, да разрешаваш излишните словоборства. „Винаги поддържайте единството си в Светия Дух и се обвързвайте помежду си с мир" (Ефесяни 4:3, ЖТ). Преди няколко години си купихме един трамплин за задния двор на къщата. Една събота следобед видях как и трите ни дъщери скачат на него. Като всички нормални деца, и те понякога не се разбират помежду си. Този следобед обаче по някаква причина те бяха решили да бъдат първи приятелки. Докато една от тях скачаше, другите й ръкопляскаха. Ако някоя паднеше, другите й подаваха ръка. Усетих как гръдният ми кош се изпълва с гордост. И познайте какво направих няколко минути по-късно. Присъединих се към тях. Не устоях на изкушението. Тяхното разбирателство ме зарадва. Също както нашето разбирателство радва Христос. Той ни е дал обещание: „Когато двама-трима са се събрали заедно заради мен, бъдете сигурни, че и аз ще бъдат там" (Матей 18:20, М80). Искате ли да имате сила в живота си? Тя ще идва винаги, когато се стараете „да живеете в мир с всекиго, доколкото е възможно" (Римляни 12:18, ЖТ). Ще идва и когато се молите. В продължение на десетина дена последователите на Христос не престават да се молят. Тази десетдневна молитва плюс няколкоминутната проповед довеждат до спасяването на три хиляди души. Дали ние не обръщаме тенденцията? Предпочитаме да се молим няколко минути и после да проповядваме десет дена. Апостолите правят друго. Подобно на ладията, която е очаквала Христос, и те постоянстват в неговото присъствие дълги дни. Те устояват на указаното място за молитва. Мнозина библейски автори пишат за това място. В послания към различни църкви ранните християни получават призиви: • да се молят без прекъсване (I Солунци 5:17); • винаги да бъдат в молитва (Римляни 12:12); • да се молят по всяко време и по всеки повод (Ефесяни 6:18). Помните ли наречието „постоянно", което описваше молитвената обстановка в йерусалимската горница? Една дума със същия корен се използва на друго място, за да опише и какви трябва да бъдат собствените ни молитви: „Постоянствайте в молитва и бдете в нея с благодарение" (Колосяни 4:2). Тежичко ли ви звучи? Сигурно се питате: Работата ми не търпи отлагане. Децата ми очакват вечеря. Сметките ми няма кой друг да ги плати. Как тогава да си позволя лукса да стоя на едно и също място в молитва? Непрестанната молитва може да звучи като много сложно нещо. Но не е задължително да бъде такова. Опитайте следното. Променете представата си за молитвата. Възприемайте я не толкова като дейност за Бога, колкото като съзнание за Бога. Пробвайте да живеете с непрестанно съзнание за Божието присъствие. Когато чакате на опашка да застраховате колата си, си кажете: „Благодаря ти, Господи, че си тук." Докато пазарувате в зарзаватчийницата, изповядайте наум: „Приветствам присъствието ти, Царю мой." Докато миете чинии, пейте хвалебни песни на Създателя. Подобно нещо е практикувал известният автор брат Лорънс. Той обичал да нарича себе си „господар на тенджерите и тиганите". В своята книга „Практикуване на присъствието на Бога" той пише следното: За мен времето за работа не се различава от времето за молитва. И в целия шум и суета на кухненската стая, докато едновременно няколко души искат различни неща на висок глас, аз притежавам Бога със също толкова осезаем мир, колкото го изпитвам, когато съм на колене в блаженото тайнство на личната молитва. Макар и новобранец в Лигата на устойчивите молители, определено мога да кажа, че се наслаждавам в това приключение. Намирам голяма сила в провеждането на два вида разговори - с някого до мен и с Някого у мен. Откривам, че е напълно възможно едновременно и да изслушвам човека до мен, и да се моля за напътствие свише. Когато някой приятел ми споделя своя трудност, често тихичко се моля наум: „Боже, имам нужда от помощта ти сега." И Бог винаги ми отговаря. Освен това с всеки изминал ден все повече откривам удоволствието от това, да пия непосредствено от извора. Затова през целия ми ден, независимо с какво се занимавам, мислите ми са белязани от подобни изрази: „Напътствай ме, Татко. Прости ми тази мисъл, моля те. Закриляй дъщерите ми днес." И една последна забележка. В йерусалимската горница е имало 120 ученици на Христос. Ако историците са прави, че по онова време в Палестина са обитавали към 4 млн. души, това означава, че в ранната църква по-малко от 1 на 30 000 души е бил християнин. Пък вижте само до какъв плод са довели техните усилия. Или да го кажем по-правилно, вижте само какъв плод е произвел Светият Дух в техния живот. Можем само да се чудим какво би се случило, ако и ние, които „все още" се борим с някои стари тежести, решим да постъпим като тях. Да очакваме Господа на указаното място.
Ръкавици за Бога
Вие сте изключително доволни от новите си ръкавици. Предишните са били износени и изтънели. Не са ви пазели от студените зъби на зимата. Затова сте обикаляли магазините, докато не сте попаднали на тези. Колко чифта огледахте, преди да ги изберете? Десетки. А колко от тях пробвахте? Почти толкова. В края на краищата, каква би била ползата от ръкавици, които не ви харесват или не ви стават? И накрая сте попаднали на тези. Продавачката е направила специален жест за вас. Бръкнала е под щанда и е извадила оттам тъкмо този чифт ръкавици, увити в гладък найлон. Платили сте за тях и на излизане от магазина сте разпечатали пликчето. И сега се отдалечавате по тротоара в тази мразовита утрин, подготвяйки се да си сложите новия аксесоар. Изваждате първата ръкавица от найлоновия плик, мушкате длан в топлата вълна и с огромна изненада откривате, че ръката ви не може да се намъкне вътре. Пръстите ви нямат достъп в топлите пръсти на ръкавицата! Всичките пет дупки са били зашити от някого! Фабрична грешка? Търговско недоглеждане? Кой знае? Едно нещо е сигурно. Пръстите ви не влизат в ръкавицата. Свитият юмрук се събира вътре, но после не можете да си разтворите дланта. Няма проблеми — си казвате. И така става. Напъхвате юмрука си в ръкавицата, докато отвън пръстите й висят анемично. Не сте си го представяли точно така, но пък нали топлят! На свитите пръсти им е уютно и удобно. Топлят се едни други. Студът не достига до тях. Но така не можете да свършите нищо. Някога опитвали ли сте се да вдигнете вестник с пръсти, свити в ръкавицата? Не е никак лесно. Още по-неприятно пък е да пробвате да си завържете връзките на обувките по този начин. Дланите ви са като копита. Ако помахате за поздрав, хората си мислят, че им размахвате юмрук. Да не говорим пък да опитвате да пишете с молив или да набирате нечий номер на мобилния си телефон. Безплътните пръсти не вършат работа. Нужни са ви плътни пръсти, разпрострени, здрави и силни. Защо? Защото трябва да ринете шумата. Да държите волана. Да се здрависате със съседа. Пръстите просто ви трябват, за да си вършите работата. Същото е и с Бога. Някой трябва да прегръща бебетата. Да завива вечер децата. Да строи домове за сираците. Да вдъхва надежда на работещите. Бог има работа. И за да я върши, са му нужни нашите ръце. Същото, което вършат пръстите за ръкавицата, върши Божият Дух за християнина. „Ето, стоя на вратата и чукам; ако някой чуе гласа ми и отвори вратата, ще вляза при него" (Откровение 3:20). Забелязахте ли обещанието? „Ще вляза." Бог идва в нас. Понякога незабележимо. Друг път натрапчиво. Бог простира пръстите си в живота ни, завладявайки сантиметър по сантиметър територията, която по право си му принадлежи. Вашият език. Бог го иска за своето послание. Вашите нозе. Бог ги реквизира за своите намерения. Вашият ум. Бог го е създал и предназначил за своя прослава. А очите ви, лицето ви, ръцете ви? Чрез тях той ще плаче, ще се усмихва и ще докосва. Както ръкавицата зависи от силата на дланта, така и вие зависите от ръководството на Христос до момента, когато се решите да възкликнете: „Вече не аз живея, а Христос живее в мен" (Галатяни 2:20). За жалост, понякога този процес става доста бавно. Защо някои от нас ходят с такава увереност, докато други се препъват толкова често? Да приемаш невидимото не е лесна работа. За повечето християни сякаш е по-лесно да приемат Христовия Кръст отколкото Христовия Дух. Като че ли Разпети петък ни изглежда по-логичен от Петдесятница. Христос е станал наш заместник. Заел е нашето място. Заплатил е за греховете ни. Тези думи са удивителни, но все пак донякъде смилаеми. Те попадат на позната територия - арената на трансакцията и субституцията. Докато разговорите за Светия Дух ни въвеждат в сферата на свръхестественото и невидимото. Затова бързо притихваме и се смълчаваме, плашейки се от онова, което не се вижда и не се обяснява. Представете си работата на Духа по следния начин. Същото, което Христос е вършил в Галилея, сега неговият Дух върши в нас. Исус живее между хората, поучава, утешава и изобличава. Светият Дух живее вътре в нас, като ни поучава, утешава и изобличава. Новият Завет предпочита на това място да използва глагола ойкео, който означава „живея" или „обитавам". Неговото отглаголно съществително е ойкос, чието значение е „къща" или „дом". Светият Дух обитава във вярващия по същия начин, както домакинът живее у дома си. Всички онези хора, които се осланят на Божията работа в тях, откриват, че Божият Дух обитава в тях, живеейки и даже дишайки присъствието на Бога! [...] Но ако самият Бог се е настанил във вашия живот, вече трудно ще мислите за себе си вместо за него. Всеки човек, разбира се, който не е приел този невидим, но явно присъстващ Бог -Христовият Дух, няма да може да схване за какво говорим. Но за онези от вас, които сте го приели и у които той обитава - въпреки че все още усещате ограниченията на греха, - вие вече живеете истинския живот, какъвто Бог го е замислил (Римляни 8:5, 9-10, М8С). Обърнахте ли внимание на думите, които говорят за трайността на този процес? „Божият Дух обитава в тях... Самият Бог се е настанил във вашия живот... Той обитава..." Към Тимотей по друг повод Павел пише: „Поверено ти е чудесно съкровище. Опазвай го с помощта на Светия Дух, който живее в теб" (II Тимотей 1:14, СЕУ). Възможно ли е думите на апостола да са по-категорични от следното: „Не осъзнавате ли, че всички вие заедно сте храм на Бога и че Духът на Бога живее във вас?" (I Коринтяни 3:16, КЬТ). Всички вярващи християни имат Бога в сърцето си. Обаче не всички вярващи са предали цялото си сърце на Бога. Помнете, важният въпрос не е как да получите повече от Духа, а по-скоро как може Духът да получи повече от вас. Една ръка с няколко пръста не е достатъчна. Клайв Стейпълз Луис го посочва много ясно: Христос казва: „Дай ми всичко. Аз не искам толкова от времето ти и толкова от парите ти, и толкова от труда ти. Аз искам теб. Не съм дошъл да измъчвам природното ти „аз", а да го убия. Никакви половинчати мерки няма да свършат работа. Не искам да подрежа някой клон тук и някой там, искам да отсека цялото дърво. Не искам да отворя зъба, за да му сложа коронка или да го пломбирам - искам да го извадя. Повери ми цялото си природно „аз", всичките си желания, които смяташ за невинни, както и тези, които смяташ за безчестни - цялото си съзнание. Ще ти дам в замяна ново „аз". Всъщност ще ти дам Себе Си: моята собствена воля ще стане твоя." Направете си инвентаризация. Докато оглеждате живота си, забелязвате ли някъде зашити джобове? Минете надолу по списъка. Вашият език, например. Имате ли склонност да поукрасявате истината? Да преиначавате случилото се? Или вашият речник. Езикът ви съдържа ли цветисти изрази и цинични изкази? Или пък настроенията ви. Задържате ли горчиви мисли в гаража на душата си? Забелязва ли се мързел и нехайство в работата ви? Живеете ли на гърба на системата, казвайки си, че Църквата или Държавата е длъжна да се грижи за вас? Ако смятате, че тези въпроси са твърде лични, сърдете се на ап. Павел. Списъкът е негов. Отхвърлете от себе си лъжата! „Всеки трябва да казва истината на ближния си", защото всички сме части от едно и също тяло. „Гневете се, но не вършете грях." И нека гневът ви се стопи, преди слънцето да е залязло. Не позволявайте на дявола да ви победи. Който е крал, не трябва вече да краде, а да работи и да върши нещо полезно със собствените си ръце, за да има какво да споделя с онзи, който е в нужда. Никаква гнила дума да не излиза от устните ви, а само онова, от което хората се нуждаят, което е добро за духовното им изграждане, така че да помага на онези, които ви слушат. И не наскърбявайте Божия Свят Дух, защото той е доказателство, че принадлежите на Бога, до деня, в който Бог ще ви освободи. Всякаква язвителност, ярост, гняв, викане и клевета трябва да се премахнат от вас заедно с всяко зло (Ефесяни 4:25-31, СП). Позволявате ли на собствените си действия да прекъсват потока на Божия Дух в живота ви? Наскоро нашето семейно ежедневие бе прекъснато от неочакван гост. Бях си пуснал по телевизията да гледам плейофите по бейзбол. Сигналът не беше никак добър. Образът ту се появяваше, ту изчезваше. Предприех всички професионални действия от рода на завъртане на антената и блъскане по телевизора. Но без полза. От кабелната фирма провериха системата и установиха, че сигналът е перфектен. Проблемът бил някъде при мен. Няколко дни по-късно един техник дойде и ни показа на какво се дължи трагедията. Деналин побърза да ме повика с новината: „Помниш ли онази котка, която чухме да дращи на тавана?" - запита ме тя. Седмица по-рано бяхме събудени посред нощ от топуркането на нечии крачета по тавана на спалнята ни. Бяхме викнали специалист и той бе открил следи от какомицли - вид пъстроопашат енот с голяма пухкава опашка. Човекът ни бе поставил решетка на таванското прозорче и в резултат шумовете бяха престанали. Честно казано, тогава си бях помислил, че той е пропъдил тварта. Оказах се в заблуда. В продължение на няколко дни дивото животно бе живяло в плен на тавана ни. Никога не съм изследвал предпочитанията на пленените какомилци, но от опит мога едно да ви кажа. Никак не обичат плейофите по бейзбол. Докато картината от „Янки Стейдиум" е прескачала на моя телевизор, животинчето на тавана си е ръфало от кабелите ни. Кутията с кабели на тавана има точно толкова голяма пролука, колкото да пропусне нослето на какомилцето и да ми попречи да видя как Бостън бият Ню Йорк като гости. Да научаваш за присъствието на гризачите не е достатъчно. Явно се налага и да ги изгониш от къщата си. Допускам, че и вие знаете за наличието на някое и друго гладно животинче във вашата душа: я завист или еснафщина, я корист или безпокойство. Чувате ги как дращят по стените. Звуците не са ви особено приятни и от време на време даже слагате по някой и друг капан. „Работя върху темперамента си - разправяте. - Онзи старичък порок трябва да бъде санкциониран." Добро начало. Но недейте да спирате дотук. Не е достатъчно само да хванете пакостниците в клетка. По-добре повикайте небесния Специалист. Поканете Бога да ви помогне да се отървете от тях. Помните ли напътствията на Павел? „Всякаква язвителност, ярост, гняв, викане и клевета трябва да се премахнат от вас заедно с всяко зло" (Ефесяни 4:25-31, СП). Ако си развъждате грехове, това пречи на циркулирането на Духа. Изповядването на греха, от друга страна, отново снажда проядените кабели и възстановява енергията. За това си е необходимо време. Но недейте да се предавате. Не позволявайте на нищо да ви възпира. Идвайте и пийте. Пийте дълго. Молете жадно. „Вашият небесен Баща ще дава Светия Дух на онези, които усърдно и постоянно се молят за Него!" (Лука 11:13, АМР). Не допускайте грешката да онази муха, която видях в един самолет. Точно така, докато наскоро пътувах със самолет, забелязах как една муха жужи между седалките. Колко странна работа! Летяща муха в летящ самолет. Защо й е на мухата да лети по време на полет? Да не смята, че помага на самолета? Че с мъничките си крилца задържа тежкия летателен апарат във въздуха? Реших да я попитам. Помахах й с ръка и се поинтересувах: „Госпожо Муха, защо летите тук? Защо просто не покацнете някъде докато не пристигнем в другия щат?" Отговорът бе пропит със самодоволство: „И да оставя самолета да падне? Че той се нуждае от мен. Със собствените си крила помагам на неговите криле да останат във въздуха." При тези думи мухата изду мъничкия си гръден кош и отлетя към предната част на самолета. Няколко минути по-късно се върна при мен. Но вече не изглеждаше толкова уверена в себе си. Искрица страх проблясваше в едно от микроскопичните й очета. „А ти смяташ ли, че ще успея да се справя?" „С какво?" - оцъклих се срещу нея. „С това, да поддържам самолета! Не знам дали ще смогна до края на полета. Напъвам се да летя с всички сили. Крилцата ми вече отмаляват. Не съм сигурна още колко ще съумея на това напрежение." Реших да бъда откровен. „Не знаеш ли, че всичко това не зависи от теб? Ти си заобиколена с друга невидима сила, която поддържа целия този самолет. Не твоите сили го закрепят във въздуха. Спри да летиш за малко! Не зависи от теб дали самолетът ще пристигне или не!" Мухата ме изгледа сякаш съм ненормален и ми каза да се скрия някъде. Искрено се надявам и вие да не постъпите като нея. Някои от вас може би наистина имат нужда да поседнат за малко. Летите като изоглавени напред-назад, вечно заети, вечно въобразяващи си, че успехът на цялото това пътешествие зависи по някакъв начин от вас. Страх ли ви е да направите кратка пауза? Погледнете навън през прозорците. Полетът ви се поддържа във въздуха от Божиите криле. Колкото и да пляскате с вашите ръце, няма да ускорите самолета ни най-малко. Вашата работа е да седите и да се осланяте. Тоест, да получавате. Приемайте неговата сила. Бъдете ръкавицата и му позволете да проникне в целия ви живот в пълнота. Предавайте се на неговия план. Разкарайте всички тези досадни гризачи. И постоянствайте в това. Непрестанно се допитвайте до Божия Дух. Приемайте. Предавайте се. Постоянствайте. С три думи, искайте! „Вашият небесен Баща ще дава Светия Дух на онези, които искат от него!" (Лука 11:13).
Не зависи от теб
Защо някой би дразнил Хана Лейк, никога не бих могъл да разбера. Ако сладкото личице на това десетгодишно ангелче не предизвиква усмивка, то поне херувимското й гласче ще го постигне. Но според баща й някакъв хлапак от същото училище редовно се опитвал да я тормози. Подигравал й се, унижавал я, опитвал всички средства, за да я разплаче. Но Хана не се огъвала. И в края на краищата успяла да устои не толкова заради луничките си или заради прекрасното си гласче, а заради силната си вяра. Веднъж момчето се приближило до Хана и я предупредило да се готви за битка. „Взел съм те на мерник, Хана. Тези дни те чака голяма беда!" Хана дори не премигнала. Просто уведомила потисника си как стоят нещата. „Прави каквото искаш - му обяснила тя, - но не забравяй, че Бог е на моя страна." Говори се, че момчето никога повече не й отправило заплаха. Лошите момчета в прогимназията може и да ви оставят на мира. Но зад ъгъла има други насилници, които неизменно ще ви очакват. Такива са погребалните домове. Такива са съкращенията на работното място или псевдоприятелите. На алеята на вашия живот редовно ще се появяват трудности и предизвикателства. Откъде можете да намирате енергия, за да се справяте с тях? Бог никъде не ни е обещавал лесен живот без усложнения. Но пък ни е гарантирал поощрителното присъствие на неговия Свят Дух. На пръв поглед човек би могъл да предположи, че ролята на Светия Дух се ограничава единствено върху главозамайващото и изумителното. Виждали сме по телевизията потящи се от жар проповедници, припадащи от невидими вълни аудитории, непреводимо говорене на непознати езици или недоказуеми чудеса и знамения. Макар че никой не би отрекъл тази разширяваща зениците природа на действията на Духа (като например огнените езици, появяващи се над главите на апостолите), прекаленото съсредоточаване върху феноменалното би могло да ви попречи да забележите неговото по-тихо, укрепващо действие. По невидим, но много необходим начин, Светият Дух служи като рул за кораба на душата ви, поддържайки го на повърхността на водата, насочвайки го в правилната посока. Вашето пътешествие не е самостоятелно. Следващия път, когато изпитвате чувството, че сте сам, преговорете си някои от подаръците, които Духът ви е предоставил. Например: „Вие сте били запечатани в Него със Светия Дух на обещанието, който е даден като поръчител на нашето наследство (Ефесяни 1:13-14, ИА8В). Духът ви запечатва. Глаголът „запечатвам" предизвиква най-различни образи. За да съхраните писмото, вие запечатвате плика. За да не допускате въздух в буркана, запечатвате отверстието му със здрава капачка. За да предпазите виното от кислород, запечатвате отвора с корк и восък. За да запечатате дадена сделка, обикновено подписвате договор. Запечатването е признак за собственост и гаранция за съдържанието. Най-известното „запечатване" в Новия Завет е било направено с гробницата на Исус. Римски войници са претърколили тежък камък пред входа и са поставили „печат върху камъка" (Матей 27:66, ИА8В). Днес археолозите си представят, че това се е правело с две ленти, кръстосани върху входа на гробницата, здраво залепени с втвърден восък и подпечатани симприматура на римската власт „8Р0К". По този начин те казвали: „Не приближавай! Съдържанието на тази гробница е собственост на Рим." Както знаем, този конкретен печат се оказал безполезен. Печатът на Духа, от друга страна, има изключителна сила. Щом приемете Христос, Бог ви запечатва с Духа си. „Веднъж повярвали, вие сте белязани в него с печат - обещаният Свят Дух" (Ефесяни 1:13, МУ). Когато Адът изпраща своите навлеци, за да ви отвличат от Бога, тъкмо този печат ги връща обратно с празни ръце. Той ви е изкупил, той ви притежава и той ви защитава. Бог е заплатил прекалено висока цена, за да ви остави без стража. Малко по-късно Павел ще напише: „Помнете, именно той ви е идентифицирал като свои собствени, гарантирайки по този начин, че ще бъдете спасени в деня на изкуплението" (Ефесяни 4:30, МТ). В своята превъзходна книга „Танцът на надеждата" моят приятел Бил Фрей разказва историята на един сляп студент на име Джон, чийто наставник бил в Университета на Колорадо през 1951 г. Един ден Бил запитал Джон как точно е изгубил зрението си. Студентът му разказал един инцидент, който бил преживял още в юношеските си години. Трагедията отнела не само зрението, а и надеждата на младия човек. Той казал на Бил: „Изпитвах огорчение и гняв срещу Бога за това, че го е допуснал. Изкарвах яда си върху всички наоколо. Реших, че щом като не ме очаква никакво бъдеще, няма да вдигна и пръст да направя нещо за себе си. Нека останалите да ми прислужват. Започнах да се затварям в спалнята си и отказвах да изляза оттам освен за ядене." Откровената изповед изненадала Бил. Момчето пред неговите очи не излъчвало нито огорчение, нито гняв. Затова той помолил Джон да му разкаже на какво се дължи промяната. Джон отговори, че в основата на всичко стои баща му. Изтощен от безкрайните себесъжаления на сина си и копнеещ детето му да си стъпи отново на краката, таткото му припомнил за наближаващата студена зима. После му заръчал да постави зимните капаци на прозорците. „Да си свършил работата, преди да се прибера от работа!" - натъртил бащата и после излязъл, затръшвайки вратата след себе си. Джон реагирал с гняв. Проклинайки, той отишъл до гаража пипнешком, намерил зимните капаци, дървената стълба и инструментите. После се захванал за работа. „Ще съжаляват горчиво, когато се подхлъзна от тази стълба и си счупя врата долу!" Обаче Джон не паднал. Сантиметър по сантиметър той обходил цялата къща и довършил задачата си. Чрез тази задача бащата постигнал намерението си. С неохота Джон постепенно осъзнал, че все още е способен да работи. Така той започнал да възстановява живота си. Години по-късно научил и още една подробност за онзи ден. Когато я споделял с Бил, очите му се навлажнили. „Доста по-късно разбрах, че през всяка една минута от онзи ден баща ми е бил на не повече от два метра под мене." Таткото нямал никакво намерение да рискува синът му да падне. Вашият Баща също няма намерение да ви оставя да падате. Вие не можете да го видите, но той през цялото време е на не повече от една ръка разстояние от вас. Библията казва, че „с Божията сила сте пазени" (1 Петрово 1:5). Бог „може да ви пази от препъване и да ви представи непорочни пред Своята слава с голяма радост" (Юда 24 ст.). Отпийте дълбоко от тази истина. Бог е способен да ви опазва от падане! Дали тогава той би искал да живеете в постоянен страх? Никак даже! Тъкмо напротив. „Духът, който сме приели, не ни превръща отново в роби на страха; той ни прави деца на Бога. Именно с този Дух ние възкликваме: „Татко!" И самият Дух се присъединява към нашите духове във възгласа, че ние сме Божии деца" (Римляни 8:15-16, ИСУ). Колко вълнуващо твърдение! Някъде дълбоко във вас Божият Дух потвърждава заедно с вашия дух, че вие принадлежите на Бога. Някъде зад трепета на сърцето ви Божият Дух шепне: „Ти си мой. Изкупил съм те и съм те запечатал. Никой сега не би могъл да те грабне." Духът предлага вътрешно окуражително свидетелство. Той е като баща, който е хванал малкото си дете за ръката. Детето знае, че принадлежи на татко си. Затова неговата мъничка длан щастливо е скрита в голямата ръка на бащата. Детето не изпитва никаква несигурност в любовта на татко си. Но внезапно бащата, поради някакъв родителски импулс, подхваща детето, подхвърля го във въздуха, прегръща го и му казва: „Обичам те, сине!" После целува пухкавата бузка, спуска детето на земята и двамата продължават разходката си. Променило ли се е взаимоотношението между двамата? На едно ниво, не. Бащата не е станал повече баща, отколкото е бил преди внезапния изблик на обич. Но на някакво друго, по-дълбоко ниво, да. Таткото е потопил, залял, окъпал момчето си в своята обич. Духът на Бога прави същото с нас. „Божията любов е изляна в сърцата ни чрез Светия Дух, който ни е даден" (Римляни 5:5). Обърнете внимание за чия любов става дума. В сърцата ни се излива любовта на Бога, а не нашата любов към него. На практика Бог връчва препълнена кофа с любов на своя Дух и заръчва: „Напои сърцата им." Има мигове, когато Духът ни омайва със сладка рапсодия. Ти принадлежиш на Отец. Подписан, подпечатан и предстоящ за доставка. Отдавна ли не се дочували подобен шепот с насърчителни думи? Споделете го с него, тогава. Той ви слуша. И което е още по-невероятното, той говори от ваше име. Духът идва на помощ в нашата слабост. Ние дори не знаем как би трябвало да се молим, но чрез нашите неизразителни стенания самият Дух се моли от наше име; а Бог, който изследва и най-съкровеното у нас, разбира какво казва Духът, понеже той се моли за Божиите хора по Божия начин (Римляни 8:26-27, ШВ). Духът идва на помощ в нашата слабост. Ето едно изречение, достойно да бъде подчертано с маркер. На кого не му е необходимо подобно припомняне? Ние имаме слаби тела. Немощна воля. Хилава решителност. Всичко това ни е пределно познато. Думата „слабост" може да се отнася до физиологическите ни недостатъци -както при онзи инвалид, който не е можел да ходи от цели трийсет и осем години в Йоан 5:5. Или пък до духовните ни несъвършенства -както при духовно безпомощните хора в Римляни 5:6. Независимо дали немощта ни е духовна или телесна (или и двете), хубаво е да помним, че нещата не зависят от нас. „Самият Дух се моли от наше име." Веднъж наблюдавах картина за това, как силни хора се застъпват от името на слабите. Стана по време на брифинг в Белия дом по въпросите на СПИН. Макар по-голямата част от присъстващите да представляваха доброволчески организации, твърде малко църковни служители бяха поканени. Програмата за деня включваше въпроси и отговори с един представител на Белия дом, отговарящ за надзора по харченето на няколко милиарда долара, заделени от държавния бюджет за превенция и лечение на СПИН. Имаше много въпроси. Как се кандидатства за тези пари? Колко може да получи дадена организация? Какви са изискванията за начина на харчене на парите? Повечето от въпросите идваха от името на различни неправителствени организации. Повечето от нас, църковните служители, стояхме безмълвно отстрани. Но не и Боб Коей. Той е проповедник в една доста голяма църква във Форт Лодърдейл, щата Флорида. От няколко по-ранни разговора бях придобил представа колко огромно сърце притежава този човек за работа с жертвите на СПИН. Когато вдигна ръка, аз очаквах да чуя въпрос по отношение на политиката на харченето. Но грешах. Неговият въпрос беше изключително личен. „Един мой приятел в Маями умира от СПИН. Всеки месец дава по две хиляди долара за лечение. Застрахователите вече му дишат във врата. Чудех се дали ще е възможно да му помогнем с нещо." Представителят на Белия дом повдигна вежди учудено, но отговори учтиво. „Да, разбира се. След събранието ще ви свържа с подходящия човек." Решен да издигне въпроса до най-високото възможно място в хранителната верига, Боб Коей остана прав още малко. В ръцете си държеше някакви листове хартия, закрепени с телбод. „Донесъл съм необходимите документи. Ако има нужда и от други, ще ги набавя много бързо." Правителственият представител запази учтивия си вид: „Абсолютно. След събранието." След като отговори на още един-два въпроса обаче, той забеляза как църковният служител от Флорида отново вдига ръка. Този път проповедникът постави въпроса още по-директно: „Все още си мисля за моя приятел - поясни той. - Кой тук подписва чековете?" „Моля?" „Кой тук подписва чековете? Просто искам да говоря с човека, който всъщност взема решенията. Затова питам кой подписва чековете." Първата мисъл в главата ми беше, че този човек е изключително дързък. Служителят се възползваше от официална пресконференция на Белия дом, за да осигури помощ на личен приятел. В следващия момент обаче си помислих: Каква необикновена лоялност! Дали прикованият му на легло приятел във Флорида си има представа, че неговият случай се представя на стотина метра от Овалния кабинет? А вие имате ли представа, че вашите лични нужди биват изброявани по подобен начин на Небето? Светият Дух „се застъпва за нас в неизговорими стенания. А Този, който изследва сърцата, знае какъв е умът на Духа, защото Той се застъпва за светиите по Божията воля" (Римляни 8:26-27). Заразеният със СПИН човек няма глас, няма политическо влияние. Но си има приятел. А неговият приятел лобира от негово име. Захвърленото сираче в Източна Европа, обезверената от войната вдовица, застаряващият интелектуалец в старческия дом - те също може да си мислят, че нямат нито глас, нито политическо влияние. Но истината е, че те имат приятел - Съветник, Утешител - благословеният Дух на Бога, който говори на небесния език в Небето. „Той изговаря молитвите в нас и вместо нас, пресъздавайки молитва от нашите безсловесни въздишки, нашите болезнени охкания. Той [...] поддържа нашето присъствие пред Бога" (26-27 ст., М80). Вашите молитви не зависят от вас. Никой от нас не се моли толкова, колкото би трябвало. Но всички ние се молим повече, отколкото осъзнаваме, понеже Светият Дух превръща нашите въздишки в молитви и нашите сълзи в умолителни просби. Той говори от ваше име и ви защитава. Той се грижи вашият глас да бъде чут горе. Той се грижи за вашето безопасно завръщане у дома. Представете си сега, че някой човек никога през живота си не успява да чуе това; че така и не успява да научи истината за запечатването и за застъпничеството на Духа. Такъв човек си представя, че сигурността на неговото спасение е скрита у самия него, а не у Бога; че силата на молитвите му зависи от него, а не от Духа. Що за живот, смятате, би живял такъв човек? Най-вероятно съсухрен и безмолитвен. Старанията да се задържи на повърхността в духовно отношение го изтощава докрай. Мисълта, че стои сам пред Бога го обезкуражава. Затова той живее съсухрен и безмолитвен живот. А какво да кажем за човека, който убедено вярва в делото на Духа? Ама наистина вярва! Представете си как такъв човек отпива от извора. Или хайде да си го кажем в очите. Представете си как вие самите отпивате от извора. Как вие лично позволявате на Духа да ви засища с увереност. В крайна сметка, „ние не бихме могли да намерим достатъчно съдове, за да поберем всичко онова, което Бог излива в живота ни посредством Светия Дух!" (Римляни 5:5, М80). Ще ви направи ли това различни хора? Определено! Вашите рамене ще се изправят, когато смъкнете от тях изнурителната тежест на себеспасението. Вашите колене ще придобият сили, когато усетите съживителната мощ на молещия се Дух. По-изправена стойка. По-дълбоки молитви. И най-вече, онова тихо убеждение, което идва от знанието, че нещата не зависят от вас. Така вие, подобно на Хана, ще можете да се обръщате към насилниците от този свят с думите: „Прави каквото искаш, но не забравяй, че Бог е на моя страна."
На Бога (почти) се уповаваме
Няколко дни преди нашата сватба двамата с Деналин решихме да се запишем на плаване с кораб. Един наш приятел от Маями на име Милт беше поканил Деналин, майка й и мен самия да се включим в кратък круиз покрай бреговете на Флорида. Първоначално цялото преживяване си беше лежерно и спокойно. Изтягахме се на меки възглавници, надвесвахме се през перилата, събирахме бронзов загар. Перфектно. Тогава обаче се появи бурята. Небето потъмня, тежки капки за-барабаниха по палубата и плоският океан се заизвива като змейска паст над главите ни. Внезапни вълни поднасяха кораба, докато в единия момент не виждахме нищо друго освен небето, а в следващия - нищо друго освен тъмносинята вода. В тези минути научих нещо важно за плаването на кораб. Не всичко бавно е забавно. Следобедните дремки се прекратиха. Започнахме да губим тена си. Погледите ни трескаво се обръщаха ту към смръщените облаци, ту към угрижения капитан. Очаквахме Милт да ни вдъхне надежда. Той знаеше точно какво да прави. Действаше прецизно и решително. За нула време ни нареди кой къде да седне и кой какво да прави. А ние чинно изпълнихме всички заповеди. Защо ли? Защото знаехме, че той е наясно какво прави. Никой друг от останалите не знаеше разликата между щирборд и румпел. Освен Милт. Затова му вярвахме. Знаехме, че той знае. И също знаехме, че ние не знаем. Преди да се появят ветровете, можехме да се хвалим какви специални значки по корабоплаване сме събрали или в колко корабни екскурзии сме се включвали. Но щом бурята завилня, всички затворихме уста. (Освен Деналин, която повръщаше.) Нямахме избор, трябваше да се доверяваме на Милт. Той знаеше онова, което ние не знаехме. И освен това му пукаше за нас. Капитанът на нашия кораб не бе някой си наемник или непознат. Беше собственият ни приятел. Нашата безопасност бе приоритет за него. Затова му вярвахме. Ех, защо и в останалите сфери от живота ни изборите не са толкова леки! Нужно ли е да ви припомням за собствените ви западни ветрове? Със скоростта на светкавица и със силата на гръмотевица внезапни циклони се развихрят над спокойните води. Жертви на полярни фъртуни изпълват бюрата за безработни и районните затвори. Познавате звука на тези тайфуни. Били сте застигани от такива стихии. И безметежното, безоблачно плаване в един миг се е превърнало в ураганна буря. Подобни бури подлагат на изпитание нашето доверие към Капитана. Знае ли Бог какво върши? Може ли да ни измъкне оттук? Защо изобщо е допуснал бурята? Условията се влошават, а неговите инструкции звучат сложно. Той ви отправя призив да издържате през бедствието, да изтърпявате критиките, да прощавате на враговете... Как откликвате вие? Можете ли да кажете за Бога онова, което аз казах за Милт? Знам, че Бог знае кое е най-добро. Знам, че аз не го знам. Знам, че той ме обича. Подобни думи излизат лесно от устата ни, когато водите са спокойни. Но когато погледнете към някоя катастрофирала кола или някоя подозрително изглеждаща бенка, когато избухват войни или ви обират крадци, тогава отново ли му се доверявате по същия начин? Ако да, тогава печелите висока оценка в часа по суверенитет. Това важно библейско понятие като че ли обяснява само себе си. В корена на тази дума е латинско съществително, което означава „цар, управител". Да признаете суверенитета на Бога означава да признаете неговото управление, неговия царствен авторитет и неговото право на вето върху всичко случващо се. Да прегърнете Божия суверенитет означава да пиете от кладенеца на неговото господство и редовно да вземате решения подобни на моето по-горе. Не по отношение на Милт и морето, а по отношение на Бога и живота. Погледнете към Капитана и вземете своето решение. Той знае най-добре. В края на краищата, не е ли той диригентът на всичко случващо се във Вселената? Нашият Бог е в небесата, върши всичко, което Му е угодно. (Псалм 115:3) От вечността Аз Съм и няма кой да избавя от ръката Ми. Аз действам и кой ще Ми попречи? (Исая 43:13) Само Аз мога да ви кажа какво ще се случи преди още да се е случило. Всяко нещо, което планирам, ще се сбъдне, понеже Аз правя каквото ми е угодно (Исая 46:10). Той ни е избрал още от самото начало, а всички неща се случват точно както той е решил (Ефесяни 1:11, КЪТ). Божиите декрети направляват целия космос. Исус казва на Пилат: „Ти нямаше да имаш никаква власт над Мен, ако не ти беше дадено отгоре" (Йоан 19:11). Юдейските водачи са смятали, че те са изпратили Христос на кръста. Петър обаче ги поправя: „Него, предаден според определената Божия воля и предузнание, вие разпънахте и убихте чрез ръката на беззаконници" (Деяния 2:23). Йеремия задава риторичния въпрос: „Кой е този, който каза и се изпълни, без да е заповядал Господ? (Плачът на Йеремия 3:37). Книгата на Данаил обявява, че Бог „има властта да прави каквото му е угодно между небесните ангели и земните обитатели. Никой не може да го спре или да го предизвика, казвайки „Какви ги вършиш ти?" (Данаил 4:35, ЖТ). От Стария до Новия Завет, от пророци до поети и проповедници, Божието Слово заявява с един глас, че Бог направлява делата на човечеството. Павел например пише: „Бог... е благословеният регулатор на всички неща, цар над всички царе и владетел над всички владетели" (I Тимотей 6:15, Нито едно листо няма да падне на земята без Божието знание. Нито един делфин няма да роди малките си без неговото разрешение. Нито една вълна няма да се разплиска по скалите без неговото изчисление. Бог никога не се изненадва. Никога. „Синът държи всичко чрез словото на Своята мощ" (Евреи 1:3). „Нито са му потребни служения от човешки ръце, като че ли има нужда от нещо, понеже сам Той дава на всички и живот, и дишане, и всичко" (Деяния 17:25). Цар Давид провъзгласява: „Очите Ти видяха необразуваното ми вещество и в книгата Ти бяха записани всичките - дните, които се образуваха, когато ни един от тях не беше" (Псалм 139:16). Ако искаш да отричаш суверенитета на Бога, ще са ти необходими остри ножици и доста надупчена Библия. Удивително е как някои хора се опитват да се отърват от подобни текстове. Неспособни да примирят видимите човешки страдания с невидимия суверенитет на Бога, те решават да окастрят Божието Слово. Така постъпва например Рави Кушнер. Неговата книга „Когато на добрите хора се случват лоши неща" достига до обезпокоително заключение. Бог не е способен да управлява света. Кушнер твърди, че Йов - най-известният страдалец на света, е бил „принуден да избира между добрия Бог, който не е изцяло могъщ, и могъщия Бог, който не е изцяло добър."13 Равинът говори от името на мнозина. „Бог е силен. Или Бог е добър. Но не и двете." Иначе как ще обясните наследствените малформации, крайбрежните урагани, СПИН или геноцида срещу племето тутси през деветдесетте? Ако Бог действително е загрижен за този свят, значи не е достатъчно силен да спре тези неща. Ако пък има силата да ги спре, значи не му пука толкова за света. Но не е възможно хем да е силен, хем да ни обича. Според Библията обаче той е и едното, и другото. Нещо повече, Библията посочва, че проблемът не се корени нито в силата на Бога, нито в добротата му. Истинският проблем е залегнал в намеренията на човешката раса. Ние преследваме сбъркани приоритети. Искаме добро здраве, добри доходи, добър сън, добра пенсия. В центъра на нашите приоритети сме самите ние. В центъра на Божиите приоритети обаче е самият Бог. Защо съществуват хората? За да издигат на показ Твореца. „Небесата разказват за славата на Бога" (Псалм 19:1). Защо страдат хората? За да се изявява Божията сила. „Изпитах те в пещта на скръбта. Заради Себе Си, заради Себе Си ще сторя това, защото как да се оскверни Името Ми?" (Исая 48:10-11). Пророкът възкликва: „Така си водил народа си, за да си направиш славно име" (Исая 63:14). Бог разгръща собственото си знаме. Издига на видимо място собствените си мишци. Небосклонът не задава въпроси от рода: „Как да направим Макс по-доволен?" Не, въпросът звучи по съвсем различен начин: „Как мога да използвам Макс, за да разкрия своите превъзходства?" За тази цел Бог може да използва благословения. Но пък може и да прибегне до трудности. И едното, и другото си му принадлежат по право. Аз образувам светлината и създавам тъмнината;, правя мир, творя и зло! Аз, Господ, съм, който правя всичко това (Исая 45:7). В деня на благоденствие бъди весел, а в деня на бедствие разсъди: Бог е направил едното, както и другото (Еклисиаст 7:14). Не излизат ли от устата на Всевишния и злото, и доброто? (Плач на Йеремия 3:38). Преди известно време се наложи да отида до летището в Индианаполис, за да хвана самолет за Сан Антонио. Когато достигнах до терминала, се оказа, че съм забравил разпечатката с информацията за полета. Но не изпаднах в паника. Знаех коя самолетна компания щеше да ме отведе у дома - „Континентъл". С нея бях пристигнал от Сан Антонио, с нея щях и да се прибера у дома. Обаче офисите на „Континентъл" бяха затворени. Светлините им бяха изгасени. Никъде наблизо не се мяркаше представител на компанията. Часовникът неумолимо приближаваше до часа на излитането ми - 19:40 ч. И затова аз надигнах глас за помощ: „Ехо? Има ли някой там? Искам да хвана полета в 19:40 ч." Някъде от катакомбите с багажа се появи служител в униформа на „Континентъл". Беше от хората, чиято работа бе да пренасят куфарите до самолета. Той повдигна вежди и ме смъмри: „Нямаме полет в 19:40 ч." „Напротив, имате - настоях аз. - На идване дойдох точно с вашата компания." Той сви рамене: „Тази вечер въобще нямаме други полети." Обърнах се за помощ към автоматичната машина за билети. Въведох личните си данни и зададох нареждане да ми издаде бординг-пас за полета в 19:40 ч. Машината студено ми отвърна, че такъв полет нямало. Да не повярва човек направо! Дори машините можели да бъркат! Служителят обаче търпеливо стоеше до мен, готов да ми окаже съдействие. Като почеса плешивото си теме, той предложи да опитам друго. „Знаете ли, струва ми се, че „Нортуест Еърлайнс" имат полет в 19:40 ч. Ако искате, опитайте при тях?" Оказа се прав. Бях принуден да призная, че програмата на авиокомпанията има по-голяма тежест от собствената ми програма. Техният авторитет матира моя. Можех да си стоя нареден пред щанда на „Континентъл" и цяла нощ, потрепвайки нервно с крак и настоявайки да ми се обърне внимание. Но каква щеше да е ползата? В крайна сметка бях принуден да се съобразя с истинската програма. Нерядко в собствения ни живот се озоваваме изправени пред щанда на Бога, въобразявайки си, че ние познаваме програмата най-добре. Хубаво здраве, ново повишение, желана бременност. И действително, в много от тези случаи Бог поглежда програмата си и ни дава положителен отговор. Но от време на време се случва да каже: „Не. За теб съм планирал друго пътуване. Следващата ти спирка е едно градче на име Трудност." Можем да тропаме с крака и да стискаме юмруци. Или пък можем да вземем решение на кой капитан да се доверим в тази следваща буря. Аз знам, че Бог знае най-добре. За някои хора подобна мисъл е трудна за преглъщане. Познавам една такава жена. След като споделих тези мисли на едно събрание, тя поиска да поговори с мен. Докато съпругът й мълчаливо слушаше отстрани, тя ми разказа за ужасното си детство. Баща й най-напред я е насилвал, а после я е изоставил на произвола на съдбата. Най-ранните й спомени са белязани от незаслужени и немислими белези. През сълзи тя ме погледна и запита: „Да не би да искате да кажете, че през цялото това време Бог ме е наблюдавал?" Въпросът й отекна в помещението. Аз се изправих леко на стола си и й отговорих: „Точно така. Нямам представа защо е допуснал това насилие срещу вас, но едно нещо знам със сигурност. Той ви обича и страда от това не по-малко от самата вас." Тя не хареса отговора ми. Но можем ли да дръзнем да дадем друго обяснение? Смеем ли да заявим, че по някое време през детството й Бог е задрямал за няколко години? Че е напуснал поста си? Че Небето вижда всичко, но е неспособно да се намеси? Че нашият Баща е или добричък, но слаб, или силен, но незаинтересуван? Ще ми се да можех да й осигуря среща с Йосиф. Изоставен от собствените си братя, продаден в робство. Наблюдавал ли го е Бог през цялото това време? Да. И нашият суверен Бог е използвал бунтовните сърца на тези братя, за да спаси цял един народ от гладна смърт. И за да опази предците на Месия от сигурна гибел. Нали по-късно самият Йосиф заявява на братята си: „Бог обърна на добро онова нещо, което бяхте замислили да бъде зло" (Битие 50:20, МЛ). Ще ми се тя да можеше да поговори и с Лазар. Проснат на смъртно легло. А когато научава обезпокоителната вест, Исус не помръдва и пръст. Вместо това изчаква Лазар да издъхне, да бъде погребан и да полежи няколко дена в гробницата. Защо? „Заради славата на Бога, така че Божият Син да бъде прославен чрез това" (Йоан 11:4, КА8В). Но най-добре би било, ако тя можеше да поговори със самия Исус. Той също е умолявал Бога за различна програма, която не включва кръста. От Гетсиманската градина Христос се обръща към небето и се моли за евентуален план Б, за възможно изкупление на човечеството без участието на гвоздеите. „Отче, ако е волята Ти, отмини Ме с тази чаша, но нека бъде не Моята воля, а Твоята. И Му се яви ангел от небето и Го подкрепяше" (Лука 22:42-43). Дали Бог е чул молитвата на своя Син? Достатъчно, за да му изпрати ангел. Дали обаче Бог е пожалил Сина си от смъртното на- Наказание? Не. Славата на Бога е далеч по-висок приоритет. Затова Христос понася страданията, а благодатта на Бога се изявява и излива чрез него. Възможно ли е пред вас да предстои някой гетсимански сезон? Възможно ли е наистина да „ви е дадено относно Христос не само да вярвате в Него, но и да страдате с Него" (Филипяни 1:29)? Ако е така, тогава елате жадни и пийте дълбоко от Христовото господство. Той е авторът на всички житейски програми. Той знае кое е най-доброто. Нито една битка няма да се изпречи пред вас извън неговото предназначение, неговото присъствие и неговото позволение. Какво насърчение се крие в тези думи! Вие никога няма да бъдете захвърлен на произвола на съдбата. В живота ви никога няма да има случайни събития. Вие далеч не сте есенен лист, политащ в различна посока при всеки повей на вятъра. Боите се, че Бог може да ви изостави на капризите на наркомани-крадци или на алчни корпоративни измамници, или на покварени управители? Изгонете тази мисъл далеч! Когато минаваш през водите, Аз ще бъда с теб; и през реките - няма да те потопят. Когато ходиш през огъня, няма да се изгориш и пламъкът няма да те опали. Защото аз съм ГОСПОД, твоят Бог. (Исая 43:2-3) Ние живеем под защитната длан на един суверен Цар, който надзирава всяко едно обстоятелство в живота ни и изпитва удоволствие да върши добро за нас. Нищо не може да застане на пътя ви, ако преди това не е преминало през филтъра на неговата любов. Своята чудесно озаглавена книга „Благодатта расте най-добре зиме" Маргарет Кларксън пише: Суверенитетът на Бога е единственият непоклатим камък, върху който трябва да се осланя страдалческото сърце на човека. Обстоятелствата в нашия живот не са плод на случайността. Те може да са замисъл на Злия, но дори и така да е, пак са положени здраво в дланта на нашия суверен Бог. [...] Всяко едно зло е подчинено на Него и е неспособно да се докосне до Неговите чада, освен ако Той не го допусне. Бог е Господ на човешката история и на личната история на всеки член на неговото изкупено семейство. Научете наизуст припева на неговия суверенитет: „Аз знам, че Бог знае най-добре." Смирено се молете с молитвата на доверието: „Доверявам се на твоето господство. Принадлежа на теб. Нищо не достига до мен, ако първом не е преминало през теб." И едно предупреждение накрая. Доктрината за Божия суверенитет поставя пред нас предизвикателство. Изучавайте я внимателно. Не я подхвърляйте напред-назад безразборно и необмислено. Ако при вас дойде любим човек, който в момента преживява труден период, недейте моментално да му заявявате: „Бог контролира всичко." Покровителственият тон понякога би могъл да засенчи и най-ценната истина. Бъдете внимателни. И бъдете насърчени. Божиите пътища неизменно са правилни. Може понякога да ни звучат нелогично. Може да са тайнствени, необясними, мъчни и дори болезнени. Но са правилни. „А ние знаем, че Бог причинява всяко едно нещо да работи заедно за доброто на онези хора, които обичат Бога и са призовани според неговото намерение за тях" (Римляни 8:28, ШЛ"). През 1913 г. Джон Оксенъм пише: Божият почерк Той пише с твърде едър текст за моя поглед късоглед. Отделни щрихи аз долавям и търся тази странна тайна за рухнали мечти, живот и смърт и за безсмислено пролята кръв. Но там със поглед чист и здрав ще видя, че Той бил е прав.
Тревоги? Че защо са ви?
Идеята бързо завладя въображението на футуристичните учени. Осем етажна куполна биосфера от стъкло и стомана, в която осем учени да могат да водят самостоятелен живот. Външните стихии на пустинята Сонора няма да достигат до тях. Нека слънцето да се пали. Нека ветровете да си фучат. Нека пясъците да се местят. Обитателите на футуристичната сграда няма да се уплашат от нищо. И така, с надеждата да разработят прототип за космическа колония, няколкото обитатели се заселват в сферичната постройка, струваща двеста милиона долара и простираща се на цели три акра земна площ.16 Започват да засаждат семена и да обработват зърнени култури за прехрана. А отвън стотици хиляди учени и обикновени зрители ги наблюдаваме със смесица от въодушевление и завист. На кого не му се е искало да си намери някъде подобно местенце за отдих? Биосфера за прохлада и свежест - не от някоя аризонска пустиня, а по-скоро от суровите ветрове и палещото слънце в нашия живот? Банката ви иска всеки месец да погасявате ипотеката. Болницата ви изпраща сметка, която обърква бюджета ви. Студентската сесия се задава току зад ъгъла. Пък поогледайте се и около себе си. Причини за безпокойство имате колкото си искате. Слънцето ви жули с канцерогенна ярост. Климатиците бълват въздух, наситен с вредна за дробовете плесен. Картофеният чипс има твърде много въглехидрати. Зеленчуците имат твърде много токсини. Самолетните компании ви посрещат на място, кръстено с фаталистичната дума „терминал". Само да се огледате около себе си, и ще си намерите предостатъчно поводи за сериозна тревога. Някои от нас даже са защитавали дипломна работа в Университет „Притеснение". Вечер си лягаме със смътното смущение, че сутринта може и да не се събудим. А когато се събуждаме, сме сериозно обезпокоени от това, че не сме спали добре. Тревожим се дали някой учен няма да направи откритие, че и от салатата се дебелее. Веднъж майката на една тийнейджърка ми каза с панически глас: „Дъщеря ми не си споделя нищо с мен. От тревоги косата ми е побе ляла." А една друга майка отговори: „Моята дъщеря пък си споделя всичко с мен. От тревоги косата ми е побеляла." Не би ли било хубаво да се освободите от това константно чувство на безпокойство? Не си ли мечтаете за някой подслон, който да ви изолира от жестоките стихии на живота? Бог ви предоставя тъкмо това - автентична възможност за лишен от тревоги живот. Не живот с по-малко тревоги, а такъв без абсолютно никакви. Той е създал убежище за вашето сърце. Биосфера за вашата душа. „Божият мир [...] ще пази сърцата ви и мислите ви в Христос Исус" (Филипяни 4:7). Заинтригувахте ли се? Нека тогава да разгледаме и остатъка от този текст. Не се безпокойте за нищо, но във всяко нещо с молитва и молба изказвайте молбите си на Бога с благодарение; и Божият мир, който превъзхожда всеки разум, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христос Исус (Филипяни 4:6-7). Християните в гр. Филипи са се нуждаели от биосфера за душата. Атаките се редуват от всички посоки. Проповедници служат от себични мотиви (1:15-17). Препирливи църковни членове застрашават единството на християнската общност (4:2). Неупълномощени от Бога учители проповядват безкръстно евангелие (3:2-3, 18-19). Някои от вярващите едва успяват да вържат двата края (4:19). Гонения отвън. Проблеми отвътре. Предостатъчно стършелови гнезда, за да започне човек сериозно да се тревожи. Затова филипяните се притесняват. Затова и хората днес губят съня си. Затова и към едните, и към другите Бог отправя поразителната наредба: „Недейте да се безпокоите за нищо." Да, бе, точно така ще стане. Само кажи „хоп" - и всички тревоги ще изчезнат вдън земя. Кажи още едно „хоп" - и без засилка ще прескоча Луната. Тези неща недей да ми ги разправяш на мене. Но Исус ги отправя тъкмо към тебе. Съществуват две думички, които описват неговото становище по отношение на безпокойството: „безсмислие" и „безверие". „Кой от вас може с безпокойство да прибави един лакът на ръста си?" (Матей 6:27). Същият въпрос е преведен в друг библейски превод така: „Способни ли са всичките ви тревоги да добавят и един миг към живота ви? Естествено, че не" (№_Т). Безсмислено е да се притеснявате. Това не променя нищичко. Кога беше последният път, когато разрешихте даден проблем, нервно тревожейки се за него? Представете си някой да казва: „Закъсах много със сметките. Затова взех решение да преодолея финансовите си проблеми с помощта на интензивно безпокойство. И знаете ли какво стана? Получи се! Няколко безсънни седмици, двайсетина дена с повръщане от нерви и кършене на пръсти. Покрещях малко на децата и жената, понагълтах се с разни хапчета срещу стрес - и познайте какво се случи! Един ден парите просто се появиха на бюрото ми. Слава Тревогу!" Да, ама не става така. Безпокойстването не е способно да промени нищо. Чрез тревоги не можете да добавите нито един ден към живота си и нито едно парче живот към деня си. Душевните терзания най-много да ви докарат някоя и друга язва в стомаха. По отношение на нещата, от които изпитваме ужас: • 40 процента така и не се случват; • 30 процента се отнасят за неща от миналото, които не можем да променим; • 12 процента се фокусират върху чужди мнения, над които нямаме власт; • 10 процента са за личното здраве, от което то само се влошава допълнително; • 8 процента са за реални проблеми, които можем да разрешим. Цели деветдесет и два процента от нашите тревоги са безсмислени! А освен че са безсмислени, те са и проява на безверие. Сърдечното безпокойство е проява на безверие, на незачитане на Бога. И за облекло защо се безпокоите? Разглеждайте полските кремове как растат - не се трудят, нито предат; но ви казвам, че дори Соломон в цялата си слава не се е обличал като един от тях. Но ако Бог така облича полската трева, която днес я има, а утре я хвърлят в пещта, няма ли много повече да облича вас, маловерци? (Матей 6:28-30). Редовните смущения издават крехка и нестабилна вяра. Един вид „неосъзнато богохулство".'8 Почти никой от нас не изразява съзнателно недоверие спрямо Бога. Обаче когато допускаме тревожността да се превърне в начин на мислене, това не е ли в същността си неверие, че той ни обича? Заставаме като нахално хлапе, което пита Микеланджело: „Сигурен ли си, че знаеш какво да правиш с този камък?" Тогава не е никак чудно, че апостолът буквално ни заповядва: „Не изпитвайте смут за абсолютно нищо" (Филипяни 4:6, КА8В). Тук Павел не се опитва да прокара някакъв безотговорен и немарлив живот. Не ни се казва да ставаме като мързеливия проповедник. Аз не изпитвам безпокойство - си казвал той. - Светият Дух ще ми даде думи какво да говоря в неделя. Така в продължение на цяла седмица той не сядал да се подготви, обяснявайки, че Духът ще му даде проповед по откровение веднага щом се изправи на амвона. Когато най-после настъпил неделният ден, ленивият говорител се изправил пред църквата и се помолил на висок глас: „Добре, Боже, дай ми сега думите, които да им говоря." За огромна изненада на цялото събрание тогава в залата прогърмял небесен глас: „Обясни им защо не си се подготвял през седмицата." Ще разрешавате ли на вашите проблеми да ръководят вашия живот? Тъкмо това се получава, когато позволявате на сърцето си да се смущава. Освен това смутеното сърце заплаща висока цена за безпокойството. В древния гръцки език думата „тревога" се обозначавала с едно понятие, чийто корен означава „разделено внимание". Притеснението разцепва мислите ни на две. Вместо да отнеме от утрешните проблеми, тревогата ни лишава от днешните сили. Възприятията ни се разколебават. Виждането ни се разстройва. Силите ни се разделят, а енергията ни се разпилява. Кой може да си позволи лукса да пилее сили ей-така? Но как да престанем да го правим? Павел ни предлага отговор, който има две страни - Божията роля и нашата роля. Нашата роля включва молитви и благодарност. „Недейте да изпитвате безпокойство за нищо. Вместо това се молете за всичко. Разказвайте на Бога от какво се нуждаете и му благодарете за онова, което е свършил" (Филипяни 4:6, №Т). Искате да не се тревожите толкова? Тогава се молете повече. Вместо да гледате напред с боязън, гледайте нагоре с вяра. Едва ли тази заповед е изненада за някого. По отношение на молитвата Писанието не изпитва никакви смущения. Исус учи хората, че „е необходимо да се молят с постоянство и никога да не престават" (Лука 18:1, М8Ст). Апостол Павел заръчва на вярващите: „Посвещавайте се на молитва с изострено внимание и благодарно сърце" (Колосяни 4:2, Л_Т). А Яков обявява: „Сред вас има ли страдащи хора? Тъкмо те би трябвало да устояват в молитви за това" (Яков 5:13, ЖТ). Вместо да се притеснявате за нещо, молете се за всичко. За всичко? И за зацапаните пелени, и за закъснелите пенсии? И за сгрешената виза, и за строшената ваза? И за прогресивните идеи, и за прогнозната инфлация? За всичко. „Във всяко едно нещо [...] нека молитвите ви да достигат до Бога" (Филипяни 4:6, ККГУ). Когато живеехме в Рио де Жанейро, често извеждах дъщерите ни на разходка с автобус. За съвсем ниска цена можехме да хванем автобус и да се возим из целия град. На нас може и да ни звучи скучно, но за едно двегодишно дете подобен ден крие космическо въодушевление. Момичетата не правеха нищо по време на пътуването. Аз купувах билетите, носех раницата и подбирах маршрута. Единственото ми изискване към тях беше: „Стойте близо до мен." Защо? Защото знаех какви типове можеш да срещнеш в автобуса. Да не даваше Бог по някакъв начин да се изгубим с моите дъщери! Нашият небесен Баща отправя същото искане към нас. „Стойте близо до мен. Говорете с мен. Молете ми се. Вдишвайте мен и издишвайте тревогите си." Колкото повече гледаме нагоре, толкова повече се стопяват нашите притеснения. Бог знае какво може да ни се случи при пътуването. И намерението му е да ни върне вкъщи живи и здрави. Затова се молете за всяко нещо. И не забравяйте другата добавка на ап. Павел - благодарността. „Разказвайте на Бога от какво се нуждаете и му благодарете за онова, което е свършил." Правете същото, което е направило малкото овчарче Давид, когато се е изправил пред снажния Голиат. Не си е покрил главата с торба. Нито си я е заровил в земята. Нито пък е побягнал, уплашен от силата на гиганта. Вместо това се е вгледал в силата на Господа. Когато Саул изразява несъгласие да допусне младото момче в тази война, Давид отговаря с аргументи за Божиите победи. А Давид каза на Саул: Слугата ти пасеше овцете на баща си и когато дойдеше лъв или мечка и отнесеше агне от стадото, аз тръгвах след него и го убивах, и изтръгвах агнето от устата му; а когато се вдигаше срещу мен, го хващах за брадата, удрях го и го убивах. Слугата ти е убивал и лъв, и мечка; и този необрязан филистимец ще бъде като един от тях, понеже хвърли позор върху войските на живия Бог. И Давид каза: Господ, който ме избави от лапата на лъв и от лапата на мечка, Той ще ме избави и от ръката на този филистимец. И Саул каза на Давид: Иди и Господ да е с теб. (I Царе 17:34-37) Притеснява ли ви някой гигант? Тогава си припомнете лъва и мечката. Не поглеждайте напред със смущение. Погледнете назад с възхищение. Доказателството за Божията сила е в миналото ви. Забравливостта води до страхове, а добрата памет произвежда силно сърце. Ето как става на практика. Да кажем, че на пътя ви се появи някой провокатор на страхове. Лекарката решава, че се нуждаете от операция. Напипала е някаква бучка под кожата ви и отсъжда, че подобно нещо трябва да се премахне. И сега ето ви, излизате неуверено от нейния кабинет. Току-що са ви връчили чашата с безпокойството. Какво ще сторите с нея? Има два котела, в които бихте могли да я изсипете. Можете да изсипете всичките си лоши новини в казана с тревогите. После усилвате огъня, бъркате и варите. И не след дълго ще сте си сготвили ароматна гозба с песимизъм. Някои от вас сърбат тази чорба вече твърде дълго време. Вашите приятели и роднините ви ме помолиха да ви кажа, че онова, с което се храните, вече оказва сериозно въздействие върху вас. Защо не пробвате нещо друго? Изсипете чашата с безпокойство в бакъра на молитвата. Още преди да се е захлопнала вратата на лекарския кабинет, предайте проблема си в ръцете на Бога. „Приемам твоето господство. Абсолютно нищо не може да дойде до мен, освен ако не е преминало първо през теб, Боже." В добавка към това забъркайте и здравословна доза признателност. Сигурно няма да си спомните за някой лъв или някоя мечка, но пък ще се сетите за върнатия заем, за навременния съвет или за внезапно освободилото се място в претъпкания автобус. Само един поглед назад в миналото би могъл да генерира сили за вашето бъдеще. Вашата роля е молитвата и признателността. А Божията роля е мирът и покровителството. „Това ако правите, ще изпитате Божия мир, който е далеч по-чудесен, отколкото може да схване човешкият ум. И неговият мир ще опазва сърцата ви и съзнанията ви, докато вие живеете в Христос Исус" (Филипяни 4:7, ЖТ). Вярващата молитва ви въвежда в Божия мир. Не в някакъв произволен, мъгляв, земен мир, а в небесния мир. Мирът на Бога, който се спуска отгоре. Същото онова царско спокойствие, което цари пред царския престол, Царят го предлага и на вас. Смятате ли, че той се бори с безпокойства? Представяте ли си той да кърши пръсти и да иска от ангелите хапче против киселини? Глупости. За Бога всеки един проблем е също толкова огромно предизвикателство, колкото е някоя вейка пред някой слон. Бог се радва на съвършен мир, понеже Бог притежава съвършена сила. И тъкмо този мир той предлага на вас. Това е мирът, който „ще пази сърцата ви и мислите ви в Христос Исус". На това място Павел използва едно понятие от света на военните. Филипяните, които живеят в град с римски гарнизон, най-вероятно са били добре запознати с това, как римските часови пазят стража. Преди врагът да успее да проникне в казармата, най-напред ще трябва да премине през караула. Към вас Бог отправя същото предложение. Неговият свръхестествен мир би могъл да ви обгърне като защитна сфера, като предпазен покров, който да пази сърцето ви. Само след двайсет и четири месеца употреба биосферата в Аризона се оказа пълен провал. Биологическото равновесие между растенията в него излезе от всякакъв контрол. Нивото на кислород падна застрашително ниско. Изследователите вътре се изпокараха помежду си. Мравките се размножиха безогледно и погълнаха всички останали насекоми. Експериментът се провали шумно и сферичният купол бе изоставен. Но куполът на Бога все още стои. От нас се очаква единствено да застанем под него. Дошло ли ви е до гуша от грижи? Изтъкан ли сте от нерви напоследък? Тогава „всяка ваша грижа изхвърлете върху него, понеже той се грижи за вас" (I Петрово 5:7, МУ), Глаголът тук е доста динамичен: „изхвърлете". Петър не ни съветва да положим, да поставим или да дадем назаем грижите си. Не, думата е далеч по-силна. Петър използва същия глагол, с който евангелските автори са описвали случаите, когато Исус е изхвърлял демони от техните жертви. Той ги е пропъждал окончателно. С една ръка за врата, а другата за колана той е хващал нечистите сили, изхвърлял ги е надалеч и им е заповядвал никога повече да не припарват обратно. Направете и вие същото с вашите страхове. Изритайте ги, без да се шегувате. Изхвърлете ги върху Бога. Безпокойството е въпрос на избор, а не доказателство за отговорност. Бог може да ви въведе в един нов свят без тревоги. Не отлагайте молитвата. Концентрирайте се по-малко върху предстоящите проблеми и повече върху спечелените победи. Поемете ролята си и позволете на Бога да извърши своето. Той ще опазва сърцето ви със своя мир - мир, който никой ум не може да схване.
Ангели над вас
Когато седемнайсетгодишният Джейк Портър изтичал на футболния терен, и двата отбора го аплодирали. Поведението им било необичайно. Момчето вече цели три години било играч на гимназиалния отбор „Нортуест", но почти никога досега не било участвало в истински мач по американски футбол. Феновете на отбора от гр. Макдърмът, щата Охайо, никога дотогава не били виждали Джейк да носи топката или да подава пас. Нито пък някой го беше виждал да чете книга или да напише повече от едно изречение. Защото децата, които страдат от Синдрома на чупливата X хромозома рядко се включват в игрите и уроците на другите. Джейк обаче много обичал спорта. Всеки ден след своите специални уроци той бързал към спортния комплекс. Пробягвал необходимите километри на пистата, тренирал усилено и чакал да го повикат да поиграе в някой от отборите по бейзбол или баскетбол. Но това така и не се случвало. Чак до мача с „Уейвърли". Треньорът на Джейк взел решението още преди началния съдийски сигнал. Ако минути преди края на мача победата вече била вързана в кърпа, той щял да пусне Джейк в игра. Тъкмо така се и случило. До края оставали броени секунди, а резултатът вече бил 42:0 за отбора на „Нортуест". Тогава треньорът поискал таймаут. После дал знак с ръка на другия треньор, че иска да говори с него. Когато колегата му от „Уейвърли" чул плана му, той категорично поклатил глава в отрицателен жест. Явно не бил съгласен и започнал да спори. Реферът се намесил и след секунди играта била възобновена. Куотьрбекът взел топката и я подал на Джейк. А Джейк знаел много добре какво да прави. Трябвало просто да застане на едно коляно и да изчака последните няколко секунди от двубоя да изтекат. Цяла седмица преди това треньорът бил упражнявал с Джейк тъкмо това. Но за всеобща изненада останалите играчи изведнъж казали на Джейк да тича. Стиснал топката с две ръце, той хукнал по зелената трева. Но в обратна посока. Тогава задният рефер се намесил, спрял го и му посочил накъде да тича с топката. В този момент и защитниците на „Уейвърли" извършили своята роля. Техният треньор явно не бил против плана. Обаче той искал Портър не само да задържи топката няколко секунди, но и даже да отбележи свой собствен тъчдаун. Играчите на „Уейвърли" се разделили пред Джейк както водите на Червено море пред Мойсей. И двата тима надавали окуражителни възгласи за седемнаисетгодишното момче. А той тичал с всички сили, сякаш цялата вселена зависи от него. Стиснал зъби, с изпънати до скъсване жили и с победоносен устрем в очите Джейк пресякъл крайната зона и отбелязал първия тъчдаун в живота си. И двата отбора се събрали около него да го аплодират. По трибуните десетки майки ронели сълзи. Около терена мажоретките танцували сякаш само за него. А Джейк се оглеждал, усмихнат до уши, като че ли току-що е спечелил милиони от тотото, без даже да пуска фиш.19 Колко често се случват подобни неща? Според Библията това става доста по-често, отколкото си представяте. Всъщност онова, което играчите сторили за Джейк през онзи ден, Владетелят на вселената прави за вас през всеки един ден от живота ви. А само погледнете на какъв отбор той е Треньор! И ангелите окрилени с възторг възпяват вечността. Но ние, трайно отчуждени, сме слепи за тез чудеса.20 Вашите очи забелязват ли ангелите? При над триста библейски стиха, посветени на тях, тези небесни служители заемат неоспорима роля в Божието Слово. Ако вярвате в Библията, би трябвало да вярвате и в ангелите. И в същото време би трябвало да сте озадачени от тях. Да изследвате библейските ангели е същото като да изучавате делфини в естествената им среда. Те се появяват над водата точно толкова, че да ги зърнете и да си зададете някой и друг въпрос. Но преди да сте успели да ги огледате, те бързо се скриват от погледа. Едно нещо е сигурно. Библейският образ и съвременният образ за ангелите драстично се разминават. На реклами и пощенски картички ще ги видите обрисувани като феята Палечка с прозрачни ефирни крилца. Съществуването им е заради нас - да ни извършват различни услуги. Един вид християнска версия на духчета в бутилки, чиято роля е да ни запазват място за паркиране, да ни намират забравените ключове и изгубените котета. Щраквате с пръсти и „пуф!" - ангелчето се е появило пред вас. Щраквате отново и то изчезва. Нищо общо с библейската картина. Има две думи, които най-точно обрисуват истината за ангелите: „много" и „могъщи". Ангелски множества населяват целия свят. В Евреи 12:22 се говори за „десетки хиляди ангели при празнично събрание". Апостол Юда обявява: „Господ идва заедно с хиляди и хиляди свети ангели, за да съди всекиго (14-15 ст., СЕУ). Вдъхновеният цар Давид пише: „Каляските на Бога са двайсет хиляди, дори много хиляди ангели: Господ е сред тях, както на Синай, в святото място" (Псалм 68:17, ЮУ). Когато говори за планината Синай, Давид си припомня времето, когато десетки хиляди ангели са се спуснали навсякъде наоколо, докато Бог е давал Закона на Мойсей. „Бог дойде от Синай [...], слизайки с десетки хиляди свети ангели" (Второзаконие 33:2, М80). Хиляди ангели са очаквали и думичка от Христос в деня на Разпятието му. „Или мислиш, че не мога да се помоля на Моя Отец и Той да Ми изпрати още сега повече от дванадесет легиона ангели?" (Матей 26:53). Един легион се е състоял от шест хиляди войници. Бързата сметка показва, че поне седемдесет и две хиляди небесни пратеници (достатъчно, за да изпълнят един средно голям футболен стадион днес) са стояли в бойна готовност да се притекат на помощ на своя Господ. Книгата Откровение, изпълнена с различни отблясъци за предстоящия свят, описва как ангелите стоят около небесния престол „и броят им беше десетки хиляди по десетки хиляди и хиляди по хиляди" (Откровение 5:11). И не забравяйте видението, което се дава на Елисеевия прислужник. Когато една войска заплашва да отнеме живота им, Елисей се обръща към Бога с молба да отвори очите на момчето. „И ГОСПОД отвори очите на слугата и той видя, и ето, хълмът беше пълен с огнени коне и колесници около Елисей" (IV Царе 6:17). Ако Бог отвореше и нашите очи по такъв начин, какво ли щяхме да видим? Майки и татковци, вие сигурно щяхте да видите как ангели ескортират детето ви по пътя към училище. Пасажери във въздуха, вие щяхте да видите как ангели са обкръжили самолета ви отвсякъде. Болнични пациенти, вие щяхте да видите как ангели придържат ръката на хирурга. Юноши и девойки, вие щяхте да видите как ангели пазят съня ви. Много, много ангели. Преди няколкос-тотин години Джон Милтън написа: „Милиони духовни създания обхождат Земята невидими и когато спим, и когато сме будни." Първата дума, която описваше ангелите, беше „много". Втората е „могъщи". Ефирни крилца и сладки личица? Може би тези образи вървят в илюстрираните книжки и сувенирните магазинчета. Но Божиите ангели са белязани от неописуема мощ. Павел казва, че Христос „ще дойде от небето с могъщите си ангели" (II Солунци 1:7, СП). От същата дума, която тук е преведена „могъщи", до нас достига думата „динамит". Ангелите са заредени с динамитна сила. Един-единствен ангел е бил достатъчен, за да порази всички първородни синове на Египет или пък да затвори пастта на гладните лъвове около Данаил. Давид пък нарича ангелите „мощни по сила, които изпълнявате словото Му, като слушате гласа на словото Му"(Псалм 103:20). Не е необходимо да се опитвате да говорите с ангелите. Те така или иначе няма да ви изслушат. Техните уши са насочени единствено към Божия глас. Те са „духове, които служат на Бога" (Евреи 1:14, СП), откликващи на неговите заповеди и следващи единствено неговите напътствия. Исус казва, че те „винаги гледат лицето на Моя Отец, който е на небесата" (Матей 18:10). Един-единствен звук има значение за ангелите - гласът на Бога. Една-единствена гледка вълнува техните съзнания - ликът на Бога. В крайна сметка, те знаят най-добре, че той е Господ над всички. И в резултат те му се покланят. Независимо дали това става в храма заедно с Исая или на пасбището заедно с витлеемските овчари, ангелите се покланят на Бога. „Когато представя на света своя първороден Син, Бог казва: „Всички Божии ангели да му се поклонят."" (Евреи 1:6, СП). Правели са го тогава, правят го и сега. Помните ли споменатите по-горе десетки хиляди ангели, обикалящи около небесния престол? Познайте какво са правели там. „Около престола стояха всички ангели и те паднаха по очи пред престола и се поклониха на Бога, като казаха: „Амин! Благословение, слава, мъдрост, благодарност, чест, власт и сила да бъде на нашия Бог за вечни векове. Амин!"" (Откровение 7:11-12, СП). Тяхното поклонение не говори ли много за красотата на Бога? Ангелите имат способност да виждат и Големия каньон, и Сикстинската капела, ала вместо това всеки един от тях предпочита да впери поглед в Божията слава. Те не могат да се наситят на гледката и също не могат да стоят безмълвни след видяното. В същия миг, когато вие четете тези думи, Божиите безгрешни служители принасят неспирно хваление пред своя Създател. Не забравяйте, че той е и техен Творец. Някога дори и ангелите не са съществували. И тогава, с небесно постановление, те са били създадени. „Всичко в небесата и на земята бе сътворено от него - и видимото, и невидимото, било то престоли, власти, господари или управници. Всичко бе сътворено чрез Христос и за Христос" (Колосяни 1:16, СП). Ангелите изпълват невидимата част от Божието творение. Те се покланят на Твореца и също така - ето я сега освежителната напитка за жадните сърца - те са изпратени, за да ни защитават. „Нали всички ангели са духове, които служат на Бога и са изпратени да помагат на онези, които ще наследят спасение?" (Евреи 1:14, СП). Един мой приятел наскоро предприе изключително вълнуващо пътуване до Виетнам. Заедно с двама свои познати той се захвана да вкарва нелегално Библии и средства за местните християни. Когато кацнали там обаче, той се отделил от другите двама и се изгубил. Самият той не говори виетнамски и никога преди това не бе пътувал до Ханой. Представете си тогава какви мисли са преминавали през главата му, докато стоял сам на летището с пълен с Библии сак и колан с банкноти, без да знае нищичко на местния език, освен името на хотела си. Таксиджия след таксиджия му предлагали услугите си, но той продължавал да чака и да се моли. В крайна сметка осъзнал, че все пак трябва да предприеме нещо, и затова се качил на едно такси и продиктувал името на хотела. След около един час път и около хиляда обиколки наляво-надясно той все пак се озовал на дестинацията си. Платил на шофьорите си и те си тръгнали. Точно така, „те" си тръгнали. На предните седалки в таксито му седели двама мъже. Едва по-късно на него му хрумнало колко необичаен е този факт. През следващите дни във Виетнам той виждал много други таксита, но всички те били само с един водач. В нито едно от тях на предната седалка не седял втори шофьор. Незначителен детайл от ежедневието? Твърде възможно. Или насърчителен знак от Бога? Също толкова вероятно. Може би до хотела му са го докарали не двойка виетнамски шофьори, а тандем от небесни пратеници. Неговите спътници от самолета също в крайна сметка достигнали до хотела, но по пътя били излъгани от таксиджия шмекер и се наложило да се лишат от голяма сума. Дали пък Бог не е изпратил тази динамична двойка, за да предпази моя приятел? Подобно нещо със сигурност вече се е случвало по-назад в историята с трима Божии люде на име Седрах, Мисах и Авденаго. Принуден да ги накаже заради отказа да му се поклонят, цар Наву-ходоносор заповядва пещта да бъде нагрята до седем пъти в сравнение с нормалната температура. После нарежда тримата да бъдат хвърлени в нея. Малко по-късно царят надниква вътре, очаквайки да види овъглени трупове. За негова изненада тримата вътре са живи и здрави; и даже си имат компания сред пламъците. „Вижте! - възкликна цар Навуходоносор. - Виждам четирима души. Никой от тях не е вързан и всички се разхождат из огъня. Пламъците изобщо не са ги засегнали. А четвъртият изглежда като божествено същество!" (Данаил 3:25, ЖТ). Със сигурност в този момент до Божиите хора е имало Божи ангел, който ги е пазел и им е служел. Или погледнете Петър, който е заспал в сламата на йерусалим-ския затвор. Само една дума от устата на Ирод, и главата му ще се търколи от раменете. Всички човешки усилия да бъде спасен са се провалили. Небесният арсенал обаче не е изчерпан. Един ангел се приближава до Петър, събужда го и ей така го извежда от затвора! Обикновеният доскорошен рибар се радва на небесен ескорт. „Внезапно там се появи Господен ангел и светлина озари килията. Ангелът побутна леко Петър по рамото, събуди го и му каза: „Ставай бързо!" И веригите паднаха от ръцете му" (Деяния 12:7, СП). Ангелите служат на Божиите хора. Самият Бог „е поставил ангелите си над теб, за да те пазят навсякъде, където отидеш" (Псалм 91:11, 1МСУ). Били Греъм ни припомня: „Ако си вярващ християнин, очаквай могъщи ангели да те съпровождат в ежедневието ти."22 Ами ако не си вярващ християнин? Предлагат ли ангелите същото закрилническо наблюдение и върху Божиите неприятели? Не, такова обещание няма. Гаранцията за ангелска закрила се ограничава единствено до онези хора, които са се доверили на Бога. „Всички ангели са духове, които служат на Бога и са изпратени да помагат на онези, които ще наследят спасение"(курсивът е мой). Давид също говори за тази условна закрила: „Ангелът на ГОСПОДА пази всички онези, които се боят от Него, и ги избавя" (Псалм 34:7, МЬТ). Ако обърнете гръб на Бога, не очаквайте Бог да пази гърба ви. Но ако приемете неговото господство, спокойно можете да разчитате, че множество могъщи ангели ще ви предпазват във всичките ви пътища. „Ангелът на ГОСПОДА обгражда от всички страни онези, които Му се боят, и ги спасява" (7 ст., 1ЧКТУ). Той не е изпратен просто да пропъжда досадните мухи около вас. Ролята му е да бъде навсякъде около вас, да стои на пост и да бди нащрек заради вас. Когато се разхождате, го правите под съпровода на невидими небесни същества. Нека тази мисъл значително да снижава нивото на вашето безпокойство! И най-богатият човек на този свят не би могъл да се огради с такава защита и закрила, каквато Божиите ангели осигуряват за вас. Нещо повече. Ангелите много обичат да го правят. Те не само ви служат, но и ви гледат смаяно и удивено. „Осъзнавате ли какви щастливци сте? Даже и ангелите биха дали всичко, за да бъдат включени в това" (I Петрово 1:12, М80). Сащисани от почуда ангели наблюдават даровете, с които ви затрупва Бог. Дали Светият Дух обитава в ангелите? Не. Но обитава във вас. Дали ангелите благодарят на Бога за спасението? Не. Те не са били изгубени. Но вие сте били. Дали Христос е станал ангел? Не. Но е станал човек. И когато го е сторил, ангелите са наблюдавали със слисано вълнение. При раждането му е имало ангели в хвалебен хор. При разпятието му е имало ангели в бойна готовност. При възкресението му е имало ангели с вълнуваща вест. И при дейността му в църквата днес има ангели, които следват всяка наша стъпка с трепет и оживление. „Именно чрез християни като вас, които се събират в църкви, този изключителен план на Бога става известен на ангелите и се обсъжда сред тях" (Ефесяни 3:10, М80). Онова, което Бог върши във вас, оставя ангелите ококорени от удивление и възхищение. Исус описва колко много „се радват Божиите ангели, когато един грешник се покае" (Лука 15:10, СП). Когато ангелите се събират в своята ангелска стая за срещи, докато похапват ангелски кекс, те всъщност дискутират какво се случва с църквата. „Видяхте ли какво се случи в Нигерия?" „Австралийците правят големи стъпки напоследък." „Тъкмо се връщам от Ню Йорк. Ще ви разкажа за вярващите в Бронкс." Авторът на Посланието до евреите описва „голям облак свидетели" (Евреи 12:1). Нищо чудно ангелите да са включени в този списък. Бог изпраща най-добрите си ангелски спец части, за да охраняват вашия живот. Представете си президентът да изпрати своите тайни служби, за да бъдат ваша охрана, нареждайки им да ви осигуряват кортеж в трафика и да ви пазят от досадните проблеми. Как ще спите вечер, ако знаете, че тайни агенти стоят на пост пред вратата ви? А как ще заспите довечера, знаейки със сигурност, че най-елитните части на небето правят тъкмо това? Приемете Божието господство над живота си. Множество могъщи ангели вече са се заели да ви пазят. А когато прекосите последната линия за тъчдаун, те ще са първите, които ще се изправят на крака да ви аплодират.
Покров от Бога
Правилно ли прочетох това? За всеки случай се върнах с колата по същата улица, за да хвърля втори поглед. Обявата беше залепена за един знак. Сякаш беше разпечатана на домашен компютър. Беше от жълта хартия и имаше едри букви. И нашите съседи, както и вашите, редовно си разпечатват и разлепят из квартала всевъзможни обяви и съобщения. Изненада ме не самата обява, а написаното на нея. „Намерено: прасенце с шкембенце" Отдолу имаше два телефонни номера - един за през деня и един за вечерно време. Никога преди не бях попадал на подобна обява. Други подобни на нея има доста: „Намерен: черен ритривър" „Намерен: марков скейтборд" „Намерен: златен медальон" Обаче прасенце с шкембенце? Кой би могъл да изгуби такова животно? Кой изобщо би се занимавал да отглежда живо прасенце? Познавам много хора, които си имат домашен любимец. Но да хран-тутиш домашен шопар? Представяте ли си всеки ден да се грижите за живо прасе? (Жена ми казва, че не й е трудно.) Дали собствениците на прасета канят гостите си да си поиграят с домашната им свиня? Дали окачват отпред табелки с надпис: „Внимание, зло прасе!" Собствениците на подобен вид домашно животинче представляват някаква особена порода. А още по-странни ще са общинските инспектори, които следят за бездомни прасета по улиците. Като прочетох горната обява, си представих любопитна ситуация. Някой такъв инспектор е забелязал шляещото се свинче по тротоарите. „Ах, горкото! - си е казал той. -Ела тук, грухи-грухи-грухи. Тези неприветливи улици не са добро място за изгубено самотно прасенце. Ела, ще те върна у дома." Представяте ли си пък свинята да цъфне на верандата ви? Ако вместо почукване по предната си врата дочуете грухтене, ще я отворите ли веднага? Аз не. За голдън ритривър? Разбира се. За немска овчарка? Най-вероятно. За свети Бернард? Никак не се и съмнявайте. Но за прасенце с шкембенце? Съжалявам. Да си се шляе по улиците. Не ми е притрябвало вкъщи. Но Бог не мисли така. Всъщност той разсъждава точно по обратния начин. По отношение на нас. Ние си мислим, че Бог обича да се грижи единствено за чистокръвните в този свят. За хората с чист нос, с изряден живот, с блага душа. Когато види френски пудел или немски дог, той веднага ще разтвори портите си, за да го прибере вкъщи. Но когато види останалите от нас? Когато всички ние се шляем по улиците, заблудени и бездомни, дали има надежда да попаднем в полезрението на Бога? Псалом 91 ни отговаря с категорично „да". Ако искате да опознаете природата и обхвата на Божието господство, сгушете се под широките клони на Давидовата поезия. Който обитава под закрилата на Всевишния, той ще живее под сянката на Всемогъщия. Ще казвам на ГОСПОДА: Ти си моето прибежище и моята крепост, моят Бог, на когото се уповавам! Защото Той ще те избавя от примката на ловеца и от гибелния мор. С перата Си ще те покрива и под крилете Му ще прибегнеш - Неговата истина е щит и защита. Няма да се страхуваш от ужас нощем, нито от стрелата, която лети денем, нито от мор, който ходи в тъмнина, нито от зараза, която опустошава по пладне. Хиляда ще падат от страната ти и десет хиляди - отдясно ти, но до теб няма да стигне. Само ще гледаш с очите си и ще видиш възмездието на безбожните. Понеже ти си казал: ГОСПОД е моето прибежище! - и си направил Всевишния свое жилище, никакво зло няма да те сполети, нито язва ще се приближи до шатрата ти, защото ще заповяда на ангелите Си за теб да те пазят във всичките ти пътища. На ръце ще те носят, да не би да удариш в камък крака си. Ще настъпиш лъв и кобра, ще стъпчеш млад лъв и змия. Понеже той положи в Мен любовта си, затова ще го избавя. Ще го поставя нависоко, защото позна Името Ми. Той ще Ме призове и Аз ще му отговоря. Ще бъда с него, когато е в бедствие, ще го избавя и ще го прославя. Ще го наситя с дългоденствие и ще му покажа Моето спасение. (Псалм 91) Тези шестнайсет стиха помагат, за да си изградите една конкретна представа - че Бог е вашият покровител. Проверете дали ще успеете да забележите повтарящата се дума в целия този Псалм: „Ще живее под сянката на Всемогъщия." „Ще те избавя." „Ще те покрива." „Под крилете си ще те скрива" (ЖТ). „Злото не ще стигне до теб" (ЖТ). „На ръце ще те носят." „Ще го избавя." „Ще го поставя нависоко." „Ще му отговоря." „Ще бъда с него." „Ще го избавя." „Ще го наситя." „Ще му покажа Моето спасение." Добре, де, подсказах ви доста. Но не искам да пропуснете мисълта ми тук. Бог предлага не само възможност за закрила или подобие на закрила. Дали той ще ви защитава? Що за въпрос? Вашето спокойствие е приоритет за небесата. Божието присъствие обгръща живота ви. Между вас и вашия враг е застанал вашият закрилник - Бог. По време на известния скандал между Клинтън и Люински държавният обвинител Кенет Стар бе поканен да каже няколко думи в нашата църква. Поради естеството на неговото занятие двама снажни и безизразни американски служители наблюдаваха внимателно всяко едно негово движение. Единият вървеше пред съдия Стар, а другият го следваше по петите. Между богослуженията те подозрително оглеждаха всеки в залата. Когато съдия Стар поседна в стаята за отдих, двамата застанаха пред вратата като часовои. Малко по-късно през същия ден го запитах дали не му е досадно тяхното присъствие, той ми отвърна: „Всъщност закрилата им ми оказва успокояващо въздействие." Колко ли пък по-голямо спокойствие би следвало да ни вдъхва Божието присъствие. Бог измерва от глава до пети всеки един човек, който се приближава към нас. Докато вие вървите, той води. Докато спите, патрулира. „С перата Си ще те покрива и под крилете Му ще прибегнеш" (4 ст.). Представата да живееш под сянката на Ел Шадай ме връща в спомените ми към един развален от дъждовно време пикник. С няколко приятели едвам бяхме съумели да се покрием от лятната тексаска буря, когато тя връхлетя целия парк и го превърна в мочурище. Съботният ни отдих не успя да се състои, както го бяхме планирали, и затова ние се качихме обратно в колата, готови да се прибираме. Тъкмо тръгвахме обаче, когато шофьорът рязко спря колата и ни посочи една страхотна картина посред поляната. Една птица стоеше на тревата с разтворени криле, прикривайки от силния дъжд малкото си, което явно бе изпаднало от гнездото. Бурният вятър не й позволяваше да се върне обратно на дървото, затова тя покриваше малкото си в очакване дъждът да спре. От колко дъждове и ветрове ви е опазвал Бог? Дори и сега, в този момент, неговите криле ви закрилят. Устремът на някой циничен критик, тръгнал да злослови срещу вас, внезапно се прекъсва от телефонно обаждане. Колата на някой безочлив крадец, тръгнал да обира жилището ви, внезапно се поврежда на пътя. Бензинът на някой пиян тираджия свършва точно преди кръстовището, по което идвате вие. Бог е вашият закрилник. Той ви предпазва: „от примката на ловеца" (3 ст.); „от гибелен мор" (3 ст.); „от ужас нощем", „от стрела... денем", „от мор... в тъмнина", „от зараза... по пладне" (5-6 ст.). Един от преводите на английски език даже дръзко провъзгласява: „Нищо няма да ти се случи" (10 стих,). „Ами тогава защо ми се случва? - скача някой читател на крака. - Обяснете ми защо ме уволниха. Или защо ми се е паднал такъв тъпанар за родител. Или защо детенцето ни издъхна в болницата." Ето къде на повърхността изниква манталитетът на прасенцето. Бог може да закриля аляския маламут и английския сетер, но дребни изтърсаци като мен? Изглежда на твоето рубик-кубче има квадратче, което не може да се мести. Ако Бог наистина е наш закрилник, тогава защо ми се случват злини? Така ли? Наистина ли ви се случват злини? Възможно е вие и Бог да имате съвсем различна дефиниции за думата „зло". Потърсете думата „злина" в речника на някой средношколец и ще попаднете на значения като „пъпка на носа" или „сам в петък вечер", или „контролно по геометрия". Чували сте хлапе да казва на родителя си: „Тате, това е ужасно." Таткото обаче, който е обикалял махалата многократно като малък, разсъждава по различен начин. Пъпките ще отминат. Контролните ще се свършат. И не след дълго ще започнеш искрено да се радваш на тихите вечери у дома. Дали тези неща са били неприятни. Със сигурност. Носители на неудобство? Няма съмнение. Обаче „злини"? Нека това съществително да го запазим за болничните легла и гробищните паркове. Онова, което за детето е лошо, невинаги е злина според родителя. Онова, което ние с вас бихме нарекли истинска катастрофа, Бог сигурно го приема за обикновена пъпка, която скоро ще изчезне. Той гледа на вашия живот така, както вие гледате някой филм, след като сте чели книгата. Веднага щом нещо лошо се случи, вие усещате как залата в киносалона остава без кислород. Всички зрители са си поели дълбоко въздух, вперили поглед в екрана. Но не и вие. Защо? Защото сте запознати с книгата. Знаете как главният герой ще се измъкне от безизходната ситуация. Бог гледа на вашия живот със същата спокойна увереност. Той не само е чел историята на живота ви. Той я е писал. Неговата гледна точка е съвсем различна, а крайната му цел е позната и очевидна. Бог използва проблемите, за да заякчи нашата духовна кожа. Считайте го за истински подарък, приятели, когато трудности и предизвикателства ви сполетят от всяка посока. Вие знаете, че под напрежение вашата вяра бива принудена да излезе на открито и да покаже истинските си цветове. Затова не се опитвайте да се измъквате от подобни неща преждевременно. Нека те да изпълнят ролята си, за да можете да развиете зрял и изграден характер без никакъв недостатък (Яков 1: 2-4, М8С). Кой е един от Божиите методи за заздравяване на вярата? Това е хубавата, здравословна трудност. Преди няколко години цялото ни семейство посети Колониал Уилямсбърг - изкуствено селище, пресъздаващо обстановката от град Уилямсбърг, щата Вирджиния, през осемнадесети век. Ако някой ден и вие минете оттам, обърнете специално внимание на ковачницата. Майсторът поставя слитък желязо върху наковалнята и започва да блъска по него с тежкия ковашки чук. Когато металът стане достатъчно плосък за оформяне, го вкарват в пещта. После ковачът редува същите две действия, докато парчето не приеме формата на инструмента, който му е необходим. Нагряване, блъскане. Нагряване, блъскане. Крайни срокове, трафик. Караници, унижение. Медицински сирени, мълчаливи телефони. Нагряване, блъскане. Нагряване, блъскане. Работата на ковача е да оформи безформеното парче до красиво изделие. Същото се стреми да постигне и Бог. Отначало ударите са тежки и необясними. Попаднали между чука и наковалнята, ние не успяваме да си обясним смисъла на всички тези бедствия, които се изсипват върху главите ни. Веднъж щом ковачът остане удовлетворен от формата на своето произведение, той започва да го шлифова и полира. За целта той използва по-малки чукчета и парчета шкурка. Изделието се заглажда, дооформя, украсява. И никой не се меси в работата на ковача. На никого не му хрумва да изтръгне чука от мазолестата му длан и да му се развика: „Ей, я по-полека се отнасяй към това парче сребро! Стига си го блъскал като изоглавен!" Нищо подобно. Занаятчията удря по метала, докато сам не прецени, че е приключил с него. Някои майстори на сребърни изделия, наскоро ми разказаха, продължават да работят по произведението си, докато най-после не видят лицето си отразено върху него. Кога Бог ще приключи работата си във вас? Когато види отражението си във вас. „ГОСПОД ще усъвършенства онова, което се отнася за мен" (Псалм 138:8, ККТУ). Исус казва: „Моят Баща винаги работи" (Йоан 5:17, СП). Бог варди онези, които се обръщат към него. Ударите, които чувате, не говорят за неговата дистанцираност, а доказват неговата близост. Доверете се на Божия суверенитет. Нима досега не си е заслужил пълното ви доверие? Случвало ли се е да казва думи, които да са се оказали погрешни? Или да дава обещание, което впоследствие не се е сбъдвало? Няколко десетилетия съвместно ходене с Бога подтикват Исус Навиев да заключи: „Нито едно от добрите обещания, които ГОСПОД бе говорил на израилевия дом, не пропадна; всички се осъществиха" (Исус Навин 21:45). Потърсете думата „благонадеждност" в небесния речник и ще видите, че дефиницията е само с една-единствена дума: Бог. „Ако не сме верни, той пак ще бъде верен, защото не може да се отрече от собствената си природа" (II Тимотей 2:13, СП). Или се опитайте да съставите списък с неговите грешки. Доста ще е кратък, нали? А сега направете списък с всички онези случаи, когато той ви е давал прошка за вашите грешки. „На онзи, който ви е призовал, може да се разчита напълно. Щом е казал нещо, ще го изпълни!" (I Солунци 5:24, М80). Можете да разчитате на него. Той е „същият и вчера, и днес, и завинаги" (Евреи 13:8, СП). А и след като е Господ, „Той ще бъде стабилността в твоите времена" (Исая 33:6, ИАВ). Доверете му се. „Когато съм в страх, на Теб ще се уповавам" (Псалм 56:3). Присъединете се към Исая, който решително заявява: „Бог ми е спасение - ще се уповавам и няма да се боя" (Исая 12:2). Бог напътва вашите стъпки и с удоволствие следи всяка подробност от вашия живот (вижте Псалм 37:23-24). Няма значение кой сте. Прасенце с шкембенце или чистокръвен любимец. За него няма разлика. Вие имате значение за него и той наблюдава всяка подробност от онова, което се случва с вас. И не само наблюдава, но и контролира. Така че настанете се спокойно на седалката до шофьора и му оставете на него да управлява колата. Не е ли прекрасно да знаете, че сте в най-добрите ръце на света?
Гмурнете се в дълбокото
Пипин Ферерас иска да се потопи дълбоко - по-дълбоко, отколкото друг човек някога е успявал. Ние с вас сме доволни да достигнем и до пет-шест метра дълбочина. Някои обичат да рискуват и се спускат на 12, може би 15 метра. Не и Пипин. Този легендарен кубински гмуркач се е гмуркал на 164 метра под повърхността на океана, екипиран единствено с плавници, неопренов костюм, твърда решителност и един дъх въздух. Пътуването му надолу и нагоре продължава общо три минути и дванайсет секунди. За да се подготви за такова гмуркане, той пълни дробовете си с над осем литра въздух - почти двойно повече от капацитета на нормално човешко същество. Преди това той вдишва и издишва няколко минути, а диафрагмата му звучи като помпа за велосипедни гуми. След това той обгръща с колене лоста на една алуминиева шейна, която го сваля надолу в дълбините. Никой друг състезател по свободно гмуркане не е достигал по-надълбоко. И въпреки това той иска още. Макар да се е сблъсквал дори с налягане, което е поставяло на изпитание подводниците във Втората световна война, това не е достатъчно. Мистерията на дълбините го призовава. Той иска да стигне още по-дълбоко. Дали мога да ви заинтригувам с подобно спиращо дъха потапяне? Но не във водите на океана, а в безграничната Божия любов. Моля се [...] Христос да живее в сърцата ви чрез вярата, а животът ви да бъде вкоренен и основан в любовта. Моля се да можете заедно с всички святи Божии хора да разберете ширината, дължината, височината и дълбочината на Христовата любов и да познаете тази любов, която надминава всяко познание, за да бъдете изпълнени с цялата Божия пълнота. (Ефесяни 3:16-19, СП) Когато Павел си поставя за цел да опише Божията любов, той не успява да избегне думата дълбока. Гмурнете се „дълбоко в почвата на Божията чудесна обич" (17 ст., ЖТ). Открийте „дълбочината на Христовата любов" (18 ст., СП). Представете си Ферерас, спускащ се дълбоко под повърхността на водата. Потопил се е на дълбочина колкото пететажна сграда -накъде ли може да се обърне, без да види вода? Надясно, наляво, под него, над него - общото съдържание на неговия свят е вода. Водата определя движенията му, управлява посоките му, освобождава го, ограничава го. Неговият свят е водата. Възможно ли е човек да се гмурне също толкова дълбоко в Божията любов? Да се потопи толкова надълбоко, че да не вижда нищо друго? Дейвид Брейнърд, мисионер при американските индианци през осемнадесети век, би казал, че е възможно. Той пише в своя дневник: Оттеглих се на обичайното си място за почивка, в пълно спокойствие. Можех само да издишам своето желание за съвършено единство с Него във всяко едно отношение. Бог бе толкова ценен за мен, че светът с всички свои удоволствия изглеждаше безкрайно отвратителен. Изпитвах толкова силно желание за благоволението на хората, колкото и за това на камъчетата. По обяд почувствах далеч по-пламенен копнеж за Бога, отколкото някога съм изпитвал. В своето тайно усамотение не можех да направя нищо друго, освен да изповядам пред своя скъп Господ в сладко спокойствие, че не желая абсолютно нищо друго освен Него и освен Неговата святост; че Той ми е дал тези желания и единствено Той би могъл да ми даде онова, което желая. Никога не съм бил толкова откъснат от себе си и толкова напълно отдаден на Бога. Сърцето ми бе погълнато от Бога през по-голямата част от деня. За всяко желание за потапяне в такава любов Писанието предлага котва. Хванете се за този стих и му позволете да ви спусне надолу: „Бог е любов" (I Йоан 4:16). Една дума в този пасаж разкрива невероятната изненада от Божията любов - тя няма нищо общо с вас. Околните ви обичат заради самите вас или защото имате трапчинки, или когато се усмихвате, или когато флиртувате. Някои хора ви обичат заради самите вас. Не и Бог. Той ви обича, защото той е Бог. Той ви обича, защото сам е решил да го прави. Самопораждаща се, непредизвикана и спонтанна, неговата вечна любов зависи единствено и само от собственото му решение. „ГОСПОД ви е обдарил с любовта си и ви е избрал не защото сте по-многобройни от останалите народи, понеже вие сте най-малобройният от всички народи. Причината бе защото ГОСПОД ви обича" (Второзаконие 7:7-8, МУ). Вие нямате влияние върху Божията любов. Не можете да промените факта, че дървото е дърво, небето е небе, а скалата е скала. Така не можете и да въздействате и върху Божията любов. Ако можехте, Йоан щеше да използва още малко мастило: „Бог е условна любов" или „спорадична любов" или „пролетна любов". Ако вашите действия променяха неговата отдаденост, тогава Бог нямаше да е любов. Всъщност тогава той би бил човек, защото такава е човешката любов. А на вас ви е писнало от човешката любов. Нали така? Писнало ви е от мъже, които се правят на самата искреност. Омръзнало ви е от списания, които ви казват, че истинската любов е на една диета разстояние. До гуша ви е дошло от изпълнените с въздух очаквания на разни там шефове, родители и пастири. Не желаете повече сутрини, миришещи също толкова лошо, колкото и грешките, които сте допуснали предната нощ в търсене на любов. Няма ли да ви дойде добре сега един фонтан на любовта, и то такъв, който никога не секва? Ще го намерите на осеяния с камъни хълм извън стените на Йерусалим, където Исус е бил прикован към кръста, с трънен венец на главата. Когато се чувствате необичани, изкачете се на този хълм. Размишлявайте дълго и дълбоко за небесната любов към вас. Очи, затворени от побоя; рамене с разкъсана плът; устни, напукани и разкървавени. Кичури косми, откъснати от брадата му при ударите. Въздишки от болка се изтръгват от гърдите му. Докато се вглеждате в посиненото лице на единствения Божи Син, помнете следното: „Бог доказа Своята любов към нас в това, че когато бяхме още грешници, Христос умря за нас" (Римляни 5:8). Не вярвайте на другите мерила. Ние, хората, често го правим. Докато наблюдаваме здравите или успелите, нещо ни подтиква да достигнем до извода: Бог сигурно много го обича. Той е толкова благословен със здраве, пари, красота или способности. Или изпадаме в другата крайност. Самотни и крехки в своето болнично легло, ние заключаваме: Бог не ме обича. И как би могъл? Погледнете ме само. Прогонете тези мисли надалеч! Успехът не е показател за Божията любов, така както трудностите не доказват нейната липса. Определящият, поставен от Бога еталон, не е един ваш добър ден или едно ваше неприятно преживяване, а часовете на Сина, докато умира на кръста. Мислете често за тях. Нека времето между пътуванията се смалява всеки ден. Открийте какво е имал предвид Брейнард с думите: „Сърцето ми бе погълнато от Бога през по-голямата част от деня." Приемете тази покана на Исус: „Пребъдвайте в Моята любов" (Йоан 15:9). Да пребъдваш някъде означава да живееш там. Околностите ти стават познати. Не паркираш отпред с думите: „Къде е входът?" Нямаш нужда от карта, за да намериш кухнята. Да пребъдваш означава да си бъдеш у дома. Да пребъдваш в Христовата любов означава да направиш неговата любов свой дом. Не парк покрай пътя или хотелска стая, в която отсядаш от време на време, а своето предпочитано място. Да си почиваш в него. Да се храниш в него. Когато удари гръм, да пристъпваш под неговия покрив. Неговите стени да те пазят от ветровете. Неговата камина да те топли в житейската зима. Апостол Йоан ни насърчава: „Ние се заселваме за постоянно в изпълнения с любов живот" (I Йоан 4:16, М80). Изоставете старата къща с измамната любов и се преместваме в неговия дом с истинска любов. Привикването към този нов дом отнема време. Първите няколко нощи в нов дом може да се събуждате и да се блъскате в стената. Знам го от опит. Случи ми се не в нов дом, а в един мотел. Станах от леглото да си взема чаша вода, обърнах се наляво и си смазах носа. Размерите на стаята бяха различни от познатото. Размерите на Божията любов също са различни. Живели сте в къща на несъвършена любов. Затова сега се боите, че Бог може да ви смъмри, както го прави треньорът ви; че ще ви изостави, както е сторил баща ви; че ще ви осъжда, както го прави фалшивата религия; или че ще ви напсува, както го е правил приятелят ви. Не, подобно нещо Бог никога не би сторил. Обаче на вас ще ви отнеме време да се убедите. Тъкмо по тази причина пребъдвайте в Него. Дръжте се за Христос по начина, по който клонката се държи здраво за лозата. Според Исус тази картина е модел за неговото определение за пребъдване. „Лозовата пръчка сама по себе си не може да дава плод, тя трябва да остане на лозата. Така и вие не можете да дадете плод, ако не останете в мен" (Йоан 15:4, СП). Пръчката пуска ли лозата някога? Само с риск от смърт. Пръчката спира ли някога да се храни с живителни сокове? Не. Тя получава хранителни вещества двадесет и четири часа в денонощието. Бихте ли казали, че пръчката е зависима от лозата? Аз бих. Ако лозовите пръчки ходеха по семинари, сигурно темата би била: „Как по-стабилно да се захванеш за Лозата". Но пръчките нямат семинари, защото, за да отидат на тях, ще трябва да пуснат лозата. А това те отказват да направят. Как се справяте вие на лозовия тест? От време на време пускате ли се от Христовата любов? Оставате ли гладни? Спирате ли някога да пиете от Неговия извор? Ако го правите, със сигурност рискувате да се окажете с изсъхнало сърце. И бъдете готови за живот като този на кръглия червей. Като се изолира от света, кръглият червей може да издържи на доста дълги периоди суша. Просто спира всички системи. Постепенно ще изконсумира всичкия си запас от вода, докато не стане сух като памучна топка. Тогава кръглият червей преминава в състояние познато като анхидробиоза, което означава „живот без вода". Една четвърт от неговото тяло се превръща в материал, който обвива тялото му и защитава вътрешните му органи. След това се свива до около 7% от нормалния си размер и изчаква сухия период да премине. Учените ни уверяват, че хората не могат да правят това. Аз не съм толкова сигурен. • Съпругата на мой приятел внезапно го напусна. „Децата пораснаха вече - му заявила тя. - Сега дойде и моят ред да се позабавлявам." • Неотдавна вестниците разказаха как един мъж убил съпругата и децата си, които го били напуснали. Неговото оправдание? Ако той не може да ги има, никой друг няма да може. • Вчера получих имейл от един добър човек, който има постоянен проблем с порнографията. Той не е убеден, че Бог някога ще му прости. Анхидробиоза на сърцето. Стаени емоции. Закоравели души. Свивали и сбръчкани, за да се предпазят от любовната суша на живота. С твърди черупки срещу суровата пустиня. Ние не сме създадени да живеем по този начин. Какво можем да направим? От папката със заглавие „Невъзможни неща" изваждам следното странно предложение. Нека да направим Христовата заповед федерален закон. Всеки трябва да превърне Божията любов в свой дом. Нека на публично място да бъде обявено и записано: Никой човек не може да излезе в света, за да започне своя ден, докато не застане при кръста, за да получи Божията любов. Продавачи и президенти, професори и проповедници. Шерифи и шлосери, шефове и шофьори. От всички да се изисква да постоят при фонтана на Божието благоволение, докато жаждата не отмине. Докато не бъде задоволена до степен „не мога повече". До пълно засищане. Тогава и само тогава да им бъде позволено да шофират по магистралите, да работят в биолабораториите си, да преподават в класните си стаи и да работят в заседателните си зали. Представяте ли си промяната, която бихме видели тогава? По-малко пререкания и препирни, повече прегръдки и прошки. Ще си разменяме по-малко обвинения и повече комплименти. Готовността да си предоставяме един на другиго нов шанс ще скочи до небето. Лекарите ще заменят предписанията за приспивателни с пасажи от Писанието, казвайки: „Шест пъти на час ще размишляваш върху Божието обещание: „С вечна любов те възлюбих" от Еремия 31:3." Представяте ли си и какви новини ще чуваме по телевизията: „Откакто бе въведен законът за любовта, броят на разводите е спаднал драстично, случаите на избягали от домовете си деца са намалели изключително много, а републиканци и демократи напускат партиите си, защото са решили да работят заедно." Ненормална идея? Съгласен съм. Божията любов не може да бъде регулирана със закон, но пък може да бъде предмет на личния ни избор. Какво бихте сторили вие? Ще я изберете ли? Заради сърцето си. Заради дома си. Заради Христос и заради самите себе си, изберете я. Молитвата е също толкова мощна, колкото е и простичка: „Господи, приемам любовта ти. Нищо не може да ме отдели от твоята любов." Преди време моят приятел Кийт заведе съпругата си Сара в мексиканското градче Конзумел, за да отпразнуват своята годишнина. Сара умира да се гмурка със шнорхел. Само й дайте плавници, маска и тръбичка за дишане и гледайте какво става. Тя скача във водата, гмурка се надолу и започва да изследва тайните в дълбините. Представата на Кийт за плуване със шнорхел включва плавници, маска и тръбичка за дишане, но също така включва и дъска, върху която да лежиш по корем. Повърхността му е достатъчна. Сара обаче го убедила да се гмурне с нея. Тя се отдалечила на тринайсетина метра от брега и му извикала да отиде при нея. Той я последвал. Двамата се гмурнали под водата, където Сара му показала потънал шест-седем метров кръст. „Дори да имах мъничко останал дъх въздух - признава той, - тази гледка щеше да го спре." Исус ви приканва по подобен начин да се потопите след него в дълбокото. Забравете гледката от повърхността. Забравете изгорелите от слънцето рамене. Потопете се дълбоко под водата. Поемете си дъх и се потопете толкова надълбоко в Неговата любов, че да не виждате нищо друго освен нея. Присъединете се към думите на псалмиста: Кого имам на небето? И на земята не желая нищо друго освен Теб. Дори да отпаднат плътта ми и сърцето ми, Бог е канарата на сърцето ми и моят дял до века. (Псалм 73:25-26) Сърцето ми те дочу да казваш: „Елате и говорете с мен, люде мои. Тогава сърцето ми откликна: „Господи, идвам." (Псалм 27:8, ТЬВ)
Прещракващият катинар
Деветгодишният Ал бърза по неприветливите лондонски улици. В ръката си стиска бележка, а сърцето му направо ще изхвръкне от гърдите. Той не е чел писмото. Баща му изрично му е забранил. Ал не знае какво е посланието, но знае дестинацията. В сградата на полицията. Някои малки момчета дават мило и драго да видят сградата на полицията отвътре. Но не и Ал. Поне не днес. Наказание, а не удоволствие бележи днешното посещение. Ал е изпуснал вечерния час. Така се е заиграл с другите хлапета, че въобще не е забелязал кога денят се бе претърколил. И сега той е в немилост. Баща му, човек на строгата дисциплина, е посрещнал Ал на входната врата и без изобщо да го поздрави, му е поверил бележката с думите: „Веднага да я занесеш в полицията!" Ал няма никаква представа какво да очаква. И се бои от най-лошото. И страховете му се оказват основателни. Дежурният полицай, приятел на баща му, разгръща бележката, прочита я и кима сериозно: „Ела с мен." После отвежда ококорения хлапак до една килия, отваря скърцащата врата и му казва да влезе вътре. Ал влиза и полицаят захлопва вратата след него. После тежкият катинар злокобно се прещраква. „Това е наказанието за лошите момчета" - пояснява той и се отдалечава. Лицето на Ал пребледнява все повече и повече, докато той постепенно достига до неизбежния извод. Явно е пресякъл линията на търпението у баща му. Изчерпил е кладенеца на неговата благодатност. Изхарчил е запасите с неговата благосклонност. Затова баща му го изпраща в затвора. Младият Ал няма причина да се надява някога отново да види семейството си. Той греши. Присъдата му трае само пет минути. Ала тези пет минути за него са като пет месеца. Ал повече никога няма да забрави този ден. Звукът на прещракващия катинар, ще разказва след време на околните той, се запечатва в паметта му до края на неговите дни. Лесно е човек да разбере защо. Представяте ли си по-злокобен звук от този? Неговото ехо обявява без думи: „Твоят баща се е отрекъл от тебе. Колкото и да го търсиш, него го няма наблизо. Колкото и да го умоляваш, той няма да те чуе. Между теб и неговата любов има необозрима пропаст." Прещракването на тъмничния катинар. Мнозина се боят, че вече са го чули. Ал го чува, понеже е забравил вечерния час. Вие - сигурно понеже сте забравили някоя добродетел. Ал се е прибрал вкъщи твърде късно. А вие може би сте се прибирали твърде мръсни. Или твърде пияни. Или пък въобще не сте се прибирали. Ал е изгубил представа за времето. А вие може би сте изгубвали представа за посоката и сте се озовавали не където трябва, правейки не каквото трябва. И добре сте осъзнавали, че Небосклонът няма място за такива измамници. За такива прелюбодейци. За такива предатели. За майки, направили аборт. За юноши, криещи тайна. За финансови измамници. За църковни лицемери. За хора, заключени в някоя килийка не от земния си татко, а от небесния Отец. За грешници, затворени не между стени от хладен камък, а между стени от гузна съвест. Безсмислено е да молите за милост. Сметката е изчерпана. Безполезно е да очаквате снизхождение. Резервите са привършили. Отишли сте прекалено далеч. Страхът от загубата на бащината обич има скъпа цена. Ал прекарва останалата част от живота си, треперейки кога ще щракне следващият катинар в живота му. Онзи ранен миг на ужас и страх впоследствие довежда до една цялостна кариера, през която той ще се опитва да вдъхва същото у околните. Когато пораства, Ал - вие го познавате като Алфред Хичкок - посвещава целия си талант на това, да плаши хората. Може би и вие вдъхвате страх у другите. Не че го искате. Но не сте способни да раздавате нещо, с което не разполагате. Ако не сте истински убедени в любовта на Бога, как тогава бихте могли да убеждавате другите? Изпитвате ли боязън от прещракващия катинар? Ако е така, нека да ви насърча. Все още не познавате този звук. Въображението ви може да твърди, че сте го чували; логиката може да твърди същото; някой родител или амвонник може понякога също да го казва. Но според Библията - според ап. Павел - вие не познавате този звук. Твърдо вярвам, че нито смъртта, нито животът, нито ангелите, нито управляващите духове, нито нещо в настоящето, нито нещо в бъдещето, нито други сили, нито нещо във висините, нито нещо в дълбините, нито каквото и да е от създаденото може да ни отдели от Божията любов, която имаме в Христос Исус, нашия Господ (Римляни 8:38-39, СП). Тези думи звучат като възглас „Еврика!" в края на дългото търсене на Павел за любовта. Той е подхванал своето търсене в пет поредни стиха с повдигане на пет жизненоважни въпроса. Първи въпрос: „Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас?" (31 ст.). Присъствието на Бога завинаги накланя везните на несигурността в наша посока. Кой би могъл да ни докосне при това положение? Втори въпрос: „Нима Онзи, който не пожали собствения си Син, а го изпрати да умре за всички ни, няма да ни даде, заедно с Исус, и всичко останало?" (32 ст., СП). Дали Бог ще избави душата ни и след това ще ни зареже да се оправяме сами? Дали ще ни даде небесна гаранция и след това ще ни изостави на произвола на земните сили? В никакъв случай. Третият въпрос казва: „Кой може да обвини избраните от Бога? Никой! Защото Бог е този, който ги обявява за невинни" (33 ст., СП). Веднъж след като Бог ви е приел, чие друго мнение би могло да има значение? Всеки един глас, който дръзне да ви отправя укор или осъждане, включително и собственият ви, ще звучи като хилаво хленчене пред небесния трибунал. Решението на Бога да ви приеме до себе си оглушително смълчава всяко земно натякване, че не сте достойни. Четвъртият въпрос продължава: Тогава „кой може да ги осъди? Никой! Христос Исус умря и, което е още по-важно, беше възкресен, и сега седи от дясната страна на Бога и се застъпва за нас" (34 ст., СП). Непосредствено до Господния престол, само на една ръка шепот от вашия Създател, е седнал Онзи, когото преди време са разпънали заради вас. Той заема мястото с най-висш авторитет. Затова нека вашите прокурори да си нареждат каквито искат пледоарии против вас. В крайна сметка всички техни гласове ще бъдат смълчани от аргументите на вашия Адвокат. Откъде съм сигурен ли? Сигурен съм, понеже знам, че той ви обича повече от всичко. Петият въпрос е кулминацията на всичко онова, което се питахме в тази глава. Това всъщност е въпросът на живота ви: „Възможно ли е нещо изобщо да ни отдели от Христовата любов?" (35 ст., 1ЧГТ). Този въпрос е най-горното стъпало от една доста стръмна стълбица. Току-що изкачили останалите й въпроси, сега ние се озоваваме най-горе и чуваме как Павел ни провокира да се огледаме за нещичко, каквото и да е, което би имало силата да ни изолира от любовта на Бога. Можете ли да посочите поне един-единствен елемент от живота ви, който да намеква за края на Божието посвещение към вас? „Значи ли това, че той повече не ни обича, ако преживяваме неприятности или трудности, ако ни преследват или сме гладни, или ни е студено, или пък сме в опасност или в смъртна заплаха?" (35 ст., ЖТ). Като строява всички наши врагове в редица за идентифициране на престъпника, Павел ни поставя зад стъклото и заедно с нас ги зачерква един по един: „Нито бедите, нито мъките, нито омразата, нито оскъдицата, нито несретата, нито угнетенията, нито ножът в гърба, нито дори най-лошите грехове, изброени в Писанието" (35 ст., М80). Абсолютно никой не би могъл да забие клин между вас и Божията обич. „Не, въпреки всички тези неща, съкрушителната победа си е наша чрез Христос, който ни е обикнал" (37 ст., ЖТ). Никоя земна злополука не може да се сравнява с прищракване на небесния катинар. Павел е напълно сигурен в това, което пише. Той се обръща към барабаниста и му кимва да удари триумфално по чинелите: „Убеден съм, че... нищо никога не може да ни отдели от неговата любов" (38-39 ст., ЖТ). В оригиналния език на този текст той използва перфектно време на глагола, с което буквално казва: „Убеждавал съм се и продължавам да бъда убеден." Това не е някаква мимолетна поетична мисъл, която му е хрумнала в процеса на писането. Тези думи са плод на дълбоко вкоренено убеждение. Павел е уверен. Според вас какво точно го е убедило? Може би учениците на Христос. Самият Павел не го казва, но според мен е съвсем логично той да е отделил време да разпитва последователите на Исус с молба да опишат докъде се простира любовта на Бога. Сигурно едно от първите неща, които тогава са им хрумнали, е била Пасхалната им вечеря с него. Вечерта е обещавала да бъде чудесна. Хубава храна. Добра компания. Цяла вечер гарантирано време с Исус. Ала посред вечерята техният учител внезапно хвърля бомбата: „Тази нощ всички вие ще се разбягате и ще ме изоставите" (Матей 26:31, ЖТ). Учениците, естествено, се намръщват при тази мисъл. Петър обявява на висок глас: „Дори всички останали да те изоставят заради това, което ще ти се случи, аз никога няма да те изоставя. [...] Същото заявиха и всички останали ученици" (33, 35 ст., СП). Как така ще го изоставят? Това е нелепо. Какви са тези емоционални приказки? Каквото и да се случи с него, те никога няма да го оставят сам. Каква грешка. Още преди да се е смрачило напълно, „всички ученици го изоставиха и избягаха" (Марк 14:50, СП). Йоан и Андрей бягат. Вартоломей, Тадей и Яков се укриват. При появата на римските власти учениците се разпръскват за отрицателно време. Същите тези величествени мъже, които днес красят стенописи и стъклописи в катедрали по целия свят, в този миг се крият под магаретата или се шмугват в сламата. Зарязват го сам да се пържи на огъня и си плюят на петите. Странна работа. Но ето и още по-странното. Когато възкръсва и ги среща отново, Христос нито веднъж не повдига този въпрос. Нито веднъж не им се смръщва: „Казвах ли ви?" Когато пристъпва в пълната с предатели стаичка, той спокойно е можел да им цитира собствените си думи и да им припомни какъв нож са му забили в гърба с това бягство. „Ама и ти си един приятел, Андрей. Може ли да се разчита на вас? На теб, Йоане, възнамерявах да възложа написването на едно от евангелията ми..." Можел е да ги остави да чуят прищракването на катинара. Но не го е сторил. „Вечерта на същия ден, първия на седмицата, когато вратите, където бяха събрани учениците, бяха заключени поради страха от юдеите, Иисус дойде, застана на средата и им каза: Мир вам!" (Йоан 20:19). Съумели са някак си да се заключат от стражите. Но никакъв катинар не може да ги отдели от любовта на Христос. Дали Павел е чувал разказа за онази вечер? Ако е така, той би бил достатъчен, за да му вдъхне убеждение. Дори и да изоставиш Исус, той ще продължи да те обича. А Петър вероятно дори би подсилил този глагол. Вместо „да изоставиш" вероятно той би използвал думата „да се отречеш". Дори да се отречеш от Христос, той пак ще продължи да те обича. Защото докато Исус е изправен пред последния си съд, Петър се защитава срещу други обвинители. Той е клекнал край някакъв огън, когато „една прислужница се приближи до него и каза: „Ти също беше с Исус от Галилея." Но Петър отрече пред всички с думите: „Не зная за какво говориш."" (Матей 26:69-70, СП). Ех, тази широко амплитудна вяра у Петър! Когато тя се извисява във висините, Христос му дава псевдонима Канара (Матей 16:16-19). А когато тя рухва ниско в дълбините, Исус го нарича Сатана (Матей 16:21-23). Кой от следовниците на Исус се е кълнял във вярност по-настойчиво? И кой от тях е падал в прахта по-неизвинимо? За други хора бихме могли да го преглътнем, но тук от Исус се отрича именно Петър. Този, чиито стъпала са ходели върху водата. Същият, чиито ръце са раздавали чудодейно умножена храна на хиляди души. Неговите очи са виждали Мойсей и Илия редом до преобразения Исус на един висок хълм. Неговите устни са произнасяли клетва за вярност. Спомняте ли си какви думи му отправя Исус? „Тази нощ, преди да пропее петелът, три пъти ще си се отрекъл от мен" (Матей 26:34, СП). А Петър ревностно го е поправил: „Никога няма да се отрека от теб, дори ако трябва да умра заедно с теб" (35 ех, СП). Обаче го прави. Трижди. Като оцветява обстановката с пиперлив език, той похулва името на най-добрия си приятел. А за капак на всичко и от някъде се обажда петел. Сякаш езикът на известната птица прозвучава като прищракване на тъмничен катинар. „Господ се обърна и погледна Петър. И тогава Петър си спомни думите му: „Преди да пропее днес петелът, ти ще се отречеш от мен три пъти", излезе навън и горчиво заплака" (Лука 22:61-62, СП). Сигурно в този миг Петър си е мислел, че Исус никога повече няма да го погледне. Но е грешал. Само няколко дни след възкресението Петър и няколко от учениците решават да заминат за Галилея и отново да се отдадат на риболов. Защо? Защо човек, който е бил свидетел на възкресение, би се уединил да лови риба? Може да е бил гладен. Или да не е вярвал напълно. Да, Христос наистина е надвил смъртта, но дали би дал втори шанс на един предател? Твърде вероятно е Петър да е имал своите съмнения в този момент. Ако е било така, те са започнали да се разпръскват в мига, щом е дочул гласа откъм брега. Исус им вика от сушата в сутрешния полумрак да хвърлят мрежата от дясната страна на лодката си. Макар да не разпознават чий е този глас, те все пак изпълняват заръката. Но когато едвам измъкват тежкия товар с риби, на Йоан му просветва: „Това е Господ!" (Йоан 21:7, СП). Току-що нахлузил дреха, Петър не губи нито секунда и се бухва във водата, за да доплува до Христос. Минута-две по-късно двамата са застанали един срещу друг не другаде, а тъкмо до прясно накладен огън. И ако при първия огън Петър се бе отрекъл от Христос, при този той няма как да отхвърли неговата любов. Може би Петър е разказвал тази случка на Павел. И може би, когато е приключвал, Павел е обърсвал някоя и друга сълза, признавайки: „Сега вече съм напълно убеден, че нищо не може да ни отдели от Божията любов." И да се отречеш от Исус, свидетелства Петър, той пак ще те обича. И да се усъмниш в Исус, допълва Тома, отношението му ще е същото. Тома си има своите съмнения. За него няма значение, че цели десет чифта очи са видели възкресения Исус. Нито, че жените, които са го съпровождали до гроба, са го разпознали по-късно в стаята. Нека те да си разправят наляво-надясно. Самият Тома възнамерява да седи и да чака. Той не е присъствал в стаята, когато Исус се е появил пред другите. Може да е бил на пазар. Или може да е възприел смъртта на Учителя по-тежко от останалите. В един от четирите случая, когато негови думи се цитират в Писанието, той произнася смелата фраза: „Да отидем и ние, за да умрем с Исус" (Йоан 11:16, СП). Тома е готов даже да умре за Христос. Със сигурност значи сега ще е готов да умре, за да види живия Христос. Но не възнамерява да се остави да го заблудят. Веднъж вече е погребал своите надежди. Няма намерение да ги погребва ей така за втори път. Независимо какво твърдят останалите, той трябва да се увери лично. Затова цели седем дни той чака. Другите празнуват, а той седи мълчаливо. Тома се нуждае от свидетелство от първа ръка. Затова Исус му го подарява лично. Първо едната ръка, после другата, а накрая и прободеното тяло. „Сложи пръста си тук и погледни ръцете ми. Протегни ръка и я сложи в ребрата ми. Спри да се съмняваш и повярвай!" (Йоан 20:27, СП). И Тома решава да повярва: „Господ мой и Бог мой!" (28 ст.). Единствено Бог би могъл да слезе в смъртта и да се завърне. И единствено Богът на любовта би могъл да се завърне заради съмняващия се. И да се отдръпнете от Бога, той все още ще ви обича. И да се отречете от Бога, той все още ще ви обича. И да се усъмните в Бога, той все още ще ви обича. На Павел това му стига, за да се убеди. А на вас? Вие изпитвате ли увереност, че досега никога не сте преживявали и ден без любовта на Бога? Нито един. Дори когато сте изоставяли Христос? Да, той е продължавал да ви обича. Вие сте се криели от него, но той все пак е идвал да ви потърси. А когато сте се отричали от Христос? Въпреки че сте му се посветили, в един момент сте попаднали в съмнителна компания. И когато някой е споменал името му, вие сте изпсували като пиян моряк. Тогава сте дочули гласа на кукуригащата съвест и сте усетили парещите сълзи на лицето си. Той обаче не ви е изоставил. Вашите отричания не могат да застрашат неговата любов. Нито пък вашите съмнения. А вие си ги имате. Имали сте ги в миналото, а може би и дори сега. Действително, има много неща, които не можем да знаем и които никога няма да узнаем. Но едно е сигурно. Съмненията не отделят съмняващия се от Божията любов. Вратата на затвора не се е захлопвала пред вас. Катинарът на тъмницата не се е прещраквал между вас и Христос. Изворът на Божията любов е неизчерпаем. „Неговата неувяхваща любов към онези, които се боят от него, е толкова велика, колкото е разстоянието между небесата и земята" (Псалм 103:11, №_Т). Великата новина от страниците на Библията е не, че вие обичате Бога, а че той обича вас! Не че вие можете да опознаете Бога, а че той вече познава вас! Той е татуирал вашето име върху собствената си длан. Неговите мисли за вас са повече от песъчинките на плажа. Името ви нито за миг не излиза от ума му. Присъствието ви нито за секунда не убягва от погледа му. Той вижда и най-лошото у вас, но въпреки това продължава да ви обича. Утрешните ви грехове и бъдещите ви неуспехи няма да го изненадат. Той вече ги вижда. Всеки един ваш ден и всяко едно ваше действие е пред неговите очи и е било калкулирано с негово решение. Той ви познава по-добре, отколкото се познавате самите вие, и при все това си е навил на пръста, че няма да спре да ви обича. Никое откритие няма да го обезвери. Никое въстание няма да го разубеди. Той ви е обикнал с неувяхваща любов. Някои части от тази глава написах в една хотелска стая във Флорида. Една сутрин рано прекарах известно време близо до един грамаден плувен басейн. След като прочетох стиховете, които ви посочих преди малко, аз вдигнах поглед и забелязах как една птичка се спуска от небето и каца близо до водата. След като се поразходи по ръба на басейна, огледа се, отърси се от нещо и после се наведе към водата. Натопи човчицата си, отпи една глътка и после отлетя безгрижно. „Това картина на твоята любов ли беше?" - запитах Бога. Отпитата глътка на птичката не повлия по никакъв начин на нивото на водата в басейна. Също както нашите грехове и недостатъци не са способни да намалят новото на любовта на Бога. Най-великото откритие във вселената е най-великата любов във вселената - любовта на Бога. „Нищо никога не може да ни отдели от неговата любов" (38-39 ст., МАТ). Помислете какво всъщност казват тези думи. Можете да бъдете отделени от своя съпруг, от своите роднини, от своите деца, от своето здраве. Но не е възможно да бъдете отделени от любовта на Бога. Това никога няма да стане. Пристъпете до кладенеца на неговата обич и пийте на воля. Може да мине известно време, докато усетите промяната. Откъслечните глътки няма да напоят напуканото сърце. Пийте ненаситно и ежедневно. Изпълни ли ви неговата любов, никога няма да бъдете същите. Така става с Петър. Той заменя лодката си за амвон и нито за миг не обръща поглед назад. Същото става и с другите ученици. Същите тези мъже, които боязливо са се разбягали в тъмната градина, започват да обикалят целия свят с ненадмината дързост. Тома вече е съвсем различен човек. Ако преданията за него са верни, той успява да занесе Божията любов до хиляди души чак в Индия, където умира от любов към Бога, подобно на почти всичките си приятели. Страхът да не изгуби любовта на баща си цял живот ще ужасява малкия Ал. Радостта от намерената любов пък вдъхновява и променя Христовите ученици. Пожелавам и на вас да бъдете променени по същия начин. И следващия път, когато чуете прещракването на някой катинар, си спомнете: „Нищо никога не може да ни отдели от неговата любов" (38-39 ст., ЖТ).
С взор към вечността
Устата ви е пресъхнала. Влажни длани. Пулсът бие лудо като ритмичен тъпан. Очите неспокойно поглеждат през рамо. Сърцето се е изкачило в гърлото. Познавате чувството. Преживявали сте момента. Знаете усещането да ви спре полицейска кола на магистралата. Реакция номер едно? Молитвеният ви живот се подобрява за секунди с изрази като „О, Господи!" или „Боже, помогни ми!", или „Исусе, имай милост към мене, грешника." Понякога един крайпътен полицай може да провокира по-искрени молитви у вас, отколкото десетина проповедника. Нашите молби са еднакви, предвидими и себични. Молим се: „Дано някъде отпред да има катастрофа, за да се откаже от мен този полицай." Или: „Боже, изпрати тези ченгета след онзи нахалник, дето мина на червено." Но по някаква причина Бог не отговаря на тази молитва. Премигващите светлини зад вас за заради вас. Затова вие отбивате колата встрани и преминавате към реакция номер две. Молитвите отстъпват място на трескави спомени. „Къде сбърках?" или „С колко карах?", или куче съм блъснал?" През това време до страничния ви прозорец се извисява шварценегерският силует на крайпътния блюстител на реда. В никакъв случай не понечвайте да отворите вратата. Направите ли го, в следващата секунда неговата ръка ще е върху кобура му и той ще крещи с предупредителен тон: „Останете в колата, моля!" Затова най-доброто решение за вас е да се върнете обратно към молитвата. Само Бог може да ви помогне сега. Всички изпитваме боязън от подобни моменти. Помните ли как учителката ви е извеждала извън класната стая? Или как баща ви е видял как се изкачвате по балкона след полунощ? Спомням си как преди години, когато голямата ми дъщеря още беше мъничка, я хванах в непослушание. В очакване на онова, което предстои, тя продума: „Вече ме сърби за пляскане." Всички познаваме подобни моменти, когато очакваме някой да ни се скара или да ни напляска. Или да ни осъди. Време за глоба. Уликите са налице. Истината е наяве. А полицаят е застанал пред вратата ви в готовност. На никого не му харесва моментът с глобата. Денят със следствието. Часът с присъдата. Ето ги например християните в град Ефес. Те се притесняват от деня на съда. Но не от отсъждането на крайпътния полицай, а от присъдата на Бога. Те знаят, че Бог вижда всеки грях и че ненавижда всеки грях. Следователно и сега сигурно ненавижда онова, което вижда у тях. И тази мисъл сериозно ги плаши. Затова апостол Йоан решава да ги насърчи. Той топва връхчето на своята писалка в мастилницата на Божията любов и започва да пише: По този начин любовта става съвършена в нас, за да можем без страх да посрещнем деня на съда, защото в този свят сме като Христос. В любовта няма страх; тъкмо обратното - съвършената любов прогонва страха, защото страхът е свързан с наказание. Ето защо любовта не е съвършена в този, който се страхува (I Йоан 4:17-18, СП, курсивът е мой). „Съвършената любов прогонва страха." Няма ли да ви дойде добре подобен цяр срещу страха от осъждане? Всички ние добре се отъждествяваме с историята на Луис Армстронг. Великият музикант е израснал в провинцията на Луизиана през първата половина на XX век. Когато бил малко момче, неговата леля Хади често го изпращала до поточето за вода. Веднъж, докато загребвал от бистрия поток, той се бил навел доста напред. В този момент от водата се показал алигатор и изкарал акъла на момчето. Луис хвърлил кофата във водата и си плюл на петите. По-късно леля Хади го изпратила обратно до реката, за да намери захвърлената кофа. „Онзи алигатор - обяснила му тя, - сигурно е бил също толкова изплашен от тебе, колкото и ти от него." „Тогава значи - разсъдило момчето, - водата в онази река не става за пиене." Алигатори се крият под повърхността и на нашите поточета. И когато ги зърнем, ние реагираме. Страх ни е да не ни отхвърлят и затова просто следваме тълпата. Страх ни е да не изгубим приятелите си и затова започваме да вземаме наркотици. Страх ни е да не изпъкваме твърде много и затова носим каквото носят и другите. Страх ни е да не останем незабелязани и затова носим каквото не носи никой от другите. От страх да не заспим сами, спим с който ни падне. От страх да не останем необикнати, тършуваме за любов на забранени места. Ето тези страхове Бог отмива с едно пускане на водата. Когато човек е напоен с Божията любов, той не се продава евтино, за да припечели любовта на околните. Той дори не се стреми да спечели и Божията любов. На вас минават ли ви подобни мисли? Случва ли се да си казвате: „Ако псувам по-малко, ако се моля по-често, ако пия по-рядко, ако уча по-сериозно и изобщо ако се старая повече, дали тогава Бог ще ме обича повече?" Подушете въздуха зад тези думи, и ще усетите дъха на Сатана. Да, всички ние се нуждаем от подобрения в живота си, но не и за да доизмолим Божията любов. Причината да се променяме е понеже вече имаме Божията любов. Неговата съвършена любов. Съвършената любов включва съвършено знание за миналото и съвършено виждане на бъдещето. Никога няма да успеете да шокирате Бога с някое свое действие. Никога няма да настъпи денят, когато ще го накарате да възкликне: „Леле, видяхте ли какво направи тя току-що?" Той никога няма да се обърне към ангелите си и да им се оплаче: „Ако знаех, че Макс ще ме разочарова толкова пъти, въобще нямаше да го спасявам." Бог познава цялостната история на живота ви - от първата думичка до последния дъх - и затова обявява с трезва преценка: „Ти ми принадлежиш." Подобно решение взеха моите издатели по отношение на настоящата книга. Преди да се съгласят да я публикуват, те я прочетоха цялата - всяка една дума. Немалко чифта редакторски очи се взираха в ръкописите ми, охкайки от нескопосаните ми анекдоти, оценявайки словесното ми творчество, предлагайки какво и къде още има да се донатъманява. Препращахме си странички напред-назад, от автора към редакторите и обратно, докато накрая всички не седнахме около една маса и не си стиснахме ръцете. Стига толкова редактиране, време е или да публикуваме, или да я отхвърлим. В този момент издателят все още разполагаше с пълната власт да се откаже от тази книга. И това също ми се е случвало. В този случай обаче, очевидно, книгата бе приета. Със съвършеното си познание върху този несъвършен продукт издателите подписаха договора. Онова, което четете сега, може да е изненадващо за вас, но те отдавна го познават. Онова, което сторите днес, може да изненада самите вас, но не и Бога. Със съвършено познание за вашия несъвършен живот Бог отдавна е подписал своя завет. Преди години се запознах с една жена, която познаваше вкуса на подобна любов. Някаква мозъчна операция в миналото й я бе оставила без един от лицевите й нерви. В резултат тя гледа към света с постоянно изкривена усмивка. След операцията си тя се запознала с любовта на своя живот. Ето как го описва: „Той не вижда нищо странно или грозно в мен. Никога, абсолютно никога, дори в миг на гняв той не си е позволявал негативен коментар или дори шега за външния ми вид. Никога не ме е и виждал по друг начин. Когато аз самата се огледам в огледало, там виждам деформирано лице. Съпругът ми обаче вижда красота." Виждате ли какво прави съвършената любов? Тя прокужда надалеч притеснението, че можете да бъдете осъдени. Припомням ви какво пише ап. Йоан: „Можем без страх да посрещнем деня на съда, защото в този свят сме като Христос" (17 ст., СП). По тази тема Йоан не се налага да носи от девет кладенеца вода. Денят на съда не е някаква метафорична фраза от художествен роман, а е конкретен момент в небесния календар. От всичките двайсет и седем новозаветни книги единствено двете пощенски картички Филемон и III Йоан не споменават нищо за предстоящото небесно съдебно дело. Макар конкретните подробности около самия ден да не са ни особено ясни и ние да влизаме в различни хипотези относно реда им, фактът е неоспорим. Този ден приближава. На този съд никое земно богатство няма да има тежест. Физическата красота няма да се котира. Човешката слава ще бъде забравена. Дори да ви наредят редом до Наполеон или Юлий Цезар, в този момент няма да ви хрумне да ги разпитвате за Ватерло или за Брут. Всички погледи ще бъдат насочени изключително към Христос. Хората, които сега го игнорират, тогава ще имат сериозни основания за безпокойство. „Тогава ще каже и на тези, които са от лявата Му страна: Идете си от Мене, вие проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и за неговите ангели" (Матей 25:41). Докато онези, които сега го приемат, нямат повод за тревога. „Имаме дръзновение в съдния ден, защото, както е той, така сме и ние в този свят" (I Йоан 4:17). Помислете малко върху това изречение. Бог вижда християните така, както вижда Христос. От негова гледна точка и ние сме безгрешни и съвършени. Следователно християните могат да очакват съда така, както го очаква Христос - с увереност и надежда. Дали Исус се притеснява от приближаващия съд? Нищо подобно. Безгрешният не се бои от съдебно дело. А дали Исус се страхува от смъртта? Нищо подобно. Дарителят на живота не би могъл да трепери от смъртта. Трябва ли тогава християнинът да се страхува от приближаването на смъртта? Отговорът е същият. „Нашата позиция в света е идентична с тази на Христос" (17 ст., М8С). Синът на Бога е застанал редом до вас и извършва за вас същото, което преди време Джо Олбрайт стори за мен. Джо Олбрайт е честен и смел управител на едно ранчо в Западен Тексас. Има сурови черти и остър проницателен поглед. В окръг Ан-дрюз, където съм израснал като дете, всички го познаваха. В гимназията бях много добър приятел с един от синовете на Джо, който се казваше Джеймс. Двамата често играехме футбол заедно. (По-точно, предимно той играеше, докато аз най-вече наблюдавах от скамейката.) Една петъчна вечер след гостуване в друг град, Джеймс ме покани да преспя у тях. Когато пристигнахме в тяхното ранчо, вече бе преминало полунощ, а Джеймс не бе предупредил баща си за моето идване. Г-н Олбрайт не познаваше нито мен, нито колата ми. Затова, когато цъфнах пред портата му, той ме посрещна с ярък фенер, насочен директно в лицето ми. Покрай силната светлина успях да различа снажния му силует (май беше по бельо) и чух дебелия му глас: „Кой си?" Преглътнах с усилие. Съзнанието ми препускаше със скоростта на хокейна шайба. Понечих да произнеса името си, но от гърлото ми не излезе нищо. Г-н Олбрайт не ме позна. Единствената ми надежда сега бе Джеймс да се обади. Сигурно цял ледник е можел да се разтопи, преди той най-сетне да го стори. Накрая момчето се застъпи за мен. „Всичко е наред, татко. Това е моят приятел Макс. Той е с мен." Светлината се изключи и г-н Олбрайт разтвори вратата пред нас. „Влизайте, момчета. Яденето е в кухнята." Какво се бе променило? Какво бе накарало г-н Олбрайт да изключи фенерчето? Един прост факт. Бях приравнен редом до неговия син. Внезапно дошлата ми безопасност нямаше нищо общо със собствените ми постижения и жертвоприношения. Просто познавах неговия син. Точка. По същата причина и вие няма нужда да се страхувате от Божието осъждение. Не и днес. Нито при последния съд. В светлината на Божията слава Исус ще говори от ваше име. „Този е мой приятел" - ще ви посочи той. И когато го стори, вратите на небето ще се разтворят. Доверете се на Божията любов. На неговата съвършена любов. Не се притеснявайте дали той ще научи за вашето минало. Той вече го познава. Не треперете от страх да не го разочаровате в бъдеще. Той знае дори точно в коя глава от вашия роман ще го сторите. Със съвършеното си познание за миналото ви и съвършен поглед към бъдещето ви, той ви обича независимо от двете. Съвършената любов може да се справи със страха от осъждението. (А по-кроткото каране помага срещу страха от крайпътните полицаи.)
Ако получите писмо от Бога
В неизвестното селце Ел Сунса някъде дълбоко в провинцията на Ел Салвадор рождествените празници идват опаковани в кутии за обувки. На място, където най-заможните жители изкарват по петдесетина долара месечно, а най-богатите къщи се различават по ламаринения покрив (вместо подслони от шперплат), доставката на кутиите се превръща в събитието на годината. Дарението произхожда от град Сан Антонио в Тексас, където децата от нашата църква „осиновяват" свои елсалвадорски връстници и им подготвят рождествените подаръци. Куриерите всеки път се просълзяват, когато описват радостта на децата в деня за подаръци. Малките момчета и момичета здраво прегръщат ярко оцветените си кутии и никак не бързат да ги отварят. Мигът трябва да продължи възможно най-дълго. Когато най-сетне разкъсат хартията, очите им едва не изхвръкват от орбитите при вида на шоколада, йо-йо играчката, куклата или камиончето. Вътре се намират също четки и пасти за зъби, както и някой и друг чифт чорапчета и бельо. Но подаръка, на който децата се радват най-силно, е писмото. Скътана някъде между играчките и книжките, заемаща много малко място, но донасяща твърде много радост, се вижда ръкописната бележка. Тя е сложена в пощенски плик с името на получателя. Хосе Кас-тийо. Беатрис Гонзалес. Опашки се увиват около преводачите и едно по едно дечицата чуват на своя език думите, написани лично за всеки от тях. „Скъпи Диего - сигурно пише в някое от тези писъмца, - аз се казвам Матю. Сега съм в четвърти клас. Ти ходиш ли на училище? Аз играя футбол, а ти? Вкъщи си имаме куче, което се казва Чешко, защото се чеше през цялото време." Или пък: „Скъпа Мария, аз съм Кара. Дано някой ден да се видим. Мама каза, че Ел Салвадор е на една вечност разстояние. Това далече ли е? Ти какво обичаш да правиш? Аз обичам да пея и да чета книжките на Макс Лукадо." (Някои деца са толкова интелигентни!) Много от децата в Ел Салвадор си лягат с писъмцето под възглавница, удивени от това, че някой техен връстник от далечния Тексас мисли за тях. Невероятно е колко силно може да повлияе подобно писмо на едно дете. Но вие май вече го знаете. Също като подаръците за онези деца и вашите дарби са пристигнали от далечна, далечна земя. За разлика от Ел Сунса обаче вие си имате рождествен празник всеки ден. Във вашата кутия не са опаковани играчки и сладки. Тя съдържа четири подръка, идващи от самия Бог! Неговото разпятие: делото му на кръста и във възкресението. В резултат сега вашият грях не докарва вина и вашият гроб не докарва страх. Неговата енергия: нещата не зависят от вас. Но чрез Христос, който ви дава сили, вие можете да постигнете всичко. Неговото кормило: той контролира вас и посоката на живота ви. Неговата агапе любов: какво може да ви отдели от нея? Кой би могъл да си представи подобни дарове? Кой би могъл да си представи да ги отхвърли? Колкото и да е странно, някои от децата в Ел Салвадор не отварят подаръците, докато някой не им каже. Милите, понякога те смятат, че подаръкът е самата кутия. В техните очи кутията изглежда по-хубава от всяко лично притежание, което са имали до момента. Някои от тях гледат червената панделка и цветната опаковка и си казват: „Ето това е подаръкът!" Ако никой не им каже, те ще си разнасят кутията напред-назад, ще си я поставят на някоя етажерка в стаята си, ще й се възхищават, ще се хвалят с нея, но така и няма да я отворят. Не правим ли и ние нещо подобно с подаръците на Христос? Не сме ли и ние склонни да го държим на разстояние от себе си? Поставяме го на видно място вкъщи, окичваме кръста му на гърдите си, уважаваме го, почитаме го, обаче така и не отваряме даровете, които той ни е приготвил с такава обич. Така и не бъркаме в кутията. Така и не разопаковаме неговото присъствие в нашето неугледно жилище, пълно с безпокойства и задължения, прегрешения и притеснения. А той толкова силно желае да дойде във вашия свят. Дори в болничната стая? Дори там. И сред притеснителните крайни срокове? И там. Той иска да бъде редом до вас. Може би сте принудени да наблюдавате бавното угасване на някой близък човек, за когото се грижите от години. Христос ще приседне от другата страна на леглото и ще остане там до последно. Вие само го поканете. „Виж! Стоя пред вратата и хлопам. Ако някой чуе гласа ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще ям с него, и той ще яде с мен" (Откровение 3:20, СП). Не допускайте същата грешка, каквато са направили някои от арабските съюзници на Лорънс Арабски. След края на Първата световна война той ги завел на посещение в Париж. Те никога не били виждали подобно нещо. Триумфалната арка, гробът на Наполеон, Шанз-Елизе... Обаче нищо не впечатлило тези пълководци от арабските пустини както фактът, че от стените в хотела им тече вода! Те въртели кранчетата на чешмите, спирайки и пускайки водата, удивени как само с едно движение на китката човек може да си има вода колкото му душа иска. Когато дошло време да си тръгват от Париж и да се прибират в Близкия изток, Лорънс ги заварил в баните им, въоръжени с клещи и отвертки, опитвайки се да разкачат безценното устройство. „И ние искаме такива чешми - обяснили те. - Ако ги занесем вкъщи, ще си имаме изобилие от вода!" Тези хора не разбирали ролята на кранчето. Чучурът служи, за да пренася водата, но не и за да я създава. Мивката е само средство, а не извор. Вентилът може да спира и да пуска водата, но не и да я генерира. Но ние тези неща много добре ги знаем. Сигурни ли сте? Чрез какви кранчета Бог излива любовта си във вашия живот? Чрез някоя добра църква? Чрез вярна съпруга? Чрез изпитани традиции? Чрез някоя приятелка от колежа или някоя стринка от детството? Божията животворяща вода идва по много и разнообразни канали. Неговите дарове пристигат в най-различна опаковка. Същинското богатство обаче не е нито тръбата, нито кутията. То не се крие в опаковката на подаръка. Истинското съкровище е под опаковката. Това е присъствието на самия Дарител. Сред дългия списък с неща, които ми се ще да бях научил като по-малък, тази истина е някъде на челните места. До мен Божията благодат дойде, опакована в една църква. Промениха ме обикновените вярващи и ръководителите там. Но тогава църквата навлезе в тежък период и дори се раздели. Зрели мъже се държаха като хлапаци. Кутията се смачка, мивката се запуши и моето сърце се сви от жажда за известно време. Тогава в най-подходящия момент попаднах на поканата за вечния фонтан: „Който е жаден, нека дойде при мен и пие" (Йоан 7:37, СП). Не се казва „при някой от моите пророци" или „при някой от моите пратеници". Поканата на Исус е да се приближим лично до него. Бог описва себе си като „извора на живите води" (Еремия 2:13). Бъдете му признателни за всички чешми около вас, но не разчитайте на тях да утоляват жаждата ви. Бъдете му благодарни за прекрасните кутии, в които той опакова даровете си за вас. Но не забравяйте да ги отворите. И най-вече не забравяйте да прочетете писмото му. Защото заровено между подаръците на ежедневната милост и неутешимата отдаденост е скътано едно писмо, лично писмо. Вероятно в него пише нещо подобно: Скъпо мое дете, Жаден ли си? Тогава ела и пий. Аз съм този, който ще те утешава. Изкупил съм те и искам да довърша започнатото. Изпитвам удоволствие от теб и настоявам, че си мое собствено притежание. Затова се радвам за теб, както един младоженец се радва на срещата със своята невяста. Никога няма да те изоставя. Никога няма да си тръгна. (Исая 55:1; Исая 51:12; I Коринтяни 6:20; Колосяни 2:10; Исая 62:4-5; Евреи 13:5.) ПРИЕМИ МОЕТО РАЗПЯТИЕ знам, че многократно си съгрешавал. Познавам и големите ти грехове. Но моята благодат не е зависима от тях. Тя ти стига за всичко. Изхвърлил съм всички твои грехове зад гърба си; стъпкал съм ги под нозете си; запокитил съм ги в океанските дълбини! Твоите грехове сега са измити; изличени като утрешна мъгла; разпръснати като леки облачета. О, върни се при мен, понеже вече съм заплатил цената, с която те правя свободен човек. (Амос 5:12; II Коринтяни 12:9; Исая 38:17; Михей 7:19; I Коринтяни 6:11; Исая 44:22.) Твоята смърт е унищожена и погълната победоносно. Обезоръжил съм всички зли сили и управници; обезсилил съм дори дявола, който е притежавал власт над смъртта. Благословени са онези, които почиват в Господа. Вашето гражданство е на небесата. Елате, наследете царството, което е приготвено за вас. Там аз ще отмахна всяка ваша тъга и повече няма да съществува нито смърт, нито повод за скръб, нито дори сълза или болка. (1 Коринтяни 15:54; Колосяни 2:15; Евреи 2:14; Откровение 14:13; Филипяни 3:20; Матей 25:34; Откровение 21:4.) ПОЧЕРПИ ОТ ЕНЕРГИЯТА НА МОЯ ДУХ Толкова много неща те притесняват и не ти дават да спиш. Довери ми се с цяло сърце. Знам как да избавям от изпитания онези, които ме обичат. Моят Дух ще ти помага в стресовите ситуации. Позволи ми да ти вдъхна сили чрез моята необятна мощ. Дори собствения си Син не пожалих, за да можеш ти да получиш нов шанс. Какво ще ме спре сега да ти дам и всичко останало? Така че върви смело напред, дете мое! Никога не се предавай. Аз ще ти помагам и ще те поддържам. (Лука 10:41; Притчи 3:5; II Петрово 2:9; Римляни 8:26; Колосяни 1:11; Римляни 8:32; Съдии 5:21; II Коринтяни 4:1; Исая 41:10.) ПОВЕРИ МИ КОРМИЛОТО НА СВОЯ ЖИВОТ Винаги ми се доверявай. Аз съм вечната Канара, верният Пастир. Аз винаги ще закрилям твоята душа. Когато преминаваш през дълбоки води или през огнени изпитания, аз ще бъда с теб. Когато се налага да преплуваш буйни реки с трудности, няма да те оставя да потънеш. Дори когато ходиш през долината на огнения гнет, няма да се опариш и пламъците му няма да те обгорят. (Исая 26:4; I Петрово 2:25; Исая 43:2.) Затова не се притеснявай. Аз никога не се уморявам и никога не се унасям в сън. Застанал съм точно до теб. Господният ангел те е обкръжил от всяка страна. Скрил съм те под покрова на моето присъствие. Ще вървя пред теб, насочвайки стъпките ти и радостно включвайки се във всеки детайл от ежедневието ти. Ако се препънеш, няма да позволя да паднеш, понеже ще съм хванал здраво ръката ти. Ще те водя по най-добрата пътека в живота. (Матей 6:34; Псалм 121:4-5; Псалм 34:7; Псалм 31:20; Второзаконие 31:6; Псалм 37:23-24; Псалм 32:8.) Войни ще избухват наблизо и надалеч, но ти не изпадай в паника. Аз вече съм надвил този свят. Недей да допускаш тревожност в сърцето си. Вместо това се моли за всяка подробност. Аз съм те обградил с щит на обич. (Матей 24:6; Йоан 16:33; Филипяни 4:6; Псалм 5:12.) Ще те направя плодотворен в земята на страданието, заменяйки красота за пепел, радост за скръб, славословие за отчаяние. Обичам да живея с хората, които имат скромно сърце и съкрушен дух. А в теб съм положил ново сърце и възнамерявам отново да те вдигна на крака. Плачът може да продължава и цяла нощ, но на сутринта идва радост. Щом като аз съм с теб, кой изобщо би могъл да бъде срещу теб? (Битие 41:52; Исая 61:3; Исая 57:15; Псалм 30:5; Римляни 8:31.) ПИЙ ОТ МОЯТА АГАПЕ ЛЮБОВ Обгърнал съм те с ръце, обливам те с внимание, обграждам те с протекции. Ти си като зеницата на окото ми. Радвам се за теб с неописуема радост. Мислите ми за теб никой не може да преброи. Те са повече от песъчинките на морския бряг. Никой не може и да те отдели от моята любов. Нито смъртта, нито животът. Нито ангелите, нито дяволите. Страховете ти за днес, притесненията ти за утре и дори адските власти няма как да задържат обичта ми далеч от теб. (Второзаконие 32:10; Софония 3:17; Псалм 139:17-18; Римляни 8:38.) Понякога чувам как си казваш: „Господ ме е зарязал. Господ ме е изоставил." Обаче възможно ли е една майка да забрави пеленачето си? Възможно ли е да не изпитва никаква обич към детето, което е износила? Даже и подобно нещо някъде да бъде възможно, аз самият не бих могъл да те забравя. Заплатил съм за теб с безценната жизнена кръв на Христос - моето безгрешно и праведно Агне. Никой никога няма да те изтръгне от ръката ми. Ето, виж, даже съм си записал твоето име върху дланта си. Наричам те свой приятел. Знам точно колко и какви са космите на главата ти. Затова недей да изпитваш страхове. Ти си безкрайно ценен за мен. (Исая 49:14-15; I Петрово 1:19; Йоан 10:28; Исая 49:16; Йоан 15:15; Матей 10:30-31.) Предай ми товарите си. Аз ще ги понося вместо теб. Знам добре колко крехък си. Помня, че съм те сътворил от прах. Всички свои грижи и затруднения възложи върху мен, понеже за мен има огромно значение какво се случва с теб. (Псалм 55:22; Псалм 103:13-14; I Петрово 5:7.) И не забравяй, аз съм непосредствено до теб. Ела до мен, когато се почувстваш изтормозен и притиснат. Аз ще ти осигуря почивка. Радвам ти се и винаги изпълнявам поетите обещания. Ела и пий от водата на живота. (Филипяни 4:5; Матей 11:28; Псалм 149:4; Евреи 10:23; Откровение 22:17.) Твой Създател и Баща, Бог