Защо благодатта променя всичко

Предговор

Темата за благодатта е основна за християн­ството. За жалост, под благодат мнозина разбират най-различни неща и в повечето случаи - съвърше­но погрешни. Някои считат, че тя идва и си отива, присъства или не присъства. Други вярват, че ако има определени чувства, това е белег на благодат. Често ми се е случвало да чуя да казват след църковно събрание, че са преживели голяма бла­годат. Друг път са казвали, че на службата е нямало благодат. И всичко това, защото или е имало особено приповдигнато настроение и шум, или пък това е липсвало. Поради тези погрешни представи за благодат­та, мнозина са насочвали усилията си да почувст­ват или да преживеят нещо, за да вкусят за кратко от благодатта. Такива усилия са водели и водят до напрежение в отношенията, състезание между вяр­ващите и накрая дообъркване и обезкуражаване. Ето защо, правилното разбиране на същност­та на благодатта е жизненоважно. Познаването, разбирането и приемането на благодатта от Бога ни дава спасение и ни довежда до един сигурен живот на мир с Бога. Пред вас стои едно увлекателно четиво, което може да обогати и промени разбирането за благо­датта. Просто, ясно и убедително Чък Смит обясня­ва в дълбочина богатството на благодатта от Бога. Библейски основано и практически развито, посланието му е подкрепено с богатия му житейс­ки опит на пастир и учител.

Людмил Ятански

пастир на БЕЦ „Блага вест“ – София

Отношения на любов с Бога

Замисляли ли сте се някога върху дълбокия смисъл на простичките думи „Бог ви обича?“ Те може би съдържат най-съществената истина, коя­то човек е способен да проумее, а именно, че Бог ни е призовал да имаме общение на любов с Него. От нас се иска просто да Му се доверим и да по­вярваме в дълбоката грижовност и състрадание, които Той безусловно ни предлага. Колко прекрасно е да изпитваме свободата и радостта от тази връзка с Бога продиктувана от любов! И от друга страна, колко тъжно е, че тол­кова много хора настойчиво държат да имат легалистични отношения с Бога. Тяхната праведност се основава на това, какво те могат да направят за Господа, вместо на това, какво Той вече е напра­вил за тях. Те носят със себе си един огромен спи­сък от „Прави!“ и „Не прави“, който да ги държи свързани с Бога. Аз не съм чужд на тази гнетяща негативна праведност. Когато израствах, се смятах за едно от най-благочестивите деца в квартала поради това, което не правех. Не пушех. Не танцувах. Не посе­щавах шоу-програми. Бяха ме учили, че тези неща са абсолютно греховни. Така че, не само ги отбяг­вах, но вярвах също, че съм далеч по-праведен от моите по-слаби приятели, които с удоволствие се отдаваха на тях. Мислех си, че съм много по-свят от сина на проповедника, за който се знаеше, че събира угарки от цигари и ги пуши крадешком. Аз бях над всичко това и бях убеден, че Бог го забе­лязва. Но все пак, имах сериозен проблем. Въпреки, че не посещавах шоу-програми, копнеех да видя „Снежанка“ и поради това се чувствах осъден. Всяка неделя вечер трябваше отново да бъда спасен и обе­щавах на Бога, че следващата седмица ще бъде различна. Щастлив бях, ако връзката ми с Него успее­ше да продължи и след закуската в понеделник. Тъй като праведността ми бе въпрос на собс­твени усилия и воля, не след дълго отношенията ми с Бога се превърнаха в непоносимо напреже­ние. Всяко лято посещавах младежки лагер, органи­зиран от нашата църква. Последната вечер запал­вахме голям огън на открито, около който се съби­рахме да пеем хвалебствени песни, като например: „Предавам Ти всичко“ и „Ще Те следвам, Господи Мой“. По време на тези прочувствени моменти, ни помолваха да отбележим на лист хартия някоя об­ласт от живота си, която искахме Бог да промени, или да напишем някакво тържествено обещание пред Бога. Всеки от нас вземаше борова шишарка, втъкваше в нея листчето с посвещението си и я хвърляше в огъня. Докато наблюдавах как изгаря­ше моята шишарка, сълзи се стичаха по бузите ми. Казвах на Бога, че искам живота ми да бъде по­гълнат от Неговата любов и че желая напълно да Му се посветя, за да Му служа. След лагерния огън ни насочваха към една масичка, на която водачите на лагера бяха поставили купчина картички. На тях пишеше: „Обеща­вам, чрез Божията благодат, че през следващата година изобщо няма да вляза в театър, няма да из­пуша нито една цигара, няма да пия алкохол, няма да употребявам неприлични думи и няма да ходя на танцови забави.“ Подписвахме тези картички с обещания пред Бога и ги носехме в портмонетата си през цялата година. Внимавах да изпълнявам всичките си обеща­ния, но се озовавах в легалистични и сухи отноше­ния с Бога. Изпитвах много малко радост в обходата си с Христос, тъй като бях обвързан с Бога чрез договор. Не можех да наруша споразумение­то, та нали точно аз го бях подписал и го носех навсякъде с мен, в задния си джоб? Не, аз бях обещал да спазвам това споразумение и пламенно вярвах, че Бог ми дължи нещо за моите усилия. Бог трябваше да бъде добър към мен... поне по- добър отколкото към тези, които не изпълняваха обреците си. Представете си шока, който изживях, когато моите приятели, които далеч не бяха толкова пра­ведни колкото мен, спечелиха състезанието, в кое­то се опитвахме да познаем колко желирани бон­бони има в буркана! Ядосвах се и питах: ’’Боже, защо не ме благослови? Ти знаеш, че аз, повече от тях, заслужавам да спечеля това състезание." И колкото повече мислех за това, толкова по-объркан ставах. Ето, че аз изпълнявах моята част от споразумението, а Бог сякаш не ми обръщаше ни­какво внимание. Непрекъснато се чувствах изма­мен. Естествено, от време на време, ставах честен към себе си и си давах сметка, че не съм чак тол­кова праведен, колкото ми беше приятно да си мисля, че съм. Знаех, че мотивите ми често не бяха такива, каквито трябваше да бъдат. Имаше моменти, в които осъзнавах, че напълно съм се от­клонил от Божията воля за живота ми. Спомням си веднъж, като ученик в гимназията, как се про­мъкнах на едно шоу. След това, в продължение на шест месеца, живеех в пълно осъждение, защото бях нарушил обещанието си. Често се отказвах от мисълта, че Бог някога ще благоволи да ме благослови. Имаше много неща, за които исках да се моля, но какво право имах да искам каквото и да било от Него, след като така ужасно Му бях изме­нил? Това тежко бреме на праведност чрез дела се пренесе и в ранните години на служението ми в Тюсан, щата Аризона. Не след дълго осъзнах, че нещо липсва в моето служение и във връзката ми с Бога. На това отгоре следях и събранията на вид­ни съвременни евангелизатори, преминаващи през щата ни, и виждах палатки, препълнени от хора, които получаваха спасение и други, които, както изглеждаше, преживяваха свръхестествени изцеле­ния. Копнеех да видя същата тази сила да се проя­вява и в моя живот и служение. Затова започнах усърдно да търся Бога с пост и молитва, в пустиня­та на Тюсан. Тръгвах сам, за да пребъдвам в очак­ване пред Господа, придружаван само от шише вода, Библията и един бележник. Молех Бога за Неговото благословение, сила и помазание в жи­вота ми. След един такъв период на духовна дис­циплина, в мен се пораждаше чувство на въоду­шевление. Вярвах, че Бог ще благослови църквата ни, защото се бях молил и постил. Едва дочаквах следващата служба, за да видя какво Бог щеше да направи. За съжаление, от поста така изнемощявах, че в неделя вече едва можех да се крепя прав зад ам­вона. Мислите ми така блуждаеха, че ми беше трудно да проповядвам смислено. Хората заспива­ха, а аз се чувствах съсипан. Очаквал бях мощно съживление от Бога, а вместо това... в църквата се понасяше хор от похърквания. Отчайвах се, ядос­вах се и си мислех: „Боже, нима не видя как постих и се молих? Ти наистина трябва да благословиш тази църква, а и мен покрай нея след като си тук!“ По онова време не разбирах, че моят пост и молитви бяха опити да задължа Бога, да Го прину­дя да направи това, което исках. Мислех си, че ако хората само можеха да видят чудеса като тези, описани в книгата Деяния, те биха се убедили в реалното съществуване на Исус Христос. По-късно, обаче, открих, че най-убедителното свидетелство, което можем да предложим на света е любовта, която имаме един към друг, любов, из­вираща от сърцето на Самия Бог. Спазването на правила и ограничения просто не може да породи такава любов помежду ни. Можем да се опитваме да наложим закона в отношенията си, но Божията любов е единственият начин да придобием стабил­ността и сигурността, за които копнеем. Библията ни казва, че любовта е изпълнението на закона. Всъщност, когато попитаха Исус коя е най-велика- та заповед, Той отговори, че тя е да възлюбим Гос­пода с цялото си сърце, ум, душа и сила и да въз­любим ближния си като себе си. Любовта, а не за­конът, има ключовата позиция в отношенията ни с Бога и помежду ни. Бог иска да преживяваме красотата от това да бъдем привличани към Него от връзка много по-силна от чувството на задължение и вина, поро­дени от закона. Ако все още с Бога ни свързва списък от правила и предписания, много скоро ще открием, че се мъчим да се освободим от юздите и ограниченията. Има огромна разлика между това да бъдеш свързан с някого от чувство на любовен възторг, или да бъдеш обвързан с него от задълже­ние и вина. Бог никога не е възнамерявал Неговите чада да бъдат обвързани чрез безкраен списък от външни принуди. Не Му е угодно да ни слуша да пъшкаме и да се оплакваме: „Каква досада! Трябва пак да отида на църква, а има стотици други неща, които бих предпочел да направя. Но ако не отида, Бог няма вече да ме обича, а и проповедникът ще ме гледа накриво, защото съм пропуснал пропо­ведта му“. Ако осъзнаем, че се измъчваме под тежестта на подобни мисли, това е сигурен признак, че действията ни не произтичат от отношения на лю­бов с Бога и че вместо това сме изпаднали в легализъм (старание да се спасим чрез дела). Със си­гурност Бог желае за нас нещо по-добро от едно мрачно и лишено от любов съществуване! Бог никога не е съставял обширен договор, в който да пише: "Спазвай всичките Мои условия, и Аз ще те обичам и благославям; но ако нарушиш и най-малкото постановление, договорът се анули­ра и ти си вън от Царството Ми." Християните не са обвързани с Бога чрез тежък за изпълнение до­говор. Павел заявява, че единственото нещо, което го принуждава е Христовата любов (2 Коринтяни 5:14). В продължение на години Бог трябваше тър­пеливо да работи в живота ми, преди да мога да се освободя от робството на себеправедността. Годи­ни наред бях чувал от други, че са получавали огромно благословение от Посланието към Римля­ните. Тъй като винаги търсех благословение, ре­ших и аз накрая да се задълбоча в това послание. Но колкото и да се опитвах, то ми оставаше чуж­до. Въпреки това реших да упорствам и да видя дали ще мога да открия какво е това, което други намираха за толкова завладяващо. Един ден, докато изучавах тази неоценима книга, Бог просто направи революция във връзка­та ми с Него. Именно чрез Посланието към Рим­ляните, Той ми откри значението на простата, из­търкана от употреба, но рядко проумявана дума - благодат. От този момент нататък, аз навлязох в такова непринудено и изпълнено с любов общение с Него, че повече не се интересувах дали изобщо ще видя в служението си някое поразително чудо или не. Въпреки че бях склонен да се препъвам и падам, открих, че моите грешки не ме отчуждава­ха от Бога. Връзката ми с Христос, която дотогава приличаше на возене с увеселително влакче, с рез­ки издигания и пропадания, започна все повече да се превръща в спокойно, плавно пътешествие в удивителната Негова любов. Представете си как се почувствах, когато от­крих дълбоката истина: „Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас?“ (Римляни 8:31). Години на­ред бях полагал непосилен труд поради погрешно­то разбиране, че Бог е против мен. Представях си Го как ме дебне да прекрача границата, за да може да изпрати някое огнено осъждение, което с трясък да се стовари върху мен. Най-накрая раз­брах, че Бог иска да се радвам на мира от Негова­та безусловна любов, а не да живея със страха, който винаги съпътства легализма. Започнах да се отнасям към Бога по един напълно нов начин. Разбрах, че законът е предназначен да служи като пътеводител, който да предпазва Божиите чада от опасност. Неговите ограничения служат по начина, по който родителските наставления, целят единствено благополучието на детето. Веднъж от­крили чудото на Божията благодат, не е нужно вече да бъдем държани под ключ чрез закона. Мо­жем да подходим непринудено към живота, защо­то обичаме Бога и не бихме искали да направим нещо, което би наранило връзката на обич с Него. Когато познаем радостта от общението с Бога, не бихме желали никакви пречки или прегради да застанат помежду ни. Всъщност, колкото повече опитваме Божията любов, толкова повече Той Самият става първо­степенното ни желание и център на живота ни. Принудителните страни на закона стават излишни. Откриваме, че копнеем да угодим на Бога, просто защото Го обичаме. И това е най-великата радост в живота - да изпитваме истинско общение на любов с Бога. Да знаем, че Той е на наша страна, че ни обича - това е най-мощният източник на сигурност, който чо­век може някога да познае. Да открия славната Божия благодат бе едно от най-важните събития в цялата ми духовна опитност. Научих се да се отна­сям към Бога по един напълно нов начин: не въз основа на моите дела или моята праведност, а въз основа на Божията любов към мен, чрез Исус Христос. Това е благодатта и тя е, която придава сми­съл на живота. Всъщност, тя е, която прави живо­та истински, изобилен, пълноценен и удовлетвори­телен, прави го изобщо възможен. Защото когато очите ни се отворят за поразителната истина, че връзката ни с Бога не зависи от жалките камъчета, каквито са собствените ни усилия, а е поставена върху непоклатимата канара на Неговия неизме­нен и любящ характер, тогава животът блясва пред нас като една многоцветна експлозия от не­вероятни възможности. Благодатта превръща опустошените и запусте­ли полета в тучни, зелени пасища. Тя превръща за­дължението, вършено със стиснати зъби, в енту­сиазирано, продиктувано от любов служение. За­меня сълзите и чувството на вина от собствените ни неуспешни усилия с нестихващ радостен трепет и смях поради щедро предложеното ни веселие от­дясно от Бога. Благодатта променя всичко! Открили ли сте изобилната радост от живот под Божията благодат? Бихте ли приветствали на­помнянето, че позицията ни пред Бога не зависи от собствените ни незначителни усилия, а от това, което Неговата всемогъща ръка е извършила за нас? Където и да се намирате в духовния си път, аз ви каня сега да отделите няколко минути, за да размишляваме заедно върху удивителната Божия благодат, изляна върху нас. Защото е истина, че: Благодатта променя всичко!

1 – Благодатта – Простен

ЕДНА ВЕЧЕР ЧУХ реч на бившия Дър­жавен Секретар, Доктор Хенри Кисинджър. Той каза на събралите се, че първата му грешка е спомената в автобиографията му, на стр. 1159: Отбеляза също, че тя била и последната. Ако трябваше аз да си напиша автобиогра­фия, първата ми грешка вероятно щеше да се на­мира още в предисловието на книгата, ако не и в самото съдържание! Никога не бих се опитал да застана пред Бога въз основа на собствената си доброта. Изключено е. Не че съм някакъв долен, морално пропаднал тип, а просто, защото далеч не съм толкова добър, че да бъда одобрен и приет от един абсолютно свят Бог.

 

Безперспективна праведност

  Един много обикновен начин да се опитаме да станем праведни е да определим какво праведността е и какво не е, да установим една система от правила и след това да живеем според нея. Само, че има един проблем: никой не може да живее на висотата на собствените си правила и за­това си измисляме безброй извинения, за да обяс­ним защо сме се провалили. Най-обикновеното е, че неуспехът ни, всъщност, не е по наша вина. Ако изпусна чаша и тя се счупи, не се дължи на това, че движенията ми не са координирани, а защото някой ме е повикал в неподходящия мо­мент. Другите са вдигали твърде много шум в съ­седната стая, така че, всъщност, вината за моята грешка е тяхна: „Вижте какво ме накарахте да направя!“, казвам, "Вие сте причината да го напра­вя, а не аз." Никой от нас не обича да приема об­винения. Този начин на реагиране можем да просле­дим назад чак да Адам. Той обвини Ева за своя провал. „Жената, която си ми дал за съпруга“, каза той на Бога, „нейна е вината, че съм такъв, какъв­то съм“ (вижте Битие 3:12). В Притчи се казва: „Има поколение, което е чисто пред своите си очи, оба­че не е измито от нечистотата си“ (Притчи 30:12). Ако си мислите, че сте много чист човек, а всъщност не сте измит от нечистотата си, то праведностга ви е убягнала. Библията казва: „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас...Ако речем, че не сме съгрешили, правим Бога лъжец, и Неговото слово не е в нас.“ (1 Йоан 1:8, 10). Писанието ясно изявява проблема ни: „...Целият свят е виновен пред Бога...Всички съгрешиха и не заслу­жават да се прославят от Бога“ (Римляни 3:19, 23). Всеки път, когато се опитаме да изградим праведността си върху спазване на правила, в края на краищата ще бъдем принудени да признаем, че работим с разтеглива мярка. Аз винаги ще се виж­дам морално по-добър, отколкото вие ме смятате и вие, в моите очи, ще изглеждате винаги по-зле морално, отколкото се виждате. Мога да видя във вашия живот какви ли не грешки, но като се погледна, малкото недостатъци, които забелязвам, не изглеждат толкова лоши. Дори и праведността, която мога да постигна чрез това, което правя, е само една фалшива пра­ведност. В Библията се казва: „Защото всички ста­нахме като човек нечист и всичката ни правда е като омърсена дреха...“ (Исая 64:6).  

Ако връзката ни с Бога зависеше

от това да бъдем праведни и добри,

никога не бихме успели да се

справим.

Почти комично е да гледаме, как някои хора се перчат в дрипите си. Те се шляят насам-натам, придавайки си вид на свръхдуховни, облечени в някаква показна религиозност, която казва: „Аз съм по-свят от теб“. Говорят шепнешком, защото си мислят, че звучи по-свято и по-духовно. Използ­ват архаизми като смятат, че такива думи звучат по-духовно. Виждаме ги да се пъчат със своята праведност, да пристъпват важно, да се изтъкват... а Бог клати глава неодобрително и казва: „Мръсни дрипи“. Ако общението ми с Бога зависеше от това да бъда праведен и добър, никога не бих се справил.

 

Каква е мярката?

Тези, които вярват, че могат да станат угодни на Бога без Исус, ще трябва да се занимаят с ня­кои решителни въпроси. Ако те вярват, че могат да влязат в небето, като достигнат известно ниво на доброта, тогава според какво мерило би трябва­ло да живеят? Какво ще изисква Бог от тях? Тол­кова много хора казват: „Чувствам, че общо взето съм внимателен и добър човек и съм готов да се явя пред Бога въз основа на собствените си заслу­ги“. Но тези хора забравят да вземат предвид, че Божиите норми са различни от нашите. Исус ни показа какво е Божието изискване спрямо тези, които биха се стремили да влязат в небесното цар­ство със собствени усилия, когато каза: „И тъй, бъ­дете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец“ (Матей 5:48). Мярката за този, кой­то иска да бъде праведен пред Бога е абсолютно съвършенство и нищо по-малко от това - не само да полага всички усилия, или да бъде искрен, но да спазва безпогрешно всичко, което Бог е предви­дил за човека. Явно е, че тези, които вярват, че могат да спечелят вечен живот поради добрите си дела, имат криво погрешно разбиране за святостта на Бога и за това какво означава да бъдеш праве­ден пред Него. Ако ще въвеждаме мярка за праведно поведе­ние, то трябва да използваме тази, установена от Исус Христос. Той е единствената личност, чийто живот беше причината Бог да каже: „Този е въз­любеният Ми Син, в Когото е Моето благоволе­ние“ (Матей 3:17). За да се радваме на общение с Бога, трябва да бъдем толкова праведни колкото самия Исус. В Йоан 16:8, 10 Исус казва: „И Той (т.е. Святият Дух), когато дойде, ще обвини света за ... правда, защото отивам при Отца, и няма да Ме виждате вече“. Възнасянето на Исус в небето е Божието свидетелство пред света, че Исус е Него­вият Син. Сякаш Бог казва: „Това е праведността, която ще приема в небето“. Животът на Исус е единствената мярка за праведност. Ако искам да бъда приет от Бога, трябва да бъда праведен като Исус Христос. Писанията показват, че има само един вид праведност, която Бог ще приеме, а именно праведността на самия Христос. Така че, ако искаме да застанем пред Бога въз основа на собствените си добри дела, трябва да живеем жи­вот, който по доброта се равнява на тази, която виждаме в Исус. Разбирам, обаче, че това е невъзможно. Не е по силите ми да постигна този вид праведност. Са­мият Исус заявява: „Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Матей 5:28). Също: „А пък Аз ви казвам, че всеки, който се гне­ви на брата си (без причина), излага се на съд“ (Матей 5:22). И по-нататък: „Обичайте неприяте­лите си, правете добро на тия, които ви мразят. Благославяйте тия, които ви кълнат, молете се за тия, които ви правят пакост. На този, който те плесне по едната буза, обърни и другата; и на този, който ти вземе горната дреха, не отказвай и ризата си. Дай на всеки, който ти поиска; и не изисквай нещата си от този, който ти ги отнема“ (Лука 6:27- 30). Заповядва ни: „...обичайте неприятелите си, правете добро, и заемайте, без да очаквате да приемете назад“ (Лука 6:35). Как може някой да бъде толкова праведен? За себе си знам, че не мога. Провалил съм се ужасно. Означава ли това, че трябва завинаги да бъда от­чужден от Бога? Няма ли въобще никаква въз­можност да се радвам на общение с Него? Трябва ли да продължавам в тази празнота, в тази безиз­ходица, търсейки и стремейки се към нещо, което никога няма да мога да получа? Ако има някаква надежда Бог да ни прости, то трябва да съществува друга основа за това, различна от нашите дела. Както Павел заявява: "Защото ни една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела изисквани от закона..." (Римляни 3:20). Ако изобщо някога можем да се радваме на общение с Бога, то ще трябва да ес основава на нещо друго, различно от собствената ни праведност. правилата за праведност, които Бог е установил, са прекалено строги, за да можем да ги спазваме. не са по силите ни. Единствената ни надежда е, че за нас е осигурена друг вид праведност, основана на принцип напълно различен от този на собствените ни дела. Благодаря на Бога, че такъв принцип съществува! Нарича се благодат.  

Какво представлява благодатта ?

  Основното значение на думата благодат е „красота“. В Новия Завет, благодат означава „Бо­жието незаслужено благоволение“. Благодат е Бог да ми даде нещо, което не мога да получа със соб­ствени усилия. Благодат е да бъда приет от Бога, въпреки че не го заслужавам и въпреки че не съм достоен за това. Библията учи, че получавам благодат въз ос­нова на моята вяра и доверие в Бога. В Евреи 11:6 се заявява, че без вяра е невъзможно да угодим на Бога. Получаваме прощение от един свят Бог само чрез вяра в Исус Христос и в Неговата смърт заради нас. Когато сложим доверието си в Него, старото досие е изтрито, започваме нов живот. Не е възможно да получим прощение, като следваме някакъв закон или религиозна система. Необходимо беше Христос да отиде на кръста, за да положи основата, поради която мога да имам достъп до Бога. Когато Исус се молеше в градината, Той каза: „Отче, ако щеш отмини Ме с тази чаша; обаче не Моята воля, но Твоята да бъде“ (Лука 22:42), с кое­то искаше да каже: „Ако е възможно хората да бъ­дат спасени по някакъв друг начин, освен чрез Мо­ята смърт - ако могат да бъдат спасени, като ста­нат религиозни, като спечелят по някакъв начин собствената си праведност - то тогава Аз не искам да отида на кръста. Моля Те, не Ме оставяй да премина през това ужасно изпитание“. Но това не беше възможно, и така Той отиде на кръста, умря, бе погребан и възкръсна. Неговата смърт направи възможно Бог да излее благодатта Си над теб и мен. Може би един пример ще ни помогне да си изясним това. Представете си, че сте обвинен в из­вършване на престъпление. Обвинен сте, че сте влезли незаконно в имота на Вашия съсед. Всеки адвокат, който защитава подсъдим знае, че има два начина да бъдете оправдани: като се опитате да докажете, че не сте навлезли в имота на съседа Ви или, че сте имали пълното право да бъдете там. А сега, нека приложим същата логика към на­шето духовно състояние. Бог ни обвинява, че сме грешници, защото сме се разбунтували против Не­говия закон и Неговата воля. Обвинява ни в неправедност. Как можем да бъдем оправдани от тези обви­нения? Не можем да кажем, че сме невинни, за­щото сме виновни. Всички сме съгрешили. Нито пък можем да кажем, че сме имали право да направим това, което сме направили, защото не сме имали това право. Ясно е, че действията ни са били погрешни. Как тогава можем да се въз­ползваме от закона, в желанието си да бъдем простени? Отговорът е, че не може. Случаят е приключен. Не сме имали право да направим нещо, но въпреки това сме го направили - следо­вателно сме виновни.

 

Големият банков обир

  Нека сменим примера. Да предположим, че напълно съзнателно и умишлено съм обрал една банка. Законът ме осъжда, защото нито мога да кажа, нито да докажа, че не съм направил обира. Заснет съм с видео камера. Не мога да твърдя, че съм имал право да го направя, тъй като кражбата се осъжда от закона. Следователно, според него, не може да ми бъде простено. По време на съдебния процес може да се опи­там да кажа: „Обещавам, че няма вече да обирам банки до края на живота си. Отсега нататък ще живея честно и почтено. Никога вече по незако­нен начин няма да взема нещо от някого“. Но това все пак не ме оправдава за онова, което вече съм направил. Може да се опитам да кажа, че трябва да ми се прости, защото съм направил много доб­рини с парите. От тях съм дал на църквата и съм изхранвал семейството си. Но „праведните“ ми дела не могат да неутрализират, или да опростят вината ми. Съдията може да нареди да върна на банката всичките пари, които съм взел. Като част от при­съдата ми, той може да ми заповяда да събирам консервни кутии, захвърлени покрай магистралата, за да помогна да опазим Америка красива. Може да прекарам остатъка от живота си във вършене на добри дела, но пак няма да ми бъде простено това, което вече съм направил. Всички дела, изис­квани от закона, не могат да заличат вината ми. Грешните ми постъпки от миналото все още съ­ществуват. Аз съм крадец и присъдата е ясна. Защо тогава, в духовно отношение, толкова много хора се опитват да докажат, че са невинни пред Бога, като се позовават на добрите си дела? Мнозина от нас, реагират на своите грехове, вина и неправедност с разкаяние и взимане на нови решения. Искаме да се поправим и да отво­рим нова страница в живота си. Но тези усилия не могат да спечелят опрощението ни. Дори и най- добрите ни усилия не могат да заличат вината ни за това, което вече сме направили. Не можем ни­кога да бъдем оправдани чрез добри дела. Даже един цял живот на добри дела не може да изкупи един единствен грях. Бог ни прощава въз основа на жертвата на единородния Си Син. Цялата наша вина - всички­те ни минали и бъдещи прегрешения - беше при­писана на Исус Христос, невинният Агнец, на Съ­вършения, Който не познаваше грях. Той умря вместо нас. Понесе вината ни; страда и умря зара­ди греховете ни. Павел пише: "Който за нас напра­ви грешен /гръцки - грях/ Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога" (2 Коринтяни 5:21). Исус стана грях за нас, за да може ние да бъдем опростени чрез Него. С други думи, Той размени мястото си с нас. „...Богат като бе, за вас стана сиромах, за да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия“ (2 Коринтяни 8:9). Той е взел греха ни и ни е простил, заради проста­та ни вяра и доверие в Него.

 

Исус, нашата надежда

  Когато Бог сложи върху Исус престъпленията на всички ни, Христос прие осъждението, което ни се полагаше, поради греховете ни. Той прие наше­то заслужено наказание, което според Библията е смърт (вижте Римляни 6:23). Бог е заявил, че ако повярваме, че Исус Христос е наш Господ и Спа­сител, ще ни бъде простено всяко прегрешение, което някога сме направили. „...Кръвта на Исус Христос, Неговия Син, ни очиства от всеки грях“ се казва в 1 Йоан 1:7. Това очистване е нещо, кое­то законът никога не можеше да направи; то е осигурено чрез благодатта.

Можем да се стараем да

достигнем небето със

собствени усилия, или да

положим вярата си в Исус.

 

Факт е, че вярата е нашата единствена надеж­да. Добрите ни постъпки, усилия или дела никога не могат да ни спечелят Божието прощение. Па­вел заявява това със силните думи: „А на този, който не върши дела, а вярва в Онзи, Който оп­равдава нечестивия, неговата вяра му се вменява за правда“ (Римляни 4:5). На този, който не върши дела, а просто вярва, Бог вменява праведност. Бог ни дава това прощение поради вярата ни в делото, което Исус Христос вече е извършил за нас.

 

Изборът е ваш

  Вие имате избор. Можете, или да се стремите да достигнете небето със собствени усилия и да се опитвате да бъдете добри колкото Исус, или да по­ложите вярата си в Исус и да получите праведност пред Бога, като дар на благодатта Му. За мен такъв избор изобщо не съществува. Знам, че чрез добрите си дела не мога по никакъв начин да достигна небето. Осъден съм безнадежд­но, поради миналите ми грехове. Нямам никаква възможност да бъда приет от Бога освен чрез Не­говата милост. Добрата новина е, че Бог е промислил начин да бъдем приети от Него. Бог, Който е абсолютно свят и чист и толкова праведен, че никакъв грях не може да устои в присъствието Му, е приготвил на­чин за хора като нас да имаме общение с Него. Когато повярваме в жертвата, която Исус Христос принесе за нас - въпреки, че не сме я заслужили - Отец ни подарява пълно опрощение. Това е евангелието на благодатта. Всеки един от нас може да има връзка с Бога, макар че далеч не сме съвършени. Въпреки това можем да имаме прекрасно общение с Бога, чрез Неговия Син Исус Христос. Когато общението ни с Отец се основава на вяра в Сина Му, връзката ни е стабилна. Сега ние сме Божии синове. Понеже Той е наш Баща, няма защо да се чудим дали сме достойни да дой­дем при Него. Не правим това въз основа на на­шето достойнство, а на родството ни с Него. Това е същността на евангелието на благодат­та. Бог гледа на нас така, като че ли никога не сме извършили нито едно прегрешение спрямо Него. За мен е трудно, обаче, да гледам на себе си по този начин. Поглеждам се в огледалото и си каз­вам: „Чък, ти си грешник. Не можеш да контроли­раш апетита си; имаш толкова много недостатъ­ци“. И въпреки това, Бог ме поглежда и казва: „Простен!“. Той ме обича и ме приема такъв ка­къвто съм, защото съм в Исус Христос. Така, как­то е приел собствения Си Син, така сега Той приема и мен. Павел ни казва, че сме приети във „Възлюбения Му“ (Ефесяни 1:6). Възлюбеният е Христос; и вие, бидейки в Христос, сте приети от Бога точно така както Христос е приет. Ето защо евангелието на благодатта е най- добрата новина, която някога съм чувал. Бог ни прощава, защото вярваме в Сина му, Когото Той изпрати да умре за греховете ни. Всичките ни гре­хове са заличени. Не ни държи сметка за вина. Както Павел ни казва: „Блажени ония, чиито без­закония са простени, чиито грехове са покрити. Блажен е оня човек, комуто Господ няма да вмени грях“ (вижте Римляни 4:7-8). Като Божии синове, имаме пълното право да дойдем при нашия Отец и да Го помолим за всич­ко, от което имаме нужда. Можем напълно да се доверим на мъдростта на нашия Отец, с която ще отсъди да удовлетвори или да отхвърли молбата ни, според знанието Си за това кое е най-добро за нас. Можем да поверим живота си на нашия небе­сен Отец, Който толкова много ни обича. Той ще ни даде само това, което е най-добро. Каква радост е да знаем, че Бог копнее да ни подари богатството и пълнотата на Своята любов - не защото я заслужаваме, а защото Той ни обича. Това е евангелието на благодатта в Исус Христос!

2 – Благодатта – Вратата никога не е затворена

КОЛКОТО И ДА Е ПРЕКРАСНО, прощението е само половината от евангели­ето за благодатта. Мнозина вярват, че Бог ни е простил в Христос. При тях проблемът е втората половина на добрата вест: а именно, че само зара­ди вярата в Исус Христос, Бог ни счита за правед­ни. Далеч не всеки вярва в това. Разни групи са установили норми за праведност, но рядко са на едно мнение, какви точно трябва да бъдат тези норми.                                                                      

За или против злото

  Не много отдавна в някои групи се проповяд­ваше, че е грешно да се носят копчета. Използваха телени закопчалки - мъжко и женско - на дрехите и не си и помисляха да сложат обикновени копчета на каквото и да било. „Ти носиш копчета?!“, казва­ха те. „Как може да си такъв грешник? Срамота!“. Дори и днес има групи, които проповядват, че е извънредно грешно да се носят златни украшения. Смятат, че не е възможно да си праведен, щом но­сиш злато. В продължение на цялата история на човечеството, хората са установявали различни норми за праведност. Идеята винаги е била, че ако спазват точно тези норми, Бог ще ги приеме. Съществува, обаче, истински проблем, когато се опитваме да установим праведност, основана на закони или на дела. факт е, че рядко живеем на висотата дори на собствените си норми! Всеки от нас възприема известен морален стандарт, който смята за добър и правилен. „Ето, това е моето истинско аз“, си казваме, „или поне, този, който бих могъл да бъда, ако не съществува­ха външни пречки“. Психолозите го наричат наше­то „супер его“, нашето „идеално аз“. За съжаление, никой не познава моето „истинско аз“. Защо? За­щото „истинското ми аз“ е съвършено, твърдят психолозите, фактически, дори аз самият не поз­навам истинското си аз, защото обстоятелствата непрекъснато ми пречат да бъда толкова прекра­сен, колкото съм в действителност. Освен за „супер его“, психолозите говорят и за „его“, което представлява нашата реална, истинска същност. За съжаление, истинската ни същност никога не достига до нормите, поставени от наше­то „идеално аз“. И така, ако има значителна разлика между вашето супер его и вашето его, ви считат за човек непригоден за живота. От друга страна, ако знаете, че не сте съвършен и нямате такива високи изиск­вания спрямо вашето „идеално аз“, тогава ви прие­мат като човек, добре пригоден за живота. Психолозите често се стараят да занижат мо­ралните изисквания на супер егото на даден инди­вид, като казват на пациента си, че си е поставил непрактични цели. „Никой не е толкова съвършен, никой не е толкова добър“, казват те. „Това, което нравите не е чак дотам неестествено. Всеки го прави. Не трябва да се опитвате да си поставяте толкова високи изисквания!“ Тези терапевти непрекъснато се опитват да намалят разликата между супер егото и егото, за да можем да се рад­ваме на по-уравновесен живот. Те търсят лек, като занижават супер егото. Съпоставете това с делото на Исус. Той не се опитва да занижи супер егото; Неговата цел е да завиши егото. Той иска да издигне истинската Ви същност! Въпреки, че истинското ми "аз" стои доста под идеалното ми „аз“, все пак аз съм праведен пред Бога, и Той гледа на мен като на съвършено пра­веден поради вярата ми в Исус Христос. Това е втората страна на евангелието за бла­годатта. Първо, Бог се е погрижил за всичките ви грехове, те са измити и простени поради вярата ви в Исус Христос. Второ, Бог гледа на вас като на праведни, понеже вярвате в Исус Христос. Незави­симо от това, какво правите или не правите, неза­висимо от спазването на какъвто и да е етичен ко­декс, Бог ви вменява праведност, защото вярвате в Исус Христос. Това е славното евангелие, добрата вест. Да знам, че Бог ме приема поради вярата ми в Исус Христос и че праведността ми е чрез вяра в Исус Христос, е наистина добра вест!

 

Вратата е отворена

  Защо това е толкова добра новина? Защото изобщо не е нужно да се страхувам и да казвам: „О, не смея да се явя пред Бога, защото току-що излъгах. Току-що избухнах. Току-що измамих онзи човек. Ох, сега нямам право да помоля Бог за по­мощ, защото се провалих в изпълнението на онази задача“. Ако праведността ми се дължи на делата ми, тогава Сатана може да залоства вратата към Бога практически през цялото време, защото ни­кога не правя толкова много, колкото чувствам, че трябва. Никога не съм толкова добър, колкото знам, че трябва да бъда. Не съм достигнал моето супер его. Не съм живял съгласно собствените си норми относно това, което смятам, че е правилно. Понеже не съм успял да спазя тези идеални нор­ми, Сатана ще използва моята несполука, за да ме държи далеч от Бога. „Нямаш право да молиш Бог за помощ, след като току-що отново Му измени. Знаеш, че постъпката ти не е угодна на Бога, и въпреки това я извърши. Сега си загазил и искаш Бог да ти помогне. Мислиш си, че ще те послуша ли? В никакъв случай!“ Сатана може винаги да залости вратата към Бога, ако успее да ме накара да погледна на себе си и да се взирам навътре. Но ако гледам на Исус Христос и ако съзнавам, че съм считан за праве­ден поради вярата ми в Христос, Сатана не може никога да залости вратата. О, той все още идва при мен и ми казва: „Чък, ти си един загубен окаяник. Нямаш никакво право да заставаш пред хората и да прогласяваш славната блага вест за Исус Христос. Нямаш пра­во да стоиш там и да учиш хората на Божието Слово. Ти се провали в тази област, провали се и в онази... Животът ти е пълна бъркотия!“ Винаги когато стане това, започвам да се ус­михвам, защото съм сигурен, че съм се промъкнал незабелязано край него с някои неща - знам, че има няколко неща, които той дори не споменава! Казвам му: „Сатана, не ме плашиш с обвиненията си; няма да ме накараш да избягам и да се скрия някъде. Всъщност, знам, че това, което казваш е истина. Знам, че се провалих. Знам, че имам сла­бости. Но ти не ме тласкаш далеч от Исус Хрис­тос, а само ме тласкаш към Него, защото единст­вената ми надежда е кръстът на Исус Христос!“ И така, побягвам към единственото място, къ­дето съм в безопасност, единственото място, къде­то изобщо имам някаква надежда. Със сигурност мога да кажа, че не храня никаква надежда в собс­твеното си аз, нито в собствената си праведност. Но имам голяма надежда в делото, което Исус Христос извърши за мен и в това, което Бог вър­ши в мен, чрез силата на Святия Си Дух, като ме преобразява според образа на Христос. Тези неща, които не мога да направя за себе си, Той ги прави вместо мен. Областите, в които бях толкова слаб, Той ме е направил силен. Признах слабостта си и безпомощен се хвърлих в ръцете Му. Това, в което някога бях слаб и непре­къснато се препъвах, сега стоя здраво, защото си­лата Му се показа съвършена в слабостта ми (вижте 2 Коринтяни 12:9). Безспорно, все още не съм напълно такъв, ка­къвто Бог иска да бъда. Съвсем не! Но благодаря на Бога, че не съм това, което бях. А дори и в се­гашното ми несъвършено състояние, Бог ме счита за праведен и свят. Ето защо, никога не искам да бъда заварен другаде, освен в Исус Христос. Нико­га не трябва да виждаме себе си извън Него.

 

Няма степени на праведност

  Ако Бог ни е вменил праведността на Хрис­тос, защото сме повярвали в Него, тогава е безу­мие да се опитваме да подобрим тази праведност, като вършим дела. Не можем да подобрим Божия­та праведност. Невъзможно е да усъвършенстваме праведното си стоене, което Бог ни е вменил. Ние сме праведни. Това е Божията преценка за нашия живот, защото вярваме и се доверяваме на извър­шеното от Исус Христос.

 

Праведността  ни, сега и за

вечността, е резултат на

простата ни вяра в

Божия Син.

  Никой в небето няма да се хвали с това, кол­ко праведен се е направил. Не ще има нужда да слушаме Авраам, Давид, или Павел да разказват надълго и нашироко за всичките прекрасни неща, които са извършили, за да се намерят праведни пред Бога. Тези хора просто вярваха в Бога и вяра­та им се счете за праведност. В небето никой от нас няма да сравнява доб­рите си дела с тези на другите, защото ще има само един, Който ще приеме слава пред трона на Бога. Ще има само една блестяща звезда. Там няма да има някаква духовна кастова система, според която някои ще се огряват от славата на собствените си дела, докато други от нас ще стоят в ъгъла, учудени как въобще са се добрали дотам. Исус, и само Исус, ще приеме славата за нашето спасение. Ако не беше заради Него, никой от нас не би бил там. Както Павел казва: „Далеч от мен да се хваля освен с кръста на нашия Господ Исус Христос!“ (Галатяни 6:14). Независимо от това колко добри дела сме извършили за Него, колко хора сме до­вели при Него или колко църкви сме основали за Него, нашата единствена слава е в Исус Христос, Който умря за нас. Праведността ни не е въпрос на добри дела и човешки усилия, нито на спазване на определени ритуали или на диетични правила. Праведността ни - както тук, сега, така и за цялата вечност - е резултат на простата ни вяра в Божия Син, Исус. Праведността чрез вяра премахва всички раз­личия между тези, които принадлежат на Христос. Аз не съм по-добър от вас, нито вие - от мен. Всички сме грешници, спасени единствено чрез Божията славна благодат. Няма друг начин, чрез който да застанем праведни пред Бога. Има само един вид праведност, която Бог ще приеме, и това е вменената ни праведност на Исус Христос. Ако търся връзка с Бога въз основа на собст­вената ми праведност или дела, ако очаквам да бъда благословен, защото съм имал добро поведе­ние през седмицата, или, защото съм прочел тол­кова много глави от Библията, или защото съм се молил много, тогава отношенията ми с Бога ще бъдат винаги неукрепнали. Понякога ще чувствам, че връзката ми с Него е добра, а друг път - че е лоша. Защо? Защото се опитвам да поставя за ос­нова на отношенията ми с Него моята праведност. Без благодатта, общението ми с Бога никога няма да бъде нещо реално съществуващо и няма да бъде възможно да се наслаждавам на мир. Ако отношенията ми с Бога биха зависили от това как се чувствам, или как живея, или от собствената ми праведност, през по-голямата част от времето не бих могъл да имам контакт с Бога. Обаче, когато връзката ми с Бога, се основава на Божията благодат към мен, вратата на благословенията никога не е затворена. Божиите благос­ловения се дават въз основа на Неговата благодат, на Неговото незаслужено от нас благоволение. Аз самият никога не мога да заслужа или да спечеля някакво благословение. Благословенията, които идват в живота ми, се дължат винаги на Божието незаслужено благоволение към мен. Той ме обича толкова много, че ме благославя независимо от всичко. Бог е тъй добър! Най-истинското хваление е това, което се издига спонтанно от сърцата ни, когато познаем Божията чудна благодат към нас.

 

Една упорита тенденция

  Оказа се много трудно да се освободим от схващането, че праведността ни по някакъв начин е свързана с делата, които вършим за Бога. Склон­ни сме да считаме някои вярващи за по-святи от други поради проявите им. Можем дори да се уло­вим, че използваме това мерило, за да съдим дру­гите. Ако някой не върши до същата степен дела­та, които ние вършим, или ако не е така ревнос­тен, като нас, тогава, със сигурност този човек не е толкова праведен, колкото сме ние. Извънредно трудно е да изключим от мисле­нето си идеята за праведност чрез дела. Понеже тази представа е толкова дълбоко вкоренена, мно­го от нас са в непрекъсната борба с чувството на вина. Дори и като християни, можем да изпадаме в съсипващи ни моменти на вина. Тъй като обича­ме Бога, искаме да възприемем избрани от нас норми на поведение, отговарящи на идентичността ни на Божии деца. Сега, след като Христос обита­ва в мен, аз искам да изявявам Неговата любов, която е дълготърпелива, издръжлива, блага, вни­мателна и милостива. И все пак, колко крехка може да бъде тази любов в живота ми! Например, може да си карам по магистралата, и шофьорът пред мен да направи някакво глупаво движение, с което да застраши живота ми. Моментално гневни чувства нахлуват в ума ми. Имам желание да натисна клаксона и да се доближа толкова много до колата му, че да по­кажа на този идиот, какво е истинското ми мнение за шофирането му. Но, след като съм си помислил всички тези долни неща, се сещам, че до номера на колата ми пише „Голгота“. В този момент, всички мои стари, познати чувства на вина нахлу­ват в сърцето ми. Осъдителни мисли от сорта на: „Ех, че страхотно свидетелство си ти!“ заливат ума ми и ме карат да се чувствам абсолютен греш­ник. Ето, пак избухнах, още веднъж измених на Бога, и в мен се настанява чувството на пълно от­чуждение от Него.

 

Да се опитваме да основем връзката си

с Бога върху лични усилия и дела

означава непрестанна борба.

Не можем да познаем Божия мир,

докато не преживеем Божията благодат.

  Това, което е трудно да се възприеме е, че дори и поведението ми да е погрешно, то няма нищо общо с моята праведна позиция пред Бога. Толкова е трудно да отделим понятието за дела и закон от идеята за праведността! Поведението ми и позиция­та ми пред Бога изглеждат неразривно свързани, но въпреки това те са напълно независими. Истината е, че сам Бог ми е вменил позиция на праведност, просто защото вярвам в Неговия Син, Исус Христос. Ако спазването на списък с правила, като например: „никога не се ядосвай, ко­гато караш кола“ или „никога не избухвай пред де­цата си“, би могло да ни доведе до праведни отно­шения с Бога, тогава би съществувала връзка меж­ду поведението ми и позицията ми пред Бога. Но няма правила, които да дават живот, защото гре­хът донесе отчуждение и смърт. За да имаме жи­вот, Бог трябваше да направи Нов Завет, основан на по-добри обещания от праведност чрез дела. Този Нов Завет е евангелието на благодатта.

 

Благодат и мир

  Може би сте се почувствали като жалка от­репка. Били сте раздразнителни и непоносими, и сте си помислили, че е невъзможно Бог да ви оби­ча. Чувствате се напълно отвратени от слабостите на плътта си. Знаете, че всичко, което заслужавате за наказание, е Бог да ви удари плесник, с опакото на ръката Си. И тогава, внезапно, като изневиделица, Бог ти дава някакво прекрасно благословение. В този мо­мент, от сърцето ви се изтръгва спонтанно хваление и поклонение пред Бога. Това е най-истинска- та форма на хваление - това, което бликва спон­танно, в отклик на Божията благодат. Това е хвалението, което казва: „Бог е толкова добър към мен. Не заслужавам и частица от това“. Понеже съм свързан с Бога по благодат, как­вото и да стане, никога не съм лишен от Неговите благословения. Но ако очаквам Бог да се намесва в моя полза, в отговор на моята доброта или дела, през голяма част от времето ще бъда отделен от благословенията Му. Открил съм, че отсъствието на Божиите бла­гословения в живота ми няма нищо общо с външ­ните ми прояви, а по-скоро произлиза от липсата ми на вяра в Неговата благодат. Разбрах, че Божието благословение е безусловно. Колкото по­вече виждам това благословение в живота си, тол­кова повече осъзнавам, че абсолютно не го заслужавам. Поради тази истина, мога да имам чуден мир. Няма защо да се тревожа. Ако уповаваме на собствената си праведност, като основа на връзката ни с Бога, никога няма да живеем в постоянен мир. Опитите да основем връзката си с Бога на лични усилия и дела, означа­ва непрестанна борба, вечно напрежение и прину­да. Ако искаме някога да познаем Божия мир, трябва да прозрем, че тази удивителна Божия бла­годат първа протича към нас, въпреки че сме били жалки и недостойни. И така, след като приемем тази славна Божия благодат, Божият мир изпълва сърцата и живота ни. Знаем, че Той ни обича - въпреки че далеч не сме съвършени и при това сме се провалили. Даже и тогава, когато изглежда, че никой не ни обича (а и не виним никого за това, защото и ние самите дори не се обичаме), Бог продължава да ни обича. Чували ли сте някога за сиамските близнаци в Новия Завет? Това се двете думички "благодат и мир". Те вървят винаги заедно и то в този ред. Мо­жем да кажем, че първият от близнаците е благо­датта. Винаги се казва благодат и мир, никъде в поздравите не ги срещаме в обратния ред. Защо? Защото това би означавало да сложим каруцата пред коня. Правилният ред винаги е "благодат и мир", защото не можем да познаем Божия мир в сърцата си, докато преди това не сме преживели Божията благодат в живота си.

 

Тъй чисти като Исус

  Библията казва, че този, който е положил вя­рата си в Исус е бил „оправдан“. Какво означава това? Означава, че Бог ни е дарил с такава пози­ция пред Себе Си, сякаш никога не сме съгрешавали. Това никак не беше незначително постижение от страна на Бога! Защото, ако всички сме съгре­шили и не сме улучили целта, то как може Бог да гледа на нас така, сякаш никога не сме съгрешили и въпреки това да бъде справедлив? Ако вижда живота ни такъв, какъвто той наистина е и трябва да действа в качеството Си на справедлив Бог, то как може да се отнася към нас, като че ли сме съ­вършени? Ето тук се проявява силата на евангелието. Бог направи безгрешният Исус да стане грях зара­ди нас. Писанията заявяват, че Бог стовари върху невинния Христос беззаконията на всички нас. Исус буквално зае моето място и понесе наказа­нието, което заслужавах аз, виновният грешник. Това е славното евангелие на благодатта. Мо­жем да имаме позиция на праведност пред Бога много по-превъзходна от тази, която бихме постиг­нали чрез закона. Защото, колкото и педантично да се опитваме да го пазим, усилията ни винаги ще са недостатъчни. Но праведността, която идва чрез вяра в Христос, се вменява за наша и е съ­вършена. Нищо не може да бъде прибавено към нея. В Христос аз имам абсолютно съвършена, праведна позиция пред Бога. Не съществуват ни­какви обвинения срещу мен. В Неговите очи, аз съм съвършен. Това не означава, че съм съвършен човек - в никакъв случай! Това означава, че Исус Христос е съвършен и Неговата праведност е впи­сана на моя сметка, поради вярата ми в Него. Как славя Бога за познанието на Неговата благодат, която Той разкри на сърцето ми и за об­щението на любов, което имам с Него! То не е променливо. Не се мени, когато съм в депресия, когато бъркам, или се ядосвам. Тази връзка е стабилна, непрекъсната и всеприсъстваща. Бог ме обича, когато съм мил, обича ме и когато съм лош. Колко е хубаво да познаваш Божията благо­дат и благата вест на благодатта!

3 – Благодатта – Няма любимци в царството

Забелязали ли сте колко често точно тези хора, които сме смятали за неспасяеми, са били набелязани от Бога да бъдат следващите повярвали? В Калвари Чапъл нерядко се случва отдавна загубили следите си приятели да се срещнат не­очаквано в коридора, да се погледнат въпросител­но и да възкликнат в един глас: „Ти пък какво пра­виш тук?“. Това, че се виждат в църквата, с Библия в ръка и усмивка на лице, направо ги смайва. Ни­кой от тях не си е помислял, че другият може да бъде спасен. Не смятам, че мнозина в ранната църква са се молели за спасението на Павел. Вероятно са си казвали: „Господи, премахни този човек. Той ще унищожи църквата. Спри Го, Господи!“. Навярно са се надявали, че Бог, за възмездие, ще дръпне спусъка. Но Той е имал друг начин да го спре, съвсем различен от очакванията им. Бог закова на място живота на Павел по пътя към Дамаск и там го преобърна на 180градуса. Савел бе новороден като Павел и стана най-великият вестител на еван­гелието за благодатта в цялата история. Бог е специалист в поемането на най-неблаго- надеждните кандидати и в превръщането им в тро­феи на Своята благодат. Той е способен да извър­ши прекрасна промяна във всеки един от нас. В състояние е да преобърне ценностната ни система и да ни направи нови създания в Христос. Бог ни призовава да бъдем пример за това, което благо­датта Му може да извърши.

 

Никой не е твърде малък

  Понякога бъркаме, като мислим, че Бог из­ползва само „специални“ хора - силните, интели­гентните, красивите. Не можем да си представим, че има място и за останалите от нас. Но много бъркаме! Бог няма „важни“ хора. Той употребява и ра­боти чрез обикновени, непретенциозни хора. Ето защо Павел пише: „Понеже, братя, вижте какви сте вие призваните, че между вас няма мнозина мъдри според човеците, нито мнозина силни, нито мнозина благородни. Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог немощните неща на света, за да посрами сил­ните“ (1 Коринтяни 1:26-27). Бог обича мас, обикновените хора, и ни даря- на със способности, за да заемем мястото си в тя­лото на Христос. Всяко умение, което имаме, е дар от Неговата ръка. Всичко, което имаме ни е дадено. Както Павел казва в 1 Коринтяни 4:7 „И що имаш, което да не си получил?“. Как мога да се гордея със служението си, ся­каш не съм го получил, като че ли това, което съм способен да споделя с другите, е проява на собст­вената ми гениалност или интелигентност? Всичко ценно, което имам, е дошло от Бога. Невъзможно с да се хваля или гордея сякаш съм някой, който е независим от Него. Отделен от Бога аз съм нищо. Извън Него не съм способен на нищо. Хората често си създават високо мнение за собственото си значение и величие и тайно се нас­лаждават на мястото, което заемат в Божието дело. Но истината е, че Бог не се нуждае от нито един от нас. Съжалявам, ако това ви кара да се чувствате маловажни, но е вярно. Той е избрал да ни употреби, но не е задължен да го прави. За Него просто е еднакво лесно да употреби някой друг. Това е много вълнуващо за мен. Не съм бил избран да служа, защото съм толкова прекрасен. Бог не ни избира заради нашите способности, ве­личие или потенциал. Избира ни, защото решава да ни избере. Гордите и важни хора не харесват това. Те са „над“ това да бъдат избрани...така че, обикновено не биват избрани. Бог избира чрез Своята благодат. Той избра мен. Избра и теб. Небето ще бъде изпълнено с изненади. Като се огледаме наоколо, първо, ще се изненадаме да видим там всички онези, за които сме си мислили, че никога няма да се доберат до там. Следващата изненада ще бъдат тези, заели почетните места в първата редица. Ще попитаме: „Кои са тези хора?“ „Никога не съм ги виждал преди. Някои от тях посещаваха Калвари Чапъл“, ще отговори някой, „Но къде ли е Чък?“. И там, някъде, най-отзад в тълпата, на последния ред, аз ще извикам: „Тук съм! Слава на Бога! Чрез Неговата благодат съм тук!“  

Всички  са  равни в  царството

  Преди да срещне Исус лице в лице, по пътя към Дамаск, през по-голямата част от живота си, апостол Павел беше фарисей. Както си спомняте, фарисеите бяха членове на твърде стриктна, легалистична еврейска секта, които така силно се про­тивопоставяха на Исус. Можете да получите пред­става за това какви са били, като разгледате мо­литвите им, някои от които са запазени за нас. Всяка сутрин равините са се молели: "Благодаря Ти, Отче, че не съм се родил езичник, роб или жена . Без съмнение, години наред, това е било част от молитвения живот на Павел. Колко интересно е тогава, че в Галатяните 3:28, апостолът обръща с главата надолу и трите части на тази традиционна молитва. Той пише: Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито сво­боден, няма мъжки пол, нито женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса”.  

Исус направи достъпа до Бога

еднакъв за всички.

Бог ни приема като Свои

многообични деца – това е

красотата на евангелието.

  Исус е великият изравнител. Неговата благо­дат отказва да издига един човек над друг. Ние всички сме едно, защото в Христос, Бог приема с еднаква готовност както единия, така и другия грешник. Той счита за изключително ценна всяка една душа. Това евангелие е упражнило огромно влияние навсякъде по света, където е било проповядвано. Помислете за правата на жените. Преди християн­ството да навлезе в Нова Гвинея, се е смятало, че жените не са достойни да се покланят на Бога. Достатъчно било някоя жена само да докосне мяс­тото на поклонение, за да бъде убита. Това отно­шение към жените като към второкласни жители, създало атмосфера на страх и срам и довело до из­вънредно висок процент на самоубийства сред тях. Те не намирали много смисъл в живота и били силно угнетени. Представете си какво е било влия­нието на евангелието за благодатта върху тази кул­тура, когато то се появява на сцената. Изведнъж и мъжете, и жените открили, че в Христос няма раз­лика между двата пола. Исус направи достъпа до Бога еднакъв за всички хора независимо от демографската им при­надлежност. Бог не ни приема като оправдани странници или като далечни познати, а като Него­ви многообични деца. Йоан ни казва, че "на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име" (Йоан 1:12). В това се крие красотата на евангелието. Независимо от това какви сме били или как­ви грехове сме вършили, ако положим вярата си в Христос, всичките ни грехове ще бъдат простени. И не само, че Бог ни дава това почти непонятно благословение, но Той ни приема и като Свои си­нове. Точно това е имал предвид Павел, когато пише: „Защото всички сме Божии чада чрез вяра в Исус Христос“ (Галатяни 3:26). Думата „чада“ от този пасаж означава буквално „поставен като син“. За Бога няма важни хора. Обект на благодатта Му са не само силните, красивите или интелигентните. Той призовава при Себе Си обикновени хора като нас и ни обгръща със силните си ръце в нежна прегръдка на любов. Това е евангелието на благодатта.

 

Избрани по благодат

  Павел видя целия си живот като резултат на Божия избор по благодат. Както той казва: „...A когато Бог ...благоволи да открие в мене Своя Син ...“ (Галатяни 1:15-16 - Синод изд. 1982г.). Това е, което Бог иска да направи в живота на всеки един от нас. Бог иска да направи това и във вас сега. Той жадува да открие Сина Си на света чрез вас. Всъщност, Бог работи в живота ви още от мо­мента на зачеването ви, за да ви направи съвърше­ни инструменти, чрез които да разкрие Сина Си. Ето защо Павел пише: „...Бог... още от утробата на майка ми беше ме отделил и призовал чрез Своя­та благодат“ (Галатяни 1:15). Забележително е да видим как Бог е приготвил Павел за служението му, дълго преди той да е имал такова. Бог е знаел, че ще се нуждае от специален чо­век, който да предаде евангелието за благодатта на езичниците. Този човек е трябвало да скъса с дъл­боко вкоренената традиция на евреите, които са имали силно развито чувство за родова принад­лежност. Те не са се смесвали с езичниците, дори отказвали да ядат с тях или да влизат в домовете им. Всъщност, когато някой фарисей минавал по улицата, той придържал робата си плътно към себе си, от страх да не би дрехата му да се допре до езичник. И ако случайно докоснел някой, който не е евреин, той си отивал в къщи, изкъпвал се, изпирал дрехите си и не влизал в храма през този ден. Считал себе си за нечист. Въпреки това, чове­кът, от когото Бог се нуждаеше да възвести добра­та вест, трябваше да отиде да живее с езичниците и да се приобщи към тях. Колко интересно е, че Бог избра за тази спе­циална задача евреинът, който беше най-ревностен да спазва традициите на отците си! Поглеждайки назад, Павел можеше да види как Божията ръка е била върху живота му от са­мото начало. Тъй като по онова време светът беше дълбоко пропит от гръцката култура, чове­кът, който Бог беше избрал, трябваше да бъде на­пълно потопен в нейните обичаи и философия. И понеже му предстоеше да пътува надлъж и нашир из Римската империя и да среща всякакви опас­ности, той трябваше да има римско гражданство. Ето защо Бог направи Савел да се роди като римски гражданин. Не се знае как е получил граж­данството си, но то определено беше от голяма полза за Павел и го спаси от някои трудни, дори опасни за живота обстоятелства (вижте Деяния 22 и 25). Tapс също беше под силното влияние на гръц­ката култура. Павел не беше само слабо изложен на елинистичното мислене и обичаи - той беше част от тях. Това му даваше възможност да работи успешно с езичниците и да познава нюансите на гръцката мисъл. Благодарение на произхода си той успя да предаде учението на Исус Христос на гър­ците. Същевременно, Бог се нуждаеше от някой, който да бъде напълно евреин. Когато Павел беше на около 12 години, родителите му го изпратиха в Ерусалим да се учи при нозете на Гамалиил, един от великите еврейски учени по онова време. Дока­то Павел овладяваше Талмуда и Еврейските Писа­ния, той бе напълно завладян от еврейската култура и традиции, и постепенно стана изключително ревностен за закона. Стремеше се да придобие праведност, като полагаше всички усилия да го спазва. В това той далеч надмина своите съвре­менници. На филипяните Павел пише: „Ако някой друг мисли, че може да уповава на плътта, то аз повече“ (Филипяни 3:4). Петър и другите ученици, с произхода си на рибари или бирници, не бяха подготвени да разберат закона така основно, както Павел. И когато най-после дойде денят, когато Бог щеше да открие благодатта Си на Павел, по пътя за Дамаск, апостолът веднага успя да свърже Пи­санията на Стария Завет с настоящата поява на Исус Христос. Той започна да гледа на Месията по нов начин. Павел бе съвършеният избраник за проповядването на евангелието за благодатта, за­щото, ако е имало някой, който да се е стремил да бъде праведен чрез закона, това беше той. Ето един човек, който можеше да каже: „...по правда­та, която е от закона, (аз бях) непорочен...“ (Фили­пяни 3:6). Той знаеше колко са безполезни опити­те да станеш праведен чрез закона, така че, когато дойде до славното познание за Исус Христос, Па­вел с радост прегърна новата праведност, вменена му поради вярата му в Исус Христос.

 

Нищо не се е променило

  Историята на Павел е драматична, но не си представяйте и за миг, че този вид божествена подготовка се отнася изключително за него или за други Новозаветни светии. Например, като раз­глеждам внимателно моя живот, виждам, че Бог ме беше отделил още от утробата на майка ми за работата, която е искал да извърша. С поглед назад към миналото виждам решителни събития, които не изглеждаха така съдбо­носни на времето. Сега разбирам, че тези случки си били кръстопътища в живота ми, които са спо­могнали за оформянето и определянето на съдбата ми. Обръщайки се назад, мога да видя Божията ръка във всяка една от тях, въпреки че по това време не осъзнавах, че ръката Му изобщо е била наблизо. Мислех си, че Бог ме е изоставил. Но сега разбирам как Бог е работил чрез всяко трудно обстоятелство в живота ми, за да ме подготви за делото, което бе определил за мен. Вълнуващо е да си спомня някои от решенията, които взех в тези критични моменти и да проумея, че Божията ръка ме е водила през целия път. Пеем „През целия път Моят Спасител ме води“. Сега, като преценявам събитията, мога да свидетелствам, че Божията ръка е била върху жи­вота ми още от началото. Понякога Бог свръхес­тествено се намесваше, за да ме предпази. Той е имал определена работа за мен и ме е подготвял за нея. Няколко седмици преди да се родя, братовчед ми починал от менингит на гръбначния стълб. И сестра ми била заразена от тази ужасна болест. Един ден тя имала толкова силни конвулсии, че всички вкъщи помислили, че е умряла. Майка ми изскочила от апартамента, втурнала се нагоре по улицата, влязла в дома на пастора на местната църква и там, на килима, поставила безжизненото тяло на сестра ми. Пасторът и майка ми започна­ли да се молят Бог да върне обратно към живот сестра ми. Очите й били обърнати, челюстта й - вдървена и не се усещал никакъв пулс. Когато малко по-късно баща ми се върнал вкъщи от игралния дом, една медицинска сестра го чакала. „По-добре отидете да намерите съпруга­та си”, казала тя. "Дъщеря ви умира. Може дори вече да е умряла“. Баща ми се втурнал нагоре по улицата към дома на пастора, за да го набие и да отнесе сестра ми в болницата. Той смятал, че е не­лепо да се молиш, когато имаш нужда от лекар. Но като влязъл и видял състоянието на сестра ми, разбрал, че е твърде късно. Паднал на колене с разбито сърце пред Бога. Пасторът казал на майка ми: „Сега отмести погледа си от твоето малко, момиче. Насочи го към Исус и започни да гледаш на Господа“. Майка ми, която тогава била бременна с мен, повдигнала лицето си към Бога и казала: „Господи, ако ми възвърнеш дъщерята, ще Ти посветя живота си. Ще Ти служа безусловно, както Ти поискаш“. Сес­тра ми била моментално изцерена. Започнала да плаче, седнала, огледала се и поискала да си отиде вкъщи. И те я прибрали напълно изцелена. Няколко седмици по-късно съм се родил аз и лекарят съобщил: „Имате момченце“. Татко ми се понесъл по коридора на болницата, викайки: "Сла­ва на Бога, момче е!". А в това време майка ми се молела: „Благодаря ти Господи, че ми върна дъще­рята. И обета, който Ти дадох, да Ти служа, ще из­пълня чрез сина си“. Още от първите ми дни, майка ми започна да засажда Божието Слово в сърцето ми. Докато се люлеех в двора, тя ми помагаше да запаметявам стихове от Библията. Когато бях на четири години, ме научи да чета, като използваше Библията. Каз­вах буква по буква думите, които не можех да про­изнеса. По-късно мама ми разказваше за времето, когато все още не съм знаел всички букви и как съм се мъчел да ги опиша. Смееше се, като си спомняше, как съм наричал буквата V „палатка, обърната с главата надолу“. С търпение и любов, тя ме възпитаваше и учеше на страх от Бога. На седем години, можех да назова всички книги от Библията и да кажа как се пишат. Вечер преди лягане никой не ми разказваше приказки за феи, а слушах само истории от Библията. Вместо с русокосата красавица и трите мечки, аз отраснах с историите за Мойсей и Давид. Майка ми ме уче­ше, че когато Бог е с теб, няма защо да се страху­ваш от каквото или от когото и да било. Никой великан не може да ти се противопостави, когато Бог е с теб. Не си спомням да е имало време, когато не съм познавал или обичал Бога. Нямам свидетелство за моето обръщение. Дойде момент, когато публично изповядах вярата си и приех водно кръ­щение, но ми се струва, че още от утробата на майка ми, съм бил отделен за Бога и Божието Слово. Когато пораснах, реших да стана неврохирург и започнах да посещавам курсове, за да се подгот­вя за тази професия. Винаги, когато разказвах на майка ми за амбициите си, тя се усмихваше и ме насърчаваше. Никога не ми спомена за обета, кой­то беше дала относно живота ми преди раждането ми. През юношеските ми години Бог промени живота ми по време на едни летен лагер, когато приех Исус Христос за Господар на живота ми. Бог вложи в сърцето ми разбирането, че хората имат много по-големи нужди от телесните. Да си в помощ на физическите нужди на хората дава само временно избавление, а да служиш на духовните - вечно. Бог ме призова да бъда проводник на Него­вото изцеление на човешкия дух. Мислех си, че майка ми ще бъде страшно ра­зочарована, когато разбере, че синът й няма да стане лекар. Очаквах да видя увиснали рамене и кисели физиономии, когато съобщих на семейст­вото си за смяната на посоката на живота ми. Но когато казах на майка ми, че чувствам Бог да ме призовава да Му стана служител и да уча в биб­лейски колеж, тя само се усмихна и каза: „Добре, сине“. Бях удивен, че тя не заплака, нито се раз­строи. Отидох в библейски колеж, получих образова­нието си, ожених се за Кей и заедно започнахме служението си. Малко преди да почине майка ми, тя ми разказа историята за очевидната смърт на сестра ми, и за обещанието си пред Бога, което се обрекла да изпълни чрез мен. Тя беше една от най-прекрасните и благочестиви личности, които някога съм познавал, дълбоко духовна жена и не­вероятен пример. Сега мога да погледна назад и да видя, че още от утробата на майка ми, съм бил отделен за служението, което Бог е бил замислил за мен. Знаехте ли, че същото важи и за вас? Ако чрез вяра сте положили вечната си съдба в любя­щите ръце на Исус Христос, можете да бъдете си­гурни, че Бог работи и оформя събитията и обстоятелствата в живота ви в една красива мозай­ка, която ще разкрие Неговия Син на мъжете и жените около вас. Ръката Му е върху вас така, както е била още преди да се родите.

 

Призован чрез благодат

  Извънредно важно е да помним, че Божията ръка е върху нас поради благодатта. Всички ние сме били призовани по благодат. Както Павел каз­ва: „А когато Бог, Който още от утробата на майка ми беше ме отделил и призовал чрез Своята бла­годат“. (Галатяни 1:15, подчертаването е добавено от автора на книгата). Аз не заслужавам да бъда призован да служа на Бога. Не заслужавам да бъда спасен, нито да бъда в небето. Заслужавам най-горещото място в ада. Въпреки това, Бог не се отнася по този начин към мен, нито към вас. Той милостиво е планирал живота ни и е възложил на всеки от нас да върши нещо специално. Някои хора могат да изпълнят Божия план за живота им само за час; други пък сме бавни и мудни и ще ни е необходим цял живот, за да изпълним Божията крайна цел за нас.  

Бог има специална работа

за всеки един от нас и е

необходимо всички ние дa

бъдем подготвени за нея.

  Спомнете си въпроса на Мардохей към Естир: „...а кой знае дали не си дошла ти на царство­то за такова време каквото е това?“ (вижте Естир 4:14) [„... а кой знае дали Бог не те доведе в царст­вото за такова време каквото е това?“]. Главната цел, която Бог имаше със съществуването на Ес­тир бе изпълнена само за няколко дни. Бог я из­дигна, доведе я в персийския дворец и я направи съпруга на цар Асуир, за да може Той, чрез нейно­то застъпване, да пощади евреите. Бог има специална работа за всеки един от нас и е необходимо всички ние да бъдем подготве­ни за нея. Мнозина от нас ще прекараме по-голя­мата част от живота си в подготовка преди да дой­де денят ни. Ще изпълним целта на Бога за нашия живот и после ще преминем. Божиите цели за нас ще бъдат постигнати. Където и да се намираме, Бог има причина да пи постави там. Неговата ръка е върху нас и върху всяко обстоятелство в живота ни. Може да преминаваме през тежки изпитания, но трудностите са нужни. Бог иска да развие в нас качества, които ще ни помогнат да изпълним плана Му за нас. Бог работи във всеки един от нас. Ние сме Негово творение, Неговата poiema или шедьовър (вижте Ефесяни 2:10). Той работи във всеки един от нас според Своята благодат, за да можем да извър­шим делото, което е определил за нас, в Неговото царство и за Негова слава.

 

Пазете се от капана

  Сатана знае, че Божията ръка е над нас и ще се опита да използва слабостите и неспособности- те ни, за да ни обезкуражи. Дяволът често поставя спрямо нас прекомерни изисквания, като ни кара да си мислим, че Бог стои зад тях, и ни подтиква да се стремим и да се борим да постигнем ниво на съвършенство над способностите ни. Тъй като Сатана непрекъснато ни тормози и обременява, много пъти ние се отчайваме. Страшно се обезкуражаваме и искаме да се откажем. Ви­наги, когато се опитваме да изпълним мярка, коя­то Бог не е поставил пред нас, ни става тежко на сърцето. И резултатите могат да бъдат трагични. Младо момче, с физически недъг, посещава­ше църквата ни. След всяка служба той с мъка се качваше при мен, за да си поговорим. Беше му много трудно да говори, но въпреки това винаги се възхищавах на способността му да се изразява. Възхищавах се също и на интелигентността му; въпросите му бяха добри и проницателни. Той страдаше, обаче, от силно вътрешно без­покойство и един ден се опита да се хвърли пред една кола по оживената улица пред църквата. Вне­соха го в офиса, помолихме се заедно с него и из­викахме властите. Счетохме, че заради неговата сигурност е нужно да бъде прегледан от лекари. Откараха го в болница, изследваха го и го пуснаха. Беше ясно, че страдаше под бремето на ня­какво осъждение. „Чък“, проплака той, „Просто не мога да се откажа от цигарите“. Опитах се да му кажа да не се тревожи за това, че пушенето не го прави второкачествен християнин. Следващата не­деля той пак дойде на църква и ми сподели, че Бог е подействал в него. Каза ми, че се е предал безре­зервно на Бога, но за мен беше ясно, че е неспо­коен. Явно бе, че Сатана го обвиняваше в слабост на плътта и го измъчваше за физическия му недъг. Един ден, това бреме на обезсърчение и осъж­дение, отне живота на този млад човек. Той се хвърли от балкона на местен многоетажен хотел и така намери смъртта си - само защото разреши на прага да използва слабостите му, за да го обезсърчи. Ако този млад мъж само бе разбрал, че не можем да бъдем повече от това, за което Бог ни дава способност да бъдем! Никой от нас не пости­га нищо ценно без действието на Божия Святи Дух в живота си. Така че, не трябва да се терзаем. Не трябва да се осъждаме. Не трябва непрекъснато да се самообвиняваме за неуспехите си. Трябва един­ствено да осъзнаем и признаем слабостите си, и да кажем смирено: „Господи, знам, че съм слаб. Нуж­дая се от помощта Ти. Предавам това на Теб и Те моля, Господи, да направиш за мен онова, което сам не мога да направя за себе си“. И Той ще го направи.

 

Всички са добре дошли  тук

  Христовото тяло е красиво нещо. Всяка част от него е жизненоважна. Какво безпомощно и странно тяло би било то, ако цялото се състоеше от уста! Бог ме е направил уста в тялото, но без­спорно цялото тяло не е само уста. Много части са далеч по-важни от устата. Колко прекрасно е да видим Христовото тяло да функционира, както е било замислено, с хора от всички слоеве на обществото, от различна демографска група и про­изход, които работят заедно, за да служат на Бога в единство! Бог иска да разкрие на света Своя Син във вас, откъдето и да идвате, където и да се намирате и каквото и да правите. Нека Исус Христос да све­ти чрез вашия живот, отношения, реакции и отго­вори. В нашата църква често пеем песента: „Нека красотата на Исус се вижда в мен, цялата Му пре­възходна любов и чистота. О, Ти Божествен Дух, пречисти цялата ми същност, докато се яви в мен красотата на Исус“. Тя е нещо много повече от една хубава песен и чудесна молитва. Това трябва да бъде копнежа на сърцето на всеки един от нас: "О, Господи, нека Твоята красота се вижда в мен". Както Давид се молеше: „Ще се наситя, когато се събудя, подобен на теб“ (Псалм 17:15; английски превод). Чрез Духа, всеки един от нас - и очаровател­ният и обикновеният, и силният и слабият, и мно­го надареният и бавният - биваме преобразени по образа на Исус. Всички заедно сме обект на Него­вата благодат. И всички заедно ще се наслаждава­ме, в онзи славен ден, когато се събудим подобни на Него. Как е възможно да бъде другояче?

4 – Благодатта – Портрет на благодатта

ЕДНО НЕЩО Е ДА ГОВОРИМ абстрактно за благодатта, а съвсем друго да я обрисуваме. Ако „Една картина говори, колкото хиляда думи“, то какво ли представлява картината на благодатта? Може би най-добрата картина на благодатта в цялата Библия е представена от един Старозаветен образ, цитиран от няколко автори в Новия Завет. Авраам е общоприет за баща на тези, които вяр­ват. Той ни дава ясна картина за това какво е бла­годатта и какво е нейното действие. Както в Посланието към Римляните, така и в това към Галатяните, апостол Павел се връща към Авраам, като към най-добрия пример за човек, ко­гото Бог приема въз основа на вярата му. В Рим­ляни 4:3 Павел пише: "Понеже какво казва Писа­нието: „Авраам повярва в Бога, и това му се вмени за правда“. Апостолът използва същия пример и в Галатяните 3:6-7, където пише: „...както с Авраама, който повярва в Бога, и това му се вмени за прав­да? Тогава познайте, че тия, които упражняват вяра, те са Авраамови чада“.

 

Припомняне на историята

  В Битие 15 се казва, че Авраам и съпругата му Сара не можеха да имат деца. Но въпреки това, Бог им даде обещание, че чрез потомството им, всички нации на земята ще бъдат благословени. Колкото и невероятно да изглеждаше всичко това, Авраам се довери на Бога. В Битие 15:6 се казва: „И Авраам повярва в ГОСПОДА и Той му го вме­ни за правда“. Но тъй като годините се изнизваха една след друга, а никакво бебе не идваше, Авраам и Сара започнаха да се съмняват дали Бог ще остане ве­рен на обещанието Си. Така, един ден, Сара пое нещата в свои ръце и предложи Авраам да влезе при слугинята й Агар. След това щяха да отгледат детето като свое. (Колко интересно, че идеята за заместническо родителство не е толкова нова, кол­кото си мислим!) Агар зачена и роди син, когото нарекоха Исмаил. Но, когато това дете стана на 13 години, Бог повтори обещанието Си на Авраам. Но на него все още му бе трудно да повярва, че Бог ще му даде син чрез Сара. Той каза на Бога, че идеята е добра, но след като Исмаил вече го имаше, защо просто не благослови него? Колко насърчително е да знаем, че Авраам, човекът, когото Библията нарича „отец на всички, които вярват“ (Римляни 4:11), трябваше да се пре­бори със себе си, за да повярва, че обещанието може да бъде изпълнено чрез Сара! Когато Господ повтори обещанието Си да даде син на Авраам чрез Сара, то прозвуча толкова невероятно, че Сара се засмя. Години по-късно, когато обещание­то се изпълни и Сара роди, нарекоха сина си Исак, което означава „смях“. Докато Исак растеше, по-големият му брат, Исмаил, започна да негодува срещу вниманието, с което обсипваха това дете на обещанието. На уго­щението, в чест на отбиването на Исак, Исмаил стоеше на разстояние и се присмиваше на брат си. Когато Сара забеляза злобното му отношение, изиска Авраам да отпрати както него, така и май­ка му Агар, и настоя Исмаил да не участва в нас­ледството, определено за Исак. Естествено, Авраам бе съкрушен от този об­рат на събитията, но Бог го увери, че ще се погри­жи за Исмаил. Авраам трябваше да послуша Сара и да изгони робинята и сина й. Ясно беше, че те не можеха да наследят обещаното от Бога благословение.

 

Рисуване на картината

  За да подкрепи тезата си, че праведността се получава по благодат чрез вяра, Павел насочва чи­тателите си към Авраам, като казва, че тази исто­рия съдържа алегория, която може да изясни него­вото разбиране. По традиция, равините от времето на Павел са твърдели, че всеки пасаж от Писание­то може да бъде изтълкуван по два основни начи­на. Първото тълкуване, наречено peshat, се отнася до простото и явно значение на текста. Те са счи­тали също, че всеки пасаж съдържа и скрито зна­чение (remez). Някои равини са се придържали към още два допълнителни вида тълкуване: derash, което включва алегоричното значение и всичко, което не е буквално; и sod („тайна“), което разяс­нява алегоричния смисъл. Недостатъкът на тези сложни и често противоречащи си мисловни шко­ли е, че объркват средно интелигентния човек и го карат да се съмнява в посланието на Писанията. Вярвам, че е най-добре да се придържаме към явното и просто значение на текста. Бог е напълно способен да каже точно това, което има предвид. Толкова много са хората, които в стремежа си към възвишени, произволни тълкувания на Писанието, са се отклонили от ясното учение на Библията. Но нека си кажем истината: можем да вземем една съвсем банална история, като например приказка­та за „Старата мама Хърбърд“ и като я разкрасим достатьчно „духовно“, да направим от нея страхотна проповед. Помислете си какви дълбоки духовни изводи можем да извлечем от историята за тази старица, отишла да вземе от шкафа кокал за кле­тото си куче. Защо да не я опишем, като уловена в капана на самотата, обезсърчението и празнотата на живота за това, че шкафът се оказал празен. Колко трагичен е денят, когато всичките ни сред­ства са изразходвани! С малко въображение от най-малката къртичина, можем да създадем планини от доктрини. Най-доброто правило, установено от опита, е да избягваме алегоричните интерпретации, освен в случаите, когато самото Писание ни дава основа за алегорията. В дадения случай, под вдъхновение­то на Святия Дух, Павел прави един алегоричен извод от живота на Авраам - извод, на който може да се вярва: „Защото е писано, че Авраам имаше двама сина, един от слугинята и един от свободната; но тоя, който беше от слугинята се роди по плът, а оня, който бе от свободната, по обещание. И това е иносказание (алегория), защото тия жени пред­ставляват два завета, единият от Синайската пла­нина, който ражда чада.за робство, и той е Агар. А тая Агар представлява планината Синай в Арабия и съответства на днешния Йерусалим, защото тя е в робство с чадата си. А горният Йерусалим е сво­боден, който е (на всички) майка; защото е писа­но: "Весели се, неплодна, която не раждаш; Въз­гласи и извикай, ти, която не си била в родилни болки, Защото повече са чадата на самотната, не­жели чадата на омъжената. А ние, братя, както Исаак, сме чада на обещание. Но, както тогава ро­деният по плът гонеше родения по Дух, така е и сега. Обаче що казва писанието? "Изпъди слугиня­та и синът й, защото синът на слугинята няма да наследи със сина на свободната. За туй, братя, ние не сме чада на слугиня, но на свободна“. (Галатяни 4:22-31)

 

Значението на тази история

  Павел ни казва, че тези събития са важни не само от чисто историческа гледна точка, но че те също така илюстрират трудното положение на онези, които се опитват да наследят Божиите бла­гословения чрез дела. Агар и синът й представля­ват хората, които се опитват да бъдат праведни пред Бога като изпълняват закона. Когато Авраам и Сара изгубиха надежда, че ще видят изпълнение­то на обещанието, те прибягнаха към собствените си усилия, което им донесе само душевна мъка и разочарование. Тъй като Исмаил беше плод на плътта, той е прототип на онези, които се стремят да бъдат благословени чрез човешки дела. Исаак, от друга страна, е детето на обещанието и пред­ставлява тези, които ще наследят Божиите обеща­ния чрез вяра. Интересно е, че точно, както Исмаил се подиграваше на Исаак, така и днес, тези, които живеят под закона, продължават да се присмиват на избралите да живеят чрез вяра. Павел навежда на мисълта, че тактиката на натиск от страна на юдаистите е предварително представена в конф­ликта между тези двама братя. По същия начин трябваше да бъдат изгонени онези, които по вре­мето на Павел настояваха, че за да си праведен е необходимо да спазваш закона. В 70 г. сл. Хр. тази алегория беше изпълнена, когато Йерусалим беше разрушен от римските легиони под ръководството на Тит. Онези, които преследваха мъже и жени на вярата, буквално бяха изпратени на заточение.

Божиите обещания, свобода и

благословения принадлежат на

всички, които се стремят да

бъдат праведни пред Бог

чрез Исус Христос.

  Павел противопоставя тъжния край на легалистите с прекрасното бъдеще на децата на вярата. Цитирайки Исайя, той пише: „Весели се, неплодна, която не раждаш; Възгласи и извикай, ти, която не си била в родилни болки, Защото повече са чадата на самотната, нежели чадата на омъжената“ (стих 27). Той иска да каже, че вярващите, събрани в Царството в резултат на вяра, значително ще пре­възхождат по брой всички, които са се опитвали да достигнат до Бога със собствените си дела. Точно тук алегорията става най-ясна: „За туй, братя, ние не сме чада на слугинята, а на свободната“ (стих 31). Всички, които принадлежат на Христос, ще наследят Божиите благословения и представляват изпълнението на Неговото обеща­ние към Авраам, че чрез семето му, всички наро­ди на земята ще бъдат благословени. Ние сме благословени чрез Авраамавото семе - Исус Христос. Божиите обещания, свобода и бла­гословения принадлежат на всички, които се стре­мят да бъдат праведни пред Бога чрез вяра в Исус Христос. Като деца на обещанието и като хора, получили Божията безусловна любов, можем сега да се радваме на прекрасна стабилност в обходата пи с Христос. Както се казва красноречиво в химна: „Исус всичко плати. На Него всичко аз дължа. Грехът ос­тави алено петно, Но Ти изми ни; и сега сме бели като сняг“. Когато се явим пред трона на Отца, ще стоим в благоговение пред всичко, което Христос е направил за нас. Като видим силата на Божиите обещания, никой от нас няма да каже: „Чрез собст­вените си решителни усилия и вярност придобих тази слава“. Вместо това, преливащи от радост, ще сведем глави и ще кажем: „Благодаря Ти, Исусе! Ти направи всичко това! Знаех, че можеш да ме спа­сиш. Знаех, че чрез добрите си дела, никога нямаше да се спася. Благодаря Ти, Господи!“

 

Ключов въпрос

  Такава беше Авраамовата вяра. Но ключо­вият въпрос е: Кога Бог обяви този човек за праве­ден - преди или след обрязването? Лъжеучителите в Галатия казваха: ”Не можеш да бъдеш праведен, ако не си обрязан”. Те настояваха, че спазването на даден ритуал е от първостепенно значение за спасението. И така, кога вмени Бог вярата на Авраам за праведност? Преди или след извършването на риту­ала на обрязването? Преди, а не след това! Авраам fie счетен за праведен преди въобще да знаеше нещо за този ритуал. Обявяването на вменената му праведност се намира в Битие 15, докато ритуалът па обрязването се въвежда едва две глави по-късно. Праведност беше вменена на Авраам в момента, в който той повярва и се довери на Бога. Същото важи за вас и за мен. В момента, в който повярваме и се доверим на Исус Христос, Бог ни вменява праведност - не поради това, кое­то сме направили или ще направим, но просто въз основа на вярата ни в Исус Христос. Понеже Христос е Господ на небесата, Божият син и мой личен Спасител, аз ще Му се доверя. И когато го направя, Бог заявява за мен: „Праведен!“. Един ден запитаха Исус: "Какво да сторим, за да вършим Божиите дела?". Той отговори: „Това е Бо­жието дело, да повярвате в Този, Който Той е изп­ратил“ (Йоан 6:28-29). Ако искате да вършите Бо­жието дело, вярвайте в Исус Христос. Това е Божи­ето дело. Ето, това е, което Бог изисква от вас.

 

Но какво е истинската вяра?

  Интересно е, че Яков, който пише посланието си, за да посрита отзад някои християни и ги нака­ра да се размърдат и започнат да действат също използва Авраам, като пример за вяра. Той е спе­циално загрижен да покаже, че вяра без дела е мъртва (Яков 2:26). Яков казва, че вярата на Авра­ам го е накарала да извърши определени неща и затова Бог зачете вярата му: ’Ти виждаш, че вяра­та действаше заедно с делата му, и че от делата се усъвършенства вярата; и изпълни се писание­то, което казва: „Авраам повярва в Бога; и това му се вмени за правда"; и се нарече Божий приятел“ (Яков 2:22-23).

Действията ни трябва са в

хармония с вярата ни. Вярата не

е просто това, което казваме;

тя се изявява чрез това,

което вършим.

  C други думи, истинската вяра е нещо повече от голо многословие. Истинската вяра води към съответни действия. Ако действително вярвам в определено нещо, то действията ми ще съответ­стват на това, в което вярвам. Може разгорещено да твърдя, че вярвам в нещо, но ако действията ми са несъвместими с изповяданата от мен вяра, то тя трябва да бъде поставена под съмнение. Например, мога да кажа, че вярвам, че в по­неделник ще има голям финансов срив на фондо­вата борса и че парите ще се обезценят. Всички банки ще бъдат затворени, спестяванията ще бъдат блокирани и никой няма да може да си изтегли парите. Но ако не отида веднага до банката и не изтегля всичките си влогове, с право можете да кажете, че всъщност не съм вярвал в това, което съм твърдял. Действията ни трябва да съответстват на вяра­та ни. В противен случай, тя може да бъде поста­вена под въпрос. Понеже Авраам наистина повяр­ва, че потомството му ще се именува по Исаак, той можа да заведе сина си горе на планината, да го постави на олтара и да вдигне ножа. Беше готов и да го забие, защото вярваше, че Бог е обещал, че по Исаак ще се наименува потомството му (Исаак по онова време още нямаше деца). Авраам беше готов да се подчини на Бога, принасяйки сина си в жертва. Той знаеше, че ако трябва, Бог ще възкре­си Исаак от мъртвите, за да изпълни обещанието Си (вижте Евреи 11:19). Ето колко силно Авраам вярваше в Божиите обещания. А ние, до каква степен вярваме в тях? Преди години чух историята за един човек, на когото се свършило горивото посред снежна виелица и той трябвало да поиска от съседа си малко нафта. Ре­ката, която разделяла къщата му от тази на него­вия съсед, била замръзнала. И тъй той започнал да лази на колене и ръце, и протягайки се колкото може напред, почуквал с кокалчетата на пръстите си по леда, за да провери дебелината му. По този начин, като се протягал и почуквал, той се придвижвал сантиметър по сантиметър по реката. Скоро кокалчетата му започнали да кървят. Точно, когато почти се бил добрал до отсрещния бряг, чул зад себе си силен тропот... и видял конски впряг, който се носел с трясък по реката. Някои от нас казват: „Вярвам в Божието обе­щание“, но въпреки това почукваме, за да видим, дали то ще ни удържи. Придвижваме се бавно и много предпазливо. „Знам, Бог е обещал, че ще снабди всичките ми нужди“, казваме, „но не съм сигурен, че ще го направи. Сметката трябва да се плати и затова почуквам, за да видя дали Той ще ме удържи. Разбира се, че се надявам да изпълни обещанието Си!“. За разлика от тези, има други, които смело се впускат напред, с упование в Бо­жиите обещания. Те са се научили, че Бог винаги ги изпълнява, колкото и неблагоприятни да изглеждат обстоятелствата. И те някога може би са почуквали по леда, но многократно са открива­ли, че Бог е верен. Накрая вярата им е укрепнала и са започнали да действат според нея. Ние всички действаме според нашите вярвания. Те стават явни именно чрез живота ни. Вярата на Авраам се доказа чрез действията му. Ако беше започнал да спори с Бога, това щеше да означава, че не е повярвал истински. Представете си да беше казал: „Боже, не мога да принеса Исаак в жертва. Какво искаш да кажеш, Господи? Та той е мой син. Ти обеща, че чрез него народите на света ще бъдат благословени. Госпо­ди, не мога да направя това“. Много хора мислят, че просто като кажат нещо, това означава, че вяр­ват в него. Но вярата не се състои само в думи, тя изисква действия и се изявява чрез това, което правим. Именно затова Яков, цитирайки същия пасаж от Стария Завет, както Павел, се стреми да дока­же, че вярата без дела е мъртва. Да казваш, че вярваш в нещо, но да не го показваш на дело, до­казва, че вярата ти не е истинска. Истинската вяра се изразява чрез действия, които са в хармония със заявената вяра. Авраам повярва в Бога и вярата му произведе действия, които бяха в съгласие с пея. Ето защо, Бог счете вярата му за праведност. Авраам не беше праведен поради това, което направи, а поради това, в което повярва. А което направи, бе съобразно с това, в което повярва. Бог прие вярата му и поради нея вмени праведност на Авраам.

 

Разбрахте ли за какво става въпрос?

  Естествено, всичко това не означава, че дейс­твията ни винаги ще бъдат съвършени. Като Бо­жии чада, които вярват в Исус Христос, ние участ­ваме в духовна борба. Въпреки, че духът ни е об­новен в Исус Христос, все още продължаваме да живеем в тези стари, подлежащи на разруха домо­ве - нашите тела. Моят тленен дом ми поставя се­риозни изисквания. Понякога откривам, че се боря с плътта си дотолкова, че не съм в състояние да правя това, което желая. В някои случаи действия­та ми са в разрез с вярата ми в Исус Христос. Но аз не мога да живея за дълго в такова със­тояние. Може да се препъвам и да падам, като всеки друг, но не оставам легнал на земята. Духът не ме оставя да лежа. Той ме подтиква и ми пома­га да се изправя отново. Когато се препъвам или падам, Бог не грабва гумата, за да заличи името ми от книгата на живота. Когато се опитвате да научите детето си да ходи, препъването му не ви кара да извикате: „Изчезвай оттук, досадно хлапе. Щом падаш така, не си ми дете! Отказвам се от теб“. Не, но вдигате детето си и му казвате: „Няма нищо! Опитай се пак. Ела при татко сега. Хайде! Ела!“. Насърчавате детето си да се опитва отново и отново. Вие сте Божие дете. Той се опитва да ви по­могне да развиете обходата си с Него. Утешително е да знаем, че когато се препъваме и падаме, Той не ни изритва навън. Не се отказва от нас. Не каз­ва: "Не си вече Мое дете, защото се препъна!". Вместо това ни вдига и изтупва праха от нас. Каз­ва ни: "Хайде сега, опитай отново". Роденият от Бога не може да живее в грях. Не можем да водим живот в грях. А ако го правим, тогава доказваме, че не вярваме в това, което твърдим. Авраам повярва в Бога и действията му бяха вследствие на вярата му. Това, разбира се, не означава, че Авраам, вед­нъж посветил живота си на Бога чрез вяра, никога повече не се разколеба във вярата. Съвсем не! В Библията, преди и след декларирането на Авраамовата вяра в Битие 15:6, са описани два случая на сериозни пропуски във вярата му. В 12 и 20 глави на Битие четем как Авраам скалъпва лъжи, за да отърве кожата си, вместо да разчита на това, че Бог ще го опази. Авраам също можеше да бъде един от онези, които почукват по леда, но това не беше най-характерното в живота му. И той пропа­даше от време на време, както става с всички нас, но не оставаше за дълго в това състояние. Той живя според вярата си до такава степен, че Библията го нарича човек на вярата. Именно вя­рата му го подтикваше да я приложи в действие. И все пак, не заради действията му Бог го обяви за праведен; праведността му бе обусловена от вярата му. Същото се отнася и за нас. Вярата ни трябва непременно да води към живот на по­корство и правилни действия, но не тези правилни действия или покорство ни спечелват позицията на праведност пред Бога. Праведността на Исус Христос се вменява за наша чрез вяра. Благодарение на факта, че вярвам в Бога и се доверявам на Исус Христос, ставам син на Авраам. Ставам негов потомък и така благословенията на завета и обещанията, които Бог даде на Авраам, стават и мои. Това благовестие на благодатта бе проповяд­вано чрез Авраам преди много години. Животът му представлява славна картина на това какво е благодатта и какво може да извърши тя. И тази картина е много по-прекрасна, от която и да е кар­тина, окачена в Лувъра, в Прадо или в някой друг известен музей на изкуствата. Тя е зашеметяващ портрет на Божията любов към грешника, поло­жил цялото си упование в Него. А най-хубавото от всичко е, че и ние присъстваме, ей там на фона в гази картина, с думата „благословен“ изписана на челата ни.

5 – Благодатта – Стъпка по стъпка

ПРЕДИ ГОДИНИ МОЙ БЛИЗЪК прия­тел имаше фирма за доставка на храни­телни стоки по магазините. По време на своите обиколки, той се запознал със съпругата на собст­веник на малък супермаркет. В началото започна­ли да се шегуват помежду си, но не след дълго за­почнали редовно да се срещат на кафе и приказки. Скоро почувствали, че са се влюбили, напуснали семействата си и се преместили да живеят заедно. Точно тогава ни се обади съпругата на този човек, също близка приятелка, и ни помоли да се молим за него. Междувременно, пасторът на църквата, към която нашите приятели принадлежаха, посети мъжа. Казал му, че имал видение, в което се пока­зала черна катафалка и че, ако не напусне тази жена и не се върне при съпругата си, ще го изне­сат от стаята с краката напред. Този строг и непох­ватен подход само ядоса мъжа още повече и затвърди неморалното му решение. Тогава съпру­гата му ми се обади и ме попита, дали бих искал да поговоря с него. Съгласих се да отида и намерих приятеля си в лошата част на града, в един запустял гараж, пре­върнат на апартамент. Когато видях мръсното му малко жилище, бях поразен от това, колко много беше загубил. Съпругата и дъщерите му бяха прекрасни хора. Домът му се намираше на чудес­но място. Този човек бе продал душата си за ко­ричка хляб. Когато се появи на вратата, израз на срам покри лицето му. Беше много учтив. Покани ме да вляза и да седна. Като се вгледах в новия живот на приятеля си, аз си помислех: „О, Боже! Как е могъл да се откаже от толкова много, за да получи толкова малко?“ Сърцето ми се късаше, защото обичах този чо­век. Гледката на това, в което бе попаднал, ме раз­късваше. Усетих, че не мога да скрия чувствата си и за голямо мое смущение, започнах да плача. Бях покрусен от скръб и когато приятелката му се появи от кухнята, можех само да хълцам. Накрая се почув­ствах толкова неловко, че казах: „Много съжалявам. Знам, че дойдох тук, за да те видя, но точно сега просто не мога да говоря“. Станах, излязох и си оти­дох в къщи, чувствайки се като глупак. Ето, съпруга­та на моя добър приятел ме помоли да го посетя и да му предложа да се помирят, а всичко, което успях да направя бе да седя там и да плача. На следващата сутрин, телефонът позвъня и чух новина, която ме стъписа. Приятелят ми се бе върнал при съпругата и семейството си, само ня­колко часа след посещението ми. Какво бе употребил Бог, за да постигне чудотворното изцеление на тези разбити отноше­ния? Със сигурност не беше подходът на „аз съм по-свят от теб“. Неговият Дух ми беше дал дух на кротост и покруса, което доведе до радостно поми­рение. Мислех, че съм направил ужасна грешка, но открих, че всеки път, когато избера да ходя по Духа, Бог се радва да работи мощно, по зашеметя­ващи и неочаквани начини. Ходенето в Духа е нещо удивително практично. То не означава да се носим в живота с ореол около главите и ангелска усмивка на лице. Можем да бъдем духовни и все пак да имаме отношения с хората относно земни неща. Някои вярващи реа­гират толкова рязко срещу широко разпростране­ните светски принципи на културата ни, че загуб­ват способността да общуват със своите приятели, роднини и съседи. Ходенето в Духа не ни откъсва от действителността, а ни позволява да действаме в нея, с възможно най-висока ефективност.

 

Общението на първо място

  Някой някога е казал: „Най-важно е, най-важното да си остане най-важно“. Колко вярно е това и по отношение на духовния ни живот! Макар и ходенето в Духа да е нещо невероятно практично, трябва да помним, че не започваме оттам. Обще­нието винаги предхожда поведението. Много добър пример за този принцип нами­раме в Посланието към ефесяните. И в трите пър­ви глави се разглежда общението. Едва тогава, четвъртата глава започва с думите: „И тъй, ... да се обхождате достойно за званието, към което бяхте призовани“. Общението стои на първо място, за­щото то поставя основата на всичко, което следва. Ако се опитаме да ходим в Духа, без преди това да сме изградили правилното общение, няма да ус­пеем. За да ходим е необходимо първо да постигнем равновесие. Същото важи и за материалния свят. Преди децата да направят първите си стъпки, трябва да се научат да пазят равновесие докато са седнали. След това овладяват изкуството да стоят прави. Пос­ле се учат да пристъпват с несигурни крачки. И едва след това развиват способността да ходят. В Посланието към ефесяните, Павел ни казва, че като разберем какво означава да седим в Христос, ще започнем да преживяваме Божията сила, което от своя страна ще ни даде възможност да ходим по на­чин, угоден на Бога. Тук става въпрос за определено развитие. Първо, трябва да имаме стабилно общение с Бога; след това можем да се научим да ходим. В миналото, ние всички живяхме според плътта си, като се подчинявахме на пожеланията на нашата плът и нашия ум, и поради това бяхме отчуждени от Бога. Но после Божията благодат преобрази живота ни, и започнахме да се наслаж­даваме на прекрасно общение с Бога. Ние продъл­жаваме да се радваме на това дълбоко общение като разрешаваме на Божия Дух да упражнява контрол върху живота ни.

 

Да се обхождаме спрямо

това, което говорим

  Мнозина претендират, че имат общение с Бога, подхвърлят насам натам точните християн­ски клишета и модни фрази, но по никакъв начин не прилагат на практика ходенето в Бога. От ре­шаващо значение е да се научим „да живеем спо­ред това, което говорим“. Животът ни трябва да съответства на призванието ни, благословенията и изповедите, които правим относно новото ни от­ношение с Бога.  

Умът ни е бойното поле,

където решаваме дали да

живеем, no Духa или според

нашите плътски пожелания.

  Въпросът е, как да направим това? Как да из­бегнем да бъдем завлечени от примамките на този свят? Павел дава отговора в Галатяните 5:16 „Про­чее, казвам: Ходете по Духа, и няма да угаждате па плътските страсти“ (подчертаното е добавено). Гръцката дума, преведена в този пасаж като „ходя“, е термин, използван, за да опише отличи­телната черта в живота на даден човек. Ако някой е имал лошата слава на голям скъперник, за него се е казвало, че „ходи“ в алчност. Ако за някой е Пило характерно, да бъде услужлив и загрижен за другите, за него се е знаело, че „ходи“ в доброта. Да ходим в Духа означава, че позволяваме на Святия Дух да упражнява контрол върху живота пи. Всеки ден ни се предоставя избора да живеем по Духа или според плътските си пожелания. Умът пие бойното поле, където ще решим, кое от двете да надделее. Полезно е да помним, че Бог е направил така, че човешкият ум да работи до голяма степен като компютър. Последният може да извършва само това, което е било програмирано в него. По същия начин ежедневно функционират и умовете ни. Ако входящата информация е от плътта, животът ни ще проявява отличителните белези на плътта. Ако почнем да настройваме умовете си според това, което е от Духа, животът ни ще започне да отразя­ва приоритетите на Духа. Колко лесно е да паднем в изкушението да заявим смело и открито, че се радваме на интензи­вен духовен живот, а всъщност да търсим преди всичко да угодим на плътта! Силата, която падна­лата ни природа може да има над нас, несъмнено с един от най-сериозните проблеми, с който се сблъскваме в живота. Как можем да се освободим от привидно непобедимото робство на плътта? Простичкият, но въпреки това точен отговор, е следният: He се борете c плътта, а се укрепете в Духа! He се борете срещу тъмнината, запалете светлината. За да направим това, трябва първо да разбе­рем, че природата ни има две страни: духовна и плътска. Ако искаме да ходим в Духа, трябва да храним духовния човек. Всички добре знаем какво означава, да храним физическата страна на приро­дата си. Ако пропусна да нахраня тялото си, то не се церемони да ми напомни за своите нужди. Някой веднъж ми каза, че след тридневен пост, гладът си отивал. Но аз открих, че е точно обратното. Ако постя три дни, умът ми започва трескаво да бълнува за възможно най-вкусните яс­тия, които можете да си представите. По този на­чин тялото ми просто категорично ми напомня, че нуждите му трябва да бъдат задоволени. И така, ние храним телата си. Правим упражнения и взе­маме витамини, за да се укрепим физически. За да станем силни в Духа се изисква подобен режим. Трябва редовно да се храним с хляба на живота - Божието Слово.

 

Хранене със Словото

  Колко нелепо е, че често храненето със Сло­вото е последното нещо, което се наканваме да направим. „Разбира се, че трябва да прекарвам време с Божието Слово“, казваме, „но точно сега, мисля, че нямам време за това“. Всъщност, ние постим в Духа. Духовната ни страна често бива хранена нередовно, импулсивно и по един небалансиран начин. Занемаряваме редовното, систе­матично четене на Словото и го заместваме с под­хода „да отворим напосоки Библията и да видим на какво ще попадне окото ни“. Често ни липсва последователното изучаване на Библията, или личното израстване. След време започваме послушно да подхранваме различните страни на плътта си, а да пренебрегваме духовните си нужди. В резултат, духовният човек отслабва и плътта започва да до­минира. Ако искам духовният човек в мен да бъде си­лен, близко до ума е, че трябва да сея за духа си. Не е възможно да сея за плътта и да се надявам, че все някак ще получа духовна реколта. За да ходя в Духа, трябва да започна да храня духа. Това означава, че трябва да си поставя за цел да се за­дълбочавам все повече в Божието Слово. Йов казва: „Съхранил съм думите на устата Му повече от нужната си храна“ (Йов 23:12). Важно е да се гледа па Божието Слово, като на нещо крайно необхо­димо, каквото всъщност то е. Исус заявява, че ду­мите Му са дух и живот, така че редовното и сис­темно прекарване на време с Божието Слово, е от решаващо значение, ако искаме да ходим в Духа.

 

Общуване с Бога

  Също така е важно да отдадем първостепенно място на молитвата е също важно, ако искаме да изпитваме радостта от ходенето в Духа. Тръпнейки от вълнение при общуването ни с Бога, откриваме, че сме се укрепили в духа си. Все повече и повече усещаме Божието присъствие във всичко, което нравим, и във всяко обстоятелство, в което се на­мираме.  

Да ходим в Духа просто означава,

че съзнателно правим Бога

наш постоянен спътник.

  Осъзнаването на Божието присъствие развива у нас способността да си изградим един по-пълен и по-оформен светоглед. Убеден съм, че една от най-големите ни нужди е да ставаме все по-чувствителни към Божието присъствие по всяко време. Когато Павел говори на философите - епикурейци и стоици в Атина, той заяви, че „в Него (Бога) жи­веем, движим се и съществуваме“ (Деяния 17:28). Животът ни може удивително да се промени, когато осъзнаем, че Бог е непрекъснато с нас. Отк­лоняването на вниманието ни от този факт, може да доведе до духовна катастрофа. Колкото повече Бог се отдалечава от съзнанието ни, толкова по- силно ни привличат нещата, които хранят и се нра­вят на грешната ни природа. Когато се препъваме и падаме, можем да посочим много външни фактори, за да обясним поведението си, но коренът на проб­лема ни е, че не сме успели да запазим Божието присъствие в ума си. Заръката да ходим в Духа просто означава, че трябва съзнателно да направим Бог наш постоянен спътник в ежедневието си. Когато ходим в Духа и живеем с непрекъсна­тото съзнание за Божието присъствие, няма да е нужно вече другите да ни поучават и повтарят, че трябва да живеем на нивото на християнските нор­ми. Животът ни коренно ще се промени, когато пазим близостта и любовта на Бога на първо мяс­то в мислите си.  

Превръщане на

разделението в радост

  Начинът, по който мислим дори за най-обик­новените неща, се променя коренно, когато разре­шим на Святия Дух да управлява живота ни. Обстоятелствата около нас могат да останат същите, но отношението ни към тях претърпява такава цялостна промяна, че намираме радост дори в това, което преди ни е дразнило. На всички ни се налага да правим неща, кои­то са ни противни. Преминаваме през класическия конфликт на „приближаване – отбягване“, съзнавайки, че колкото и да мразим да вършим тези неща, ако не ги направим само ще влошим поло­жението си. Мразя да изхвърлям боклука. Но знам също, че, ако не го направя, много скоро от верандата ще се разнесе отвратителна миризма. Затова, стис­кам зъби и свършвам тази работа. Много повече Пи ми се искало да изпитам удоволствието от една голяма чаша сладолед с настърган шоколад, но ако пренебрегна задължението си, много скоро во­нята от разлагащия се боклук ще се смеси с аро­мата на парченцата шоколад и внезапно желание­то ми за сладолед се стопява. Имам право на избор, дори и за нещо толкова обикновено, каквато е тази домакинска работа. Мога да мърморя колко много мразя да изнасям боклука, а мога и да използвам това време за об­щение с Бога. Мога да Го хваля, подсвирквайки някаква мелодия на благодарение и любов, по пътя към боклукчийската кофа. Приближавайки се към Бога, забелязвам, че все по-малко мисля за боклука и все повече за благодатта Му. Мога да се справя и с най-противната задача, без това да ме обезпокои, ако съзнанието ми е съсредоточено върху това, което е от Духа. Вземете чакането, като друг пример. Малко са нещата, които могат така да ви изкарат от тър­пение, както червената светлина на светофара, ко­гато бързате, като знаете, че ще трябва да изчакате цяла поредица от сигнали, преди да можете да по­теглите отново. Ho вместо да се напрягам, аз си изработих на­вика да си държа Библията на седалката до мен. Когато стигна до червен светофар и знам, че имам известно време, започвам да чета откъс от Писа­нието. Изведнъж чувам клаксона на шофьора зад мен. Времето минава толкова бързо, когато се хра­ня със Словото! Ходенето в Духа се превръща във вълнуващо преживяване, когато се научим какво означава да имаме задълбочено общение с Бога. Влизаме все повече и повече в съзвучие с Божиите неща - от присъствието Му в сърцата ни, до чудесните дела на творението Му.

 

Кой води?

  Ходенето предполага движение. Когато хо­дим, ние се придвижваме от едно място на друго. Започваме от някъде и завършваме другаде. Край­ният пункт, в който ще се озовем, зависи от посо­ката, която следваме. По същия начин, ходенето в Духа ни премест­ва от едно духовно място на друго. Придвижваме се от едно ниво на зрялост в следващото, като слу­шаме Духа и ходим в посоката, в която Той ни наставлява да се движим - но понякога точно тук попадаме в беда. Когато някоя мисъл или пожелание стигне да съзнанието ни, как можем да познаем дали хрум­ването е от Бога? Писанията ни казват, че Бог пише закона Си върху плътските плочи на сърцата ни (вижте Еремия 31:33; 2 Коринтяни 3:3). Бог по­сажда някаква идея в духа ми, а моят дух я преда­ва на интелекта ми. Това обикновено се възприе­ма като идея, мисъл, или като внезапно вдъхнове­ние. Бог ни дава желание и това е средството, с което ни показва волята Си за живота ни. За съжаление, аз имам също желания, които идват от собствената ми грешна природа. Плътта ми има начин да инжектира натрапчиви мисли и Пожелания в ума ми. Понякога е трудно да разбе­ра, дали дадена идея идва от Бога или от плътта ми. Преди известно време, бях изправен пред тази дилема, на път за Вентура, Калифорния, където Пих поканен да говоря. Беше фантастично хубав ден и ми хрумна да се отклоня от по-прекия път и да мина по шосето покрай Тихоокеанския бряг, за да се насладя на красотата му. Да наблюдавам раз­биващите се вълни, и да усещам прохладния мор- ски бриз е такова удоволствие, че заподозрях, че желанието идва от плътта ми, но така или иначе, реших да си позволя този лукс. Но от последвалите събития разбрах, че Бог беше запланувал да избера шосето покрай брега. Когато наближих Малибу, видях двойка стопаджии на пътя и почувствах силно желание да спра и да ги кача в колата. Докато пътувахме на север, имах възможността да споделя благовестието с тези двама непознати. Мъжът и жената отседнаха във Вентура и на следната вечер дойдоха в църквата, където гово­рех. Същата вечер те направиха публична изповед на вярата си в Христос и оттогава станаха редовни членове на тази местна църква. След като цялата тази опитност премина, можах да се обърна назад и да си кажа: „Ах, това беше прекрасно. Бог ме бе направлявал. Желанието, което имах в сърцето си да поема по шосето покрай брега, бе дошло от Него“. Но все пак, често ни е трудно да определим кога Бог говори на сърцето ни. Нерядко, погрешно мислим, че Бог може да ни води само по мистич­ни или драматични начини. „Ако Бог ми прогово­ри“, си мислим, „земята под мен ще потрепери, лампите ще изгаснат и ще настръхна“. Бог никога не ми е говорил по този начин. Когато ми говори, Той говори на духа ми, който от своя страна пре­дава съобщението на съзнанието ми, по такъв ес­тествен начин, че е трудно веднага да определя дали това е наистина Божият глас. Бих желал да мога да предложа някаква фор­мула или прост тест от три точки, по който да се разпознава Божия глас, но ако съществува такава процедура, още не съм я открил. Мъча се да раз­гранича гласа на Духа от този на моята плът, точно както и вие го правите. Бих искал да мога да препоръчам някакъв гарантиран начин, с който да бъдем сигурни, че чуваме Бога, но за съжаление, това е извън моите възможности. И все пак, Бог не ни е оставил в непрогледна мъгла. Той е изпратил Святия Си Дух да обитава в сърцата ни не само, за да ни води в определени обстоятелства, но също така да ни дава разбиране за истината, изявена в Словото Му. Неговото водителство никога няма да е в противоречие с нещо, което Той вече е заявил в Писанията.

 

Разбиране на Словото

  Интересно е да видим, как някои хора, които все още не са приели Господа, остават страшно обезкуражени, когато се опитат да четат Библията. Виждат огромното влияние, което Писанията са имали върху живота на милиони хора и върху за­падната цивилизация, и искат да разберат какво имат да им кажат. Неизменно, тези хора се объркват, изгубват търпение и смисълът на Библията им убягва. Това не би трябвало да ни учудва, тъй като самата Библия ни казва, че естественият човек не разбира не­щата, които са от Духа, нито може да ги познае, защото те духовно се изпитват (вижте 1 Коринтяни 2:14). От друга страна, духовният човек разбира всичко, въпреки че другите не го разбират. Поне­же сме се свързали с Бога по правилен начин, чрез Христос, Святият Му Дух може сега да раз­крива истината на сърцата ни. Божието Слово ста­на живо и разбираемо за нас. Това непрекъснато разкриване на истината, което е служението на Духа, е жизненоважно. Удивително е, че често мога да прочета глава от Писа­нието и да не разбера нищо от нея. Хващам се, че съм стигнал до края на главата и се питам: „Е сега, какво беше това, което току-що прочетох?“. Често, в такъв момент, спирам и започвам да се моля: „Господи, сигурен съм, че тази глава има какво да ми каже. Моля Те, отвори ума ми и нека Духът Ти ми говори чрез Словото Ти“. И след това, прочитайки отново главата, бивам удивен от истината, която внезапно изгрява в сърцето ми. По време на неделните ни предобедни служби в Калвари, обикновено гласно четем някои от Псалмите. Като стигнем до третата утринна служ­ба, започвам да виждам в библейския текст неща, които въобще не са ми идвали наум през първата служба. Един от стиховете започва мощно да рабо­ти върху съзнанието ми по специален начин. Тази опитност да бъдем водени в цялата истина е особе­но важна част от това да ходим в Духа.

 

Продължавайте упорито

напред

  Намирайки се между плътта, порочната све­товна система и самия Сатана, ние се изправяме пред истински пречки за духовно израстване. Но Писанието ни съветва да се устремяваме към наг­радата на висшето от Бога призвание, което е в Христос Исус (вижте Филипяни 3:14). Исус казва: „Подвизавайте се да влезете през тесните врата“ (Лука 13:24). Гръцката дума, преведена като „под­визавайте се“ е agonizomai, откъдето идва и анг­лийската дума agonize (агонизирам). Не се лъжете, не е нито лесно, нито естествено да се ходи в Духа. Изискват се истински усилия, отдаденост и непре­късната будност. Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че това е избор, който всеки от нас трябва да прави ежедневно. Когато изберем да ходим в Духа, прак­тическите резултати от това могат да бъдат пора­зителни. Ще се радваме на чудна дълбочина и пос­тоянство в общението ни с Бога. Както апостол Йоан отбелязва: „Но ако ходим в светлината, как­то е Той в светлината, имаме общение един с друг, и кръвта на Сина Му Исуса (Христа) ни очиства от всеки грях“ (1 Йоан 1:7). Това, което е особено вълнуващо в общението с Бога е, че колкото повече го преживяваме, толко­ва повече го желаем. Колкото по-силно сме били лично докоснати от мира и задоволството от близ­кото общение с Отец, толкова по-трудно е да живе­ем без него. Когато открием, че сме изгубили връз­ката си с Бога, една вътрешна празнота ни зове да се върнем отново към молитвата и Словото. Когато ходим в Духа, започваме да се наслаж­даваме на огромната полза от близкото общение с Бога. Чувстваме осезателно как радостта блика в сърцата ни. Можем да си подсвиркваме, когато се изправяме пред ставащите все обременяващите от­говорности на живота, защото дори и да вършим някаква неприятна работа, радостта ни е в Госпо­да. Когато ходим в Духа, в нас идват чувство на мир, дълбочина на разбирането, търпение, добро- та, благост. Идват сила и мощ, с които да се справим с настойчивите желания на плътта. Изведнъж можем да видим цялостната картина на нещата и добиваме мъдрост как да се справим с нашата гре­ховна природа по реалистичен и рационален на­чин. Както Павел обобщава: „Понеже копнежът ма плътта значи смърт; а копнежът на Духа значи живот и мир“ (Римляни 8:6). Как може да не бъдем привлечени с цялото си сърце към славния нов живот, който Бог чрез Своята благодат, безусловно ни предлага? Живот, укрепен от Духа - с радост, любов и мир, протича­щи през нас - е точно това, което пламенно же­лаем. Но, за да изпитаме това благословение, трябва да изберем да ходим в Духа. Трябва да дойдем пред юга и да Го помолим да вложи в сърцата ни по- силно желание за молитва, за време със Словото и общение с Исус. Трябва да се молим за благодатта да търсим първо Божието царство и Негова­та правда. Едва тогава ще познаем огромната по­беда дори и над най-обсебващите грехове, и тогава идва времето, когато Божият Дух ще може да ни употребява по най-необичайни начини. Дори и тогава, когато можем само да ридаем съкрушени.

6 – Благодатта – Градина, а не завод

ОБЪРНАЛИ ЛИ СТЕ НЯКОГА внима­ние на огромната разлика между „дела“ и „плодове“? Думата „дела“ извиква представата за завод, изпълнен с напрежение, спешни срокове и непрекъсната нужда да се произвежда. Докато ду­мата „плодове“ рисува във въображението ни тиха, спокойна градина - място, където сме склонни да седнем, да пием сред красотата, докато се наслаж­даваме на общуването един с друг. Важно е да разберем, че Бог не идва при за- вода Си, за да търси изделия. Той идва в градината ('и, за да се наслаждава на плодовете й. Евангелие­то на благодатта ни кани да оставим зад нас пуше­ка и напрежението на заводския живот, опиращ се па дела, и вместо това да принасяме плода, който Бог желае да види в градината на живота ни.

 

Естественият резултат

на общението

  Галатяни 3:2,3 е от решаващо значение за тези, които желаят да водят живот, угоден на Бога. Павел пише: „Това само желая да науча от вас: Чрез дела, изисквани от закона ли получихте Духа, или чрез вяра в евангелското послание? Толкоз ли сте несмислени, че като почнахте в Духа, сега се усъвършенствате в плът?“ Забележете, че апостолът сравнява две неща:   * Духът, който има връзка с вярата;   * делата, които имат връзка с плътта.   Всеки път, когато навлезем в областта на де­лата, имаме работа с плътта. А когато сме в об­ластта на Духа, имаме работа с вярата. Духът и вя­рата са свързани така, както са свързани делата и плътта. Някой може да каже: „Добре, Чък, но нали трябва да вършим дела за Господа“. Не, не трябва. Аз не мога да направя нито едно нещо по плът, което да е угодно на Бога. От друга страна, вярата винаги ражда плод. Ако се стремите да вършите дела, тогава раз­читате на плътта. Но, ако ходите с вяра в Исус Христос, Духът ражда плодове в живота ви. Пло­дът не е нещо, което вие произвеждате, защото мислите, че трябва да го направите; плодът е ес­тественият резултат на общението. Погледнете сочните плодове висящи на прас­ковата. Те не се борят, нито пък работят неуморно ден след ден, за да узреят; единственото, което трябва да правят, е да продължават да стоят там. Узряването е естественият резултат на връзката им с дървото. Докато са на дървото, те ще дават сла­дък плод. Същото важи и за собствените ни преживява­ния. Ако наистина пребъдваме в Христос - което е позиция на вяра- тогава плодът ще се появи от тази връзка. Ако няма плод в живота ми, тогава общението ми с Бога трябва да бъде поставено под съмнение и дори да се оспори. Ето защо Павел ни казва: „Изпитвайте себе си, дали сте във вярата; опитвайте себе си. Или за себе си не познавате ли, че Христос е във вас, ос­вен ако сте порицани?“ (2 Коринтяни 13:5). Исус ни каза, че има и вълци в овчи кожи. Може да из­глеждат като християни, да действат като христия­ни и да говорят като християни, но: „Бабо, колко са ти толкова големи зъбите!“. Може да има всич­ки външни белези на овца, но всъщност да е вълк. И така, как да разпознаем, кой какъв е? Исус каза: „От плодовете им ще ги познаете“ (Матей 7:20). Призовани сме да разгледаме живота си, за да определим какви плодове даваме. Ако плодовете са лоши, тогава има нещо нередно в отношенията ни с Бога, което означава, че нещо не в ред с вяра­та ни. Живото общение, чрез вяра в Исус Христос, ще принесе плод на всяка цена.

 

Нашата голяма грешка

  Един от най-големите ни проблеми е, че сме склонни да се интересуваме повече от това какво нравим, отколкото от това какво представляваме, докато Бог повече се интересува от това какви сме, а не от това какво правим. Той търси плода, а ние се опитваме да изработваме дела. За съжаление, през годините всички сме чували думи, като: „Трябва да направиш следните неща за Бога; трябва да свършиш тази работа за Бога“. Винаги сме поучавани и притискани да вършим дела за Божието царство. Така че, тръгваме и за­почваме да вършим дела за Бога, защото пасторът или духовният съвет на църквата са ни казали да го направим. Работата може да се състои в това, да каним хора да посетят църквата, без Бог да ни е призовал за това. Познавам такива, които се вцепеняват, ако трябва да посетят дома на някой непознат. Ко­гато отидат до вратата и почукат, пламенно се мо­лят: „Господи, моля Те, не допускай да са си вкъщи тази вечер“. Посещенията по домовете не са нещо естествено за тях. То е принудително уси­лие, дело на плътта, срещу което скоро започват да негодуват. Намразват го и започват да се ос­лушват. Тогава отговорникът на групата по посе­щенията ги привиква и им казва: „Липсвахте във вторник вечерта, когато ходихме по домовете. Ис­каме да сме сигурни, че ще дойдете тук следващия вторник“. Те с неохота отговарят: „Добре“ и спира­лата продължава надолу. Ето как бивате набутвани в калъпи, за които Бог не ви е създал. Насилвани сте да заемате пози­ции неестествени за вас и започвате да се ядосвате за това, че служите на Бога. Но Бог не иска да Му давате нещо, за което ще се оплаквате. Той не може да понася „християнското мърморене“. Това за Него е обидно. Дори аз самият мразя, когато някой се оплаква, че е направил нещо за мен. Това ме кара да се чувствам неловко. В края на краищата, кой го е карал да го прави? Ако има нещо, което просто не ви се ще да направите, не го правете. Не се захващайте да пра­вите нищо възвишено, ако след това ще мърмори­те и ще се оплаквате. По-добре ще бъде, ако нищо ме правите. Оставете каненето на хора в църквата на тези, които обичат да го правят. На някои им е особено приятно да разговарят с непознати. Отегчават се само да стоят вкъщи и нямат търпение да завър­жат разговор с хора, които никога не са срещали. Такъв им е характерът. За тях това е естествено - тук се крие ключът на проблема. Когато нещо става естествено, то е в областта на плодовете; а когато става насила - в областта на делата. Бог винаги ни подготвя да извършим това, за което ни е призовал и за нас ще бъде естествено да го направим. Много хора се чувстват като второкласни християни, защото не могат това, което другите могат. Попадат на някой вярващ, който казва: „През изминалата седмица, слава на Бога, свиде­телствах на пет човека и всичките приеха Исус“. И този, който не е благословен с дарбата на евангелизиране, си мисли: „Какъв ужасен свидетел за Бога съм аз. На никого не съм свидетелствал. Ама че съм некадърник!“ Карат го да се чувства вино­вен, че не е отишъл на улицата, за да хваща хората за яката и да ги пита, дали знаят четирите духовни закона. Защо някои хора имат такива добри резултати в евангелизирането? Защото за тях това е нещо ес­тествено. Бог им е дал дарба и ги е подготвил за гази работа. Не всеки в тялото е уста, но и устата не би могла да действа резултатно, ако не стоеше умът зад нея и ако не бяха краката, които да я за­ведат там, където е нужно да отиде. Не трябва да се чувстваме виновни, ако нямаме същото служение или резултатите на някои други. Тялото работи като едно цяло, и Бог е Този, Който е определил мястото на всеки един от нас в него. Бог иска да правите това, за което ви е дал естествена дарба. Плодът на християнския живот се развива във вас по естествен начин, като пребъд­вате в Исус Христос чрез вяра в Него. Исус казва: „В това се прославя Моят Отец, да принасяте мно­го плод“ (Йоан 15:8). Бог иска да бъдете извънред­но плодоносни за Него. Този плод може да се поя­ви само ако пребъдвате в Христос - а това е пози­ция на вяра.

 

Няма такова нещо като

плътска вяра

  Евангелието на Матей ни казва, че един ден мнозина ще дойдат при Исус и ще изброяват всич­ките дела, които са извършили за Него, а Господа­рят ще отговори: „Аз никога не съм ви познавал“ (Матей 7:23). Господ не признава делата на плът­та; никога не го е правил. Спомняте ли си какво каза Бог на Авраам: „Вземи сега сина си, единствения си син Исаак...и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмо­вете, за който ще ти кажа“ (Битие 22:2)? Господната заповед звучи малко странно - все пак, Авраам имаше и друг син, Исмаил, който бе поне с чети­ринадесет години по-възрастен от Исаак. Какво имаше предвид Бог, когато казва: „Вземи сега сина си, единствения си син?“ Отговорът е, че Исмаил бе дело на плътта. Не беше синът на обещанието; не беше синът на вя­рата. Исмаил бе плод на плътта. Бог отказа да приеме Исмаил, защото беше дело на плътта. Той призна само Своето дело на Духа, Исаак, детето на вярата. Затова Бог каза на Авраам: „Вземи сега сина си, единствения си син Исаак“. Бог никога не признава и не награждава дела­та на плътта ни. От друга страна, Той ревниво копнее плодът на Духа все повече да бъде характерен в живота ни. Петнадесетата глава на Йоан обяснява как мярващите дават плод. Исус казва: „Пребъдвайте в Мен, и Аз във вас. Както пръчката не може да даде плод от самосебе си, ако не остане на лозата, така и вие не можете, ако не пребъдвате в мен“ (Йоан 15:4). Исус поставя ударението не на това какво правим, но на това какво сме. Това, което произлиза от живота ни е резултат от общението пи с Него. Не можем да имаме истинско, правил­но общение с Господ, а да не принасяме плод. Ако нима плод - защото „по плодовете им ще ги поз­наете“ - то по-добре е да преразгледаме отношени­ята си с Него.

 

Отстъпници  от  вярата,

които държат сметка

за плодовете в живота

на другите

  Бог е извършил удивително дело в живота ви чрез Святия Си Дух. Докато бяхте все още грешни, Той ви е обичал. И когато чрез вяра Го призовах­те, Бог ви оправда от всяка грешка, която някога сте сторили. Изтри всичко от досието ви. Заличи миналото ви изцяло, така че сякаш никога не е съ­ществувало. Това е, което терминът "оправдан" оз­начава. В момента, в който приехте Исус Христос чрез вяра - преди още да сте дали и стотинка деся­тък, преди да сте направили каквото и да било - Бог заличи всяка една черна точка от живота ви. Поради простата ви вяра в Исус Христос като Ваш Спасител и Господ, Бог ви оправда от цялото ви минало. Поради вярата ви, Той прехвърли праведността на Исус в сметката ви. Връзката ви с Него започна чрез вяра. Това са основни неща, но някак си често ги забравяме. Понякога вярващи критикуват други вярващи, или намират недостатъци. Казват: "Знае­те ли какво правят те? Това е ужасно. Наричат се християни, а правят това или онова. Не живеят според християнските изисквания. Ами те дори хо­дят на плаж. Това е безобразие!" Всъщност, какво правят тези вярващи? Пос­тавили са себе си за съдии. Превърнали са се в от­стъпили от вярата инспектори на плодове. Съдят за качествата на чужд слуга. Павел имаше какво да каже за такива. Той писа: „Кой си ти, що съдиш чужд слуга? Пред своя си господар той стои или пада“ (Римляни 14:4).  

Много по-лесно е да се угоди на

Бога, отколкото на човек. За да

угодим на Бога, трябва само да

вярваме в Него и да Му се доверим.

Това е евангелието на благодатта.

  Ако бяхте мой слуга, можех да съдя за работата ви. Можех да кажа: „Ти си некадърен слуга. Не знам защо още те държа“. Ако правехте нещо, което не ми е приятно, аз щях да бъда този, който да ви каже: „Виж какво, не ми харесва как избърсваш съдовете; оставяш много вода по тях и още мокри ги приби­раш. Не ми е приятно да взема от шкафа чаша, коя­то е още влажна отвътре. Точно там се размножават бактериите. Хайде сега, изсуши ги напълно“. А от друга страна бих могъл да кажа: „Ти си прекрасен слуга. Вършиш си великолепно работа! Удоволствие е, че работиш за мен!“ И в двата случая, аз съм този, който ще прецени работата ни, а не някой външен човек. Но истината е, че не съм ваш господар и че не мога да ви напътствам как да служите. Вие трябва да стоите пред собствения си господар и аз не мога да оценявам работата ви. Не мога да кажа: „Какъв некадърен слуга си ти“. Нямам право да съдя служението ви за Бога. Бог е Този, на Ко­гото служите и пред вашия господар стоите или падате. Павел продължава, като казва: „Господ е силен да го направи да стои“ (Римляни14:4). Не се тревожете, че някои хора не могат да си представят как въобще ще се справите. Открих, че е много по-лесно да угодиш на Бога, отколкото на хората. Опитите да угодите на всички са безполез­ни. Дори и да успеете, пак ще се намери някой да ни обвини, че угодничите на човеци. Просто не е възможно да се угоди на всеки. Хубавото е, че не е нужно да угодим на всеки. Единственото, което трябва да правим е да угаж­даме на Бога. И какво трябва да правим тогава? Просто да вярваме в Него и да Му се доверяваме. С всичките си дела и трескави дейности не можем да угодим на Бога. Удовлетворяваме Го, когато вярваме в Него и Му се доверяваме. Това е благо­вестието на благодатта.

 

За мен е удоволствие

  Вярата удовлетворява Бога и вярата води до об­щението. А общението ражда плод. Това не означа­ва просто да си седя и да съм чист, свят и праведен, да се усмихвам приветливо и да показвам любов през целия ден. Аз съм усилено зает с дейности, но дейности, които не са работа, фантастично е да можеш да кажеш: „Знаеш ли, правя точно това, което ми се иска; фактически, върша това, което ми дос­тавя удоволствие!“ Не е работа, не е услуга, а просто нещо, с което ми е приятно да се занимавам. Преди години, когато служех в една деноми­нация, ходех на конференции, където се виждах с някои от приятелите си. Излизахме на вечеря и аз започвах да им говоря за някой стих, който Господ бе разкрил на сърцето ми. „Хайде, Смит - да не го­ворим пак за работа“, казваха те и променяха те­мата. А аз им отговарях: "Какво искате да кажете с това „да не говорим за работа? Та това е живо­тът ми! Няма нищо друго, за което да предпочи­там да говоря. За мен няма по-вълнуваща тема за разискване от тази". Когато правите това, което обичате да прави­те, то не е работа. Не работите в магазин, нито в завод. Дейността ви е плод на общението. Когато Божията любов изпълва сърцето ви, единственото нещо, което искате да правите, е да говорите за Него: за Словото Му, за добротата Му, за любовта Му. Не очаквате да получите червени точки просто, защото правите това, което ви е при­ятно. Не очаквате да ви дадат награда за това, което е естествено за вас (въпреки, че Бог ще ви възнагра­ди за плода, който се ражда от живота ви). Правите това, защото сами го искате, защото е в природата ви, защото Бог го е вложил в сърцето ви. Истината е, че ако не го правите, ви се струва, че ще умрете. „Защото Христовата любов ни принуждава“, пише Павел (2 Коринтяни 5:14). "Защото горко ми, ако не благовествам!" (1 Коринтяни 9:16). Убеден съм, че всички сме имали опитности, като тази на Еремия, който беше хвърлен в тъм­ница, защото изявяваше Господното Слово на израилските царе. Като седеше в тъмното, накрая той каза: „Край! Свърши се! Боже, подавам си оставката. Никога повече не ме карай да говоря в Твое име. Няма да го направя. Не влагай повече Словото Си в сърцето ми. Господи, приключих, оттеглям се. Разбираш ли? Свърши се. Никога вече няма да говоря в името на Господа. Отнесе се така с мен, остави да ме хвърлят в тъмница. Не те с грижа за мен. Но няма нищо! Аз съм дотук!“ (вижте Еремия 20:9). Еремия кипеше отвътре. Беше ядосан. Но скоро след това призна: „Тогава Неговото Слово става в сърцето ми като пламнал огън, затворен в костите ми; Уморявам се да го задържам, но не мога“ (стих 9). Той не можеше да направи нищо друго, освен да говори. Трябваше да говори. Не беше необходимо да се насилва да го прави, като че ли извършва някаква работа. Всъщност той се опитваше да си наложи да не говори, но все пак говореше. Защо? Защото това бе нещо естествено за него; беше плод от общението му.

 

Оплакването не е

плод на духа

  Бог не управлява заводи, а отглежда градини. Той не се интересува от делата ви, а копнее да се наслаждава на плода ви. Не иска да сте зависим от плътта, а ви призовава да разчитате на Духа Му. Както Павел ни напомня, веднъж започнали в Духа, не можем да се усъвършенстваме в плътта (вижте Галатяните 3:3). Не можем да прибавим дела към вя­рата си, и така да подобрим общението си, въпреки че много хора се стремят да направят точно това. Толкова често се случва хората да започнат християнския си живот с вяра в Господа, като Го обичат и Му служат, и преживяват прекрасно об­щение с Него. Радостта на Духа е в тях. Но ето че се появяват някои братя и започват да ги обвиня­ват в най-различни неща: „Хей, братко, ако наис­тина си християнин, трябва да правиш това. Защо, братя, правите така? Наистина ли искате да каже­те, че сте християни? Та вие дори и това не прави­те“. Започват да стоварват върху тях всички тези тежки изисквания, така че християнството става нещо отегчително и тежко. Престава да бъде ес­тествено и да носи радост, и се превръща в задъл­жение, в скучна и неприятна работа. Кога ще се научим? Не можем да усъвършенстваме праведността, дадена ни от Бога. Всяко едно общение, основано на дела, скоро се превръ­ща в тежест и така загубваме радостта от общение­то си с Бога. Изведнъж то става задължение, дълг, непосилно бреме. Не след дълго започваме да се оплакваме. Радостта от общението с Господа си отива. Вече не се радваме на свободата, а се измъч­ваме под хомота на робството. Мислим си: „Добре би било да си кажа молитвите тази вечер, в проти­вен случай наистина ще загазя. Ох, ама толкова съм уморен. Не ми се става от леглото. Но предпо­лагам, че трябва, но, оох, толкова е студено!“. Сигурен съм, че Бог казва: „Млъквай и заспи­вай! Не ме занимавай, когато си в такова настрое­ние. Кой те е карал въобще да Ме викаш?“. Може би ще си помислете, че всеки, усвоил този урок, би бил проповедник на евангелието. Но все пак има хора, които биха искали да ни накарат да вярваме, че служат на нещата на Духа, чрез де­лата на плътта. Те ще ви опишат какво огромно посвещение е необходимо за служение като тяхното - какви невероятни жертви трябва да прави чо­век, за да има такава сила. Ще ви говорят за посветеността си, за постенето си, за освещението си и ще ви изложат всичко така, че да излезе, че делата им са ги издигнали на нужното духовно ниво, което е накарало Бог да им повери силата Си. Казват, че Бог не може да повери на всеки такава сила, но ме те са я заслужили. Всъщност, често пъти твър­дят неща от сорта на: „Отидох в другата стая, затво­рих вратата и казах: "Боже, няма да изляза от тази стая, докато не ми дадеш силата Си“. И стоях там, и постих и се молих, докато не я получих“. Говорят така, като че ли праведността им е спечелила Бо­жието благоволение. Но всъщност не е така; всич­ко това са само дела. А Бог никога няма да почете, и нито да признае някакво дело на плътта. Павел казва: „Напусто ли толкоз страдахте? Ако наистина е напусто! Прочее, Тоя, Който ви дава Духа и върши велики дела между вас, чрез дела, изисквани от закона ли върши това, или чрез мяра в посланието?“ (Галатяни 3:4,5). Истинският служител отдава цялата слава на Господа. „Нека свети вашата виделина пред човеците“, казва Исус, „за да виждат добрите ви дела, и да прославят ва­шия Отец, Който е на небесата“ (Матей 5:16).

 

Всички сме поканени

  Божиите дела не се изработват посредством праведността ни. Те се извършват по благодат, чрез вяра. И това означава, че всеки един от нас може да ги върши. Не е необходимо да бъдете спе­циално помазан инструмент, за да ги вършите.  

Нека животът ви де бъде като

Градина, в която Бог може да

дойде и дa се наслаждава

на плода, който принасяме, като

пребъдвате в Христос чрез вяра.

  Яков казва, че Илия беше човек със същото естество като нашето (вижте Яков 5:17). Имаше мо­менти, в които се обезсърчаваше, дразнеше се, ядосваше се и правеше грешки. Но независимо от това, той се помоли и не валя три години. Илия не беше някакъв свръхдуховен пророк. Не беше мис­тик. Беше човек, точно като нас, изпитваше същи­те чувства, които и ние изпитваме, също като нас се обезсърчаваше. Но въпреки това, Бог го послу­ша, поради вярата му. Във вас е заложен същият потенциал. Нужно е само да повярвате в Господа и да му се доверите. След като сте започнали в Духа, трябва и да продължите в Духа. Веднъж започнали с вяра, трябва да продължите в нея. Не изпадайте отново във вършене на дела; не допускайте животът ви като християнин да се превърне в досада. Не ста­вайте работник в завод; нека животът ви бъде като градина, в която Бог може да дойде и да се нас­лаждава на плода, който принасяте, като пребъд­вате в Христос чрез вяра.

7 – Благодатта – Да вярваме в Божиите благословения

ИМА ГРЕШКИ, които просто никога не си отиват. Спомнете си, например, за грешката, препъ­нала църквата в Галатия преди около 2000 години. По някакъв начин тя е в сила и днес. Независимо от това какво Павел казва, все още има учители, които прокарват идеята, че Святият Дух се получа­ва чрез дела от закона. Колко трагично е, че една от най-големите пречки за преживяване пълнотата на Божиите благословения и сила е доктрина, коя­то усвояваме в църквата! Чуваме, че ако искаме Святият Дух да присъства в живота ни, първо трябва да си оправим поведението. Трябва да се отървем и от най-малката нечистота, за да заслу­жим Божието благословение. Въпреки, че подобно учение е много искрено, то е искрено погрешно. Основната идея в това по­учение е, че трябва да станем праведни чрез собственото си поведение и усилия, и само тогава Бог може да благоволи да ни докосне. Именно това погрешно учение ми пречеше години наред да по­луча най-доброто от Бога.

 

Верен, но отчаян

  Като дете, израснало в петдесятна църква, аз искрено копнеех за това, което се наричаше кръ­щение в Святия Дух. Ходех на събранията, за да "чакам това да стане" и доста често придружавах баща си на съботните молитвени събирания на мъжете. Стоях там, очаквах Господа и се молех да изпълни живота ми със силата Си. Искрено обичах Бога и копнеех да имам ця­лата Негова сила, която бе възможно да получа. Но имаше някаква пречка. Години наред си мис­лех, че имам някакъв таен грях, който ме дърпаше назад. И наистина го имаше, но грехът съвсем не бе такъв, какъвто си го представях. Проблемът ми не беше похот, алчност или някакъв унищожите­лен навик. Проблемът ми беше себе-праведност. Може би ви се струва странно, че един толко­ва млад човек може да се бори с духовна гордост, но аз го правех. Запаметявах стихове от Писание­то. Можех да изредя книгите от Библията и да ги кажа буква по буква. Можех да цитирам цели гла­ви от Божието Слово. Никога не посещавах шоупрограми. Никога не бях палил цигара. Никога не ходех на танцови забави. В църквата, която посе­щавах поучаваха, че всички тези неща са грешни, така че аз благоговейно отбягвах да ги върша. Много често виждах синът на пастора да съ­бира фасове и да ги допушва, но аз не го правех. Другите младежи от църквата можеха да ходят всяка събота на дневни представления, но аз - никога. Исках да бъда свят. Тогава, кое в живота ми бе толкова грешно? Бог благославяше приятелите ми, дори и когато пушеха фасове! Мислех си: „Господи, знаеш, че съм по-праведен от тях. Никога не съм правил ни едно от тези лоши неща. Защо благославяш тях, а мен - не?“. Водех ужасна борба в себе си. Нещата се влошаваха още повече, когато слу­шах хора да свидетелстват как са чакали да бъдат изпълнени със Святия Дух. Докато очаквали Бога, Господ им показал пакета с цигари в джоба им. В момента, в който извадили цигарите и ги оставили на олтара, Бог явно ги изпълнил със Святия Дух.  

Опитвах се да спечеля Божието

благословение, но това, което

правех, никога не бе достатъчно.

Никога не се сетих да се

помоля на Бога с проста вяра.

  Може би проблемът ми беше, че никога не бях имал пакет с цигари, който да оставя на олта­ра. Така че, вместо това си припомнях мислено греховете от изминалата седмица и си казвах: „Да, Господи, ядосах се на брат си тази седмица. Госпо­ди, моля Те, прости ми, че се ядосах“. И тогава зачаквах Бог да ме изпълни с Духа Си. Но Той не го нравеше. Безброй пъти слушах проповедници да казват: "Знаете, че Бог не би изпълнил нечист съд. Той е Святият Дух. Затова трябва да бъдете свят съд". И така, правех всичко възможно, за да бъда свят. Изповядвах пред Бога всичко, за което се сещах (включително и неща, които не бях извършвал, просто за всеки случай). Отново и отново претърсвах всяко едно кътче от съвестта си. Посвещавах многократно живота си на Бога. В безуспешните си усилия да стана достатъчно свят и праведен, за да изпълни Святият Дух живота ми, аз се отказвах от всяко дребно действие, което ми изглеждаше съмнително и жер­твах скъпоценни неща, които обичах. Бях обезсърчен и потиснат в обходата си с Христос. И накрая, в отчаянието си казах: "Добре, Господи, ще стана мисионер в Китай. Моля Те, из­пълни ме със Святия Си Дух”. Но Той не го напра­ви. Обещах на Бога, че ще отида в Китай, Африка, Южна Америка и Индия. И тогава не го направи. През цялото това време полагах усилия чрез дела да получа изпълването със Святия Дух - да стана праведен като спазвам нормите, които си бях поставил. Опитвах се да получа Духа чрез дела изискани от закона. Опитах всеки един номер, който знаех, понеже искрено жадувах и копнеех да бъда изпълнен от Бога и да получа дарбите Му. Не знам колко нощи съм се измъчвал пред Него, чу­дейки се защо никога не ме благославя. Бях убеден, че трябва да достигна някакво ниво на праведност, преди Бог да ме благослови. Вярвах, че в момента, в който достигна до това ви­соко ниво, Святият Дух ще ме изпълни. Тревоже­ше ме, обаче, и това, което виждах да става около мен. Как бе възможно хора от улицата да дойдат и приемат Исус Христос за личен Спасител, и все още докато миришат на алкохол и цигари, на мо­мента да бъдат кръстени със Святия Дух? Но все пак това ставаше. Това просто не беше справедливо. Ето, аз бях живял по Бога, служил Му бях през цялото време; те получаваха благословение, а аз - не. Не разби­рах тези несъответствия у Бога. Беше ми невъз­можно да съчетая поученията, които бях чувал, с това, което виждах. Ако само бях разбрал Божията благодат! Ня­маше да чакам през всичките тези години, за да получа силата на Святия Дух. Когато започнах да чета и да проумявам Божието Слово, накрая стигнах до текста, където Павел пита: „Чрез дела, изис­квани от закона ли получихте Духа, или чрез вяра и евангелското послание?“ (Галатяни 3:2). Извед­нъж ми стана ясно, че това е реторичен въпрос. Явният отговор бе, че са получили Святия Дух чрез вяра в евангелското послание. Бях поразен. Никога не ме бяха учили на нещо подобно. Бях се опитвал със собствени сили да стана достатъчно свят или достатъчно праведен, но естествено, никога не успях да стана достатъчно добър, за да заслужа изпълването със Святия Дух. Никога не ми беше идвало наум да се помоля за това с проста вяра. Бях убеден, че Бог се нуждае от моята помощ. В този ден оставих настрана всичките си себе- праведни усилия и просто казах: „Господи, сега ще получа от Теб дарбата на Святия Ти Дух“. И Го получих, в същия момент. Помислих си: „Какъв съм глупак. Можех да Го получа още преди годи­ни само, ако знаех как. Стига да бяха ме научили па това!“. О, колко бях загубил през тези сухи години поради учение, в което се наблягаше на спазването на правила и норми! Святият Дух започва да оби­тава в нас, да ни изпълва и дарява със силата Си, когато се доверим и повярваме в Исус Христос като наш Господ и Спасител, а не като спазваме външни норми на поведение. Ето защо продължа­вам да повтарям, отново и отново, това просто, но мощно послание, наблягайки на Божията благо­дат, любов, милост и доброта към нас, недостой­ните грешници.

 

Благословения за вземане

  Веднъж започнал да разбирам Словото, осъз­нах, че не моята праведност или способността ми да достигна до някакво ниво на святост, ме праве­ха достоен за Божието благословение. Бог ме бла­гославя, когато просто Му се доверя за Неговите благословения. Колкото повече живея, толкова по­вече ми става ясно, че не съм достоен, нито заслу­жавам Бог да ме докосне. Той иска да ме благос­лови, не защото съм добър, свят и чист, а защото природата Му е такава. Бог се радва да благославя децата Си. Знаехте ли, че има само едно нещо, което въз­пира Божиите благословения да дойдат в живота ви? Не е попречило това, че не сте били постоян­ни в посвещението си тази седмица, или защото сте се провалили в някоя област от живота си. Всички грешим. Единственото нещо, което спира Божиите благословения да дойдат в живота ви, е собственият ви отказ да се доверите на Бога за тях. Божиите благословения са достъпни за всеки, кой­то просто вярва и се доверява на Бога за тези бла­гословения. Не идвайте при Бога въз основа на собствена­та си праведност или доброта. Би било глупаво от ваша страна да искате да ограбите от Бога добро­то, което иска да направи в живота ви! Единстве­ното отношение, което Той приема, е: „Аз съм окаян човек и не заслужавам да ме благословиш, но моля те, Господи, направи го въпреки това“. Веднъж разбрал, че благословенията на Бога са мои чрез проста вяра в Него, аз започнах да живея в тях. Толкова много ми е дадено и съм по­лучил толкова много от Бога, че е невъзможно да опиша всички благословения. Стигнах до една врата, която никога не се затваря. Преди, когато заставах пред нея, уповавайки на собствената си праведност, в повечето случаи тя бе затворена. Но сега, когато отивам при Бога, въз основа на Него­вата любов, вратата никога не е затворена. Бог винаги ни обича. Любовта Му към нас не се променя от ден на ден. Той не ни обича повече днес, отколкото ни е обичал вчера. Не е такава Божията любов. Тя е постоянна; никога не се мени. Не се основава на нас, а на Него, чиято същност е любов. Бог е любов. Той ви обича и продължава да ви обича, дори когато сте отявлен грешник. Дори, когато сте се бунтували против Него, когато сте размахвали юмрук в лицето Му и сте Му казвали: „Мразя те, Боже!“, Той ви е обичал тогава. Обича ви и сега. И защото ни обича, Бой иска да ни бла­гославя. Благословенията Му не зависят от нашата доброта, праведност или вярност. Те зависят един­ствено от желанието Му да ни благославя. Нашата роля е просто да ги приемем и да повярваме, че иска да ни ги даде. Спомняте ли си реторичния въпрос на Павел? „Чрез дела, изисквани от закона ли получихте Духа, или чрез вяра в евангелското послание?“ Станахте толкова праведни, че Бог най-накрая реши: „Е добре, той сега вече е достатъчно праведен, мисля, че ще трябва да го изпълня с Духа Си?“ Не! Не сме по-праведни сега, откол­кото в деня когато повярвахме. Не можете да си представите благословението п силата, които Бог жадува да ви даде, ако само повярвате в това и Му се доверите. Толкова често сме като глупавите галатяни. Защо да бъдем така безразсъдни, та да се връщаме към легалистичните отношения, когато можем да имаме връзка с Бога основана на любовта? Не бъдете глупави да изиск­вате това, което смятате, че заслужавате, тъй като заслуженото от вас е смърт. Така е с всички нас, защото всички грешим Бог иска да ви благослови сега, защото ви обича. Иска да благослови живота ви, и пътят към това благословение е вярата ви.

 

Нямаш мен предвид, нали?!

  Някои от вас, които четете това, може би не вярвате, че е възможно Бог да ви благослови, за­щото прекалено много сте Го наскърбявали, или защото сте твърде слаби или сте направили някак­ва ужасна грешка. Може би постоянният ви проб­лем е избухлив характер или нечист поглед. Чуди­те се: „Как е възможно Бог да ме благослови, след като викам така на децата си? Може ли Бог да ме благослови като съм толкова пропаднал? Въз­можно ли е Бог да ме благослови след като съм такъв или онакъв?“. Проблемът ви е, че очаквате благословение въз основа на собствените си дейст­вия. Впримчени сте в следния начин на мислене: „Когато стана добър и съвършен, тогава Той може да ме благослови“. Но това е такава заблуда! Трябва да проумеем, че Бог иска да изпълни живота ни със Святия Дух в момента, в който ка­жем: „Господи, наистина искам да имам тази сила и Те моля да ме изпълниш“. Но трябва да ви предупредя. Не може да се отрече, че точно в този момент избухва духовна война. Когато се молите Бог да ви изпълни, Сата­на веднага ще започне да подхвърля в ума ви всякакви лъжи и обвинения. Той ще се опитва да ви отклони от целта. Ще ви накара да се чувствате виновни и недостойни. „Какво правиш, как молиш Бог за това?“, ще ви се надсмее. ’Трябва да се сра­муваш от себе си. Нямаш право! Погледни се как­во представляваш. Виж какво си направил. Как изобщо е възможно Бог да те изпълни със Святия Си Дух?" По някаква ирония, много често Сатана из­ползва християни, за да каже тази лъжа. Всеки, ос­новал живота си на себеправедност, непременно ще ви засипе с обвинения. „Знаеш, че ти си си ви­новен“, ще обяви той. „Ако имаше малко повече цяра. Ако беше малко по-духовен. Ако малко повече приличаше на мен“. Само малко от подобно духовно бомбардиране е достатъчно да накара много от нас да се отдръпнат и да кажат: „Отказ­вам се, Господи“.  

Бог иска да опитате

Неговата любов, докосване,

сила и помазание.

  Колко трагично! Знам, че не заслужавам Бо­жиите благословения, но Бог не ме благославя, за­щото заслужавам това. Той ме благославя въз ос­нова на Своята любов и на Своята благодат към мен в Христос Исус. Това е основата за благословението, а не моята доброта, моята праведност или моето съвършенство. Ако само успеем да проу­меем това със слабите си умове, ще започнем да бъдем благославяни така, както не можем да си представим. Благословенията са на разположение. Бог иска да ви благославя. Единственото, което трябва да направите, е просто да Му повярвате, че Той ще ви благослови, макар и да знаете много добре, че не заслужавате това. Благословенията не идват вследствие на делата ви; те идват поради вярата ви защото се доверявате и вярвате, че Бог ще ви благослови. Неспособността да проумеят тази истина е причината мнозина да имат сериозни проблеми в християнския си живот. „Не знам защо Бог го е благословил - той пуши пури!“, би казал някой. „Аз не правя това, а погледни той колко много е благословен. Не разбирам защо Бог благославя хора, които пушат пури“. Но, естествено, Божиите бла­гословения не се обуславят от навиците на пушачите, а зависят единствено от вярата ни, че Бог ще ни благославя, защото сме Негови чада. Бог иска да благославя чадата Си днес. Очите на Бога гледат по цялата земя, за да се покаже Той мощен, в помощ на онези, чиито сърца са съвър­шени пред Него (вижте 2 Летописи 16:9). Просто обърнете сърцето си към Бога, вярвайте в Словото Му и уповавайте, че Той ще изпълни това, което е обещал. Кажете: „Господи, благослови ме сега“. И ще получите благословението. Знам, че една така безусловно дадена благо­дат е почти обида за нас. Щом кажа: „О, Господи, излей благословението Си над мен. Много Те моля за невероятно благословение тази вечер“, умът ми веднага се противопоставя: „Как може да молиш Бог да те благослови? След като имаше та­кива мисли днес следобед, как смееш да Го молиш за благословение?“ Извънредно трудно е за нас да отхвърлим идеята, че трябва да заслужим благословението си. Мъчно можем да приемем, че е нужно само да вярваме и да чакаме Бог да ни благослови - неза­висимо от това, че сме се провалили и не го заслу­жаваме. Но когато най-после преодолеем тази ба­риера и започнем да очакваме Бог да ни благосло­ви, просто защото ни е обещал да го направи, нищо няма да попречи на благословенията Му да се изливат в живота ни.

 

Авраамовите благословения

  Какви славни благословения са само те! Съ­щите благословения, които Бог обеща на Авраам са и наши, защото ние сме чада на Авраам. Чуйте само три от обещаните благословения: „Не бой се, Авраме; Аз съм твой щит, награ­дата ти е извънредно голяма“ (Битие 15:1). „Ще те наплодя твърде много“ (Битие 17:6). „И ще утвърдя завета Си между Мене и тебе и потомците ти след тебе през всичките им поко­ления за вечен завет, че ще бъда Бог на тебе и на потомството ти след тебе“ (Битие 17:7). Всички тези благословения, както и други, са ваши. Тъй като Бог ви вижда в Христос, Той ви вменява праведността на Исус. Това и само това е основанието Бог да ви благославя цялостно и на­пълно. Евангелието на благодатта настойчиво твър­ди, че Бог иска да опитаме Неговата любов, докос­ване, сила и помазание, макар че не ги заслужава­ме. Той е дал на всеки човек определена мярка на вяра. Упражнявайте я, използвайте я и тя ще се развива. Просто вярвайте, уповавайте на Господа и очаквайте Бог да ви благославя. Никога не забравяйте, че благословението на Божия Дух не ни е дадено, защото изведнъж ста­нахме достатъчно святи, за да го заслужим. То се изля в живота ни, когато накрая проумяхме и просто повярвахме, че Бог изпълнява Словото Си. Делата ни на праведност нямаха нищо общо с това. Божиите пътища не са се променили ни най- малко. Благословението на Авраам идва върху всички нас единствено чрез проста вяра в нашия Господ Исус. Нужно е само да повярваме, че Бог иска да ни благослови. Всъщност, като си помисля, това, само по себе си, е голямо благословение.

8 – Благодатта – Борбата започва

НЕОТДАВНА получих писмо от един младеж, в което ми разказваше за напрегнатата си борба с плътта. Описваше обез­сърчителния си път на поражение след поражение. В думите му отекваше викът на Павел от Римляни 7:24: „Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“. За мен не бе никак трудно да разбера тези не­гови преживявания. Всички сме изпитвали подоб­ни трудни моменти в обходата си с Господа. Въп­реки че копнеем да водим угоден на Бога живот, плътта се оказва твърде силна, за да й се противо­поставим и тогава съгрешаваме. През цялата история на църквата, хората са търсели начини да овладеят плътта. В миналото много християни са вярвали, че единственият на­чин да се постигне победа над нея, е да се заклю­чат в килията на някой манастир. Те не са си поз­волявали контакти с никого и с нищо, което евен­туално би ги накарало да съгрешат. Но е достатъчно само да хвърлим бегъл поглед на дневниците, които са оставили, за да разберем, че изолирането не им е помогнало. Йероним, известният теолог на ранната църк­ва, живял години наред в стая, малко по-голяма от килия. Единственият му контакт с външния свят бил малкият прозорец, през който получавал хра­на. Той се изолирал от всичко и от всеки, за да може да се отдаде напълно на изучаването на Бо­жието Слово, на размишления и молитва. Но в личните му дневници е отбелязано, че строгият на­чин на живот и дебелината на заобикалящите го стени, не могли да предпазят ума му от ужасните мисли и картините, които въображението му рису­вало, докато живеел в малката тъмна стаичка.    

Нашата помощ не идва, докато

не осъзнаем, че отговорът

е далеч над възможностите ни.

Тайната на нашето освобождение

се крие във вика ни за помощ

към Бога.

  Плътта е ужасно силен враг. Някои вярващи водят губеща битка с плътта през целия си християнски живот. Те се чувстват като израилтяните, които загинаха в пустинята без някога да влязат в Божията почивка. Защо такива вярващи никога не могат да пре­живеят радостта от Божията победа? Много прос­то - те изчерпват всичките си усилия и енергия, опитвайки се да живеят благочестив живот със собствени сили. Вместо да предадат живота и бор­бите си на Бога, те продължават да търсят някоя нова техника, метод или програма, която да ги направят праведни. Но никоя от тях не е в състоя­ние да им помогне. Винаги ще се проваляме, докато се опитваме да се освободим от „тялото на тази смърт“, като търсим отчаяно някоя друга програма или форму­ла, която да насочва усилията ни. Нашата помощ не идва, докато не осъзнаем, че изходът далеч над­хвърля възможностите ни. Удивителното е, че точно в отчаяния ни вик, отправен към Бога в нашата слабост, се крие тайната на освобождението ни.

 

Не още една програма

за самоусъвършенстване

  За повечето от нас е трудно да признаем пъл­ното си безсилие. Ние обичаме да си мислим, че сме силни, надарени хора, способни да се справят със собствените си проблеми. Колко пъти сме за­почвали някоя програма за самоусъвършенстване, убедени, че ако само си поставим за цел, лесно ще успеем да свалим някой друг килограм, да си въз­върнем формата, или да се отървем от някой доса­ден навик? Но тъжният факт е, че докато си мис­лим, че можем да променим живота си със собст­вени сили, никога няма да успеем. Една от големите пречки за израстването ни в християнския живот е схващането, че можем да живеем живот угоден на Бога със собствени уси­лия. Ако си мислим, че можем да го постигнем, ще се опитаме да си припишем заслугата за това. „Е, не беше толкова трудно да се откажа от този лош навик! Знаех си, че мога да се справя!“ С тези думи не отдаваме славата на Бога, а описваме соб­ствената си победоносна история, в която героят сме ние. Започваме да разказваме на другите как нашата формула ще помогне и на тях, а Бог все повече се отдалечава от цялата тази история. Но както може да се предрече независимо от огромната ни самоувереност, още при първия полъх на трагедия или разочарование, построените от нас въздушни кули рухват. Бог ще ни разреши да следваме тази програ­ма за самопомощ и самоусъвършенстване, докато опитаме всяка една от тях. Ще ни разреши да вло­жим всичките си усилия, докато накрая не призна­ем откровено: „Не мога да го направя. Не мога да стана праведен със собствени сили. О, окаян аз чо­век!“. Подобна откровеност е изключително трудна за нас, защото ни заставя да си признаем, че сме неспособни, безуспешни и слаби. А ние мра­зим да правим подобни заключения, защото те по­тъпкват гордостта ни. Но единствено, когато признаем пълното си безсилие, намираме надежда. Когато най-сетне се обърнем към Божията благодат, Господ се намес­ва и започва да прави това, което ние самите не бихме могли да направим. Едва когато, подтикна­ти от отчаянието си, отправим вик на безпомощ­ност и безнадеждност към Бога, тогава започваме да се наслаждаваме на истинска победа в Христос.

 

Борбата започва

  Фактът, че тази борба въобще съществува, в известен смисъл е истинска причина за радост. Ако не бяхме духовно съживени от Бога, нямаше да съществува никакъв конфликт. Ако духът ми бе все още мъртъв в прегрешения и грехове, нямаше да се боря с лоши пожелания. Щях да се потопя направо в тях и да живея, следвайки плътта си. Фактът, че се намираме в такава борба, е силно доказателство, че сме наистина Божии чада. А ние наистина участваме в борбата. Кой може да отрече, че във всеки един от нас се води ожесточена борба? В Галатяните 5:17 апостол Павел ни казва: „Защото плътта силно желае противното на Духа, а Духът противното на плътта; поне­же те се противят едно на друго, за да не можете да правите това, което искате“. Петър знаеше всичко за тази борба. Веднъж силният рибар се похвали пред Исус, че дори всич­ките Му ученици да избягат, той никога няма да го направи. Въпреки това, още преди да настъпи ут­рото, той три пъти се отрече от Господа. Исус беше напълно прав: духът е бодър, но плътта - не­мощна. Подобно на Петър, и ние често реагираме импулсивно, преди още да сме се осъзнали. Искаме да постъпим правилно, но откриваме, че вършим обратното. Както Павел пише: „И тъй, намирам тоя закон, че при мене, който желая да върша доб­рото, злото е близо. Защото, колкото за вътрешно­то ми естество, аз се наслаждавам в Божия закон; но в телесните си части виждам различен закон, който воюва против закона на ума ми, и ме заробва под греховния закон, който е в частите ми“ (Римляни 7:21-23). Не можем да познаем Божията победа, дока­то не осъзнаем, че в телесните ни части се води непрестанна борба за контрол между Святия Дух и плътта ни. Последната все още не е мъртва. Въп­реки че, посвещавайки живота си на Христос, за­почнахме да опитваме и да се наслаждаваме на благотворното действие на Духа, и че плътската ни природа бе свалена от престола на живота ни, бор­бата все още не е приключена. Преди да повярва­ме, плътта се радваше на господство и контрол над живота ни, и докато телата ни не бъдат изку­пени, тя никога няма да престане да се бори, за да възвърне отново властта си над нас.

 

Погрешни ли са нашите копнежи ?

  След казаното до тук е важно да не помислим погрешно, че инстинктите и апетитите на тялото ни сами по себе си са зли. Те са създадени от Бога и са абсолютно необходими за поддържането на живота. Най-силното от всички телесни желания е инстинктивната ни нужда от въздух. Няма нищо лошо в дишането, но е възможно да изкривим тази естествена функция и да я използваме за вдишване на кокаин. Като правим това, вземаме една естествена, дадена от Бога функция и я извра­щаваме, за да послужи за неестествена цел. Библията нарича това „грях“. На второ място, веднага след нуждата ни от въздух, е жаждата на тялото ни. Няма нищо лошо в тази жажда, докато не решим да я утолим, като седнем в някой бар и започнем да пресушаваме чашка след чашка, докато кръстосаме поглед. От­ново използваме един естествен нагон за цел, различна от тази, която Бог е предвидил. Следващият силен инстинкт е гладът. Няма нищо лошо в яденето, докато не бъдем толкова завладени от храната, че това започва да се отразя­ва на здравето ни. Обикновено свързваме зло­употребата с естественото ни желание за храна с чревоугодничеството, но еднакво вредна е и мани­ята на някои да бъдат слаби. Те живеят, за да броят калориите и до скъсване правят упражнения. Това също е грях. Сексуалният нагон е създаден от Бога, не само с цел размножаване, но и като красив израз на взаимната любов между съпруг и съпруга. Ко­гато, обаче, превърнем този нагон в играчка за забавление, той престава да бъде израз на любовта и се превръща в грях. Разбирате ли, че когато използваме всички течи красиви, дадени от Бога инстинктивни нужди с егоистична цел, те се изопачават и започват бор­им срещу Духа? Всички тези телесни желания са ни дадени от Бога, но Той никога не е възнамерявал те да ни управляват. Те са необходима част от живота, но Той не ги е създал, за да господстват пад живота ни. Исус казва, че ако мислим само какво ще ядем, пием или какво ще облечем, тогава няма разлика между нас и езичниците (вижте Матей 10:31-32). Човек, който не познава Бога, не може да прави нищо друго, освен да следва плътските си нагони. Но ние, вярващите, знаем, че животът е нещо повече от храната и тялото - от дрехите. Копнежите на плътта ни са правилни и морални, когато се използват на място, но Бог никога не е възнамерявал те да управляват живота ни. Поради грешната ни природа, обаче, плътските желания наистина се стремят да управляват живота ни. И точно тук започва борбата.

 

Бойният план на господаря

  Сега възниква въпросът: „Тогава какво да правим с плътта?“. Бог е дал вече отговор на този въпрос. Той го нарича „кръста“. Не се опитвайте да изкупите плътта, нито да я обличате в духовни одежди или да я реформирате. Тя не може да се изкупи, а трябва да бъде разпъна­та на кръст. Павел казва: "Като знаем това, че на­шето старо естество [старата природа, управлявана от плътта] бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха [грешната ни природа, която иска да управлява], та да не робуваме вече на греха" (Римляни 6:6).    

Библейското предписание за

Разрешаване на конфликта

между плътта и духа не е

лична дисциплина или самоконтрол,

a силата на Святия Дух.

  Нашата работа е да приемем това за истина. Ако пожеланията на плътта не бяха все още фак­тор в живота ни, нямаше да е необходимо да счи­таме, че старата природа е умряла с Христос. Винаги, когато се натъкнем на някоя област, в която плътта все още ни контролира, трябва честно да признаем, че битката между плътта и Духа все още продължава. Тогава е необходимо да занесем тази конкретна слабост при кръста и да я счетем за разпната на кръст. Но това е само първата стъпка! Библейското предписание за разрешаване на конфликта между плътта и Духа не е в лична дисциплина и самокон­трол. Власт над плътта добиваме само когато жи­вотът ни се контролира от Духа. Въпреки че кон­фликтът ще бъде в нас, докато живеем в тези тела, Бог ни снабдява със средствата за духовна победа. Когато разрешим на Божия Дух да поеме управле­нието и да работи мощно в живота ни, можем да тържествуваме над нашата грешна природа. Всяко старание за освещение, основано на собствените ни сили, може да се определи като плътско. Когато Павел бе доведен до отчаяние и извика: „Окаян аз човек!“, той не запита: „Как да открия такава стратегия, която да ми помогне да се справя по-добре следващия път? Какво още да опитам, за да имам по удовлетворителни резулта­ти?“. Павел вече бе изминал този безуспешен път. Той проумя, че силата да живее благочестив живот не се крие в него. Разбра, че има нужда от Избави­тел и затова извика: „Кой ще ме избави?“. Когато Исус съживи духа ни, Той също ни дава и нови желания. Започваме да копнеем за тясна връзка с Бога, за по-дълбоко познаване и разбиране на Словото Му и за по-близко общение с другите, съживени в Христос Исус. Не копнеем повече за живота, съобразен с плътта, защото сме осъзнали, че краят е разочарование и смърт. Животът в угода на плътта винаги ни е принуждавал да се стремим към нещо повече, което още малко и ще успеем да уловим, нещо, което най-после ще пи даде чувство на трайно удовлетворение. И все пак, обещаното задоволство винаги ни е убягвало. Но когато живеем според Духа, откриваме мира, който светът не разбира. Безкрайната борба болезнената празнота - изчезва, и ние откриваме великолепния смисъл и значение на живота. Плът­та загубва примамливостта, която някога е имала и битката вътре в нас е спечелена.

 

Духовни игри на ума

  Независимо дали ни харесва или не, независи­мо дали признаваме или не, вътре в нас действа един извратен закон, според който, когато искаме да направим нещо добро, злото също присъства. Павел правилно описва често объркващия кон­фликт, който съставлява такава голяма част от жи­вота ни: „...Понеже не върша това, което искам, но онова, което мразя, него върша. Обаче, ако върша, това, което не искам, съгласен съм със закона, че е добър. Затова не аз сега върша това, но грехът, който живее в мен“ (Римляни 7:15-17). Помислете, как се отнасяме към една от най- простите и директни заповеди в Библията. Исус казва в Йоан 13:34: „Нова заповед ви давам, да се любите един другиго“. Йоан по-късно пише, че ако казваме, че обичаме Бога, а мразим брата си, ние сме лъжци (1 Йоан 4:20). Ако не можем да обича­ме ближния си, когото виждаме, учудва се Йоан, как можем да обичаме Бога, Когото не сме виде­ли? Тогава възниква следният проблем: тъй като и Библията съвсем ясно се забранява отявлената ом­раза към хората, понякога се опитваме да смек­чим вината си, като казваме: „Ами, аз не го мразя. Просто мразя отвратителните неща, които върши“. Но, ако сме честни, трябва да признаем, че е ужасно трудно да отделим човека от действията му. На мен самия ми е трудно да направя такова тясно разграничение. Осъзнавам, че мразя не само това, което някой лош човек прави, но намразвам и него самия. Ако чуя, че му се е случило нещо неприятно - например, че е блъснал новата си кола - откривам, че в себе си се радвам. Знам, че Библията казва, че трябва да имам друго отноше­ние, но честно казано, отношението ми не е добро. Често стигаме дотам да измисляме умствени игри, за да убедим себе си, че наистина се подчи­няваме на Бога и обичаме тези, които не са за обичане. Ако положим достатъчно усилия, можем и да се убедим, че наистина обичаме и прощаваме. Но истината за вътрешното ни състояние излиза наяве, когато този труден човек се появява, шляпва ни по гърба и на висок глас съобщава пред всички в стаята: „Хей, братко, струва ми се, че не си имал време да използваш дезодоранта си тази сутрин!“. Първата ни реакция е да си помислим: „Идиот такъв! Сега всички се обръщат и ме зяпат. Защо просто не се изпариш, негодник такъв!“. На­истина искаме да обичаме този човек, но плътта ми не ни разрешава да го правим! Подобно на Павел, и ние откриваме, че в нас работи един ироничен закон. Когато и да поиска­ме да направим нещо добро, злото е налице. Накрая започваме да се отчайваме от себе си, да ни призлява от неуспехите ни, обезсърчението все повече ни изпълва. Дълбоко в себе си се чувства­ме духовно поразени и заедно с Павел извикваме: „Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?“

 

Няма причина за хвалба

  Само когато признаем, че сме неспособни сами да се освободим от закона на греха и смърт­та, вратите могат да се отворят, за да заработи в нас великолепната сила на Бога и да извърши това, което ние сме неспособни да направим за себе си. Когато Божията сила ни преобрази отвът­ре навън, единственото, което можем да направим е да отдадем слава и благодарност на Бога. Няма повече да казваме на другите: „Преди вършех гре­хове, но един ден установих, че Исус не харесва това. Събрах цялата си сила и воля, наложих си са­модисциплина и реших, че повече няма да правя тези неща“. Няма да има причина да се хвалим с това какви прекрасни, волеви хора сме. Както Библията казва: „А далеч от мене да се хваля ос­вен с кръста на нашия Господ Исус Христос“ (Галатяни 6:14) Случвало ли ви се е да срещнете хора, които изглеждат по-духовни, отколкото всъщност са? Тяхната неискреност много ясно проличава, кога­то някой заговори за духовната си борба. Ако признае, че има борба с плътта, тези „духовни“ хора веднага слагат на лицето си израза „аз съм по-свят от теб“. Без да кажат и дума, те ви дават да разберете, че борбата с плътта е ужасно ненормал­но нещо за един вярващ. „Ами, ако просто се беше молил повече и беше прекарал повече време в Словото и ако беше духовен (като нас), не би имал никакъв проблем с плътта си“. Въпреки че подобно отношение на свръхдуховно съвършенство се среща доста често, то не отговаря на ясното учение на Писанието. Не вяр­вам, че докато сме тук на земята ще настъпи вре­ме, когато да няма да имаме проблем с тези плът­ски тела. От дългия си опит знам, че собствената ми плът може всеки момент да ми създаде проб­леми, както винаги е правила. Например, когато Бог ми открие област от плътта, която Той иска да промени, аз винаги се залавям за работа, с възможно най-добри намере­ния. Виждам колко е отвратителен грехът ми и се заклевам, че никога повече няма да изпадна в този грях. И тогава измислям различни стратегии и на­чини на дисциплина, за да разреша проблема си. Търся всевъзможни съвети как практически да се справя със положението. Но рано или късно виж­дам как най-добре замислените ми планове се раз­падат. Толкова се отчайвам, че извиквам: „Боже, помогни ми!“. И тогава, за мое учудване, Той ми помага. Духът Му като по чудо започва да проме­ня живота ми. Преливайки от благодарност, виждам колко удивително прост е Божият план за промяна и ос­вен това, колко по-добър от собствените ми илю­зорни усилия. Тогава поклащам глава и си казвам: „Кога най-после ще разбера това просто понятие „благодат“?“. Как съм могъл да си въобразя, че е възможно някога в живота си да направя нещо ценно и така да докажа на Бога, че не съм напълно загубен? И въпреки това, все още си го въобра­зявам. Бог никога не е възнамерявал плътта да влас­тва над нас и Той ни е осигурил средствата и сила­та, за да имаме победа. Но докато настояваме сами да се преборваме с проблемите си, дори и най-добрите ни усилия се превръщат в пречка. Всеки опит за постигане на благочестие, който произлиза от собствената ни сила, е дело на плът­та, и е точно толкова омразно в Божиите очи, кол­кото това, което се опитваме да не правим. Когато победата ни е следствие единствено на Божията намеса, а не на собствените ни усилия, крайният резултат е слава и хвала към Бога.

 

Клопка, която трябва

да избягваме

  В моментите, когато се чувстваме близо до Господа, е изкушаващо да си кажем: „Толкова е прекрасно, никога вече няма да живея по плът, за­щото е така безсмислено и суетно!“. Но следва­щият ден настъпва, и за съжаление забравяме за добрите си намерения. В края на дългия и изпъл­нен с разочарования ден, когато едва се дотътряме до леглото, изведнъж се сещаме, че независимо от положените усилия, пак сме се отклонили, прави­ли сме това, което сме си искали, и сме били кон­тролирани от плътта. За наша голяма изненада, плътта отново е хванала юздите и откриваме, че сме направили това, което сме обещали никога вече да не повторим. И точно в този момент често правим най-голямата си грешка. Започваме да се самообвинява­ме и осъждаме, и се заклеваме, че следващия път ще положим повече усилия. Разбирате ли какъв е проблемът? Щом направим такова обещание, ние сме решили да гласуваме доверие на нашата плът. Казваме, че собствените ни усилия ще ни направят духовно силни, и така се връщаме обратно в сфе­рата на плътта. Подобно на Петър и ние казваме: „Никога няма да те изоставя!“ Много от нас силно се разочароваме, когато изглежда, че водим едни и същи битки отново и отново. Но това не бива да ни изненадва. Всеки от нас преминава през предсказуема поредица от стъпки, които първо трябва да ни доведат до пре­дела на нашите възможности, за да осъзнаем, че със собствени сили не можем да живеем по начин, угоден на Бога. Тогава в отчаянието си извикваме към Бога, и Той изработва благодатното Си избав­ление. Бих искал да си мисля, че съществува няка­къв начин, да не стигам до дъното толкова често, но за съжаление, все още не съм го открил.

 

Отвътре навън

  Чрез Своята благодат, Бог ни е дал възмож­ността да се радваме на непрекъсната победа. Но въпреки това, докато все още сме на земята, бит­ката никога няма да свърши. Всеки ден ни пре­доставя избор, който всеки от нас трябва да напра­ви. Искаме ли да живеем според копнежите на плътта или ще отдадем живота си на преобразява­щата сила на Божия Дух? Колко славно е да стигнем до края на собст­вените си възможности и да видим как Бог проме­ня живота ни чрез благодатта Си! Единствената ни хвалба като вярващи е извършеното заради нас дело на Исус Христос. Ако не беше кръстът, всич­ки ние щяхме да сме завинаги безнадеждно изгу­бени. Но поради Божията велика любов към нас, ние, които преди бяхме изгубени, сега сме спасени и кръстени в Христос. Сега можем да имаме толкова прекрасно об­щение с Бога, защото живеем вече не ние, а Хрис­тос живее в нас. Животът, който сега живеем, го живеем чрез вяра в Божия Син, Който ни възлюби и даде Себе Си за нас. Поради Божията благодат, всеки един от нас сега е ново създание в Христос Исус. Старото премина, всичко стана ново. Когато станем деца на Бога, в нас оживява духовната страна. Внезапно проумяваме, че живо­тът е много повече от това да се подчиняваме на плътските си инстинкти. Започваме да разбираме, че вътрешният глад, който плътта ни никога не успя да задоволи, може да бъде удовлетворен чрез връзката ни на любов с Бога. Колкото повече опознаваме Бога, толкова повече започваме да из­питваме Неговия мир и Неговата радост, и откри­ваме, че нивото на удовлетворение, което изпитва­ме в Духа, безкрайно надминава ограничения спектър на плътта. Колко чудесно е, когато се откажем от собст­вените си безплодни усилия и разрешим на Духа да работи! Защото Неговата победа идва отвътре навън, а не отвън навътре. И точно това е победа­та, която устоява.

9 – Благодатта – Наистина свободен

НИКОЙ в света не е наистина така сво­боден, както повярвалият в Исус Хрис­тос. Павел казва в Галатяните 5:1: „Стойте, прочее, твърдо в свободата, за която Христос ни освободи, и не се заплитайте отново в робско иго“. Свободата е състояние на свободен морален избор, т.е. това е способността да правим истински избор в живота. Вярващите са наистина свободни, но не е правилно да се използва същия термин, за да се опише един грешник. Той има само един ис­тински избор - дали да положи вярата си в Исус. Той е толкова заробен от плътта си, че не може да спре да прави това, което прави. Днес има много хора, които вършат зли неща, без да знаят защо ги правят. Казват: „Мразя това; не искам да го правя; не разбирам защо го правя. Мразя себе си за това, че го правя, но не мога да се спра“. Те са вързани и държани от една сила - силата на Сатана. Преди да дойдем при Христос, всички ние бяхме деца на гнева и прекарвахме целия си живот в опити да задоволим пожеланията на плътта и па ума си (вижте Ефесяните 2:3). Единственият ни из­бор беше какъв начин на заробване да изберем. Нямахме възможност да действаме според свободната си воля, защото ни липсваше способността да се отвърнем от греха. Можехме да заменяме една форма на неморалност с друга, но бяхме неспособ­ни да живеем праведно. Невъзможно е да се открие свободата в такова ужасно състояние.  

За да останем свободни, не

Трябва да използваме свободата

си в област, която би ни върнала

отново в робство.

  Колко голям е контрастът със славната свобо­да, дадена ни в Христос Исус! Като получихме Бо­жията любов и прошение, Бог ни подари и свобо­дата да не сме повече под господството на плътта. Не сме принудени вече да живеем като роби на собствените си плътски пожелания. Дадена ни е способността да се отвърнем от греха, за да слу­жим и да се покланяме на Бога. Освободени сме от веригите на тъмнината, която ни държеше в робство. Бяхме освободени от задължението да живеем според изискванията на закона, за да бъ­дем приети от Бога. Като Божии деца ние сме поз­нали свободата, и тя не може да се сравни с нищо, което преди сме опитвали. Ние сме свободни в Христос, и свободата ни е толкова всеобхватна, че Павел можеше да каже: „Всичко е позволено“ (английски превод: „Всичко е законно за мен“) (1 Коринтяни 10:23). Няма по-обширна истина, съдържаща се в която и да било философия на света. Всъщност, човекът, който може да каже: „Всичко ми е позволено“ е най-свободният човек, живял някога на земята. Но Павел също подчертава, че докато всичко ми е позволено, „не всичко е полезно“ (23 стих). Това означава, че, въпреки че има области от сво­бодата ни, които бихме могли да използваме, без да се поставя в опасност спасението ни, те биха затруднили развитието ни в ходенето ни с Бога. Трябва да избягваме тези страни от свободата ни, които биха ни отклонили от простата, искрена от- даденост на Бога. Ако искаме да останем свобод­ни, трябва да внимаваме да не упражняваме сво­бодата си в област, която би ни върнала отново в робство.

 

Зле използвана свобода

  Много често хората не разбират правилно християнската свобода, като смятат, че свободата в Христос означава свободно да вършат какъвто и да било грях; те използват свободата си, за да задо­волят плътта си. Това е пълно изопачаване на поу­чението в Писанието относно християнската сво­бода. Нашата свобода никога не означава, че мо­жем свободно да вършим грехове. Тя в никакъв случай не е позволително за грях. Славната свобода, в която сме призовани в Христос Исус, е преди всичко свобода от нашата плът и от господството, която тя някога имаше над нас. В Римляни, 6 глава, Павел ни казва, че свободата в Христос, е свободата да служим и да се покланяме на Бога. Свободни сме да не живеем повече грешния, отдаден на страсти живот, който някога сме живели. На Адам бе дадена огромна свобода в Едемската градина. Той можеше да яде от всяко дърво в градината, освен от дървото на познаване добро­то и злото. Бог знаеше от самото начало, че Адам няма да се подчини на заповедта Му, че ще яде от забраненото дърво и така ще внесе грях и нещас­тие в света. Но въпреки това, Бог не попречи фи­зически на Адам да яде от плода. Адам злоупотре­би с дадената му свобода, и ние днес страдаме от катастрофалните последствия на неговия избор. Грехът влезе в света чрез погрешното използване на свободата от един единствен човек. По същия начин и ние можем да изберем да , използваме по погрешен начин свободата си в Христос. Възможно е да вземем тази славна сво­бода и да я използваме по начин, който да ни вър­не отново в робство. Всички сме чували хора да казват: „Е, добре, като християнин аз съм свобо­ден. И така, възнамерявам да задоволя този им­пулс на плътта си, защото имам свободата да го направя“. Трябва да си спомним също, че имаме също и свободата да не го направим. Никога не трябва да използваме свободата си като средство за задоволяване на плътта, отдавайки се на нейни­те импулси. В Евреи 12:1-2 ни се казва: „да отхвър­лим всяка тегота и греха, който лесно ни сплита и с търпение да тичаме на предлежащото пред нас поприще, като гледаме на Исуса - начинателя и усъвършителя на вярата ни“.

 

Свободата да служим

  Ясно е как не трябва да използваме свободата си в Христос. Но истинският въпрос е: „Как трябва да я използваме?“. Как можем да използваме сво­бодата си по начин, който отдава почит на Бога и който ни помага да растем в благодатта? Павел дава отговора в Галатяните 5:13. Той казва, че трябва да използваме свободата си, за да си слу­жим един на друг с любов : „Защото вие, братя, на свобода бяхте призовани; само не употребявайте свободата си като повод за угаждане на плътта, но с любов служете си един на друг“. Библията непре­къснато ни напомня за високата оценка, която Бог поставя на смиреното служение. Библията многократно ни напомня, че ако ис­каме да бъдем наистина велики в Божието царст­во, трябва да служим. Исус направи величествено изявление пред учениците Си в началото на така нареченото Велико Поръчение. Той казва: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята“ (Матей 28:18). Можете ли да си представите колко голяма трябва да е тази сила? Дадена Му бе цялата сила па вселената. Същата сила, която запали звездите и която държи всички атоми в едно, принадлежи на Исус. И какво направи Той с тази сила? Разтърси вселената ли? Или създаде няколко нови галакти­ки ли? Не. Исус свали престилката Си, препаса се като слуга и изми нозете на учениците Си. След като изми последните мръсни глезени и пръсти, Той запита учениците Си: „Знаете ли какво ви сто­рих? Дадох ви пример. Ако Аз, Който съм ваш Господ, ви послужих, то и вие трябва да си служи­те един на друг“ (вижте Йоан 13:12-14). Какво би станало, ако точно сега можехте да кажете: "Цялата сила на вселената е моя"? Какво бихте направили с тази сила? Исус взе кърпа и ле­ген с вода и уми мръсните крака на учениците Си. Цялата сила на вселената бе Негова - и какво направи Той с нея? Уми нозете на учениците Си. Малцина от нас са тези, които искат да слу­жат. Вместо това обичаме да заповядваме и да бъ­дем обслужвани. „Донеси ми това!“ „Подай ми инструмента!“ „Трябва да отидеш!“ Как обичаме да даваме заповеди и как се ядосваме, когато не биват изпълнени! Засягаме се и се нацупваме. Обичаме да сме част от ръководещата класа...но най- големите Божии благословения не са там. Бяхме освободени не за да господаруваме над другите, а за да си служим един на друг с любов. Без съмнение, това благословение изисква Божият Дух да работи в сърцата ни. Плътта ми не­минуемо се противи на идеята да служа на някой друг с любов. Често, първата ми реакция спрямо дори и най-простата молба е: „Ако искаш чата вода, иди и сам си налей. Кой ти беше слуга вче­ра?“. Плътта ми обича да й се угажда. Настойчиво изисква да й се прислужва. Но аз бях освободен от робството на плътта и сега мога да служа на дру­гите с любов. Каква радост е да служим с любов! Целият закон се съдържа в една единствена фраза: „Да възлюбиш ближния си, както себе си“ (Матей 22:39).

 

Свободата да обичаш

  Двеста години преди Исус, Буда казва: „Не прави на другите това, което не искаш те да ти правят“. Забележете, че той употребява израза в отрицателната форма. Ако не искате някой да ви разбие носа, то и вие не разбивайте неговия. Това е една отрицателна заповед.

 

Златното правило не е само

да отбягваме да вършим зло, но

активно да търсим начини

да изявим на практика любовта си.

  Днес има много хора, които погрешно смятат, че съветът на Буда е златното правило. Вярват, че са праведни поради това, което не правят. „Е, доб­ре“, казват те, „Никого не съм наранил. Никого не съм убил и не спя с когото ми падне“. Животът им става дотолкова обусловен от отрицания, че те буквално „за нищо не стават“. Но забележете, че Исус формулира тази етика с ясно позитивни термини. Той казва: „И както желаете да правят човеците на вас, така и вие пра­вете на тях“ (Лука 6:31). Както бих искал на мен да ми служат, така трябва и аз да служа. Както бих искал да ме обичат, така трябва и аз да обичам. Както бих искал аз да получавам подаръци, така трябва и да подарявам. Да обичаме ближния си като себе си означава да поемем инициативата да служим на другите с радост, по един активен и изобретателен начин. Златното правило не се състои просто в това да от­бягваме да вършим зло, а по-скоро активно да търсим начини да изразяваме на практика любов­та си. Исус казва, че изпълняваме закона първо, като възлюбим Бога и след това, като възлюбим другите и се отнасяме към тях така, както бихме искали те да се отнасят към нас. Харесва ни други­те да говорят добри неща за нас, следователно и ние трябва да говорим добро за тях. Обичаме дру­гите да не забелязват грешките ни, следователно и ние трябва да имаме такова снизходително отно­шение към тях.

 

Църковен канибализъм

  Защо става така, че когато някой каже нещо лошо за нас, често първата ни реакция е да му посмачкаме фасона? Пускаме по някоя забележка, че тези, които ни критикуват не са чак толкова святи, колкото биха искали хората да ги мислят. Казваме: „Ами, аз просто обичам да говоря исти­ната, затова искам да ти кажа какво представлява той“. После, когато те чуят какво ние сме казали, изстрелват нов снаряд и така се задвижва един безкраен кръг от злословене и зложелателство. От друга страна, ако разбера, че някой наис­тина ме харесва и говори хубави неща за мен, казвам: „Да, той наистина е отличен експерт по човешките характери. Чудесен човек е“. Случвало се е, като забележа, че някой има намерение да разкъса друг на парчета, да успея да го уловя на въдицата си. След като изсипе целия си боклук, му казвах: „Ами това е много интерес­но. Предполагам, че не си знаел, че той ми е чичо, нали?“. Обичах да наблюдавам реакцията на този човек. Павел ни предупреждава: „Но ако се хапете и се ядете един друг, пазете се да не би един друг да се изтребите“ (Галатяни 5:15). Ако открием, че се „хапем“ и „ядем“ помежду си, казвайки язвителни, разрушителни и дори саркастични думи един за друг - тогава ние ходим в това, което е противоположно на любовта. За съжаление, започва един вид междуличностен канибализъм в отношенията. Осъзнаваме, че сме хванати в разрушителен, поро­чен кръг. Развиват се ревности, огорчения и бор­би, и скоро църквата започва да се самоизяжда. Изтребваме се един друг. Веднъж четох за един човек в Англия, който успял да отгледа особено злобна порода петли за борба. Те били почти непобедими на арената и мъжът много се гордеел с положението и репута­цията, които придобил в резултат на усилията си. Всяка сутрин излизал навън и се възхищавал на своите петли-борци. Един ден, когато отишъл отново да ги нагледа, за свой най-голям ужас намерил помещението им цялото в пера, кръв и трупове. Ценната му сто­ка лежала там, разкъсана на парчета. Той бързо извикал един от наемните си работници и го попи­тал какво се е случило. „Кой глупак затвори тези агресивни същества в едно и също помещение?“, изревал той. „Аз, сър“, отговорил кротко слугата. „И защо направи тази глупост?“, запитал собстве­никът. „Ами“, отвърнал наемният работник, „по­мислих си, че досега вече всички са разбрали, че са от един отбор“. Но, разбира се, петлите били твърде глупави, за да разпознаят истинския си враг. За съжаление, има моменти, когато ние в църквата едва ли се държим по-интелигентно. Чес­то забравяме кой е истинският ни враг. Врагът не е група баптисти или презвитериани. Нашият ис­тински враг е силата на тъмнината, която държи хората под робството на заблудата и греха. Ние трябва да прекратим тези саморазрушителни съ­перничества и да заработим заедно за общото бла­го на Божието царство. Защото, ако се „хапем“ и „ядем“, ще се изтребим един друг. Един ден ще на­мерим църквата окървавена и разбита, и тогава светът ще каже: „Ето - това е твоето християнст­во!“. Колко е жалко, че такава голяма част от исто­рията на църквата е преминала в нападки и изтребване един друг. Прекалено много сме се от­дали на това несправедливо да поставяме етикети и да подценяваме хората от другите християнски общества. Нищо не може да се отрази по-пагубно на развитието на Божието царство. Като свободни мъже и жени в Христос, тряб­ва да ходим в Духа - Духа на любовта, простителността и добротата. Трябва да гледаме към Госпо­да, за да получим благодатта и силата Му. В това отношение нямаме друг избор. Къде другаде бихме могли да намерим сила, за да се противопоставим на това разрушително течение и да се съсредото­чим на това, което е добро и похвално в другите, дори и в тези, с които не сме на едно мнение?

 

Свободата носи отговорност

  Със свободата идва и голяма отговорност. Винаги! Някой е казал, че цената на свободата е непрестанна Бдителност. Трябва да сме винаги нащрек, за да опазим свободата си, защото е ужас- но лесно да я загубим. Не се подвеждайте да използвате неправилно свободата си за задоволяване на плътта. Да, ние сме свободни в Христос да действаме, както избе­рем. Но, макар че може Бог да не осъди душата ви да попадне в ада поради някое съмнително действие, запитайте се: „Това забавя ли ме? Пречи ли ми по пътя към постигането на целта?“ Главната ми цел и копнеж в живота ми е да се намеря в Христос, съвършен в Него. Павел каз­ва: „Не знаете ли, че, които тичат на игрището, всички тичат, а само един получава наградата? Така тичайте, щото вие да я получите“ (1 Коринтяни 9:24). Аз възнамерявам да се „спусна към при­целната точка за наградата на горното (английски превод: „висшето“) от Бога призвание в Христа Исуса“ (Филипяни 3:14). „Следователно и ние... нека отхвърлим всяка тегота и грях, който лесно ни сплита, и с търпение нека тичаме на предлежащото пред нас поприще, като гледаме на Исуса, начинателя и усъвършителя на вярата ни“ (Евреи 12:1-2). Аз не желая нищо да ме забавя. Не искам нищо да попречи на развитието ми. Някой може да ми каже: „Ама, Чък, няма нищо лошо в това, един християнин може да го прави“. Сигурно може. Но то може също така да препречи пътя му към целта! „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно“(1 Коринтяни 6:12). Някои от позволе­ните неща ме събарят и нарушават общението ми с Исус. „Всичко ми е позволено, но не ща да съм обладан от нищо“ (стих 12). Ако искам да остана свободен, трябва да вни­мавам да не използвам свободата си за преследва­не на нещо, което може да ме завладее. Веднъж предал се на властта му, не съм вече свободен. Ако искам да използвам свободата си за неща, които ме завладяват и не ме пускат, тогава не съм вече свободен. Използвал съм свободата си глупа­во и съм се върнал отново в робство. А това не е живот. Слава на Бога, че ни е дадена свобода в Хрис­тос! Слава на Бога, че са ни дадени средствата, с които да опазим тази свободата! Думите сами по себе си не могат да изразят какво означава да бъ­деш наистина свободен. Дано Бог ни помогне свободно да обичаме, свободно да служим, свободно да търсим това, което е най-добро за другите. Защото тогава, най- после, ще можем напълно да изпитваме несравни­мия възторг от това да бъдем единствено в свобо­дата на Божията велика благодат.

10 – Благодатта – А дали няма да се разпуснат

МНОГО ХОРА ИЗПИТВАТ силен, неос­нователен страх, че Божията благодат ще ги доведе до греховен живот. Страхуват се, че ако вярващите осъзнаят, че Бог не ги съди според делата им, а според вярата им в Христос, те ще станат разюздани. „Чакай малко, Чък!“, казват. ’Така ти отваряш една вратичка, и хората ще за­почнат да вършат всякакви злини, като обясняват поведението си с думите: „Неговата благодат покрива всичко, което правя“. Това възражение не е нещо ново. Благата вест на благодатта, която Павел започна да проповядва сред езичниците мигновено доведе до протести от страна на евреите. Те си мислеха, че като се даде такава свобода на езичниците, те ще се разпуснат. Петър също можа да съзре опасността от непра­вилно тълкуване на Павловото благовестие и на­писа в посланието си: „Както любезният ни брат Павел ви е писал, според дадената му мъдрост, както пише и във всичките си послания, когато го­вори в тях за тия работи; в които послания има ня­кои неща мъчни за разбиране, които неучените и неутвърдените изопачават, както правят и с други­те писания, за своята погибел“ (2 Петрово 3:15-16). За съжаление, винаги е имало такива, които вземат Божието Слово извън контекста и го изо­пачават за своя погибел. Те използват благовестие­то, проповядвано от Павел, като извинение за разюздания си, греховен живот. Но благовестието никога ме може да бъде правилно разбрано по този начин.

 

Вие сте мъртъв!

  В Римляните, 5 глава, Павел описва общение­то ни с Бога! по благодат, със силни, величествени думи. В 20 стих той заявява: „Гдето се умножи гре­хът, преумножи се благодатта“. В първия стих на следващата глава той си представя как някои хора казват: „Ами нека тогава да вземем да вършим много грехове, та благодатта още повече да се ум­ножи. Изобилващата Божия благодат е нещо прекрасно! Нека й дадем възможност наистина да преизобилства“. В заключение, Павел отговаря: „Да не бъде! Ние, които сме умрели към греха, как жи­веем вече в него?“ (вижте Римляни 6:2). Отговорът му съдържа важен ключ към християнския живот и опитности. Да предположим, че са ме хванали докато обирам банка. Изпратен съм в затвора и изправен на съд. След много седмици съдебните заседатели издават следната присъда: „Признаваме го за вино­вен“. Тогава съдията определя деня, в който ще бъде произнесена присъдата. Очакват ме пет годи­ни или доживотен затвор, защото съм използвал пистолет, направил съм няколко дупки в тавана и съм изплашил до смърт касиерите в банката. И накрая идва денят, в който трябва да се явя пред съдията, за да чуя присъдата си. Законът е извършил работата си. Задържал е и е осъдил виновния. Влизам в съдебната зала и съдията казва: „Моля, подсъдимият да стане“. Ставам и той казва: „Съдът ви смята за виновен и ви осъж­да на пет години затвор“. Новината е толкова лоша, че получавам сърдечен удар и умирам на място. Ще държи ли съдът трупа ми пет години в затвора? Не. Смъртта ми моментално ме освобож­дава от осъждението на закона. Присъдата ми няма повече власт над мен, защото аз съм мъртъв. Това има предвид Павел, като говори за онези от нас, които чрез вяра в Исус Христос са били оп­равдани пред Бога и сега живеят под Неговата славна благодат. Ние не живеем вече по плът, на­шето старо „аз“ е мъртво. Законът ни беше осъдил на смърт. Неговите изисквания бяха изпълнени, когато бяхме съразпнати с Христос. Моето и ва­шето старо „аз“ са разпнати. Тогава, ако старото ни естество е мъртво, как можем да продължава­ме да живеем в греха? Ние сме мъртви спрямо онзи стар живот. „Съразпнах се с Христа“, пише Павел, „и сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене“ (английски превод: "Съразпнах се с Христа, въпреки това живея; но не аз, а Христос живее в мене“) (Галатяни2:20). Ние не живеем повече по стария егоистичен на­чин. Дните, отдадени само на нашето „его“, си оти­доха. Не ходим вече по плът. Сега сме свободни от закона, от грешната си природа и от ужасното чув­ство на вина, защото нашето старо, виновно „аз“ бе съразпнато с Исус Христос. Сега ходим по Бога, като уповаваме на Исус.

 

Ако си умрял действай

като такъв

  Вярата, която ми дава позиция на праведност пред Бога е тази, която се изявява в дела по Бога. Ако продължавам да живея в мръсотията и поква­рата на старата ми плът, използвайки благодатта на Бога като покривало за развратния ми живот, тогава само се залъгвам, и не съм наистина дете на Бога. В Яков 2:26 се казва: „Защото, както тяло­то без духа е мъртво, така и вярата без дела е мъртва“ (английски превод). Този, който е бил роден от Божия Дух, непре­менно ще изявява това с начина си на живот. Исус казва: „И защо Ме зовете, Господи, Господи! и не вършите това:, което казвам? Всеки, който дохожда при Мене, и слуша Моите думи, и ги изпълнява, ще ви покажа на кого прилича. Прилича на човек, който построи къща, изкопа и задълбочи, и положи основа на канара; и когато стана наводне­ние, реката се устреми върху оная къща, но не можа да я поклати, защото беше здраво построена. А който слуша и не изпълнява, прилича на човек, който е построил къща на земята, без основа, върху която се устреми реката, и на часа рухна; и срутва­нето на оная къща беше голямо“ (Лука 6:46-49). Апостол Йоан пише: „И по това сме уверени, че Го познаваме, ако пазим заповедите Му. Който казва: Познавам Го, а заповедите Му не пази, лъ­жец е, и истината не е в Него“ (1 Йоан 2:3,4). На два пъти в това послание той добавя, че който е роден от Бога, не може да продължава да живее в грях (вижте 1 Йоан 3:9; 5:18). Не осуетявайте Божия­та благодат. Повярвайте и се доверете на Исус Христос като на ваш Господ и Спасител и живейте съобразно това ново общение.  

Обичай Бога и прави

каквото си искаш

  Сега някой ще попита: „И все пак, щом добрите ни дела не ни спасяват, какво може да ни възпре от това да не пушим, да не пиянстваме или да не висим по долнопробните барове?“ Не че не мога да върша тези неща, а просто нямам желание да ги правя. Христовата любов ме принуждава да живея угоден на Бога живот. Опитал веднъж кол­ко блага е любовта Му, нямам желание да се отде­ля от Него. Искам да се приближа колкото е възможно повече към Исус, защото Го обичам и Той ме обича. Не искам да участвам в нищо, което би опетнило името Му. Има известна ирония във факта, че сега, под благодатта, живея много по-порядъчно, отколкото когато и да било под закона. При отношения, регу­лирани от закона, винаги се стремя да разширя границите. Постоянно се опитвам да установя дали определени действия са правилни или пог­решни. Винаги търся да открия пролуки. Търся благовидни причини, за да оправдая постъпките си. Живея според легалистичните ограничения, но и малко извън тях.  

Бог не иска дa ви обвърже със

закон; Той иска дa ви притегли

към Себе Си с любовта Си.

Това е евангелието на благодатта.

  Отношенията на любов с Бога са коренно раз­лични от легалистичните. Не разисквам вече дали нещо е правилно или грешно. Вместо това, откри­вам, че се питам: „Това угодно ли е на моя Отец? Аз Го обичам и искам да Му у годя. Той толкова много ме обича, че не ми се иска да Го огорчавам. Дали ще е угодно на моя Отец, ако направя това?“. Понякога, дори и когато законът мълчи, сърцето ми казва, че Бог ще се наскърби, ако извърша не­щата, които съм си намислил. Това, което Бог желае да постигне, са отношенията на любов с всеки от нас. Той не иска да ви обвърже със закон, а да ви привлече към Себе Си с любовта Си. Това е евангелието на Божията бла­годат - праведността, която Бог ни вменява, без за­кона. Много от нас не успяват да разберат, че лю­бовта е единствената истинска подбуда да бъдем добри. Страхът никога не е първостепенна, движе­ща сила в християнския живот. Ако сме добри, само защото се страхуваме да бъдем лоши, това не е истинска праведност. Можем да имаме привидно примерно поведение, като покривало за всякакви погрешни и изопачени мотиви. Ако страхът от последствията е единствената причина, която ни възпира, ще бъдем само пример за въздържащ се зъл човек. Това не е истинска доброта. Истинското благочестие е мотивирано винаги и единствено от любовта. Ако моралният избор, който правим, се основава на пламенната ни любов към Бога и силното ни желание да се въздържаме от неща, които биха наскърбили сърцето Му, тогава сме открили правилния мотив за праведността. Плодът на Духа е любов. Една от отличител­ните черти на любовта е добротата. Когато почувс­тваме любовта, изпитваме радостта. Когато лю­бовта завладее живота ни, тогава познаваме мира. Проявите на любовта винаги са търпение и устоя­ване в изпитанията. Естеството на любовта е бла­гост и кротост. Същността е тази, че когато Духът произвежда плода си в нас, тогава отпада необхо­димостта от спазването на тежки външни форми на поведение, продиктувани от закона. Любовта изпълнява закона. И така, правим едно чудесно откритие: праведният живот не представлява повече тежест за нас, а радост, защото имаме отношения на любов с Исус.

 

Проблемът, който остава

  Възможно е да познаем и да преживяваме Бо­жията благодат. Може да живеем в радостта и мира поради оправданието чрез вяра в Исус Хрис­тос, и в Него да имаме пълна увереност за позицията ни на праведност пред Бога. Тази увере­ност идва от знанието, че съм съразпнат с Хрис­тос. Животът, подвластен на плътта ми, е мъртъв, и сега живея нов живот, управляван от Духа на Исус Христос. Имам нова природа - природата на Исус Христос. „За туй, ако някой е в Христа, той е ново създание, старото премина, ето, /всичко/ ста­на ново“ (2 Коринтяни 5:17). Това е една удивител­но освобождаваща истина. Но аз все още имам проблем. Все още съм в това тяло и докато продължавам да бъда в него, ще съм под силното давление на телесните си на­гони. И затова, вътре в мен се води битка. Плътта изкарва артилерията си и започва да ме обстрелва. Плътта ми - старото ми естество - е мъртва, но въпреки това изглежда, че трябва да мъкна този труп със себе си навсякъде. Аз съм като партньо­рът на Сам Мак Гий, който живее с „един полускрит труп, от който не може да се отърве“. От извънредно голямо значение е да запом­ним, че Библията прави много важно разграниче­ние: духът ми е изкупен, но тялото ми - не. Това създава огромен конфликт. Павел заявява в Рим­ляните 8:22-23: „Понеже знаем, че цялото създание съвкупно въздиша и се мъчи до сега. И не то само, но и ние, които имаме Духа в начатък, и сами ние въздишаме в себе си и ожидаме осиновението си, /сиреч/, изкупването на нашето тяло“. Колко често ми се случва да стена и плача пред Бога поради слабостта на плътта ми. След като Исус се бе помолил в Гетсиманската градина, върна се при учениците Си и ги наме­ри заспали. Той каза на Петър: „Симоне, спиш ли? Не можа ли един час да постоиш буден? Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение; духът е бодър, а тялото немощно“ (Марк 14:37-38). Нико­га досега не са изговаряни по-истинни думи от тези. Духът ми наистина има желание за доброто, но плътта ми е слаба, аз пъшкам, мъча се и каз­вам: „О, Боже, ускори деня, в който ще ме освобо­диш от това тленно тяло!“. Копнея да се отърва от този стар труп.  

В моментни на слабост

Духът ме изобличава и ми дава сила,

и обръща ума ми към Бога.

  Един ден всички ще бъдем освободени от грешната ни природа. Писанието казва: „Защото това тленното трябва да се облече в нетление, и това смъртното да се облече в безсмъртие. А кога­то това тленното се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне писаното слово: „Погълната биде смъртта победоносно“. О смърте, где ти е победа­та? О смърте, где ти е жилото? Жилото на смърт­та е грехът, и силата на греха е законът; но благо­даря на Бога, Който ни дава победата чрез нашия Господ, Исус Христос“ (1 Коринтяни 15:53-57). Междувременно, не всичко е загубено. В мо­менти на слабост, Духът ме изобличава и ми дава сила, и обръща ума ми към Бога. Търся Неговата помощ и Неговата сила. Започвам да преживявам Неговата победа. Открил съм, че трябва ежеднев­но да разчитам на силата и мощта на Исус Хрис­тос, за да мога да живея така, както Той иска. Няма област, в която мога да включа живота си на нулева скорост и да продължа по инерция. В момента, в който направя това, плътта започва да се надига и да заграбва властта и силата. Трябва да държа апетитите си в подчинение, в противен слу­чай те ще започнат да ме управляват. Павел пише: „Но уморявам тялото си и го поробвам, да не би като съм проповядвал на другите, сам аз да остана неодобрен /или отхвърлен/“ (1 Коринтяни 9:27). Ако съм бил хванат в момент, в който не съм бдял, и открия, че съм се подал отново на плътта, това означава ли, че не съм повече спасен? Трябва ли отново да бъда спасен? Не. Аз все още вярвам в Исус Христос. Все още обичам Господа и все още вярата ми се вменява за праведност. Именно поради вярата ми и новия ми живот в Христос, не мога да продължавам да бъда подвластен на плът­та. Макар че временно може да падна в някоя яма, не мога да остана в нея. Бог няма да ми поз­воли да остана в това състояние. Той няма да ме остави да върша някои неща, които биха ми се приискали и които всички други правят. Те може да ги вършат и да не бъдат уловени или наказани, но аз не мога. Той ще се погрижи да не ги върша! Ако се опитам да следвам светските пътища и върша това, което тълпата „понесена от течението“ прави, аз или ще се проваля в това, или ще го намразя, или ще бъда хванат от плътта. Понеже Той ни обича и ние сме Негови деца, просто не можем скришом, безнаказано да си вършим грехо­ве, както светът прави.

 

Няма ли никакви критерии?

  Някой може все още да се чуди: „Тогава, ако сме под благодат, можем ли просто да пренебрег­нем Божиите норми за лично поведение?“. В ника­къв случай. Чрез нашите нови отношения с Бога, ние сме получили Неговата движеща сила и пребиваващото в нас присъствие на Святия Дух. В Хрис­тос получаваме нова природа, която копнее да жи­вее в съответствие с Божията любов и святост. Чрез силата на Святия Дух повече не е необходимо да се напрягаме, за да вършим това, което е правилно. Именно това има предвид Йоан, когато пише: „За­щото ето що е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди, а заповедите Му не са тежки“ (1 Йоан 5:3). Божието присъствие в нас ни дава сила да изберем това, което е правилно и да се въздържаме от зло. Тези, които са чели произведенията на класи­ческата литература, вероятно са запознати с истори­ята на Одисей. По време на пътуванията си, този древен пътешественик чул истории за острова на сирените - смъртоносни чародейки, които пеели толкова прекрасно, че всеки минаващ моряк обръ­щал кораба си към острова им и там се разбивал в скалите. Никой, веднъж чул песента на тези сирени, не оцелявал. Това звучало доста предизвикателно за такъв безстрашен мъж като Одисей. Той решил да бъде първият оцелял, който е чул тази музика. За да постигне целта си, Одисей сложил восък в ушите на екипажа си и им заповядал да го завър­жат здраво за мачтата на кораба. Когато минавали гребейки покрай острова, съблазнителната музика зазвучала. Одисей положил неимоверни усилия, за да се освободи от въжетата и да доплува до брега. Той заклевал моряците си да обърнат кораба към скалите, но восъкът им пречел да чуят виковете му. Одисей продължил да се бори с въжетата, докато корабът излязъл на сигурно място, извън обсега на музиката. Така Одисей чул песента на сирените и оцелял, но от този момент нататък той бил преслед­ван от спомена за тази измамлива музика. В гръцките митове се разказва и за друг кораб, който минал покрай този остров и все пак оцелял. Когато смъртоносната мелодия започнала да при- тегля екипажа към пагубните брегове на острова, един надарен мъж на име Орфей, който бил на ко­раба, грабнал лирата и започнал да свири. Неговата музика така далеч превъзхождала тази на сирените, че мъжете отклонили кораба от курса му към ска­лите и запленени от тези нови, прелестни, животво рящи мелодии доплавали до безопасно място. Изправени пред притегателната сила на изку­шението, повечето от нас могат да бъдат оприли­чени на Одисей, или на Орфей. За някои песента на сирените от света има почти непреодолима привлекателност. Те откриват, че са здраво върза­ни от закона, но се борят срещу правилата му, примамвани от силата на плътта. Единствената им надежда е в закона, който ги възпира.  

Радостта от единението с Христос

далеч превъзхожда всичко,

което светът или плътта

могат да предложат.

  Ho има и такива, които са чули една нова пе­сен - небесната музика - в сърцата си. Те откриват, че любовта на Исус Христос е толкова силна и за­доволяваща, че макар светът да продължава да е привлекателен, те с радост го загърбват, за да могат да бъдат силно притегляни в Неговото прекрасно присъствие. Не е нужно да бъдат завързвани или принуждавани. Те не се борят да се освободят от въжетата, които ги спират, защото са открили колко велико е да живееш в близко общение с Бога. Радостта от това единение с Христос далеч превъзхожда всичко, което светът или плътта мо­гат да предложат. Грехът е загубил очарователната си и притегателна сила. Тези, които са открили удовлетворението от близкото общение с Бога не се нуждаят от закони. Вместо робски да следват наредби като: „Не удряй ближния си по главата!“, те нямат никакво желание да го правят, защото сърцето им е било докоснато от Божията любов. Искат просто да видят ближния си спасен. Неотдавна видях този принцип в действие. Както карах колата си по една оживена улица в близост до Калвари Чапъл, друга кола внезапно изскочи пред моята и ме накара така рязко да ударя спирачките, че почти блокираха. Възрастна дребна жена с прошарена коса караше колата. Тя не беше забелязала нито мен, нито другите коли, в които едва не се блъсна. Ако останалите шофьори не бяха карали с изострено внимание, щеше да стане ужасна катастрофа. А тя направи толкова много глупави маневри, че се чух да се моля с думите: „Господи, моля Те, помогни на тази възрастна же­ница да се прибере безопасно вкъщи“. Тези, които ме познават, могат да свидетелстват, че загрижено­то ми отношение в тази ситуация не бе нищо друго освен чудо! Прекрасно е да можеш да преживяваш промените, до които водят отношенията ни на лю­бов с Бога чрез Исус Христос.

 

Постоянна любов

  Поради Христос, ние можем да преживеем истинс­ко единение с Бога. Той не е близко до нас в един мо­мент и далечен - в следващия. Дори и ако се провалим, дори и ако все още сме слаби в много области, позицията ни на праведност пред Бога не се променя според непостоянните ни отношения или различните ни настрое­ния. Връзката ни с Бога е стабилна и сигурна, защото не се основава на самите нас или на нашите лични пости­жения, а на делото на Исус Христос, извършено заради нас. Той взе нашите грехове върху Себе Си и умря вмес­то нас, за да направи реално спасението ни чрез вяра. Можем да загърбим разбирането, според което Бог ни обича само, когато сме „добри“ и ни отхвърля, когато сме лоши. Често се обаждам на внучката си по телефона. Оби­чам да си говоря сутрин с нея и да я питам как вървят не­щата. Понякога, когато си говорим, тя ми казва: „Днес съм кисело момиченце, дядо“. Дали я обичам по-малко, когато ми казва това? Тя знае, че не е във форма. Но това не променя ни най-малко любовта ми към нея. Нито пък я обичам повече, когато е едно малко сладко ангелче. Аз просто я обичам. Обичам я, когато е кисела и когато е сладка. Бог гледа на нас по същия начин. Когато не сме в настроение, сме склонни да си мислим: „Не е възможно Бог да ме обича днес. Та дори аз самият не се обичам. Ужасен съм. Не мога да търпя никого около себе си“. Склонни сме да си мислим, че Бог не ни обича, когато сме се провалили в нещо. Но не е така! Ако позицията ни пред Бога се основаваше на това как ние се предста­вяме, никога нямаше да се наложи Исус Христос да умре. Когато Исус счете вярата ни за праведност, Той ни дава прекрасните и стабилни отношения на любов със Себе Си. Ние добиваме тази позиция пред Него, която казва: „Влез и седни. Позволи Ми да ти помогна; позво­ли Ми да ти дам сила“. Бог ви обича. Вие сте толкова скъпи за Него, че Той ви избра и призова да бъдете вечно Негови. Ето защо Божията благодат не води към разюздан живот. Радостта, която можем да имаме в Спасителя е неизме­римо по-голяма от тази в греха.

11 – Благодатта – Прикрити капани и мини

ИЗГЛЕЖДА, ВИНАГИ ИМА хора, гото­ви да се вмъкнат там, където се събира реколтата, за да отмъкнат и те част от нея. На паркинга към църквата „Калвари Чапъл“ често се натъкваме на хора, които разпространя­ват рекламни брошури на странни учения. Поня­кога пък сме виждали хора, застанали на пред вхо­да на църквата, които се опитват доктринално да объркат влизащите. Винаги ги питаме: „Защо оти­вате да разпространявате брошурите си точно в църква?“. Ако честваме някакво специално съби­тие и сме запланували да разпространим брошури, за да го разгласим, изпращаме децата си на плажа или в търговските центрове, а не в някоя друга църква! Защо отивате в някоя църква, за да се опитате да отвлечете тези, които вече са се устано­вили там? Ако имате някоя жизненоважна доктрина, която чувствате, че другите трябва да разберат и повярват, вместо да се опитвате да ни обърнете във вашата вяра, защо не ни покажете как тази ис­тина е променила вашия живот съобразно образа на Исус Христос? Нека видим тази истина, проя­вена в собствения ви живот. Когато видим пълно­то ви посвещение и близката ви обхода с Господа, без съмнение ще ви попитаме как става това, за­щото ще имате нещо, от което ние се нуждаем. За съжаление, хората никога не получават удовлетворение, когато вършат това. Трагично е, че чувстват, че са призовани от Бога да откъснат хора от Христовото тяло, за да ги убедят в нещо друго. Ето защо, Новият Завет е пълен с предуп­реждения и увещания, насочени срещу лъжеучителите и лукавите им, пленителни способи.

 

Можете да сте сигурни

Всички култове са склонни да изопачават Христовото евангелие. Обикновено те силно набля­гат на делата и на праведността свързана с тях. Ако попитате някой, който е член на тактов култ, дали е новороден, много често ще ви отговори: „Братко, не можеш да разбереш това преди смъртта си, защото не знаеш какви ще бъдат последните ти дела“. Няма ли да е ужасно точно тогава да откриете това? Бог иска да сме сигурни в спасението си и ако сме зависими от Исус Христос, и делото Му, можем да имаме тази увереност. Ако спасението ни се осно­вава на дела, тогава увереността е недостижима за нас.  

Библията ни учи, че пътят

на спасението е наистина внесен.

  Ако спасението ни се основава на верността ни към дадено верую или система от дела, няма да знаем какво ни очаква във вечността, докато не умрем..., а тогава ще бъде твърде късно. Но ако спасението ни се основава единствено на вярата ми в Исус Христос и Неговото дело, можем да бъ­дем сигурни. Знаете ли, аз не съм сигурен нито в делата си, пито в собствената си праведност. Но съм сигурен в Неговото дело и Неговата праведност. Както ав­торът на химна казва: „Надеждата ми не се гради па нищо друго освен на кръвта Христова и Него­вата праведност: не смея да се доверя на най-прек­расното на вид същество, но изцяло уповавам на името Исус“. Павел е толкова убеден в тази исти­на, че пише: „Но ако и сами ние, или ангел от не­бето ви проповядва друго благовестие освен онова, което ви проповядвахме, нека бъде проклет“ (Галатяни 1:8). Силни думи! Павел използва тер­мина анатема, който означава „проклет да се озо­ве на дъното на ада“. Представете си, че тази вечер някакъв ангел седне на леглото ви. Чувствате се неспокоен, съ­буждате се и виждате едно блестящо създание, сед­нало на долния край на леглото ви, високо близо два метра и половина. Ако то ви каже: „Не се страхувай! Дошъл съм да споделя с теб една добра новина. Ти си рядка личност - Бог те е избрал да извършиш едно специално дело. Ако само поис­каш да се захванеш и извършиш това за Бога, Той ще те спаси“. Какъв извод бихте си направили? Едно нещо е сигурно: Този ангел не е от Бога. Нека бъде проклет. Библията учи, че пътят на спасението е наис­тина тесен. Думите на Павел нанасят смъртоносен удар на тази всеобхватна религия, така популярна днес, която казва: „Вярвам, че човек, който прави това, което чувства в сърцето си за правилно, ще бъде приет от Бога“. Петър казва: „Той /Христос/ с камъкът, който вие зидарите презряхте, който ста­на глава на ъгъла /т.е. основният крайъгълен ка­мък/. И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено между човеци­те, чрез което трябва да се спасим“ (Деяния 4:11-12). Днес много хора биха отвърнали: „О, Петре, ти си твърде тесногръд. Нима искаш да ми кажеш, че Исус е единственият път за спасение? Това е твърде ограничено, Петре. Не мога да го приема“. Много добре. Тогава бъди проклет. „Но това са толкова груби думи“, отвръщат те. „Това е твърде ограничено. Със сигурност Исус е имал по-широ­ки разбирания!“. Но именно Исус казва: „Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Йоан 14:6). И пак Исус е Този, Който казва: „Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води в погибел, и мнозина са ония, които минават през тях. Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират“ (Матей 7:13,14). Павел е разбрал всичко това съвсем правил­но. Дори и днес може да долови умоляващия му глас, отправен към галатяните: „Ето, ще го кажа още веднъж. Ако ангел от небето или някой човек дойде и ви изложи някой друг път, който ви кара да разчитате на себе си, на вашите собствени дела, на собствената ви доброта, на собствената ви праведност, на вашето спазване на закона, на обряз­ването ви, на вашето следване на някои ритуали, на присъединяването ви към някоя група, или да разчитате на това, че давате много пари за църква­та - нека бъде проклет!“ Защо Павел беше толкова непреклонен? Защото Бог ни прие точно такива каквито сме, кога­то положихме вярата си в Сина Му Исус Христос. Поради упованието ни в Него, Той ни изми от всичките ни грехове и ни прие. Бог иска да ни дари с богатството и пълнотата на Своята любов - не защото я заслужаваме, а защото Той ни обича. Това е евангелието на благодатта в Исус Христос. Точно за това Павел накрая даде живота си.

 

Това е чудо

  Питали ли сте се някога, защо доктрините, които учат, че добрите дела са основа на отноше­нията с Бога, изглеждат така силно утвърдени в живота на хората? Признавам си, че аз съм се за­мислял. Без съмнение, Павел също се е чудел, защото казва на галатяните: „Чудя се как вие оставяте Онзи, Който ви призова чрез Христовата благодат, и така скоро преминавате към друго благовестие“ (Галатяни 1:6). Наистина е чудно, че хората оста­вят благодатта на Христос, заради друго благовес­тие, особено когато това „благовестие“ изобщо не е никаква блага вест! Всеки път, когато някой каже: „Добре е да се вярва в Исус Христос, но е необходимо и още нещо“ - внимавайте! В момента, в който ми каже­те, че трябва да бъда праведен и че трябва да дока­жа това пред Бога чрез святостта си, вие не ме во­дите към Бога, а ме отблъсквате от Него. Аз не съм праведен и не съм свят и в никакъв случай не мога да стана такъв, така че това, което ми казва­те не е добра вест. Съвсем далеч е от добрата вест. То е прогласяване на смърт. Павел не можеше да разбере защо някой би пожелал да се откаже от отношенията на любов с Бога, за да се опита да установи отношения, основани на дела, обрязване, или на спазване на зако­на. Има „неколцина, които ви смущават“, пише той, „и искат да изопачат благовестието“", добрата вест за Христос (Галатяни 1:7).

 

Любовта е като оръжие

  Наистина е учудващо, че хората могат да изоставят истинското благовестие за някаква ими­тация, но не е тайна по какъв начин лъжеучители- те често вербуват новите си ученици. Павел посоч­ва, че една обичайна тактика е усърдната проява на обич: „Те ревностно ви обичат, но не по добър начин; те желаят да ви отлъчат от нас, за да обича­те тях“ (английски превод - King James Version; Галатяните 4:17). Тези, които са били привлечени в култове чес­то разказват за невероятната проява на любов и внимание насочени към тях, когато са били счете­ни за интересен обект за привличане. Но веднъж посветил се на групата, ревностната любов се превръща в отравяне с фалшива доктрина. Вместо да бъде обсипван с любов, новоповярвалият се поставя под строга физическа дисциплина и в крайна сметка се довежда до пълно изтощение: Отнема му се всяко чувство на самоувереност и така човекът става изключително податлив на ду­ховните изопачения на групата. Любовта, проявявана с такава готовност в са­мото начало, е само средство да бъде изолирана дадената личност и да се доведе под робство. Ако някой не се съобразява с програмата, любовта бързо се изпарява и човекът веднага бива изклю­чен и отлъчен от това общество. Ако не успеят да го спечелят за новото верую, „обичта“ бързо се превръща в открита враждебност. В първите години на служението ми в Тюсан, имах неприятна среща с петдесятници от групата „Само Исус“. Този култ учи, че Отец, Синът и Святият Дух са само различни имена на Исус. (Естествено, доста им е трудно да обяснят на кого говореше Исус, когато се молеше на Отец, или кой бе Този,- Който проговори от небесата при кръщението на Исус. Може би гласът в Матей 3:17, който казва: „Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение“ беше просто хитро изпълнен номер на вентрилоквизъм[1]). Слабостта на тази позиция е явна, но независимо от това, последователите на този култ не се спират пред нищо и създават най-различни конфликти. За съжаление, две влиятелни семейства от църквата ни се хванаха на въдицата на това уче­ние. Скоро те ме набелязаха като следващия си обект и започнаха „ревностно да ме обсипват с лю­бов“. Канеха ме често на ресторант и непрестанно повтаряха какъв огромен потенциал имам и колко обичат църквата. Аз никога не съм обичал да споря с хората върху Библията. Обикновено им давам възмож­ност да изложат погрешните си виждания, без да се опитвам да ги разкъсам на парчета. И така, ко­гато тези приятели цитираха стиха, където Исус казва: „Аз и Отец едно сме“ (Йоан 10:30), аз каз­вах: "Да, правилно. Точно така казва". Всеки път, когато ми цитираха Писанието аз казвах: „Да, точ­но така пише“. И не спорех с тях Естествено, знаех много стихове, които биха изяснили въпроса, но не си правех труда да споря с тези хора. Исус казва: „Спогаждай се с противни­ка си по-скоро, догдето си на пътя с него...“ (Матей 5:25), така че се съгласявах със стиховете, които те цитираха. Въпреки, че не бях съгласен със странното им тълкуване, винаги се съгласявах със самите стихове. Тъй като не спорех с тях, те си помислиха, че са успели да ме убедят. Един ден, те представили учението си пред посещаващите неделното училище за възрастни. Когато учителят убедително ги оборил, някои от тях се опитали да твърдят, че и аз съм от тях. Учи­телят веднага ме извика, за да се разреши спора. Когато казах на класа, че вярвам, че Бог е един, но че се изявава в отделните личности на Отец, Сина и Святия Дух, поддръжниците на „Само Исус“ се вбесиха. На следващия ден ми се обадиха по телефона и ми казаха: „Искаме да те видим довечера у дома“. Същата вечер отидох у тях и те ме запитаха: „Какво се крие зад великата ти идея да отречеш истината? Как посмя да отречеш това, в което на­истина вярваш?“. Аз отговорих: „Не съм го напра­вил. Не съм се отрекъл от истината, нито от това, в което вярвам. Пред класа изявих точно това, в което вярвам. Не смятам, че Исус е правел някак­ви евтини трикове на вентрилоквизъм и не вяр­вам, че се е опитал да измами хората, когато се е молел на Отец. Вярвам, че Отец, Синът и Святият Дух са отделни личности, въпреки че има един Бог“. В този момент започнах да виждам дебелия край на тоягата. „Братко“, заплашиха ме те, „Бог ни даде откровение и имахме видение, че ще бъдеш изне­сен в черен ковчег, ако не се изправиш пред църк­вата и не им кажеш, че ние сме прави!“. Докато слушах тази лавина от злокобни заплахи, започнах да се чудя: „Какво стана с голямата любов, която тези хора имаха към мен?“ „Даваме ти срок до събота да решиш дали ще си признаеш или не“, казаха те. Отговорих: „Няма нужда да чакам до събота. Мога още сега да ви кажа“. „Не казвай нито дума повече“, отвърнаха те. „Само се моли за това, братко и ако до събота ве­черта не ни обещаеш, че ще го направиш, ние ни­кога вече няма да се върнем в църквата ти“. Естествено, водачът на тази група имаше 11 от общо 53-те деца от нашето неделно училище. Това доста усложняваше ситуацията, тъй като точно то­гава се опитвах да разраствам неделното училище. В събота вечерта ми се обадиха: „Е, братко, какво реши?“ „Не съм си променил въобще реше­нието, нито това, което мисля“, отвърнах. „Добре, ние те предупредихме“, каза той и чух едно „клик“ на другия край на жицата. Мъжът си отиде заедно с 11-те си деца. Този човек и неговата група бяха ревностни в проявата на любов, докато ме смятаха за потенциален обръщенец. Но когато разбраха, че няма да се обвържа с тях и убежденията им, те на­пуснаха както църквата, така и мен, както се изос­тавя някакъв лош навик. Това не беше истинска любов; бе само една лицемерна демонстрация, за да могат да ме спече­лят. Както Шекспир пише: „Не е любов любовта, която се променя, когато намери промяна“. Щом не успяха да ме „обърнат“, истинските им чувства се проявиха. Това е една от често употребяваните тактики на лъжеучителите. Те ще бъдат много ревностни в проявата на обич, за да направят обръщенец от чо­века, с когото са установили контакт. Но ако той не се подчини на убежденията им, бързо го изоставят. Хората могат в началото да бъдат много насто­ятелни, да изглеждат така любвеобилни, така сим­патични, така приятни - но само, защото се стремят да ви спечелят за своите убеждения. Ако не успеят, внимавайте! Те ще ви нарекат с какви ли не имена и ще ви заплашат с всички възможни осъждения и проклятия. Това не е евангелието на благодатта!  

Не допускайте да ви препънат

  Винаги е тежко да видите как хора изоставят истината заради лъжата. Обичате ги и искате да им спестите болката, която знаете, че ги очаква, но не можете да направите почти нищо. Павел добре познаваше това чувство. Галатяните 5:7 е един горчиво-сладък стих, в който се припомня общението, което апостолът бе имал с галатяните: „Вие вървяхте добре; кой ви попречи да не бъдете послушни на истината?“ В началото галатяните са имали такава любов към Бога и един към друг, че са служили на Павел откровено и безкористно при изключително тежки обстоятелства. Били са готови да дадат дори очите са за него. Но сега, така се препънали в духовния си живот, че някои започнали да смятат Павел за враг. Защо? Защото е бил достатъчно загрижен, за да им каже истината. Като прави аналогия с областта на атлетиката, Павел оприличава галатяните на състезатели, стар­тирали добре в началото, но по време на състезани­ето са се заплели. „Това убеждение не беше от Онзи, Който ви призовал“, пише той (Галатяни 5:8). Павел заявява твърдо, че „новите и по-дълбоки истини“, донесени от юдаистите не са от Бога.

 

Всеки вярваш е отговорен

да изучава Писанията, за да

разбере дали учението, което

слуша е истинско или лъжливо.

  Въпреки това, колко много хора биват подве­дени от подобно лъжливо убеждение. Често дори искрено вярващи в Христос биват отклонени от правия път чрез умело замислените истории на ня­кой евангелист. Те приемат това лъжливо учение, не защото са изследвали Писанията, а защото са били повлияни от силата на някоя убедителна лич­ност. Тъжният резултат от подобно неблагочестиво влияние е, че накрая жертвите попадат в робство, почти напълно обезличени като индивиди. Учудва­ли ли сте се някога, как нормални на вид хора, под влиянието на някой култ могат да стигнат до­там да продават цветя или фъстъци на летището, в услуга на водача си? Този вид убеждение със си­гурност не идва от Бога. Всъщност, при всички системи, основани на принудително обвързване, хората рано или късно ще се окажат под господст­вото на човек. Най-добрата предпазна мярка срещу подобен вид измама е „да изпитваме всичко; да държим доброто“ (1 Солунци 5:21). Независимо от това колко уважаван може да е някой, колко известен, или какви множества от хора са го последвали, не можем да приемем думите на когото и да било за истинско евангелие. Всеки вярващ е отговорен да изследва Писанията, за да се убеди дали тези неща са наистина верни. Колко е трагично, че пренебрегваме тази предпазна мярка и вярваме на всичко, което даден учител казва, само защото изглежда по определен начин, или поради начина му на изразяване, или защото има служение по радиото или телевизията. Когато пропуснем да проверим представените ни поучения, ставаме широко отворени за убеждения, които не са от Този, Който ни е призовал. Бог не променя ума си. Той не редактира истината Си, нито я подправя с нови откровения. Евангелието на благодатта не се променя - но въпреки това, не е трудно да се намерят проповедници, които твър­дят обратното.

 

Робство под някое друго име

  Дори и днес има най-различни хора, които проповядват легализъм. Те задават въпроси като например: „Как беше кръстен, брат? Кой те кръс­ти? Какво казаха, когато те кръстиха?“. А някои дори казват неща като: „Ако не си кръстен по правилната формула, не е било истинско кръщение. Поръсиха ли те само или те потопиха във водата?“ Трагичното е, че тези учения служат само за да ни отдалечат от делото, което Бог извърши в сърцата ни чрез вяра в Исус Христос. Нито един ритуал, било то кръщение, вземане на Господна трапеза или умиване на крака, не може по ника­къв начин да ни направи праведни. Позиция на праведност пред Бога добиваме единствено и изця­ло чрез вяра, която действа чрез любов. Това е ключът към истинска сила и мир в ходенето ни по Бога. Не е чудно, че великият апостол казва: „Чудя се как вие така скоро преминавате към друго бла­говестие, което не е друго благовестие!“ Истинското благовестие е блага вест. То е добрата вест на Божията благодат и за прощението на греховете чрез завършеното дело на Исус Христос. Отношенията ви с Бога не се основат нито на вашата праведност, нито на делата ви или на спазването на определени правила, а на вярата ви в Божията жертва за вас. Ако само повярвате в това Божие дело, чрез Исус Христос можете да имате прекрасна и непоклатима връзка с Бога. Всичките ви грехове ще бъдат очистени и вината, породена от недостатъците ви, неуспехите и погрешните ви подбуди, ще изчезнат. Те няма по­вече да съществуват, защото ще сте оправдани чрез вяра в Исус Христос. Павел знаеше, че опитът ни да имаме отно­шения с Бога въз основа на дела е безумие. Той виждаше крайния резултат, защото сам беше за­почнал именно оттам. „Не ми говорете за закона“, можеше да каже той, „Знам всичко за закона. Знам всичко за праведността, основаваща се на за­кона. Аз бях фарисей. Бях ревностен. Бях по-ревностен от моите братя. Не искам повече да слу­шам за закона; знам за какво става дума. Но бла­годаря на Бога, че бях освободен от всичко това, когато влязох в нови взаимоотношения с Бога, чрез вяра в Исус Христос!“ Ние също сме били освободени. Затова, след като веднъж сте били утвърдени в благовестието на благодатта, не позволявайте на хора да ви при­тесняват, да ви товарят с чувство на вина или с идеята за праведност чрез дела. Не си струва. Няма нужда думата анатема да бъде прикрепена към името на който и да било.
[1] вентрилоквизъм - говорене с корема (бел. ред.)

12 – Благодатта – Всичко или нищо

ПРЕДИ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ, в Орегон, присъствах на официален обяд за пасто­ри. Преди да започне програмата, някой ме попи­та дали съм чул за стопаджията, който говорел за Господното пришествие и след това изчезвал. От­говорих му, че съм чул. Само че първия път, кога­то чух за това, беше много отдавна, през 1944 в Бърбанк, Калифорния. Историята винаги завърш­ваше по един и същи начин. Двойката, която качила стопаджията в колата си, по-късно спряла на една бензиностанция и там работникът им казал, че са вече деветите подред клиенти този ден със същата история. Пасторът, който ми бе задал въп­роса, се засмя и каза: 'Това само показва колко далече е Орегон - били са необходими 50 години, за да достигне този слух дотук!”. Колко сме склонни да се вълнуваме от неща, които не означават нищо! И колко съм благода­рен, че вярата ни почива върху твърдата основа на Божието Слово. Много повече бих предпочел Бог да ми говори от изпитаните и истинни страници на Писанието, отколкото да получа някакво свръхестествено, специално откровение. Дори и ангел да дойде при мен, твърдейки, че има някак­ва революционна истина, бих се запитал дали пос­ланието му е от Бога. Безкрайните догадки относно истината не са проблем, когато се обръщаме към Словото. Биб­лията е единствената здрава основа за вярата ни и за християнската ни обхода. Когато животът ни се основава на истината на Божието Слово, няма да бъдем завличани от най-последната доктринална мода или от "новата и подобрена” версия на еван­гелието. Колко е необходимо да бъдем здраво ук­репени в истината на Божието Слово! Това е един­ственият начин да запазим славната свобода, даде­на ни така изобилно в Христос.

 

Как можем да устоим?

  Важно е да осъзнаем, че тези, които не успя­ват да устоят, биват отклонени от простата вяра в Христос, поради неразбиране на Божието Слово. Единствено солидното и цялостно познаване на Писанията води до истинска стабилност в живота ни. Павел веднъж отбеляза, че Бог е дал на църк­вата апостоли, пророци, евангелизатори и пастори- поучители за „усъвършенстването на светиите“ (Ефесяните 4:11-12). Белег на това съвършенство е единство на вярата, и то така стабилно, щото „да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от все­ки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости“ (Ефесяни 4:14). Колко е важно за нас да бъдем основани върху Словото, особено в тези изпълнени със заб­луда времена! Като започнем от материалистичните край­ности на просперитетното движение („Естествено че Бог иска всичките Му деца да карат Мерцедеси. Та ти Тойота ли караш? Как може да си толкова недуховен?“) и стигнем до „новите“ откровения за единствения правилен начин на кръщаване, виж­даме, че странно изопачени християнски догми днес се срещат като правило, а не като изключе­ние. Когато Павел увещава приятелите си в Галатяните 5:1: „Стойте, прочее, твърдо в свободата, за която Христос ни освободи, и не се заплитайте от­ново в робско иго“, неговото послание е еднакво актуално за нас днес, както по времето, когато Па­вел го е писал. Често се случва самата църква да бъде първата, която да ни налага един легалистичен критерий за праведност. Тези правила и огра­ничения обикновено се приемат добре, защото има известна сигурност в ясно-формулираните ог­раничения на закона. Култовете предлагат на хора­та лично ръководство в най-висша степен, а също и „сигурността“ от сляпото подчинение на автори­тета. Но тези, които се отдават на стила на живот, изпълнен със строга дисциплина и контрол, запла­щат с личната си свобода. Те не осъзнават, че на­ред с чувството за сигурност, което тези групи да­ват, идва и силно затормозващо чувство на осъждение, в случай на отклонение от нормите. Много хора, които са били поробени от такива системи, ни казват, че са вярвали, че да напуснат групата било равносилно на това да напуснат Бога. Ако някой обръщенец започне да се съмнява в групата или поиска да отиде някъде другаде, му се казва, че адът го грози. Този вид насилствена тактика и възмутителното твърдение за притежаване на единствения ключ към истината, са характерни черти на групите, целещи да заробят душите. От друга страна църква, която насърчава хо­рата да си намерят място, където ще могат да рас­тат в християнската си обхода, носи белега на духовно здрава. В „Калвари Чапъл“ често предлагаме на хората да потърсят и открият мястото, където ще им бъде послужено най-ефективно. Някои, ко­ито посещават нашите събрания, биха искали да видят повече проява на чувства или усещания по време на службите ни. Ние насърчаваме тези хора да упражнят свободата си, като си намерят място, което да съответства на желанията им. Нашата цел не е да обвързваме някого с църквата ни.  

От първостепенно значение за нас е

да прегърнем истината , че полагането на

вярата ни в каквото и да било дело, ни

отделя от благодатта на Бога.

  Когато Павел използва фразата „робско иго“, по всяка вероятност тя се отнася за думите на Симон Петър на Първия Ерусалимски Събор. В Дея­нията, 15 глава, Петър разказва как Бог го е при­зовал да служи на езичниците в дома на Корнилий. Той предлага съборът да не поставя върху езичниците „хомот“ (същата дума използва и Па­вел в Ефесяните 5:1) "който нито бащите ни, нито ние можем да носим" (стих 10). Павел цитира ду­мите на Петър, за да подчертае, че посланието за свободата в благодатта не е нещо, което той сам е измислил. Тази свобода в Христос беше твърдата позиция на църквата.

 

Ритуалите не спасяват

  Един ключов аспект на учението, отхвърлено на Ерусалимския Събор, бе настояването езични­ците да преминат през ритуала на обрязването, за да бъдат спасени. Съборът се съгласи с Павел, че не е възможно делата да направят някого праве­ден. Павел по-късно заявява, че да положиш вяра­та си в някакъв ритуал е в разрез с евангелието. Той пише: „Ето, аз, Павел, ви казвам, че ако се обрязвате, Христос никак няма да ви ползва“ (Галатяни 5:2) Това ни дава право уверено да заявим, че по­лагането на вярата ни в каквото и да било дело, ни откъсва от благодатта на Бога. За нас е от първостепенно значение да прегърнем тази исти­на. Не са много учителите днес, които изтъкват обрязването като път към спасението, но не чува­ме ли много пъти съвсем искрено вярващи да твърдят, че за да бъдеш спасен, трябва да преми­неш през ритуала на кръщението? Някои използват този принцип в най-различни странни крайности. Има секти, които учат, че за да бъдем спасени, не само трябва да бъдем кръстени, но и да бъдем „правилно“ кръстени. Някои настоя­ват, че трябва да бъдем кръстени единствено в име­то на Исус. Други пък твърдят, че кръщението трябва да се извърши от ръкоположен служител, специално от тяхната деноминация. Някои са тол­кова завладени от техническото изпълнение, че са довели до разцепление в църквите поради разногла­сие по въпроса за поръсването или потапянето във вода, та дори и за това дали при кръщаването тряб­ва да бъдем наведени напред или назад! Коренът на цялото това разцепление се крие в неправилната вяра, че чрез някакво конкретно добро дело, можем да постигнем позиция на праведност пред Бога. Библията ясно учи, че ако за спасението си се осланяме на каквото и да било добро дело, Христос няма да ни ползва. Не можем да носим две дини под една мишница - да уповава­ме едновременно на Христос, и на добрите си дела. Ако вярваме, че кръщението е основа на спасението ни, тогава основаваме вярата си на дела. Изграждаме духовния си дом върху пясъчна основа, която няма да може да устои. Преди няколко години, при мен дойде един млад човек, който ми каза, че вече не е христия­нин, а се е присъединил към мормонската църква. Когато го попитах на какво се основава надеждата му за вечен живот, той ми отговори, че тя се осно­вава на вярата му в Исус Христос и постоянното членство в мормонската църква. Аз съвсем откро­вено му казах, че решението му е трагично. В момента, в който се е доверил на нещо друго освен на завършеното дело на Исус Христос, той е оти­шъл твърде далеч. Единственото, от което се нуждаем, за да застанем праведни пред Бога е вяра в Христос. Ако настояваме на това да уповаваме на Исус и обрязването (или кръщението, или даването на де­сятък, или трайното членство в дадена църква), то­гава Христос няма да ни ползва по никакъв начин.

 

Всичко или нищо

  Тези, които разчитат, че делата им ще ги оп­равдаят, не могат да използват подхода „вземи, ко­ето си избереш“. Ако приемем, че дадено добро дело е необходимо, за да бъдем спасени, ставаме длъжници на целия закон; трябва да спазваме закона в неговата цялост. Както Павел посочва в Галатяните 3:10: „Защото всички, които се облягат на дела, изисквани от закона, са под клетва, поне­же е писано: „Проклет всеки, който не постоянст­ва да изпълнява всичко писано в книгата на зако­на“. Яков още повече разяснява тази истина, като заявява: „Защото, който опази целия закон, а съг­реши в едно нещо, бива виновен във всичко“ (Яков 2:10). Ако разчитаме на праведност чрез закона, не само че Христос няма да ни ползва, но също ще трябва да изпълняваме до крайно съвършенство всяка една заповед. Отношенията ни с Бога се ос­новават или на легализъм, или на благодат. Павел не се въздържа в ударите си, когато от­рича лъжливото учение на юдаистите. Той пише: „Вие, които желаете да се оправдаете чрез закона, сте се отлъчили от Христа, отпаднали сте от благо­датта“ (Галатяни 5:4). Тези, които се опитват да внесат в християнството своята програма на привидна духовна святост, са отхвърлили благодатта. Полезно е да помним, че никой няма да отиде в небето поради добрите си дела. Там няма да чуем Авраам, Давид или Павел да разказват за прекрасните дела, които са извършили, за да пос­тигнат праведност пред Бога. Тези хора просто по­вярваха в Бога и вярата им бе счетена за правед­ност. В небето никой от нас няма да сравнява доб­рите си дела с тези на другите, защото ще има само Един, Чиито дела ще бъдат почетени пред трона на Бога - нашият Господ, Исус Христос. Исус и само Исус ще получи славата за нашето спасение. Ако не беше Той, никой от нас нямаше да отиде в небето. Както Павел казва: „А далеч от мене да се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Хрис­тос...“ (Галатяни 6:14). Няма значение колко добри дела сме извършили за Него, колко хора сме дове­ли до Него, или колко църкви сме основали, един­ствената ни слава е в Исус Христос, Който умря за нас. Праведността ни не е въпрос на добри дела, човешки усилия, спазването на определени ритуа­ли или закони за хранене. Нашата праведност, както в този момент, така и за вечността, е резул­тат на простата ни вяра в Божия Син, Исус. Праведността чрез вяра премахва всички раз­личия между тези, които принадлежат на Христос. Аз не съм по-добър от вас, нито вие от мен. Всич­ки сме грешници, спасени единствено чрез Божия­та славна благодат. Няма друг начин да получим праведност пред Бога. Има само една праведност, която Бог ще приеме: вменената на нас правед­ност на Исус Христос. За нас като вярващи това не е второстепенен въпрос. Ние трябва да стоим здраво в свободата, в която Христос ни е освободил. Не трябва да поз­воляваме на осъдителни правила да се наложат над живота ни, така че да чувстваме, че ако не се молим по седем часа на ден, или не четем по 25 глави от Библията по време на общението ни с Бога, не сме истински праведни. Праведността ни не зависи от това колко четем, колко се молим, постим или колко даваме. Тя се основава на прос­тото упование, че Исус ни умива и очиства от гре­ховете ни и ни прави чисти в очите на Отец. Делото на нашето спасение е извършено. Нищо не можем да направим, за да го усъвършен­стваме. Добрите ни дела са резултат от това, че Бог ни е приел и обикнал; ние не вършим дела, за да спечелим любовта му. Ако ходим според Хрис­товите заповеди, не ставаме по-праведни, а сме просто по-щастливи и по-удовлетворени. Какъв по-добър начин на живот от това, да се предам на Този, Който ме обича толкова много точно сега и Който ми е обещал да се грижи за мен завинаги? Да бъдеш воден и насочван от Бога е най- удов­летворителното преживяване на света.

 

Само два избора

  Всички ние или се опитваме да вършим дела, та да бъдем достатъчно добри, за да угодим на Бога, или вярваме и се надяваме Бог да направи за нас това, което самите не можем да направим за себе си. Във всеки момент от живота си, се на­мираме или в единия път, или в другия. Ако все още се опитваме да угодим на Бога, мъчейки се да бъдем достатъчно добри, ще ни сполитат непрес­танно поражения и разочарования. Ако сме се до­верили на Божията благодат да ни промени и да изгради Христос в нас, ще се радваме на живота и мира, които имаме.  

Научих вечния урок, че

законите и спазването на

правила, никога не могат да

променят сърцата ни.

  Спомням си за един случай, когато семейст­вото ни, по погрешен начин, съвместно се опита да създаде по-християнска атмосфера в дома ни. Когато децата ни започнаха да израстват, настъпи времето на непрестанно съперничество между тях. По някакъв начин, децата ни бяха добили навика да се наричат един друг с обидни имена. Открих­ме, че викайки си „глупак“, „чучело“ или „идиот“, създаваше търкания помежду им. Така че, се опи­тахме да въведем известна дисциплина в ситуацията и да поставим някои правила. В една двуетажна къща, една от най-неприятните задачи е почистването на стълбите с прахосмукачка. И така, за да подобрим стила на семейния ни живот, решихме да записваме всички членове на семейството, които обиждаха другите. Този, който най-често се проявяваше, трябваше да почисти стълбите. Всичко това изглеждаше много разумно тогава, но и днес имам тайното усещане, че съм бил подведен. Един ден двете ни момчета бяха замислили някаква пакост. Когато влязох в стаята, която бяха вече почти опустошили, първите думи, които изля­зоха от устата ми, бяха: „Кой глупак направи това безобразие?“. Предполагам, че се сещате кой тряб­ваше да почисти стълбите с прахосмукачка. Все пак, остана и нещо добро от тази история. Научих отново вечния урок, че спазването на пра­вила и закони никога не може да промени сърцата ни. Мотивите ни бяха добри. Всички положихме усилия в стремежа на семейството към справедли­вост, но въпреки това се оказахме ужасно недоста­тъчни. Изглежда, че колкото и да се опитваме да бъ­дем святи, трябва да приемем факта, че нашата праведност е като мръсна дрипа пред лицето на Бога. Бог ни е обещал друга надежда за правед­ност - позиция и отношения с Него, които трябва да приемем като дар. На нас ни се вменява пра­ведност, като вярваме в Исус Христос, знаейки, че не можем да живеем според изискванията на ня­какъв съвършен стандарт. Изправени сме пред следния съдбоносен избор: Можем да се опитаме да очистим старите си, мръсни дрипи и да се опи­таме да изглеждаме представително в небето; или можем да изберем да бъдем облечени в съвърше­ната праведност на Христос чрез вяра. Прахосмукачката ми напомня, че единствена­та ми надежда е да избера благодатта.

 

Извън пътя и извън погледа

  Никога не преставам да се удивлявам на това, колко е лесно да се отклониш от правилния път в християнския живот. Дори една привидно малка грешка, в някоя сравнително незначителна сфера от вярата или практиката ни, може да ни отклони напълно почти във всяка област от християнския ни живот. Ето защо, полагането на всички въз­можни усилия да се запази чистотата на учението, става все по-важно с всеки изминат ден. Скоро имах възможността да обсъждам някои духовни въпроси с един приятел, който вярва, че църквата ще премине през Голямата Скръб. Той бе учуден защо толкова много държа на нещо, ко­ето той самият счита за незначителна част от есхатологията[1]. Аз му отговорих, като го запитах: „Ако предстои църквата да премине през Голямата Скръб, тогава кои са 144-те хиляди, които се спо­менават в книгата Откровение?“. Той ми отговори, че тези хора са част от църквата, защото църквата е духовният Израел. Тогава го запитах дали вярва, че всичките Божии обещания към нацията Израел, са по някакъв начин духовно изпълнени в църквата. Той се съгласи, че са. „Колко интерес­но“, казах, „че толкова „незначителна“ област от есхатологията е повлияла напълно на учението ти за църквата“. Казано с думите на Павел: „Малко квас заквасва цялото тесто“ (Галатяни 5:9). А сега да го обясним и по друг начин. Представете си, че пътувате със самолет от Лос Анджелис до Хавай. Преди да излетите, пилотът съобщава по високоговорителя: „Е, приятели, има­ме малък проблем с навигационната система, но не се притеснявайте за това. Няма да се отклоним в курса си с повече от два градуса“. Два градуса не са много на излизане от Лос Анджелис, но след като преминем близо 5-те хиляди километра над Тихия Океан, ще се окаже, че сме безнадеждно из­губени. Големият Остров ще е някъде извън полез­рението ни. Ясно е, че най-добрият подход е да отбягваме и най-малкото отклонение от курса. Що се отнася до доктрините, задължително е да изследваме Пи­санията, да изпитваме всичко, и да отбягваме да се подвеждаме от убедителните аргументи на хората. Ето така ще стоим в благодатта.

 

Скъпоструващото бдение

  Не се заблуждавайте - това бдение струва нещо. Още от самото начало, проповядването на евангелието е било заобиколено от спорове и преследвания. Както Павел отбелязва в Галатяни 5:11: „И аз братя, защо още да съм гонен, ако про­дължавам да проповядвам обрязване? Защото то­гава съблазънта на кръста би се махнала“. Ако Па­вел беше проповядвал, че праведност пред Бога се постига чрез поредица от добри дела, тогава няма­ше да има съпротива срещу християнството. Но Христовият кръст винаги е бил съблазън за хората. Кръстът ни показва, че има само един начин по който да бъдем праведни пред Бога. Истинско­то послание за спасението единствено чрез Хрис­тос, обижда хората, защото е така конкретно и из­ключва всички други възможности. Кръстът заявя­ва пред света, че има само една надежда за вечен живот - смъртта и възкресението на Исус Христос. Всъщност, Павел казва: „Ако искам да бъда либерален и ви кажа: „Няма нищо лошо в обрязването, щом смятате, че е полезно“, никой не би ме преследвал. Но аз съм гонен, защото достатъчно обичам истината, за да се застъпвам за нея“. Павел винаги говореше направо, без заоби­калки. Можем да видим емоционалната му отдаденост на истината от силната му словесна атака срещу онези, които бяха погълнати от идеята за обрязването. „Дано се отсечаха ония, които ви раз­колебават“, пише той в Галатяни 5:12. В английския превод на Библията, наречен King James Version, думата „отсечаха“ означава буквално „скопявам“ или „кастрирам“. Павел иска да каже: „Ако тези лъжливи учители вярват, че леко нараняване на плътта ни прави праведни, тогава защо не отидат до края, като започнат със себе си, щом са се захванали...!“. Съвременен паралел на Павловите думи може да бъде: „Бих искал всички, които ви казват, че праведността идва чрез кръще­нието, да отидат до края и да се удавят!“. Павел даде воля на чувствата си срещу онези, които биха се осмелили да изопачат славното евангелие на благодатта. Помислете си колко ли съкрушен е бил апос­толът поради развоя в тази църква. Това беше об­щество, в което Духът работеше. В него хората обичаха Бога, и се обичаха помежду си. Там има­ше единство и въодушевление в Господа, до мо­мента, в който тези лъжливи учители се появиха на сцената. Представяйки своята собствена версия на евангелието, те причиниха разцепление и скоро започнаха да се обособяват различни фракции. Прекрасната любов и общение, характерни за това тяло, скоро се превърнаха само в далечен спомен. Не е чудно, че Павел така директно отхвърля тяхното учение.

 

Благодаря, Павле!

  Ние, които сме дошли до славната спасителна благодат на Исус Христос, дължим голяма благо­дарност на Павел. Ако не беше той, много хора от църквата можеха лесно да станат част от някоя друга еврейска секта. Но именно Павел беше този, който остана твърд и укрепи новоповярвалите в благодатта на Исус Христос. Неговата позиция му струваше скъпо. Той беше преследван, оклеветен и срещна злобна съпротива през по-голямата част от служението си. Но си струваше. В края на живота си той можа да напише тези вълнуващи думи: „Аз се подвизавах в доброто воинстване, попрището свърших, вярата упазих; отсега нататък се пази за мене венецът (правдата), който Господ, правед­ният Съдия, ще ми въздаде в оня ден; и не само на мене, но и на всички, които са обикнали Неговото явление“ (2 Тимотей 4:7-8). Дано Бог ни даде благодат да стоим за исти­ната и мъдрост да я споделяме с любов. Да ни даде сила да стоим здраво в Исус Христос и в поз­нанието на истината. Дано осъзнаем невероятната дълбочина на благословението и свободата, които Бог така изобилно ни е дал. И дано ежедневно да преживяваме тези благословения, като ходим в Божията прекрасна любов и стоим твърдо в слав­ната Му благодат.

[1] есхатология - учение за последните времена.(бел. ред.)

13 – Благодатта – Членове на царското семейство

КАТО ДЕТЕ мислели ли сте си някога какво би било, ако се бяхте родили в ня­кое царско семейство? Тези от нас, от по-беден произход, вероятно са прекарали доста време в мечти за това какво би било, ако бяха богати. Може да не произлизаме от заможни семейст­ва, но в Библията ясно се казва, че поради нашата връзка с Христос, чрез вяра, ние сме станали на­род от духовни потомци. Както пише Павел в Галатяните 3:29: „И ако сте Христови, то сте Авраамово потомство, наследници по обещание“. Ако проследим истинското си потекло, виждаме, че на­шата самоличност вече не се корени в Европа, Азия или Африка. Чрез благодатта можем да проследим истинското си родословие назад до Христос - изпълнението на Божието обещание към Авраам. И поради тази специална връзка с Христос, сега сме наследници на Божието царство.

 

Какво представлява

наследникът?

  Дете, което на шест или седем години получи голямо наследство, формално погледнато, е много богато. Но докато това дете не достигне зрялата си възраст, определена в завещанието на родителите му, на практика, положението му по нищо не се различава от това на наемния работник в дома. Несъмнено, всички физически нужди на наследни­ка ще бъдат задоволени, но докато не стане пълно­летен, той няма да има властта да решава как да се използва наследството му. Положението на наследника не се е промени­ло значително от времето на Павел. Павел пише: „Казвам още: До тогаз, до когато наследникът е малолетен, той не се различава в нищо от роб, ако и да е господар на всичко, но е под надзиратели и настойници до назначения от бащата срок“ (Галатяни 4:1,2). Павел обяснява, че наследникът се на­мира под властта на настойника, на когото е даде­на цялата отговорност по управляването на имота. По същия начин обикновено се назначава и нас­тойник, който да следи за възпитанието на детето и да го учи кое е добро и кое зло, докато порасне. В римското общество, момчето било считано за младенец до седмата си година. От тази възраст до 17-тата му година, тясна морава лента опасвала тогата му, показвайки, че той е още дете. На 17 го­дини му се давала друга роба без тази морава лен­та, за да се покаже, че той вече трябва да бъде считан за мъж. Но едва след като навърши 25 го­дини, той добивал законното право да участва в сделките. В еврейската култура нещата били някак оп­ростени. На 12 години, детето преминавало церемонията, наречена бар митцва и ставало пъл­ноправен „син на завета“. Бащата на детето ставал и произнасял благодарствена молитва за това, че няма да бъде повече отговорен за действията на сина си. А момчето от своя страна, казвало молит­ва, с която поемало отговорността за себе си като мъж. Павел използва това добре познато премина­ване към пълнолетие, за да илюстрира отношение­то на закона към Божиите люде. Когато Израел беше поставен под закона, той бе направен нас­ледник на Божиите обещания. Но докато нацията беше под закон, обещанията за тяхното славно наследство нямаше да бъдат изпълнени. Те очаква­ха времето, наречено „изпълването на времената“, когато Бог щеше да изпълни всяко едно от Своите обещания чрез даването на Своя Син. Дотогава Израел много приличаше на малко дете, управля­вано и контролирано от закона.

 

Робството на закона

  Законът включваше почти всичко, свързано с ежедневния живот, от храната до търговските сделки и съпружеските взаимоотношения. Законът упражняваше строг контрол върху Божиите хора, до времето когато щяха да се сбогуват с детството и да преминат в зряла възраст, когато най-сетне щяха да могат да се възползват напълно от облаги­те на обещаното им наследство. На Израел бе да­дено обещанието за ново и чудесно общение с Бога чрез идването на Месията, но това обещание не можеше да бъде изпълнено, до настъпването на времето, определено от Отец. Законът даде принципите, според които, както отделните личности, така и цялото общество да могат да живеят в ред и хармония. Но ако отноше­нията ни с Бога се основават само на тези външни указания, ще се окажем под някаква форма на робство. Ето защо Павел пише: „Така и ние, кога­то бяхме малолетни, бяхме поробени под първона­чалните учения на света“ (Галатяни 4:3).  

Законът никога не може да ни

въведе в изобилния, пълноценен,

свободен живот, който

Святият Дух желае за нас.

  Когато Павел говори за „първоначалните уче­ния на света“, той има предвид това, което нарича­ме основни принципи на живота. Мойсеевият за­кон беше особено ефективен относно основните правила за това какво да се прави и какво да не се прави в ежедневния живот. Винаги съм смятал, че има известна доза иро­ния в това, че първият църковен събор (описан в Деянията 15) се занимава така сериозно със сложната система от правила за поведението, ръководе­ща живота на вярващите. Въпреки че, съборът стигнал до заключението, че вярващите не са по­вече длъжни да се подчиняват робски на някакъв правилник за външно поведение, днес все още има много църкви, които се стремят да наложат подо­бен контрол над хората си. Аз израснах в църква, чиито ръководители вярваха, че божествено право е, да казват на жени­те как да се обличат и каква прическа е подходя­ща или неподходяща за тях. Водачите също из­глежда вярваха, че имат откровение относно Божието мнение за грима. Като деца ни се даваха безброй разпореждания какво можем да правим и какво не. Не бих искал да твърдя, че църквата ни се връщаше обратно под Мойсеевия закон, но тя наистина ми наложи такова тежко бреме на осъждение и робство, че ми бе непосилно да го издър­жа. Непрекъснато се покайвах, защото просто не можех да живея на висотата на поставените от тях норми. Законът никога не може да ни въведе в изо­билния, пълноценен, свободен живот, който Святият Дух желае за нас. Той носи само вина, осъждение и отчаяние. За щастие, законът не е краят на историята.

 

Когато времето се изпълни

  По времето на Павел законните процедури определящи получаването на наследство бяха мно­го точни. Когато детето достигне възрастта, опре­делена в завещанието като пълнолетие, отпада не­обходимостта от настойник или опекун, които да упражняват контрол. Наследникът може директно да получи всичко, което му е обещано, когато достигне до възрастта на „изпълване на времето“. Именно това има предвид Павел, като пише: „А когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена, роди се и под закона“ (Галатяни 4:4). Понеже Исус вече е дошъл, ние можем да преживеем пълнотата на благословенията, които Бог е обещал. Но понятието „когато се изпълни времето“ има и друг нюанс. Замисляли ли сте се някога, защо Бог допусна народът Му да живее под закона почти 1400 години преди да из­прати Сина Си? Откровено казано, ние може би никога няма да разберем напълно защо Бог изби­ра определен момент. Неговите пътища не са като нашите пътища и Неговите мисли не са като на­шите мисли. Но ако хвърлим бърз поглед на исто­рията, ще открием много явни причини, поради които, времето на появата на Исус на човешката сцена бе особено подходящо. Първо, Христос бе роден в един период на безпрецедентен мир. Повече от 13 години преди рождението на Христос и през целия Му живот, портите на храма на Янус в Рим бяха затворени. Винаги, когато Рим тръгваше на война, храмът се изпълваше с поклонници, молещи се на Янус за победа. Но по времето на Христос класическият Пакс Романа бе здраво закрепен. Рим също така, бе постигнал голям напредък в транспорта, с изграждането на добре планирана система от пътища, кръстосващи цялата империя. И гръцкият, един ясен, изразителен и удивително конкретен език, се бе установил като универсален език в Римската империя. Всички тези фактори допринесоха за бързото разпространение на евангелието през първия век. Също така е възможно Бог да е изчакал този стра­тегически момент, за да може посланието за Него­вата любов и прощение, отнасящи се за цялото чо­вечество, да окаже влияние върху целия свят. Забележете също, че Павел пише, че Христос бе „изпратен“ от Отец, с което говори не само за вечното съществуване на Христос, но също, че Исус дойде, за да изпълни специална задача. Исус бе изпратен в този свят, за да завърши изкупление­то на човечеството. Той дойде да установи нов за­вет, чрез който човекът да има лични отношения с Бога и да влезе в пълнотата на обещаните от Него благословения. Павел също ни казва, че Исус „се роди от жена и под закона“. Това споменаване, че Исус се роди от девица, е силно напомняне за първото обещание за Месия, дадено в Писанията. В Битие 3:15 Бог обещава, че семето на жената ще нарани главата на змията, разрушавайки така делата на смъртта и отделянето от Бога, които Сатана внесе в Едемската градина. Исус бе също и „под закон“, което е напомняне, че Исус бе евреин по рожде­ние, и че бе изпратен първо да изкупи евреите. Той дойде, за да може Божият народ, в крайна сметка да достигне духовна зрялост и да получи пълнотата на своето духовно наследство. Единст­вено чрез Исус те могат да получат наследството си от небесния Отец.

 

Какъв татко!

  Често ми липсва една скъпа, покойна вече сестра, на име Ива Нюман, която бе член на църк­вата „Калвари Чапъл“ от самото й начало. Тази благочестива жена бе ходила по Бога повече годи­ни, отколкото аз бях живял. Обичах да слушам, когато тя се молеше. „Сега, скъпи Татко...“, казва­ше тя. О, колко ми харесваха тези нейни думи! Тя се радваше на близко, прекрасно, лично общение с Бога. Отнасяше се към Него като към своя „скъп баща“. Знаехте ли, че смъртта и възкресението на Христос спечелиха за вас именно такова богато и близко отношение? Точно тази беше мисълта на Павел, когато писа: „И понеже сте синове, Бог из­прати в сърцата ни Духа на Сина Си, Който вика Авва, Отче!“ (Галатяни 4:6). В този пасаж виждаме един чудесен пример за това как Троицата участва в живота на вярващия: Бог Отец изпраща Духа на Сина Си в сърцата ни. Паралелен на този пасаж, в Римляни 8:15,16, ни казва, че самият Божий Дух свидетелства заедно с нашия дух, че сме Божии чада. Такъв вид отноше­ния са възможни само, ако сме преживели пълно духовно новорождение. Както сам Исус каза: „Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух. Не се чуди, че ти рекох: трябва да се родите отго­ре“. (Йоан 3:6-7). Когато сме духовно новородени, дава ни се силата да влезем в такова прекрасно, близко общение с Бога, което Павел описва с ду­мата „Авва“. Авва е умалителното за „отец“. Това е арамейска дума. Дори и днес, ако посетите Израел, ще чуете как малките деца непрекъснато викат: „Авва! Авва!“. Всъщност, те казват: „Татко! Татко!“ Исус многократно употребявал думата „Авва“. Няма съмнение, че учениците Му толкова често са Го чували да я споменава в молитвите си, че дори не са я превели на гръцки. Запазили са арамейския израз, защото са искали да съхранят същото чувство на топлота и близост, което Исус имаше към Своя Баща.  

Божието намерение е

да Го познаем като наш любящ Баща,

дори като наш Татко.

  Колко прекрасно е да знаем, че Бог иска да има същите любящи и близки отношения с нас в обходата ни с Него! Твърде често сме склонни да гледаме на Бога като на велик, далечен, всемогъщ Създател, но всъщност Божието намерение е да Го познаем като наш любящ Баща, дори като наш Татко. Някои смятат, че подобна фамилиарност е из­раз на неуважение, но самият Бог ни призовава на това ниво на близост. Спомням си времето, когато имах възможността да се срещам с група италиан­ски вярващи на молитвено събрание. Заради мен те се молеха на английски, но дори и тогава про­дължаваха да се обръщат към Бога с „Папа“. Отна­чало си мислех, че този израз е прекалено неофи­циален; но след като размислих, си промених мне­нието. Този израз съдържаше дълбока любов и близост, които бяха в съответствие с Писанията. Колко е забележително, че сега Бог ни прие­ма в присъствието Си като Свои възлюбени деца, а не като страхливи и раболепни слуги. Нима от­ношенията между баща и деца не трябва да бъдат точно такива? Когато децата ми идват да ме ви­дят, те не стоят мирно, не козируват и не треперят от страх, докато ми говорят. Не се приближават към мен с думи на престорена официалност, каз­вайки: „О, величайши отче, удовлетвори днес сми­рената молба на твоето дете“. А по-скоро, казват: „Здрасти, татко, трябват ми пет долара. Нямам време да ти обясня; просто ми ги дай сега, а по- късно ще ти ги върна!“. Бог желае времето, прекарано с Него да успо­коява и възстановява сърцата ни. Той иска да се чувстваме като у дома си, когато сме с Него, и да бъдем свободни и открити в нашето общение с Него. Можем спокойно да се чувстваме така, за­щото животът ни, така или иначе, е като отворена книга пред Него. Той ни познава по-добре, откол­кото самите ние се познаваме. Бог не иска да се държим на разстояние от Него и да имаме студени и сдържани отношения. Той желае лично да познаем любовта Му в дълбо­чината на сърцата си. Затова можем да използва­ме който и да е израз, който предава тази близост, било то „Баща“, „Татко“ или дори „Папа“.

 

Идеалният татко

  Бог е нашият Баща във възможно най-чистия, истински и свят смисъл на думата. Той е наш Баща по един идеален начин. Дано Бог да ни по­могне, защото нашата покварена култура е разру­шила образа на бащата в сърцата на много деца. Това е трагично. Благодаря на Бога за моя благо­честив баща, който винаги ми е помагал да се от­насям към Бога по един много близък и прекрасен начин. Мъчно ми е за хората, които не могат да почувстват бащинството на Бога в живота си, по­ради някой лош пример, който са имали. Каквото и да сте преживели досега, Бог иска да имате тази най-близка, интимна връзка с Него и да Го познаете като любящ, праведен Баща; като свят, чист и грижовен Отец. Неговият Дух вика в сърцата ни: „Авва! Татко! Отче!“. Бог е способен да ни дари любовта Си, да ни обсипва с вниманието и добротата Си, за да мо­жем да Го обичаме все повече и повече. Това е Божията цел за човека. Животът ви никога няма да бъде пълноценен, докато Божиите цели не бъ­дат изпълнени във вас; докато не установите тази близка, лична връзка с Бога; докато не Му кажете „О, Авва!“ и то да бъде казано от сърце. Татковци, спомняте ли си първия път, когато детето ви изрече: „Тате?“ Беше наистина забележи­телно. Напълно го разбрахте, нали? Моята малка дъщеря беше много умна. Първата дума, която каза беше: „Тате“. Толкова ясно - колкото може да бъде. Обърнах се, възкликнах, извиках: „Какво?“. Съжалявах, че нямаше никой друг с мен, защото кой би ми повярвал? Опитах се да я накарам да го каже отново, а тя ми даде възможно най-сладката, всезнаеща усмивка, но не пожела да го повтори. Все пак аз я бях чул! Скоро тя започна да го казва пред всички, и аз тръпнех от удоволствие. Денят, в който за пръв път кажем „О, Авва!“, Бог ни чува и се вълнува. Това е началото на отно­шения, когатопри които ние от сърце можем да кажем: „Хей, това е моят Авва! Това е моят Тат­ко!“. И чудото се състои в това, че е само началото на богатството, скрито в общението ни с Бога.

 

Наследници на Бога

  Непонятно и в същото време велико е това да влезем в общение с Бога като с наш „Авва“, но това далеч не е всичко. Павел ни казва: „Затова не си вече роб, но син; и ако си син, то си Божий нас­ледник чрез Христос“ (Галатяни 4:7). След като сме влезли в отношения с Бога като Негови оси­новени деца и Духът Му сега вика в нас „О, Авва“, ние сме станали наследници на Бога. Наследници сме на Божието вечно, славно царство. Нашият Отец ни обича толкова много, че щедро ни е направил Негови наследници и Той възнамерява това духовно наследство да се изрази чрез реални, настоящи благословения в живота ни. Някои бъркат, като мислят, че вярващият трябва да чака да отиде в небето, за да получи нас­ледството си, но това е съвсем далеч от истината. Библията ни казва, че белезите на Божието царст­во са праведност? мир и радост в Святия Дух (Рим­ляни 14:17). Ние можем да разполагаме с тези чу­десни благословения още сега. Божият мир, който надминава всякакво разбиране, може да пази сър­цата и мислите ни именно сега. Душата ни може да прелива от неизразима, славна радост точно сега. Можем да живеем и се радваме на свободата, която ни развързва от вината и страха, защото сме обявени за съвършено праведни, поради вярата ни в завършеното дело на Исус Христос.

 

Но това не е всичко,

приятели!

  Това са само няколко от елементите на славното ни наследство, които са вече наши, защото Бог ни е направил сънаследници с Исус. Ние мо­жем да имаме достъп до най-голямото благословение, поради чудната любов и благодат на нашия небесен „Татко“. И все пак, това не е всичко. Исус казва, че ще дойде ден, когато ще каже на тези от дясната Му страна: „Дойдете вие благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено за вас от създа­нието на света“ (Матей 25:34). Аз съм наследник на Бога, аз - осиновеният син на Царя. Следова­телно, ако Баща ми е Царят на вселената, то тога­ва аз съм принц Чък! Това прави и вас принцове или принцеси. Прави ви наследници на царството - Царството, което Бог иска да споделите с Него и да му се нас­лаждавате, един свят без край. И когато бъде въз­становено пълното, цялостно и интимно общение на човека с Бога, тогава целта на Бога за човека ще бъде изпълнена. Сърцата ни могат да преливат от благодар­ност, поради топлината и сигурността, които сега изпитваме, познавайки Божията безгранична лю­бов и загриженост за нас. Каква сила има в увере­ността, че Той ще се грижи за нас, че ще бди над нас и ще ни пази в любовта Си. Сега можем да живеем без страх и да сме сигурни, че имаме Отец, Който е на наша страна, непрекъснато зад нас на всяка стъпка от пътя ни, Отец, Който ни да­рява с огромна сила и възможности, така че да можем да крачим с Него в нов живот. Нашият „Авва“ Се е посветил да ни пази от препъване и да ни представи непорочни пред при­съствието Си, с бликаща от нас радост (вижте Юда 24). Тон ни е осиновил и ни е подарил нетленно наследство чрез Исус Христос, нашия Господ. Не защото заслужаваме това, или защото сме го изра­ботили. Всичко това е станало възможно единстве­но поради Неговата изобилна милост и благодат. Когато бъдем новородени, колко прекрасно е да открием, че по един уникален начин сме стана­ли, както духовно богати, така и членове на цар­ското семейство, в най-добрия и истински смисъл на думата. Тъй като сме Божии деца, ние сме ста­нали принцове и принцеси на царството. Заради това, което Христос направи за нас, ще получим наследство - нетленно, неосквернено и неизмеияемо - и то очаква всеки един от нас, да му се нас­лаждаваме през цялата вечност.

14 – Благодатта – Нашата единствена отговорност

ПОСЛАНИЕТО на Новия Завет е прос­то, директно и безпогрешно. Ние сме спасени чрез Божията благодат, само чрез вяра, а не въз основа на каквито и да било дела, които сме извършили. Единствената отговорност на християнина е да вярва в любовта и благодатта, които Бог дава безусловно. Това ясно послание рязко се различава от уче­нията на тези, които искат от нас да се доверяваме на Христос и същевременно да се подчиняваме на някакви правила или да изпълняваме определени ритуали. Такива учители наричат посланието си благовестие, но то всъщност не е никаква блага вест. Те твърдят че, за да ни приеме Бог, трябва да вършим съответстващи неща. Законът и делата са поставят наравно с благодатта, нещо като билет за праведност, състоящ се от две части. Но в разрез с тези учители, Новият Завет настоява, че не делата и законът ни оправдават, а Божията благодат и на­шият отговор - вяра. Изправени сме пред класическата ситуация „или-или“. Праведността трябва да дойде или един­ствено чрез вяра в Христос, или чрез абсолютно спазване на Божия закон. Праведност пред Бога, чрез вяра и спасение чрез дела, са две взаимно из­ключващи се неща. Когато се стремим да бъдем праведни пред Бога, трябва да направим избор, а не да търсим компромисно средно положение. Авраам беше мъж, който просто повярва в Бога и Бог го счете за праведен. Ние стоим на съ­щата основа като Авраам и сме наследници на съ­щите благословения и обещания, които и той по­лучи. Тази привилегирована позиция идва единст­вено чрез вяра, а не чрез подчинение на сборник от закони или редица правила. Ако се стремим да бъдем праведни пред Бога чрез дела, вместо чрез вяра, ще се окажем под проклятие. Няма изключе­ния от това правило. Ако се надяваме да добием увереност пред Бога чрез закона, единственият начин да се почув­стваме сигурни е да изпълняваме безпогрешно всяка една заповед. Както Павел пише: „Проклет всеки, който не постоянства да изпълнява всичко писано в книгата на закона“ (Галатяни 3:10). Това означава, че до смъртта си никога няма да разбе­рем със сигурност дали сме спасени или не, а кой може да живее в такова напрежение? Представете си, че сте живели съвършен жи­вот, спазвали сте всяка заповед, никога не сте из­вършили погрешно действие. Един ден решавате да пресечете улицата, когато светофарът показва зелено. Внезапно някакъв шофьор решава да пре­мине на червено и ви поваля. И докато наблюда­вате как колата преминава през главата ви, изди­гате юмрук и прощалните ви думи, преди да на­пуснете този свят, са преценката ви за шофьорски­те способности на този идиот. И точно с това незначително действие, не улучвате целта. Отпада­те от съвършенството. Съгрешавате, а Библията казва, че заплатата на греха е смърт. Може да успеете да спазите безпогрешно де­вет от Божиите заповеди, но ако не изпълните де­сетата, не улучвате целта. Извършили сте грях. И лошата новина е, че ако не изпълните целия закон и всичко написано в него, вие сте виновни. Без значение е коя част от закона сте нарушили. За една единствена грешка бивате изключени. Следователно, нямате ни най-малък шанс да бъдете обявени за праведни въз основа на вашата доброта. Вие вече сте се провалили. Не сте улучи­ли целта. Единственото, което можете да очаквате е проклятието на закона. Оправданието въз основа на добри дела е невъзможно, защото то разчита на несъвършените човешки усилия. Легализмът е пъ­тят на проклятието. И обратното, пътят на истинската праведност и на благословенията, е пътят на вярата, защото праведността не е поради вашите усилия, а поради Божията велика милост и изобилна благодат към вас, в Исус Христос. Въпреки че не сте улучили целта - въпреки че, напълно сте се провалили в опитите да се оправдаете чрез собствените си уси­лия - Бог ви е оправдал в Своя Син. Исус пое от­говорността за това, че не сте успели да спазите Божиите изисквания и заплати наказанието, което ви се полагаше и което никога не бихте могли да платите. Той ви дава Своята съвършена правед­ност, ако само повярвате в Него и положите упованието си в Него. И сега, след като сте оправдани пред Бога чрез Него, вие сте наследници на всич­ките прекрасни Божии благословения.

 

Една трагична грешка

  Една от най-трагичните грешки, която църк­вата може да допусне, е да набляга върху работата, която вярващите трябва да вършат за Бога. Колко ли пъти сте чували тежки, осъдителни проповеди, в които ви казват: „Трябва да се молите повече! Трябва да давате повече! Трябва да свидетелствате повече, или да четете Библията си повече, или да служите повече на Бога!“. Колко често ви се случ­ва да отидете на църква, търсейки насърчение, а да чуете само за вашите неуспехи и за това колко Бог е разочарован от вас? Последното нещо, от което се нуждая, е някой да ме натоварва с бремето на неуспехите ми. Знам, че трябва да върша много повече. Не е не­обходимо да ми се казва, че не се моля достатъчно, или че не чета Библията си достатъчно, или че не давам достатъчно на Бога. Единственото, което получавам от тези изявления е огромно чувство за вина. Отчаянието ми още повече нараства, защото аз наистина искам да обичам Бога повече, да се моля повече, да имам по-дълбоко общение с Него. Когато поставяме ударението върху областите на неуспех, в крайна сметка превръщаме вярващите в победени, обезсърчени християни, които се отказ­ват и напускат състезанието. Колко различно е посланието, което виждаме в Новия Завет! Там се изтъква не това, което тряб­ва да правим за Бога, а какво Бог вече е направил за нас. Това, което можем да направим за Бога ни­кога не може да бъде достатъчно. Усилията ни да бъдем праведни са винаги осакатени от несъвър­шенствата ни. Но това, което Бог е направил за нас е съвършено, прекрасно, завършено и удивително. Колко е жалко, че сме разменили местата в уравне­нието и непрекъснато опяваме за нашата отговорност, вместо да говорим за Божията прекрасна бла­годат! Ето защо виждаме, че голяма част от църк­вата е на гибелния ръб. Не е необходимо да ни се припомнят неуспехите, а по-скоро имаме нужда от някой, който да ни покаже изхода от това трудно положение. Имаме нужда от благодат, а не от вина.

 

Единственото ви задължение

  Бог ви е възложил само една единствена отго­ворност - да вярвате в Неговото обещание. Поради вярата ви в това, което Бог вече е направил за вас, вие можете да се радвате на благословението да имате общение с Бога, макар че, може би не се молите достатъчно, не давате достатъчно, или не жертвате достатъчно. Бог направи Исус да стане грях вместо вас, за да можете вие да станете Божията праведност чрез Него. Исус вменява на вас Своята праведност, ко­гато просто поставите вярата и упованието си в де­лото, извършено от Него за вас. Неговото дело е изцяло по благодат. Павел започва посланието си към галатяните с поздрава: „Благодат и мир да бъде на вас“ и го завършва с думите: „Братя, благодатта на нашия Господ Исус Христос да бъде с вашия Дух. Амин“. Неговото благословеше добива дълбок смисъл, като се има предвид колко силно се набляга в пос­ланието на славната Божия благодат. Това, от кое­то галатяните най-много се нуждаеха, беше благо­датта на Исус, а не Мойсеевия закон. Тяхното призвание бе да ходят в силата на Святия Дух, а не в напразните усилия на плътта. Как откликнаха галатяните? Не ни се казва. Може би точно поради това въпросът, възникнал в Галатия, остава винаги открит. Ще разчитате ли на собствената си праведност, или ще се доверите на Божията блага промисъл? Ще продължите ли да се придържате към простото послание за спасение по благодат чрез вяра? Или ще прибавите и вашия списък от праведни дела към завършеното дело на Христос? По Дух ли ще ходите или по плът? Ще отдавате ли слава единствено на Христовия кръст? Или ще търсите одобрението и наградите на този свят, за да се хвалите с плътта си? Това са въпроси, с които всеки вярващ от вся­ко поколение ще трябва в края на краищата да се пребори. Отговорите, зад които ще застанете, ще определят разликата между мира и страха, гор­достта и истинското смирение, дори между духов­ния живот и смъртта. Дано да устоите в благодатта на Исус Христос без да се колебаете. Нека не сте движени от из­мамливото желание да угодите на хората. Нека съзнанието ви бъде така изпълнено с мисълта за небето и за това, че сте най-полезните хора на зе­мята, като държите Словото на живота в един все по-мрачен и безнадежден свят. Нека се хвалите с това, което Исус е направил за вас и да отдавате слава само на Него.