Дни на въздаяние

ПРЕДИСЛОВИЕ

Хората, които четат книгата Откровение, биват или хипнотизирани, или озадачени. Хипнотизираните стигат до такива изумителни тълкувания, че озадачените често заключават, че трезво мислещите християни трябва да оставят настрана тази книга. Коментарът на Дейвид Чилтън трябва да се изучава от двата вида читатели. Той показва, че Откровение е като всяка друга книга от Новия Завет, насочена предимно към църквата от първи век и лесно разбирана от тях, защото те са били напълно запознати със старозаветните преобрази. Той показва, че след като веднъж схванем тези преобрази, Откровение не е трудна за разбиране също и от нас. Все пак, Откровение остава предизвикателна и важна книга за нас, не защото дава очертание на световната история със специално отношение към нашата епоха, но защото ни показва, че Христос държи властта над световната история, и как ние трябва да живеем и да се молим и покланяме. С много могъща образност тя ни учи какво означава да вярваме в Божието върховенство и справедливост. Нека този ценен коментар да ни подтикне да се молим заедно с Йоан и със вселенската църква в небесата и на земята, “Ела, Господи Исусе!”

Гордън Уенхам

Колеж на Св. Павел и Св. Мария Челтънхам, Англия

ПРЕДГОВОР ОТ АВТОРА

От самото начало лунатици и откачалки се опитват да използват Откровение, за да прокарват някаква нова разновидност на Доктрината на Литъл чикън (бпр. малкото пиле): Небето се срутва! Но, както се надявам да покажа в това изложение, Откровението на Св. Йоан всъщност учи, че християните ще преодолеят всяка съпротива чрез делото на Исус Христос. Моето изследване ме убеди, че вярното разбиране на това пророчество трябва да се основава върху правилното приложение на пет основни принципа за тълкуване: 1. Откровение е най-“библейската” книга в Библията. Св. Йоан цитира стотици текстове от Стария Завет, често с отнасяния към малко познати религиозни ритуали на еврейския народ. За да разберем Откровение, ние трябва да познаваме подробно цялата Библия. Една причина този коментар да е толкова голям е, че съм се опитал да обясня тази широка библейска основа, коментирайки многобройни части от Писанията, които хвърлят светлина върху пророчеството на Св. Йоан. Също съм публикувал като Приложение А превъзходното изследване на Филип Карингтън върху Левитския символизъм в Откровение. 2. Откровение има система на символизъм. Почти всички признават, че Св. Йоан пише своето послание в символи. Но значението на тези символи не се схваща лесно. Има систематична структура в библейския символизъм. За да разбираме правилно Откровение, трябва добре да познаваме “езика,” на който е било писано. Освен другите цели, този коментар се стреми да доведе църквата поне няколко стъпки по-близо до една истинска библейска теология на Откровение. 3. Откровение е пророчество за непосредствени събития – събития, които са надвиснали върху света през първи век. Откровение не е за ядрена война, космически пътувания или за края на света. На много места то конкретно ни предупреждава, че “времето е близо.” Св. Йоан написа тази книга като пророчество за наближаващото разрушаване на Ерусалим през 70 г. от Хр., показвайки, че Исус Христос е въвел Новия Завет и Новото създание. Откровение не може да бъде разбрано без да вземем на сериозно тази основополагаща истина. 4. Откровение е служба на поклонение. Св. Йоан не пише учебник по тълкуване на пророчества. Той описва небесна служба на поклонение. Всъщност, една от неговите главни теми е, че поклонението пред Бога е централно за всичко във живота. То е най-важното нещо, което правим. По тази причина съм посветил специално внимание в целия коментар на твърде значителните литургични страни на Откровение и на тяхното значение за нашите служби на поклонение днес. 5. Откровение е книга за господството. Откровение не е книга за това колко ужасен е Антихрист или за това колко е могъщ дяволът. Тя е, както казва още първият стих, Откровение на Исус Христос. Тя ни разказва за Неговото господство над всичко; казва ни за нашето спасение и победа в Новия Завет, Божия “чудесен план за нашия живот”; тя ни казва, че световното царство е станало Царство на нашия Бог и на Неговия Христос; и ни казва, че Той и Неговият народ ще царуват завинаги. Искам да изкажа благодарност на много хора, че направиха тази книга възможна. Първо и най-много съм благодарен на д-р Гари Норт, без чието търпение и значително финансово вложение тя просто нямаше да бъде написана. Седмицата, когато се преместих в Тайлър, Гари ме взе на един от неговите периодични рейдове за купуване на книги в една голяма книжарница за книги втора ръка в Далас. Докато му помагах да занесе стотици внимателно подбрани томове на касата (аз също си купих няколко книги – две на около всеки час, само за да бъда и аз в играта), Гари ме попита върху какъв дългосрочен проект бих желал да работя, заедно с моите други задължения в Института за християнска икономика. “Например една средна по размер, популярна по стил, на начално нива, лесна за четене книга върху Откровение?” предложих му аз. “Мисля, че мога да нахвърля нещо такова за около три месеца.” Това беше, с точност почти до един ден, преди 3 години и шест месеца – или, както Гари би бил изкушен да промърмори под носа си: Време, времена и половин време. Най-после скръбта приключи. Книгата, разбира се, доста надмина своя планиран размер и мащаб. Немалка част на това се дължи на пастор Джеймс Джордан и пастор Рей Сътън, пастори в Уестминстърската Презвитерианска църква в Тайлър, Тексас, които силно повлияха върху моето разбиране на литературните и символични връзки и литургичните структури в Библията. Пастор Нед Ратланд от Уестминстърската Презвитерианска църква в Опълусас, Луизиана, прочете един първоначален вариант на някои глави и със съвършен такт и добронамереност ме насочи в по-библейска посока. Джеймс Питърс, историк на древността и компютърен факир, живеещ в Тайлър, беше богато съкровище от информация за древния свят. Има други, които допринесоха по много начини към написването на тази книга. Търпеливите и бодри секретарки на ICE, г-жа Морийн Питърс и г-жа Лин Дуел, ми помагаха с много технически подробности и намираха книги, които отдавна са изчезнали от пазара; те развиха добродетелта на “вървене на допълнителна миля” във висше изкуство. Словослагателят Дейвид Тобърн, истински художник, работи дълги часове с престараване, решавайки необичайни проблеми и осигурявайки високото качество и четливост на книгата. Той изобилно потвърди моето убеждение в неговия превъзходен професионализъм. Неговата помощничка, г-жа Шарън Нелсън, беше ценен посредник, правеща всичко възможно нашите компютри да работят съвместимо. Индексите бяха направени от Мич Райт и Върн Крайслер. Един от най-големите библейски учени в наши дни е британският теолог Гордън Дж. Уенхам, от Колежа на Св. Павел и Св. Мария, чиито осведомени и добре написани коментари оставиха важна следа в евангелския свят. Моят първи контакт с д-р Уенхам беше миналата година, когато без предварително предупреждение му изпратих копие от моята книга, Възстановеният рай (David Chilton, Paradise Restored). За моя голяма изненада и наслада, той ми отговори за да изрази своето задоволство. Това ме насърчи (макар и не без известен страх и трепет) да помоля настоятелно за неговите коментари върху нередактираните чернови на настоящата книга. Д-р Уенхам благосклонно отдели ценно време, за да я прочете, да направи предложения и да напише Предисловие. Благодарен съм за неговата любезност. Естествено, той не може да бъде считан за отговорен за многобройните недостатъци на тази книга. Последното изречение може би трябва да бъде подчертано. Този коментар няма никакви претенции да бъде “последната дума” по предмета; всъщност, ако моята есхатология е правилна, църквата има много повече години пред себе си, за да напише много повече думи! Силно съм задължен на важния принос на много други коментатори – особено на Филип Карингтън, Остин Фарър, Дж. Мейсингбърд Форд, Мередит Клайн, Дж. Стюарт Ръсел, Мозес Стюарт, Хенри Баркли Суит и Милтън С. Тери – и се надявам, че съм се отнесъл справедливо към тях, като съм градил върху тяхната основа. Все пак болезнено осъзнавам, че задачата да коментирам величественото пророчество на Св. Йоан силно надвишава моите способности. Където не съм успял да изложа достатъчно посланието на Откровение, моля за снизходителността на моите братя и сестри в Христос, и сериозно желая техните коментари и поправки. Писмата нека да се адресират до мен на адрес: David Chilton, P. O. Box 2314, Placerville, CA 95667. Моята възлюбена съпруга, Дарлин, винаги е била моят най-голям източник на насърчение. Нашите деца (Нейтън Дейвид, Джейкъб Израел и Абигейл Авива) изтърпяха нашето колективно “заточение в Патмос” с истинска Йоанова милост (смесена, може би, със спорадични избухвания на Воанергиеви гръмотевици!); и ако приказките им за лека нощ бяха по някакъв начин изпълнени с повече от обикновената квота от херувими, змейове, летящи конници и огнени мечове, те никога не се оплакаха. Накрая, благодарен съм на моите родители, пастор и г-жа Харълд Б. Чилтън. Бях неизмеримо благословен да отрасна в дом, където Божието Слово е толкова високо почитано, толкова вярно поучавано и толкова истински живяно. Средата, която те изградиха, беше постоянно препълнена с музикално великолепие и богатство, докато атмосферата беше нагрята с бурни теологични дискусии, всичко в контекста на грижа за нуждаещи се, подслоняване на бездомни, хранене на гладни и довеждане до всички хора на скъпоценното послание на Благовестието. От влажните джунгли и оризови полета на Филипините до сенчестите поляни на Южна Калифорния, те ми представиха забележителен и незабравим пример за това какво означава да са слуги на Господа. Някои от моите най-ранни спомени са как съм гледал вярата на моите родители да бъде изпитвана отвъд това, което изглеждаше като граница на човешкото търпение; и когато Господ ги опитваше, те излизаха чисти като злато. Издигайки Свидетелството на Исус, понасяйки загубата на всички неща за да придобият Христос, те са това, което Св. Йоан увещава всички ние да бъдем: верни свидетели. Тази книга е посветена на тях.

Дейвид Чилтън Тайлър, Тексас 8 май 1986 Денят на Възнесение

ПРЕДГОВОР ОТ АМЕРИКАНСКИЯ ИЗДАТЕЛ

от Гари Норт

  Със своята първа книга по есхатология, Възстановеният рай,[1] Дейвид Чилтън постави началото на есхатологично съживление. “Революция” би била много силна дума, защото неговият възглед е стар, простиращ се до ранната църква. Но изведнъж, Възстановеният рай започна да влияе върху религиозни водачи и учени, които вярваха, че библейската позиция за обществена победа беше мъртва – реликва от деветнадесети век. Сега идва Дни на въздаяние, изложение стих по стих на най-трудната книга от Библията, книгата Откровение. Това, което беше обобщено във Възстановеният рай, сега се подкрепя с глава и стих – всъщност, изобилие от глави и стихове. Тази книга ще стане новият справочен труд по книгата Откровение. Невероятно, стилът на Чилтън е толкова жив, че малко читатели въобще ще забележат, че авторът е хвърлил научна бомба. Консервативният християнски академичен свят ще бъде безмълвен; Чилтън представи забележително екзегетично предизвикателство срещу онези, които се придържат към традиционните конкурентни есхатологии, които аз отбелязвам като песимилениализъм. Това не е просто поредният скучен коментар върху книгата Откровение. Дори ако беше само това, той би бил голямо събитие, защото публикуването на какъв да е консервативен, вярващ в Библията коментар върху книгата Откровение е голямо събитие. Амилениалният коментар на У. Хендриксън, Повече от победители (W. Hendrickson, More Than Conquerors), беше публикуван през 1940 и е по-малко от половината от размера на този, и не е на същото ниво по отношение на библейската наука. Откровението на Исус Христос на Джон Уолвурд (John Walvoord, The Revelation of Jesus Christ) излезе преди повече от две десетилетия, и той също е само наполовина на труда на Чилтън. Въпреки цялото внимание към библейското пророчество през двадесети век, цялостните коментари по тази най-пророческа от библейските книги са рядкост. Те винаги са били рядкост. Малцина коментатори са се осмелявали да обясняват книгата. Жан Калвин поучава върху всички книги на Библията, освен една: Откровение. Мартин Лутер написа нещо от порядъка на стотици томове материали – колкото тези на Калвин или повече – но не е написал коментар върху Откровение. Мозес Стюарт написа голям коментар в средата на деветнадесети век, но той е забравен днес. Книгата Откровение се е съпротивлявала почти на всички предишни опити да бъде отключена нейната съкровена тайна. Сега Дейвид Чилтън откри тази тайна, този отдавна изгубен ключ, който разшифрова кода. Този отдавна пренебрегван ключ е Старият Завет.

 

Старозаветната основа

  “Много забавно,” може би си казвате. Добре, ще призная: наистина е забавно – особено забавно, не "забавно, ха-ха." Това, което Чилтън прави, е да се връща отново и отново към Стария Завет, за да разбере смисъла на разказвателната рамка на апостол Йоан. Тази техника работи. Тя е единствената техника, която наистина работи! Хората, които никога не са работили лично с Чилтън, не могат истински да оценят неговото подробно познание на Библията, особено на Стария Завет. Използвал съм го десетки пъти като мой личен конкорданс. Той работеше в съседната стая. Виках му, “Хей, Дейвид, знаеш ли къде мога да намеря текста за . . . ?” Казвах някакъв смътен спомен за библейски разказ, или някой откъснат стих, който блуждае из паметта ми, и той почти веднага ми казваше главата. Може и да не знае точния стих; обикновено отклонението беше в границите на три или четири стиха. Това беше винаги достатъчно близко. Рядко се случваше да не може да се сети за стиха; дори тогава той се заравяше из огромната си лична библиотека докато го намери. Това никога не му отнемаше много време. В тази книга той е взел своята забележителна памет върху Стария Завет, и я е смесил с тълкувателната техника, развита от Джеймс Джордан в неговата книга Съдии: Божията война срещу хуманизма (1985).[2] Джордан работи с десетки старозаветни символи, които е отсял от историческите разкази и описанията на Скинията и Храма. Тогава той прилага тези символи и модели към други паралелни библейски разкази, включително към новозаветното описание на живота на Христос и на ранната църква. Никой не прави това по-добре от Джордан, но Чилтън успешно е приложил по много творчески начини тази библейска херменевтика (принцип на тълкувание) към книгата Откровение. Чилтън не е първият автор, който прави това, както разкриват неговите бележки под линия и приложения, но той несъмнено е най-добрият в това, което християнската църква е произвела досега по отношение на книгата Откровение. Тези старозаветни истории и символи, взети като основа, обясняват трудните текстове в Откровение. Той изяснява множеството връзки между старозаветния и новозаветния символен език и исторически сведения. Ето защо неговият коментар е толкова лесен за четене, независимо от величината на това, което той е постигнал в академично отношение.

 

Липсващото звено: Заветната структура

  Все пак имаше липсващо звено в картината, и това задържа книгата в компютъра на Чилтън поне още една година. Това липсващо звено беше намерено през есента на 1985 от пастор Рей Сътън. Сътън беше сериозно изгорен при нещастен случай в кухнята, и неговата подвижност беше драстично намалена. Той работеше върху ръкопис за символизма на тайнствата, когато се натъкна на много важна връзка. Връзката беше дадена от професор Мередит Клайн от Уестминстърската семинария. Години по-рано, той беше прочел изследванията на професор Клайн върху древните договори за покровителство (царски договори) в древния Близък Изток.[3] Езическите царе установявали договори със своите васали. Клайн посочва, че тези договори са сходни на структурата на книгата Второзаконие. Те имали пет части: (1) идентификация на царя; (2) историческите събития, които водят до установяването на завета; (3) постановления (условия) на завета; (4) предупреждение за съд срещу всеки, който не се подчини, но обещание за благословение към този, който се подчини; (5) система на препотвърждаване на договора при смъртта на царя или на васала. Клайн разви някои от значенията на тази заветна схема. Сътън разви много повече. Тези забележителни, преломни открития могат да се намерят в неговата книга За да преуспееш (1987).[4] Но по-важно, той забелязва, че тази пет-точкова заветна структура определя книгите Псалми, Осия, Матей, Евреи 8 и няколко от Павловите послания. Подробното развитие на тази заветна структура от Сътън трябва да се счита за най-важният теологичен прелом в движението за Християнска реконструкция след публикуването на Институти на библейския закон на Р. Дж. Ръшдуни през 1973 (R. J. Rushdoony, Institutes of Biblical Law). След като Сътън откри тази пет-точкова заветна структура, аз я забелязах в Десетте Заповеди, точно преди да завърша моя икономически коментар върху Десетте Заповеди.[5] Сътън представи своето откритие в серия от вечерни часове за изучаване на Библията. Първата вечер, когато Чилтън чу за него, беше зашеметен. Той дойде при Сътън след поучението и му каза, че това е със сигурност ключът към структурата на Откровение. Той се опитваше да работи с четири-точков модел и беше стигнал до задънена улица. Чилтън се върна към своята работа и за няколко седмици преработи своя ръкопис. След няколко месеца той го завърши, три години и половина след началото. (Време, времена и половин време.)

 

Теологията на Тайлър, Тексас

  Уверен съм, че Дни на въздаяние ще получи своя дял от оплюване – от много лагери, по много причини. Реторичната брилянтност на Чилтън ще направи този подход рисков за критиците, които го направят черно на бяло, но непубликуваните мърморения и клевети ще се разпространят бързо. Чилтън ще привлече много огън поради своите впускания в библейски символизъм и поради своя аргумент, че структурата на книгата Откровение е същата като тази на Второзаконие. Това, което читателят трябва да разбере от началото, е, че тези две открития, макар и изпълнени с голямо умение, са извлечени от книгите на Клайн, Джордан и Сътън. Чилтън не трябва да бъде нарочван за някакъв изолиран теологичен отцепник, който просто си изсмуква от пръстите своите открития – или по-лошо, от мръсни пръсти. Той стигна до тези идеи докато работеше с други хора в това, което е известно като “групата от Тайлър,” разположена в Тайлър, Тексас, град с около 75,000 души в Източен Тексас. Тази книга е добър пример, за добро или лошо, за това, което е известно като “теология на Тайлър.” Тази теология е част от по-голямо интелектуално движение, наречено Християнска реконструкция, също наречено “теономия,” макар някои членове на тези мисловни школи да предпочитат да избягват тези названия. Най-общото название е “теология на господството.” Има много хора, които застъпват теологията на господството, които не са теономисти, а има теономисти, които не са “Тайлъристи.” Всъщност, те много високо заявяват, че не са Тайлъристи. Те биха направили всичко, за да обяснят на хората доколко не са Тайлъристи. Те почти са стигнали до това да определят себе си и своите служения като “не-Тайлъристи.” (Има една сцена в стария филм “Дракула,” когато професорът бързо показва едно разпятие пред Бела Лугози, който незабавно се обръща настрана и загръща своето наметало върху лицето си. Винаги се сещам за тази сцена, когато мисля за тези хора, които казват на други за Тайлър. Някой ден бих желал да извадя бързо табела “Добре дошли в Тайлър” пред тях, само за да видя какво ще се случи.) Познавам няколко от тях, които може би някой ден ще искат да започнат църкви с имена като “Първа Не-Тайлъритска Църква в . . . .” Познавам друг, който смята своята група за “Първи утринен неделен не-тайлъритски курс за изучаване на Библията.” Затова те няма да оценят книгата на Чилтън. Те ще обвиняват Чилтън за приемането на идеи, които биват разпространявани от Източен Тексас. Дори и да са съгласни с някои от неговите аргументи, те са заразени със сериозен синдром на НОН – “Не е Открито при Нас” – често срещана болест между интелектуалците. Накратко, те може да атакуват Дни на въздаяние, но всъщност атакуват Джордан и Сътън. Читателите предварително трябва да са наясно с тази възможност. Има повече неща в тази книга, отколкото това, което се вижда. Две неща правят Тайлъровата теология уникална в лагера на Християнската реконструкция: (1) нейното силно ударение върху църквата, със седмично причастие; и (2) нейната сериозна употреба на пет-точковия заветен модел. Заветната теология, особено църковният завет, не са били важна тема в трудовете на някои от не-Тайлъровите водачи в движението на Християнската реконструкция. Теологично казано, първоначалните “четири точки на Християнската реконструкция,” които Чилтън и аз обобщихме[6] – провидение (Божието върховенство), библейско презумптивно мислене (апологетиката на Ван Тил: Библията е отправна точка и последната инстанция), есхатологичен оптимизъм (постмилениализъм) и библейски закон (теономия) – бяха недостатъчни. Петата точка, заветната теология, и конкретно пет-точковият модел на Сътън, беше прибавена в края на 1985, за да завърши теологичната рамка. Дни на въздаяние се занимава специално със заветната структура на Откровение и с историческата насоченост на нейните текстове за съда. Ако, както Чилтън твърди толкова брилянтно, тези текстове за непосредствено осъждение и разруха се отнасят за падането на Ерусалим през 70 от Хр., тогава няма законен начин, по който да се гради тезата за Голямата скръб в бъдещето. Тя отдавна е отминала. Следователно, книгата Откровение не може да бъде законно използвана да се поддържа тезата за есхатологичния песимизъм. Много читатели ще отхвърлят тази теза още сега. Тези, които са сериозни относно Библията, ще довършат четенето на книгата преди да отхвърлят неговата теза.

 

Песимизъм

  Мнозинството от християните са вярвали, че нещата ще стават все по-зле в почти всяка област на живота, докато Христос се върне със Своите ангели. Премилениалистите вярват, че Той ще установи земно видимо царство, с Христос като владетел и физически присъстващ. Амилениалистите не вярват в никакво земно видимо царство преди крайния съд. Те вярват, че само църквата и християнските училища и семейства ще представляват видимо царството на земята, и светът ще пада все повече под господството на Сатана.[7] И двете есхатологии учат земното поражение на църквата на Христос преди Неговото физическо завръщане във власт. Един проблем с такъв възглед е, че когато дойдат предсказаните поражения в живота, християните имат теологичен стимул да свият рамене и да си кажат: “Такъв е животът. Бог пророкува, че именно така ще бъде. Нещата стават по-лоши.” Те четат страшните заглавия във всекидневниците и си мислят: “Второто идване на Исус ще бъде всеки момент.” Вътрешната сила, от която хората се нуждаят, за да се възстановят от обичайните външни поражения в живота, бива изтощавана от теология, която проповядва неизбежно земно поражение за църквата на Исус Христос. Хората си мислят: “Ако дори Божията свята църква не може да тържествува, тогава как мога аз да очаквам да тържествувам?” Затова християните стават психологически пленници на песимистичните заглавия, продавани от вестниците. Те започват с погрешната презумпция: неизбежното поражение в историята за Христовата църква от земните сили на Сатана, въпреки факта, че Сатана беше смъртоносно наранен при Голгота. Сатана не е “жив и здрав на планетата Земя.” Той е жив, но не е здрав. Да се твърди друго означава да се настоява за историческото безсилие и обществена незначимост на Христовото дело на Голгота.

 

Съживление на оптимизма

  Макар че в продължение на около един век песимистичните есхатологии бяха популярни, винаги е имало алтернативна теология, теологията на господството. Тя е била господстващата вяра на пуританите през първото поколение (1630-1660), когато започват да покоряват пустошта на Нова Англия. Тя също е била общата вяра в епохата на Американската революция. Започва да запада под яростната атака на дарвинистката еволюционна мисъл през втората половина на деветнадесети век. Изчезва почти напълно след Първата световна война, но днес бързо се завръща. Есхатологичните книги на Дейвид Чилтън сега са основният манифест в това съживление на теологичния оптимизъм. Днес движението за Християнска реконструкция е привлякло някои от най-добрите и най-умните млади писатели в Съединените Щати. Едновременно с това в харизматичното движение става голяма промяна в есхатологичната перспектива. Това съчетание от сериозни, дисциплинирани, увлекателни, ориентирани към господството учени и ентусиазмът и огромните мнозинства на ориентираните към победата харизматици представят огромно предизвикателство пред познатия, обвързан с традицията, остаряващ и най-вече ориентиран към настоящето консервативен протестантизъм. Това представлява нещо, което би могло да стане най-важната теологична промяна в американската история, не само през този век, но в историята на цялата нация. Очаквам тази промяна да бъде видима до 2000 година – година на големи есхатологични спекулации. Ако съм прав, и ако тази промяна се осъществи, през следващите два-три века Дни на въздаяние ще бъде изучавана от историците като първичен исторически документ.

 

Произвеждане на нови ръководители: Ключът за оцеляването

  Тъй като песимилениализмът не може да предложи на студентите дългосрочна надежда в тяхното земно бъдеще, и двете версии са претърпели обществена загуба. Това отдръпване от обществената дейност стига до кулминация през съдбовните 1965-71 години. Когато светът премина през психологическа, обществена и интелектуална революция, къде бяха обоснованите и конкретно християнски отговори за належащите проблеми на онази бурна епоха? Нищо по същество не дойде от традиционните семинарии. Сякаш техните академични съвети вярваха, че светът никога няма да отиде отвъд актуалните проблеми на 1952. (И дори тогава, през 1952, семинарните професори бяха почти шептящи.) Ръководителите на традиционното християнство изгубиха своята възможност да спечелят най-добрите умове на поколението. Те изглеждаха смутени и объркани. Имаше причина за това. Те наистина бяха смутени и объркани. През 70-те само две групи в християнската общност излязоха пред християнската общественост и обявиха: “Ние имаме библейските отговори.”[8] Те бяха в двата противоположни края на политическия спектър: теолозите на освобождението от ляво и християнските реконструкционисти от дясно.[9] Оттогава битката между тези две групи става все по-ожесточена. Книгата на Чилтън, Производителните християни във века на манипулаторите чрез вина (1981)[10] е най-важният документ в тази теологична конфронтация. Но от обърканата среда е нямало никакви ясно формулирани библейски отговори към някоя от тези две позиции. Бъдещето на песимилениализма се разлага. С усилването на световните обществени кризи, и след като става ясно, че традиционното консервативно протестантство все още няма ефективни, конкретни, осъществими отговори на кризите на нашето съвремие, вероятно ще се извърши драстична и понастоящем неочаквана промяна на християнската мисъл – събитие подобно на срутването на язовирна стена. Ще има революция в начина, по който мислят милиони консервативни християни. Тогава ще има революция в това, което те правят. Теолозите на освобождението няма да спечелят тази битка за умовете на християните. Ще има религиозна враждебна реакция срещу левицата в размер, който не е виждан в Запада от болшевишката революция насам, и може би от Френската революция насам. В този момент само една група ще притежава в наличен резерв система от интелектуални ресурси, способна да противодейства на хуманизма: християнските реконструкционисти, т.е. тези, които проповядват господство, и още по-точно, които проповядват господство чрез завет. С тази интелектуална основа, предвид съществуването на катастрофични обществени, икономически и политически условия, те ще поемат ръководството на консервативното протестантство. Съществуващите протестантски водачи подозират това и не харесват последствията. Независимо от това, те са неохотни или неспособни да направят каквото е необходимо, за да се противостои на това развитие. Конкретно, те не произвеждат интелектуалните ресурси, които да противопоставят на направеното от християнските реконструкционисти. Вместо това те мърморят. Тази тактика ще се провали.

 

Смълчаване на критиците

  Повече от две десетилетия критиците укоряваха християнските реконструкционисти с този рефрен: “Хора, вие просто не сте представили никаква библейска екзегетика, за да докажете вашата теза за есхатологичен оптимизъм.” Тогава дойде Възстановеният рай през 1985. Мъртвешка тишина обгърна предишните гласовити критици. Сега идва Дни на въздаяние. Сега тишината ще стане оглушителна. Подозирам, че твърде малко критици ще отговорят черно на бяло, макар че ако откажат да отговорят, те приемат по този начин валидността на доклада на следователя: смърт чрез задавяне (в гърлото са открити бележки под линия). О, може да има няколко бързо написани критики на книгата в нечетени християнски научни списания. Професор Лайтнър от Даласката семинария може да напише един, както несполучливия коментар от една страница, който написа върху Възстановеният рай, в който той всъщност казва: “Вижте сега, този човек е постмилениалист, а вие трябва да разберете, че ние тук в Даласката семинария не сме!”[11] Може да има няколко кратки пренебрежителни забележки в популярните евтини книги за незначимото и временно съживление на цялостната теология на господството. Но няма да има успешен опит на научни ръководители от различните песимилениални лагери да отговорят на Чилтън. Има причина за това: Те не могат да отговорят успешно. Както казваме тук в Тайлър, те просто нямат конете. Ако не съм прав за тяхната теологична неспособност, тогава ще видим изчерпателни, подробни статии, показващи защо книгата на Чилтън е напълно погрешна. Ако не ги видим, можете спокойно да заключите, че нашите противници са в дълбок проблем. За да покрият своите голи флангове, те ще бъдат изкушени да предложат известния рефрен: “Няма да удостоим такива нелепи аргументи с публичен отговор.” Това е като да се каже, те ще издигнат интелектуално бяло знаме. Критиците на Чилтън ще имат все пак проблем с този мълчалив подход. Проблемът е професор Гордън Уенхам, който написа предговора. Вероятно няма по-уважаван, вярващ в Библията коментатор на Стария Завет в англо-говорящия свят. Неговият коментар върху Левит поставя висок интелектуален стандарт. Ако Гордън Уенхам казва, че Дни на въздаяние си заслужава вниманието, тогава пропускът да обърнат внимание би бил голяма тактическа грешка от страна на песимилениалистите. Аз бих отишъл по-надалеч от Уенхам. Тази книга е епохален труд, най-добрият коментар върху Откровение в историята на Църквата. Тя налага нови стандарти чрез: (1) своето ниво на научна издържаност, (2) своите новаторски идеи на всяка страница и (3) своята четимост. Това уникално съчетание – почти нечувано в академичните среди – оставя интелектуалната опозиция почти беззащитна. Може да има малцина академични специалисти, които ще отговорят компетентно на тази или онази точка от Дни на въздаяние, но техните технически статии няма да бъдат широко четени, особено от средностатистическия пастор или мирянин. Също може да има един или двама теолози, които да се опитат да отговорят изчерпателно (макар да се съмнявам), но техните объркани изложения ще спечелят малцина нови последователи. (Имам предвид определен амилениален учен, който е познат със своите уникални проникновения за библейския символизъм, но чиито писания предават неговите идеи с яснотата на зен-будистки мисловни дразнители или на пресконференциите на Александър Хейг.) Основно, те се сблъскват с тактическия проблем да не привличат вниманието към тази книга измежду техните херменевтично изолирани последователи. Ако техните последователи някога седнат и прочетат Дни на въздаяние, Християнската реконструкция ще обере най-добрите и най-умните от тях. Защо? Защото земната надежда е по-лесна за продаване от земното поражение, поне на хора, които не са щастливи да приемат своето положение като исторически губещи. Днес много християни са изморени от губенето. Дори ако това означава да започнат да поемат отговорност – и точно това е смисълът на теологията на господството – нарастващ брой от умни, млади християни са готови да платят цената, за да спрат да губят. Така всяка разширена дискусия върху тази книга става кампания за вербуване за Християнската Реконструкция. Твърде много умни, млади читатели ще бъдат предупредени за съществуването на теологията на господството. Нашите противници знаят това, затова не очаквам да видя някакво систематично усилие да бъде опроверган Чилтън в есхатологията, както не видяхме опит в книга да бъде опровергана Теономия на християнската етика на Грег Бансен (1977)[12] или Институти на библейския закон на Ръшдуни (1973).[13] Потенциалните критици имаха изобилие от време; те нямаха изобилие от конкретни отговори. Вярвам, че причината е, че библейската позиция за продължаващия стандарт на библейския закон е твърде силна. Нашите противници биха предпочели да останем мълчаливи и да спрем да повдигаме тези трудни етични въпроси. Нашите противници са притиснати в голяма дилема. Ако продължат да не отговарят, тяхното мълчание ще стане публично признание на интелектуално поражение. Ако отговорят, така ние ще имаме възможност да отговорим – а отговорите са мястото, където се трупат точки в академичния дебат. Когато не успееш да отговориш ефективно на възраженията, губиш дебата. Нашите противници разбират правилата на академичната игра. Те не започват конфронтацията. В същото време те се нуждаят от нашите прозрения, за да разберат поне части от Библията. Виждал съм екземпляри от Институтите на Ръшдуни да се продават в Книжарницата на Даласката теологическа семинария. Те се нуждаят от неговите прозрения върху библейския закон, макар да не могат да се справят с основната теология на неговата книга. Просто го отпращат като някой маловажен по тези въпроси. Преструват се, че той не е представил монументално предизвикателство срещу диспенсационалистическата етика.[14] Те се преструват, че могат успешно да използват неговата книга като неутрален справочник за старозаветните казусни закони, но да избягнат по някакъв начин загубата на техните най-енергични ученици към движението за Християнска реконструкция. Кариерата на пастор Рей Сътън (завършил Даласката теологическа семинария) показва, че грешат. В една популярна статия за нехристиянска аудитория двама фундаменталистки автори настояват, че макар прозренията на Р. Дж. Ръшдуни относно образованието и политиката са използвани от фундаменталистите, те не приемат сериозно неговите възгледи за царството. Когато техните християнски училища са подведени на съд от някой арогантен щатски прокурор, те извикват Ръшдуни, за да стане свидетел на защитата. Това става от средата на 70-те. Те се нуждаят от него. Знаят, че се нуждаят от него. Въпреки двамата фундаменталисти критици стигнаха до там да кажат, че едва ли някой в християнския свят приема сериозно неговите възгледи за Божието царство. “За щастие можем да кажем с увереност, че той представлява много малка група с абсолютно никакъв шанс да постигне своята програма.”[15] Относно числата, те са прави: движението за Християнска реконструкция е малко. Относно младите хора, които могат да пишат и да говорят и да заемат ръководни позиции, двамата автори се закачат със смъртта – смъртта на тяхното собствено движение. Ако традиционните, песимилениални фундаменталистки интелектуални ръководители наистина имаха академичните отговори на днешните проблеми в обществения, икономическия и политическия живот, те нямаше да пият от извора на Християнската реконструкция. Но те пият. Няма друго място, на което да отидат. Не очаквам да видя Дни на въздаяние за продажба в книжарницата на Даласката семинария. Не очаквам да я видя на никой списък за препоръчани книги на някоя традиционна диспенсационалистическа семинария. Ако тази книга спечели широка популярност сред следващото поколение диспенсационалистически пастори, ще има рязка смяна на ръководството вътре в диспенсационализма. Най-добрите и най-умните ще отсъстват. Ако студентите на Даласката семинария я прочетат, и също прочетат Възстановеният рай, професорите в Далас ще са подложени на трудни въпроси, такива, каквито не са чували никога от основаването на училището. (Ако студентите прочетат също За да преуспееш на Рей Сътън, академичният съвет ще се сблъска с революция.) Академичният съвет няма да си създава такъв краткосрочен проблем, но в дългосрочен план тази конспирация на мълчание ще струва скъпо на диспенсационализма. Вероятно тези книги няма да се продават също и в Теологичната семинария Грейс. И само да отбележа, нека да предскажа, че няма да видите книгите на Чилтън препоръчани и в недиспенсационалистическите семинарии, заради същите причини: те са твърде горещи, за да се борави с тях. Ще бъда съвършено ясен: ако академичният съвет на някоя институция, наричаща себе си “вярваща в Библията теологична семинария,” не може да рискува да даде на своите студенти Възстановеният рай на Чилтън, За да преуспееш на Сътън и По този стандарт на Бансен (Greg Bahnsen, By This Standard) – три кратки, лесни за четене, минимално анотирани книги – защото се страхуват да не смутят мисленето на своите студенти, или защото не са готови да осигурят отговори на неизбежните въпроси на своите студенти, тогава този академичен съвет е издигнал бяло знаме пред християнските реконструкционисти. Това означава, че ние, реконструкционистите, сме спечелили теологичната битка. Вече прибираме някои от техните най-умни младежи, и правим това редовно. Те тайно четат нашите книги и чакат техните преподаватели да кажат нещо в отговор. Техните преподаватели се крият. Те играят детската игра “да си представим.” “Да си представим, че тези книги никога не са публикувани. Да си представим, че нашите най-умни студенти не са привлечени от тях. Да си представим, че този потоп от бюлетини от Тайлър, Тексас не съществува. Да си представим, че християнският реконструкционизъм скоро ще отмине. Да си представим, че някой друг ще напише книга, която отговаря на въпросите, и че тя ще бъде издадена в началото на другата година.” Тази стратегия се проваля навсякъде в страната. Християнските реконструкционисти притежават списъците с адреси, които доказват това. Когато семинарните професори играят гигантска игра “да си представим,” тя е само въпрос на време. Честно казано, силно съмнително е, че средностатистическият преподавател в типична вярваща в Библията семинария е готов да препоръча моята кратка евтина книжка насочена към юноши: 75 библейски въпроса, които вашите учители се молят да не зададете (1984).[16] Ето защо съм уверен, че преобладаващият теологичен консерватизъм ще бъде изкоренен. Академични съвети на семинариите, които би трябвало да атакуват хуманистичната цивилизация, са неспособни дори да защитят своите собствени позиции от евтини християнски книжки, да не говорим да заменят здраво укрепил се хуманистичен ред. Ще го кажа направо: Нашите есхатологични противници няма да ни атакуват черно на бяло, освен в редки случаи. Те знаят, че ние ще отговорим черно на бяло, и че в този момент те ще бъдат затруднени. Те искат да избегнат това смущение на всяка цена – дори с цената да виждат своите най-умни младежи да се присъединяват към движението за Християнска Реконструкция. И, очевидно, това е доста изгодно за нас. Ези, ние печелим; тура, пак ние печелим.

 

Беззащитни традиционалисти

  Ако някое движение открие, че е изправено пред посветени противници, които започват цялостна кампания, самоубийствено е за него да седи и да не прави нищо. Почти също толкова самоубийствено е да прави нещо глупаво. Това, което обикновено се случва е, че водачите от удобните, самодоволни и интелектуално слаби движения твърде дълго не правят нищо, и тогава в паника се втурват и правят цяла серия от глупави неща, започвайки с публикуване на статии или книги, които са видимо неефективни в очите на младите хора, които биха станали един ден бъдещите ръководители на движението. Най-важната тактика, която съществуващото ръководство може да приложи, е програма за убеждаване на бъдещите ръководители на движението, че движението има видението, програмата и основните принципи, с които да победи всички врагове. За да са убедителни, тази тактика изисква доказателство за такова превъзходство. Понастоящем такова доказателство липсва в традиционните песимилениални групи. Те започват с презумпцията, че Бог не е дал на Своята църква видението, програмата и основните принципи за победата над Божиите врагове, дори с Христовата победа над Сатана на Голгота като основа на служението на Църквата. Традиционните песимилениалисти издават боен вик: “Елате при нас; ние сме исторически губещи.” Те са построили своите институции чрез привличането на хора, които са доволни да останат исторически (преди Второто идване) губещи. Разберете, че тук обсъждам традиционните песимилениалисти. С промяната на климата на християнското мнение откриваме, че сега се появяват по-млади, енергични и ориентирани към обществено действие премилениалисти и амилениалисти. Това ще продължава. Те настояват, че също могат да бъдат оптимисти за царството и обществени активисти. Настояват да бъдат наричани членове на движението на теологията на господството. Не виждам някакво доказателство, че са готови да влязат в писмена дискусия за това как техните есхатологии са съвместими със земния оптимизъм през “Епохата на Църквата,” но съм щастлив да ги видя да се качват на борда на Добрия Кораб Господство. Но трябва да посоча, че във всички семинарии и в големите издателски къщи все още не се вижда такъв оптимизъм. Традиционните песимисти все още управляват тези институции. Това в края на краищата ще се промени, но може би ще отнеме десетилетия. Есхатологичният оптимизъм е първата стъпка в пътешествието на много хора към теологията на господството. Затова ръководителите с по-традиционен възглед са толкова притеснени. Те осъзнават същността на тази първа стъпка: краят на пътя за песимилениализма.   Диспенсационализъм Това, което не се разбира от повечето хора е, че е нямало голям диспенсационалистически коментар върху книгата Откровение след Откровението на Исус Христос на Джон Уолвурд (John Walvoord, The Revelation of Jesus Christ), публикувано през 1966 от Moody Press и преиздавано многократно. Дори по-важно, нямало е голям диспенсационалистически коментар върху Откровение преди книгата на Уолвурд. Разберете, коментарът на Уолвурд се появи 96 години след Исус идва на У. Е. Б. (W. E. B. Jesus Is Coming), книгата, която даде началото на популярната фаза на диспенсационализма в Съединените Щати. Той се появява повече от половин век след Scofield Reference Bible (1909). Накратко, екзегетиката, която предполагаемо доказва тезата на диспенсационализма, дойде едва в края на историята на диспенсационалистическото движение, точно по времето, когато Р. Дж. Ръшдуни публикува своите първи обществено и правно ориентирани книги. Диспенсационалистите биха могли да посочат само няколко книги със заглавия като Лекции върху Откровение или Бележки върху Откровение. Накратко, парченца от Откровение, но нищо цялостно – не и след повече от век от премилениален диспенсационализъм. Библиографията в книгата на Уолвурд изброява съвсем малко открито диспенсационалистически коментари върху тази книга на Библията, за която най-много бихме очаквали, че ще бъде познавана от диспенсационалистите стих по стих. Каквито и заключения да правим за историята на диспенсационализма, неговата широка популярност няма никаква връзка с някакво систематично изложение на книгата, която диспенсационалистите твърдят, че е най-изпълнената с пророчества книга в Библията. Всъщност, средностатистическият диспенсационалист вероятно не притежава, не е чел и никога не е чувал за нито един диспенсационалистически коментар върху книгата Откровение. Също е съмнително е, че неговият пастор познава такъв, освен този на Уолвурд, който по размери е на половината на Чилтъновия. Обратно, издаването на двете книги по есхатология на Чилтън, заедно с много по-малко екзегетичната книга на Ръшдуни, Да дойде Твоето царство (R. J. Rushdoony, Thy Kingdom Come, 1970), в ранните етапи на движението за Християнска реконструкция дава първостепенна роля на основополагащата екзегетика, както е и правилно. Вече имаме зад себе си извършена основната екзегетична работа. Първите две книги по есхатология на Чилтън са въвеждащи, не окончателни. Той и други ще продължат да изграждат върху тяхната основа. Ако те не продължат да градят, тогава движението е мъртво. Всяко движение, което се специализира в повторното публикуване на “класика” и което не произвежда нов откривателски материал, е мъртво. Нашите противници много скоро ще научат, че това движение не е мъртво. Ние сме още в самото начало на издаването на книги. Идеята е, че е важно да положите основите в началото, ако възнамерявате да реконструирате цивилизацията. Ето това не правят диспенсационалистите, 1830-1966, може би защото никога не са възнамерявали да променят цивилизацията. Те се стремиха само да избягат от това, което считаха за по-неприятни характеристики на съвременната цивилизация, неща като алкохола, цигарите, филмите и обществените танци. (Често съм казвал, че ако противниците на абортите разпространят слуха, че местният абортионист дава чаша бира на всяка жена, за да успокои своите нерви след аборт, до една седмица половината фундаменталисти в града ще са в редиците на протестиращите пред неговата клиника.)   Амилениализъм Протестантските амилениалисти, които са предимно членове на холандски или лутерански църкви, или църкви повлияни от европейската континентална теология, имат много по-силна академична традиция зад себе си. Тя се простира назад до Августин. Чилтън ползва тези амилениални традиции при обясняването на библейската образност. Въпреки това Чилтън показва, че тази образност може да се разбере много по-добре в рамката на християнския прогрес в историята, отколкото в рамка, която предполага нарастващо историческо поражение пред нарушителите на завета. Фундаменталното послание на библейската есхатология е победа, във времето и на земята (в историята) – цялостна победа, не просто психологически вътрешна победа от вида “усмивка на лицата, радост в сърцата.” Накратко, той използва ефективно техния научен принос, но не става зависим от техните основни есхатологични презумпции. (Отново, имам предвид споменатият преди анонимен теолог, чийто отговор към всичко това е лесно предвидим: още много каменно мълчание. Дискретността е най-добрата част от храбростта. Той беше напълно опроверган от друг реконструкционист по друг предмет, така че, разбираемо, той е малко предпазлив.) Истината е, че амилениалните църкви не са много забележителни с някакви евангелизационни програми. (Тези, които използват материалите “Евангелска експлозия” на Презвитерианската Църква Корал Ридж, са изключение от това основно правило.) Тези църкви не са на теологичната арена, и не предизвикват хуманистите и кой да е друг. Членовете виждат своите църкви като устояващи на въздействието, като защитни крепости или като пристанища в обществената буря. Тези църкви просто не са в настъпление. Те не очакват да постигнат нищо в обществото. Те също не очакват да видят вълна на новоповярвали. Вероятно няма скоро да изгубят много хора в полза на Християнската реконструкция. Бавната ерозия към либерализъм, модернизъм и теология на освобождението ще продължи да ги притеснява, както ги е притеснявала в миналото, но няма да има големи дезертирания. Също няма да има големи победи. Те ще останат духовни, защитни укрепления сред повратен момент в световната история.   Исторически премилениализъм Няма никакъв исторически (не-диспенсасционалистически) премилениализъм, институционално казано. Историческите премилениалисти са разпръснати в църкви, които са доминирани или от диспенсационалистически премилениалисти, или от амилениалисти. Теологичната семинария Covenant съществува, но нейните възпитаници биват поглъщани в църкви, които са официално есхатологично неутрални, т.е. църкви ръководени от амилениалисти. Историческият премилениализъм не е бил самостоятелна теологична сила през този век.   Заключение Дейвид Чилтън ни снабди с шедьовър. Той написа епитаф:

 

Песимилениализъм 71 г. от Хр. – 1987 г. от Хр. “Ние проповядвахме поражение, и го получихме!”

  Хвърлям ръкавицата към противниците на движението за Християнска реконструкция. Предизвиквам всички кандидати, и го правя по хитър начин: “Преборете се с Чилтън.” Нещо повече, “Преборете се с Бансен.” Ако някой иска да се бори с мен, ще си включа компютъра и ще му дам най-добрия си отговор, но аз съм толкова сладък и безобиден човек, че не очаквам някой да си пропилява времето да се опитва да ме бие. Но е добре някой в съответните противни песимилениални лагери да започне да дава отговори на това, което християнските реконструкционисти са написали досега. Конкретно, добре е някой да се подготви да напише коментар върху Откровение, по-добър от Дни на въздаяние. Уверен съм, че никой не може. От сега нататък ще има само три вида коментари върху книгата Откровение:

Които се опитват да разширят Чилтън Които се опитват да опровергаят Чилтън Които се преструват, че Чилтън го няма

Тайлър, Тексас 17 декември 1986



[1] David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth: Dominion Press, 1985).
[2] James B. Jordan, Judges: God’s War Against Humanism (Tyler, Texas: Geneva Ministries, 1985).
[3] Kline, Treaty of the Great King (Grand Rapids: Eerdmans, 1963); препечатана отчасти в неговата по-късна книга Structure of Biblical Authority (Grand Rapids: Eerdmans, 1972).
[4] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986)
[5] Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986).  
[6] Gary North and David Chilton, “Apologetics and Strategy,” Christianity and Civilization, 3 (1983), pp. 107-16.
[7] Gary North, Dominion and Common Grace (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), особено глава 5. (Български превод на книгата: Гари Норт, Господството и общата благодат, глава 5, “Есхатологията и библейският закон.”)  
[8] Франсис Шефър заявяваше още от 1965, че хуманистичната цивилизация е празна черупка, и че тя няма земно бъдеще. Той повтаряше многократно, че християнството има въпроси, на които хуманизмът не може да отговори. Проблемът беше, че като калвинистки премилениалист той не вярваше, че някакви конкретно християнски решения могат да бъдат реализирани преди Второто идване на Христос. Той не посвещава много място в своите книги на конкретно християнски отговори на християнските въпроси, които задава, за да предизвика хуманистичната цивилизация. Той задава превъзходни обществени въпроси; предлага малко конкретно християнски отговори. Има причина за това: Чилтън и Норт, op. cit.
[9] През 1965-75 в силно ограничените кръгове на амилениалния калвинизъм се появи краткотрайно движение от северноамерикански холандски учени, школата на “космономичната идея,” позната също като нео-дойевердианци, по името на холандския правен учен и философ, Херман Дойеверд. Те направиха малко впечатление извън общността от северноамериканските холандци, и след това изпаднаха в забвение. Техните предшественици в началото на 60-те бяха по-консервативни, но след 1965 твърде много от тях станаха идеологически спътници на теолозите на освобождението. Не успяха да се състезават с по-твърдия радикализъм, представен от Sojourners и The Other Side, и изчезнаха.
[10] David Chilton, Productive Christians in an Age of Guilt-Manipulators: A Biblical Response to Ronald J. Sider (4th ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986).  
[11] Bibliotheca Sacra (April-June 1986).  
[12] Greg Bahnsen, Theonomy in Christian Ethics, second edition, 1984. Издадена от Presbyterian & Reformed, Phillipsburg, New Jersey.
[13] R. J. Rushdoony, Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973).
[14] Единственият опит в книга от някой диспенсационалистически учен да опровергае теономистите е една непубликувана докторска дисертация в Даласката теологическа семинария: Ramesh Paul Richard, Hermeneutical Prolegomena to Premillenial Social Ethics (Херменевтичен увод към премилениалната обществена етика, 1982). Тя не е била публикувана дори в преработена форма. Разбираемо е защо: ужасно заглавие. По-лошо, дисертацията отстъпва твърде много теологични позиции на теономистите. Това показва кризата, с която се сблъсква диспенсационализмът днес.
[15] Ed Dobson and Ed Hindson, “Apocalypse Now?” Policy Review (Oct. 1986), p. 20.
[16] Gary North, 75 Bible Questions Your Instructors Pray You Won’t Ask (Spurgeon Press, P. O. Box 7999, Tyler, Texas 75711).  

ВЪВЕДЕНИЕ

Автор и датировка

  Макар идентичността на автора да е била силно оспорвана, в действителност няма причина за съмнение, че той е бил същият св. Йоан, който е написал Четвъртото Евангелие, както потвърждава практически единодушното свидетелство на ранната Църква. Той определя себе си просто като “Йоан” (1:1, 4, 9; 21:2; 22:8), очевидно приемайки, че ще бъде разпознат от своята аудитория от първи век само чрез името; и пише с авторитетен, “апостолски” стил, не само към отделни хора, но към Църквата. Отчитайки силно организираното управление на църквата, което е съществувало в самото начало, необичайно е някой друг, освен признат апостол, да е писал по този начин.[1] В допълнение, има многобройни сходни изрази между Откровение и Евангелието на Йоан. Дори един бегъл поглед открива няколко израза (например, Божието Агне, Словото, и свидетел), които се срещат само в Евангелието на Йоан и Откровение; никой друг новозаветен автор не използва тези понятия по същия начин.[2] Остин Фарър[3] привлича вниманието върху редица стилистични прилики между Евангелието и Откровение: и двете книги са подредени в серии от “седмици”[4]; и двете са подредени според библейската/небесната литургия и празничен календар; и двете книги използват числата в символичен смисъл, който надхвърля тяхното буквално значение (това е очевидно в Откровение; сравни с Йоан 2:6, 19-20; 5:2, 5; 6:7, 9, 13; 8:57; 13:38; 19:14, 23; 21:11, 14, 15-17). Има няколко библейски намеквания, че св. Йоан е бил свещеник, и дори произхожда от семейството на първосвещеника.[5] Вероятно неговото име е било често срещано в това семейство (сравнете Деяния 4:6; обратно на Лука 1:61). Самият св. Йоан ни разказва за своята близка връзка с първосвещеника: чрез нея той успя при крайно деликатен случай да придобие достъп до Двора на първосвещеника, използвайки своето влияние сред пазачите, за да постигне достъп също и за св. Петър (Йоан 18:15-16). Нещо повече, многобройни сведения в Евангелието и в Откровение разкриват необикновената запознатост на техния автор с подробностите от храмовите служби. Както отбелязва Алфред Едерсхайм, “другите новозаветни автори говорят за тях в своите разкази, или обясняват техните образи с такъв език, какъвто би могъл да използва всеки добре осведомен поклонник в Ерусалим. Но Йоан не пише като обикновен израилтянин. Той добре забелязва подробности, които другите са оставили незабелязани. . . .” “Всъщност, като цяло Апокалипсисът може да бъде сравнен с храмовите служби в своето смесване на пророчески служби с поклонение и хваление. Но е особено забележително, че сведенията за Храма, с които изобилства книгата Откровение, в повечето случаи са точни до съвсем дребни подробности, които един автор, който не е бил така запознат с тези подробности, които само личен контакт и участие в тях биха му предали, едва ли би забелязал, и определено не би използвал като част от своя образен език. Те идват толкова естествено, спонтанно и толкова неочаквано, че читателят понякога е в опасност да ги пропусне напълно; и с език, какъвто би използвал професионалист, който може да е резултат само от предишно упражняване на такова призвание. Наистина, някои от най-поразителните от тези сведения не биха могли да бъдат въобще разбрани без професионалните трактати на равините върху Храма и неговите служби. Само че неестествените подробности от равинските описания, извлечени от традицията на очевидците, не оставят същото впечатление както естествените картини на св. Йоан.”[6] “Изглежда силно неправдоподобно, че книга, толкова пълна с литургични препратки, като книгата Откровение – и то много от тях не към големи или важни неща, но към дребни подробности – би могла да бъде написана от някой друг освен от свещеник, и то такъв, който е изпълнявал служба преди в самия Храм, и така е станал толкова близко запознат с нейните подробности, че те му идват естествено, като част от образния език, който използва.”[7] В тази връзка Едерсхайм ни довежда до идея, която е по-важна за нашето тълкувание, отколкото въпросът за човешкото авторство на Откровение (защото истинското авторство [вижте 1:1] е Откровение на Исус Христос). Добрата осведоменост на св. Йоан относно дребните подробности от Храмовото поклонение предполага, че “Книгата Откровение и Четвъртото Евангелие трябва да са били написани преди Храмовите служби да бъдат действително прекратени.”[8] Макар някои учени да са приели безкритично твърдението на св. Иреней (120-202 г. от Хр.), че пророчеството се появява “към края на царуването на Домициан” (т.е. около 96 г. от Хр.),[9] има значителен повод за съмнение относно точното значение (той може да е имал предвид, че самият апостол Йоан “е бил видян” от другите).[10] Езикът на св. Иреней е някак си неясен; и без значение за какво е говорил, той е могъл да греши.[11] (Св. Иреней, между другото, е единственият източник за късната дата на Откровение; всички други “източници” просто цитират него. Така е по-скоро неискрено да се твърди от коментаторите, както прави Суит, че “Ранната християнска традиция е почти единодушна в поставянето на Апокалипсиса в последните години на Домициан.”)[12] Определено има други ранни автори, чиито сведения посочват, че св. Йоан е написал Откровение много по-рано, по време на Нероновото гонение.[13] До голяма степен съвременният предразсъдък в полза на Домициановата дата се основава върху вярването, че при неговото управление има голям, продължителен период на гонения и убийства на християни. Това вярване, колкото и любимо да е на много хора, не изглежда да се основава на някакво сигурно свидетелство. Макар да няма съмнение, че Домициан е бил жесток и нечестив тиранин (искам да погреба един мит за Цезаря, не да го хваля), до пети век не се споменава от никой историк предполагаемо широкоразпространено гонение на християни под негово управление. Вярно е, че той временно е заточил някои християни; но те са били в края на краищата върнати обратно. Робинсън отбелязва: “Когато тази ограничена и избирателна чистка, в която никой християнин не е бил със сигурност умъртвен, се сравни с клането на християни при Нерон, за което двама ранни и изцяло независими източници говорят като за ‘огромни множества,’[14] е поразително, че коментаторите са били подведени от Иреней, който дори не споменава за гонение, за да предпочетат Домициановия контекст за книгата Откровение.”[15] Затова, за нас е най-безопасно да изучаваме самото Откровение, за да видим какво вътрешно свидетелство то представя относно своята датировка. Както ще видим през целия коментар, Книгата Откровение е предимно пророчество за разрушението на Ерусалим от римляните. Само този факт е достатъчен, за да се постави авторството на Йоан някъде преди септември 70 г. от Хр. Нещо повече, както ще видим, св. Йоан говори, че Нерон Цезар е все още на престола – а Нерон умира през юни 68 г. Но по-важно от всичко това е, че имаме а priori учение от самото Писание, че всяко специално откровение се прекратява до 70 г. от. Хр. Ангелът Гавраил казва на Данаил, че “седемдесетте седмици” ще завършат с разрушението на Ерусалим (Данаил 9:24-27); и че този период също ще служи да “се запечата видението и пророчеството” (Данаил 9:24). С други думи, специалното откровение ще спре – ще бъде “запечатано” – по времето, когато Ерусалим бъде разрушен. Канонът на Светите Писания е бил напълно завършен преди Ерусалим да падне.[16] Св. Атанасий тълкува думите на Гавраил по същия начин: “Кога престанаха пророк и видение в Израел? Не беше ли когато дойде Христос, Пресветият? Това е всъщност белег и забележително доказателство за идването на Словото, че Ерусалим вече го няма, нито се издига пророк, нито се открива видение между тях. И е естествено да бъде така, защото когато дойде Той, Който беше изявяван, каква нужда има вече от нещо, което да Го изявява? И когато Истината е дошла, каква нужда има още от сянка? Според Неговите думи те пророкуваха непрестанно, докато дойде времето на Истинската Правда, Който беше даден като Откуп за греховете на всички. По същата причина Ерусалим стоя дотогава, за да могат хората да размишляват върху образите преди Истината да се открие. Затова, естествено, след като дойде Пресветият, видение и пророчество бяха запечатани. И царството на Ерусалим престана по същото време, защото трябваше да се помазват царе между тях само докато бъде помазан Пресвятият. . . .” “Очевидната истина е, както казвам, че вече няма цар, нито пророк, нито Ерусалим, нито жертвоприношение, нито видение между тях; при все това цялата земя е пълна със знанието за Бога,[17] и езичниците, изоставяйки атеизма, сега търсят убежище при Бога на Авраам чрез Словото, нашия Господ Исус Христос.”[18] Смъртта, възкресението и възнесението на Христос бележат края на Стария Завет и началото на Новия Завет; апостолите бяха изпратени да донесат Христовото послание под формата на Новия Завет; и когато те приключиха, Бог изпрати Едомците и Римските войски, за да разруши напълно последните останали символи на Стария Завет: Храма и Святия град. Само този факт е достатъчен да се постави написването на Откровение като завършено преди 70 г. от Хр. Самата книга дава изобилно свидетелство относно своята дата; но нещо повече, естеството на Новия Завет като Божието Окончателно Слово ни говори това. Смъртта на Христос от ръцете на отстъпилите деца на Израел запечата тяхната участ: Царството щеше да се вземе от тях (Матей 21:33-43). Докато гневът достигаше “крайни предели” (1 Солунци 2:16), Бог въздържаше ръката Си от осъждение докато се завърши написването на Писанието на Новия Завет. След като това се извърши, Той рязко прекрати царството на Израел, изличавайки поколението на гонителите (Матей 23:34-36; 24:34; Лука 11:49-51). Разрушението на Ерусалим беше последното надуване на тръбата, давайки сигнал, че “Божията тайна” е завършена (Откровение 10:7). Няма да има вече канонични писания, след като Израел вече го няма.

 

Предназначение

  От своето изгнаничество на остров Патмос св. Йоан отправя Откровението към църквите в седем големи градове на Мала Азия. Тези седем града, свързани чрез път във формата на полукръг, който минавал през вътрешността на провинцията, служили като пощенски станции за техните райони. “Така посланик от Патмос е слизал в Ефес, пътувал е на север през Смирна към Пергам, а от там на югоизток през другите четири града, оставяйки копие от книгата във всеки град за по-нататъшно разпространение в района. Числото ‘седем,’ разбира се, е използвано постоянно в символизма на книгата Откровение, но този факт не трябва да скрива обстоятелството, че книгата е адресирана до седем действителни църкви в градове, идеално разположени, за да служат като разпространителски центрове.”[19] Мала Азия е важна цел по две причини: Първо, след падането на Ерусалим провинция Азия ще стане най-влиятелният център на християнството в Римската империя: “Провинция Азия израства като област, където християнството било най-силно, с център в Ефес.”[20] Второ, Азия е център на култа на поклонението пред Цезаря. “Надпис след надпис свидетелстват за лоялността на градовете към Империята. В Ефес, Смирна, Пергам и всъщност в цялата провинция църквата се сблъсква с империализма, който е популярен и патриотичен и носи характеристиките на религия. Никъде култът към Цезаря не е бил толкова популярен, както в Азия.”[21] След смъртта на Юлий Цезар (29 г. пр. Хр.), в Ефес е построен храм, почитащ го като divus (бог). Цезарите, които го последват, не чакат смъртта, за да си осигурят такива почести, и започвайки от Октавиан, претендират за своята божественост, излагайки своите божествени титли в храмове и на монети, особено в градовете на Азия. Октавиан променя своето име на Augustus, титла на върховна власт, достойнство и почит. Той е наричан Божия Син, и като богочовешки посредник между небесата и земята принася жертви на боговете. Навсякъде е прогласяван за Спасител на света, и надписите върху негови монети са откровено месиански – тяхното послание изявява, както пише Щауфер, че “спасението не може да се намери в никой друг, освен в Август, и че няма друго име, дадено на хората, чрез което те могат да се спасят.”[22] Тази поза е обичайна за всички Цезари. Цезар е Бог; Цезар е Спасител; Цезар е единственият Господар. И те претендират не само за титлите, но и за правата на божества. Облагат с данък и конфискуват собствеността по своя воля, вземат съпругите (и съпрузите) на гражданите за свое удоволствие, причиняват недостиг на храни, имат власт за живот и за смърт над своите поданици, и като цяло се опитват да управляват всяка част от живота в Империята. Философията на Цезарите може да бъде обобщена с един израз, използван все повече с течение на времето: Цезар е Господ! Това е главният проблем между Рим и християните: Кой е Господ? Франсис Шефър посочва: “Нека не забравяме защо християните са били убивани. Те не са били убивани, защото са се покланяли на Исус. . . . Никой не го е било грижа кой на кого се кланя, стига само поклонникът да не нарушава единството на държавата, съсредоточено в официалното поклонение пред Цезаря. Причината християните да бъдат убивани е, че те са били бунтовници. . . . Те са се покланяли на Исус като на Бог и са се покланяли само на безграничния личностен Бог. Цезарите не са търпели това поклонение само на един Бог. Това е било смятано за предателство.”[23] За Рим, целта на истинския морал и благочестие е подчинението на всички неща на държавата; религиозният, благочестив човек е този, който признава във всеки момент от живота централното място на Рим. “Функцията на Римската религия е била прагматична, да служи като спойка за обществото и да подсилва държавата.”[24] Така, Ръшдуни отбелязва, “рамката на религиозните и семейни дела на благочестие е била самият Рим, централната и най-свещена общност. Рим строго е контролирал всички права на сдружаване, събиране, религиозни събрания, клубове и улични събрания, и не е търпял възможни съперници на своята централна роля. . . . Само държавата е можела да организира; гражданите не са можели, без да бъдат обвинени в заговор. Само на това основание силно организираната християнска Църква е била обида и оскърбление за държавата, и нелегална организация, лесно подозирана в заговорничество.”[25] Свидетелството на апостолите и на ранната Църква не било нищо друго освен обявяване на война срещу претенциите на Римската държава. Св. Йоан твърди, че Исус е единородният Божий Син (Йоан 3:16); че Той е всъщност “истинският Бог и вечен живот” (1 Йоан 5:20-21). Апостол Петър заявява скоро след Петдесятница: “И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено между хора, чрез което трябва да се спасим” (Деяния 4:12). “И така, сблъсъкът на християнството с Рим е бил политически от римска гледна точка, макар и религиозен от християнска гледна точка. Християните никога не са били принуждавани да се покланят на римските езически богове; те само са били молени да признаят религиозното първенство на държавата. Както отбелязва Франсис Леге, ‘Чиновниците на Римската империя по време на гонение са искали да принудят християните да жертват не на някой езически бог, а на Гения на Императора и на Щастието на града Рим; и винаги на християнския отказ се е гледало не като на религиозно, а като на политическо престъпление. . . .’ Проблемът е бил този: трябва ли императорският закон, държавният закон, да управляват държавата и църквата, или държавата и църквата, императорът и епископът са под Божия закон? Кой представлява истинския и върховния ред, Бог или Рим, вечността или времето? Римският отговор е бил Рим и времето, и затова християнството е представлявало предателска вяра и заплаха за политическия ред.”[26] Обвинението, представено от юдейските гонители в един съдебен процес срещу християни през първи век, е, че “те действат против Кесаревите укази, казвайки, че имало друг цар, Исус” (Деяния 17:7). Това е основното обвинение срещу всички християни в Империята. Полицейският началник умолявал възрастният епископ на Смирна, св. Поликарп, да се откаже от тази крайна позиция: “Какво лошо има да кажеш, че Цезар е Господ?” Св. Поликарп отказва и бива изгорен на клада. Хиляди стават мъченици точно по тази причина. За тях Исус не е “Бог” в някакъв изтънчен, лишен от практическо значение смисъл; Той е единственият Бог, върховен Владетел във всяка област. Никоя част от действителността не може да бъде освободена от Неговите изисквания. Нищо не е неутрално. Църквата се противопоставя на Рим с непреклонната претенция за имперската власт на Христос: Исус е единородният Син; Исус е Бог; Исус е Цар; Исус е Спасител; Исус е Господ. Има две империи, и двете се стремят към абсолютна власт над света; и те са в неумолима война.[27] За църквите в Азия е било необходимо да осъзнаят напълно това, с всички негови последствия. Вярата в Исус Христос изисква абсолютно подчинение на Неговото Господство, за всяко нещо, без компромис. Изповядването на Христос означава конфликт с тоталната държава, особено в провинциите, където официалното поклонение пред Цезаря е било задължително за изпълнението на всекидневните дела. Отказът да бъдат признати претенциите на държавата би довел до икономически трудности и бедност, а често до затвор, мъчения и смърт. Някои християни са се опитали да направят компромис, като прокарват небиблейско разграничение между сърцето и поведението, като че ли някой може да има вяра без дела. Но Христовото Царство е универсално: Исус е Господар на всичко. За да Го признаем истински за Господ, ние трябва да Му служим навсякъде. Това е главното послание на Откровение за християните в Азия, което те отчаяно се нуждаят да чуят. Те са живеели в самото сърце на престола на Сатана, престола на поклонението пред Цезаря; св. Йоан пише, за да им напомни за техния истински Цар, за тяхното положение с Него като царе и свещеници, и за необходимостта да устоят в Неговото върховно Слово.

 

Откровение и Заветът

  Книгата Откровение е част от Библията. На пръв поглед това може да не изглежда блестящо проникновение, но това е нещо, което е изключително важно и почти повсеместно пренебрегвано в съвременната практика на коментари. Защото когато осъзнаем, че Откровение е библейски документ, ние сме принудени да зададем централния въпрос: Каква книга е Библията? И отговорът е този: Библията е книга (Книгата) за Завета. Библията не е Енциклопедия на религиозното познание. Нито е сборник от морални разкази, или поредица от разкази по личностна психология за Велики Герои от Далечното Минало. Библията е писменото откровение на Бога за Него самия, разказ за Неговото идване при нас в Посредника, Господ Исус Христос; и тя е разказ за отношение между него и Църквата чрез Завета, който Той е установил с нея. Заветът е смисълът на библейската история (библейската история не е предимно приключенски разкази). Заветът е смисълът на библейския закон (Библията не е предимно политически трактат за това как да се установи християнска република). И заветът е също смисълът на библейското пророчество (тоест, библейското пророчество не е “предсказание” в окултния смисъл на Нострадамус, Едгар Кейс и Джийн Диксън). Пророците бяха за хората Божиите законни пратеници към Израел и народите, действащи като главни прокурори, ръководещи това, което съвременните учени наричат “Заветен съдебен процес.” Че библейското пророчество не е просто “предсказание,” се вижда, например, от Божието изявление чрез Еремия:   Когато бих рекъл за някой народ или за някое царство да го изкореня, съсипя и погубя, ако оня народ, за който съм говорил, се отвърне от злото си, Аз ще се разкая за злото, което съм намислил да му сторя. А когато бих рекъл за някой народ или за някое царство да го съградя и насадя, ако извърши това, което е зло пред Мене, като не слуша гласа Ми, тогава ще е разкая за доброто, с което рекох да го облагодетелствам. (Еремия 18:7-10)   Целта на пророчеството не е “предсказване,” но оценка на етичния отговор на човека към Божието Слово на заповед или обещание. Затова пророчеството на Йона за Ниневия не “се сбъдна”: Ниневия се покая за своето нечестие, и злото беше отменено. Както другите библейски писания, Книгата Откровение е пророчество, със конкретна заветна насоченост и смисъл. Когато бъде пренебрегнат заветният контекст на пророчеството, посланието, което св. Йоан се стреми да предаде, се изгубва, и Откровение става нищо повече от средство за прокарването на есхатологичните теории на някой набеден коментатор. Нека да разгледаме един малък пример: Откровение 9:16 ни казва за голяма армия от конници, наброяваща “десетки хиляди по десетки хиляди.” В някои гръцки текстове, това се чете двадесет хиляди по десетки хиляди, и понякога се превежда като 200 милиона. Всякакви фантастични и скалъпени обяснения са били предложени за това. Може би най-известната съвременна теория е мнението на Хол Линдзи, че “тази 200 милионна армия са войниците на Червен Китай, придружени от други източни съюзници. Възможно е индустриалната мощ на Япония да се съедини с Червен Китай. За пръв път в историята ще има пълно нападение на Запада от Изтока.”[28] Такова гадаене може за едно бъдещо китайско нахлуване може и да е вярно, но то не ни казва абсолютно нищо за Библията. За да поставим възгледа на Линдзи в исторически план, ще го сравним с този на Дж. Л. Мартин, проповедник от 19 век, който, макар и споделяйки основните презумпции на Линдзи за естеството и целта на пророчеството, достига до различното и забавно заключение, че “200 милиона” на св. Йоан представляват “бойната сила на целия свят” през 1870. Забележете привидно научните, като на Линдзи, аргументи на Мартин:   Имаме малко повече от един милиард жители на земята. . . . Но от този милиард около петстотин милиона (половината) са жени, оставайки средно около петстотин хиляди население от мъжки обитатели; и от този брой около половината са малолетни, което оставя около двеста и петдесет милиона пълнолетни мъже по земята днес. Но от този брой пълнолетни мъже около една пета са на преклонна възраст – твърде стари, за да се бият. Това са статистически факти. Това оставя точно Йоановите двеста милиона воюващи мъже по земята. И след като сме доказали нещата математически, ние смятаме, че това е доста достоверно.[29]   Но Мартин едва сега започва. Той продължава своето изложение, вземайки ужасяващото описание на войниците в 9:17-19: “И конете във видението и яздещите на тях ми се видяха такива: те носеха като огнени, яцинтови и жупелни нагръдници; и главите на конете бяха като глави на лъвове, и от устата им излизаше огън, дим и жупел. От тия три язви, – от огъня, от дима и от жупела, що излизаха от устата им, – беше избита една трета част от хората. Защото силата на конете беше в устата им и в опашките им; понеже опашките им приличаха на змии и имаха глави, и с тях повреждаха.” Докато съвременните апокалиптици гледат на това като на лазери и ракетни установки, Мартин има друго обяснение – такова, което е било в съответствие с военното изкуство по негово време, когато Бъфало Бил се е биел със сиусите като главен съгледвач на Пета кавалерия на Генерал Шеридън:   Йоан говори за съвременния начин за воюване от коня, където ездачът е приведен напред, което от неговия поглед и гледано отдалеч, би изглеждало като голяма грива на лъв; човек наведен към врата на своя кон. При бой с огнестрелни оръжия, той трябва да се наклони напред, за да натисне спусъка, за да не застреля собствения си кон, на който язди. В Йоановите дни стойката е била съвсем различна. . . . Сега, искам да попитам моите мили слушатели, това не е ли изпълнено толкова буквално пред нашите очи? Не използват ли всички народи този начин на водене на война? Не убиват ли хората с огън, пушек и жупел? . . . Не знаете ли, че точно това е възпламененият барут? . . . Може ли един човек без Божието вдъхновение в края на първи век да говори по този начин?[30]   Ако не гледаме на Книгата Откровение като на заветен документ – т.е. ако настояваме да я четем предимно или като предсказание за ядрените оръжия на двадесети век, или като полемика срещу Рим от първи век – нейната приемственост с останалата част от Библията ще бъде изгубена. Тя става есхатологично приложение, възглед за “последните дни,” който в основата си почти не е свързан с посланието, целта и загрижеността на Библията. Но след като разберем характера на Откровение като Заветен съдебен процес, то престава да бъде “странна,” “необяснима” книга; то вече не е неразбираемо, или подлежащо на разкодиране само с пълния Ню Йорк Таймс Индекс. В своите главни теми поне, то става толкова достъпно за нас, както Исая и Амос. Книгата Откровение трябва да бъде разбирана още от началото в нейния характер като библейско откровение. Схващането само на тази единствена тема може да означава “качествен скок” в тълкуванието; защото, както изяснява Геерхардус Вос в своите новооткривателски изследвания на библейската теология, “Откровение е свързано изцяло със съдбата на Израел.”[31]

 

Заветният съдебен процес

  Божието взаимоотношение с Израел винаги е било определено от Завета, брачния съюз, чрез който Той го събира със Себе си като Свой специален народ. Този Завет е бил юридическа връзка, обвързващ “договор,” наложен на Израел от неговия Цар, предвиждащ взаимни задължения и обещания. Мередит Клайн показва, че структурата на библейския завет притежава поразителни прилики с установената форма на мирни договори в древния Близък Изток.[32] Ето как е ставало това: След война, победоносният цар правел завет със своя победен враг, давайки определени обещания и гарантирайки защита при условие, че васалният цар и всички под негова власт ще се подчиняват на техния нов господар. И господарят, и васалът полагали клетва и оттогава били свързани със завет. Както обяснява Клайн, стандартната форма на договора в древния свят била подредена в пет части, всички от които се срещат в библейските завети:  
  1. Встъпление (наименува господството на Великия Цар, наблягайки както върху неговата трансцендентност [величие и власт], така и върху неговата иманентност [близост и присъствие]);
  2. Исторически пролог (преглед на предишните отношения на господаря с васала, особено наблягайки на дадените благословения);
  3. Етични постановления (излагат задълженията на васала, неговия “пътеводител към гражданство” в завета);
  4. Санкции (очертават благословенията за покорство и проклятията при неподчинение);
  5. Уреждане на наследството (урежда приемствеността на заветните взаимоотношения през бъдещите поколения).
  Един от най-добрите примери за документ, написан в тази договорна форма, е Книгата Второзаконие, която Клайн изследва подробно в своята книга Договорът на Великия Цар. (Наскоро анализът на Клайн беше значително подсилен в по-теологично ориентираната книга на Рей Сътън, За да преуспееш.)[33] Коментарът на Клайн показва как Второзаконие естествено се разделя на пет заветни части:   Второзаконие 1. Встъпление (1:1-5) 2. Исторически пролог (1:6-4:49) 3. Етични постановления (5:1-26:19) 4. Санкции (27:1-30:20) 5. Уреждане на наследството (31:1-34:12)   Ако васално царство наруши условията на завета, господарят е изпращал посланици към васала, предупреждавайки нарушителите за идващ съд, в който ще бъдат изпълнени наказателните санкции на завета. Изглежда това е функцията на библейските пророци, както споменах по-горе: те са били прокурори, довеждащи Божието послание за Заветен съдебен процес срещу народите нарушители на Израел и Юда. А структурата на съдебния процес винаги е била организирана според първоначалната структура на завета. С други думи, точно както самите библейски завети следват стандартната пет-точкова договорна структура, библейските пророчества също следват договорната форма.[34] Например, пророчеството на Осия е подредено според следната рамка:   Осия 1. Встъпление (1) 2. Исторически пролог (2-3) 3. Етични постановления (4-7) 4. Санкции (8-9) 5. Уреждане на наследството (10-14)   Като много други библейски пророчества, Книгата Откровение е пророчество на заветния гняв срещу отстъпилия Израел, който безвъзвратно се отказва от Завета при своето отхвърляне на Христос. И както много други библейски пророчества, книгата Откровение е написана под формата на Заветен съдебен процес, с пет части, съобразявайки се с договорната структура на Завета. Тази теза ще бъде демонстрирана в коментара; все пак, като въведение ще е полезно да хвърлим поглед на някои от главните моменти, които водят към това заключение. (Написал съм също въведение към всяка от петте части на Откровение, отговаряща на посланието на всяка част с подходящ текст от книгата Второзаконие.) За да разберем структурата от пет части на Откровение, трябва първо да помислим по какъв начин е свързано пророчеството на св. Йоан с посланието на Левит 26. Както Второзаконие 28, Левит 26 излага санкциите на Завета: Ако Израел се подчини на Бога, той ще бъде благословен във всяка област на живота (Левит 26:1-13; Второзаконие 28:1-14); но ако не се покори, ще бъде посетен с Проклятие, изразено в ужасяващи подробности (Левит 26:14-39; Второзаконие 28:15-68). (Тези проклятия потекоха най-пълно в нарастващото запустение на Израел през Последните дни, достигнало върха си в Голямата скръб през 67-70 г. от Хр., като наказание за неговото отстъпление и отхвърляне на неговия Истински Съпруг, Господ Исус Христос.)[35] Една от поразителните характеристики на текста в Левит е, че проклятията са подредени по специален начин: Четири пъти в тази глава Бог казва, “Ще те накажа седмократно за твоите грехове” (Левит 26:18, 21, 24, 28). Числото седем, както ще видим изобилно в цялото Откровение, е библейско число за завършеност и пълнота (взето от седем-дневния модел, положен при сътворението в Битие 1).[36] Числото четири е използвано в Писанията във връзка със земята, особено Земята на Израел; така четири реки излизат от Едем, за да напояват цялата земя (Битие 2:10); Земята, като Олтара, е изобразена като имаща четири ъгъла (Исая 11:12; сравнете Изход 27:1-2), от които духат четирите ветрове (Еремия 49:36); лагерът на Израел беше организиран в четири групи около страните на Скинията (Числа 2); и така нататък (вижте вашия конкорданс или библейски речник). Така, като говори за четири седмократни осъждения в Левит 26, Бог казва, че пълно, завършено осъждение ще дойде върху земята на Израел заради нейните грехове. Тази тема е поета от пророците в техните предупреждения към Израел:   И ще докарам на тях четири вида язви, казва Господ: ножът да заколи и кучетата да разкъсат, а небесните птици и земните зверове да изпоядат и да изтребят. (Еремия 15:3) Така казва Господ Иеова, колко повече когато изпратя четирите Си тежки съдби върху Ерусалим, меча, глада, лютите зверове и мора, та да отсека от него и човек, и животно! (Езекиил 14:21)   Образният език за седмократно осъждение идващо четири пъти е най-пълно развит в Книгата Откровение, която е видимо разделена на четири групи от седем: Писмата до Седемте църкви, отварянето на Седемте печата, звукът на Седемте тръби и изливането на Седемте Чаши.[37] Следвайки така официалната структура на заветното проклятие в Левит, св. Йоан подчертава естеството на своето пророчество като обявяване на заветния гняв срещу Ерусалим. Четирите осъждения се предшествуват от въвеждащо видение, което служи да подчертае трансцендентността и иманентността на Господа – точно функцията на Встъплението в заветните договори. Докато четем четирите серии от осъждения, намираме, че те също спазват рамката на договора: Седемте писма дават преглед на историята на завета; Седемте печата са свързани със конкретните постановления, изложени в съответната част от заветния договор; Седемте тръби въвеждат заветните санкции; а ангелите от Седемте чаши участват в отнемането на наследството от Израел и в наследяването на Новия Завет от Църквата. И така:   Откровение 1. Встъпление: Видение на Човешкия син (1) 2. Исторически пролог: Седемте Писма (2-3) 3. Етични постановления: Седемте печата (4-7) 4. Санкции: Седемте тръби (8-14) 5. Уреждане на наследството: Седемте чаши (15-22)   Така св. Йоан съчетава рамката от четири части на Проклятието в Левит 26 с познатата рамка от пет части на Заветния съдебен процес. Съчетаването на четирикратното и петкратното проклятие се свързва с друго измерение на библейската символика, отнасящо се до законите за многократна реституция. Изход 22:1 заповядва: “Ако някой открадне вол или овца та го заколи или го продаде, то да плати пет вола за вола и четири овци за овцата.” Джеймс Б. Джордан обяснява символната страна на този казусен закон: “Тези са животните, които конкретно символизират човечеството в жертвената система. Така те са постоянно давани като видима аналогия за хората (сравнете например, Левит 22:27 с Левит 12).” “Трябва да отбележим тук, че глаголът, използван в Изход 22:1, ‘заколи’ се използва почти винаги като отнасящ се за хора. Ралф Х. Алигзандър коментира, ‘Централното значение на корена на думата се среща само три пъти (Битие 43:16; Изход 22:1; 1 Царе 25:11). Коренът е предимно използван метафорично, изобразяващ Господния съд над Израел и над Вавилон като клане.’[38] Това отново посочва основното символично значение на този закон.”[39] Джордан продължава като показва, че в Писанията волът предимно представлява обществения служител в Израел, докато овцата представлява обикновения гражданин, и особено бедния човек. Така се изисква четирикратна реституция за престъплението на потискане на бедния, и петкратна реституция като наказание за бунт срещу властта.[40] Заветният съдебен процес е подреден според наказанието за петкратна реституция, тъй като бунтовниците срещу завета се надигат срещу тяхната божествено отредена власт; а св. Йоан завежда процеса срещу Израел, защото той се е разбунтувал срещу Исус Христос, неговия Господ и Първосвещеник (Евреи 2:17; 7:22-8:6). Но Христос също беше агне, жертвеното Божие Агне (Йоан 1:29; Откровение 5:6, 9). Той беше несправедливо продаден (Матей 26:14-15), и беше отведен “като агне, което се води на заколение” (Исая 53:7). Нещо повече, ранните християни бяха обикновено бедни и бяха преследвани, онеправдани и убивани от богатите и могъщите в отстъпилия Израел (Матей 5:10-12; Лука 6:20-26; Яков 5:1-6). Невярващият Израел така си нанесе всички наказания и проклятия на завета, включващи четирикратната и петкратната, както и двойната реституция (Откровение 18:6). (Също си струва да повторим това, което Ралф Алигзандър казва за думата заколение в Изход 22:1: “Коренът е предимно използван метафорично, изобразяващ Господния съд над Израел и над Вавилон като клане.” Както ще видим, св. Йоан събира заедно тези идеи, метафорично наричайки отстъпилия Ерусалим от своето време Великия Вавилон.) Голямата скръб, достигнала върха си в пълното унищожение от 70 г. от Хр., е реституцията, изисквана за нейната кражба и клане на старозаветните пророци, на новозаветните мъченици, и на Господ Исус Христос (Матей 21:33-45; 23:29-38; 1 Сол. 2:14-16); и тези мотиви са вградени в самата структура на Откровение, окончателния Заветен съдебен процес. Всичко това се подчертава допълнително с употребата от св. Йоан на пророческата съдебна терминология: обвинението в блудство. През целите Писания Израел е смятан за Божията съпруга; заветът е брачен съюз, и от нея се очаква да бъде вярна на него. Нейното отстъпление от Бога се нарича прелюбодейство и така тя е определена като блудница. Има многобройни примери за това в пророците:   Как стана блудница верният град, Който беше пълен с правосъдие! Правда обитаваше в него, А сега – убийци. (Исая 1:21)   Понеже отдавна съм строшил хомота ти И съм разкъсал връзките ти; И ти рече: Няма вече да бъда престъпница; А между това, на всеки висок хълм И под всяко зелено дърво Си лягала като блудница. (Еремия 2:20)   Ти още се прочу между народите по твоята хубост, защото тя стана съвършена чрез Моето величие, с което те облякох, казва Господ Иеова. Но поради известността си ти си уповавала на хубостта си и си блудствала, и към всеки, който минаваше, си изливала блудството си; и то е станало негово. (Езекиил 16:14-15)   Не се радвай, Израилю, до възторг, като племената! Защото ти блудства и се отклони от своя Бог; Ти обикна блуднически заплати във всяко житно гумно. (Осия 9:1)   През целите Писания Израел е този, когото пророците обвиняват и определят като блудница.[41] Съответно, когато св. Йоан излага съдебния процес срещу Израел заради неговото отстъпление от Христос, най-голямото отстъпление за всички времена (сравнете, Матей 21:33-45), той съответно го нарича “Великата Блудница . . . Майка на блудниците и на гнусотиите по земята” (Откровение 17:1, 5). Има други признаци в структурата на Откровение, че то е Заветен съдебен процес срещу Израел. Четирите седмократни осъждения са организирани в цялостно съобразяване с реда на Исусовото пророчество срещу Ерусалим в Матей 24.[42] Така Седемте писма (Откровение 2-3) говорят за лъжливи пророци, гонения, беззаконие, охладняла любов, и за задължението да се устои (вижте Матей 24:3-5, 9-13); Седемте печата (Откровение 4-7) се отнасят за войни, глад и земетръси (сравнете Матей 24:6-8); Седемте тръби (Откровение 8-14) разказват за свидетелството на Църквата, нейното бягство в пустинята, Голямата скръб и Лъжепророка (сравнете Матей 24:14-27); и Седемте чаши (Откровение 15-22) описват затъмняването на царството на Звяра, унищожаването на блудницата, събирането на орлите над тялото на Ерусалим и събирането на Църквата в Царството (сравнете Матей 24:28-31).

 

Откровение, Езекиил и богослужението

  Но има поне още един фактор, който силно повлиява изложението на Откровение. То е изградено в строго съответствие с един от най-известните Заветни съдебни процеси на всички времена: пророчеството на Езекиил. Зависимостта на Откровение от езика и образите на Езекиил се признава от дълго време;[43] един учен откри в Откровение не по-малко от 130 отделни препратки към Езекиил.[44] Но св. Йоан прави повече от просто литературни препратки към Езекиил. Той го следва, стъпка по стъпка – дотолкова, че Филип Карингтън е могъл да каже, със само леко преувеличение: “Откровение е християнско пренаписване на Езекиил. Неговата основна структура е същата. Неговото тълкувание се обляга на Езекиил. Първата половина на двете книги води до разрушаването на земния Ерусалим; във втората половина те описват нов и свят Ерусалим. Има една значителна разлика. Плачът на Езекиил за Тир се преобразува в плач за Ерусалим, като причината е, че св. Йоан желае да прехвърли към Ерусалим смисъла за безвъзвратно осъждение, който се намира в плача за Тир. Тук лежи истинската разлика в посланията на двете книги. Ерусалим, както Тир, ще си отиде завинаги.”[45] Вижте по-очевидните паралели:[46]   1. Престолът-Видение (Откровение 4/Езекиил 1) 2. Книгата (Откровение 5/Езекиил 2-3) 3. Четирите язви (Откровение 6:1-8/Езекиил 5) 4. Закланите под Олтара (Откровение 6:9-11/Езекиил 6) 5. Божият гняв (Откровение 6:12-17/ Езекиил 7) 6. Печатът върху челата на светиите (Откровение 7/Езекиил 9) 7. Жарта от Олтара (Откровение 8/Езекиил 10) 8. Няма повече отлагане (Откровение 10:1-7/Езекиил 12) 9. Изяждането на книгата (Откровение 10:8-11/Езекиил 2) 10. Измерването на храма (Откровение 11:1-2/Езекиил 40-43) 11. Ерусалим и Содом (Откровение 11:8/Езекиил 16) 12. Чашата на гнева (Откровение 14/Езекиил 23) 13. Лозата от Земята (Откровение 14:18-20/Езекиил 15) 14. Великата блудница (Откровение 17-18/Езекиил 16, 23) 15. Плач за града (Откровение 18/Езекиил 27) 16. Пирът на лешоядите (Откровение 19/Езекиил 39) 17. Първото Възкресение (Откровение 20:4-6/Езекиил 37) 18. Битката с Гог и Магог (Откровение 20:7-9/Езекиил 38-39) 19. Новият Ерусалим (Откровение 21/Езекиил 40-48) 20. Реката на Живота (Откровение 22/Езекиил 47)   Както посочва М. Д. Гулдър, близостта на структурата на двете книги – постепенното “припокриване” на Откровение с Езекиил – означава нещо повече от проста буквална връзка. “Хоризонталното наслагване обикновено не е характеристика на литературно заемане: трудът на Летописите, например, е далеч от хоризонтално наслагване с книгите на Царете със своето масивно разширяване на материалите относно Храма и отрязването на северните традиции. Хоризонталното наслагване е по-скоро характеристика на богослужебната литература, както когато Църквата поставя (свързва) Битие да бъде четено заедно с Римляни, или Второзаконие заедно с Деяния на апостолите. . . . Нещо повече, ясно е, че Йоан очаква неговите пророчества да бъдат четени на глас в поклонение, защото казва: ‘Блажен онзи, който прочита, и онези, които слушат думите на това пророчество’ (1:3) – Revised Standard Version правилно добавя ‘чете на глас.’ Дори самият факт, че той постоянно нарича своята книга ‘пророчеството,’ я свързва със старозаветните пророчества, които са били познати чрез тяхното публично четене в поклонение.”[47] С други думи, Книгата Откровение е била предназначена от началото като последователност от текстове за четене в богослуженията през Църковната година, да бъдат четени успоредно с пророчеството на Езекиил (както и други старозаветни текстове). Както пише Остин Фарър в своето първо изследване на Откровение, св. Йоан “със сигурност не е мислил, че ще бъде прочетен веднъж на събранието, и след това ще бъде използван за увиването на риба, като пастирско послание.”[48] Тезата на Гулдър за Откровение се подкрепя от откритията в неговата скорошна книга върху Евангелията, Календарът на Евангелистите, която революционизира изследванията на Новия Завет, като поставя Евангелията в техния правилен литургичен контекст.[49] Както казва Гулдър, Евангелията първоначално са написани не като “книги,” а като серия от текстове за четене в службите, които да придружават четенията в синагогите (първите новозаветни църкви). Всъщност, твърди той, “Лука развива своето Евангелие в проповядването на своето събрание, като серия от изпълнения на Стария Завет; и това развитие в литургичната поредица обяснява основната структура на неговото Евангелие, която е била досега загадка.”[50] Структурата на Езекиил и на Откровение се подлагат лесно на редовна богослужебна употреба, както отбелязва Гулдър: “В разделянето на Апокалипсиса и на Езекиил в пророчества или видения, отделни единици за последователни недели, много малко е оставено на личната преценка на тълкувателя; удобно качество, тъй като търсим ясни, безспорни разделителни линии. Повечето коментари разделят Апокалипсиса на около петдесет единици, и те не се различават много. Езекиил е разделен в Библията на четиридесет и осем глави, много от които са очевидно отделни пророчества сами по себе си. Допълнително, дължината на Езекииловите глави е като цяло еднаква. Книгата покрива малко повече от 53 страници текст в Revised Version, и много глави са дълги около две колони (една страница). Някои от разделенията може би са спорни. Например, призивът на Езекиил продължава отвъд много кратката втора глава до ясния си край в 3:15, и кратката 9 глава може да се обедини заедно с 8 глава; докато има някои огромни глави, 16, 23 и 40, които са дълги повече от четири колонки, и които се разделят на части съвсем естествено. Но едно насърчаващо качество вече е станало очевидно за читателя: и двете книги се разделят на около петдесет единици, а еврейската (християнската) година се състои от петдесет или петдесет и една съботи/недели. Така че както изглежда, имаме материал за годишен цикъл от Езекиил, вдъхновяващ годишен цикъл от видения, които могат да се четат в Азиатските църкви заедно с Езекиил, и разширени в проповеди в тяхната светлина.”[51] Гулдър също продължава като дава продължителна таблица, показваща последователните откъси за четене от Езекиил и Откровение, изложени заедно с християнската църковна година от Възкресение до Възкресение; взаимните връзки са удивителни.[52] Пасхалното (Възкресенско) ударение на Откровение също се разкрива в изследване на Маси Шепърд, почти двадесет години преди Гулдър.[53] Шепърд демонстрира друга изумителна страна от архитектурата на Откровение, показвайки, че пророчеството на св. Йоан е изложено според структурата на ранното богослужение на Църквата – всъщност, че неговите Евангелие и Откровение “дават своето свидетелство от отправната точка на познаването на Пасхалната литургия на азиатските църкви.”[54] Богослужебното естество на Откровение ни помага да обясним богатството от литургичен материал в пророчеството. Разбира се, Откровение не е наръчник за това как да се “прави” богослужение; то самото е богослужение, литургия, извършвана в небесата като модел за хората на земята (и между другото ни поучава, че Божият престол е единствената правилна отправна точка за разглеждане на земната борба между Семето на Жената и семето на Змията): “Богослужението на Църквата е било традиционно, съвсем съзнателно формирано според божествените и вечни открити [в Откровение] реалности. Молитвата на Църквата и нейните мистични празници са едно с молитвата и празниците в небесното царство. Така в Църква, заедно с ангелите и светиите, чрез Христос Словото и Агнето, вдъхновени от Святия Дух, верните вярващи от събранието на спасените принасят постоянно преклонение пред Бога, Всемогъщия Баща.”[55] Отказът да се признае значимостта на Откровение за християнското богослужение силно е ощетил много съвременни църкви. Вземете само един пример: Колко проповеди са били проповядвани върху Откровение 3:20 – “Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” – без да се признае силно очевидното отнасяне към Господната вечеря? Разбира се, че Исус говори за Господната вечеря, канейки ни да вечеряме с Него; защо не сме го виждали преди? Причината е тясно свързана с някаква чисто духовна идея за богослужение, която идва не от Библията, а от езически философи. Дом Грегъри Дикс, в своето обширно изследване на християнското богослужение, удря право в целта: Чисто духовната литургия не е “протестантска,” тя дори не е християнска. Тя е всъщност “обща теория за богослужението, не конкретно протестантска, нито дори ограничена в християнството като цяло. Тя е работната теория, върху която е изградено всяко мохамеданско богослужение. Тя е била изложена много добре и от римския поет Персий, и от езическия философ Сенека през първи век, и те само доразвиват теза от гръцките философски автори от седми век пр. Хр. Накратко, чисто духовната теория е, че богослужението е чисто умствена дейност, която се упражнява чрез строго психологическо ‘внимание’ към субективно емоционално или духовно преживяване. . . . Срещу тази чисто духовна теория за богослужението стои друга – ‘церемониалният’ възглед за богослужението, чийто основен принцип е, че богослужението само по себе си не е чисто интелектуално и емоционално упражнение, но такова, в което целият човек – тяло, както и душа, неговите естетични и волеви, както и неговите интелектуални сили – трябва напълно да участват. Тя счита богослужението за ‘действие’ точно толкова, колкото и за ‘преживяване.’”[56] “Церемониалният” възглед за богослужението е този, който се прогласява в Библията, от Битие до Откровение. Тъй като всяко действие в Откровение се вижда от гледна точка на богослужението, този коментар ще приеме, че литургичната структура на пророчеството е основополагаща за неговото правилно тълкуване.

 

Естеството на Откровение: Апокалиптично?

  Книгата Откровение често се счита за пример за “апокалиптичния” жанр писания, които изобилстват сред евреите между 200 г. пр. Хр. и 100 г. от Хр. Въобще няма основания за това мнение, и е неприятно, че думата апокалиптичен се използва изобщо, за да опише тази литература. (Самите автори на “апокалипсиси” никога не са използвали думата в този смисъл; по-скоро учените са откраднали понятието от св. Йоан, който нарича своята книга “Апокалипсис на Исус Христос.”) Всъщност има много големи различия между “апокалиптичните” писания и Книгата Откровение. “Апокалиптиците” се изразяват в необяснени и неразбираеми символи, и като цяло нямат намерение да бъдат наистина разбрани. Техните писания изобилстват с песимизъм: не е възможен никакъв истински прогрес, нито ще има някаква победа за Бога и за Неговия народ в историята. Дори не можем да видим Бог да действа в историята. Всичко, което знаем, е, че светът става по-лош и по-лош. Най-доброто, което можем да направим, е да се надяваме за Края – скоро.[57] Ферел Дженкинс пише: “Очевидно според тях силите на злото управляват настоящата епоха, и Бог може да действа едва в Края на времената.”[58] (Това трябва да звучи познато.) Чувствайки се безсилен пред лицето на непреклонното зло, апокалиптикът “е можел поради това да се впусне в най-необуздано въображение. . . . той е отписал този свят и неговите дейности, така че въобще не е ставало въпрос сериозно да намери действащи решения на неговите проблеми.”[59] Практическият резултат е бил, че апокалиптиците рядко се занимават с етичното поведение: “В крайна сметка техният интерес е в есхатологията, не в етиката.”[60] Подходът на св. Йоан в Откровение е съвсем различен. Неговите символи не са объркани бълнувания, извлечени от пламенно въображение; те твърдо са основани на Стария Завет (и причината за тяхната привидна неяснота е простият факт: На нас ни е трудно да ги разбираме, защото не познаваме нашите Библии.) За разлика от апокалиптиците, които са се отказали от историята, “Йоан представя историята като сцена на божественото изкупление.”[61] Леон Морис описва мирогледа на св. Йоан: “За него историята е сферата, в която Бог изработва изкупление. Истински важното нещо в историята на човечеството вече се е случило, и то се е случило тук, на тази земя, в човешките дела. ‘Закланото’ Агне господства над цялата книга. Йоан вижда Христос победоносен и спечелил победа чрез Своята смърт, събитие в историята. Неговият народ споделя победата Му, но те са победили Сатана ‘чрез кръвта на Агнето и чрез словото на тяхното свидетелство’ (Откровение 12:11). Няма го песимизмът, който отлага Божията спасителна дейност до Края. Макар Йоан да описва злото реалистично, неговата книга е по същество оптимистична.”[62] Апокалиптиците казват: Идва краят на света: Предайте се! Библейските пророци казват: Светът е стигнал до ново начало: Захванете се за работа! Така книгата Откровение не е апокалиптичен трактат; вместо това тя е, както самият св. Йоан ни напомня непрестанно, пророчество (1:3; 10:11; 22:7, 10, 18-19), напълно в съгласие с написаното от другите библейски пророци. И – отново в силен контраст с апокалиптиците – ако има една основна загриженост между библейските пророци, тя е етичното поведение. Никой библейски автор не е откривал някога бъдещето просто заради удовлетворяване на любопитство: Целта винаги е била да се насочи Божия народ към правилно действие в настоящето. Преобладаващото мнозинство от библейските пророчества няма нищо общо с масовата заблуда за “пророчество” като предсказване на бъдещето. Пророците казваха бъдещето само за да подтикнат хората към праведен живот. Както пише Бенджамин Уорфилд: “Трябва да се опитаме да помним добре великия принцип, че всяко пророчество е етично в своите цели, и че тази етична цел управлява не само това, което ще се открие като цяло, но също и неговите подробности, и самата форма, която приема.”[63] Фактът, че мнозина, които изучават пророческите писания днес, са заинтересувани да намерят възможни препратки към пътуването в космоса и ядрените оръжия, вместо да открият Божиите заповеди как да живеем, е отвратително последствие от плитка и незряла вяра. “Свидетелството на Исус е духът на пророчеството” (Откровение 19:10); да се пренебрегне Исус в полза на атомни експлозии е извращение на Писанията, богохулно извращаване на Божието Свято Слово. От началото до края, св. Йоан е силно заинтересован от етичното поведение на своите читатели:   Блажен, който прочита, и онези, които слушат думите на това пророчество и пазят написаното в него; защото времето е близо. (1:3) Блажен онзи, който бди и пази дрехите си. (16:15) Блажен, който пази думите на написаното в тази книга пророчество. (22:7) Блажени, които изперат дрехите си. (22:14)

 

Символизмът на Откровение

  Пророчеството често е наричано “предварително написана история.”[64] Но както вече видяхме, пророчеството е предимно послание от Божиите пратеници в рамката на Завета, отправено според постановленията и санкциите, изложени в библейския закон. То не е просто “предсказание.” Наистина, пророците предсказваха бъдещи събития в историята, но не под формата на исторически писания. Пророците всъщност използваха символи и образи, взети от историята, от обществото около себе си и от сътворението. Повечето грешки при тълкуването на пророците произтичат от пренебрегването на този принцип. Чух веднъж, че един пастор изнесъл много сериозна и ангажираща лекция за космически станции и междупланетни пътувания, използвайки Откровение 21:10 като основен текст. Само в съвременната епоха на космически пътувания, той отбелязал, би могло да се изпълни пророчеството за Новия Ерусалим. Това е била като цяло много забавна реч, и възхитителна демонстрация за богатството на познания на пастора в областта на научната фантастика; но омаяната аудитория е напуснала събранието поне толкова невежа относно Писанието, колкото е била в началото. Библията е литература: Тя е божествено вдъхновена и безгрешна литература, но все пак литература. Това означава, че ние трябва да я четем като литература. Някои части са предназначени да бъдат разбирани буквално, и те са написани в съответствие с това – като история, или като теологични изявления, или нещо друго. Но не трябва да очакваме да четем Псалмите или Песен на Песните със същите литературни стандарти, използвани за Посланието към Римляните. Това би било все едно да четем “буквално” монолога на Хамлет: “Примките и стрелите на жестоката съдба . . . да се въоръжа срещу море от грижи. . . .” Не можем да разберем какво действително (буквално) има предвид Библията, ако не осъзнаем нейната употреба на литературни стилове. Бихме ли разбрали Двадесет и трети Псалм правилно, ако го възприемем “буквално”? Не би ли изглеждал, така, доста глупаво? Всъщност, приет буквално, той не би бил верен: защото смея да кажа, че Господ не прави всеки християнин да легне буквално на зелени поляни. Но ние обикновено не правим толкова груби грешки, когато четем библейска поезия. Знаем, че тя е написана в стил, който често използва символични образи. Но трябва да осъзнаем, че същото е вярно за пророците: Те също говорят в словесни образи и символи, извличайки от богатото наследство от библейски образи, което започна от Едемската градина.[65] Всъщност, Раят е мястото, където започна пророчеството. Струва си да отбележим, че самото първо обещание за бъдещия Изкупител беше изречено в силно символични думи. Бог каза на Змията:   Ще поставя и вражда между тебе и жената И между твоето потомство и нейното потомство; То ще ти нарани главата, А ти ще му нараниш петата. (Битие 3:15)   Очевидно това не е просто “предварително написана история.” Това е символично твърдение, много повече в съзвучие с емоционално наситения, поетичен език, използван навсякъде в Библията, и особено в Откровение. Всъщност, св. Йоан ясно ни казва в първото изречение, че Откровение е писано в образи, в символи. Той не е възнамерявал да бъде четен като вестник или като анализ на фондовия пазар. Той очаква неговите читатели да реагират на неговото пророчество според собствената символна система на Библията. Повтарям: собствената символна система на Библията. Значението на един символ не е каквото ние си изберем да го направим; нито св. Йоан създава образите от книгата Откровение от своето собствено въображение. Той представя Христос на своите читатели като Лъв и като Агне, не защото мисли, че това са красиви образи, но заради вече установеното в Библията преобразно значение на лъвовете и агнетата. Книгата Откровение ни казва от самото начало, че нейният стандарт за тълкувание е самата Библия. Книгата е изпълнена с отнасяния към Стария Завет. Мерил Тени казва: “Тя е изпълнена с препратки към събития и герои от Стария Завет, и голяма част от нейната фразеология е взета направо от старозаветните книги. Странно, няма нито един пряк цитат в Откровение от Стария Завет с твърдението, че той е взет от даден текст; но едно изброяване на значителните отнасяния, които могат да се проследят по словесните прилики и контекстуалната връзка с Еврейския канон, стига до триста и осемдесет. От тях приблизително деветдесет и пет са повторени, така че действителният брой от различни старозаветни текстове, които са споменати, е почти двеста и петдесет, или средно повече от десет за всяка глава в Откровение.”[66] Изброяването на 348 ясни старозаветни препратки от Тени се разделя както следва: 57 от Петокнижието, 235 от Пророците и още 56 от историческите и поетични книги.[67] Тени признава, че неговите числа са въздържани; може да се каже дори ограничени. Въпреки това, дори използвайки неговите изчисления е очевидно, че книгата Откровение е основана върху Стария Завет много повече отколкото коя да е друга новозаветна книга. Само този факт трябва да ни предупреди, че не можем да започнем да проумяваме нейното значение без от сериозно разбиране на Библията като цяло. Ранните църкви са имали това разбиране. Евангелието е било проповядвано първо на юдеи и езичници прозелити; често църквите са били съставени от поклонници в синагогите, и това е било вярно дори за църквите в Мала Азия (Деяния 2:9; 13:14; 14:1; 16:4; 17:1-4, 10-12, 17; 18:4, 8, 19, 24-28; 19:1-10, 17). Нещо повече, от Галатяни 2:9 е ясно, че служението на апостол Йоан е било конкретно към юдеите. Затова първите читатели на Откровение са били потопени в Стария Завет до степен, до която повече от нас днес не са. Символизмът на Откровение е пропит с библейски отнасяния, които са били масово разбирани от ранната Църква. Дори в онези редки събрания, които са нямали еврейски членове, Писанията, използвани в поучението и хвалението, са били предимно от Стария Завет. Ранните християни са притежавали авторитетния и непогрешим ключ към значението на пророчествата на св. Йоан. Нашият съвременен отказ да осъзнаем тази важна истина е основната причина за нашата неспособност да разберем за какво е говорил той. Например, нека да вземем един символ от Откровение, с който много се злоупотребява, и да приложим този принцип. В Откровение 7, 9, 14 и 22 Йоан вижда Божиите хора подпечатани на челата си с Неговото име; а в Откровение 13 той пише за поклонниците на Звяра, които са белязани на дясната си ръка и челата си с неговия белег. Много странни коментари са били правени относно тези белези – простирайки се от татуировки и билети за увеселителни паркове до кредитни карти и осигурителни номера – и всички без ни най-малкото позоваване на ясните библейски образи. Но какво биха помислили първите читатели на тези текстове? Символите биха ги накарали да помислят незабавно за няколко библейски препратки: “белегът” от пот върху челото на Адам, означаващ Божието проклятие за неговото непокорство (Битие 3:19); челото на Първосвещеника, белязано със златни букви, обявяващи, че той е бил СВЯТ НА ГОСПОДА (Изход 28:36); Второзаконие 6:6-8 и Езекиил 9:4-6, в които Божиите слуги са “белязани” по ръката и по челата с Божия Закон, и така получават благословение и защита в Неговото име. Последователите на Звяра, от друга страна, получават неговия белег на собственост: подчинение на неблагочестив, тираничен, антихристиянски закон. Белегът в Откровение не е предназначен да бъде разбиран буквално. Той е отнасяне към старозаветния символ, който говори за пълното подчинение на човека пред Бога, и стои като предупреждение, че нашият бог – независимо дали това е истинският Бог или самообожествилата се държава – изисква пълно подчинение на своето господство. Това ще бъде принципът на тълкуване, следван в този коментар. Откровение е откровение: то е предназначено да бъде разбрано. Бенджамин Уорфилд пише: “Апокалипсисът на Йоан не трябва да бъде друг освен лесен за разбиране: всички негови символи са или очевидно естествени, или се коренят в старозаветните поети и пророци и в преобразния език на Исус и Неговите апостоли. Никой, който познава своята Библия, не трябва да се отчайва, че няма да прочете тази книга с разбиране. Над всичко друго, този, който може да разбере великата беседа на нашия Господ относно последните неща (Матей 24), не може да пропусне да разбере Апокалипсиса, който е основан върху тази беседа и само малко излиза извън нейната рамка.”[68]

 

Първенството на символизма

  Колко важен е символизмът в Библията? Великият холандски теолог Херман Бавинк разглежда обширно този предмет в своята книга, Учението за Бога.[69] Говорейки за “символните” имена на Бога в Библията, той казва: “Писанието не съдържа просто няколко антропоморфизми; напротив, цялото Писание е антропоморфно. . . . Следователно, всички имена, с които Бог нарича Себе Си и чрез които Той ни позволява да се обръщаме към Него, са извлечени от земните и човешки взаимоотношения.”[70] “За да ни даде идея за величието и за възвишения характер на Бога, имената са извлечени от всякакъв вид създание, живо и неживо, органично и неорганично.”[71] Всъщност, “като цяло е невъзможно да се каже нещо за Бога без използване на антропоморфизми. Не виждаме Бога какъвто е сам по Себе Си. Ние го наблюдаваме в Неговите действия. Наричаме Го според начина, по който Той се открива в Своите дела. Да видим Бога лице в лице е за нас невъзможно, поне тук на земята. . . . Затова онзи, който възразява срещу антропоморфизмите, отрича по този начин възможността за откровение на Бога в Неговите творения.”[72] “За човека има само две възможности: или абсолютно мълчание по отношение на Бога, или да говори за Него по човешки начин; или агностицизъм, т.е. теоретичен атеизъм, или антропоморфизъм.”[73] Така символизмът е неизбежен: “Следователно, макар да наричаме Бога с имена, извлечени от творението, самият Бог пръв е установил тези имена за творението. Наистина, макар първо да прилагаме към творението имената, които обозначават Бога, поради факта, че познаваме творението преди да познаем Бога; по същество те се отнасят първо за Бога, и после за творението. Всички добри свойства се отнасят първо за Бога, и после за творението: Бог притежава тези качества ‘по същество,’ творението ‘чрез споделяне.’ Както храмът беше направен ‘според модела, показан на Мойсей на планината,’ Евреи 8:5, по същия начин всяко творение е било първо замислено, и след това (във времето) сътворено. ‘Всяко бащинство’ се нарича по ‘Бащата,’ Който създаде всички неща – Ефесяни 3:15; ср. Матей 23:9.’”[74] Бавинк прави две много важни заключения: Първо, цялото творение е предимно символично. Всички създания отразяват Божията слава, и са образи на една или друга страна от Неговото естество. Божията личност е отпечатана върху всичко, което Той е направил. Централната стойност на всичко е, че то е символ на Бога. Всички други стойности и взаимоотношения са второстепенни. И тъй като човекът е първостепенният символ на Бога, Неговият собствен “образ” (индивидуално и корпоративно), всичко е също така символично в човека; така всичко дава откровение за Бога и за човека.[75] Второ, символизмът е аналогичен, не реалистичен. В това образният език на Библията се различава силно от образите на езичеството. Например, Библията говори за брачния завет като аналогичен на завета между Бога и Неговия народ (2 Коринтяни 11:2; Ефесяни 5:22-23; Откровение 19:7-9; 21:9-11). Църквата винаги е виждала Песен на Песните като частична аналогия на нейната любов с небесния Младоженец. Но това е далеч от заключението, че сексът е тайнство; нито това е учение за спасение чрез брак. Символизмът е аналогичен, не метафизически. Ние нямаме сексуални взаимоотношения с Бога. Това е комплекс от образи за единия и многото, включени в библейската картина. Теологията на Библията е аналогична, не реалистична. В библейското спасение човек става създаден наново в Божия образ чрез юридическа присъда и етична промяна – не чрез метафизично участие в божественото естество.[76] Това означава, че библейският символизъм не е “шифър.” Той не е даден в плосък стил “това означава това”: “Библейските символи са променливи, не стереотипни.”[77] Библейският символ е съвкупно значение, отнасящо се за няколко идеи едновременно. Библейският символизъм, както поезията, е емоционално наситен език, използван когато описателният, конкретен език е недостатъчен. Библията използва емоционални поетични образи, за да предизвика в нашите умове различни асоциации, които са били установени от литературното изкуство на самата Библия. Остин Фарър посочва едно разграничение, което трябва винаги да имаме предвид – разликата между смисъл и обект. Докато смисълът на символа остава един и същ (думите “бял дом” винаги означават “бял дом”), той може да се отнася за многобройни обекти (Белият дом във Вашингтон, бялата къща отсреща; зелената къща собственост на Фред Уайт [white – бял, бел. прев.]; и т.н.) “Образите на св. Йоан не означават всичко, което ви хрумне; техният смисъл може да бъде определен. Но те все още имат удивително многообразие от обекти. Иначе защо да пише в образи вместо в студена фактологична проза? Казва се, че целта на научното твърдение е премахването на двусмислието, а целта на символа е именно двусмислието. Ние пишем в символи, когато желаем нашите думи да представят, а не да анализират или докажат, своята предметна същност. (Не всяка предметна същност; някоя може да бъде пряко представена без символ). Може да се каже, че символът се старае да бъде това, за което той говори, и имитира действителността чрез многообразието от значения в нея. Точното твърдение изтъква една единствена страна на истината: теологът, например, се стреми да очертае отношението на изкупителната смърт на Христос към идеята за съдебната справедливост. Но ние, които вярваме, че изкупителната смърт наистина е извършена, трябва да виждаме в нея факт, който е свързан с всичко човешко или божествено, с толкова много значения, колкото неща, към които тя може да има отношение. За хората, които са я наблюдавали, самата физическа поява на тази смърт по никакъв начин не изразява това, за което я приема християнинът; нужни са били много години за да може Кръстът да си спечели силата като символ сам по себе си. Св. Йоан пише за ‘закланото агне’ и в четящия Писанието ум се събуждат многобройни значения с безкраен обхват и многообразие. Има една съвременна и изключително глупава доктрина, че символът поражда емоция, а точната проза излага действителността. Нищо не може да бъде по-далеч от истината: точната проза бяга от действителността, символът я представя. И по същата тази причина символите носят в себе си нещо от многостранността на дивата природа.”[78] Например, символичното число 666 (Откровение 13:18) ясно се отнася до Нерон Цезар; но ако св. Йоан е възнамерявал неговите читатели да разберат само “Нерон Цезар,” той би написал “Нерон Цезар,” не “666.”[79] Той използва числото 666 заради вече установената система на библейска образност, която му позволява да каже много неща за Нерон само като използва това число. Както казва Филип Карингтън: “Много хора ‘тълкуват’ Откровение . . . сякаш всяка подробност от всяко видение има ограничено значение, което би могло да бъде обяснено с определен брой думи. Тези коментатори са рационализатори, на които им липсва мистичният смисъл. Символизмът е начин да се внуши истината за тези големи духовни реалности, който изключва точна дефиниция или пълна систематизация; именно затова той е толкова силно използван в богослужението. . . . Символът е много по-богат по значение от всяко значение, което бихме могли да извлечем от него. Същото е вярно за притчите и символичното учение на Христос. Същото е вярно за тайнствата и символичните действия на църквата, или дори на обществото. Много логически системи могат да бъдат направени, за да обяснят ‘значението’ на ръкостискането или на прекръстването; но заради тяхната простота и универсалност, тези действия означават повече отколкото думите могат да обяснят.”[80] Нещо повече, “пророците като цяло използват доста хиперболи и живописно преувеличение в стила на Ориенталската поезия. Дните на Моите хора ще бъдат като дните на дърво (Исая 65:22). Но Аз изтребих пред тях аморееца, чиято височина беше като височината на кедрите (Амос 2:9); твърдения, които означават съответно ‘много дълги’ и ‘много висок.’ Това се вижда дори в най-ранната поезия: Планините се разиграха като овни. . . . Трепери, земьо, от присъствието на Господа (Псалм 114). Поетите, дори западните поети, винаги ще продължават да използват това. Това включва употребата на огромни числа; царуване от четиридесет години означава дълго царуване; царство от хиляда години означава доста продължително царство. Поезията на Исус притежава това до върховна степен; камили са поглъщани или преминават през иглени уши; планини са хвърляни в дълбините на морето; човек има дебела като дърво греда в своето око.” “Хората без достатъчно въображение да разберат това и да му се наслаждават, трябва да стоят настрана от Апокалипсиса. Точно както свидетелят трябва да разбира ‘естеството на клетвата,’ така коментаторът трябва да разбира естеството на едно стихотворение или дори на една шега. Много хора, на които им липсва чувство за поезия или за хумор, са се заемали с Апокалипсиса и са създали бъркотия.”[81]

 

Тълкувателен максимализъм

  Джеймс Джордан веднъж отбеляза, че повечето консервативни евангелски християни неволно следват “либерален” подход към Писанието в своите проповеди и коментари. Либералите от години настояват, че Библията не е сама по себе си откровение; всъщност, твърдят те, тя е [дефектен] запис на откровение. Макар консервативните евангелски християни да изповядват, че вярват в Библията като откровение сама по себе си (и като такава е вдъхновена, авторитетна и непогрешима), техните тълкувателни методи отричат това. На практика самите консервативни християни често боравят с Библията като само “запис” на откровението. Евангелските коментари обикновено не се занимават с действителния текст на Библията, разглеждайки само събитията, описани в текста, и обръщайки минимално внимание на израза и литературната постройка на Божието откровение. (Иронично, тъй като либералите не вярват, че събитията действително са се случили, те понякога обръщат по-голямо внимание на самия текст. Само това им остава.) Белегът на добрия библейски учител е, че той постоянно пита: Защо разказът е разказан по този определен начин? Защо точно тази дума или израз са повторени няколко пъти? (Колко пъти?) Какво общо има този разказ с други разкази? По какво се различава? Защо текстът привлича нашето внимание към привидно маловажни подробности? Как малките събития се вместват в твърденията на цялата книга? Какви литературни средства (метафора, сатира, драма, комедия, алегория, поезия и т.н.) използва авторът? Защо книгата понякога се отклонява от точните хронологични сведения (например, поставяйки някои разкази “извън реда”)? Как тези разкази са свързани с голямата История, която Библията ни разказва? Какво ни говори този разказ за Исус Христос? Какво общо има този разказ с нашето спасение? Защо Бог се е погрижил да ни даде тази конкретна информация? В своето встъпително слово като Професор по Библейска теология в Принстънската теологична семинария през 1894 Геерхардус Вос говори за предимствата на библейско-теологичния подход при изследването на Писанието; сред тях, казва той, е “новият живот и свежест, които той дава на старата истина, показвайки ни във всичко нейната историческа живост и реалност с утринната роса на откровението върху нейните отварящи се листа. Със сигурност не е без значение, че Бог е въплътил съдържанието на откровението не в догматична система, но в историческа книга, която няма равна по драматичен интерес и просто красноречие. Никой не може да борави с Божието Слово по-действено от човека, за когото са отворени съкровищниците на неговия исторически смисъл.”[82] Едно от най-важните открития, които могат да бъдат направени от някой библейски учител, е разбирането на основните образи, изложени в началните глави на Битие – светлина и тъмнина, вода и земя, небе и облаци, планини и градини, зверове и змейове, злато и скъпоценни камъни, дървета и тръни, херувими и огнени мечове – всички които образуват велика и славна История, истинската “приказка,” която може да бъде разбрана и на която могат да се наслаждават дори много малки деца.[83] Всичко в Писанието е “символично.” Джордан нарича това “тълкувателен максимализъм,” подход, който е в съгласие с тълкувателния метод, използван от Църковните Бащи, обратно на “минимализма,” характерен за фундаменталистко-евангелските коментари от възхода на рационализма.[84] Добър пример за това е разглеждането на Джордан на Съдии 9:53: “Тогава една жена хвърли един горен воденичен камък на Авимелеховата глава та му строши черепа.” (Забележете: Текстът не казва просто, че “Авимелех беше убит.” Има причина за тези подробности.) Важно е, заради символизма, че една жена строши главата на тиранина (виж напр., Битие 3:15; сравни Съдии 5:24-27); че той беше повален от камък (сравнете Второзаконие 13:10; Съдии 9:5; 1 Царе 17:49; Данаил 2:34; Матей 21:44); и че това беше воденичен камък, оръдие на труд, което побеждава тиранията (сравнете Захария 1:18-21).[85] Но има ли някакви граници за “максималиста”? Как той избягва обвинението, че е просто спекулативен, тълкувайки текста според своите лични пристрастия или моментна прищявка? Разбира се, обвинението, че един тълкувател е “спекулативен,” може твърде често да бъде само димна завеса, която да прикрие невежеството на обвинителя за това, за което говори тълкувателят. Следователно правилният въпрос е дали в своето изследване тълкувателят работи според библейски мисловни рамки. Това означава ли, че той трябва да се придържа към така наречения “ясен смисъл” на текста? Би могло да се отговори, че “ясният смисъл” за един човек е “спекулация” за друг. Свръх-буквалистът би възразил на всякакво ниво на символизъм. (Например, един популярен проповедник действително учи, на основата на “ясния смисъл” на Откровение 12, че има истински, жив, огнедишащ седмоглав змей, летящ около земята в открития Космос!) По-обикновеният, средностатистически буквалист отхвърля всеки символизъм, който не е обяснен изрично като символизъм в Писанието. Но никоя от тези позиции не е подкрепяна от Библията. Бог ни е дал принципи за тълкуване на Своето Слово, и Той очаква да ги използваме. Нашата цел в библейското поучаване е, да го кажем ясно, библейско поучение, според собствените екзегетични стандарти на Библията – независимо дали те съвпадат с възгледите за “яснота” на всички хора. Има поне две неща, които държат тълкувателя в библейска рамка, избягвайки клопките на неволното спекулиране. Първо, той трябва да е верен на доктриналната система, поучавана в Библията. Да чете Библията с теологични очи, според систематичната и историческата теология, е ефективна спирачка пред необузданото спекулиране. Второ, тълкувателят трябва да има предвид, че символите в Библията не са изолирани; те са част от система на символизъм дадена в Библията, постройка от образи, в които всички отделни части биват сглобявани. Ако честно и внимателно четем Библията теологично и с уважение към собствената литературна постройка на Библията, няма да отидем твърде далеч встрани.[86]

 

Съвременният фокус на Откровение

  Целта на Откровение е да открие на страдащата Църква Христос като Господ. Понеже бяха преследвани, ранните християни можеха да бъдат изкушени да се страхуват, че светът се изплъзва от контрол – че Исус, който претендира за “всяка власт на небето и на земята” (Матей 28:18), в действителност няма всяка власт. Апостолите често предупреждаваха срещу тази съсредоточена върху човека заблуда, напомняйки на хората, че Божията власт е над всичко в историята (включително и над нашите конкретни скърби). Това е основата за някои от най-красивите текстове за утеха в Новия Завет (например Римляни 8:28-39; 2 Коринтяни 1:3-7; 4:7-15). Основната загриженост на св. Йоан при писането на книгата Откровение е била точно това: да подсили християнската общност във вярата в Господството на Исус Христос, да ги направи да осъзнаят, че гоненията, които претърпяват, са неразделна част от голямата война в историята. Господарят на славата се възнесе на Своя престол и нечестивите владетели сега се противят на Неговата власт, като преследват Неговите братя. Страданието на християните не е белег, че Исус е изоставил този свят на дявола; обратното, то разкрива, че Той е Цар. Ако Господството на Исус нямаше историческо значение, нечестивите нямаше да имат никаква причина да притесняват християните. Но те преследваха Исусовите последователи, издавайки своето неохотно признаване на Неговото върховенство над своето управление. Книгата Откровение представя Исус като седнал на бял кон като “Цар на царете и Господ на господарите” (19:16), воюващ с народите, съдещ и воюващ праведно. Преследваните християни въобще не са изоставени от Бога. В действителност те са на предните линии на вековната война, в която Исус Христос вече спечели решителната битка. След Неговото възкресение цялата история е “почистваща” операция, в която последствията от Неговото дело постепенно биват прилагани по целия свят. Св. Йоан е реалистичен: Битката няма да бъде лесна, нито християните ще излязат без рани. Войната често ще бъде кървава, и голяма част от кръвта ще бъде тяхна. Но Исус е Цар, Исус е Господ, и (както казва Лутер) “Той трябва да спечели битката.” Божият Син излиза на война, победоносен и побеждаващ, докато постави всички врагове под Своите крака. Така предметът на Откровение е съвременен; т.е. то е било написано към и за християните, които са живеели по времето, когато е било написано. Погрешно е да го тълкуваме футуристично, като че ли неговото послание е било предимно насочено за време от 2000 години след като св. Йоан го е писал. (Интересно е – но не изненадващо – че хората, които тълкуват книгата “футуристично,” винаги се съсредоточават върху своята собствена епоха като предмет на пророчествата. Убедени в своята собствена важност, те са неспособни да мислят за себе си като живеещи в някакво друго време освен в кулминационната точка на историята.) Разбира се, предсказаните от св. Йоан събития наистина са били “в бъдещето” за св. Йоан и неговите читатели; но те са се случили скоро след като той е писал за тях. Да се тълкува книгата по друг начин е да се противоречи на обхвата на книгата като цяло, и на конкретните текстове, които посочват нейния предмет. За нас голямата част от Откровение е история: То вече се е случило. Най-големият враг на ранната Църква беше отстъпилият Израел, който използва властта на езическата Римска империя, за да се опита да изтрие християнството, точно както използва Рим в разпъването на самия Господ. Посланието на св. Йоан в Откровение е, че това голямо препятствие за победата на Църквата над света скоро ще бъде осъдено и унищожено. Неговото послание беше съвременно, не футуристично. Някои хора ще възразят, че това тълкувание прави Откровение “лишено от смисъл” за нашата епоха. Трудно е да си представим по-погрешна идея. Книгите на Римляните и на Ефесяните “лишени от смисъл” ли са, само защото са били писани към вярващите през първи век? Трябва ли 1 Коринтяни и Галатяни да бъдат премахнати, защото говорят за проблеми от първи век? Не е ли цялото Писание полезно за вярващите от всяка епоха (2 Тимотей 3:16-17)? В действителност, именно футуристите са тези, които правят Откровение лишено от смисъл – защото според футуристката хипотеза книгата е неприложима от времето, когато е била написана, до двадесети век! Само ако видим Откровение според неговото приложение през първи век, то не е мъртва буква. От самото начало св. Йоан заявява, че неговата книга е била насочена към “седемте църкви, които са в Азия” (1:4), и ние трябва да приемем, че той е имал предвид това, което казва. Той ясно е очаквал дори най-трудните символи в пророчеството да могат да бъдат разбрани от неговите читатели от първи век (13:18). Нито веднъж той не загатва, че неговата книга е написана за двадесети век, и че християните биха пропилели своето време опитвайки се да я разшифроват, докато Scofield Reference Bible не стане бестселър. Основното приложение на Книгата Откровение е било за нейните читатели от първи век. Тя все още има значение за нас днес, като разбираме нейното послание и прилагаме нейните принципи в нашия живот и нашето общество. Исус Христос още изисква от нас това, което Той изискваше от ранната Църква: абсолютна вярност към Него. Съвременното естество на Откровение ще бъде защитавано през целия коментар, но тук можем да изложим няколко доказателства. Първо, това е общия тон в книгата, който се занимава с мъчениците (вижте например 6:9; 7:14; 12:11).[87] Предметът очевидно е настоящата ситуация в църквите: Откровение е било написано към страдащата Църква, за да утеши вярващите в тяхното изпитание (което е станало, както видяхме, при Нерон, не при Домициан). Забележките на Дж. Стюарт Ръсел по този въпрос са особено уместни: “Възможно ли е една книга, изпратена от апостол към църквите в Мала Азия, с благословение върху нейните читатели, да бъде просто неразбираем жаргон за тях, необяснима загадка? Трудно би могло да бъде така. Но ако книгата е замислена да открива тайните на далечни времена, не трябва ли тя неизбежно да бъде неразбираема за нейните първи читатели – и не само неразбираема, но също и лишена от смисъл и безполезна? Ако тя говори, както някои ни карат да вярваме, за хуни, готи и сарацини, за средновековни императори и папи, за Протестантската Реформация и за Френската революция, какъв интерес или значение би имала тя въобще за християнските църкви в Ефес, Смирна, Филаделфия и Лаодикия? Особено когато вземем предвид действителните обстоятелства на тези ранни християни – много от тях изтърпяващи жестоки страдания и горчиви преследвания, и всички те жадно очакващи наближаващия час на освобождение, който е бил предстоящ – за каква цел би послужило да им изпратят документ, който те са били увещавани да четат и върху който да размишляват, който при все това е предимно ангажиран с исторически събития толкова далечни, че да бъдат отвъд обсега на тяхното разбиране, и толкова объркани, че дори и днес най-умните критици трудно се съгласяват върху коя да е отделна подробност?” “Възможно ли е един апостол да подиграва страдащите и преследвани християни от своето време с неясни притчи за далечни времена? Ако тази книга наистина е предназначена да послужи с вяра и утешение на хората, до които е изпратена, тя трябва безспорно да се отнася за нещата, от които те са били практически и лично заинтересовани. И това очевидно съображение не ни ли подсказва истинския ключ към Апокалипсиса? Не трябва ли той неизбежно да се отнася за неща от съвременна важност? Единствената защитима, единствената разумна хипотеза е, че той е бил предназначен да бъде разбран от своите първоначални читатели; но това е същото като да се каже, че той трябва да се занимава със събития и действия от тяхното собствено време, и то състояли се през кратък период от време.”[88] Второ, св. Йоан пише, че книгата се занимава с “онова, което има да стане скоро” (1:1), и предупреждава, че “времето е близо” (1:3). В случай, че ние го пропуснем, той казва отново, в края на книгата, че “Господ Бог на пророческите духове прати ангела Си да покаже на Неговите слуги това, което трябва скоро да стане” (22:6). Предвид обстоятелството, че едно важно доказателство за истинския пророк лежи във факта, че неговото предсказание се сбъдва (Второзаконие 18:21-22), читателите на св. Йоан от първи век са имали всяка причина да очакват неговата книга да има непосредствено значение. Думите скоро и близо просто не могат да бъдат направени да означават нищо друго освен това, което казват. Някои ще възразят на това въз основа на 2 Петрово 3:8, че “за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години като един ден.” Но контекстът тук е напълно различен: Петър увещава своите читатели от първи век да имат търпение относно Божиите обещания, уверявайки ги, че верността на Бога към Неговото свято Слово няма да се изчерпи, нито угасне. Книгата Откровение не е за Второто Идване на Христос. Тя е за разрушаването на Израел и за победата на Христос над Неговите врагове при установяването на новозаветния Храм. Всъщност, както ще видим, думата идване както е използвана в Книгата Откровение никога не се отнася до Второто Идване. Откровение пророкува Божия съд над отстъпилия Израел; и макар тя за кратко да посочва към събития отвъд нейния непосредствен обхват, това се прави единствено като “обобщение,” за да покаже, че невярващите никога няма да надделеят срещу Христовото Царство. Но основната цел на Откровение е в събития, които са щели да станат скоро. Трето, св. Йоан посочва определени ситуации като съвременни: В 13:18 той ясно насърчава своите съвременни читатели да пресметнат “числото на Звяра” и да разшифроват неговото значение; в 17:10, един от седемте царе е понастоящем на престола; и св. Йоан ни казва, че великата Блудница “е [сегашно време] големият Град, който царува [сегашно време] над земните царе” (17:18). Отново, Откровение е било замислено да бъде разбрано според неговата съвременна значимост. Едно футуристично тълкувание напълно се противопоставя на начина, по който самият св. Йоан тълкува своето собствено пророчество. Четвърто, трябва внимателно да забележим думите на ангела в 22:10: “Не запечатвай думите на написаното в тази книга пророчество; защото времето за изпълнението му е близо.” Отново, разбира се, изрично ни е казано, че пророчеството е съвременно по характер; но има нещо повече. Думите на ангела са противоречат на заповедта, която Данаил получи в края на своята книга: “Затвори думите и запечатай книгата до края на времето” (Данаил 12:4). На Данаил беше конкретно заповядано да запечата своето пророчество, защото то се отнасяше за “края,” в далечното бъдеще. Но на св. Йоан е казано да не запечатва своето пророчество, защото времето, за което то говори, е близо. Така, фокусът на Книгата Откровение е върху съвременната ситуация на св. Йоан и неговите читатели от първи век. Тя е била написана, за да покаже на ранните християни, че Исус е Господ, “началникът на земните царе” (Откровение 1:5). Тя показва, че Исус е ключът към световната история – че нищо не може да се случи извън Неговата върховна воля, че Той ще бъде прославен във всяко нещо, и че Неговите врагове ще лижат прахта. Християните от онези дни са били изкушавани да направят компромис с поклонението пред държавата и лъжливата религия на своето време, и са се нуждаели от това послание за Христовото абсолютно господство над всичко, за да бъдат подсилени във войната, към която са били призовани. И ние също се нуждаем от това послание. Ние също сме подложени всекидневно на заплахите и съблазните на Христовите врагове. От нас също се иска – дори от други християни – да направим компромис със съвременните Зверове и Блудници, за да спасим себе си (или нашите работни места, собственост или данъчни облекчения). И ние също сме изправени пред избор: да се подчиним на Исус Христос или да се подчиним на Сатана. Откровение има могъщо послание днес, и неговото послание за нас е същото, като за ранната църква: че “няма квадратен сантиметър повърхност на небето или на земята или под водата, в който да има мир между Христос и Сатана”;[89] че нашият Господ изисква повсеместно подчинение на Неговото управление; и че Той е предопределил Своя народ за победоносно завоевание и господство над всичко в Неговото име. Не трябва да правим компромис и не трябва да отстъпваме нито крачка във великата битка на историята. Заповядано ни е да победим.

 

Бележка върху текста

  Аз не смятам себе си за текстуален критик. Независимо от това, за да направя подробен коментар, беше необходимо да реша еднозначно към коя новозаветна текстуална традиция да се придържам. Преводът в този коментар е основан предимно върху препоръките на Ходжис и Фарщад в техния “Majority Text” Greek New Testament.[90] Основните аргументи за Текст на мнозинството са представени в трудовете на Джейкъб ван Бруген,[91] Уилбър Н. Пикъринг,[92] Хари Щурц[93] и други;[94] не е нужно да ги повтаряме тук. Искам, обаче, да подчертая, че въпросът не е просто мнозинството (т.е. просто броенето на ръкописи), а универсалността: Същността на “Текста на мнозинството” е, че той е Универсалният Текст, Новият Завет, използван от вселенската Църква на всички времена[95] – обратно на т. нар. “критически текст” на повечето съвременни преводи, представляващ тясна, изолирана традиция, съставена в Египет.

 

Преглед на Откровение

  Следната рамка е просто по-подробна версия на заветната структура, спомената по-горе. Откровение е толкова сложно, че е изкушаващо да се впуснем в безкрайни структурни анализи (някои ще бъдат отбелязани в изложението на коментара). Има още един момент, обаче, който не трябва да бъде пропуснат от началото. Цялата книга е обхваната от темата за Младоженеца и за Невястата, и пророчеството е разделено точно наполовина между тези два мотива. Така:   I. Младоженецът, Глави 1-11: Този раздел започва (1:9-20) и завършва (10:1-7) с видения за Човешкия Син, облечен в слава. II. Невястата, глави 12-22: Този раздел започва (12:1-2) и завършва (21:9-27) с видения за Църквата, облечена в слава.   Схематично изложение на Откровение I. Встъпление: Видението на св. Йоан за Човешкия Син (1:1-20) II. Исторически пролог: Писма до Седемте църкви (2:1-3:22) А. Ефес (2:1-7) Б. Смирна (2:8-11) В. Пергам (2:12-17) Г. Тиатир (2:18-29) Д. Сардис (3:1-6) Е. Филаделфия (3:7-13) Ж. Лаодикия (3:14-22) III. Постановления: Седемте печата (4:1-7:17) А. Престолът (4:1-11) Б. Запечатаната книга (5:1-5) В. Закланото Агне (5:6-14) Г. Първите четири печата: Конниците (6:1-8) Д. Петият печат: Мъчениците (6:9-11) Е. Шестият печат: Разрушаването на творението (6:12-17) Ж. 144,000 подпечатани (7:1-8) З. Неизброимото множество (7:9-17) IV. Санкции: Седемте тръби (8:1-14:20) А. Седмият печат: Тамянът върху олтара (8:1-5) Б. Първите четири тръби (8:6-13) В. Петата тръба: Скакалци от бездната (9:1-12) Г. Шестата тръба: Безбройната армия (9:13-21) Д. Ангелът на клетвата (10:1-7) Е. Малката книга (10:8-11) Ж. Двамата свидетели (11:1-14) З. Седмата тръба: Царството идва (11:15-19) И. Жената, Потомството и Змеят (12:1-6) К. Михаил и Змеят (12:7-12) Л. Бягството на жената (12:13-17) М. Звярът от морето (13:1-10) Н. Звярът от земята (13:11-18) О. Агнето и 144,000 върху хълма Сион (14:1-5) П. Благовестието и чашите с отрова (14:6-13) Р. Жетвата и гроздобера на земята(14:14-20) V. Уреждане на наследството: Седемте чаши (15:1-22:21) А. Победната песен (15:1-4) Б. Светилището е отворено (15:5-8) В. Първите четири чаши: Божието творение понася възмездие (16:1-9) Г. Последните три чаши: Свърши се! (16:10-21) Д. Вавилон: Великата блудница (17:1-5) Е. Вавилон: Тайната е обяснена (17:6-18) Ж. Падна Вавилон! (18:1-8) З. Реакции относно падането на Вавилон (18:9-20) И. Вавилон е хвърлен на земята (18:20-24) К. Сватбеното тържество на Агнето (19:1-10) Л. Ездачът на белия кон (19:11-16) М. Пирът на лешоядите (19:17-18) Н. Унищожаването на зверовете (19:19-21) О. Връзването на Сатана (20:1-3) П. Първото възкресение и последната битка (20:4-10) Р. Крайният съд (20:11-15) С. Новото създание (21:1-8) Т. Новият Ерусалим (21:9-27) У. Реката на живота (22:1-5) Ф. Ела, Господи Исусе! (22:6-21)


[1] Сравнете това с тона на посланието на св. Климент към Коринтяните. Както казва Дж. Б. Лайтфут в своето издание на Апостолските отци (J. B. Lightfoot, The Apostolic Fathers, Vol. I, p. 352): “Наистина се претендира за авторитет, понеже посланието не е написано с несигурен тон, но това е авторитетът на братството, изявявайки ума на Христос чрез Духа, не властта на един човек, независимо дали е епископ или папа.” Цитирано в John A. T. Robinson, Redating the New Testament (Philadelphia: The Westminster Press, 1976), p. 328.
[2] Вижте William Hendriksen, More Than Conquerors: An Interpretation of the Book of Revelation (Grand Rapids: Baker Book House, 1939), pp 17ff., за списък от подобни сходства. Например, той цитира Йоан 7:37 и Откровение 22:17; Йоан 10:18 и Откровение 2:27; Йоан 20:12 и Откровение 3:4; Йоан 1:1 и Откровение 19:13; Йоан 1:29 и Откровение 5:6.
[3] Austin Farrer, The Revelation of St. John the Divine (Oxford: At the Clarendon Press, 1964), pp. 41ff.
[4] Един малък пример за това в Евангелие на Йоан е 1:9-2:11, където се следва седмодневна структура като тази на седмицата на сътворението; виж David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 62f.
[5] Това е до известна степен доказано в традицията, записана в Евсевий, че като eпископ на Ефес св. Йоан “бил свещеник, и носил свещеническата плочка” – т.е. petalon, надписа на първосвещеника, носен на челото (Църковна история, v.xxiv). Разбира се, възможно е св. Йоан и другите “служители на Новия Завет” да са носели отличителна “униформа,” отговаряща на тяхното официално положение, и е вероятно техните дрехи и “служебна значка” да са били подобни на тези, носени от израилтянското свещеничество.
[6] Alfred Edersheim, The Temple: Its Ministry and Services as They Were at the Time of Christ (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1980), pp. 141f.
[7] Ibid., p. 142.
[8] Ibid., p. 141.
[9] Св. Иреней, Против ересите, v. xxx.3; цитиран от Евсевий в неговата Църковна история, iii.xviii.2-3; v.viii.6.
[10] Вижте Arthur Stapylton Barnes, Christianty at Rome in the Apostolic Age (London: Methuen Publishers, 1938), pp. 167ff.
[11] Вижте дискусията в John A. T. Robinson, Redating the New Testament (Philadelphia: The Westminster Press, 1976), pp. 221ff.
[12] H. B. Swete, Commentary on Revelation (Grand Rapids: Kregel Publications, [1911] 1977), p. xcix.
[13] За подробна дискусия виж в Moses Stuart, Commentary on the Apocalypse (Andover: Allen, Merrill and Wardwell, 1845), Vol. I, pp. 263-84; виж също James M. MacDonald, The Life and Writings of St. John (London: Hodder and Stoughton, 1877), pp. 151-77.
[14] Робинсън има предвид твърденията на християнския пастор св. Климент (1 Климент 6) и езическия историк Тацит (Анали xv.44).
[15] Robinson, p. 233; cf. pp. 236ff.
[16] Макар че не основава своите заключения на теологични аргументи, това е тезата на Дж. А. Т. Робинсън в Redating the New Testament. Той достига до това заключение чрез вниматено проучване на вътрешните и външните доказателства относно всяка новозаветна книга. Подкрепа от археологически открития за ранен Нов Завет се представя в David Estrada and William White Jr., The First New Testament (Nashville: Thomas Nelson, 1978). Виж също Ernest L. Martin, The Original Bible Restored (Pasadena: Foundation for Biblical Research, 1984), за неговата интересна теза, че Новият Завет е бил канонизиран от св. Петър и св. Йоан.
[17] Така св. Атанасий, “патронният светец на постмилениализма,” прилага “милениалните” обещания от Исая 11:9 към победите в новозаветната епоха.
[18] St. Athanasius, On the Incarnation, Sister Penelope Lawson, Trans. (New York: Macmillan Publishing Co., 1964), pp. 61ff. Раусас Джон Ръшдуни прави същия извод в своето изложение върху Данаил 9:24: “Видение и пророк ще бъдат запечатани или прекратени, като новозаветното откровение на Христос обобщава и завършва Писанията.” R. J. Rushdoony, Thy Kingdom Come: Studies in Daniel and Revelation (Tyler, TX: Thoburn Press, [1970] 1978), p. 66.
[19] C. J. Hemer, “Seven Cities of Asia Minor,” in R. K. Harrison, ed., Major Cities of the Biblical World (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1985), p. 235.
[20] W. H. C. Frend, The Rise of Christianity (Philadelphia: Fortress Press, 1984), p. 127.
[21] H. B. Swete, Commentary on Revelation (Grand Rapids: Kregel Publications, [1911] 1977), p. lxxxix.
[22] Ethelbert Stauffer, Christ and the Caesars (Philadelphia: Westminster Press, 1955), p. 88.
[23] Francis A. Schaeffer, How Shall We Then Live? (Old Tappan, NJ: Fleming H. Revell, 1976), p. 24.
[24] Rousas John Rushdoony, The One and the Many: Studies in the Philosophy of Order and Ultimacy (Tyler, TX: Thoburn Press, [1971] 1978), p. 92.
[25] Ibid., pp. 92f.
[26] Ibid., p. 93. Ръшдуни цитира Francis Legge, Forerunners and Rivals of Christianity. From 330 B.C. to 330 A.D. (New Hyde Park, NY: University Books, [1915] 1964), vol. I, pp. xxivf.
[27] Сравнете Swete, p. lxxxi.
[28] Hal Lindsey, There’s a New World Coming (Eugene, OR: Harvest House Publishers, 1973), p. 140.
[29] J. L. Martin, The Voice of the Seven Thunders: or, Lectures on the Apocalypse (Bedford, IN: James M. Mathes, Publisher, sixth ed., 1873), pp. 149f.
[30] Ibid., pp. 151ff.
[31] Richard B. Gaffin Jr., ed., Redemptive History and Biblical Interpretation: The Shorter Writings of Geerhardus Vos (Phillipsburg, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1980), p. 10.
[32] Meredith G. Kline, Treaty of the Great King: The Covenant Structure of Deuteronomy (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1963); idem., The Structure of Biblical Authority (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., second ed., 1975).
[33] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1987).
[34] Между другото, идеята не е че Писанията са структурирани според езическите мирни договори; а както твърди Сътън, че езическите мирни договори са извлечени от Божия завет.
[35] Библейският израз Последните дни се отнася правилно за периода от Идването на Христос до разрушението на Ерусалим през 70 г. от Хр., “последните дни” на Израел по време на преходния период от Стария Завет към Новия Завет (Евреи 1:1-2; 8:13; Яков 5:1-9; 1 Петрово 1:20; 1 Йоан 2:18). Виж David Chilton, Paradise Restored, pp. 77-122, 237-90; виж моята серия от изследвания по този предмет, публикувана в Geneva Review, P. O. Box 131300, Tyler, TX 75713.
[36] Само числото седем е използвано петдесет и четири пъти в Откровение; и има много примери (повече, отколкото съм се опитал да изброя), за думи и фрази, споменати седем пъти, или събрани заедно на групи по седем.
[37] Вярно е, повечето коментатори се стремят да намерят седем или повече групи от седмици, но като правят така, не се придържат към официалната рамка на св. Йоан. Със сигурност няма нищо лошо да се опитваме да открием многото скрити структури на книгата; но трябва поне да започнем с явната подредба на автора преди да правим уточнявания.
[38] R. Laird Harris, Gleanson Archer, and Bince Waltke, eds., Theological Wordbook of the Old Testament (Chicago: Moody Press, 1980), p. 341.
[39] James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1984), p. 266.
[40] Ibid., pp. 266-71.  
[41] Метафората на блудството се използва постоянно за отстъпление от завета. Всъщност има само два случая в целите Писания, в които думата се използва за други народи. В двата случая (Тир, Исая 23:15-17; и Ниневия, Авдий 3:4), те бяха народи, които са били в завет с Бога чрез Израел.
[42] Вижте J. P. M. Sweet, Revelation (Philadelphia: The Westminster Press, 1979), pp. 52-54.
[43] Вижте например Ferrell Jenkins, The Old Testament in the Book of Revelation (Grand Rapids: Baker Books House, [1972] 1976), pp. 54ff.
[44] Albert Vanhoye, “L’utilisation du Livre d’Ezechiel dans l’Apocalypse,” Biblica 43 (1962), pp. 436-76 (виж особено стр. 473-76).
[45] Philip Carrington, The Meaning of the Revelation (London: SPCK, 1931), p. 65.
[46] Този списък се основава на Carrington (p. 64) и на M. D. Goulder, “The Apocalypse as an Annual Cycle of Prophecies,” New Testament Studies 27, No. 3 (April 1981), pp. 342-67.
[47] M. D. Goulder, “The Apocalypse as an Annual Cycle of Prophecies,” p. 350.
[48] Austin Farrer, A Rebirth of Images: The Making of St. John’s Apocalypse (Gloucester, MA: Peter Smith, [1949] 1970), p. 22.
[49] M. D. Goulder, The Evangelists’ Calendar: A Lectionary Explanation of the Development of Scripture (London: SPCK, 1978).
[50] Ibid., p. 7. Гулдър предполага, че Книгата Откровение е била написана по същия начин, като размишления на св. Йоан върху богослужебните четения в неговата църква. [50] M. D. Goulder, “The Apocalypse as an Annual Cycle of Prophecies,” pp. 350f.
[51] M. D. Goulder, “The Apocalypse as an Annual Cycle of Prophecies,” pp. 350f.
[52] Ibid., pp. 353-54. Джеймс Б. Джордан написа много полезна серия от изследвания върху “Християнството и календара,” публикувана за тригодишен период в The Geneva Papers (first series), налични в Geneva Ministries, P. O. Box 131300, Tyler, TX 75713. Виж особено No. 27 (January 1984): “Is the Church Year Desirable?”
[53] Massey H. Shepherd Jr., The Paschal Liturgy and the Apocalypse (Richmond: John Knox Press, 1960).
[54] Ibid., p. 82.
[55] Thomas Hopko, The Orthodox Faith, Vol. 4: The Bible and Church History (Orthodox Church in America, 1973), pp. 64 f.; цитирано в George Cronk, The Message of the Bible: An Orthodox Christian Perspective (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1982), p. 259.
[56] Dom Gregory Dix, The Shape of the Liturgy (New York: The Seabury Press, [1945] 1983), p. 312.
[57] Вижте Leon Morris, Apocalyptic (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1972).
[58] Ferrell Jenkins, The Old Testament in the Book of Revelation (Grand Rapids: Baker Book House, 1976), p. 41. Книгата на Дженкинс е отлично кратко въведение в библейската основа и символизма на Откровение.
[59] Morris, p. 71.
[60] Ibid., p. 60.
[61] Jenkins, p. 41.
[62] Morris, p. 79.
[63] Benjamin B. Warfield, “The Prophecies of St. Paul,” in Biblical and Theological Studies (Philadelphia: The Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1968), p. 470.
[64] Един от най-големите популяризатори на този възглед е рационалистичният християнски апологет Джоузеф Бътлър, който твърди, че “пророчеството не е нищо друго освен история на събития, преди те да са се случили.” Joseph Butler, The Analogy of Religion, Natural and Revealed, to the Constitution and Course of Nature (Oxford: At the University Press, [1736] 1835), p. 310.
[65] Вижте Chilton, Paradise Restored, pp. 15-63.  
[66] Merrill C. Tenney, Interpreting Revelation (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1957), p. 101.
[67] Ibid., p. 104.
[68] Benjamin B. Warfield, “The Apocalypse” in Selected Shorter Writings of Benjamin B. Warfield (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1973), vol. II, pp. 652f.
[69] Herman Bavinck, The Doctrine of God, William Hendriksen, trans. (Edinburgh: The Banner of Truth Trust, [1951] 1977).
[70] Ibid., p. 86.
[71] Ibid., p. 88.
[72] Ibid., p. 91.
[73] Ibid., p. 92.
[74] Ibid., p. 94.
[75] За разширено разглеждане на първостепенната важност на символизма, виж James B. Jordan, “Symbolism: A Manifesto,” in The Sociology of the Church (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1986).
[76] Така не трябва да бъдем ужасени, когато открием, че Библията използва определени символи, които също се използват в езическите религии – например, библейските позовавания на звездите или на съзвездията от Зодиака. (Между другото, “Зодиак” не е окултна дума; тя просто означава видимия път на слънцето по небето, минаващо “през” дванадесетте главни съзвездия, както Бог го е определил.) Някои форми на езичество учат, че водата се населява от духове, и че (с правилните заклинания) нейното използване може да дарява с магически сили. Християните не вярват в това. Трябва ли поради това (за да не бъдем обърквани с езичниците) да изоставим употребата на водното кръщение? Или трябва ли да се откажем от учението за раждането от девица поради това, че митологичните богове са правели земни девици да зачеват? Такива примери могат да се дават в изобилие. Езичеството, бивайки извращение на истината, има безброй много доктрини, които носят определена повърхностна близост с християнството. Това не означава, че ние трябва да се страхуваме от символизма; напротив, това означава, че трябва да си върнем откраднатите символи за Господ Исус Христос.
[77] Rousas J. Rushdoony, Thy Kingdom Come, p. 174.
[78] Austin Farrer, A Rebirth of Images, pp. 19f. За тези читатели, които наистина желаят да се впуснат в сериозно изследване на Библията, предлагам следното като абсолютно необходима първа крачка: Приберете всички свои книги по херменевтика в сандък, докато не сте прочели Laurence Perrine, Sound and Sense: An Introduction to Poetry (New York: Harcourt Brace Jovanovich, sixth ed., 1982) и John Ciardi and Miller Williams, How Does A Poem Mean (Boston: Houghton Mifflin Co., second ed., 1975). По-смелите души може да желаят да продължат по-нататък с две книги от Northrop Frye: Anatomy of Criticism (Princeton: Princeton University Press, 1957) и (с предпазливост) The Great Code: The Bible and Literature (New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1982).
[79] Идеята, че той пише “кодирано,” защото се е страхувал да не бъде арестуван за държавна измяна, е очевидно лъжлива: Пророците не са били плахи хора; и освен това, книгата Откровение е “държавна измяна” много преди св. Йоан да започне да говори за Нерон. Християните са можели да бъдат убити само да кажат това, което св. Йоан казва в Глава 1 – че Исус Христос е “Владетел на земните царе.”
[80] Philip Carrington, The Meaning of the Revelation, pp. 84f.
[81] Ibid., pp. 136f.
[82] Geerhardus Vos, “The Idea of Biblical Theology,” in Richard B. Gaffin, ed., Redemptive History and Biblical Interpretation: The Shorter Writings of Geerhardus Vos (Presbyterian and Reformed, 1980), p. 23.
[83] Добро въведение в литературните мотиви на Писанието е Leland Ryken, How to Read the Bible as Literature (Grand Rapids: Zondervan, 1984).
[84] James B. Jordan, Judges: God’s War Against Humanism (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1985), p. xii.
[85] Ibid., pp. 175f.
[86] За повече относно тълкуването на Библията, виж Geerhardus Vos, Biblical Theology: Old and New Testaments (Grand Rapids: Eerdmans, 1948); Meredith G. Kline, Images of the Spirit (Grand Rapids: Baker Book House, 1980); Vern S. Poythress, The Stained-Glass Kaleidoscope: Using Perspectives in Theology (privately printed syllabus, Westminster Theological Seminary, Philadelphia, 1985); Richard L. Pratt, Jr., “Pictures, Windows, and Mirrors in Old Testament Exegesis,” Westminster Theological Journal 45 (1983), pp. 156-67. Трите лекции на Джеймс Б. Джордан, “How to Interpret Prophecy,” са чудесно въведение към разбирането на библейския символизъм. Трите касети се продават от Geneva Ministries, P. O. Box 131300, Tyler, TX 75713.  
[87] Вижте Louis Bouyer, The Spirituality of the New Testament and the Fathers, trans. Mary P. Ryan (Minneapolis: The Seabury press, 1963), pp. 120f.
[88] J. Stuart Russell, The Parousia: A Critical Inquiry into the New Testament Doctrine of Our Lord’s Second Coming (Grand Rapids: Baker Book House, [1887] 1983), p. 366.  
[89] Cornelius Van Til, Essays on Christian Education (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1977), p. 27.
[90] Zane C. Hodges and Arthur L. Farstad, The Greek New Testament According to the Majority Text (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1982). Това означава, че където доказателствата представени от Ходжис и Фарщад изглеждат неоспорими, съм ги следвал; където са по-малко ясни, се смятам свободен да не се съглася.
[91] Jakob van Bruggen, The Ancient Text of the New Testament (Winnipeg: Premier Printing Ltd., 1976); idem, The Future of the Bible (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1978).
[92] Wilbur N. Pickering, The Identity of the New Testament Text (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1978).
[93] Harry A. Sturz, The Byzantine Text-Type in the New Testament Textual Criticism (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1984). Щурц заема много по-умерена позиция отколкото Ходжис, Пикъринг и другите защитници на Текста на мнозинството. Неговото ценно изследване показва, че т. нар. “Византийски” (т.е. Текстът на мнозинството) писания са ранни и независими. Така, макар да не вярва, че византийският текст е “основен,” той показва, че не може да се счита и за “второстепенен.”
[94] Сравнете David Otis Fuller, ed., Which Bible? (Grand Rapids: International Publishers, fifth ed., 1975); True or False? The Westcott-Hort Textual Theory Examined (Grand Rapids: International Publishers, 1973); Counterfeit or Genuine? – Mark 16? John 8? (Grand Rapids: International Publishers, 1975); Edward F. Hills, The King James Version Defended! (Des Moines: Christian Research Press, 1956, 1973). Важно е да отбележим, обаче, че позицията на защитниците на Текста на мнозинството не е същата като тази на защитниците на King James Version (или на Textus Receptus). Аргументът на тази последна група е, че истинският текст е бил провиденчески запазен в записите на Textus Receptus, дори в тези случаи (напр. 1 Йоан 5:7; Откр. 22:19), където сведенията от действителните гръцки ръкописи са или нищожни, или несъществуващи. Интересно е, че (за разлика от останалата част от Новия Завет) текстовете от Текста на мнозинството за книгата Откровение са по-често в съгласие с “критическия текст,” отколкото с Textus Receptus.
[95] По тази причина е силно неприятно, че Ходжис и Фарщад избират да пренебрегнат текстовете на традиционните литургии при съставянето на своето издание (The Greek New Testament According to the Majority Text, p. xviii).

Част първа: ВСТЪПЛЕНИЕ: ЧОВЕШКИЯТ СИН (Откровение 1)

Въведение

  Встъплението във Второзаконие (1:1-5) започва: “Ето думите. . . .”[1] След това текстът определя говорещия като Мойсей, на когото като посредник на Завета е било “заповядано” да даде и изложи Божия “закон” на Израел. “Така, Яхве е Върховен Владетел, който дава завет, а Мойсей е неговия пълномощник и посредник на завета. Така този раздел съответства на встъплението на извън-Библейските мирни договори, които също определят говорещия, който заявява своето господство чрез завета и изисква подчинението на васала.”[2] Встъплението в Откровение започва с подобен израз: “Откровението на Исус Христос, което Му даде Бог, за да покаже на слугите Си онова, което има да стане скоро; а Христос прати та го яви чрез ангела Си на Своя слуга Йоан, който възвести Божието слово и свидетелството Исус Христово – и всичко що е видял” (1:1-2) Така целта на заветното Встъпление е да изяви господството на Великия Цар, обявявайки неговата трансцендентност и иманентност, и изяснявайки от самото начало, че васалите, Неговите слуги, трябва да се подчинят на Неговата воля. Библейските мирни договори излагат Божията трансцендентност и иманентност като говорят за една или повече от три дейности: сътворение, изкупление и откровение. Последните две са особено подчертани във Встъплението на Откровение. Вече отбелязахме наблягането върху божественото откровение в началното изречение, и това се подчертава от следващите стихове. Църквите трябва да “слушат думите на това пророчество и да пазят написаното в него,” и Господ изговаря специално благословение за тези, които се покоряват (1:3); Св. Йоан отново говори за себе си като този, който е донесъл свидетелство за “Божието слово и свидетелството за Исуса” (1:9); нещо повече, той разказва за откровението, което идва към него според стандарта и познатите образи на заветното откровение в цялата библейска история: “В Господния ден бях в изстъпление чрез Духа; и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше: Каквото виждаш напиши на книга. . . .” (1:10-11; вижте по-долу). Изкуплението също се подчертава в този текст: “Исус Христос, Който е верният Свидетел, Първороден от мъртвите и Началникът на земните царе . . . Който ни обича и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си . . . и Който ни е направил Царство от свещеници на своя Бог и Баща, на Него да бъде слава и господство във вечни векове. Амин” (1:5-6). Още повече, за Христос конкретно се говори като за Изкупител, Човешкия Син, Който “идва с облаците” в Своето славно Възнесение към Бащата и идващ съд над Израел, за да получи световно господство, слава и Царство; Който ще бъде видян от “онези, които Го прободоха,” и за него ще скърбят “всички земни племена” (1:7; сравнете Данаил 7:13-14; Захария 12:10-14; Матей 24:30; Йоан 19:37; Ефесяни 1:20-22). Видението на св. Йоан за Христос развива идеята за Неговото изкупително дело: Той е облечен като Първосвещеник (1:13), открит е като въплътената Божия Слава (1:14-15), Създателят и Вседържителят на света, Чието могъщо Слово излиза, за да завладее народите (1:16); Който умря, и възкръсна от мъртвите, и Който живее до вечни векове (1:17-18).


[1] Еврейското заглавие на Второзаконие е просто: Думите.
[2] Meredith G. Kline, Treaty of the Great King (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1963), p. 30.

1 – ЦАР НА ЦАРЕТЕ

Заглавие и благословия (1:1-3)

  1 Откровението на Исус Христос, което Му даде Бог, за да покаже на слугите Си онова, което има да стане скоро; а Христос прати та го яви чрез ангела Си на Своя слуга Йоан,   2 който възвести Божието слово и свидетелството Исус Христово – и всичко що е видял   3 Блажен, който прочита, и ония, които слушат думите на това пророчество и пазят написаното в него; защото времето е близо.   1 Св. Йоан изяснява от началото, че неговата книга е откровение, откриване или разкриване на Божиите намерения. Тя не е предназначена да бъде тайнствена или загадъчна; тя категорично разкрива своя предмет. Конкретно, тя е Откровението на Исус Христос, което му даде Бог – с други думи, откровение, предадено от нашия Господ (сравнете Евреи 1:2), за онова, което има да стане скоро. Следователно Откровение не се занимава нито с обхвата на световната история, нито с края на света, а със събития, които са били в близкото бъдеще за св. Йоан и неговите читатели. Както ще видим през целия коментар, Книгата Откровение е “заветен съдебен процес,” пророкуващ изливането на Божия гняв върху Ерусалим. Тя е пророчество за периода, познат в Писанието като “Последните дни,” т.е. последните дни на заветния народ Израел, “поколението” от четиридесет години (Матей 24:34) между Възнесението на Христос (30 г. от Хр.) и падането на Ерусалим чрез римляните (70 г. от Хр.).[1] Тя предсказва събития, които св. Йоан е очаквал неговите читатели да видят много скоро. Това ясно воюва срещу всякакво “футуристично” тълкувание на книгата. Футуристите твърдят, че св. Йоан предупреждава християните от своето време главно за неща, които те няма никога да видят – което означава, че книгата Откровение би била безсмислена в продължение на 1900 години! Да се твърди, че книгата има значение само за нашето поколение, е егоцентрично; и това е противно на свидетелството на самата книга. Трябва да се подчертае, че гръцкият израз за думата скоро съвсем ясно означава скоро, и тези, които първи са прочели израза, не са разбрали нищо друго освен именно това (сравнете Лука 18:8; Деяния 12:7; 22:18; 25:4; Римляни 16:20; Откровение 22:6). Футуристичното тълкувание бива опровергано още от първия стих на Откровение. Преди да продължим нататък, трябва също да отбележим, че началните думи на св. Йоан предполагат библейската философия за историята: Бог е Господар на всичко, Той има всеобхватен план за Своето творение, и Той управлява всеки атом от действителността според Своя план. В края на краищата, как Бог познава бъдещето? Библията не намеква, че Бог има някаква кристална топка, с която може да вниква в бъдещите събития. Помислете за това. В действителност няма такова нещо като “бъдеще,” в смисъла на нещо си “там,” което може да бъде предсказано, ако имаме подходящото оборудване. Да се каже, че нещо е в бъдещето, е просто да се каже, че то все още не съществува. Как тогава Бог познава бъдещето? Библията дава единствения отговор: Бог познава бъдещето, защото Той го е планирал:   Господ е поставил престола Си на небето; и Неговото царство владее над всичко. (Псалм 103:19)   Нашият Бог е на небето; прави всичко, що Му е угодно. (Псалм 115:3)   Пред Него всичките земни жители се считат за нищо; по волята Си Той действа между небесната войска и между земните жители; и никой не може да спре ръката Му, или да Му каже: Що правиш Ти? (Данаил 4:35)   В Когото станахме и наследство, като бяхме предопределени на това според намерението на Бога, Който действа във всичко по решението на Своята воля. (Ефесяни 1:11)   Така, макар “бъдещето” все още да не съществува, то е абсолютно определено и сигурно, защото всемогъщият Господар на вселената непогрешимо го е планирал. Той “съживява мъртвите, и повиква в действително съществуване онова, което не съществува” (Римляни 4:17). Бог знае всички неща цялостно, защото Той е планирал цялостно всички неща. Артър Пинк пише: “Господ Бог всемогъщият царува. Неговото управление е над неживата природа, над дивите зверове, над човешките деца, над добрите и злите ангели и над самия Сатана. Никакво въртене на света, никакво светене на звезда, никаква буря, никакво движение на творение, никакви човешки действия, никакви дейности на ангели, никакви дела на Дявола – нищо във цялата огромна вселена не може да се случи по друг начин, освен по този, който Бог от вечността е определил. Това е основата на вярата. Това е отправната точка за разума. Това е котвата за душата, сигурна и устойчива. Не сляпата съдба, нито необузданото зло, нито човек или Дявол, а Господ Всемогъщият управлява света според Своето собствено благоволение и за Своята вечна слава.”[2] Сега св. Йоан казва, че тези неща относно бъдещето са били явени на него, или “изобразени чрез знаци” от ангела. Употребата на думата ни казва, че това пророчество не трябва просто да се приема като “предварително написана история.” Това е книга на знаци, символично представяне на идващи събития. Символите не трябва да бъдат разбирани буквално. Можем да видим това от използването на същото понятие от св. Йоан в неговото Евангелие (12:33; 18:32; 21:19). Във всеки случай Христос използва същото дума за да “изобрази чрез знаци” бъдещо събитие чрез повече или по-малко символично означаване, вместо чрез прозаично, буквално описание. И това е като цяло формата на пророчествата в Откровение. Това е книга на символи от началото до края. Както Бийсли-Мъри добре казва, “Пророкът желае да изясни, че той не прави фотографиране на небето.”[3] Това не означава, че символите са неразбираеми; тълкуванието не е такова, каквото хрумне на всеки отделен човек. Нито, от друга страна, символите са написани в някакъв вид код, така че се нуждаем само от речник или граматика на символизма, за да “преведем” символите на нашия език. Единственият начин да разберем символната система на св. Йоан е да се запознаем добре със самата Библия. 2-3 Тук е изложена важна връзка. Стих 1 ни показва Исус Христос даващ Откровението на св. Йоан; сега св. Йоан казва, че той самият носи свидетелството на Божието Слово и свидетелството на Исус Христос. Така виждаме, че Исус е главният Носител на Свидетелството, свидетелстващ на Своите слуги; и също виждаме, че св. Йоан свидетелства за Христовото свидетелство. Той може да направи това, защото е един от Христовите служители и е станал като своя Господар. Давайки свидетелство, св. Йоан се съобразява с образа на Христос. Тези два модела – Христос и Неговите служители носещи двойно свидетелство, и Христовите служители носещи Неговия образ – продължават през цялата книга, и ще подпомогнат нашето разбиране за такива текстове като 11:4-12. Тъй като това двойно свидетелство (книгата Откровение) е самото Божие слово, изговаря се благословение – първото от седемте “блаженства” на пророчеството (1:3; 14:13; 16:15; 19:9; 20:6; 22:7; 22:14) – върху хората, които са верни на неговото послание. Нека да отбележим особената форма на благословението, защото то предлага друго важно указание за съдържанието на книгата: Блажен, който прочита, и онези които слушат. Св. Йоан е написал това пророчество не само (или предимно) за индивидуално назидание, но за Църквата и нейното официално събиране за поклонение. От самото начало книгата Откровение е поставена в литургична обстановка, в която Четецът чете пророчеството към събранието. Гръцката дума за чете често се използва в Новия Завет за тази литургична дейност (Лука 4:16; Деяния 13:27; 15:21; 2 Коринтяни 3:15; Ефесяни 3:4; Колосяни 4:16; 1 Солунци 5:27; 1 Тимотей 4:13). Книгата Откровение, както ще видим, е силно свързана с литургията; всъщност, поклонението е централна тема на пророчеството. Като ни показва как Божията воля се изпълнява в небесното хваление, св. Йоан разкрива как Църквата трябва да изпълнява Неговата воля на земята. От литургията на специалното хваление ние излизаме в света да служим на Бога в литургията на живота. Ние отговаряме на Истината (“Амин”) в специално хваление, и тогава отговаряме по-дълбоко в цялостно хваление, през целия ни живот. Следователно благословията на св. Йоан така не е само за този, който чете и за тези, които слушат, но за тези, които пазят неговото послание. Целта на книгата не е само да ни осведоми за “пророчески” събития. Целта на апостолското поучение винаги е етична: То е написано да произведе “чистосърдечна любов от добра съвест и нелицемерна вяра” (1 Тимотей 1:5). Откровение ни дава заповеди, които да пазим, и особено читателите от първи век е трябвало да се вслушат и да се покорят на неговото поучение, защото кризата е била надвиснала над тях. Времето е близо, предупреждава св. Йоан, отново наблягайки върху съвременната значимост на своето пророчество. Той повтаря това предупреждение в края на книгата (22:6-7, 10). Древният свят скоро е щял да изпадне в смутове, когато царства се разклащат и срутват до основите си, и християните са се нуждаели от Откровение като стабилно ръководство през периода на идващата драматична промяна. Краят на света е наближавал – не унищожението на физическата вселена, а преминаването на стария световен ред, управлението на света около централното светилище в Ерусалим. Бог основа нов народ, ново свещенство, ново човечество, покланящо се в ново светилище. Божият Дом беше пред пълно завършване, и старото временно обиталище, като строително скеле, щеше да бъде разрушено.

 

Поздрав и Славословие (1:4-8)

 

4 Йоан до седемте църкви, които са в Азия: Благодат и мир да бъде на вас от Онзи, Който е, и Който е бил, Който иде, и от седемте духове, които са пред Неговия престол,   5 и от Исуса Христа, който е верният свидетел, първородният от мъртвите и началникът на земните царе. На Този, Който ни люби, и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си.   6 и Който ни е направил Царство от свещеници на своя Бог и Отец, на Него да бъде слава и господство във вечни векове. Амин.   7 Ето, иде с облаците; и ще Го види всяко око, и ония, които го прободоха; и всички земни племена ще възридаят за Него. Така е. Амин.   8 Аз съм Алфа и Омега, казва Господ, Който е, и Който е бил, и Който иде, Всемогъщият.   4-6 Св. Йоан отправя своето пророчество към седемте църкви в Азия. Очевидно е от описанието, което следва (глави 2-3), че той категорично има предвид тези действителни църкви. Идеята, защитавана от Скофилд и други, че те представляват “седем периода на духовната история на Църквата,”[4] е обикновена измислица, без обективни доказателства; и е доста произволно и избирателно приложена. Има поне три неверни презумпции, поддържани от хората, които защитават тази доктрина. Първо, доктрината за “седемте епохи” предполага, че Книгата Откровение покрива цялата църковна история, от началото до края. Защитавайки своя възглед, Скофилд казва: “Не е за вярване, че в пророчество, което покрива църковния период, няма да има такъв преглед.”[5] Много вярно, може би; но кой казва, че книгата Откровение покрива църковната история? Св. Йоан със сигурност не го прави. Неговото единствено твърдение е, че пророчеството засяга “онова, което има да стане скоро” (1:1), и че времето, за което той говори, е близо (1:3). Така, най-основната презумпция на възгледа за “седем епохи” е напълно погрешна. Втората презумпция счита, че Църквата ще завърши в поражение и отстъпничество: Лаодикийската, хладна, практически отстъпила църква, за която Христос няма нищо добро за казване (3:14-22), трябва да символизира Църквата на Исус Христос в края на епохата. (Следствие от този възглед е, че “Последните дни,” за които се говори в Писанието, през които отстъплението е широко разпространено, са действителните последни дни от земната история.) Разбира се, това, което настоящият коментар е замислен да демонстрира, е истината, че Църквата завършва историята в победа и тържествуване; така нищо повече не е нужно да бъде казано тук. Но е важно да отбележим, че идеята за отстъпление в последното време е предварителна презумпция на възгледа за “седемте епохи”; и тези, които го защитават, предварително са приели за даденост онова, което твърдят, че доказват. Третата презумпция, разбира се, е че ние живеем в последната епоха на Църквата (отново, трябва да отбележим, че тези хора твърде често са неспособни да мислят, че самите те живеят в друго време, освен в кулминационната точка на историята). Тази презумпция е погрешна. Пророчествата за славното състояние на Църквата, които ще се изпълнят преди завръщането на Христос, са далеч от своето изпълнение. Ние вероятно имаме хиляди години напред преди Края. Все още сме в ранната Църква! И макар да е модерно за съвременните християнски интелектуалци да говорят за нашата цивилизация като “пост-християнска,” ние трябва да обърнем това и да го направим библейски правилно: Нашето общество не е пост-християнско – нашето общество е все още пред-християнско![6] Макар по тази причина да не можем да твърдим, че седемте църкви представляват седем епохи в църковната история, има важен момент, който трябва да бъде отбелязан тук. Фактът, че седем църкви са споменати в книга, пълна с числени символи, не трябва да бъде пренебрегнат. Седем е числото в Писанията, което показва качествена пълнота, същностното естество на едно нещо (както десет посочва “множество,” количествена пълнота); тук това представлява факта, че Откровението е предназначено за цялата Църква във всяка епоха. Посланията към църквите в Азия трябва да се прилагат към всички, точно както Павловите послания до римляните и коринтяните имат световно значение. Но когато прилагаме тези писма, трябва да сме внимателни да не ги отделяме от техния исторически контекст.[7] Св. Йоан използва характерната благословия на апостолите: благодат (благоволението на Бога, дадено на онези, които без Христос заслужават гняв) и мир (състояние на постоянно примирение с Бога чрез умилостивението на Христос). Тези благословения, казва той, са от всеки член на Божеството: Бащата, Святия Дух и Сина. Всеки от Тримата участва напълно и равноправно в даването на благодат и мир на избраните. Бащата ни е избрал преди създанието на света и изпрати Своя Син да ни изкупи; Синът, вместо нас, живя съвършен живот в покорство на Закона и плати пълното наказание за нашите грехове; и Духът прилага делото на Бащата и Сина чрез новорождение и освещение. Подходящото обобщение за всичко, което Бог направи за нас, се съдържа в тези думи: благодат и мир. Личностите на Триединството са назовани в техния литургичен (различен от техния теологичен) ред. Обяснението на Майкъл Уилкок е много полезно: “Видението на Йоан ще го отведе в небесното светилище, на което Юдейската Скиния беше подобие и сянка (Евреи 8:5); и може би необикновеният ред на Триединството тук (Баща, Дух, Син) отговаря на устройството на земното светилище, където ковчегът в Пресвятото място представлява Божия престол, светилникът със седем разклонения в Святото място пред него представлява Духа[8], а предният двор, в който стои олтарът със своя свещеник и жертва, представляват, разбира се, изкупителното дело на Христос.”[9] Поздравът е ясен израз на Тринитарианската вяра – по-късно изкована в изповедна форма от съборите в Никея (325 г. от Хр.) и Константинопол (381 г. от Хр.), но със сигурност ясно видима в учението на Библията.[10] Учението за Триединството е, че има един Бог (една Личност), който е три различни Личности – Баща, Син и Святи Дух – и че всяка една от тези три Личности е самият Бог. Няма три Бога – само Един. Но тези три Личности не са различни начини или форми, по които Бог Се открива на нас, нито могат да бъдат обърквани един с друг; те са три различни Личности. Корнилиъс Ван Тил казва това възможно най-ясно: “Бащата, Синът и Святият Дух са всеки личност, и заедно представляват цялостно личностния Бог. Има вечна, вътрешно самоосъзната взаимовръзка между трите личности на Божеството. Те всички са едно естество. Всеки е толкова Бог, колкото са останалите двама. Синът и Духът не вземат Своето естество от Бащата. Затова разликата и единството в Божеството са еднакво върховни; те изцяло съответстват Един на Друг и не съответстват на нищо друго.”[11] Това означава, че Бог не е “основно” един, като отделните Личности се извличат от единството; нито че Бог е “основно” три, като единството на Личностите е второстепенно. Нито единство, нито “троичността” на Бога са първостепенни едно спрямо друго; и двете са основни. Бог е Един, и Бог е Три. Има три различни, индивидуални Личности, всяка от които е Бог. Но има само един Бог.[12] Да го кажем на по-философски език, Божието единство (Един) и разнообразие (Трима, индивидуалност) са еднакво върховни. Бог едновременно е по същество Един и Трима.[13] Първо, св. Йоан описва Бащата: Този, Който е, и Който е бил, и Който иде. Филип Карингтън е уловил духа на този израз, който е на ужасен гръцки, но е превъзходна теология: Съществуващият и Миналият и Идещият.[14] Бог е вечен и непроменим (Малахия 3:6); когато ранните християни се сблъскаха с нещо, което им изглеждаше като несигурно бъдеще, те трябваше да знаят абсолютната сигурност на Божието вечно управление. Бог не зависи от милостта на обстоятелствата; Той не се определя от някакви външни условия; всички неща съществуват според Неговото непогрешимо Слово. Заплашвани, гонени и преследвани от хората на власт, те все пак трябваше да се радват в познанието за своя вечен Бог, Който “иде,” Който непрестанно идва за съд срещу Своите противници. Божието идване не се отнася само за края на света, а за Неговото непрестанно управление над историята. Той идва отново и отново, за да освободи Своя народ и да осъди нечестивите.[15] Второ, св. Йоан говори за Святия Дух като седемте Духове, които са пред Неговия Престол. Макар някои хора да се опитват да видят това като сведение за седем ангели, немислимо е, че благодат и мир могат да идват от някой друг, освен от Бога. Личността, за която се говори тук, е очевидно равнопоставена на Бащата и на Сина. Картината на Святия Дух тук (както също в 3:1; 4:5; 5:6) се основава на Захария 4, където пророкът вижда Църквата като светилник със седем светила, поддържан без човешко участие от непрестанен приток на масло чрез “седем цеви на седемте светилника” (ст. 2) – тълкуванието на което е, както казва Бог на Захария: “Не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Моя Дух” (ст. 6). Така работата на Святия Дух в Църквата да изпълва и да дава сила е описана в числото седем, символизиращо пълнота и завършеност. Така е и тук в Откровение: “До седемте църкви . . . благодат и мир да бъде на вас . . . от седемте Духове.” И работата на Духа в Църквата се извършва според Божието господство и величество, пред Неговия Престол. Това всъщност е подчертано ударение в книгата Откровение: думата Престол се среща тук четиридесет и шест пъти (новозаветната книга, която се доближава най-близо до този брой, е Евангелието на Матей, където тя се употребява само пет пъти). Повече от всичко, Откровение е книга за управление: тя разкрива Исус Христос като Господар на историята, възстановяващ Своя народ в господство чрез силата на Святия Дух. Думата Престол е използвана специално в Писанието за Божия официален двор, където Той получава официално поклонение от Своя народ в Съботата.[16] Цялото видение на Откровение е видяно в Господния ден (1:10) – християнския ден на общностно, официално поклонение; и цялото действие в книгата се съсредоточава върху поклонението около Божия Престол. Св. Йоан иска ние да видим, че публичното, официално поклонение пред Върховния Господар има централно място в историята – историята в нейната цялост и отделните съставни части (т.е. вашия и моя живот). Духът дава благодат и мир на църквите в особен смисъл, чрез публичното поклонение. Можем дори да кажем това: Не можем да имаме продължаващо общение с Бога и да получаваме благословения от Него без публично поклонение в Църквата, “мястото” за достъп до Престола. Духът работи в отделните хора, да – но Той не работи отделно от Църквата. Може да се направи разграничение между Неговата корпоративна и индивидуална работа, но те не могат да бъдат разделяни. Идеята, че можем да имаме общение с Бога и едновременно да сме отделени от Църквата и от корпоративното хваление на Христовото тяло, е изцяло езическа идея, напълно чужда на Святото Писание. Църквата, като Църква, получава благодат и мир от седмократния Дух; и Той е постоянно пред Престола, конкретната област на Неговото служение. “Нашият живот е претоварен и шумен. Лесно е да мислим за Църквата и за тайнствата като състезаващи се за нашето внимание с другия свят на всекидневния живот, което ни води в някакъв друг живот – таен, пречистен и отделен. По-добре е да мислим за този практически всекидневен свят като нещо неразбираемо и неуправляемо, докато не подходим към него в тайнствата чрез Христос. Иначе природата и светът са отвъд нашето разбиране; времето също, времето, което отнася всичко в безсмислено движение, каращо хората да се отчаят, освен ако не го видят като Божие действие, отразено в литургичната година, необходимият път към Новия Ерусалим.”[17] Третият член на Божеството (в този литургичен ред) е Исус Христос, за Когото св. Йоан говори с три определения: верният Свидетел, Първородният от мъртвите, и Началникът на земните царе. Р. Дж. Ръшдуни убедително посочва как думата Свидетел (на гръцки, martyr), е придобила значение чуждо на оригиналното значение на думата: “В Библията свидетелят е този, който работи за налагането на закона и помага в неговото изпълняване, дори при изпълнението на смъртна присъда. ‘Мъченик’ сега означава точно обратното, т.е. който е екзекутиран вместо екзекутор, който е преследван вместо главен участник в преследването. Резултатът е сериозно изопачаване на Писанието. . . . Значимостта на Исус Христос като ‘верният и истинен свидетел’ е, че Той не само свидетелства срещу онези, които са във война срещу Бога, но също ги екзекутира. . . . Следователно Исус Христос свидетелства срещу всеки човек и народ, които основават своя живот върху друга основа освен върховния и триединен Бог и Неговия непогрешим и абсолютен закон-слово.”[18] Темата за Христос като първостепенния Свидетел е важна в Откровение, както отбелязахме по-горе в ст. 2. Като допълнение към анализа на Ръшдуни можем да отбележим, че централна характеристика на свидетелството на Христос е Неговата смърт от ръцете на лъжесвидетелите. Хората в тази книга, които свидетелстват в Неговия образ, също ще сторят това с цената на своя живот (6:9; 12:11). Така съвременното значение на думата мъченик (martyr – бел. прев.) не е толкова отнесено и небиблейско, както може да изглежда на пръв поглед; но е необходимо, както показва Ръшдуни, да си припомним основното значение на думата. Исус е също Първородният от мъртвите. Чрез Своето възкресение от мъртвите Той придоби върховенство, имайки “първенство във всичко” (Колосяни 1:18). Както казва Петър в деня на Петдесятница: “Този Исус Бог възкреси, на което ние всички сме свидетели. И тъй, като се възвиси до Божията десница, и взе от Отца обещания Свети Дух, Той изля това, което виждате и чувате. Защото Давид не се е възнесъл на небесата; но сам той казва: Рече Господ на Моя Господ; Седи отдясно Ми, докле положа враговете Ти за Твое подножие. И тъй, нека знае добре целия Израилев дом, че Този Исус, Когото вие разпнахте, Него Бог е направил и Господ и Помазаник” (Деяния 2:32-36). Бог изпълни обещанието дадено преди много време: “При това Аз ще Го поставя в положение на Първороден, по-горе от земните царе” (Псалм 89:27). Очевидно св. Йоан има предвид този текст от Псалмите, защото следващото определение, което дава за нашия Господ, е Началникът на земните царе. Христовото първенство и върховна власт са над всичко. Той е не “само” Спасителят, очакващ бъдещо катаклично събитие преди да стане Цар; Той е Царят на вселената сега, в тази епоха – седящ отдясно на своя Баща докато всички Негови врагове бъдат положени под краката Му. Този процес на поемане на господство над цялата земя според Неговото законно право продължава в този момент, и е било така откакто Той възкръсна от мъртвите. Като Първороден (и единороден!), Христос притежава владетелските права над цялото творение: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята,” твърди Той (Матей 28:18). Всички народи са му били предадени като Негово наследство, и земните царе са под царска заповед да Му се подчинят (Псалм 2:8-12). Коментирайки титлата на Христос, Началник на земните царе, Уилиям Симингтън пише: “Личностите, които за които тук се говори, че трябва да са подчинени на Христос, са царе, управители, висши и низши, всички с държавна власт, независимо дали е в законодателния, съдебния или изпълнителния клон на властта. Над такива Исус Христос е Владетел; – ό άρχων, владетел, господар, ръководител, първия по власт, авторитет и господство.”[19] Всъщност, точно това е причината за преследването на християните от държавата. Исус Христос чрез Благовестието заяви Своята абсолютна власт и господство над земните владетели и народи. Те имат избор: Или да се подчинят на Неговото управление и закон, приемайки Неговите абсолютни условия на капитулация и мир, или да бъдат строшени под жезъла на Неговия гняв. Такава дръзка, безкомпромисна позиция е публично оскърбление към достойнството на всеки уважаващ себе си хуманист – колко повече за владетелите, които са свикнали да мислят за себе си като ходещи по земята богове. Може би на Христос може да бъде отстъпено място в пантеона, заедно с нас, останалите богове; но да бъде проповядван от Неговите последователи като Господ над всичко, Чийто закон е задължителен за всички хора, и Чиито постановления осъждат законите и постановленията на народите – това е твърде много; това е непростимо и не може да бъде допускано. Разбира се, за ранните християни би било много по-лесно, ако проповядваха популярната отстъпническа доктрина, че Исус е Господ на “сърцето,” че Той е загрижен с “духовните” (т.е. не-земните) завоевания, но въобще не е заинтересован от политическите въпроси; че Той е доволен да бъде “Господ” в областта на духа, докато Цезар е Господ навсякъде другаде (т.е. там, където наистина чувстваме, че има значение). Такава доктрина въобще не би била заплаха за боговете на Рим. Всъщност, Цезар не би могъл да желае по-сътрудничеща религия! Беззъбото, безсилно християнство е златна мина за тоталната държава: То държи вниманието на хората съсредоточено в облаците, докато държавата обира техните джобове и краде техните деца. Но ранната Църква не познава това отстъпническо учение. Вместо това тя поучава библейското учение за Христовото Господство – че Той е Господар на всичко, “Началник на земните царе.” Именно това гарантира тяхното гонение, измъчване и смърт от ръцете на държавата. И именно това гарантира тяхната окончателна победа. Тъй като Исус наистина е Господар на вселената, всяка съпротива срещу Неговата власт е обречена на провал, и ще бъде смазана. Тъй като Христос е Цар на царете, християните са уверени в две неща: война до смърт срещу всички лъжливи богове; и пълната победа на християнската вяра над всичките й врагове. По тази причина св. Йоан навлиза в славословие на хваление към Исус Христос, Който ни обича и ни е развързал от греховете ни чрез откупната цена на Своята кръв, и ни е направил да бъдем Царство и свещеници на Своя Бог и Баща; на Него да бъде слава и господство завинаги. Не само сме освободени от нашето робство, но сме основани като Царство на свещеници. Царството започна: християните сега управляват с Христос (Ефесяни 1:20-22; 2:6; Колосяни 1:13), и нашето господство ще се увеличава по света (Откровение 5:9-10). Ние сме победоносно, побеждаващо свещенство, довеждащо всички области на живота под Неговото управление. 7-8 Стих 7 обявява темата на книгата, която не е Второто Пришествие на Христос, а пришествието на Христос за съд върху Израел, за да установи Църквата като ново Царство. Той идва с Облаците, обявява св. Йоан, използвайки един от най-познатите библейски образи за съд (сравнете Битие 15:17; Изход 13:21-22; 14:19-20, 24; 19:9, 16-19; Псалм 18:8-14; 104:3; Исая 19:1; Езекиил 32:7-8; Матей 24:30; Марк 14:62; Деяния 2:19). Това е Облакът на Славата, Божията небесна колесница, с която Той изявява своето славно присъствие.[20] Облакът е откровение на Неговия Престол, когато Той идва, за да защити Своя народ и да унищожи нечестивите. Едно от най-поразителните описания на Божието “идване в облаците” е в пророчеството на Наум за Ниневия (Наум 1:2-8):   Господ е ревнив Бог, Който отплаща; Господ въздава и се гневи; Господ отдава възмездие на противниците Си, И пази гняв за враговете Си. Господ е дълготърпелив, и велик в сила, И никак няма да обезвини нечестивия; Пътят на Господа е във вихрушка и буря, И облаците са праха на нозете Му, Смъмря морето, и го изсушава, И пресушава всичките реки; Васан и Кармил повяхват, И ливанският цвят се изнурява. Планините треперят от Него, И хълмовете се разтопяват; А земята се раздвижва от присъствието Му, Да! Светът и всичките му жители. Кой може да устои пред негодуванието Му? И кой може да застане, когато пламне гневът Му? Когато яростта Му се излива като огън, Скалите се разпадат пред Него. Господ е благ, крепост е в ден на бедствие, И познава уповаващите на Него. Но с потопно наводнение Ще направи пълно разорение на мястото на Ниневия, И ще прогони враговете Си в тъмнината.   Така Неговото пришествие в облаците носи съд и освобождение в историята; няма причина нито в общата библейска употреба на този термин, нито в непосредствения контекст тук да се предполага, че се има предвид буквалният край на физическия свят (макар че смисълът определено може да се приложи и за Последния ден). Св. Йоан говори за факта, подчертаван от апостолите през целия период на “последните дни,” че е надвиснала криза: Както обеща, Христос щеше да дойде срещу настоящото поколение “в облаците,” в гневно осъждение срещу отстъпилия Израел (Матей 23-25). И всяко око ще Го види, дори тези, които Го прободоха (езичниците, Йоан 19:34, 37): Участниците в разпъването щяха да Го видят идващ в съд – т.е. те щяха да преживеят и да разберат, че Неговото пришествие означава гняв върху Земята (ср. употребата на думата виждам в Марк 1:44; Лука 17:22; Йоан 3:36; Римляни 15:21). Господ вече използва същата терминология за Своето идване срещу Ерусалим в края на това поколение (Матей 24:30), и дори предупреждава първосвещеника: “Ще видите Човешкия Син седящ отдясно на силата и идещ на небесните облаци” (Матей 26:64). С други думи, отстъпниците от това зло поколение щяха да разберат значението на Христовото Възнесение, окончателното Пришествие на Човешкия Син, Втория Адам (Данаил 7:13). В унищожаването на техния град, тяхната цивилизация, техния Храм, техния цялостен световен ред, те щяха да разберат, че Христос се е възнесъл на Своя Престол като Господар на небето и на земята. Те щяха да видят, че Човешкият Син е отишъл при Бащата. Исус каза също, че “ще заплачат всички племена на Земята” в деня на Неговото Идване (Матей 24:30), че “там ще бъде плач и скърцане със зъби” (Матей 24:51). Св. Йоан повтаря това като част от темата на своето пророчество: всички племена на Земята (юдеите) ще скърбят за Него. И Исус, и св. Йоан тълкуват по този начин този израз, зает от Захария 12:10-14, където той се среща в оригиналния контекст като плач на покаяние в Израел. Но Израел се е отклонил безвъзвратно; техният плач няма да бъде плач на покаяние, а само агония и ужас. Но това не отменя обещанията в Захария. Всъщност, чрез Христовото осъждение над Израел, чрез отлъчването на Израел светът ще бъде спасен; и чрез спасението на света самият Израел ще се обърне към Господа и ще бъде спасен (Римляни 11:11-12, 15, 23-24). Тъй като Христос идва в облаците, в историята, да съди хората и народите, земята е изкупена. Той идва не просто за съд, а за съд към спасение. “Когато Твоите съдби се вършат на земята, жителите на света се учат правда” (Исая 26:9). От началото, истинската цел на идването на Христос е изкупителна: “Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (Йоан 3:17). Христос “идва с облаците” в исторически осъждения, за да може светът да познае Господ Бог като вечния и непроменим Източник и Цел на цялата история (Римляни 11:36), Алфа и Омега, А и Я (сравнете Исая 44:6), Който е, и Който е бил, и Който иде, вечното Начало и Край на всички неща. Всемогъщ е обичайният превод на гръцката дума Pantokratōr, която означава Този, който има цялата власт и управлява над всичко, новозаветният еквивалент на старозаветния израз Господ на Силите, “Началникът на войските” (тоест войските на Израел, или звездните/ангелските войнства в небесата, или войските на езическите народи, които Бог използва, за да излее Своя гняв върху Своя непокорен народ). Христос щеше да покаже на Израел и на света, че се е възнесъл на Престола като Върховен Владетел.  

Исус Христос, трансцендентен и иманентен (1:9-16)

 

9 Аз Йоан, ваш брат и съучастник в неволите и в царството и в търпението, които са чрез Исуса [Христа], бях на острова, наречен Патмос, за Божието слово и свидетелството за Исуса [Христа].   10 В Господния ден бях в изстъпление чрез Духа; и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше:   11 Каквото виждаш напиши на книга, и прати го до седемте църкви: до Ефес, до Смирна, до Пергам, до Тиатир, до Сардис, до Филаделфия и до Лаодикия.   12 И обърнах се да видя Този, Който ми проговори; и като се обърнах, видях седем златни светилника;   13 и всред светилниците видях Един, Който приличаше на Човешкия Син, облечен в дълга дреха и препасан около гърдите със златен пояс;   14 а главата и косата Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му, като огнен пламък;   15 и нозете Му приличаха на лъскава мед, като в пещ пречистена: а гласът Му беше като на много води;   16 и имаше в десницата Си седем звезди; и от устата му излизаше меч остър и от двете страни; и лицето Му светеше, както свети слънцето в силата си.   9 В този забележителен стих имаме кратко обобщение на мирогледа на св. Йоан, неговия фундаментален възглед за смисъла на живота. Той е очевидно противен на възгледите на съвременната американска евангелска и диспенсационалистическа теология, която твърди, че (1) няма скръб за християните, (2) Христос няма Царство в тази епоха и (3) християнинът не е задължен и не се очаква от него да търпи! Но за св. Йоан и неговите читатели християнският живот включва тези неща. Разбира се, скръбта не е всичко в християнския живот; нито Църквата страда по един и същи начин във всички времена и места. С завземането на света от Благовестието, когато християните поемат господство, скръбта намалява. Но е абсолютна глупост (и нечестие) християните да предполагат, че са по някакъв начин недосегаеми срещу всяко страдание. Исус предупреди Своите ученици, че скръбта, страданието и гоненията ще дойдат (Йоан 15:18-20; 16:33; 17:14-15). Но по-конкретно, св. Йоан има предвид специален период на трудности; не просто скръб като цяло, а Скръбта, предмет на много апостолски писания с напредването на времето на Последните дни към тяхната кулминационна точка (1 Солунци 1:6; 3:4; 2 Солунци 1:4-10; 1 Тимотей 4:1-3; 2 Тимотей 3:1-12). През този период на политически бури и обществени смутове, отстъпничеството и гоненията избухват с огромна сила, както предсказа Исус (Матей 24:4-13). Християните са страдали много; въпреки това те са имали сигурното знание, че Скръбта е само преход към сигурното установяване на Христовото управление над земята. Св. Павел и св. Варнава насърчават други азиатски християни да продължат във вярата, напомняйки им, че “през много скърби трябва да влезем в Божието царство” (Деяния 14:22). Това, което е давало смисъл на тяхното страдание е, че то е в Исус Христос, в съюз с Неговите страдания; както Павел пише, “Сега се радвам в страданията си за вас, като от моя страна допълвам недостатъка на скърбите на Христа в моето тяло заради Неговото тяло, което е Църквата” (Колосяни 1:24). Така мирогледът на св. Йоан не включва само скърби. Той също е в Царството . . . в Христос Исус. Както видяхме по-горе (ст. 5-6), новозаветното учение, основано на такива старозаветни текстове като Данаил 2:31-45 и 7:13-14, е, че Царството е дошло при Първото Пришествие на Исус Христос. След Неговото Възнесение до Престола Той царува “далеч по-горе от всяко началство и власт, сила и господство, и всяко име, с което се именуват, не само в този свят, но и в бъдещия. И всичко покори под нозете Му” (Ефесяни 1:21-22; сравнете Марк 1:14-15; Матей 16:28; 28:18; Деяния 2:29-36; Колосяни 1:13). Ако всички неща сега са подчинени под Неговите крака, какво повече може да се добави към Неговото господство? Разбира се, “началствата и властите” все още трябва да бъдат повалени; но именно за това се отнася предимно пророчеството на св. Йоан. Но по същество и окончателно царството пристигна. Това означава, че не трябва да очакваме някакво бъдещо изкупително или есхатологично събитие, преди да поемем ефективно господство над земята. Господството на Божия народ по целия свят ще бъде просто резултат от прогресивното изработване на това, което Христос сам вече е извършил. Св. Йоан иска неговите читатели да разберат, че те са в Голямата скръб и в Царството – че всъщност те са в Скръбта именно защото Царството е дошло (Данаил 7:13-14). Те са във война, воювайки за победата на Царството (Данаил 7:21-22), и затова се нуждаят от третия елемент от мирогледа на св. Йоан: търпение в Христос Исус. Търпението е важна дума в посланието на Откровение, и св. Йоан я използва седем пъти (1:9; 2:2, 3, 19; 3:10; 13:10; 14:12). Тук също има коренно противопоставяне с голяма част от съвременния диспенсационализъм. Тъй като разводнената версия на християнството, която е на мода днес в съвременна Америка, отхвърля възгледа за Царуването и Господството на Христос,[21] тя също отхвърля библейското учение за устояването – и предвидимият резултат е, че сравнително малко последователи на съвременното евангелско християнство са способни да се придържат дори към тази минимално изискваща вяра![22] Популярната доктрина за “вечната сигурност” е в най-добрия случай само полуистина: тя дава на хората небиблейско основание за увереност (напр. фактът, че са излезли напред по време на съживително събрание, и т.н.), вместо увереността, дадена в Писанието – увереност, която е свързана с устояването (ср. 1 Йоан 2:3-4). Библията не учи само че сме запазени, но също че ще устоим до края (вижте Йоан 10:28-29; Римляни 8:35-39; 2 Коринтяни 13:5; Филипяни 1:6; 2:12-13; Колосяни1:21-23; 2 Петрово 1:10). Св. Йоан казва на страдащите, но царуващи и устояващи християни в Азия, че той е техен брат и съучастник във всички тези неща, дори да е в изгнание на остров Патмос. Това беше наказание за неговата апостолска дейност, но езикът, с който той се изразява, е интересен: За Божието слово и за свидетелството на Исус Христос. Св. Йоан не казва, че е затворен на скала в морето заради своето собствено свидетелство за Христос, а заради Божието слово и Исусовото свидетелство. Той страда, защото Бог е говорил, защото Исус е свидетелствал. Христос верният Свидетел е дал Свидетелство срещу лъжливите богове на тази епоха, и те са отвърнали като са затворили апостола. Ето защо Скръбта и Царството и устояването, в които тези вярващи участват, са всички в Христос Исус: Неговото Свидетелство е определило хода на историята. 10 Когато Йоан казва, че е бил в Духа, той няма предвид, че се е чувствал добре. Изразът няма нищо общо с лична, субективна нагласа или настроение на ума; но се отнася до определено преживяване. Това е технически пророчески език (Матей 22:43; ср. Числа 11:25; 2 Царе 23:2; Езекиил 2:2; 3:24; 2 Петрово 1:21), и се отнася за факта, че авторът е боговдъхновен апостол, получаващ откровение, и е приет в небесната заседателна зала.[23] Св. Йоан ни разказва, че това видение е било видяно в Господния Ден. Произходът на това важно понятие се проследява до първата Събота, когато Бог си почина от сътворението (Битие 2:2). Думата почивка в Писанията често се отнася за Бог, седящ на Своя Престол като Съдия, получаващ хваление от Своите творения (1 Летописи 28:2; Псалм 132:7-8, 13-14; Исая 11:10; 66:1). Тази първоначална Събота беше първообраз на “Господния Ден” в Писанието, Деня на Съда. Седмичната Почивка в Израел беше пресъздаване (и пред-създаване) на първия и последния Господен Ден,[24] в който хората се събираха заедно за съд, изпълняване на присъдите и юридическа декларация на прошка, и за прогласяване на Словото на Царя. Също и за нас това е значението на Господния Ден, когато се събираме пред Божия Престол, за да бъдем опростени и възстановени, за да чуем Неговото Слово и да общуваме с Него (така, в общия смисъл – а не конкретно в специалния смисъл, в който св. Йоан го използва тук – всички християни са “в Духа” на Господния ден: В поклонение, всички ние биваме издигани до Престолната зала на Бога).[25] Господният Ден е Денят на Господа, когато действа. Един от най-основополагащите библейски образи за Съда е Облакът на Славата, и тази теофания [“видимо изявление на Божеството” – бел. прев.] се свързва общо с три други образа: Духа, Деня (или светлината, тъй като дневната светлина беше първоначално “клонирана” от светлината на Облака[26]), и Гласа (често звучащ като тръба; сравнете Изход 19:16-19). Всъщност, тези трите са споменати още в самото начало в Градината, когато Адам и Ева “чуха Гласа на Господ Бог, като ходеше из градината като Духа на Деня,” както текстът буквално казва (Битие 3:8).[27] Това, което Адам и Ева чуха през този страшен ден на съд, не беше нежен, хладен бриз, носещ се през листата на евкалиптовите дървета – те чуха страшните гръмотевици на Бога на небесата и на земята, гърмящи в Градината. Беше страшно, и затова те се опитаха да се скрият. Повтаряйки тази тема, св. Йоан ни казва: “В Господния Ден бях в Духа; и чух зад себе си силен Глас като от тръба.” Св. Йоан щеше да бъде взет в Облака на славата, за да получи откровение, и от неговите читатели се очакваше да разберат този образен език. 11-15 Божият Глас казва на св. Йоан да напише в книга Откровението и да го изпрати на седемте църкви в Азия. Той се обръща да види Гласа – и вижда Господ Исус Христос. Тази малка подробност създава схема, която се повтаря през цялата книга – Йоан първо чува, и след това вижда. В края на пророчеството (22:8) той ни казва: “Аз, Йоан съм, който чух и видях тези неща. И когато чух и видях . . . .” Тази схема не винаги се следва в книгата, но се среща достатъчно често, че да трябва да осъзнаваме нейната употреба от св. Йоан – защото понякога е важна за разбирането как да тълкуваме символите (сравнете 5:5-6): Словесното откровение е необходимо, за да разберем визуалното откровение. Св. Йоан внезапно се намира в Светилището, защото вижда седем златни светилника; и сред седемте светилника един като Човешки Син. Образният език тук ясно е взет от Скинията, но с една значителна разлика: в земното Светилище има един светилник със седем светила; тук св. Йоан вижда седем светилника, свързани един с друг чрез Личността, която стои посред тях. Символизмът използван тук ще бъде разгледан в стих 20; засега е важно да отбележим картината, предадена от този образ: Исус Христос е единият Светилник, обединяващ седемте светила – всяко от които само по себе си става светилник; Христос е заобиколен от светлина. Както св. Герман, архиепископ на Константинопол през 8 век, изразява това в началото на своя труд за Литургията: “Църквата е земно небе, в което над-небесният Бог обитава и се разхожда.”[28] Описанието на Христос в стихове 13-16 включва съвкупност от старозаветни образи: Облакът на Славата, Ангелът на Господа, Древният по дни и Човешкият Син. Нашето разбиране ще бъде подобрено, ако прочетем това описание заедно със следните текстове от Данаил:   Гледах Догдето се положиха престоли, И Старият по дни седна, Чието облекло беше бяло като сняг, И космите на главата Му като чиста вълна, Престолът Му – огнени пламъци, и колелата Му пламенен огън. Огнена река излизаше И течеше пред Него; Милион служители Му слугуваха, И десетки хиляди по десетки хиляди стояха пред Него; Съдилището се откри, И книгите се отвориха. (Данаил 7:9-10)   Гледах в нощните видения, И ето, един като Човешки Син Идеше с небесните облаци И стигна до Стария по дни; И доведоха го пред Него. И нему се даде владичество, Слава и царство, за да Му слугуват всичките племена, народи и езици. Неговото владичество е вечно владичество, Което няма да премине, И царството Му е царство, Което няма да се разруши. (Данаил 7:13-14)   “Като подигнах очите си видях, и ето един човек облечен в ленени дрехи, чийто кръст беше опасан в чисто уфазко злато. Тялото му беше като хрисолит, лицето му като изгледа на светкавица, очите му като огнени светила, мишците и нозете му бяха на глед като лъскава мед, и гласът на думите му като глас на много народ. Само аз Данаил видях видението; а мъжете, които бяха с мене, не видяха видението; но голям трепет ги нападна, та побягнаха да се скрият. И тъй, аз останах сам да видя това голямо видение, от което не остана сила в мене, защото силата ми се обърна в тлеене, та останах безсилен. Чух, обаче, гласа на думите му; и като слушах гласа на думите му аз паднах на лицето си в несвяст, с лицето си към земята. И, ето, ръка се допря до мене, която ме тури разклатен на коленете ми и на дланите на ръцете ми. И рече ми : Данаиле, мъжо възлюблени, разбери думите, които ти говоря, и стой прав, защото при теб съм изпратен сега. И когато ми изговори тая дума, аз се изправих разтреперан. (Данаил 10:5-11)[29]   Тези и други текстове са съчетани, за да оформят картината за Христос във въвеждащото видение на св. Йоан. Дрехата, достигаща до краката Му и златният пояс около гърдите Му[30] (сравнете Изход 28:4; 29:5; 39:27-29; Левит 16:4) напомнят за официалната дреха на Първосвещеника, чието облекло е изображение на Славата-Дух, символ на излъчващия образ на Бога. “Допринасящ за впечатлението за излъчване е огнено оцветеният ленен плат, изискван за ефода, с пояса и нагръдника си, и за долния край на ефода – бляскаво съчетание от ярко-червени и сини ивици с металически отблясъци на златни нишки. Подчертаващи огнения ефект са пръстените и вплетените златни верижки, ярката златна корона на митрата и блясъкът на скъпоценните камъни, вградени в злато върху презрамките на ефода и на нагръдника. Художникът трудно би могъл да направи повече със земна палитра в студен материал, за да произведе ефекта на огнена светлина.”[31] Огнена светлина: точно това е впечатлението, дадено тук с видението за Христос. Белотата на Неговата глава и коса (като на Стария по Дни в Данаил 7)[32], огненият пламък в очите Му (като престола в Дан. 7 и очите на Човешкия Син в Дан. 10), и краката Му като лъскава мед, като в пещ (думата за мед може да означава сплав от злато и сребро; сравнете Малахия 3:2-3) – всички те се съчетават, за да направят момента на появата на Христос в бляскава, брилянтна светлина на слава: И Неговото лице e като слънце, светещо в силата си (ст. 16). Сравнете това поразителното описание на Исус Бен Сирах на славата на Първосвещеника:   Колко величествен биваше той сред народа, кога излизаше иззад завесата на храма! Той бе като утринна звезда сред облаци, като месечина пълна в дните си; като слънце, светнало над Храма на Всевишния, и като дъга, светнала във величествени облаци; като трендафилов цвят в пролетни дни, като кринове при водни извори, като клонче ливан в летни дни; и като огън със смирна в кадилница, като кован златен съд, украсен с всякакви драгоценни камъни; като маслина с плодове и като кипарис, който се издига до облаците. Кога вземеше великолепната одежда и се облечеше в пълно величествено украшение, той, възлизайки към светия жертвеник, с блясък освещаваше навред светилището. Също, кога вземеше жертвените части из ръцете на свещениците, стоейки при огъня на жертвеника, - наоколо му беше венец от братята, като кедрови издънки на Ливан, и те го окръжаваха като финикови стъбла. (Книга Премъдрост на Исус Сирахов 50:5-14)   Завършващо славния образ на Христос е твърдението, че Неговият Глас е бил като звук от много води. Св. Йоан отъждествява гласа на Христос със звука от Облака – звук, който през цялото Писание прилича на многобройни земни явления: вятър, гръмотевица, тръба, войски, колесници и водопади;[33] или може би трябва да кажем, че всички тези земни явления са били създадени, за да наподобяват различни характеристики на Облака.[34] Изводът трябва да е очевиден: Възкресеният, преобразеният Исус е въплътената Божия Слава. 16 В дясната Си ръка Той държи седем звезди; св. Йоан се впуска по-подробно да тълкува това в стих 20, но първо трябва да помислим върху непосредственото впечатление, което тази гледка дава на св. Йоан и неговите читатели. Седемте звезди образуват известното съзвездие, познато като Плеядите, поетично възприемани в древния свят като вързани на верижка като огърлица. Плеядите, образуващи част от съзвездието Телец, са споменати в Йов 9:5-9; 38:31-33; и Амос 5:8. Слънцето е в Телец през пролетта (Великден), и следователно Плеядите са подходящ символ във връзка с идването на Христос: Той държи звездите, които обявяват възраждането и разцъфтяването на света. Другите библейски сведения изясняват, че Този, Който държи седемте звезди, е всемогъщият Творец и Вседържител на вселената. Но има и друго измерение на тази образност. Символната употреба на седем звезди е била достатъчно добре позната през първи век, защото седемте звезди се появяват често върху монети на императора като символ на неговата върховна политическа власт. Поне някои от ранните читатели на Откровение трябва да са ахнали в учудване от дързостта на св. Йоан да заяви, че седемте звезди са в ръката на Христос. Римските императори са си били присвоили символ на господство, който Библията запазва само за Бога – и както казва св. Йоан, Исус Христос е дошъл да си го върне. Седемте звезди и всички неща в творението заедно с тях принадлежат на Него. Господството се намира в десницата на Господ Исус Христос. Естествено, ще има съпротива срещу всичко това. Но св. Йоан изяснява, че Христос е в нападение, излизайки на война за каузата на Своите царски права: от устата Му излиза меч остър от двете страни, Неговото Слово, което работи да спасява и да разрушава. Образът тук е взет от пророчеството в Исая: “Ще порази страната с жезъла на устата Си, и с дишането на устните Си ще умъртви нечестивите” (Исая 11:4). Това се използва отново в Откровение, за да покаже отношението на Христос към еретиците: “Ще воювам против тях с меча, който излиза от устата Ми” (2:16); и отново, за да покаже Божието Слово завладяващо народите (19:11-16). Не само че Христос е във война срещу народите, но Той обявява, че ще постигне пълна победа над тях, подчинявайки ги само чрез Своето слово, острия меч с острие от двете страни, който излиза от Неговата уста (Евреи 4:12).  

Упълномощаването на св. Йоан (1:17-20)

 

17 И когато Го видях, паднах при нозете Му като мъртъв; а Той тури десницата Си върху мене и каза: Не бой се, Аз съм първият и последният и живият;   18 Бях мъртъв, и ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада.   19 Напиши, прочее, това, което си видял, и що значи, и това, което има да стане подире,   20 тайната на седемте звезди, които видя в десницата Ми, и седемте златни светилника. Седемте звезди са ангелите на седемте църкви; и седемте светилника са седемте църкви.   17-18 Когато видя Господния ангел, Данаил каза: “Аз паднах на лицето си в несвяст, с лицето си към земята. И, ето, ръка се допря до мене, която ме тури разклатен на коленете ми и на дланите на ръцете ми. . . . И когато ми изговори тая дума, аз се изправих разтреперан” (Данаил 10:9-11). Реакцията на св. Йоан при вида на прославения Господ е почти същата; но Христос му казва да не се страхува. Макар страхът да е правилната първа реакция, той трябва да бъде премахнат. В крайна сметка внушителното великолепие на Бога не е причина за ужас в християнина; то е основание за нашата увереност и стабилност. Присъствието на Христос е, много основателно, повод за невярващите да припадат и да се крият, подбудени от истински ужас (сравнете 6:15-17); но нашият Господ идва при св. Йоан (и при нас) в любов, и го изправя на краката му. Присъствието и дейността на Бога в Облака беше за египтяните ужасно знамение за тяхното унищожение; но за заветния народ Той беше Утешителят и Спасителят. Същото противопоставяне е изложено в Авакум 3:10-13:   Видяха Те планините и се убояха; Водният потоп нападна; Бездната издаде гласа си, Дигна ръцете си на високо. Слънцето и луната застанаха в жилището си При виделината на Твоите летящи стрели, При сиянието на блестящото Ти копие. С негодувание си преминал земята, С гняв си вършеел народите, Излязъл си за избавление на людете Си, За избавление чрез помазаника Си; Отсякъл си началник от дома на нечестивите, Открил си основите дори до върха.   Исус е Бог, Първият и Последният, както казва Господ за Себе си в Исая 44:6: “Аз съм Първият и Последният, и няма друг Бог освен Мене” (сравнете Исая 48:12). Възприемайки друго старозаветно име за Бога, Исус обявява, че Той е Живият (ср. Вт. 5:26; Исус Навиев 3:10; Псалм 42:2; Еремия 10:10): Той е самосъществуващ, независим и управлява всичко – и Той, “като беше възкресен от мъртвите, не умира вече, смъртта няма вече власт над Него” (Римляни 6:9). Св. Йоан може да бъде възкресен в стих 17 поради истината от стих 18, че Христос живее вечно. Като Възкръснал Господ, Христос има ключовете на смъртта и на ада.[35] Империята претендира, че има всяка власт, че притежава властта над живота и смъртта, и над гроба; но Исус заявява, че Той – а не Държавата, нито императорът, нито Сатана, нито началникът на синагогата – владее над цялата действителност. Той е Господар на живота и на смъртта, на цялата история и на вечността; и според това пълно господство Той поръчва на св. Йоан да напише тази книга, която толкова ясно и недвусмислено излага истината за Неговата вечна и пълна власт. 19 Упълномощаването на св. Йоан е прекъснато от неговото припадане като мъртъв; сега, когато е “възкресен,” на него отново му е заповядано: Напиши, прочее,[36] това, което си видял, и що значи, и това, което има да стане подире. Някои тълкуватели разглеждат това като трикратно очертаване на цялата книга: св. Йоан пише за това, което е видял (видението на Христос), после за настоящето (църквите, в глави 2-3), и накрая за бъдещето (глави 4-22). Но такова разделение е доста произволно; Откровение (като всички други библейски пророчества) разкрива минало, настояще и бъдеще едновременно в цялата книга. По-приемливо значение на това твърдение е, че св. Йоан трябва да напише това, което е видял – видението за Христос между светилниците, държащ звездите – и това, което те са, т.е. какво те означават или на какво съответстват. Думата са (гръцки eisin) е най-често използвана в Откровение в този смисъл (1:20; 4:5; 5:6, 8; 7:13-14; 11:4; 14:4; 16:14; 17:9, 10, 12, 15). Така стих 20 продължава именно в това, да обясни символизма на “това, което си видял” (звездите и светилниците). След това св. Йоан е упълномощен да напише нещата, които имат да станат подире, или (както ни казва в стих 1) “онова, което има да стане скоро.” Изглежда изразяването има за цел да съответства на описанието на Този, “Който е, Който е бил, и Който иде”: Така, “процесът на времевата история отразява вечното естество на Бога.”[37] Можем на това място да направим едно отклонение, за да обсъдим една грешка, която е широко разпространена сред хората, които възприемат претеристкото тълкуване на Откровение. Двата факта на символичния стил на св. Йоан и неговото очевидно съдържание против тоталната държава са накарали някои да вярват, че политически чувствителното послание е наложило употребата на символизъм – че св. Йоан написва Откровение в таен код, за да скрие своето послание от имперските бюрократи. Това е възгледът на Джеймс Калас (който между другото също твърди, че Йоан пише по времето на император Домициан, а не при Нерон):   Той пише в умишлено прикрит език. Прибягва до образност, която римляните няма да разберат. Той не може да пише по буквален и очевиден начин. Не може да каже в ясни и недвусмислени понятия това, което е най-близо до неговото сърце. Какво би се случило, ако напише това, което вярва, че Домициан е богохулният син на самия дявол? Какво би станало, ако прогласи, че Римската империя, в своите изисквания човек да се поклони пред Цезаря и да го хвали, е дяволска схема на самия Сатана, предназначена да откъсне хората от Исус? Писмото никога нямаше да бъде изпратено. То никога не би минало през цензурата. И затова той трябва да замаскира и да прикрие неговия истински смисъл. Той трябва да прибегне до небуквален символизъм, до неясни и привидно безсмислени названия, които неговите римски цензори биха видели единствено като изкуфели бълнувания на полудял старец.[38]   Може да има някаква истина в това, като периферният поглед към употребата на числото 666 в 13:18 спрямо Нерон (не Домициан) – “код,” който Римляните биха били неспособни да разшифроват правилно. Но дори и без това сведение, книгата Откровение ясно е документ на държавна измяна, и всеки държавен бюрократ би бил способен да разбере това. Помислете какво видяхме вече в описанието на Исус Христос от св. Йоан: Самото твърдение, че Той е началникът на земните царе, е атака срещу автономността на императора. Самата първа глава на Откровение е подсъдна, и символизмът тук ни най-малко не прикрива този факт. Причината за употребата на символизма е, че Откровение е пророчество, а символизмът е пророчески език. Трябва също да помним, че римската власт знае много добре кой е бил св. Йоан. Той не е бил “полудял старец,” който е бил заточен само заради “изкуфели бълнувания.” Той е Апостол на Господ Исус Христос, под имперско заточение заради Божието Слово и Свидетелството на Исус (1:9). 20 Исус обяснява на св. Йоан тайната на седемте звезди и на седемте златни светилника. Тук също е важно да се подчертае, че това не са кодови имена. Библейският символизъм не работи по този начин. Истината е, че библейският символизъм поставя нещата във връзка едно с друго; той изгражда връзки в нашите умове и ни кара да видим предметите от тази гледна точка. Тези твърдения за звездите и светилата не са “дефиниции,” а излагат различни гледни точки към ангелите и към църквите. Коментарът на Майкъл Уилкок ни помагат да разберем тази употреба на символизма: “Дори едно много бегло изследване на новозаветната употреба на думата ‘тайна’ показва, че тя не носи тук своя обичаен съвременен смисъл на ‘загадка, мистерия.’ Тя е всъщност нещо скрито, но не по такъв начин, че да можете да следвате поредица от улики и накрая да го разберете; по-скоро това е истина, която или знаете, или не знаете, в зависимост от това дали ви е била открита.”[39] Така, когато Христос отъждествява тези неща едно с друго, Той не казва, “това е символ, а онова е ‘истинското’ значение на символа. Той казва, че тук има две неща, които съответстват едно на друго, бивайки еднакво реални от различни гледни точки.”[40] С други думи, “имаме не обяснение на символното понятие с истинско, а изявление, че тези две понятия, които са еднакво реални, са просто взаимозаменяеми. . . . Йоан не дава обяснения, а равностойни понятия. Той не се занимава да ни разказва, че ‘светилниците,’ които не разбираме, означават ‘църква,’ което ние разбираме. Той по-скоро се занимава да ни каже неща за светилниците и за невястата, и за града, и за църквата, за двадесет и четирите старци и за 144,000 и за безбройното множество; тяхното значение ние вече трябва да знаем от останалото Писание, и той само ни напомня в движение, че всички те съответстват едно на друго и са различни описания на едно и също нещо.”[41] Така седемте звезди съответстват на ангелите на седемте църкви.[42] Ангелите и звездите често се свързват заедно в Библията (сравнете Юда 5:20; Йов 38:7; Исая 14:13; Юда 13; Откровение 8:10-12; 9:1; 12:4), и тук “ангелите” на църквите се свързват със съзвездието на Плеядите (виж коментарите върху ст. 16). В допълнение – и това е едно от тези неща, както Уилкок посочи по-горе, “които вече трябва да знаем от останалото Писание” – ангелите и звездите се свързват с властта и управлението (сравнете Битие 37:9; Юда 5:20; Данаил 8:9-11; 10:13, 20-21). Сега, когато Господ говори на седемте църкви в Глави 2-3, Той се обръща към ангела на всяка църква; ясно е, че Христос държи ангелите на църквите отговорни за живота и поведението на съответните им църкви. След това, в последните части на пророчеството виждаме седем ангела да изсипват осъждение върху бунтовната земя (сравнете Откровение 8-9, 16). Всички тези неща са съответствия: Седемте звезди, съзвездието на възкресението и господството, са ангелите, което съответства на управлението на Църквата. Друга страна на ангелската образност в Библията, която подкрепя това тълкувание, засяга връзката между ангелите и пророците. Главният белег на библейския пророк е, че той стои в присъствието на Бога и на ангелите по време на събиранията на небесния Съвет (сравнете Исая 6:1-8; Езекиил 1-3, 10), ставайки по този начин негов упълномощен говорител към Божия народ (сравнете Еремия 15:19). Съществената разлика между истинския пророк и лъжливия пророк е, че истинският пророк е взет чрез Духа в Облака, за да участва в това събрание:   Така казва Господ на Силите: Не слушайте думите на пророците, които ви пророкуват; Те ви учат суета, Изговарят видения от собственото си сърце, А не от устата Господни. На ония, които Ме презират, винаги казват: Господ рече: Ще имате мир; И на всеки, който ходи по своето упорито сърце, казват: Няма да ви постигне зло. Защото, кой от тях е стоял в съвета на Господа Та е видял и чул Неговото слово? Кой от тях е внимавал в словото Му и е чул? Ето, ураган от Господа, Неговата ярост, излезе, Дори ураган вихрушка; Ще избухне върху главата на нечестивите. Гневът на Господа няма да се върне Догдето Той не извърши и догдето не изпълни Намеренията на сърцето Си; В послешните дни ще разберете това напълно. Аз не съм изпратил тия пророци, а при все това те се завтекоха; Не съм говорил, а при все това те пророкуваха. Но ако бяха стояли в съвета Ми, Тогава те щяха да правят людете Ми да чуят думите Ми, И щяха да ги връщат от лошия им път И от злите им дела. (Еремия 23:16-22)   Пророците не само наблюдаваха разискванията в небесния Съвет (сравнете 3 Царе 22:19-22); те действително участваха в тях. Всъщност, Господ не прави нищо без да се съветва със Своите пророци (Амос 3:7). Ето защо характерната дейност на библейския пророк е застъпничество и посредничество (сравнете Битие 18:16-33; 20:7, първата поява на думата пророк в Писанието). Като членове на Съвета пророците имат свободата да говорят с Бога, и са способни да спорят с Бога, често убеждавайки Го да промени Своето намерение (сравнете Изход 32:7-14; Амос 7:1-6). Те са Негови приятели, и затова Той говори открито с тях (Битие 18:17; Изход 33:11; 2 Летописи 20:7; Исая 41:8; Йоан 15:15). Като образи на напълно изкупения Човек, пророците участваха в Божията слава, упражнявайки господство над народите (сравнете Еремия 1:10; 28:8), бивайки преобразувани етично (сравнете Исая 6:5-8) и физически (сравнете Изход 34:29). Така те представляват небесните ангели, и затова не е изненадващо, че думата ангел (евр. mal’āk, гръцки angelos) се използва, за да опише библейския пророк (сравнете 2 Летописи 36:15-16; Агей 1:13; Малахия 3:1; Матей 11:10; 24:31; Лука 7:24; 9:52). Всъщност, първообразният Пророк в Писанието е Господният Ангел.[43] Затова има изобилни библейски примери пророческите управители на църквите да бъдат считани за ангели на църквите. Вероятно всеки ангел представлява един пастор или епископ; но св. Йоан би могъл да говори за звездите/ангелите просто като олицетворение на управлението на всяка църква като цяло. И Господарят на небето и на земята ги държи в Своята дясна ръка. (Това е същата ръка, която Христос използва да възкреси св. Йоан в ст. 17; следователно св. Йоан е “ангел”). В по-общ смисъл това, което важи за ангелите, важи за Църквата като цяло: св. Павел увещаваше Филипяните да се докажат “безукорни и незлобливи, непорочни Божии деца всред опако и извратено поколение, между които блестите като светлина [светила, звезди] на света” (Филипяни 2:15). Седемте светилника са (съответстват на) седемте църкви; а седемте църкви са, както вече отбелязахме, конкретните църкви за които се говори и пълнотата на цялата Църква във всяка епоха. Според символизма на числото седем, както то се отнася до Църквата, коментарът на Викторин (епископ, умрял за вярата през 304 г.) относно апостол Павел е интересен: “В целия свят Павел поучаваше, че всички църкви са организирани по седем, че те са наричани седмици, и че Вселенската Църква е една. И наистина, за да може самият той да запази образа за седем църкви, той не надвишава този брой. Но пише на Римляните, на Коринтяните, на Галатяните, на Ефесяните, на Солунците, на Филипяните, на Колосяните; след това пише на отделни хора, за да не надвиши числото от седем църкви.”[44] Единственият светилник (стилизирано дърво) на старата Скиния е сега Христос (Дървото на Живота), с Неговите седем светилника. Преди, в Стария Завет, Църквата имаше централизиран, национален характер; и единството на отделните събрания на Израел беше съсредоточено географски в Ерусалим. Но това вече не е така. Църквата, Новият Израел, е географски и национално децентрализирана – или, по-правилно, мултицентрализирана: Църквата е все още седем – все още е единство – но това, което я държи заедно, не е специално, свято парче недвижима собственост; единството на Църквата е съсредоточено върху Исус Христос. Църквата вече не е свързана с едно място; защото е изпратена по целия свят да завладява в името на Царя на вселената.[45] Вече няма някакво специално място на земята, което е свято; вместо това, цялата земя е станала “свято пространство,” защото Исус Христос я е изкупил. И при завладяването на света Той е пресътворил Църквата в Своя образ. Защото точно както Христос е видян тук в блясъка на славна светлина, така и Църквата, която Той носи и държи, се изобразява чрез светлина (сравнете описанието на Църквата в 21:9-22:5). Излъчващите светлина църкви, чиито управления блестят със звезден блясък, светят на света със светлината на Исус Христос, и следствието е, че хората ще видят техните добри дела и ще прославят техния Баща, който е на небето.
 
[1] Вижте David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 112, 115-22. Обяснил съм това в много по-големи подробности в серия от статии върху Последните дни, публикувани в The Geneva Review, P. O. Box 131300, Tyler, TX 75713.  
[2] Arthur Pink, The Sovereignty of God (London: The Banner of Truth Trust, [1928] 1968), pp. 43f.
[3] G. R. Beasley-Murray, The Book of Revelation (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., [1974] 1981), p. 51.  
[4] The Scofield Reference Bible (Oxford University Press, 1909), бележка върху Откровение 1:20; тази идея също е била популяризирана от бележките в такива “Библии за изучаване” като Thompson Chain-Reference Bible: New International Version (Indianapolis: B. B. Kirkbride Bible Co.; Grand Rapids: The Zondervan Corporation, 1983), “Outline Studies of the Bible,” No. 4308j (“The Seven Churches of Asia”), p. 1602.
[5] Ibid.
[6] Сравнете Loraine Boettner, The Millennium (Philadelphia: The Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1957), pp. 38-47, 63-66; Benjamin B. Warfield, “Are There Few That Be Saved?” in Biblical and Theological Studies (Philadelphia: The Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1968), pp. 334-350. Уорфилд цитира Уилиям Темпъл: “Земята ще бъде по всяка вероятност обитавана още десетки хиляди години. Ако християнството е върховната религия, църквата е все още в свето най-ранно детство. Две хиляди години са като два дена. Позоваването на “ранната църква” е заблуждаващо; ние сме ‘ранната църква”; и Джеймз Адърли: “Но трябва да помним, че християнството е все още много млада религия, и че дори и сега сме едва в началото на християнската история” (pp. 347f).
[7] Все пак става така, че има смисъл, в който св. Йоан е възнамерил неговите описания на теи седем църкви да бъдат основателно отнесени към седем “епохи” на Църквата; виж въведението към Част II по-надолу.
[8] Бележка под линия на Уилкок: “Сравнете 1:4 с 4:5, 5:6 и Захария 4:1-5, 10: светилници = очи = духове. Символизмът на светилниците в 1:12, 20 не е толкова различен, тук е изобразен Духът, а там земните обиталища на Духа (1 Коринтяни 3:16).”
[9] Michael Wilcock, I Saw Heaven Opened: The Message of Revelation (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1975), p. 34.
[10] Един от най-полезните трудове за значението на изповедите, включително тяхното социологическо значение, е Rousas John Rushdoony, The Foundations of Social Order: Studies in the Creeds and Councils of the Early Church (Tyler, TX: Thoburn Press, [1968] 1978); виж също Gerald Bray, Creeds, Councils, and Christ (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1984).
[11] Cornelius Van Til, Apologetics (class syllabus, Westminster Theological Seminary, Philadelphia, 1959), p. 8.
[12] Съпоставете това с добре познатите “илюстрации” на Триединството от неделното училище – като яйце, слънце, торта или вода. Те са като цяло по-заблуждаващи отколкото полезни. Всъщност, техните истински значения са еретични. Те завършват или като разделят Бог на три “части” – като черупката на яйцето, белтъка и жълтъка – или като показват Бог като едно вещество, което приема три различни форми, като водата (твърда, течна и газообразна).
[13] За радикалното влияние на учението за Триединството във всяка област на живота, виж R. J. Rushdoony, Foundations of Social Order и The One and the Many (Tyler, TX: Thoburn Press, 1978).
[14] Philip Carrington, The Meaning of the Revelation (London: SPCK, 1931), p. 74. В действителност, целият израз е едно съществително собствено и е несклоняемо. Граматическият проблем идва от опита на св. Йоан да предаде на гръцки теологичните нюанси, съдържащи се в еврейския израз от Изход 3:14: АЗ СЪМ КОЙТО СЪМ. Св. Йоан не се страхува да погази гръцкия език, за да постигне своите цели, като в Йоан 16:13, където той “неправилно” използва местоимение от мъжки род, за да наблегне върху Личността на Святия Дух (Дух е среден род в гръцкия език, но св. Йоан е искал да подчертае, че Той е наистина Той, а не То).
[15] Има няколко добри дискусии за различното значение на Идване в Писанията. Виж Oswald T. Allis, Prophecy and the Church (Grand Rapids: Baker Book House, 1945, 1947), pp. 175-91; Loraine Boettner, The Millenium, pp. 252-62; Roderick Campbell, Israel and the New Covenant (Tyler, TX: Geneva Ministries, [1954] 1983), pp. 68-80; David Chilton, Paradise Restored, pp. 67-75, 97-105; Geerhardus Vos, The Pauline Eschatology (Grand Rapids: Baker Book House, 1930), pp. 70-93.
[16] Вижте например, 1 Летописи 28:2; Псалм 132:7-8, 13-14; Исая 11:10. Сравни Meredith G. Kline, Images of the Spirit (Grand Rapids: Baker Book House, 1980), pp. 20f., 39ff., 46, 111ff. Както отбелязва Геерхардус Вос, значението на Скинията в Стария Завет е, че “тя е мястото на Царя, в което народът Му отдава почит” (Geerhardus Vos, Biblical Theology: Old and New Testaments [Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1948], p. 168).
[17] Alexander Schmemann, Church, World, Mission: Reflections on Orthodoxy in the West (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1979), p. 226.
[18] Rousas John Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, NJ: The Craig Press, 1973), pp. 573f.
[19] William Symington, Messiah the Prince: or, The Mediatorial Dominion of Jesus Christ (Philadelphia: The Christian Statesman Publishing Co., [1839] 1884), p. 208.
[20] Вижте Chilton, Paradise Restored, pp. 57ff., 97ff.; ср. Kline, Images of the Spirit.
[21] За скорошен пример на тази позиция, виж Norman Geisler, “A Premillennial View of Law and Government,” Bibliotheca Sacra (July-September 1985), pp. 250-66. Пишейки срещу постмилениализма на Р. Дж. Ръшдуни и други “реконструкционисти,” Гайслър действително казва: “Постмилениалистите работят да направят християнска Америка. Премилениалистите работят за истински свободна Америка” (p. 260). Изборът е ясен: Да изберем ли християнството? Или вместо него да изберем свободата? Гайслър трябва да бъде похвален, че казва това с такава точност; технически казано, обаче, той не е първият, който поставя дилемата по този начин. Той следва една много древна традиция (Битие 3:1-5).
[22] Вижте Walter Chantry, Today’s Gospel: Authentic or Synthetic? (Edinburgh: The Banner of Truth Trust, 1970), и Arend J. ten Pas, The Lordship of Christ (Vallecito, CA: Ross House Books, 1978).
[23] Вижте дискусията за пророка в Meredith G. Kline, Images of the Spirit, pp. 57-96; особено p. 93f.
[24] Вижте Chilton, Paradise Restored, pp. 133ff.
[25] Вижте Kline, Images of the Spirit, pp. 97-131.
[26] Ibid., pp. 106ff.
[27] За пълна екзегетика на този текст, виж ibid., pp. 97-131; ср. Chilton, Paradise Restored, pp. 58, 134ff.
[28] St. Germanus of Constantinople, On the Divine Liturgy, Paul Meyendorff, trans. (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1984), p. 57.  
[29] Сравнете дискусията по този текст във връзка с Откровение 12:7-9, по-долу.
[30] Според Йосиф Флавий свещеникът е носил пояс около гърдите си, когато почивал и “не е бил зает с трудоемка служба” (Юдейска история, iii.vii.2)
[31] Kline, Images of the Spirit, p. 43.
[32] Забележете, че бялата коса е славна, обратно на културата на “вечната младост” в нашата епоха.
[33] Вижте Chilton, Paradise Restored, p. 58; ср. Изх. 19:16, 19; Езекиил 1:24.
[34] Вижте Herman Bavinck, The Doctrine of God (London: The Banner of Truth Trust, [1951] 1977), pp. 88ff.
[35] Първоначално Адам държеше Ключа за Смъртта и Ада, защото беше свещеник на Едем, със свещеническата отговорност да пази Вратата на Рая (Битие 2:15; виж Meredith Kline, Kingdom Prologue, privately published syllabus, 1981, vol. I, pp. 127ff.). Когато той се отказа от тази отговорност, той самият беше предаден на смърт, отстранен от Дървото на живота, и херувимите заеха неговото място като пазачи, държащи огнения меч (ключа). Чрез Възкресението, Исус Христос като Втори Адам се върна в Рая като Свещеник, пазач на Едемската врата, за да хвърли Змията в Смъртта и в Ада (сравнете Откровение 20:1-3).
[36] Прочее показва връзката с първоначалното упълномощаване на св. Йоан в ст. 11.
[37] Philip Carrington, The Meaning of the Revelation, p. 95.
[38] James Kallas, Revelation: God and Satan in the Apocalypse (Mineapolis: Augsburg Publishing House, 1973), pp. 58f.
[39] Wilcock, I Saw Heaven Opened, p. 153.
[40] Ibid., p. 154.
[41] Ibid., p. 156.
[42] Интересна черта на принципната основа на всичко това е сведението в апокрифната книга на Товит за “седемте святи ангела, които поднасят молитвите на светиите, които влизат и излизат пред славата на Святия” (12:15; сравнете 1 Енох 20:1-7).  
[43] Най-цялостното изследване на пророческия ред и неговата връзка с ангелския Съвет е в Kline, Images of the Spirit, pp. 57-96. Виж също George Vandervelde, “The Gift of Prophecy and the Prophetic Church” (Toronto: Institute for Christian Studies, 1984).
[44] Victorinus, Commentary on the Apocalypse of the Blessed John, in Alexander Roberts and James Donaldson, eds., The Ante-Nicene Fathers (Grand Rapids: Eerdmans, [1886] 1970), vol. VII, p. 345.
[45] Според Изход 18 и Второзаконие 1 старейшинството е било организирано йерархично, с “хилядници, стотници, петдесетници и десетници.” Това беше библейската основа за йерархичната организация на ранната църква, като градският епископ съответствува на хилядник (виж James B. Jordan, “Biblical Church Government, Part 3: Councilar Hierarchy – Elders and Bishops,” Presbyterian Heritage, No. 9 [January 1986], P. O. Box 131300, Tyler, TX 75713). Затова едно централно управление (“ватикан”) може да бъде полезно за управлението на Църквата, макар да не е необходимо (има разлика между това, което е добро за благополучието [bene esse] или за пълнотата на съществуването [plene esse] на Църквата, и това, което е необходимо за съществуването [esse] на Църквата). Най-доброто историческо изследване върху възхода на епископата е J. B. Lightfoot, The Christian Ministry, Philip Edgcumbe Hughes, ed. (Wilton, CT: Morehouse-Barlow Co., 1983).

Част втора: ИСТОРИЧЕСКИ ПРОЛОГ: ПИСМАТА ДО СЕДЕМТЕ ЦЪРКВИ (Откровение 2-3)

Въведение

 

Втората част на структурата на заветния мирен договор (сравнете Второзаконие 1:6-4:49)[1] е Прологът, който припомня историята на отношенията на Великия Цар с васала, напомня му за властта и заветната вярност на неговия господар, описва получените ползи, изброява нарушенията на закона от страна на васала, заповядва на васала да се покае и да поднови своето покорство, и обещава бъдещи награди. Важна част от Пролога е заветното дарение,[2] заповедта за завземане на земята и покоряване в името на Великия Цар (сравнете Второзаконие 2:24-25, 31; 3:18-22; 4:1, 14, 37-40).[3] Седемте послания до църквите отговарят на Заветния Пролог по няколко начина. Тяхната структура следва същия общ модел: Господството на Христос над Църквата, сведения за верността или непокорството на всяка отделна църква, предупреждения за наказание и обещания за благословения в отговор на покорството. Нещо повече, във всеки случай на църквата е дадено заветно дарение, поръчение да побеждава, да надделява и да владее под Христовото господство (2:7, 11, 17, 26-29; 3:5, 12, 21). В допълнение, всяко послание само по себе си възпроизвежда цялата пет-точкова заветна структура. Помислете върху първото послание, към църквата в Ефес (2:1-7):   1. Встъпление: “Това казва Онзи, Който държи седемте звезди в десницата Си, Който ходи всред седемте златни светилника” (2:1). 2. Исторически пролог: “Зная твоите дела . . . .” (2:2-4). 3. Етични постановления: “И тъй, спомни си откъде си изпаднал, и покай се, и върши първите си дела” (2:5а). 4. Санкции: “И ако не, ще дойда при теб и ще дигна светилника ти от мястото му, ако не се покаеш” (2:5б). 5. Уреждане на наследството: .” . . На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което всред Божия рай” (2:6-7).  

Кратък преглед на заветната история

 

В 1:4 разгледахме възгледа (странно общоприет сред съвременните “буквалисти”!), че седемте църкви представляват символично “седем епохи от Църковната история”; и макар по няколко точки това тълкувание да е напълно погрешно, има друг смисъл, в който тези седем църкви се свързват към седем периода от Църковната история – старозаветната Църковна история. Защото образите, използвани за описване на седемте църкви в Азия, се развиват хронологично от Едемската градина до състоянието през първи век от Хр.: 1. Ефес (2:1-7). Езикът на Рая е очевиден през целия пасаж. Христос обявява Себе си за Създателя, Този, Който държи седемте звезди; и като Този, Който върви между светилниците, за да ги съди, както Бог вървеше през градината в съд (Битие 3:8). На “ангела” на Ефес е заповядано правилно да пази църквата срещу нейните врагове, както на Адам беше заповядано да пази градината и своята жена от техния Враг (Битие 2:15). Но ангелът, като Адам, е “паднал,” изоставяйки своята първа любов. Затова Христос заплашва да дойде при него в съд и да премахне неговия светилник от мястото му, както изгони Адам и Ева от градината (сравнете Битие 3:24). Все пак, вратата на Едем е отворена за онези, които спечелят победа над Изкусителя: “На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е всред Божия рай.” 2. Смирна (2:8-11). Състоянието на патриарсите (Авраам, Исак, Яков и Йосиф) и на израилевите потомци в Египет изглежда се отразява в думите на това послание. Христос описва Себе си като Този, “който стана мъртъв и оживя,” изкупително действие, загатнато в живота на Исак (Битие 22:1-14; Евреи 11:17-19) и на Йосиф (Битие 37:18-36; 39:20-41:45; 45:4-8; 50:20), както и в спасението на Израел от дома на робството. Положението на смирненците на привидна бедност и действително богатство е аналогично на преживяването на всички патриарси, които живееха “като чужденци в земята на обещанието” (Евреи 11:8). Лъжливите “юдеи” преследват истинските наследници на обещанието, точно както Исмаил преследваше Исак (Битие 21:9; сравнете Галатяни 4:22-31). Опасността от затвор заради подстрекателството на клеветници има паралел в живота на Йосиф (Битие 39:13-20), както и благословението с венеца на живота за верните (Битие 41:40-44); Аарон също, като славният образ на напълно изкупения Човек, носеше венец на живота (Изход 28:36-38). “Десетдневната скръб,” последвана от победа, отразява историята на устояването на Израел по време на десетте язви преди неговото освобождение. 3. Пергам (2:12-17). Образността в тази част е взета от странстването на Израел в пустинята, обиталище на бесове (Левит 16:10; 17:7; Второзаконие 8:15; Матей 4:1; 12:43); християните в Пергам също трябваше да живеят там, “гдето е престолът на Сатана . . . гдето живее Сатана.” Враговете на църквата са описани като “Валаам” и “Валак,” лъжепророкът и злият цар, които се опитаха да унищожат израилтяните, като ги изкушават да идолопоклонстват и блудстват (Числа 25:1-3; 31:16). Като Господния Ангел и свещеника Финеес, Христос заплашва да воюва срещу вааламитите с меча (сравнете Числа 22:31; 24:7-8). На тези, които победят, Той обещава дял от “скритата манна” от Ковчега на Завета (Евреи 9:4), и бяло камъче с “ново име” върху него, знака на изкупения заветен народ, носена от Първосвещеника (Изход 28:9-12). 4. Тиатира (2:18-29). Сега св. Йоан се обръща към образи от периода на Израилевата монархия и на Давидовия завет. Христос се обявява за “Божия Син,” по-великия Давид (сравнение Псалм 2:7; 89:19-37; Еремия 30:9; Езекиил 34:23-24; 37:24-28; Осия 3:5; Деяния 2:24-36; 13:22-23). Той смъмря ангела на Тиатира, чиято търпимост към неговата “жена, Езавел,” води към отстъпничество на Божия народ (сравнете 3 Царе 16:29-34; 21:25-26). Тя и тези, които извършваха прелюбодейство с нея (сравнете 4 Царе 9:22) са заплашени със “скръб,” като скръбта от три години и половина, нанесена върху Израел по времето на Езавел (3 Царе 17:1; Яков 5:17); тя и нейното потомство ще бъдат убити (сравнете 4 Царе 9:22-37). Но на този, който победи, ще му бъде дадено, като на Давид, “власт над народите” (сравнете 2 Царе 7:19; 8:1-14; Псалм 18:37-50; 89:27-29). Заключителното обещание напомня за Давидовия месиански псалм за господството: “и той ще ги управлява с желязна тояга; те ще се строшат като грънчарски съдове, както и аз получих от Моя Баща” (сравнете Псалм 2:9). 5. Сардис (3:1-6). Образите в тази част идват от по-късния пророчески период (сравни сведенията за Духа и “седемте звезди,” говорещи за пророческото свидетелство), водещи до края на монархията, когато непокорният заветен народ е победен и взет в плен. Описанието на известността на църквата като “жива,” когато тя всъщност е “мъртва,” увещаванията да се “събуди” и да “закрепи останалото,” признанието, че има “малцина,” които са останали верни, всичко това напомня на пророческия език за Остатъка по времето на отстъпничеството (Исая 1:5-23; 6:9-13; 65:8-16; Еремия 7:1-7; 8:11-12; Езекиил 37:1-14), както и напомнянето за непосредствения съд (Исая 1:24-31; 2:12-21; 26:20-21; Еремия 4:5-31; 7:12-15; 11:9-13; Михей 1:2-7; Софония 1). 6. Филаделфия (3:7-13). Завръщането от Плена при Ездра и Неемия се отразява в това послание, което говори в образите на синагогата и на възстановяването на Ерусалим и Храма (ср. пророчествата на Агей, Захария и Малахия). Филаделфийците, като завръщащите се юдеи, имат “малко сила.” Сведението за “онези, които са от сатанинската синагога, които наричат себе си юдеи, а не са” напомня за конфликтите с “лъжливите юдеи” в Ездра 4 и Неемия 4, 6 и 13. Предупреждението за идването на “времето на изпитанието, което ще дойде върху цялата вселена, за да изпита ония, които живеят по земята” ни напомня за понесените страдания при Антиохий Епифан (сравнете Данаил 8 и 11). Но Христос обещава на победилия, че ще бъде направен “стълб в храма” и ще участва в благословенията на “Новия Ерусалим.” 7. Лаодикия (3:14-22). Периодът на Последните дни (30-70 г. от Хр.) дава мотивите за седмото и последно послание. “Хладката” църква, хвалеща се със своето богатство и себедостатъчност, въпреки че е сляпа за своята истинска слепота и голота, е подходящ образ за фарисейския юдаизъм от първи век (Лука 18:9-14; сравнете Откровение 18:7). Предупреждаван, че ще бъде изплют от земята (проклятието на Лев. 18:24-28; сравнете Лука 21:24), Израел е увещаван да се покае и да приеме Христос, предложен в яденето на Причастието. На тези, които победят, е дадено характерното благословение за епохата, въведена с Новия Завет: господство с Христос (сравнете Ефесяни 1:20-22; 2:6; Откровение 1:6).  

Предварително очертание на структурата на Откровение

  Накрая, посланията до седемте църкви също съдържат миниатюрна рамка на цялото пророчество. Както отбелязахме, четирите раздела на Откровение, следващи Встъплението (Глава 1) са построени според четирите седмократни проклятия на Завета, изложени в Левит 26:18, 21, 24, 28. Тези четири серии от осъждения в Откровение могат да се обобщят по следния начин: 1. Осъждане на лъжеапостолите (2-3). Еретичните учители разпространяващи лъжеучения са изобличени, осъдени и отлъчени от св. Йоан и от верните на истинското апостолско предание. 2. Осъждане на лъжливия Израел (4-7). Отстъпилият Израел, който преследва светиите, е осъден и наказан; вярващият Остатък е защитен от съда, наследява благословенията на Завета и изпълва земята с плод. 3. Осъждане на злия цар и лъжепророка (8-14). Звярът и Лъжепророкът повеждат война срещу Църквата и са победени от Истинския Цар и Неговата армия от верни свидетели. 4. Осъждане на блудната царица (15-22). Вавилон, лъжливата невяста, е осъден и изгорен, а Истинската Невяста празнува Сватбената Вечеря на Агнето. Това е същият общ модел, който намираме в първите четири послания: 1. Ефес: Осъждане на лъжеапостолите (2:1-7). Битките на всичките седем църкви са очевидни в борбите на тази църква срещу николаитите, “тези, които наричат себе си апостоли, но не са.” 2. Смирна: Осъждане на лъжливия Израел (2:8-11). Смирненците страдат от съпротивата на “онези, които наричат себе си юдеи, а не са, но са от сатанинската синагога.” 3. Пергам: Осъждане на злия цар и лъжепророка (2:12-17). Тази църква понася преследване и изкушение от съдружниците от първи век на “Валак,” злия цар на Моав, и лъжепророка “Валаам.” 4. Тиатира: Осъждане на блудната царица (2:18-29). Водачът на еретиците, които подлъгват Божиите служители към идолопоклонство и прелюбодейство, е наречен Езавел, прелюбодейната царица на древния Израел. Цикълът започва отново сега, така че тези първи четири послания са “повторени” в последните три, но с внимание към различни подробности. За да разберем това, трябва да започнем отново от първото послание. Йоановите описания на Христос във встъплението към всяко послание са извлечени от описанията във видението на Човешкия Син в Глава 1. Но неговият ред е обратно паралелен (т.е. той следва всяка точка в обратен ред). Така:  

Видението за Човешкия Син

  А. Неговите очи са като огнен пламък, а Неговите крака са като лъскава мед (1:14-15). Б. От Неговата уста излиза меч остър от двете страни (1:16). В. Аз съм Първият и Последният, и Живият; бях мъртъв, и, ето, живея до вечни векове, Амин; и имам ключовете на смъртта и на ада (1:17-18). Г. Тайната на седемте звезди, които видя в десницата Ми, и седемте златни светилника (1:20).

 

Писмата до седемте църкви

  А. Ефес. Онзи, Който държи седемте звезди в десницата Си, Който ходи всред седемте златни светилника (2:1). Б. Смирна. Първият и последният, който стана мъртъв, и оживя (2:8). В. Пергам. Този, Който има двуострия меч (2:12). Г. Тиатира. Божият Син, Който има очи като огнен пламък, и Чиито нозе приличат на лъскава мед (2:18). Д. Сардис. Онзи, Който има седемте Божии духове и седемте звезди (3:1). Е. Филаделфия. Светият, истинският, у Когото е Давидовият ключ; Който отваря, и никой няма да затваря, и затваря, и никой не отваря (3:7). Ж. Лаодикия. Амин, верният и истински свидетел, начинателят на всичко, което Бог е създал (3:14).[4] Повторението на целия модел се подсилва от други прилики. Паралелът между Смирна и Филаделфия може да бъде видян и в това, че и двете се занимават със “сатанинската синагога”; а връзката на “седемте светилника” в Ефес със “седемте Божии духове” при Сардис е напомнена в следващата глава, при видението на св. Йоан за небесния Престол: “И пред Престола горяха седем огнени светила, които са седемте Божии духове” (4:5).


[1] Вижте Meredith G. Kline, Treaty of the Great King: The Covenant Structure of Deuteronomy (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1963), p. 52-61.
[2] Вижте Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant, (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1987).
[3] Kline, Treaty of the Great King, pp. 56ff.
[4] Бихме очаквали св. Йоан да оформи встъплението към Лаодикия според Б (или може би А), вместо според В; по някаква причина, той е решил да не прави структурата симетрична.

2 – ДУХЪТ ГОВОРИ КЪМ ЦЪРКВАТА: ПОБЕЖДАВАЙ!

Ефес: Съд над лъжеапостолите (2:1-7)

 

1 До ангела на ефеската църква пиши: Това казва Онзи, Който държи седемте звезди в десницата Си, Който ходи всред седемте златни светилника;   2 Зная твоите дела, труда и търпението ти, и че не можеш да търпиш злите човеци, и си изпитал ония, които наричат себе си апостоли, (а не са), и си ги намерил лъжливи;   3 и имаш търпение, и за Моето име си издържал, и не си се уморил.   4 Но имам това против тебе, че си оставил първата си любов.   5 И тъй, спомни си откъде си изпаднал, и покай се, и върши първите си дела; и ако не, ще дойда при тебе [скоро] и ще дигна светилника ти от мястото му, ако се не покаеш.   6 Но имаш това, че мразиш делата на николаитите, които и Аз мразя,   7 Който има ухо, нека слуша, що говори Духът към църквите: На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е [всред] Божия рай.   1 Градът Ефес е бил най-важният град в Мала Азия, в политическо и търговско отношение. Той е бил също важен културен център, хвалещ се с такива атракции като изкуство, наука, магьосничество, идолопоклонство, гладиатори и преследвания. Главната улица водела от пристанището до театъра, и по пътя посетителят е минавал през гимназиума и обществените бани, обществената библиотека и публичния дом. Неговият храм на Артемида (или Диана – богинята на плодородието и “дивата природа”) бил едно от Седемте Чудеса на древния свят. Св. Лука ни казва друг интересен факт за града, който има важно отношение към Седемте послания като цяло: Ефес е бил разсадник на юдейския окултизъм и магьоснически практики (Деяния 19:13-15, 18-19). През първи век отстъпническият юдаизъм по целия свят се е приспособявал към многобройни езически идеологии и практики, развивайки ранни течения на това, което по-късно става известно като гностицизъм – разнообразни съчетания между окултна мъдрост, равинска ученост, тайнствена религия, и или аскетизъм, или разврат (или двете), всичко това размесено с малки части християнско учение.[1] Това разнородно религиозно шарлатанство несъмнено е било основният разсадник за ересите, които са нападали църквите в Мала Азия. Но въпреки многообразната извратеност в Ефес (сравнете Ефесяни 4:17-19; 5:3-12), Господ Исус Христос установи Своя църква там (Деяния 19); и в това послание Той уверява ангела на събранието, че Той държи седемте звезди в Своята дясна ръка, и издига и закриля управителите, които Той е определил: “Той ги изпълва със светлина и влияние,” казва Коментарът на Матю Хенри; “Той ги подкрепя, или те биха станали скоро падащи звезди.”[2] Той също върви всред светилниците, църквите, като ги пази и изпитва, и като ги свързва една с друга чрез тяхното единство в Него. “Ще поставя скинията Си между вас; и душата Ми не ще се погнуси от вас. Ще ходя между вас и ще съм вашият Бог, и вие ще бъдете Мои люде” (Левит 26:11-12). 2-3 Църквата в Ефес е била добре известна със своята мъчна и трудна работа за вярата, и своето търпение сред съпротива и отстъпничество, претърпявайки трудности за Христовото име. Това е била църква, която не е знаела какво е компромис, готова да заеме твърда позиция за здравото учение, независимо от цената. (Струва си да се отбележи, че от всички послания на Павел до църквите, само Ефесяните не споменава нито един доктринален проблем, който се е нуждаел от корекция.) Управителите на църквата не са се страхували да дисциплинират злите хора. Те са знаели важността на съдебните процеси за ереста и на отлъчването, и изглежда тази църква е имала голям опит и в двете: Нейните управители са изпитали лъжливите “апостоли,” и са ги обвинили. Ефеските презвитери са се вслушали внимателно в увещанието, което Павел им даде (Деяния 20:28-31): “Внимавайте на себе си и на цялото стадо, в което Святият Дух ви е поставил епископи, да пасете църквата на Бога, която Той придоби със собствената Си кръв. Аз зная, че подир моето заминаване ще навлязат между вас свирепи вълци, които няма да жалят стадото; и от самите вас ще се издигнат човеци, които ще говорят извратено, та ще отвличат учениците след себе си. Затова бдете!” Четиридесет години по-късно тази църква все още е известна със своето здраво учение, както отбелязва св. Игнатий (загинал за вярата през 107 г. от Хр.) в своето писмо до Ефесяните: “Всички вие живеете според истината, и няма ерес между вас: наистина, вие не слушате никого, ако говори за нещо друго освен за Исус Христос в истина. . . . Научих, че някои хора са минали през вас носейки зло учение; и вие не сте им позволили да посеят семена между вас, защото сте запушили уши си, за да не получите семето, посято от тях. . . . Вие сте облечени от главата до краката в заповедите на Исус Христос.”[3] Има няколко поразителни съответствия в тези стихове: Христос казва на църквата “Зная . . . твоя труд [буквално, умора] и твоето търпение, и че не можеш да търпиш злите човеци. . . . И имаш търпение, и за Моето име си издържал, и не си се уморил.” 4-6 Въпреки това Господ укорява ангела: Но имам това против теб, че си оставил първата си любов. Желанието на църквата за ортодоксалност се е извратило в закоравяване срещу техните братя в Христос, така че им е липсвала любов. Важно е да отбележим, че дори най-строгата загриженост за ортодоксалността не означава автоматично отсъствие на любов. Само извращението на ортодоксалността води до закоравяване срещу братята. Христос не критикува ефесяните, че са “твърде ортодоксални,” но че са изоставили, забравили любовта, която са имали отначало. От библейска гледна точка проблемът за “доктрина срещу любов” не съществува. Всъщност, това е откровено езическо схващане, което се стреми да раздели това, което Бог е съединил. Християните са задължени да бъдат и ортодоксални, и изпълнени с любов, и липсата на кое да е от двете в крайна сметка ще доведе до Божия съд. И тъй, спомни си откъде си изпаднал: Ефесяните са имали първоначално хармонично съчетание на любов и доктринална ортодоксалност, и Христос ги призовава да се покаят, да променят ума си относно своите действия и да вършат делата, които са вършили в началото. Любовта не е просто състояние на ума или нагласа; любовта е дела според Божия закон: “По това познаваме, че обичаме Божиите деца, когато обичаме Бога и изпълняваме Неговите заповеди, защото ето що е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди; а заповедите Му не са тежки” (1 Йоан 5:2-3; сравнете Римляни 13:8-10). Христовото лекарство за духовната болест на Невястата не е просто увещание да промени своето отношение. Той й заповядва да промени своите дела, да изпълнява делата, които са били характерни за нейната романтична любов с Младоженеца в началото. Делата на покаяние ще подхранят и развият нагласа на покаяние. Но ако те не се покаят, Христос предупреждава: Идвам при теб в съд – предупреждение, заявено още три пъти в тези писма (2:16; 3:3, 11). Както видяхме преди (1:7), Идването на Христос не се отнася просто до катаклизъм в края на историята, а за Неговите идвания в историята. Всъщност, Той предупреждава, Той ще дойде бързо, дума, подчертана чрез седем повтаряния в Откровение (2:5, 16; 3:11; 11:14; 22:7, 12, 20). Господ не заплашва църквата в Ефес със Своето Второ Пришествие; Той казва, че ще дойде срещу тях: Ще дигна светилника ти от мястото му. Тяхното влияние ще бъде отнето, и всъщност те ще престанат въобще да бъдат църква. Заради липса на любов, цялото събрание е в опасност от отлъчване. Ако презвитерите на църквата не успеят да дисциплинират и научат църквата на любов, както и на доктринална ортодоксалност, самият Исус Христос ще се намеси и ще нанесе осъждение – и тогава ще бъде твърде късно за покаяние. Вероятно св. Йоан използва важно “актуално събитие” в живота на Ефес като частична основа за този образ. Бреговата линия постоянно се е променяла заради наносите, донасяни от близката река Кайстер; пясък и дребни камъни постепенно изпълвали пристанището, заплашвайки да го превърнат в блато. Градът действително бил в опасност да бъде преместен от своето място, напълно откъснат от морето. Два века по-рано пристанището е било прочистено чрез огромен инженерен проект, с цената на много труд, устояване и трудности. В средата на първи век, обаче, пристанището отново се напълнило с наноси. Станало ясно, че ако Ефес искал да запази своето влияние като пристанище, гражданите трябвало да се покаят за своята небрежност и да вършат отново първите дела. През 64 г. от Хр. градът най-после започнал да прочиства пристанището, и Ефес останал още дълги години на своето място. (През по-късните векове наносите са били оставени да се натрупват безпрепятствено. Сега морето е на десет километра от развалините на Ефес, и старото пристанище на Ефес сега е тревиста, брулена от вятъра равнина.)[4] Но завръщането към любовта не означава някакво отслабване на теологичните стандарти (в истинския смисъл то означава повишаване и налагане на цялостен теологичен стандарт). Истинската любов към Христос и Неговия народ изисква омраза към злото, и Господ ги препоръчва за тяхното постоянство в това: Но имаш това, че мразиш делата на николаитите, които и Аз мразя. Според епископа от втори век, св. Иреней, “Николаитите са последователите на този Николай, който беше един от седемте, ръкоположени най-напред за дякони от апостолите (Деяния 6:5). Те водят живот на неограничена разпуснатост . . . учейки, че е нещо маловажно да се прелюбодейства и да се яде идоложертвено.”[5] Ако св. Иреней е прав тук – неговият възглед е определено спорен[6] – дякон Николай (на гръцки Nikolaos) е отстъпил и е станал “лъжеапостол,” стремящ се да отклони други в ерес и компромис с езичеството. Едно нещо е очевидно: св. Йоан назовава еретичната секта в Ефес по името на някой си Николаос (дори ако допуснем, че св. Иреней бърка относно неговата идентичност). Изглежда неговата причина за това се основава на езикови съображения, защото на гръцки Nikolaos означава Завоевател на народите. Интересно, в третото от седемте послания св. Йоан споменава за група еретици в Пергам, които нарича последователи на “Валаам” (2:14). На еврейски, Валаам означава Завоевател на народите. Св. Йоан използва игра с думи, свързвайки “николаитите” от Ефес с “валаамитите” от Пергам; всъщност, той ясно ни казва в 2:14-15, че техните доктрини са същите. Точно както Николай и Валаам са лингвистично равностойни (сравнете същата техника в 9:11), те са също и теологично равностойни. “Николаитите” и “Валаамитите” са участници в един и същ еретичен култ. Този извод се подсилва от още една връзка. Когато сравняваме действителните учения на ереста на Николаитите/Валаамитите с тези на сектата на “Езавел” в църквата в Тиатира, спомената в четвъртото послание (2:20), откриваме, че техните доктрини са тъждествени една на друга. Така изглежда, че има една определена ерес, която е целта на тези послания до църквите през Последните Дни, ерес, стремяща се да съблазни Божия народ в идолопоклонство и блудство. Както предсказва св. Павел, в християнската общност се появяват вълци, опитващи се да погълнат овцете, и задължението на пасторите/ангелите е да ги възпрат и да ги изгонят от църквата. Исус Христос заявява, че мрази делата на николаитие; Неговият народ трябва да издигне Неговия образ, като обича което Той обича, и мрази което Той мрази (сравнете Псалм 139:19-22). 7 Както във всяко от тези послания, писмото до църквата в Ефес завършва с увещание до тях да чуят това, което говори Духът на църквите. Макар посланията да са различни, според нуждите на всяко събрание, Духът всъщност издава една основна заповед: Побеждавай! Гръцкият глагол е nikaō, същият като корена на николаит; Христос възлага на Своята Църква отговорността да побеждава онези, които се опитват да я победят. Победител в тази битка ще бъде едната или другата страна. Съпротивата на Сатана срещу църквите ще се прояви в различни форми, и различните църкви (през различните епохи на Църквата) ще имат различни проблеми, с които ще се сблъскват, и различни врагове за покоряване. Но независимо какви са отделните проблеми, пред които е изправена, всяка църква е под божествената заповед да побеждава и напълно да надделее над своите противници. Задължението да се побеждава не е нещо запазено за избрани малцина “свръх-християни,” които са се “посветили” на Бога над и отвъд обичайните задължения за християните. Всички християни са победители: Всичко, що е родено от Бога, побеждава света; и тази победа, която е победила света е нашата вяра (1 Йоан 5:4). Християните, за които се говори в Откровение, победиха дявола “чрез кръвта на агнето и чрез словото на своето свидетелстване” (12:11). Въпросът не е победа или поражение. Въпросът е победа или предателство. Християнинът побеждава; и Христос му дава привилегията да яде от Дървото на Живота, което е в Божия Рай. Това не е само надежда за отвъдния свят. Макар пълното осъществяване на това обещание да идва в края на историята, то е настоящо и нарастващо притежание на Божия народ, когато той се покорява на своя Господ и завладява земята. Защото Дървото на Живота е самият Исус Христос, и участието в Дървото е притежаване на благословенията и привилегиите на спасението.[7] В Христос побеждаващият християнин има Възстановения рай, в този живот и завинаги.  

Смирна: Съд над лъжливия Израел (2:8-11)

 

8 До ангела на смирненската църква пиши: Това казва Първият и Последният, Който стана мъртъв и оживя.   9 Зная [твоите дела], твоята скръб и сиромашия, (но пак си богат), и как те клеветят онези, които наричат себе си юдеи, а не са, но са сатанинската синагога.   10 Не бой се от това, което скоро ще пострадаш. Ето, дяволът скоро ще тури някои от вас в тъмницата, за да бъдете под изпитание, и ще имате скръб десет дни. Бъди верен до смърт, и Аз ще ти дам венеца на живота.   11 Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите: Който победи, няма да бъде повреден от втората смърт.   8 Имаше две характеристики на Смирна, които означаваха сериозни проблеми за църквата там. Първо, хората от града бяха силно посветени на култа към Императора; и второ, Смирна имаше голямо население от юдеи, които бяха враждебни на християнската вяра. На тази вярна църква, страдаща силно от гоненията на тези невярващи, Исус Христос обявява Себе си като Първия и Последния, име на Бога, взето от Исая 44:6 и 48:12. Очевидно е от контекста на тези стихове, че изразът определя Бога като върховен Господар и Определящ историята, Планиращ и Управляващ цялата действителност. Библейското учение за предопределението, когато е разбирано правилно, не трябва да бъде причина за страх за християнина, а извор на утеха и увереност. Обратното на учението за предопределението не е свобода, а безсмисленост; ако най-малките подробности на нашия живот не са част от Божия план, ако те не са сътворени факти с божествено определено значение, тогава те не могат да имат никакъв смисъл. Те не могат да “работят за добро.” Но християнинът, който разбира истината за Божието върховенство, е уверен с това, че нищо от неговия живот не е без значение и цел – че Бог е определил всички неща за Своята слава и за нашето върховно добро. Това означава, че дори нашите страдания са част от един последователен План; че когато срещаме съпротива, не трябва да се страхуваме, че Бог ни е изоставил. Можем да бъдем уверени в познанието, че след като сме били “призовани според Неговото намерение” (Римляни 8:28), всички неща в нашия живот са неизбежна част от това намерение. Мартин Лутер казва: “Тогава е фундаментално необходимо и полезно за християните да знаят, че Бог не предузнава нищо условно, че Той предвижда, определя и прави всичко според Своята собствена неотменима, вечна и непогрешима воля. . . . Защото главната и единствена утеха на християнина в трудности е в знанието, че Бог не лъже, но прави всички неща да станат неизменно, и че Неговата воля не може да бъде оборена, променена или възпрепятствана.”[8] Не само, че Христос е Първият и Последният, но Той беше мъртъв и оживя: Той е напълно победоносен над смъртта и гроба като “първия плод” на всички тези, които умират в Господа (1 Коринтяни 15:20-22), гарантирайки също нашето възкресение, така че дори “смъртта беше погълната победоносно” (1 Коринтяни 15:54). Независимо от силата и жестокостта на своите гонители, християните в Смирна не могат да бъдат победени, нито в този живот, нито в следващия. 9-10 Но не е било лесно да бъдеш християнин в Смирна. Определено, те не са били “грабнати” от своите скърби; и това често е означавало и бедност, заради тяхната защита на вярата. Може би са били подложени на отнемане на тяхната собственост (ср. Евреи 10:34) или на вандализъм; вероятно са били обект на икономически бойкот поради своя отказ да се съюзят или с езическите поклонници на Държавата, или с отстъпилите юдеи (сравнете 13:16-17). Но в своята бедност те са били богати в най-истинския и върховен смисъл: считани от света “като бедни, но обогатяваме мнозина; като че нищо нямаме, но притежаваме всичко” (2 Коринтяни 6:10). Знам всичко, което вие претърпявате, ги уверява техният Господ; Той се отъждествява с тях в страданията им, дотолкова, че “във всичките им скърби, той скърбеше” (Исая 63:9; сравнете ст. 2-3). Както отбелязва пуританският теолог Джон Оуен, всички наши гонения “са Негови на първо място, наши само по участие” (сравнете Колосяни 1:24).[9] И той знае всичко за богохулството на техните гонители – които казват, че са юдеи, а не са. Тук Господ открито говори за лицето на съпротивата срещу ранната църква: Тези, които иначе са известни като николаити, последователите на лъжливите апостоли Валаам и Езавел, са наречени тук хора, които претендират, че са юдеи, деца на Авраам, но в действителност са деца на дявола. Това са израилтяните, които отхвърлиха Христос и така отхвърлиха Бога на Авраам, Исак и Яков. Един популярен мит твърди, че нехристиянските юдеи са истински вярващи в Бога на Стария Завет, и че те само трябва да “прибавят” Новия Завет към тяхната иначе правилна религия. Но самият Нов Завет е категоричен по този въпрос: Нехристиянските юдеи не са вярващи в Бога, а са нарушаващи завета отстъпници. Както Исус каза на онези юдеи, които го отхвърлиха: “Ако сте Авраамови деца, Авраамовите дела щяхте да вършите. А сега искате да Ме убиете. . . . Вие вършите делата на баща си. . . . Ако беше Бог вашият Баща, то щяхте да Ме обичате. . . . Вие сте от баща дявола, и желаете да вършите похотите на баща си. Той беше открай човекоубиец, и не устоя в истината; защото в него няма истина. Когато изговаря лъжа, от своето си говори, защото е лъжец, и на лъжата баща” (Йоан 8:39-44). Истината е, че няма такова нещо като “ортодоксален” евреин, освен ако е християнин; защото ако юдеите вярваха в Стария Завет, щяха да вярват в Христос. Ако някой не вярва в Христос, той не вярва и в Мойсей (Йоан 5:46). Св. Павел пише: “Защото не е юдеин онзи, вънкашно такъв, нито е обрязване онова, което е вънкашно в плътта; но юдеин е този, който е такъв вътрешно; а обрязване е това, което е на сърцето, в дух, а не в буквата; чиято похвала не е от човеците, а от Бога” (Римляни 2:28-29). По тази причина св. Павел беше достатъчно смел да използва този език в предупреждение към църквите срещу съблазните на отстъпилите юдеи: “Пазете се от кучетата, пазете се от злите работници, пазете се от поборниците на лъжливото обрязване, защото ние сме истинските обрязани, които с Божия Дух се кланяме, и се хвалим с Христа Исуса, и не уповаваме на плътта” (Филипяни 3:2-3). Изразът, преведен като истинските обрязани, на гръцки е просто обрязване, т.е. изрязване; лъжливото обрязване е буквално отрязване, означаващо нарязване на парчета. Юдейското обрязване, заветният белег, на който те уповаваха, беше всъщност емблема знак за тяхното собствено духовно осакатяване и унищожение, белег, че чрез своя бунт те наследиха заветните проклятия. Обрязването на краекожието винаги е било белег на осъждение. За праведните, ритуалното изпълнение на Божия гняв означаваше, че те нямаше да преминат през неговата ужасна реалност; за непокорните, обаче, това беше предвкусване на идещите неща, сигурен белег за пълното унищожение, което предстоеше. Кой тогава е истинският юдеин? Кой принадлежи към истинския Израел? Според ясното учение на Новият Завет, човекът (независимо от неговото етническо наследство), който е облечен в Исус Христос, е наследникът на обещанията на Авраам и притежава благословенията на Завета (Римляни 11:11-24; Галатяни 3:7-9, 26-29). Но едно събрание от отстъпници и гонители не е нищо друго, казва Господ, от сатанинска синагога. Сатана означава Обвинител, и раннохристиянската история е богата на примери на сатанинско лъжесвидетелстване от юдеи срещу християнската Църква (Деяния 6:9-15; 13:10; 14:2-5; 17:5-8; 18:6, 12-13; 19:9; 21:27-36; 24:1-9; 25:2-3, 7). Тази идея е подсилена от твърдението, че някои от тях ще бъдат хвърлени в затвор от дявола (тоест Клеветника). Тъй като Този, Който познава техните страдания, е също Първият и Последният, Владетелят на всичко, Той може да даде върховна утеха: Не се страхувайте от това, което ще пострадате. Някои от смирненските християни скоро щяха да бъдат хвърлени в затвор заради подстрекателството на юдеите, но Христос ги уверява, че това също е част от голямата космическа война между Христос и Сатана. Гоненията, нанесени срещу тях от юдеите, съюзени с Римската империя, водят своя произход от дявола, в неговата враждебност срещу последователите на Исус Христос, в неговите трескави опити да закрепи останките от своето разклатено царство. Той отчаяно води губеща битка срещу неумолимо настъпващите войски на един народ от царе и свещеници, които са предопределени за победа. И така, дори зад опитите на дявола да ни събори е върховното постановление на Бога. Сатана подбуди халдейците да откраднат стадата на Йов, но праведният отговор на Йов беше: “Господ даде, Господ отне; да бъде благословено името Господне” (Йов 1:21)[10]. Така божествено определеното намерение за нечестивата дейност на дявола е да може вие да бъдете изпитани: както пише Самюел Ръдърфорд, “дяволът не е нищо друго освен учител по фехтовка от Бога, който ни научи да боравим с нашите оръжия.”[11] Изпитанията на християните не идват в крайна сметка от Сатана, но от Бога; и резултатът не е унищожение, а чистота (сравнете Йов 23:10; 1 Петрово 4:12-19). Скръбта на църквата в Смирна ще бъде горчива, но относително кратка: десет дни. Данаил и неговите трима приятели бяха изпитани за десет дни, но издържаха изпита и получиха високи постове (Данаил 1:11-21). Подобно, юдейското гонение на църквата в Смирна ще бъде допуснато само за кратко време, и след това църквата щеше да бъде свободна: Десет дена скръб в размяна за хиляда години победа (20:4-6). Дори и така, времето на изпитание щеше да струва живота на много хора в църквата, и те бяха увещавани да бъдат верни до смърт, за да спечелят венеца на живота. Това не е благословение, запазено за някаква извънредно посветена класа християни, защото всички християни трябва да са верни до смърт. Библията просто не познава никакъв друг вид християни. “Ако устоим, то ще и да царуваме с Него; ако се отричаме от Него, и Той ще се отрече от нас” (2 Тимотей 2:12). “Ще бъдете мразени от всички поради Моето име; а който устои докрай, той ще бъде спасен” (Матей 10:22). Венецът на живота е самото спасение. 11 Верният християнин, който побеждава съпротивата и изкушенията, няма да бъде повреден от втората смърт. Фактът, че това е казано за пръв път на църква от първи век ни помага да разберем значението на друг текст в тази книга. Откровение 20:6 казва, че тези, които не са повредени от “втората смърт,” са същите, които участват “в първото възкресение,” и че те са царе и свещеници с Христос – благословение, което св. Йоан вече е потвърдил като настояща реалност (1:6). Следователно, по необходимост първото възкресение не може да се отнася до физическо възкресение в края на света (1 Коринтяни 15:22-28). По-скоро то трябва да се отнася за това, което ясно се поучава от св. Павел в неговото послание до Ефесяните: “И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове. . . . Бог, обаче, Който е богат с милост, . . . даже, когато бяхме мъртви чрез престъпленията си, съживи ни заедно с Христос (по благодат сте спасени), и ни съвъзкреси с Него” (Ефесяни 2:1, 4-6). Християнинът във всяка епоха е участник в Първото Възкресение към нов живот в Христос, бивайки очистен от своята (първа) смърт в Адам.[12] Той “има вечен живот, и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота” (Йоан 5:24).  

Пергам: Съд върху лъжепророка и безбожния цар (2:12-17)

 

12 До ангела на Пергамската църква пиши: Това казва Този, Който има двуострия меч:   13 Зная где живееш, там гдето е престолът на Сатана; и държиш здраво името Ми, и не си се отрекъл от вярата в Мене, даже в дните на Моя верен свидетел Антипа, когото убиха между вас, гдето живее Сатана.   14 Но имам малко нещо против тебе, защото имаш там някои, които държат учението на Валаама, който учеше Валака да постави съблазън пред израилтяните, та да ядат идоложертвено и да блудстват.   15 Така също имаш и ти някои, които държат, подобно на онези, учението на николаитите.   16 Затова покай се; и ако не, ще дойда при теб скоро и ще воювам против тях с меча, който излиза от устата Ми.   17 Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите: На този, който победи, ще дам от скритата манна; ще му дам и бяло камъче, и на камъчето ново име написано, което никой не познава, освен онзи, който го получава.   12 Пергам е бил друг важен град в Азия и център на многобройни популярни лъжливи култове, най-известните от които на Зевс, Дионис, Асклепий (богът-змия, наричан официално Спасител), и най-важно, на култа към императора. Пергам се е славел с величествени храмове на Цезарите и на Рим, и “от всички седем града, Пергам е бил този, в който църквата е била най-изложена на сблъсък с култа към императора.”[13] На този важен център на обожествената тотална държава Христос обявява Себе си като Този, който има двуострия меч. Рим е претендирал за положение на Създател и Определител на всичко: Имперската власт над живота и смъртта е била абсолютна и окончателна. Но докато Рим е твърдял, че неговото право да екзекутира е изначално, посланието на християнството е било, че всяка сила и власт извън триединния Бог е вторична – различните управници и власти са сътворени, и получават своето господство от Бога (Римляни 13:1-4). Исус Христос е Този, който притежава всяка власт на небето и на земята (Матей 28:18), и върховната власт на меча Му принадлежи. Като Върховен Господар и Началник на земните царе (1:5) Той е положил закона за народите. Ако владетелите не прилагат и не налагат Неговите заповеди в тяхната определена от Бога сфера на власт, Той ще стовари своя остър меч върху техните вратове.[14] 13 Вярващите в Пергам живеят където е престолът на Сатана (ср. коментара върху 1:4 за централното място на темата за престола в Откровение). Робърт Маунс отбелязва няколко от предположенията за значението на този израз (никое от които не е задължително да изключва другите): “Често се споменава за големия като престол жертвеник на Зевс, който се е извисявал над града от цитаделата. . . . Други използват израза по отношение на култа към Асклепий, който бил наричан Спасител, и чийто символ е била змията (това очевидно би напомнило на християните за Сатана; сравнете 12:9; 20:2). . . . Когато пътникът е наближавал Пергам по древния път от юг, действителната форма на хълма на града би изглеждала като огромен престол издигащ се над равнината. Но изразът би бил най-добре разбран във връзка с известността на Пергам като център на официалния култ на поклонението към императора в Азия. . . . Именно тук Сатана е бил установил своето официално седалище, или държавен престол. Както Рим става център на сатанинската дейност на Запад (сравнете 13:2; 16:10), така Пергам става неговият ‘престол’ в Изтока.”[15] Макар последното определение – престолът като седалището на култа към императора и обожествената тотална държава – да е централна част в значението на текста, има много по-важно измерение, което е като цяло пренебрегвано. Сатана вече е определен в тези послания като свързан със синагогата, невярващата юдейска общност, която е изоставила завета в полза на митична религия. Основният враг на църквата през целия Нов Завет, е отстъпническият юдаизъм, чиито представители постоянно са довеждали християни пред римските магистрати (Деяния 4:24-28; 12:1-3; 13:8; 14:5; 17:5-8; 18:12-13; 21:11; 24:1-9; 25:2-3, 9, 24). Както ще открие св. Йоан в глави 12-13, Сатана е движещата сила зад юдейско/римския опит за унищожаване на Църквата. Близките отношения в Пергам между организирания юдаизъм и имперските чиновници, съчетани със съпротивата на християнството срещу държавната религия и поклонението пред творението, са направили естествено гоненията и мъченичеството да започнат точно тук, ако започнат в Азия. И по тази причина Христос счита църквата в Пергам за вярна: Те са удържали Неговото име – изповядвайки само Него като Спасител, Посредник и Господ, обявявайки, че Неговата Личност като връзка между небето и земята е абсолютно уникална. Те не се отрекоха от вярата, дори когато е дошло горчиво гонение в дните на Антипа . . . когото убиха между вас, гдето живее Сатана. Никой не знае кой е бил този Антипа, но е достатъчно, че Христос го откроява със специално признание: Моят верен свидетел, го нарича Той. Чрез самото значение на своето име – Против Всички – Антипа олицетворява упоритостта на пергамската църква в устояване на гонението. 14-16 Но не всички от църквата са имали верния характер на Антипа; нещо повече, заплаха, която е представлявала опасност за целостта на вярата дори повече от опасността от гонения, е хитрото, коварно действие на ереста. Св. Йоан използва историята на църквата в пустинята, за да изобрази своята идея: имаш някои, които държат учението на Валаама, чието име означава, като Николай, Завоевател (или Унищожител) на народите. Когато се разбира, че Божият народ не може да бъде победен в открита война (вижте Числа 22-24), лъжепророкът Валаам предложи друг план на Валак, злият цар на Моав. Единственият начин да бъде унищожен Израел е чрез поквара. Така Валаам продължи да учи Валак (сравнете Числа 31:16) да постави примамки пред Израилевите синове, да ядат идоложертвено, и да извършват прелюбодейство (сравнете Числа 25).[16] Така също имаш и ти някои, които държат, подобно на ония – т.е. подобно на Валаам – учението на Николаитите: С други думи, тези, които държат учението на Валаам и тези, които държат учението на Николаитите (сравнете 2:6), образуват една и съща група. Църквата в Пергам е стояла твърдо за вярата, когато е ставало въпрос за явно гонение от нечестивата държава – но те ставаха плячка на други форми на компромис със Сатана. Какво беше точно николаитското учение? Св. Йоан го описва като доктрината на Валаам, използвайки неговата древна заблуда като символ на съвременна ерес. Както Валаам, лъжеапостолите са се опитвали да унищожат християните, като ги покварят, като ги подлъжат да ядат идоложертвено и да извършват блудство. И двете практики са били масови в тогавашната езическа религиозна среда, и езикът на св. Йоан изглежда се позовава на напътствията на Ерусалимския събор към новоповярвалите измежду езичниците:   Защото се видя добре на Светия Дух и на нас да ви не налагаме никоя друга тегота, освен следните необходими неща: да се въздържате от ядене идоложертвено, кръв и удавено, тоже и от блудство; от които ако се пазите, добре ще ви бъде (Деяния 15:28-29).[17]   В непокорство към Събора на истинските апостоли, николаитските лъжеапостоли са защитавали антиномизма – учението, че може би чрез жертвата на Христос християните са “освободени от закона,” в смисъл напълно противоположен на библейското учение за освещението. Според тях вече не е грях да се върши идолопоклонство и блудство; вярващият не е под задължение да пази закона, но може да живее както пожелае (макар вероятно да са претендирали, както правят днес антиномистите, за “водителството на Святия Дух” като оправдание за своите нечестиви дела). Но има една важна страна от използваната тук образност, която не трябва да пренебрегваме: Лъжеапостолите се стремят да съблазнят християните към идолопоклонническо ядене и блудство, и това е аналогично на изкушението на Ева от змията. Нейното ядене от забраненото дърво беше по същество идолопоклонство; св. Павел говори за него и като за блудство (2 Коринтяни 11:2-3). Но на тези, които победят изкушенията на николаитите, казва св. Йоан, ще бъде даден достъп до Дървото на Живота (2:7). Хората, които откажат да ядат Валаамовата храна, ще ядат небесната манна, и ще бъдат включени в числото на онези, чиито имена са написани на камъка (2:17). Но ако църквата иска да е благословена, лъжеучението не трябва да бъде допускано. Христос, говорейки на ръководителите на църквата, им нарежда да се покаят. Нарушителите трябва да бъдат разкрити в своята истинска същност като еретични отстъпници, които ще причинят разрухата на църквата, ако не бъдат отлъчени. Църквата, която не дисциплинира своите членове, ще бъде унищожена – дори църква като тази в Пергам, която иначе е вярна и примерна. Господ заплашва, че ако не се покаят, ще дойде при тях бързо, и ще воюва срещу тях с меча на устата Си; Господният ангел срещна Валаам с изваден меч (Числа 22:31), и меч беше използван, за да го убият (Числа 31:8). Както вече видяхме (виж относно 1:7 и 2:5), това предупреждение за Христовото идване не е твърдение за Второто Пришествие на Христос в края на историята, а се отнася за съд в историята. Това е съд, който беше надвиснал над църквата в Пергам, особено предвид факта, че скоро щеше да се излее съд върху целия свят (3:10). Същият принцип се повтаря отново и отново в цялата история на християнството. Когато хората или ръководството проявяват снизхождение към еретици, църквата е на прага на своето унищожение от ревнивия гняв на Христос. 17 На победителя са обещани три неща. Първо, Христос ще му даде от скритата манна (т.е., манната, скрита в Ковчега, който е Христос: Изход 16:33-34; Евреи 9:4) – символ взет от свръхестествения дар на “ангелска храна” (Псалм 78:25), даваща всекидневно сила и прехрана на Божия народ по време на Изхода от Египет. По същество, именно това Христос дава на Своята църква във всеки миг. В крайна сметка ние биваме възстановени до Едемското промисляне за нашите нужди, и това ще бъде прогресивно реализирано в историята до пълното изпълнение и осъществяване на всички Божии планове и обещания за Неговия народ. Второ, на християнина се обещава бяло камъче. Това е било различно тълкувано като отнасящо за билет за тържество, като знак за оправдателна присъда (т.е. оправдаване), или някакво отразяване на масова практика от времето на Йоан. Разбира се, макар да не е необходимо да бъдат изключвани тези тълкувания, има много по-задоволителен начин да се гледа на това камъче според библейското откровение. В Библията има бял камък, който е свързан с манната, и той се нарича бделий (сравни Изход 16:31 с Числа 11:7).[18] Нещо повече, този камък се свързва с Едемската градина и е предназначен да напомня за нея (Битие 2:12): Спасението е Ново Създание, и възстановява Божия народ в Рая. Трето, на християнинът се дава ново име, което говори за нов характер и личностност на тези, които принадлежат на Христос. Както винаги, Господ Бог е Определящият, Който ни е призовал в съществуване и напълно ни е определил според Своя предначертан план:   Народите ще видят правдата ти, И всичките царе славата ти: И ти ще се наречеш с ново име, Което устата Господни ще изрекат. (Исая 62:2)   Фактът, че името е написано на камъчето изглежда е против тълкуванието на белия камък, дадено по-горе, защото никога не ни се казва в Писанието за някакви надписи върху бделий. Но това само служи да потвърди тълкуванието. Камъкът, на който е отбелязано име в Стария Завет, е ониксов камък. Два ониксови камъка бяха поставени върху раменете на Първосвещеника и върху тях бяха написани имената на Израилевите племена (Изход 28:9-12). Но ониксовият камък не е бял камък – той е черен. Обяснението на това е, че изглежда бделият и ониксът са просто свързани в този образ (често срещано средство в Писанието), за да създадат нов образ, който запазва старите значения. Свързващата връзка тук е бделият: в Битие 2:12 той е свързан с оникс, а в Числа 11:7 с манната. Взети заедно, те говорят за възстановяването на Едем в благословенията на спасението. Трябва да бъде обяснена още една страна от това обещание. Никой не знае новото име, казва Христос, освен този, който го получава. Значението на този израз, основан върху еврейски идиом, е, че името е “познато” на получателя в смисъл, че той го притежава. С други думи, идеята не е че новото име е тайно, но че то е изключително: Само победителят притежава името, божествено-назначеното определение за себе си като принадлежащ към завета на Господ Исус Христос; никой друг няма право върху него.[19] В своето конкретно приложение към ситуацията в Пергам, николаитският еретик, който със своето учение или живот е предател на Христовата кауза, не притежава истински името християнин. Името принадлежи само на победителите. На тях, и само на тях, е даден достъп до Градината. Те придобиват право да влязат чрез жертвата на Христос, в Когото им е дадено ново определение и ново име.  

Тиатира: Съд върху блудната царица (2:18-29)

 

18 До ангела на тиатирската църква пиши: Това казва Божият Син, Който има очи като огнен пламък, и Чиито нозе приличат на лъскава мед:   19 Зная твоите дела и любовта, вярата, служението и търпението ти, и че последните ти дела са по-много от първите.   20 Но имам против тебе това, че търпиш жената Езавел, която нарича себе си пророчица и която учи и прилъгва Моите слуги да блудстват и да ядат идоложертвено.   21 И дадох й време да се покае, но не иска да се покае от блудството си.   22 Ето, Аз скоро ще я тръшна на болно легло: и ще туря в голяма скръб ония, които прелюбодействат с нея, ако се не покаят от нейните с тях дела.   23 И децата й ще убия с мор. И всичките църкви ще познаят, че Аз съм, Който изпитвам вътрешности и сърца; и ще въздам на всеки от вас според делата му.   24 А на вас, останалите в Тиатира, които не държат това учение, и които не са познали дълбоките работи (както те ги наричат) на Сатана, казвам: Няма да наложа на вас друг товар;   25 Но дръжте онова, което имате, докле дойда.   26 И на този, който победи, и който се пази до край, за да върши дела чисти като Моите, ще дам власт над народите, -   27 (и той “Ще ги управлява с желязна тояга; те ще се строшат като грънчарски съдове,”-) както и Аз получих от Баща Си.   28 И ще му дам зорницата.   29 Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.   18 Едно от най-забележителните неща за град Тиатира е било надмощието на търговските гилдии над местната икономика. Всяка възможна промишленост е била строго контролирана от гилдиите: За да работиш някакъв занаят, трябва да принадлежиш към съответната гилдия. А да си член на гилдията е означавало също да си поклонник на езически богове; езическите култове са били тясно свързани с гилдиите, които свиквали своите събрания и общи празненства в езическите храмове. Две централни черти на задължителното езическо поклонение са били яденето на идоложертвено месо и сексуален разврат. Всеки християнин, който е бил занаятчия и търговец, е бивал изправен пред сериозни проблеми: неговата вярност към Христос се е отразявала на неговото призвание, неговото препитание и на способността му да храни своето семейство. Местният бог, пазителят на града, бил Тиримнос, син на Зевс; и поклонението към Тиримнос е било примесено в Тиатира с поклонението към Цезар, който също е бил обявен за въплътен Божий Син. Конфликтът между християнското и езичеството в Тиатира е бил непосредствен и централен – и затова първата дума на Христос за тази църква е официалното оповестяване, че само Той е Божият Син (единственото място в Откровение, където се използва това конкретно име за Христос). Писмото до тази църква започва с безкомпромисно предизвикателство срещу езичеството и култа към държавата, потвърждаващо категоричната, абсолютна уникалност на Исус Христос. 19-20 Има много неща, които могат да бъдат похвалени в тиатирската църква. Тя е активна в любов и вяра и служение и устояване – всъщност, нейната дейност се увеличавала: Последните ти дела са повече от първите. Но въпреки всички добри дела на църквата, нейният голям недостатък в очите на Христос е нейната доктринална и морална разпуснатост (така тиатирците са антипод на доктринално правите ефесяни). Презвитерите са допускали в църквата лъжливо учение. Христос отново нарича ереста със символично име, както преди (Николай и Валаам); този път култът е отъждествен с Езавел, нечестивата царица на Израел от девети век пр. Хр., която води заветния народ в идолопоклоннно и прелюбодейно поклонение на езически богове (3 Царе 21:25-26; ср. 4 Царе 9:22, където нейните действия са конкретно наречени “блудства” и “чародейство”). “Езавел” на тиатирската църква по същия начин е проповядвала компромис с езичеството. Разбира се, това е било съпътствано с много набожно звучаща терминология – може би в смисъл, че в крайна сметка има само един Бог, така че всяко хваление отдавано на лъжливи богове е “в действителност” отдавано на истинския Бог; или че чрез съучастието с езичници в техните религиозни служби е можело да се свидетелства за християнството; или съвместната дейност с езичниците ще позволи на християните да оцелеят, вместо да бъдат унищожени чрез гонение; или може би че ние християните трябва да изоставим нашия арогантен абсолютизъм и да се стремим да се съчетаем най-добрите от нашите традиции с най-добрите от езическите традиции, така създавайки истинска световна вяра, която отговаря на нуждата на всички хора и всички общества. Независимо от основанията, доктрината е била ерес и не е трябвало да бъде търпяна. Това е точната дума, която се използва тук: Вие търпите тази жена, обвинява ги Господ. И като я търпят, презвитерите поставят цялата църква в опасност, защото тя учи и прилъгва Моите слуги, така че извършват блудство и ядат идоложертвено. Това трябва да бъде ясно разбрано: Ортодоксалното, библейско християнство е нетолерантно. Църква, която търпи нечестиво и лъжливо учение, е църква под осъждение; Бог няма повече да я търпи. Това не означава, че християните трябва да са нетолерантни към грешките един на друг, към темпераменти и различия относно маловажни неща. Но когато става въпрос за ясни нарушения на библейския закон и здравото учение, управлението на църквата е задължено от Писанието да ги спре преди те да унищожат църквата. Преобразно, ако не и буквално, “Езавел” е водела християните в блудство и идолопоклонническо общение, действително изоставяне на християнската вяра заради езичеството и поклонението пред държавата. Имало ли буквално такава жена, която е водела юдаистите в тази местна област? Тази възможност е поне загатната от конкретното обвинение срещу ангела/епископа на Тиатира: “търпиш твоята жена, Езавел.” Може би главният еретик в Тиатира е била съпругата на водещия пастор! От друга страна, Христос може би показва чрез по-обобщен начин неуспеха на ангела, подобно на Адам, правилно да пази Невястата – централна функция на свещеническото призвание. Понеже той се е провалил, тя е станала Блудница.[20] 21-23 Христос е дал време на Езавел да се покае . . . за своето блудство, и тя е отказала. Трябва отново да подчертаем, че тази дума се използва и в буквален, и в символичен смисъл в Писанието. Изглежда Езавел действително е насърчавала Божия народ да извършва физическо блудство във връзка с религиозните обичаи на занаятчийските гилдии; от друга страна, употребата на думата блудство има дълга библейска история като символ на бунт срещу истинския Бог от тези, които Му принадлежат (вижте например Езекиил 16 и 23). Вече отбелязахме символичните страни на идолопоклонническото ядене и блудството; също е важно да разберем, че св. Йоан описва Великата Блудница Вавилон отъждествена с отстъпническия юдаизъм, с много ясни връзки към библейския разказ за Езавел, Блудната Царица (17:5, 16; 19:2). Това отново потвърждава тълкуванието, че ученията на николаитите, валаамитите и езавелитите са били едни и същи, и са свързани с лъжливия Израел, “сатанинската синагога.” “Езавел” е трябвало да бъде наказана, и чрез игра на думи Господ заявява: Ето, ще я тръшна на легло! Както посочват много от съвременните преводи, това е болнично легло, обяснено от следващото изречение: и тези, които блудстват с нея в голяма скръб. С черен хумор Исус казва: Искате да “ лежите заедно” (т.е. да блудствувате)? Добре – ето ви смъртно легло! Нека също да отбележим внимателно, че тази присъда от първи век срещу последователите на Езавел е изговорена в контекста на Голямата скръб. Всяко библейско сведение за Голямата скръб ни води до ясното заключение, че тя е станала по време на поколението след Христовата смърт и възкресение – точно както Той каза, че ще стане (Матей 24:21, 34).[21] И ще умъртвя нейните деца (нейните последователи; сравнете Исая 57:3) със смърт е, за нашите уши, странен начин за изразяване. Но това е често срещано еврейско изразно средство за подчертаване, познато като плеоназъм, лингвистично “двойно свидетелство” за сигурността на неговото изпълнение (сравнете Битие 2:17, “Умирайки ще умреш”).[22] Какво става, когато отстъпниците биват наказвани и съдени? Всички църкви ще познаят, че Аз съм, Който издирвам умовете и сърцата. Характерът на Бога като свят и всезнаещ Съдия се потвърждава в църквите (и също в света, Исая 26:9), когато Той наказва онези, които се бунтуват срещу Него. Онези, които наистина обичат Господа, ще се вслушат в осъждението и ще бъдат отново подбудени към покорство, когато им е напомнено отново, че Той въздава на всеки от нас според делата ни. 24-25 Очевидно, централна част от ереста на Езавел е включвала изследване на дълбоките неща на Сатана, както ги наричат те. Свързвайки това с вече познатите неща за нейното учение, изглежда нейната доктрина е била пред-гностическо учение, че християните трябва да достигат до нови и по-високи нива на освещение чрез потапяне в дълбините на Сатанизма: поклонение пред идоли, блудство, навлизане в пълна степен в извращенията на езичниците около тях – да грешат, за да преизобилства благодатта. Разбира се, не би могъл да бъде пренебрегнат фактът, че такава дейност би била чувствено задоволяваща и икономически печеливша; но има и нещо повече. Доктрината на Езавел за освещаване чрез идолопоклоство и блудство е просто леко християнизирана разновидност на най-древната ерес в света, която се проявява във всяко общество от самото начало: спасение чрез хаос. Ева счете хаоса, анархията и революцията като ключ към мъдростта и придобиването на божественост; и първоначалната Прелюбодейка имаше много последователи, както посочва Р. Дж. Ръшдуни: “Хаосът като съживяване има дълга и продължаваща история в западната цивилизация, и с Френската революция той придобива нова жизненост, когато революцията и сексуалният хаос стават средство за обществено обновление. В света на изкуството художникът започва да се отъждествява задължително като обществен и сексуален анархист, а в общоприетото мислене редът и моралът започват да означават монотонност и безжизненост, обезсилваща рамка, докато беззаконието означава свобода и власт. ‘Лудуването’ на средната възраст и сексуалният разврат се появяват като жажда за обновление, а негърски проститутки са били използвани като ‘нов късмет,’ особен грях срещу реда като средство за зареждане с късмет и сила. Присъщо на всички тези проявления, от древен Египет през Цезар до съвременния човек, е една обща надежда: унищожи реда, за да създадеш реда наново, или още по-точно, унищожи реда, за да създадеш ред.”[23] Но, казва Христос, има верни християни в Тиатира, които не се придържат към това учение, които не са търсили забраненото познание в сатанински практики, въпреки икономическите и обществени последствия за техния отказ да направят компромис; Не поставям друг товар над вас. Независимо какво имате, дръжте го докато дойда. Това отново отразява езика на посланието от Ерусалимския събор до новоповярвалите сред езичниците: “Защото се видя добре на Светия Дух и на нас да ви не налагаме никоя друга тегота, освен следните необходими неща: да се въздържате от ядене идоложертвено . . . също и от блудство; от които ако се пазите, добре ще ви бъде” (Деяния 15:28-29). Верните трябва да продължат да практикуват основните неща на вярата, придържайки се към ортодоксалните стандарти на учението и живота, докато Христос дойде със скръб, за да съди еретиците и отстъпниците, които незаконно пребивават в Църквата. 26-29 Верните християни в Тиатира са страдали и от езическия свят отвън, и от допускащите компромиси еретици от църквата. Вероятно са бивали изкушавани да се съмняват дали някога ще победят в тази борба. Най-богатите и успешни християни са били онези, които са били най-неверни към Христос; като че ли привържениците на здравото учение са водели губеща битка. Те са били толкова безсилни, че дори не са били неспособни да изгонят отстъпниците от църквата. Въпреки това Христос обещава на ангела/епископа: Този, който победи, и този, който върши Моите дела до края, на него ще дам власт над народите. И той ще ги управлява с желязна тояга, и ще ги строши като грънчарски съдове, както и Аз получих от Моя Баща. Това е отнасяне към обещанието на Бащата към Сина, както е записано в Псалм 2:8-9:   Поискай от Мене и Аз ще Ти дам народите за Твое наследство, И земните краища за Твое притежание. Ще ги съкрушиш с желязна тояга, Ще ги строшиш като грънчарски съд.   На Бог Син беше дадено управлението над целия свят, и всички народи ще дойдат под Неговото месианско царуване (вижте също Псалм 22:27-31; 46:4, 10; 65:2; 66:4; 68:31-32; 72; 86:9; 102:15-22; 138:4-5; 145:10-11). Каквато и съпротива да се издигне срещу Неговото царство, ще бъде абсолютно смазана. И поставянето на Христос като Цар на вселената, пророкувано в този текст, ясно се извършва при Първото Идване на Христос, чрез Неговото раждане, живот, смърт, възкресение и възнасяне в слава (това може да се потвърди просто от поглед към многобройните новозаветни цитирания на Псалм 2 и 110, всички от които се отнасят за царуването на Христос[24]. Идеята на цитата тук е, че на християнските победители в тази епоха е обещан дял в месианското царуване на Исус Христос, във времето и на земята. Въпреки цялата съпротива, Бог е издигнал Своя Цар над народите (сравнете Псалм 2:1-6). Хората, които са покорни на Неговите заповеди, ще управляват света, възстановявайки го за Неговата слава според Неговите закони. Псалм 2 показва как Бог се смее и подиграва на жалките опити на нечестивите да се борят за събарянето на Неговото царство. Той вече е дал на Своя Син “цялата власт на небето и на земята,” и Царят е със Своята Църква до края света (Матей 28:18-20)! Възможно ли е Царят да бъде победен? Той всъщност е предупредил всички земни владетели да се подчинят на Неговото управление, или ще погинат (Псалм 2:10-12). И същото важи за Неговата Църква. Народът, който няма да ни служи, ще погине (Исая 60:12); всички земни народи ще бъдат покорени под нашите крака (Псалм 47:1-3) – обещания, направени първоначално за Израел, но сега се изпълняват за Новия Израел, Църквата. За преследваната и привидно слаба църква в Тиатира това са били добри новини. Засега те са били оставени на милостта на могъщите икономически и политически власти; култът и поклонението пред държавата са нараствали; дори техни близки християни са били заблудени от лъжепророци и еретици. Да си верен християнин в Тиатира е означавало трудности и страдание, а не задължително много славно, публично мъченичество. Просто всекидневното усилие да си верен на Христовото Слово; просто да си безработен и да не можеш да си намериш работа сред една процъфтяваща икономика, когато всеки около тях е можел да си намери работа само на цената да покади малко тамян, да хапне малко месо от езически жертвеник, и да се впусне в малко “безвреден” секс по взаимно съгласие. Нямало е възможности за голям морален кръстоносен поход; просто всички те смятат за малко чудат. И нощ след нощ вашите деца плачат от глад. Не, този вид мъченичество въобще не е бил бляскав. Но на тези, които останат верни, е обещано, че ще победят, че ще царуват с Христос. Положението е щяло да се промени, обстоятелствата са щели да се обърнат. Христос иде, за да спаси и да осъди. Страданията на тези християни не са означавали края на света, а началото. Това, което е изглеждало като наближаване на дълга, тъмна нощ, в действителност е било известяване на Христовата победа над народите. Конфликтите, които са преживявали, не са били белег на поражението на Христос от света, а само уверение, че най-после са влезли в битката; и боговдъхновеното пророчество на Псалм 2 гарантира, че техният Господ ще бъде победител, и те с Него. Езичеството, култът към държавата и юдаизмът ще навлязат в тъмнина, когато Христос отнеме светлината по целия отстъпнически Израел и Римската империя. Но за християните нощта е била към своя край; изкупената и освободена вселена е навлизала в светъл Ден. Христос е идвал да даде на тези победители Утринната Звезда.


[1] Вижте Elizabeth Schüssler Fiorenza, The Book of Revelation: Justice and Judgement (Philadelphia: Fortress Press, 1985), pp. 114-32. Като пример за вида безумна литература, произведена от това движение, виж James M. Robinson, ed., The Nag Hammadi Library (San Francisco: Harper & Row, Publishers, 1977).
[2] Matthew Henry, Commentary on the Whole Bible (New York: Fleming H. Revell Co., n.d.), vol. VI, p. 1123.
[3] Св. Игнатий, Към Ефесяните, vi, ix.
[4] William J. McKnight, The Apocalypse: A Reappearance, Vol. I: John to the Seven Churches (Boston: Hamilton Brothers, Publishers, 1927), pp. 81ff.; C. J. Hemer, “Seven Cities of Asia Minor,” in R. K. Harrison, ed., Major Cities of the Biblical World (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1985), p. 236.
[5] Св. Иреней, Против ересите, i.xxvi.3; in Alexander Roberts and James Donaldson, eds., The Ante-Nicene Fathers (Grand Rapids: Eerdmans, [1885], 1973), p. 352.
[6] Спорен е в две неща: първо, въпроса дали “Николай” от Ефес е наистина дяконът от Ерусалим; второ, дали “прелюбодейство” и идоложертвено ястие (ст. 14, 20) трябва да се приемат буквално.
[7] Кръстът отдавна е използван в християнското изкуство като символ на Дървото на Живота. Има силни свидетелства, обаче, че Христос в действителност е бил разпнат на живо дърво (като китките му са били приковани на напречната греда, която е носил, а краката му на ствола; сравни с Деяния 5:30; 10:39; 13:29; Галатяни 3:13; 1 Петрово 2:24). Символът на Кръста е просто стилизирано дърво, и често е бил изобразяван в древните църкви и гробници с клонки и листа, израстващи от него. Виж възхитителния и познавателен труд на Ernest L. Martin, The Place of Christ’s Crucifiction: Itc Discovery and Significance (Pasadena: Foundation for Biblical Research, 1984), pp. 75-94.  
[8] Martin Luther, The Bondage of the Will, J. I. Packer and O. R. Johnson, trans. (Old Tappan, NJ: Fleming H. Revell Co., 1957), pp. 80, 84. За превод на български, виж тук: Мартин Лутер, Робството на волята, Глава II, “Критика на Предговора на Еразъм,” р. iv, “За определящото Божие предузнание” и р. v, “За важността на това да знаем, че Бог предопределя всички неща.”
[9] John Owen, Works, 16 vols., William H. Goold, ed. (Edinburgh: The Banner of Truth Trust, [1850-53] 1965-68), Vol. 2, p. 145.  
[10] Вижте коментара на Жан Калвин върху този текст в неговите Институти на християнската религия, ii.iv.2, “Разграничаване на Божиите дела от делата на нечестивите.”
[11] The Letters of Samuel Rutherford, Frank E. Gaebelein, ed. (Chicago: Moody Press, 1951), p. 219.
[12] Разбира се, ще има също и второ възкресение (физическо) в края на историята, но това не се споменава в Откровение 20:6. Вижте Йоан 5:24-29, където Христос говори за двете възкресения.
[13] Robert H. Mounce, The Book of Revelation (Grand Rapids: Eerdmans, 1977), p. 96.
[14] Че това важи за всички народи, а не само за старозаветния Израел, може да се види от четене (например) на Псалм 2 и Данаил 4. Сравнителни изследвания на Божия закон и неговото отношение към народите и владетелите се съдържат в James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1984); Rousas John Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, NJ: The Craig Press, 1973); Greg L. Bahnsen, Theonomy in Christian Ethics (Phillipsburg, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., second ed., 1984).
[15] Mounce, pp. 96f.  
[16] Йосиф Флавий дава разширена весия на разказа в своя труд Юдейска история, iv.vi.6.
[17] “Пишейки към Коринт около петнадесет години след събора, св. Павел имаше повод да спори с християните, които считаха яденето на неща, пожертвани на идоли, като нещо незначително; и макар той да не се позовава на позицията на Ерусалимското постановление, той се противи на практиката на основа на това, че съблазнява слаби братя (1 Коринтяни 8:4, 9-10) и също заради съществуващата според него връзка между поклонение пред идоли и нечисти духове (1 Коринтяни 10:20: Но казвам, че онова, което жертвуват езичниците, жертвуват го на бесовете, а не на Бога; но аз не желая вие да имате общение с бесовете); участието в ‘бесовската трапеза’ (1 Коринтяни 10:21) беше несъвместимо с участие в Причастието.” Henry Barclay Swete, Commentary on Revelation (Grand Rapids: Kregel Publications, [1911] 1977), pp. 37f.  
[18] Вижте Chilton, Paradise Restored, pp. 33f.; ср. Ruth V. Wright and Robert L. Chadbourne, Gems and Minerals of the Bible (New Canaan, CT: Keats Publishing, 1970), pp. 16f.
[19] Този текст трябва да се сравни с 19:12-13 и 15-16. В обратно-паралелното подреждане, дадено тук, ст. 15 обяснява значението на ст. 13 (как кръвта се появява на дрехата); а ст. 16 обяснява ст. 12 (името, написано върху Господ). Там също идеята не е че никой не знае какво е Неговото име – защото самият текст ни казва Неговото име! – но че само Той е Този, Който го познава в смисъла го притежава като Свое. (Вижте разглеждането на Клайн по този предмет в Images of the Spirit, p. 130.)
[20] Това е основна тема в книгата Съдии. Виж James B. Jordan, Judges: God’s War Against Humanism (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1985).
[21] Вижте Chilton, Paradise Restored, pp. 85ff.
[22] Това подчертава факта, че човешкият автор на Откровение изразява своите мисли в еврейски словесни модели. За употребата на плеоназма, виж Jordan, The Law of the Covenant, pp. 96, 106.  
[23] R. J. Rushdoony, The One and the Many: Studies in the Philosophy of Order and Ultimacy (Tyler, TX: Thoburn Press, [1971] 1978), p. 105.
[24] Псалми 2 и 110 са двата най-цитирани псалми в Новия Завет. За Псалм 2 вижте Матей 3:17; 17:5; Марк 1:11; 9:7; Лука 3:22; 9:35; Йоан 1:49; Деяния 4:25-26; 13:33; Филипяни 2:12; Евреи 1:2, 5; 5:5; Откровение 2:26-27; 11:18; 12:5; 19:15, 19. За Псалм 110 виж Матей 22:44; 26:64; Марк 12:36; 14:62; 16:19; Лука 20:42-43; 22:69; Йоан 12:34; Деяния 2:34-35; Римляни 8:34; 1 Коринтяни 15:25; Ефесяни 1:20; Колосяни 3:1; Евреи 1:3, 13; 5:6, 10; 6:20; 7:3, 17, 21; 8:1; 10:12-13; 12:2.

3 – МАНДАТЪТ ЗА ГОСПОДСТВО

Сарди: Съд върху мъртвите (3:1-6)

  1 До ангела на сардикийската църква пиши: Това казва Онзи, Който има седемте Божии духове и седемте звезди: Зная твоите дела, че на име си жив, но си мъртъв.   2 Бодърствай и закрепи останалото, което е било близо до умиране; защото не намерих някои от твоите съвършени пред Моя Бог.   3 Помни, прочее, как си приел и си чул, и пази го и покай се. И тъй, ако не бодърстваш, ще дойда като крадец; и няма да знаеш в кой час е дойда върху тебе.   4 Но имаш няколко души в Сарди, които не са осквернили дрехите си и ще ходят с Мене в бели дрехи, защото са достойни.   5 Който победи, ще се облече така в бели дрехи; и Аз никога няма да излича името му от книгата на живота, но ще изповядам името му пред Баща Си и пред Неговите ангели.   6 Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.   1 Пред епископа на църквата в Сарди Христос се обявява като Този, Който има седемте Божии Духове. Както видяхме (при 1:4), това е название на Святия Дух, който, както обявява Никейската изповед, “произлиза от Бащата и от Сина.” Христос също притежава седемте звезди, ангелите на църквите (1:16, 20). Той притежава водачите на църквите и те са отговорни пред Него и за всяко нещо. И презвитерите в Сарди отчаяно са се нуждаели да им бъде напомнено това, защото са позволили на църквата да умре. Зная вашите дела, казва им Господ. На име сте като живи. Църквата в Сарди е имала репутация на активно събрание, “жива” за Христос. Несъмнено тя е била добре позната в Азия като представителят на християнската вяра в един богат и известен град. Може би е била популярна и модна сред общността; няма сведения, че във времето на нарастващи гонения църквата в Сарди е била под заплаха. Всъщност, свидетелствата сочат точно обратното, показвайки, че църквата е влязла почти в пълен компромис със заобикалящото я общество. Тази оживена, привидно плодоносна и растяща църква всъщност е била мъртва. Трябва да отбележим, че смъртта на Сарди не се състои задължително в липса на младежки активности и събрания на общение (което е причината църквите днес да бъдат считани за “мъртви”). По-скоро църквата е била станала, както Маунс правилно отбелязва, светска.[1] Нейният основен мироглед не е бил по-различен от този на заобикалящото я езическо общество. Нейните възгледи са били подобни на възгледите на хората, които на друго място в Писанията се определят като “мъртви в престъпления и грехове” (Ефесяни 2:1-3). Сарди е бил “влязъл в пълно съгласие със своята езическа среда.”[2] 2-3 Господ дава на Сарди две увещания. Първо, Той казва, Бодърствувай! Бисли-Мъри излага малко интересна история за града Сарди, която служи като подходящ пример за смисъла на тези думи: “Сарди е бил построен върху планина, и върху една издадена скала на тази планина е бил изграден акропол, който е бил напълно непревзимаем. Въпреки това два пъти в историята на града той бил нападан внезапно и превземан от врагове. Паралелът с липсата на бдителност в църквата, и нейната нужда да бодърствува, иначе ще падне под съд е поразителен.”[3] Сарди не е бил напълно мъртъв, но нещата са били близо до умиране. Макар Господ да не е отписал църквата напълно, опасността е истинска и непосредствена. Презвитерите в Сарди трябва да започнат сега да закрепяват останалото. На това място някои от членовете в Сарди са можели да възразят: “За какво ни укоряваш? Не сме направили нищо!” И точно това е проблемът. Сарди е имал дела; но те не са били съвършени; не са били завършени в Божия поглед. Всъщност, Сарди може да е изглеждал като най-“живата” църква именно поради тази причина: като мъртва църква, той не е минавал нито през теологични спорове, нито през гонения. “Задоволен от посредствеността, лишен както от ентусиазма да приема ереси, така и от задълбочени убеждения, които подбуждат нетърпимост, той е бил твърде безвреден, за да си струва да бъде преследван.”[4] Сатана може би е чувствувал, че Сарди е вървял доста добре и без неговата намеса, и е било по-добре да бъде оставен на мира. В Своето второ увещание Господ заповядва: Помнете какво сте получили и чули – Евангелието, служението и тайнствата и (в случая с презвитерите, към които специално е отправено това) привилегиите и отговорностите на служението в Църквата на Исус Христос. Всички тези неща е трябвало да бъдат спазвани, пазени и упазени; и това е означавало, че те трябва да се покаят от своето лениво отношение и поведение. Затова, ако не се покаеш, предупреждава Христос, ще дойда срещу теб като крадец, и няма да знаеш в кой час ще дойда върху теб. За да повторим това, което беше внимателно посочено по-горе (вижте за 1:7; 2:5, 16), заплахата за Христовото идване срещу местна църква, или дори срещу народ или група от народи, не е същото като Неговото Второ Пришествие (т.е. края на света). Всеки е открит пред Господ Христос по всяко време, и всеки непокорен човек, семейство, църква, бизнес, общество или народ са изложени на идването на Христос в съд – съд, който може да включва някои или всички заветни проклятия, изброени в Левит 26 и Второзаконие 28. Във всеки случай, думите върху теб говорят за местно идване; отказът на коментаторите и проповедниците да разберат тази проста истина е предвидим резултат от една плоска, футуристична херменевтика, граничеща с невежество относно Библията. 4-6 Но е имало няколко души в Сарди, които са останали верни на това, което са получили и чули, и не са изцапали своите дрехи; те не са станали светски и съобразени със заобикалящото ги езическо общество. За тях Христос казва: Те ще вървят с Мен в бяло; защото са достойни. Този, който победи, ще бъде облечен в бели дрехи. Светиите са видяни в бели дрехи седем пъти в Книгата Откровение (3:5, 18; 4:4; 6:11; 7:9, 13; 19:14), и това е очевидно символ в Писанието за чистота и праведност, и произлиза от ярката светлина на Облака на Славата: В Христос, светиите са пресъздадени в Божия образ и са облечени в Новия Човек, Исус Христос (Галатяни 3:27; Ефесяни 4:24; Колосяни 3:10). Затова нашето обличане в белите дрехи на правдата се извършва първоначално при нашето кръщение (Галатяни 3:27), прогресивно при изработването на нашето спасение във всекидневното подчинение на Божиите заповеди, “обличайки” християнските милости и добродетели (Колосяни 3:5-17), и окончателно в Последния Ден (Колосяни 3:4; Юда 24). Както с всички обещания към победителите в Откровение, това също е просто описание на една страна от спасението, в което всички Божии избрани имат дял. Във второто за това писмо обещание към победителя, Христос казва: няма да излича неговото име от Книгата на живота. Това твърдение е било дълго време източник на спорове. Може ли истински християнин да отпадне? Можете ли да изгубите своето спасение? Давани са поне три погрешни отговора: 1. Онези, които са наистина спасени чрез Христовото изкупление, могат да отпаднат и да бъдат изгубени завинаги. Това е класическата арминианска позиция, и тя е абсолютно и категорично отречена от Писанието. Естеството на спасението, дадено в Христос, е вечно, и нашето оправдание в Божиите очи не се основава на нашите дела, а на съвършената, завършена праведност и заместителско изкупление на Исус Христос. (Вижте Йоан 3:16; 5:24; 6:35-40; 10:27-30; Римляни 5:8-10; 8:28-39; Ефесяни 1:4-14; 1 Солуйнци 5:23-24; 1 Йоан 2:19). 2. Всички, които са “приели Христос,” ще бъдат спасени; без значение какво правят след това, те не могат да бъдат осъдени. Това е класическата “плашлива евангелска” позиция, и тя също е отречена от Писанието. Хората, които приемат този възглед, се опитват едновременно да имат две неща: Не искат предопределящия Бог, проповядван от калвиниста, но нямат смелостта да потвърдят напълно и арминианството. Те искат човек да е върховен, като си избира спасението без намеса от Божието решение; и все пак искат вратата на спасението да се затвори веднага щом човек влезе вътре, за да не може да излезе. Но Библията учи, че Бог е предопределил абсолютно всички неща и управлява абсолютно над всичко. Той непогрешимо е избрал всички онези, които ще бъдат спасени, давайки им Своята неустоима благодат; и е определил тези, които ще бъдат осъдени, оттегляйки Своята благодат от тях (вижте Матей 11:25-27; 20:16; 22:14; Марк 4:11-12; Лука 4:25-27; 17:1; 22:22; Йоан 6:37-39, 44; 12:39-40; Деяния 4:27-28; 13:48; Римляни 9:10-26; 11:2, 5-10; 1 Коринтяни 1:27-31; Ефесяни 1:4-5, 11; 1 Солунци 5:9; 2 Солунци 2:13; 2 Тимотей 1:9; 2 Тимотей 2:10; 1 Петрово 1:1-2; 2:8-9; Юда 4).[5] Но Библията също учи, че има хора, които изповядват Христос, и които по всички белези са сред избраните, които накрая ще отстъпят от вярата и ще наследят осъждение, а не спасение. Юда е очевидният пример, но той съвсем не е единствен. Старият Завет дава безброй примери за членове на Завета, които се отклоняват от вярата, и Новият Завет ни предупреждава отново и отново за Божия гняв срещу онези, които нарушават Неговия завет (вижте Матей 7:15-23; 13:20-21; 24:10-12; Марк 4:5-17; Лука 8:13; Йоан 15:1-10; 1 Коринтяни 9:27; 10:1-12; 2 Солунци 2:3, 11-12; 1 Тимотей 4:1-3; 2 Тимотей 3:1-9; 4:3-4; Евреи 2:1-3; 3:12-14; 6:4-6; 10:26-31, 35-39; 2 Петрово 2:1-3, 20-22; 3:17). Както пише Джон Мъри, “Напълно е погрешно да се каже, че вярващият е сигурен независимо от своя последващ живот на грях и невярност. Истината е, че вярата на Исус Христос винаги съответствува на живота на святост и вярност. Следователно никога не е правилно някой да бъде смятан за вярващ независимо от плодовете на вяра и святост. Да се каже, че един вярващ е в безопасност, независимо от размера на неговата пристрастеност към греха в последващия му живот, е да се отдели вярата в Христос от самото й определение, и това служи на тази злоупотреба, която превръща Божията благодат в разпуснатост. Учението за устояването е учението, че вярващите устояват; не е възможно прекалено силно да се подчертае, че това е устояването на светиите. А това означава, че светиите, съединените с Христос чрез действеното призоваване на Бащата и обитавани от Святия Дух, ще устоят до края. Ако устоят, те издържат, те продължават. Въобще не е вярно, че те ще бъдат спасени независимо от своето устояване или своето продължаване във вярата, а че те ще устоят със сигурност. Следователно тяхната сигурност е неотделима от тяхното устояване. Не е ли това, което Исус каза? ‘Този, който устои до края, ще бъде спасен.’”[6] 3. Всеки в света е записан в Книгата на живота, но невярващите биват изтрити от там след като навършат възрастта на отговорност. Тази идея е толкова смехотворна, че Библията дори не отделя време да я опровергае пряко (макар изброените текстове да показват, че това са пълни глупости, да го кажем по-меко). Къде в Писанията има и намек за “възраст на отговорност”? Къде Библията дава въобще някаква подкрепа на следния малък бисер от известен християнски учен?   След като Христос умря за греха, присъщ на всеки заченат човек, дете, което умира преди да стане умишлен и съзнателен грешник, няма нужда да бъде “спасявано” от греха, тъй като то никога не е съгрешавало, и тъй като Христос е направил умилостивение за неговия вроден грях.[7]   Има поне пет теологични грешки в това единствено изречение, но нека да се насочим към същината: идеята, че децата са същностно безгрешни, или без “умишлен” грях, когато са родени, и остават в това състояние докато достигнат мистичната “възраст на отговорност.” На първо място, истинската възраст за отговорност се достига в момента на зачатието: Всички хора, на всякаква възраст, са отговорни пред Бога (вижте Псалм 51:5; Римляни 3:23). Второ, всички хора вече са под осъдителна присъда; без спасителната благодат на Христос те са осъдени от момента, в който съществуват (вижте Йоан 3:18, 36; Римляни 5:12-19).[8] Защо иначе умират бебета (Римляни 6:23)? Трето, бебетата са умишлени грешници: “Още от рождението си нечестивите се отстраняват; заблуждават, говорейки лъжи, щом се родят” (Псалм 58:3; сравнете Псалм 53:2-3; Римляни 3:10-12, 23; Ефесяни 2:1-3). И така, или доктрината за “възрастта на отговорност” е погрешна, или Библията греши. На кое трябва да вярваме? Истината е, че идеята за присъщата безгрешност на бебетата е езическа идея, неподкрепена от Библията. Тя е просто антихристиянски сантиментализъм, който отказва да слуша Божието Слово и се опитва да го замени с човешко слово – или, по-точно, със словото на женствени поети, които съчиняват сантиментални поздравителни картички. Това е точно същата сантименталност, че всеки път когато се роди бебе, някоя фея подсмърча с малкото си носле. Да завърша тази идея: Заплахата представена от Исус Христос тук е много реална. Тези, които са в Книгата на живота – т.е. които са кръстени църковни членове, изповядващи Христос, и са считани и приемани за християни – трябва да останат верни към Христос. Ако те отстъпят в ерес, неморалност или просто в “секуларизацията,” която беше наводнила Сарди, те ще бъдат изличени, отписани от списъка на изкупените. Но християнинът, който побеждава тези изкушения, показвайки, че Христос наистина го е изкупил за Свое притежание, не е в опасност – неговото име няма да бъде никога изличено. Последното обещание за победителя подсилва тази идея: Ще изповядам неговото име пред Моя Баща, и пред Неговите ангели. Това отразява думите на Исус в Евангелията: “И тъй, всеки, който изповяда Мен пред хората, ще го изповядам и Аз пред Баща Си, Който е на небесата. Но всеки, който се отрече от Мен пред хората, ще се отрека и Аз от него пред Баща Си, Който е на небесата” (Матей 10:32-33; ср. Марк 8:38; Лука 12:8-9). Много от християните в Сарди са се отричали от Христос пред своята общност, търсейки да бъдат похвалени от хората, а не от Бога. В Крайния Съд, те ще чуят тези думи от Божия Син: Никога не съм ви познавал; махнете се от Мен вие, които вършите беззаконие (Матей 7:23). Но тези, които победят тези изкушения, ще бъдат радостно признати от Христос като Негови. Това послание е толкова важно и необходимо днес, както е било преди 2000 години. Имаме ли уши да чуем какво говори Духът на църквите?

 

Филаделфия: Съд над сатанинската синагога (3:7-13)

 

7 До ангела на филаделфийската църква пиши: Това казва Светият, истинският, у Когото е Давидовият ключ; Който отваря, и никой няма да затваря; и затваря, и никой не отваря.   8 Зная твоите дела. Ето, поставих пред тебе отворени врата, които никой не може да затвори, понеже, имайки само малко сила, пак си упазил Моето слово, и не си се отрекъл от името Ми.   9 Ето, давам ти някои от ония, които са от сатанинската синагога, които наричат себе си юдеи, а не са, но лъжат, - ето, ще ги накарам да дойдат и да се поклонят пред нозете ти, и да познаят, че Аз те възлюбих.   10 Понеже си упазил Моята заповед да търпиш, то Аз ще упазя тебе от времето на изпитанието, което ще дойде върху цялата вселена да изпита онези, които живеят по земята.   11 Ето ида скоро; дръж здраво това, което имаш, за да ти не отнеме никой венеца.   12 Който победи, ще го направя стълп в храма на Моя Бог; отгдето няма вече да излезе вън; и ще напиша на него името на Моя Бог, Новият Ерусалим, който слиза от небето от Моя Бог; ще напиша и Моето ново име.   13 Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.   7 Като църквата в Смирна, църквата във Филаделфия е била особено преследвана от отстъпници юдеи. Христос започва Своето послание към презвитерите като обявява Себе Си за Светия, установено библейско име на Бога (сравнете Исая 40:25), и истинският, за разлика от лъжливите водачи на юдеите, които са отхвърлили истината. Исус Христос има също Давидовия ключ: Той отваря, и никой не затваря, и затваря, и никой не отваря. Това е отнасяне към Исая 22:15-25, където Бог обвинява царски настойник за лъжа, за предаване на доверието в него. Бог обявява: “Ще те оттласна от чина ти, и от положението ти ще те сваля” (ст. 19; сравнете Битие 3:22-24). Нещо повече, Бог ще замени лъжливия настойник с верен настойник (сравнете 3 Царе 13:13-14):   И като го облека с твоето облекло И го стегна с твоя пояс Ще предам властта ти в неговата ръка, И той ще бъде един баща на ерусалимските жители и на юдовия дом. И ще положа на рамото му ключа на Давидовия дом; Той ще отваря, и никой няма да затваря, И ще затваря и никой няма да отваря. (Исая 22:21-22)   Така Христос обявява, че служителите на отстъпилия Израел са лоши настойници: те са били отхвърлени от своя пост, свалени от всяка законна власт, и са заменени с Този, Който е свят и истинен. Пазителите на вратата в синагогата са отлъчили християните, обявявайки ги за отстъпници. В действителност, казва Христос, вие от синагогата сте отстъпниците; вие сте изхвърлени от Завета; и Аз съм заел вашето място като Верния Настойник, Пастир и Надзирател на Завета (сравнете 1 Петрово 2:25). 8-9 Така Господ може да утеши тези страдащи християни, които поради своето верно следване на Христос са били понесли несправедливо отлъчване от Завета. Знам вашите дела, уверява ги Той. Вие сте били изгонени от вратата от пазителите на ключа, но трябва да помните, че Аз съм Този, Който държи ключа, и вижте, отварям врата за вас, която никой не може да затвори. Самият Господар на Завета ги е приел в общение, и е изхвърлил онези, които си въобразяват, че държат ключовете; верните християни не трябва да се боят от нищо. Църквата във Филаделфия има само малко сила – тя не е известна, красива или видимо успешна, обратно на внушителнта, видимо “жива,” компромисна църква в Сарди. Въпреки това, те са били верни на това, което им е дадено (сравнете Лука 19:26): Упазил си Моето слово и не си се отрекъл от името Ми. Затова, ще накарам тези, от сатанинската синагога, които казват, че са юдеи, а не са, но лъжат – ето, ще ги накарам да дойдат и да се поклонят пред краката ти, и да познаят, че Аз те възлюбих. Отново, отстъпилите юдеи са разкрити в тяхното истинско лице: сатанинска синагога (сравнете 2:9). Отново, няма такова нещо като “ортодоксален” юдаизъм; няма такова нещо като истинска вяра в Стария Завет, която върви заедно с отхвърляне на Исус Христос като Господ и Бог. Тези, които не вярват в Христос, не вярват и в Стария Завет. Богът на юдаизма е дяволът. Юдеинът няма да бъде приет от Бога като човек от Неговия избран народ, освен ако изостави своята демонична религия и се завърне към вярата на своите бащи – вярата, която приема Исус Христос и Неговото Благовестие. Когато отхвърлящите Христос юдеи твърдят, че следват стъпките на Авраам, Исус казва, че лъжат. И макар че засега имат превъзходство във Филаделфия, тяхното господство над истинския заветен народ няма да трае дълго. Самият Христос ще ги принуди да дойдат и да се поклонят пред краката на християните. В тези думи има иронична препратка към Исая 60:14, където Бог дава това обещание на заветния народ, който е преследван от езичниците:   Ония, които са те угнетявали, ще дойдат наведени пред тебе. И всички, които са те презирали, ще се поклонят до стъпалата на нозете ти, И ще те наричат град Господен, Сион на Светия Израилев.   Хората, които лъжливо наричат себе си юдеи, са всъщност в положение на езичници гонители; и те ще бъдат принудени да признаят заветното положение на Църквата като наследник на обещанията на Авраам и Мойсей. Защото Църквата е истинският Израел, и като дойдат в Църквата, тези вярващи “са дошли до хълма Сион и до града на живия Бог” (Евреи 12:22). Отстъпилият Израел е окастрен от дървото на живота на заветния народ, докато вярващите в Христос от всички народи са били присадени в него (Римляни 11:7-24). Единствената надежда за хората извън заветното потомство, независимо от техния етнически или религиозен произход, е да признаят Христос като единствен Спасител и Господ, подчинявайки себе си на Него. Освен ако и докато юдеите не станат присадени в заветното потомство чрез Божията благодат, те ще останат извън Божия народ и ще погинат с езичниците. Библията наистина дава обещанието, че наследниците на Авраам ще се завърнат към вярата на Исус Христос (Римляни 11:12, 15, 23-32).[9] Но докато не го направят, Писанието ги нарежда заедно с езичниците (но с една голяма разлика: осъждението върху остъпилия юдеин е много по-сериозно от това на непросветения езичник; вижте Римляни 2:1-29). 10-11 Понеже преследваните християни във Филаделфия бяха опазили словото да търпят, техният Господ обещава в замяна да ги опази от часа на изпитанието. Забележете добре: Христос не обещава да ги грабне, или да ги премахне, а да ги опази. С други думи, Той обещава да ги запази в изпитанието, да ги запази да не паднат (Юда 24). Макар това да е един от стиховете, който се изтъква от диспенсационалистите в подкрепа на теорията за “грабване преди голямата скръб,” при внимателно разглеждане той всъщност не разкрива нищо такова. Всъщност, той не говори абсолютно нищо за края на света, нито за Второто Пришествие: “Часът на изпитанието,” за който се говори тук, се определя като този час, който ще дойде върху целия свят, за да изпита онези, които живеят по Земята. Това говори за периода на скръб, който ще дойде в живота на читателите от първи век. Има ли някакъв смисъл в това Христос да обещава на църквата във Филаделфия защита от нещо, което ще стане хиляди години по-късно? “Бъдете спокойни, вие верни страдащи християни от първи век в Мала Азия: Няма да позволя онези съветски ракети и пчели-убийци от 20 век да ви достигнат!” Когато филаделфийските християни са се тревожели от по-практични, непосредствени проблеми – официално гонение, религиозна дискриминация, обществена неприязън и икономически бойкот – какво са ги интересували доходоносните романи на ужасите на Хол Линдзи? Като изкривяват такива текстове за да съвпаднат с техните мимолетни фантазии, някои съвременни диспенсационалисти прибавят към Божието Слово и отнемат от неговото послание; и така идват под проклятията на Откровение 22:18-19. Не, обещаният час на изпитание е бил непосредствено бъдеще, както свидетелствува навсякъде Писанието; само час на изпитание, последван от хиляда години царуване (20:4-6). Св. Йоан използва израза живеещите по Земята дванадесет пъти в Откровение (по един за всяко едно от дванадесетте племена), говорейки за отстъпилия Израел (3:10; 6:10; 8:13; 11:10 [два пъти]; 13:8, 12, 14 [два пъти]; 15:6; 17:2, 8). В гръцкия Стар Завет (версията, използвана от ранната Църква), това е често използван израз за бунтовния, идолопоклоннически Израел, който ще бъде унищожен и изгонен от Земята (Еремия 1:14; 10:18; Езекиил 7:7; 36:17; Осия 4:1, 3; Йоил 1:2, 14; 2:1; Софония 1:18), на основа на неговата първоначална употреба в историческите книги на Библията за бунтовни, идолопоклоннически езичници, които ще бъдат унищожени и изгонени от Земята (Числа 32:17; 33:52, 55; Исус Навин 7:9; 9:24; Съдии 1:32; 2 Царе 5:6; 1 Летописи 11:4; 22:18; Неемия 9:24); Израел е станал народ от езичници и ще бъде унищожен, изпратен в изгнание и заменен с нов народ, Църквата. Целият римски свят ще бъде хвърлен в огромна агония, част от която ще включва гонение на християните от побъркан, само-обожествил се император, с помощта на юдеите. Идват дни, в които дяволът – в своето римско и юдейско проявление – ще се опита да унищожи веднъж завинаги християнството. Крайният резултат ще бъде унищожаването на Израел и на Рим, но междувременно предстоят тежки времена за християните и много изкушения да се откажат от вярата. Тук Христос обещава на Своите верни последователи, че ще бъдат защитени и ще им се даде да устоят в идващия час на изпитание. Затова Той отново им напомня: Идвам бързо – обещаният съд не е далеч. Затова дръжте онова, което имате, за да не може никой да вземе вашия венец. Христос е отворил вратата за Църквата, давайки й привилегията на царско общение с Бога като Негови свещеници и царе; и те трябва да издържат заради Него, докато Неговото идващо Царство разтърсва земните народи и разгромява Неговите врагове в техните крепости. 12-13 Отново обещанието за победителя включва символично обозначение на спасението. Първо, казва Христос, ще го направя стълб в храма на Моя Бог. Това е свързано със сложната образност на Скинията и Храма, чието архитектурно устройство съответствува на облеклото на свещениците.[10] Двата странични стълба на Скинията (стълбовете на Храма) са наречени рамена, докато шапката на свещеника, надписана с Божието име, отговаря на трегера, който стои върху стълбовете.[11] Точно както двата стълба бяха назовани Ще утвърди и В него сила (3 Царе 7:21), така и камъните върху раменете на ефода на първосвещеника бяха надписани с имената на синовете на Израил (Изход 28:9-12). Всичко това е събрано заедно в Откровение, където верният победител се счита за стълб в Божия Храм. И той вече няма да излезе от там: Божият народ се характеризира със стабилност и постоянство (сравнете Еремия 1:18; 1 Тимотей 3:15). Ние сме били изкупени от нашето скитане. Продължавайки с тази образност, Христос казва: Ще напиша върху него името на Моя Бог, и името на града на Моя Бог, и Моето ново име. Всичко това говори за пълното възстановяване на Божия народ в Божия образ, както ще видим в последната глава на Откровение: “И те ще гледат лицето Му, и Неговото име ще бъде върху челата им” (Откровение 22:4). Едно от основните благословения на завета се съдържа в известната благословия: “Господ да осияе с лицето си върху теб” (Числа 6:25); да виждаш сиянието на Божието лице означава да участвуваш в спасението и да отразяваш Божията слава като носител на Неговия образ (вижте Изход 34:29-35; Числа 12:6-8; Псалм 80:3, 7, 19; 2 Коринтяни 3:7-18; 4:6; 1 Йоан 3:2). Подобно, както вече видяхме, Божието име, написано върху челото, символизира възстановяването на изкупения човек към етичната и физическа слава, която принадлежи на Божия образ (сравнете Битие 3:19; Изход 28:36-38; Второзаконие 6:4-9; обратно на 2 Летописи 26:19). Картината бива завършена, когато християнинът е обявен за гражданин на новия Ерусалим, който слиза от небето от Моя Бог. Старият Ерусалим, който отстъпи от вярата на Авраам, е бил под съд, готов за унищожение; старият Храм, който Бог изостави, е бил станал бесовско капище, и скоро е щял да бъде напълно съборен, така че камък върху камък не ще остане (Матей 24:1-2). Но сега Църквата на Христос е обявена за Божия град, новия Ерусалим, чийто произход не е на земята, но в небето. Гражданите на стария Ерусалим щяха да бъдат разпръснати по краищата на земята (Лука 21:24), докато общението на християнина с Бога е толкова близко, че той може да бъде описан като стълб в Храма, Божието обиталище – нещо повече, стълб, който не може да бъде преместен от мястото си, защото християнинът няма вече да излезе от него. Децата на стария Ерусалим бяха поробени, като своята майка; докато “Горният Ерусалим е свободен, който е наша майка” (Галатяни 4:26). Исус каза: “Мнозина ще дойдат от изток и запад, и ще насядат с Авраам, Исак и Яков в небесното царство; а децата на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби” (Матей 8:11-12). И това важи за побеждаващите християни във Филаделфия. Макар преследвани и онеправдавани от лъжливия Израел, както Исак беше от Исмаил (Битие 21:8-14; Галатяни 4:22-31), те ще видят лъжесиновете лишени от наследство и изгонени, докато те чрез Христос получават благословенията на своя баща Авраам, и наследяват света (Римляни 4:13; Галатяни 3:29).  

Лаодикия: Съд над хладките (3:14-22)

14 До ангела на лаодикийската църква пиши: Това казва Амин, верният и истински Свидетел, Начинателят на всичко, което Бог е създал.   15 Зная делата ти, че не си студен, нито топъл. Дано да беше ти студен, или топъл.   16 Така, понеже си хладък, нито топъл, нито студен, ще те повърна из устата Си.   17 Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол,   18 то съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота, и колурий, за да помажеш очите си, та да виждаш.   19 Ония, които обичам, Аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш.   20 Ето, стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.   21 На този, който победи, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Баща Си на Неговия престол.   22 Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.   14 Най-богатият град в региона, Лаодикия, е бил друг важен център на поклонението към императора. В Своето послание към презвитерите на тази църква Христос определя Себе Си по три начина. Първо, казва Исус, Той е Амин. Това е известна дума на всички християни: Ние я повтаряме в края на нашите изповеди, химни и молитви.[12] Тя масово се разбира като означаваща Да бъде; но нейното действително значение, според теологията на Библията, е много по-силно. Тя всъщност е клетва: да кажеш Амин означава да призовеш върху себе си проклятията на Завета (сравнете Числа 5:21-22; Второзаконие 27:15-26; Неемия 5:12-13). Като наш “Да и Амин” Исус Христос е залог на заветните обещания чрез Своето съвършено покорство, изкупителна жертва и продължаващо застъпничество в небесния двор (2 Коринтяни 1:20; Галатяни 3:13; Евреи 7:22-28; 9:24-28; 10:10-14). Така, нашето Амин в литургичен отговор на Божието Слово е клетва и признание, че нашето спасение е напълно зависимо не от нашето спазване на Завета, но от съвършеното спазване на завета от Исус Христос, Който постави Себе Си на наше място под постановленията и проклятията на Завета. Второ, това означава, че Исус е също верният и истински Свидетел, на Чието Слово можем да разчитаме за вечността. “Той е верен Свидетел, защото Неговото свидетелство е вярно; и той е истински Свидетел, защото в Него е пълното осъществяване на всички условия, които правят човек да е действителен и истински свидетел.”[13] И като такъв непогрешим и напълно авторитетен Свидетел Христос носи изобличително свидетелство срещу църквата в Лаодикия. Трето, казва Исус, Той е Начинателят на всичко, което Бог е създал: Той е archē, Произход и Владетел на цялото създание, както Павел също пише в посланието, което изрично нареди да се прочете в лаодикийската църква (вижте Колосяни 4:16):   В Него, Който е образ на невидимия Бог, Първороден преди всяко създание; понеже чрез Него беше създадено всичко, което е на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти, всичко чрез Него беше създадено; и Той е преди всичко, и всичко чрез Него се сплотява. И глава на тялото, т.е. на църквата, е Той, Който е началникът, първороден от мъртвите, за да има първенство във всичко. (Колосяни 1:15-18)   Така Този, Който говори на Лаодикия е Амин, великият Гарант на Завета, непогрешимият Свидетел, Който Самият е Истина, с цялата власт, притежавана от Създателя и Царя на вселената. И Той идва със свидетелство срещу Своята църква. 15-16 Лаодикия е била хладка, нито гореща, нито студена. Това често е било тълкувано така, като че ли гореща означава богоугоден ентусиазъм, а студена небогоугодна враждебност; но има друго обяснение, което по-добре подхожда на историческия и географски контекст. Лаодикия е била разположена между други два важни града, Колос и Йеропол. Колос, врязан в тясна долина в сянката на извисяващи се планини, е бил напояван от ледени потоци, които се спускали от височините. Обратно, Йеропол е бил известен със своите горещи минерални извори, които извирали от града и пресичали едно плато, за да се спуснат по скала, която се извисявала срещу Лаодикия. По времето, когато водата достигала дъното на долината, тя била хладка, отвратителна и неприятна. Следователно в Колос човек е можел да се разхлади с бистра, студена, освежаваща питейна вода; в Йеропол е можел да бъде изцелен като се къпе в неговите горещи, пълни с минерали басейни. Но в Лаодикия водите не били нито горещи (за здраве), нито студени (за пиене).[14] С други думи, основното обвинение срещу Лаодикия е, че тя е неефективна, безполезна. Лаодикийската църква не носи нито изцеление на болестта, нито вода да освежи сухите устни и пресъхналите гърла. Видът християнство, представляван от Лаодикия, не струва нищо. Църквата не дава “нито освежаване за духовно изтощените, нито изцеление за духовно болните. Тя е била напълно неефективна, и така неприятна за своя Господ.”[15] Така, казва Маунс, “църквата не е мъмрена заради своята духовна температура, а заради безплодието на своите дела.”[16] Това обяснява Христовите думи: Да беше студена или гореща. Той не казва, че откритото отстъпничество е за предпочитане пред колебливостта; вместо това Той желае лаодикийските християни да оказват влияние върху своето общество. Денят на хипопотама Преминава в сън; той ловува през нощта; Бог работи по таен начин – Църквата може да спи и да се храни едновременно.[17] Призванието на християнина не е да се смеси с езическото обкръжение, а да го обърне, да го реформира, да го възстанови според цялата Божия наредба, както е наредена в Божието слово. За да покажа само един пример за съвременен лаодикизъм, вижте многото вярващи в Библията евангелски църкви – които биха изтръпнали от ужас при предположението, че са “светски” или “либерални” – които продължават в своя самодоволен начин на живот, организирайки групи за запознаване и летни лагери, напълно забравили за убиването на над 4000 неродени бебета всеки ден. Често тези църкви се страхуват да правят “политически” изявления по причина, че могат да изгубят своите данъчни облекчения. Но каквото и да е извинението, такава църква е непокорна на Божието Слово. Ако една църква не променя своето общество, ако тя не християнизира обществото, каква полза има от нея? “Ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не струва, освен да се изхвърли вън да се тъпче от хората” (Матей 5:13). Така, понеже сте хладки . . . Ще ви повърна от устата Си. Това е отзвук от Левит 18:24-28:   Не се осквернявайте ни с едно от тези неща, защото с всички тия се оскверниха народите, които Аз изпъждам отпред вас. Оскверни се и земята; за това въздавам върху нея беззаконието й, и земята избълва жителите си. Вие, прочее, пазете повеленията Ми и съдбите Ми, и не правете ни една от тези гнусоти, ни туземец, ни заселен между вас пришълец, (защото всички тези гнусоти вършеха човеците, които са били преди вас на тази земя, та се оскверни земята), за да не избълва и вас земята, когато я оскверните, както избълва населението, което беше преди вас.   Лаодикийската хладкост е мерзост пред Господа. Тъй като се е провалила в упражняването на влияние над света (и така се съобразява с езическите стандарти – или не вдига шум относно тези стандарти, което е същото), църквата е в опасност да бъде отсечена от Христос, а ръководството й заплашено с масово отлъчване. 17-18 Градът Лаодикия се е гордеел със своите три отлични характеристики: Голямото си богатство и финансова независимост като важен банков център; своята текстилна промишленост, която е произвеждала “много добро качество от световно известен черен, лъскав вълнен плат,”[18] и своята научна общност, известна не само с престижното си медицинско училище, но също и с колурий, мехлем за очи (наричан “фригийски прах”), широко известен още от времето на Аристотел. Използвайки тези факти, за да покаже проблемите в църквата, Христос изразява общата нагласа на лаодикийската църква: Казвате: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо. В действителност, въпреки богатството и стабилното обществено положение на църквата, тя е била неефективна и не е вършела нищо за Божието царство. Не е грях за една църква (или за отделен човек) да е богата – всъщност Бог желае да придобиваме богатство (Второзаконие 8:18). Грешното е да не използваме нашите ресурси за разширяване на царството. Ако една относително бедна църква като тази в Смирна (вижте Откровение 2:9) е имала богато въздействие върху своята общност, нямало е извинение за безсилието на Лаодикия. Нейният проблем не е бил богатството, а непокорството: Не знаеш, че си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол. Но в Своята благодат Христос отправя предложение за милост: Съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота, и колурий, за да помажеш очите си, та да виждаш. Символизмът тук трябва да е очевиден. За истинската вяра и делата на покорство се говори в Писанието като за скъпоценности, и особено като за злато (1 Петрово 1:7; 1 Коринтяни 3:12-15); голотата е символ за непокорството (Битие 3:7), докато да си облечен с бели дрехи е символ на праведността, с отношение към оправданието и освещението (Битие 3:21; Матей 22:11; Откровение 19:8); а слепотата е символ на безсилието и греховността на човека (Левит 21:28; Второзаконие 29:4; Матей 13:13-15; 16:3; 2 Коринтяни 4:3-4; 1 Йоан 2:11), отделен от Божието възстановяване към истинско зрение – праведната, зряла способност за праведно отсъждане (Лука 4:18; Деяния 26:18; 1 Коринтяни 2:14-15). 19-20 Но Лаодикия все още не е отписана от Господа. Колкото и сурови да са Неговите думи, Той все още изповядва Своята любов към Невястата Си. Всъщност именно това е източникът на Неговия гняв: Защото те обичам, обявява той, Аз те изобличавам и наказвам. Една характеристика на онези, които са истински Божии синове, а не незаконородени (сравнете Евреи 12:5-11) е техният отговор на изобличението и дисциплината. Всички християни се нуждаят от изобличение и поправление от време на време, а някои повече от останалите; важното е дали се вслушваме в предупреждението и дали поправяме своите пътища. Колкото и да е паднала Лаодикия, тя все още може да бъде възстановена, ако поднови своето покорство и стане вярна на Божието слово: Затова бъди ревностен, и се покай! Тук Исус изговаря едни от най-красивите думи в цялата Библия, може би най-известният новозаветен стих освен Йоан 3:16. Ето, стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене. Няколко реформистки коментатори са посочили широкоразпространената злоупотреба с този текст от съвременните евангелски християни, които откъсват стиха от неговия контекст като послание до презвитерите на църква, и го обръщат в смекчена, арминианска молба от слабо и безпомощно божество, което е оставено на милостта на човека. Трябва да помним, че Христос говори тук като Амин, верният и истински Свидетел, Създателят и върховният Господар над всичко. Той не отправя немощна молба, като че ли не управлява историята и не предопределя нейните най-дребни подробности; Той е Царят на царете, който воюва с враговете Си и ги осъжда на вечни пламъци. Нито говори към всички хора, защото е отправил посланието Си към Своята Църква; и отново, не говори на християните като на отделни хора, а на християните като членове на Църквата. Този стих не може да бъде направен да служи на целите на арминианския субективен индивидуализъм без насилствено да бъде откъснат от своя заветен и текстуален контекст.[19] Все пак, има изопачаване и от другата страна, което е също толкова сериозно. Няма да е достатъчно да посочвам само грешките на арминианците, за да си свърша задоволително работата с този текст, защото традиционно калвинистите също грешат тук. Реформисткото богослужение има склонността да е твърде интелектуално, съсредоточено върху проповядването. В името на това, да е съсредоточено върху Словото, то действително често се съсредоточава върху интелекта. Така реформисткият рационализъм е произвел своята съответна и противоположна реакция в арминианското съживленчество, ирационализъм и анти-интелектуализъм. Хората са избягали от безплодното, прекалено интелектуално ударение на Реформисткото богослужение и са се втурнали в анти-теологическите ереси на това, което за нещастие е познато като евангелско християнство (което всъщност няма нищо общо с първоначалното евангелие).[20] Какво е решението? Трябва да приемем сериозно библейското учение за Истинското Присъствие на Христос в тайнството на Причастието. Трябва да се върнем към библейския модел на богослужение, съсредоточено в Исус Христос, което означава седмично празнуване на Господната Трапеза, както и поучение върху нейното истинско значение и действие.[21] Трябва да изоставим загнилия платонизъм, който изпълва нашето голо, интелектуализирано богослужение, и да се завърнем към едно истинско общностно, литургично богослужение, характеризирано от артистична красота и музикално майсторство.[22] Защото трябва да е очевидно, че в този стих Той отправя към Църквата предложение за възстановяване на причастието с Него. Самото сърце и центърът на нашето общение с Христос е на Неговата трапеза (т.е., нашата земна трапеза, която Той е направил Своя). Най-основното и най-пълно предложение за спасение е предложението на Христос да вечеря с нас. В Святото Причастие ние имаме истинска вечеря с Исус, издигнати в Неговото небесно присъствие; и нещо повече, ние се храним от Него: Истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Човешкия Син, и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си. Който се храни с плътта Ми, и пие кръвта Ми, има вечен живот; и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото Моята плът е истинска храна, и Моята кръв е истинско питие. Който се храни с Моята плът и пие Моята кръв, той пребъдва в Мене, и Аз в него. Както живият Отец Ме е пратил, и Аз живея чрез Отца, така и онзи, който се храни с Мене, ще живее чрез Мене. (Йоан 6:53-57) 21-22 Последното обещание към победителя е обещание за господство с Христос: ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Баща Си на Неговия престол. Само бъдеща надежда ли е това? Със сигурност не. Привилегията да управляват с Христос принадлежи на всички християни, във времето и на земята, макар господството да се развива постепенно в историята до Свършека. Но Христос вече е влязъл в царството Си (Колосяни 1:13); Той вече е обезоръжил Сатана и демоните (Колосяни 2:15); и ние вече сме царе и свещеници с Него (Откровение 1:6); и както Той победи, така и ние трябва да излезем, побеждавайки в Неговото име. Той царува сега (Деяния 2:29-36) над всяко създание (Ефесяни 1:20-22) с всяка власт на небето и на земята (Матей 28:18-20), и сега е зает да полага всички врагове под краката Си (1 Коринтяни 15:25), докато Неговото царство става голяма планина, която изпълва цялата земя (Данаил 2:35, 45). Така отново и отново се срещаме в тези послания до църквите с основната заповед на Откровение, която св. Йоан ни напомня да пазим (1:3): Побеждавай! Завладявай! Дори ако пропуснем факта, че това пророчество не е за двадесети век, ние няма да разберем неговата идея, ако се съсредоточим върху гоненията или императорския култ, по същия начин, както хората като Хол Линдзи в нашата епоха се съсредоточават върху петролното ембарго, общите пазари и водородните бомби: основното послание не е за нито едно от тези неща, а за задължението на Църквата да побеждава света. Р. Дж. Ръшдуни казва много добре: “Целта на това видение е да даде утеха и увереност в победата на Църквата, а не да потвърди нейните страхове или заплахите на врага. Да се чете Откровение по друг начин, освен като победа на Божието царство във времето и на земята, е да се отрече самата същност на неговото значение.”[23] Големият провал на това, което днес е известно като “амилениализъм,” е неговото нежелание да приеме тези последствия от посредническото царуване на Исус Христос за господството върху земята. Новозаветните автори постоянно увещават Божия народ да “побеждава” в светлината на първоначалната Христова победа. Бивайки възстановени в Неговия образ, според Неговото подобие (Ефесяни 4:24; Колосяни 3:10), и ставайки все повече и повече съобразени с Неговия образ (Римляни 8:29-30), ние царуваме с Него сега, в тази епоха. Той ни е дал законно право на собственост върху всички неща (сравнете Римляни 8:32; 1 Коринтяни 3:21-22), и по тази причина трябва да владеем под Неговото господство във всяка област на живота. Амилениалистите, обаче, макар да изповядват, че вярват в съществуването на Христовото настоящо Царство, често по правило отричат неговото практическо действие в този свят. Например, блестящото изследване на Мередит Клайн, Образи на Духа, има отлична глава върху “Пророчески модел на Божия образ,” в която той показва как възстановяването на Божия образ в Църквата чрез Христос означава, че “всички Божии хора са пророци” (сравнете Числа 11:29; Деяния 2:17-18).[24] Клайн също има превъзходна глава върху “Свещенически модел на Божия образ,” възхитително изложение на свещенството на всички вярващи в образа на Христос, нашия истински Първосвещеник.[25] Но Христос е Пророк, Свещеник и Цар – но забележително, Клайн не написва статия върху “Царски модел на Божия образ.” Но ако християните са образ на Христос в неговата роля като Пророк и Свещеник, те са също и царе, в образа на Царя. Именно това е значението на стиховете, за които говорим: Господ Исус Христос споделя Своето завоевание и възцаряване със Своя народ. Тъй като Той е победил и е седнал с Бащата на Неговия престол, сега Той ни призовава да споделим царската власт с Него, наследявайки всички неща.

[1] Robert H. Mounce, The Book of Revelation (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1977), p. 112.
[2] Ibid., p. 109.
[3] G. R. Beasley-Murray, The Book of Revelation (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., [1978] 1981), p. 94.
[4] G. B. Caird, The Revelation of St. John the Divine (New York: Harper & Row, Publishers, 1966), p. 48.
[5] Тези читатели, които биха желали да изследват това нататък, трябва да се запознаят със следните книги, публикувани от Banner of Truth Trust (P. O. Box 621, Carlisle, PA 17013): Arthur Pink, The Sovereignty of God; John Cheeseman et al., The Grace of God in the Gospel; John Murray, Redemption Accomplished and Applied; J. Gresham Machen, The Christian View of Man; R. B. Kuiper, The Bible Tells Us So.
[6] John Murray, Redemption Accomplished and Applied (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1955), pp. 154f.
[7] От искрено уважение ще пропусна името името на този боящ се от Бога автор, който е дал ценен принос към църквата.
[8] Това е учението за вменяването на греха на Адам (която трябва да бъде разграничена от доктрината за вродения грях; но повечето евангелски християни, включително проповедници и коментатори, явно не разбират разликата). Добро изложение на това има в John Murray, The Imputation of Adam’s Sin (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed, [1959] 1977).
[9] Вижте David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 125ff.  
[10] Мередит Г. Клайн посвещава цяла глава на този предмет. Виж “A Priestly Model of the Image of God,” in Images of the Spirit (Grand Rapids: Baker Book House, 1980), pp. 35-36.
[11] Ibid., pp. 40., 44f., 54f.; ср. Изх. 27:14-15; 3 Царе 6:8; 7:15, 21, 39; 4 Царе 11:11; 2 Лет. 3:17; Езек. 40:18, 40ff., 41:2, 26; 46:19; 47:1-2.
[12] За нещастие, много фундаменталисти и евангелски християни днес използват думата като Чувствувам се добре. Такава употреба, скрито (макар и не преднамерено) граничеща с богохулство, е още един симптом на субективния, съсредоточен върху човека подход към живота, който е станал масов през последните два века.
[13] A. Plummer in The Pulpit Commentary: The Revelation of St. John the Divine (London: Funk and Wagnalls Company, n.d.), p. 115.
[14] C. J. Hemer, “Seven Cities of Asia Minor,” in R. K. Harrison, ed., Major Cities of the Biblical World (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1985), pp. 246ff.
[15] M. J. S. Rudwick and E. M. B. Green, “The Laodicean Lukewarmness,” in Expository Times, Vol. 69 (1957-58), p. 178; цитиран в Mounce, p. 125.
[16] Mounce, pp. 125f.
[17] От T. S. Eliot, “The Hippopotamus,” Colected Poems 1909-1962 (New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1963), p. 42.
[18] Charles F. Pfeiffer and Howard F. Vos, The Wycliffe Historical Geography of Bible Lands (Chicago: Moody Press, 1967), p. 377.  
[19] Разбира се, Господ също предлага Себе Си на хората извън Царството: дори на кучетата се дават трохи от трапезата на децата (Матей 15:21-28); и царят в Христовата притча (Лука 14:23) изпрати своите слуги, за да принудят езичниците да влязат. Но предложението за спасение на Христос никога не се прави извън контекста на Завета, Царството и Църквата.
[20] Вижте статията на James B. Jordan, “Holistic Evangelism” в неговия труд Sociology of the Church (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1986).
[21] Вижте Geddes MacGregor, Corpus Christi: The Nature of the Church According to the Reformed Tradition (Philadelphia: The Westminster Press, 1958); и Ronald S. Wallace, Calvin’s Doctrine of the Word and Sacrament (Tyler, TX: Geneva Ministries, [1953] 1982).
[22] Една от най-полезните книги за поклонението от реформистка гледна точка е Richard Paquier, Dynamics of Worship: Foundations and Uses of Liturgy (Philadelphia: Fortress Press, 1967). За възгледи от други традиции виж Louis Bouyer, Liturgical Piety (University of Notre Dame Press, 1955); Josef A. Jungmann, S. J., The Early Liturgy to the Time of Gregory the Great (University of Notre Dame Press, 1959); Alexander Schmemann, Introduction to Liturgical Theology (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1966); Luther D. Reed, The Lutheran Liturgy (Philadelphia: Muhlenberg Press, 1947); Massey H. Shepherd Jr., The Worship of the Church (Greenwich, CT: The Seabury Press, 1952); и Cheslyn Jones et al., eds., The Study of Liturgy (New York: Oxford University Press, 1978).
[23] Rousas John Rushdoony, Thy Kingdom Come: Studies in Daniel and Revelation (Tyler, TX: Thoburn Press, [1970] 1978), p. 90.
[24] Kline, Images of the Spirit, pp. 57-96.
[25] Ibid., pp. 35-56.

Част трета: ЕТИЧНИ ПОСТАНОВЛЕНИЯ: СЕДЕМТЕ ПЕЧАТА (Откровение 4-7)

Въведение

 

Третата част на заветния мирен договор (сравнете Второзаконие 5:1-26:19)[1] изявява начина на Заветен живот, изискван от васалите, законите за гражданство в Царството. Както обявява св. Павел, всички хора “живеят, движат се и съществуват” в Бога (Деяния 17:28); Той е Основата на самото ни съществуване. Това означава, че нашите отношения с Него са в центъра на нашето съществуване, на нашите действия и нашето мислене във всяка област на живота. И централно място в тези отношения е Неговото светилище, където поданиците Му идват да се Му се поклонят пред Неговия престол. Така главната грижа на частта на Закона е пълното посвещение на Божиите хора, като е поставено специално ударение върху установяването на едно централно Светилище:   Но да търсите мястото, което Господ вашият Бог избере между всичките ви племена, за да настани там Името Си, да бъде жилището Му, и там да идете. (Второзаконие 12:5; сравнете останалата част на 12 гл.)   Както отбелязва Мередит Клайн, “Изискването за централизация трябва . . . да бъде разбирано според естеството на Второзаконие като сюзеренен договор. Такива мирни договори са забранявали на васала да се впуска каква да е независима дипломация с чуждестранна сила, освен със заветния владетел. В частност, васалът е трябвало да не плаща данък на никой друг господар.”[2] Централното място на светилището е помагало да се подчертае фактът, че то е било образ на небесното Светилище (Изход 25:9, 40; 26:30; Числа 8:4; Деяния 7:44; Евреи 8:5; 9:23). Това е също ударението на Законовата част на Откровение. Текстът започва с възнасянето на св. Йоан към Престолната зала на Бога, и това дава централната отправна точка за цялото пророчество: Всички неща се виждат в тяхното отношение към Престола. Осъжденията, които са вързани на земята, са били първо вързани на небесата.[3] Очевидно, важна страна от Законовата част във Второзаконие е самият Закон, белегът на Божието заветно господство. Мойсей отделя голямо внимание постоянно да напомня на Израел за завета на Синай, с Десетте Заповеди написани върху каменни плочи (Второзаконие 5:9-10). Подобно, тази част на Откровение (гл. 5) се занимава с документ на Завета, който като първоначалните каменни плочи е бил изписан от двете страни. Законите на Завета обявиха програма за завоевание на нечестивите народи на Ханаан: Израел победи своите врагове чрез прилагане на Завета. Святата война просто извърши смъртното наказание обявено в съдебната зала; тя беше в основата си етично, съдебно действие, изпълняващо смъртно наказание срещу нечестивите.[4] Така програмата за завладяване, основана върху Божия Закон, произлизаше от централното Светилище. (Интересно е, че когато тази програма се изговаря във Второзаконие 7, Мойсей говори символично за “седем народа,” които трябва да бъдат унищожени.)[5] Разбира се, законът промисля не само за съда над ханаанците, но и за израилтяните, които отстъпят от Завета: Онези, които отхвърлят Божията власт и последват други богове, трябва да бъдат умъртвени, присъда, която като останалите, произлиза в крайна сметка от жертвеника на централното Светилище (Второзаконие 13:1-18; 17:1-13).[6] Както изяснява Второзаконие 20, тази характеристика, свързана със Светилището и съда, е централна дори във войните срещу други народи извън границите на теокрацията: Свещеник е трябвало да посвещава битките на Божията слава и на Неговото заветно Царство (ст. 1-4). Такава война винаги е била предшествувана от предложение за мир; ако то е срещало отказ, всички хора от града са щели да бъдат подложени на нож. Клайн обяснява образността: “В предложението за мир на Израел (ст. 10) и в подчинението на езическия град като заветен принос към Яхве (ст. 11) е изобразена спасителната мисия на Божия народ по света (сравнете Захария 9:7б, 10б; Лука 10:5-16). Съдът над онези, които отказват да се помирят с Бога чрез Христос, се изявява в обсадата, покоряването и наказанието върху непокорния град (ст. 13).”[7] Намираме всичко това и в Откровение – с разликата, че като Заветен Съдебен процес срещу отстъпилия Израел, присъдите, произнесени в миналото срещу нечестивите езичници, сега са нанесени върху беззаконния Божий народ, който е отхвърлил предложението за мир на Христос. Когато се отваря книгата на Завета, херувимите, носещи олтара, извикват: “Ела!” – и четири конници излизат, за да завладеят Земята, носейки унищожение и смърт в изпълнение на заветните проклятия, прилагайки праведните и святите присъди на небесното Светилище. Друг важен предмет на Законовата част във Второзаконие е изискването за присъствие на святите празници, включващи три пъти годишно поклоннически пътувания до централното Светилище: за празниците на Пасхата/Безквасния хляб (16:1-8), Петдесятница [седмиците] (16:9-12) и Шатроразпъването [Шатрите] (16:13-15).[8] Същият ред се следва в този раздел на Откровение. Глава 5 съдържа образност от Пасхата, където виждаме поклонниците в светилището, благодарящи за “Агнето, което беше заклано.” Глава 6 поема темата за Петдесятница (годишното възпоменание на даването на Закона в Синай): Законовата част на Завета се разпечатва, донасяйки последователност от присъди, подредени според Авакум 3, текст, който се е четял в синагогата за Петдесятница.[9] После глава 7 ни отвежда във видение за есхатологичния Празник на Скиниите,[10] в който безбройни множества, изкупени от всеки народ, стоят пред Престола с палмови клонки в ръце (сравнегте Левит 23:39-43), хвалейки Бога като свой Цар-Изкупител (сравнете Второзаконие 26:1-19)[11] и получаващи пълнотата на благословението, символизирано в този празник: “И седящият на престола ще разпростре скинията Си върху тях. Няма да огладнеят вече, нито да ожаднеят вече, нито ще ги удари слънцето, нито някой пек; защото Агнето, Което е пред средата на престола, ще им бъде пастир и ще ги заведе при извори с течащи води; и Бог ще обърше всяка сълза от очите им” (Откровение 7:15-17).


[1] Вижте Meredith G. Kline, Treaty of the Great King: The Covenant Structure of Deuteronomy (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1963), pp. 62-120.
[2] Ibid., p. 80.
[3] Сравнете Матей 18:18, което буквално казва: “Наистина Аз ви казвам, каквото и да вържете на земята е било вързано в небесата; и каквото развържете на земята е било развързано в небесата.” При изпълняването на праведни присъди, служителите на земята изявяват небесната присъда.
[4] Вижте Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion by Covenant (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1987).
[5] Ср. Kline, p. 68.
[6] Ibid., pp. 84ff., 94ff.
[7] Ibid., p. 106.
[8] Ibid., pp. 91-94.
[9] M. D. Goulder, The Evangelists’ Calendar: A Lectionary Explanation for the Development of Scripture (London: SPCK, 1978), p. 177.
[10] Вижте David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 44ff., 60.
[11] Виж Kline, pp. 118ff.

4 – ПРЕСТОЛЪТ НАД МОРЕТО

Моделът за поклонение (4:1-11)

 

1 След това видях, и ето врата отворени на небето; и предишният глас, който бях чул да говори с мене като тръба, казваше: Възлез тук, и ще ти покажа това, което трябва да стане подире.   2 Начаса се намерих в изстъпление чрез Духа, и ето, престол беше поставен на небето, и на престола седеше Един.   3 И седналият приличаше на камък яспис и сардис; и имаше около престола и дъга, на глед като смарагд.   4 И около престола имаше двадесет и четири престола, и видях, че на престолите седяха двадесет и четири старци, облечени в бели дрехи, и на главите им златни корони.   5 И от престола излизаха светкавици и гласове и гърмежи. И пред престола горяха седем огнени светила, които са седемте Божии духове.   6 И пред престола имаше като стъклено море, подобно на кристал, а всред престола и около него четири живи същества, пълни с очи и отпред и отзад.   7 Първото живо същество приличаше на лъв, второто приличаше на теле, третото имаше като човешко лице, и четвъртото живо същество приличаше на летящ орел.   8 И четирите живи същества, имащи по шест крила, бяха пълни с очи изоколо и извътре; и те не престават денем и нощем да казват: Свят, свят, свят е Господ Бог Всемогъщий, Който бе, и Който е, и Който ще бъде.   9 И когато живите същества принасят слава, почит и благодарение на Този, Който седи на престола и живее до вечни векове,   10 двадесетте и четири старци падат пред седещия на престола, и се кланят на Онзи, Който живее до вечни векове, и полагат короните си пред престола, казвайки:   11 Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почит и сила; защото Ти си създал всичко и поради Твоята воля всичко е съществувало и е било създадено.   1 Този стих се използва от поддръжниците на диспенсационализма, за да подкрепя тяхната “Теория за Грабването,” идеята, че Църквата ще бъде отнета от света преди идването на Голямата скръб; всъщност, този стих изглежда е главното доказателство за грабване преди Голямата скръб. “Грабването” на св. Йоан в небето се счита като знак, че цялата Църква ще изчезне преди да се излеят язвите, записани в следващите глави. Част от логиката на това разбиране е, че Гласът, който Йоан чува, е като звук на тръба, а св. Павел казва, че при “грабването” ще звучи тръба (1 Солунци 4:16). Някои защитници на тази позиция изглежда забравят факта, че Бог използва тръбата при многобройни поводи. Всъщност, както видяхме в първата глава, връзката между Божия глас и звука на тръба се среща навсякъде в Писанието, започвайки от съда в Едемската градина. По тази причина св. Йоан чува гласа като тръба в първото видение (Откровение 1:10). (Нима това посочва възможно “двойно грабване”?)[1] Диспенсационалистичната школа на тълкуване също се позовава на факта, че след като Гласът казва Възлез тук, “Думата ‘църква’ не се среща отново в Откровение, докато не се изпълни всичко.”[2] Само това наблюдение се изтъква като достатъчно доказателство, че книгата Откровение не говори за “Църква”[3] от този момент до Второто Пришествие (обикновено поставяно в 19:11), което отново доказва, че Църквата е била грабната и отсъствува, в небесата, далеч от всякакви вълнения – само защото думата “Църква” отсъствува! На основа на такъв любопитен принцип на тълкувание можем да кажем с увереност, че Откровение не ни казва нищо и за Исус до глава 12, защото името “Исус” не се появява дотогава (така “Лъвът от юдовото племе” и “Агнето, което е заклано” [5:5-6] трябва да се отнасят за някой друг).[4] Разбира се, този тълкувателен метод включва много повече проблеми за диспенсационалистите: защото думата “Църква” никога повече не се появява в цялата книга Откровение! Следователно това тълкувание на думите Възлез тук не подкрепя грабването на Църквата преди Голямата скръб; то действително учи изчезването на Църквата преди Голямата скръб. След последния стих в Откровение 3 Църквата просто изчезва, и никога повече не се чува за нея. Очевидно, това не е вярно. Църквата е позната с многобройни имена и описания в Библията,[5] и само фактът, че думата “Църква” не се появява, не е основание, че понятието Църква не присъствува. Хората, които виждат в този стих някакво “грабване” на Църквата, всъщност прибавят към текста. Единствения “грабнат” е самият св. Йоан. Истината е, че св. Йоан използва думата Църква само по отношение към конкретно събрание – не за цялото Христово тяло. Но трябва също да осъзнаем, че св. Йоан се възнася към богослужение в Господния Ден; и това е ясен образ на седмичното възнасяне на Църквата в небето на всеки Господен Ден, когато тя се съединява в общението на светиите и ангелите в “тържество” (Евреи 12:22-23) за небесната литургия. Църквата изпълнява преживяното от св. Йоан всяка неделя в Sursum Corda,[6] когато служителят (представяйки Христовото Възлез тук!) извиква, Издигнете своите сърца! и събранието пее в отговор, Ние ги издигаме към Господа! Отбелязахме в по-ранна глава коментара на св. Герман, че “Църквата е земно небе”; Патриархът продължава: “Душите на християните са призовани заедно да се съберат с пророците, апостолите и йерарсите, за да се наредят с Авраам, Исак и Яков на мистичното тържество в Христовото царство. Следователно, идвайки в единство на вяра и в общението на Духа чрез раздаването на Този, Който умря за нас и седи отдясно на Бащата, ние вече не сме на земята, а стоим до царския Престол на Бога в небето, където е Христос, точно както Той Самият каза: ‘Праведни Татко, освети в Твоето име тези, които Ми даде, за да могат да бъдат там, където съм и Аз’ (сравнете Йоан 17).”[7] Жан Калвин се съгласява: “За да може чистите души истински да възприемат Христос във Вечерята, те трябва да се издигнат в небето. . . . И по същата причина, е установено от древността, че преди посвещаването на хората трябва да се каже със силен глас да издигнат сърцата си.”[8] Вече видяхме (при 1:10), че изразът в Духа (ст. 2) е технически пророчески език, отнасящ се не до субективните усещания на св. Йоан, а до неговото обективно преживяване като вдъхновен получател на божествено откровение. Да си “в Духа” е специална привилегия на библейските пророци. Обобщавайки своето обширно изследване по този въпрос, Мередит Клайн пише: “Сътворяването на Адам като образ-отражение на славата на Създателя-Дух се повтаря в историята на пророците. Същественото събитие във формирането на един пророк е било преобразяващата среща със Славата-Дух, от която пророкът излиза като човек, отразяващ божествената Слава. . . . Да си издигнат в Духа е означавало да си приет в божественото събрание, небесната реалност в богообразната Слава-Дух. Белегът на истинския пророк е бил, че той е стоял пред Господа на Славата сред заседанията на ангелския съвет.”[9] Но с идването на Новия Завет това, което беше преди специална привилегия на пророческата класа в заветната общност, сега става привилегия за всички. Желанието на Мойсей – “Дано всичките Господни хора бъдат пророци, та да тури Господ Духа Си на тях!” (Числа 11:29) – се изпълнява в Петдесятното изливане на Святия Дух (Деяния 2:17-21). Точно както Мойсей (пророкът par excellence на Стария Завет) бе уникално привилегирован да говори с Бога лице в лице (Числа 12:6-8), участвувайки в Неговата слава (Изход 34:33-35), така сега “ние всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен” (2 Коринтяни 3:18). Всеки вярващ е получил пророческото помазание (1 Йоан 2:20, 27); и всяка седмица ние се възнасяме в Духа в небесното събрание.[10] Следователно “Теорията за Грабването” се основава частично върху неразбиране на християнското учение за Възнасянето на Църквата. Първоначалното Възнасяне се изпълни позиционно с Исус Христос, в Когото седим в небесни места (Ефесяни 1:20; 2:6); прогресивното (всекидневно) Възнасяне се извършва литургично с Исус Христос всяка седмица, в празнуването на Причастието (Евреи 12:22-24); а окончателното (кулминационно) Възнасяне се извършва есхатологично с Христос а) духовно, при смъртта (Откровение 20:4); и б) телесно, в края на историята (1 Коринтени 15:50-55; 1 Солунци 4:17).[11] 2-3 За да получи откровението, св. Йоан е взет на небесата, където вижда Престол и Един седящ: Йоан ще наблюдава идващите събития от истинската отправна точка, Престолът-Колесница на Бога в Облака на Славата. Бог е Определящият всички неща, и правилното разбиране за света трябва да започва от правилното разбиране за централното положение на Неговия Престол. “В безграничната мъдрост на Господа на цялата земя всяко събитие попада със съвършена точност на своето правилно място в Неговия вечен план; нищо, колкото и малко да е, колкото и странно да е, не се извършва без Неговото нареждане, или без да подхожда специално на своето място в изработването на Неговото намерение; и краят на всичко ще бъде изявяване на Неговата слава и издигане на Неговото хваление.”[12] И Този, Който седи, е като яспис и сардис на глед: Бог е видян като ярка, непристъпна светлина (сравнете 1 Тимотей 6:16), защото св. Йоан е бил взет в небесното пресвето място, вътрешното Светилище на космическия Храм в Облака на славата. Подчертаващ това е фактът, че Йоан вижда дъга около Престола, на изглед като смарагд. Струва си да се отбележи, че тези три камъка, ясписа (може би опал или диамант),[13] сардис (червеникав камък), и смарагд, представляват три от дванадесетте племена на Израел върху нагръдника на първосвещеника (Изход 28:17-19, LXX); те също са споменати сред скъпоценностите, които са били изобилни в земята в Едемската градина (Езекиил 28:13, LXX). Сравнете видението на Йоан с това на пророк Езекиил:   . . . виждаше се подобие на престол, наглед като камък сапфир; и върху подобието на престола имаше подобие наглед като човек, седящ на него на високо. И видях нещо наглед като светъл метал, като изглед на огън в него от всяка страна; от това, което се виждаше, че е кръстът му, и надолу видях като изглед на огън обиколен със сияние. Какъвто е изгледът на дъгата в облака в дъждовен ден, такъв бе изгледът на обикалящото сияние. Това бе изгледът на подобието на Господната слава. (Езекиил 1:26-28)   Така св. Йоан е в истинския Храм, небесния първообраз, който представлява модела за изграждането на Скинията от Мойсей (Изход 25:40; Евреи 8:1-2, 5; 9:23-24). Той вижда Престола, съответствуващ на Седалището на Милостта; Седемте светила, съответствуващи на Светилника със седем светила; Четирите живи същества, съответствуващи на Херувимите; Стъкленото море, съответствуващо на Медното “Море”; и Двадесет и четирите Старци, съответствуващи на Двадесет и четирите свещенически рода. (Вижте Приложение А за по-пълно изследване на Левитския символизъм тук и в цялото Откровение.) 4 Около Престола св. Йоан вижда двадесет и четири престола, на които седят двадесет и четири старци. Кои са тези старци? В една известна статия големият новозаветен учен Нед Стоунхаус от Уестминстърската Семинария защитава възгледа, че тези старци са “небесни същества по ранг по-висши от ангелите като цяло, като херувимите и серафимите в Стария Завет, ако не са и самите те.”[14] Въпреки умелата защита на Стоунхаус на неговата позиция, тя почива на презумпция за текста, която със сигурност е неправилна, и така неговото тълкувание се отклонява сериозно. (Повече по текстуалния проблем и мнението на Стоунхаус ще бъде изложено по-долу, в дискусията по 5:9). От друга страна, има състоятелни основания за разбирането, че тези старци са представители на Църквата в небето (или, както св. Йоан прогресивно разкрива в своето пророчество, земната Църква, която се покланя в небето). Първо, самото име старци посочва, че тези същества представляват Църквата, а не ангели. Никъде в Библията думата старец не се дава нещо друго освен за хора, и от най-ранни времена тя означава хора, които имат власт и представителство в Църквата (вижте Изход 12:21; 17:5-6; 18:12; 24:9-11; Числа 11:16-17; 1 Тимотей 3:1-7; Тит 1:5-9; Евреи 13:17; Яков 5:14-15). Следователно, от пръв поглед изглежда, че старците в Откровение са представители на Божия народ, сенатът, заседаващ около своя епископ. Това съображение се засилва от второ наблюдение за тези старци: Те са видяни като седящи на престоли. Вече ни е казано в това пророчество, че християните царуват с Христос (1:6), че носят корони (2:10; 3:11), че на тях е дадена царска власт с Него над народите (2:26-27), че отстъпниците ще бъдат принудени да се поклонят пред тях (3:9), и че те са седнали с Христос на Неговия престол (3:21). Сега в глава 4 виждаме старци седнали на престоли; не е ли това продължение на ученията, представени дотук? Трето, трябва да имаме предвид символизма на числото двадесет и четири. Най-общо, понеже двадесет и четири е два пъти по дванадесет, отново има основание от пръв поглед да приемем, че това число е свързано с Църквата. Дванадесет е число, свързано в Библията с Божия народ: Израел беше разделен на дванадесет племена; и дори за управлението на Новозаветната Църква се говори като за “дванадесет племена,” защото Църквата е Новият Израел (вижте Матей 19:28; Марк 3:14; Деяния 1:15-25; сравнете Яков 1:1). Св. Йоан използва думата старец дванадесет пъти в Откровение (4:4, 10; 5:5, 6, 7, 11, 14; 7:11, 13; 11:16; 14:3; 19:4). Числото двадесет и четири така е “двойна порция” от дванадесет. Многократни числа дванадесет са вградени също в символичната структура на Новия Ерусалим, както четем в последното видение на пророчеството (21:12-14):   Градът имаше голяма и висока стена, с дванадесет порти, и на портите дванадесет ангела, и надписани над портите имена, които са имената на дванадесетте племена на израилтяните. . . . И градската стена имаше дванадесет основни камъка с дванадесет имена на тях, имената на дванадесетте апостоли на Агнето.   Но картината на двадесет и четирите старци се основава на нещо много по-конкретно, отколкото простото споменаване на умножено дванадесет. В поклонението в Стария Завет имаше двадесет и четири свещенически рода (1 Летописи 24) и двадесет и четири рода на певци в Храма (1 Летописи 25). Така картината на двадесет и четири водачи на поклонението не е нова идея за тези, които първи са прочели Откровението: Това е било характеристика на поклонението на Божия народ в продължение на повече от хиляда години.[15] Всъщност, св. Йоан събира заедно два образа, които подкрепят нашето общо заключение: (1) Старците седят на престоли – те са царе; (2) Старците са двадесет и четири на брой – те са свещеници. Това, което св. Йоан вижда, е просто Небесният църковен съвет: представителното събрание на Царското Свещенство, Църквата.[16] Че тези старци са свещеници и царе показва, че Аароновото свещенство на Стария Завет е било отменено и надминато; новозаветното свещенство, с Исус Христос като първосвещеник, е Мелхиседеково свещенство. Така св. Йоан ни казва, че тези свещеници-старци носят корони, защото короната на първосвещеника е била дадена на всички. Двете независими свидетелства от втори век, че св. Яков в Ерусалим и св. Йоан в Ефес са носели златната корона на първосвещеника, са като цяло отхвърлени от съвременните учени;[17] но тези традиции може би отразяват действителната практика на ранната Църква. Това ни води до друга точка, която трябва да бъде спомената преди да продължим. Вече отбелязахме (вижте при 3:20) няколко проблема, причинени от рационалистичните тенденции на онези групи, които произлизат от Реформацията. За нещастие, в тези същите групи става масово премахването на презвитерската служебна дреха. Макар основанието да е “духовността,” действителните резултати са да се платонизира учението и поклонението, и да се демократизира управлението и служението – по-нататъшни крачки по дългия, прашен път към Реформисткото безплодие. Както ни напомня Ричард Пакие, “Цветът е учител чрез зрението, и той създава настроения. Когато омаловажаваме този психологически фактор в поклонението на Църквата, ние имаме погрешно разбиране за човешката природа и мястото на възприятията в нашия вътрешен живот.”[18] Бог ни е създал по този начин, и продължаващата валидност на официалните дрехи следва по правило от моделите, изложени в Стария Завет: Официалният характер на презвитера се подчертава с употребата на официални дрехи, по същия начин както съдиите в нашето общество все още носят тоги – практика, между другото, която произлиза от практиката на Църквата. Пакие продължава: “Затова е нормално човек, който служи в богослужението на Църквата, да бъде облечен по начин, който съответствува на възложената му задача, и който видимо изразява това, което той прави. Нещо повече, този, който води действието на поклонението, не го прави като частно лице, но като служител на Църквата; той е представител на общността и говорител на Господа. Затова е полезно специално предписано облекло, някаква църковна ‘униформа’ за напомняне на верните и на него самия, че в това действие той не е Господин Някой Си, а служител на Църквата сред множество хора. Това, което е било не по-малко незаменимо в древни времена, когато чувството за общност и за обективност на култовите действия е преобладавало, става в нашето време много полезно средство, и дори истински необходимо, тъй като индивидуализмът и субективността са станали толкова дълбоко вкоренени в религията на реформистките църкви.”[19] 5-8 Св. Йоан описва небесния събор според познаните звукови и видими ефекти, които придружават Облака на Славата, като при Синай (Изход 19:16-19): От Престола излизат светкавици, и гласове, и гърмежи. Отново, както в 1:4-5, образите са небесния модел на устройството на Скинията (Евреи 8:5; 9:23): Като Светилника с неговите седем светила, горящи на Светото място, има седем огнени светила пред Неговия Престол, седемте светила представляващи седемте Божии Духове, Святият Дух в неговата седмократна пълнота на действието. Ето отново съчетанието на трите страни на образността на Облака на Славата: Гласът (ст. 12), сияещата Слава (ст. 3) и Духът (ст. 5). Тогава пред Престола св. Йоан вижда нещо като стъклено море, подобно на кристал. Това е друг момент, в който това видение се пресича със записаното в Езекиил 1. Но Престолът се вижда от две различни гледни точки. Докато св. Йоан стои в самия небесен събор, гледайки надолу към “морето” от стъкло (което отговаря, според обзавеждането на Скинията, на съда за миене, също наречен “море”: Изход 30:17-21; 3 Царе 7:23-26), Езекиил стои под Облака на Славата, гледайки нагоре през неговия конус, и “морето” върху него изглежда като синьо небе[20] над него:   Видях, и, ето, вихрушка идеше от север, голям облак и пламнал огън, а около него сияние; и отсред него се виждаше нещо на глед като светъл метал, от средата на огъня. Отсред него се виждаше и подобие на четири живи същества. . . . А над главите на живите същества имаше подобие на един простор, на глед като цвят на страшен кристал, разпрострян над главите им. . . . И над простора, който беше върху главите им, се виждаше подобие на престол. . . . (Езекиил 1:4-5, 22, 26)   Друго сходство с видението на Езекиил е, че св. Йоан вижда четири живи същества, стоящи посред Престола и около него, крепящи Престола-Колесница в неговия полет (сравнете Псалм 18:10), както правят четирите херувима в Езекиил (забележете, че те са “посред” и “около” Престола; сравни тясната връзка между Престола и четирите живи създания в 5:6). Тези същества (не “зверове,” както е в превода King James) са пълни с очи отпред и отзад, и изглеждат наглед като Лъв, Теле, Човек и Орел. Подробно сравнение на тези стихове с Езекиил 1 и 10 ще разкрие много интересни паралели, както и разлики между двата записа (трябва да се обърне внимание и на видението за шестокрилия серафим в Исая 6:1-4). Че има четири такива показва известна връзка с формата на земята като жертвеник (сравни библейските идеи за четирите краища на земята, четирите ветрове, четирите посоки, четирите реки в Едем, които напояват цялата земя, и т.н.). Майкъл Уилкок обяснява: “Херувимите в Библията далеч не са закръглени бебчета с крилца и трапчинки. Те са величествени създания, видими изражения на Божието присъствие. Така че когато ни се казва (Псалм 18:10), че Господ пътува на херувими и на крилете на вятъра, може би ще започнем да виждаме връзка между четирите живи създания от 4:6 и четирите вятъра от 7:1. Бихме могли да наречем тези херувими-създания ‘природа,’ като осъзнаваме какво наистина е природата – огромна постройка, туптяща с непрестанната дейност на Бога. . . . Може би техните лица (4:7; Езекиил 1:10) представляват Неговото величие, Неговата сила, Неговата мъдрост и Неговата възвишеност, а техните многобройни очи Неговата непрестанна бдителност над всяка част от Неговото творение. Затова е уместно те да са четири, съответствуващи на посоките на света и на краищата на земята и представляващи Божия свят, както двадесет и четирите старци представляват Църквата.”[21] Макар Жан Калвин се съгласява с Уилкок, неговите бележки върху значението на четирите лица на херувима са още по-радикални: “Чрез тези глави всички живи създания са представени пред нас. . . . Тези животни побират в себе си всички части на вселената чрез този словесен образ, чрез който една част представлява цялото. В същото време, доколкото ангелите са живи създания, трябва да видим в какъв смисъл Бог придава на самите ангели главата на лъв, на орел и на човек: защото това въобще не изглежда да съответствува на тяхното естество. Но Той не би могъл да изрази по-добре неразделната връзка, която съществува между движенията на ангелите и всички създания. . . . Затова трябва да разберем, че докато хората се движат и изпълняват своите задължения, те се насочват в различни посоки към предмета на своите желания, и така правят също и дивите зверове; но в основата на това има ангелски движения, така че нито хората, нито животните се движат сами по себе си, но цялата им енергия се основава на тайно вдъхновение.”[22] Както казва Калвин няколко страници по-късно, с още по-голяма сила, “всички творения се движат от ангелско движение.”[23] Това е точно обратното на хуманистичните идеи за “природа” и “естествен закон,” но това е библейското учение. Причината то да звучи странно на нас е, че нашият мироглед е бил пропит от философия, която има много общи черти с древния ваализъм. Джеймс Джордан пише: “Подробностите на култа към Ваал сега не са от много голяма важност за нас. Лежащата в основата на ваализма философия е тази, която сега царува в американското образование и живот, и която се преподава във факултетите по естествени науки на почти всички християнски колежи днес, и то не само в тези факултети. Писанието ни учи, че Бог поддържа живота пряко, не непряко. Няма такова нещо като Природа. Бог не е дал никаква присъща сила на развитие на вселената сама по себе си. Бог създаде вселената и всичко живо чрез непосредствени действия, не чрез посреднически процеси. Когато Бог оттегля Своя Дъх (Който е Святият Дух, Господарят и Даващият живота), незабавно следва смърт (Битие 7:22). Идеята, че Бог нави вселената и после я остави да се движи сама, че има такова нещо като Природа, което има присъща сила, е деизъм, не християнство. Теистичната еволюция е деизъм, не християнство. До степента, в която в дадена система природните процеси са заместили Божиите дела, до тази степен системата е станала ваалистична.”[24] “Поради влиянието на нео-ваализма (светския хуманизъм) в нашето съвременно общество, ние обикновено мислим, че Бог, когато направи света, вложи определени ‘природни закони’ или процеси, които работят автоматично и безличностно. Това е деистичен, не християнски мироглед. Това, което наричаме природен или физически закон, е всъщност приблизително средностатистическо обобщение за обичайната дейност на Бога при управление на Неговото творение. Материята, пространството и времето са създадени от Бога и се управляват пряко и активно от Него. Неговото управление се нарича ‘закон.’ Бог почти винаги прави нещата да стават по един и същи начин, според заветните закономерности (християнския еквивалент на природните закони), които заветни закономерности бяха установени в Битие 8:22. Науката и технологиите са възможни, защото Бог не променя правилата, така че човекът може уверено да изследва света и да се научи да го обработва. Но такава увереност винаги е форма на вяра, вяра или в Природата (Ваал) и в естествения закон, или вяра в Бога и в надеждността на Неговото посвещение да поддържа заветните закономерности.”[25] Има друга страна на символизма, свързан с четирите живи творения, която трябва да бъде спомената: тяхното съотвествие на Зодиака. Библейските автори са били запознати със системата на съзвездията такава, каквато ние я познаваме днес, освен че името на Орела изглежда обичайно замества Скорпиона. Причината за това може би е, че древната връзка между Скорпиона и Змията (сравнете Лука 10:17-19) е накарала библейските автори да сложат на негово място Орела; някои учени, обаче, твърдят, че “по Авраамово време Скорпионът се изобразявал като Орел” според популярната тогава халдейска система.”[26] Лицата на херувимите в Езекиил и Откровение са средните знаци в четирите групи от Зодиака: Лъвът е Лъв; Телето е Телец; Човекът е Водолей; а Орелът, както видяхме е “Скорпион.” Св. Йоан ги изброява в обратна посока на Зодиака (вероятно защото ги гледа отгоре в небето, а не отдолу от земята); но когато ги използва в структурата на своето пророчество, той ги изброява в правилния ред на сезоните.[27] След Встъплението (глава 1), Откровение се разделя на четири части, всяка “управлявана” от едно от тези творения. Първата четвърт (глави 2-3) се управлява от Телеца; така ударението е върху Седемте звезди върху рамото на Телеца. Втората четвърт (Глави 4-7) се управлява от фигурата на “Лъва от Юдовото племе,” който победи, за да отвори запечатаната Книга. Орелът лети всред небето викайки “горко” през третата четвърт (Глави 8-14). А четвъртата четвърт (Глави 15-22) се управлява от Човека, “Водолея” (сравнете изливането на Чашите на гнева, и реката на живота, която извира от Престола). Няма нищо окултно в тези неща. Наистина, Библията силно осъжда всички форми на окултизъм (желанието за езотерична и автономна мъдрост), включително и астрологичния окултизъм (Второзаконие 18:9-13; 4 Царе 23:3-5; Исая 8:19-20; 44:24-25; 47:8-15).[28] Но това не означава, че самите съзвездия са зли, нито че езическото поклонение на слънцето ни пречи да гледаме на слънцето като символ на Христос (Псалм 19:4-6; Малахия 4:2; Лука 1:78; Ефесяни 5:14). Напротив: Съзвездията са създадени от Бога и изявяват Неговата слава (Псалм 19:1-6). Те не са просто случайни групи от звезди (нищо в Божията вселена не е случайно в истинския смисъл); но те са били конкретно поставени там от Бога (Йов 9:7-9; 26:13; 38:31-33; Амос 5:8).[29] Подреждането на дванадесетте племена на Израел около Скинията (Числа 2) отговаря на реда на Зодиака;[30] и както херувимите, четири от племената представляват средните знаци на всяка четвърт: Юда е Лъвът, Рувим е Човекът, Ефрем е Телето, а Дан е Орелът.[31] Причината за съответствието между Израел и звездите е обяснена от Гордън Уенхам: “Писанието често нарича небесните тела Божията небесна войска (например Второзаконие 4:19), докато армиите на Израел бяха неговата земна войска (например Исус Навин 5:14 и Числа 1). Земната скиния беше точно копие на Божието небесно обиталище (Изход 25:9, 40). Двете са посещавани от войските на Господа. И накрая, Битие 37:9 сравнява Яков и неговите синове (прадедите на дванадесетте племена) със слънцето, луната и звездите.”[32] Разбира се, най-известният пример за астрономически символизъм в Библията е, че раждането на Самия Месия се изявява на Мъдреците чрез звездите (Матей 2:2), както е предсказано (Числа 24:17; Исая 60:1-3).[33] След това св. Йоан описва поклонението, извършвано от четирите живи създания, използвайки хорова част, за да ни изтълкува значението на символите в неговото видение за Престола – средство, което повтаря през цялата книга. Той привлича вниманието ни към шестте крила на живите създания, за да ги свърже със серафимите от видението на Исая:   В годината, когато умря цар Озия, видях Господа седнал на висок и издигнат престол, и полите Му изпълниха храма. Над него стояха серафимите, от които всеки имаше по шест крила; с две покриваше лицето си, с две покриваше нозете си, и с две летеше. И викаха един към друг казвайки: Свят, свят, свят Господ на Силите! Славата Му пълни цялата земя. (Исася 6:1-3)   Подобно, живите създания в Откровение имат за своя главна цел да прославят Бога и да Го радват винаги, хвалейки Го – очевидно редувайки се, както са правили серафимите на Исая – за Неговата святост, Неговото Всемогъщество и Неговата вечност: Свят, Свят, Свят е Господ Бог, Всемогъщия, Който бе, и Който е, и Който иде. Това също има своето съответствие в стандартната християнска литургия, в която Sanctus следва Sursum Corda: Служител: Затова с Ангели и Архангели, и с цялото войнство на небесата, ние възхваляваме и величаем Твоето славно Име; винаги хвалейки Теб и пеейки, Всички: СВЯТ, СВЯТ, СВЯТ, Господ на Силите; Небесата и земята са пълни с Твоята слава; Осанна във висините! 9-11 Но небесното хваление не завършва с песента на живите създания; защото когато те отдават слава и почит и благодарение на Бога, двадесет и четирите старци се присъединяват в антифонично (ответно) хваление. Те ще паднат пред Него . . . и ще Му се поклонят . . . и ще положат короните си пред Престола, признавайки, че тяхната власт и господство произхождат от Него. Те продължават да Го хвалят за Неговите дела в сътворението и историята: Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почит и сила; защото Ти си създал всичко, и поради Твоята воля всичко е съществувало и е било създадено. За да оценим пълното значение на това откровено потвърждение на учението за сътворението, нека да го сравним с изявление, изказано преди няколко години от служителите на една от най-големите църкви в Съединените Щати:

 

В НАЧАЛОТО – ИЗБОРЪТ

 

В началото Бог създаде избора. Преди Бог да направи какво да е – земя, небе или човек – той вече беше решил човек да има избор. Не ограничен избор, като това какъв цвят чорапи да носим днес. Бог даде на човека пълна власт да избира, толкова пълна, че човек би могъл да избере – или да отхвърли – Бога. Бог постави Себе Си в твърде рисковано положение, когато въоръжи човека с такова средство. Той даде на човека оръжие, което да използва срещу Бога. Можете ли да си представите нещо, което вие сте създали, да казва “Не те искам, дори и за приятел.” Бог даде на човека точно тази възможност, макар да знаеше какъв щеше да бъде изборът на човека. Бог знаеше, че Неговото създание ще Го отхвърли, ще Го намрази. Но той също осъзнаваше, че няма по-добър начин да докаже любовта, освен като понесе риска на възможността за отхвърляне. Истинската любов изисква решение, защото истинската любов не може да бъде изисквана, заповядвана, или дори управлявана. Тя трябва да е доброволна. Това ни показва нещо за Бога. Бог не прави неща просто така. Той трябва да е почувствувал, в определен смисъл, нужда да бъде обичан. Мислите ли, че е честно да заключим, че Бог се “нуждае” от нас? Смятам, че е така. Но Той никога не намалява величината на Своята любов опитвайки се да ни принуди да Го обичаме. . . .[34]   Снизходително казано, това е богохулна глупост. Единственото честно нещо в него е липсата на библейски цитати. Има много спорни моменти, за които можем да говорим, но главният за нашите цели е въпросът за върховенството и независимостта на Бога. Дали Бог се нуждае да твори? Бог самотен ли е? Нуждае ли се Той от Своето създание? Нека да оставим Писанието да говори:   Всички народи са като нищо пред Него, считат се пред Него за по-малко от нищо, да! за празнота. (Исая 40:17)   Аз съм Бог, и няма друг; Аз съм Бог, и няма подобен на Мене, Който от началото изявявам края, и от древните времена нестаналите още неща, и казвам: Намерението Ми ще устои, и ще извърша всичко, що Ми е угодно (Исая 46:9-10)   Бог, Който е направил света и всичко що е в него, като е Господар на небето и на земята, не обитава в ръкотворни храмове, нито Му са потребни служения от човешки ръце, като да би имал нужда от нещо, понеже сам Той дава на всички и живот и дишане и всичко. (Деяния 17:24-25)[35]   В своето заповядано от Бога поклонение старците прогласяват истината: Създанието съществува, не защото Бог е имал нужда да създава или е зависим от Своето създание по някакъв начин, а просто защото Неговата воля е да създава; угодно Му е било да направи така. Бог е върховен, напълно независим от създанието. Библейското разграничение между Създателя и създанието е абсолютно. Небесното богослужение тук ни показва какво иска Бог в земното поклонение. Първо, поклонението трябва да бъде общностно. Библейското поклонение не е индивидуалистично, тихо или само вътрешно. Това не означава, че няма място за индивидуално поклонение; но това означава, че библейското ударение върху общностното поклонение e съвсем различно от незаконороденото “хваление” на много евангелски християни, които гледат на индивидуалното поклонение като превъзхождащо общностното, и които дори мислят за общностното поклонение като просто събиране на индивидуални поклонници.[36] Друга забравена страна на необходимостта от общностно поклонение е фактът, че т.нар. “хвалебствени служби” в съвременните църкви са всъщност или лекционни зали или циркови забавления на арена. В двата случая има звезди-изпълнители, има и зрители – но Църквата, като Църква, не се покланя общностно. Обратно на това, моделът на библейското поклонение е общностна служба за поклонение, с пълно участие на обединените членове на събранието, показващи хармония от единство и разнообразие. Второ, поклонението трябва да бъде ответно. Ще видим повече за това, когато вървим през книгата Откровение – която много повече се отнася за поклонението, отколкото за всичко друго – но това вече е главната тема в текста, който сега разглеждаме. Старците и четирите живи същества са показани как пеят музикални отговори един на друг, провеждайки диалог. И в поклонението на Църквата на земята това е, което и ние правим (или трябва да правим). Ние отговаряме литургично на четенето на Писанието, на молитвите, на пеенето на Псалмите и на химните, на поучението и на тайнствата. Защото това се вижда в небесното поклонене, и нашето поклонение трябва да бъде построено колкото е възможно повече в подражание на небесния модел, според молитвата, на която ни научи Христос: “Да бъде Твоята воля на земята, както е на небето” (Матей 6:10). Трето, поклоненето трябва да бъде с ред. Старците и живите създания не се прекъсват едни други, нито се опитват да се надвикват едни с други. Макар че хвалението трябва да бъде общностно, включващо цялата Църква, то не трябва да бъде хаотично. Основен стандарт за поклонението е изложен в 1 Коринтяни 14:40: “Обаче всичко нека става в приличие и ред.” Харизматиците имат някои правилни инстинкти – че поклонението трябва да включва цялото събрание – но тяхната действителна практика клони към объркване и безредие, като всички едновременно се покланят индивидуално. Решението, показано в Стария и в Новия Завет и в цялата Църковна история, е да се осигури обща литургия, с официални молитви и отговори, така че хората да могат разумно да се покланят заедно по начин, който е общностен и подреден. Библейското обществено поклонение е много различно от частното или семейно поклонение; то е коренно различно от просто група за изучаване на Библията, колкото и важно да е това. Неделното поклонение на Църквата е качествено уникално: То е идването на Божия народ в двореца за официална церемония пред Престола, официална аудиенция с Царя. Ние идваме да изповядаме нашата вяра и преданост, да положим официална клетва, да получим прошка, да принесем молитва, да бъдем поучени от Божиите служители, да ядем от Неговата трапеза и да отдадем благодарности за всички Негови дарове; и трябва да отговорим на всичко това с музика и пеене. Всичко това е общностно, и то неизбежно означава литургия. Това може да означава определени сложни и наложителни промени в нашите навици и модели на поклонение. Но Бог трябва да получава най-доброто. Той е Царят, и поклонението означава да Му служим.


[1] Но почакайте! Глави 8-11 описват прозвучаването на поне още седем тръби – може ли да има девет грабвания?
[2] The Scofield Reference Bible (New York: Oxford University Press, [1909] 1945), бележка върху Откр. 4:1; сравни с Hal Lindsey, There’s a New World Coming: A Prophetic Odyssey (Eugene, OR: Harvest House Publishers, 1973), pp. 74ff.
[3] Диспенсационалистическата употреба на думата Църква е много различна от нейната употреба в историческата, ортодоксална теология. Виж O. T. Allis, Prophecy and the Church (Grand Rapids: Baker Book House, 1945, 1947), pp. 54-110; L. Berkhof, Systematic Theology (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., fourth revised ed., 1949), pp. 562-78; и Roderick Campbell, Israel and the New Covenant (Tyler, TX: Geneva Ministries, [1954] 1983).
[4] Този принцип също може да бъде плодотворно приложен и на други места в Писанието. Например, думата любов не се среща никъде в Книгата Рут; така нейната история явно в крайна сметка не е една от най-великите любовни истории описани в Библията, защото Воаз и Рут не са се обичали един с друг. Отново, думата Бог не се появява в книгата Естир; по същите принципи, Той трябва да не е бил замесен в тези събития, и книгата трябва да не ни казва нищо за Него. В допълнение, първите петнадесет глави на Павловото послание до Римляните не се отнасят за Църквата, защото думата Църква също не се среща там!
[5] Пол Минеър изброява деветдесет и шест от тях в само в Новия Завет: Paul Minear, Images of the Church in the New Testament (Philadelphia: The Westminster Press, 1960), pp. 222ff., 268f.
[6] Б.пр.: от лат. – “Издигнете сърцата си” – началните думи на въведението в литургията.
[7] St. Germanus of Constantinople, On the Divine Liturgy, trans. Paul Meyendorff (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1984), p. 101.
[8] John Calvin, Institutes of the Christian Religion, 4:17:36 (Philadelphia: The Westminster Press, 1960), Ford Lewis Battles trans., p. 1412.
[9] Meredith G. Kline, Images of the Spirit (Grand Rapids: Baker Book House, 1980), pp. 57f.
[10] Вижте статията на George Vandervelde, “The Gift of Prophecy and the Prophetic Church” (Toronto: Institute for Christian Studies, 1984).
[11] Относно този модел първоначално-прогресивно-окончателно, виж David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 24, 42, 73, 136, 146-57, 206, 209, 223.
[12] Benjamin B. Warfield, “Predestination,” in Biblical and Theological Studies (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1968), p. 285.
[13] “В античността името не е било ограничавано до разнообразието от кварц, наричан сега яспис, но можело да обозначава всеки матов скъпоценен камък”. William F. Arndt and F. Wilbur Gingrich, A Greek-English Lexicon of the New Testament and Other Early Christian Literature (Chicago: The Univesrity of Chicago Press, 1957), p. 369.
[14] Ned B. Stonehouse, “The Elders and the Living-Beings in the Apocalypse,” in Paul Before the Areopagus, and Other New Testament Studies (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1957), p. 90.
[15] Вижте Alfred Edersheim, The Temple: Its Ministry and Services as They Were at the Time of Jesus Christ (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1980), pp. 75, 86ff. Езекиил видя двадесет и пет мъже, служещи в Храма: представители на двадесет и четирите свещенически рода, плюс Първосвещеника (Езекиил 8:16).  
[16] Още едно основание за това тълкувание ще бъде развито в коментара върху 5:9. Ще видим, че песента на старците, записана там, ясно изразява, че те са сред изкупените – група, която не включва ангелите (Евреи 2:16). Затова старците трябва да се приемат в обикновения смисъл като представители на Църквата.
[17] Вижте Dom Gregory Dix, The Shape of the Liturgy (New York: The Seabury Press, [1945] 1982), p. 313; W. H. C. Frend, The Rise of Christianity (Philadelphia: Fortress Press, 1984), p. 127.
[18] Richard Paquier, Dynamics of Worship: Foundations and Uses of Liturgy (Philadelphia: Fortress Press, 1967), p. 143.
[19] Ibid., p. 138. Както се оказва, някои от онези Реформистки църкви, които са запазили официалните дрехи, са избрали черната академична тога, може би отчасти в реакция срещу това, което се възприема като прекомере разкош в Римската църква, и за да подчертаят учителското служение на служителя. Но както посочва Пакие, “няма дори и едно споменаване на черни официални дрехи в Библията, докато белите роби и облекла са споменати многократно, или действително, или символично.” “Всъщност, ако има цвят, който сам да предлага себе си като подходящ израз на Благовестието и на евангелското богослужение, със сигурност това е бялото. В Библията белият цвят е божественият цвят par excellence, защото той символизира Божията святост и съвършенство (Пс. 104:2; Дан. 7:9; Откр. 1:14; 19:11; 20:11)” (ibid., pp. 139f.).
[20] За Мойсей и старейшините на Израел небето-море е изглеждало като настилка от сапфир (синя) (Изх. 24:10).  
[21] Michael Wilcock, I Saw Heaven Opened: The Message of Revelation (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1975), p. 64.
[22] John Calvin, Commentaries on the First Twenty Chapters of the Book of the Prophet Ezekiel (Grnad Rapids: Baker Book House, 1979), Vol. 1, pp. 334f.
[23] Ibid., p. 340; сравни с pp. 65-74, 333-340. Калвин е атакуван от своя собствен преводач, че прави тези и други подобни изявления (виж Vol. 1, pp. xxvf.; Vol. 2, pp. 421f., 448-55, 466-68, 473f.). Независимо от това, тези мисли са много внимателно разгърнати в хода на неговото изложение, и този коментар, който Калвин не доживява да довърши, представлява неговата зряла мисъл по този предмет. Това е един от най-възхитителните томове, които някога съм чел, и е богата съкровищница за ценни проникновения.
[24] James B. Jordan, Judges: God’s War Against Humanism (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1985), pp. 37f.
[25] Ibid., p. 102. Виж също John Calvin, Commentaries on the Last Four Books of Moses (Grand Rapids: Baker Book House, 1979), Vol. 1, pp. 385-87; Commentary on the Harmony of the Evangelists (Grand Rapids: Baker Book House, 1979), Vol. 1, pp. 213-15.
[26] Richard Hinckley Allen, Star Names: Their Lore and Meaning (New York: Dover Publications, [1899] 1963), p. 57; сравни с p. 362.
[27] Между другото, думата Зодиак не е окултна дума; тя просто означава кръг, и се отнася до видимата пътека на слънцето през небето. Дванадесетте големи съзвездия са групите звезди, подредени по слънчевия път.
[28] Най-доброто християнско опровержение на астрологичната заблуда е в Божия град, на св. Августин, Книга V, глави 1-11.
[29] За изследване на връзката на съзвездията с Библейското послание, виж Joseph A. Seiss, The Gospel in the Stars (Grand Rapids: Kregel Publications, [1882] 1972).
[30] Или, като добри августинци, можем да кажем, че Зодиакът отговаря на реда на дванадесетте племена!
[31] Вижте Ernest L. Martin, The Birth of Christ Recalculated (Pasadena, CA: Foundation for Biblical Research, second ed., 1980), pp. 167ff.; сравни с J. A. Thompson, Numbers в D. Guthrie and J. A. Motyer, eds., The New Bible Commentary (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., third ed., 1970), p. 173.
[32] Gordon J. Wenham, Numbers: An Introduction and Commentary (Downers Grove, IL: Inter-Varsity Press, 1981), p. 65. Уенхам не говори за Зодиакалните съзвездия, а за нещо още по-удивително: фактът, че числата от преброяването на Израилевите племената отговаря на синодичните периоди на планетите! Както посочва Уенхам, числата от преброяването “потвърждават свещения характер на Израел. Те ни напомнят, че Божиите обещания към Авраам са изпълнени, и че святият Божий народ е призован да воюва за Него по земята, както звездите воюват за Него в небесни места” (ibid.). Сведенията на Уенхам се основават на M. Barnouin, “Les recensements du Livre des Nombres et l’astronomie babylonienne,” Vetus Testamentum 27, 1977, pp. 280-303. Този труд се предлага в английски превод от Geneva Ministries, P. O. Box 131300, Tyler, TX 75713.
[33] Вижте Martin, The Birth of Christ Recalculated, pp. 4-25.
[34] Брошурка, издадена през 1978 от църква в Санта Ана, Калифорния, рекламираща своите концерти в събота вечер.
[35] Още един момент трябва да бъде отбелязан поне в бележка под линия: Вярно ли е, както твърди брошурката, че “истинската любов не може да бъде изисквана, заповядвана или дори регулирана”? Вижте Второзаконие 6:5-6; Матей 22:37-40; Ефесяни 5:25; 1 Йоан 4:19.
[36] Един пример за това в реформисткия лагер, освен много други, които могат да бъдат цитирани, е B. M. Palmer, The Theology of Prayer (Sprinkle Publications, [1894] 1980). Този дълъг (352 стр.) труд, който претендира да дава “пълно разглеждане на молитвата в системата на благодатта,” се занимава напълно с индивидуалните молитви; той дори веднъж не споменава общностната молитва.

5 – CHRISTUS VICTOR

Агнето и Книгата (5:1-14)

 

1 И видях в десницата на седещия на престола книга, написана отвътре и отвън запечатана със седем печата.   2 И видях, че един силен ангел прогласяваше с висок глас: Кой е достоен да разгъне книгата и разпечата печатите й?   3 И никой, нито на небето, нито на земята, не можеше да разгъне книгата, нито да я гледа.   4 И аз плаках много, защото никой не се намери достоен да разгъне книгата, нито да я гледа.   5 Но един от старците ми каза: “Недей плака: ето Лъвът, който е от Юдовото племе, Който е Давидовият Корен, превъзмогна, за да разгъне книгата и да разпечата нейните седем печата.”   6 И видях между престола и четирите живи същества между тях и старците, че стоеше Агне като заклано, което имаше седем рога и седем очи, които са седемте Божии духове, разпратени по цялата земя.   7 И той дойде та взе книгата из десницата на седещия на престола.   8 И когато взе книгата, четирите живи същества паднаха пред Агнето, като всеки държеше арфа и златни чаши пълни с тамян, които са молитвите на светиите.   9 И пеят нова песен, думайки: Достоен си да вземеш книгата и да разпечаташ печатите й: защото си бил заклан, и със Своята кръв си изкупил за Бога човеци от всяко племе, език, люде и народ   10 и направил си ги на нашия Бог царство и свещеници: и те царуват на земята.   11 И видях и чух глас от много ангели около престола и живите същества и старците; (и числото им беше десетки хиляди по десетки хиляди и хиляди по хиляди);   12 и казваха с висок глас: Достойно е Агнето, което е било заклано, да приеме сила и богатство, премъдрост и могъщество, почит, слава и благословение.   13 И всяко създание, което е на небето, на земята и под земята и по морето и всичко що има в тях, чух да казват: На Този, Който седи на престола, и на Агнето да бъде благословение и почит, слава и господство, до вечни векове.   14 И четирите живи същества казаха: Амин! И старците паднаха та се поклониха.   1-4 Св. Йоан вижда Седящия на Престола, държащ Книга . . . подпечатана със седем печата. Както отбелязва Теодор Цан, седемте печата показват, че документът е завет. Макар това да не е цялото обяснение, то е важно за правилното разбиране на Книгата. Цан пише: “Думата biblion [книга] сама по себе си позволява много тълкувания, но седемте печата на гърба й не са оставяли никакво съмнение за читателите от онова време. Точно както в Германия преди въвеждането на паричните записи всеки е знаел, че писмо запечатано с пет печата съдържа пари, така и най-обикновеният член на азиатските църкви е знаел, че biblion запечатана със седем печата е била завет. Когато завещателят умирал, заветът бивал изваждан, и когато е възможно е бивал отварян в присъствието на седемте свидетеля, които са го запечатали; т.е. той е бил разпечатван, прочитан и изпълняван. . . . Документът със седем печата е символ на обещанието за бъдещо царство. Разпореждането е било отдавна направено, и е било документирано и запечатано, но все още не е било изпълнено.”[1] Книгата е била също написана отпред и отзад. Всеки християнски читател[2] незабавно би разбрал значението на това описание, защото то се основава на описанието на Десетте Заповеди. Двете плочи на Свидетелството, които бяха двойни копия,[3] бяха написани отпред и отзад (Изход 32:15). Аналог на това се намира в сюзеренните договори в древния Близък Изток: Победоносният цар (сюзерен) налага мирен договор/завет върху победения цар (васала) и всички хора под властта на васала. Написват се два екземпляра от договора (както при съвременните договори), и всяка страна е поставяла своя екземпляр на договора в храма на своя бог, като юридически документ свидетелствуващ за споразумението. В случая с Израел, разбира се, Господ беше едновременно Сюзерен и Бог; така че и двата екземпляра на Завета бяха поставени в Скинията (Изход 25:16, 21; 40:20; Второзаконие 10:2). Мередит Клайн обяснява: “Предназначението на израилевия екземпляр на Завета е било да бъде документално свидетелство (Второзаконие 31:26). То е било свидетелство за и срещу Израел, напомняйки за задълженията, под които са се заклели, и изобличавайки за нарушените задължения, обявявайки надеждата за заветното благословение и обявявайки обречеността на заветните проклятия. Общественото прогласяване на това е било предназначено да учи целия Израел на страх от Господа, особено децата (Второзаконие 31:13; сравнете Псалм 78:5ff.). . . . Разгледана във връзка с божествената клетва и обещание, копието на завета на Яхве е имало предназначение подобно на предназначението на дъгата при Неговия завет с Ной (Битие 9:13-16). Гледайки тази плоча, той си е спомнял за Своята клетва към Неговите слуги и с вярност е довеждал обещаното благословение.”[4] Видяхме, че св. Йоан организира своето пророчество според установената заветна структура. Нещо повече, много от конкретните сведения в Откровение показват, че идеята на завета е централна за неговото послание. Самата книга се представя от началото като част от Канона, основно написана да бъде четена в литургия (1:3). Образите от Скинията се използват в началното Славословие (1:4-5), а Църквата е обявена като учредяване на ново Царство от свещеници, както Израел беше при Синай (1:6). Темата на книгата, заявена в 1:7, е идването на Христос в Облака на Славата; след това, почти веднага, св. Йоан използва три думи, които винаги се срещат във връзка със сключване на завет: Дух, Ден и Глас (1:10). Последващото видение за Христос като славен Първосвещеник (1:12-20) съчетава много образи от Стария Завет – Облака, Господния Ден Господния Ангел, Създателя и Владетеля на вселената, Човешкия Син/Втория Адам, Победителя на народите, Собственика на Църквата – всички които са свързани с пророчествата за идването на Новия Завет. Видението е следвано от посланието на самия Христос към църквите, формирано като повтаряне на историята на Завета (Глави 2-3). След това, в Глава 4, св. Йоан вижда Престола, крепен от Херувимите и обграден от царското свещенство, всички пеещи Божиите хваления придружени от светкавици и гласове и гръмове като при Синай. Не трябва да сме изненадани да открием, че тази величествена последователност от образи при сключване на завет достига своя връх във видението за заветен/договорен документ, написан отпред и отзад, в ръката на Седящия на Престола. Книгата не е нищо друго освен Заветът на възкръсналия и възнесен Христос: Новият Завет. Но идването на Новия Завет означава преминаването на Стария Завет и съд върху отстъпилия Израел. Както видяхме във Въведението, библейските пророци говорят според заветната структура на мирния договор, действувайки като обвинители от името на божествения Владетел, водейки съдебен процес срещу Израел. Образът на документа, написан от двете страни, се използва в пророчеството на Езекиил, по което св. Йоан е формирал своето пророчество. Езекиил ни казва за получаването на свитък, съдържащ списък с присъдите срещу Израел:   И рече ми: Сине човешки, Аз те изпращам при израилтяните, при бунтовни хора, които възстанаха против Мене; те и бащите им са престъпвали Моите думи дори до този днешен ден. . . . И като погледнах, ето ръка простряна към мене, и ето в нея свитък Книга, и Той го разви пред мене. Писаното беше отвътре и отвън, в което бяха написани плачове, ридание и горко. (Езекиил 2:3-10)   Тъй като св. Йоан вижда отварянето на Новия Завет, той също ще види проклятията на Стария Завет изпълнени върху отстъпилия народ на Завета. Това заключение става още по-ясно, когато видим цялостното развитие на пророчеството. Седемте Печата на Книгата са счупени, за да разкрият съдържанието на Книгата; но счупването на Седмия Печат поставя началото на прозвучаването на Седемте Тръби (8:1-2). Последното видение от раздела с Тръбите завършва с ужасната сцена за големия Гроздобер, в който човешки “гроздове на гнева” биват смачкани и цялата Земя е наводнена с потоци от кръв (14:19-20). Това води пряко до последния раздел в Откровение, в който св. Йоан вижда кръвта от Лина да се излива от Седемте Чаши на гнева (16:1-21). Така изглежда, че ние трябва да разберем, че Седемте Чаши са съдържанието на Седмата Тръба, “последното Горко,” което се изсипва върху Земята (сравнете 8:13; 9:12; 11:14-15; 12:12). Всичко това – Печати, Тръби и Чаши – е съдържанието на книгата със седем печата, Новият Завет. Но има един проблем: Никой в цялото създание – в небесата, на земята или под земятане може (или както обяснява св. Йоан, не е достоен) да отвори Книгата, нито да гледа в нея. Никой не може да изпълни условията, изисквани от Посредника на Новия Завет. Всички предишни посредници – Адам, Мойсей, Давид и останалите – се оказаха в крайна сметка неспособни за задачата. Никой не може да отнеме греха и смъртта; защото всички съгрешиха и завинаги отпаднаха от Божията Слава (Римляни 3:23). Жертвата на животни не можеше наистина да отнеме греховете, защото такова нещо е невъзможно (Евреи 10:4); и самият първосвещеник, който принасяше жертвите, беше грешник, “обиколен с немощ” (Евреи 5:1-3; 7:27), и имаше нужда да бъде заместван с друг след своята смърт (7:23). Не можеше да се открие никой, който да подпечата по-добър завет. Виждайки пророческия копнеж и тъгата на Старозаветната Църква, св. Йоан започна много да плаче. Новият Завет бива предложен от Седящия на Престола, но никой не е достоен да действува от Божия и от човешка страна, за да подпечата Завета. Книгата със седемте печата остава заключена. 5-7 Св. Йоан бива утешаван от един от старците, който казва (както се чете буквално): Спри да плачеш; виж, Той победи! Така Църквата проповядва Евангелието на св. Йоан; и сякаш старецът е толкова възхитен от своето послание, че веднага стига до най-важното нещо преди дори да обясни кой е победил. Той продължава да описва Христос Победителя: Лъвът от Юдовото племе, силното и могъща изпълнение на древното пророчество на Яков към четвъртия му син: Млад лъв е Юда; От плячка, сине мой, си се въздигнал; Легнал и разпрострял се е като лъв И като лъвица; кой ще го възбуди? Не ще липсва скиптър от Юда, Нито управителев жезъл отсред нозете му, Докле дойде Сило; И нему ще се покоряват племената. (Битие 49:9-10) Давид, побеждаващият Лъв на Юда в Стария Завет, беше този, на когото Бог разкри плана за Храма (1 Летописи 28:11-19) и плана за вечния завет, “Хартата за Човечеството,” с която идващият Свещеник-Цар щеше да донесе Авраамовото благословение на всички народи (2 Царе 7:18-29; 23:2-5; 1 Летописи 17:16-27; Псалм 16; 110; Деяния 2:25-36).[5] Най-после великият Давидов Син дойде и победи, установявайки вечно господство и отваряне на Завета. Въплъщавайки и изпълнявайки всичките обещания на Завета, Той е Онзи, “Комуто принадлежи.” Христос е наречен също Коренът Давидов – странен израз, според нашия начин на мислене. По-лесно можем да разберем думите на Исая: “пръчка из Иесевия пън” (Исая 11:1). Като наследник на Есей и Давид, Исус можеше да бъде наричан “клонка” (Еремия 23:5; Захария 3:8); но как е възможно да бъде наричан Корена? Нашата обърканост произхожда от нашите небиблейски възгледи относно това как действува историята. Свикнали сме да мислим за историята като че ли е някаква машина на Руб Голдбърг: Освобождаваме лоста от единия край, и серия от колелца и нещица се блъскат едно в друго, произвеждайки накрая някаква джунджурийка в другия край на машината. Само с причинно-следствена връзка, всяко събитие причинява други събития, в пряка хронологична последователност. Това е вярно – но не е цялата истина. Всъщност взето отделно и автономно, това въобще не е вярно, защото такава теза е еволюционна в своите презумпции, а не библейска. Историята не е за това как миналото причинява бъдещето; също е вярно, че бъдещето причинява миналото, както обяснява Р. Дж. Ръшдуни: “Движението на времето, според Библията, е от вечността, тъй като е създадено от Бога и се движи според Неговата вечна наредба . . . . Тъй като времето е предопределено, и тъй като неговото начало и край са вече установени, времето не се развива според еволюционен модел от миналото през настоящето към бъдещето. Обратното, то се развива от бъдещето към настоящето към миналото.”[6] Един прост пример може да ни помогне да разберем това. Да речем, някой ви намира как опаковате чанта с храна през една топла съботна сутрин, и ви пита защо го правите. Вие отговаряте, “Понеже ще ходя на пикник в парка днес.” Какво се е случило? В известен смисъл бъдещето – планираният пикник – е определило миналото. Тъй като искате пикник в парка, затова планирате обяд. Логически, пикникът предшествува и причинява правенето на обяда, макар да го следва хронологично. По същия начин Бог е пожелал да се прослави в Исус Христос; затова Той създаде Есей и Давид и всички други прародители на Христовата човешка природа, за да доведе Своя Син на света. Коренът на самото съществуване на Давид е Давидовият Син, Исус Христос. “Следствието” предопределя “причината”![7] Така Господ Исус Христос ни е представен по най-радикалния възможен начин като Центърът на цялата история, божественият Корен, както и Потомък, Началото и Края, Алфа и Омега. И като побеждаващ Лъв и предопределящ Корен Той победи, за да отвори Книгата с нейните седем печата. Св. Йоан се обръща, за да види Описания по този начин – и вместо да види Лъв или Корен, вижда Агне, стоящо пред Престола. Това е моделът, който първо забелязахме в 1:11, където Йоан първо чува, и после вижда. Очевидно, Този, за Когото св. Йоан чува в стих 5, е еднакъв с Този, Когото сега вижда в стих 6. Лъвът е Агнето. В какъв смисъл Исус Христос е Агне? Текстът не се отнася за Исус в Неговото естество – Той не е “като агне” в смисъла да е добричък, сладък, или мек, както някои погрешно разбират този текст.[8] Христос е наречен Агне не поради Неговата Личност (която популярната теология така или иначе принизява до съвременния възглед за “личностност”), но поради Неговото дело. Той е Агнето, което беше заклано, “което носи греха на света” (Йоан 1:29). Така, центърът на историята е завършеното, жертвено дело на Христос. Основата на Неговото посредническо царуване (Христос като Лъв) е Неговата посредническа жертва (Христос като Агне). Именно поради Неговата жертва Той е бил възвисен до мястото на върховно управление и власт. Христос спечели победа чрез Своето жертвено страдание и смърт заради нас. Св. Йоан набляга върху това чрез своя особен език: Агне, стоящо като заклано. Филип Карингтън предполага, че гръцката дума стоящо (hestēkos) e “приблизителен гръцки превод на еврейската дума Tamid, която означава ‘постоянен’ или ‘непреставащ,’ и се отнася до всекидневните изгаряния на жертви в Храма. Това е обикновено техническо понятие, и образува заглавието на частта от Мишна, която се занимава с тази жертва. Агнето на Tamid е разбираем израз, който вероятно е превърнат в Arnion Hestēkos на гръцки. Гръцката дума Hestēkos не означава ‘непреставащ,’ а само ‘стоящ’ в буквалния смисъл; но би могла да бъде приблизителна равностойност като Christos (помазан), което е превод на Месия. Arnion Hestēkos така може да бъде ‘завален’ гръцки за ‘Жертвено Агне.’” “Думата Arnion също е породила дискусия. Нашият Господ е наречен Божият Агнец в четвъртото евангелие (1:29), точно както Той е наречен тук Агне на Tamid; но двете думи са различни, Arnion тук и Amnos в евангелието. Възможно е, докато Amnos е по-обща и естествена дума за Агне, Arnion Hestēkos да е техническо понятие от юдейския храм. . . .”[9] Св. Йоан продължава със символните образи: Христос Агнето има седем рога. Рогът в Писанието е разбираем символ за сила и власт (сравнете Псалм 75:10); но има нещо повече, мисленето на запознатия с Библията читател би било раздвижено с напомняне за седемте овнешки рога, които бяха използвани, за да прогласят съда на Бога над Неговите врагове и победата и спасението на заветния народ в историческата битка за Ерихон (Исусу Навин 6:2-5). По същия начин, великото Жертвено Агне, към което сочат всички други жертви, сега дава власт и сила и победа за Своя народ в неговата война за господство над земята. Категоричната победа на Христос гарантира прогресивните победи на Църквата и окончателната й власт над цялата територия, която й е дадена – която в тази епоха е не само Палестина, а целият свят (Матей 28:18-20). Агнето има също седем очи, които са седемте Божии духове, изпратени по цялата земя (сравнете Зах. 6:5). За да разберем това, трябва да се върнем към Битие 1, където намираме първото споменаване на Духа: носещ се над земята, творящ над нея, оформящ и изпълващ я, извиквайки в съществувание живота. С напредването на сътворението, Духът изпълнява седем действия на гледане – седемте очи на Духа, ако желаете. Седем пъти ни се казва, че “Бог видя, че беше добро” (Битие 1:4, 10, 12, 18, 21, 25, 31). Когато Бог създаваше Своя свят, Той също го съдеше, оценявайки и одобрявайки го, докато беше дадена окончателната, кулминационна оценка като въведение към началото на седмия ден.[10] Тук в Откровение Христос е представен като Център на историята, Победителят, Който приема Новия Завет за хората; и като такъв, Той е видян като Създател и Съдия, с пълнотата на знанието, чрез Неговото неизмеримо притежание на виждащия и разпознаващ Дух (Йоан 3:34). Още в началото, когато Духът излезе, за да оформи земята и да я оцени, Той “произтичаше от Бащата и от Сина.” Христовото разбиране за сътворението и историята произлиза не от самата история, а от факта, че Той е Създател и Изкупител на света. Така, поради Неговата Личност, Неговото дело и Неговото възвишено положение като Спасител и Владетел на света, Исус Христос се възвиси на небето, излезе пред Престола на Своя Баща, и взе Книгата от десницата на Седещия на Престола. Ето как пророкът Даниил описва това:   Гледах в нощните видения, И ето, един като Човешки Син Идеше с небесните облаци И стигна до Стария по Дни; И доведоха Го пред Него. И Нему се даде владичество, Слава и царство, За да Му слугуват Всичките племена, народи и езици. Неговото владичество е вечно владичество, Което няма да премине, И царството Му е царство, Което няма да се разруши. (Данаил 7:13-14)   Централното послание на Библията е спасение чрез Исус Христос, Посредника на Новия Завет. Без Неговото дело, чрез което Той придоби и вечно притежава Завета, няма надежда за човечеството. Той победи съкрушително, така че да отвори Мирния Договор на Великия Цар; и чрез Него ние също сме повече от победители. 8-10  В този миг, събранието от светии и ангели в небесата избухва в хваление: Четирите живи създания и двадесет и четирите старци се покланят пред Агнето, падайки в обожание, като се приготвят да Го хвалят в песен, като всеки има арфа. Друго важно нещо в сцената включва златните чаши, пълни с тамян, които са (т.е. които представляват, или които представят символично) молитвите на светиите (сравнете Псалм 141:2; Лука 1:10). Геерхардус Вос обяснявя: “Символизмът лежи отчасти в това, че димът е пречистената същност на жертвата, и отчасти в нейното възнесение. Това че олтарът с тамяна беше най-близо до завесата пред Пресветото място отбелязва религиозната характерност на молитвата като идваща най-близо до Божието сърце. Жертвата беше постоянна. Идеята за приятния мирис на горящия тамян в ноздрите на Йеова е доста далеч от нашите собствени представи за религиозна образност, но това не е причина да бъде пренебрегнато, тъй като в еврейската представа за религия то не е считано ни най-малко за неподходящо.”[11] Тогава живите създания и старците пеят Нова Песен, и отново е използвана хорова част за обяснение на символите. Всъщност, нашето тълкувание се потвърждава от израза, който св. Йоан използва тук. Новата Песен се споменава седем пъти в Стария Завет (Псалм 33:3; 40:3; 96:1; 98:1; 144:9; 149:1; Исая 42:10), винаги във връзка с Божиите изкупителни/творчески дела в историята. Новата песен празнува сключването на Завета и предсказва идването на Христос, за да донесе спасение на народите и повсеместна победа за праведните:   Пейте на Господа нова песен, Защото Той извърши чудесни дела: Неговата десница и Неговата света мишца Му спечелиха победа. Господ изяви победата Си, Откри правдата Си пред народите. Спомни милостта Си и верността Си към Израилевия дом; Всичките земни краища видяха спасението, извършено от нашия Бог. (Псалм 98:1-3)   Пейте на Господа нова песен, Хвалата Му от краищата на земята! . . . Нека отдават слава на Господа, И нека възвестят хвалата му в островите, Господ ще излезе като силен мъж, Ще възбуди ревнивостта Си като войник, Ще извика, Да! ще изреве. Ще надделее над враговете Си. (Исая 42:10-13)   Всеки път, когато се достига нов етап от изкупителната история в Библията (като Изхода, основаването на теократичното царство и пр.), има съответствуващ период на канонично откровение; както казва Геерхардус Вос, “Откровението следва събитията.”[12] По-конкретно, появата на канонично Писание придружава Божието победоносно изкупление на Неговия народ, както посочва Мередит Клайн относно “раждането на Библията”: “Посред падналия свят и пред лицето на сатанинската враждебност, изявена в различни исторически проявления, Божият народ не би могъл да стигне до положение на царство без изкупителните присъди, освобождаващи го от властта на противника. Само когато Господ Бог е завършил Своята спасителна победа, ще бъде приготвен пътят да провъзгласи Своето царство-договор, установявайки Своите заповеди сред Своя избран народ и заповядвайки съществуването на тяхното царство под властта на Неговата върховна воля . . . .” “Заветното откровение вече е било отправено към Авраам, Исак и Яков и техните семейства, предлагайки им като обещание царството. Но Писанието изисква за неговото появяване нещо повече от обещание за царство. Беше необходимо обещанието и клетвата, дадени на патриарсите, да бъдат изпълнени; избраният народ трябва действително да достигне характер на народ. Докато Бог не създаде царството-народа на Израел, изведен от Фараоновата тирания към Синайското събрание, Той не можеше да даде каноничен завет от библейския тип. Така появата на канонично Писание трябваше да чака победата на Яхве при изхода. Тази победа даде сигнал за пълнотата на времето за раждането на Божието договорно Слово.” “Насрочването на раждането на писаното Слово точно в тази историческа точка ни насочва към особеното качество на каноничното Писание. Тъй като води началото си от величественото изявяване на властта на Яхве в спасение и съд, според пророческите обещания, дадени на патриарсите, Писанието от началото носи характера на слово на победно изпълнение. Неоспорима изявление е, че името на Израилевия Бог е Яхве, могъщият Господар на завета. Макар Мойсеевото царство, установено на Синай, да беше само временно и само обещание относно Месианската действителност на новозаветната епоха, все пак без съмнение старозаветното Божие Слово, което провъзгласи Израилевото царство, беше за пред-Месианския етап от изкупителната история слово за видимо изпълнени обещания и за победното царуване на Яхве, решително и драматично изявено. Затова от своето първо появяване като следствие от победа, каноничното Писание застава пред хората като божествено победно слово.”[13] Това, което Синай показа във временна форма, Голгота и Елеонският хълм показаха в окончателна форма: победоносното изкупление на Божия избран народ в Новия Завет, когато Лъвът от Юдовото племе победи, за да отвори Книгата. И тъй като Исус Христос придоби Новия Завет за Своя народ, Той нареди написването на каноничното Писание на Новия Завет като решително и драматично изявление на Своето победно царуване, Своето “божествено победно слово.” Заедно с новото писмено откровение, този нов и окончателен етап от изкупителната история, въведен с Новия Завет, призовава за Нова песен, нов литургичен отговор от Божието хвалещо събрание. Точно както предишните епохи в заветната история породиха Нова песен,[14] окончателното установяване на нов народ със свое ново царство-договор поражда необходимостта от ново поклонение, такова, което ще бъде истинско изпълнение на старото, надминаващо всичко, което то предизвести. Новото вино на Новия Завет не би могло да се побере в меховете на Старото; новото изкупление изисква от нас пълно и правилно изразяване на Новата песен на християнската литургия. Точно това възвестява Новата песен като своя основа: Царство-Договор: Достоен си да вземеш книгата и да разпечаташ печатите й. Изкупление: Защото си бил заклан, и със Своята кръв си ни изкупил. Народност: И направил си ги на нашия Бог царство и свещеници. Господство: И те ще царуват на земята. Един момент от песента е породил сериозен тълкувателен проблем: Както отбелязахме при 4:4, Нед Стоунхаус (и множество други) твърди, че двадесет и четирите старци са вид ангели. Основата на мнението на Стоунхаус се свежда до факта, че един ръкопис на гръцкия нов завет съдържа текстов вариант, който, както твърди той, посочва това. Докато повечето ръкописи казват, че Христос ни е изкупил, варианът, предпочетен от Стоунхаус, казва, че Христос е изкупил хора. Очевидно разликата е, че певците при първия случай са категорично наредени сред изкупените, докато певците във втория вариант не са непременно включени сред изкупените от Христовата кръв. За нещастие на тълкуванието на Стоунхаус, има два факта, които от самото начало говорят срещу него. На първо място, дори ако всички ръкописи съдържат предпочетения вариант от Стоунхаус, той не доказва неговата теза; Стоунхаус просто прави предположение, което може (но не е задължително) да следва от неговата предпоставка. (В края на краищата, всеки вярващ може все още да се моли за “Църквата” или за “Божия народ,” без да изключва себе си; самият факт, че старците благодарят на Бога за изкупването на “хора,” не означава по необходимост, че те самите не са между изкупените.) Второ, все пак, от стотиците ръкописи, съдържащи Книгата Откровение, само един съдържа тези изключително несигурни думи. Вариантът не се намира в никое “семейство” от ръкописи, и определено не е в нищо, което би могло да се нарече ръкописна “традиция”; среща се само в един единствен ръкопис. Да се основава едно тълкувание върху такава нестабилна основа е, меко казано, крайно субективен и произволен метод за изучаване на Библията. Без съмнение, традиционният вариант (“ни”) е верният. Но казването на това повдига още два проблема: (1) За четирите живи същества, които не изглежда да представляват Църквата, се казва, че пеят тази песен; (2) песента преминава в трето лице между стихове 9 и 10. В стих 9 четем: “Ти си ни изкупил”; а в стих 10 четем: “И си ги направил царство . . . и те ще царуват.” В действителност, тези два проблема се решават един с друг. Очевидно това е пример за това, което вече видяхме в тази книга, което ще става все по-познато, като продължаваме в нея: ответното хваление. Този модел от хорови отговори продължава в тази глава (ср. ст. 11-14). Една вероятна схема на тази част от небесната литургия би била следната: Старци и живи създания: Достоен си да вземеш книгата и да разпечаташ печатите й. Старци: Защото си бил заклан, и със Своята кръв си ни купил за Бога от всяко племе, език, люде и народ. Живи създания: И направил си ги на нашия Бог царство и свещеници; и те царуват на земята.[15] Христос е изкупил Своите хора от народите, не само за да ги освободи от греха, но да им даде възможност да изпълнят първоначалния Божий Мандат за Господство на човека. Като Втори Адам, Христос поставя на Своето Ново Създание задачата, в която Адам се провали – но този път на основа на непоклатимата основа на Неговата смърт, възкресение и възнасяне. Спасението има цел, спасяване за, както и спасяване от. Христос направи Своите хора да бъдат царе и свещеници на нашия Бог, и гарантира тяхното бъдеще: Те ще царуват на земята. Това ни показва посоката на историята: Изкупените на Господа, вече народ от царско свещенство, се движат напред към пълното господство, което Бог е замислил като Своя първоначална програма за човека. В Адам тя беше загубена; Исус Христос, Вторият Адам, ни освободи и ни възстанови към нашето царско свещенство, така че ще царуваме на земята. Чрез делото на Христос беше спечелена първоначалната победа над Сатана. На нас ни са обещани нарастващи победи, и нарастващо управление и господство, като правим да се умножават Благовестието и Законът на великия Цар по целия свят. 11-14  В отговор на хвалението на четирите живи същества и двадесет и четиримата старци, целият хор от ангели, съставен от десетки хиляди по десетки хиляди,[16] и хиляди по хиляди, се присъединява със силен глас, прогласявайки, че Агнето, което беше заклано, е, на основа на Неговата Личност и дело, достойно да наследи всички неща (седемте изброени неща, посочващи пълнота) на небето и на земята: сила и богатство, премъдрост и могъщество, почит, слава и благословение. И сякаш в радостен отговор на това велико изявление на всеобхватното наследство на Христос, цялото (четирикратно) създание отговаря с хваление като кулминационна точка на тази част от литургията. Всяко създание, което е а) в небесата и б) на земята и в) под земята и г) в морето, и всички неща в тях – цялата сътворена реалност става част от космическия хор, пеещ: На Седящия на Престола, и на Агнето да бъде а) благословение и б) почит и в) слава и г) господство до вечни векове. Един ден цялото създание ще признае Христос като Господ (Филипяни 2:10-11); принципно, обаче, това вече е установено чрез жертвата и победата на Агнето. Св. Йоан отново ни открива целта на историята като всеобхватно признаване на Христовото Господство и вечната слава на Бога чрез Исус Христос. Църквата по времето на св. Йоан е щяла да преживее дни на сериозни изпитания и гонения. Те вече са виждали нещо, което едва ли би могло и да се помисли в една нормална епоха: съюз между Израел и антихристиянския Звяр на Рим. Тези християни е трябвало да разберат историята като нещо не управлявано от случайността или злите сили, или дори и дявола, а от Божия Престол от Исус Христос. Трябвало е да видят, че Исус царува сега, че Той вече е изтръгнал света от хватката на Сатана, и че дори сега всички неща в небето и на земята са принудени да Го признаят за Цар. Те е трябвало да видят себе си в истинската светлина: Не като забравени войски в откъснат преден пост, водещи една изгубена битка, но вече като царе и свещеници, водещи война и побеждаващи, предопределени за победа, с абсолютната увереност за победа и господство с Върховния Цар на цялата земя. Те са се нуждаели от библейска философия на историята: че цялата история, сътворена и управлявана от Божието лично и пълно управление, се движи неумолимо към световното господство на Господ Исус Христос. Новата и последна епоха на историята е започнала; Новият Завет дойде. Ето, Той победи!


[1] Theodor Zahn, Introduction to the New Testament, Vol. III, pp. 393f.; цитиран в G. R. Beasley-Murray, The Book of Revelation (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., revised ed., 1978), p. 121.
[2] Казвайки това приемам, че средностатистическият християнин от първи век е бил по-смислен от средностатистическия коментатор през двадесети век. Едва ли има и един коментар, който поне бегло споменава Десетте Заповеди в тази връзка.
[3] Вижте Meredith G. Kline, Treaty of the Great King: The Covenant Structure of Deuteronomy (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1963), pp. 13ff.; idem, The Structure of Biblical Authority (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., second ed., 1975), pp. 113ff.
[4] Kline, Treaty of the Great King, pp. 21, 24; The Structure of Biblical Authority, pp. 123f., 127.
[5] Вижте Walter C. Kaiser Jr., “The Blessing of David: The Charter for Humanity,” in John H. Skilton ed., The Law and the Prophets: Old Testament Studies Prepared in Honor of Oswald Thompson Allis (Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1974), pp. 298-318.  
[6] Rousas John Rushdoony, The Biblical Philosophy of History (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1969), p. 11; Rushdoony, The One and the Many, p. 145; St. Augustine, The City of God, Bk. XII, Chap. 13-15; Nathan R. Wood, The Secret of the Universe (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., [1936] 1955), pp. 43-45.
[7] Едно от най-ясното изразяване на тази идея е в Gordon H. Clark, Biblical Predestination (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1969), esp. pp. 18-30.
[8] Хал Линдзи говори в тази връзка за Христовата “като на агне кротост и нежност” в There’s a New World Coming: A Prophetic Odyssey (Eugene, OR: Harvest House Publishers, 1973), p. 94.    
[9] Philip Carrington, The Meaning of the Revelation (London: SPCK, 1931), pp. 119f.
[10] Вижте Meredith G. Kline, Images of the Spirit (Grand Rapids: Baker Book House, 1980), pp. 107ff.
[11] Geerhardus Vos, Biblical Theology: Old and New Testaments (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1948), p. 168.  
[12] Ibid., p. 203.
[13] Meredith G. Kline, The Structure of Biblical Authority (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., second ed., 1975), pp. 77ff.
[14] Песни, произлезли от изкуплението на Изхода включват записаните в Изход 15, Второзаконие 32 и Псалм 90; новата организация на теократичното царство под човешки управител, и събитията водещи към основаването на Храма, имат като резултат Псалтира (завършеният сборник от “нови песни”под Стария Завет).  
[15] Тази схема е предложена също от Moses Stuart, A Commentary on the Apocalypse, 2 vols. (Andover: Allen, Merrill and Wardwell, 1845), Vol. 2, p. 134.
[16] Буквално, мириад е 10 000; но често, особено в множествено число, се използва в по-общ смисъл като “много голям брой.” Мириади по мириади очевидно означава “безбройни множества.”

6 – ПО ПЪТЯ НА БЕЛИЯ КОННИК

Сега св. Йоан ни завежда при отварянето на Седемте Печата на Книгата (шест от Печатите са отворени в Глава 6; Седмият Печат се отваря в 8:1, и е свързан със Седемте Тръби). Видяхме, че Книгата представлява договорният документ на Новия Завет, отварянето на който ще доведе до унищожението на отстъпилия Израел (вижте по 5:1-4). Тогава какво представлява отварянето на Печатите? Някои са считали това, че означава хронологическо четене на Книгата, и че представените събития са в прав, исторически ред. Това е неприемливо по две причини. Първо, изглежда печатите са от външната страна на Книгата (която е под формата на свитък): не може да се започне четенето на Книгата, докато всички печати не са отворени. Седмият печат, състоящ се от призив към действие чрез зазвучаването на Седемте Тръби, в действителност отваря Книгата, за да можем да започнем да четем нейното съдържание. Второ, внимателното четене на събитията, показани от всеки Печат, открива, че те не са изброени в хронологичен ред. Например, в Петия Печат – след цялото опустошение, причинено от Четиримата Конника – на мъчениците, призоваващи за съд, е казано да чакат. Но съдът се излива незабавно с Шестия Печат, цялото творение “напълно се срутва.” Но след всичко това Бог заповядва на ангелите да задържат съда докато не бъдат защитени Божиите служители (7:3). Очевидно, Печатите не са замислени да представляват прогресивна хронология. По-вероятно е те да откриват основните идеи на съдържанието на Книгата, главните теми на съда, който идва върху Израел през Последните Дни, от 30 до 70 г. от Хр. Р. Х. Чарлс посочва близкото структурно сходство между Шестте Печата от тази глава и събитията от т.нар. Малък Апокалипсис, записани в Синоптичните Евангелия. Както показва неговата схема (адаптирана по-долу), “те практически представляват един и същ материал.”[1]   Откровение 6

  1. Война (ст. 1-2)
  2. Международен конфликт (ст. 3-4)
  3. Глад (ст. 5-6)
  4. Мор (ст. 7-8)
  5. Гонения (ст. 9-11)
  6. Земетресение; разпадане на създанието (ст. 12-17)
Матей 24
  1. Войни (ст. 6)
  2. Международен конфликт (ст. 7а)
  3. Глад (ст. 7б)
  4. Земетресения (ст. 7с)
  5. Гонения (ст. 9-13)
  6. Разпадане на създанието (ст. 15-31)
Марк 13
  1. Войни (ст. 7)
  2. Международен конфликт (ст. 8а)
  3. Земетресения (ст. 8б)
  4. Глад (ст. 8с)
  5. Гонения (ст. 9-13)
  6. Разпадане на създанието (ст. 14-27)
Лука 21
  1. Войни (ст. 9)
  2. Международен конфликт (ст. 10)
  3. Земетресения (ст. 11а)
  4. Мор и глад (ст. 11б)
  5. Гонения (ст. 12-19)
  6. Разпадане на създанието (ст. 20-27)
  Това показва проницателността на Чарлс и на многото коментатори, които са последвали неговите насоки. Удивително е, обаче, че те не успяват да видят целта на св. Йоан, когато представя “същия материал” като Синоптичните автори: да пророкува събитията, водещи до разрушаването на Ерусалим. Макар всички с готовност да признават, че Малкият Апокалипсис е пророчество срещу Израел (вижте Матей 23:29-39; 24:1-2, 15-16, 34; Марк 13:2, 14, 30; Лука 21:5-6, 20-24, 32), малцина са способни да направят очевидната връзка: Големият Апокалипсис също е пророчество срещу Израел!

Четиримата Конника (6:1-8)

 

1 И видях, когато Агнето отвори един от седемте печата, и чух едно от четирите живи същества да казва като с глас от гръм: Дойди!   2 И видях, и ето бял кон; и яздещият на него имаше лък; и даде му се корона и той излезе побеждаващ и да победи.   3 И когато отвори втория печат, чух второто живо същество да казва: Дойди!   4 И излезе друг кон, червен; и на яздещия на него се даде да вдигне мира от земята, тъй щото човеците да се избият един друг; и даде му се голяма сабя.   5 И когато отвори третия печат, чух третото живо същество да казва: Дойди! И видях, и ето, червен кон, и яздещият на него имаше везни в ръката си.   6 И чух нещо като глас отсред четирите живи същества, който казваше: Един хиникс пшеница за динар, и три хиникса ечемик за динар; а дървеното масло и виното не повреждай.   7 И когато отвори четвъртия печат, чух гласа на четвъртото живо същество, което казваше: Дойди!   8 И видях, и ето зелен кон и името на яздещия на него беше смърт, и адът вървеше подире му; и даде им се власт над четвъртата част от земята да умъртвят с меч, с глад, с мор и със земните зверове.   Централният старозаветен текст зад образите на “Четиримата конници на Апокалипсиса” е Захария 6:1-7, който изобразява Четирите Вятъра като Божии колесници, движени от Неговите представители, които излизат и влизат, обхождайки земята. Следвайки и подражавайки на действието на Духа (вижте 5:6), те са Божиите средства за управление на историята (вижте по-долу за 7:1, където Четирите Вятъра биват отъждествявани и управлявани от ангели; сравнете също Псалм 18:10, където “крилата на ветровете” са свързани с “херувимите”). Библейският символизъм разглежда земята (и особено Земята на Израел) като Божия олтар с четири ъгъла, и затова често представя всеобхватни, национални осъждения в четворна форма. Следователно, Конниците ни показват Божието средство за управление и довеждане на съд над непокорния народ на Израел. Коментарите на Милтън Тери са полезни: “Истинското тълкуване на тези първи четири печата е това, което ги вижда като символично представяне на ‘войните, глада, мора и земетресенията,’ за които Исус обяви, че ще бъдат ‘началото на страдания’ при опустошението на Ерусалим (Матей 24:6-7; Лука 21:10-11, 20). Опитът да се отъждестви всяка отделна фигура с едно конкретно събитие пропуска духа и метода на апокалиптичния символизъм. Целта е да се даде четирикратна и силно впечатлителна картина на тази ужасна война срещу Ерусалим, която е определена да възмезди праведната кръв на пророците и апостолите (Матей 23:35-37), и да доведе ‘голяма скръб,’ каквато никога е нямало преди (Матей 24:21). Като четирите последователни, но близко свързани ята вредители в Йоил 1:4; като четирите конника на различно оцветени коне в Захария 1:8, 18, и четирите колесници, теглени пак от различно оцветени коне в Захария 6:1-6, тези четири горчиви присъди на Йеова излизат по заповед на четирите живи същества при Престола, за да изпълнят волята на Онзи, Който е обявил ‘книжниците, фарисеите и лицемерите’ на Своето време за ‘змии и ехидни,’ и ги увери, че ‘всичко това ще дойде върху това поколение’ (Матей 23:33, 36). Трудовете на Йосиф Флавий изобилно ни показват колко страшно са били изпълнени тези неща в кървавата война на Рим срещу Ерусалим.”[2] Също толкова важна за основата на този текст, колкото и Захария, е Молитвата на Авакум (Авакум 3), традиционният текст за четене в синагогата за втория ден от Петдесятница,[3] в който пророкът вижда Бога идещ в съд, светещ като слънцето, блестящ с мълнии (Авакум 3:3-4; сравнете Откровение 1:16; 4:5), носещ мор и чума (Авакум 3:5; Откровение 6:8), разтърсващ планините и срутващ хълмовете (Авакум 3:6, 10; Откровение 6:14), яздещ на коне срещу Своите врагове (Авакум 3:8, 15; Откровение 6:2, 4-5, 8), въоръжен с Лък (Авакум 3:9, 11; Откровение 6:2), затъмняващ слънце и луна (Авакум 3:11; Откровение 6:12-13) и потъпкващ народите в Своя гняв (Авакум 3:12; Откровение 6:15). Авакум ясно тълкува своите образи като пророчество за военното нашествие на Халдейците в Юда, Божиите езически инструменти за божествен гняв (Авакум 3:16; сравнете 1:5-17). С подобен образен език св. Йоан изобразява унищожението на Израел от ръцете на нахлуващите Едомски и Римски войски. 1-2 Виденията от Книгата започват, както започват Посланията, с Христос държащ група от седем в своята ръка. Когато Агнето отваря всеки един от първите четири Печата, св. Йоан чува едно от четирите живи същества да казва с глас като гръм: Ела! Това не се изговаря към св. Йоан като “ела и виж.”[4] По-скоро всяко от живите същества призовава един от Четиримата Конника. Тоест, четирите ъгъла на земята, стоящи около олтара, призовават за Божията праведна присъда да дойде и да унищожи нечестивите – точно както характерният вик на апостолската църква за съд и спасение е бил, Мараната! Ела, Господи! – и доведи Анатема.[5] Когато първото живо същество извиква, св. Йоан вижда бял конник, неговият ездач въоръжен за битка, носещ Лък. Конникът е вече побеждаващ, защото на Него се дава корона (св. Йоан като цяло използва безличен страдателен залог през цялото пророчество, за да посочи, че нещо е направено от Бога; сравнете 6:2, 4, 11; 7:2, 4; 8:2, 3, и т.н.) Вече постигнал победата, Той язди към още победи: Той излезе побеждаващ и да побеждава. Удивително, обичайното диспенсационалистично тълкувание твърди, че този конник на белия кон е Антихристът.[6] Показвайки къде лежи неговата вяра, Хал Линдзи е последователен и твърди, че Антихристът е “единствената личност, която би могла да извърши всички тези подвизи.”[7] Но има няколко подробности относно този Конник, които показват убедително, че Той не може да бъде никой друг, освен Господ Исус Христос. Първо, Той язди на бял кон, както Исус в 19:11-16. Второ, Той носи Лък. Както видяхме, текстът от Авакум, който формира основата за Откровение 6, показва Господ като Воин-Цар носещ Лък (Авакум 3:9, 11). Св. Йоан също се позовава на Псалм 45, едно от най-големите пророчества за победата на Христос над Неговите врагове, в който псалмистът радостно възклицава към Него, когато Той язди побеждаващ и да побеждава:   Препаши меча Си на бедрото Си, Силни, Славата Си и величието Си; И във величието Си язди победоносно В полза на истината и кротостта и правдата; И Твоята десница ще Те предвожда към страшни неща. Стрелите Ти са остри, Забиват се в сърцата на царските врагове; Племена падат пред Тебе. (Псалм 45:3-5)   Тук трябва да зададем твърде очевидния въпрос – толкова очевиден, че обикновено напълно го пропускаме: Откъде Христос взема Лъка? Отговорът (както обикновено) започва в Битие. Когато Бог направи завет с Ной, Той обяви, че вече няма да воюва със земята, заради “благоуханния аромат” на жертвата (Битие 8:20-21); и като свидетелство на това Той разхлаби Своя Лък и го окачи “в облака” за да се вижда от всички (Битие 9:13-17).[8] По-късно, когато Езекиил беше “грабнат” до Престолната зала на върха на Облака на Славата, той видя Дъгата (Лъка) да виси над Престола (Езекиил 1:26-28); и тя беше все още там, когато св. Йоан се възнесе до небето (Откровение 4:3). Но когато Агнето излезе, за да получи Книгата от ръката на Своя Баща, Той също посегна и взе Дъгата (Лъка), за да я използва в съд срещу отстъпниците на Израел. Защото онези, които “съгрешават самоволно, след като са познали истината, не остава вече жертва за грехове, но едно страшно очакване на съд и едно огнено негодуване, което ще изпояде противниците. Някой, който е престъпил Мойсеевия закон, умира безпощадно при думата на двама или трима свидетели; тогава колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи онзи, който е потъпкал Божия Син, и е счел за просто нещо проляната при завета кръв, с която е осветен, и е оскърбил Духа на благодатта? Защото познаваме Този, Който е рекъл: На мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние, и пак: Господ ще съди хората Си. Страшно е да падне човек в ръцете на живия Бог” (Евреи 10:26-31). Така беше необходимо да се вижда как първият Конник носи Лъка на Божия гняв, за да показва изливането на Проклятието върху земята на Израел; за тези отстъпници Ноевият завет беше развален. Първите читатели на св. Йоан незабавно биха разбрали неговите думи за този Конник с Лъка като отнасящи се за Исус Христос, на основа на това, което вече видяхме. Но, трето, вижда се, че на Конника е дадена корона, и това също се съгласява с това, което знаем за Христос от Откровение (14:14; 19:11-13).[9] Четвъртата и последна точка, обаче, трябва да направи това тълкувание напълно сигурно: Конникът излиза, за да побеждава.[10] Това е същата дума на гръцки, която се използва в посланията до седемте църкви за побеждаване и покоряване (вижте Откровение 2:7, 11, 17, 26; 3:5, 12, 21). Вижте как Откровение използва тази дума до този момент:   На този, който победи, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и аз победих и седнах с Баща Си на Неговия престол. (3:21)   Лъвът, който е от Юдовото племе, който е Давидовият корен, превъзмогна, за да разгъне книгата. (5:5)   И видях, и ето бял кон; и яздещият на него имаше лък; и даде му се корона и той излезе побеждаващ и да победи. (6:2)   Именно Христос е превъзходният Победител. Всички събития в историята са под Негово управление, и е напълно подходящо Той да бъде представен тук като водачът на Божиите присъди. Той е Центърът на историята, и Той е Който нанася присъди срещу Земята. Неговото отваряне на Новия Завет гарантира падането на Израел; както Той победи, за да отвори Книгата, така Той язди победоносно, за да осъществи значението на Книгата в историята. Той излезе при Своето Възкресение и Възнасяне като вече победоносен Цар, побеждаващ и да побеждава, разширявайки действието на Своята вечна, окончателна победа по цялата земя. И трябва специално да отбележим ужасните присъди, които идват след Него. Конниците представляват силите, които Бог винаги използва за да съкруши бунтовни народи, и сега те са обърнати срещу Неговия заветен народ. Същото важи, разбира се, за всички хора и народи. Всички опити да се намери мир и сигурност без Исус Христос са обречени на провал. Народът, който не се подчини, ще бъде смазан от Неговите войски, чрез историческите сили, които са постоянно на Неговото абсолютно разположение. Има разлики между това видение за Христос и видението в Откровение 19. Основната причниа за това е, че в глава 19 Христос е видян с меч, излизащ от Неговата уста, и видението символизира Неговото покоряване на народите след 70 г. от Хр. Но това не се вижда още при отварянето на печатите. Тук Христос идва срещу Своите врагове в съд. Той идва, не да спаси, не да изцели, а да унищожи. Страшните и ужасяващи конници, които Го следват, не са посланници на надежда, а на гняв. Израел е обречен. 3-4 Агнето отваря Втория Печат, и св. Йоан чува второто живо същество да казва: Дойди! В отговор на призива излиза конник на червен кон, на когото е дадена от Бога властта да отнеме мира от Земята, и хората да се убиват едни други; и нему е дадена голяма сабя. Този втори конник, представляващ война, показва колко напълно покварен е човекът. Не е необходимо Бог да подбужда хората да се бият едни срещу други; Той просто нарежда на Своите ангели да отнемат условията на мир. Защо няма повече войни в един греховен свят? Защо няма повече кръвопролития? Защото има ограничения върху нечестието на човека, върху свободата на човека да изработва логичните последствия от своята омраза и бунт. Но ако Бог премахне ограниченията, човешката етична извратеност се открива в цялата си грозота. Жан Калвин пише: “Умът на човека е бил толкова отдалечен от Божията правда, че замисля, желае и предприема само това, което е нечестиво, извратено, глупаво, нечисто и позорно. Сърцето толкова е напоено с отровата на греха, че не може да издиша нищо друго, освен гнусно зловоние. Но ако някои хора от време на време покажат нещо добро, техните умове пак остават завинаги обгърнати в лицемерие и измамна лукавост, а сърцата им обвързани от тяхната вътрешна поквара.”[11] Всичко това е било изобилно изпълнено в Израел и в околните народи по време на Последните Дни, когато Земята е била изпълнена с убийци, революционери и терористи от всякакъв вид; когато “всеки град беше разделен на две войски, строени една срещу друга, и оцеляването на едната партия се състоеше в унищожението на другата; така дните бяха прекарвани в проливане на кръв, а нощите в страх. . . . Тогава беше обичайно да се видят градове пълни с мъртви тела, все още непогребани, стари хора, заедно с бебета, всички мъртви и разпръснати наоколо; жени също лежаха между тях, без никакво покритие на своята голота; след това можехте да видите цялата провинция пълна с неизразими бедствия, докато страхът от още по-варварски действия, които бяха надвиснали, беше навсякъде по-голям от престъпленията, които вече бяха извършени.”[12] 5-6 Следвайки петите на войната идва третият ангелски конник, начерен кон, държащ везни в своята ръка, символ на глад от пророчеството на Езекиил, в което гладуващите обитатели на Ерусалим бяха принудени да претеглят внимателно храната си (Езекиил 4:10). Този Конник донася икономическо лишение, ситуация описана като напълно хаотична. Глас отсред четирите живи същества – т.е. от Божия Престол – казва: хиникс пшеница за динар, и три хиникса ечемик за динар; а дървеното масло и виното не повреждай. Така това проклятие означава недостиг на необходимите суровини – единица тегло пшеница, което се покачва до повече от 1000% спрямо предишната си цена, поглъщайки една цяла надница,[13] така че целият труд на човека да се похарчи за придобиването на храна. Това е Божието проклятие върху хората, когато те се разбунтуват: Самата земя ги избълва (Левит 18:24-28; Исая 24). Проклятието поглъща производителността във всяка област, и нечестивото общество загива от глад, болести и насилие (Второзаконие 28:15-34). Ето как Бог обуздава нечестивите: Те трябва да прекарват толкова много време само за да оцелеят, че са неспособни да осъществяват нечестиво господство над земята. В дългосрочен период, това е историята на всяко общество, което изоставя Божието Слово.[14] Йосиф Флавий описва трескавото търсене на храна при окончателната обсада: “С влошаването на глада нарастваше и безумието на метежниците, и всеки ден тези ужаси връхлетяваха още по-страшно. Защото, тъй като никъде не се виждаше жито, мъжете нахлуваха в къщите, и ако намираха нещо, те пребиваха обитателите за това, че не са признали, че имат жито; ако не намираха нищо, ги измъчваха, като че ли го бяха скрили по-внимателно. Доказателството дали имат храна или не идваше от физическото състояние на нещастниците; за хората, които все още са в добро състояние, се считаше, че са добре осигурени с храна, докато онези, които вече линееха, бяха подминавани, защото изглеждаше безсмислено да се убиват хора, които скоро щяха да умрат от глад. Мнозина тайно разменяха своите притежания за един хиникс пшеница, ако бяха богати, и за ечемик, ако бяха бедни. Тогава те се затваряха в най-тъмните ъгли на своите домове; от силен глад някои дори изаждаха своето жито под земята, докато други го печаха, подбуждани от нужда и от страх. Никъде нямаше изложена маса – храната се изтръгваше полу-сготвена от огъня и се разкъсваше на парчета.”[15] От друга страна, обаче, в това особено проклятие върху Ерусалим луксозните дървено масло и вино не са засегнати от общото повишение на цените; на черния Конник е забранено да ги докосва. Везните са знакът на Везни, заемащ септември и октомври; Фарър предполага, че ако житената реколта се провали през април и май, “хората започвали да затягат колани през октомври. Тогава те тъкмо привършвали обирането на плодовете, и е можело да наблюдават иронията на природата, че гроздето и маслините са останали непокътнати; от традиционната триада жито, вино и зехтин, в крайна сметка житото ще ви държи живи без другите две, но не и те без житото.”[16] По всяка вероятност, още едно измерение на значението на този израз е, че Божиите пратеници за унищожение са предупредени да не повреждат праведните: Писанието често говори за Божиите благословения върху праведните като зехтин и вино (сравнете Псалм 104:15); и разбира се, зехтинът и виното се използвали в ритуалите на Църквата (Яков 5:14-15; 1 Коринтяни 11:25). Следователно това съответствува на онези други текстове, в които праведните са защитени от унищожение (сравнете 7:3). 7-8 Накрая се отваря Четвъртият Печат, и четвъртото живо същество призовава последния Конник на осъждението, който язди върху зелен кон – зеленият цвят[17] загатва за болнава бледност, предвестник на смъртта. Така четвъртият конник, с много по-широки и по-обхватни пълномощия, е наречен Смърт; и той е следван от Ада (гроба) – като и двамата са пуснати от Човешкия Син, който ги отключва със Своя ключ (1:18). И на него е дадена власт да донесе четири язви върху Земята с четири краища: да убие с меч и с глад и с мор и с дивите зверове на Земята. Това просто е обобщение на всички заветни проклятия в Левит 26 и Второзаконие 28. Нещо повече, това съответствува на Божието изброяване на Неговите четири основни категории от проклятия, с които Той наказва нечестивите и непокорни народи – “Моите четири тежки съдби върху Ерусалим: меча, глада, лютите зверове и мора, та да отсека от него и човек, и животно!” (Езекиил 14:21; сравнете Езекиил 5:17). Но на този предварителен етап – и в съгласие с “четирикратността” на текста като цяло – на Смъртта и на гроба е дадена власт да погълнат само до една четвърт от Земята. Присъдите на Тръбите ще отнемат една трета от Земята (сравнете 8:7-12), а присъдите от Чашите ще я погубят цялата. Може би най-значителното препятствие за едно правилно тълкувание на този текст е било това, че коментаторите и проповедниците са се страхували и са били неспособни да видят, че Бог е Този, който нанася тези присъди върху Земята – че те са извикани от Престола, и че пратениците на съда са самите Божии ангели. Особенно порочно и вредно е всяко тълкувание, което се стреми да противопостави Божия Син срещу небесния съд, така че записаните тук проклятия да се виждат като неприсъщи по някакъв начин на Неговия характер. Но това е Исус, Агнето, Който отваря печатите на съда, и това е Исус, Царят на Царете, който язди победоносно, водейки ангелските войски срещу народите, за да унищожи онези, които въстават срещу Неговото световно управление. За ранните християни е било особено важно да разберат това, защото тези присъди вече са нахлували в техния свят. Във всяка епоха християните трябва да се изправят с увереност срещу света, с непоклатимото убеждение, че всички събития в историята са предопределени и произлизат от Божия Престол. Когато виждаме света разтърсван от войни, глад, язви и природни бедствия, трябва да кажем заедно с Псалмиста, “Елате та вижте делата на Господа, какви опустошения е направил на земята” (Псалм 46:8). В края на краищата отношението на християнина към Божиите съдби върху нечестивия свят е същото като на четирите живи същества около Престола, които радостно призовават Божиите пратеници на осъждение: “Ела!” Ние също в нашите молитви трябва да умоляваме Бога да нанесе Своя гняв върху нечестивите, да изяви Своята правда на земята. Изправени пред тези величествени откровения на съда, какъв е правилният отговор за нас? На нас ни е казано, в 22:17: Духът и Невястата казват: “Ела!”  

Мъчениците са отмъстени (6:9-17)

 

9 И когато отвори петия печат, видях под олтара душите на ония, които са били заклани за Божието слово, което упазиха.   10 И те викаха с висок глас, казвайки: До кога, Господарю свети и истинни, не ще съдиш и въздадеш на живеещите по земята за нашата кръв?   11 И на всеки от тях се даде по една бяла дреха; и рече им се да си почиват още малко време, докле се изпълни числото и на съслужителите им и братята им, които щяха да бъдат убити като тях.   12 И видях, когато отвори шестия печат, че стана голям тръс: слънцето почерня като козиняво вретище, и цялата луна стана като кръв;   13 небесните звезди паднаха на земята, като когато смоковница, разклащана от силен вятър, мята неузрелите си смокини;   14 небето беше преместено като свитък, когато се свива; и всички планини и острови се вдигнаха от местата си.   15 И земните царе, големците и хилядниците, богатите и силните, всеки роб и всеки свободен се скриха в пещерите и между скалите на планините;   16 и казват на планините и на скалите: Паднете върху нас и скрийте ни от лицето на седещия на престола и от гнева на Агнето;   17 Защото е дошъл великият ден на Неговия гняв; и кой може да устои?   9-10 За читателите на тази книга от първи век описаните скърби в нея са ставали съвсем истински: Всяка църква е щяла скоро да познае скръбта да види някои от своите най-смели и способни водачи затворени и екзекутирани заради Божието Слово, и заради Свидетелството, което те са опазили. За много християни в цялата империя идващите месеци и години са щели да донесат много страдания, когато семейства ще бъдат разделени и любимите хора убити. Когато идва трагедия, ние сме изкушавани да попитаме: Загрижен ли е Бог? Този въпрос е особено силен, когато болката е причинена от злобни врагове на вярата, стремящи се да унищожат Божия народ, и несправедливостта на страданието става очевидна. Ако християните са наистина слуги на Царя, кога Той ще започне да действува? Кога ще дойде да накаже отстъпниците, които първо използваха властта на Римската държава, за да разпънат Господа, и сега използват същата власт, за да убиват и разпъват “пророците, мъдрите и книжниците” (Матей 23:34), които Христос е изпратил? Така отварянето на Петия Печат открива сцена в небето, където душите на онези, които са били заклани, са под, или около основата на олтара. Образът е взет от старозаветните жертвоприношения, в които кръвта на закланата жертва се стича към краищата на олтара и се събира около неговата основа (душата [евр. nephesh] на тялото е в кръвта,” Левит 17:11).[18] Кръвта на мъчениците се излива (сравнете 2 Тимотей 4:6), и като изпълва канала под олтара, вика от там със силен глас, казвайки До кога, Господарю свят и истинен, не ще съдиш и въздадеш на живеещите по Земята за нашата кръв? Църквата в небесата се съгласява с херувима призовавайки Божия съд: До кога? е обичаен израз в Писанието за предизвикването на Божествената справедливост за угнетените (сравнете Псалм 6:3; 13:1-2; 35:17; 74:10; 79:5; 80:4; 89:46; 90:13; 94:3-4; Авакум 1:2; 2:6). Конкретната основа за неговата употреба, обаче, е отново пророчеството на Захария (1:12): След като Четиримата Конника са обходили земята, ангелът пита, “Господи на Силите, до кога няма да покажеш милост към Ерусалим?” Св. Йоан обръща това. След като неговите Четири Конника са изпратени в своята мисия, той показва мъчениците питащи до кога Бог ще продължава да търпи Ерусалим. Читателите на св. Йоан не биха пропуснали да забележат още една малка особеност: Ако кръвта на мъчениците тече около основата на олтара, свещениците в Ерусалим трябва да са онези, които са я проляли. Служителите на Завета са заклали праведните. Както свидетелствуват Исус и апостолите, Ерусалим беше убиецът на пророците (Матей 23:34-37; Лука 13:33; Деяния 7:51-52). Връзката с “кръвта на Авел,” викаща от земята до олтара (Бит. 4:10) е друг признак, че този текст като цяло се отнася за съд върху Ерусалим (сравнете Матей 23:35-37). Както Каин, “по-големите братя” от Стария Завет завидяха и убиха праведните “по-млади братя” на Новия Завет (сравнете 1 Йоан 3:11-12). И така кръвта на праведните вика: Светиите се молят Христовото пророчество за “дните на въздаяние” (Лука 21:22) да се изпълни. Фактът, че този откровен вик за въздаяние ни се струва странен, само показва колко много се е изродила нашата пиетистка епоха от библейския мироглед. Ако нашите църкви бяха по-запознати с основните химни на Църквата, Псалмите, вместо със захаросаните, сладникави, сантиментални припеви, които характеризират съвременните евангелски сборници с химни, много по-лесно бихме разбрали това. Но ние сме попаднали под езическата заблуда, че е някак си “нехристиянско” да се молим Божият гняв да се излее върху враговете и гонителите на Църквата. А виждаме, че точно това правят Божиите хора с одобрението на Бога в двата Завета на Святото Писание.[19] Всъщност, характеристика на праведния човек е, че той се отвращава от нечестивия (Псалм 15:4). Духът, изразен в осъдителните молитви в Писанието, е неизбежна черта на отношението на християнина (сравнете 2 Тимотей 4:14). Голяма част от безсилието на църквите днес се дължи пряко на факта, че те са станали кастрирани и женствени. Такива църкви, неспособни дори да се противопоставят на злото – да не говорим да го “победят” – в крайна сметка ще бъдат завзети и владяни от своите врагове. 11 Праведните и верните светии в небето биват видени като царе и свещеници на Бога, и затова на всеки от тях се дава бяла дреха, символизираща Божието признание на тяхната чистота пред Него, символ на победата на победителите (сравнете 3:4-5). Белотата на дрехата е част от модела, установен вече в Откровение (Седемте Писма), в който последните три части от седмократната структура отговарят на първите четири части. Така:  
Първи печат: Бял конник Пети печат: Бели дрехи
Втори печат: Червен конник Шести печат: Луна като кръв
Трети печат: Черен кон                            Черно слънце
Четвърти печат: Зелен кон Седми печат: Зелена трева изгорена
  В отговор на молбата на светиите за отмъщение, Бог отговаря, че те трябва да почакат още малко, докато се допълни броя на съслужителите им и братята им, които щяха да бъдат убити като тях. Пълното число на мъчениците още не е допълнено; пълното нечестие на техните гонители все още не е достигнато (сравнете Битие 15:16), макар то бързо да наближава присъдата на Божия “безконечен гняв,” който се излива върху тях (1 Солунци 2:14-16). Трябва да помним, че основното приложение на това е свързано с отстъпилия Израел – тези, които обитават върху Земята – който (заедно с римските власти) убиваше светиите. На мъчениците беше казано да почакат още малко, и че Божият съд със сигурност ще дойде, носещ обещаната “Голяма скръб” върху нарушилия Завета Израел. 12-14 С отварянето на Шестия Печат биваме още по-ясно въведени в заключителните събития на Последните Дни. Агнето открива следващата велика страна на Своите заветни осъждения, в символ, често използван в библейските пророчества: разрушаване на създанието. Точно както за спасението на Божия народ се говори като за създание (например 2 Коринтяни 4:6; 5:17; Ефесяни 2:10; 4:24; Колосяни 3:10),[20] така за Божиите съдби (и откровението за Неговото присъствие като Съдия над грешния свят) се говори като за разрушаване на създанието, срив на вселената – Бог разкъсва и разлага тъканта на създанието.[21] Така св. Йоан използва основните съставки на създанието, за да опише падането на Израел: 1. Земя 2. Слънце 3. Луна 4. Звезди 5. Небе 6. Суша 7. Човек Тези седем осъждения са описани на основата на познати пророчески образи от Стария Завет. Първо, разтърсване: огромно земетресение (сравнете Изход 19:18; Псалм 18:7, 15; 60:2; Исая 13:13-14; 24:19-20; Наум 1:5). Второ, помрачаването и скръбта на Израел: Слънцето потъмнява като козиняво вретище (Изход 10:21-23; Йов 9:7; Исая 5:30; 24:23; Езекиил 32:7; Йоил 2:10, 31; 3:15; Амос 8:9; Михей 3:6). Трето, продължава образът на помрачаването, с прибавената идея за оскверняване: Цялата луна става като кръв (Йов 25:5; Исалм 13:10; 24:23; Езекиил 32:7; Йоил 2:10, 31). Четвъртата присъда засяга звездите, които са образи на власт (Битие 1:16); те са също времепоказатели (Битие 1:14), и тяхното падане показва, че времето на Израел е свършило: Звездите падат на земята, както смокиня мята своите неузрели смокини, когато е разклащана от силен вятър (Йов 9:7; Еклесиаст 12:2; Исая 13:10; 34:4; Езекиил 32:8; Данаил 8:10; Йоил 2:10; 3:15); силният вятър, разбира се, е донесен от Четиримата Конника, които в първоначалния образ в Захария са Четирите Ветрове (Захария 6:5), и които ще бъдат представени отново на св. Йоан в този вид в 7:1; а смокиновото дърво е самият Израел (Матей 21:19; 24:32-34; Лука 21:29-32). Пето, сега Израел просто изчезва: небето се премества като свитък, когато се навива[22] (Исая 34:4; 51:6; Псалм 102:25-26; за символизма на Израел като “небе,” виж Ис. 51:15-16; Еремия 4:23-31; сравнете Евреи 12:26-27). Шесто, езическите сили също са разтърсени: Всяка планина и остров са вдигнати от местата им (Йов 9:5-6; 14:18-19; 28:9-11; Исая 41:5, 15-16; Езекиил 38:20; Наум 1:4-8; Софония 2:11).[23] Така Божието “старо създание,” Израел, ще бъде разрушено, когато Царството преминава към Църквата, Новото Създание (сравнете 2 Петрово 3:7-14). Тъй като настойниците на Божието лозе убиха Божия Син, те също ще бъдат убити (Матей 21:33-45). Самото лозе ще бъде потъпкано, унищожено и запустено (Исая 5:1-7). В Божието праведно разрушаване на Израел Бог ще разтърси дори небето и земята (Матей 24:29-30; Евреи 12:26-28), за да даде Своето царство на Своето Ново Създание, Църквата. 15-17 Старозаветните пророчески образи все още са пред нас, когато св. Йоан описва отстъпилите по време на осъждението. Това е седмият етап от разрушаването на създанието: унищожаването на хора. Но тази седма част в списъка започва, за да разкрие друга “седмица” в себе си (точно както и Седмият Печат, и Седмата Тръба съдържат следващата група от седем осъждения), защото тук са изброени седем вида хора, показвайки, че унищожението е пълно, засягащо малки и големи: земните царе, големците и хилядниците, богатите и силните, всеки роб и всеки свободен. Никой от тях няма да успее да избяга, независимо дали е големец или незначителен човек. Цялата Земя е отхвърлила Христос, и цялата Земя бива отлъчена. Отново, съответствията показват, че това пророчество говори за присъдата над Израел (сравнете Исая 2 и 24-27), макар че и другите народи (“земните царе”) биват засегнати. Когато земята бива унищожена и посредническото естествено откровение е премахнато – поставяйки грешниците лице в лице с прякото откровение на святия и праведен Бог – хората на Израел се опитват да избягат и да потърсят защитата на нещо, което като че ли предлага убежище. Бягството под земята и в пещери е белег на проклятие (сравнете Битие 19:30-38). Така те се скриват (сравнете Битие 3:8) в пещерите и между скалите на планините (lex talionis[24] за тяхното лошо отношение към праведните: Евреи 11:38; сравнете Съдии 7:25),[25] и те казват на планините и на скалите: Паднете върху нас и ни скрийте от присъствието на Седящия на Престола, и от гнева на Агнето; защото великият ден на Неговия гняв дойде;[26] и (Наум 1:6; Малахия 3:2) кой може да устои? Отново се потвърждава тълкуванието, което дадохме тук: Този текст не говори за Края на Света, а за Края на Израел през 70 г. от. Хр. Произходът на символизма, използван тук, е от пророчеството на Осия срещу Израел:   Ефрем ще бъде засрамен, И Израил ще се посрами от своите разсъждения. Колкото за Самария, царят й се отсече Като пяна отвърху вода. И високите места на Авен, Израилевият грях, ще се съсипят; Тръни и бодили ще поникнат върху жертвениците им; И те ще рекат на планините: Покрийте ни! (Осия 10:6-8)   Исус цитира този текст по Своя път към разпятието, казвайки, че ще се изпълни върху идолопоклонническия Израел в живота на присъствуващите:   И след Него вървеше голямо множество от народ и от жени, които плачеха за Него. А исус се обърна към тях и рече: Дъщери ерусалимски, недейте плака за Мене, но плачете за себе си и за децата си; защото, ето идат дни, когато ще рекат: Блажени неплодните, и утробите, които не са раждали, и съсците, които не са кърмили. Тогава ще почнат да казват на планините: Паднете върху нас, и на хълмовете: Покрийте ни! (Лука 23:27-30)   Когато църквите в Мала Азия са четяли за първи път това видение, пророкуваните осъждения вече са ставали; окончателният Край е наближавал бързо. Поколението, което е отхвърило Сина на Земевладелеца (сравнете Матей 21:33-45) скоро е щяло да крещи същите тези думи. Разпнатият и възкръснал Господ е идвал да унищожи отстъпниците. Това е щял да бъде великият Ден на изливащия се гняв на Агнето, Което те са заклали.

[1] R. H. Charles, A Critical and Exegetical Commentary on the Revelation of St. John, 2 vols. (Edinburgh: T. & T. Clark, 1920), Vol. 1, p. 158.  
[2] Milton Terry, Biblical Apocalyptics: A Study of the Most Notable Revelations of God and of Christ in the Canonical Scriptures (New York: Eaton and Mains, 1898), pp. 329f.
[3] M. D. Goulder, The Evangelists’ Calendar: A Lectionary Explanation for the Development of Scripture (London: SPCK, 1978), p. 177.
[4] Противно на текста в King James Version, който не се подкрепя от повечето ръкописи.