Изтегли и чети
Запишете се тук, защото така първи ще разбирате за новите неща в сайта
Молитвата
МОЛИТВАТА В ДУХА
ПЪРВА ЧАСТ
Ще се моля с Духа си, но ще се моля и с ума си. (I Коринтяни 14:15) Заповед от Бога е да се молим както заедно, така и насаме. Чрез молитвата вярващите имат особено близко общение с Бога. Тя е с такава сила, че може да накара Бога да дари с големи благословения както човека, който се моли, така и хората, за които той се моли. Молитвата е път към Божието сърце и е средство, чрез което човешката душа, дори когато се чувства празна, се изпълва. Чрез нея християните са способни да разкрият сърцето си пред Бога като пред приятел и да получат нови доказателства за Божието приятелство към тях. Бих могъл да споделя много неща за разликата между молитвата пред хора и личната молитва насаме, както и между безмълвната и изразената на глас молитва. Също – да посоча някои различия между даровете и видовете благодат, получени като отговор на молитва. Сега обаче ще се огранича с това, да разкрия самата същност на молитвата, защото без познание за нея напразно ще издигате ръце, очи и глас към Бога. „Ще се моля с Духа си.“ Ще използвам тази последователност: Първо, ще обясня какво представлява истинската молитва. Второ, ще покажа какво означава да се молим с Духа си. Трето, ще отговоря на въпроса какъв е смисълът да се молим с Духа си, но и с ума си. Четвърто, ще се спра, накратко, на някои практически насоки във връзка с поставените проблеми.КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ИСТИНСКАТА МОЛИТВА
Молитвата е искрено, чувствително, изпълнено с любов изливане на сърцето или душата пред Бога чрез Христос, със силата и помощта на Святия Дух, за неща, които Бог е обещал или са според Словото Му, за доброто на Църквата, с покорство и вяра по отношение на Божията воля. В това определение има седем важни характеристики на молитвата. Тя е: 1) искрено, 2) чувствително, 3) изпълнено с любов изливане на сърцето или душата пред Бога чрез Христос, 4) със силата и помощта на Святия Дух, 5) за неща, които Бог е обещал или са според Словото Му, 6) за доброто на Църквата, 7) с покорство и вяра по отношение на Божията воля. 1. Първата особеност на молитвата е, че тя е искрено изливане на душата пред Бога. Искреността е онази черта, която характеризира всички видове Божия благодат към нас и трябва да отличава всички действия на християнина, дори да ги ръководи, защото в противен случай Бог ще пренебрегне тези дела. Когато говори за молитвата, Давид обръща специално внимание на искреността: „Към Него извиках с устата си; и Той беше възвисен чрез езика ми. Ако в сърцето си бях гледал благосклонно на неправда, Господ не би послушал“ (Псалм 66:17-18). Искреността е тази съществена особеност на молитвата, без която Бог не я приема като молитва (Псалм 16:1-4). „И ще Ме потърсите, и щеМе намерите, като Ме потърсите с цялото си сърце“ (Еремия 29:12-13). Тъкмо затова Господ отхвърля молитвите на тези, за които се говори в Осия 7:14: „И не Ме призоваха от сърце“, т.е. искрено, „а се вайкат на леглата си.“ Молитвите на такива хора са преструвка и лицемерна показност с цел да ги видят другите и да им се възхищават. Христос оценява именно искреността на Натанаил: „Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство“ (Йоан 1:47). Вероятно този добър човек, застанал под смокиновото дърво, е изливал душата си пред Бога в напълно искрена и чистосърдечна молитва. Когато съдържа искреността като свой принципен елемент, молитвата е угодна на Бога: „А молитвата на праведните е приятна за Него“ (Притчи 15:8). Защо е необходимо искреността да бъде едно от основните качества на молитвата, за да я приеме Бог? Защото искреността кара душата да се разкрие пред Бога чистосърдечно и непресторено, да сподели проблемите си откровено и без извъртане, да изобличи сама себе си, без да прикрива нищо, да вика към Бога нелицемерно. „Наистина чух Ефрем да си оплаква участта, като казва: „Наказал си ме и бях наказан като теле, неучено на хомот“ (Еремия 31:18). Искреността не се променя, когато сме насаме или пред очите на целия свят. Тя не използва различни маски – една пред хората и друга, когато сме сами. При нея човек се стреми да има Бога и да бъде с Него в своето молитвено задължение. Искреността не обръща внимание на думите, тъй като тя, подобно на Бога, вижда в сърцето, а точно оттам тръгва истинската молитва. 2. Молитвата е искрено и чувствително изливане на сърцето или душата. Тя не е, както мнозина смятат, празни приказки и брътвежи, хвалебствия и красноречие, а – чувствително усещане, дълбоко в сърцето. В молитвата има чувствителност за различни неща: понякога това е усещане за грях, друг път – за получена милост или за готовността на Бога да прояви благоволение. а) Усещане за липса на милост поради опасността от грях. Душата чувства, затова въздиша и стене, а сърцето е напълно съкрушено. Истинската молитва избликва от сърцето, когато то е сломено от скръб и огорчение, както тялото кърви, смазано от тежестта на някакъв товар (I Царе 1:10; Псалм 69:3). Давид „охка“, „сърцето му тупти“, „силата му го оставя“, губи „светлината на очите си“ (Псалм 38:8-10). Езекия „стене като гургулица“ (Исая 38:14). Ефрем оплаква участта си (Еремия 31:18). Петър плаче горко“ (Матей 26:75). Христос се моли „със силен вик и със сълзи“ (Евреи 5:7). Всичко това е породено от чувството за Божията справедливост, вината за греха, страха от ада и смъртта: „Връзките на смъртта ме обвиха и мъките на преизподнята ме намериха; скръб и беда срещнах“ (Псалм 116:3-4). И в други стихове четем: „Нощем простирах ръката си към Него… душата ми не искаше да се утеши“ (Псалм 77:2); „Превит съм и съвсем се сгърбих; цял ден ходя нажален“ (Псалм 38:6). Във всички тези примери виждаме, че молитвата съдържа силни чувства, които на първо място произтичат от усещането за грях. б) Понякога съществува приятно усещане за получена милост, която насърчава, утешава, укрепва, оживява, просветлява. Давид излива душата си с благослови, хваления и възторг по отношение на великия Бог заради любящата Му доброта към такива жалки окаяници като него: „Благославяй, душо моя, Господа и всичко, което е вътре в мен, нека хвали святото Му име. Благославяй, душо моя, Господа и не забравяй нито едно от всичките Му благодеяния. Той е, Който прощава всичките ти беззакония, изцелява всичките ти болести; Който изкупува от рова живота ти, венчава те с милосърдие и благи милости; Който насища с блага душата ти, така че младостта ти се подновява като на орел“ (Псалм 103:1-5). Така понякога молитвата на светиите преминава в хваление и благодарение, и все пак си остава молитва. Тук се крие една тайна: вярващите се молят със славословия, както е написано: „Не се безпокойте за нищо, но във всяко нещо с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение“ (Филипяни 4:6). Изразената с дълбоки чувства благодарение“ (Филипяни 4:6). Изразената с дълбоки чувства благодарност за получените милости е силна молитва пред Бога – тя му въздейства неизмеримо. в) Понякога по време на молитва човек усеща, че ще получи Божието благоволение. И това разгаря огъня в душата. „Защото, Ти, Господи на Силите, Боже Израилев – казва Давид, - откри това на слугата Си. Ще ти съградя дом. Затова слугата Ти намери сърцето си разположено да Ти се помоли с тази молитва“ (II Царе 7:27). Това подтиква Яков, Давид, Данаил и други вярващи не откъслечно, не безразсъдно и повърхностно, а силно, пламенно и непрестанно да оплакват със стенания пред Господа своето състояние, тъй като осъзнават нуждите си, жалкото си положение и Неговата готовност да проявява милост (Битие 32:10-11; Данаил 9:3-4). 3. Молитвата е искрено, чувствително и изпълнено с любов изливане на душата пред Бога. а) Каква жар, сила, живот, енергия и нежна привързаност има в истинската молитва! „Както еленът пръхти за водните потоци, така душата ми въздиша за Теб, Боже“ (Псалм 42:1). „Ето, копнея за Твоите правила“ (Псалм 119:40). „Копнях за Твоето спасение“ (Псалм 119:174). „Копнее и даже примира душата ми за дворовете Господни; сърцето ми и плътта ми викат към живия Бог“ (Псалм 84:2). „Душата ми премалява от копнежа, който имам винаги към Твоите постановления“ (Псалм 119:20). Каква любов и преданост откриваме в тези молитви! Същото е при Данаил: „Господи, послушай; Господи, прости; Господи, дай внимание и подействай; да не закъснееш, заради Себе Си, Боже мой“ (Данаил 9:19). От всяка сричка струят невероятна сила и жар. Яков нарича тази молитва усърдна или действена. В Евангелието от Лука (22:44) четем: „И като беше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно.“ Всичките чувства, цялото същество на Исус са устремени към Бога за помощ. Колко далеч са повечето хора от този вид молитва! Уви, мнозинството от нас изобщо не се отнасят сериозно към това духовно задължение. А колкото до тези, които все пак го изпълняват, има причина да се опасяваме, че повечето от тях не познават искреното, чувствително и любещо изливане на сърцето и душата пред Бога. Те се задоволяват с малко физически усилия – просто движат устните и тялото си, докато мърморят някакви измислени молитви. Когато в молитвата наистина има любов и привързаност, в нея участва цялото естество. И за да постигне това желано, спокойно общение с Христос и утехата в Него, човек е готов дори да жертва себе си. Точно по тази причина светиите са предпочитали да се изтощят, да загубят силата и живота си, но да не пропуснат това благословение (Псалм 69:3; 38:9-10; Битие 32:24-26). Всичко това е съвсем очевидно – незнание, непосветеност и дух на завист господстват в сърцата на хора, така ревностни за формата, но не и за силата на молитвата. Малцина от тях знаят какво е да си новороден, да имаш общение с Бог Отец чрез Сина и да чувстваш как силата на благодатта освещава сърцето ти. Въпреки всичките си молитви те продължават да живеят мерзко и отвратително, в пиянство и разврат. Изпълнени със злоба, завист, непочтеност, те подлагат на гонение любимите Божии деца. Но какво страшно осъждение ги очаква! Осъждение, срещу което не могат да им помогнат, нито да ги предпазят по някакъв начин всичките им лицемерни богослужения и всичките им молитви. Молитвата е изливане на сърцето или душата. Тогава човек разкрива най-дълбоката си същност, отваря сърцето си към Бога, излива душата си с любов – тя проси, въздиша и стене. Давид казва: „Господи, известно е пред Теб цялото ми желание и стенанието ми не е скрито от Теб“ (Псалм 38:9). В Псалм 42:2,4 четем: „Жадна е душата ми за Бога, за живия Бог; кога ще дойда и ще се явя пред Бога?… Изливам душата си дълбоко в мен, като си напомням това.“ Обърнете внимание на думите: „Изливам душата си.“ Този израз показва, че в молитвата самият живот и цялата сила на човека са устремени към Бога. В Псалм 62:8 се казва: Уповавай се на Него, народе, по всяко време, изливайте сърцата си пред Него.“ Това е молитвата, за която се отнася обещанието, че жалкото и слабо човешко същество ще бъде освободено от пленничеството и робството: „Но ако оттам потърсите Господа, вашия Бог, всеки от вас ще Го намери, ако Го потърси с цялото си сърце и с цялата си душа“ (Второзаконие 4:29). Още веднъж подчертавам, че молитвата е изливане на сърцето или душата пред Бога. Това също потвърждава ценността на молитвата. Тя е насочена към великия Бог: „Кога ще дойда и ще се явя пред Бога?“ И това е убедително доказателство, че душата, която се моли по този начин, вижда суета във всичко под небето и разбира, че само в Бога може да намери мир и удовлетворение: „А която е истинска вдовица и е останала сама, тя се надява на Бога“ (I Тимотей 5:5). Давид казва: „На Теб, Господи, се уповавам; да не се посрамя никога. Избави ме в правдата Си и ме освободи; приклони към мен ухото Си и ме спаси. Бъди ми канара за прибежище, към която винаги да се обръщам. Ти си разрешил спасението ми, защото канара моя и крепост моя си ти. Боже мой, избави ме от ръката на нечестивия, от ръката на законопрестъпника и насилника. Защото Ти, Господи Йехова, си моя надежда; на Теб съм се уповавал от младостта си“ (Псалм 71:1-5). Мнозина говорят за Бога, но само в истинската молитва Той е надеждата, опората и всичко ценно за човешката душа. Истинската молитва не вижда нищо друго, което да е непоклатимо и да има смисъл да се търси, освен Бога. И както вече споменах, тя се стреми към Него искрено, чувствително и с любяща привързаност. Отново ще кажа, че молитвата е искрено, чувствително, изпълнено с любов изливане на сърцето или душата пред Бога чрез Христос. Непременно трябва да се добавят думите „чрез Христос“, в противен случай е под въпрос дали това изобщо е молитва, макар да е изразена в най-прекрасна форма, с най-красноречиви средства. Христос е пътят, чрез който душата има достъп до Бога. Без Христос, въпреки огромното желание на човека, Господ Саваот няма да го чуе (Йоан 14:13-14): „Ако поискате нещо в Мое име … И каквото и да поискате в Мое име, ще го направя.“ Ето как Даниил се моли за Божия народ – в името на Христос: „И така, сега послушай, Боже наш, молитвата на слугата Ти и молбите му и заради Господа осияй с лицето Си върху запустялото си светилище“ (Данаил 9:17). По същия начин се моли и Давид: „Заради името Си, Господи, прости моето беззаконие, защото е голямо“ (Псалм 25:11). Но не всеки, който споменава Христовото име в молитва, действително и резултатно се моли на Бога в името на Христос, т.е. чрез Него. Това приближаване до Бога чрез Христос е най-трудната част от молитвата. Човек може да осъзнава положението си, искрено да копнее за милост и все пак да не е способен да стигне до Бога чрез Христос. Онзи, който идва при Бога чрез Христос, първо трябва да има познание за Бога: „Защото който идва при Бога, трябва да вярва, че има Бог“ (Евреи 11:6). На този човек трябва да е дадено да познава и Христос. Мойсей казва на Господа: „Покажи ми, моля Ти се, пътя Си, за да Те позная“ (Изход 33:13). Само Отец може да ни открие Христос (Матей 11:27). За един грешник да дойде при Бога чрез Христос означава Бог да му позволи да намери прибежище под сянката на Господ Исус, подобно на човек, който се скрива някъде, за да спаси живота си. Ето защо и Давид толкова често определя Христос като свой щит, убежище, кула, крепост, канара на избавлението (Псалм 18:2; 27:1; 28:1). Причината е, че чрез Него не само побеждава враговете си, но и придобива милостта на Бог Отец. Сам Бог казва на Авраам: „Не бой се… Аз съм твой щит“ (Битие 15:1). Следователно човекът, идващ при Бога чрез Христос, трябва да има вяра, чрез която „облича Христос“ (Вижте Галатяни 3:27), и така се явява пред Бога. Този, който има вяра, е роден от Бога, и става един от Божиите синове. Чрез силата на вярата той „се съединява с Христос“ (Вижте I Коринтяни 6:17) и се превръща в част от Него (Йоан 3:5-7; 1:12). Като част от Христос този човек идва при Бога. И Бог го възприема като част от Христос – като част от тялото Му, от плътта и кръвта Му, съединен с Него чрез избора, обръщането към вярата, просветеността и Духа, излят в сърцето му от Бога (Ефесяни 5:30). Така вярващият вече идва при Бога чрез Христовите заслуги – чрез Неговата кръв, праведност, победа, застъпничество – и застава пред Отца, Който ни е „облагодетелствал във Възлюбения Си“ (Ефесяни 1:6). И тъй като това окаяно и слабо същество сега е част от Господ Исус, то не само има достъп до Бога, но получава и Святия Дух, чрез Когото може да излива душата си пред своя Създател. 4. Молитвата е искрено, чувствително, изпълнено с любов изливане на сърцето или душата пред Бога чрез Христос, със силата и помощта на Святия Дух. Тези елементи са толкова взаимосвързани, че не е възможно да съществува молитва без наличието и единството на всички тях. Дори да е неимоверно красноречива, без тези елементи молитвата ще бъде отхвърлена от Бога. Защото без искрено, чувствително, изпълнено с любов изливане на сърцето пред Него тя е просто празнословие. А когато не е отправена чрез Христос, никога не звучи добре в Божиите уши. Щом не е със силата и помощта на Духа, тя е като „чуждия огън“, принесен от синовете на Аарон (Левит 10:1-2). Но за това ще говорим по-нататък. Засега казвам само, че ако се молим, без да сме просветени и обучени от Святия Дух и без Неговата помощ, молитвите ни няма да бъдат „по Божията воля“ (Римляни 8:26-27). 5. Молитвата е искрено, чувствително, изпълнено с любов изливане на сърцето или душата пред Бога чрез Христос, със силата или душата пред Бога чрез Христос, със силата и помощта на Святия Дух, относно тези неща, които Бог е обещал(Матей 6:6-8). Молитвата е истинска само когато се основава на Божието Слово. Когато молбата ни не е свързана с Писанието, тя е богохулство или в най-добрия случай празнословие. Именно по тази причина в молитвите си Давид се придържа към Божието Слово: „Душата ми прилепва към пръстта; съживи ме според Словото Си“ и по-нататък четем: „Душата ми се топи от тъга; укрепи ме според Словото Си“ (Псалм 119:25-28; вижте също ст. 41, 42, 58, 65, 74, 81, 82, 107, 147, 154, 169, 170). „Помни словото към слугата Си, на което Си ме направил да се уповавам“ (Псалм 119:49). Святият Дух подбужда и разгаря сърцето на християнина не без помощта на Божието Слово, а със и чрез него – Той го оживотворява в сърцето му, като го разкрива по такъв начин, че предизвиква човека да отиде при Господа и да сподели с Него какво го вълнува, също така да отстоява позициите си и да се моли според Словото. Точно това се случва с Даниил, силния пророк на Господа. След като разбира от книгите, че наближава края на пленничеството за децата на Израел, той се моли на Бога според това Слово: „Аз, Даниил, разбрах от свещените книги [а именно текстовете на Йеремия] броя на годините, за които дойде Господното слово към пророк Йеремия, че запустението на Йерусалим ще трае седемдесет години. Тогава обърнах лицето си към Господа Бога, за да отправя към Него молитва и молби с пост, вретище и пепел“ (Данаил 9:2-3). Духът помага на душата и я ръководи, когато тя се моли според Божията воля. Той я насочва чрез и според Словото на Бога и неговите обещания. По тази причина и нашият Господ Исус Христос сам се покорява на Словото, макар че така излага живота Си на опасност: „Или мислиш, че не мога да извикам към Своя Отец и Той да Ми изпрати още сега повече от дванадесет легиона ангели? Но тогава как биха се сбъднали Писанията, според които трябва да стане така?“ (Матей 26:53-54). Все едно казва: „Ако имаше само една дума в Писанието за това, ангелите веднага щяха да Ми помогнат и да Ме освободят от ръцете на враговете Ми. Но Писанието не дава основание за такава молитва, тъй като в него се твърди нещо друго.“ Явно това е молитва според Словото и обещанието. Духът чрез Словото трябва да направлява както начина, по който се отправя молитвата, така и нейното съдържание: „Ще се моля с Духа си, но ще се моля и с ума си“ (I Коринтяни 14:15). Буквалният превод е: „но ще се моля и с разбиране“. Не съществува обаче разбиране без Словото, тъй като, ако хората отхвърлят Господното Слово, „каква мъдрост има в тях?“ (Еремия 8-9) 6. За доброто на Църквата. Тази фраза включва всичко, което се отнася до почитта към Бога, славата на Христос или благополучието на Божия народ. Бог, Христос и вярващите са много здраво свързани, затова, ако се молим за доброто на едната страна, другите по необходимост също се включват. Както Христос е в Бог Отец, така светиите са в Христос. И който засяга светиите, засяга всъщност зеницата на Божието око. Затова, ако се молите за мира на Йерусалим, вие се молите за всичко, за което ви е заповядано. Йерусалим никога няма да е в съвършен мир, докато не е на небето, а Христос не желае нищо по-силно от това, Йерусалим да е там. Това е мястото, което Бог му е определил и дал чрез Христос. Ето защо, който се моли за мира и благополучието на Сион, или на Църквата, всъщност се моли за това, което Христос е изкупил с кръвта Си и което Бог Отец Му е дал в замяна. Който се обръща към Бога за това, трябва да се моли за изобилие от благодат за Църквата, за помощ срещу всички изкушения, Бог да не допуска непреодолими изпитания пред нея, всичко да съдейства за нейно добро, Бог да опази за Своя слава децата Си, Божиите синове, безупречни и непорочни сред нечестивото и извратено поколение в света. Това е съдържанието на Христовата молитва в Йоан 17 глава. Всички молитви на Павел са отправени в този смисъл – ето колко ярко ни го разкрива една от тях: „И затова се моля любовта ви да бъде все повече и повече изобилно просветена и проницателна във всичко, за да изпитвате нещата, които се различават, за да бъдете искрени и безупречни до деня на Христос, изпълнени с плодовете на правдата, които са чрез Исус Христос, за слава и хвала на Бога“ (Филипяни 1:9-11). Кратка молитва, но изпълнена отначало докрай с най-ценни пожелания за Църквата – да устоява и продължава с превъзходната сила на Духа, безупречна, искрена, без недостатък, до завръщането на Христос, независимо от всички изкушения и гонения (Ефесяни 1:16-21; 3:14-19; Колосяни 1:9-13). 7. И тъй като, вече споменах, молитвата се покорява на Божията воля и казва: „Да бъде Твоята воля“, както ни учи Христос (Матей 6:10), Господният народ трябва в пълно смирение да положи себе си, молитвите си и всичко, което има, в нозете на своя Бог, за да бъде управляван от Него по най-добрия начин според божествената Му мъдрост. Без съмнение Бог ще отговори на желанието на светиите по начин, който ще допринесе най-много за тяхното благополучие и за Негова слава. Когато те се молят с покорство пред волята на Бога, това не означава, че трябва да се съмняват или да поставят под въпрос Неговата любов и доброта към тях. Но тъй като вярващите невинаги са толкова мъдри, понякога Сатана може да ги измами, като ги изкуши да се молят за неща, които на биха съдействали за Божията слава, нито за тяхното добро. „И дръзновението, което имаме пред Него, е това, че ако просим нещо по Неговата воля, Той ни слуша; и ако знаем, че ни слуша, за каквото и да попросим, знаем, че получаваме това, което сме просили от Него“, т.е. ние се молим с Духа на благодат и покорство (I Йоан 5:14-15). Както вече казах, молитвата, която не е отправена във и чрез Духа, няма да получи отговор, защото не е според Божията воля. Само Духът знае каква е тази воля и се моли според нея: „Защото кой човек знае какво има в човека освен духа на човека, който е в него? Така и никой не знае какво има у Бога освен Божия Дух“ (I Коринтяни 2:11). Следва подробно изложение по този въпрос.
КАКВО ОЗНАЧАВА ДА СЕ МОЛИМ С ДУХА
„Ще се моля с Духа.“ Да се моли с Духа – тъкмо благодарение на това молещият се човек може да бъде приет от Бога. Както вече казах, така се моли само човек, който искрено, чувствително и с любов идва при Бога чрез Христос, а това е възможно единствено чрез действието и подкрепата на Божия Дух. Даден човек или църква могат да се приближат до Бога в молитва само с помощта на Святия Дух: „Защото чрез Него [Христос] и едните, и другите имаме свой достъп при Отца, в един Дух“ (Ефесяни 2:18). В същия смисъл Павел казва: „Понеже не знаем да се молим както трябва; но самият Дух ходатайства в нашите неизговорими стенания; а Този, Който изпитва сърцата, знае какъв е умът на Духа, защото Той ходатайства за светиите по Божията воля“ (Римляни 8:26-27). И тъй като тук откриваме толкова пълно разяснение за молитвения дух и за неспособността на човека да се моли без него, бих желал да направя кратък коментар върху тези стихове. „Понеже не знаем.“ Обърнете внимание, че се говори в първо лице множествено число – т.е. Павел пише и от името на всички апостоли. Ние, апостолите, ние, изключителните Божии служители, мъдрите основатели на църкви, а някои от нас дори приживе са отведени до рая (Римляни 15:16; I Коринтяни 3:10; II Коринтяни 12:4). „Не знаем да се молим както трябва.“ Едва ли съществува човек, който да не признае, че Павел и неговите съработници са напълно способни да извършат всякаква духовна дейност за Бога, подобно на който и да било папа или горд прелат на Римокатолическата църква. Те биха могли да съчинят Общ молитвеник не по-зле от неговите доста по-късни автори, тъй като ни най-малко не им отстъпват нито по благодат, нито по дарби. „Понеже не знаем да се молим.“ Ние не познаваме същността на нещата, за които трябва се молим, нито Личността, на Която се молим, нито Този, чрез Когото се молим. Без помощта и съдействието на Духа не можем да разберем всичко това. Трябва ли да се молим за общение с Бога чрез Христос? Необходимо ли е да се молим за вяра, за оправдание по благодат и истински осветено сърце? Нямаме познание за нито едно от тези неща. „Защото кой човек знае какво има в човека освен духа на човека, който е в него? Така и никой не знае какво има у Бога освен Божия дух“ (I Коринтяни 2:11). Тук апостолите говорят за духовните тайни, които светът не разбира (Исая 29:11). И тъй като без помощта на Святия Дух, хората не знаят за какво да се молят, нито как да се молят, Павел добавя: „Така също и Духът ни помага в нашата немощ – понеже не знаем да се молим както трябва; но самият Дух ходатайства в нашите неизговорими стенания.“ Обърнете внимание – оттук излиза, че апостолите не са имали пълен успех при изпълнението на молитвените си задължения, с какъвто не рядко се хвалят съвременните църковни служители. Апостолите, които са били в най-близко общение с Бога и Святия Дух им е помагал, са готови да се молят с неизговорими въздишки и стенания, вместо да изразяват мислите си със свои думи. „Понеже не знаем да се молим както трябва.“ Нека насочим вниманието си към думите „както трябва“. Някои хора, като Еровоам например, не разсъждават върху това или най-малкото не го разбират в духа на истината, ето защо измислят друг вид поклонение – и по съдържание, и по форма различно от разкритото в Божието Слово (III Царе 12:26-33). Павел казва, че е нужно да се молим както трябва, за което не биха могли да ни помогнат никакви човешки или ангелски хитрости, измислици и чародейства. „Понеже не знаем да се молим както трябва“, но Духът, по-точно „самият Дух“ ни помага в нашата немощ – тук не се говори за Духа и човешката похот. Това, което човешкият ум може да измисли, е различно от онова, което му е заповядано и трябва да извърши. Мнозина искат и не получават, защото не се молят добре. И все повече се отдалечават от възможността да се радват на това, което са поискали (Яков 4:3). Бог не отговаря на произволни молитви. Докато се молим, Той изпитва сърцата ни, за да разбере мотивите и духа на молитвата ни (I Йоан 5:14). „А Този, Който изпитва сърцата, знае“, т.е. само потвърждава „ума на Духа, защото Той ходатайства за светиите по Божията воля“. Бог ни чува единствено за онова, което е според Неговата воля, за нищо друго. А само Духът може да ни научи да се молим така. Единствено Той е способен да изпитва и изследва всичко, дори най-дълбоките Божии тайни. Без този Дух, дори да имаме хиляди молитвеници, пак няма да се молим както трябва, защото нашите немощи ни правят напълно неспособни за това. Трудно е да се изброят всички тези немощи, но ето някои от тях: 1. Без Духа човек е толкова слаб, че по никакъв друг начин не може да стигне дори до една вярна спасителна мисъл за Бога, Христос или Божиите благословения. Ето какво е типично за нечестивия: „Всичките му помисли са, че няма Бог“ (Псалм 10:4), макар и самият той да си въобразява, че Бог е „съвсем подобен“ на него (Псалм 50:21). Всяка негова „мисъл и наклонност е само зло“, при това „постоянно“ (Бит. 6:5; 8:21). След като хората не са способни да разсъждават правилно за Бога, на Когото се молят, за Христос, чрез Когото се молят, или за нещата, за които се молят, как биха могли да се обръщат към Бога, без Духът да им помага в техните немощи? Самият Дух разкрива всичко това пред слабите души и им дава да го разберат. Ето какво казва Христос на Своите ученици, когато обещава да им изпрати Утешителя – Святия Дух: „От Моето ще взима и ще ви известява.“ Сякаш смисълът е: „Знам, че човешкото ви естество е в тъмнина и невежество, затова не можете да разберете думите Ми. Макар че се опитвате по различни начини, пак си оставате непросветени, а сърцето ви е покрито с було и никой друг освен Святия Дух не може да го махне и да ви даде духовно разбиране.“ И по външния си израз, и по вътрешните си подбуди една истинска молитва трябва да е резултат от разбирането, което душата получава чрез Духа. В противен случай тази молитва ще бъде отхвърлена, защото е безсмислена, и ще бъде осъдена, защото е мерзост – сърцето и езикът не са в съгласие, нито пък могат да бъдат, ако Духът не ни помага в нашите немощи (Марк 7 гл.; Притчи 28:9; Исалм 29:13). Давид е знаел много добре тази истина и тъкмо затова моли Бога: „Господи, отвори устните ми; и устата ми ще разгласяват Твоята хвала“ (Псалм 51:15). Предполагам, че Давид е можел да говори и да се изразява най-малкото като другите хора и като всеки един от нашето поколение, което личи ясно от думите и произведенията му. Но когато този угоден на Бога човек, този пророк, се покланя на своя Създател, той се нуждае от Божията помощ, без която не е способен да се моли и да прославя: „Господи, отвори устните ми; и“ тогава „устата ми ще разгласяват Твоята хвала.“ Давид не може да произнесе и една уместна дума, ако Духът не му даде това умение. „Така също и Духът ни помага в нашата немощ – понеже не знаем да се молим както трябва.“ 2. За да бъде резултатна молитвата ни, трябва да се молим с Духа. Когато се молят без Него, хората не само са нечувствителни и им липсва разбиране, но са и лицемерни, студени, с непристойни прошения. Като следствие и те, и молитвите им предизвикват Божието отвращение (Матей 23:14; Марк 12:40; Лука 18:11-12; Исая 58:2-3). Без Духа Бог не зачита нито прекрасния глас, нито привидната любов и усърдието на човека, който се моли. По своята същност човек е до такава степен изпълнен с всякакво нечестие, че не може да изрече нито една дума или мисъл, а още по-малко молитва, които да са чисти и угодни на Бога чрез Христос. Точно затова фарисеите и техните молитви се отхвърлят. Без съмнение те са можели да се изразяват прекрасно с думи, като са произнасяли дълги молитви, но не са имали Духа на Исус Христос, Който да им помага, ето защо са се молели единствено със своите немощи или слабости, т.е. не са изливали душите си искрено, чувствително и с любов пред Бога чрез силата на Духа. До небето достига молитвата, която е отправена там със силата на Духа. 3. Само Духът може да покаже на човека ясно колко жалка е неговата природа и по този начин да го накара да се моли. Останалото е празни приказки, както сме свикнали да казваме. Ако не осъзнаваме собственото си окаяно положение, молитвите ни ще бъдат поклонение и приближаване към Бога само на думи. Това проклето лицемерие в сърцето съпътства хиляди молещи се мъже и жени днес тъкмо защото им липсва съзнание за собствената им окаяност! Но когато действа Духът, Той разкрива внимателно на душата нейното жалко състояние – показва й къде се намира, какво най-вероятно ще стане с нея, очертава нетърпимостта на това положение. Духът ни кара наистина да осъзнаем греха и окаяността си без Господ Исус и така подтиква душата да се моли всеотдайно и чувствително, с любеща привързаност към Бога според Неговото Слово (Йоан 16:7-15). 4. Макар да осъзнават греховете си, без помощта на Святия Дух хората не биха се молили. Ако не беше пратен Святият Дух, те щяха да избягат от Бога като Каин и Юда, загубили напълно надежда за милост. Когато един човек наистина осъзнае своя грях и Божието проклятие, е много трудно да го убедиш да се моли, защото сърцето му казва: „Напразно, няма смисъл да се стремя към Бога (сравнете с Еремия 2:25; 18:12). Аз съм толкова долно, презряно и проклето същество, че Господ не би ми обърнал внимание!“ Тогава идва Духът и възпира човека, помага му да издигне лицето си към Бога, като му дава да усети частица от милостта и го насърчава да отиде при Него. Затова Святият Дух е наречен „Утешителят“ (Йоан 14:26). 5. Молитвата трябва да бъде във или със Духа. В противен случай човек не може да избере правилния път към Бога. Хората могат, без много да се замислят, да кажат, че отиват при Бога чрез Неговия Син, но най-трудно за мнозинството от тях е да изберат правилният начин за това и че често следват собствените си решения, без помощта на Духа. „Духът издирва всичко. Даже и Божиите дълбочини“ (I Коринтяни 2:10). Той трябва да ни покаже как да отидем при Бога, също и – какво в Божието естество ни кара толкова силно да копнеем за Него. Мойсей призовава: „Покажи ми, моля Ти се, пътя Си, за да Те позная“ (Изход 33:13), а Исус обещава: „От Моето ще взима и ще ви известява“ (Йоан 16:14). 6. Без Духа, макар човек да осъзнава своето окаяно положение по пътя към Бога, никога не би могъл да претендира за общение с Бога или Христос, нито за милост, получена по Божието одобрение. Колко непосилно е за окаяната душа, която осъзнава греха и Божия гняв, да каже с вяра тази единствена дума „Отче!“ Независимо какво мислят лицемерите, според мен за един истински християнин е много трудно да дръзне да нарече Бога свой Отец. Трябва да бъде изпратен Святият Дух в сърцата на Божиите избрани, за да могат да извикат: „Авва, Отче.“ Без Духа човек не може да се обърне към Бога с познание и вяра (Галатяни 4:6). Когато казвам с познание, имам предвид да знаеш какво е да си Божие дете и да си новороден. А когато казвам с вяра, имам предвид душата да вярва, и то от собствен опит, че делото на благодатта произтича от Него. Това е начинът да призовеш Бог Отец. А не както правят мнозина – просто рецитират наизуст Господната молитва, както е дадена в молитвеника. Но една молитва е жива и истинска, когато е изречена със или във Духа – след като човек е осъзнал греха и е разбрал как да се обърне към Господа за милост, със силата на Духа да извика: „Отче!“ Тази единствена дума, казана с вяра, струва повече от хиляди молитви, които хората произнасят, пишат или четат формално, студено и безчувствено. Колко далеч от истината са хората, според които е достатъчно самите те и децата им да научат Господната молитва, т.е. да казват нещо като изповед на вярата, след като Бог знае, че те нямат вярна представа за себе си, за своето окаяно положение или за това, какво означава да бъдат доведени до Бога чрез Христос. Нещастна душа! Осъзнай колко си жалка и извикай към Бога да ти разкрие объркването, слепотата и невежеството ти, преди да Го наречеш свой Отец или учиш децата си на това. Знайте, че да наречете Бога свой Отец в молитва пред събрание от вярващи, без да сте изпитали действието на благодатта върху душите си, е все една да кажете, че сте юдеи, когато всъщност не сте, т.е. да излъжете. Вие изричате: „Отче наш“, а Бог казва: „Богохулствате!“ Твърдите, че сте юдеи, т.е. истински християни, но Бог казва: „Лъжете!“ „Ето, давам ти някои от онези, които са синагогата на Сатана, които наричат себе си юдеи, а не са, но лъжат“ (Откровение 3:9). „Зная… как те клеветят онези, които наричат себе си юдеи, а не са, но са синагога на Сатана“ (Откровение 2:9). Грехът е още по-голям, когато грешникът се гордее с него с престорена святост, както постъпват юдеите пред Христос в Йоан 8 гл. – а това Го кара да изрече сурова присъда над тях тъкмо заради лицемерните им претенции (ст. 41-45). И все пак, несъмнено някои смятат мерзките блудници, крадци, пияници, хулите и лъжесвидетели – които могат да се определят така не само заради миналото им, но и сега, - за единствените почтени хора, и то защото идват на църква и казват „Отче наш“ с богохулстващи уста и лицемерни сърца. Нещо повече, тези хора, макар че всеки път, когато наричат Бога свой Отец, изговарят отвратително богохулство, явно са принудени да се молят така. А други, които се ръководят от много по-здрави принципи и поставят под съмнение истинността на подобни безполезни традиции, са смятани за най-големите врагове на Бога и народа. На практика обаче именно ужасното суеверие на лицемерите предизвиква гнева на великия Бог и Го кара да ги смята за Свои врагове (Исая 63:10). И въпреки това хората предпочитат тези, бих казал, нищожества, независимо че са толкова мерзки, стига да следват техните традиции, и ги обявяват за добри членове на Църквата и честни граждани, докато истинските вярващи, както винаги е било, се възприемат като размирници, подкопаващи държавността и разколници (Ездра 4:12-16). Затова, нещастни, слепи и невежи глупецо, позволи ми да те посъветвам: а) Може би твоята обичайна молитва е: „Отче, наш, Който си на небесата…“ Знаеш ли смисъла на началните думи от тази молитва? Можеш ли наистина да извикаш с останалите светии „Отче наш“? Действително ли си новороден? Получил ли си духа на осиновяване? Смяташ ли, че си в Христос и можеш ли да отидеш при Бога като част от Христос? Или си невеж за всичко това и все пак имаш дързостта да казваш: „Отче наш“? Не е ли дяволът твой баща (Йоан 8:44)? Не вършиш ли делата на плътта, независимо че дръзваш да наричаш Бога свой Отец? Нещо повече – не си ли отявлен гонител на Божиите деца? Не си ли ги проклинал в сърцето си много пъти? И въпреки това си позволяваш да произнасяш думите „Отче наш“ с богохулната си уста? Той е Отец на тези, които мразиш и гониш. Както самият дявол се е явил сред Божиите синове (Йов 1:6-7), когато е трябвало да се представят пред Бог Отец, т.е. нашият Отец, така е и сега. Защото не само светиите, на които това е заповядано, произнасят думите „Отче наш“, но и цялата духовно сляпа и невежа паплач на света използва същото обръщение. б) И наистина ли казваш със сърцето си: „Да се свети Твоето име“? Учиш ли се, по всички почтени и законни начини, да изявяваш името, святостта и величието на Бога? Дали сърцето и поведението ти наистина се ръководят от този стих? Стремиш ли се да подражаваш на Христос във всички правени дела, които Бог ти е заповядал да вършиш и към които Той те подтиква? Ако е така, наистина можеш да извикаш с Божие позволение: „Отче наш“. Или никога не се замисляш за това? Тогава не е ли напълно очевидно, че си отвратителен лицемер, което сам потвърждаваш с всекидневните си престорени молитви? в) Наистина ли искаш да дойде Божието царство и да се изпълни Неговата воля както на небето, така и на земята? Независимо че според образеца казваш: „Да дойде Твоето царство“, достатъчно ли е това, за да твърдиш, че го очакваш с трепетно вълнение, че си готов да чуеш звука на тръбите, да видиш как мъртвите възкръсват и самият ти точно в този момент да се явиш пред Бога и да отговаряш за делата, които си извършил на тази земя? Нещо повече, не са ли ти неприятни дори мислите за всичко това? И ако Божията воля се изпълни на земята, както на небето, няма ли това да означава гибел за теб? В небето няма бунт срещу Бога и ако Той въведе това изискване и на земята, не би ли те запратил в ада? Същото важи и за останалите искания в тази молитва. О, колко отчаяни биха изглеждали тези хора и с какъв ужас биха стъпвали по земята, ако само знаеха, че от устата им излизат лъжи и богохулства, при цялата им престорена святост. Бог ви пробужда и ви учи, нещастни души, в пълно смирение да внимавате да не прибързвате и да не сте безразсъдни в сърцата си, а още повече в думите си! И когато се явявате пред Бога, както казва мъдрият човек: „Не прибързвай с устата си, нито да бърза сърцето ти да произнася думи пред Бога“ (Еклесиаст 5:2), особено пък да Го наричате свой Отец, без да сте имали благословени преживявания в общение с Него. 7. Ако искаме молитвата ни да бъде приета от Бога, трябва да се молим с Духа, защото Той единствен може да издигне душата и сърцето ни към Бога: „Плановете на сърцето принадлежат на човека, но отговорът на езика е от Господа“ (Пр. 16:1). С други думи, във всяко дело за Бога, и особено в молитвата, сърцето трябва да е подготвено от Божия Дух, за да няма пропаст между него и езика. Всъщност езикът е склонен да говори без страх и мъдрост. Но когато изразява сърцето, и то сърце, подготвено от Божия Дух, езикът говори както Бог му заповядва и иска. Много силни са думите на Давид как издига сърцето и душата си към Бога (Псалм 25:1). Това е невъзможно за който и да е било човек без силата на Духа. Ето защо откривам тук една от основните причини Божият Дух да бъде наречен Дух на моление (Захария 12:10) – Той помага на сърцето да се моли истински. Затова апостол Павел насърчава вярващите: „Молете се в Духа на всяко време с всякаква молитва и прошение“ (Ефесяни 6:18) или, както четем в I Коринтяни 14:15: „Ще се моля с духа си.“ Ако молитвата не произтича от сърцето, в нея няма живот, а едно сърце никога няма да се моли на Бога, ако не бъде издигнато към Него от Духа. 8. За да се моли истински, сърцето трябва не само да бъде издигнато от Духа, но и постоянно да бъде подкрепяно от Него. Не зная какво става със сърцата на другите, дали са издигнати от Божия Дух и подкрепяни от Него в молитва, но съм убеден, на първо място, че е невъзможно всички молитвени книги на света, измислени от хора, да издигнат или подготвят сърцето, тъй като това е дело на великия Бог. Второ, сигурен съм, че тези книги не могат да задържат сърцето издигнато. Една молитва наистина е жива, когато сърцето ти е в близко общение с Бога. За Мойсей е непосилно да държи ръцете си издигнати пред Бога, докато се моли, а колко по-трудно е сърцето на човека да остане издигнато в молитва (Изход 17:12)! Бог се гневи, защото хората се приближават към Него и Го почитат с устата си, а сърцата им са далеч от Него (Исая 29:13; Езекиил 33:31). Защото те следват преди всичко човешки наредби и традиции, както е засвидетелствано в Матей 15:8-9. Искам да споделя от собствен опит колко ми е трудно да се моля на Бога както трябва и това явно е достатъчно да накарам окаяните, слепи и плътски хора да си мислят странни неща за мене. Що се отнася до моето сърце, когато започна да се моля, откривам, че му е толкова трудно да стигне до Бога, а когато е вече до Него – толкова непосилно да се задържи там, че съм принуден първо да моля Бога да вземе сърцето ми и да го насочи към Себе Си чрез Христос, а щом достигне там – да го задържи. Нещо повече, много пъти не знам за какво да се моля, защото съм толкова невеж. Но да е благословена благодатта – Духът ни помага в нашите немощи (Псалм 86:11). О, с колко препятствия се сблъсква сърцето по време на молитва! Никой не знае с какви обиколни пътища и задни улички разполага то, за да се измъкне от Божието присъствие. Колко много гордост има в него, ако е надарено с умението да се изразява! Колко много лицемерие, ако се моли пред другите! И колко безполезно би било молитвеното общение „в тайно“ между Бога и душата, ако отсъства Духът на моление, за да й помага! Само когато Духът влезе в сърцето, имаме истинска молитва, не преди това! 9. За да се моли както трябва, на човек му е нужна подкрепата и силата на Духа – без Него той не би могъл да се изрази. Искам да кажа, че без помощта на Духа душата не може да разкрие себе си пред Бога искрено и чувствително, с онези вопли и въздишки, които извират от едно истински молещо се сърце. Думите не са най-значимото, на което трябва да обръщаме внимание в молитва, по-важно е дали сърцето дотолкова прелива от любов и всеотдайност пред Бога, че не е в състояние да изрази всичките си чувства и желания. Когато са истински, човешките желания са толкова силни и толкова много, че всички думи, сълзи и вопли, идващи от сърцето, не могат да ги изразят: „Така също и Духът ни помага в нашата немощ…, но самият Дух ходатайства в нашите неизговорими стенания“ (Римляни 8:26). Явно молитвата само с думи не е достатъчно силна. Ако се моли истински, човек не може да предаде със слово или пред белия лист всички неизразими желания и чувства, цялата любов и копнежа, които отправя към Бога в молитва. Най-добрите молитви често съдържат повече вопли, отколкото думи, защото думите са само бледо и слабо отражение на сърцето, живота и духа на молитвата. Мойсей не се моли с думи, когато напуска Египет и е преследван от фараона. Въпреки това виковете му прокънтяват в небето (Изход 14:15). Това са неизразими и непонятни стенания и вопли на неговата душа във и със Духа. Бог е Бог на Духовете и Неговите очи виждат отвъд външната форма на духовните ни задължения (Числа 16:22). Но дори тези, които според нас се молят истински, твърде малко се замислят върху това (I Царе 16:7). Колкото повече човек навлиза във всяко дело, към което Бог го е призовал, колкото повече го прави съобразно Божията воля, толкова по-трудно става то за него, защото е неспособен да го осъществи сам. И молитвата, както вече споменах, е не просто поредното духовно задължение, а – едно от най-важните, затова на практика е сред най-трудните начинания. Неслучайно Павел пише: „Ще се моля с Духа си.“ Той осъзнава много добре, че не написаното или казаното от други може да го превърне в човек, който се моли истински. Това е възможно единствено чрез Духа. 10. Молитвата трябва да бъде отправена със силата на Духа, в противен случай тя ще е безсмислена и безрезултатна. Бог ни е заповядал да се молим през целия си живот на тази земя. Но както вече обясних, човек не може да издигне сърцето си към Бога, нито да го задържи там без помощта на Духа. Следователно, за да продължи общението си с Бога в молитва, той трябва да има подкрепата на Духа. Христос ни казва „да се молим всякога и да не отслабваме“ в това духовно задължение (Лука 18:1). Той подчертава, че едно от определенията за лицемер е човек, който или престава да се моли, или го прави без посвещение, т.е. без молитвен дух, само формално и престорено (Йов 27:10; Матей 23:14). Най-лесно е да загърбим посвещението и да се задоволим с външната форма, а най-трудно – да запазим живота, духа и силата при всяко задължение, особено при молитвата. Тя е такова действие, което човек не може да извърши без помощта на Духа дори веднъж, какво остава да продължи без Него, като се изразява истинно, и то така, че молитвите му да се възнесат до Господа на Силите. В това отношение Яков не само започва, но продължава с дръзновение и настойчивост: „Няма да те пусна да си отидеш, докато не ме благословиш“ (Битие 32:26). Така е и при останалите посветени светии (Осия 12:4). Но това е невъзможно без духа на молитвата, защото само чрез Духа имаме достъп до Отца (Ефесяни 2:18). Има един забележителен пасаж в Посланието на Юда – когато описва Божия съд над нечестивите, апостолът увещава светиите да отстояват и защитават вярата си в благовестието чрез едно превъзходно средство, без което това е немислимо: „Като назидавате себе си във вашата пресвята вяра и се молите в Святия Дух“ (Юда 1:20). Сякаш им казва: „Братя, вечният живот се дава само за онези, които устояват, а не можете да устоите, ако не продължите да се молите в Духа.“ Голямата заблуда, чрез която дяволът и Антихристът мамят света, е, че подтикват хората да изпълняват привидно задълженията си – формално да проповядват, формално да слушат, формално да се молят. Тези хора „имат вид на благочестие, но са отречени от силата му, също такива отбягвай“ (II Тимотей 3:5)
КАКВО ОЗНАЧАВА ДА СЕ МОЛИМ С ДУХА И С УМА СИ
Апостол Павел прави съвсем ясно разграничение между молитвата, която е с Духа, и молитвата, която е с ума ни. Ето защо, когато казва: „Ще се моля с Духа си“, после добавя: „но ще се моля и с ума си“. Конкретният повод за това разграничение е поведението на християните в Коринт, които не разбират, че тяхно задължение е да вършат всичко с цел да назидават себе си и другите, а не за да се самопрепоръчват. Явно голяма част от тях, които са имали свръхестествени дарби, например да говорят езици, са се интересували много повече от самите изключителни дарби, отколкото от това, да наставляват своите братя. Ето защо Павел пише тази глава от I Коринтяни – целта му е тези вярващи да разберат, че макар свръхестествените дарби да са наистина нещо изключително, назиданието на църквата ги превъзхожда по стойност. „Ако се моля на непознат език, духът ми се моли, а умът ми“, както и умът на другите, „не дава плод“ (I Коринтяни 14:3, 4, 12, 14, 19, 24, 25). Неслучайно апостолът казва: „Ще се моля с Духа си, но ще се моля и с ума си.“ Действително е особено важно и умът да участва в молитвата, наред със сърцето и езика: „Ще се моля с Духа си, но ще се моля и с ума си.“ Стореното с мисъл и разбиране е по-резултатно, по-разумно и по-трайно, както ще покажа в тази глава. Затова Павел се моли за колосяните „Бог да ги изпълва с познанието на Неговата воля чрез пълна духовна мъдрост и разбиране“ (Колосяни 1:9), за ефесяните – Бог да ги дари с „дух на мъдрост и откровение, за да го познаете“ (Ефесяни 1:17), а за филипяните – да им даде „изобилно просветена и проницателна във всичко“ любов (Филипяни 1:9). Доброто разбиране е полезно за всяко човешко начинание, било то в обществената или в духовната сфера. Ето защо всеки, който иска да се моли истински, трябва да се стреми към него. Нека изясня какво означава да се молим с ума си. За да се молим както трябва, се изисква да имаме добро, т.е. духовно разбиране. 1. Молим се с ума си, когато сме водени от Духа в разбирането, че се нуждаем от това, за което ще се молим. Макар че човек изпитва жизненоважна потребност от опрощение на греховете си и избавление от предстоящия Божи гняв, ако той не осъзнава тези неща, или изобщо няма да ги иска, или ще бъде твърде пасивен и равнодушен в желанието си за тях, така че Бог да се отврати от неговото духовно състояние. Подобно е положението в Лаодикийската църква. На християните там липсва духовно разбиране – те на знаят, че са бедни, окаяни, слепи и голи. Ето защо самите те и богослуженията им предизвикват такова отвращение у Христос, и Той ги заплашва, че ще ги „избълва от устата Си“ (Откровение 3:16,17). Когато двама души се молят с едни и същи думи, но първият говори с разбиране, а вторият – не, съществува огромна разлика в техните молитви. Единият говори с духовно разбиране за онова, което желае, докато другият се задоволява само с думи, без сила и стойност. 2. С духовно разбиране откриваме в Божието сърце готовност и желание да ни даде онова, за което се молим. Така Давид се докосва до истинските мисли на Бога за него (Псалм 40:5). С вяра и разбиране ханаанката успява да различи зад строгото държание на Христос Неговата нежност и желанието на сърцето му да спасява. Точно това я подтиква да бъде дързостна, настоятелна и неуморна, докато не получи милостта, от която се нуждае (Матей 15:22-28). Само разбирането за готовността на Бога да спасява грешници може да накара една душа да Го търси по-ревностно и да вика за прошка. Ако човек съзре в яма диамант, който струва много пари, но не разбира стойността му, той ще го отмине, без да му обърне внимание. Ако обаче знае колко струва, ще рискува живота си заради него. Същото важи и за душите по отношение на Божиите благословения – ако човек веднъж осъзнае стойността им, с цялото си сърце и душа ще се стреми към тях и няма да престане да зове Бога, докато не ги получи. Двамата слепци, които вярват, че минаващият покрай тях Исус може и иска да изцери немощи като техните, започват да викат към Него и колкото повече хората ги спират, толкова по-силни са виковете им (Матей 20:29-31). 3. Духовно просветеният разум е откритият път, чрез който душата може да стигне до Бога, - тъкмо той я подтиква силно към това. Окаяната душа е като човек, който трябва да свърши някаква работа – ако не успее, го заплашва сериозна опасност, а ако се справи, ще има огромна полза. Но той не знае как да започне, нито как да продължи, затова се обезкуражава, изоставя всичко и се излага на опасността. 4.Просветеният разум вижда в Божиите обещания достатъчно шедрост и великодушие, които го насърчават да се моли и го изпълват с нови сили. 5. Просветеният разум помага на душата да се обърне към Бога с най-уместните доводи: понякога под формата на увещание, както е в случая с Яков (Битие 32:9), друг път като прошение, изразено не само с думи, но и произтичащо от самото сърце, където е подбудено от Духа. Когато са изложени с разбиране, подобни доводи трогват Бога. Ефрем осъзнава непристойното си поведение спрямо Господа и оплаква участта си (Еремия. 31:18-20). Тогава той изтъква такива доводи пред Господа, които стигат до сърцето Му, измолват прошка и го правят угоден на Бога чрез нашия Господ Исус Христос. И Бог отговаря: „Наистина чух Ефрем да оплаква участта си, както казва: „Наказал си ме и бях наказан като теле, неучено на хомот; върни ме и ще бъда върнат, защото Ти си Господ, мой Бог. Наистина, откакто бях върнат, се разкаях и откакто бях научен [т.е. разбрах истината за самия себе си], се ударих по бедрото. Засрамих се, да! Дори се смутих, понеже носих укора на младостта си.“ Тези думи, с които Ефрем окайва и оплаква участта си, наистина трогват сърцето на Бога и Той отвръща: „Ефрем драг син ли Ми е? Мило дете ли е? Защото колкото пъти говоря против него, все още го помня; затова сърцето Ми се смущава за него и Аз наистина ще му покажа милост“ – казва Господ.“ Затова непременно трябва да се молим както с духа, така и с ума си. Нека илюстрираме казаното с една подобна ситуация. Представете си, че на вратата ви почукат двама просяци: единият – нещастен, куц, с рани и почти умиращ от глад, другият – силен и здрав човек. Те се обръщат към вас с едни и същи думи: твърдят, че умират от глад. Но този, който наистина е нещастен, куц или недъгав, говори с по-силно чувство, усещане и разбиране за окаяното си положение, отколкото другия. Това личи от начина, по който той оплаква съдбата си. Поради болката и бедността неговият разказ е несравнимо по-въздействаш и пробужда по-силно съжаление у хората, които могат да изпитват поне малко състрадание и милост. Така е и с Бога. Някои се молят формално и по традиция, а други – с мъка в духа си. Някои се обръщат към Бога безчувствено, със заучени фрази, а други – подбудени от терзанията в душата и сърцето си. Естествено, Бог ще погледне благосклонно към човека, „който е сиромах и съкрушен духом и който трепери от словото Ми“ (Исая 66:2). 6. Просветеният разум несъмнено допринася както за съдържанието, така и за формата на молитвата. Християнин, който добре е обучил ума си да различава доброто от злото, а и разбира окаяното положение на човека и Божията милост, не се нуждае от текстове на други хора, предназначени да служат като образци на молитви. Ако някой страда от болки, не е нужно друг да го учи да вика „Ох!“. По същия начин и този, чийто ум е просветен от Духа, не се нуждае непременно от примера на чужди молитви, сякаш не може да се обърне към Бога без тях. Неговите искрени чувства и напрежението в духа му го подтикват да отправя със стенания молбите си към Господа. Когато усеща как го обгръща примката на смъртта и го притискат мъките на ада, Давид не се нуждае от епископ, облечен със стола (широка бяла връхна дреха, носена от епископите), който да му каже как да извика: „О, Господи, избави душата ми“ (Псалм 116:3-4). Или пък да гледа от някой молитвеник, за да се научи как да излива душата си пред Бога. За болните е нормално да търсят отдушник и облекчение за болката и немощта си, като стенат и се оплакват пред хората край тях. Така е и с Давид, както разбираме от Псалм 38; 1-12. Благословен да е Господ, така е и с тези, които са дарени с Божията благодат. 7. Разумът трябва да бъде просветен с цел душата постоянно да изпълнява духовното си задължение да се моли. Вярващите знаят, че дяволът използва много заблуди, хитрости и изкушения, за да отклони всеки окаян човек, който наистина се стреми към Господ Исус Христос, и, както сам Христос се изразява, да го изкуши да престане да търси Божието лице с убеждението, че Бог не желае да прояви милост към хора като него. Сатана казва: „Ти може да се молиш, но няма да успееш. Сърцето ти е закоравяло, ледено, безжизнено, мъртво. Не се молиш с Духа, не се молиш достатъчно сериозно и всъщност мислиш за друго, докато се преструваш, че отправяш молитви към Бога. Стига, лицемер такъв, не продължавай, няма смисъл да се мъчиш повече!“ И тогава, ако човек няма необходимото знание и разбиране, ще извика: „Йехова ме е изоставил и Господ ме е забравил“ (Исая 49:14). Докато онзи, който е духовно просветен, потвърждава: „Ще продължа да търся Господа и да чакам. Няма да се откажа, макар че Той мълчи и не ми казва и една утешителна дума.“ Господ обичал много Яков и въпреки това го кара да се бори, преди да получи благословението си (Битие 32:25-27). Когато ни се струва, че Бог се бави, това не означава, че е недоволен или се гневи – Той може да скрие лицето Си и от Своите най-обичани светии (Исая 8:17). Бог иска вярващите да се молят и винаги да чукат на небесната порта. Ханаанката не приема като нещо категорично привидния отказ на Исус. Тя знае, че Господ е милостив и „отдава правото на Своите избрани“, макар „и да се бави спрямо тях“ (Лука 18:1-7). Господ ме е чакал по-дълго, отколкото аз Него. Така е и с Давид, който казва: „Чаках с търпение Господа“, т.е. много време преди Бог да отговори, макар че накрая „Той се приклони към мен; и послуша вика ми“ (Псалм 40:1). И най-добрият лек в подобни моменти е просветеният разум. За съжаление не са малко хората на този свят, които наистина изпитват страх от Господа, но поради недостатъчно духовно знание и разбиране при почти всяка хитрост и изкушение на Сатана са готови да се откажат от всичко! Господ ги жали и им помага да се молят „с Духа си и с ума си“. Тук бих могъл да споделя много неща от собствения си опит. В моменти на силни духовни страдания и борби съм бил твърде склонен да се предам и повече да не търся Господа. Но след като съм се уверявал към какви грешници Господ проявява милост и колко големи са обещанията Му за тях, след като съм съзнавал, че Той протяга Своята ръка с благодат и великодушие не към здравите, а към болните, не към праведните, а към грешните, не към богатите, а към бедните, това ме е подтиквало с помощта на Святия Му Дух, да Му остана верен, да се уповавам на Него и отново да Го призовавам, независимо че не получавам отговор. Господ помага на всички слаби, изкушавани и страдащи от Своя народ да постъпват така и да чакат колкото е нужно, както казва пророкът (Авдий 2:3). И за тази цел Той ги учи да се молят не с човешки измислици и ограничени образци, а „с Духа си и ума си“.
ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ И ВЪЗРАЖЕНИЯ
Първи въпрос: Но какво да направим ние, окаяните същества, които не знаят как да се молят? За Господ не е тайна, че аз не зная нито как, нито за какво да се моля. Отговор: Горкият човек! Вие се оплаквате, че не можете да се молите. Разбирате ли в какво окаяно положение сте? Показвал ли ви е Бог, че по рождение сте под проклятието на Неговия Закон? Ако е така, не ме заблуждавайте – знам, че оплаквате горчиво участта си. Сигурен съм, че когато призовавате Бога, се молите от дъното на сърцето си. Нима вашите стенания не се издигат към небето от всяко кътче в дома ви (Римляни 8:26)? Зная, че е така, а също и че скърбящото ви сърце потвърждава истинността на сълзите ви. Нима вашето сърце не е изпълнено с копнеж по духовното от един друг, нетленен свят, така че толкова пъти се случва да забравяте за нещата от този свят? Моля ви, прочетете Йов 32:12. Втори въпрос: Да, но когато вляза в своята вътрешна стаичка, за да излея сърцето си пред Бога, не мога да промълвя нито дума. Отговор: О, мили човече! Бог не се интересува толкова от думите ви – сякаш няма да ви обърне внимание, ако не Го призовете като красноречив оратор. Той вижда съкрушеното ви сърце и точно то пробужда Неговото състрадание. „Сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш“ (Псалм 51:17). Невъзможността да се изразявате може да бъде следствие от силната мъка в сърцето ви. Понякога Давид е толкова наскърбен, че дори не е в състояние да говори (Псалм 77:3-4). Но вероятно това ще утеши всички скърбящи сърца като вашето – поради страданието може да не сте в състояние да кажете много неща, но Святият Дух пробужда в сърцето ви най-силните искрени стенания и въздишки. Независимо че думите не идват, духът е жив. Както вече споменах, когато се моли, Мойсей кара небето да проехти, въпреки че не произнася нито една дума. Вижте Изход 14:15. Ако искате да се изразявате по-пълно и точно пред Господа, първо размишлявайте върху положението си на грешници, второ – върху Божиите обещания и трето – мислете за сърцето на Христос, което можете да познаете и разберете по Неговото смирение да приеме човешка плът и да пролее кръвта Си, както и по милостта, която е проявявал към големи грешници. Оплаквайте своята греховна и нечестива същност и увещавайте Бога, като се позовавате на Христовата кръв. И нека милостта, която Бог е проявявал към други големи грешници, наред с щедро обещаната Му благодат да се излеят върху вас в молитвите ви. Съветвам ви да не се задоволявате единствено с думи и да не смятате, че Бог обръща внимание само на тях. Без значение е дали се изразявате многословно или пестеливо, важното е да го правите от сърце. „Ще Ме потърсите и ще Ме намерите, като Ме потърсите с цялото си сърце“ (Еремия 29:13). Първо възражение: Явно говорите срещу всеки друг начин на молитва освен чрез Духа, но самият Вие ни поучавате как да се молим. Отговор: Трябва да се насърчаваме взаимно към молитва, но не бива да създаваме образци на молитва. Да наставляваш хората как да се молят като истински християни е едно, а да създаваш определени образци, с които да ограничаваш Божия Дух, е съвсем друго. Апостол Павел не дава на християните такъв образец, но ги напътства относно молитвата (Ефесяни 6:18; Римляни 15:30-32). И така, не си правете извода, че щом можем да се поучаваме и да даваме насоки за молитвата, значи имаме основание и да си налагаме един на друг молитвени образци. Второ възражение: Но ако не използваме такива образци, как ще научим децата си да се молят? Отговор: Според мен хората грешат, като започват много отрано да учат децата си да се молят с определени клишета, а това е обичайната практика. Мисля, че би било по-добре родителите навреме да обясняват на децата си, че са под проклятие и че Божият гняв е насочен към тях заради първородния грях и заради греховете, които самите те извършват. Нека да ги запознаят с естеството на Божия гняв и с възможната продължителност на тяхното окаяно състояние. И ако вършат това съзнателно, по-бързо ще научат децата си да се молят, отколкото ако ги карат да помнят наизуст определени фрази. Хората се учат да се молят чрез изобличението за греха – тъкмо това е начинът да подтикнем и децата си към искрена молитва. Другият начин, т.е. да ги учим на молитвени образци, преди да сме им изяснили всичко останало, означава да ги превърнем в отвратителни лицемери и да ги накараме да се възгордеят. Затова говорете с децата си за тяхното принизено положение, обяснете им за пламъците на ада и техните грехове, за проклятието и спасението, за пътя да избегнат едното и да се радват на другото. Тогава очите им ще се напълнят със сълзи и поток от стенания ще се изтръгне от сърцата им. След това ги научете на Кого да се молят, как и чрез Кого да се молят. Също така им опишете обещанията на Бога и милостта, която Той е проявявал към грешници в миналото, както е засвидетелствано в Словото. О, тези малки, мили дечица – Господ отваря духовните им очи и ги прави святи християни! Давид ги увещава: „Елате, синове, послушайте мен; ще ви науча на страх от Господа“ (Псалм 34:11). Той не казва: „Ще ви заставя да научите един молитвен образец“, а: „Ще ви науча на страх от Господа.“ И това означава, че ще им помогне да разберат жалкото си положение по рождение и ще ги напътства в истината на благовестието, пораждащо чрез Духа молитва у всеки, който му се посвещава истински. И колкото повече ги учите на това, толкова повече сърцата им ще се изливат пред Бога в молитва. Бог никога не е възприемал Павел като човек, който се моли, преди той да бъде изобличен и да се обърне към християнството (Деяния 9:11). Същото се отнася и за всеки друг човек. Трето възражение: Но в Евангелията виждаме, че учениците на Христос искат Той да ги напътства как да се молят. Йоан Кръстител също учи на това своите последователи. Тъкмо Исус дава на учениците Си образеца на молитва, наречен Господната молитва. Отговор: И ние като тях искаме да бъдем научени от Христос. Но тъй като Той не е на земята в човешката плът, Господ ни учи чрез Словото и Духа Си. Христос казва именно за Духа, че ще Го изпрати като Свой заместник, когато самият Той си отиде (Йоан 14:16; 16:7). Макар да наричаме този текст молитвен образец, смятам, че Христос не е възнамерявал той да се наложи като ограничаваща, единствена форма на молитва. Самият Божи Син не го изрича еднозначно, както се вижда при сравнение на Матей 6 гл. и Лука 11 гл. Ако е възнамерявал да го въведе като строго определен молитвен образец, би изразил това недвусмислено. Никъде не виждаме апостолите да следват буквално тази форма, нито да учат другите на това. Прегледайте всичките им послания. А те несъмнено са били изключително подготвени, т.е. знаели са я, и изключително предани, т.е. биха я прилагали безусловно. Накратко, с думите: „Отче наш…“ Христос наставлява Своите какви правила да спазват, когато се молят на Бога, а именно да се молят с вяра, да се обръщат към Бога, Който е на небесата, с прошение за неща според волята Му и т. н. Поучението тук е: молете се така, т.е. по този начин. Четвърто възражение: Но Христос казва на хората да се молят за Духа. Това предполага, че те все пак могат да се молят без Духа и да бъдат чути. Вижте Лука 11:9-13. Отговор: Поучението на Христос в тези стихове е отправено към Неговите ученици (ст. 1). Думите Му, че Бог ще даде Святия Дух на тези, които се молят за Него, трябва да се разбират в смисъл, че на тях ще даде повече от Святия Дух, защото Христос говори на учениците, които вече имат Духа в известна мяра. Фактът, че се обръща точно към тях, личи от изразите: „Когато се молите, казвайте: „Отче наш“ (ст. 2), „Казвам ви“ (ст. 8), „Аз ви казвам“ (ст. 9), „И така, ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на децата си, колко повече небесният Отец ще даде Святия Дух на онези, които искат от Него“ (ст. 13). Християните трябва да се молят за Духа, т.е. за повече от Духа, тъй като Бог вече им Го е дал като дар. Въпрос: Означава ли това, че според вас трябва да се молят само тези, които знаят, че са Христови ученици? Отговор: 1. Нека всеки човек, който е бил спасен, да излива душата си пред Бога, въпреки че поради изкушенията може да не е убеден, че е Божие дете. 2. Знам, че ако благодатта на Бога е във вас, ще е съвсем естествено да изразите с вопли своето състояние, така, както сукалчето плаче за майчината си гръд. Молитвата е едно от първите неща, които разкриват, че човек е християнин (Деяния 9:11-12). Но за да бъде истинска, тя трябва да отговаря на следните изисквания: а) Да търси Бога чрез Христос заради самия Него, заради Неговата святост, любов, мъдрост и слава. Истинската молитва не само е насочена към Бога чрез Христос, но и е съсредоточена единствено в Бога: „Кого имам на небето освен Теб? И на земята не желая“, т.е. не копнея за „друг освен Теб“ (Псалм 73:25). б) Човек трябва да е в постоянно общение с Бога и в този, и в следващия живот. „Когато се събудя, ще се наситя от“ лицето Ти или „от изгледа Ти“ (Псалм 17:15). „Понеже в този дом (т.е. плътското ни тяло. Виж II Kor. 5:1)и стенем” (II Коринтяни 5:2). в) При истинската молитва човек непрестанно се стреми към това, за което се моли: „Душата ми очаква Господа повече от онези, които очакват зората“ (Псалм 130:6). „Ще стана сега… ще търся онзи, когото обича душата ми“ (Песен на песните 3:2). И тъй, обърнете внимание – има две неща, които подтикват към молитва. Едното е отвращението от греха и суетата в този живот, другото е копнежът да общуваме с Бога в святост и непорочност, като сънаследници в Неговото царство. Сравнете това с повечето молитви на хората и ще откриете, че те са пародия на молитва и плод на мерзък дух. Мнозина от нас или изобщо не се молят, или само се опитват да заблудят Бога и другите, че го правят. Съпоставете молитвите им с техния живот и веднага ще откриете, че всъщност изобщо не се стремят към това, за което призовават Бога. О, непоправими лицемери!
ПРАКТИЧЕСКИ НАСОКИ И ПРИЛОЖЕНИЕ
Тук ще дам някои допълнителни насоки, свързани с молитвата. И така, в заключение, първо, ще изложа някои факти, второ, ще насърча читателите и, трето, ще отправя упрек към тях.
I Фактите
Тъй като молитвата е задължение на всички Божии деца и Христовият Дух разгаря пламъка й в душата, всеки човек, който се обръща с прошение към Господа, трябва да бъде много внимателен и да се моли със страх от Бога, но и с надежда за Божията милост чрез Исус Христос. Молитвата е духовно задължение, поставено от Бога, чрез което човек се доближава до Него. Следователно, за да се моли истински в Божието присъствие, всеки от нас се нуждае във висша степен от помощта на Божията благодат. Срамно е да се държим непочтително пред един цар, но да се държим така пред Бога е грях. Както мъдрият цар не одобрява реч с непристойни думи и жестове, така и Бог не харесва жертвата на безумните (Еклесиаст 5:1,4). Не са Му угодни многословието, нито красноречието, а – смиреното, съкрушено и разкаяло се сърце (Псалм 51:17; Исая 57:15). Ето защо е необходимо да знаете, че съществуват пет пречки за молитвата, които могат напълно да я обезсилят и като резултат – да не бъде приета от Бога. 1. Когато човек в сърцето си се отнася благосклонно към някакво беззаконие, докато се моли на Бога: „Ако в сърцето си бях гледал благосклонно на неправда, Господ не би послушал“ (Псалм 66:18). Може тайно да сте пристрастени към същото нечестие, което осъждате с лицемерния си език. За човешкото сърце е характерно това зло – да харесва и да се отдава на същото нещо, срещу което се моли. Точно това правят хората, които почитат Бога с устата си, а сърцата им са далеч от Него (Исая 29:13; Езекиил. 33:31). Те произнасят: „Да се свети името Ти“, а в сърцето и живота си непрекъснато Го позорят. Това са молитвите, които „стават грях“ (Псалм 109:7). И макар че хората често ги изричат, Господ никога няма да им отговори (II Царе 22:42). 2. Когато някой се моли, за да изтъкне себе си, за да го чуят другите и да го смятат за вещ в духовните дела, Господ няма да хареса, нито ще отговори на молитвата му. Има две групи хора, които се молят с такава цел: а) Вашите лакоми свещеници, които се вмъкват в известни семейства и се преструват, че се покланят на Бога, докато всъщност се интересуват единствено от собствените си търбуси. Те са като пророците Ахав и Навуходоносор, които демонстрират голямо религиозно посвещение, но във всичките им дела тяхната най-висша цел е да задоволяват своята похот и лакомия. б) Хората, които търсят слава и похвали за своето красноречие и се стремят преди всичко да ласкаят своите слушатели и да угодничат пред тях. Те се молят, за да бъдат чути от другите, затова вече са получили наградата, която заслужават (Матей 6:5). Може да ги разпознаете по няколко характеристики: - следят съсредоточено реакциите на слушателите си; - когато свършат изказването си, очакват похвали и одобрение; - възгордяват се или униват в зависимост от този отклик; - обичат дългите молитви и затова повтарят безсмислено, отново и отново, едно и също нещо (Матей 6:7). Стремят се към одобрението на другите, без да се интересуват от какви мотиви е породено. Търсят като награда суетната човешка похвала. Затова не обичат да стоят в своята стаичка, а предпочитат да имат компания. И ако понякога съвестта ги кара да се усамотят за молитва, лицемерието им надделява и ги кара да се молят на улицата, за да ги слушат хората. Молитвите им свършват, щом секнат словоизлиянията им, защото не чакат да чуят какво ще им каже Господ (Псалм 85:8). 3. Третият вид молитви, които няма да бъдат приети от Бога, са тези, с които хората искат нередни неща, или просят за нещо добро, но възнамеряват да го използват за задоволяване на плътските си страсти или за други погрешни цели. Яков казва, че някои не получават, защото не искат, а други искат и не получават, защото не се молят както трябва и целят да заситят сладострастията си (Яков 4:2-4). Ако целите при молитвата противоречат на Неговата воля, за Бога това е сериозна причина да отхвърли представените искания. Ето защо понякога Бог отговаря с мълчание. Всички тези молитви са напразни. Възражение: Но Бог чува някои хора, въпреки че сърцата им не са праведни пред Него. Спомнете си как постъпва с израилтяните: изпраща им пъдпъдъци в пустинята, независимо че са водени единствено от плътските си желания (Псалм 106:14). Отговор: Ако Бог постъпва така, то е с цел осъждение, а не като израз на милост. Той им дава онова, което желаят, но по-добре да не са го получавали, защото после изпраща и „мършавост на душите им“ (Псалм 116:15). Горко на хората, които получават такъв отговор от Бога! 4. Има и друг вид молитви, които остават безрезултатни – които хората ги съчиняват и представят от своя страна, без да се обръщат към Бога чрез Господ Исус. Бог ни е заповядал да се молим и е обещал да слуша молитвите ни, но само ако идват чрез Христос. „И каквото и да поискате в Мое име…“ (Йоан 14:13; 15:16; 16:23-26). Независимо дали ядете или пиете, каквото и да вършите, правете го в името на Господ Исус Христос (I Коринтяни 10:31). „И каквото и да поискате в Мое име…“, т.е. колкото и да сте посветени, ревностни, усърдни и настоятелни, само чрез Христос ще бъдете чути и приети. Но уви! Повечето хора не знаят какво означава да се обърнат към Бога в името на нашия Господ Исус и тъкмо това е причината да живеят нечестиво, да се молят нечестиво и да умират нечестиво или да не постигат нищо друго освен достъпното за плътския човек, да бъдат изрядни в думите и делата си по отношение на другите и да се явят пред Бога единствено с праведността според Закона. 5. Последната пречка за молитвата е тя да има само външна форма, но да е лишена от сила. Човек лесно се увлича по молитвени образци от книга и напълно забравя да изпитва себе си дали има духа и силата на молитвата. Такива хора са истински актьори, а молитвите им – пълен фалш. Те са лицемери, а молитвите им – мерзост (Притчи 28:9). И макар да твърдят, че изливат душите си пред Бога, Той казва, че просто „се вайкат“ (Осия 7:14). Затова, когато смяташ да се молиш на Господа на небето и земята, много сериозно обмисли какво искаш. И когато разбереш, придържай се към това и се стреми да се молиш разумно. Възражение: Но аз не разбирам нищо – тогава, според Вашето гледище, не трябва да се моля въобще. Отговор: Ако смятате, че отчайващо ви липсва разбиране, все пак не бива да се оплаквате, тъй като поне осъзнавате този факт. Тогава се молете Господ да ви помогне да проумеете всичко, което смятате че не разбирате. „А учениците Му Го попитаха за значението на тази притча“ (Лука 8:9). Точно затова Бог ни е обещал: „Извикай към Мен и ще ти отговоря, и ще ти покажа велики и тайни неща, които не знаеш“ (Еремия 33:3). Ще завърша с две предупреждения: Първо: Не се отказвайте от молитвата поради прибързани заключения, че нямате Духа и не се молите с Него. Най-важната задача на дявола е да направи най-доброто, по-точно най-злото, на което е способен, за да попречи на най-добрите молитви. Той ласкае неискрените лицемери и ги насърчава с хиляди измислици, че вършат богоугодни дела, докато всъщност техните молитви и целият им живот са „дим в ноздрите“ на Бога (Исая 65:5). И в същото време Сатана стои отдясно на първосвещеника Исус, „за да му се възпротиви“, т.е. да го убеди, че Бог не приема нито самия него, нито делата му (Захария 3:1). Затова бъдете внимателни към такива лъжливи заключения и неоснователни обезсърчения. И макар че дяволът ви натрапва подобни мисли, не се обезкуражавайте, а ги използвайте, за да постигнете още по-голяма искреност и неуморност на духа, когато се обръщате към Бога. Второ: Освен изкушението на тези прибързани заключения нека и покварата на собственото ви сърце не ви възпира да се молите и да изливате душата си пред Бога. Може би откривате у себе си всички тези отрицателни елементи, за които говорихме, и ви се струва, че те се опитват да надделеят, когато се молите на Бога. Тогава трябва да ги осъдите, да се молите срещу тях и да се смирите напълно в Божиите нозе със съзнание за собствената си неправедност. Вместо да се позовавате на своята безнадеждност и отчаяние, по-скоро изтъквайте пред Бога нечестивостта и покварата на сърцето си, за да просите от Него оправдаваща и освещаваща благодат. Така постъпва и Давид: „Господи, прости моето беззаконие, защото е голямо“ (Псалм 25:11).II Насърчението
Сега искам да насърча слабите, изкушавани и отчаяни души да се молят на Бога чрез Христос. Единствено молитвата в Духа може да удовлетвори Божието сърце, защото само Духът ходатайства за нас според Божията воля (Римляни 8:29). И макар че много слаби души изпитват върху себе си въздействието на Святия Дух, Който ги подбужда да се обръщат със стенания към Господа, поради неверие те не се покоряват и не могат да осъзнаят, че са част от Божия народ, т.е. от онези, които са Му угодни. И тъй като истината на благодатта може да е в тях, за да ги окуража, ще изложа няколко конкретни примера и основания според Писанието: 6. В Лука 11:8 е дадено силно насърчение за всяка слаба душа, която копнее за Исус Христос. Господ разказва притчата за човек, който отива при приятеля си и го моли да му даде назаем три хляба, но приятелят го отпраща, защото вече си е легнал. После обаче, заради неговата настойчивост, става и му дава хляба, което показва ясно, че макар хората в своята слабост и поради маловерието си да не могат да осъзнаят, че са Божии приятели, все пак никога не бива да престават да молят, да търсят и да хлопат на Божията врата за милост. Обърнете внимание на Исусовите думи: „Казвам ви, че даже ако не стане да му даде, защото му е приятел, то поради неговата настойчивост“ или непрестанни молби „ще стане и ще му даде колкото му трябва.“ Слаби човече, ти се оплакваш, че Бог няма да ти обърне внимание, смяташ, че не си приятел, а враг на Бога в сърцето си заради своите зли дела (Колосяни 1:21). И като че ли чуваш Господ да ти говори с думите от притчата: „Не ме безпокой, не мога да ти дам.“ Но аз ти казвам – продължавай да хлопаш, да викаш, да стенеш и да оплакваш участта си. Сигурен съм, че ако не стане да ти даде, защото си Негов приятел, все пак заради твоята настойчивост ще стане и ще ти даде колкото е нужно. Същото откриваме и в притчата за неправедния съдия и бедната вдовица – нейната настойчивост го принуждава „да й отдаде правото“ (Лука 18 гл.). Наистина, от собствен опит съм разбрал, че нищо друго не може да убеди Бога така, както настойчивостта. Не сте ли го изпитвали, когато на вратата ви почукат просяци? Отначало не сте склонни да им дадете, но ако те упорстват, продължават да се оплакват и не искат да си тръгнат без милостиня, в крайна сметка отстъпвате, принудени от настоятелните им молби. Излиза, че вие, които сте зли, сте способни на състрадание, и един настойчив просяк може да ви въздейства! Тогава постъпвате като него. Това е обезоръжаващо средство, което ще трогне Бога и Той ще „стане да ви даде… колкото ви е нужно“ (Лука 11:8). 7. Един слаб и плах човек може да намери насърчение, когато размишлява за престола, на който седи великият Бог, за да изслушва исканията и молитвите на клетите човешки същества. А това е „престолът на благодатта“ (Евреи 4:16) или „умилостивилището“ (Изход 25:22). Самото название показва, че чрез благовестието Бог издига престола и обиталището Си с милост и простителност и определя, че от там – „отгоре на умилостивилището“ – ще изслушва грешниците и ще общува с тях, както четем в Изход 25:22: „Там ще се срещам с теб.“ Обърнете внимание на думите: „Там ще се срещам с теб; и отгоре на умилостивилището… ще говоря с теб.“ На хората им хрумват всякакви странни мисли за Бога, за Неговото отношение към тях и прибързано стигат до извода, че ще бъдат пренебрегнати, а Той всъщност е „на умилостивилището“ и неслучайно е превърнал това място в Свое обиталище, за да чува и да отговаря на молитвите на окаяните души. Ако Бог беше казал: „Ще говоря с теб от съдилището“, би имало защо да се разтреперим и да избягаме от лицето на великия и славен Цар. Но след като е потвърдил, че ще изслушва и ще отговаря на хората от престола на благодатта или умилостивилището, това би трябвало да ни насърчи, да ни даде надежда и да ни подтикне да „пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага в подходящото време“ (Евреи 4:16). 8. Има и още едно насърчение: не само че съществува умилостивилище, където Бог иска да общува с нещастните грешници, но до него стои Исус Христос и непрестанно го поръсва със Своята кръв. Затова тя се нарича „поръсената кръв“ (Евреи 12:24). Според изискванията на Божия Закон първосвещеникът в Стария Завет не може да влезе в най-святото място, където се намира умилостивилището, „без кръв“ (Евреи 9:7). Защо? Защото, макар че Бог е на умилостивилището, освен че е милостив, Той е и съвършено справедлив. Кръвта е предназначена да възпре изпълнението на Божията присъда върху хората, за които се застъпва в молитва първосвещеникът, както четем в Левит 16:13-17, и да ни убеди, че макар да сме толкова недостойни, не трябва да се отказваме да търсим милост от Бога чрез Христос. Оплаквате се, че сте непоправими грешници и затова Бог няма да послуша молитвите ви. Наистина ще стане така, ако харесвате отвратителната си същност и се обръщате към Бога лицемерно. Но ако осъзнавате своята нечестивост и изливате искрено сърцето си пред Бога, с желание да ви спаси от вината и да ви очисти от всякаква нечистота, не се бойте, вашата греховност не би Му попречила да ви чуе. Скъпоценната кръв на Христос, поръсена върху умилостивилището, спира изпълнението на присъдата и отваря широко вратите за Господната милост към вас. Затова „имаме чрез кръвта на Исус дръзновение да влезем в светилището“. Той е открил „нов и жив път“ за нас, ето защо няма да погинем (Евреи 10:19-20). Исус е там не само за да поръсва умилостивилището с кръвта Си, но и да говори. Неговата кръв също говори. Бог чува Неговия глас и гласа на кръвта Му и казва: „Като видя кръвта, ще ви отмина… и няма да ви постигне унищожителна напаст“ (Изход 12-13).III Порицанието
9. Отправям сериозно предупреждение към хората, които изобщо не се молят. Апостол Павел казва: „Ще се моля“ и всеки християнин чувства това в сърцето си. Ако не се молите, значи не сте християни. В Псалм 32:6 четем, че всеки, който е праведен, трябва да се моли. Следователно, в противен случай сте окаяни нечестивци. Яков получава името Израел, след като се бори с Бога (Битие 32:28). И всичките му деца носят това име (Гал. 6:16). Но за хората, които забравят да се молят и не призовават Господното име, се отнася следната молитва: „Господи… изливай яростта Си върху народите, които не Те познават, и върху родовете, които не призовават Твоето име“ (Еремия 10:25). Нима не важи същото за вас, които изобщо не се обръщате към Бога? Какво ще правите, когато бъдете осъдени на вечни мъки в ада, защото не сте поискали да търсите небето? Кой би се трогнал от мъката на хора като вас, които не са смятали за нужно да молят за милост? Казвам ви, гарваните и кучетата ще се изправят на съд срещу вас. Всички те, според вида си, с шум и различни движения показват, че искат храна и вода, докато вие нямате желание да молите за небето, макар че в противен случай ще погинете завинаги в ада. 10. С тези думи порицавам хората, които пренебрегват, подиграват и подценяват Духа и молитвата в Духа. Какво ще правите, когато Бог ви поиска сметка за това? Нима Бог е изпратил в сърцата на вярващите Святия Си Дух, за да Му се надсмивате? Това ли означава да служите на Бога? И така ли показвате, че реформирате своята църква? Не е ли това характеристика на закоравели подлеци? О, ужасни лицемери! Не ви ли стига, че ще бъдете осъдени за греховете си срещу Закона, та съгрешавате и срещу Святия Дух? Трябва ли святият, смирен, неосквернен Дух на благодатта, естеството на Бога, обещанието на Христос, Утешителят на Божиите деца, без Когото никой от нас не може да извърши нито едно угодно на Отца дело, „да ви бъде песен или поговорка“(вижте Плачът на Еремия 3:63; Псалм 69:11)- обект на вашите подигравки, насмешки и презрение? Ако Бог изпраща Корей и всичките му последователи направо в ада, защото се бунтуват и говорят срещу Мойсей и Аарон, нима вие, които се подигравате с Христовия Дух, смятате, че ще избегнете наказанието (Числа 16:31-35; Евреи 10:29)? Не сте ли чели как постъпва Бог с Анания и Сапфира задето изричат една лъжа пред Святия Дух (Деяния 5:1-8)? Или със Симон магьосника задето принизява Духа (Деяния 8:18-22)? И дали грехът на хора като вас, които се бунтуват и противопоставят на служението, делата и помощта от страна на Духа за Божиите деца, ще бъде оценен като добродетел и ще остане ненаказан от Бога? Страшно е да похулите Духа на благодатта (Матей 12:31; Марк 3:30). 11. Горко на тези, които открито хулят Святия Дух, като презират и укоряват Неговите действия. Жалко и за тези, които се противопоставят на молитвата с Духа, като измислят свои, човешки образци. Хитрата измама на дявола се състои в това – да ни кара да ценим повече и да възприемаме по-добре човешките традиции, вместо да се молим с Духа. Също като отвратителната мерзост на Еровоам, който отклонява хората да не ходят в Йерусалим и да не се покланят на Бога както Той е заповядал. Това, разбира се, предизвиква Божия гняв към израилтяните (III Царе 12:26-33). Човек би помислил, че Божието осъждение над лицемерите в древността ще накара хората, като чуят за това, да внимават и ще събуди у тях страх да не постъпват така. Но съвременните ни водачи напълно опровергават това предположение. Този папа, епископ или друг издигнат Божи служител не си ли позволява отвратителна самонадеяност и наглост да определя начини за преклонение пред Бога, които Той не е заповядал! И когато даден човек, макар че иска да живее в мир с другите, не може заради съвестта си да приеме като един от най-превъзходните начини за поклонение на Бога нещо, което Бог никога не ни е заповядал, го обвиняват за бунтовник, размирник, заблуден, еретик, позор за църквата, съблазнител на хората и т.н. Господи, какви ли ще са плодовете, когато вместо Твоето учение се проповядват (по-точно се налагат) човешки традиции? Така се отхвърля и принизява Духът, а се превъзнася външната форма. Тези, които се молят с Духа, макар да са много смирени и святи хора, са смятани за фанатици, докато другите, които се молят с образци – за благочестиви християни! И как привържениците на подобна практика биха отговорили на стиха от Писанието, който заповядва на църквата да страни от хората, „имащи вид на благочестие, но са отречени от силата му“ (II Тимотей 3:5)? В милостта Си Господ кара сърцата на хората да се стремят все повече да се молят с Духа и чрез силата Му да изливат душите си пред Бога.ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Ще завърша това изложение със следните съвети към вярващите: 1. Бъдете сигурни, че ако наистина вървите по Божия път, непременно ще се сблъскате с изкушения. 2. Очаквайте ги още от първия ден, в който влезете в Христовата общност. 3. Когато ви връхлетят, молете Бога да ви преведе през тях. 4. Пазете ревностно сърцата си, за да не ви заблудят на този свят по отношение на доказателствата за небето и на живота ви с Бога. 5. Бъдете бдителни за ласкателства на лъжебратя. 6. Живейте със силата на истината. 7. Гледайте най-вече към невидимите, вечните неща. 8. Внимавайте за малките грехове. 9. Пазете Божиите обещания живи в сърцата си. 10. Обновявайте делата си с вяра в кръвта на Христос. 11. Бъдете отговорни за Божието дело сред вашето поколение. 12. Стремете се да бъдете в предните редици като служители на това дело. Благодатта да бъде с вас!
ПРЕСТОЛЪТ НА БЛАГОДАТТА
ВТОРА ЧАСТ
Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага в подходящото време. (Евреи 4:16) Посланието към евреите е създадено и завещано на Църквата от Святия Дух като едно задълбочено и подробно описание на първосвещеническото служение на Исус Христос и чудесните благословения, които получава чрез Него Божият народ. Тук се разкриват в пълнота както съвършенството на Исусовата Личност, така и величествената слава на Неговото служение, които превъзхождат в несравнима степен свещениците и тяхното служение според Закона в Стария Завет. За да четем най-ползотворно това Послание, Божият Дух ни призовава, на първо място, сериозно да се замислим колко превъзходно съвършена е личността На Христос: „Затова, святи братя“, вие които сте „участници в небесното призвание“, следователно вие, за които се отнася това дело на Святия Бог, „размислете за Апостола и Първосвещеника, Които ние изповядваме, Исус“ (Евреи 3:1). Обърнете внимание колко велик и колко достоен за това свято и славно призвание е Той – издигнат над всички небеса, превъзвишен Божи Син и Бог, равен на Отца. Помислете и за Неговата човешка природа – че е плът от нашата плът и макар че в самия Него няма грях, е напълно способен да съпреживее всички човешки страдания. Исус се вълнува от нашата участ, изпитва състрадание и жал, чувства нашите немощи и ни подкрепя в тях, готов изцяло да сподели човешката съдба. Нещо повече, от позицията на Своето величие и любов Той ни дава пълна увереност в Своето дело и ни подтиква смело да пристъпваме към престола на благодатта, където постоянно изпълнява служението Си: „Защото нямаме такъв първосвещеник, който да не може да състрадава с нас в нашите слабости, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак е без грях. Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта“ (Евреи 4:15-16). На първо място тези стихове съдържат призив, на второ – те подсказват, че ще имаме неизмерима полза, ако наистина осъществим на дело този призив, т.е. ако отидем смело при престола на благодатта: „Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта.“ В тези думи откриваме следните пет факта: 1. Бог има повече от един престол, в противен случай не би било нужно да се конкретизира, че става дума точно за „престола на благодатта“. 2. Посветените християни могат да различат един престол от друг, тъй като в тези стихове не е посочено точно къде се намира този престол и по какви белези може да се разпознае. Той ни е представен единствено с неговото название и това е достатъчно, за да знаят светиите как да пристъпят към него: „Затова нека пристъпване с дръзновение към престола на благодатта.“ 3. За кого точно се отнася призивът: „Затова нека пристъпваме“? Кои са тези „ние“? 4. Как призованите трябва да дойдат – през завесата, смело и уверено: „Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта.“ 5. Основанията за този призив са две: първо, имаме велик Първосвещеник, Който може да състрадава на нашите немощи: „Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта.“ И, второ, защото трябва да се развиваме в християнския си живот: „за да придобием милост и да намерим благодат“. С Божията помощ ще разгледаме тези пет аспекта.БОГ ИМА ПОВЕЧЕ ОТ ЕДИН ПРЕСТОЛ
Той има престол на небето и престол на земята: „Господ, чийто престол е на небето“ и „В онова време ще нарекат Йерусалим престол Господен“ (Псалм 11:4; Еремия 3:17). Владее над ангелите и управлява църквата Си. „Бог господства в Яков и до краищата на земята“ (Псалм 59:13). Той има престол и върховна власт над князете и високопоставените в света. Владее или „съди сред боговете“ (Псалм 82:1). Бог има престол като Отец, а Христос от Своя престол възнаграждава всички предани и победили християни: „На този, който победи, ще дам да седне с Мен на Моя престол, както и Аз победих и седнах със Своя Отец на Неговия престол“ (Откровение 3:21). Също така има престол на съда, където Бог чрез Христос ще седне във великия и страшен ден, за да произнесе последната или окончателна присъда над целия свят. И хората не могат да я избегнат по никакъв начин. Този престол е споменат в Новия Завет – Христос го нарича „славния Ми престол“ и „големия бял престол“ (Матей 25:31; Откровение 20:11). И когато седне там, присъствието Му ще бъде толкова страшно, че никой, който преди това не се е помирил с Бога чрез Него, няма да устои там. Затова искам да посъветвам неразумните християни, когато отиват при Бога, да не се обръщат към Него произволно и необмислено. Нека когато се обръщат към Него за благословения, да отправят молитвата си непосредствено към престола на благодатта или към Бога, Който седи на този престол. Защото Той проявява милост и благост само когато седи на престола на благодатта. Това е святото Му обиталище, извън което е страшен и суров към човешките синове, без да проявява снизхождение. Затова в последния ден, когато седне на престола на съда, Бог няма да се трогне от сълзите или нещастията на хората по света и няма да направи за тях нищо, с което поне малко да облекчи скърбите им. Така макар хората да Го възприемат както на тях им харесва, тогава Той няма да отвърне с милост, нито ще им даде тази изключителна благодат, която биха получили от престола на благодатта. Ето защо онези, които искат да се молят и да напредват, трябва да дойдат при Бога, Който седи на престола на благодатта: „Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост.“ Невярващите, заблудените и суеверните не разбират, че не получават нищо, защото се обръщат към Бога по своите измислени начини, а не според Словото. Попитайте плътския човек на кого се моли и той ще каже „На Бога.“ Попитайте го къде е този Бог и той ще отговори: „На небето.“ Но когато го запитате защо или въз основа на какво смятаме, че Той е там, човекът ще ви даде някакви обяснения, без да може да се обърне към Бога, Който е на престола на благодатта, както ни призовава авторът на Посланието: „Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта“. Ето защо такива хора се обръщат напразно към Бога – те не получават нищо, усилията и думите им са напълно безполезни. В такъв смисъл правилното разбиране за Бога и за това, как и къде можем да Го открием благ и милостив, е най-важно. Само тогава ще получим милостта и благодатта Му.
ПОСВЕТЕНИТЕ ХРИСТИЯНИ МОГАТ ДА РАЗЛИЧАТ ЕДИН ПРЕСТОЛ ОТ ДРУГ
Вече изложих основанието за това заключение – престолът тук не е описан с отличителните му белези, по които да се разпознае, и не е посочено мястото, където се намира, а ни е представен единствено чрез названието му – престол на благодатта – и това е достатъчно, за да знаят светиите как да пристъпят към него: „Нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта.“ Ще разгледаме този проблем в две части: първо ще се спрем на факта, че съществува престол на благодатта, второ – на способността, дадена на посветените християни да разпознават този престол сред всички останали престоли.
СЪЩЕСТВУВА ПРЕСТОЛ НА БЛАГОДАТТА
Това твърдение трябва да е вярно, защото то се подчертава в разглеждания стих. От друга страна, умилостивилището, което толкова пъти се споменава в Стария Завет, е негов образ, сянка или символ. Разликата в думите „място“ (умилостивилището буквално е „място за умилостивяване“) и „престол“ не опровергава тази теза, защото е нормално първообразът от духовния свят да бъде описан много по-величествено от неговия символ или сянка. Съвършенството на небесните неща е несравнимо със символа и сянката, чрез които те са ни представени на земята. Какво представлява кръвта на един жертвен овен, бик, вол или теле в сравнение с Христовата кръв? Можем ли да сравним земния Йерусалим в Ханаан, с новия Йерусалим, който ще слезе от небето? Или скинията, изработена от нетрайни материали, с Христовото тяло или самото небе? Педи да опишем подробно престола на благодатта и как можем да го разпознаваме, ще изясним самите понятия и вложения в тях смисъл.Смисълът на понятието „благодат“
Под думата „благодат“ трябва да разбираме свободната, пълновластна и добра воля на Бога, според която Той действа чрез Христос в полза на Своя народ. Затова благодатта и милостта са понятия с различни значения. Милостта изразява съжаление или безгранично състрадание към нещастни и безпомощни създания, а благодатта означава, че в такива ситуации Бог действа по Своя воля – не защото е повлиян от окаяното състояние на дадено същество, а воден от превъзходния Си, щедър замисъл. Нима сред загиналите в потопа или в изпепеления с огън от небето Содом не е имало създания, към които Бог да изпита жал? Без съмнение, са били мнозина. Но единствено Ной е получил Божието благоволение. Не защото сам по себе си е бил по-добър от останалите, а защото Бог се е отнесъл към него като снизходителен Господар и му е позволил да получи милостта на Неговата пълновластна воля. Но първоначално това не е така ясно разкрито, както се изявява по-нататък. Затова мястото за умилостивяване в Стария Завет е наречено „умилостивилище“, а не престол на благодатта, както е тук. Но и в понятието „умилостивилище“ има величествена слава. То показва не само че Бог съчувства на хората, но и че там е постоянното място за Неговата почивка, където Той се оттегля, сяда и пребъдва, колкото и ужасна беда да сполети църквата Му. Това място е наречено „умилостивилището“, защото каквото и да се случва в света, то няма да е толкова ужасно и трагично, след като за църквата на Бога ще приключи с милост – нали там е мястото за Божията почивка. Затова, след като Бог сурово е заплашил и наказал Своята църква, която нарича „блудница“ според думите на пророк Езекиил, после обещава: „Така яростта Ми против теб ще се уталожи и ревността Ми спрямо теб ще престане; и Аз ще утихна и няма вече да се гневя.“ По-нататък, когато говори на същите хора и за същото наказание, Той казва: „Обаче ще помня завета Си, сключен с теб в дните на младостта ти, и ще ти утвърдя вечен Завет.“ И още веднъж заявява: „А Моя завет с теб ще утвърдя; и ще познаеш, че Аз съм Господ. За да си спомниш и да се засрамиш, и да не отвориш вече устата си от срам, когато ти простя всичко, което си сторила“ – казва Господ Йехова“ (Езекиил 16:42, 60-63). Тези и много други библейски пасажи потвърждават, че милостта е Божието място за почивка, точно там Бог ще се установи накрая и от там ще благословя Своята Църква, всички вярващи. Все пак понятието „престол“, „престол на благодатта“ далеч превъзхожда по слава понятието „умилостивилище“, „място за умилостивяване“. Не само защото думата „благодат“ показва, че Бог във всичките Си дела за нашето спасение и опрощение действа свободно, като върховен Господар, въз основа на Своето благоволение и желание, а и защото самият Той казва, че благодатта Му е станала цар, „престол на благодатта“. Очевидно престолът е не само място за почивка, а и говори за високопоставеност и власт. Т.е. понятието „престол“, „престол на благодат“, съдържа в себе си смисълът, че Бог управлява и владее чрез Своята благодат. И Той върши това справедливо: „Така да царува благодатта чрез правдата и да докарва вечен живот чрез Исус Христос, нашият Господ“ (Римляни 5:21). Тук престолът на благодатта се споменава, за да ни покаже, че грехът, Сатана, смъртта и адът трябва да бъдат подчинени, защото предизвикват единствено немощ и гибел, а благодатта е живот и пълновластен господар над всички тях до пълното им унищожение. Следователно така Бог заявява ясно, че е решен да управлява по този начин и обявява греха за Свой смъртен враг. Ето защо се казва: „където се умножи грехът, преумножи се благодатта“ (Римляни 5:20). Мъдростта и предвидливостта на управниците се състои точно в това – да вземат всички необходими мерки срещу бунтовници и размирници. Неслучайно още веднъж се подчертава: „Грехът няма да ви владее, понеже не сте под закон, а под благодат“ (Римляни 6:14). Грехът иска да господства – и благодатта се стреми към същото. Но грехът няма да властва, защото няма престол в църквата сред благочестивите християни. Благодатта е царят. Тя има престол и Божият народ не е подвластен на греха, а на нея. В тези стихове чрез призива смело да пристъпват към благодатта за помощ вярващите всъщност са призовани да я познаят: „Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага в подходящото време.“ Както царят има властта да даде помощ и утеха на своите поданици, когато са нападнати от врагове, така от престола на благодатта или от царуващата благодат идва помощ и подкрепа за Божия народ. Затова се казва: „Славен престол, от начало високопоставен, е мястото на светилището ни“ (Еремия 17:12). Тук християните намират прибежище от набезите на дявола, от бушуващата в тях самите похот и от яростта на нечестивите. Ето още един забележителен стих: „Ще стъпче беззаконията ни; и Ти ще хвърлиш всичките им грехове в морските дълбочини“ (Михей 7:19). Бог няма равен на Себе Си по милостта, която проявява, и по радостта от спасението на Своя народ: „Кой е Бог като Теб, Който прощава беззаконие и не се взира в престъплението на останалите от наследството Си? Не държи гнева си винаги, защото Му е угодно да показва милост“ (Михей 7:18). И така, милостта и благодатта са се възкачили на престол, за да царуват. Несъмнено ще победят всичко, и то с истински триумф. „Милостта тържествува над съда“ (Яков 2:13). Да, милостта тържествува, когато победи греха и подчини грешника на Бога и на собственото му спасение, което ни е разкрито още по-ясно в Притчата за блудния син (Лука 15 гл.).Към какви изводи ни насочва понятието „престол на благодатта“
1. Хората, приели вярата в Христос, не са напълно и във всякакъв смисъл свободни от греха. В противен случай нямаше да е необходимо да се обръщат към престола на благодатта. Щом се казва, че у Бога съществува благодат, това означава, че у вярващите има грях. И щом се казва, че благодатта царува на престол, това предполага, че и грехът може да се възкачи на престола, да властва над Божиите деца и да ги управлява. Това е очевидно и от думите на апостол Павел: „Да не царува грехът във вашето смъртно тяло, за да не се покорявате на неговите страсти“ (Римляни 6:12). И както се сочи в нашия текст, единственият начин да се опазим от греха е да се обръщаме за помощ към престола на благодатта. 2. От този стих става ясно, че в определени моменти и най-посветените християни на света могат да бъдат силно изкушени от живеещия у тях грях и биха се избавили от падение вследствие на неговия натиск само ако молят за помощ небето и престола на благодатта. Това са трудните моменти, когато пътникът, почукал на вратата на Давид, идва и при нас (II Царе 12 гл.); когато Сатана ни „пресява като жито“, както постъпва с Петър (Лука 22:31); когато понасяме удари или имаме трън в плътта си като Павел (II Коринтяни 12:7-8). Защо и как се случва така, че истински посветени вярващи понякога са подложени на такъв силен натиск от страна на греха? В тях самите, т.е. в плътското им естество, няма нищо добро, ето защо са склонни да се поддадат на дявола и неговите съблазни, което ще обрече душата им на гибел. Но сега имаме като дар престола на благодатта, към който можем и трябва „винаги да се обръщаме“ според думите на Давид (Псалм 71:3). 3. Понякога християните са изправени пред непосредствена опасност от падение, в други случаи вече са паднали, при това толкова ниско, че със свои сили не биха могли да станат. Причината е, че не са изпълнявали искрено онова, към което ги напътства този стих. Те не са пребъдвали в молитва пред престола за благодатта, която ще ги избави. Защото, според казаното тук, ако бяха постъпвали така, със сигурност щяха да избегнат това падение и да получат помощ в трудния момент. Вината на тези християни е: „Но, ти, Якове, не Ме призова; и ти, Израилю, се отегчи от Мен“ (Исая 43:22). Затова те са опозорени и предадени за поругание (Исая 43:28). Тези, които са на ръба на падението, могат да се предпазят, ако дойдат при престола на благодатта, а тези, които вече са паднали, могат да се изправят чрез скиптъра на любовта, протегнат към тях от там. Възможно е хората да паднат поради греха, но не са способни да се изправят сами, без помощта на благодатта. Затова е добре да се стремим към по-пълно познание за този престол на благодатта, откъдето, както разбираме, идва нашата помощ и чрез който можем да устояваме.Какво представлява престолът на благодатта
Това е човешката природа, т.е. сърцето и душата на Исус Христос, в които Бог пребъдва във вечна почивка, изпълнен с любов към вярващите, тъй като Синът ги е помирил с Него чрез жертвата на плътското Си тяло на земята. В Исая 22:22-23 Бог казва: „И ще положа на рамото му ключа на Давидовия дом; той ще отваря и никой няма да затваря, и ще затваря и никой няма да отваря; и ще го закрепя като гвоздей на твърдо място; и той ще бъде славен престол на бащиния си дом.“ Тъкмо чрез този престол вярващите могат да дойдат при своя Отец. Защото те винаги ще Го намерят там, когато, както се казва в Писанието, чрез Христос са се примирили с Бога, т.е. не им се вменяват прегрешенията и греховете (II Коринтяни 5:19). Без човешката природа на Христос е невъзможно да намерим този престол на благодатта нито на земята, нито на небето и в такъв случай не можем да открием нищо, което да представлява Божията почивка. Сам Бог заявява: „Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение“ (Матей 3:17) и не е изричал такива думи за никой друг. Затова единствено в Исус Христос ние имаме мир с Бога. Още повече, че благодатта може да ни даде само справедливо, тъй като Законът и нашият грях не позволяват какъвто и да било друг път (Битие 3:24). Представете си, че човешката природа на Христос не съществува, и вижте дали ще откриете ОНОВА, което би станало такава жертва за оправдание на човешкия грях, заради която Бог ще прости и ще отреди благодатта завинаги да царува над нас по този начин. А тя царува единствено и само чрез праведност или справедливо отсъждане, т.е. чрез Исус Христос! Затова именно Исус Христос е престолът на благодатта, чрез който тя царува над Божиите деца (Римляни 5:21). Ето още един стих в доказателство: „И видях между престола… че стоеше Агнец, като заклан“ (Откровение 5:6). Тук ни е разкрита причината за нашия свободен достъп до благодатта – това е Агнецът, заклан или пренесен в жертва за нашите грехове, който стои „между престола и четирите живи същества, между тях и старейшините“ в небесното царство. Защото на този Агнец, Който сега стои „сред“ престола (СИ) „като заклан“, принадлежи великата заслуга за всяка благодат, на която ние се радваме. И въпреки че от стиха в Откровение може да ни се стори, че престолът и Агнецът са две различни неща, все пак Божият Агнец е престолът, макар и не в качеството си на агне или жертвоприношение, а като Човек, който чрез жертвата Си е прокарал път да се излива реката на благодатта в света. Божият син, Исус Христос, е ВСИЧКО – престолът, жертвеникът, свещеникът, жертвата, но Той е всичко това в различни случаи. Исус не е престолът, когато е Първосвещеникът; не е Първосвещеникът, когато е жертвата; не е жертвата, когато е жертвеникът, но наистина е всичко това. Освен Него не съществува друг престол на благодатта, друг Първосвещеник, друга умилостивителна жертва. И така, Исус Христос в Неговата човешка природа е престолът на благодатта. Когато приема човешко естество, Той извършва докрай всичко необходимо, за да бъде възможно изливането на благодатта към хората. И това не само е Божието място за почивка, но чрез и от този славен престол благодатта на Бога ще властва завинаги над дявола, смъртта, греха, ада и гроба. Човешката природа на Христос е наречена също скиния на Бога, тъй като пълнотата на божественото триединство обитава телесно в нея. Тя е домът на Бога, Неговото място за почивка, царският Му престол. Бог върши всичко във и чрез нея.Къде е издигнат престолът на благодатта
За да отговорим на този въпрос, трябва да разгледаме образа символ на престола на благодатта в Стария Завет – умилостивилището, разположено не във външния двор или зад първата завеса в скинията (Евреи 9:3-5), т.е. не в света, не и в Църквата на земята, а в Светая Светих, зад втората завеса, с други думи, Христовата плът (Евреи 10:20). Точно там се намира този Божи престол – и никъде другаде на земята. След като е наречен Божи престол, престол на благодатта, и се намира там, това свидетелства, че е най-висшият и най-достойният за почит. В Библията се казва, че Христос е възвисен над всички небеса и че името Му е над всяко друго име. Затова онзи, който отива при престола на благодатта, трябва да знае как да пристъпи към него. Не просто с външни действия, а с цялото си сърце, не като се представи сам пред Бога, а чрез Първосвещеника, защото така е и при образа символ в Стария Завет (Евреи 9:7). Тогава само първосвещеникът е можел да влиза зад втората завеса, при умилостивилището, и той е представял целия народ, тъй като е принасял жертва за тях. Следователно, това се изисква и от всички, които пристъпват към престола на благодатта. Те трябва да отидат при Бога – Който е въздигнат на престол в Христос – чрез Христос, тъй като Той е Първосвещеникът на Божията църква. Само чрез Него биха могли да влязат в Пресвятото място, при Бога. Освен че се намира в Пресвятото място, а не в света или в църквата на земята, престолът на Бога е разположен над самия Ковчег на Завета. Така е и с умилостивилището – то се е намирало в Светая Светих, над Ковчега на Завета (Второзаконие 10:1-5; III Цар. 8:9; II Летописи 5:10). Какво представлява Ковчегът на Завета? Мястото, където се пази Законът. Заветът всъщност съдържа Закона, т.е. плочите, съхранявани в този ковчег. Той е в Пресвятото място, а умилостивилището е разположено върху него, както Бог заповядва на Мойсей: „Да направиш ковчег“ и „да направиш умилостивилище“. Ковчегът да бъде наречен Ковчег на Завета и там „да поставиш плочите на свидетелството, което ще ти дам“, т.е. Закона, „и да положат умилостивилището върху ковчега… Там ще се срещам с теб; и отгоре на умилостивилището, между двата херувима, които са върху“, т.е. над „Ковчега на Заета“, „и които осеняваха умилостивилището“ (Изход 25:16:22; Евреи 9:5). Това е предобразът според старозаветните наредби, чрез който научаваме на какво да обръщаме внимание, когато днес се покланяме на Бога. И така, ковчегът е направен и двете каменни плочи, върху които е записан Законът, са сложени в него (Второзаконие 10:2-5). Ковчегът с плочите е поставен в Пресвятото място, а умилостивилището е разположено над него. Според мене така Святият Дух ни показва, че благодатта седи на престол, който е издигнат по-високо от Закона, т.е. тя е над Закона. Следователно тази благодат трябва да има по-голяма власт от Закона. Следователно тази благодат трябва да има по-голяма власт от Закона, въпреки всичките негови присъди и наказания. Тя седи на престол, а Законът – не. И вместо да обвинява този престол, Законът го оправдава и одобрява. Защото макар че осъжда всички хора, той изключва Христос, Който в човешката Си природа е самият престол на благодатта. Него Законът, както казах, не само не обвинява, но одобрява и приема всичките Му дела. Нещо повече, Законът дава на Христос правото да бъде престол на благодатта и да бъде издигнат над самия него. Това е факт заради мъдростта и святостта, които са също характеристики на Закона. И така, Божият престол, престолът на благодатта, се намира над Ковчега на Завета. Там седят Бог и благодатта, царуват и позволяват на грешниците да идват в Неговото присъствие за благодат и милост. Допуснати са само тези грешници, които преди това са се измили в медния умивалник, приготвен за ритуално очистване (за това ще говорим повече по-нататък). Вижте мъдростта на Бога в тази наредба – да постави в такава близост Закона и Христос, Ковчега на Завета и умилостивилището или престола на благодатта.Защо Законът и умилостивилището са разположени в такава близост
1. За да се напомня на хората, които пристъпват към престола на благодатта и вече са застанали там, че все още са грешници: „Понеже чрез Закона става само познаването на греха“ (Римляни 3:20). Точно там пред погледа ни е Ковчегът с плочите, в които се осъжда всяка плът. Наистина е необходимо да го виждаме, защото непосредствено над него се намира умилостивилището или престолът на благодатта. Така тези, които са дошли при Бога и Неговия престол на благодат, за да получат милост, са подтикнати чрез самия Закон да се замислят за себе си, за своите грехове и за нуждата си от още благодат. В книгата Изход 38:8 четем, че медният умивалник и неговата подложка са направени от огледалата на жените, които са се събирали при вратата на скинията. И според мене така са напомняли на хората, дошли да се измият там, че трябва да огледат и осъзнаят своята нечистота. С други думи, Законът е поставен редом с умилостивилището, но под него, за да припомня на хората, дошли за милост при престола на благодатта, че все още са грешници. 2. Другата цел на Бога е да ни подбуди да се молим и да ни подтикне към повече усърдие в духа, когато дойдем при този престол. Ако един крал заповяда да поставят секира и въже за бесене пред поданиците му, дошли да просят милост от него, това ще ги накара още по-настойчиво да молят за пощада, още по-смирено и ревностно да призовават негово величество към снизхождение. Но умилостивилището се намира отгоре, то е над Ковчега и плочите на свидетелството в него. И това ни насърчава да очакваме доброто. Обърнете внимание, че макар Законът също да е в Светая Светих, където влизаме, все пак над него тържествуващо се издигат умилостивилището и престолът на благодатта, към който трябва да гледаме и да отправяме нашите молитви. Нека пристъпваме с дръзновение към този престол, независимо че Ковчегът на Завета е до него, защото Законът не може да ни навреди, когато благодатта е толкова близо. Освен това сега Бог не е в Закона, а седи на престола на благодатта, който е над него, за да ни дава опрощение и благодат и да ни помага в трудни времена. Това може да ориентира хората къде всъщност се намират, когато са във вътрешните си стаички, за да се молят. Не се ли обезкуражавате най-много по време на молитва? Послушайте ме – не сте далеч от престола на благодатта. Причината за вашето обезсърчение е, че гледате в Ковчега на Завета, а Бог е заявил, че който погледне в него, ще умре (I Царе 6:19). Ако наистина сте толкова близо, че да осъзнавате своите грехове, след като сте се огледали в плочите на свидетелството, повдигнете очи малко по-нагоре и ще откриете, че съществува умилостивилище и престол на благодатта, при който можете да отидете и чрез който ще бъдете спасени. Когато Давид се моли на Бога, той казва, че ще отправя молитвите си към Него и ще очаква (Псалм 5:3 – на английски буквално е „ще гледам нагоре“). Сякаш влага такъв смисъл в думите си: „Когато се моля, ще увещавам молитвите си: „Въздигайте се нагоре и не стойте при Ковчега на Завета, защото там са Законът и осъждението. Възнасяйте се нависоко, към престола над него, защото Бог е там и там е благодатта, от която ще получите всичко необходимо за трудни времена.“ Може да има и хора, които не знаят какво означава това. Те никога не са разбирали своя грях и осъждението за него, когато са коленичили в молитва, и следователно никога не са се обезсърчавали от собственото си положение на грешници, нито са изпитвали нужда да търсят помощ отгоре, тъй като всъщност не съзнават тази своя потребност. За такива хора ще кажа, че стихът, който разглеждаме, не ги засяга и че те не могат да отидат при този престол, преди да бъдат подготвени за това, както ще обясня по-нататък.КАК ПОСВЕТЕНИТЕ ХРИСТИЯНИ РАЗЛИЧАВАТ ПРЕСТОЛА НА БЛАГОДАТТА ОТ ДРУГИТЕ ПРЕСТОЛИ
Първо, около престола на благодатта има „дъга, която изглежда като смарагд“ (Откровение 4:1-3). Това е първото видение на апостол Йоан, след като е получил посланията за седемте църкви. Преди това Господ му се явява в едно величествено видение и му казва: „Бях мъртъв, и, ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада“ (Откровение 1:18). Това е добра подготовка за делото, към което е призован – да може с по-голяма жар, посвещение и увереност да свидетелства за истината, която Господ му е поверил да разкрие на църквите. Така преди да започне с пророчествата за предстоящите събития, Йоан чува глас и получава видение. Гласът отначало му нарежда: „Въздигни се тук“ и първото, което вижда, е престол с дъга около него. Ето разказа на апостола: „Внезапно бях обзет от Духа и, ето, беше поставен престол на небето и на престола седеше Един. И Седналият приличаше на камък яспис и сардис; около престола имаше и дъга, която изглеждаше като смарагд“ (Откровение 4:1-3). Дъгата се споменава за първи път в Божието Слово в Стария Завет и там откриваме нейния духовен смисъл – тя е знак, потвърждаващ Завета на Бога с Ной – никога повече да не залива земята с потоп. Бог казва: „Поставям дъгата Си в облака и тя ще бъде белег на Завет между Мен и земята. Когато докарам облак на земята, дъгата ще се яви в облака; и ще си спомня Завета Си, който е между Мен и вас и всичко живо от всяка твар; и водата няма вече да стане потоп за изтреблението на всяка твар“ (Битие 9:13-15). Следователно, дъгата първо е използвана като знак за Божия Завет на милост и благоволение към света, но това не е единственото й предназначение, тъй като този Завет е само сянка на Завета на благодатта, който Бог сключва със Своите избрани чрез Христос, а тази дъга – само сянка на белега, че Заветът на благодатта е неотменим и вечен. По-нататък за дъгата се говори в Езекиил 1 гл., където са описани само прекрасните й цветове и сиянието й. Там се казва, че тя наподобява славата на Онзи, когото пророкът вижда седнал на престол (ст. 28). Славата – т.е. свещеническите Му одежди, защото Той е свещеник на престола и одеждите му са Неговата слава и великолепие (Захария 6:13). Свещеническата Му мантия е дрехата на благословената Му праведност, с чиито дълги поли покрива голотата на греха, извършен от Неговите избрани, и с чието съвършенство ги „украсява“ и им придава достойнство и чест: „Като невеста, накитена с украшенията си“ (Изход 28:2; Езекиил 16:8; Ис. 61:10). Трети път за дъга се говори в Откровението на Йоан – дъгата около престола на благодатта. Дъга, която е белег на Завета, на неговата вечност. И този белег показва как „изглежда“ Човекът Христос. Т.е. каква е Неговата свещеническа дреха, Неговата праведност: „от това, което се виждаше, че е кръстът му, и нагоре, и от това, което се виждаше, че е кръстът му, и надолу“ (Езекиил 1:27). Тази дреха е дълга до нозете Му, както е описана в Откровението на Йоан (1:13). „Какъвто е изгледът на дъгата в облака в дъждовен ден, такъв беше изгледът на заобикалящото го сияние. Това беше изгледът на подобието на Господната слава“ (Езекиил 1:28). Следователно можем да направим извода, че дъгата около престола на благодатта, на който Бог седи, за да слуша и отговаря на молитвите на Своя народ, символизира покорството и праведността на Исус Христос, с които в дните на земния Си живот е изпълнил Божията воля заради вярващите. Той е удовлетворил Божията справедливост и е оправдал своите, за да бъдат приети от Отца. Тази праведност, която сияе с много по-голяма слава пред очите на Бога, отколкото дъгата в облака – пред нашите очи, според думите на Йоан, огражда Божия престол. С каква цел? За да бъде видяна! От кого? От Бога и Неговия народ – когато хората идват да се молят и когато Бог трябва да ги чуе и да им отговори. Небесният ни Отец казва: „Дъгата ще бъде в облака; и ще я гледам, за да си напомням вечния Завет между Бога и всичко живо от всяка твар, което е на земята“ (Бит. 9:16). Дъгата е предназначена не само за Божиите очи, но и за нас. Тя е около престола, за да я виждат Йоан и събратята му – блестяща като смарагд. Чели сме за великолепния престол на Соломон, изработен от слонова кост, без да има равен на себе си в което и да било земно царство. Но Соломон не е искал дъгата да бъде пред погледа му – тя се е намирала отзад, изобразена в „кръглия връх на престола“ (III Царе 10:18-20). При Божия престол обаче дъгата е отпред, за да се вижда. При Соломон тя е само сянка и образ, затова е разположена отзад, но при Божия престол е самата същност, първообразът, затова трябва да е пред погледа на Бога и на Неговия народ. Дъгата е много точен символ на Христовата праведност в следните аспекти: 1. Дъгата е явление, което се дължи на слънчевата светлина в небесния свод. Праведността, която обгражда престола на благодатта, е делото на Божия Син. 2. Дъгата е белег, че Божият гняв, излял се в потопа, вече е утихнал. Поради Христовата праведност Бог ни прощава всички грехове и беззакония. 3. Дъгата изгрява в облака, за да може грешникът да я види и да се увери във всеобщата Божия милост към всичко съществуващо. Христовата праведност ни е разкрита в Словото, за да повярваме чрез нея в конкретната милост, която Бог показва на всеки човек чрез Своя Син. 4. Дъгата обикновено се вижда докато вали или след дъжда, а Христовата праведност се разбира чрез вярата или – веднага след като осъзнаем Божия гняв. 5. В някои случаи виждаме дъгата по-ясно. Така е и с праведността – виждаме я според яснотата в духовния взор на вярата ни. 6. Дъгата има свойството да обагря в своето сияние всяко нещо, което наблюдаваме през нея – растение, човек или животно. Така и Бог, когато погледне към грешниците през Христовата праведност, ги вижда преобразени и е готов да ги приеме. Защото сме станали прекрасни чрез Христовата хубост, с която Той ни е дарил заради Възлюбения Си Син (Езекиил 16:14; Ефесяни 1:6). Второ. Можем да разпознаем престола на благодатта и по Първосвещеника, Който постоянно служи пред него.Първосвещеникът Христос стои пред Бога, облечен в първосвещеническите си одежди, и непрекъснато се застъпва за нас да бъдем приети там. Както вече казах, Христос е и Първосвещеникът, и престолът, и жертвата, и жертвеникът. В един смисъл Той е престолът, в друг – Първосвещеникът. Когато става наш помирител с Бога, Той е и Първосвещеникът, и жертвата, и жертвеникът. Във функцията Си на Първосвещеник е описан като ангел, който идва и застава пред кадилния жертвеник, а да кади тамян за Църквата през цялото време, докато седемте ангели известяват с тръбен звук изливането на Божия гняв върху невярващия свят. Целта е да не погинат от гнева и Божиите избрани. Апостол Йоан пише: „И дойде друг ангел и застана пред олтара, като държеше златна кадилница; и на него бе даден много тамян, за да го прибави към молитвите на всички светии над златния олтар, който беше пред престола. А кадилният дим се издигна пред Бога от ръката на ангела заедно с молитвите на светиите“ (Откровение 8:1-4). И така пред престола, т.е. пред умилостивилището, стои Първосвещеникът. Това е мястото, определено от Бога, за кадилния жертвеник (Изход 30:1-7). Жертвеникът за кадене на тамян в старозаветната скиния е трябвало да бъде обкован с чисто злато, но небесният жертвеник е целият от злато, както ни разкрива Святият Дух. Този престол е умилостивилището или престолът на благодатта, при който сме призовани да отидем. И както виждате, тук е ангелът, Първосвещеникът със златната кадилница и тамяна, готов да ни служи. Защото от тези стихове разбираме, че Първосвещеникът принася тамяна в Пресвятото място заедно с молитвите на всички светии, които чакат отвън (Лука 1:10). И така, при или пред престола на благодатта стои Първосвещеникът на нашето умилостивение и в златната кадилница в ръката Му има много тамян, изпълващ с благоухание молитвите на светиите, дошли там за благодат и милост, които да им помогнат в трудни времена. Той стои там и е наречен ангел, защото наистина е Ангелът на Божието присъствие и Вестителят на Неговия Завет. Сега нека видим как първосвещеникът в Стария Завет прави принос на кадилния жертвеник. Когато влиза да извърши застъпническото си служение за светиите пред престола, той трябва да бъде облечен в своите свещени одежди. В противен случай би умрял. Основните елементи на това свещено облекло са: „нагръдник и ефод, мантия и пъстротъкан хитон, митра и пояс“ (Изход 28:4). В Откровение 1 гл. те са споменати като облеклото на Човешкия Син и по принцип ни показват, че Той е облечен с праведност и препасан с истина и вярност, защото това е поясът на кръста Му, който Го укрепява (Исая 11:5). Също така Първосвещеникът носи върху сърцето Си имената на Израилевите чеда, които наистина са израилтяни, също както върху нагръдника на Аарон са изписани имената на дванайсетте племена на Израел. И както Аарон е длъжен да издържа тежестта на дванайсетте камъка на раменете си, така Христос носи нашето бреме върху Своето сърце (Исая 22:21). Следователно, виждаме нашия Първосвещеник в Пресвятото място и да принася тамян върху златния кадилен жертвеник, т.е. пред престола. Затова, когато отидете при „престола на благодатта“, търсете Христос и не се задоволявайте, докато освен Бог Отец не откриете и Него там. Без Христос като Първосвещеник нищо не би било възможно. Той е престолът и без Него Бог не би разполагал с място за почивка, където да бъде в мир с нас. Христос е Първосвещеник, без Когото не можем да дойдем при Бога, защото само чрез Него Бог приема нашите духовни жертви (I Петър 2:5). „И така, чрез Него нека принасяме на Бога непрестанно хвалебна жертва, т.е. плод от устни, които изповядват Неговото име“ (Евреи 13:15). И за наше наставление нека не забравяме, че както Бог Го е избрал и Го е направил Свой престол на благодатта, така и се е заклел, че ще Го приеме завинаги като Първосвещеник в Своето светилище. За качествата на Неговото естество, които отговарят на това призвание, ще говорим по-нататък. Засега трябва да знаем, че без Него не можем да стигнем до Бога. Не е пресилено, ако кажа, че дъгата над Исусовата глава в известен смисъл е свързана с положението Му на Първосвещеник и спада към Неговите свещени одежди, които блестят с красота, великолепие, слава и са сравнени с нейното сияние и цветовете й (Откровение 10:1; Езекиил 1 гл.). И по каква друга причина би носил дъгата над главата Си, освен за да ни покаже, че знакът за вечния Завет на благодатта може да се открие само у Него. Той я носи като митра или златна лента и винаги може да се позовава на нея пред Бога и да моли за покоряване на света, и за доброто на Своя народ. Трето. Трябва да разпознаваме престола на благодатта и по жертвата, която е представена там. Първосвещеникът не е можел да влиза в Пресвятото място и да се доближава до умилостивилището (което, както видяхме, е символ на престола на благодатта) „без кръв“. „А във втората [част на скинията] веднъж в годината влизаше само първосвещеникът, и то не без кръв, която принасяше за себе си и за греховете на народа“ (Евреи 9:7). Първосвещеникът е трябвало да вземе кръвта от жертвата, да я поръси седем пъти пред Господа, т.е. пред умилостивилището или престола на благодатта, и да намаже с нея роговете на кадилния жертвеник (Левит 4:5-7; 16:13-16). И така, можем да разпознаем престола на благодатта по поръсената върху него кръв и по умилостивението, извършено там чрез нея. Пред престола на благодатта имаме Първосвещеник и жертва. Той принася Своята изкупителна жертва за греховете на всички, които имат право да дойдат с дръзновение при престола на благодатта. Ето защо се казва, че „сред престола“ (СИ) стои „Агнец, като заклан“ (Откровение 5:6). Тези думи разкриват, че нашата жертва е „сред престола“, с белезите на страданието и смъртта върху нея. Тя показва пред Бога раните от тръните, гвоздеите, копието, напомня Му как е била обезобразена от ударите и кръвта, за да изпълни Неговата заповед да даде Себе Си в откуп за Своя народ. Защото независимо от факта, че тялото Му е възвисено и прославено в небето, Господ Исус Христос не би могъл да забрави деня, в който е умрял за нашите грехове. Най-вече защото смъртта, с която е умрял, и кръвта, която е пролял на кръста заради беззаконията ни, придават стойност и сила на Неговото застъпническо служение. Не съществува гледка, която би покрусила по-силно Божието сърце от душевните мъки и раните по тялото на собствения Му Син, пострадал заради нашите прегрешения. Затова се казва, че Агнецът е „сред престола“ като умрял или заклан и че „Агнецът, Който е посред престола, ще им бъде Пастир“ (Откровение 7:17). Агнецът, т.е. Божият Син като жертва, ще бъде винаги „посред престола“, за да се грижи за Своя народ и да го утешава. Той е престолът, Първосвещеникът, жертвата. Но тогава как може да е „посред престола“ като Агнец? Според мене смисълът в това видение на Йоан е следният: тъй като е преминал през смъртта и е пролял кръвта Си, Христос е Този, Който ни помирява с Бога. Фактът, че е принесен като жертва за греховете ни, е най-сериозното основание, на което Той се позовава като Първосвещеник, когато моли да получим благодат, милост и слава (Евреи 9:12). Чрез кръвта Си Исус влиза в Пресвятото място и чрез нея извършва умилостивение там. Тази „кръв говори за нас по-добри неща от Авеловата“ кръв за Каин (ср. Евреи 12:24). Чрез Христовата кръв можем да влезем смело в Светая Светих (Евреи 10:19). Затова не бива да се учудваме, че Го виждаме като Агнец, който е бил заклан, и то „посред престола“ на благодатта в небесното светилище. И така, докато мислите за Христос като престол на благодатта, не забравяйте, че Той е и Първосвещеникът, и жертвата. Като Първосвещеник Той извършва умилостивението, а умилостивението за грях се прави с жертвоприношение. Но тъй като е и жертвата, Христос е същевременно обект на това действие, т.е. страдащият. Като Първосвещеник обаче Той е субект на действието – сам принася Себе Си в жертва. Когато Го разглеждаме като жертвеник, Исус се изявява като Бог, защото чрез и със силата на Своята божествена природа, Той се принася в жертва. Следователно, жертвеникът не е кръстът, както се заблуждават някои. Но като престол на благодатта трябва да Го възприемаме в съвсем различен аспект от предишните три. Искате ли да разпознаете престола на благодатта, където седи Бог, за да изслушва молитвите и да дава благодат? Насочете духовния си взор нагоре и търсете, докато откриете Агнеца там – Агнеца „като заклан“, - защото по това ще разберете, че сте открили този престол. За молещия се човек, който е дошъл да търси благодат, е благословена гледката на заклания Агнец „посред престола“! Тя му дава увереност, че се намира точно там. И трябва да я търсите с много усърдие, защото без кръв няма опрощение. Този, който очаква да получи благодат от Бога, но влиза в светилището без кръвта на Исус, ще разбере, че греши, и ще намери вместо „жив път“ гибел (Евреи 10:20). Защото ако само тази кръв може да измоли Божията прошка, как бихме я получили без истинска вяра в нея? Оправдани сме чрез Христовата кръв, чрез вярата си в тази кръв (Римляни 5:6-9). Затова, когато пристъпвате към престола на благодатта, търсете усърдно Агнеца „като заклан“. Тогава не само ще имате знак, че принасяте вашите молитви пред Бога, където трябва и както трябва, но също ще откриете колко важно е сърцето ви да бъде съкрушено, смирено, меко, покорно в отношението си към Бога. Гледката на „Агнеца като заклан“ разтърсва духа на човека, който е коленичил пред престола на благодатта за милост, особено когато разбере, че не молитвите, сълзите или нуждите му карат Бога на благодатта да отвърне с милост на него, недостойния, а – единствено кръвта на Агнеца. Четвърто. Трябва да разпознаваме престола на благодатта по потоците благодат, които непрестанно извират от него, като река, която се излива в света. Апостол Йоан пише: „След това ангелът ми показа река с вода на живот, бистра като кристал, която извираше от престола на Бога и на Агнеца“ (Откровение 22:1). Обърнете внимание, че и тук става дума за престол. Престолът на Бога, както видяхме, е човешката природа на Неговия Син и от този престол извира река, река с жива вода, чиста като кристал. Явно тази река идва от Бога чрез Агнеца, чрез Христос, Който като агне или жертва за грях е причината и основанието за изливането на реката. Вижте колко ясно ни е показано, че Агнецът е Този, чрез Когото извира реката на живота към нас. Бог е изворът, първоизточникът, а Христос – златният тръбопровод, чрез който хората получават живата вода. Йоан не казва тук: „престола на Агнеца“, а – „и на Агнеца“, за да поясни, че чрез Него тази река на благодат трябва да достигне до нас. Ако все пак има и нюанс, че тя извира от престола на Агнеца, целта е може би да се разкрие, че Христос също има сила в качеството Си на посредник да изпраща река от благодат към Църквата. Следователно, заради Христос Бог дава тази река на живота и Христос е заслужил с делото Си властта и силата да върши същото. Това обяснява така често срещаният благослов в Посланията: „Благодат и мир да бъдат с вас от Бога, нашия Отец, и Господ Исус Христос“ (Римляни 1:7; I Коринтяни 1:3; II Коринтяни 1:2; Галатяни 1:3; Ефесяни 1:2; Филипяни 1:2; Колосяни 1:2; I Солунци 1:1; II Солунци 1:2; Филимон 1:3) или „Благодат, милост, мир да бъде с теб от Бога Отца и Христос Исус, нашия Господ“ (II Тит 1:4; I Петрово 1:2). Защото Христос има властта заедно с Бог Отец да дава благодат и да прощава грехове (Йоан 5:21-26; Марк 2:10). Но нека се върнем към Откровение 22:1. За да ни покаже, че това е наистина престолът, от който извира реката на благодатта, апостолът използва израза „вода на живот“, изясняващ както естеството на благодатта, така и състоянието на човека, дошъл да я получи при този престол. Божията благодат е наречена „вода на живот“, за да разберем, че всеки, който чрез Христос пие от тази река, открива и ще открие каква съживителна и обновяваща сила има в нея. Тя „ще стане в него“, т.е. в човека, който я пие, „извор на вода, която извира за вечен живот“ (Йоан 4:14). Тя дава живот и го поддържа. Нещо повече – сама се превръща в извор на живот в сърцето на всеки, който пие от нея, и ще съхрани духовното му здраве. Чрез нейната сила човекът ще бъде избавен завинаги и напълно от тление. Тя ще стане у него извор на вода, която носи вечен живот. Този израз всъщност характеризира и положението на хората, които ще дойдат да пият от нея. Те не са здрави, а болни. Престолът на благодатта, както минералните извори и другите целебни води, привлича най-вече болните и сакатите, но е способен да разкрие своите лечебни свойства и на здравите. Водата, извираща от престола на благодатта, е лековита за душата (Езекиил 47:8-9). Затова, както при лековитите води в природата куците захвърлят патериците си, а болните разбират, че вече са се отървали от страданията си, така при престола на благодатта истински покаялите се грешници и жадуващите за милост оставят своите въздишки и сълзи и „Агнецът, Който е посред престола, ще им бъде Пастир и ще ги изведе при извори с течащи води“, където „Бог ще обърше всяка сълза от очите им“ (Откровение 7:17). Както Йосиф избърсва сълзите си и измива лицето си, когато вижда своя брат Вениамин, така Божиите светии ще измият душите си от скърби и сълзите им ще бъдат избърсани при престола на благодатта, където е Божият Вениамин или Синът на десницата Му. За „водата на живота“, която извира от престола на благодатта, се казва, че е река – река с жива вода. На първо място това означава, че у Бога има изобилие от благодат, така, както в реката има много вода. В едно езеро, вир или водоем също има много вода, но в реката тя е несравнимо повече. От този престол се изливат реки и потоци жива вода, за да напоят всички, които идват при Бога, за да получат живот. Образът на реката показва не само изобилието от благодат, която се излива от Бога чрез Христос, но и неутолимата жажда на всеки, който според библейските напътствия идва за милост при престола на благодатта. Само реки са способни да утолят жаждата на такава душа – езера, вирове, водоеми не могат. В Йов 40:23 четем: „Ето, ако би придошла река, той не трепери; не се смущава, ако би се и Йордан устремил към устата му“ (Йов 40:23). За това свидетелства и Давид: „Както еленът пъхти за водните потоци, така и душата ми въздиша за Теб, Боже“ (Псалм 42:1). В такъв смисъл е и поканата: „Изобилно пийте“ (Песен на песните 5:1). Които са спасени, ще получат изобилие от благодат: „Тези, които получават изобилието на благодатта и на дара, т.е. правдата, ще царуват в живот чрез Единия, Исус Христос“ (Римляни 5:17). А в Исая 41:17 се казва: „Когато сиромасите и немотните потърсят вода, а няма, и езикът им съхне от жажда, Аз, Господ ще ги послушам, Аз, Израилевият Бог, няма да ги оставя.“ Но, Господи, как ще утолиш безграничната им жажда? „Ще отворя реки на голите височини и извори – сред долините; ще обърна пустинята на водни езера и сухата земя – на водни извори“ (Исая 41:18). Ето, водни езера, огромни като пустинята, за които бихме помислили, че ще напоят всяка жадна душа. Но не биха могли! Затова Той ще отвори реки, извори и потоци, за да напои пресъхналата душа и да утоли жаждата на всеки, който копнее за Божията благодат, докато бъде напълно задоволен. „Ще се напоят от най-доброто на дома Ти и от ръката на Твоите сладости ще им дадеш да пият. Защото в Теб е изворът на живота“ (Псалм 36:8-9). За благодатта се казва, че извира като река от престола на Бога и на Агнеца, за да се подчертае нейната всеобщност. Водите й текат в един общ поток. Затова и апостол Юда я нарича „общото спасение“ (Юда 1:3). В книгите на Езекиил и Захария се казва, че тя слиза към пустинята и се влива в морето, в света, за да изцери всички живи същества (Езекиил 47:8; Захария 14:8). Следователно, този стих (Откровение 22:1) ни разкрива какво означава да дойдеш при престол, където е символът на Завета на благодатта, където служи Първосвещеникът и „посред“ който е Агнецът „като заклан“. Оттам се изливат не капки, не отделни струйки, а реки от жива вода. За благодатта, която извира от този престол и е оприличена на река с водата на живота, се казва още, че е чиста и бистра като кристал. „Бистра“, следователно не тъмна, мръсна, скована от студ. Неслучайно е използвано сравнение с кристала, който е прозрачен камък, с блясък, когато е огрян от светлината (Езекиил 34:19; Йов 6:15-16). Заради живота и духа в тази вода тя не потъмнява и остава бистра. И тъй като извира от престола, остава така чиста по цялото си течение. „Благословението Господно обогатява; и трудът на човека няма да прибави нищо“ (Притчи 10:22). Всички скърби, през които преминаваме като християни, произлизат от нас самите, не от престола на благодатта, защото той е мястото, където сълзите ни са обърсани и където захвърляме патериците си. Потоците на тази река са чисти и бистри – не кални и ледени, а топли и приятни. Техните „води веселят Божия град“ (Псалм 46:4). Думите тук ни показват също, че тази вода действа сама, без никаква наша намеса. От престола на благодатта извира чиста благодат, без примеси – бистра благодат, изобилна благодат, на която не са необходими нашите праведни дела. Тя сама по себе си е достатъчна да задоволи нуждите ни, да изцери нашите болести и да ни помогне в трудни времена. Това е благодат, която избира, призовава, избавя и въвежда в слава. Точно затова всички трябва да възкликнем: „Благодат! Благодат на него!“ (Захартия 4:7). Пето. Престола на благодатта можем да разпознаем и отличим не само по белезите, които изброихме дотук, но и по последиците на тяхното въздействие. Около престола има „двадесет и четири престола и… на престолите седяха двадесет и четирима старейшини, облечени в бели дрехи и на главите им златни венци“ (Откровение 4:4). Само за този престол са характерни такива белези. Но нека сега се спрем и върху резултатите от всичко това. 1. Престолите са предназначени за почивка и говорят за високопоставено положение – намират се около Божия престол (Откровение 14:13). „И двадесет и четиримата старейшини, седящи пред Бога на престолите си, паднаха на лицата си и се поклониха на Бога“ (Откровение 11:16). Тъй като първо се споменава за престолите, а после се казва, че старейшините сядат на тях, явно местата за тях са приготвени, преди те да са приели вярата. 2. Предполагам, че старейшините са дванайсетте патриарси и дванайсетте апостоли или първите отци на църквите. Това са старейшините на двете вярващи в Бога общности: на юдеите и на тези, които са езичници по произход. За старейшините се говори и при пророк Исая – в известен смисъл те са отци на тези две вярващи общности (Исая 24:23). Старейшините можем да свържем и с двайсет и четиримата певци и пророци в Господния дом, за които четем в I Летописи 25:8-31, като всеки от тях има по дванайсет синове. 3. Фактът, старейшините седят на престолите, показва още, че те пребъдват в Божието присъствие. Думите на Отца към Сина: „Седи отдясно ми“ (Псалм 110:1) имат същия смисъл. Следователно, именно около престола на благодатта са наредени тези двайсет и четири престола, където седят двайсет и четиримата старейшини. 4. Белите им дрехи олицетворяват Христовата праведност и техните добри дела и слава. Това обаче не означава, че собствените им дела са ги издигнали до тук – те са били нечисти и са измити в кръвта на Агнеца. И все пак Бог ще възнагради всички Свои избрани за това, което са извършили от любов към Него. Нещо повече, след като са изпрали дрехите си, т.е. делата си, те ще ги облекат като почетен знак пред престола на благодатта, което само по себе си е истинска благодат. Те „са опрали дрехите си и са ги избелили в кръвта на Агнеца. Затова са пред престола на Бога“ (Откровение 7:14-15). Очистили са се както други преди тях. 5. „И на главите им златни венци“ (Откровение 4:4). Това показва тяхната победа, потвърждава, че са царе и ще царуват с Бога завинаги (Откровение 5:10). 6. Но защо остават безмълвни? Нима се казва, че мълчат и не вършат нищо, докато седят пред престола на Бога? Не, те са призовани да пеят. Вече говорихме за двайсет и четиримата певци в Господния дом, които заедно със синовете си са били обучени да пеят хваления на Отца – общо двеста осемдесет и осем души (I Летописи 25:7). Те са символ на сто четирийсет и четирите хиляди изкупени от земята. За двайсет и четиримата певци в Господния дом и техните синове се казва, че пеят и свирят с кимвали, псалтири, арфи и че са „обучени“ и „изкусни в Господните пеения“. За старейшините пред престола също се казва, че пеят и свирят с арфи пред Бога. И са толкова изкусни, че „никой не можеше да научи песента освен сто четиридесет и четирите хиляди, които са били изкупени от земята“ (Откровение 14:3). В I Летописи става дума за двайсет и четирима певци в Господния дом по времето на Давид, които в крайна сметка се оказват двайсет и четири по дванайсет, а в Откровението се говори за също толкова старейшини, но завършекът е неизброимо множество: „След това видях, и, ето, голямо множество, което никой не можеше да изброи, от всеки народ и от всички племена и езици, стоящи пред престола и пред Агнеца, облечени в бели дрехи, с палмови клони в ръцете си, и викаха с висок глас: „Спасението е от нашия Бог, Който седи на престола, и от Агнеца!“ И всички ангели стояха около престола и около старейшините и четирите живи същества; и паднаха на лицето си пред престола и се поклониха на Бога“ (Откровение 7:9-11). Това неизброимо накрая приглася на песента, защото Йоан ги чува да викат: „Спасението е от нашия Бог и от Агнеца.“ Тази песен не може да научи никой друг освен изкупените от земята. Какво невероятно насърчение е за човека, дошъл за милост при престола на благодатта, да види това огромно множество на техните престоли, облечени с белите си одежди, с палмови клони в ръцете и корони на главите, как пеят за спасението, осъществено от Бога и Агнеца. Сега отново се обръщам към отчаяните, към вас, които толкова се страхувате, че сте твърде недостойни поради големите си грехове, защото сред това безбройно множество от свирачи и арфисти, вече преминали в Божията слава, не забелязвате и един, който на земята да е бил нечестив грешник като вас. Разберете, че те са там заради вас – да ги видите и да се изпълните с надежда, когато узнаете каква благодат и милост е проявена към тях. Но както сте коленичили, помислете дали някои от тях не са вършили и по-големи злини от вас. И въпреки това им е дадено да седнат пред Бога, имат корони на главите, арфи в ръцете си и пеят за спасението от техния Бог и от Агнеца. Апостолът ни е описал това безбройно множество от светии, които седят и пеят пред престола, за да ни насърчи. Те прославят Бога заради Неговата благодат и Агнеца заради Неговата кръв, чрез която са избавени от идващия гняв. „Двадесет и четиримата старейшини паднаха пред Агнеца, като всеки държеше арфа и златни чаши, пълни с тамян, които са молитвите на светиите. Те пееха нова песен като казваха: „Достоен си да вземеш книгата и да разпечаташ печатите й; защото си бил заклан и със Своята кръв си изкупил за Бога човеци от всеки род и език, народ и племе и си ги направил царство и свещеници на нашия Бог; и те ще царуват на земята“ (Откровение 5:8-10). Вие, които сте изкушавани, все още ли не виждате престола на благодатта и множествата, които вече са при него, за да отдадат благодарност и слава на Този, Който седи на престола, и на Агнеца за вечни времена? Все още ли искате да захвърлите своята арфа, за да бродите унило по света, сякаш не съществува Бог, благодат и престол на благодатта, към който да се обърнете за милост и помощ в трудни времена? Само се заслушайте! Не чувате ли думите на светиите в небесното царство: „Достоен е Агнецът, Който е бил заклан, да приеме сила и богатство, премъдрост и могъщество, почит, слава и благословение. И всяко създание, което е на небето“, където са те, „на земята“, където сте вие, „и под земята, и по морето, и всичко, което има в тях, чух да казват: „На Този, Който седи на престола, и на Агнеца да бъде благословение и почит, слава и господство, до вечни векове“ (Откровение 5:12-13). Всичко това е написано за наше поучение, за да пребъдваме в надежда чрез търпението, твърдостта и утехата, които ни дава Писанието. За да могат отчаяните и обезсърчените да дойдат смело при престола на благодатта и да получат благодат и милост, които да им помогнат в трудни времена. Всички те благославят и благодарят. А вие ще мълчите ли? „Защото ние всички приехме от Неговата пълнота и благодат върху благодат“ (Йоан 1:16). Той няма да ви отхвърли. Неговата благодат не се е отдалечила, нито се е изчерпала, така че да не може вече да прощава, избавя и спасява грешници. Засрамете се! Откажете се от неверието! Не се ли убедихте, че всичко това е описано, за да ви насърчи да дойдете при престола на благодатта? Нима ще продължите да се колебаете и да отстъпвате, защото не сте измежду първите? Господ казва: „Които са първи, ще бъдат последни, последните – първи“ (Матей 19:30). Вижте хилядите, несметното и неизброимо множество, което стои пред престола, и бъдете дръзновени в надеждата си за Неговата милост. Шесто. Престолът на благодатта може да бъде разпознат и по това, което произтича от него. Той се отличава от останалите престоли по тези „светкавици и гласове, и гърмежи“, които „излизат“ от него, както и по горящите пред него „седем огнени светила, които са седемте Божии духове“ (Откровение 4:5). В Откровение 8:5 също се споменава, че от кадилния жертвеник, който стои пред престола, „последваха гръмове и гласове, светкавици и трус“. Всички тези явления произлизат от Пресвятото място, където се намира престолът. Техен източник е именно престолът на благодатта и Седящият на него. 1. Можем да тълкуваме тези светкавици като просветлението, което Духът ни дава чрез благовестието (Евреи 10:32). Както се казва в Псалмите: „Погледнаха към Него“, Който е на престола, „и светнаха очите им“ (34:5), „Гласът на гърма Ти беше във вихрушката; светкавиците осветиха вселената“ (77:18) или „Светкавиците Му осветляват вселената; земята вижда и трепери“ (Псалм 97:4). Тези светкавици дават светлина на хората, които са в мрак. „Понеже Бог, Който е казал на светлината да изгрее от тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети светът с познаването на Божията слава в лицето на Исус Христос“ (II Коринтяни 4:6). От този престол е изпратена светлината, която поваля Павел от коня, когато пътува към Дамаск, за да унищожи вярата и да преследва хората, които я изповядват (Деяния 9:3). Това са светкавиците, които карат грешниците да разберат своето окаяно състояние и им показват пътя да излязат от него. А вие самите осъзнали ли сте колко жалко е вашето положение и че единственият изход от него е Исус Христос? Защото, както изясних, Той е престолът на благодатта. Тогава, като осъзнаете това изобличение, елате със страхопочитание при престола, от който е дошло просветлението ви, и извикайте, както Самуил отговаря на Илий: „Ето ме, защо ме повика?“ (I Царе 3:8). Така постъпва и Савел, когато вижда светлината, довела го до прозрение на истината. Чрез нея той идва при Христос и пита: „Кой си Ти, Господи?“ и „Какво да направя, Господи?“ (Деяния 9:5; 22:10). Това не ви ли насърчава да дойдете при Него, когато Той запали светилника ви, за да виждате пътя? Нещо повече, Бог не прави ли това точно с такава цел – да можете да дойдете при Него: „За да осияе седящите в тъмнина и в смъртна сянка; така че да насочи стъпките ни в пътя на мира“ (Лука 1:79). Обяснението в този стих можем да свържем с анализа дотук. На първо място говорихме за съществуването на престола и Този, Който седи на него, после – за старейшините, седящи около престола, като в тяхно лице е представена цялата Църква, а сега се разкрива начинът, по който те идват при престола – чрез светкавиците, гръмотевиците, гръмовете и гласовете, излизащи от него. 2. Освен за светкавици в стиха се говори и за гръмове. Под гръмове разбирам това мощно разкриване на Божието величие чрез Словото на истината, което изпълва сърцето със страхопочитание и благоговение към Бога. Затова се казва: „Гласът Господен е величествен. Гласът Господен троши кедри“ (Псалм 29:4-5). Това е глас като гръм: „И можеш ли да гърмиш с глас като Него?“ (Йов 40:9) или „А гърма на силата Му кой може да разбере?“ (Йов 26:14). Точно по тази причина Петър, Яков и Йоан са наречени „синове на гърма“ – в словото, което трябва да проповядват, има не само светкавици, но и гръмотевици, не само просветление и познание, но и изпълване на сърцето със страхопочитание и благоговение пред величието на Бога, за да може един грешник истински и напълно да се обърне към Него (Марк 3:16-17). В такъв случай светкавици без гръмове са опасни, защото хората, които получават едното без другото, са уязвими и търпят неуспех. Тези, „които веднъж са били просветени“, но не се споменава да са се сблъскали със силата на гърма, са „отпаднали и е невъзможно да се обновят пак“ (Евреи 6:4-6). Наред със светлината, която го просветлява, Савел е разтърсен в душата си и от силата на гърма. Същото става с трите хиляди души в деня на Петдесятница и с началника на затвора (Деяния 2:5-12; 16:25-32). Тези, които са видели светкавицата, без да чуят гърма, са склонни да обърнат Божията благодат в похотливост и разюзданост, но хората, които познават страха от Бога, могат да убеждават другите в Неговата сила (Римляни 3:8; Юда 1:4; II Коринтяни 5:11). Затова, когато Бог заявява, че излива дъжд от благодат върху човека, Той прави и „път за светкавицата на гърма“ – едното винаги следва другото (Йов 28:26). Не само светкавиците, а светкавиците и гръмотевиците докарват дъжда: „Кой е разцепил водопровод за проливните дъждове или път – за светкавицата на гърма, за да се докара дъжд върху ненаселена земя, върху пустинята, където няма човек?“ (Йов 38:25-26). От всичко това научаваме, че и в най-трудноразбираемите откровения на Святия Дух има такова пълно съзвучие с истината, както в най-ясните Му думи. Светкавицата трябва да е съпътствана с гръм, за да имате страх от Бога в сърцето си. Когато светкавиците са много, но гръмовете липсват, не е чудно, че има толкова малко благодат, след като съществува просветление и знание, и защо толкова много вярващи продължават да следват своите пътища, независимо от всичко, което са видели. Богът на славата изпраща гръмотевици, за да ни събуди, така, както изпраща и светкавици, за да ни даде просветление. Гръмовете са изпратени от престола на благодатта, за да ни доведат там. 3. В Откровение 8:5 четем, че освен светкавици и гръмове, от престола се чуват и гласове. Можем да ги възприемем като гласове, изпратени наред със светкавиците и гръмотевиците, за да ни дадат насока и наставление, или като гласове, пробудени в нашите сърца от тези светкавици и гръмове. В първия смисъл просветлението и страхът, които Бог поражда у даден човек, са съпътствани от глас или гласове, които го напътстват какво да стори (Деяния 2:3-7). Така е в случая с Павел. Той вижда светлина, изпълнен е със страхопочитание и чува глас, който му дава наставления. „Господ е благ и праведен, затова ще научи грешните на пътя Си. Ще води кротките с правда и ще ги научи на пътя Си“ (Псалм 25:8-9). Във втория смисъл светкавиците и гръмотевиците пробуждат гласове в нашите сърца. И ако човек е ням като риба по отношение на Бога, преди да му бъдат изпратени тези светкавици и гръмове, след това вече е изпълнен с гласове (II Коринтяни 4:13; 7:14). А колко неизброимо повече са гласовете, които тези светкавици и гръмотевици, излизащи от престола на благодатта, са пробудили в цялата Църква на земята. Вярата на тези хора има глас, покаянието им има глас, покорството им спрямо Божието Слово има глас. Глас има в молитвите им, във виковете им, в сълзите им, в техните стенания, в жалбите им и в тържествуването им (I Солунци 1:2-8; Псалм 5:3; 7:17; 20:2-5; 22:1; 138:5; Еремия31:18). Следователно, истинското и пълно обръщение към Бога става под въздействието на престола на благодатта, тъй като се казва, че светкавиците, гръмовете и гласовете произлизат от него. И ако всички те достигат до твоята душа, това е въздействието на престола на благодатта с цел да те доведе при себе си – първо в твоите молитви, а после в цялото ти същество.ХОРАТА, ЗА КОИТО СЕ ОТНАСЯ ПРИЗИВЪТ: „НЕКА ПРИСТЪПВАМЕ“
Призивът в Евреи 4:16 да „пристъпваме към престола на благодатта“ не е отправен към всички хора, а само към тези, които с пълно основание могат да бъдат отнесени към личното местоимение ние, което изпълнява ролята на подлог тук. Те са охарактеризирани в предишните и следващите стихове на Посланието. Във 2 гл. това са вярващите, които внимават повече в Словото и виждат Исус, увенчан със слава и чест. Те са наречени деца, Авраамово потомство, братя на Христос (Евреи 2:1, 9, 14, 16, 17). В 3 гл. авторът ги определя като святи братя, участници в небесното призвание и изповядващи Христос, Който е техен Апостол и Първосвещеник (Евреи 3:1-6). Те са Негов дом и участници в Него (Евреи 3:14). След като са повярвали, влизат в Божията почивка и имат велик Първосвещеник, Който състрадава с тях в слабостите им (Евреи 4:3, 14, 15). В 6 гл. са наречени възлюбени и наследници на обещанието. Това са хората, потърсили прибежище в „поставената пред тях надежда“ – здрава котва за душите им. За тях Христос като предтеча е влязъл „зад завесата“, т.е. в небесното светилище (6:9, 17-20). В 7 гл. четем, че те се приближават до Бога (7:19), а в 8 гл. разбираме, че това са хората, с които е сключен новият Завет чрез Христос (8:10). В 9 гл. те са светиите, за които Божият Син е придобил вечно изкупление и за които е влязъл в Пресвятото място (9:12-22). В 10 гл. те са осветените по Божията воля, които имат дръзновение да влязат в светилището чрез кръвта на Исус и пристъпват с искрено сърце, в пълна вяра, като имат свободата за това, защото са очистени от лукава съвест и телата им са измити в чиста вода (10:10, 19, 20-25). Претърпели са в света големи страдания заради Христос или са били съучастници на други хора, измъчвани така (10:32-34). В 11 гл. за тях се казва, че заедно с патриарсите трябва да постигнат съвършенство (11:40), а в 12 гл. – че вече са пристъпили „до хълма Сион, до града на живия Бог, небесния Йерусалим, и при десетки тържествуващи ангели, при събора на първородните, които са записани на небесата, при Бога, Съдията на всички, при духовете на усъвършенстваните праведници, при Исус, Посредника на новия Завет, и при поръсената кръв, която говори по-добри неща от Авеловата“ (12:22-24). И така, виждате с колко думи, определения, названия и изключителни права апостолът е описал и охарактеризирал тези, които са призовани да дойдат при престола на благодатта. Това потвърждава, че не всеки може да отиде там, не всеки, който е изобличен, чувства нужда и желае да получи Божията милост чрез Христос.
Да дойдем очистени при престола на благодатта
Нека първо да насочим вниманието си към Стария Завет, в който имаме сянката и образа на това, което предстои да разгледаме. После ще говорим за самия първообраз. Умилостивилището е предназначено за Църквата, а не за света. Езичниците не са можели веднага, в своето естествено състояние, да бъдат представени пред Бога чрез служението на първосвещеника, тъй като първо е трябвало да се очистят и така да се присъединят към Църквата, която тогава се е състояла от юдеи (Изход 12:43-49). Чужденецът първо е трябвало да бъде обрязан и после да изповяда вяра в бъдещия Месия – действие, символизирано с участието му в Пасхата непосредствено след обрязването му. Едва тогава той е можел да се възползва от останалите религиозни права и особено от свързаното с умилостивилището, където първосвещеникът е влизал веднъж годишно (Езекиил 44:6-9). Църквата отново ни е представена чрез Аарон и синовете му. Аарон е главата, а синовете – частите на тялото. Но Аароновите синове не е трябвало да докосват нито един от предметите в светилището, преди да са се измили в медния умивалник: „Господ говори още на Мойсей: „Да направиш и меден умивалник, с медна подложка, за да се мият, и да го поставиш между шатъра за срещане и олтара, и да налееш вода в него. И Аарон и синовете му да умиват ръцете и краката си в него. Когато влизат в шатъра за срещане, нека се мият с водата, за да не умрат; или когато пристъпват към олтара да служат, като изгарят жертва чрез огън на Господа, тогава да умиват ръцете и краката си, за да не умрат. Това ще им бъде вечен закон, за него и за потомците му във всичките им поколения“ (Изход 30:17-21; 40:30-32). Законът е бил толкова строг, че ако някой израилтянин или чужденец е бил омърсен от допир до мъртво животно, непременно е трябвало да се изкъпе, преди да докосне святите неща, или – да се въздържи от тях. Ако не спази тази заповед, грехът му остава върху него (Левит 17:15, 16). В Левит 22:4-6 се казва: „Който се допре до каквото и да било нещо, което е нечисто“, „ще бъде нечист до вечерта и да не яде от святите неща, докато не окъпе тялото си във вода.“ Нека сега се запитаме какъв би бил смисълът на всичко това, ако един грешник може веднага да отиде при престола на благодатта, преди да се измие или изкъпе. И защо апостолът сочи измиването като подготовка за евреите, преди да влязат в светилището, ако хората можеха веднага след изобличението да отидат при престола на благодатта? В Евреи 10:19, 22 четем: „Нека пристъпваме [в светилището] с искрено сърце в пълна вяра, със сърца, очистени от лукава съвест, и с тяло, измито в чиста вода.“ Не се казва, че би било добре да сме се измили и очистили, а категорично се сочи – след като първо сме се измили и очистили, тогава да пристъпваме към престола на благодатта. Човек, който не се е измил в медния умивалник, няма право на достъп до престола на благодатта. Ето защо пред този престол се намира стъкленото море, което символизира точно това (Откровение 4:6). То е предназначено за измиването на тези, които се доближават до престола на благодатта по правилния път. Именно това стъклено море е първообразът, символизиран чрез медния умивалник и медното море в храма на Соломон, където хората е трябвало да се измият, преди да влязат в светилището. Може да ме запитате какво символизират медния умивалник и лятото море в Новия Завет? Ще ви отговоря – новозаветното Слово, което съдържа очистващото учение за прощението на греховете чрез скъпоценната кръв на Исус Христос (Йоан 15:3). Затова ни се казва да се очистим чрез Словото, да се „окъпем“ чрез Словото (Тит 3:5). С други думи, човек първо трябва да дойде при Христос, както ни е представен в Словото, т.е. стъкленото море, преди да дойде при Христос в небето, където Той е престолът на благодатта. Защото Словото е стъкленото море пред този престол, в което грешникът трябва първо да се измие. Затова вие, които искате да бъдете спасени, първо трябва да започнете с разпънатия Христос и с обещанието за прощение на греховете чрез Неговата кръв. А този разпънат Христос няма да откриете в небето, защото там Той е жив. Ще Го намерите в Словото, където са обрисувани всички обстоятелства около Неговата смърт, сякаш е разпънат пред очите ни (Галатяни 3:1-2). Там ще разберете кога, как и защо е умрял, както и че Словото е открито пред вас, за да дойдете и да се измиете в кръвта Му. Словото на Христовия Завет е медният умивалник, в който трябва да се измият всички новозаветни свещеници, а всеки християнин е Божи свещеник. Затова, преди да продължите напред, трябва да бъдете оправдани – ако не сте оправдани чрез Неговата кръв, няма да бъдете спасени чрез живота Му. И оправдаващата сила на Неговата кръв сега се съдържа в лятото море, медния умивалник или словото на благодатта, за да се измиете в нея. Наистина, кръвта Му ходатайства за нас пред престола на благодатта или умилостивилището, но все още – за да ни накара да се измием в нея, след като е пролята на кръста. И така, имаме дръзновението да влезем в светилището чрез кръвта на Исус, т.е. чрез вяра в Неговата кръв, пролята извън градската порта. Тя освещава вярващия и му дава право да се доближи до Светая Светих: „Затова и Исус, за да освети народа чрез собствената Си кръв, пострада вън от градската порта.“ И нека чрез Него (т.е. защото първо сме осветени чрез вяра в кръвта Му) „да принасяме на Бога непрестанно хвалебна жертва, плод от устни, които изповядват Неговото име“ (Евреи 13:11-15). Ето защо медният умивалник на новорождението или Христос, обрисуван в Словото като разпънат, е даден за всички грешници, които идват да се окъпят и да бъдат оправдани. До престола на благодатта трябва да се доближават светии или грешници, оправдани чрез вяра в разпънатия Христос, и след като са се очистили от греха в морето на Неговата кръв, да идват при умилостивилището. Съвсем ясно ни е показано, че хората трябва да пристъпват към престола на благодатта с вяра. По думите на Павел: „Как обаче ще призоват Този, в Когото не са повярвали? Или как ще повярват в Този, за Когото не са чули?“ (Римляни 10:14). И така, първо трябва да чуеш, после да повярваш и накрая да призовеш Бога, Който седи на престола на благодатта. Нужно е вярата да следва веригата от събития в благовестието, което първо ни показва смъртта, погребението и възкресението на Христос и едва тогава – възнесението Му. „Защото първо ви предадох онова, което и приех, че Христос умря за греховете ни според Писанията; че беше погребан; че беше възкресен на третия ден според Писанията“ (I Коринтяни 15:3-4). Затова можем да заключим, че Бог е наредил хората да се измиват в умивалника на новорождението, а именно – кръвта на Христос, както ни е показано в Словото на истината, т.е. в благовестието. Там грешниците могат да се очистят, за да пристъпят към Бога, когато седи на престола на благодатта. Възможно ли е човек, който отминава учението за Христовата смърт, да бъде приет благосклонно от праведния и свят Бог завинаги? Или този, който пренебрегва и потъпква Христовата кръв, пролята на кръста, да бъде допуснат като съучастник в Христос, когато Той е престолът на благодатта в небето? Не, разбира се. Независимо от искреността на своята изповед, вяра или святост, човек първо трябва да се измие в тази кръв, иначе ще умре. Бог вижда беззаконие във всички хора. Цялото количество луга и сапун на света не могат да изличат греховете ни пред Бога (Еремия 2:22). „И без проливане на кръв няма прощение“ (Евреи 9:22). Нищо нечисто и оскверняващо, нищо порочно не бива да влиза в Божието светилище, още по-малко – в Пресвятото място. Но поради съвършената жертва, чрез която са очистени, вярващите имат достъп до него. И само така имаме „чрез кръвта на Исус дръзновение да влезем в светилището“ (Евреи 10:19).КАК ДА ПРИСТЪПВАМЕ КЪМ ПРЕСТОЛА НА БЛАГОДАТТА
1. За да стигнем до престола на благодатта, трябва да преминем през втората завеса. Така, макар някой да е влязъл в скинията или храма, които са образ символ на Църквата, и да е минал зад първата завеса, той все още не е достигнал мястото, където се намира умилостивилището или престолът на благодатта (Евреи 9:3). Какво всъщност представлява втората завеса, през или зад която трябва да влезем в Пресвятото място чрез кръвта на Исус? Според Закона тя е отделяла светилището от Светая Светих и е скривала Пресвятото място от очите на хората, които не са можели да влязат по-навътре от първата част на скинията. Тази втора завеса в скинията или храма символизира втората завеса, през която трябва да преминат решените да се доближат до престола на благодатта. И тази втора завеса е Христовата плът. За това свидетелства апостолът, когато ни призовава: „Като имаме чрез кръвта на Исус дръзновение да влезем в светилището през новия и живия път, който Той е открил за нас през завесата, т.е. плътта Си“ (Евреи 10:19-20). Следователно, ако човек не влезе и не приеме през Христовата плът с вярата си, е невъзможно да стигне до Светая Светих, където е престолът на благодатта, т.е. до сърцето и душата на Исус, които всъщност представляват този престол. Христовото тяло е Божията скиния, където Бог пребъдва, защото „в Него обитава телесно цялата пълнота на Божеството“ (Колосяни 2:9). И тъй като Христовата плът е наречена завеса, очевидно славата, обитаваща в Него, т.е. Бог в Него, ще бъде разкрита само на тези, които с вяра могат да погледнат или да влязат през плътта Му в нея. Защото славата се намира зад тази завеса – там е умилостивилището или престолът на благодатта. Там Бог седи удовлетворен, в мир с грешниците, които идват при Него чрез Христовата плът, принесена в жертва за греховете им извън градската порта. „Аз съм пътят“ – казва Христос, но към какво и как (Йоан 14:6)? Към Отца, чрез Исусовата плът. „И чрез Него да примири всичко със Себе Си – и земните, и небесните, - като въдвори мир чрез Него, с кръвта, пролята на Неговия кръст. И вас, които някога бяхте отстранени и врагове по разположение чрез злите си дела, сега примири [как?] чрез Неговата смърт в плътското Му тяло, [това всъщност трябва да е първо: с каква цел?], за да ви представи пред Себе Си святи, непорочни и безупречни“ (Колосяни 1:20-22). Т.е. когато влезете в присъствието Му или пристъпите чрез плътта Му към умилостивилището, към престола на благодатта. Следователно, това е единственият начин да дойдем при престола на благодатта за милост – чрез кръвта и чрез плътта на Исус, като през завесата, която дотогава напълно ще скрива от погледа ви славата на Бога и Неговата воля да царува благодатта. И така, можем да обобщим, че Христовото тяло е скинията, Светая Светих: „Да! Законът Ти е дълбоко в сърцето ми“ (Псалм 40:7-8). Бог седи в тази скиния, т.е. в сърцето на Христос, защото то е престолът на благодатта. Хората трябва да влязат през тази скиния, т.е. да имат боговдъхновено разбиране какво е било направено чрез тази скиния или чрез плътта на Христос, за да бъдат помирени с Бога, Който обитава в Него. Това е единственият път към престола на благодатта и новият път към небесния рай, тъй като старият е затворен от пламтящия меч на херувимите (Битие 3:24). Това е новият и жив път, защото да вървим по другия означава смърт. И така: „новият и живият път, който Той е открил за нас през завесата, т.е. плътта Си“, е единственият път към Светая Светих, където е престолът на благодатта (Евреи 10:20). 2. Трябва да пристъпваме към престола на благодатта със сърца, очистени от лукава съвест. Първосвещеникът, който е представял целия Израел, не е можел да влезе в Пресвятото място, ако преди това не е бил поръсен с кръв (Изход 29:20-21). Защото в Закона е записано: „не без кръв“, както четем и в Новия Завет (Евреи 9:7). След като посредством благовестието всички ние имаме позволение да влезем през завесата чрез вяра, трябва да внимаваме да не влизаме без кръв – ако тя не е върху нас, ще умрем, вместо да получим милост и да намерим благодат. Най-склонни сме да забравяме точно този факт, затова го подчертавам и напомням много често. Човек, свикнал да наблюдава себе си, не може да не забележи колко често забравя да използва вярата в кръвта на Исус и да очиства с нейната сила съвестта си, когато решава да пристъпи към престола на благодатта. Писанието ни призовава да подготвяме себе си: „Нека пристъпваме с искрено сърце в пълна вяра, със сърца, очистени от лукава съвест“, т.е. чрез кръвта на Исус, за да не умрем (Евреи 10:22; 9:14). Според Закона всички хора е трябвало да бъдат поръсени с кръв. Също и предметите в скинията, които са символ и сянка на небесните, са били очиствани с кръвта на телци, а самите небесни първообрази се очистват с по-съвършени жертви от тези, т.е. с приношението на Христовото тяло и Неговата пролята кръв. Ето защо вие, които чрез Христос ще пристъпите към престола на благодатта, трябва да бъдете очистени и поръсени с нея. 3. По-нататък в стиха се казва: И с тяло, измито в чиста вода. Това апостолът също заимства от наредбите на Закона, както вече посочихме. Преди да отиде при Отца, Христос също го изтъква пред учениците Си, когато казва на Петър и чрез него на всички останали: „Ако не те умия, нямаш дял с Мене“ (Йоан 13:8). Тази чиста вода не е нищо друго освен цялостното учение на Словото, заедно с Духа, чрез които тялото и поведението се освещават и очистват така, както преди съвестта е била очистена с кръвта. Христос потвърждава: „Вие сте вече чисти чрез учението, което ви говорих“ (Йоан 15:3). Измиването, освещаването и оправдаването са свързани, тъй като се осъществяват в името на нашия Господ Исус Христос и чрез Духа на нашия Бог (I Коринтяни 6:11). Трябва да сте измити с вода и поръсени с кръвта, с искрено сърце и дълбока вяра, ако искате да пристъпите чисти към престола на благодатта, т.е. така, както ви призовава Писанието: „Нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, т.е. така, както ви призовава Писанието: „Нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага в подходящото време.“ 4. Тук сме насърчени да пристъпваме с дръзновение и ни е посочено как точно – чрез поръсената кръв и чрез освещаващото действие на Духа, които трябва да се приемат с вяра. Можем твърдо да заявим, че дръзновението, богоугодното дръзновение е възможно единствено чрез кръвта. Колкото съвестта е по-чужда на очистването с кръвта, толкова по-далеч е и от решимостта да бъде смела пред Бога, при престола на благодатта, тъй като умилостивението се прави с кръв, а тъкмо то дава дръзновение на душата (Левит 17:11; Евреи 10:19). Кръвта с нейната сила и въздействието чрез вярата върху съвестта премахва вината и страха и като резултат поражда смелост. Затова този, който иска да има дръзновение пред Бога при престола на благодатта, първо трябва да се запознае с учението за кръвта на Христос – да знае, че тя е пролята, за да ни помири с Бога.
Какво означава да отидем при престола на благодатта без дръзновение
1. Има хора, които отиват при престола на благодатта, преди да получат или без да имат това дръзновение, но техният път противоречи на Писанието. Смелостта трябва да идва от кръста и от смъртта на Христос. Самият Той отива по този начин при Бога и ние трябва да Го последваме. Така че дръзновението, било то малко или голямо, е съразмерно на вярата и нейното познание за Христос – силната вяра дава голяма смелост, докато слабата вяра е неспособна на това. 2. Човек може да дойде искрено пред престола на благодатта, без да има подобно дръзновение. Може да дойде дори с праведно сърце, без смелост. Съществува разлика между праведното сърце и пълната увереност: „Нека пристъпваме с искрено сърце, в пълна вяра“ (Евреи 10:22). Искреността може да е съпътствана от голяма слабост, а дръзновението – от голяма гордост. Но както и да отиваме при престола на благодатта – с дръзновение или със съмнение, което също се случва на светиите, - все пак причината или основанието да пристъпваме там е знанието за изкуплението с кръв, изкупление, в което душата съзнателно или несъзнателно вярва. Защото Христос е скъпоценен за нас – понякога заради Неговите изключителни достойнства, понякога заради нуждата ни от Него, а понякога заради радостта, че вече сме „в Него“. 3. Може да отидем при престола с пълно посвещение, от дъното на душата си. Когато Давид чувства вина и тревога, толкова силни, че не знае какво да направи, все пак казва: „Господи, известно е пред Тебе всичкото ми желание и стенанието ми не е скрито от Теб“ (Псалм 38:1-9). Той идва при престола на благодатта с посвещение, от цялото си сърце, но също и защото знае, че греховете му могат да се опростят чрез кръвта на Божия Син. 4. Хората могат да идват при престола на благодатта с настойчивост и постоянство. Еман казва: „Господи Боже, Спасителю мой, и денем и нощем съм викал пред Теб. Нека дойде молитвата ми пред Твоето присъствие; приклони ухото Си към вика ми. Защото се насити душата ми на бедствия и животът ми се приближава до преизподнята“ (Псалм 88:1-3). Той непрестанно вика към престола на благодатта, въпреки това обаче сякаш е обгърнат от мрак и усеща непосилно бремето на живота. Еман явно познава Бога като Бог на спасението и точно така се обръща към Него, макар и силно угнетен в духа си. Оттук не бива да правим извода, че хора, които не отиват с пълна увереност при престола на благодатта, изобщо не стигат до него, или че те не трябва да пристъпват там, преди да имат такава увереност. Но твърдя, че тези, които отиват без вяра в смъртта и кръвта на Христос и без да се позовават на тях, не са избрали правилния път, а тези, които пристъпват към престола с малко познание за изкуплението с кръв, ще отидат и с малка надежда да получат благодат и милост. 5. Оттук можем да заключим, че за човека е право, задължение и слава да пристъпва към престола на благодатта като принц. Както казва Йов, той непременно би отишъл така, стига да знае къде е: „Ах, да бих знаел къде да Го намеря! Бих отишъл до престола Му, бих изложил делото си пред Него и бих изпълнил устата си с доводи. Бих узнал думите, които Той би ми отговорил, и бих разбрал какво щеше да ми каже. Щеше ли Той да се препира с мен с голямата Си сила? Не! Щеше само да внимава в мен. Тогава би станало явно, че един праведник разисква с Него; и така аз бих се освободил завинаги от Съдията си“ (Йов 23:3-7). Всъщност Бог понякога ни изпитва. „Покрива лицето на престола Си, като простира облака Си върху него“ (Йов 26:9). Целта Му е да докажем своята честност и постоянството си, защото един лицемер не би се молил при всякакви обстоятелства, особено когато Бог му дава тежки изпитания и допуска да страда (Йов 36:13). Трудността да намерим Божието присъствие и благото сияние на лицето Му от Неговия престол невинаги се дължи на слаба вяра. И силната вяра може да се сблъска с този проблем, а понякога и да не устои. Казва се, че Бог е покрил лицето на престола Си и е прострял облака Си върху него – но не за да сломи вярата на Йов, а за да изпита силата му и да покаже на следващите поколения колко смел и доблестен човек е бил той. Ако вярата е силна, човек ще се държи храбро, когато е в тъмнина, като буен кон ще се втурва по трудния път, няма да се обезсърчава в изпитанията, все едно колко дълги и сериозни са. „Дори и Той да ме убие, аз ще Го чакам“ – така говори тази непобедима Божия благодат (Йов 13:15). Хората, които отиват при престола на благодатта, са склонни да смятат, че вярата е еднаква, независимо дали е силна или слаба, и че ако е истинска, ще извърши дори това, на което е способна най-висшата й степен. Уви! Понякога вярата е в покой, понякога нараства, понякога отслабва, понякога се впуска в безсмислена битка с греха, смъртта и дявола, цялата потънала в кръв. Вярата сега разполага с малко време да дава спокойствие на съвестта – тя се бори за живот, воюва с ангели, със силите на ада. Всичко, на което е способна сега, е да вика, да стене, да се бои, да се бори и да се задъхва за живот. Наистина човек трябва да е напълно устремен към кръста, защото там е водата или по-точно – там са кръвта и водата, осигурени за вярата, както и за радостта от факта, че сме оправдани. Но това е трудно, когато вярата е подложена на силен натиск. И все пак човек трябва да го прави, както може.Само посветените християни могат да разпознават престола на благодатта
Както вече казах, за това съдя от факта, че авторът на Посланието към евреите само споменава престола, но не сочи никакви белези, по които да го различим, макар несъмнено да знае, че съществуват и други престоли. Той е убеден, че евреите са разбрали много добре неговото значение (Евреи 9:1-8). Те са имали познания за този престол, защото са били наясно с ролята на Ковчега на Завета и умилостивилището, поставени в Светая Светих. Всъщност, както вече показах, престолът е описан и представен именно на езичниците с тези белези, с които накратко ви запознах в предишните страници. Книгата Откровение е насочена конкретно към езичниците, тъй като е написана за църкви, състоящи се от повярвали езичници. Също така великите пророчества тук са свързани с езичниците, приели християнството, и с поражението на Антихриста, който е сред тях. И все пак смятам, че апостол Йоан описва така белезите, свързани с престола на благодатта, не толкова защото езичниците не биха могли да го намерят без тези обяснения, колкото за да разкрие съответствието между първообраза и образа, а също да укрепи вярата им и да онагледи конкретните факти, за да знаят повече и да разбират по-добре онова, което знаят. Святият Дух винаги дава чрез Словото най-доброто описание на нещата, затова трябва да се обръщаме към Него с цел да усъвършенстваме познанията си. Престолът на благодатта трябва да се познава чрез Словото, тъй като именно то ни дава откровение за Исус Христос. Толкова фактори въздействат върху душата на вярващия, като му дават способност чрез Словото да намери престола на благодатта и да го различава от другите престоли. 1. У вярващия има силно чувство за вина поради сторения грях, особено отначало. И това го кара по-добре да оцени същността на благодатта в сравнение с други хора, които не съзнават вината си. Началникът на затвора усеща много по-силно какво означава да си спасен, докато се страхува и трепери, когато се сблъсква с Божия гняв, отколкото през целия си живот дотогава (Деяния 16:29-33). Петър също осъзнава какво е спасение, когато започва да потъва в морето и извиква: „Господи, избави ме!“ (Матей 14:30). Без да има усещане за греха, човек не може да усети и благодатта. Грях и благодат, милост и гняв, смърт и живот, ад и рай са противоположности, които се обясняват и разкриват взаимно. Единствено грехът със съпътстващите го вина и поквара може да открои пред нас цялата прелест на благодатта. Разбираме колко страшен и отвратителен е грехът, когато осъзнаем, че нищо друго не може да ни спаси от него освен Божията безгранична благодат. Нещо повече, като че ли в новото създание съществува, ако мога да го нарека така, един вид естествен инстинкт да търси Божията благодат. Както е казано в Словото: „Защото тези, които са плътски, копнеят за плътското; а тези, които са духовни – за духовното“ (Римляни 8:5). Детето, родено по плът, търси майчината гръд, а детето, родено по благодат, се стреми по благодат да живее чрез Божията благодат. Така е с новото създание в Христос (I Петрово 2:1-3), защото поради чувството за вина то усеща глад и жажда, както еленът пъхти за водните потоци. Гладът го води при хляба, жаждата – при водата. С каквото и да се занимава човек, гладът ще го накара да мисли за шкафа с храна, а жаждата – за чашата с вода. Да, те ще го зоват, заставят, принуждават, ще го подтикват да търси храна там, където би могъл да я намери, за да задоволи потребностите си. Така е при плътското ни естество, така е и при духовното, по благодат. Това важи за тленния хляб и за нетленния, свързан с вечния живот. 2. Новата природа учи на подобен стремеж по силата на свойствен за духовната реалност инстинкт и този опит е особено полезен за посветените християни. Те са открили, че всички други места, с изключение на престола на благодатта, са „празни“, в тях няма вода. Били са на планината Синай, но там са открили само огън и тъмнина, светкавици и гръмотевици, земетресение и глас, изговарящ смъртоносни думи. След като веднъж са го чули, не биха издържали повече да го слушат. Гледката на възмездието за греха, която се разкрива там, е толкова страшна, че дори Мойсей казва: „Много съм уплашен и разтреперан“ (Евреи 12:18-21, Изход 19 гл., II Коринтяни 3 гл.). Те са търсили благодатта по свои пътища, но уви, усилията им са напразни и безплодни. Никакви дела, действия или елементи на религиозното поколение нямат стойност, защото когато ги видят в огледалото на Господ, става ясно колко са омърсени и несъвършени (Исая 64:5-8). И са разбирали, че ако търсят благодатта със своите решения, клетви, обети, намерения, изобщо няма да стигнат до нея. После са потъвали в сълзи, скръб и покаяние, където също са търсели отчаяно помощ. Но всичко това е преминавало набързо като утринна роса или ако е продължавало повече, се е превръщало в мерзост дори за самите тези хора, а колко повече за святия Бог! Те са се обръщали към Него като към велик Създател и са виждали колко чудесни са делата Му. Поглеждали са нагоре към небесата, надолу към земята, и към всичките си богослужебни принадлежности, неспособни да им донесат благодатта, чиято липса са чувствали. Не са намирали вода, река с жива вода. Били са като жената с кръвотечението, която е похарчила всичко, което има, и въпреки това състоянието й неизменно се влошавало (Марк 5:26). Ако бяха потърсили в Закона, щяха да открият, че няма благодат, нито престол на благодатта в света. Законът, който превъзхожда всичко на земята, също не дава благодат – защото тя и истината произхождат от Исус Христос, не от Мойсей (Йоан 1:17). Как тогава си представяме, че ще я открием в нещо по-нисше? Затова Павел, след като не я намира в Закона – защото някога я е търсил не чрез вяра, а чрез делата на Закона (Филипяни 3:6-8), - не се надява да я открие в нищо по-нисше и започва да я търси там, където още не е опитал – при Исус Христос, Който е престолът на благодатта. И когато я намира там, се изпълва с радост поради надеждата за Божията слава (Римляни 9:29-31; 5:1-3). 3. Светиите разпознават и различават престола на благодатта от другите престоли под непосредственото водителство на самия Бог. Както първенците изкопават кладенец в пустинята по заповед и под ръководството на законодателя (Числа 21:16-18), така и светиите намират престола на благодатта, водени от Този, Който дава благодатта. Ето защо Павел се моли Господ да насочва сърцата на хората в пътя на Божията любов (II Солунци 3:5). Човек сам, със своите възможности, не е способен да се „прицели“ точно към този престол и няма да улучи целта с молитвите си, ако не му помогне Святият Дух (Римляни 8:26). Затова Синът казва за Себе Си: „Никой не може да дойде при Мен, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил“ (Йоан 6:44). Този стих подсказва, че у самия човек липсва желание да отиде при престола на благодатта, затова се налага да бъде заведен там. Бог ни води по своя път, т.е. по пътя към престола на благодатта, чрез който получаваме благодат и милост. 4. Различаваме престола на благодатта от другите престоли по славата, в която той винаги се явява, когато Бог ни го разкрива. Тази слава засенчва всичко – тя не може да се види никъде другаде на небето и на земята. Но мога да се насладя на тази гледка чрез духовното прозрение, което Бог ми дава, не поради някакви ценни качества на моя плътски ум. Този ум и тези разбирания са заслепени и глупави. Ето защо, когато се опитвам да достигна престола на благодатта и да прозра неговата слава чрез своя дух и своите възможности, проличават невежеството и неспособността ми, глупостта и неразбирането ми, а сърцето ми се изпълва с униние, потиснатост, безразличие, безжизненост. Но когато имам правилно и истинско разбиране за този престол, сърцето ми се устремява към него с орлови криле. То намира там това съвършено добро, което не може да открие никъде другаде.ПРИЧИНИТЕ ДА ПРИСТЪПВАМЕ ДРЪЗНОВЕНО КЪМ ПРЕСТОЛА НА БЛАГОДАТТА
Те са, първо, че имаме Първосвещеник, Който отговаря съвършено на изискванията за това служение. И, второ, че ние, които отиваме там, за да търсим благодат, ще имаме ползотворен християнски живот, когато намерим и получим тази благодат.