Движен от вечността

Глава 1

Вечният

Научи ни как да оползотворим най-добре

времето си... и дай успех на усилията ни.

Да, направи усилията ни успешни!

(Псалм 90:12, 17, букв.превод, NLT).

Повечето хора искат да водят значим живот. Това е правилно и богоугодно желание. Това поиска и Моисей в горната молитва. В началото поиска мъдрост, за да се възползва максимално от времето си. Много изгубени неща в живота могат да бъдат възстановени, но пропиляното време не може. Щом слънцето залезе, денят си е отишъл завинаги. Молитвата на Моисей завършва с думите: делата на ръцете ни укрепвай. Повтаря се една и съща фраза. Защо? Моисей не е имал проблем с граматиката или с паметта. Това е по-скоро литературен стил, който откриваме в еврейската литература. Повторението е прийом за поставяне на ударение. В английския имаме няколко начина да подчертаем важността на дума или фраза. Можем да я напишем с удебелен или наклонен шрифт, да я подчертаем, да я напишем с главни букви или да завършим изречението с удивителен знак. Това са все начини за привличане на вниманието на читателя към нещо важно. Еврейските писатели обаче са изписвали два пъти думата или фразата, за да наблегнат на нея и не е било в техен стил да пресилват нещата – винаги са внимавали с думите. Фактът, че тази фраза се повтаря два пъти в Писанието, показва не само, че успехът е Божията воля за нас, но и че Бог силно се вълнува от темата. Именно Той поставя ударение върху него. Ние сме създадени за успех. Бог иска животът ни да е значим! Това е било изначалното Божие желание и Той го показва ясно чрез Писанието. Нека посоча само два подобни цитата. Първият: И Господ ще ти даде изобилие на блага (букв. превод от NLT ще ти даде успех) във всяко твое начинание... (Второзаконие 30:9, НП). Забележете, че се казва „във всяко начинание, а не в някои начинания! И отново четем: Тази книга на закона да не се отделя от устата ти и да размишляваш върху нея денем и нощем, за да внимаваш да спазваш всичко, което е написано в нея; защото тогава ще благоуспяваш в пътя си и тогава ще имаш успех (Исус Навин 1:8). Нужна е божествена мъдрост, за да се радва човек на успеха. Писанието казва: Който придобива разум, обича душата си; който пази благоразумие, ще намери добро (букв. превод от TLB Който обича мъдростта обича най-добрия си интерес и ще постигне успех) (Притчи 19:8). Мъдростта ни дава знания и способност да правим правилния избор в благоприятния момент. Мъдростта не е само за умните; тя е за всички, които се боят от Бога и са в Христос. Ако целта ви е да изградите живот, който да има значение и за вечността, трябва да минете през божествената мъдрост – и именно за това е настоящото послание. Мъдростта ражда успех, който носи трайно удовлетворение и награда: Ако си мъдър, си мъдър за себе си (букв. превод от NIV Ако си мъдър, мъдростта ще те възнагради) (Притчи 9:12). Господ не само иска да имате успех, Той копнее да ви възнагради заради него. В друг стих четем: Господ бди над дните на невинните и тяхното притежание ще пребъде вечно (букв. превод от TLB Ден след ден Господ наблюдава добрите дела на богоугодните хора и им дава вечна награда) (Псалм 37:18, НП). Всъщност в доста голяма част от Църквата в последните години се набляга на желанието на Бог да преуспеем, както и трябва да бъде. Но много пъти успехът се възприема според критериите на обществото, а не както го вижда Бог. На него се гледа през призмата на преходността, а не на вечността. Това замъглява зрението и разбирането ни и води до неправилно насочени стремежи. Един ден всички ще застанем пред Съдията на вселената, Исус Христос. Ако сме придали стойност на живота си чрез божествена мъдрост, ще получим вечна награда. Ако сме били заблудени в делата си, или ще бъдем наказани, или ще преживеем загуба за вечността. Затова е мъдро да прекарваме по няколко часа в проучване на търсеното от Него. Това е средоточието на тази книга: как да придадете стойност и значение на живота си не само за днешния ден, но и за вечността. Библията ясно казва как се прави това. Ако трябва да ни води вечността, нека започнем като се опитаме да разберем какво е това.

Вечност

Прочетете внимателно следните два стиха: Ето Бог е велик и непознаваем, броят на годините Му е неизследим (букв. превод от TLB Бог е толкова велик, че не можем да Го опознаем. Никой не може да започне да разбира вечността) (Йов 36:26, НП). ... Той вложи вечността в сърцето на човека (Еклисиаст 3:11). Вечност. Какво е това? Какво определение можем да й дадем? Как можем да я разберем? Според дефиницията на един речник това е „безкрайно време“1, според друг – „състоянието на съществуване извън времето“2. Как може един речник да определя вечността като съществуване във времето, а друг като съществуване извън времето? И защо това не е било оспорено? Не бихме ли оспорили две научни книги, ако твърдят, че нещо съществува в две различни състояния в света? Да предположим, че едната определя рибата като гръбначно животно, което живее във водата, а другата твърди, че живее извън водна среда. Незабавно бихме стигнали до заключение, че едната греши и бихме я изхвърлили. Защо тогава не се усъмняваме и не изхвърляме едно от определенията за вечността? Истината е, че вечността не може да бъде схваната с човешкия ум. Умовете ни имат своя граница и съществуват пречки да схванат безкрайни, вечни или постоянни концепции. вечният Позволете ми да дам пример. Представете си къде се намира краят на вселената. Помислете си за външните й граници. Ако можете да го направите, какво откривате на тези граници? Стена? От какво е направена? Колко е дебела? Дали външната страна на стената ще бъде точката, където свършва вселената? Ако е така, какво има след нея? Още вселена? Не е ли това продължение на вселената? Къде е краят? Може ли умът ви да обхване безкрайността на вселената? Просто спрете за миг и помислете. А ако имате бездънна яма, бездна? Можете ли да си представите как падате в дупка, в която не можете да спрете да падате надолу? Никога няма да ударите и дори да видите дъното. Просто падате вечно. Две неща, а не едно, правят късо съединение в разума и логиката ни тук: първо, че дупката или бездната няма дъно; второ, че падаме безкрайно. Трудно е да се разбере и звучи като сюжет от научна фантастика, но Писанието говори за това на 7 места. А какво можем да кажем за самия Бог, Твореца на човечеството? Спрете за миг и се замислете за Неговото начало или може би трябва да кажа липса на начало. Писанието заявява, че Той е „от вечност и завинаги“. Ако Той не е бил роден, ако никой не Го е създал, как тогава е станал това, което е? Откъде се е взел? Истината е, че Той не се е превърнал постепенно в Бог, защото псалмистът казва: Още преди да се появят планините, Ти сътвори земята и света; от вечност и завинаги си Бог (Псалм 90:2, НП). Размислете за малко върху това. Тези мисли ще объркат интелектуалната ви логика, защото, както се казва и в книгата Йов -  Никой не може да започне да разбира вечността.

Вложена в сърцата ни

Кое е онова нещо, обявено за недостижимо за плътския ни ум и вложено в сърцето ни от Създателя? В сърцата си познаваме вечността. Тя е родена във всяко човешко същество. Затова неразумният казва в сърцето си: „Няма Бог!“ (Псалм 14:1). Обърнете внимание, че в Писанието не пише „Неразумният каза в ума си“. Има много атеисти, които категорично отричат съществуването на Бога, но в сърцата си знаят, че Той съществува, защото там е вложена вечността. Те не са закоравили още сърцата си и не са достигнали до пълен упадък. Имах приятел, който преди години беше твърд атеист или поне така си мислеше. Не позволяваше никой да му говори за Благовестието и да свидетелства. Дори веднъж изтръгна Библията от ръцете на един служител, хвърли я на земята и започна да я тъпче, като проклинаше и човека, и Библията. Обвини християнина, че е слаб и безмозъчен. По-късно, след години открит атеизъм, той започнал да получава силни болки в гърдите. Лекарите го отворили за изследвания. Веднага го затворили и му казали, че му остават по-малко от 24 часа живот. Докато лежал в леглото си онази вечер осъзнал, че се е отправил към вечното си жилище и изобщо не искал да свърши там. Как е разбрал, като се има предвид, че не позволяваше на никого да му говори за Писанията? Дали вечността не е била вложена в сърцето му? Както казва Библията за цялото човечество: ... На тях е известно онова, което може да се знае за Бога, тъй като Бог им го откри (букв. превод от TLB Защото истината за Бога им е известна инстинктивно; Бог е поставил това знание в сърцата им) (Римляни 1:19, НП). В онази нощ сърцето на приятеля ми спряло. Той напуснал тялото си и се понесъл в дълбока тъмнина. Мракът бил толкова гъст, че го усещал като дреха; не се виждала и искра светлина. След като падал доста време чул ужасяващите писъци на измъчваните души. Бил притеглен от голяма сила директно към вратите на ада, но изведнъж успял да се върне в тялото си. Бил съживен. На следващата сутрин повикал единствения си познат християнин. Приятелят му дошъл и му съобщил Благата вест за спасение чрез Исус Христос. Щом болният приел Исус Христос за свой Господ и Спасител, приятелят му се помолил за изцеление. След три седмици той излязъл от болницата. Живял още десетилетия преди да премине във вечността и да получи наградата си. Бил ходещо чудо. Като атеист този човек твърдял, че няма Бог, но вечността била вложена в сърцето му. Неразумният, от друга страна, е онзи, който не просто е отрекъл Бог с ума си, но и се е противил на сърцето си, докато не е „прегорил“ съвестта си. Той не може да бъде достигнат. Едно е да се придържаш към определено убеждение с ума си. Това може да се промени. Съвсем друго е да закоравиш сърцето си напълно. Новият библейски речник на Ънгър дава следната дефиниция: „В Писанието „неразумен“ (глупак) основно е човек, който отхвърля страха от Бога и мисли, и действа все едно може да пренебрегне без последствия вечните принципи на Божията праведност.“3 Неразумният може да признава Бог с ума си, но в сърцето си отрича съществуването Му и това си личи по начина му на живот. Страхът от Бога държи сърцата ни „в обсега“ на Святия Дух. Ако го изгубим, за нас няма надежда. Павел казва: Братя, синове на Авраамовия род, и онези измежду вас, които се боят от Бога, на нас се изпрати словото на това спасение (Деяния 13:26). Само онези, които се боят от Бога, могат да чуят словото за вечен живот.

Определение на вечността

Вечността е вложена в сърцата ни, макар да е невъзможно да я разберем с умовете си. Затова когато даваме определение ви моля да слушате със сърцата си. Всъщност това е необходимо, за да извлечете полза от цялата книга. Как правите това? Преди всичко признайте, че имате нужда от помощта на Святия Дух и помолете за съдействието Му. Той ще общува с вътрешния ви човек, а не с главата ви. Второ, спрете да се чудите и да размишлявате, когато истината развълнува или грабне сърцето ви. Не четете тази книга повърхностно, ако го направите, няма да извлечете пълната полза от нея. Приложете тези две стъпки, за да получите пълното въздействие на Божието вечно слово за вас и ще бъдете променени завинаги. Давид казва: В сърцето си съхраних словото Ти, за да не съгрешавам против Теб (Псалм 119:11). Не четете просто за да разберете с ума си, което лесно може да се забрави или изгуби, а позволете на Божието слово да се скрие в сърцето ви чрез размишление и молитва. Вечността е завинаги; тя няма край. Но тук не става въпрос за неограничен период от време, защото тя няма връзка с времето и не му се подчинява. Вечността надхвърля времето. Ако говорим за вечността единствено като постоянна продължителност, изпускаме от поглед пълната картина. За да схванем най-пълно вечността, трябва да погледнем Самия Бог. Той не е ограничен в Своята сила, знание, мъдрост, разбиране или слава и много други качества. Той съществува Сам по Себе Си. Винаги е бил и винаги ще бъде Бог. Наричан е „Отец на вечността“ (Исая 9:6), както гласи буквалният превод на Янг.4 Наричан е Цар на вековете (букв. Цар на вечността от AMP) (1 Тимотей 1:17). В Него откриваме всичко вечно. Всъщност в Него откриваме вечността. Всичко извън Него е временно и ще се промени. Независимо колко добро, благородно, силно или трайно може да ни се струва, накрая ще спре да съществува. Дори земята и вселената ще се променят, но Той няма да се промени: В началото Ти, Господи, си основал земята и дело на Твоите ръце са небесата. Те ще изчезнат, а Ти пребъдваш. Да! Те всички ще овехтеят като дреха и като одежда ще ги свиеш, и те ще бъдат изменени; но Ти си същият и Твоите години няма да свършат (Евреи 1:10-12). Той не само ще продължи да съществува, но и ще остане същият за вечността. Писанието заявява: Всяко създание е като трева и цялата му слава – като цвят от трева. Тревата изсъхна и цветът й окапа, но словото Божие трае до века. И това е Словото, което ви е благовестено (1 Петрово 1:24-25). Бог е вечен, следователно и думите Му са вечни. Той не може да лъже и изреченото от Него не може да бъде заличено. Иначе всичко щеше да се срине в мрак, защото Той е светлина и държи всичко със Словото си. Не може да настъпи промяна в онова, което казва, защото тогава Той няма де е вечен. Това е сигурната основа, върху която можем да изградим живота си.

Вечно осъждение

Мнозина днес не строят живота си върху вечното (Божието слово), а върху характерните за съответната култура мислене, традиции, предположения и чувства за естеството на Бога. Това не важи само за нехристияните, а и за много вярващи. Страшно е да повярваме, че нещо временно е вечната истина. Ако направим това, основата ни ще е повредена и неправилна. Обричаме се на неминуемо падение. Вярваме в лъжа и сме измамени. Удивен съм колко много хора основават живота си върху неща, които не са вечни. Някои ми говорят за Бога и вярата си в Сина Му, но Онзи, когото изповядват, не е Същият, Който ни разкрива Писанието. Заблуждението е сериозно. Как могат да повярват в онова, което просто са си представяли в ума си, идеи, оформени от обществото, за които вече е било обявено, че работят в противоречие с Божията природа? Исус казва: Който... не приема думите Ми, има кой да го съди – Словото, което говорих, то ще го съди в последния ден. Защото Аз не говорих от Себе Си, а Отец, който Ме прати, Той Ми даде заповед какво да кажа и какво да говоря (Йоан 12:48-49). Има Съден ден, определен от създаването на света (вж. Деяния 17:31). Този ден няма да донесе нови откровения за истината, а по-скоро ще измери всичко според вече изреченото Слово. Писанието, което в момента притежаваме, ще ни съди в този последен ден. То е вечно и окончателно. Няма изключения, промени или преработки. Не е ли от полза за нас да знаем и да живеем според онова, което ни казва Той, вместо да правим предположения какво е казал? Присъдите, произнесени в онзи ден, са наречени вечни (вж. Евреи 6:2). С други думи, решенията, взети в онзи ден – основани на това как сме съгласували живота си с Божието вечно Слово – ще определят как ще прекараме остатъка от вечността! В тях няма да настъпят промени, защото това е вечен съд. Мнозина, както вярващи така и невярващи, в невежеството си позволяват на определената им присъда да ги застигне по-бързо без да проучат въпроса. Те се уповават на лъжливи концепции и идеи, които липсват в Библията. Някои смятат, че Бог ще вземе под внимание стореното от тях добро и ако то надвиши злото, ще им бъде оказана милост. Други твърдят, че са новородени и смятат, че няма да застанат пред Съдията Исус, защото Той е техният Спасител. Те вярват, че са изключени от всякакъв вид осъждение. Но ще бъдат силно изненадани. Има и други, които смятат, че всичко ще е наред. Те вярват в небиблейска милост. Никое от тези схващания не се подкрепя от онова, което разкрива и учи Новият завет. Тези възгледи и много други, които хората са измислили в собственото си въображение, са временни и няма да издържат в онзи ден. Ще има доста изненадани мъже и жени и лично аз смятам, че в Съдния ден ще има повече шокирани християни, отколкото невярващи.

Увереност пред съда

Няма нужда да се изправим пред Последния съд, изпълнени със страх. Можем да бъдем изпълнени с увереност: И докато живеем в Бога, любовта ни се усъвършенства. Затова няма да се боим в съдния ден, а ще можем да се изправим пред него с увереност, защото сме като Христос в този свят (1 Йоан 4:17, букв. превод от NLT). Обърнете внимание на думите И докато живеем в Бога, любовта ни се усъвършенства. Ключовият елемент, който ще ни даде увереност в Съдния ден, е Божията любов, която се усъвършенства (или съзрява) в нас. Именно тук се препъват мнозина в Църквата. Те виждат Божията любов в светлината на временното, а не на вечното. Любовта и добротата се възприемат по определен начин от обществото и голяма част от Църквата, но те се измерват според човешките стандарти. Тези възгледи са всъщност противоположни на Божията любов. Нека илюстрирам няколко често срещани случки. „Толкова се обичаме, че мислим да се оженим.“ Често това е твърдението на двама човека, които правят секс без брак. Това е грях, дори и да се оженят впоследствие, а много пъти съм ставал свидетел как тези хора все пак не се женят. Те са забравили ясното наставление: Женитбата да бъде на почит у всички и леглото – неосквернено, защото Бог ще съди блудниците и прелюбодейците (Евреи 13:4). Обърнете внимание, че авторът на Посланието към евреите не казва: „блудниците и прелюбодейците, които не ходят на църква“. Не, изречението се отнася за всички, които живеят по този начин. „Знам, че истината не е точно такава, но това ще ни помогне да сключим сделката и ще се уверим, че получават справедливо отношение.“ Предприемачите често казват това, когато искат да подсигурят някоя продажба, която според тях е изгодна за клиента, но трябва да изкривят леко фактите, за да го накарат да я осъществи. Това е не само грехът „лъжа”, но и сделката почти винаги е по-изгодна за онзи, който казва това. Нима тези хора са забравили предупреждението: Всичките лъжци (онези, които съзнателно изкривяват истина чрез думи или дела), техният дял ще бъде в езерото, което гори с огън и сяра (Откровение 21:8, с допълнен в италик букв. превод от AMP)? „Онова, което казах за него, е истина.“ Това често се казва, когато хората представят някого в негативна светлина (клюкарстват или клеветят) за съработник, приятел, началник и т.н. Факт е, че може да сте прави 100% и пак да грешите според вечните стандарти. Ако си спомняте, най-малкият син на Ной – Хам, съобщи съвсем правилно и точно на братята си, че баща им е пиян и гол. Но в резултат от позора, който нанесе на баща си, върху наследниците му за поколения наред падна проклятие. Нима клюкарите и клеветниците са забравили съвета към вярващите: Не се оплаквайте един от друг, братя, за да не бъдете осъдени; ето, Съдията стои пред вратата (Яков 5:9)? Има безкрайно много примери, но общият знаменател е, че те противоречат на Божията вечна воля. Плашещият факт е, че мнозина, които живеят по този начин и правят подобни привидно безвредни изказвания, може да посещават църквата, да имат любезни маниери и да бъдат считани за примерни граждани. Но как се съизмерват с вечните стандарти? Йоан дава отговора за усъвършенстването (съзряването) на Божията любов по-назад в посланието си: Който казва: Познах Го (възприех, разпознах, разбрах и съм запознат с Него – Исус Христос), но заповедите (ученията) Му не пази, е лъжец и истината (Благата вест) не е в него. Но който пази (цени) словото Му (който пази в ума си заповедите, правилата Му, който съблюдава изцяло посланието Му), Божията любов в него наистина е съвършена (1 Йоан 2:4-5, с допълнен в италик букв. превод от AMP). Спомнете си, че съвършената (зряла) Божия любов ни дава увереност да застанем пред Съдията. Йоан казва ясно, че любовта на Бога се усъвършенства чрез спазването на заповедите Му, а не с държание, приемливо за обществото. Не забравяйте, че Ева не беше привлечена към злото от дървото за познаване на доброто и злото; тя по-скоро беше запленена от доброто! И жената видя, че дървото беше добро за храна и че беше приятно за очите... (Битие 3:6). Човешкият ум може да сътвори красота и доброта, напълно противоположни на вечната Божия любов. Писанието ни казва още, че не можем да се покорим на някакъв процент от Божиите заповеди и да вярваме, че ще имаме увереност в Съдния ден. Божията любов узрява единствено ако внимателно спазваме Словото Му в неговата цялост. Затова Бог ни дава благодат: тя ни дава сили да се покорим изцяло на Словото Му по приемлив за Него начин. И тъй, ние, понеже получаваме непоклатимо царство, нека бъдем благодарни и да служим на Бога така, както Му е приятно – с благоговение и страхопочитание (Евреи 12:28, НП). Ключът е да знаем какво иска и търси Царят, а не какво изглежда добре в очите на обществото или на човешкото мислене. По тази причина Бог ни казва: И не бъдете съобразни с този свят, а се преобразявайте чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит каква е Божията воля – това, което е добро, благоугодно и съвършено (Римляни 12:2). Онова, което за света изглежда добро, може да е обида за Божиите желания – вечността. Позволете ми да дам пример. В момента съм отседнал в хотел в Сингапур, където ще проповядвам пред почти 20 000 човека през уикенда. Много пъти съм бил в тази чудесна държава. Проповядвал съм Благовестието и в Холандия няколко пъти. В Холандия не е незаконно да притежаваш марихуана. Там хората могат да пушат легално и да не се страхуват от наказание. Но в Сингапур, ако те хванат с определено количество наркотици (и говорим за малко количество), ще бъдеш арестуван и строго наказан. Ако те хванат с определен вид наркотици, наказанието е смърт чрез обесване! Когато пристигаш със самолет в Сингапур, това правило е записано на входната карта: „Смърт на трафикантите на наркотици според законите на Сингапур“. Така че можете ли да си представите млад холандец, който редовно пуши марихуана, да пътува до Сингапур и да си споделя тревата със сингапурците? Той казва с радост на приятелите си: „Хей, човече, тази дрога е страхотна. Успокоява, вдига настроението и тревогите си отиват. Искаш ли малко? Ще ми е приятно да ти дам.“ Младият човек моментално е арестуван. Изпада в шок. Първият въпрос, който задава на полицаите, е: „Защо ме арестувате?“ Идва делото. Холандецът е в съда и застава пред съдията, като вярва с цялото си сърце, че всичко това е шега. Съдията го обявява за виновен и произнася присъдата. Мъжът е шокиран и казва: „Ваша чест, в моята страна може да се споделя марихуана с приятели.“ Тогава съдията казва: „Вие не сте в Холандия. Намирате се в Сингапур и в тази страна това е противозаконно!“ Увереността на холандеца си е отишла. Няма на какво да се опре. Няма убежище. Изправен е пред най-висшия съд в страната и е обречен на смърт без защита. Преди няколко години бях в Сингапур и един млад американец беше арестуван за нанесена щета на автомобил. Беше арестуван, признат за виновен и осъден на няколко удара с пръчка. Това е наказание, при което се нанасят постоянни физически рани чрез удари по задната част на човек, с вид бамбуково дърво, третирано с химикали. Присъдата изглеждаше доста крайна. Дори президентът на САЩ се опита да облекчи присъдата на младежа, но не постигна успех. Младежът беше нарушил законите на Сингапур и трябваше да си получи наказанието. Всички ние ще застанем пред най-висшия съд във вселената. Решението на този съд ще бъде окончателно и вечно. Мнозина ще бъдат шокирани от присъдата над живота си, но няма нужда да е така. И за вас няма защо да е така. Готови ли сте? Според Божието слово, можем да отидем пред Съдията на вселената с увереност. Тази книга има за цел да ви помогне да се подготвите. Ако онзи млад холандец беше отделил време да научи и да се подготви за посещението си в Сингапур, той щеше да избегне сериозно наказание. Колко по-важно е ние да се подготвим за нашето „дело“, понеже решенията, които се вземат в Съдния ден, са завинаги.

Наградите

Във вечността ще има повече от един съд. Ще има един за невярващите, друг за вярващите и дори един за ангелите. Решенията може да варират. Ще има загуба и наказание, но ще има и награди. В следващите глави ще навлезем по-дълбоко в темата, но нека изтъкна отново, че взетите решения ще бъдат за вечността. Каквото и да кажем, няма да е прекалено много; отново се опитайте да схванете с ума си нещо безкрайно! Божията воля е да знаем това предварително и да се трудим за наградата, която идва от спазването на Божието слово. Павел казва: Не знаете ли, че тези, които тичат на игрището, всички тичат, а само един получава наградата? Тичайте така, че да я получите. А всеки, който се състезава, се въздържа във всичко. Те вършат това, за да получат тленен венец, а ние – нетленен. Затова, аз така тичам – не като към нещо неизвестно; така удрям – не като че бия въздуха; а уморявам тялото си и го поробвам... (1 Коринтяни 9:24-27). Павел ясно казва: Затова, аз така тичам – не като към нещо неизвестно. Друга версия на този стих казва: Затова аз тичам директно към целта и всяка стъпка има своя цел (стих 26, NLT). Именно това трябва да прави всеки човек – да бяга с увереност и цел да победи. Ние не се състезаваме с другите, а само със себе си.

Водени от вечността

Не е достатъчно просто да си мислим, че обстоятелствата ще се стекат добре за нас, когато застанем пред Съда. Нямаме извинение, защото Бог ни е изяснил волята Си. В Съдния ден ще има хора, които вярват, че са се справили подобре от останалите, но няма да са позволили вечността да направлява и ръководи живота им. Оттук идва и заглавието на тази книга „Водени от вечността“. Думата „водени“ означава „задвижвани“. Означава и „ръководени, контролирани или направлявани“. Друго определение е „да осигуриш движеща сила на нещо“. Какво ръководи и мотивира живота ни на земята? Дали вечните или временните неща? Дали се базираме на небесната мъдрост? Или се сравняваме с останалите? Дали сме се вслушвали в ласкателства, традиции, предания или митове, проповядвани от някои амвони или училища? Дали онова, върху което сме изградили живота си, ще устои пред Бога и Неговия Съд или усилията ни ще бъдат изгубени завинаги? Не забравяйте, че вече знаете какъв ще е стандартът за осъждането ни: Словото, което говорих, то ще го съди в последния ден (Йоан 12:48). Много практикуващи християни ще бъдат шокирани, когато застанат пред Исус Христос в Съдния ден. Те са хората, които са черпили увереност от една част на Новия завет, но не са изследвали внимателно цялата картина. Въпросът ми към вас е: искате ли да откриете истината след като бъде взето вечното решение и е прекалено късно за промяна или искате още сега да знаете стандарта, според който ще бъдете съдени? Следващата глава ще започне с алегория, която ще продължи и в главата след нея. Прочетете я внимателно и запомнете детайлите, защото ще се върнем пак към тях. Историята ще завърши в глава 8 и в останалата част от книгата ще обсъдим съдържащите се в нея истини. Книгата е изградена около тази алегория, затова ви моля да не я пропускате. Може да се върнете отново към нея в течение на поучението. Бог лично се занима с мен за повечето от нещата, споделени в тази книга. Ще споделя много от своите недостатъци, разгледани внимателно от Святия Дух под микроскопа на истината Му. Надявам се това да ви подтикне внимателно да проучите Писанията, за да имате здрава основа, на която да стоите в Съдния ден. Ще споделя някои от основните заблуди в обществото, които стават причина някои мъже и жени да се отдалечат от Онзи, когото изповядват като Спасител. В някои моменти ще бъдете шокирани, разтърсени и смирени, но ще последват обещания, надежда и утешение. Ако сте смели, търсите истината и имате сърце за Бога, нека продължим. Ще се радвате, че сте го направили! Приемете присърце следния съвет: Така че, като сме оправдани чрез Неговата благодат, да станем наследници според надеждата на вечния живот. Вярно е това слово. И желая да държиш твърдо на това, с цел онези, които са повярвали в Бога, да бъдат старателни да вършат добри дела. Това е добро и полезно за хората (Тит 3:7-8, VBG). Божият дар възстанови отношенията ни с него и ни върна живота. И идва още живот – вечен живот! Можете да разчитате на това. Искам да тропнете с крак. Да заемете непоклатима позиция по тези въпроси, за да може онези, които се доверяват на Бога, да се съсредоточат върху основното, което е от полза и за добро на всеки (Тит 3:7-8, букв. превод The Message).

Глава 3

Царството Афабел:

денят на Съда I

 

Всичко това Исус каза на множеството с притчи, и без притчи не им говореше, за да се изпълни реченото чрез пророка, който казва: Ще отворя устата Си в притчи; ще изкажа скритото още от създанието на света.

(Матей 13:34-35)

Преди да продължим с алегорията ни бих искал да разясня Исусовото изявление, касаещо предстоящия съд. В Йоан 12:48 Той обяви: Словото, което говорих, то ще го съди в последния ден. Вече знаем стандарта, според който ще бъдем съдени пред трона Му: святото Писание. Поради това в много от думите на Джейлин в следващите сцени от Залата на съда ще се появят малки числа. Те се отнасят до Писания от различни преводи, посочени в края на книгата. Повечето от думите на Джейлин се състоят от цитати от Библията, съчетани така, че да паснат на героите в нашата история. Като имате това предвид, нека продължим.

Съдът над Индипендънт

Великата зала беше по-грандиозна от всичко, което Индипендънт си беше представял. Ако някой му беше дал шанс да разкаже за преживяванията си на 1500-те човека отвън, той нямаше да намери думи или сравнения, с които да опише величието й. Архитектурата й караше всичко в Ендел да му се струва остаряло. В залата вероятно имаше поне 100 000 човека. Индипендънт никога не беше виждал толкова хора събрани заедно. Когато се приближи, Индипендънт забеляза гражданите на Афабел. Първо забеляза, че изглеждаха царствено, с греещи лица. После се изненада от поразяващата им красота. Сякаш бяха от друг свят. Тази трансформация се беше случила, защото им бяха позволили да ядат от дървото на живота. Индипендънт се запита: възможно ли е това да са бивши жители на Ендел? После забеляза една позната. Името й беше Гуднес (Доброта). Беше с няколко години по-възрастна от Индипендънт и той си спомняше, че й се подиграваха, че е грозничка. Сега беше прекрасна. Чертите й бяха същите и той я разпозна, но беше някак по-красива от всичките му познати от Ендел. Всъщност всички, които виждаше – дори най-некрасивия, бяха много по-привлекателни от всички жители на родната му земя. След като се възстанови от първоначалния шок, Индипендънт забеляза, че всички присъстващи гледаха към нещо точно пред тях. Дотогава не беше виждал нищо подобно. Беше трон. Но подобно описание не предаваше великолепието му, защото това беше наистина най-величественият престол. Очите на Индипендънт забелязаха онзи, който седеше върху него, и за миг осъзна какъв е източникът на величието на града. То произтичаше от човека на трона. Това трябва да е Джейлин, си помисли Индипендънт. Изведнъж той изпита дълбока вяра в онзи, когото беше отричал категорично. Чертите на Джейлин бяха хубави, но строги или поне така беше в момента. Прекрасни, но страховити би било още поточно описание. Целият му вид беше завладяващ, но с всяка стъпка, която Индипендънт правеше към него, в сърцето му се засилваше ужасът. Цялата му увереност се изпари напълно. Какво щеше да стане с него? Индипендънт се опита да запази самообладание като си повтаряше, че се приближава към милостив владетел. Беше раздвоен, защото започваше да се съмнява, че ще получи благоприятна присъда. Индипендънт продължи да върви напред, докато му заповядаха да остане на една тясна платформа. Над него, седнал на трона си, се издигаше Джейлин – въплъщение на решителност и целеустременост. Царят се обърна към събраните хора: Всички... ще признаят и разберат, че Аз съм Този, който проучва умовете (мислите, чувствата и целите) и (най-вътрешното) сърцата и ще дам на всеки от вас (наградата за онова, което сте направили) според както заслужават делата ви.1 Индипендънт слушаше заедно с останалите, но изведнъж Джейлин го погледна в очите и заповяда: Дай сметка за управлението си.2 Преди Индипендънт да може да произнесе и дума, се появи холограма, която започна да показва живота му в Ендел от първия ден в училище до вчерашния ден. Всяка постъпка, всяка дума и мотив бяха показани и разкрити пред тълпата свидетели. Той беше изпълнен със страхопочитание от откровението, което получи от Джейлин: Никое същество не е скрито от очите Му, всички неща са открити и изложени на показ, голи и беззащитни пред очите на Онзи, пред Когото имаме да отговаряме.3 Индипендънт се сви, докато гледаше глупавия си, порочен и егоистичен живот, изложен на показ. Срещата с всичко това пред огромна аудитория му дойде изневиделица, почувства се засрамен и шокиран. Онова, което в очите на Индипендънт беше изглеждало незначително и дори безобидно, сега изглеждаше зловещо пред славния съдия и царствените жители на Афабел. Той беше ужасен от собственото си поведение. Как може да е бил толкова заблуден, безчувствен и глупав? Той трескаво потърси искрица надежда и я откри – прецени, че добрите му постъпки бяха повече от лошите. Когато филмът за живота му свърши, той почувства облекчение, макар да очакваше ужасни упреци и някакво наказание. Щеше да е доволен дори само да остане сред събраните хора. Чувстваше се уверен, че Джейлин щеше да види, че доброто му превишаваше злото. Тогава Джейлин попита Главния писар: „Намери ли името на Индипендънт в Книгата на живота?“ Главният писар отвърна без колебание: „Не, господарю.“ Тогава Джейлин проговори. „Индипендънт, ти си виновен за това, че избра злото и ще бъдеш отведен в пустинната земя Лоун, за да прекараш остатъка от живота си в мъки – в пълна тъмнина, безнадеждност и самота.“ Шокиран, Индипендънт извика: „Господи, защо?“ „Ти не вярваше в мен отговори Джейлин. Учителите ти те учеха: Ако не вярваш, че Аз съм Той, ще умреш в греховете си.4 Те още учеха: И няма спасение в и чрез никой друг защото няма име под небето дадено сред хората чрез и в което да бъдем спасени.”5 Индипендънт продължи: „Но, господарю Джейлин, какво ще кажеш за добрите ми дела? Не надвишават ли те лошите ми постъпки?“ Господарят Джейлин отговори: „Въпросът не е колко нарушаваш закона, дали малко или много, защото онзи, който пази целия Божи закон, но направи малка грешка, е също толкова виновен колкото онзи, който наруши всеки възможен закон.”6 Индипендънт събра смелост и се противопостави: „Как може тогава някой да се спаси?“ Джейлин не отговори веднага на въпроса, а вместо това погледна към една от жените от Афабел. Тя изглежда беше негов подуправител, защото седеше на подобен трон, но помалък. Жената проговори. „Твоите учители не ти ли казаха? Когато повярва, Джейлин те спаси по благодат. И не можеш да си припишеш заслугите за това – това е дар от Джейлин. Спасението не е награда за добрите ни дела, затова никой не може да се хвали с тях.”7 После проговори Джейлин: „Преди много време, аз платих цената за това, че гражданите бяха нарушили законите или щяха да ги нарушат в бъдеще. Беше невъзможно никой да не съгреши против мен или да се изкупи, но понеже обичам всички, сам платих за грешките им. Така моето спасение е дар, който не може да се заслужи. Не можете да извършите достатъчно добри дела, за да си заслужите да станете граждани на Афабел. Достъпът ви идва чрез вярата ви в мен. Но вие отхвърлихте онова, което направих за спасението на живота ви.“ Индипендънт, поразен и объркан, замълча за кратко и после спокойно отвърна: „Разбирам.“ Имаше чувството, че всеки момент ще се удави в море от безнадеждност. В търсене на нещо, за което да се захване, попита: „Значи всичко, което съм правил, е било безсмислено?“ Джейлин отговори: Писано е: Мъртвите не знаят нищо. Нямат награда, нито ги помнят. Каквото и да са вършили приживе – обичта, омразата, завистта, всичко си е отишло. Вече не участват в нищо.8 И още: Защото злите нямат бъдеще, светлината им ще бъде угасена.9 Индипендънт се изненада от думите на Джейлин и загуби дар слово. Съжаляваше, че е пропускал уроците в училище. Може би, ако беше ходил редовно, щеше да е чул истината и нямаше да направи толкова фатална грешка в живота си. В последвалата тишина му хрумна друга мисъл. С нея се беше утешавал цял ден. Събра смелост отново и каза: „Да, казаното от теб е вярно, но, Джейлин, ти си милостив цар! Ако това е така, как можеш да ме отпратиш?“ Джейлин отговори: „Аз съм милостив цар и точно затова те отпращам. Ти избра да прекараш живота си в Ендел така и поради това избра природата си – природата на господаря на мрака Дейгон. Как мога да съм милостив, верен и любящ , ако позволя неморалността ти да омърси чистотата на този велик град? Това значи да поставя невинността на Афабел на пътя към злото. Природата, която си избрал, скоро ще се прояви и така ще поквари хиляди невинни животи. Ти си избрал пътя си. Ще ти бъде въздадено точно както на онзи, когото си последвал Дейгон. Ако ти дам по-малко, отколкото на него, значи съм несправедлив водач, а аз не съм такъв!“ После Джейлин се обърна към събраните хора и цитира древните слова на баща си. Който презира словото, ще се мъчи, а който се бои от заповедта,ще бъде възнаграден.10 Онова, което последва, привнесе сериозност и тържественост сред събраните. Царят каза на слугите: Вържете му краката и ръцете и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби. Защото мнозина са призвани, а малцина – избрани.11 Индипендънт закрещя от ужас и болка, докато Главният страж го завързваше и го понесоха към страничната врата на залата. Сред хилядите присъстващи не се чуваше и звук. Те гледаха с тъга как един човек, пропилял така глупаво живота си, беше отнасян към вечното си наказание. Щом го изнесоха от сградата, стражите оставиха Индипендънт в друга голяма чакалня. Там имаше хиляди малки килии с решетки, където стояха осъдените, докато се попълнеше бройката на осъдените на изгнание. Над входа бяха написани думите: Блажени тези, които изпълняват заповедите Му, за да имат право да ядат от дървото на живота и да влязат през портите в града. А отвън са псетата, чародейците, блудниците, убийците, идолопоклонниците и всеки, който обича лъжата и лъже.12 Индипендънт се взираше в думите. В него закипя ярост. Вече беше напълно под влиянието на природата си. Всичко добро в характера му беше погълнато от самата морална същност, която беше избрал. Поведението му бързо се принизи до това на бясно куче. Без влиянието на царя, той напълно се предаде на безпътния си ум.

Дисийвд пред Джейлин

Минаха няколко часа. Много хора бяха повикани в Залата на справедливостта. Сред малцината останали чакащи бяха и Дисийвд, Фейнт Харт и Дабъл Лайф. Дисийвд още проявяваше оптимизъм и поведението му вдъхваше надежда и на останалите. Вратите се отвориха и четиримата Царски стражи се появиха отново, като този път повикаха Дисийвд. Обхвана го напрежение и той започна да трепери. Беше дошло и неговото време. За да прикрие нервността си, което умееше много добре, той каза на оставащите след него: „Вижте, хора, номерчето ми излезе!“ След като информираха Дисийвд какъв е редът, вратите на Съдебната зала се отвориха и го ескортираха по пътеката. Той започна да изпитва чувствата, които беше изпитал и Индипендънт. И той забеляза размера и красотата на залата и лицата на гражданите. Докато вървеше по пътеката, разпозна някои от съучениците си от Ендел, които бяха завършили 12 години преди него. Позна повече граждани от Индипендънт, защото Дисийвд почти не беше пропускал събиране в училището. Един от хората, които позна и който не посещаваше уроците, беше мъж на име Рутлес (Безмилостен). Той беше един от най-известните злосторници в общността. Дисийвд се спря и се зачуди: „Какво прави той тук?“. Главният страж махна на Дисийвд, че може да говори с Рутлес. Дисийвд се приближи и го попита: „Ти нали си Рутлес?“ Мъжът отговори: „Някога носех името Рутлес, но от Престола на съда Господарят Джейлин промени името ми на Рикънсайлд (Примирен).“ Дисийвд бързо каза: „Ти как въобще попадна тук? Хората от общността ни те смятаха за злодей. Никога не си ходил на училище и се противопоставяше на Джейлин повече от всичките ми познати.“ Рикънсайлд отвърна: „Да, вярно е. Но се мразех – за това какъв съм и какво правя. Понеже не ходех на училище, никога не бях чувал словото на Джейлин, което може да промени живота на човека. Но седмица преди Съдния ми ден отидох да хапна в ресторанта на Чарити. Тя знаеше, че животът ми е пълен провал и някак успя да открие болката ми. Плати ми вечерята при едно условие: да остана и да поговоря с нея. После 2 часа ми разказва за Джейлин, за добротата и спасението му и за това място, наречено Афабел.“ Рикънсайлд продължи: „Тя обясни, че не е твърде късно да предам живота си на този велик водач. Все още можех да получа безусловна прошка и да бъда приет за гражданин в царството му. Бях изумен и смазан от любовта на Джейлин и предадох остатъка от живота си на господството му. Макар да имах само седмица да му в служа в Ендел, го правих от цялото си сърце. Отидох при онези, които бях потискал и ги помолих за прошка. В някои случаи, когато беше уместно, им върнах дори повече от отнетото.“ Дисийвд остана безмълвен. Той погледна към стража, който кимна в потвърждение. После Рикънсайлд се върна на мястото си, а Дисийвд продължи към престола. Докато Дисийвд вървеше напред той не можеше да спре да размишлява върху онова, което току-що беше чул. Бяха му казвали за голямата милост на Джейлин, но сега я беше видял наяве по един зашеметяващ начин. Това беше един от най-лошите хора, които познаваше, а сега изглеждаше царствено като останалите. Дисийвд беше убеден повече отвсякога, че Джейлин ще покаже милост към него, защото вярваше така силно в него. Щом Дисийвд застана пред престола, получи същата заповед като Индипендънт: „Дай сметка за управлението си.“ Дисийвд също като Индипендънт видя живота си от първия ден в училище до предния ден в триизмерна холограма. С голямо облекчение видя, че е посещавал редовно училище и открито е подкрепял Джейлин пред общността. Но Дисийвд скоро се почувства отвратен. Животът му го обвиняваше. Беше намерил оправдание за делата си, но когато те излязоха наяве пред величествените и морално чисти свидетели, той се почувства засрамен и притеснен. Когато безразборният му сексуален живот беше показан пред царствената публика му се прииска да пропълзи в някоя дупка и да умре. Не само деянията му излязоха наяве, но и намеренията и мотивите. Как беше възможно Джейлин да знае всичко това? Как можеше да съди Дисийвд за неща, които никой не знаеше? Най-големите му тайни вече не бяха скрити. Цялото събрание разбра колко силно желаеше да получи изгода от сделките си, от продажбата на къщите и разработването на терени. Всички видяха клеветите и слуховете, които обикновено използваше, за да получи желаното. Сякаш всичко, което правеше, беше мотивирано от желанието му да получи повече. Искаше всичко да става както той реши. Искаше всичко за себе си. Нямаше как да оспори фактите. Но Дисийвд се утеши с мисълта, че всички тези неща бяха без значение, понеже вярва в Джейлин и изповядва верността си към него. Щом животът на Дисийвд беше показан докрай, Джейлин се обърна към Царския писар и попита: „Намери ли името на Дисийвд в Книгата на живота?“ Писарят отвърна: „Не, господарю.“ Джейлин обяви: „Дисийвд, ти си виновен, че си се отрекъл от мен. Ще бъдеш отведен в пустинната земя Лоун и ще прекараш остатъка от живота си в мъки, тъмнина, безнадеждност и самота.“ Дисийвд се парализира от силния шок. Умът му препускаше. Не, това е грешка. Това не може да се случва! Аз вярвам в Джейлин. Какво имаше предвид като каза, че съм се отрекъл от него? Успя да каже: „Как така съм се отрекъл от теб?“ Джейлин каза: Не слуша ли внимателно, когато учителите ти казваха за онези, които твърдят, че познават Джейлин, а с делата си го отричат.13? Дисийвд отново се противопостави: „Но, велики царю, аз посещавах твоето училище. Бях верен и не пропусках уроци. Участвах в много дейности. Дори те наричах „господар”!“ Джейлин незабавно отговори: И защо Ме зовете „Господи, Господи, а не вършите, каквото казвам?14 Не чу ли, когато казах, че не всички, които изглеждат религиозни, са наистина богоугодни хора? Те може да ме наричат Господар, но пак няма да отидат в Афабел. Защото решаващият въпрос е дали се покоряват на Баща ми. В деня на съда мнозина ще ми кажат: „Господарю, ние говорихме на хората за теб и използвахме името ти”, но аз ще им отговоря: Вие никога не сте били мои. Идете си, защото вършите злини.15 Дисийвд трескаво заговори: „Но аз имах вяра. Вярвах в теб, затова според словото ти трябва да бъда спасен!“ Джейлин беше търпелив, но решителен. Погледна към един от събраните граждани – бивш учител, който сега седеше на един по-малък престол. „Прочети на Дисийвд какво си преподавал в училището.“ Учителят започна да чете от свещените писания. Скъпи братя и сестри, каква е ползата да казвате, че имате вяра, ако не го доказвате чрез делата си? Такава вяра не може да спаси никого. Не е достатъчно просто да имате вяра. Вярата, която не се проявява чрез дела, не е вяра – тя е мъртва и безполезна. Някой може да каже: Мнозина имат вяра, други имат добри дела. Но аз ви казвам: Не мога да видя вярата ви, ако нямате добри дела, но ще ви покажа вярата си чрез добрите си дела”. Още ли смятате, че е достатъчно само да вярвате, че Джейлин е един? Даже демоните вярват в това и треперят от ужас! Глупако! Кога ще се научиш, че вяра, която не води до добри дела, е безполезна?16 Джейлин повтори: „Казваш, че си имал вяра, но вярата не е вяра, ако не е съпътствана от съответните действия и покорство. Не е достатъчно да кажеш, че вярваш, защото даже демоните вярват, но със сигурност не са спасени. Онези, които вярват истински, ще покажат променената си природа и няма да принасят плодовете на злото. Ти постоянно даваше плодовете на злия господар Дейгон, което е свидетелство, че никога не си вярвал истински в мен от сърце.“ На Дисийвд му беше трудно да разбере всичко казано. Той възрази: „А какво ще кажеш за този лош човек – Рутлес? Аз бях по-добър от него! Как можа да го пуснеш да влезе, а мен ме гониш? Не си справедлив!“ Джейлин отговори: Казваш, че Господарят не е справедлив?! Чуй ме. Аз ли съм несправедлив или ти? Ако злосторникът се отвърне от порочността си, подчини се на закона и върши добро, ще запази живота си, защото е разбрал и е решил да се отвърне от греховете си и да живее в добро. Той непременно ще живее! Няма да умре.17 Разстроен и ядосан, Дисийвд продължи да спори: „Но аз споделях словото ти и свидетелствах за теб на хората. Дори по собствено желание замествах преподавателите в училището ти!“ Джейлин строго отвърна: Не цитирай повече закона ми и престани да претендираш, че трябва да изпълня обещанията си към теб, защото си отказал да спазваш дисциплината, която изисквам и си пренебрегнал законите ми. Виждаш крадец и му помагаш, прекарваш времето си със зли и неморални хора. Проклинаш и лъжеш; езикът ти е зъл и порочен. Клеветиш собствения си брат. Не казах нищо и ти си помисли, че не ме е грижа. Но сега дойде времето да бъдеш наказан и това са обвиненията срещу теб.18 Дисийвд остана безмълвен. Умът му работеше на пълни обороти, но нямаше какво повече да изтъкне в своя защита. Минаха няколко минути и царят каза на слугите си: Вър- жете му краката и ръцете и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби.19 Докато Главният страж се приближаваше към него, Дисийвд започна да бълва оскърбления срещу Джейлин, стражите и гражданите на Афабел. Беше обхванат от силен гняв и беснееше. Всяко добро в него беше погълнато от разкриването на истинската му природа. Завързаха ръцете и краката на Дисийвд и го изнесоха от залата, а той проклинаше непрестанно. Затвориха го в килия като Индипендънт докато се приключи с произнасянето на присъдите над всички. Щом Дисийвд се оказа извън залата, Джейлин се обърна към събраните свидетели: Има поколение, което е чисто в собствените си очи, но не се е измило от нечистотата си.20

Фейнт Харт пред Джейлин

В Залата на справедливостта бяха останали по-малко от 100 човека. Сред тях бяха Фейнт Харт и Дабъл Лайф. Фейнт Харт стоеше колкото се може по-далеч от Дабъл Лайф, защото все още таеше огорчение и обида към него. Той също я избягваше. Четиримата царски стражи влязоха и извикаха Фейнт Харт. Тя беше нервна от предстоящото, но и благодарна, че няма да е в присъствието на Дабъл Лайф. Като останалите и тя беше отведена до входа на голямата зала, информираха я за реда и я въведоха. Докато вървеше покрай жителите на Афабел, тя също разпозна много хора, които бяха минали преди нея. Много от тях не бяха говорили явно и пламенно за вярата си като нея в училище. Фейнт Харт с почуда видя, че присъстват много хора, за които беше убедена, че няма да са тук. Фейнт Харт се приближи до престола и забеляза по-малките тронове около него. Разпозна някои от учителите и други хора, които очакваше да види като лидери в царството. Но имаше много повече, за които се изненада, че седят на троновете. Това бяха по-малко познатите граждани на Ендел. Там бяха и някои от богаташите. Как може богатите да са поставени на такива почетни места? се запита тя. Преди да може да си отговори, чу гласа на Джейлин: „Дай сметка за управлението си.“ Холограмата показа живота й. Фейнт Харт с удоволствие изгледа прегледа на училищния си период. Доброволческата й работа, допълнителното обучение и позицията й на лидер на класа говореха добре за нея. Беше горда от смелостта и усърдието си. Но настроението й се промени, когато показаха реакцията й на лъжата на Сландър. Беше очевидно, че отказва да забрави нанесената обида. Най-съкровените й сърдечни тайни излязоха наяве, а те не бяха никак красиви. След това започна връзката й с Дабъл Лайф. Тя никога не се беше покаяла за отношенията си с него. Винаги се беше чувствала като жертва и обвиняваше изцяло Сландър и Дабъл Лайф. Това беше причината да не поеме отговорност за направения избор. Докато течеше историята на живота й, тя виждаше как растат гневът, огорчението и желанието за мъст. Макар да беше успяла да потисне някои от емоциите си, така и не се беше справила с корените им. Това стана ясно не само от постоянната й неприязън към Дабъл Лайф и Сландър, но и от факта, че обвиняваше Джейлин за трудностите си. Как беше възможно той да позволи мъж като Дабъл Лайф да преподава в училището му? Възмущението, гневът и непростителността й бяха показани ясно и безмилостно. Когато филмът свърши беше очевидно, че Фейнт Харт е една огорчена жена, в която не се намираше добрина към хората. Но дори след всички тези разкрития, направени пред събраното множество, тя беше убедена, че предишното й силно посвещение ще й осигури благосклонността на царя. Боеше се, че ще я смъмрят, но не очакваше това, което стана. Джейлин се обърна към Царския писар. „Намери ли името на Фейнт Харт в Книгата на живота?“ Писарят отвърна: „Не, господарю.“ Джейлин обяви присъдата си. „Фейнт Харт, ти си виновна затова, че си отпаднала от праведността и си се отрекла от мен. Ще бъдеш отведена в изоставената земя Лоун и ще прекараш остатъка от живота си в мъки, тъмнина, безнадеждност и самота.“ Фейнт Харт направо беше зашеметена. Изпита по-силен шок от всички преди нея. Това не можеше да е истина! Сънуваше кошмар и трябваше да се събуди! Може би не беше разбрала добре. Без да може да повярва попита: „Джейлин, наистина ли каза, че ще бъда отведена в ужасяващата земя Лоун?“ „Да, Фейнт Харт, правилно чу“, отвърна царят. „Как така, господарю Джейлин? Аз вярвам в теб. Това ясно си пролича от живота ми, който видяхме. Живях добре и в съответствие на вярата си. Знам, че сърцето ми беше закоравено и любовта в мен умря, но това не беше по моя вина. Виновни са Сландър и Дабъл Лайф. Предателството им беше причина за студенината в мен.“ Джейлин отвърна: „Забрави ли какво ви предупреждавах чрез учителите ви? И понеже злото (беззаконието) ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта. Но който устои докрай, той ще бъде спасен.21 Ти не устоя докрай.“ Фейнт Харт продължи: „Но, господарю Джейлин, аз съм праведна поради вярата си в теб. Може да съм изгубила доказателството, но вярвах, че щом човек бъде спасен веднъж, е спасен завинаги и не може никога да изгуби спасението си. Дори някои от учителите твърдяха така. Според тях никой не може да ме изтръгне от ръката ти.“ Джейлин отговори: „Да, това е вярно. Никой не може да те изтръгне от ръката ми, но не съм казвал, че не можеш да си тръгнеш сама. Силата е само в теб. Не прочете ли свещените писания? Ако хората са избягали от покваряващата сила на света чрез познаването на Господаря и Спасител Джейлин и после отново бъдат победени и обхванати от нея, накрая са дори в по-лошо положение отколкото в началото. За тях щеше да е по-добре да не са познали пътя на праведността, отколкото да са го познали и после да са се отклонили от святата заповед, която им е била дадена.22 Щом съм казал, че е по-добре тези хора да не бяха познали праведността, защото сега са по-зле отколкото преди спасението си, как може да повярваш, че е невъзможно да изгубиш спасението си? Ако то не можеше да бъде изгубено, как щяха да са по-зле от преди? Защо си слушала учители, които са ви учили на неща, противни на словото ми? Записал съм го внимателно, за да могат всички да знаят какво е праведност. Как може да се оставиш да те заблудят? Ако беше повярвала в онова, което съм казал, щеше да се справиш с огорчението в сърцето си. Вместо това си позволила то да расте в лъжливото ти спокойствие на безусловна сигурност и сега си изправена пред осъждение, което си можела да избегнеш.“ Фейнт Харт започна да моли: „А какво става с всичкото добро, което съм направила?“ Цар Джейлин отговори: „Не прочете ли онова, което казах ясно чрез пророка си?Ако праведните тръгнат по пътя на греха и започнат да вършат онова, което вършат грешниците, трябва ли да им се позволи да живеят? Не, разбира се, че не! Цялата им предишна добрина ще бъде забравена и ще умрат заради греховете си. Но ти казваш, че Господ е несправедлив! Чуй ме... аз ли съм несправедлив или ти? Когато праведните се отклонят от доброто и започнат да съгрешават, ще умрат заради греховете си. Да, непременно ще умрат заради грешните си дела.23 Всичко става както е написано – добрината и праведността ти са забравени и няма да се отчетат в твоя полза.“ Но Фейнт Харт не искаше да спре. „Но, господарю, ти каза, че ако те изповядам за свой спасител, името ми ще бъде записано в Книгата на живота. Как е възможно вече да не е там? Защо писарят ти не открива името ми? Как е възможно да е било изтрито?“ Цар Джейлин отговори търпеливо, но решително: „Чу ли какво казах преди това? Който устои докрай, той ще бъде спасен.24 Побеждават онези, които издържат до края, до съдния ден. Ясно казах: Който победи ще бъде облечен в бели одежди и няма да изтрия името му от Книгата на живота.25 Щом съм казал, че няма да изтрия нечие име от Книгата на живота, значи имената могат да бъдат изтрити. Иначе щях да кажа: Ако ме признаеш за свой господар, името ти завинаги ще бъде вписано в Книгата на живота.“ Фейнт Харт продължи: „Как можеш да ме изпратиш в Лоун – мястото, където биват изпращани живите мъртви?“ Джейлин се обърна към един от помощниците си. „Прочети древните писания, обявени пред жителите на Ендел.“ Помощникът прочете: Човекът, който се отбива от пътя на благоразумието, ще се окаже сред обитателите на ада.26 Фейнт Харт остана безмълвна. Тогава царят каза на слугите: Вържете й ръцете и нозете, вдигнете я и я хвърлете навън – в тъмнината, там ще има плач и скърцане със зъби. Защото мнозина са призовани, а малцина – избрани.27 Докато Главният пазач се приближаваше към нея, тя започна да проклина Джейлин. Беше обхваната от яростта на огорчението си и измъчвана от двойно пропадналата си природа (вж. Юда 12). Тя беше като изкоренено есенно дърво, без плод на праведност. Завързаха Фейнт Харт и я понесоха към страничната врата на залата. После затвориха и нея в една от килиите. Щом напусна залата, Главният писар обясни на събраните свидетели: Скъпи приятели, ако самоволно продължаваме да съгрешаваме след като сме получили пълно познание за истината, няма друга жертва, която да покрие греховете ни. Няма да има какво да очакваме, освен ужаса на присъдата на Джейлин и бушуващия огън, който ще погълне враговете ни. Защото познаваме онзи, който каза: Отмъщението е мое. Ще се отплатя на онези, които го заслужават. Той каза още: Господ ще съди хората си. Ужасно е да попаднем в ръцете на живия Джейлин.28

Съдът над Дабъл Лайф

Последен от Залата на справедливостта беше извикан Дабъл Лайф. Той познаваше законите на Джейлин и вече знаеше,че присъдата няма да е благоприятна. Скоро щеше да разбере колко точно щяха да му струват извършените прегрешения. Дабъл Лайф се почувства слаб, докато го ескортираха до съдебната зала и се наложи стражите да му помогнат, за да се приближи до престола на Джейлин. Животът му беше показан пред всички и той също чу ужасните думи, че името му го няма в Книгата на живота. Джейлин строго обяви: „Дабъл Лайф, виновен си за измяна, отпадане от праведността и за това, че си станал препъни-камък за другите. Ще бъдеш отведен в земята Лоун, където ще ти бъде наложено най-голямото наказание и ще изтърпиш най-големите мъки.“ Дабъл Лайф слушаше ужасен, после попита: „Но, господарю, аз бях учител в твоето училище. Дадох живота си за каузата ти.“ Джейлин отвърна: Ти беше учител, но не чете ли книгите, по които преподаваше? Скъпи братя и сестри, не бива мнозина да стават учители в училището, защото който учи другите ще бъде съден от Джейлин с по-голяма строгост.29 Дабъл Лайф възрази: „Как съм бил препъни-камък за другите?“ Тонът на Джейлин стана още по-твърд. „Ти стана причина много от децата ми да се препънат и да паднат завинаги. Фейнт Харт е само един от примерите. Аз ти дадох власт да я защитиш, а не да я използваш за свои цели. Ти използва влиянието си, за да задоволиш похотта си и насили както нея, така и други. Една сестра вече я беше наранила и ти, който трябваше да й донесеш изцеление, се възползва от нея. Ти разруши вярата й. Тя е осъдена да бъде отведена в Лоун. Със сигурност си спомняш предупреждението ми: А който съблазни един от тези, малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му окачат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морето.30 Дабъл Лайф заговори: „Джейлин, знам, че трябва да бъда прогонен в Лоун, но защо трябва да страдам най-много? Защо си толкова строг с мен? Аз бях един от слугите ти, а не някой невярващ. Не бях като Индипендънт, който не искаше да има нищо общо с теб. Защо?“ Джейлин решително каза: Ти познаваше древните писания и ги преподаваше на останалите. Защо ме питаш за тези неща? Ще ти припомня думите, за да не ги забравиш. Древните писания ясно казват: Ако пък този слуга рече в сърцето си: „Господарят ми ще се забави да се върне“, и започне да бие слуги и слугини... господарят на този слуга ще дойде в ден, в който той не очаква, и в час, който той не знае, ще го отдели и ще му наложи наказание като на неверните. Онзи слуга, който е знаел волята на господаря си, но не се е подготвил или не е постъпил според волята му, ще бъде бит много. Който пък не е знаел и е направил нещо, достойно за наказание, ще бъде бит малко. От всеки, на когото е дадено много, много и ще се иска. И на когото е поверено много, от него повече ще се изисква.31 Джейлин продължи: Индипендънт знаеше много по-малко, че е съгрешил. Ти имаше и знания, и яснота. Неговото наказание, макар и строго, ще е по-леко от твоето. За теб съм запазил място в най-дълбоката тъмнина.32 След това Джейлин заповяда на Главния страж: Вържете му ръцете и нозете, вдигнете го и го хвърлете навън – в тъмнината, там ще има плач и скърцане със зъби. Защото мнозина са призовани, а малцина – избрани.33 Когато Главният страж се приближи, Дабъл Лайф започна да бълва мръсотии срещу Джейлин, пазачите и гражданите на Афабел. Започна да буйства и дори се опита да се изтръгне от пазачите и да нападне Джейлин. Истинската му природа се разкри напълно. Всяко добро беше погълнато от двойствеността му. Вързаха ръцете и краката му и го изнесоха през страничната врата на залата, а той проклинаше по целия път. Присъедини се към останалите 1500 човека и всички бяха пренесени незабавно в земята Лоун. Щом Дабъл Лайф напусна залата, Главният писар затвори книгата и извика: „Присъдите ти са справедливи. Всички получиха заслуженото!“ Глас от олтара отговори: Истинни и справедливи са Твоите присъди.34

Пустинната земя Лоун

Хилядата и петстотин граждани на Ендел, осъдени и затворени в килии, потеглиха на двуседмично пътуване към прокълнатата земя Лоун, съпровождани от Царските стражи. Пътуването ги отведе до Голямата огнена пустиня, където горещината, извираща от изгорената земя, беше непоносима. Изведнъж в далечината, сякаш в средата на нищото, се появи сграда. Когато се приближиха, осъдените успяха да прочетат табелата: „Пустинна земя Лоун“. Когато се огледаха внимателно осъзнаха, че огромната сграда нямаше прозорци, нито други отвори, освен една голяма порта в основата. Когато минаха през портата, чуха отвътре да се носят писъци, които им се сториха десетки хиляди на брой. След броени мигове започнаха да различават молби, отправени към Главния страж, идващи от затворниците, които се намираха близо до входа. „Не страдахме ли достатъчно дълго? Помоли за милост за нас. Наказанието ни е прекалено голямо и не можем да го понесем!“ „От колко време са тук?“, попита Индипендънт стража. „Престоят им варира от 1 до 129 години.“ Дисийвд беше шокиран. Някак се надяваше преживяното в последните две седмици да се окаже кошмар или тактика за сплашване. Попита същия пазач: „Наистина ли тук ще прекарам остатъка от живота си?“ „Да. Точно както бяхте предупредени още в Ендел.“ Мнозина от хората с наложено по-тежко наказание бяха разположени по-високо в металната сграда, където беше погорещо. Онези, които не знаеха истината, но вършеха неща, достойни за изгнание, бяха разположени в долната част на огромната сграда. Дори това положение бе непоносимо даже за един ден, да не говорим за повече от 100 години! Агонията, която преживяваше Дабъл Лайф, беше невъобразима – той страдаше по-силно дори от онези, които се намираха на най-високото ниво в сградата. Беше отведен в подземна тъмница, близо до горещите серни скали. Даже миризмата беше непоносима, вентилация изобщо нямаше, а горещината беше най-силна в цялата земя Лоун. Това място не беше част от сградата, а се намираше дълбоко в недрата на земята. Без съмнение това беше мястото за най-силни страдания и мъки. Тук Дабъл Лайф щеше да страда сам. Районът беше достатъчно обширен, за да разделя онези, на които беше наложено това наказание. Те нямаше да чуват друг глас освен своя собствен. Щом осъдените бяха вкарани в затвора, Главният страж се отправи към изхода. Щом масивната желязна врата се затвори зад гърба му, в помещението не проникна дори лъч светлина. Бедните души вътре щяха да прекарат над 125 години в пълен мрак и самота. Единствената надежда за светлина беше докарването на новите затворници веднъж годишно. Но не всички виждаха дори това, а само тези, които се намираха до входната врата. Други, като Дабъл Лайф, никога повече нямаше да видят дневна светлина. За него беше запазено наказанието на пълния мрак.

Размисли

Четиримата граждани на Ендел до края на живота си съжаляваха за избора си да не се вслушат в истината. В самота те постоянно размишляваха колко глупаво бяха постъпили като не бяха обърнали внимание на думите на Джейлин, до които имаха достъп в страната Ендел. Биха направили всичко, за да получат възможност да се върнат и да променят съдбата си. Колко силно им се искаше да не се бяха вслушвали в мнозинството или в популярните идеи край тях! Ако можеха да направят всичко отначало, щяха да обърнат гръб на глупавите си доводи и разсъждения и щяха да прегърнат древните писания, които никога не се променяха и не можеха да бъдат разрушени. Образите от Афабел – това забележително царство, тормозеха осъдените. В постоянната си мъка още виждаха красотата на града, макар да я бяха видели само за няколко мига. Контрастът засилваше страданията им. Огнената горещина, острата миризма и мракът на Лоун служеха само за да подчертаят истината. Можеха да изберат красотата, но се бяха отказали от нея заради лудостта и глупостта си.