Назначение в Ерусалим

Предговор

Това е разказ за три години от живота на една твърде забележителна жена, която се случи да бъде и моя съпруга. Това са годините, които я извеждат от живот на физически комфорт и професионална реализация и я въвеждат в живот на опасност, бедност и отчуждение от всичко и всеки, който й е скъп. Като учител, на върха на професионалната си кариера, тя напуска родната си Дания - тази чиста и законова страна, за да тръгне сама и без пари към едно примитивно и неспокойно място. Това място е Ерусалим; времето - началните боеве на продължителната война между евреи и араби, която не е стихнала и до днес.

Там Лидия понася суровия живот на глад и жажда, опасностите от уличните боеве и обсадите. И там тя открива това, което всички ние търсим и което толкова малко хора намират: радост, мир, пълна сигурност, независимо от външните условия на живота ни.

Като се впуска в областта на духовното търсене, едно поколение по-рано, Лидия става пионер в харизматичното движение, което впоследствие е признато от мнозина като най-положителният и надежден фактор в съвременния свят. В лицето на увеличаващия се натиск и напрежения, които се изправят пред всички нас, нейният разказ посочва пътя към отговори, които устояват на проверката на двадесети век.

Зная, че е било така и с мен. Ние с Лидия се срещнахме и оженихме в Ерусалим към края на Втората световна война. След като бях завършил колежа в Итън и Кеймбриджкия Университет във Великобритания, по това време правех дисертация в Кралския Колеж, Кеймбридж, в продължение на шест години. Но за мен започна една съвсем нова фаза от обучението ми в деня, когато се изкачих по външните стълби на една сива каменна къща и се срещнах със синеока датчанка, която едно цяло домочадие от еврейски и арабски деца наричаха „Мама”.

В тази къща срещнах Святия Дух не като част от теологичната абстракция, наречена „Троицата”, а като настояща, ежедневна реалност. Гледах как Лидия поставя чинии на масата, когато нямаше храна, която да сложи в тях, знаейки, че докато седнем да се храним, Бог вече ще е осигурил яденето. Гледах как смъмра треската и болестта в децата и те си отиват.

Най-вече гледах как всеки ден Духът се грижеше за нея, водеше я, подкрепяше я през целия ден чрез страниците на Библията. Аз бях изучавал Писанията на оригиналните им езици, анализирах историческите компоненти, разсъждавах върху екзегетиката. Лидия ги оставяше да говорят на сърцето. „Прочетох Евангелието на Йоан”, каза веднъж тя, „като любовно писмо”.

През тридесетте години брак научих от Лидия, че молитвата, която извира от такъв вид близост с Библията не е нещо субективно, а сила - най-мощната сила в света, която съществува. Преди известно време дъщеря ни Йоана отбелязала пред сина си Йонатан, че Лидия се моли за нещо. „Е, ако баба се моли за това”, отвърнал Йонатан, „смятам, че това е достатъчно”.

За мен най-чудното във всичко това е, че за първите тридесет и пет години от живота й Лидия, според нея и всички други, е последният човек на земята, на когото такова нещо е могло да се случи. Интелектуалка, малко сноб, състоятелна млада дама, която намирала наслада в нови дрехи и танци и всички удоволствия на цивилизования свят, в който е била родена, чела Библията само като задължително четиво по някакъв предмет в учителския колеж.

Пътят, по който тази агностичка на двадесетия век открива колко е реален Бог, е толкова пълен с пътеводни знаци за всички нас, пълен с практическа помощ за всеки човек, отдаден на такова търсене днес, че от самото начало накарах Лидия да напише преживяванията си.

Но Лидия винаги беше твърде заета в живота, за да напише нещо за това. Постепенно разбрах, че ако тази история трябва да се разкаже, то аз бях човекът, който да го стори. До този момент бях запознат отблизо с всички места и почти всички хора, които са присъствали на тези събития; така можех да възстановя и сцените, и личностите, от лично познанство.

Това е историята на Лидия. Опитвал съм се, доколкото е възможно за човек, да вляза в нейния ум и емоции, да опиша събитията с нейните думи, както тя ги е преживявала по онова време - да не се опитвам да придавам блясък на нейните борби и слабости, но да позволя на истинската жена да говори за себе си.

Има обаче още един герой в тази книга - в известен смисъл истинският герой - градът Ерусалим. В тези глави Лидия рисува Ерусалим, както го е познавала в десетилетията, след четиристотин години турско владение, едно много различно място от града, който сега е познат на туристите. След това в епилога, в края на книгата, аз съм говорителят и се опитвам да повдигна завесата на бъдещето и да нахвърля една картина на това, което предстои на Ерусалим и на всички нас. Ключът на световната история лежи в този единствен град.

Нещата, за които пиша могат да се случат през 70-те години или 80-те, или 90-те. Писанията не казват кога; те само ни уверяват, че всичко ще стане точно, както е предсказано в пророчествата. Нашата молитва е чрез тази книга Лидия и аз да можем да споделим с вас неотложността, която чувстваме за предстоящите дни в този град; любовта, която той вдъхновява във всеки, който вземе на сериозно молбата на Бога - „да се молим за мира на Ерусалим”.

Дерек Принс

Бележки на автора

В хода на разказа на Лидия се споменават различни валути - датска крона, британска лира, палестинска лира, щатски долар. На повечето места, за удобство на читателя, сумите в различните парични единици са изразени в техния приблизителен еквивалент в щатски долари по онова време. За да се избегне възможно оскърбление или смущение, имената на някои от хората в разказа са променени.

Тиква

Последният лъч на залязващото слънце бе избледнял на небосклона над мен, като оставяше улиците на Ерусалим тъмни и пусти. Тишината се нарушаваше само от тракането на обувките ми по камъните. Влажният ветровит въздух сурово биеше бузите ми. Инстинктивно притиснах по-близо до себе си вързопчето, което носех.

Накрая, с въздишка на облекчение, свърнах по каменното стълбище, което водеше до сутеренна врата. Притискайки вързопа с лявата си ръка, бръкнах с дясната в джоба на палтото си и извадих тежък железен ключ. Ключът се завъртя в ключалката с рязък звук, който проеча в празния двор. Влизайки бързо навътре, пъхнах ключа отново от другата страна и същият рязък звук ми каза, че вратата е отново здраво заключена.

Проправих си път през стаята до леглото на отсрещната стена и оставих вързопа на него. До леглото имаше дървен скрин. Като опипах с ръка върху него, улових кибритена кутия и запалих една клечка. Малкият пламък откри една газова лампа, която стоеше върху скрина. Драснах втора клечка и запалих лампата.

Тя освети неприветлива стая с каменна настилка. Стените също бяха от камъни и освен един календар с картини, който висеше над леглото, те бяха еднакво голи. Освен леглото и скрина, имаше само три други неща - маса и стол до едната стена и плетен пътнически сандък под прозореца. Прозорецът бе обкован с тежки железни решетки - мълчаливо свидетелство за страха, който караше всеки гражданин да превръща дома си в крепост.

Отново се обърнах към вързопа на леглото. Вътре в груб черен шал лежеше едно бебе, момиченце. Малкото й телце бе отчасти завито с памучна долна риза на петна. Кожата на лицето й, като фин жълт пергамент, бе опъната силно над скулите й и гореше като огън при докосване. Черната коса, мокра от изпотяване, бе притисната до слепоочията. От дълбоките очни ябълки за миг ме погледнаха две черни очи - и пак се затвориха.

Разгънах друга прегъвка на шала и извадих бебешко шишенце, в което имаше малко хладко, поизстинало мляко докато правех това, една измачкана хартийка изпадна и полетя към пода. Внимателно сложих шишето в устата на бебето и зачаках отклик. В началото физическото усилие да пие сякаш бе твърде голямо, но след малко тя бавно започна да суче от бибероната .

Аз вдигнах смачканата хартийка от земята и я изгладих. На нея бяха записани внимателно три реда с главни букви: ТИКВА КОЕН - РОДЕНА В ЕРУСАЛИМ - 4-ТИ ДЕКЕМВРИ 1927 г.

Автоматично погледнах към календара над леглото. Беше петък, 28-ми декември, 1928 г. Не можех да повярвам - бебето беше вече на повече от година! Ако останеше да преценявам по размера и теглото й, щях да й дам по-малко от половината на възрастта й.

Докато бебето продължаваше да суче, аз се огледах в стаята. Трябваше ми място, където да я предпазя от влажния въздух и от хладината на камъните. Какво можех да използвам? Очите ми се спряха на пътническия сандък под прозореца. Това ще свърши работа! Но ми трябваше нещо, за да го постеля. Набързо отворих чекмеджетата на скрина и извадих всичкото бельо и други меки дрехи, които можех да намеря. С тях покрих дъното и стените на куфара, като го направих колкото бе възможно по-мек и уютен. Оставих капака отворен и опрян на решетките на прозореца.

Сега бебето беше спряло да суче и сякаш бе заспало. Внимателно я извадих от памучната риза. След това свалих синия вълнен пуловер, с който бях облечена и го увих около тялото й два или три пъти. Като я поставях в куфара, тя примрънка за момент, но скоро отново млъкна. Дишаше бързо и леко и от температурата тялото й често потреперваше.

Къде можех да се обърна за помощ? Умствено си представих тъмните пусти улици на Ерусалим, в които витаеше страх и подозрение. Всяка врата бе заключена, всеки прозорец - залостен. Нямаше телефон, за да повикам линейка или доктор. Бях затворена в тази гола стая с умиращо дете.

Погледът ми бе привлечен от Книгата, която лежеше отворена под лампата върху скрина - Библията. Дали в нея имаше нещо за мен в този момент? Пасажът, на който бе отворена, беше посланието на Яков. Аз започнах да чета по страницата и вниманието ми бе хванато от два стиха, подчертани в зелено:

Болен ли е някой от вас, нека повика църковните

презвитери и нека се помолят над него и го помажат с

масло в Господното име.

И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца,

Господ ще го привдигне…

„Да го помажат с масло…” бавно си повторих тези думи. Маслото беше нещо, което имах. Аз със сигурност не бях „презвитер”. Но бях сама, без да имам друг източник на помощ. Сигурно беше по-добре да направя това, което можех, отколкото да не правя нищо!

Отворих килера в стената, където си държах малкото неща за храна. Извадих една бутилка и я вдигнах на светлината. На светлината съдържанието беше мътно, нещо по средата между зелено и златисто. Беше чист зехтин от юдейските хълмове - същият, който през миналите векове бе изливан в святото помазание върху царете и пророците на Израел.

Държейки бутилката зехтин в лявата си ръка, коленичих на каменния под пред куфара. Дишането на бебето ставаше все по-трудно. Въздухът около нас бе станал необикновено влажен. Студена тръпка премина пред мен. Бях лице с лице с невидимо присъствие - присъствието на смъртта.

Опитвайки се да укрепя вярата си, аз си повторих на глас думите, които току що бях прочела от Библията: „Молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца... Господ ще го привдигне.” С леко трепереща ръка изсипах няколко капки масло на пръстите на дясната си ръка и внимателно ги прекарах по челото на бебето.

„В Твоето име, Господи Исусе!” Прошепнах. „Тя е Твоята малка сестра - една от Твоя народ. Заради името Си, Господи, Те моля да я изцелиш!”

След няколко минути отворих очи. Дали беше въображението ми или трескавите потрепервания не бяха толкова силни? Поставих ръка на бузата на детето. Гореше!

Затворих очи и започнах отново да се моля: „Господи, Ти ме доведе тук. Ти ми каза да напусна страната си и да дойда в Ерусалим. Господи, нека тези хора да познаят, че има сила в Твоето име и че Ти чуваш и отговаряш на молитва…”

Времето замря. На колене пред куфара аз се молих и поглеждах момиченцето да видя дали има промяна в състоянието й. От време на време дишането й ставаше по-лесно, но кожата й все още гореше от температурата. Понякога виждах как черните й очи, неестествено потънали навътре, сериозно ме заглеждаха.

Най-сетне колената ми се вдървиха и изстинаха на студения под. аз станах и започнах да ходя напред-назад в стаята и да се моля. След час-два реших, че няма нищо да спечеля, като стоя права. Дори и да не можех да заспя, би било разумно да се предпазя от влагата на стаята, като си легна в леглото.

Преди да изгася лампата, отново я вдигнах към детето, да видя дали има някаква промяна. Поне за известно време потреперването беше спряло. Тя изглежда беше заспала. Но кожата й все още гореше от температурата. Колко още можеше да издържи това мъничко телце? Накрая духнах лампата, покатерих се на леглото и се завих до врата.

Докато лежах в тъмното, започнах да прехвърлям в ума си странната серия от събития, които ме бяха довели в Ерусалим. С очите на паметта можех да видя картата на Дания, която висеше на стената на класната стая, където преди шест месеца преподавах география.

Като назъбено острие на каменна стрела, полуостров Ютланд се забиваше на север в Скагерак. Закътани в Ютланд на изток, като в гнездо се бяха сгушили двата острова Фюн и Зеланд, разделени от тясна ивица вода, наречена „Голям белт”.

На източния бряг на Голям Белт и на югозападния ъгъл на Зеланд се намираше град Корсор. С дълбок копнеж си спомних всяка подробност. Колко се различаваха от Ерусалим! Улиците бяха чисти и ярко осветени. От двете страни се редяха стройни тухлени къщи с покриви от червени керемиди и бели стрехи. Отново можех да чуя пискливите гласчета на децата, които пееха песента, която всички деца учат в училище.

I Denmark er jeg fodt,

Der har jeg hjemne…

В Дания съм роден

и там е моят дом…

Сорен

Беше преди две години - декември 1926-та. Полегатите лъчи на северното слънце се отразяваха с тъмнооранжев блясък в прозорците на класната стая. Казах „Лека нощ” на портиера, който ме чакаше, за да затвори железните врати на училищния двор, качих се на велосипеда си и поех по познатия път, който се извиваше до центъра в Корсор.

Пет-шест минути бързо каране ме отведоха до западната част на града, само на няколкостотин метра от брега на Голям Белт. Оставих велосипеда си в двора на голяма тухлена постройка и се изкачих по стълбите на моя апартамент на втория етаж. В отворения коридор Валборг, моята прислужница, бе застанала, за да ме поздрави, като бършеше ръцете си в престилката на червени и бели карета.

„Добре дошла!”, каза тя, като посегна, за да ми помогне, да си сваля палтото с кожи по края.

В трапезарията очите ми се спряха със задоволство на масата, подредена за вечеря. Кристалният полилей хвърляше мека светлина върху блестящите сребърни прибори и колосаната покривка на масата. Докато се вмъкнах за момент в спалнята, Валборг запали свещите и постави дълбока чиния гореща супа на моето място.

Докато сърбах супата, тя се застоя до стола ми. След като бе прекарала почти целия ден сама в апартамента, тя бе готова за разговор.

„Това е последната ви седмица училище за тази година”, каза тя: „и утре вечер е учителският бал”.

„Това ми напомня”, казах аз: „че няма да е нужно да ми готвиш за утре вечер. Г-н Улф ще ме води на вечеря преди бала”.

Валборг очевидно се заинтересува от тази среща. Тя харесваше Сорен Улф, а също и аз. Но…

„Ще си ходя у дома в Брондерслев за Рождество”, казах, за да сменя темата. „Няма да е нужно да правиш каквото и да е в апартамента, докато ме няма”.

В края на вечерята запалих тънката цигарка, която Валборг дискретно бе поставила до чашата ми с кафе. След това взех чашата и я занесох във всекидневната. Все още подръпвайки от цигарката, аз се отпуснах в дълбокото кресло, което стоеше в единия ъгъл и позволяваше на погледа ми бавно да обходи стаята. На отсрещната стена добре излъсканата орехова повърхност на пианото слабо отразяваше жълтите и бронзови сенки на уилтонския килим. Стената зад него бе покрита с тапет с маслинено зелени сенки, които създаваха впечатление на бродерия и добре се съчетаваха с пердетата от златист брокат. Стената от ляво бе покрита отгоре до долу с библиотека, по полиците на която се редуваха редици от книги с фигурки от дрезденски порцелан, вази и купчинки от немски кристал.

За минута-две съзнателно се наслаждавах на комфорта и елегантността на всичко. Запитах се, както често правех преди това: „Има ли някой в света по-щастлив от мен?” На тридесет и шест годишна възраст вече бях постигнала целта, която си бях поставила като учителка. Освен дипломите ми по общите предмети като история, география, датски език и английски, бях една от първите учителки в нацията, които завършиха специален следдипломен курс по дисциплината домакинство, с насоченост в най-последните открития в областта на храненето. В резултат на което бях избрана за директор по домакинство в едно от най-новите и най-добре оборудвани училища в Дания. Моят кабинет се използваше от образователните власти като модел за откриване на подобни кабинети в други училища в страната.

През последните десет години бях преподавала в различни градове на Дания, но никой друг не ми допадна, както Корсор с прекрасното си разположение на Голям Белт и близостта до Копенхаген. Заплатата ми беше добра и в допълнение бях получила щедро наследство след смъртта на баща ми преди две години.

Отгоре и над всичко беше Сорен Улф - учителят, който ме беше поканил на вечеря утре вечер. Сорен и аз бяхме близки приятели в учителския колеж, споделяхме общи увлечения - танци, пързаляне, Моцарт, Киркегор. След завършването си преподавахме в различни училища през последните десет години. Сега, както съдбата поиска, бяхме отново заедно в Корсор. През последния срок бавно започнах да осъзнавам, че отношението на Сорен към мен имаше нова сериозност. Бях почти сигурна, че утре вечер той щеше да ме помоли да се омъжа за него. Защо се страхувах да застана пред този въпрос?

По природа, по образование, по професия Сорен беше преди всичко едно нещо: учител. Целият му живот се въртеше около работата му. Бракът за него щеше да бъде брак с неговата професия. Тъй като аз също бях учителка, това изглеждаше идеалната комбинация. Наистина, ако исках да се омъжа и да имам деца, не можех да си позволя да чакам повече!

И все пак… в това имаше някаква окончателност, която ме плашеше. Защо трябваше да се боря с тази вътрешна задръжка? Имаше ли още нещо, което трябваше да допълни живота ми? През последната година стотици пъти въртях този въпрос в ума си, но никога не можех да намеря отговор. Всъщност не знаех къде да го търся.

В шест часа на следващата вечер направих последни поправки по прическата си и се задържах за момент пред огледалото си. Дългата ми руса коса бе прибрана в четири плитки, които се преплитаха над главата ми, както Сорен харесваше. Синята копринена рокля, която Валборг ми бе изгладила добавяше още една отсянка на синьото в очите ми. Синьото беше любимият цвят на Сорен, а също и на мен. Имахме толкова сходни неща…

Мечтанията ми бяха прекъснати от силно почукване. Бързо наметнах бялата си кожена пелерина и отворих вратата. Атлетическата фигура на Сорен бе очертана от прекрасно вталения фрак, внимателно пригладената му кестенява коса издаваше лек мирис на брилянтин.

„Таксито чака долу”, каза той, като хвана протегнатата ми ръка с двете си длани.

В ресторанта Сорен ме поведе към маса за двама в далечен ъгъл. „Очаквах тази вечер от две седмици”, каза той. „Разбираш ли, че изминаха дванадесет години от деня, в който за първи път танцувахме заедно?”

Сервитьорът дойде, за да вземе поръчките и разговорът се обърна към събитията от срока, който току що беше свършил. Сорен беше жив и занимателен, както винаги, но в гласа му долових нотка на напрежение. Накрая сервитьорът изчисти масата, като остави само кафе и бренди пред нас.

Сорен отпи бърза глътка от кафето си, след това повдигна поглед и ме погледна право в лицето. „Лидия”, каза той: „Имах специален повод да те поканя на вечеря с мен тази вечер - и си представям, че вече знаеш коя е причината”. Той спря, докато зелените му очи търсеха моите. „Лидия, ще се омъжиш ли за мен?”

Почувствах как руменина залива бузите ми и сърцето ми заби толкова силно, че бях сигурна, че всеки в залата го чуваше. Този бе моментът, който бях очаквала и все пак нямах готов отговор. Отворих устата си, за да му отговоря, чудейки се какво ще кажа.

„Благодаря ти, Сорен”, чух се да казвам: „Това е най-хубавият комплимент, който някой въобще ми е правил. Но…”

„Но какво?”

„Сорен, не съм свободна да се обвързвам точно сега”.

„Има ли някой друг?”

„Не, не е това. Не познавам никой друг, когото да харесвам или уважавам повече от теб”. С мъка се опитвах да обясня, но думите не идваха.

Облегнат напред на масата, Сорен започна отново да говори. Думите му се трупаха една върху друга. Той обрисува картина на това, което бъдещето имаше за нас заедно, интересите и дейностите, които можем да споделим, как кариерите ни могат да се слеят и допълнят една друга. Най-накрая спря в очакване на моя отговор.

„Аз знам колко много значи за теб кариерата ти като учител, Сорен”, започнах аз: „и по тази причина съм още по-поласкана, че желаеш да споделиш бъдещето си с мен. Но се боя, че нещата могат да не станат по начина, който ти описа”.

„Защо не, Лидия?”

„Виж, аз не съм толкова сигурна за моето бъдеще, както ти, Сорен. Преди да се посветя по начина, който ти желаеш, има още нещо, което трябва първо да си изясня”.

„Какво е то?”

„Зная, че може да прозвучи глупаво…” Аз все още търсех думите. „Но продължавам да си задавам въпроса дали има нещо повече в живота от просто една кариера и един апартамент - и хубави мебели - и пенсия в края на всичко? Не зная. Но когато баща ми умря реди две години, не можех да спра да се чудя дали това е краят на всичко - или има нещо повече?”

„Имаш предвид нещо, свързано с религия?”

„Вероятно може да е това, въпреки че не обичам думата религия”.

Бедният Сорен! Виждах, че и той бе толкова озадачен, колкото и аз. Той отпи набързо няколко глътки кафе.

„Прости ми, че ти дадох такъв глупав отговор”, отвърнах. „Аз съм като човек, който се опитва да опише пътя до място, където никога не е бил”.

И двамата стояхме в мълчание за няколко мига, докато търсех начин да разсея напрежението. Накрая протегнах ръка през масата и хванах неговата. „Имаш ли нещо против, ако отидем на бала сега и по-късно ще се опитам да ти обясня по-добре”.

Когато балът свърши, Сорен ме изпрати до апартамента ми и аз го поканих за последна чаша кафе. Той първи се върна на темата от нашия разговор в ресторанта.

„Лидия, ако искаш да идвам с теб на църква”, каза той, „съгласен съм да го правя”.

„Не, Сорен”, отговорих, „не бих поискала това от теб. Била съм добра лютеранка през целия си живот, но това не отговори на въпросите ми. Първата година, когато дойдох тук в Корсор, ходех на църква всяка неделя, но излизах всеки път, чувствайки се по-объркана и разстроена, отколкото, когато влизах, така че накрая се отказах”.

„Е, тогава”, каза Сорен: „защо не се опиташ да ходиш в Евангелската Мисия до пристанището? Сигурен съм, че милата библиотекарка госпожица Сондерби ще се радва да те вземе със себе си”.

За момент си представих Кристин Сондерби, както често я виждах на път за Мисията. Безформена черна шапка покриваше кичур от сива коса и очила с дебели черни рамки. От страничния джоб на издутата й черна кожена чанта се подаваха Библия и песнарка - и двете в черно. От шапката й до високо закопчаните ботуши, преобладаващият мотив беше черно. „Спасението”, както Кристин Сондерби го представяше, бе със сигурност нещо меланхолично - облагите, каквито и да бяха те, които предлагаш, вероятно бяха запазени за някакъв бъдещ живо. Не, не беше това, което търсех!

Няколко минути по-късно Сорен си тръгна. На вратата той ме задържа за момент в прегръдката си - после се обърна и слезе по стълбите без повече нито дума.

След като си беше отишъл, се опитах да не мисля за това, което бе станало между нас, но лекият мирис на парфюма му се бе задържал в апартамента, за да ми напомня. Колко реален и топъл бе той, докато ме държеше в прегръдката си! В сравнение с това, моето търсене на неизвестното „нещо”, което би допълнило живота ми, изглеждаше мъгливо и неясно.

Към десет часа на другата сутрин седях в първокласно купе във влака, който пътуваше на север към Брондерслев, където бях родена и където майка ми все още живееше. Не бях спала добре предишната нощ и главата ми бучеше. Пътуването траеше шест часа, което ми даде много време, за да мисля - повече, отколкото всъщност исках. Умът ми продължи да се връща към разговора ми със Сорен предишната вечер. Аз все още не разбирах собственото си поведение.

Един глас вътре в мен ме укори: „Ти пропиля своя шанс към щастието! Ти можеше да имаш брак и дом, и сигурност. А сега изгуби всичко това!”

Обърнах погледа си към прозореца, като се опитвах да задържа ума си върху пейзажите, които се редуваха отвън, но гласът продължи: „И какво ще сложиш на мястото на брака? Нещо! Ще станеш типична стара мома - учителка, като госпожица Сондерби!”

Отново и отново се връщах на разговора ми със Сорен. Като си спомнях всяко нещо, което му бях казала, укоряващият глас в мен попита: „Защо каза това? Всъщност нямаше това предвид. Ти дори не знаеше какво казваш”.

След малко ритмичното тракане на колелата на влака подеха въпроса като припев: Защо каза това? Защо каза това? Защо каза това?

Запалих си тънка цигарка и бързо подръпвах, но тя не ми даде облекчението, от което се нуждаех. Станах и започнах да ходя по коридора на влака нагоре-надолу. Но все още колелата ме преследваха безмилостно: Защо каза това?

Само с голямо усилие можех да отклоня ума си от Сорен към семейното събиране, което ме очакваше в Брондерслев. Баща ми беше успешен строител и бе играл важна роля в изграждането на града. След смъртта му преди две години, майка ми се бе преместила в широка сграда, известна в областта като „дворецът”, който бе конструиран от баща ми в центъра на града, само на няколкостотин метра от ж. п. гарата. Тук майка ми държеше апартамент с четири спални на втория етаж.

Семейна традиция беше да се събираме у дома за Рождество. Най-голямата ми сестра, Кезия, щеше да дойде от остров Фин със съпруга си, Кнуд и четири деца. Втората ми сестра, Ингрид, бе омъжена за офицер от датската армия с голямо имение на около 50 мили от Брондерслев. Те нямаха деца. Аз бях „бебето” на семейството и единствената все още неомъжена.

С пристигането си в Брондерслев бързо съзрях високата фигура с колосана бяла шапка, която ме чакаше на платформата, прислужницата на мама, Анна. „Добре дошла у дома, госпожице Лидия!” каза тя, като ми пое куфара. „Майка ти броеше часовете до идването ти”. С дълги крачки Анна ме поведе през площада към „двореца”.

Майка ми чакаше да ме посрещне в коридора. „Добре дошла у дома, малкото ми момиче!” каза тя, като ме взе в прегръдките си. За нея аз винаги щях да бъда малко момиче, въпреки че бях в средата на тридесетте.

След смъртта на баща ми, майка ми си бе запазила традиционното черно на вдовица, но на дългата й копринена рокля, смекчена от бяла дантелена яка и маншети, не липсваше елегантност. Русата й коса бе добила пепеляв оттенък, което й придаваше допълнително достойнство.

Майка ми и аз вечеряхме сами. Тя винаги бе нетърпелива да чуе за работата ми в училище и бе горда от всяко повишение, което постигах. Скоро сестрите ми пристигнаха със семействата си. Както обикновено първият им въпрос беше: „Никой ли не ти е предлагал още?” Но по някаква причина не им казах за Сорен.

На другия ден беше Бъдни вечер, в Дания това бе време за големи празненства. Следобед имаше кратка църковна служба. Майка ми беше „добра лютеранка” и ходеше на църква на две събития всяка година - Бъдни вечер и Великден.

На път за църква майка ми започна да ми разказва за новия й пастор. „Той е толкова хубав човек”, каза тя. „Всички го обичат!”

„Искаш да кажеш, майко, че проповядва късички хубави проповеди!”

„Е, да, вярно е. Никога не съм харесвала дълги проповеди. Освен това той играе на вист. Идва да ме види всеки четвъртък и играем на карти заедно”.

Този следобед пасторът потвърди репутацията си. Службата започна в три следобед и до 3:45 вече бяхме отново на улицата. С чувство на добре изпълнен дълг си тръгнахме за вкъщи. Там ни очакваше наистина сериозната част от Рождествените празници - елхата, подаръците, изобилието от всякакви вкусни неща за ядене и пиене.

В шест часа всички заехме местата си около дългата маса в трапезарията. Моите най-ранни спомени от детството ми бяха преплетени с тези Рождествени традиции. За момент с очите на паметта си видях отново баща ми, седнал начело на масата, тежката златна верига на часовника му, закрепена на жилетката му, отразяваше блясъка на Рождествените светлини. По-възрастният зет, Кнуд, сега зае неготово място.

Имаше добре установен протокол, според който се определяше всяка фаза от нашите празнични дейности. Когато всеки седна, Анна - в синята униформа, която пазеше за специални събития, отвори двойната врата, която водеше към всекидневната. Там в центъра на пода стоеше елхата. Запалените свещи на всеки клон откриваха куп от великолепно увити подаръци, натрупани под дървото. Под клоните имаше малки книжни кошнички, съдържащи бонбони, шоколандчета и марципан. Децата издаваха малки въздишки от учудване, като очите им поглъщаха всяка подробност от сцената.

След това Анна запали дългите червени свещи в центъра на масата. После се оттегли в кухнята, като загасваше електрическите крушки по пътя си. Докато чакахме Анна да се върне, погледът ми се местеше нагоре-надолу по масата. Освен едно празно място пред Кнуд, всеки сантиметър бе покрит с някакъв вид ястие. Освен обичайните варени картофи, имаше две чинии със специални „карамелени” картофи, три продълговати купи със сос, две купи с червено желе от френско грозде, две чинии с червено зеле, малък ред от марципанени прасенца, разни видове туршия. В центъра имаше сребърен поднос, отрупан с ябълки, портокали, ядки, зелено и черно грозде.

Няколко минути по-късно Анна се върна, като носеше голям овален поднос от известния царски порцелан, който тя постави пред Кнуд. Върху него имаше огромна печена гъска, като краката й бяха украсени с хартиени фигурки, а на гърдите й имаше три червено-бели датски знаменца. И когато Кнуд започна да разделя гъската, съпругът на Ингрид отвори бутилка Бургундско вино.

Десертът се състоеше от традиционния „оризов пай”. В него имаше заровен само един бадем. Човекът, в чието парче се намереше бадемът, получаваше допълнителен подарък, нареден привлекателно на върха на купа. Всеки претърси усърдно своето парче и накрая Ингрид вдигна бадема, сред въздишки на разочарование от децата.

Когато голямата вечеря най-сетне приключи, ние се преместихме във всекидневната. Съпругът на Ингрид зае мястото си пред пианото и всички останали се хванахме на ръце в голям кръг около елхата. После започнахме да пеем традиционните датски коледни песни, обикаляйки елхата, като танцувахме и се покланяхме в унисон към елхата в края на всеки стих.

От всички познати песни, имаше една, която винаги дръпваше една по-дълбока струна в мен от останалите:

Мой Спасителю и мой Заместителю, здравей!

Венец от тръни Ти подари светът;

Но, Господи, Ти виждаш, че в моя ум

Има венец от рози, който ще вържа около кръста Ти.

Нека намеря нужната благодат и кураж!

Когато започнахме да пеем тези думи, аз внезапно усетих как очите ми се изпълниха със сълзи. Бързо наведох глава, за да ги скрия. Какво ставаше с мен? За момент се видях пак в ресторанта, как седя срещу Сорен и се опитвам да обясня своето търсене на „нещо” неизвестно, което бе нужно, за да запълни живота ни. Когато отново вдигнах погледа си, хората във всекидневната ми се сториха странно отдалечени. Те бяха моите най-близки и най-скъпи хора, и все пак някак си аз станах далечен наблюдател, който следи събитията, в които вече не намирах истинско значение.

Веднага, щом пеенето приключи, всички възрастни започнаха да пушат. Мъжете запалиха големи пури, докато майка ми, сестрите ми и аз взехме малки цигарки. Една дама не се предполагаше да пуши нещо толкова грубо, като проста цигара!

Вечерта достигна своя връх с отварянето на подаръците. Най-голямото момче на Кезия бе натоварено със задачата да взема подаръците под елхата, да чете имената върху тях и той го направи. Всеки подарък трябваше да се отвори и да мине през всички, за да го видят, преди да се прочете следващото име. Тъй като имаше петдесет или шестдесет подаръка, стана почти полунощ преди да отворим последния подарък и две от най-малките деца бяха вече заспали на пода.

На другия ден следобед се намирах сама във всекидневната с майка ми. Тя седеше на любимото си кресло - люлеещ се стол - и плетеше пуловер за едно от децата на Кезия.

„Кажи ми, Лидия”, попита тя, „кога ще се омъжиш и установиш?” Креслото се люлееше в ритъм с тракането на иглите в ръцете й. „Ти знаеш, че няма да стана по-млада и ще ми е приятно да те видя установена със съпруг и собствен дом”.

„Аз си имам собствен дом, майко - прекрасен. Колкото за женитбата, има нещо друго, което трябва първо да проверя”.

„Какво е то?”, попита тя, точно както Сорен.

„Не съм сигурна. Но е нещо, свързано с - ами, с Бога”.

Странно колко трудно ми беше да произнеса тази дума! „Искам да проверя за себе си, дали Бог е реален - дали има в живота и друга цел, по-важна от просто кариера и заплата”.

„Защо, точно така започна да говори баща ти през последните година-две!” възкликна майка ми. „Той дори започна да ходи на някакви събрания в дома на един фермер извън града”.

„Фермер?” Беше ми трудно да си представя баща ми, със своя фрак, жилетка и раирани панталони, да седи във всекидневната на фермер.

„Да. Не бяха такива хора, с каквито беше свикнал. Накрая аз им изпратих малко пари. Не исках баща ти да ходи там и да им пие кафето без нищо!” „Какво друго каза баща ми?”

„Е, спомням си, че казваше един ден, че парите не могат да купят мир за душата… Това беше няколко седмици преди сърдечната му атака. Знаеш как внезапно почина.”

Всичко се върна с бързина - телеграмата, мъчителното пътуване с влака, а след това стаята, където бяха положили тялото на баща ми. Спомням си първия внезапен шок на скръб и как той постепенно се превърна в чувство на мир, толкова реален, че сякаш с мен в стаята имаше още един човек. Спомних си изражението по лицето на баща ми, като лежеше там - изглеждаше отпуснат в сладка почивка, какъвто не бях го виждала, когато беше жив. Наистина той бе намерил нещо през последните седмици от живота си. Но какво?

„Какво друго може да има в живота, освен това, което вече имаш, Лидия?” Гласът на майка ми потрепери при спомените. „Ти вървиш толкова добре в кариерата си и зная, че всички в училището имат високо мнение за теб. Сигурна съм, че това, което ти липсва е дом и твои собствени деца”.

„Може би, майко, но…” Как можех да й обясня вътрешното безпокойство, което не можех да отрека, но и не можех да й обясня? Най-сетне го изрекох: „Ако има нещо специално в живота, което друга жена не би направила, дори да е трудно или опасно, бих искала да го направя!”

Можех да видя същото озадачено изражение на лицето на майка ми, каквото видях няколко дена по-рано на лицето на Сорен. Сякаш се изразявах най-зле пред тези, които най-много обичах. Бях ли достатъчно глупава да продължавам да търся нещо, което не можех да изразя с думи - дори за себе си?

Срещата

Върнах се в Корсор в понеделник на 3-ти януари 1927 година. Училището беше в почивка за още една седмица. Казах на Валборг, че не трябва да идва на работа до неделя. Исках да прекарам следващите няколко дни съвсем сама.

На другата сутрин отидох на дълга разходка по брега на Голям Белт. Студен и силен вятър удряше пръски вода в лицето ми, но аз загърнах шала си по-плътно около врата си, наведох глава напред и се обърнах срещу вятъра. По този начин, като ходех срещу натиска на природните стихии, успях да изградя в себе си чувство на решителност. Независимо пред какво мога да се изправя, няма да се върна назад сега, докато не намеря отговора на моето търсене.

Когато се върнах в апартамента си по обяд, аз не чувствах желание да се храня. Направих си чаша силно кафе и си запалих цигарка. После влязох във всекидневната и претърсих книгите на отсрещната стена. Прочетох имената на авторите: Киркегор, Онслагер, Ибсен, Шекспир, Дикенс, Толстой, Платон. Бях ги чела, цитирала, изнасях лекции по тях, но те не ми предлагаха отговор сега. Съвсем накрая, в дясно на горната редица, очите ми се спряха на един семпъл том, подвързан в черно.

В колежа за учители Библията беше част от задължителния курс по религия и църковна история. Четох достатъчно от нея, за да си взема изпитите, но не бях продължавала изучаването си повече от това. Можеше ли да има нещо в Библията, което не бях намерила в другите книги, които изучавах толкова усърдно? За момент се поколебах, после протегнах ръка и я издърпах.

Седнала в любимото си кресло, подържах Библията без да я отварям за няколко мига, като се чудех от къде да започна. Стори ми се разумно да започна от Новия Завет. Намерих първата глава на Матей, бързо преминах през родословието на Христос и прочетох разказа за Неговото раждане и детство. Простотата на разказа на Матей силно контрастираше на сложните коледни празненства, в които току що бях участвала.

Продължих да чета разказа за кръщението на Христос, изкушението и първите случки в общественото Му служение. Наистина тук имаше някаква морална красота, която не можеше да се сравни с никоя друга книга, която бях чела, но не можех да видя как тя се свързваше със сегашното ми положение. Когато стигнах до проповедта на планината с блаженствата в началото, зачетох по-бавно, като спирах при всяко блаженство, за да се питам дали това можеше по някакъв начин да се отнася за мен.

На четвъртото блаженство внезапно затаих дъх: „Блажени са тия, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят” (Матей 5:6). Гладуват и жадуват… Можеше ли това да бъде копнежът, който чувствах за нещо, което не можех да изразя с думи? Смеех ли да приложа тези думи за себе си?

На стих 10 отново спрях: „Блажени са гонените заради правдата” Това не го разбирах. Защо трябва човек да бъде гонен за това, че търси правдата?

Като продължих да чета бавно глави 5 и 6, бях като човек, който се опитва да намери пътя в гора. Засенчена от преплетени клони, пътеката трудно се виждаше, но тук-там лъч светлина, която си проправяше път, ми даваше моментно насърчение. След това, като стигнах до глава 7, сякаш дойдох на проясняване, където слънчевите лъчи безпрепятствено се сипеха над мен:

Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите;

хлопайте и ще ви се отвори. Защото всеки, който иска,

получава…

Матей 7:7-8

Искайте… търсете… хлопайте… Да, аз можех да направя това.

Продължих да чета и светлината ставаше все по-ясна и ярка:

Влезте през тясната порта. Защото тясна е портата

и тесен е пътят, който води в живот и малцина го

намират.

Матей 7:13-14

Някъде напред по пътеката, която следвах, имаше порта. Вътре имаше път, който води към мир и удовлетворение. Преди да можех да тръгна по този път, трябваше първо да вляза през портата.

Погледнах часовника на стената над пианото. Беше почти 4 часа следобед! Минали бяха повече от три часа, откакто бях започнала да чета. Навън се стъмваше. Светнах лампата и дръпнах тежката брокатна завеса на прозореца. Исках да бъда сама с мислите си. Започнах да се разхождам насам-натам в стаята, като размишлявах върху думите, които бях прочела. Искайте…  търсете… хлопайте… Със сигурност аз търсех вече много месеци, но не бях искала. От кого да поискам? Дали Христос говореше за молитва?

В детството си бях научена да казвам молитвата „Отче наш” всяка вечер преди да заспя. До дванадесет годишна възраст то се бе превърнало в монотонен ритуал. Всъщност си спомних, че една вечер бях казала молитвата „Отче наш” десет пъти, за де се освободя от товара да се моля за следващите девет вечери. Освен това, участвах в обичайните църковни молитви и ответни прочети в дните, когато ходех на църква. Но мисълта да се моля сама и направо на Бога - да кажа думи, които не са в Молитвената книга - това ми беше непознато и ме плашеше. И все пак не можех да избягам от думите на Христос: „Искайте и ще ви се даде.” Ако Христос искаше да искам, тогава не можех да очаквам да получа нещо, без да го поискам.

Спрях пред креслото, в което бях седяла. Трябваше ли да коленича? За момент не ми се искаше. После сведох колене на пода и наведох тялото си напред над стола, като опрях лакти на меката велурена тапицерия. Започнах на ум: „О, Боже…” Но някак си не ми се стори добре.

Дали трябваше да се моля на глас? Мисълта да чувам гласа си ме плашеше. „О, Боже…” казах на глас. Звукът на гласа ми отекна в празната стая. Казах отново: „О, Боже…” След това трети път: „О, Боже, не разбирам, не разбирам, кой е Бог, кой е Исус, кой е Святият Дух… но ако ми покажеш Исус като жива реалност, аз ще Го последвам!”

И внезапно в познатата стая, при звука на часовника, който тракаше в ушите ми, нещо се случи, за което цялото ми възпитание и образование ме бяха оставили напълно неподготвена. Умът ми просто отказа да приеме това, което очите ми виждаха. Вече не гледах облегалката на стола. На нейно място стоеше някаква Личност над мен. Една дълга бяла дреха покриваше краката на тази Личност. Бавно вдигнах очи нагоре. Над главата си видях две ръце, протегнати като някой, който произнася благословение. Повдигнах очите си по-нагоре и тогава видях лицето на Този, който стоеше над мен. Цялото ми тяло започна да трепери. Неволно една дума се надигна на устните ми: „Исус!” Но докато я изговарях, Той изчезна.

Отново се намерих на земята и гледах в креслото. На зелената кадифена седалка можех да видя две дупки, които бяха направили лактите ми. Дали наистина имаше Някой, който застана пред мен само преди миг? Или пък дали бях жертва на някаква кратка невероятна халюцинация?

Повдигнах глава и бавно се огледах в стаята. Външно нищо не се бе променило. И все пак имаше нещо в стаята, което преди го нямаше. Спомних си мига, когато влязох в стаята, където лежеше тялото на баща ми. Същото присъствие усетих и там, което бе навсякъде около мен и сега. Стаята всъщност бе изпълнена с него. То не само бе около мене, но и вътре в мен - един дълбок, необезпокояван, преливащ мир.

Разбирането ме заля изведнъж - Бог действително бе отговорил на молитвата ми! Той бе направил точно това, за което бях помолила. Бе ми показал Исус. Аз видях дрехата Му и протегнатите Му ръце. За един неизразим миг се взрях в лицето Му. Схванах този факт: Христос беше жив - вечно, славно, сияйно жив! И всичкото човешко знание избледня до незначителност в сравнение с този единствен факт.

Изведнъж молитвата вече не беше усилие. Не можех да сдържа думите на признателност. „О, благодаря Ти!” Извиках. „Благодаря Ти!”

Надигащи се върни на мир заляха душата ми. Сякаш нямаше начин да го побера или изразя. Станах на крака и започнах да се разхождам напред-назад. На всеки няколко минути ме обземаше ново разбиране на това, което се беше случило. „Благодаря Ти!” Виках отново и отново.

Седнах пред пианото, като търсех някакъв начин да дам израз на чувствата си. Спомних си химна, който бе предизвикал сълзи в очите ми на Рождество Христово. Хванах мелодията на пианото. После започнах да пея думите на глас, като си акомпанирах. 

Мой Спасителю и мой Заместителю, здравей!

Венец от тръни Ти подари светът;

Но, Господи, Ти виждаш, че в моя ум

Има венец от рози, който ще вържа около кръста Ти -

Нека намеря нужната благодат и кураж!

Изпях думите отново и отново. Всеки път гласът ми ставаше по-ясен и по-силен. Река от мир изтичаше от устните ми в думите, които пеех.

Изгубих ориентир за времето. Редувах колениченето пред креслото и молитвата, и свиренето на пианото и пеенето. Когато погледнах към часовника, беше 10 часа вечерта. Шест часа бяха минали като няколко минути.

Накрая се съблякох и се приготвих за сън. Със загасена светлина лежах в леглото и все още си повтарях думите на благодарност: „О, Боже, благодаря Ти! Благодаря Ти!” Около полунощ се унесох в приятен, спокоен сън.

Рано на следващата сутрин се облякох топло и отидох на нова разходка край Голям белт. „Колко странно!” си казах. „Всичко изглежда толкова свежо и чисто… Защо не го видях вчера?” За една нощ най-познатите ми предмети бяха придобили нова красота. Белите шапки от пяна се забелязваха тук-там на тънките струи слънчева светлина - чайките се въртяха над главата ми със своите резки крясъци - измръзналите стръкове трева по пясъчните дюни се навеждаха пред пронизващия вятър - всички еднакво свидетелстваха за гения на своя Създател.

Отново в апартамента си аз продължих да чета Евангелието на Матей там, от където бях спряла предната вечер. Разликата беше още по-драматична, отколкото при Голям Белт. Вече не се борех да следя сенчестата пътека през гората. Излязох на пълна, ясна слънчева светлина. Почувствах се сякаш присъствам на сцените, които се разкриваха пред мен, като четях. Във всички тях се движеше Личността на Самия Исус - сега не само като някаква историческа фигура, но като жива, настояща реалност.

На обяд си приготвих бърза закуска, след това избутах чиниите настрана и отворих Библията на масата пред мен. До нея поставих чашата с кафе и запалена цигарка. След малко осъзнах, че димът от цигарката се носеше над отворените страници на Библията. „Това редно ли е”, се попитах, „димът да застава между мен и Библията?” Той ми се струваше като завеса, която замъгляваше виждането ми за Христос.

Започнах да се замислям каква част играеше пушенето в живота ми. Пушех редовно, откакто бях в колежа. Всяка сутрин Валборг ме събуждаше с чаша кафе и цигарка. Обедите и вечерите не бяха завършени, докато не стигнех до същата комбинация. В момент на натиск или разочарование, първата ми реакция беше неизменно същата - да потърся цигара. В няколкото случаи, когато Валборг бе оставила запасите ми да свършат, аз я заставях да спре в средата на каквото и да правеше и да тича до магазина за нов пакет, като й се карах за липсата на предвидливост.

Погледнах цигарката, която в същия момент димеше в пепелника пред мен. Дали това бе въображението ми? Или някаква демонична сила в нея ме държеше пленник? Почувствах се като птичка, омагьосана от очите на змия. Знаех едно нещо - с никакви въображаеми упражнения на волята си не можех да се откажа от привличането, което цигарката имаше над мен.

Неволно една молитва се отрони от устните ми: „Боже, знаеш, че не мога да се откажа. Но ако искаш да ги вземеш от мен, съгласна съм да ги изоставя.”

Някъде под диафрагмата си усетих чувство на освобождение, сякаш един възел се развърза. Освобождението се изрази в дълбока, дълга въздишка, която се отрони от устните ми. За няколко минути стоях неподвижна, тялото ми бе изчерпало сили. След това взех все още димящата цигара, натиснах я в пепелника, докато се счупи и нагъна в ръката ми.

Когато усетих отново сила в краката си, занесох пепелника в кухнята и го изпразних в кофата за боклук. На рафта в кухнята забелязах неотворен пакет цигари и също ги изхвърлих в боклука. След това отидох в спалнята, извадих друг пакет от дамската си чанта и по същия начин се отървах от него. Накрая се върнах в трапезарията и поднових изучаването на Библията.

Чак в края на деня разбрах, че бе станало чудо. Десет часа бяха минали без нито веднъж да посегна за цигара! Дори не бях се сетила за това. Какъвто и интерес да бях имала към цигарите, сега те сякаш бяха спрели да съществуват.

През следващите два дни Корсор бе засипан от зимна буря. Но вилнеенето на стихиите навън само засилиха в контраст мира, който изпълваше апартамента ми. Прекарах повечето от времето в четене на Библията. До петък вечерта бях стигнала Евангелието на Йоан.

Началните стихове на първа глава хванаха вниманието ми, както никои други думи преди. Прочетох ги отново и отново:

В началото беше Словото, и Словото бе у Бога, и

Словото бе Бог…

В него бе животът, и животът бе светлината на

човеците…

И Словото стана плът и пребиваваше между нас и ние

видяхме славата Му, слава като на единородния от

Отца…

Йоан 1:1, 4, 14

В своята комбинация от великолепие и простота, тези стихове надминаха всяка друга литература, която бях изучавала изобщо.

Когато се изморявах да чета, аз заемах мястото си до пианото, като свирех и пеех химни, които бях научила в църква като малко момиче. Думите и мелодиите, които не бях чувала от години се завръщаха изцяло в паметта ми.

От време на време си давах сметка колко бе странно всичко това и се питах: „Дали не си въобразявам всичко това? Или наистина ми се случва?” Всеки път си отговарях на въпросите с два факта, които бяха толкова сигурни, че не можех да ги отрека. Първият беше постоянният мир, който ме изпълваше отвътре и бе проникнал в целия апартамент. Вторият беше моето чудотворно освобождение от цигарите. Знаех без сянка на съмнение, че нито един от тези резултати не можеше да се постигне със силата на волята или въображението ми.

В събота Валборг ми донесе ранната сутрешна чаша кафе в спалнята

„Добро утро, госпожице”, каза тя. „Ето кафето. Навсякъде търсих цигарите ви, но не можах да ги намеря.”

„Аз ги изхвърлих”, отговорих. „Спрях да пуша.”

„Спряла сте да пушите? За какво? Да не сте болна?”

„Никога не съм се чувствала по-добре в живота си! Но, ами, повече цигарите не са ми нужни. Виж - нещо се случи с мен…”

С колебание, като подбирах думите си, се опитах да обясня всичко, което се бе случило през последните четири дни.

Накрая Валборг се изправи за няколко секунди без да проговори. После каза: „Никога не съм си представяла, че такива неща могат да се случват с хората днес. И все пак зная, че трябва да е истина!” Сега беше неин ред да се чувства неудобно. „Вижте, веднага щом отворих вратата на апартамента тази сутрин, знаех, че нещо се е променило. Имаше нещо тук, което никога преди не съм чувствала…”

„Не е нещо, Валборг, а Някой. Това е Исус! Той наистина е жив - точно тук и сега.”

Първите дни на новия срок минаха без особени събития. Виждах Сорен всеки ден, когато всички учители се събираха в общата стая за почивка на кафе, но нищо повече от разменяне на любезни думи. После, по време на един свободен час в петък следобед, аз си четях едно списание в учителската библиотека, когато чух гласа на Сорен зад мен. „Прекъсвам ли търсенето на истината? Или мога да седна и да поговорим?”

„Всъщност”, казах, „исках да споделя нещо с теб”.

„Това звучи много вълнуващо!” Сорен седна срещу мен.

Сърцето ми започна да бие по-бързо. Знаех, че ще бъде по-трудно да обясня на Сорен, отколкото на Валборг. „Преди всичко, Сорен, искам да ти се извиня, че ти дадох такъв глупав отговор вечерта на бала. Страхувам се, че си помислил, че не оценявам това, което ми каза.”

„Няма нужда да се извиняваш, Лидия. Ако другият въпрос е по-важен за теб, си длъжна пред себе си да потърсиш отговора.”

„Това, което исках да споделя с теб е следното - е, вярвам, че започнах да намирам отговора.”

„Така ли? По какъв начин?”

Усещах как зелените очи на Сорен се втренчиха в мен. „В продължение на четири дни миналата седмица бях сама в апартамента си - четях Библията и - и се молих. И Бог отговори на молитвите ми, Сорен! Той ми показа, че Исус е жив.”

„Не разбирам.”

„Исус застана точно пред мен, Сорен. Видях Го с протегнати ръце над мен. Това траеше само миг, но промени всичко.”

Сорен ме гледаше втренчено без да говори. Накрая наруши тишината. „Лидия, ние не сме деца, и двамата, познаваме се от дълго време, за да бъдем откровени. Виждам, че нещо е станало с теб, но не съм съвсем сигурен, че е помогнало. Не мислиш ли, че има опасност да станеш твърде субективна?”

„Но, Сорен, това не беше субективно! Аз не си го въобразявах, аз действително видях Исус пред мен.”

„Лидия, не казвам, че не се чувстваш така сега, но смятам, че трябва да поставиш нещата в правилната им перспектива. Признай пред себе си, че си била малко или много затворена сама и си чела Библията дълго време. Сигурен съм, че един психолог може да ти обясни всичко, което ти се е случило по разумен начин, без да вмъква толкова силни емоционални обертонове.”

Бях напълно неподготвена за отговора на Сорен. Думите му бяха като силни струи вятър, които заплашваха да угасят малката светлинка вяра, която бе запалена в мен.

„Но, Сорен, ти не разбираш! Само ако можех да ти обясня колко чудесно е да чувстваш истински мир след всичките тези месеци на борба и търсене.”

„Ето къде е работата, Лидия! Ти разчиташ на чувствата си. Но чувствата могат да се променят. След месец-два отново може да виждаш нещата доста по-различно.”

За мое облекчение училищният звънец иззвъня и трябваше да се разделим. Докато карах велосипеда си към къщи от училище същата вечер, в ума ми имаше буря. С такова нетърпение очаквах да споделя новооткритата си вяра със Сорен, а се провалих напълно. Вместо да ми повярва, Сорен почти постави под съмнение собственото ми преживяване. Явно се нуждаех от някаква мъдрост или сила, по-голяма от моята, ако трябваше да поддържам малката светлинка.

Докато оставях велосипеда си под стълбите, забелязах малка напечатана хартия в спиците на задното колело. Извадих я, като възнамерявах да я хвърля в кофата в кухнята си, но в светлината на коридора забелязах написани думи на английски и това подразни любопитството ми.

Хартийката, която държах в ръка първоначално е било малък памфлет от четири страници, но на първата страница липсваха първите параграфи. Името на автора, дадено накрая беше Ейми Семпъл МакФерсън. Разбрах, че темата на памфлета е силата на молитвата. Авторката разказваше как бе помолила Бог да й даде това, което тя наричаше „дух на молитва” и описваше резултатите, които последвали в живота й. Бях толкова обзета от тази част на брошурката, която бе останала, че я прочетох цялата в коридора, без дори да си свалям палтото. Накрая усетих, че Валборг е до мен, чакаше да ми помогне да си сваля палтото.

Когато свърши вечерята и тя ми пожела лека нощ, аз отново взех памфлета. В него имаше едно изречение, което не можех да забравя. Авторката казваше, че веднъж е прекарала четиридесет часа в непрекъсната молитва. Първата ми реакция бе, да сметна това за абсурдно. И все пак, ако такова нещо бе наистина възможно, тогава има някакво измерение в молитвата, което никога дори не бях си представяла - камо ли да преживея. Какво означаваше „дух на молитва”?

Накрая се хвърлих пред зеленото кадифено кресло, което бе станало любимото ми място за молитва. „Господи, нуждая се от същата сила, която тази жена е имала”, казах. „Моля Те да ми дадеш дух на молитва, както си дал на нея.” Почти очаквах някакъв моментален драматичен отговор, но нямаше такъв. „Ето какво става”, укорих себе си, „когато искаш нещо, което не разбираш!”

След няколко дни обаче разбрах, че стилът на живота ми се променяше. Започнах да жадувам за молитва, както човек огладнява за храна. След като се извиних, че не мога да присъствам на игрите на карти и пързалките, в които бях толкова активна, всеки ден се стремях да имам една цел предвид - да оставя възможно най-дългия период за ненарушена молитва. Казах на Валборг да ми приготвя само най-обикновена храна всяка вечер и с вътрешно нетърпение чаках тя да свърши задълженията си и да си тръгне.

Веднъж щом останех сама, заемах мястото си на колене пред зеленото кресло. Почти неизбежно, веднага щом се опитвах да се моля, имаше нещо, което да ме разсее - или куче ще залае в двора, или някое дете на съседите ще се упражнява да свири на пиано, дори звукът на собствения ми часовник на стената. Имаше и бариера от неловкост вътре в мен. Само да казвам думи на ум не ми се струваше достатъчно. Но когато се молех на глас, собственият ми глас ми звучеше странно. Понякога се чудех дали думите бяха достатъчно почтителни. Друг път ми звучаха толкова студени и „църковни”.

За да премина тази двойна бариера - на разсейвания отвън и неловкост отвътре - ми трябваше от пет минути до половин час. Но веднъж щом успеех да премина през бариерата, сякаш някакъв извор се отваряше вътре в мен, по-дълбок от съзнателния ми ум.

В повечето случаи молитвите ми в определена вечер сякаш се въртяха около някоя конкретна тема, която не беше резултат от специален избор от моя страна. Това можеше да бъде семейството ми, колегите ми или учениците ми. Една вечер споменах по име всичките момичета в горния клас по домакинство, като си представях всяко момиче пред мен. Молитвите ми обаче не се ограничаваха до хора, които в действителност познавах. Понякога се случваше да се моля за хора в далечни земи, които познавах само на картата.

Ако не можех да намеря начин да премина през първата бариера, се обръщах към книгата Псалми и четях на глас от нея. Намерих особено насърчение в молитвите на Давид. Псалм 42 даде израз на жаждата на душата ми, която толкова дълго не успявах да призная: „Както еленът пъхти за водните потоци, така душата ми примира за тебе, о, Боже” (ст. 1). Псалм 51 стана моят вик за вътрешна чистота: „Пречисти ме с исоп и ще бъда чист; измий ме и ще стана по-бял от сняг” (ст. 7).

Но имаше един специален пасаж, към който се връщах отново и отново: „Направи ме, Господи, да позная пътищата Ти, научи ме на пътеките Си. Води ме в истината Си и учи ме, защото Ти си Бог на Спасението ми; Тебе чакам цял ден” (Псалм 25:4-5).

Две седмици по-рано бях прочела за „тясната порта”. После Самият Исус бе отворил портата и ме въведе. Вътре имаше „тесен път” - специална пътека в живота, определена за мен, в която да ходя. Като Давид и аз се нуждаех от Божията помощ, за да го намеря.

През втората половина на януари прекарах почти всяка вечер в молитва по този начин. След това един четвъртък, рано през февруари, докато все още се борех да премина първоначалната бариера, неочаквано се почука на вратата ми. Бързо разтривайки белезите от лактите ми върху кадифения стол, отидох до вратата. Посетителката ми беше една от моите колежки-учителки, на име Ерна Сторм. Ерна се опитваше да кара навсякъде шумния си червен мотоциклет. Затова учениците й бяха измислили прякор „червената буря”.

„Дойдох, да те попитам дали ще вземеш дежурството ми в столовата за обяд утре”, обясни Ерна, като седна на зеленото кадифено кресло. „Имам среща с Елза Ларсен да я водя на доктор. Очите на Елза са много кривогледи и родителите й не й позволяват да се прегледа за очила.”

„Защо пък не?” попитах.

„Явно принадлежат към някаква религиозна секта, която вярва, че Бог изцелява чрез молитва и чакат Бог да оправи очите й. Междувременно горкото дете не може дори да прочете какво има на дъската.”

„Никога не съм чувала такова нещо!” възкликнах.

„Това не е и половината! Те вярват в огнени езици и видения и разни такива неща. Наричат се „петдесятници”. Господин Хансен, разсилният, има племенница, която отишла на едно от техните събрания и казва, че се търкаляли по пода и лаели като кучета!”

„Тук в Корсор?”

„Да, тук! Но това не е най-лошото! През лятото водят хора в Голям Белт, дори добри църковни членове, и ги бутат във водата. Казват, че ги кръщават, сякаш не са били кръстени като бебета в нормална църковна служба!”

Ерна се облегна на стола и се огледа в стаята. „Не те виждаме много през тези дни”, каза тя „освен по време на училище. Какво правиш сама през вечерите?”

Въпросът на Ерна ме свари неподготвена. „О, изучавам Библията усилено”, казах „и се моля”.

„Изучаваш Библията и се молиш?” Ерна ме погледна учудено. „Послушай съвета ми и не прекалявай! Ще завършиш като госпожица Сондерби, а един човек в персонала като нея е достатъчен.”

След като Ерна си тръгна, почаках, докато чуя звука на мотоциклета й, като стартираше мотора. След това се върнах във всекидневната и отново коленичих. Но бариерата ми се стори по-твърда от всякога. Вътрешно продължавах да чувам думите на предупреждение на Ерна: „Послушай съвета ми и не прекалявай!”

Погребението

На следващата вечер бях отново на колене. След като напразно се мъчих да премина през молитвената бариера, отворих на книгата Псалми. За първи път обаче и това се оказа безрезултатно. Прочетох два-три Псалма на глас, но гласът ми звучеше празен и безжизнен - като ехото, което се отразява в празна стая.

Накрая отворих на Новия Завет и започнах да чета наслуки, като търсех пасаж, който да ми даде ново вдъхновение. Очите ми попаднаха на началните стихове на Първото послание на Йоан и започнах да ги чета на глас. Стигнах до четвърти стих: „И това ви пишем, за да бъде пълна вашата радост.”

Прочетох последните думи два или три пъти - за да бъде пълна вашата радост. „Какво представлява радостта?” се запитах. „Дали Бог наистина иска да бъдем пълни с радост?” Докато прехвърлях това в ума си, долових някаква емоция, толкова силна, че влиянието й беше физическо. Тя всъщност преминаваше на топли вълни през всяка част от тялото ми. Ако не намерех някакъв начин да й дам израз, не можех повече да я задържа. Станах на крака и започнах да ходя из разните стаи на апартамента.

В кухнята погледът ми се спря на една метла, която беше опряна в ъгъла. Аз я взех и започнах да играя валс из апартамента, като държах метлата, сякаш беше мой партньор в танца. Опитах се да си кажа, че беше твърде смешно и съвсем не на място за човек, който се опитва да се моли на Бога. Но аз продължих да танцувам и да обикалям из апартамента, докато най-накрая паднах без дъх на дивана.

След около пет минути се съвзех достатъчно, за да продължа да чета от там, където бях спряла. С трудност задържах чувствата си под контрол, докато стигнах до края на седми стих. „… и кръвта на Сина Му Исуса Христа ни очиства от всеки грях.”

Когато стигнах до последната фраза за очистването от грях, радостта се надигна отново в мен. Вече не можех да произнеса думите, които четях. Започнах да заеквам, да повтарям всяка сричка по два-три пъти. Почувствах много силна нужда да дам израз на нещо вътре в мен, но някак си нямах думи, с които да го сторя, нито разбирах какво е това, което трябваше да изразя.

Почаках малко радостта да утихне и възвърнах четенето си. С мъка минах стих 8, но едва можах да довърша стих 9. „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда.” Думата очисти накара радостта да се надигне отново до там, че не можех да остана седнала.

До този момент в живота си никога не бях имала толкова ясно съзнание за някакви грехове, които да бях извършила. Всъщност като мерех себе си с хората около мен, се смятах за доста добър човек. И все пак думите, които току що бях прочела, произведоха в мен едно прекрасно усещане за чистота. Не можех да повярвам, че човек би могъл да се почувства толкова чист. Цялото ми вътрешно същество изглеждаше залято от най-ярката светлина. Гледайки назад към миналото си, а се чудех как никога не бях осъзнавала колко много се нуждаех от Божията прошка. В светлината на това, което сега виждах, нямаше подходящи думи, с които да изразя своята благодарност.

Отказах се от по-нататъшни опити да чета и се оттеглих в леглото. Докато чаках да дойде сънят, знаех, че имаше хора и ситуации, за които трябваше да се моля, но всеки път, когато се опитвах да го правя, откривах, че вместо това благодарях на Бога, че бях опростена и очистена от всичките ми грехове. Колкото повече благодарях на Бога за това, толкова по-голяма ставаше радостта ми.

Внезапно усетих нещо като глас, вътре в гръдния ми кош, да говори думи на някакъв непознат език. „Ерна беше права”, си помислих. „Ти прекали и сега ще си загубиш ума!” Сложих ръка на устата си, за да спра странните думи да излязат, но натискът вътре в мен нарасна.

Не се доверих на себе си да говоря на глас, но в ума си казах: „Боже, ако това нещо вътре в мен не идва от Теб, моля Те, вземи го…” Почаках няколко минути, но гласът все още беше там: „Боже, ако Ти ми даваш тези думи”, продължих, „помогни ми да не се страхувам! Помогни ми да ги приема!” Махнах ръката си от устата.

Веднага странните думи, които чувах вътре в гръдния си кош започнаха да се изливат през устните ми и аз разбрах, че самата аз всъщност ги говоря. Беше ми трудно да повярвам, че чувах собствения си глас. Какъв беше този език? Имах добро познание и по английски език, и по немски, но не беше нито един от двата. Как можех да произнасям толкова ясно думи, които никога преди не бях чувала? И все пак имаше ритмична красота в тях, която звучеше почти като поезия.

И докато новият вид реч продължаваше да изтича, дойде постепенно облекчение от силния натиск вътре в мен. Тези думи на непознатия език казваха за мен онова, което напразно се бях мъчила да изразя на собствения си език. Колкото повече изтичаха думите, толкова по-дълбоко ставаше чувството ми на облекчение и удовлетворение. Както една придошла река помита парчета боклук пред себе си, тези непознати думи помитаха последните бариери на страх и несигурност.

Накрая потокът от езика престана и последва една дълбока тишина. Никога в живота си не съм познавала такава пълна отмора. Умът и тялото ми бяха в съвършена почивка. Очите ми бяха затворени, но въпреки това не чувствах да ми се спи.

След неизвестно дълъг интервал от време осъзнах, че долавям нов звук. Той идваше някъде отвън пред мен, но на доста голямо разстояние. Отворих очи и се изправих в леглото, за да видя от къде идваше звукът. В следващия миг онемях…

Стаята вече не беше тъмна и стената на спалнята пред мен бе изчезнала! Аз гледах през пространството, където беше стената и виждах някаква област около 18 квадратни метра, което явно беше върхът на огромна неравна скала. Всяка пукнатина, всяка вдлъбнатина по повърхността на скалата се отразяваше като черна сянка от светлината на пълната луна, която грееше съвсем ниско на небето отзад.

Но очите ми бяха привлечени от жена, която стоеше в центъра и се поклащаше при движенията на някакъв бавен чувствен танц и припяваше с писклив ясен глас. Тя носеше дълга бродирана рокля, прибрана около бедрата й с шал и на главата си имаше глинена стомна. Ръцете й бяха опрени на бедрата й и краката й бяха боси. В широк кръг около жената седяха група мъже с кръстосани крака върху скалата, като пляскаха с ръце в ритъм с песента й. Те носеха някакви дълги тъмни туники и главите им бяха покрити с увити бели шалове, прикрепени с плетени нишки, които блестяха като злато на лунната светлина.

За моя изненада не почувствах страх. Аз не сънувах - знаех го. Бях съвсем будна и в пълно съзнание. Сцената пред мен не приличаше на нищо, което бях виждала или дори чувала. И все пак не се чувствах чужда. Бях част от всичко - бях свързана с него. Опитах се да схвана думите, които жената пееше, но не можах. Ритъмът на танца й разбуди любовта ми към танцуването. Почувствах подтик да вляза в кръга и да танцувам с нея.

Внезапно сцената изчезна. Стаята ми отново беше тъмна. Докато очите ми свикваха с промяната, започнах да виждам познатите очертания на гардероба ми, който стоеше на обичайното си място до стената. Първата ми реакция бе на разочарование. Исках да зная повече за тези хора там на осветената от луната скала. Кои бяха те? От каква раса бяха? Защо се чувствах толкова близка с тях?

Бях пътувала в Скандинавия и Западна Европа, но никъде не бях виждала такива хора. Не можех и да си спомня да съм чела някъде за тях по история или география. Те със сигурност не бяха европейци; нито пък ориенталци или африканци. В ума си все още чувах пискливия ясен напев на жената, но мелодията от песента й не се вместваше в никоя музикална скала, с която бях запозната.

„Това със сигурност е най-странната нощ в живота ми”, си казах. „Трябва да съм уплашена, а напротив, никога не съм чувствала по-голям мир.”

На другата сутрин, както обикновено, Валборг почука на вратата на спалнята ми с пълна чаша кафе за деня. Исках да й кажа: „Влез”, но шокирана разбрах, че думите, които изговорих не бяха на датски. Вратата се отвори и Валборг застана с кафето в ръка.

„Какво казахте, госпожице?” каза тя.

Със съзнателно усилие оформих отговора си на датски език в ума си, преди да проговоря отново. „Валборг, нещо много странно ми се случи снощи.” Слушах внимателно собствените си думи и с облекчение виждах, че отново говоря на датски език. Обясних й какво ми се беше случило, като с усилие си намирах правилните думи, и накарах Валборг да ми обещае, че няма да обели и дума пред никого за това, което беше чула.

Отново сама, аз се облегнах върху възглавницата си с въздишка на облекчение - можех да говоря на датски, когато си поисках! Но тогава ми дойде и друга мисъл - може би вече не мога да говоря на непознатия език?

„Моля Те, Боже”, казах аз, „нека отново да говоря на другия език! Беше толкова прекрасно. Не искам да го загубя.”

За момент малка буца от страх се спря на гърлото ми. После радостта се надигна от вътре и страхът се стопи. Тихо, но много ясно, аз говорех на непознатия език отново.

Когато денят напредна, направих и друго откритие - нямаше нужда да говоря на новия език на глас. Можех да го правя и под носа си. Това ме остави свободна да го правя всеки път, когато исках, без да се притеснявам какво Валборг може да си помисли. Сякаш едно цяло ново измерение се прибави в живота ми. Вече не трябваше да се отказвам да правя други неща всеки път, когато исках да се моля. Можех да си върша нормалните ежедневни дейности, да си подготвям уроците или да проверявам контролни на учениците, и същевременно вътрешно можех да се моля на непознатия език.

Когато вечерта Валборг си тръгна, аз се отправих към молитвения си стол с нетърпение, по-голямо от обикновеното. Стори ми се естествено сега да започна да се моля на непознатия език. След малка пауза различни хора започнаха да ми идват на ум и открих, че се моля за тях без всякакво усилие на датски език. После разбрах какво се беше случило - старата борба да премина през молитвената бариера вече не съществуваше! Новият ми начин на молитва на непознатия език ме бе превел през бариерата без усилия!

На връщане от училище един следобед през следващата седмица ми хрумна да спра пред една книжарница и си купих тънък джобен Нов Завет. „От сега нататък винаги ще си го нося с мен”, си казах и го пуснах в чантата си. Новото ми преживяване бе увеличило желанието ми да изучавам Писанията за себе си.

Една вечер на вечеря, по-късно през седмицата видях, че Валборг бе намислила нещо. „Спомняте ли си какво ми казахте онази сутрин, госпожице”, каза тя, „как се молите и говорите на език, който не разбирате?”

„Е, какво, Валборг?”

„Ами, тук в Корсор има хора, които правят същото. Те го наричат „говорене на езици”. Моята снаха отиде на едно от събранията.”

Спрях с лъжицата на път към устата ми. Това беше наистина новина!

„Мисля, че ги наричат „петдесятни”, продължи Валборг, „или нещо такова. Те не ходят на църква; събират се в къщата на някакъв човек. Той се казва Расмусен. Бил е обущар, а сега е пастор.”

Педсетятни! Сърцето ми примря. Съвсем ясно си припомних предупреждението на Ерна Сторм: „Те се търкалят по земята и лаят като кучета… Водят хора на Голям Белт… и ги бутат под водата.” Вътрешно потреперих при мисълта. И все пак отчаяно се нуждаех да намеря някой, който да ми помогне да разбера всичко, което се случваше с мен.

Потискайки вътрешните резерви, попитах Валборг дали може да ми уреди среща с господин Расмусен: „…насаме, ако е възможно, без да ходя на техните събрания.” Няколко дена по-късно Валборг ми донесе вест, че Расмусенови са ни поканили двете на кафе следващата събота вечер.

След вечеря в събота, Валборг и аз се качихме на велосипедите си и се отправихме към дома на Расмусенови. Минахме през центъра на града и пресякохме някакви железни релси, като навлязохме в редица тесни улици с редици от къщи от двете страни. Накрая свърнахме в тясна улица без изход и спряхме пред последната къща от ляво. В отговор на нашето почукване, един нисък набит мъж излезе до вратата по риза.

„Аз съм пастор Расмусен”, каза той, като протегна загрубялата си от многото години на работната скамейка ръка. „Добре дошли в дома ни!”

Когато ръката му докосна моята, топлината от неговото приветствие ме хвана неподготвена и преда да разбера, изговорих думи на непознатия език. Веднага усмивката му се разшири и той ме стисна още по-силно с ръка. „Влезте!” каза той. „Ние разбираме всичко това! Естер ще се радва да ви посрещне.”

Преди да имам време да се притесня, Валборг и аз седяхме една до друга на дивана на Расмусенови. Пасторът стоеше на стол с висока облегалка пред камината, докато жена му леко се поклащаше на дървения люлеещ се стол. Мебелите бяха стари и износени, но всичко беше безупречно чисто.

„Та, значи Бог ви е кръстил със Святия Дух”, заговори пастор Расмусен. „Как стана това?”

„Така ли се нарича?” попитах. „Знаех, че нещо се случи с мен, но не знаех как да го нарека.” Описах им своето преживяване две седмици по-рано с непознатия език.

„Слава на Господа!” възкликна госпожа Расмусен. „Бог наистина започва да излива Духа Си тук в Корсор.”

„Искате да кажете, че има и други хора тук в Корсор, които са имали същото преживяване?” попитах.

„О, да, има около двадесет души, които се събират в нашата къща всяка неделя и изучаваме Библията заедно”, каза пастор Расмусен. Той взе една изтъркана кожена Библия от полицата. „Виждате, точно това, което ви се е случило, е описано тук… Тук то е в Деяния на апостолите.” Той постави грубия си пръст на страницата: „И те всички се изпълниха със Святия Дух и почнаха да говорят чужди езици, според както Духът им даваше способност да говорят” (Деяния 2:4).

„Вие наистина ли вярвате, че това е, което се случи с мен?”

„Със сигурност”, отговори пасторът. „Бог ви е изпълнил със Святия Си Дух и ви е дал нов език, за да се молите и да Го хвалите.”

„Нов език… Но защо ми трябва друг език, освен датски?”

Пастор Расмусен започна да обръща страниците на Библията още веднъж. „Павел обяснява това в Първо Коринтяни, глава 14. Тук в началото той казва, че когато човек говори на непознат език, той говори тайни - неща, които са твърде дълбоки за неговия ум, за да ги разбере. И малко по-нататък казва, че когато се молим на непознат език, не се моли умът ни, а духът ни се моли” (ст. 2, 14).

„Пасторе, искате да ми кажете, че има нещо в мен по-дълбоко от ума ми - нещо, което трябва да говори директно с Бога, без да минава през тясното гърло на ума ми?”

„Точно така, сестра Кристенсен, точно така!” Пастор Расмусен развълнувано удари Библията си в скута си. „Вашият дух, а не умът ви, е създаден за директно лично общение с Бога и не може да бъде удовлетворен от нещо по-малко.”

За момент ентусиазмът на пастора ме притесни. Освен това, никой до сега не беше ме наричал „сестра”! Но като си помислех за миналия си живот, неговото обяснение ми се струваше разумно. Години наред бяха обучавала ума си: с изучаване, пътешествия, литература, изкуство и философия, и все пак винаги нещо липсваше - някаква част от мен никога не можеше да бъде удовлетворена. Дали това можеше да е моят „дух”, както пасторът го наричаше? И тази странна нова радост, която непрестанно се надигаше в мен, дали тя не идваше от духа ми, а не от ума ми? Госпожа Расмусен донесе кафето от кухнята, докато съпругът й продължи своите обяснения: „Ето още един стих, който обяснява това, което Бог върши днес: „И в последните дни, казва Бог, ще излея от Духа Си на всяка твар; и синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват, юношите ви ще виждат видения…” (Деяния 2:17).

„Видения!” възкликнах неволно. Умът ми се върна на жената, която танцуваше на скалата. „Мисля, че това трябва да е…” Но се поправих. Бях казала на тези хора твърде много за себе си!

За щастие пастор Расмусен сякаш не забеляза моето прекъсване. През следващите два часа той продължи да обръща страниците на Библията си, от Новия Завет до Стария и отново в Новия. Той се отнасяше с цялата Библия, както с ежедневния вестник - сякаш е била напечатана в същия ден. Той обясняваше неща, които никога не бях чувала да се споменават през всичките часове, прекарани в църквата. Продължих да се чудя как един обущар може да научи толкова много за Библията.

На следващата сутрин, четейки неделния вестник, попаднах на една статия в църковната рубрика, озаглавена „Кой е Святият Дух?” Авторът Йоханес Неергаард, беше пастор на лютеранска църква в Копенхаген с национална репутация на учен. Ей така на момента седнах и му писах, като го молех за интервю. За мое учудване получих отговор с обратната поща, в който ми предлагаше среща в два часа следобед през следващия петък, 25 февруари.

В петък хванах влака за Копенхаген - разстояние от около 100 километра - и взех такси направо за църквата. Секретарката ми показа кабинета на пастор Неергаард. Пасторът беше доста едър мъж в края на петдесетте. Неговият официален черен костюм бе освежен от бяла клерикална якичка и от сребристо-сивата му коса. Двете стени на кабинета му бяха запълнени от наредени полици с книги от пода до тавана.

„Пасторе”, започнах аз, „нещо се случи с мен, което не разбирам.”

„Нещо се случи с вас, малка госпожице?” Явно той ме бе взел за твърде по-млада, отколкото бях. В гласа му имаше бащинска загриженост. „В някаква беда ли се намирате?”

„О, не”, отговорих бързо. „Нищо подобно. Вижте, една вечер се молех в леглото и почувствах прекрасна радост. И тогава - ами, някакъв друг глас се надигна в мен и аз започнах да говоря думи, които не разбирам - все още се молех на Бога, но не разбирах какво казвам.”

Спрях с нетърпеливо очакване на реакцията на пастора. За моя изненада той изобщо не се учуди. „А, сега разбирам”, каза той. „Звучи ми сякаш сте била кръстена в Святия Дух. Но няма защо да се страхувате. Жена ми и аз, и двамата сме имали същото преживяване. Разбира се, тези неща са странни за нашите добри църковни членове, така че трябва да бъдем внимателни какво казваме на общите ни служби.”

Въздъхнах с облекчение. Пастор Неергаард бе казал съвсем същото нещо като пастор Расмусен. Но за мен беше по-лесно да се идентифицирам с пастор Неергаард. Неговият произход бе по-близък до моя. Не трябваше да се чувствам изолирана или ексцентрична, най-сетне.

„Но сега, малка госпожице”, продължи пастор Неергаард, „искам да ви предупредя.” Той помаха с пръст към мен по бащински. „Бъдете много внимателна с това цамбурване във вода.”

За момент не можах да схвана. След това си спомних думите на Ерна Сторм: „…те водят хора в Голям Белт.”

„Цамбурване във вода ли, пасторе?” казах. „Искате да кажете за потапяне на хората във вода и - и кръщаване?”

„Не кръщаване, малка госпожице, но повторно кръщаване.” Пасторът постави ударение върху „повторно”. Той ми обясни, че имало определени групи: „Отцепнически групи, разбирате”, които всъщност водели членове на лютеранската църква и ги насилвали да се потапят във вода. „Сякаш едно кръщение не е достатъчно!”

В този момент нещо доста неочаквано стана с мен. Без усилия на ума от моя страна думите на Писанието, което бях чела през последните два месеца започнаха да проблясват в ума ми - фрази, изречения, цели пасажи, свързани с кръщението, въпреки че не полагах съзнателни усилия да ги изучавам, а още по-малко да ги уча наизуст.

„Но, пасторе, не ни ли казва Новият Завет, че хората, които кръщавали са влизали във водата?” попитах. „Защо ще правят това само, за да ги напръскат с няколко капки на челото?”

„Вие говорите за първия век от нашата ера”, отговори пастор Неергаард. „Но от тогава са минали осемнадесет века…” И той започна да отбелязва различните развития на доктрината през вековете, обяснявайки как те са се въплътили в традициите на църквата. „Можем ли да пренебрегнем мъдростта и опита на осемнадесет века?” завърши той.

„Но, пасторе, не допускате ли, че нашите традиции не са според Писанията? Не каза ли Исус на религиозните лидери по онова време, че чрез техните традиции те осуетяват Божието Слово? Самият Той казва: „Който повярва и се кръсти ще бъде спасен…” (Марк 16:16). Не означава ли това, че първо трябва да повярваме - и след това да се кръстим?”

Бях удивена на собствената си смелост и можех да видя как пастор Неергаард започва да се тревожи. Гласът му не беше вече бащински. „Млада госпожице”, каза той, „за всеки лютеранин тези въпроси са решени веднъж за винаги. Вашето кръщение като дете е валидно чрез вярата на вашите родители и след това при конфирмацията вие го подпечатвате със собствената си вяра.”

Вярата на моите родители? Собствената ми вяра? Със сигурност не бях квалифицирана да споря с прочутия теолог, но думите му предизвикаха цяла верига от въпроси в ума ми. Колко вяра са имали родителите ми, когато съм била кръстена? Ако толкова много зависеше от тяхната вяра, за мен бе важно да разбера това. И още по-важно, колко вяра съм имала аз самата при конфирмацията ми? Направих го най-вече да угодя на семейството си и на църквата. Дали съм разбирала какво е истинска вяра, преди последните няколко седмици?

Накрая пасторът ме придружи до стълбите на църквата и ми даде следния съвет: „Ще ви насърча да не прибързвате в това, което казвате или вършите. Без съмнение много то нашите църковни членове нямат вярата, която трябва да имат, но трябва да бъдем търпеливи и да се надяваме, че постепенно ще видят повече истината. В края на краищата, Рим не е бил построен за един ден!”

Във влака на връщане към Корсор, сама в първокласното купе, започнах да се укорявам. Дали бях виновна за арогантност или непочтителност, да поставям под въпрос традициите на църквата? Коя бях аз, да правя това? В края на краищата пастор Неергаард бе национално признат теолог. Самата аз бях учудена от аргументите, които бях представила. От къде дойдоха? Никога преди не бях говорила на някого по този начин в живота си.

И все пак сега не можех да пренебрегна логиката на моите аргументи. Въпросите, които издигнах изискваха отговор - ако не от пастора, тогава от самата мен. Какво учеше Новият Завет за кръщението? Спомних си някои думи от Павел, които ми бяха направили дълбоко впечатление преди няколко дни. Извадих джобния си Нов Завет, прелиствах страниците му, докато намерих стиховете, които търсех:

…Ние, които сме умрели към греха, как ще живеем вече

в него?

Или не знаете, че всички, които се кръстихме да

участваме в Исуса Христа, кръстихме се да участваме

в смъртта Му?

Затова чрез кръщението ние се погребахме с Него да

участваме в смърт, тъй щото, както Христос биде

възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и

ние да ходим в нов живот.”

Римляни 6:2-4

Прочетох тези стихове няколко пъти. Три преживявания ясно се откроиха - смърт, погребение, възкресение - три последователни стъпки в нашето отъждествяване с Христос. Започнах да измервам собственото си преживяване по този стандарт. Погледнах назад в живота, който бях живяла през последните няколко седмици. Имаше ли нещо през всичките тези години, което можех наистина да нарека „смърт към греха” - последвано от погребение и възкресение? Колкото и да напрягах въображението си, не можех да накарам тези думи да отговарят на нещо, което да ми се е случило през детството или юношеството - или когато и да е.

Логиката ме водеше до заключение, което не смеех да приема. Кръщението беше погребение на стария начин на живот и възкресение за нов начин на живот. това можех да видя. Еднакво ясно можех да видя, че аз никога не бях преживявала нито погребение, нито възкресение по този начин. Следователно - какво? Имаше само едно възможно заключение: Никога не съм била кръщавана.

Бавно на себе си повторих думите на Исус, които вече бях цитирала на пастор Неергаард: „Който повярва и се кръсти, ще се спаси.” Знаех без съмнение, че сега вярвах. Какво друго оставаше, освен да се кръстя? В моя апартамент, в деня, когато Исус ми се яви, аз обещах на Бога: „Ако Ти ми покажеш Исус като жива реалност, аз ще Го следвам.” Бог бе отговорил на молитвата ми. Не смеех сега да се отмятам от обещанието си.

При кого можех да отида за кръщение? Знаех само един човек, пастор Расмусен. Но ако хората в Корсор разберат! Новините се разпространяваха бързо в такова малко, клюкарско общество. Не беше трудно да си представя какво можеше да последва.

Дания беше вероятно най-цялостната лютеранска нация на земята. Лютеранската църква беше държавната църква на нацията. От четирите милиона датчани, над 90 процента бяха нейни членове. По религиозните въпроси, училището, където проповядвах, както всички държавни училища, беше под юрисдикцията на църквата. Как биха реагирали църковните власти, ако един учител се кръсти от петдесятен пастор?

А какво ще кажат колегите ми - учителите? В град като Корсор ние учителите бяхме малка, привилегирована група, която останалото общество възприемаше като елитна. За мен да бъда свързвана, дори с един акт на кръщение, с презрените петдесятници би се сметнало от колегите ми като предателство на социалните и интелектуалните стандарти на нашата професия. Аз вече знаех как Ерна Сторм би реагирала. Но какво би казал Сорен? И другите мои колеги, чийто респект и приятелство ми бяха скъпи?

Какво да направя? В тиха молитва издишах думите, които бях чела толкова много пъти напоследък: „Научи ме на пътищата Си, о, Господи” (Псалм 25:4). След това погледнах през прозореца. Влакът наближаваше Корсор. Докато той спираше, аз вече знаех какво бе решението ми: Отивам направо при пастор Расмусен и ще го помоля да ме кръсти.

Взех велосипеда си от двора на гарата и се отправих директно към дома на Расмусенови. През целия път страховете ми ме преследваха: Ще загубиш Сорен. Ще си загубиш професията. Ще захвърлиш всичко, за което си работила през всичките тези години.

А след малко дойдоха някакви думи от някакъв неочакван източник - един от историческите учебници, които използвах в училище. Колкото и да бе иронично, те бяха думите на самия Лутер, когато е отговарял пред религиозния съд, който го обвинил: „Ето стоя тук, вързан от съвестта ми, не мога да направя нищо друго.” И аз бях стигнала до там, където трябваше да отговарям пред собствената си съвест.

Расмусенови бяха явно изненадани да ме видят, но приемът им беше топъл. „Пастор Расмусен”, казах аз, „искам да ме кръстите - наистина да ме кръстите. Ще го направите ли?”

„Е”, каза той, „ние строим място за събрания с баптистериум и веднага щом го завършим планираме да имаме служби на кръщение. Ще запишем името ви, за да бъдете кръстена тогава.”

„Но до тогава може да нямам смелостта”, му казах аз. „Колкото повече чакам, толкова по-трудно ще става.”

Пастор Расмусен потърка брадата си замислено. „През лятото понякога кръщаваме хора в Голям Белт, но през този сезон от годината не е възможно.” Той спря за момент, после се обърна към жена си. „Можем ли да вземем на заем вана за къпане, Естир, и да я поставим в кухнята?”

„Защо не?” отговори госпожа Расмусен. „Сигурна съм, че госпожа Свенсен ще ни даде да използваме нейната.”

„Това устройва ли ви?” пастор Расмусен се обърна отново към мен. „Съгласна ли сте да бъдете кръстена в нашата кухня - във вана?”

„Няма значение къде ще го направите”, отговорих, „щом като старият ми живот ще бъде наистина погребан!”

„Да видим”, продължи пастор Расмусен. „Днес е петък. Елате утре вечерта към шест и ще имаме вана в кухнята, която да ви чака.”

На другата вечер съвсем точно се появих в дома на Расмусенови. Госпожа Расмусен ми помогна да облека дълга бяла нощница и ме въведе в кухнята. В центъра на каменния под стоеше огромна цинкова вана, пълна с вода. „Заради вас премахнахме мраза от водата”, увери ме тя.

Някои от съпругите на местните рибари бяха там, за да бъдат свидетели на церемонията. Шокирана познах една от тях - беше майката на един от моите ученици. До този момент тайничко се надявах, че това, което правех, нямаше да се разгласи. Сега знаех, че след няколко дни ще се разнесе по цялото училище, и между учители, и между ученици.

Очите ми обходиха детайлите на сцената. Празните полици и рафтове бяха педантично чисти, но износени от много години употреба. Два големи черни тигана бяха закачени на гвоздеи над печката, където чайникът изпускаше лека пара. Единственият орнамент беше дървена дъска за хляб, висяща на стената. На нея бяха написани думите: „Дай ни днес ежедневния хляб.”

Усещах как босите ми крака изтръпваха от студ върху каменния под. Беше невъзможно да си представя сцена, която да контрастира по-силно на всичко, с което бях свикнала. Никой, освен самият Бог не би могъл да направи преломът толкова цялостен. С този единствен символичен акт аз се отказвах от цялото си наследство - социално, културно, интелектуално и религиозно.

Още веднъж претеглих последствията от това, което щях да направя. Наистина ли исках да пренебрегна приемането на тези, които съм познавала през целия си живот - да бъда чужда между своя народ от този момент нататък - завинаги? И все пак аз сама бях поискала това - да бъда „погребана”. Колко от миналия си живот може човек да вземе със себе си в гроба? Едва сега разбирах как чувството е точно като на погребение.

Самата церемония беше кратка и проста. Ние стояхме в кухнята в кръг с лице един срещу друг. Пастор Расмусен прочете няколко думи на Исус от Матея:

…Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си, и така нека Ме последва. Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери.

Матей 16:24-25

След като затвори Библията си, пастор Расмусен каза молитва, но моят ум не можеше да го следи. Аз бях обзета от думите на Исус, които той току що бе прочел: Който изгуби живота си… ще го намери. Виждах, че моето кръщение през тази нощ беше първата част от замяната. Аз губех живота си, какъвто го познавах до този момент. В замяна за мен щеше да се открие друг живот, който трябваше да намеря.

Когато пастор Расмусен завърши молитвата си, аз заех мястото си във ваната седнала. „Поради изповедта на вярата ви”, чух го да казва, „ви кръщавам в смъртта и възкресението на Христос. В името на Отца и Сина, и Святия Дух. Амин!” Тогава той ме наклони внимателно, но решително назад под повърхността на водата, задържа ме там за момент и ме извади отново.

Аз се изправих във ваната, като водата се стичаше по лицето ми, нямах съзнание за това, което ме заобикаляше. В този момент само едно нещо имаше значение - страховете и борбите ми бяха свършили! На тяхно място един дълбок и траен мир изпълни сърцето ми. Това беше личното Божие свидетелство на одобрение за моето дело. В дните, които предстояха, аз можех да държа тази увереност. Бях извършила това, което Бог изискваше от мен.

Проповедта на д-р Карлсон

До средата на следващата седмица новината за моето кръщение бе достигнала до цялото училище. Реакцията на децата беше по-открита и непосредствена от тази на учителите. Минавах ли през училищния двор, получавах поздравления от пискливи викове „Алилуя!” Като наближавах класната стая, долавях звукове от оживени разговори. Като влизах, те стихваха до неестествена тишина, нарушавана от няколко прикрити хихикания. Един ден открих буквите А Л И Л У Я, надраскани с детски почерк от край до край на черната дъска.

Поведението на колегите ми учителите беше по-прикрито, но по-язвително. Скоро разбрах, че вече не желаеха да ги видят да ходят с мен в училищния двор. Или избързваха пред мен, все едно, че не са ме видели, или пък си намираха някакъв претекст да се забавят или да свърнат в друга посока, докато мина сама. След като влизах в общата учителска стая, наставаше внезапна тишина. После всички започваха да говорят на глас за незначителни неща.

Един следобед след уроците видях, че Сорен ме чакаше в коридора. „Имаш ли една минута?” попита той.

„Разбира се”, отговорих. „Не сме се виждали много напоследък.” Тръгнахме в крачка и бавно се отправихме към училищния двор.

„Имаш ли нещо против, ако ти задам един откровен въпрос?” Сорен спря и видя, че аз не възразих, така че продължи: „Цялата тая работа около...” той се поколеба, после се насили да изговори думата „кръщението. Всичко това част ли е от търсенето на истината?”

„Мисля, че можеш да го наречеш така. Виж, когато търсиш истината и вярваш, че си я намерил - ами, тогава пред теб се изправя предизвикателството да й се покориш!”

„Да намериш истината…? Всяка религиозна група не претендира ли, че е направила точно това?” И когато не отговорих: „Знаеш ли, че Ерна Сторм приготвя петиция, която иска оставката ти като учител?”

Вече бяхме стигнали края на училищния двор. Аз спрях за момент, за да дам възможност на Сорен да тръгне пред мен. За негова чест обаче той пожела да мине през присмиванията с мен. Някъде по средата на пътя се чу обичайния писък Алилуя.

„Това не те ли притеснява?” попита Сорен.

„Е, не мога да кажа, че ми харесва”, отговорих, „но това е малка цена, която плащам в сравнение с това, което намерих.”

„Какво е то, Лидия?”

„Щастие, Сорен, истинско щастие дълбоко в мен, независимо от това, което хората казват или вършат. Чувствам се като търговеца в притчата на Христос, който намерил един бисер, толкова ценен, че продал всичко, което имал, за да го купи.” („Вероятно и шансовете ни да бъдем щастливи заедно”, добавих на ум, докато неразбиращият, обезпокоен поглед на Сорен се срещна с моя.)

Все още чаках официалната реакция на църковните власти. И тя не закъсня. На 9-ти март бях повикана в офиса на лютеранския пастор, който бе отговорен по всички въпроси на религията в училището. Той ме помоли да обясня своите действия, тоест кръщението, което направих, по най-добрия възможен за мен начин.

От там моят случай бе предаден на по-висша църковна власт, позната като провост. Своевременно бях повикана в офиса на провоста в съседния град Слагесле и още веднъж дадох показания за поведението си.

Провостът явно ме считаше като една от овцете, които бяха заблудени. „Защо не дойде първо при мен”, попита той, „преди да направиш това нещо?”

„Провост”, отговорих, „посещавам църква от години, но винаги съм излизала от там с по-объркани чувства, отколкото, когато влизах. Накрая почувствах, че няма към кого да се обърна, освен към Самия Бог.”

„Не мисли ли всяко поколение, че има монопол върху истината?” въздъхна провостът. „Не бих се изненадал, ако смяташ, че имаш и мисионерско призвание. И аз така си мислех, когато бях на твоята възраст.”

„Но, Провост, може би наистина сте имал…” Аз спрях като видях погледа на провоста. Дали беше гняв? Или пък беше терзание. Укор - или молба? Каквото и да беше, разбрах, че бях казала твърде много.

В продължение на няколко дни не можах да забравя това, което видях в очите на провоста. Той беше мъж, успешен в професията си, уважаван в обществото, добросъвестно стремящ се да служи на Бога и на другите човеци. И все пак - неговият притеснен поглед ми напомни на Сорен.

Дали имаше още нещо в живота, което дори провостът не бе намерил - може би нещото, което имаше най-голяма стойност? Защо говореше за мисионерското призвание? Аз не разбирах какво означава това и все пак не можех да изтрия фразата от ума си.

Междувременно моята история бе подета от вестниците, първо местните, след това националните. Един следобед, като се връщах от училище, видях на масата ми един брой на „Сутрин”, най-четения национален вестник в Дания.

„Донесох ви този вестник да го видите, госпожице”, каза Валборг. „Има статия за вас вътре - там на централната страница.”

Разбира се, заглавието се простираше по цялата страница: МОЖЕ ЛИ ЧОВЕК, КОЙТО ГОВОРИ НА ЕЗИЦИ ДА ОСТАНЕ УЧИТЕЛ В ДЪРЖАВНО УЧИЛИЩЕ? Авторът на дълго и широко се спираше на моите връзки с петдесятниците, които назова „секта с неотдавнашен произход, без формално образование или теология”. Неговото отношение обаче към моя случай не беше съвсем неблагоприятно. Той повдигаше въпроса докъде лютеранската църква имаше правото да налага личните религиозни убеждения на учителите в държавните училища.

„Сигурно е ужасно”, каза Валборг, „да знаеш, че всички говорят така за теб по цялата страна.”

„В известен смисъл е така, Валборг”, отговорих, „и все пак това ми помогна да разбера един стих, който ме озадачаваше, когато за първи път го прочетох: „Блажени са гонените заради правдата.” Тогава не разбирах как някой може да бъде блажен от такова нещо. Но всред цялата тая критика и опозиция имам радост и мир, каквито не съм имала никога преди.”

След това всеки път, когато за мен се споменеше в някой вестник, Валборг ме снабдяваше с брой от него и нетърпеливо ме изучаваше да види реакцията ми.

През следващите няколко седмици случаят ми бе дискутиран на дълго и широко в пресата. Известни национални личности спореха за и против мен. Но сякаш имаше общо мнение, че учителите в държавните училища трябва да имат по-голяма лична свобода в религиозните си мнения.

Рано през април господин Педерсен, директорът на училището, изпрати да ме повикат. Главно неговата препоръка ми бе помогнала да получа поста директор на науката домакинство и знаех, че той бе доволен от начина, по който управлявах отдела.

„Госпожице Кристенсен”, каза той, „трябва да ви уведомя, че вашият случай е отнесен до Министерството на образованието в Копенхаген и ще го дискутират в парламента. Веднъж щом стигне до там, никой вече не знае колко време може да отиде, за да стигнат до решение. Аз обаче ще ви държа в течение, ако има напредък.” След това добави по по-личен начин: „Сигурен съм, че всичко ще се оправи.”

Аз му благодарих, но вътрешно се чудех какво основание имаше да бъде толкова уверен.

По това време петдесятниците бяха завършили мястото си за събиране и изглеждаше редно да започна да посещавам службите им. Расмусенови правеха всичко по силите си да се чувствам приета, но от останалите членове на тяхната църква не чувствах приемането, за което се надявах. Без значение колко се опитвах да се приспособя, аз все още бях „различна”. Всички жени носеха дрехи, които бяха толкова елементарни, чак не елегантни. Когато отивах на събранията им, аз си обличах най-малко елегантните рокли. Но това не беше достатъчно. Струваше ми се, че всички християни носеха тъмни чорапи. Моите бяха твърде светли на цвята. Неохотно си купих два чифта грозни черни чорапи.

Езикът ми също предизвикваше проблем. Бях твърде образована. Образованието беше „светско”. Разликата в интелектуалния и социалния ми произход за тях означаваше повече, отколкото за мен. Първите няколко пъти, когато се молих на глас в някое събрание, падаше неодобрителна тишина върху останалите от присъстващите.

Когато се върнах в апартамента си след едно такова събрание, направих преценка на положението си. Моите колеги, учителите, вече не желаеха да общуват с мен. Лютеранската църква ме считаше за отстъпничка от вярата. Петдесятниците не бяха разположени да ме приемат като една от тях. Нацията като цяло обсъждаше моя случай и парламентът трябваше да реши бъдещето ми като учител. Беше ми трудно да разбера как всичко това бе започнато от моето просто, лично откритие, че Христос е жив и Библията е истината.

Малко преди Великден получих кратко, но болезнено писмо от майка ми: „Всичките ни приятели говорят за теб... Нашият свещеник дойде да ме посети... Не разбирам защо направи такова нещо.”

Прекарах Великденския уикенд у дома с майка ми, като споделих с нея всичко, което ми се беше случило. „Знаеш, че сама не съм изучавала тези неща”, каза тя накрая. „Всичко, което искам, е, да съм сигурна, че не си направила нещо лошо.”

„Майко”, уверих я аз, „това е най-доброто нещо, което изобщо ми се е случвало в живота!”

Към края на юни отново бях повикана от господин Педерсен в кабинета му. Веднага щом влязох, той стана и ми подаде едно писмо, за да го видя. „Това е отговорът от Министерството на образованието по вашия случай.”

Усетих как сърцето ми заби по-бързо. Бях се молила да бъде Божията воля, но сега, когато дойде моментът, разбрах колко много означаваше за мен положението ми в училище.

Господин Педерсен продължи. „Министърът на образованието е дал позволението си да останете като учителка, ако сте съгласна да подпишете това изявление.” Той ми подаде лист хартия - на официална бланка на Министерството на образованието.

Аз прочетох изявлението внимателно. След това, без повече приказки, взех химикала от бюрото на господин Педерсен и го подписах.

„Почакайте за момент!” протестираше той. „Не бързайте! Вие чакахте месеци за това решение, а сега го подписвате без да знаете какво се казва в него.”

„О, не”, отговорих, „видях какво се казва. Казва се, че ще поема отговорността да не влияя на децата що се отнася до кръщението на деца. Ако искам да кажа на децата нещо, няма да е за кръщението на бебета, а за кръщението на вярващите.”

Господин Педерсен изглеждаше облекчен. „Знаете ли, госпожице Кристенсен”, каза той. „Никога не съм изучавал този въпрос, но забелязах нещо ново у вас през тези последни месеци - някакво удовлетворение, така ли да го нарека? Кажете ми, грешно ли е да завиждам?”

Външно моето положение като учител в училището беше отново осигурено. Открито бях предизвикала и властите, и теологията на държавната църква, и националният парламент, в крайна сметка, ме беше подкрепил. Вътрешно обаче бе станала промяна в мен, която не се влияеше от парламентарното решение. Чрез акта на кръщение бях загубила стария си живот. В това имаше някаква окончателност, която не можеше да бъде променена. Сякаш сега трябваше да започна да планирам своя нов живот, който да заеме мястото на стария. И все пак нямах представа как да започна.

От Расмусенови чух за някои големи петдесятни църкви в Швеция, в които хора от други европейски страни често ходели за духовен съвет. Може би това беше източникът, от който трябваше да потърся помощ. Реших да използвам лятната си ваканция за тази цел.

Пропътувах разстоянието до южна Швеция в началото на август и на етапи пътувах на север до Стокхолм, като посещавах петдесятните църкви в различни градове по пътя. За щастие нямаше езикова бариера. Датският и шведският език бяха достатъчно близки, така че един датчанин и един швед могат да водят разговор, като всеки говори на своя си език и разбира езика на другия.

Стигнах в Стокхолм, към средата на август и се регистрирах в един хотел близо до центъра на града. Гледайки от прозореца по обяд един ден към интензивното кръстовище долу, бях обзета от потока хора и превозни средства, който непрестанно течеше във всяка посока. „Толкова много хора вървят в толкова много посоки”, си помислих. „Няма ли значение в каква посока върви човек? Или пък има само един път, който е правият път за всеки човек?”

В неделя сутрин посетих най-голямата петдесятна църква в Стокхолм. Хвалението на голямото събрание беше вдъхновяващо, проповедта беше ясна и силна, но тя не предложи отговор на личното ми търсене. Съобщено бе, че проповедникът вечерта щеше да бъде един мисионер от Конго, на име Бенгт Карлсон.

Върнах се за вечерната служба с чувство на разочарование. Бях прекарала три седмици в Швеция, като посетих доста църкви и бях на път да потегля обратно към Дания на следващия ден. И все пак не се бях приближила до отговора, който дойдох, да търся в Швеция и не можех да видя как разказът за мисионерската работа в Конго би ми помогнал.

За начален текст Бенгт Карлсон цитира един пасаж от апостол Павел: „Защото ние сме Негово творение, създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим” (Ефесяни 2:10). Той приложи това към своя живот, като описа стъпките, които го бяха завели от една успешна медицинска професия в южна Швеция в дивата джунгла на Конго. Повече нищо не чух. Сцената в църквата избледня от погледа ми. Последните думи от началния текст ехтяха отново и отново в ума ми: „добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим.” Постепенно значението им ми ставаше ясно: Бог вече бе определил за всеки един от нас специална задача в живота.

Ето го отговорът на моя въпрос! Аз не трябваше да планирам делата, които да извърша в живота. Трябваше да намеря делото, което Бог вече бе планирал за мен. Имаше специална задача, определена за мен, която Бог не би извършил чрез който и да е друг човек по света. Върховната ми отговорност в живота беше да намеря и изпълня тази задача. Ако аз не изпълнех задачата си, тя щеше да остане неизпълнена. Никой не можеше да заеме моето място.

Въздухът в църквата беше топъл - почти задушен. И все пак започнах да треперя на мястото си. Чувството за личната ми отговорност беше страховито. Във вечността трябваше да отговарям за този момент. Бях отговорна пред Бога за това, което правех с живота си! С наведена глава и затворени очи въздъхнах и се помолих: „Господи, покажи ми делото, което си определил за мен и ще направя всичко по силите си, да го извърша.”

Сцената в църквата отново си дойде на фокус. Д-р Карлсон обясняваше плановете си да построят малка болница в сърцето на джунглата. Оборудването трябваше да се внесе от Швеция; трудът и строителните материали щяха да се осигурят от неговото африканско общество. С голяма икономия и внимателно планиране пълната цена щеше да се задържи под четири хиляди долара. „Ние молим Божиите хора да ни помогнат с тази задача”, завърши д-р Карлсон.

„Ти имаш пари да му помогнеш!” Обърнах се, за да видя дали някой зад мен ми говореше, но хората изваждаха песнарките си. И все пак думите бяха така ясни, сякаш бяха изговорени на глас.

Сутринта, като тръгвах от Корсор за Швеция, получих разчет за спестяванията си от банката. В сметката си имах 12 212,55 датски крони - малко над 3 000 долара. Това представляваше количеството пари, които бях законно наследила от баща ми - през 1927 година това беше значителна сума.

В края на службата се представих на д-р Карлсон и го попитах, дали мога да поговоря с него насаме. Няколко минути по-късно се озовах седнала с него и съпругата му около масата в кухнята на един малък апартамент зад църквата.

„Д-р Карлсон”, започнах, „аз съвсем наскоро дойдох в този нов живот и има все още много неща, които не разбирам. Но в края на вашата проповед тази вечер мисля, че чух Бог да ми казва да ви дам три хиляди долара за вашата болница.”

Видях, че Карлсонови онемяха от сумата, която споменах. „Сестра Кристенсен”, каза докторът, „преди да се посветите на такава голяма сума, бих ви помолил да се молите внимателно и да бъдете съвсем сигурна, че сте чули Божия глас.”

Аз му благодарих за предупреждението, но вътрешно бях вече сигурна.

„Моля ви, разкажете ни как влязохте в този нов живот в Святия Дух”, каза госпожа Карлсон.

Започнах да описвам своето търсене на истинската цел на живота и странните преживявания, които последваха. Карлсонови бяха толкова съчувствителни слушатели, че не чувствах никакво притеснение. Разказах им дори за жената, която видях да танцува и мъжете, които бяха седнали с кръстосани крака около нея. „Не зная дали наистина има такава страна, където хората се обличат по този начин”, добавих аз.

Д-р Карлсон се усмихна: „Вероятно мога да ви отговоря на този въпрос”, каза той. „Когато се връщахме от Конго тази пролет, направихме специално пътуване до Святата Земя. Стилът на облеклата там, както за мъжете, така и за жените е точно, какъвто вие го описахте.”

„Святата Земя…” започнах аз. Защо не бях помислила никога за това? И защо почувствах такъв внезапен прилив на вълнение? Спомних си как копнеех да зная повече за тези хора от видението ми.

„Позволете ми да ви помоля да направите едно нещо, сестра Кристенсен - молете се усърдно да откриете и да извършите Божията воля за живота си”, подхвана д-р Карлсон с кротка настоятелност в гласа си. „Това е целта, за която сме създадени от вечността и в крайна сметка нищо друго не може истински да ни удовлетвори. Опитал съм го в собствения си живот.”

През следващия час доктор Карлсон разказа как е търсил реализация, как изоставил амбицията, която преследвал цял живот, за самотата и трудността на африканската джунгла, сърцесъкрушителната борба с болести и суеверия. „И все пак”, заключи той, „ако трябваше да избирам отново, не бих искал нищо друго. Намерих най-голямото удовлетворение в живота.”

Рано на следващата сутрин поех дългото пътуване обратно към Дания. Трябваше ми време да размишлявам върху това, което се бе случило предната нощ. Дали прибързах да обещая такава голяма сума пари за болница на място, за което никога не бях чувала. Можех да си живея разкошно поне две години с тази сума. Или дали това беше съкровището, за което Исус ни предупреждава да не събираме на земята? В края на краищата моята заплата като учител сега вече бе отново сигурна.

Но по-важно за мен от парите, които бях обещала да дам, беше новата посока, която бях получила за бъдещето си. Напомних си какво Бог ми беше показал. Не трябваше сама да си правя план за живота. Бог вече го бе планирал. Всичко, което трябваше да направя, беше, да го разбера.

Стигнах в Корсор късно през същата нощ. Рано на другия ден изтеглих цялата сума от влоговата си сметка и я изпратих с препоръчана поща до д-р Карлсон в Стокхолм. Очаквах вътрешна борба, но се случи обратното. Когато подадох писмото на служителя в пощата, почувствах, че някакъв товар се вдигна от гърба ми. Бях свободна да се посветя на задачата, която сега лежеше пред мен - да открия Божия план за живота ми.

Училището започна отново в края на август. Моят отдел на науката домакинство вървеше по-спокойно от всякога и г-н Педерсен ми показваше, че изключително оценява това. Но с течение на срока открих в себе си борба с някакво странно вътрешно безпокойство. Думите от текста на д-р Карлсон постоянно се връщаха в паметта ми. Работата ми в училище беше „добро дело”, но дали тя беше делото, което Бог всъщност бе определил за мен? Имаше и други учители в Дания, точно толкова квалифицирани да преподават науката домакинство. Дали имаше някаква друга специална работа, която да чака мен - някаква задача, която никога не би се осъществила, ако не отидех аз?

Д-р Карлсон бе споменал, че хората, които бях видяла във видението си вероятно бяха от Святата Земя. Почти против волята си започнах да насочвам вниманието си в тази посока. Освен Карлсонови никога не бях срещала някого, който всъщност да е бил там. Въпреки че тази площ от десет хиляди квадратни мили земя в пресечната точка на три континента: Европа, Азия и Африка, е играла необикновено важна роля в човешката история, все пак през дългия период от края на Библейския запис до наше време трудно можеше да се получи достоверна информация за нея. Посетих библиотеки, антикварни книжарници, дори архиви за вестници. Накрая направих за себе си план за историята на земята.

Първоначално известна като земята на Ханаан, тя бе обещана от Бога като наследство последователно на трима еврейски патриарси: Авраам, Исаак и Яков (преименуван на Израел). По-късно при Давид и Соломон наследниците на Яков, познати общо като Израел, бяха установили една силна и процъфтяваща империя с Ерусалим като нейна величествена столица. След това настъпва религиозен и политически упадък и през следващите векове земята е била покорявана съответно от различни съпернически империи: Вавилон, Персия, Гърция и Рим. Когато се вдига на бунт срещу Рим, еврейският народ бива окончателно разгромен с ужасяваща жестокост. Ерусалим със свещения храм са разрушени и оцелелите - разпръснати между околните народи, което поставя началото на период на заточени, който продължава повече от осемнадесет века. Мястото им е било заето от езичници от околните страни.

През седми век от нашата ера Святата Земя пада под завоевателните армии на арабите, ревностни последователи на новата мюсюлманска религия, основана от Мохамед. И през следващите тринадесет века - с изключение на кратък период по времето на кръстоносците през единадесети век - земята е покорена и управлявана последователно от мюсюлмански народи, като кулминацията е четиристотин години под отоманските турци. Тези дълги серии от завоевания, придружени от увеличаващата се немарливост, в крайна сметка свеждат голяма част от земята до пустиня без дървета с градове, които времето превръща в руини и блата, развъдници на малария, които заемат мястото на някога плодородни полета.

Накрая, преди десет години, в края на Световната война от 1914-18, феодалното владение на турците отстъпва пред Британския мандат над две прилежащи територии, разделени от реката Йордан - Палестина на запад, Трансйордания на изток. Тази промяна обаче само предизвиква ново напрежение и проблеми. Технологията на двадесети век започва да залива обичаите и начина на живот, който се е запазил почти непроменен чак от времето на Авраам. Арабски селяни, чиито семейства са обработвали едни и същи малки парцели в продължение на хиляда години и повече, внезапно били изправени пред натиска на гладни за земя еврейски емигранти, със съвременни умения и съоръжения и с финансовите ресурси на международния ционизъм.

Зад сцената великите сили се състезават една с друга за контрола над стратегическите области на Средния Изток като Суецкия канал и най-богатите ресурси на нефт. Британската администрация безнадеждно се бори със съперническите претенции за владеене над различни расови, политически и религиозни групи, но не постига трайни резултати. Открих едно грубо обобщение на ситуацията от един датски журналист, който неотдавна се бе завърнал от областта: „Въпросът не е дали ще избухне открит конфликт, а колко скоро.”

Нямаше нищо привлекателно в картината на Святата Земя, която си съставих по този начин. Опитах се да я прогоня от ума си, но не можах. Дали това беше по-нататъшен показател, че Божията цел за моя живот беше някак свързана със земята и нейния народ? Знаех само един начин, по който да търся отговор - чрез молитва. Трудно ми бе да започна да се моля за една земя, толкова чужда и толкова далечна, но се бях посветила да търся Божията цел и трябваше да следвам единствения път, който ми се струваше открит.

През следващите седмици прекарах много изморителни часове на колене пред моето зелено кресло. Често пъти бях изкушавана да се откажа. Защо да се моля за нещо толкова далечно и нереално? Бавно започнах да разбирам, че Бог ме учеше да разчитам на Святия Дух. Когато почувствах нужда от специално насърчение, се обръщах към думите на Павел: „Така също и Духът ни помага в нашата немощ, понеже не знаем да се молим както трябва, но самият Дух ходатайства…” (Римляни 8:26).

Когато не можех да напредвам с молитва на моя език, аз се предавах на Святия Дух и Му позволявах да се моли чрез мен на език, който Той избереше. Вече бях открила, че Бог ми беше дал не само един нов език, а няколко. Единият от тях беше мек и течеше леко, нещо като италиански. Това беше първият език, който бях получила в нощта, когато видях видението с танцуващата жена. Имаше друг, който съдържаше много гърлени гласни - приличаше на холандски. И третият имаше носови звуци, не приличаше на никой от езиците, които бях говорила. Имаше и други, които не беше лесно да идентифицирам. Сякаш всеки език беше подходящ за определена тема на молитва или за определено настроение на моя дух.

Понякога след като се бях молила известно време на непознат език, преминавах на датски, и се изненадвах на нещата, за които се чувах да се моля. Разбрах, че този вид молитва, дори на датски език, ми се даваше директно от Святия Дух. В такъв случай молитвата на непознат език служеше като стълба, която ме водеше нагоре към по-високо ниво на молитва от това, на което бе способен моят ум - макар че можех по-късно отново да премина на датски.

Като продължих редовно да се моля по този начин през октомври и ноември, осъзнах, че вътрешните ми нагласи преминаваха през дълбока промяна. Възможно ли бе наистина да обичам хора, които никога не бях виждала? Добре знаех какво е да обичаш родителите и сестрите си. А сега започнах да чувствам, че имам друго семейство в земята, за която се молех - семейство, което никога не бях виждала и чиито имена не знаех. И все пак любовта към тях изтичаше през молитвите ми. Колкото повече се молех, толкова по-силна ставаше любовта ми.

Пастор Расмусен ме покани да присъствам на специален ден на молитва в неговата църква в неделя на 4-ти декември 1927 г. Събрахме се около тридесет души сутринта и прекарахме първата част от деня, като редувахме песни с молитва и четене от Писанията. Рано следобеда слетя необикновена тишина върху всички нас. За около 5-10 минути никой не се опита да се моли на глас. Общението ни с Бога и един с друг бе станало толкова близко, че вече не се нуждаеше да се изразява с думи.

Както бях коленичила на моето място, почувствах как Божието присъствие ме заля. Сякаш слизаше върху мен като роса, която пада в тишината на нощта. Сърцето ми заби по-бързо в очакване. След известно време пред мен се яви лицето на бебе - момиченце. Тя ме гледаше от някаква кутия, но подробностите не бяха ясни. Нейните черни сериозни очи привлякоха вниманието ми. Исках да общувам с нея, но не можех!

Няколко дни след това, всеки път, когато си затворех очите за молитва, виждах лицето на това дете да ме гледа. Дали тя беше част от невидимото ми семейство?

За Рождествените празници се върнах в Брондерслев за нашето традиционно семейно събиране. Външно нищо не се беше променило, но вече не бях част от всичко това. Имаше пропаст между моето истинско семейство и мен. Някак започнах да се чувствам по-близка до невидимото ми семейство в тази далечна земя.

Върнах се в Корсор за Новогодишния ден, 1928 г. Беше точно годината, когато Исус ми се беше явил там в моя апартамент. Два месеца по-късно бях кръстена. Кой би предвидил всичките промени, които щяха да последват? А чувствах, че и още предстоеше. Моето убеждение, че Бог ме насочваше към Святата Земя ставаше по-силно и по-силно. Можех ли да Го моля да ми покаже повече от това - самото място, където трябваше да отида, работата, която щях да върша?

Като се молех по този въпрос, си спомних за една игра, която често играех в детството си. Един човек излизаше от стаята и в неговото отсъствие другите криеха пръстен някъде в стаята. След това човекът се връщаше. Като наближаваше мястото, където беше скрит пръстенът, другите казваха: „Сега става по-топло!” Ако тръгнеше в обратната посока, те казваха: „Сега става студено!” Когато съвсем се приближеше, казваха: „Сега става горещо!”

Всеки път, когато се молех за Святата Земя и хората там, в духа ми имаше топлина, която ми показваше, че се движех в правилната посока. Един ден почувствах силна подбуда да се моля за града Ерусалим. Веднага топлината се усили. Дали по този начин Святият Дух ми казваше: „Сега става горещо”? Цяла седмица всеки ден молитвите ми следваха същия модел и всеки път се получаваше същата реакция. Дали Ерусалим беше мястото?

Но защо Ерусалим? Не познавах никой там и нямах каквито и да е контакти. Какво трябваше да направя? Опитах се да си представя себе си в различни видове ситуации, но сякаш не се вмествах в никоя от тях. Казах си, че беше абсурдно да мисля за такова нещо, но въпреки всичките ми аргументи, не можех да се преборя с убеждението: Бог искаше аз да отида в Ерусалим, макар че не знаех защо и какво щях да правя там.

Безброй въпроси започнаха да засипват ума ми. С какви пари например? Бях дала последната част от бащиното ми наследство на д-р Карлсон. Ако напуснех положението си като учител, щях да загубя заплатата си от училището. Поради факта, че кръщението ми във вода и в Святия Дух бяха разгласени в национален мащаб, бях сигурна, че нито едно признато мисионерско общество в Дания не би ме приело като кандидат. Петдесятниците нямаха излишни пари. Всъщност парите, които можех да давам от заплатата си, бяха главната част от издръжката на пастора.

През целия си живот бях живяла във финансово изобилие. Можех ли да се доверя на Бога да ме издържа в една далечна и непозната земя, без поддръжка от коя да е църква или мисионерско общество? Едва ли някой изобщо щеше да знае, че съм там. Можеше ли Бог да накара хора да ми изпращат пари, въпреки че не ме признават като мисионер и не знаят от какво имам нужда? В продължение на една седмица въртях този въпрос в ума си. Накрая реших, че ще се помоля за пари точно там, където бях и ще видя какво ще се случи.

Докато все още имах добре платена професия на учител, щеше да бъде най-невероятното нещо някой да ми предложи пари. Реших обаче да помоля Бога точно за това нещо. Помолих се с проста и конкретна молитва: „Моля Те, Боже, искам някой да ми даде пет долара преди полунощ утре. Ако направиш това, тогава ще знам, че Ти можеш да накараш хора да снабдяват нуждите ми даже и в Ерусалим.”

На другия ден в училище през цялото време се укорявах, че се бях помолила с такава абсурдна молитва, а същевременно се опитвах да си представя кой можеше да ми даде пет долара. Нямаше да бъде някой от колегите ми. Те всички знаеха колко добре бях осигурена. Вероятно щеше да има писмо по пощата от някой далечен роднина… Въпреки това карах велосипеда си на път за дома по-бързо от обикновено.

„Дойде ли пощаджията днес, Валборг?” попитах аз веднага, щом влязох през вратата. Валборг ми подаде само един плик, адресиран на френски език. Сърцето ми заби малко по-бързо, докато го отварях. Беше бележка от едно от децата на Кезия: „Скъпа лельо Лидия, благодаря ти за подаръка, който ми изпрати за рождения ми ден.” Но нямаше пари!

До 9.30 часа вечерта стана ясно, че пари не идваха. Не знаех дали да се почувствам разочарована или облекчена. Ако парите не дойдеха, това щеше да ми покаже, че Бог не ме призовава да отида в Ерусалим. Бях сбъркала, в края на краищата, относно водителството Му… Или пък дали това показваше, че молитвата ми въобще е била погрешна? Защо трябва Бог да ми изпраща точно количество пари в някакъв определен ден, когато не се нуждаех от пари изобщо? Не е трябвало да се моля с такава неразумна молитва.

Бях на път да си лягам, когато се почука на вратата. Сърцето ми буквално подскочи, докато отивах да отворя. Посетителката ми беше Кристин Сондерби, училищната библиотекарка, която посещаваше Евангелската мисия до пристанището.

„Надявам се, че няма да ви се стори необичайно”, започна тя, преди да съм имала време да я поканя вътре. „Но тази вечер си казвах молитвите и нещо се случи…” Тя започна да бърка в голямата си черна чанта, докато говореше. „Имах невероятно силно чувство, че Бог иска да ви донеса това.” Тя извади пет долара от чантата си и ми ги подаде. След като постоя още няколко мига на прага, тя си тръгна, очевидно притеснена от необичайното си поведение.

След като Кристин си беше отишла, коленете ми сякаш отслабнаха. Трябваше да седна за няколко минути до масата в трапезарията, за да почакам, да се върне силата ми. По-малко от два часа преди денят да беше минал Бог ми изпрати точното количество пари, за което бях помолила. Вече нямах извинение, за да се съмнявам! Бог ми бе дал убедително доказателство, че можеше да се грижи за мен в Ерусалим - или където и да е другаде, където би ме призовал да отида!

На другия ден по време на едно междучасие в училище Кристин дойде отново при мен, като ровеше в чантата си, точно както бе направила предишната вечер. „Не зная защо постъпих по този начин снощи”, каза тя. „Всъщност имах намерение да ти дам двадесет долара, но по някаква причина ти дадох само пет снощи. Ето останалите петнадесет.” Тя ми подаде банкнотите, докато говореше.”

„Кристин”, казах аз, „може би никога няма да разбереш колко важно бе това за мен, но искам да ти благодаря, че си се покорила на Божия глас.”

Усещах как очите й ме изглеждаха зад плътните лещи. „Виждам, че наистина си се променила”, каза тя. „Дори вече не пушиш… Ще ми кажеш ли как се случи всичко това?”

Простичко, доколкото можех, описах как Исус ми се беше открил и след това как ме изпълни със Святия Дух.

„Лидия, вярвам всичко това”, коментира накрая Кристин. „Има само едно нещо, което не разбирам - относно говоренето на непознат език. Винаги са ни учили, че тези неща са спрели след апостолите и че е погрешно да ги очакваме днес.” Стори ми се, че долових нотка на копнеж в гласа й.

„Защо не се помолиш за това?” отговорих. „Помоли Бог да ти покаже истината направо от Библията.”

„Да, мисля, че си права - ще го направя.” Кристин стисна ръката ми с топлина, която никога не бях виждала в нея и се разделихме.

Прекарах останалата част от деня в размишления върху това, което се бе случило. Бог не само ми беше дал доказателство, че щеше да снабдява нуждите ми в Ерусалим, но ме научи и на два важни урока за молитвата.

Първо, не трябваше да се опитвам да си представям предварително как Бог би отговорил на молитвата ми. Това беше Божия отговорност, а не моя, да реши как ще дойде отговорът. Бях изключила възможността парите да дойдат от някой от другите учители, но Бог бе избрал да ги изпрати чрез Кристин.

Второ, Бог искаше да ми даде повече от това, за което имах вяра да се помоля. Тъй като бях помолила конкретно за пет долара, Бог бе накарал Кристин да ми донесе точното количество първия път. Той обаче бе вложил в сърцето й да ми даде четири пъти повече, отколкото бях поискала. Не трябва да ограничавам Бога, като искам твърде малко!

В Корсор зимата започна да преминава в пролет. Ранните лъчи на пролетното слънце подчертаваха белите ъгли и червени покриви на спретнатите тухлени къщи. Аз се радвах на Корсор от първия ден, в който се бях преместила там, но той не беше ми се струвал толкова привлекателен, както сега. Бог наистина ли искаше да заменя всичко това за една далечна примитивна земя, където хората, обичаите и пейзажът щяха да ми бъдат чужди и непознати? Моето посвещение на Божията цел щеше да бъде подпечатано от едно последно действие - подаването на оставката ми на господин Педерсен. Седмица след седмица аз го отлагах.

След Великденските празници отидох да чуя един мисионер ветеран от Китай на име Арне Конрад, който проповядваше в Петдесятната църква. В заключителната неделна вечер той говори върху един текст от Евреи: „С вяра Авраам послуша, когато бе повикан да излезе и да отиде на едно място, което щеше да получи в наследство, и излезе без да знае къде отива” (Евреи 11:8). Господин Конрад обрисува жива картина на Авраам, който напуска удобството и сигурността на своя дом в Ур и тръгва за една земя, за която нищо не знае, разчитайки единствено на Божието обещание. Почувствах, че всяка дума, която изричаше, бе адресирана лично до мен.

В края на службата поисках да говоря с господин Конрад лично. Описах му начина, по който Бог ме бе водил да напусна положението си и да отида в Ерусалим и колебанието, което чувствах да направя последното посвещение. Когато свърших, той ме загледа в продължение на няколко мига със сивите си очи, които блестяха под гъстите бели вежди. Накрая той каза: „Сестра Кристенсен, Дания е пълна с духовни инвалиди, които са чули Божия призив, но се страхуват да тръгнат с вяра. Не ставайте една от тях!”

Думите му все още звънтяха в ушите ми, когато се върнах в апартамента си. Отидох направо до бюрото си, написах молба за напускане и я поставих над книгите, които бях приготвила за училище за следващата сутрин.

Докато лежах и чаках да заспя, си представих колко бе окончателен актът, който щях да извърша. Това беше сбогуване с целия ми познат свят в Корсор и първата стъпка в непознатото бъдеще - стъпка, за която не можех да се приготвя или да се подсигуря. За да се преборя със съмненията и страховете, които ме връхлитаха, продължих да си повтарям думите от проповедта на господин Конрад: „С вяра Авраам… излезе без да знае къде отива…” Накрая заспах с тези думи на устните ми.

В училище на следващата сутрин вторият ми час беше свободен. Веднага щом иззвъня звънецът в края на първия час, взех молбата си за напускане и я занесох на господин Педерсен в неговия кабинет. Той ме поздрави и ми подаде стол.

„Господин Педерсен”, казах, като държах молбата, „исках да ви донеса това лично. Това е молбата ми за напускане.”

„Молбата ви за…” господин Педерсен спря с полу-протегната ръка, за да вземе молбата. „Искате да кажете, че ни напускате?”

Разказах му как бях стигнала до убеждението, че Бог ми говори да отида в Ерусалим. Накрая господин Педерсен стана, подаде ми ръка и ми пожела Бог да бъде с мен. „Не съм сигурен, че разбирам”, добави той, „но уважавам верността ви към убежденията ви.”

Когато излязох в коридора, почти се сблъсках със Сорен.

„Добро утро”, каза той. „Какво те води при директора в този ранен час?”

„Току що си подадох оставката.”

„Оставката! Никога не си споменавала за това!” Сорен явно бе шокиран. „Надявам се да не е за нещо, което хората казват за теб. Разбирам, че понякога и аз бях нетактичен… Трябваше да бъде по-внимателен…” Той почти заекна. „Да не възнамеряваш да поемеш поста, който се предлага в Копенхаген?”

„Моля те, не се обвинявай, Сорен! Не си тръгвам поради това, че някой е казал нещо. Щях да ти кажа по-рано, но чувствах, че няма да ме разбереш. Виж, аз не отивам в Копенхаген. Отивам в Ерусалим.”

„Ерусалим! Какво ще правиш там?”

„Не зная, но вярвам, че Бог ме чака там.”

„Лидия, никога не съм мислил, че ще отведеш новите си идеи до такива крайности!” Сорен бе полу-ядосан, полу-объркан. „Наистина ли мислиш…?”

„Не, Сорен, не мисля и не зная, но вярвам! Години наред съм строяла живота си по собствени планове и разсъждения, но открих, че животът има и друго измерение!”

„Друго измерение, Лидия?” Гласът на Сорен прозвуча необичайно безизразен. „Това е нещо, което не разбирам.”

Звънецът за часа иззвъня. Аз подадох ръката си и хванах неговата за момент. „Сега трябва да тръгвам, Сорен! Съжалявам.”

Когато стигнах до завоя в коридора, погледнах назад. Сорен все още стоеше там, където се бяхме разделили, като ме следеше с поглед. В следващия миг бях завила зад ъгъла и той се изгуби от погледа ми. Бях изминала по-малко от двадесет метра разстояние, но вече знаех, че бях излязла от неговия живот.

Вътре в мен имаше болка, която беше твърде дълбока, за да плача. Помислих си, че и самата смърт не би могла да направи раздялата по-окончателна. Умът ми се върна на кръщението ми. Още тогава го бях приела като погребение, но не бях видяла пълното му приложение. Моите взаимоотношения със Сорен бяха донесли толкова щастие и за двамата. Дали това беше част от ста-рия живот, който трябваше да загубя, преди да мога да намеря новия живот, в който Бог ме водеше?

Все още не бях казала на майка ми за напускането, но знаех, че едно писмо няма да е достатъчно. Почаках да дойде Петдесятница и направих едно бързо пътуване до Брондерслев. В събота сутрин казах на майка ми съвсем простичко за това, което бях направила. Когато свърших, тя остана безмълвна няколко минути.

„Но”, каза тя най-накрая, „какво ще правиш в Ерусалим?”

„Майко, аз съм си задавала този въпрос много пъти. И все още вярвам, че Бог има нещо специално за всеки човек - и някак си знам, че ще открия моето място в Ерусалим.”

Върнах се в Корсор с уважение към майка ми по-дълбоко от всякога. Моята новина я беше шокирала напълно, и все пак тя избягваше да каже нещо, което би направило по-трудно следването на курса, който вярвах, че беше правилният. Започнах да се моля Бог да я приготви за времето, когато щях наистина да тръгна за Ерусалим.

Срокът свърши в средата на юли. В началото ми беше трудно да възприема, че вече не бях учителка. Нещо, което на практика ми го напомняше, беше фактът, че вече не получавах чекове за заплата. Животът ми се стори необичайно пуст. Обаче не можех да си позволя да размишлявам върху миналото. Започнах да планирам пътуването си до Ерусалим. В едно мисионерско списание, публикувано в Швеция, бях забелязала адреса на една шведка, която живееше в Ерусалим. Името й беше Ида Густафсон. Реших да й пиша и да й кажа, че пристигам в Ерусалим.

Докато чаках отговор, започнах да продавам мебелите си. Цените, които предлагах бяха смешно ниски, но нямах желание да се пазаря. Половината пари, които получих дадох на петдесятниците за нуждите по обзавеждане на църквата им. Дадох им и пианото си. Останалата част от парите отделих за пътуването си до Ерусалим и за разходите ми, като пристигна.

Единствените мебели, които задържах, бяха леглото ми, един стол и някаква маса, които исках да дам на Валборг. Знаех, че тя нямаше да има затруднения да си намери работа, но й дадох още една месечна заплата. „Благодаря ви, госпожице, за всичко”, каза тя. „Ще си мисля за вас всяка вечер, когато спя на вашето легло - и ще казвам молитва за вас!”

Един ден, както си седях сама в полу-празния си апартамент, Кристин Сондерби дойде на вратата. Освен познатата ми черна чанта, тя носеше някакъв плосък пакет, увит в хартия. „Не съм дошла да купувам нищо”, обясни тя, „просто исках да ви донеса това.”

Сваляйки хартията от пакета, тя извади една картина без рамка със закачен за прозореца календар, чиито листове се късаха. Картината, в пастелни цветове, показваше овчар в Библейско облекло с тояга в ръка, който държеше новородено агънце в другата ръка. Отдолу с готически шрифт бяха написани думите: „И ще прибере агнетата с мишцата Си, ще ги носи в пазухата Си” (вижте Исая 40:11). Кристин тайничко и неуверено ме погледна през дебелите си очила. „Аз все още не разбирам всичко, което ми казахте, но ще се моля за вас.”

След като тя си отиде, поставих календара отгоре върху купа с неща, които вече бях отделила за пътуването си. Той беше от този вид сантиментално църковно изкуство, което не харесвах особено. „Но поне”, си казах, „ще има двама души в Корсор, които ще се молят за мен - Кристин и Валборг.”

През първата неделя на август на сутрешната служба в петдесятната църква се срещнах с една жена с голяма купчина коса, боядисана в сламено русо, която леко бе прибрана с два гребена под формата на черупки на костенурка. Тя беше Кити Соренсен, мисионерка от Китай. Каза ми, че планира да тръгне на път обратно за Китай в началото на септември. Ние се съгласихме да пътуваме заедно до Египет, с влак през Европа до Марсилия, и след това с кораб до пристанището в Александрия на северния бряг на Египет. От там Кити щеше да продължи с кораб през Суецкия канал към ориента, а аз щях да завърша пътуването си с влак през Синайския полуостров до Ерусалим.

Десет дни по-късно получих отговор от госпожица Густафсон, шведката в Ерусалим. Тя се радваше да научи моите планове, писа ми, че ще ме посрещне, когато пристигна, ако й кажа маршрута, по който ще дойда. Нейният отговор ме насърчи много. Поне, когато пристигна, ще имам дом в Ерусалим. Писах й, като очертах плановете за пътуването си и обещах да й изпратя телеграма от Александрия.

В петък, 21-ви септември, отидох при пътния агент и му платих билета си до Александрия. От парите, които бях оставила, пазех един минимум за разходите си в Дания до края на месеца и превърнах останалите в пътнически чекове на стойност 180 долара. Това беше сумата на цялото ми земно богатство.

Следващия понеделник изпратих голямата част от багажа си предварително до Копенхаген, а аз самата хванах влак до Брондерслев. Бях обещала да прекарам последните си няколко дена в Дания с майка ми.

През първите два дни, когато бяхме заедно, ние с майка ми се наслаждавахме на компанията си. По неизречено съгласие не споменавахме събитията, които последваха моето кръщение, нито неизвестното бъдеще, което ме чакаше в Ерусалим. Накрая, следобеда в последния ден у дома, майка ми наруши това самоналожено мълчание.

„Откакто беше тук предишния път си мислех за нещо, което се случи с теб, когато беше малка, на пет години”, каза тя, като леко се поклащаше напред-назад в любимото си кресло. „Беше толкова болна от пневмония, мислех си, че ще те загубим. Спомням си как стоях до леглото ти една нощ и казвах на Бог, че ако Той ти запази живота, ти ще бъдеш Негова. Може би това обяснява някои от нещата, които се случиха през последните две години.”

„Да, мамо, това и на мен ми помага да разбера.” Аз я целунах по челото, после се измъкнах, за да направя някои последни подготовки за пътуването си до Копенхаген през следващия ден.

Когато се върнах, майка ми беше задрямала с глава, опряна назад в креслото. Постоях няколко минути в мълчание, като се наслаждавах на познатата красота на чертите й. Тя беше остаряла забележително през последната година. Повечето, знаех, се дължеше на грижата й за мен.

Внезапно тя отвори очи и ме погледна. „Не е ли странно!” възкликна тя. „Сигурно съм задрямала и след това видях лицето ти пред себе си. Ти изглеждаше точно като на пет години - с тези дълги златисти къдрици. Чудя се защо ли видях такова нещо!”

„Мисля, че Бог ти показва нещо, мамо”, казах. „Показва ти, че не съм се променила много. Аз съм същото малко момиченце, което винаги си познавала. Само че сега започвам да откривам истинската цел, която Бог е имал за мен през цялото време.”

На вечеря по-късно вечерта майка ми накратко говори за загрижеността си за бъдещето ми. „Но при всички случаи, аз съм доволна от едно нещо”, добави тя.

„Какво е то, мамо?”

„Знам, че не си без пари. Ще можеш да живееш повече от година с парите, които баща ти ти остави в наследство.”

„Няма нужда да се безпокоиш за това, мамо, или за каквото и да е друго”, отговорих бързо. „Има само две неща, които искам да правиш - да ми пишеш редовно и да се молиш за мен всеки ден.” Колко бях благодарна, че майка ми не попита колко пари ми останаха от законното ми наследство от баща ми. Щеше да бъде трудно да й кажа, че бях дала последните пари за някаква болница в Конго!

На другата сутрин майка ми и Анна ме придружиха до гарата. Когато дойде време да се качвам на влака, майка ми ме задържа в прегръдката си за няколко мига без да говори. Накрая каза: „Ти си все още малкото ми момиченце, най-сладкото на света!”

И докато влакът потегляше, майка ми бягаше заедно с него, докато вече не можеше да догони скоростта. После извади бялата си дантелена кърпичка и махаше с нея. Гледах към нея, докато накрая тя се сля с околността. Последното, което можах да видя, беше бялата кърпичка, която все още се размахваше.

Пътуването

На следващата сутрин срещнах Кити на централната гара в Копенхаген. Ние си проправяхме път към влака, който щеше да ни отведе до Марсилия през тълпи от пътници, които бързаха насам-натам и носачи, които бутаха колички, натоварени с огромни пътнически куфари. Около десетина приятели на Кити се бяха събрали да я изпратят и тя се беше навела през прозореца и водеше оживен разговор, който от време на време се прекъсваше от съскането на парата, която локомотивът изпускаше. Аз стоях зад нея в купето, като се опитвах да изглеждам жизнерадостна, но вътрешно ясно съзнавах, че мен никой не ме изпращаше.

„И защо трябва да има някой?” напомних на себе си. „Кити е мисионерка по предназначение и се завръща на своето поле. А ти не си истинска мисионерка, а само…” Аз спрях, като дори не можех да довърша изречението в ума си. Никоя църква или мисионерско общество не ме изпращаше, така че не можех да бъда мисионерка. Какво бях, в крайна сметка?

Последните изсвирвания се чуха и влакът потегли. Кити и аз се настанихме на две ъглови седалки една срещу друга. „Сега наистина потеглихме!” отбеляза Кити, като наместваше гребените си във формата на костенурка. Отново открих, че сравнявам своето положение с нейното. Тя пътуваше по маршрут, който веднъж беше вече изминала, като се връщаше в установена мисия в страна, която познаваше добре. Но за мен пътуването беше първата стъпка в напълно нов и неизвестен свят.

Опитах се да се преборя с онемяващото чувство на страх, като се надявах, че Кити не съзнава вътрешната ми борба. Неволно стиснах чантата си по-здраво: в нея беше паспорта ми, билета ми за кораба до Александрия и пътническите ми чекове на стойност 180 долара. Спомних си, че в края на краищата имах компанията на Кити чак до Александрия и дома на Ида Густафсон, където да отида в Ерусалим.

Когото настъпи нощта, двете отидохме в третокласен спален вагон. За известно време безукорното тракане на колелата на влака, насочени на юг ме държаха будна, но накрая задрямах. Изведнъж се намерих пред едно огромно бюро. Срещу мен седеше тъмнокож мъж с лакти, опрени на бюрото и брада, подпряна на ръцете му. Черните му очи бяха приковани върху мен, сякаш чакаше отговора на някакъв въпрос. Под натиска на втренчения му поглед обърнах очи към някакъв странен предмет, който стоеше в единия ъгъл на бюрото. Беше направен от твърд червен плат във формата на пресечен конус и черен копринен пискюл, прикрепен към върха, висеше от едната страна. Усещайки очите на мъжа, все още приковани върху мен, потърсих отговор на неговия въпрос, но гърлото ми беше пресъхнало и никакви думи не идваха на устните ми.

Изведнъж влакът се наклони и в следващия миг видях пердетата на купето, които се люлееха пред погледа ми. Разбрах, че бях сънувала. Все пак това не разпръсна емоционалното впечатление от съня ми. Не можех да изтрия от ума си тъмните черти и черните очи на мъжа зад бюрото, нито странната червена шапка с черен копринен пискюл. Чувството на объркване и безпомощност не ме напускаше. Мина още един час, преди да мога да заспя отново.

На следващата сутрин разказах съня на Кити, но тя не можа да разбере нищо повече от мен освен, че каза, че червеният предмет прилича на един вид фес, който се носи от правителствени представители в Египет.

С облекчение видях, как влакът най-сетне влезе в Марсилия. Нито Кити, нито аз знаехме повече от няколко думи на френски език, но успяхме да вземем такси до един малък хотел недалеч от пристанището. Заведоха ни до малка празна стая само с две единични легла.

„Не е много чиста”, отбеляза Кити, „но ще преживеем една-две нощи, докато се качим на кораба за Александрия.”

На следващата сутрин отидохме в офиса на Томас Кук, за да си направим резервации за място на кораба, който щеше да отплава следващия следобед. С моя накъсан английски казах на чиновника, че възнамерявам да сляза в Александрия и той поиска да види паспорта ми. „Ако слизате в Египет”, каза той, „ще ви трябва виза от Египетското посолство. Няма да ви позволят да се качите на кораба без такава.”

„От къде мога да взема виза?” попитах.

Чиновникът ми даде адреса на египетското консулство.

Като оставих Кити да довърши работата си при Кук, аз взех такси до там сама. След кратко чакане ме въведоха в офиса на консула.

„Добро утро, мадам”, каза той на английски. „Какво мога да направя за вас?”

„Добро утро…” започнах, но думите замръзнаха на устните ми. Зад бюрото пред мен седеше същият човек, който бях видяла в съня си на влака две нощи по-рано. Непогрешими бяха смуглите черти и черните очи, приковани върху мен, точно както ги бях видяла в съня. Автоматически хвърлих поглед в далечния ъгъл на бюрото, но дори преди да го сторя, знаех с вътрешна сигурност, какво щях да видя. И разбира се! Там беше странната червена шапка с черен копринен пискюл! Всяка подробност беше съвсем, както я бях видяла в съня.

С усилие обърнах очите си отново, за да се срещнат с тези на консула, като съзнавах, че той все още чака отговора на въпроса си. Накрая думите с усилие излязоха през устните ми. „Дойдох за виза. Пътувам за Палестина и ми трябва виза, за да сляза с кораба в Александрия.” Потърсих в чантата си, след това извадих паспорта си и го подадох на консула.

Той прелисти страниците на паспорта небрежно, после каза: „Не можем да ви издадем виза тук. Ще трябва да пиша до Кайро.”

„Но - но това няма ли да отнеме дълго време?”

„Около две седмици. Може и повече.”

„Две седмици!” възкликнах. „Но аз не мога да чакам две седмици, моят кораб тръгва утре.” Емоционалното впечатление от моя сън отново ме сполетя с двойна сила. Гърлото ми беше сухо и езикът ми - като олово. „Не можете ли да направите нещо, моля ви?”

„Мадам, нищо не мога да направя.” Черните непреклонни очи все още бяха приковани върху мен.

„Но вие не разбирате!” казах. „Ако не хвана този кораб, ще остана тук в Марсилия - сама. Никого не познавам тук, аз съм само…” Усетих, че сълзи се надигат в очите ми и гласът ми замлъкна.

„Повтарям, мадам, нищо не мога да направя.” Консулът ми подаде паспорта. Като хипнотизирана го взех от ръката му и напуснах офиса.

Постоях на тротоара няколко минути, като се опитвах да възприема ситуацията. Накрая, тъй като не можех да се сетя да направя нищо друго, хванах такси обратно за Томас Кук. Нямаше и следа от Кити. Тя сигурно беше свършила работата си и се бе върнала в хотела.

Казах на чиновника какво се беше случило в египетското консулство.

„Без виза не можете да отплавате с кораба за Александрия”, каза той. „Единственото, което мога да ви предложа, е, да вземете кораб, който плава от Марсилия до Тел Авив.”

Когато спомена Тел Авив, сърцето ми подскочи. От учебната карта в Корсор си спомних, че това пристанище беше на брега на Палестина, дори по-близо до Ерусалим, отколкото Александрия. „Има ли кораб, който тръгва скоро?” попитах аз.

Чиновникът разгледа своите палки за няколко минути. „Има френски кораб, който тръгва след седмица”, каза той. „Той пътува до Тел Авив. Но ще спира на различни пристанище по пътя. Можем да ви запазим място на този кораб.”

„Колко ще струва от тук до Тел Авив?”

Отново чиновникът погледна в папките си: „Четиридесет и шест долара.”

„Мога ли да заменя билета си за кораба до Александрия за такъв на кораба до Тел Авив?”

„Съжалявам, мадам”, отвърна чиновникът, „но не сме овластени да заменим, нито да осребрим билета ви до Александрия.”

Явно нямах друга алтернатива. Трябваше да купя билет за френския кораб до Тел Авив. Извадих портмонето с пътнически чекове от чантата си и внимателно преброих 70 долара. Платих 46 долара за билета и с останалите 24 долара си купих френски пари. Ако можех да запазя разходите си под 4 долара на ден, те трябваше да покрият допълнителната седмица, която се налагаше да прекарам в Марсилия. Но портмонето ми с пътнически чекове стана жалко тънко и аз го пуснах отново в чантата си. Повече от една трета от парите ми вече бяха отишли!

Когато се върнах в хотела, казах на Кити какво се беше случило. Когато свърших, тя постоя мълчаливо за известно време, пръстите й се занимаваха с гребените й в косата. Накрая наруши тишината: „Не е лесно да разбереш защо Бог допуска такова нещо, но можеш да се държиш за едно, Лидия, Бог ти показа предварително в твоя сън какво щеше да се случи.”

„Значи ти наистина вярваш, че сънят ми е дошъл от Бога?”

„Разбира се, че вярвам. Ако Бог може да ти покаже предварително всяка подробност от някаква ситуация, която е в бъдещето, тогава трябва да знаеш, че Той е все още в контрол над ситуацията, независимо как се объркват твоите планове.”

Хванах се жадно за обяснението на Кити. Беше като сребърната нишка от притчата на тъмния облак на разочарованието, който ме бе покрил. Умът ми започна да се нагажда към новата ситуация. Отидох до клатещата се маса до прозореца и написах писмо до Ида Густафсон, шведката, която обеща да ме посрещне, когато пристигна в Палестина, като обясних неочакваната промяна на плановете си. Дадох й името на френския кораб, на който вече имах място, както и очакваното време на пристигане в Тел Авив. Дали щеше да дойде толкова далече, за да ме посрещне? Нямах време да получа отговор от нея в Марсилия.

Кити дойде с мен до пощата. Служителят там, който говореше английски, ни уведоми, че въздушната поща съвсем наскоро била подновена до Палестина. Това щеше да даде на моето писмо добър шанс да стигне до госпожица Густафсон навреме. От пощата се разходихме в квартала до пристанището, като спирахме да разглеждаме витрините на магазините и се опитвахме да превърнем френските франкове в датски крони.

След обяд на следващия ден придружих Кити до нейния кораб и й помогнах да си пренесе ръчния багаж до каютата. Имаше само две легла и това над Кити беше празно. Без съмнение то бе леглото, в което трябваше да пътувам аз. Когато Кити намести нещата си, ние коленичихме една до друга до койката на Кити и се предадохме една друга на Божията грижа и закрила.

В 4 часа следобед звънецът иззвъня, предупреждавайки всички изпращачи да отидат на брега. На палубата Кити ме прегърна за последно, после гледаше как изчезвам всред тълпата. От дока можех да виждам как стои на палубата. Тя бе сложила ръцете си около устата си, явно се опитваше да ми каже нещо, но беше твърде далеч, за да я чуя.

Накрая с няколко изсвирвания на сирените и облаци от черен дим, бълващи от комините, корабът отплава. Докато можех да виждам Кити на палубата, продължавах да й махам, но след няколко минути смяната на курса на кораба я скри от погледа ми. Все още следях кораба с очи, като излизаше от пристанището в открито море. Бавно той изчезна до тъмен силует на фона на морето, което отразяваше последните лъчи дневна светлина.

Внезапно ме обхвана неудържимо чувство на самота. Раздялата ми с Кити прекъсна последния ми контакт с Дания. Бях в непознат град, където не познавах никой и не можех да разбирам езика. Нямах какво да очаквам, освен шест дни самота в съвсем празна хотелска стая. До този момент никога не бях съзнавала какво означаваше да бъдеш сам. Сега самотата ме захлупи като влажния въздух на здрача. Започнах леко да треперя.

Мислите ми се върнаха в Дания. Чудех се какво ли правеше майка ми в този момент. Представих си как се клати леко в люлеещия се стол в ритъм с дрънченето на иглите за плетене в ръцете й. Сякаш бе толкова естествено да чуя гласа й: „Малкото ми момиче, не виждаш ли, че е тъмно? Бързо се връщай в хотела!”

Шокирана разбрах, че се беше стъмнило. У дома в северния климат на Дания никога не бях виждала нощта да пада толкова бързо. Но сега бях сама в тъмнината, самотна жена в непознат град. Започнах да ходя, колкото можех по-бързо, за да се върна в Марсилия.

По средата на пътя към хотела чух тежки стъпки зад себе си. После един плътен глас каза нещо на френски и почувствах ръката на мъж върху бедрото си. Инстинктивно се обърнах и казах на датски: „Остави ме!”

Бях изправена лице в лице с широкоплещест мъж в моряшка униформа. За един миг, който ми се стори като цял век, помирисах алкохол в дъха му и чух туптенето на сърцето ми, сякаш щеше да се пръсна. После той сви рамене и ръката му увисна настрана.

Почувствах силен подтик да започна да тичам, но не смеех да показвам колко се страхувах. След като отминах на около петдесет ярда, надзърнах над рамото си. Мъжът все още гледаше в моята посока, но не направи опит да ме последва. Пет минути по-късно, изтощена и без дъх бях отново в хотелската стая. Хвърлих се до леглото и се опитах да се моля, но думи не ми идваха. Вместо това дълбоки хлипания си проправяха път през гърлото ми. Накрая хлипанията стихнаха и бяха последвани от пълна вътрешна тишина. Сякаш самото време бе спряло. Миналото и бъдещето бяха изключени. Бях преминала във вечното „сега”.

След неопределен период от такава вътрешна тишина думите на непознат език започнаха да текат спонтанно от устните ми. Шокирана разбрах, че не ги изговарям, а ги пея - с мелодия, която приличаше на някакъв средновековен напев. Въпреки че не можех да разбера думите, нямах съмнение каква беше тяхната тема. Беше на поклонение и радост, дори триумф. Станах от колене и започнах да ходя напред-назад с вдигнати ръце и думите на напева все още изтичаха от устните ми.

По това време вече беше съвсем естествено да говоря на непознат език. Всъщност правех го всеки път, когато се молех. Но това беше първият път, в който Святият Дух ми беше дал не само думи, които не разбирах, а и мелодия, която не бях чувала. Това беше още едно доказателство, ако все още се нуждаех от доказателство, че всичко това не идваше от моя ум. Наистина с ума си не разбирах защо трябваше да се покланям на Бога с такъв триумфален напев в тази гола стаичка. Външно нищо не се беше променило, а вътрешно страхът и самотата бяха отстъпили мястото на мир и радост.

Взех Библията си от нощното шкафче, като възнамерявах да прочета още веднъж любимите си стихове в Римляни, които започваха с думите: „Така също и Духът ни помага в нашите немощи…” Очите ми обаче се спряха на стиха след следващия: „Като знаем, че всичко съдейства за добро на тези, които любят Бога, които са призвани според Неговото намерение” (Римляни 8:28).

Призвани според Неговото намерение… Тези думи се отнасяха за мен! Бог беше Този, Който ме бе призовал да напусна Дания и да предприема това пътуване. Аз търсех да открия и изпълня Неговото намерение за живота си. Но ако е така… Значи всичко, което ми се случваше, беше за мое добро! Разочарованието, закъснението, допълнителните разходи, самотата - всичко това беше позволено от Небесния ми Отец за мое добро!

Ето една истинска причина за поклонение и радост - причина, която моят ум не можеше да приеме. Но в Божия ред, духът ми бе започнал да се радва преди умът ми да бе разбрал причината.

През останалата част от престоя ми в Марсилия хотелската стая ми бе станала молитвена стаичка. Тя вече не ми изглеждаше гола или самотна. Атмосферата в нея почти стана свещена. Всеки ден прекарвах часове там, като редувах поклонение с молитва - понякога говорех, понякога пеех - понякога на непознат език, понякога на роден.

В тази атмосфера на молитва започнах да разбирам различните пътища, по които Бог ме бе пазил и се бе грижил за мен. Чрез съня ми във влака Той ми бе показал, че е знаел какво предстои до най-малкия детайл, макар че аз не знаех. После в момента на самота на дока Той ми бе проговорил с тембъра на гласа на майка ми. Можеше ли нещо да ми покаже по-ясно нежността на Неговата любов към мен? Накрая Той ме защити от мъжа, който ме бе нападнал на улицата.

Освен всичко това обаче, започнах да виждам защо Бог бе позволил промяната в плановете ми. Години наред бях толкова зависима от себе си, толкова разчитах на своята мъдрост и оценка. В моята кариера като учителка това ми бе послужило добре, но в новия ми път на вяра, то бе станало пречка. Сега бях лишена от уповаването на себе си и се хвърлих на милостта и верността на Бога. Не можех вече да разчитам на своята преценка да планирам всяка стъпка, която трябваше да направя. Бях доволна да оставя ръката си в Божията и да Му позволя да ме води, ден след ден и стъпка по стъпка.

Френският кораб отплава точно на обяд в понеделник, 8 октомври 1928 г. Останах на палубата и наблюдавах как очертанията на Марсилия се сливаха с хоризонта. Беше вълнуващо да бъда отново на път към Ерусалим. И все пак знаех, че уроците, научени в Марсилия заслужаваха времето, което прекарах там.

Скоро разбрах, че никой на кораба не разбираше датски. Това означаваше, че бях длъжна да започна да използвам английски като ежедневен език. Повечето от членовете на екипажа бяха французи, а болшинството от другите пасажери бяха араби от разни части на Средния Изток, но почти всички знаеха малко английски. Ако понякога смятаха, че моите английски фрази бяха странни или че тежкият ми датски акцент бе труден за разбиране, бяха твърде учтиви, за да го покажат.

Сприятелих се с един търговец от Аман, който ме запозна с арабския език. Той беше първият арабин, с който се опитах да споделя вярата си.

„Как казвате името Исус на арабски?” го попитах.

„Йа-су-а”, отвърна той.

„И как се казва това?” попитах аз, като посочих една врата.

„Баб”, отговори приятелят ми.

Вече знаех, че арабската дума за „Бог” беше Аллах.

„Йа-су-а баб Аллах”, му казах, като посочвах към небето, докато говорех. „Исус е вратата към Бога.”

Той се усмихна учтиво и поклати глава.

Нашето пътуване на изток беше спокойно. Ние спирахме на различни пристанища на северния бряг на Средиземно море, а и на един от Егейските острови. Много от имената на местата ми напомниха мисионерските пътувания на Павел.

По време на воайажа прекарах време да изучавам една употребявана карта на Святата Земя, която си бях взела в Дания. Забелязах, че главният път от Тел Авив се виеше на изток през планините към Ерусалим. Според мащаба на картата разстоянието бе към 50 мили. Главните планини сякаш се сгъстяваха към Ерусалим. Спомних си думите на псалмиста: „Както хълмовете окръжават Ерусалим, така Господ окръжава людете Си от сега и до века.” (Псалм 125:2).

Корабът ни спря в Тел Авив в четвъртък следобед, 18-ти октомври. Застанала на борда на кораба за първи път отблизо видях Святата Земя. Докът под мен бе обсипан с щайги и бали, между които моряците и носачите тичаха напред-назад, като жестикулираха и викаха един на друг на език, който взех за арабски. Отсреща имаше дълга барака с надпис: Н. М. МИТННИЦА И ИМИГРАЦИЯ. Под него бяха думите на два различни езика, с различни азбуки, като и двата ми бяха непознати. Вероятно арабски и еврейски.

Като се надигнах на пръсти можах само да надникна над покрива на бараката, където имаше пъстра тълпа от хора, скупчени на открито пространство песъчлива земя. Вероятно те чакаха, за да посрещнат пътници от кораба. Дали една от тях е госпожица Густафсон? Нямаше как да разбера.

Един от моряците ми помогна да си сваля багажа от кораба и да вляза в митническата барака. Първото ми интервю беше с офицер от служба Имиграция. „Вие сте от Дания?” каза той. „Посетител?” Аз кимнах.

Той прелисти страниците на паспорта ми, после удари гумен печат на едно празно място. „Давам ви посетителска виза, валидна за шест месеца”, обясни той. Долу на печата, с малки букви, забелязах думите: НЕ Е РАЗРЕШИТЕЛНО ЗА РАБОТА.

Следващият митнически офицер ме помоли да отворя двете големи части от багажа - куфар с дрехите ми и плетен куфар със спално бельо и няколко съда от сребро и кухненски принадлежности. След като претърси куфара в продължение на няколко минути, офицерът беляза и двата багажа със син тебешир и ми позволи да мина.

След миг се озовах вън с багажа в краката ми. Първата гледка, която се откри пред очите ми беше мъж с туника на квадрати, който лежеше в пясъка, опрян на стената на бараката. Кожата на краката му беше проядена от отворени рани. Като забеляза, че го гледам, той протегна към мен ръка, която завършваше със сурова червена буца, като повтаряше монотонно една единствена дума: „Бакшиш - Бакшиш - Бакшиш.”

Не можех да отделя очи от раните и червената буца. Дали това беше проказа? Точно там на открито, без всякаква превръзка и мухите се роят около него! Отворих портмонето си да намеря някоя монета, но после разбрах, че единствените пари, които имах, бяха френски.

Преди да реша какво трябваше да правя, бях заобиколена от тълпа дрипави малчугани, всички викаха и жестикулираха едновременно. Едното бутна пред лицето ми пощенска картичка с изглед; друго извади поднос от дреболии и сувенири; трето коленичи в краката ми, за да лъсне обувките ми. С ъгъла на окото си видях висока възрастна жена със стоманено сива коса, която крачеше към мен. „Тя трябва да е шведка”, си помислих.

„Вие ли сте госпожица Кристенсен от Дания?” каза дамата на шведски, като избута малчуганите настрана с ловко умение.

„Да”, отговорих на датски. „Аз съм Лидия Кристенсен. Вие трябва да сте госпожица Густафсон. Колко мило от ваша страна да дойдете, да ме посрещнете.”

„Добре дошла в Святата Земя!” каза госпожица Густафсон, като хвана протегнатата ми ръка с костеливите си пръсти. „Добре ли пътувахте?” Без да ми даде възможност да отговаря, тя продължи: „Ако искаме да стигнем в Ерусалим днес, нямаме време за губене. Почакайте тук с вашите неща, докато намеря такси.”

Докато стоях и чаках госпожица Густафсон да се върне, аз прегледах сцената пред мен - прокажения, дрипавите малчугани, рояците мухи, пясъкът, обсипан тук там с празни консервни кутии и загнили плодове. Над всичко това се носеше неясна непозната миризма, която леко сви стомаха ми. Не можех да си представя название за тази сцена, по-неподходящо от „Святата Земя”.

Не след дълго госпожица Густафсон се върна с такси. Последва продължителен разговор на арабски между нея и шофьора. Разбрах, че се пазаряха за цената на пътуването до Ерусалим. И двамата говореха като ядосани. Чудех се дали нямаше да се сбият, но накрая явно бяха стигнали до споразумение. „Дали това бе нормалният начин да провеждат разговор на арабски?” се запитах.

Шофьорът набута багажа ми в багажника и потеглихме на път за Ерусалим. Докато излизахме от покрайнините на Тел Авив, падна нощта. Още веднъж тъмнината ме изненада, както бе станало на дока в Марсилия. В един миг сякаш слънцето блестеше и няколко минути по-късно всичко беше тъмно.

Забелязах още, че щом се стъмни, улиците обезлюдяваха. Дори, когато минахме през град с къщи и от двете страни, нямаше никой, който да стои по улиците. Щом като излязохме от Тел Авив нямаше улично осветление, дори в градовете.

Докато очите ми свикваха с тъмнината, забелязах, че всички прозорци бяха защитени от дървени капаци. От време на време слабите лъчи на някоя лампа се процеждаха през пукнатина на капаците, но тази мъждукаща светлина по-скоро служеше, да подчертае, отколкото да разпръсне околната тъмнина. Не можех да не забележа контраста с ярката светлина и сигурността дори в малките датски градчета през нощта и силно чувство на носталгия ме заля.

„Защо няма хора по улиците?” попитах.

„О, хората никога не излизат, след като се стъмни!” възкликна госпожица Густафсон. „Ще бъдат нападнати и обрани, а може би и убити!” Тя нервно и пискливо се засмя.

„Няма ли полиция да пази хората?” попитах.

„О, да, има полиция, по британски модел - доста ефикасна по своя колониален начин. Но ако те нападнат на улицата нощем, те вероятно ще се отнесат сякаш ти единствена си виновна, че си навън в такъв неразумен час! Законна уредба от турско време.” Отново твърде напрегнат смях.

Пътят започна да се вие нагоре и аз разпознах тъмните очертания на планинските вериги от двете страни. „Сигурно започваме да се качваме към Ерусалим”, си помислих. Пулсът ми започна да бие по-бързо.

След малко стигнахме до едно място, където пътят сякаш се дублираше през цялото време. „Тези завои са познати като Седемте Сестри”, обясни госпожица Густафсон. „Не сме много далеч от Ерусалим вече.”

Съзерцавах тъмната маса планини от едната страна и това, което изглеждаше като скок в нищото от другата страна. Шофьорът вземаше всеки завой с възможно най-малко разстояние между нас и края на пътя. Всеки път, когато завивахме, колата се тресеше и клатеше и гумите издаваха миризма на изгоряла гума. От време на време госпожица Густафсон се накланяше напред, за да говори на шофьора. „Шуойа - шуойа”! каза тя. „Шуойа - шуойа”!

После се обърна и ми обясни: „Това е първата дума, която трябва да научите, когато пътувате с такси в тази страна. Означава „бавно” или „внимателно”. Повторих фразата в ума си няколко пъти, за да ми е готова за бъдеща употреба.

Денят за мен беше изморителен и започнах да дремя. Бях събудена от госпожица Густафсон, която каза: „Това са покрайнините на Ерусалим.” Веднага се разбудих съвсем. „Намираме се на пътя за Яфа”, добави госпожица Густафсон. „Той ще ни отведе право в центъра на града.”

Въздухът беше спокоен и небето безоблачно. Тънкият гребен на новата луна вече се виждаше, като добавяше малко светлина към тази, която се процеждаше от плеяди звезди и можах да разпозная очертанията на къщите с удивителна яснота.

„Колко е тихо всичко!” отбелязах аз. „И колко солидни изглеждат къщите!”

„Те са солидни”, отговори госпожица Густафсон. „Построени са от дялани камъни. Друг материал не е позволен в града.” Тя се облегна напред и каза нещо на арабски на шофьора. „Помолих го малко да се отклони от пътя ни”, обясни тя. „Маршрутът, който ще следваме, ще ни заведе в северозападния ъгъл на Стария град и до западната стена - край Портата Яфа. Това ще бъде добро въведение за вас в Ерусалим.”

Малко по-нататък пътят се разшири пред нас. „Площад Аленби”, обясни госпожица Густафсон. „Тази тъмна маса от камъни точно пред нас е стената на Стария град.”

Напрегнах очите си да видя редиците от дялани камъни, които се издигаха до неравна линия отгоре, която прорязваше нощното небе. Таксито зави леко надясно и ние продължихме около четвърт миля по тъмната сянка на стената отляво. „Каква странна комбинация от тишина и сила”, си помислих. „Почти ще накара човек да се почувства като натрапник.”

Госпожица Густафсон докосна ръката ми и посочи наляво. „Тази кула там, която се издига над стената е Кулата на Давид”, каза тя. „Там е и портата Яфа. Но разбира се, тя вече е затворена и залостена след залез слънце.”

Скоро след като подминахме портата Яфа таксито зави надясно и мина през някакъв мост, след това тръгна нагоре по два-три стръмни наклона. „Това е Талбиа - района, където живея”, каза госпожица Густафсон. Тя отново говори с шофьора на арабски.

Накрая спряхме пред тясна правоъгълна сграда. Шофьорът свали багажа ми на тротоара и госпожица Густафсон преброи някакви пари в дланта му. Никакъв лъч светлина отвън или отвътре не осветяваше сградата, но госпожица Густафсон явно не се нуждаеше от светлина. Като взе куфара ми, тя поведе към тежка желязна врата на нивото на тротоара. Аз я следвах отзад, като държах плетения куфар с две ръце пред себе си.

Госпожица Густафсон извади огромен железен ключ от чантата си и отвори вратата. След като попипа с ръка в коридора, тя намери кибрит и запали газена лампа. Държейки лампата в лявата си ръка, тя поведе към всекидневната. Каменният под бе отчасти покрит с дрипава черга. Мебелите бяха във викториански стил, тъмни и прашни. Въздухът беше задушен и пропит с някаква неопределена миризма, която ми напомняше вехтошарски магазин.

„Спалнята ми е там вътре”, каза госпожица Густафсон, като посочи полуотворена врата в единия край. „Ще ти оправя леглото тук на дивана.”

Тя измъкна два тесни чаршафа от някакъв килер и ги постла на дивана. След това ги покри със закърпен юрган. После сложи сламена възглавница под чаршафа от единия край на дивана. Не бях яла, нито пила нещо от обяд и бях отчаяно жадна.

„Може ли да те помоля за чаша вода?” попитах.

Госпожица Густафсон ме погледна, сякаш молбата ми беше крайно неразумна. „Вода?” каза тя. „Ами не, разбира се! Водата е заразена. Ако пиеш, ще се разболееш.”

Е, вероятно бях достатъчно изморена, за да заспя въпреки жаждата ми. „Вероятно можем да отворим прозорец”, предложих аз. „Въздухът тук е толкова задушен.”

Отново госпожица Густафсон ме погледна с тъмните си очи продължително и добави с допълнителен акцент в думите си. „Да отворим прозорец?” каза тя. „Никога! Змиите ще влязат!”

Неволна тръпка премина през гръбначния ми стълб. „Наистина ли има змии толкова наблизо?”

„Има, наистина. И това не е всичко!”

В края на всяка забележка тя издаваше странен писклив смях. Това започваше да ме изнервя. „Заразена вода! Змии, които надничат през прозореца!” си казах. „Какво друго може да има?” Но бях прекалено объркана, за да задавам повече въпроси.

Веднага щом полегнах на дивана, госпожица Густафсон влезе в спалнята, като взе лампата със себе си. Няколко минути по-късно я чух да духа лампата.

Лежах в тъмното, като отчаяно се опитвах да пренебрегна жаждата си, но ставаше само по-лошо. Спомних си, че на масата в ъгъла на стаята бях забелязала един нар в чиния. Само ако можех да го отворя и да изпия една-две глътки от сока, струваше ми се, че щях да изтрая до сутринта. Плахо станах от дивана и на пръсти тръгнах към масата. Като протягах ръка към нара, ръкавът на нощницата ми се опря в някакво глинено гърне върху масата от отсамния край. То падна на каменния под с отекващ трясък и се счупи на парчета. От спалнята се чу смразяващ кръвта писък и в следващия миг видях очертанията на госпожица Густафсон в дълга бяла нощница на черния фон на вратата на спалнята.

„Крадци!” изпищя тя. „Крадци! Влезли са вътре!”

„Не, госпожице Густафсон”, опитах се да я уверя, „никой не е влязъл. Аз се опитвах да взема нещо от масата и съборих гърнето. Съжалявам!”

„О, ти ли си!” каза тя. „Благодаря на Бога за това! Бях забравила, че си тук.”

Тя се върна обратно в спалнята си и аз продължих да търся, докато уцелих нара. Нямах нож, с който да го разрежа и забих нокът през кората. Успях да го отворя с пръсти и да изсмуча малко от доста киселия сок.

Отново се върнах на пръсти до дивана и легнах. Въпреки че бях уморена, не можех да се отпусна. Бях преангажирана с госпожица Густафсон. Дали страховете й бяха основателни? Или пък бяха фантазии на ума й под влияние на многото години, през които бе живяла сама в Ерусалим? Докога ли щяха да изтраят нервите ми?

Междувременно беше ясно, че госпожица Густафсон всъщност нямаше условия за повече от един човек. Нейният тесен, пълен със слама диван не можеше да замести истинско легло.

Несъзнателно започнах да се моля. „Господи, ако имаш друго място - място, което си избрал за мен - моля Те, заведи ме в него бързо!”

Но не знаех дори къде да започна да търся? Освен госпожица Густафсон не знаех никакво име или адрес на друг човек в целия град. Облак от тъмни емоции надвисна над мен - самота, носталгия, несигурност - всичко се натрупа от плесенясалата атмосфера на всекидневната на госпожица Густафсон.

Накрая потънах в неспокоен сън. В съня си се виждах в такси, което караше бясно по остри завои, преследвано от крещяща фигура в бяло, която викаше: „Крадци! Крадци! Крадци!”

Ерусалим

На сутринта забелязах, че госпожица Густафсон внимателно преваряваше всяка капка вода, която пиехме, но кафето, което сервира за закуска най-сетне утоли жаждата ми. Бях решила да се преместя от всекидневната й при първа възможност, но нямах представа къде да отида. Спомних си молитвата предишната нощ. Дали наистина вярвах, че Бог щеше бързо да ми покаже къде да живея?

„Госпожице Густафсон”, казах, когато свършихме закуската, „трябва да ви платя за таксито и другите разходи от вчера. Бихте ли ми показали къде мога да осребря пътнически чекове?”

„Най-доброто място е банката Барклейс”, отвърна тя. „Тя е на площад Аленби. Снощи минахме покрай него. Аз също имам работа натам.”

Слънцето грееше силно от безоблачното небе, когато тръгнахме към банката. От самото начало реших да науча всичко, което можех за града, в който Бог ме бе довел - въпреки че все още не знаех какво имаше Той за мен да правя тук.

„Колко сухо и прашно изглежда всичко!” отбелязах.

„Не сме имали дъжд от април”, отвърна госпожица Густафсон, „но очакваме силни валежи през следващия месец - това, което Библията нарича ранния дъжд.”

На петдесетина метра от нас малко стадо овце и кози пасеше на празното място покрай пътя. Един млад мъж в дълга бяла туника стоеше и ги пазеше, като се опираше на върха на тоягата си. Той се бе защитил от слънцето с червено-бял шал, прикрепен с черна лента около главата му.

В младия човек имаше нещо необичайно познато. И все пак знаех, че никога не го бях виждала преди. Изведнъж затаих дъх и спрях като мъртва на тротоара. Умът ми се върна към мъжете, седящи на скалата, които бях видяла във видението. Шалът на младия мъж бе на квадрати, не чисто бял и лентата около него беше черна, а не златна. Но иначе стилът на облеклото беше същият. Трудно беше да сдържа вълнението си. Това наистина трябва да е земята, която Бог ми бе показал във видението!

„Това е традиционен арабски костюм”, отбеляза госпожица Густафсон, когато забеляза моя интерес. „Повечето араби все още го носят, но някои започват да носят костюми в западен стил.”

Стигнахме до един широк път със знак на един от ъглите, на който пишеше БУЛ. КИНГ ДЖОРДЖ V. „Тази е главната улица, която минава на север и на юг през Новия град”, каза госпожица Густафсон. В този район забелязах, че повечето хора бяха облечени в европейски стил. На едно разстояние от стотина метра долавях части от разговори на няколко европейски езика, както и един-два, които звучаха ориенталски.

„Еврейски имигранти”, обясни госпожица Густафсон. „От войната насам те се стичат, което арабите приемат с горчива неприязън. Напрежението се натрупва с времето. Няма да мине дълго и ще експлодира.”

Десет минути по-късно стигнахме на площад Аленби. На ярката слънчева светлина стената на Стария град не беше толкова чужда и мистериозна и улиците край нея сега бяха изпълнени с шум и дейности. Но зад нея впечатлението на тиха, непроменима сила бе толкова силно, колкото и преди.

Когато влязохме в банката, започнах да си разсъждавам колко от пътническите чекове да осребря. Не ми се искаше да ги гледам как се стопяват толкова бързо. Накрая обмених четиридесет долара, за което получих около десет палестински лири. Дадох на госпожица Густафсон четири лири (малко над петнадесет долара) за таксито и другите разходи за пътуването й до Тел Авив и й благодарих топло за всичко, което бе направила за мен. При това ми останаха шест лири (малко над двадесет и пет долара) в банкноти и шестдесет долара в пътнически чекове. За колко ли време щяха да ми стигнат?

Когато свърших моята работа, госпожица Густафсон зае своето място при касиера. Тя имаше някакъв проблем относно превод от Швеция, който се бил отклонил. Докато я чаках, излязох навън на стълбите на банката, за да наблюдавам хората по улицата. Може би една от тях бе жената със стомната на главата си…

Почти моментално съзрях жена от другата страна на площада, стояща в сянката на стената, с едната си ръка придържаше стомна на главата си. Дали това беше тя? Прегледах всяка подробност от дрехите и чертите й. Тя със сигурност бе облечена по същия начин, но нямаше шал около бедрата си. Освен това жената на скалата бе с по-светла кожа и значително по-млада. Вълнението се смеси с разочарование. Без съмнение бях в земята, но не бях видяла същата жена.

„Съжалявам, че те накарах да чакаш!” каза госпожица Густафсон, като ме настигна по стълбите няколко минути по-късно. „Ще се върнем у дома по друг път. Трябва да посетя една мисионерка в Абу Тор.” Тя смътно посочи на юг. „Казва се Лорна Ратклиф. И двете отговаряме за почерпките по време на редовните месечни събирания на мисионерите.”

С големите си крачки госпожица Густафсон тръгна направо през площад Аленби към мястото, където пътят за Яфа завиваше на юг покрай западната стена на Стария град. Трябваше да подтичвам, за да вървя в крак с нея. Не след дълго се оказахме част от потока мъже и животни, които заемаха цялата ширина на пътя. Магарета и камили, чудовищно натоварени с чували и плетени кошове, безмилостно се удряха в нас. Мъжете, които ги водеха, ги биеха безжалостно с пръчки и отправяха към тях жестоки думи, които ми звучаха като клетви. От време на време някой мъж се клатушкаше до нас, носейки върху превития си гръб товар, който аз считах за твърде тежък.

„Те са на път за пазарите вътре в Стария град”, каза госпожица Густафсон.

В този момент една бала върху преминаващо магаре ме удари толкова силно в гърба, че едва не ме събори на земята. „Принципът на дамите първо изглежда не се отнася за тази част на света”, казах.

„Съвсем не!” изсумтя госпожица Густафсон. „Точно обратното е. Виждаш ли този мъж с бастун в ръка и жената зад него с големия вързоп на главата? Това е редът в тази земя! Мъжът върви напред свободно, а жената следва отзад и носи всичко!”

„Защо носи това черно фередже пред лицето си?” попитах. „Защото е мюсюлманка”, отвърна госпожица Густафсон. „Счита се за неприлично за мюсюлманка да си показва лицето на публично място.”

От едната страна на пътя стоеше един човек с голям меден съд като кофа, привързан за гърба му. От ръба на кофата стърчеше тънък чучур на рамото му. В едната си ръка носеше метална чаша, а в другата ръка - две малки медни чинии. Той непрестанно удряше медните чинии с пръстите си, при което се чуваше силен метален звук, който рекламираше неговото присъствие. В същото време той не спираше да вика: „Мойа баридеа! Мойа баридеа!”

„Студена вода”, обясни госпожица Густафсон. „Той продава питейна вода.”

В този момент клиент се приближи до мъжа с кофата, който бързо наведе горната част на тялото си напред и сръчно хвана в металната чаша тънката струя вода, която се стичаше от чучура на кофата при движението на тялото му. После подаде чашата на своя клиент да пие и получи в замяна няколко малки метални монети. Почаках да видя дали ще избърше чашата, преди да дойде следващия клиент, но не го направи. Идеята за продаване на вода като цяло ми беше нова. Тя придаде по-голямо значение на обещанието на Христос, че ще даде „водата на живота даром” на всеки, който е жаден (вижте Откровение 22:17).

Когато стигнахме до портата Яфа, повечето хора завиваха и влизаха в Стария град. Ние спряхме за момент да видим как се скупчваха да влязат през вратата като водите на една широка река, които изведнъж стигат до тесен прорез. После продължихме на юг, като минахме покрай плитък басейн с кафява вода от дясната ни страна. Госпожица Густафсон тук се обърна назад за момент и посочи към южната стена на Стария град. „Това е хълмът Сион”, каза тя. „Но разбира се Сион често пъти се използва и като име за целия град. Думата е от дните на Давид.”

След около четвърт миля ние завихме наляво и тръгнахме по прашен път, който стръмно се виеше нагоре към няколко скупчени къщи на върха. „Ето къде живее госпожица Ратклиф”, каза госпожица Густафсон, като спря пред къща на два етажа с плосък покрив. Тя поведе нагоре по няколко стъпала и почука шумно на желязната врата. Вратата отвори тъмнокожа жена в дълга рокля, която падаше свободно на гънки над босите й крака. Тя обмени поздрави на арабски с госпожица Густафсон и ни поведе през широко входно антре в една стая, обзаведена отчасти като офис и отчасти като всекидневна.

Някаква ниска жена с побеляла коса се надигна зад дървеното бюро с извит сгъваем капак и дойде да ни поздрави. Тя изглеждаше в края на петдесетте. Носеше рокля с дълъг ръкав от тъмносив плат, която напълно покриваше тялото й от врата до глезените. Сивият цвят бе освежен единствено от тясна колосана бяла яка и бели маншети.

Госпожица Густафсон започна своето въведение. „Госпожице Ратклиф, това е госпожица Кристенсен. Тя току-що пристигна от Дания.”

„От Дания? Какво ви доведе чак в Ерусалим?” Гласът на госпожица Ратклиф беше мек, но учудващо дебел. „Вие мисионерка ли сте?”

„Е, не съвсем. Но вярвам, че Бог ме доведе в Ерусалим с някаква цел…” Спрях, като се чудех дали госпожица Ратклиф ме мислеше за толкова глупава, колкото на мен ми се стори.

„На хотел ли сте отседнали или при приятели?”

„Госпожица Густафсон беше твърде мила, да ми позволи да прекарам миналата нощ на нейния диван, но все още нямам къде да живея.”

Очите на госпожица Ратклиф сякаш ме измерваха. „Аз имам стая в мазето, която е празна. Искате ли да я видите?”

Като човек, който сънува, видях, как последвах госпожица Ратклиф надолу по някакви вътрешни стълби към мазето. Тя отвори една врата и ни поведе към голяма стая с каменни стени и под. Аз спрях на вратата и хвърлих набързо поглед наоколо. Само един миг бе достатъчен, да се забележат подробностите. Стените и подът бяха напълно голи, но две дървени врати в единия ъгъл намекваха, че имаше някакъв килер зад тях. Цялото обзавеждане се състоеше от четири неща - легло и скрин с чекмеджета отляво, и маса и стол отдясно. В отсрещния ъгъл имаше желязна врата и вляво от вратата - прозорец с тежка решетка, през който съзрях очертанията на каменно стълбище.

Докато погледът ми обхождаше детайлите, ме изпълни някаква топлина. Същото усещане, което преживях за първи път в Корсор, когато започнах да се моля за идването си в Ерусалим. Дали Святият Дух ми казваше: „Топло!”?

Вътрешната топлина беше в странен контраст с голата сцена, с която се сблъсках. Възможно ли е това да е мястото, което Бог бе приготвил за мен? Спомних си молитвата предишната нощ. Бях помолила Бога да ми покаже къде трябваше да отида - бързо. Ако това беше Божият отговор, той дойде по-бързо, отколкото предполагах.

Гласът на госпожица Ратклиф прекъсна мислите ми. „Тази желязна врата се отваря към вътрешен двор и от там има стълбище към улицата. Така ти ще имаш отделен вход, без да трябва да минаваш през нашата част от къщата.”

„Госпожице Ратклиф”, отговорих, „всичко се случи толкова внезапно, че наистина не зная какво да кажа.”

„Защо не почакаш малко и да се помолиш за това, преди да решиш?” И в следващия миг нея я нямаше.

Като останах сама, коленичих до леглото да помоля Бог за ясен отговор. Несъзнателно започнах да си представям моята всекидневна в Корсор - зеления кадифен стол, уилтонския килим, ореховото пиано, пердетата от златист брокат. Усещането на каменния под под коленете ми сякаш подсили контраста със сегашното ми положение. Какво ли искаше Бог да правя на такова място? Не можех да намеря отговор на този въпрос и все пак все още чувствах тази странна, утешителна топлина в себе си. Спомних си решението, което взех в хотела в Марсилия. Няма повече да разчитам на собствения си разум да планира пътя ми. Просто ще поставя ръката си в Божията и ще Му позволя да ме води стъпка по стъпка.

„Отче”, казах аз, „ако Ти си ме довел до това място, тогава аз съм доволна да бъда тук.” В момента, в който изговорих тези думи, вътрешните ми въпроси престанаха. Знаех, че бях на мястото, определено от Бог. Станах на крака и се върнах във всекидневната на госпожица Ратклиф, за да приема предложението й.

„Прекрасно, госпожице Кристенсен”, каза тя. „Кога ще се пренесете?”

Преди да имам време да отговоря, госпожица Густафсон се намеси. „Тя може да се премести още днес. Ще се върнем направо в моята къща и ще й вземем нещата. Пък и багажът й не е много.”

До четири часа следобед се бях нанесла в мазето на госпожица Ратклиф. Малкото ми рокли висяха от едната страна на килера в стената. Настаних кухненските си принадлежности върху рафтовете от другата страна. Останалите ми дрехи и аксесоари лесно се събраха в паянтовия скрин с чекмеджета. Плюшената жълта покривка придаде приветлив цвят на черното желязно легло. Пред прозореца плетеният ми куфар, изпразнен от съдържанието си, послужи като допълнителна мебел.

Някой предишен обитател бе оставил ръждясал пирон в стената над леглото. Това ми се стори подходящо място да закача календара на Сондерби с картината на овчаря.

Когато започна да се здрачава, госпожица Ратклиф дойде до вратата със запалена газена лампа. „Ето нещо, което ще ти трябва”, каза тя. „Когато имаш време да си купиш своя, можеш да ми върнеш тази.” Тя постави лампата на масата и седна на стола. „Разкажи ми повече за това, как дойде в Ерусалим”, продължи тя.

Аз седнах върху плетения куфар и започнах да й разказвам как Христос ми се откри в Дания и как в крайна сметка се отказах от положението си на учителка и тръгнах за Ерусалим. „Дори сега”, казах в заключение, „аз все още не зная какво Бог има за мен тук.”

„Преди десет години и аз дойдох в Ерусалим, без да знам какво ме чакаше”, отвърна госпожица Ратклиф. Тя продължи да ми разказва за работата, която постепенно била изградена - неделно училище, женски Библейски клас, евангелизация по затворите и между британските войници и полицаи. Тя спря, за да намести лампата и лицето й за миг се освети от нейните лъчи. Мрежа от малки бръчици издаваха многогодишна работа на открито слънце.

„Бяха десет трудни години”, каза тя, „с много душевни болки и разочарования. Но нали и нашият Господ ни предупреди какво да очакваме, като каза: „Ерусалиме, Ерусалиме, ти, който избиваш пророците, и с камъни убиваш пратените до тебе...” (Лука 13:34). Наистина няма друг град в света като Ерусалим.”

„Тогава, съжалявате ли, че дойдохте?”

„Не, госпожице Кристенсен, не съжалявам. Въпреки всичко Ерусалим сам по себе си е награда. Той изисква да го обичаш толкова всеотдайно, че никакво страдание, нито обезсърчение, нито опасност да не могат да променят любовта ти към него.” Тя се усмихна. „Ето защо псалмистът каза: „Ако не предпочета Ерусалим пред главното си веселие.”

Когато госпожица Ратклиф най-сетне стана да си ходи, аз я задържах. „Има едно нещо, което все още не сте ми казали”, казах. „Какъв ще бъде наемът на моята стая?”

Госпожица Ратклиф ме погледна с подозрителна усмивка. „Да речем осем долара на месец!”

Когато тя си отиде, поставих Библията си на масата под лампата и отворих на книгата Псалми. Исках сама да прочета думите, които госпожица Ратклиф бе цитирала относно Ерусалим. Накрая ги намерих:

Ако те забравя, Ерусалиме, нека забравя десницата ми изкуството си! Нека се залепи езикът ми за небцето ми, ако не те помня, ако не предпочета Ерусалим пред главното си веселие.

Псалм 137:5-6

Затворих страниците на Библията и се огледах. Голата суровост на стените малко се смекчаваше от сенките. Едно дълбоко чувство на мир сякаш слезе над стаята. Това беше новият ми дом! Колко бях благодарна, че бях тук! Наведох главата си в поклонение.

„Благодаря Ти, Господи!” казах. „Благодаря Ти, че съм тук в Ерусалим!”

На следващата сутрин госпожица Ратклиф ме покани горе на закуска с нея. Докато се хранехме, тя започна да ми дава някои съвети относно настаняването.

„Едно от първите неща, които трябва да направиш, е, да си наемеш собствена пощенска кутия”, каза тя. „Получаването на поща на уличния адрес е несигурно. След това, разбира се, ще са ти нужни хранителни продукти и примус.”

„Примус?” казах аз. „Какво е това?”

„Малка печка, която ползва газ. Това е, с което повечето хора в Ерусалим готвят.”

Госпожица Ратклиф взе малко медно звънче, което стоеше до нейната чиния и позвъни с него два или три пъти. Една врата се отвори зад нея и влезе една жена и застана до нейния стол. Познах, че беше същата тъмнокожа жена, която бе отворила вратата предишния ден.

„Това е Мария”, каза госпожица Ратклиф. „Тя не разбира много английски, но ще й кажа къде да те заведе и какво трябва да купите.” После се обърна и говори с Мария на арабски език.

„Помолих я да те заведе първо на пощата”, обясни госпожица Ратклиф. „После можете да тръгнете към Портата за Дамаск и да се върнете през Стария град. Ще можете да вземете нещата, от които се нуждаеш от пазарите там. Мария ще се оправи с парите вместо теб.”

Пет минути по-късно Мария и аз вървяхме рамо до рамо към центъра на Ерусалим. Върху главата си тя имаше малък здраво увит тюрбан от плат, върху който бе поставена плитка кръгла кошница, изплетена от тръстика. Това още веднъж ми напомни за жената със стомната на главата във видението ми. Явно за арабките беше обичайно да носят разни неща върху главите си по този начин, без някакво съзнателно усилие от тяхна страна.

Мария знаеше само няколко думи на английски, но можеше да ми посочи главните забележителности. Ние отново минахме по маршрута, който бяхме извървели с госпожица Густафсон предишния ден, като следвахме пътя за Яфа на север. На площад Аленби само един завой надясно ни отведе пред пощата, където за сумата от четири долара, аз си наех собствена кутия за следващите дванадесет месеца. Като продължихме на изток край северната стена на Стария град, стигнахме до една голяма порта с арка и с голямо калдъръмено пространство пред нея.

„Портата към Дамаск”, каза Мария.

На мястото пред вратата бяха скупчени няколко групи животни - овце, магарета и камили. На голямо разстояние от двете страни покрай стените бяха наредени дървени сергии, върху които имаше редици от чували, отворени отгоре. Една част от чувалите съдържаха различни видове грубо смляно брашно. Малко по-нататък видях чували с ориз, захар и леща. Други чували бяха пълни догоре с дърва за горене и въглища.

На един от каменните стълбове на портата се бе облегнал човек с голяма плетена кошница, привързана към гърба му. Мария му помаха и той тръгна след нас, когато минахме през портата. Скоро се намерихме в лабиринт от тесни калдъръмени улици, които бяха като врязани между редиците от малки дюкянчета. На някои места улиците бяха покрити отгоре с каменни арки, на други - стените на къщите от двете страни се извисяваха толкова далеч, че почти се допираха над средата на улицата. Под тях царуваше изкуствен здрач. Чудех се как някой може да се оправи през всички тях, но Мария сякаш се чувстваше у дома си.

Всяка част имаше своя характерна форма на търговия. Имаше една улица за калайджии и други ковачи, друга - за обущари. Забелязах една част, където бяха изложени черги и килими, а друга бе отделена за порцелан, стъкло и керамични изделия. Минахме покрай дълга редица от сергии с плодове и зеленчуци, после покрай място, където имаше изложени различни видове прясно заклано месо. Рояци от мухи се носеха около месото, но сякаш никой не го бе грижа да ги прогони.

Докато стоях пред един месарски магазин и чаках Мария, покрай мен мина човек с ръчна количка с едно колело и изсипа на каменния под купчина овчи глави - прясно заклани и одрани. Преди да имам време да се съвзема от тази гледка, втори човек го последва с по-голяма количка, в която бяха труповете на овцете. Чудех се дали ще мога отново да ям овнешко и да ми хареса!

В един ъгъл Мария посочи надолу към една улица, където почти не се забелязваше някаква дейност. „Яхуд!” - каза тя. „Евреи!” Тя постави главата върху ръцете си като на възглавница. Разбрах, че беше събота и евреите празнуват своя шабат.

Във всички други части обаче шумът и дейността бяха интензивни. Хора и животни си пробиваха път в непрестанен поток в двете посоки през тесните улички. Вътре в магазините клиентите се пазаряха шумно с търговците, като ги следяха зорко, докато им теглеха стоките върху метални везни, окачени на тавана.

Като допълнение към грубите звуци на непознатия език, въздухът бе изпълнен със странна смесица от остри миризми - исоп, пипер, печено кафе, пържена сланина, прясно изпечен хляб, чесън в дъха на всеки, пот на хора и животни и изпражненията на безброй животни. Цялостното впечатление върху сетивата ми беше повече, отколкото можех да понеса.

Забелязах, че върху стоките нямаше маркирана цена. Всяка покупка, която Мария правеше, изискваше известно време оживен разговор, преди да даде някакви пари. Ако не беше доволна от цените в един магазин, тя отиваше в друг. Идеята за пазарене за цената на половин килограм картофи или десетина яйца ми беше съвсем нова. Явно времето тук не беше най-важното. Човекът с кошницата ни следваше търпеливо от магазин до магазин. След всяка покупка той навеждаше тялото си напред с отвора на кошницата към Мария и тя я поставяше вътре.

Накрая тримата се озовахме в по-открита област, която водеше към висока желязна порта, която Мария разпозна като портата на Яфа. Кошницата на гърба на мъжа беше вече пълна. На дъното през преплетените пръчки се виждаше метална кутия от четири галона с газ. Върху нея имаше разнообразен асортимент от хранителни продукти - домати, краставици, картофи, черни маслини, козе сирене, хартиен пакет захар, както и някои зеленчуци, които не бях виждала преди. Най-отгоре на купчината беше примусът, тиган, голяма кибритена кутия и три стъклени шишета, в които имаше мляко, зехтин и метилов спирт. Над всичко това стърчеше долната част на метла, като дръжката й се намираше между продуктите.

В допълнение Мария носеше в кошницата върху главата си няколко плоски кръгли кафяви хлебчета и десетина малки яйца. В едната си ръка носеше лампа със стъклено шише и коминче. Моят дял от целия товар беше малък, но много важен за мен - ключът на новата ми наета пощенска кутия, който поставих на сигурно място в чантата си. И всред всичко, което беше ново и странно, този малък ключ все още някак си ме свързваше с Дания.

Като минахме през портата Яфа, ние отново се потопихме в силната слънчева светлина. Нужни ми бяха няколко мига, за да свикнат очите ми с блясъка след праха и камъните. На няколко метра надолу по пътя се обърнах и погледът ми проследи стената на Стария град на север. Не бях забелязала колко различни цветове имаше върху нея. Камъните на портата Яфа имаха различни нюанси на сиво, а тези в стената на север от нея имаха лек кафеникав оттенък, който топло блестеше на слънчевата светлина.

Когато се върнахме в къщата на госпожица Ратклиф, човекът с кошницата ни последва надолу по каменните стълби до двора, където коленичи търпеливо, докато Мария вдигаше своите покупки от кошницата. Вече не се учудих на шумния разговор между него и Мария, който последва. Явно те определяха надницата за сутрешната работа. Накрая те сякаш стигнаха до споразумение и мъжът си тръгна, като натъпка парите някъде в гънките на свободната си дреха. Имах впечатлението, че бе много доволен от сумата, която бе получил, но не искаше да го показва.

Благодарих на Мария топло за помощта й, след което се заех със задачата да разпределя всичко, което бяхме донесли. Малките неща отидоха по рафтовете; по-големите наредих прилежно на пода до килера. Накрая взех новата си метла и изметох пода.

Госпожица Ратклиф ми обясни набързо, че палестинските пари се основават на десетичната система. Една лира се разделя на сто пиастра, а един пиастър съответно се разделя на десет милиеми. Като подредих стаята си отново, аз направих разчет на това, което бях похарчила, както следва:

Продукти             89 пиастра (около 3,56 долара)

Газ                        28 пиастра

Метилов спирт     6 пиастра

Лампа                   47 пиастра

Примус                 62 пиастра

Метла и кошче    17 пиастра

Мъжа с коша        15 пиастра

                               264 пиастра (около 10,76 долара).

При това останах с около четиринадесет долара в палестински пари и шестдесет в пътнически чекове. Започнах да смятам за колко време това ще ми стигне, но после реших, че си губя времето. Моите средства явно щяха да се изчерпят не след дълго. Една седмица или две нямаше голяма разлика.

След обяд госпожица Ратклиф слезе, за да види как се справям. Аз използвах възможността да я попитам за снабдяването с вода, като споменах какво бе казала госпожица Густафсон за заразата.

„Е, положението не е чак толкова зле”, отвърна госпожица Ратклиф с усмивка. „През вековете Ерусалим винаги е имал проблем с водата. Днес градската вода се събира с помпи на няколко места. Но почти всички къщи, построени през турския период имат подземни цистерни, в които събират дъждовна вода от покрива. Ние имаме такава. През годините предполагам, че стомахът ми е свикнал с нея - и аз не винаги изварявам водата.”

По-късно през деня Мария ми предаде първия урок по използване на примуса. Първо напълни резервоара с газ. След това наля метилов спирт в улея горе и го запали. Накрая, с бързи движения на помпата, тя вкара газта във вертикална тръба и нагоре през перфорациите в главата, където топлината от метиловия спирт образува ясен син пламък и загоря с постоянен съскащ звук.

Вечерта сготвих за първи път на примуса - две варени яйца. Към тях прибавих салата от маруля, домат и краставица, грубо хлебче, малко козе сирене, няколко маслини и чаша горещ чай. Правех хляба да омекне, като го потапях в зехтин, но не можех да се убедя, че зехтинът може да заеме мястото на хубавото датско масло!

Когато свърших с храненето, изчистих масата и в кръга от светлина, която новата ми лампа пръскаше, отворих Библията си и картата на Ерусалим. Първо внимателно проследих върху картата маршрута, който Мария и аз бяхме изминали през деня - нагоре по западната страна на Стария град, после покрай северната стена и надолу през портата за Дамаск, след това на запад към портата за Яфа и обратно покрай западния край на долината Хином.

След това отворих на книгата Псалми и започнах да търся стихове, които се отнасяха за Ерусалим. След малко се спрях на следните думи: „Ти ще станеш и ще се смилиш за Сион… Защото слугите Ти копнеят за камъните му и милеят за пръстта му” (Псалм 102:13-14).

Камъни и пръст. Колко бяха реални тези думи сега! Но всъщност можеше ли човек да се влюби в такива неща?

Отново спрях: „Ето, нозете ни стоят отвътре портите ти, Ерусалиме” (Псалм 122:2). Тази сутрин моите крака бяха направили съвсем същото!

„Молитствайте за мира на Ерусалим”, продължава псалмистът. „Нека благоденстват ония, които те обичат” (стих 6). Колко много можеха да кажат Божиите хора в ония дни за любовта към Ерусалим! Тяхната връзка с града беше толкова лична - почти като на дете с неговата майка или младеж и неговата булка.

По-късно, когато коленичих в молитва, преди да си легна, умът ми се върна на тази тема. „Благодаря Ти, Господи, че си ме довел в Ерусалим”, казах отново. „Не разбирам защо съм тук и не се чувствам достойна да бъда тук. Но моля Те, помогни ми да обикна този град, както Твоите слуги са го обичали през вековете.”

Моето място

Следващият ден беше неделя. Присъствах на сутрешната служба на госпожица Ратклиф, която се провеждаше в дълга тясна стая на първия етаж. Имаше около двадесет и пет човека, главно жени и деца. Група деца изпяха няколко живи припева на арабски. Познах единия, че беше арабския вариант на „Мен Исус е възлюбил.” След това един британски полицай с униформа говори за важността да четем Библията всеки ден. Превеждаше му един арабин, който явно също беше полицай.

Този следобед написах дълго писмо на майка ми, като описах пътуването си и първите си впечатления от Ерусалим. Реших, че от сега нататък ще й пиша редовно поне веднъж в седмицата. Написах писма и на Валборг, Кристин Сондерби и пастор Расмусен, като им дадох новия си адрес.

През следващите дни започнах да си изграждам стил на живот според новото ми обкръжение. Осъзнах нуждата си да бъда по-систематична в ежедневното ми четене на Библията. Разделих Библията на три главни раздела: исторически книги, от Битие до Естир; поетични и пророчески книги, състоящи се от останалата част на Стария Завет и Нов Завет. Всяка сутрин започвах деня, като четях от Новия Завет; по средата на деня четях от историческите книги, а вечер завършвах деня с четене на поетическите и пророческите книги.

В допълнение, избрах определени теми, които се отнасяха до новото ми положение: градът Ерусалим, силата на молитвата, различните форми на служение на Бога - тъй като исках да разбера моето определено служение в Ерусалим и до този момент то беше чрез молитви, в които Бог ме беше насочвал. Избрах различен цвят молив за всяка тема - син за Ерусалим, зелен за молитвата, червен за служение - като подчертавах всеки пасаж в съответния цвят. В края на деня сравнявах пасажите, подчертани с един и същ цвят от трите главни раздела на Библията и постоянно се впечатлявах от начина, по който те хвърляха светлина един върху друг.

Друга нужда, която осъзнах, беше, да подобря познанията си по английски. Реших, че можех да комбинирам това с четенето на Библията. Поставих двете си Библии една до друга, като четях първо на датски, а след това на английски. Веднага, щом почувствах, че бях усвоила някоя нова фраза, опитвах да я използвам в разговор с госпожица Ратклиф. От време на време това извикваше усмивка на устните й, като казвах, че се бях „загърнала с одежди” или „възпламенила” моя примус - и тя се смееше на глас, когато й казах, че „вътрешностите ми заиграха от радост”!

Освен това си определих време за молитва за предишните ми колеги в училището в Корсор. Спомнях си как се събират всеки ден в общата стая в първото сутрешно междучасие на кафе и като изчислих разликата в часовете, реших да се моля за тях точно в това време, като молех Бог по някакъв начин да им се изяви, както се бе изявил на мен.

Не мина дълго и госпожица Ратклиф ме заговори за нуждата от изучаване на езика. „Колкото по-рано започнеш да изучаваш езика на страната”, каза тя, „толкова по-добре.”

„С кой език би ме посъветвала да започна?” попитах.

„Няма смисъл да учиш еврейски - тук почти никой не го говори”, отвърна госпожица Ратклиф. „Евреите, родени тук, говорят главно арабски. Тези, които имигрират, говорят езика на страната, от която са дошли - някаква форма на идиш. Арабският е езикът, който ще ти трябва най-много. Жената, която свиреше на пиано в неделя сутрин е учителка по езика.”

Уговорих с тази арабка да ми дава пет едночасови урока в седмицата за сумата от два долара. След първите две седмици бях готова да се откажа. Някои от звуците, особено гърлените, не приличаха на нищо в моя език или  в другите езици, които изобщо мях чувала. Гърлото ме болеше от усилие да се опитвам да ги произнеса. Писането също беше непознато, вървеше от дясно на ляво с три различни форми за всяка буква - според това дели се среща в началото, средата или края на всяка дума. Речникът не беше по-малко труден. Моята учителка спомена, че всъщност има четиридесет различни арабски думи, които описват камила. Чувствах, че до края на живота си не бих усвоила такъв език!

И всред всичките ми мъки с арабския, дойде помощ и насърчение от неочакван източник. Освен Мария имаше една по-възрастна сляпа арабка, на име Ниджма, която също живееше у госпожица Ратклиф. Чрез запознанствата си с различни мисионери Ниджма бе придобила добро познание по английския език. Тя редовно четеше английска Библия на Браил и с радост цитираше по памет със сухия си пресипнал глас. Като много слепи хора тя компенсираше липсата на зрение с изострена чувствителност в други области.

С помощта на своята малка бяла пръчка и нищо друго, Ниджма си проправяше път към Стария град и прекарваше час-два там всеки ден. Тя умееше да влиза в разговор с хората и почти винаги завършваше, като споделяше с тях своята вяра в Христос. „Наричам ги моите пътувания на лов”, обясни тя. „Опитвам се да се покорявам на думите на нашия Господ - да бъда ловец на човеци.”

Ниджма имаше и времето и търпението, които бяха необходими да ми помага в борбите ми с арабския. Всеки ден, след като учителката ми си тръгнеше, Ниджма ме караше да преговарям с нея новите думи и фрази отново и отново, докато произношението ми я задоволяваше. Често повтарях някоя дума по двадесет или тридесет пъти, преди Ниджма да възкликнеше: „Ел-хамд ил-Аллах!” - „Благодаря Богу!”, което показваше, че бях достигнала необходимия стандарт.

Често придружавах Ниджма на нейните „пътувания на лов” до портата за Яфа и после продължавах сама да изследвам областта отвъд стените на Стария град, като спирах на пощата, да видя дали имаше писмо от Дания. Но кутията винаги беше празна. Не веднъж виждах някоя жена, която ми напомняше тази от видението, но никога не беше същата жена. Достигнах до заключението, че не беше разумно да бъда твърде ангажирана с нея. Ако Бог искаше да я срещна, Той щеше да го подреди по Своя начин и на Своето време.

На връщане от едно от тези пътувания се натъкнах на еврейско погребение. Четирима мъже вървяха напред, като носеха носилка, върху която бе положено тялото, увито в молитвен шал, привързан с лента. Жалеещите вървяха бавно отзад. Мъжете вървяха напред, облечени в черно и главите им бяха покрити с черни широкополи шапки. Зад тях жените, чиито разбъркани коси падаха свободно върху лицата им, издаваха продължителен писклив вик на жалеене. В очите и на мъжете, и на жените имаше вторачен поглед на празна и безнадеждна скръб. Никога преди не бях виждала хора, които демонстрират такъв ужас от смъртта… Колко отчаяно се нуждаеха да познаят Този, Който каза пред гроба на Лазар: „Аз Съм Възкресението и животът!” (вижте Йоан 11:25).

Най-сетне, след като бях вече повече от три седмици в Ерусалим, намерих писмо от майка ми в пощенската кутия. Ръцете ми трепереха, докато го отварях. Прочетох го без дори да спра, да заключа кутията. Писмото от майка ми бе пълно с местна информация. Инге, дъщерята на директора на пощата се оженила за американски моряк. Ханс Петер, моето другарче от детството, бил избран за менажер на местната спестовна банка. Когато стигнах до заключителната фраза, очите ми се замъглиха от сълзи. Майка ми се беше подписала: „Твоя любяща и молеща се мама.”

На връщане от пощата в същия ден се отбих в една книжарница и си купих арабска Библия. Сега имах три Библии, които да наредя на масата една до друга: датска, английска и арабска. Един ден гордо заявих на Ниджма, че съм прочела първия стих от Библията на арабски.

„Кой стих?” попита тя.

„Първият стих на евангелието от свети Йоан.”

„Колко време ти отне?”

„Около два часа.”

„Ел-хамд ил-Аллах!” беше нейният коментар.

Една сутрин в средата на ноември, точно един месец от пристигането ми в Ерусалим, се събудих със странното чувство, че светът около мен се бе променил. Въздухът бе изпълнен с постоянен ритмичен звук. Отначало не разбирах точно какво се бе променило. После изведнъж ми просветна - валеше! Виждах го през железните решетки на прозореца ми.

Няколко минути стоях пред прозореца очарована, не можех да откъсна погледа си от дъжда. Той не падаше на капчици, а из ведро, като изпълваше целия обсег на зрението ми. За първи път виждах дъжд, откакто бях стъпила в Палестина. Това беше дългоочакваният „ранен дъжд”, който прекратяваше сушата, която започваше от април.

След това дъждът продължи, без да спира през целия ден и през нощта. Температурата в стаята ми падна с повече от двадесет градуса. Стените и подът се покриха с тънък слой влага. Когато прекарах пръст по тях, остана пътека във влагата. През нощта се завих с всичките си одеала, които бях донесла от Дания, за да се стопля и за сутрешното ми четене от Библията на следващия ден сметнах за необходимо да си наметна връхна дреха.

Докато се разхождах из Стария град, си спомних, че бях минавала по една улица, където се продаваха разни видове нафтови печки. Когато дъждът най-сетне спря, аз тръгнах към тази улица, като вървях в гъста лепкава кал там, където само преди два дена имаше само прах. Направих всичко по силите си, да следвам модела на Мария за пазаруване, като минах през разните дюкянчета и във всяко от тях питах за цените. Накрая намерих печка, която ми изглеждаше подходяща и предложих на човека половината от сумата, която той бе поискал. За моя изненада той прие веднага! Разбрах, че е очаквал да започна много по-ниско.

Хванах печката за дръжката и тръгнах обратно към къщи. Минавайки покрай мъж с кошница на гърба, бях изкушена да му позволя да ми носи печката. Но бързо на ум си направих сметката. Бях платила 4,32 долара за печката. Това ме остави с около 3 долара в чантата и 30 в пътнически чекове. Реших, че ще е по-добре сама да си нося печката!

Към края на ноември получих писмо от Валборг: 

Миналата неделя ходих в Петдесятната църква и пастор Расмусен се помоли за мен и аз говорих на езици! Сега разбирам кое те правеше толкова щастлива - дори когато всички бяха срещу теб…

Никога няма да отгатнеш къде работя сега - при госпожица Сторм. Тя дойде при мен преди един месец и ме помоли да работя за нея. Тя непрестанно ми задава въпроси за теб и това, което толкова промени живота ти. Да си кажа правичката, тя се интересува, но не иска да го покаже… 

„Това означава, че от сега нататък трябва да се моля два пъти повече за Ерна Сторм!” си казах.

От време на време, като гледах как спестените ми пари се топят, си мислех за възможността да започна някаква работа. Може би имаше някакво училище, в което да преподавам от време на време. Но си спомних, че визата ми не ми позволяваше да работя. Дали трябваше да променя визата си? Всеки път, когато мислех да направя това, си загубвах вътрешния мир. Разбирах, че Святият Дух ми казваше: „Сега става студено.” Ах, само да можеш Бог някак да ми покаже каква работа имаше за мен тук!

Две седмици след писмото на Валборг получих писмо с непознат почерк, изпратено от Бейрут, Ливан. Кой ли можеше да ми пише от Бейрут? Никого не познавах там. Писмото беше на датски. Под заглавието ДАТСКА МИСИЯ В БИБЛЕЙСКИТЕ ЗЕМИ, пишеше:

Скъпа госпожице Кристенсен,

Вашето име ми бе дадено от господин Педерсен, директор на държавното училище в Корсор. Той ми каза, че вие сте служили при него като директор на отдела домакинство, но сега сте в Ерусалим.

Пиша ви, за да ви попитам бихте ли приела мястото на ръководител по домакинска наука в девическото ни училище тук в Бейрут. Имаме около двеста ученички и желаем да разширим отдела по домакинство. Под подходящо ръководство чувстваме, че това може да стане най-важната част от нашето служение на хората от Ливан.

Ливан е привлекателна страна с превъзходен климат и пейзаж, който няма равен на себе си в целия свят. Вашата заплата ще бъде според таблицата, определена от мисионерския борд. Ще бъде по-малко, отколкото сте получавали като държавна учителка в Дания, но всичките ви лични нужди ще бъдат посрещнати и след десет години служба ще се квалифицирате за пенсия.

Моля ви да размислите сериозно по предложението и ще очаквам отговора ви колкото е възможно по-скоро.

Искрено ваша,

Марта Дитлофсен, директор.

Всеки път, когато прочитах фразата домакинска наука, сърцето ми започваше да бие малко по-бързо. В края на краищата това беше областта, в която толкова дълго време са били интересите ми. Какво предизвикателство да въведа този предмет за момичетата от една по-малко привилегирована страна! Започнах да мисля за начини да приспособя и опростя методите, които бяха толкова успешни в Корсор. Дали Бог не отваряше врата за мен в Ливан? От два месеца бях в Ерусалим и нищо не се бе отворило тук. Парите ми почти се изчерпаха и сякаш на никого не бях нужна.

Прочетох писмото от горе до долу два пъти. След това го прибрах отзад в датската ми Библия. В дните, които последваха, аз го изваждах и го четях отново по няколко пъти, но не можех да реша как да отговоря.

След първите силни дъждове, които отбелязваха началото на зимата, времето стана по-променливо. Имаше дни, които бяха ясни и слънчеви, прекъсвани от бурни ветрове и дъжд. Понякога дъждът валеше непрестанно в продължение на осем до десет часа без да спре. Един ден едно кратко преваляване на сняг ми напомни, че до Рождество имаше само една седмица.

Получих Рождествени картички от двете ми сестри в Дания, от някои учители в Корсор и други познати. Нямаше нито дума от Сорен. Получих само един подарък - прекрасен светлосин пуловер, който майка ми бе оплела за мен.

За първи път щях да прекарам Рождество с чувство на вълнение и нетърпение, които не бяха се променили от детството ми. Но тази година наближаването на Рождество ме изпълни с чувство на тъга - дори на мрачни предчувствия. Госпожица Ратклиф ме бе поканила да споделя вечерята с нея в деня на Рождество, но за мен истинското време за празнуване винаги беше Бъдни вечер. Как можех да празнувам сама в това студено каменно мазе, без приятел или роднина, с който да го споделя?

Седнах и си направих сметка за финансовото ми положение. Бях осребрила последните си пътнически чекове преди няколко дена. От тях бях платила на госпожица Ратклиф наема от осем долара, които й се полагаха за декември. Също бях платила и на учителката си по арабски език. След като си купих запаси от продукти и гориво за лампата и печката, ми останаха около четири долара. По някаква причина, която не можех да си обясня, чувствах, че трябваше да прекарам Рождество с тези пари.

След това - е, кой знае какво можеше да се случи?

Около 4.30 часа следобед на Бъдни вечер запалих лампата и започнах да приготвям Рождествената си вечеря: малко парче овче месо, сготвено в зехтин на примуса с картофи и патладжан, въпреки че все още се борех със спомените си от тези овчи глави на пода на месарницата! Десертът ми беше някаква сладка, лепкава паста, наречена баклава, която наскоро бях намерила в Стария град. Довърших трапезата с чаша силно кафе. (Бях научила изкуството да варя кафе на примуса по датски.)

Докато отпивах от кафето си, започнах да си представям как семейството ми се събираше у дома. Виждах дългата трапеза, отрупана от край до край с всякакви деликатеси, които обичах от детство. Съпругът на сестра ми Ингрид ходеше от стол на стол и наливаше тъмночервеното вино в кристални чаши, докато на другия край съпругът на Кезия, Кнуд, отстраняваше хартиените флагчета от гърдите на гъската. Опитах се да си представя майка ми, но някак си не можах. Копнеех да зърна лицето й.

Обзе ме същото чувство на самота, което бях преживяла за първи път на пристанището в Марсилия. Опитах се да спра сълзите, които напираха в очите ми. С усилие на волята изчистих масата от вечерята и поставих върху нея датската Библия. Тази вечер не ми беше на сърце да чета на английски, още по-малко - арабски. Исках само родния си език.

Като отворих Библията си, писмото от Бейрут изпадна от там. Не трябваше да го чета. Можех да повторя фразите по памет: „…място на ръководител по домакинство… Ливан е привлекателна страна… всичките ви лични нужди ще бъдат посрещнати…” Дали това наистина бе работата, която Бог имаше за мен през цялото време - като Ерусалим е само на крачка от Бейрут?

Четенето от Библията през миналата вечер бе завършило с Псалм 136. Отворих на следващия псалм и започнах да чета. Това беше псалмът, който бях чела първата вечер в тази сутеренна стая:

Ако те забравя, Ерусалиме, нека забрави десницата ми изкуството си! Нека се залепи езикът ми за небцето ми, ако не те помня, ако не предпочета Ерусалим пред главното си веселие.

Псалм 137:5-6

Дали наистина имах това предвид? Ако бе така, въпросът е решен. Бях помолила Бог да ми покаже мястото, което бе определил за мен и Той го стори. То беше Ерусалим, не Бейрут, нито някое друго място по света. Нищо не можеше да промени това! Дори това да означаваше самота, дори и глад, тогава ще гладувам там, където Бог ме е поставил. Моето посвещение бе на Ерусалим. Никакво лично желание или амбиция не трябва да излизат пред него.

Имаше един начин, по който можех да разреша проблема. Извадих листове и започнах да пиша писмо на Марта Дитлофсен в Бейрут. Отначало не можех да намеря думи, но малко по малко те дойдоха. Аз й благодарих за писмото и привлекателното предложение, но й обясних, че призванието ми от Бога беше в Ерусалим - и само в Ерусалим. В заключение написах: „Трябва да призная, че още не зная каква работа има Бог за мен тук в Ерусалим, но мога само да Го търся, да Му се доверявам и да Му се покорявам, да ме води стъпка по стъпка.”

След като адресирах и запечатах плика, го поставих на скрина с чекмеджетата, готово, за да го взема на следващото ми излизане до пощата. След това се обърнах и огледах стаята си. Нищо не се беше променило, но все пак тя изглеждаше променена. Простите дървени мебели, каменният под, прозорецът с решетка; колкото и да бяха голи и прости, това беше моето място! Бях тук в покорство на Бог. Нищо друго нямаше значение! Започнах да чувствам надигаща се вътрешна радост, която дойде от Святия Дух.

Погледът ми се спря на метлата, която стоеше в ъгъла. Спомних си как бях танцувала с една такава през нощта, когато Бог ме изпълни със Святия Дух в Корсор. Подът не се нуждаеше от метене, но трябваше да дам израз на чувството, което се надигаше в мен. Взех метлата и започнах да правя енергични движения с нея към вратата.

„Вън, съмнение!” казах, като метях пода напред. „Няма място за теб тук! И ти, самота.” (Още един път замахнах с метлата.) „И депресия - и компромис!” (Още няколко помитания с метлата.) „Вън, всички вие! Повече не ви искам!”

Спрях за момент и се облегнах на метлата, за да си поема дъх. Внезапно ми дойде на ум друга мисъл. „Това се отнася и за теб, самосъжаление!” казах с последния замах.

След това огледах стаята още веднъж. „В края на краищата”, си казах, „първото Рождество бе празнувано в ясла. Това, което имаш тази вечер е разкош в сравнение с нея!”

Погледът ми бе привлечен от Библията, която бе все още отворена под лампата. На път към масата взех синия си молим и внимателно подчертах стиховете, които току що бях прочела. Когато стигнах до последната фраза, я подчертах с двойна линия: „…ако не предпочета Ерусалим пред главното си веселие.”

Първата задача

Беше петък след Рождество - сив, безличен ден. Току що бях привършила обяда си, когато чух стъпки надолу по стълбите откъм двора. Погледнах през прозореца, но само мярнах два крака, обути в панталони. В следващия миг се почука на вратата.

Като отворих, се оказах лице в лице с брадат мъж, средно висок, очевидно в тридесетте. Беше облечен в изтъркан костюм в европейски стил и отзад на главата си носеше традиционната еврейска „ярмулка” - или малка шапчица.

„Добър ден”, каза той. „Вие ли сте госпожица Кристенсен?”

Твърде изненадана, за да говоря, аз кимнах. От къде ли знаеше името ми?

„Казвам се Коен”, продължи той, „Елиезер Коен. Жена ми и аз имаме бебе-момиченце, което умира. Дойдох, за да ви попитам дали ще я вземете.” Неговият английски беше бавен и тежък.

„Умиращо бебе?” казах аз. „Но - аз не разбирам нищо от бебета. Как изобщо разбрахте, че съм тук?”

„Жена ми и аз - ние вярваме в Бога. Ние се помолихме: „Боже, покажи ни какво да правим!” Мъжът събра ръце в поза на молитва и погледна нагоре. „Тази сутрин жена ми срещнала една сляпа жена при портата за Яфа и тя казала, че някаква много любезна дама от Дания е дошла в Ерусалим и живеела в мазето на тази къща. Вие ли сте дамата?”

Ниджма! Но какво я е накарало да даде моето име на тези хора? На глас отговорих на мъжа: „Вярно е, че дойдох от Дания, но не съм медицинска сестра или нещо такова.”

„Какво дойдохте да правите? Не сте ли дошла да ни помогнете?” В гласа на мъжа имаше отчаяна настойчивост. Това беше въпросът, който си бях задавала стотици пъти: За какво съм дошла? Но Бог не можеше да ме кара да взема едно умиращо бебе - в това голо мазе.

„Аз не искам да откажа помощ”, казах, „но не съм в състояние да направя нещо за вас. Нямам място, където да държа бебето ви - нямам лекарства, за да й помогна, нямам храна, нито пари, за да купя! Трябва да заведете детето в болницата.”

„Вече го направихме”, отвърна мъжът, „но в болницата не я приеха. Тя имаше близнак. Другото близначе умря преди два месеца и сега и това умира! Това влияе на ума на жена ми. Тя вече няма да издържи!”

„Господин Коен”, казах, „не, че не искам да помогна. Аз просто не виждам какво мога да направя.” В този момент забелязах погледа в очите му, същият празен, безнадежден поглед, който бях видяла в очите на хората на погребалното шествие. „Поне - трябва да ми дадете време да се моля за това. После, ако видя, че мога да направя нещо, ще дойда да ви намеря. Къде живеете?”

Той ме упъти как да намеря къщата и аз обещах да се свържа с него, ако видя някакъв начин да му помогна.

Неохотно мъжът се приготви да си тръгне. По средата на стълбището той се обърна и каза: „Моля ви, не чакайте много дълго!”

Няколко минути по-късно дойде моята учителка по арабски език, за да ми предаде урок, но открих, че беше невъзможно да се концентрирам. В края на урока аз й платих двата долара, които й дължах за седмицата. Когато тя си отиде, аз извадих от чантата си остатъка на масата и ги преброих: осемдесет и шест цента. Това беше всичко, което имах!

Скоро след това дойде Ниджма, за да преговорим урока ми по арабски. „Ниджма, срещна ли някаква еврейка при портата за Яфа и ти ли й каза, че ще взема болното й дете?”

„Е, срещнах една жена тази сутрин, която говореше като еврейка. Тя беше в голяма мъка за своето дете и аз й казах за теб.”

„Но, Ниджма, какво те накара да си помислиш, че аз мога да й помогна?”

„Госпожице Кристенсен, аз съм се молила от години Бог да изпрати някой да се грижи за децата в този град, които нямат дом. Вярвам, че ти си този човек.”

Аз я загледах втренчено в недоумение. „Аз, Ниджма?! Но тук в Ерусалим със сигурност има детски домове.”

„Да. Сиропиталища - големи институции. Но не зная някое място, което да мога да нарека дом, където едно дете да може да се почувства истински обичано и прието.”

„Но, Ниджма, аз дори нямам къде да сложа детето - нямам пари, нито някоя мисия зад себе си...”

Ниджма стана и пипайки, тръгна към вратата. „Ще продължа да се моля.” След миг чух тропането на бастуна й, като се отправяше към стълбите.

„Но това е налудничаво”, си казах. „Дори болницата не иска да вземе това дете. Какво мога аз да направя?”

Като премислях всичко това, си спомних един пасаж, който си бях подчертала, когато четях от Новия Завет тази сутрин. Отворих Библията си и отгърнах на последната глава на посланието на Яков. Пет стиха, от 14 до 18 бяха подчертани в зелено - цветът, който използвах за молитва. Едно изречение се открои и сякаш изскочи от страницата: „И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца…” (стих 15). Дали Бог ми казваше, че все още можеше да спаси живота на детето - дори, когато всякакви човешки ресурси бяха изчерпани?

Почти изплашена от отговора, който бих получила, аз наведох глава над масата и казах: „Господи, моля Те да ми покажеш дали е Твоята воля да взема това дете.”

Последваха няколко минути на тишина. Можех да чуя как часовникът отмерваше секундите. После в ума ми дойде едно единствено изречение от притчата на Христос за овцете и козите: „Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили” (Матей 25:40). Думите бяха толкова ясни и директни, че сякаш Самият Господ ги изговаряше гласно.

Погледнах към часовника си - почти 4 часа следобед. Оставаше по-малко от час дневна светлина. Беше твърде късно да се опитвам да намеря къщата на господин Коен тази вечер. Това щеше да бъде първото нещо, което щях да направя на другата сутрин. Но сега друг глас достигна до мен - гласът на господин Коен, като се обръщаше и поглеждаше назад от стълбището в двора: „Моля ви, не чакайте много дълго!”

Отидох до прозореца и се опитах да реша какво да правя. Ценните минути на дневна светлина течеха. От всичките ми противоречиви мисли имаше една, която не можех да отхвърля: Ако бебето умре тази вечер, ще отговаряш за нея пред Бога.

„Господи, помогни ми да не Ти бъда непокорна”, прошепнах. След това грабнах палтото си от килера и тръгнах нагоре по каменните стълби, като го закопчавах по пътя.

Полу-ходеща, полу-тичешком тръгнах нагоре към пътя за Яфа и стигнах до площад Аленби. От там нататък трябваше да вървя по-бавно, като търсех указанията, които господин Коен ми бе дал. След около четвърт миля минах покрай голяма сграда отдясно, на която се развяваше съюзното знаме. Това трябваше да е съдът. Сега трябваше да има улица надясно. Да, ето я! Къщата на господин Коен беше третата от ляво.

След като изкачих няколко разбити каменни стълби, почуках на вратата. В тишината, която последва, можех да чуя собственото си сърце как бие. След това се завъртя ключ в ключалката и врата се отвори леко.

„Кой е? Какво искате?” попита мъжки глас.

„Аз съм - госпожица Кристенсен”, казах аз. „Вие ме помолихте да дойда.”

Вратата се отвори широко. Господин Коен застана на прага, ярмулката все още беше на главата му. „Най-сетне!” каза той. „Помислих си, че никога няма да дойдете!”

Без повече думи той ме поведе към една голяма, слабо осветена стая. Подът беше покрит с криви, лошо напаснати камъни. Таванът беше извит като арка, която датира от турски времена, като се издигаше от четирите ъгъла в ниско кубе в центъра. Влажният студен въздух, заедно със сенчестият извит таван, а дори и подът, създаваха чувството за пещера, а не за стая.

Някаква хилава жена седеше прегърбена върху желязно легло, главата и раменете й бяха покрити с груб черен шал. „Това е съпругата ми Хадаса”, каза господин Коен. „Тя не говори английски.”

Господин Коен ме поведе към малко желязно детско легло, което се намираше в отдалечения ъгъл. „Това е нашето дете”, каза той.

Аз се наведох над леглото. Единствената завивка на бебето беше оръфана ивица от хавлия. Восъчният цвят на лицето й се подсилваше от черната коса отгоре. За момент се почудих дали вече не бе умряла. После тя отвори очи и погледна в моите. Имаше нещо познато в тези големи тъмни очи. Дали бях ги виждала преди? Не - това беше невъзможно.

Господин Коен наруши мислите ми. „Е, ще я вземете ли?”

„Да, ще я взема”, отвърнах. „Имате ли нещо, в което да я завия?”

Господин Коен каза нещо на език, който взех за идиш и жената от леглото внезапно се оживи. Като издърпа шала от раменете си, тя уви бебето в него. От детското легло взе шишенце с няколко грама мляко и също го зави в шала, заедно с бебето. После сложи целия вързоп в ръцете ми.

Аз тръгнах към вратата и господин Коен ме следваше. На прага спря за момент. „Вие не ми казахте името на детето”, казах.

„Казва се Тиква”, каза той. „Това е еврейската дума за надежда. Чакайте, ще й запиша името.”

От единия си джоб той извади молив, а от другия смачкан лист хартия, който приличаше на квитанция. Коленичейки на пода, изглади хартията на камъка и написа някакви думи върху нея. „Продадохме си масата, за да купим лекарства”, каза той, без да вдига поглед от написаното, „но и това не помогна!” След това скочи на крака и пъхна хартията в шала до шишенцето.

Без повече да се бавя, тръгнах обратно към къщата на госпожица Ратклиф. Последните лъчи дневна светлина все още се забелязваха по небето горе, но на тясната улица бе почти тъмно. Бебето издаде няколко кратки звука, после млъкна. На патя за Яфа магазинерите бързо затваряха капаците на прозорците. По улиците се мотаеха само неколцина скитника.

И когато стигнах на площад Аленби, нощта беше се спуснала и улиците бяха пусти. Очите ми откриха очертанията на стената на Стария град пред мен. Спомних си първата нощ, когато го бях видяла от таксито с госпожица Густафсон. Тогава ми изглеждаше далечен и чужд, но сега тъмната сенчеста крепостна стена сякаш ми предлагаше защита. Инстинктивно открих, че се придържам все по-близо до нея.

Току що бях поела по последното възвишение до къщата на госпожица Ратклиф, когато тъмнината пред мен се изпълни с някакъв груб протяжен гръмлив звук, който прокънтя и отекна в смълчаните къщи, като предизвика тръпки на шок от страх във всяка клетка на тялото ми. Притиснах се до стената на някаква къща, като държах детето здраво с двете си ръце и едва смеех да дишам. Нещо по улицата се движеше към мен. Напрегнах очите си да схвана очертанията му. Изведнъж издадох дълга въздишка на облекчение. Едно самотно магаре си проправяше път надолу към центъра на улицата!

Почаках още няколко минути, за да видя дали имаше някой с магарето, но не се появи никой. Когато отново тръгнах, открих, че коленете ми трепереха. С последната си капка сила на волята стигнах до къщата на госпожица Ратклиф, спънах се надолу по каменното стълбище, отворих желязната врата на моята стая и оставих детето на леглото си.

На запалената лампа постлах дрехи-бельо в плетения куфар, поставих детето вътре и го завих с мекия вълнен пуловер, който майка ми бе пратила за Рождество. След това извадих шишето със зехтин от килера, натопих пръстите си в няколко капки и ги прекарах леко по челото на момиченцето... „В Твоето име, Господи Исусе!”

Преди изгрев на следващия ден отново запалих лампата и я вдигнах над куфара, където лежеше Тиква. Леко докоснах челото й с опакото на ръката си. То все още бе сухо и гореше. Тя ми изглеждаше вероятно по-хилава от всякога с тази жълта кожа, опъната над скулите й. Светлината на лампата я накара да отвори очи за момент. Когато срещна моите, дойде онова чувство, че ги познавам. Дали бе възможно да съм ги виждала преди?

След това изведнъж спомените бурно нахлуха в ума ми - денят на молитва в петдесятната църква в Корсор! Коленичила там, бях почувствала присъствието на Бога, как дойде върху мен по начин, който бе почти осезаем. После видях лицето на едно бебе с тъмни очи, които ме гледаха втренчено от нещо, което приличаше на кутия. Нямаше никакво съмнение. Бях видяла Тиква и „кутията” беше моят плетен куфар!

Значи всичко това вече е било планирано от Бог, преди действително да се беше случило! Осъзнаването беше изумително. Колко бе необходимо да изиграя своята роля вярно, така че Божиите цели да се изпълнят до край. В мазето бяхме само ние двете - Тиква и аз, но драмата, в която участвахме се дирижираше от Небето.

Млякото в бебешкото шишенце се беше пресякло. Аз го изплакнах, напълних го с прясна вода и го поставих до устните й. Всичко, което можеше да направи, бяха няколко леки подръпвания. Загърнах синия пуловер по-плътно около нея и след това се върнах в леглото, за да дочакам дневната светлина.

Докато си лежах там, започнах умствено да си правя списък на всичките неща, които щяха да са ми нужни, когато отворят магазините: мляко, пелени, безопасни игли, нощница, чист чаршаф и при възможност, второ шише. До къде ли щяха да ми стигнат осемдесетте цента? Ами ако нещо се случеше с Тиква, докато бях навън?

Мислите ми се прекъснаха от звук, който идваше от вътрешното стълбище. Това бе потропването на бастуна на Ниджма. Аз станах и отворих вратата, след това я поведох до моя стол.

„Извинявай, че идвам в такъв ранен час”, каза тя. „Но Господ ме събуди преди да съмне и ми каза да ти донеса това.” Тя притисна два долара в ръката ми. „Не е много и не зная защо ще ти трябват точно сега, но Бог знае!”

Мина един миг преди да можех да проговоря. „Ниджма, спомняш ли си онова болно дете, за което говорихме вчера?”

„Разбира се, че си я спомням. Аз се молих за нея от тогава. Ще я вземеш ли?”

„Няма да я взема - аз вече я взех. Отидох снощи.”

„Отишла си снощи? По тъмно? Къде е тя?”

„В плетения ми куфар. Тя е много слаба.”

Вземайки Ниджма за ръката, аз я поведох до куфара. Там и двете коленичихме една до друга. Леко поставих ръката на Ниджма на челото на Тиква.

„Как гори кожата й!” възкликна Ниджма.

„Зная. Само ако можеше да премине тази температура!”

„Госпожице Кристенсен, нашият Господ ни каза, че ако двама от нас се съгласят за каквото и да попросим, ще ни се даде. Нека да съединим вярата си в този момент и да помолим Бога да пресече силата на треската.”

С ръце, опрени една до друга върху челото на Тиква, ние се помолихме на глас по ред, като молихме Бог да пожали живота й и да изгони треската. Когато ни се стори, че не можехме да се молим повече, замълчахме за няколко минути. Тогава в един момент разбрах, че моят контакт с Ниджма не беше вече само физически. Моят дух бе докоснал нейния и заедно ние бяхме се докоснали до Бога! Ниджма сигурно бе усетила това също, защото тя вдигна ръката ми от Тиква и я задържа с двете си ръце. „Бог чу молитвите ни.” каза тя.

Завеждайки я обратно до стола, аз казах: „Сега трябва да отида и да купя нещата, които ми трябват за Тиква. Ето защо Бог ти каза да ми донесеш двата долара. Без тях аз нямах достатъчно. Ти стой тук и пази Тиква.”

Бързах с всички сили от магазин на магазин. Не ми се искаше да губя време в пазарене и все пак ми се искаше парите ми да стигнат до колкото бе възможно. Върнах се и видях, че към Ниджма се бяха присъединили госпожица Ратклиф и Мария. Бързо отидох при Тиква. Нямаше промяна в състоянието й.

За първи път виждах госпожица Ратклиф явно развълнувана. „Госпожице Кристенсен”, каза тя с глас, по-дълбок от обикновено, „искаш да кажеш, че си отишла сама по тъмно да вземеш това бебе?”

„Когато тръгнах беше светло”, се опитах да се защитя, „но преди да се върна, стана тъмно.”

„Мога само да благодаря на Бога, че е опазил живота ти”, каза тя. „Надявам се да не правиш такова нещо втори път!”

„Да”, отговорих, „и аз се надявам!”

В този момент Мария се намеси. „Вижте - детето!”

Аз се наведох и пипнах Тиква. Тя силно се потеше! Черната й коса блестеше от влага и малки капки пот покриха челото й. Внезапно разбрах какво се беше случило! „Ниджма”, извиках, „треската премина!”

Ниджма вдигна ръце във въздуха и започна да слави Бога на арабски. „Ел-хамд ил-Аллах! Ел-хамд ил-Аллах!” повтаряше тя. Мария се присъедини към нея на арабски и бе последвана от госпожица Ратклиф на английски. Колкото за мен, само датският език можеше да изрази чувствата ми в този момент и така въздухът се изпълни с хваления на три различни езика. От този момент започнах да вярвам, че Тиква щеше да оздравее.

До вечерта можах да видя признаци - малки, но значими - че тя наистина бе започнала да се подобрява. Дишането й беше по-лесно и можеше да си държи очите отворени за две-три минути непрекъснато. Когато поставих показалеца си в дланта й, тя откликна, като се опита да ме хване.

Събитията от сутринта затвърдиха урока, който вече бях научила в Марсилия: че молитвата ставаше ефективна, когато достигнеше кулминация в хваление. Затова реших да заобиколя Тиква с атмосфера на непрестанно хваление. Част от времето хвалех Бога гласно в молитва или в песен. Но дори, когато бях ангажирана с практични задачи, вътрешно поддържах хвалението на непознатия ми език.

В неделя сутрин чух глас да ме вика на двора: „Госпожице Кристенсен! Госпожице Кристенсен!” Разпознах гласа на господин Коен и отворих вратата. Той стоеше на другия край на двора, колкото се може по-далече от вратата ми.

„Тя умря ли вече?” попита той. И отново този почти суеверен ужас от смъртта! „Не”, отвърнах, „не е мъртва - и няма да умре! Влез и виж сам!”

„Не, не!” каза той. „Няма да влизам. Ще остана тук.”

Продължих да настоявам да я види сам, но той остана там за няколко минути на другия край на двора и после си тръгна.

Неделя беше денят, в който пишех седмичното писмо до майка ми. Разбира се, писмото, което написах този следобед се въртеше около Тиква. Исках майка ми да бъде първата в Дания, която да разбере за нея. „Моли се да ми позволят да я задържа”, завърших.

И Ниджма, и Мария бяха почти толкова загрижени за Тиква, колкото и самата аз. Това правеше моята задача много по-лесна. Ако трябваше да изляза, можех да оставя една от двете да я пази.

На първия ден от 1929 г. получих писмо от Валборг, в което имаше Рождествена картичка и чек за осем долара. В бързо написаната бележка тя ми обясняваше: „Пратих ти това доста преди Рождество, но ми го върнаха за допълнителни марки.”

Като мислех за последните няколко дни, можех само да се чудя на точността на Божието време. Ако писмото на Валборг с парите не се беше забавило, щях да го получа преди Рождество - и преди да взема Тиква. Факт беше, че решението ми да я взема бе основано само на едно нещо - убеждението, че беше Божията воля за мен да го направя - без признаци, че ще мога да очаквам от някакъв човешки източник издръжка. Само след като направих посвещението, Бог позволи да дойдат парите - първо от Ниджма, а сега от Валборг.

В средата на седмицата чух отново гласа на господин Коен да вика от двора. Сърцето ми прескочи. Дали не беше дошъл да си вземе Тиква?

„Донесох ти леглото на Тиква”, каза той, като го остави в двора, „в случай на нужда.”

„Разбира се, ще ми трябва!” му казах. След като си беше тръгнал, аз добавих: „Но няма да я сложа върху този оръфан лекьосан дюшек!”

На другия ден отидох да се спазаря в Стария град и се върнах с нов дюшек, както и с кутия бяла боя и четка. Двадесет и четири часа по-късно извадих Тиква от куфара и гордо я поставих на новия й дюшек в ослепително бяло креватче. Тези и други покупки ме оставиха с малко повече от три долара.

И все пак вече не се притеснявах за точното количество пари, които имах. Чувствах, че моята отговорност беше да се грижа за Тиква. Ако бях вярна в това, можех да оставя отговорността за парите в Божиите ръце. Вместо да се моля за нуждите си, започнах да благодаря на Бога непрестанно за всичко, което вече беше снабдил. Благодарението укрепи вярата ми повече, отколкото ако бях молила за нещата.

Когато отидох да отворя външната врата на другата сутрин, намерих плик, който бе пъхнат под нея. Вътре имаше една единствена палестинска лира (около четири долара), но нямаше никакво известие. Това почти ме уплаши! Някой трябва да е бил там в тъмното. Опитах се да си представя кой можеше да е. Вероятно някой, който идваше на службите на госпожица Ратклиф? Нямаше как да разбера. Но в края на краищата, не беше моя работа! Независимо какъв беше каналът на снабдяване, източникът беше Бог.

Още една изненада последва бързо. Беше писмо от Кристин Сондерби в Корсор, което съдържаше парично нареждане за четиридесет и пет долара - както и попълнение за календара ми за 1929 г. В писмото си тя пишеше: „Няколко от учителите се събраха за Рождество и решиха да ти изпратят това, като закъснял подарък.” Най-изненадващото от всичко беше послеписът накрая: „Пет долара са от Ерна Сторм.”

Ерна Сторм! - човекът, който беше заявил, че присъствието ми е позор за цялото училище! Бог със сигурност можеше да превърне дори камъните в хляб, си помислих.

В писмото, с което благодарях на Кристин Сондерби, и казах за Тиква, добавих: „Твоето послание за пастира на календара стана истина. Исус постави едно от Своите агънца в ръцете ми.”

Толкова бях свикнала на икономичен живот, че четиридесет и пет долара ми се струваха цяло състояние! Като отделих петнадесет долара за непосредствени нужди, реших да си отворя сметка в Банка Барклейс с останалите. Като си тръгвах от банката, едва не затанцувах, вместо да ходя!

По обратния път към къщата на госпожица Ратклиф минах покрай един бакалски магазин, който бе специализиран по храни, внесени от Европа. Очите ми се спряха върху парче датско синьо сирене на витрината. Малко парченце от него струваше колкото цял обяд от местно приготвена храна. Но изкушението да хапна малко истинска датска храна беше неустоимо. Купих си парченце сирене и малко датско масло, за да върви с него. За обяд в този ден си намазах масло и сирене обилно върху парче сух черен хляб. Един посетител в ресторант Тиволи в Копенхаген едва ли би се наслаждавал на храната там повече!

Бавно, но сигурно Тиква напредваше. Бях загрижена обаче за цвета на лицето й. Бузите й все още приличаха на изсъхнал пергамент, твърде силно изпънати. Реших, че част от изключителната й слабост се дължеше на това, че по цял ден бе лежала в тази тъмна пещерна стая, където я намерих. Тя се нуждаеше от свеж въздух и слънце.

Тръгнах да търся детска количка. Накрая, в един магазин за втора употреба на пътя за Яфа, избрах една количка, британско производство, с високи колела и дълго елегантно тяло. Тя съвсем не беше нова, но беше чиста и в добро състояние. Съдържателят на магазина поиска двадесет долара. След десет минутно пазарене аз свалих цената на дванадесет.

Същата вечер госпожица Ратклиф дойде да ме види с плик в ръка. „Току що получих това днес”, каза тя. „Това са дванадесет долара от анонимен дарител: „за еврейско дете в нужда”. Не мога да се сетя за някой, който да е по-подходящ от теб да използва парите точно сега!”

Още веднъж дъхът ми спря пред точността на Божието време.

На следващия ден, докато разхождах Тиква в количката, се чувствах сякаш Ерусалим ми принадлежеше. Дали някога е имало по-горда и по-щастлива майка от мен?

От тогава извеждах Тиква редовно всеки ден и състоянието й започна да се подобрява по-бързо. Бузките й загубиха този изпит жълт изглед и лек цвят се появи по тях. Не след дълго можех да й давам по малко пшенична каша с млякото.

По време на разходките ни, аз говорех на Тиква свободно, сякаш тя разбираше всичко, което казвах. Пеех й евангелски припеви, които бях научила от петдесятниците в Корсор. Песните знаех само на датски език, но през останалото време използвах английски. Явно по-важно за нея беше да израсне като разбира и говори английски, отколкото датски език.

На Тиква сякаш всичко й харесваше, колкото и на мен. Докато й пеех или говорех, тя се отпускаше на възглавничката си и ме гледаше с тези черни очи в тържествено одобрение. Но щом млъкнех или вниманието ми се отклонеше от нея, тя ставаше неспокойна и притеснена, прозяваше се и си търкаше очите - протестираше с всяко движение: „Защо не ми говориш?”

Един ден, докато разхождах Тиква по булевард „Кинг Джордж V-ти”, дочух две двойки на тротоара, които говореха на датски език. За първи път чувах родния си език, откакто бях се разделила с Кити в Марсилия. Не можех да устоя на изкушението да чуя разговора им. Те търсеха някакъв туристически офис. След като се извиних, че се намесвам, ги упътих.

„Простете, че ви питам”, каза една от тях, „но това вашето момиченце ли е? Тя е толкова тъмна, а вие - толкова светла!”

„Да”, отговорих, „това е моето момиченце, но аз не съм й майка.”

Отговорът ми предизвика още въпроси и накрая четиримата настояха да ме поканят в близкото кафене на чаша кафе „и хубави датски торти”! Там седяхме един час, докато им разказвах предисторията си в Дания и начина, по който бях доведена в Ерусалим. Научих съответно, че двамата мъже са старши железничари от главното управление на Държавните датски железници в Копенхаген и че са на частно пътуване до Святата Земя със съпругите си.

Преди да се разделим, те ми взеха адреса и едната от жените тихичко ми пъхна някакви пари в ръката. „Ще ви се обадим пак”, каза тя.

Щом като останах сама на улицата, погледнах парите - двадесет долара.

„Тиква”, казах, „Бог е добър към нас!” Блясъкът в очите й сякаш казваше, че е съгласна.

Махана Йехуда

Към края на януари госпожица Ратклиф ме информира, че къщата, която тя държеше била продадена и новият собственик възнамерявал да се настани веднага, щом изтече настоящият договор. „Това означава, че ще трябва да напуснем до Мухарам”, завърши тя.

„Мухарам?”

„Това е годишният мюсюлмански фестивал”, обясни тя. „Той се пада рано през пролетта. По традиция, предадена от турски времена, договорите за къщите са от Мухарам до Мухарам. Така че всяка пролет улиците на Ерусалим са пълни с хора, които се местят в нови домове - и тази година ти и аз ще бъдем всред тях!”

Десет дни по-късно госпожица Ратклиф ми каза, че бе подписала договор за къща в Мусрара, квартал, който се намираше на половин миля на север от портата към Дамаск. „Боя се, че тази нова къща няма отделно помещение, което да мога да ти заема”, каза тя като извинение.

„Твърде си любезна да се интересуваш”, казах аз. „Но може би Бог ми показва, че е време Тиква и аз да си намерим свое собствено място.”

„Не бих разчитала, че Тиква ще се задържи твърде дълго”, предупреди госпожица Ратклиф. „Ако успееш да я отгледаш до пълно здраве, нейното семейство най-вероятно ще си я поиска обратно.”

Не коментирах това, но думите на госпожица Ратклиф ме притесниха повече, отколкото смеех да си призная. Фактът, че толкова внезапно трябваше да си търся къща сама, беше достатъчно лош. Но по-лошото беше предположението, че можеха скоро да ми вземат Тиква. „В крайна сметка”, си казах, „Бог ме доведе тук, за да спаси живота й, а тя все още се нуждае от мен.”

Ежедневните ми разходки с Тиква в детската количка сега се превърнаха в експедиции по търсене на къща. Започнах да търся в Мусрара, като се надявах, да остана близо до госпожица Ратклиф. Само след като няколко дни търсене в Мусрара не дадоха резултати, неохотно започнах да изследвам други квартали по на запад.

Накрая в един квартал, нарече Махана Йехуда, видях малка двуетажна къща с горен етаж, който се даваше под наем, необзаведен. Къщата беше всред група от шест, скупчени върху голо, песъчливо парче земя на около стотина ярда на север от портата за Яфа. Махана Йехуда, научих, на еврейски език означаваше „Лагерът на Юда”, което някак си предполагаше крепост на юдаизма. Чудех се как обитателите на тази изключително еврейска област биха реагирали спрямо една езическа натрапница. Мухарам обаче беше само след две седмици и не смеех повече да отлагам.

Горният етаж се състоеше само от две стаи с врата между тях и външно стълбище. Наемът беше дванадесет долара на месец, един и половина пъти повече от това, което плащах на госпожица Ратклиф, като искаха да плащам един месец предварително. Преброих парите в портмонето си - около седем долара. Надявайки се, че имам достатъчно в банковата си сметка, за да доплатя, аз дадох на хазяина първото предплащане от шест долара и обещах да се върна с останалите шест долара в срок от двадесет и четири часа. По обратния път към къщи спрях до банката: остатъкът в сметката ми беше по-малко от четири долара. Дори с дребните пари, които бяха останали в портмонето ми, не можеха да станат необходимите шест!

Същата вечер ми трябваше по-дълго време от обикновено, за да заспя. Ако не можех да намеря останалите шест долара на другия ден, бях в опасност да загубя и това, което вече бях депозирала.

Накрая станах от леглото и коленичих на каменния под. „Господи, ако Махана Йехуда е мястото, където Ти ме искаш, вярвам, че Ти можеш да снабдиш парите, които ще са ми нужни: за наем, за мебели, за преместването…” Автоматично започнах да се опитвам да измисля от къде можеше такава сума да дойде, но после си спомних уроците, на които Бог ме беше научил. Моята отговорност беше да се моля, а Божията - да реши как щеше да отговори на молитвата ми.

На следващия ден имаше само едно писмо в пощенската ми кутия - от училището в Корсор: „Приложено ще номерирате изплащане на медицинската ви застраховка.” „Приложеното” беше банков документ за 169,35 долара. След като спрях в банката само, колкото да депозирам вноската и да изтегля колкото ми беше нужно в брой, отидох направо в Махана Йехуда и платих остатъка от шест долара от наема за първия месец.

Вечерта вечерях с госпожица Ратклиф. „Кажи ми”, казах, „защо Бог толкова често ни държи да чакаме до последната минута за нещата, които са ни нужни?”

„И аз съм се чудела много пъти”, отвърна тя с усмивка. „Може би една от Божиите цели е да ни научи на урока на всекидневна зависимост от Него. Когато ги учеше на молитвата „Отче наш”, Исус каза на учениците Си: „вашият Отец знае от какво се нуждаете, още преди да Му попросите” (Матей 6:8). И все пак ги учеше да се молят - и то да се молят ежедневно.”

През следващите две седмици разходките ми с Тиква през деня бяха посветени на купуване на мебели, което ми даде безброй възможности да развия умението да се пазаря. Връщайки се по пътя за Яфа един ден, с един стол, преметнат на края на детската количка, се натъкнах на господин Коен. Той беше удивен от промяната в Тиква и непрестанно повтаряше: „Тя не е същото дете! Тя не е същото дете! Тя не е същото дете!” Въпреки коментарите му за прогреса на Тиква, не можех да не забележа, че нито веднъж не изрази някакви благодарности към мен. Неохотно, като си спомних предсказанието на госпожица Ратклиф, му дадох бъдещия си адрес в Махана Йехуда.

До края на февруари имахме разнообразна купчина от мебели и съдове, повечето от тях втора употреба, натрупана край стената на избената ми стая, готови за пренасяне. Определеният ден беше четвъртък, 7-ми март. Госпожица Ратклиф и нейният дом щяха да се местят два дни по-късно. Бях уредила с един възрастен евреин на име Йона да дойде и да ме вземе с неговата каруца. Каруцата се оказа няколко груби дъски, заковани за два пръта, които бяха прикрепени към четири паянтови колела. Това се теглеше от крантав черен кон. Трудно ми беше да кажа, кой от двамата изглеждаше по-грохнал - Йона или конят му.

Мария ми помогна да пренеса притежанията си нагоре по каменното стълбище и да ги натоваря на каруцата. После тя зае мястото си на тротоара с Ниджма и госпожица Ратклиф, за да ми помахат за сбогом. Всяка от тях ме прегърна топло, а след това и Тиква. После сложих Тиква в детската количка и тръгнах зад Йона и каруцата му. Последното, което чух, беше дрезгавият глас на Ниджма, която викаше след мен: „Ела да ни видиш скоро!”

Йона ходеше до коня си, като държеше юздата с една ръка. В другата носеше камшик, но го използваше само, за да се брани от мухите. Всеки път, когато каруцата минеше върху вдлъбнатина или дупка, всичко върху нея се клатеше и трепереше. На два пъти плетеният ми куфар падна на пътя.

Когато това се случеше, Йона и конят му спираха, докато аз вдигах куфара и го поставях обратно в каруцата. Когато стигнахме до пътя за Яфа, станахме част от хаосно шествие от домакинства, които се преместваха. По-скромните хора носеха багажа си или в кутии и куфари, или във вързопи, привързани към гърбовете им. Други използваха ръчни колички, магарета, камили или каруци с кон. Малцина бяха тия, които пренасяха багажа си с коли или малки камиони. Атмосферата беше като на карнавал с деца, които тичаха по улицата до родителите си.

Докато пъплехме нагоре по пътя за Яфа, погледът ми отново попадна на стената на Стария град от дясно. Странно беше как отношението ми към тези камъни се беше изменило. Отначало ги сравнявах със стройните ярки къщи в Корсор и ми изглеждаха толкова груби и далечни. Но сега те стояха там като верни приятели, които ме пазеха по пътя.

Около обяд стигнахме до новия ми дом в Махана Йехуда. Йона стовари притежанията ми върху прашната земя в единия край на сградата, където външното стълбище осигуряваше достъп до горния етаж. След това си взе уговорената цена от четири долара и ме остави сама.

Първото ми действие беше да кача леглото на Тиква и да я настаня в него. След това пренесох останалите неща и ги поставих на място едно по едно. Външната стая наредих като трапезария и кухня с празно място в единия ъгъл за детската количка. Стаята зад нея, която беше малко по-голяма, щеше да бъде нашата спалня и всекидневна.

В къщата нямаше отводни тръби, нито санитарен възел. Като оглеждах отвън случайно обаче, открих общ двор, в който градската вода идваше по една тръба в бетонна платформа в центъра. От едната страна няколко листа ламарина, прикрепена за колове прикриваха редица от чугунени мивки. Видях и няколко жени, които перяха в мивките, докато други пренасяха вода в къщите си в бидони от четири галона, които някога са съдържали газ. От другата страна имаше редица дървени бараки, които служеха за тоалетни. Те бяха общи - ред дълбоки ями в земята, всяка от която покрита от дървена кутия с кръгла дупка и капак. Тези тоалетни, както и запасите от вода, явно се споделяха от обитателите на всичките шест къщи в двора - да не говорим за рояците мухи.

Като се връщах в моя апартамент, забелязах, че стаята на приземния етаж до моята всекидневна бе пригодена за бакалски магазин. Отвътре чух познатите звуци на пазарене - отчасти на арабски, отчасти на идиш. Другата стая на първия етаж бе със затворена врата и прозорци с капаци. Беше трудно да се види кой живееше вътре.

До девет часа вече бях в леглото, уморена от дейностите през деня и готова за сън, когато чух шум от гласове и сподавен смях от бакалницата под мен. После някакъв грамофон засвири „Песента на мъжете в лодката по Волга”, която се изпълняваше от мъжки хор. По средата на песента иглата заседна и продължи да повтаря едни и същи две думи отново и отново: „Йо хиив - Йо хиив - Йо хиив”. Накрая някой сигурно премести иглата и плочата се извъртя до края.

„Всред всички чудати неща”, си казах, „да слушаш „Песента на мъжете в лодката по Волга” по това време на нощта - в бакалница!”

Докато все още премислях това в ума си, грамофонът засвири отново. Възможно ли беше? Да, същата песен! Още повече, иглата заседна отново точно на същото място. Третият път ме обзе неловко подозрение. Дали някой правеше това заради мен?

След като плочата се извъртя за четвърти път, нямаше място за съмнение. Преди да се преместя в Махана Йехуда, се чудех как би реагирало изцяло еврейското общество спрямо една езическа натрапница. Сега въпросът бе отговорен. Приветственият комитет действаше в бакалницата под мен!

До среднощ си спомням, че чух „Песента на мъжете в лодката по Волга” около четиридесет пъти. Нито веднъж иглата не пропусна да заседне. Понякога продължаваше да свири „Йо хиив” в продължение на две минути преди да продължи. Който и да беше там в бакалницата, проявяваше усърдие, достойно за по-благородна цел.

Всеки път, когато песента се повтаряше, сънят се отдалечаваше от мен. Бях купила малко стерилен памук и се опитах да го натъпча в ушите си, но се получаваше резонанс от тези мъжки гласове, които проникваха дори през памука. Усещайки, че Тиква бе будна, аз станах, за да я видя. Тя лежеше по гръб с широко отворени очи, като си гукаше. На нея всъщност музиката й харесваше! „Тиква”, казах, „един път и ние да имаме разногласие за нещата!”

Беше минало три часа след полунощ, когато преумората надделя и аз изпаднах в неспокойна дрямка, докато грамофонът все още свиреше.

На следващия ден бързо разбрах, че бях център на внимание за цялото общество, което живееше в шестте къщи. Когато отидох до тоалетните, за да извадя вода, другите жени спряха да разговарят, обърнаха се и ме зяпнаха. Децата хихикаха открито и ме сочеха едно друго, като коментираха на език, който не разбирах. Това ми напомни на атмосферата в училищния двор в Корсор, след като новината за моето кръщение бе станала обществено достояние. Само че в Корсор имах авторитета на положението си на учител и разбирах езика.

До 4 часа следобед всяка дейност в квартала между къщите замря и аз си спомних, че започваше еврейската събота. Прибрах се в апартамента и се опитах да спра вниманието си на други неща, но вътрешно се борех с нарастващото напрежение. Дали серенадата от предишната нощ щеше да се повтори? Или пък бе планирана някаква друга форма на протест?

Следях стрелката на часовника си, като отмерваше часовете. Девет часа дойде и отмина. После десет часа. Но тишината на нощта оставаше ненарушена. Явно моите съседи нямаха повече приветствия в магазина за мен през тази нощ. Може би уважението им към съботата ги въздържаше. Твърде уморена за по-нататъшни предположения издадох въздишка на облекчение и бързо заспах дълбоко.

На следващата сутрин изпрах пелените на Тиква и част от моето бельо и ги прострях на въжетата в общия двор. На обяд отидох, за да ги събера и открих, че всяко парче бе съдрано от въжето и стъпкано в пръстта. „Който е направил това, трябва да се срамува!” възкликнах. Огледах се, за да видя кой го бе сторил. Но не открих жива душа и все пак имах чувството, че много чифтове очи ме наблюдаваха. Доколкото можех да задържа достойнството си, аз събрах разпръснатото пране и тръгнах обратно към апартамента си.

Като седнах до масата се опитах да се успокоя. Бях подготвена за период на приспособяване в Махана Йехуда, дори за самота, но какво бях направила, да предизвикам тази открита враждебност у хора, с които дори не бях говорила? Или бях направила сериозна грешка, че се бях преместила тук, или имаше някакъв нов урок, който трябваше да науча и не разбирах. Спомних си, че през този ден госпожица Ратклиф се местеше в новия си дом в Мусрара. Щях да отида на нейната служба на другата сутрин и да видя, дали имаше да ми предложи някакъв съвет.

Къщата на госпожица Ратклиф беше на около една миля от Махана Йехуда. Тръгнах рано в неделя сутрин, като бутах Тиква напред в детската количка. Отдалечавайки се от Махана Йехуда, усетих, че духът ми се повдигаше и открих, че пея. По своя си начин и Тиква споделяше моето облекчение, като пляскаше с ръце и имитираше звуците, които издавах.

Ниджма и Мария ни поздравиха и двете с възторг и настояха да се грижат за Тиква по време на службата. Накрая отведох госпожица Ратклиф настрана и й казах за враждебния прием, който бях срещнала в Махана Йехуда. „Наистина не разбирам защо трябва да се отнасят с мен така”, казах накрая. „Не съм им направила нищо, за да ги обидя.”

Госпожица Ратклиф замълча за момент. След това каза: „Корените на твоя проблем са далеч в историята. Преди всичко трябва да разбереш еврейското отношение към християнството. За тях това е въпрос на националност и културно наследство, а не на индивидуална вяра. В тази страна човек автоматически става или евреин, или мюсюлманин, или християнин.”

„Но какво имат против християните?”

„Еврейският отговор на това е тъжен, но за тях - много убедителен. В Средните векове кръстоносците с кръста като своя емблема са изклали цели еврейски общества в Европа. По-късно, когато успели да завладеят Ерусалим, „да освободят” Ерусалим, както го наричат - те пролели повече кръв и извършили повече жестокости от който и да е предишен завоевател, освен може би римляните. Още по-късно в гетата в Европа и Русия християнските свещеници, които са носели разпятието, са водели тълпите в брутални погроми над еврейските общества.”

„Но аз не бих нарекла хора, които вършат такива неща християни, още по-малко аз да ги върша!”

„Сигурно е така, но в очите на твоите съседи там в Махана Йехуда самото име Кристенсен те отъждествява с такива хора. Твоето присъствие им напомня за нещата, от които много от тях са избягали и са дошли в тази земя. Освен това ти си нарушила тяхната събота, като си простряла прането и си го закачила всички да го видят!”

Сега аз замълчах. Виновна по подразбиране за престъпленията, които са били извършени през вековете срещу еврейския народ. И наистина аз лично имах вина, че бях прала в техния свят ден. „Какво би ме посъветвала да направя, госпожице Ратклиф? Дали моето преместване в Махана Йехуда не е грешка на първо място?”

Госпожица Ратклиф посегна към Библията си. „Нека ти отговоря с думите на Павел: „И всичко е от Бога, Който ни примирява със Себе Си чрез Исуса Христа и даде на нас да служим за примирение… И тъй, от Христова страна ние сме посланици…” (ІІ Коринтяни 5:18, 20).

„Посланици?”

„Не разбираш ли? Първо Бог е примирил теб със Себе Си. Сега Той ти е дал служение на примирение с хората от Махана Йехуда - да разрушиш бариерите на подозрение и страх, които са били изградени през вековете. Това е висше призвание, госпожице Кристенсен.”

През останалата част от деня умът ми бе ангажиран с думите на госпожица Ратклиф. Бях помолила Бог да ми покаже Своята цел за живата ми и Той ме доведе в Ерусалим и ми даде Тиква, за която да се грижа. В това не се съмнявах. Но дали сега се изправях пред друга част от моята задача - да бъда посланик за Христа в Махана Йехуда?

„Каква е отговорността на посланика?” се попитах. Тя не е да променя хората, до които е изпратен, а да представлява Царя, на когото служи. Колко недостойна бях, за да извърша това! И все пак бях помолила Бог да ми покаже моята задача и сега не можех да откажа.

През следващите няколко дни моето отношение претърпя промяна. Неохотата бавно отстъпи на вълнението. Започнах да виждам съседите в нова светлина. Вече не се обиждах от тяхната отчужденост, която понякога стигаше до грубост. Приемах я като предизвикателство. За да го преодолея, трябваше да приема ролята си на посланик и да практикувам дипломатичност.

Реших първо да се приближа до жената, която държеше бакалския магазин под моята всекидневна. Започнах да си купувам продукти от нея. Тя се казваше Шошана (което открих, че бе еврейската дума за „роза”). Тя беше пълна, жизнерадостна жена в началото на четиридесетте и имаше дъщеря на ученическа възраст. Прекарваше дните си в бакалницата, а всяка вечер си ходеше в своя апартамент в друг квартал. След като бе живяла няколко години в Съединените Щати, тя добре знаеше английски език. Никога не говореше за своя съпруг, освен че веднъж спомена, че работел в Ню Йорк.

Всеки път, когато слизах до бакалницата, вземах и Тиква със себе си. Не след дълго любопитството на Шошана заработи.

„Тя еврейче ли е?” попита тя.

„Да”, отговорих.

„На колко е години?”

„Малко повече от 15 месеца.”

„Петнадесет месеца!” възкликна Шошана недоверчиво. „Ами тя не изглежда и на половината от възрастта си! Болна ли е била?”

Това беше възможността, която бях чакала. Аз й разказах своите борби да спася живота на Тиква и да се грижа за нея, докато си възвърне здравето и силата. Резултатът беше точно, какъвто се надявах. Майчиният инстинкт в Шошана се оказа по-силен от религиозните й предразсъдъци. От тогава тя стана мой съюзник в борбата ми за Тиква. Всеки път, когато я водех в магазина, Шошана я вземаше от мен и й даваше парче банан или портокал, като й говореше с майчини думи на идиш през цялото време. Тиква беше вече достатъчно силна, за да се задържа за няколко мига сама, ако имаше къде да се хване.

Магазинът на Шошана беше неофициалният център за информация на жителите от всичките шест къщи в двора. След две-три седмици всички жени бяха чули историята за Тиква и съответно отношението им към мен започна да се променя. Не след дълго те започнаха да ме поздравяват с „Шалом”. Някои дори предлагаха да ми помагат с Тиква, докато отивах за вода или простирах. Разбира се, вече внимавах да не го правя в събота!

Като четях Стария Завет, стигнах до първоначалните постановления за съботата, дадени от Мойсей. Едно от тях беше забраната да се пали огън. Моите съседи в Махана Йехуда прилагаха това за такива неща като пушене на цигара или палене на лампа или печка. Забелязах обаче, че много от мъжете се измъкваха в тоалетните в събота и жадно дърпаха няколко пъти от цигара набързо. Ако минех покрай тях в такива времена, се изкашлях шумно, за да ги предупредя, че идвам и след това нарочно гледах на другата страна. По този начин между нас се изгради някакво необявено съюзничество.

Моята дипломация даваше добри резултати с жените и мъжете, но децата все още бяха проблем. Те особено се удоволстваха да ми преобръщат кофата за боклук, която стоеше долу на стълбището. Лидерът ми се струваше, че беше момче на около дванадесет години, на име Ефрем. Той беше ново предизвикателство за дипломатичното ми изкуство.

От време на време чувах някакъв мъж, който явно бе роднина и говореше на Ефрем на английски език. Реших да използвам това като повод.

„Ефрем”, казах, като го срещнах при стълбището една сутрин, „от къде си се научил да говориш толкова добре на английски?”

Ефрем порасна с два сантиметра! „Дядо ми е дошъл от Лондон”, отговори той.

„Тогава ще ми помогнеш ли да се справя с другите деца”, продължих. „Те изобщо не знаят как да се държат! Всеки ден ми обръщат кофата за боклук.”

„Аз ще ги спра, лейди. Те ще ме послушат!” каза Ефрем с увереността на военен командир, който щеше да даде заповеди на войските си.

Това беше краят на притеснението ми от децата и Ефрем и аз скоро станахме добри приятели. Ако ме видеше, че се връщам от разходка с Тиква, той винаги хващаше едната страна на количката и ми помагаше да я изкачим по стълбите.

Жената, която живееше в стаята до магазина на Шошана беше по-трудно достъпна. Тя беше съсухрено малко същество, което винаги се увиваше във вълнен шал, независимо от температурата. Казваше се Вера. Тя говореше само полски, идиш и малко развален арабски, което правеше общуването между нас почти невъзможно. От Шошана научих, че главната претенция на Вера да бъде различна, бе, че дядо й бил равин. Тя беше вдовица и живееше с дребните суми, които синът й отпускаше от Чикаго.

Като погледнах през прозореца един петък следобед, непосредствено след залез слънце, видях Вера да тича през празното пространство пред нашата къща, което по това време в петък обикновено бе вече пусто. Няколко минути по-късно тя почука на вратата ми. Когато й отворих да влезе, тя отиде до лампата, която беше запалена върху масата и посочи към нея. След това посочи надолу към нейната стая.

„Искаш лампата ми?” попитах.

Вера ме гледаше вторачено в отчаяние, след това ме хвана за ръкава и започна да ме дърпа надолу към вратата. Озадачена аз й позволих да ме поведе надолу по стълбите в нейната стая. Лампата й стоеше незапалена в центъра на масата. До нея имаше кибритена кутия, която тя взе, извади една клечка от нея и направи движение, все едно, че я запалва.

Изведнъж разбрах! Вера се беше върнала вкъщи твърде късно, за да запали лампата преди залез. Сега, като еврейка, не й беше позволено да го прави, тъй като съботата беше вече започнала. Но за мен, като езичничка, нямаше проблеми. Бързо запалих лампата и нагласих огъня. Възхищението на Вера нямаше граници. „Хабибти! Хабибти!” каза тя, като потупа ръката ми със своята. Хабибти на арабски знаех, че означава „скъпата ми”.

От тогава Вера реши, че можех да слизам всяка събота и да й паля лампата. По този начин тя можеше да отложи паленето на лампата с някъде около половин час и така да спести малко количество газ, една значителна икономия за човек с нейния оскъден начин на живот. Паленето на лампата на Вера стана неразделна част от моя съботен ритуал, докато от своя страна от тогава тя започна да ме третира като една от най-добрите си приятелки.” (Всъщност тя явно нямаше други.) Всеки път, когато минавах покрай вратата й или се срещахме при водата, тя извикваше „Хабибти!”

Едно от последствията от преместването ми в Махана Йехуда беше, че учителката ми по арабски вече не желаеше да идва и да ми дава уроци. Попитах я защо, а нейните отговори бяха уклончиви. Накрая попитах госпожица Ратклиф дали тя знаеше причината.

„Като арабка, мисля, че се страхува да отиде в изцяло еврейски квартал.”

„Но никой в Махана Йехуда със сигурност няма да й навреди!”

„Вероятно не, но ако я виждат да ходи там твърде често, тя ще изгуби благоволението на своите хора. Понастоящем и двете страни се гледат едни други, но атмосферата е толкова обтегната от напрежение, че ще е нужна само една малка искрица, за да лумне голям огън.”

За да компенсирам липсата на официалните уроци по арабски, аз ходех у госпожица Ратклиф два или три пъти в седмицата и практикувах да говоря с Ниджма. Посещавах редовно и службите на госпожица Ратклиф всяка неделя сутрин. Но Махана Йехуда сега беше моят дом.

В средата на април разбрах, че вече шест месеца бях в Ерусалим и визата ми трябваше да се поднови. С Тиква в детската количка тръгнах към служба Имигранти, като се молех усърдно по целия път, да няма трудности с подновяването на визата ми. За мое облекчение служителят просто подпечати паспорта ми с новата виза и ми го подаде обратно.

На път към къщи чух някакъв писклив глас да ме вика отзад на шведски: „Госпожице Кристенсен, какво правиш с тази количка?” Аз се обърнах. Беше госпожица Густафсон.

Аз й обясних обстоятелствата, при които Бог доведе Тиква при мен.

Явно госпожица Густафсон не беше впечатлена. „Надявам се, че няма да й позволиш да отнема твърде много от времето ти”, отбеляза тя. „Със сигурност има по-важни неща, които да искат вниманието ти от едно малко дете!”

По целия път към къщи се борех с думите на госпожица Густафсон. Тя просто повдигна един въпрос, с който и аз се борех. В крайна сметка аз бях учител с образование и всяка седмица през мен минаваха двеста ученика на уроците ми. Беше ли разумно да посвещавам цялото си време на едно дете?

Тиква по своя странен начин четеше мислите ми. Като я вдигнах от количката и я понесох по стълбите към нашия апартамент, тя стисна врата ми с двете си ръце и притисна лице до гърдите ми. Сякаш ми казваше: „Благодаря ти, че се грижиш!”

Една-две седмици по-късно получих препоръчано писмо от администрацията на Датските държавни железници в Копенхаген. Беше от двете датски двойки, които ме бяха поканили на кафе и торта с тях на булеварда „Кинг Джордж V-ти”. „Тук в нашия офис”, започваше писмото, „ние формирахме благотворително общество „Лидия”, за да подпомага работата ви в Ерусалим. Моля ви, част от този дар използвайте, да купите нещо хубаво на Тиква.”

Вътре имаше чек за осемдесет долара. Аз го отпразнувах, като купих малко от най-хубавия унгарски салам на Шошана.

По това време вече имах изработен специален начин на пазаруване от Шошана. Завързвах една плетена кошница за едно въже и го спусках от прозореца пред вратата на Шошана. Когато тя виждаше кошницата да слиза, подаваше главата си през вратата и ме питаше какво исках. След като й изреждах всичко, тя го поставяше в кошницата. След това вдигах кошницата, изпразвах я и я спусках втори път с точното количество пари.

В началото на май получих колет от майка ми с прекрасен розов пуловер, който тя беше изплела за Тиква. Използвах част от парите от благотворителното общество „Лидия” в Копенхаген, за да й купя подходяща розова рокличка с чифт бели обувчици. На следващата сутрин, когато се разхождах с Тиква с новото й облекло, съседите ми дойдоха да й се възхитят.

Бях благодарна за голямата промяна в отношението им, но най-близкото ми общение беше със самата Тиква. Моят свят се въртеше около нея. Той беше много малък, но странно запълнен. Понякога се чувствах почти виновна, че бях толкова доволна. Дали госпожица Густафсон не беше права да ме укорява, че посвещавам всичкото си време на едно дете? Вероятно трябваше да потърся някаква по-голяма сфера на служение… И все пак чудният мир в сърцето ми сякаш ми подсказваше, че това беше задачата, която Бог беше определил за мен.

От своя страна Тиква разви необикновена чувствителност към всяко мое състояние. Ако бях заета с домакинска работа, като пране или гладене, тя стоеше в креватчето си, държеше се за решетката и следеше всяко движение с големите си сериозни очи. Когато свършех някоя особено уморителна работа, като гладене на чаршаф, тя издаваше шумна въздишка на облекчение, сякаш казваше: „Е, свърши!”

Повече от всичко друго обаче, тя обичаше молитвата и хвалението. Една от моите мебелни покупки, която донесе много часове радост и за двете ни, беше старомоден люлеещ се стол с облегалки за ръцете и гърба. Аз вземах Тиква в скута си и я люлеех напред-назад, като се молех или пеех на глас. Независимо колко продължавах, тя лежеше съвършено спокойна в ръцете ми или се присъединяваше към молитвите ми на своя си бебешки език.

Една вечер в средата на май бях събудена от силна, пареща болка в крака. Грабнах фенерчето и го насочих към това място. Глезенът ми беше червен и отекъл. Нещо сигурно ме бе ужилило в леглото! Започнах да претърсвам спалното бельо парче по парче, докато намерих малка, червено-кафява буболечка, скрита в шева на дюшека. Като сграбчих четката и гребена си от тоалетката, аз я стиснах между тях. Капка тъмна течност изтече - моята кръв.

На следващата сутрин показах на Шошана подутината на глезена ми. „Дървеница!” отбеляза тя. „Когато нощите станат по-топли, те излизат от цепнатините в дървения под и се покатерват по краката на леглото. Трябва да вземеш четири малки празни консервни кутии и да ги поставиш под краката на леглото си. После напълни кутиите с газ и дървениците няма да могат да се катерят по краката.”

Същата вечер на всеки крак на леглото ми имаше газена кутия и аз спах отново здрав сън. След няколко необезпокоявани нощи се радвах на успеха на стратегията на Шошана, но бях събудена още веднъж от някакво агонизиращо парене. Бързо запалих лампата, проследих дървеницата до крака на леглото ми и я смазах там. Потече издайническа капка кръв.

Но как тази дървеница бе стигнала до леглото ми? Огледах се в стаята. Там зад леглото ми друга дървеница си проправяше път нагоре по стената. Като стигна до тавана, тя започна да пълзи към центъра на стаята, след това внезапно се пусна и падна точно в средата на леглото ми. В следващия момент тя беше вече убита между четката и гребена ми. Този път нямаше кръв.

Дяволската изобретателност на дървениците, която открих, ме отвращаваше. Трябваше да има още рояци, които да се крият в пода. Не можеше да става и дума да следя всяка нощ и да ги ловя една по една, като падаха в леглото ми. И все пак не можех да се разчитам на спокоен сън, докато не намерех начин да се справя с тях. Но как? „Нужна ми е Твоята помощ, Господи”, казах.

Почти веднага си спомних историята с язвите в Египет. Последователно излизаха неприятни същества, като: жаби, въшки, мухи. И все пак Бог ги държеше под контрол и пазеше Своя народ от тях. Не можеше ли да направи същото с дървениците?

Аз паднах на колене до леглото. „Господи”, казах, „тия дървеници са язва и аз нямам начин да се предпазя от тях. Моля Те да ги премахнеш от мен - и да не позволяваш да се върнат.”

Няколко седмици изминаха, преди да усетя, че Бог беше отговорил на молитвата ми. От тази нощ нататък нито една дървеница повече не се появи в стаята ми!

Към края на май Тиква правеше първите си самостоятелни стъпки. Разбира се, трябваше да я заведа долу при Шошана и да споделя победата с нея. После я разходих с количката до къщата на госпожица Ратклиф, за да покажем на хората там.

Тиква се учеше да ходи бавно, поради физическата си слабост, но умственото й развитие явно не бе повлияно. Докато вече можеше сама да ходи, тя използваше малки английски думи, като мляко или гърне. Но разбира се най-голямата ми радост беше да чуя как казва, твърде бавно и натъртено: „Мама”. Любимата й игра беше да й казвам думите на различните части на лицето. Поставях пръста си на окото ми и казвах: „Око”. После поставях пръста си върху нейното око и чаках тя да повтори: „Око”. Когато научи око, повторих процеса с носа, устата и т. н.

Един ден току що бях сложила Тиква да спи на обяд, когато господин Коен се появи без предупреждение на вратата ми. За първи път той ме посещаваше, откакто се бях преместила в Махана Йехуда. Като сложих пръст на устата си, го поведох към стаята, където Тиква спеше в креватчето й. Той я загледа за минута-две. После го отведох обратно в кухнята и затворих вратата.

„Как е тя?” попита той.

„Чудесно”, отговорих. „Преди две седмици започна да ходи!”

„Това е добре”, спря господин Коен. Той избягваше да ме погледне в лицето. Виждах, че си беше наумил нещо. „Виж…” Той отново спря. „Ами, истината е, че Хадаса ме остави. Тя отиде в Тел Авив. Трябва да отида и да я намеря.”

„Съжалявам, че чувам това”, казах.

„Дойдох, за да си взема Тиква.” За първи път очите му се срещнаха с моите. „Ако Хадаса знае, че Тиква е при мен, тя ще се върне. Ще взема Тиква с мен в Тел Авив.”

„Да вземеш Тиква?” Гърлото ми внезапно пресъхна. „Но ти не разбираш! Тя не е достатъчно силна за това. Може да стане опасно за живота й още веднъж! Само чрез молитва…”

„Трябва да я взема сега”, прекъсна ме господин Коен. „Автобусът тръгва за Тел Авив след по-малко от час.”

„Но, господин Коен…” Поток от аргументи минаха през ума ми, но думите пресъхнаха на устните ми. Някаква сила, по-голяма от моята воля или чувства ме бе обзела отвътре. За мое учудване, се чух да казвам: „Ще я облека.”

Отидох в спалнята, събрах част от дрехите на Тиква и ги сложих в кафяв хартиен плик. После я вдигнах - все още полу-заспала - от креватчето и я облякох в розовата рокличка и белите обувки. Тя помрънка в знак на протест, но след минута заспа отново в ръцете ми.

Като се върнах в кухнята, я сложих в ръцете на баща й. Тя отвори очи, погледна в лицето му и започна да плаче. За момент той сякаш бе объркан и аз се почудих дали няма да промени решението си. После погледът му се спря на детската количка. „Това ще ми трябва, за да спи в него”, каза той.

Докато господин Коен слагаше Тиква в количката, аз напълних шише с мляко и го поставих до нея, заедно с пакета с дрехите. Все още учудена на собствените си действия, аз му помогнах да вдигне количката надолу по стълбите. В края на стълбището Тиква спря да плаче за момент и вдигна ръчички към мен, като чакаше да я взема. Но вместо това аз се обърнах и изтичах нагоре по стълбите. Като застанах на прозореца на спалнята, гледах как господин Коен бута количката напред, докато стигна до пътя за Яфа и изчезна от погледа ми. Последното, което видях, беше черната му ярмулка на върха на главата му.

Накрая се отместих от прозореца и бавно закрачих по празния, омразен апартамент. Не можех да остана там и секунда. Тръгнах, колкото можех по-бързо към къщата на госпожица Ратклиф и отидох направо в стаята на Ниджма.

„Бащата на Тиква току що дойде и си я взе”, казах бързо, „и отиде в Тел Авив. Исках да споря с него, но нещо вътре в мен надделя и не ми позволи… О, Ниджма, дали не сбърках, като му я дадох?”

Ниджма замълча за момент. После каза: „Не, не си сбъркала. Святият Дух не ти е позволил да спориш. Помни, колкото и да обичаш Тиква, Бог я обича повече!”

„Но, Ниджма, тя е толкова слаба! Баща й не може да й даде грижите, от които тя се нуждае. Зная, че Бог я повери на мен. Не Го разбирам…”

Ниджма протегна ръка напред и опипваше, докато намери моята ръка. „В такова време”, каза тя, „ние не трябва да разбираме. Трябва да уповаваме.”

„Моли се за мен, Ниджма! Искам да уповавам, но в мен има такава буря!”

Дълго време стояхме една до друга с ръката на Ниджма върху моята. Накрая тя каза: „Искам да споделя с теб един урок, който съм научила преди години, когато загубих зрението си: Упованието в Бог не е чувство, то е решение. Не можем винаги да променяме чувствата си, но можем да упражняваме волята си.”

„Но как да спра да се притеснявам за нея?”

„Не можеш. Но можеш да решиш с волята си, да я довериш на Бог и тогава подпечатай решението си, като го изкажеш на глас.”

И там в присъствието на Ниджма аз взех решение” „Независимо какво ще се случи, аз ще се доверявам на Бог - за Тиква, за себе си, за всичко, което предстои!”

Предаването

Следващата седмица беше време на непрестанен конфликт. Опитвах се с всички възможни средства, да дисциплинирам мислите си и да ги доведа в покорство на решението, което бях взела с волята си - да уповавам на Бог, въпреки чувствата или обстоятелствата. Прекарах много време в изучаване на Библията и езика, но ми струваше непрестанно усилие да съсредоточа ума си.

През нощите беше най-зле. Умът ми беше бомбардиран от въпроси за Тиква. Дали съпругата на господин Коен се бе върнала при него или той се опитваше сам да гледа Тиква? Получаваше ли редовно храната и свежия въздух, от които се нуждаеше? Не можех да премахна картината на Тиква в количката в началото на стълбището с вдигнати ръце, чакаща да я взема. Два пъти се будех посред нощ и автоматически отивах до леглото на Тиква, за да я обслужа, но виждах, че леглото бе празно.

Когато Шошана чу, че бащата на Тиква я бе взел, за да докара обратно съпругата си, нейният коментар беше кратък: „Всички мъже са същите - мислят само за себе си!” От Шошана новината се разпространи, както обикновено, между останалите съседи. По различни начини те искаха да изразят съчувствието си към мен. Следващата събота вечер, когато отидох долу при Вера, за да й помогна с лампата, тя бе приготвила за мен подарък - един хляб с кимион, който сама бе опекла.

Една седмица, след като господин Коен бе взел Тиква, аз отидох до банката и открих, че ми бяха останали само осем долара. Умът ми бе толкова обзет от Тиква, че бях мислила много малко за парите си. Когато премислях, си спомних, че последните пари, които бях получила, бяха тези от благотворителното общество „Лидия” в края на април.

Един ден през последната седмица на юни свалих кошницата си при Шошана и я вдигнах отново с един хляб, няколко портокала и няколко смокини. Отворих портмонето си, изпразних съдържанието му в кошницата и отново я спуснах. Шошана преброи парите и извика: „Още осем цента!”

„В момента нямам повече”, й отговорих. „Веднага, щом получа пари, ще ти се отплатя.” Шошана не възрази и аз отново вдигнах празната кошница.

Колко можеше да живее човек с един хляб и малко плодове? Пестеливо се хранех от запасите си четири или пет дни, но дойде момент, когато отидох до кутията за хляб и в нея нямаше нищо. Аз я преобърнах и изтупах дъното, но само няколко трошици изпаднаха. Изправих се лице в лице с простия факт: Нямах храна, нито пари. Погледнах към календара - беше понеделник, 1-ви юли.

„Добре, че Тиква не е при мен в такъв момент”, си казах и след това се почудих: „Вероятно затова Бог позволи тя да бъде взета от мен!” Отново погледнах към картината на календара. Дали това беше послание към мен - нещо, което да ми напомня, че Добрият Пастир все още държи Своето агънце в ръцете Си?

Но какво щях да правя в тази ситуация? Може би Шошана би ми позволила да купувам на кредит, но това не ми се струваше право. Можех съответно да отида при госпожица Ратклиф за помощ. Но знаех, че тя едва покрива своите нужди.

Колкото повече се замислях над ситуацията, толкова по-силно чувствах, че Бог искаше да гледам само към Него за отговор. Спомних си една фраза, която пастор Расмусен бе използвал веднъж в Корсор: „Бог се среща с човека, когато той стигне до края на своите възможности.” Не можех да не направя заключението, че Бог ми бе определил среща, която сега чакаше да спазя.

По време на редовното ми четене на Библията по обяд реших да проследя живота на Авраам от 12-та глава на Битие нататък. Чувствах се по-близо до Авраам от който и да е друг старозаветен герой. Все още си спомнях проповедта на Арне Конрад, която бе проповядвал в Петдесятната църква в Корсор. Примерът на Авраам беше това, което окончателно ме накара да бъда готова да се откажа от положението си в училището в Корсор. Исках сега да проследя последователните стъпки, през които Бог го бе превел, след като се покори на първоначалното призвание да напусне отечеството си.

В глава 22 следвах Авраам, когато се покори на Божията заповед да предаде сина си Исаак като жива жертва. Видях как Авраам трябваше да предприеме тридневно пътуване с Исаак до хълма Мория - мястото, определено за жертвата. Чудех се какво ли бе минавало през ума на Авраам през този дълъг път. Какви вътрешни въпроси и борби трябва да е преживял!

Бог бе дал Исаак на Авраам чрез чудо. Той знаеше много добре колко го обичаше Авраам. И все пак сега го искаше обратно. Трудно беше да се види Божията цел зад всичко това.

Прекарах останалата част от деня в молитва и размишление. Отново и отново се молех за Тиква - Бог да покаже на баща й как да се грижи за нея. По времето, когато трябваше да вечерям, бях изключително гладна. Трябваше да се боря със спомените си от моята трапезария в Корсор, с приготвената маса за вечеря. Накрая изпих две пълни чаши вода и болките от глада стихнаха.

Във вторник сутринта, както обикновено отидох до пощата, но кутията ми беше празна. Запътих се към къщи през Мусрара, за да мога да поговоря с Ниджма, но почувствах вътрешно смущение. Имах среща с Бог - и само с Него. Дори най-добрият човешки съвет или утеха не бяха достатъчни.

На обяд се върнах към Битие 22. Отново си представих Авраам на път за хълма Мория. Но този път не го гледах обективно като друг човек, извън мен. Бях се идентифицирала с него. Самата аз бях предприела пътуването. Някъде пред мен бе разположен моят „хълм Мория”, мястото на моята среща с Бога.

На третия ден Авраам стигна до хълма. Сега беше едва вторият ми ден без храна. Знаех, че и аз щях да завърша пътуването си на третия ден. „Утре”, си казах, „нещо ще се случи.”

В сряда отново отидох до пощата, но дори преди да отворя кутията, знаех, че щеше да е празна. Нищо не можеше да промени външната ситуация, преди да достигна „хълма Мория” и да осъществя срещата си с Бог там.

На връщане от пощата под силните лъчи на слънцето се почувствах замаяна. Докато изкачвах стълбите към моя апартамент, коленете ми трепереха и трябваше да се подпра на стената на къщата. Като стигнах вътре, се хвърлих на леглото и лежах там, като стаята се въртеше пред очите ми. Накрая задрямах.

Внезапно бях отново будна. Имах силното впечатление, че Самият Бог щеше да ми говори. Лежах колкото можеше безшумно на леглото.

„Искам да ми върнеш Тиква обратно!” Стаята се изпълни с глас и все пак не чух нищо с ушите си.

„Но, Господи”, отвърнах, „баща й си я взе и вече тя не е при мен.”

„Ти позволи на баща й да я вземе”, дойде отговорът, „но никога не си Ми я давала. Ти все още се държиш за нея с волята си. Мога да благословя само това, което Ми е предадено напълно.”

Самият Бог беше в стаята ми. Чувство на страхопочитание ме обзе. Почувствах се толкова малка и недостойна. И все пак Бог беше благоволил да говори с мен.

Тихо се измъкнах от леглото и паднах на колене до него с наведена глава. После започнах да се моля. Думите дойдоха бавно - една по една:

„Господи, предавам Тиква на Теб. Ти ми я даде. Сега Ти я връщам отново. Тя е Твоя! Независимо дали е жива или мъртва, дали ще я видя отново или не, тя е Твоя! Да бъде Твоята воля не моята!”

Бавно настъпи голяма вътрешна тишина. Знаех, с непоклатима сигурност, че Тиква беше в ръцете на Бог и че Неговата воля за живота й щеше да се изпълни. Никакъв човек или сила на земята не можеше да промени това. Любовта ми към нея не се беше променила. Сърцето ми все още болезнено копнееше за нея. Но вътре и над всичко това царуваше най-съвършеният мир. Бурята, която бушуваше в продължение на три седмици в мен, беше утихнала.

Когато тръгвах за пощата на другата сутрин, почувствах, че всичко вътре в мен бе измито и чисто. Беше четвъртият ми ден без храна, но повече не чувствах физическа слабост. Сърцето ми преливаше от любов, по-дълбока и по-чиста от всякога - любов към децата, които играеха на улицата, любов към слепия просяк на тротоара, най-вече любов към самия Ерусалим. Спомних си въпроса, който си бях задала, когато пристигнах за първи път. Беше ли възможно да обичаш прах и камъни? Сега знаех отговора: Да, възможно беше! Бог бе отговорил на молитвата ми и бе споделил с мен част от Своята любов към Ерусалим.

На стълбите на пощата се натъкнах на госпожица Густафсон. „А, това е госпожица Кристенсен!” каза тя. „Виждам, че вече не си с количката.”

„Не”, отговорих, „баща й дойде и си взе детето.”

„Още по-добре, госпожице Кристенсен, още по-добре! Ще бъде толкова по-лесно за теб да се върнеш в Дания!” Пискливият смях, който придружаваше думите на госпожица Густафсон беше като нож, който се забиваше в раната в сърцето ми. „Всички ще трябва да си тръгнем или ще бъдем убити в леглата си! Вече съм резервирала билета си до Швеция за края на този месец. Вероятно и ти можеш да си вземеш билет за същия кораб - той се отбива в Копенхаген по пътя.”

„Благодаря ти”, отвърнах доколкото можех вежливо, „но аз нямам намерение да си тръгвам.”

В пощенската ми кутия тази сутрин имаше две писма, и двете от Дания. Едното беше от майка ми и аз го отворих първо. Вътре имаше чек за сто и двадесет долара. Писмото обясняваше причината за изпращането на парите: „По радиото чуваме, че очакват неприятности в Ерусалим между арабите и евреите. Моля те, използвай тези пари да си купиш билет за първия кораб, който тръгва за Европа… Копнея да те видя… Твоя обичаща майка.”

В първия момент застанах почти вцепенена. Към болката в сърцето ми за тиква сега се прибави и копнежа да видя мама. Дали този чек от нея беше Божието снабдяване за мен? Вероятно Бог бе уредил да срещна госпожица Густафсон точно в този момент, за да знам за кораба, който щеше да отпътува за Копенхаген.

В края на краищата, размислих, Тиква ми бе отнета. Наистина, аз я бях предала в Божиите ръце. Никой друг в Ерусалим сякаш нямаше нужда от мен. Дали да не си отида у дома, където бях обичана и желана? Можех да си представя радостта, с която майка ми щеше да получи писмото, в което се казваше, че се връщам у дома.

Отворих второто писмо. И то беше от Дания и съдържаше чек за десет долара. Единственото, което пишеше, беше: „За работата ти в Ерусалим.” Нямаше нито адрес, нито подпис.

Бях на кръстопът! По кой път да поема? Дали да приема парите от мама и да се върна у дома? Или дали другият много по-малък дар бе Божието снабдяване за мен, да остана в Ерусалим? Не смеех да правя свой избор. Стоейки пред пощенската си кутия, аз наведох глава и затворих очи. „Господи”, прошепнах, „покажи ми пътя, който Си определил за мен. Нека да не избирам аз, а Ти!”

За няколко минути нищо не се промени. После пред погледа ми започнаха да се редят серия от живи сцени. Те бяха като сцените, на които бях станала свидетел по улиците тази сутрин: децата, които играеха, слепият просяк, жените с кошниците на главите си, натоварените животни, смесени с хората. Зад всичко това бяха назъбените очертания на стената на Стария град на фона на безоблачното синьо небе. И докато всяка сцена минаваше пред мен, почувствах отклик на любов - продължителна преливаща любов, която Самият Бог бе поставил в мен.

Въпросът ми бе отговорен! Отговорът беше същият, който бях получила в мазето на госпожица Ратклиф в навечерието на Рождество. Моите планове и чувства бяха на човешко ниво, колебливи и променливи, но Божията цел беше на друго ниво и то оставаше непроменено. Моето място беше в Ерусалим!

Отидох до едно гише и осребрих десет-доларовия чек. После набързо написах писмо на майка ми, като й благодарих за любовта и грижата, но й обясних, че не съм готова да напусна Ерусалим. Сложих нейния чек в плика и й го изпратих обратно.

Една сутрин през следващата седмица се събудих по-рано от обикновено със силно чувство на очакване. Нещо важно щеше да се случи! Полежах още малко в леглото, като се опитвах да си представя какво можеше да ми донесе денят, но без успех. Накрая отворих на четивото ми за деня от Новия Завет, което започваше от Евреи 11-та глава. След първите няколко стиха бях изненадана, че отново проследявам историята на Авраам. Дали имаше и още нещо, което Бог се опитваше да ми покаже относно Авраам?

Авторът на посланието към евреите проследяваше историята на Авраам накратко, като водеше до кулминацията - принасянето на Исаак на хълма Мория. Но той подчертаваше нещо, което не бях забелязала в разказа в Битие: Авраам никога не се усъмни, че Бог щеше да му върне Исаак, дори това да означаваше възкресение от мъртвите. Това някак промени гледната ми точка.

Когато четях от Битие предишната седмица, почувствах себе си едно с Авраам в дългото му, изпитателно пътуване, за да принесе жертва на хълма Мория. Но сега си го представих да слиза от планината, след като изпитът свърши. Вярата беше победила! Главата му вдигната и лицето му сияещо, като слиза по каменистата пътека. До него върви детето, което бе принесъл пред Бог и бе приел отново от Бог. В ушите му все още звучи обещанието, което му бе дадено от Небето: „Ще те благословя премного и ще умножа и преумножа потомството ти като небесните звезди.” (вижте Битие 22:17 и Евреи 6:14).

„Потомството ти”, казах. „Това беше Исаак! Бог не му върна просто Исаак - Той му го върна умножен много пъти.” Урокът от историята изпъкна толкова ясно, че го нахвърлих набързо отдолу на страницата: Първо Бог ни дава - После ние го даваме обратно на Бог - Накрая Бог ни го връща пак - благословено и умножено отвъд всичко, което можем да си представим.

Моите размишления бяха прекъснати от шумно чукане, което ме призоваваше да отворя вратата. На площадката пред стълбите стоеше слабичка жена с избеляла памучна рокля, главата й беше покрита с шарен шал.

„Госпожице Кристенсен, помните ли ме?” попита тя на арабски.

Аз я загледах внимателно. „Не”, отговорих на същия език. „Боя се, че не.”

„Аз съм майката на Тиква.”

Бях я виждала само като силует, загърната в шал в онази тъмна пещерна стая.

„Простете ми”, казах, благодарна за дългите часове по езиково обучение, което сега ми даваше възможност да разговарям с нея. „Сега си спомням за вас. Моля, влезте!”

„Не, не мога да остана! Но ще ви помоля нещо. Ще вземете ли обратно Тиква? Тя е при баща си в Тел Авив - ето адреса.” Тя ми подаде късче хартия.

„Значи вие не живеете със съпруга си?”

„Не, госпожице Кристенсен, не мога да живея с този мъж! Той не се грижи за мен - оставя ме да гладувам! Отидох в Тел Авив сама, да си намеря работа, но не намерих.”

„Но, госпожо Коен, ако вашият съпруг не ми даде Тиква?”

„Госпожице Кристенсен, молете се!” Тя събра ръцете си. „Зная, че ще ви я даде! Трябва! Иначе тя ще умре.” След миг тя беше вече слязла по стълбите и тичаше през двора.

Погледнах часовника си - девет часа! Спирайки само, за да си взема чантата, се отправих към автогарата. Половин час по-късно пътувах за Тел Авив. Умът ми бе обзет от въпроси. Как да се обърна към господин Коен? Ами ако той откаже да ми даде Тиква? Колкото повече се опитвах да премисля всичко предварително, толкова повече проблеми виждах. Накрая казах: „Господи, нищо няма да планирам и приготвям! Ще се доверя на Теб - да ми дадеш правилните думи, които ми трябват.”

От автобусната спирка в Тел Авив тръгнах към адреса, който госпожа Коен ми бе дала, разстояние от около една миля. Жената, която ме посрещна на вратата, ми каза на немски, че господин Коен бе наел стая от нея, но излязъл, за да си търси работа. За щастие знаех достатъчно немски, за да проведа елементарен разговор.

„И момиченцето ли е с него?” попитах.

„Да, той я държи в стаята с него - в количка”, добави тя.

„Мога ли да я видя, ако обичате? Майка й ме изпрати.”

Жената се поколеба за момент, после ме поведе към една стая в задната част на къщата. Бебешката количка стоеше под прозореца. Изтичах бързо до нея и погледнах вътре. Тиква носеше същата розова рокличка, с която я бях облякла в деня, когато баща й я взе, но беше избеляла и изцапана до неузнаваемост. Бузките й бяха загубили цвета си и на челото й имаше отворена рана.

Като се наведох над нея, тя отвори очи и ме погледна с мътен, почти невиждащ поглед. После сякаш се запали искрица на разпознаване. Тя протегна пръстче към мен и докосна окото ми. „Око”, каза тя с глас, който бе почти шепот. След това затвори отново очи.

Домакинята на къщата се извини. Аз седнах на единствения стол в стаята и започнах да се моля усърдно: „Господи, дай ми думи да говоря!”

След около четиридесет минути чух гласове в коридора. В следващия момент господин Коен влезе. Той спря на прага. „Госпожица Кристенсен!” каза той. „Как дойдохте тук?” Той ме погледна, сякаш виждаше призрак.

Аз го погледнах в лицето и почувствах в мен същата сила, която ме бе въздържала да споря и да го моля, когато дойде да вземе Тиква от мен. Но сега ми бяха дадени думи да говоря - заредени с власт, далеч по-голяма от моята собствена.

„Съпругата ви ме изпрати, да взема Тиква”, казах. „Тиква отново е болна и вие не можете да се грижите за нея. Ако я държите тук, тя ще умре.”

Този път господин Гоен не можеше да говори. Той отвори устата си два или три пъти, но не излязоха думи.

„Моля ви да ми помогнете с количката”, продължих аз. „Ще я взема с мен в Ерусалим.” Не се опитвах да споря или да надигам гласа си, но ефектът от моите думи върху господин Коен беше драматичен. Ръцете му всъщност трепереха, като хващаше количката. Заедно ние я вдигнахме и изнесохме на улицата, и тръгнахме към автогарата.

На спирката господин Коен помогна да наместим количката върху багажника на покрива на автобуса, докато аз сядах вътре с Тиква в ръце. Когато автобусът потегли, господин Коен стоеше и ми махаше. За първи път го виждах да се усмихва. Разбрах, че го бях облекчила от товар, който той не можеше да носи.

В ръцете ми, в автобуса, Тиква се гушеше по-плътно и по-плътно в мен. От време на време тя вдигаше пръстче към окото или носа ми, но нямаше сила да каже думите. В отговор аз тихичко й тананиках припевите, които тя най-много обичаше. Общението между нас беше по-дълбоко от думи. Сърцето ми преливаше от любов към нея и благодарност към Бога, че ми я върна. Умствено си представях Авраам - как слиза от хълма Мория с Исаак до него. „Вярвам, че знам как се е чувствал”, си казах.

Докато минавах с количката край магазина на Шошана, тя погледна към нас през отворената врата. „Това е Тиква!” възкликна тя. „Ти си я взела обратно!”

Казах й какво се беше случило, тя се наведе над количката, като й говореше бебешки на идиш. После влезе в магазина и се върна с две кутии мляко. Поисках да си отворя чантата, но Шошана я избута.

„Това е подарък от една еврейска майка за еврейско дете!”

Когато се върнах в апартамента си, можах да прегледам Тиква по-добре. Тя бе отслабнала и загубила сила. Вече бях видяла раната на челото й, но открих и други такива по гърба й, които бяха подути и пълни с гной. Страхувах се да ги лекувам без подходящ медицински съвет. Тиква беше общо взето съвсем отпаднала. Но важното беше, че Бог ми я беше върнал. Той не бе ме излъгал!

После си проверих финансовото състояние. Десет-доларовият подарък от непознатия дарител в Дания почти се беше изчерпал. Вече бяхме влезли във втората седмица на юли и още не бях си платила наема от дванадесет долара за месеца. Бях изпратила най-хубавите дрешки на Тиква с баща й, когато я взе и във вълнението си бях забравила да си ги поискам обратно. Трябваше да й купя нови. След това и медицинските разходи…

„Трябва ми наистина голяма сума”, казах полу-на себе си, полу-на Бога, „поне петдесет долара!” Беше едновременно и изявление, и желание, и молитва.

В пощенската кутия на следващата сутрин имаше писмо от Дания! С вълнение го обърнах, за да видя името на подателя. Ерна Сторм! Вълнението ми се обърна на разочарование. Какво ли щеше да ми пише Ерна? Наистина, тя веднъж ми бе изпратила пет долара чрез Кристин Сондерби, но такава сума нямаше да покрие нуждите ми твърде много в този ден.

Докато четях началните фрази на писмото на Ерна, настроението ми отново се промени - от разочарование на удивление:

Скъпа Лидия,

Трябва да започна, като ти поискам прошка за всичките лоши неща, които казах за теб, когато беше кръстена преди почти две години. Боя се, че твърде дълго време ми отне, за да видя колко съм бъркала, но Бог беше добър и търпелив с мен.

Не мога да ти разкажа всичко, което се случи, след като ти напусна Корсор, но в неделя, 23-ти юли, и аз получих скъпоценния дар на Святия Дух и около седмица по-късно бях кръстена като вярваща от пастор Расмусен. Познай къде! В Голям Белт!

Разбира се, всички в училище говорят за мен, точно както и за тебе. Но сега мога да разбера как си могла да останеш толкова спокойна и щастлива през всичко това. Този път няма да има нужда да отнасят моя случай пред по-висша инстанция. Този въпрос беше вече разрешен веднъж за винаги, когато парламентът взе решение в твоя случай.

Кристин Сондерби, Валборг и аз сега се събираме всяка седмица, за да се молим за теб. Политическата ситуация изглежда тъмна, но ние изискваме за теб обещанието от Псалм 34:7 „Ангелът Господен се опълчва около ония, които Му се боят и ги избавя.”

Изпращам ти дарение от трите ни.

Твоя признателна

Ерна.

Бръкнах отново в плика и извадих някаква хартийка. Беше чек - за деветдесет долара!

Трябваха ми няколко минути, за да разбера какво се бе случило. Бог не само ми беше изпратил парите, които ми бяха нужни, почти двойно от това, което смеех да пожелая. Той беше направил и нещо далеч по-прекрасно - бе отговорил на молитвите ми за Ерна. Можех ли да повярвам, когато напусках Корсор преди около девет месеца, че Ерна, Кристин и Валборг един ден ще се събират заедно, за да се молят за мен?

Обсадата

Зад щанда Шошана спря за миг, докато отрязваше парче салам. Когато беше развълнувана, тя използваше винаги и двете си ръце, за да изрази жестовете си.

„Защо винаги се случва на нас, евреите?” каза тя. „В Европа християните не ни оставяха на мира - тук мюсюлманите! Тази седмица има спречквания всеки ден. Дори пред Стената на плача трябва да се бият! Казвам ти, не ми изглежда добре!”

„Не мислиш ли, че британците ще сложат край на всичко това?” казах.

„Британците!” избоботи Шошана. „Всичко, което могат да направят, е, да поставят комисари! Какво ще ни помогне това? Ако не се научим да се защитаваме сами, никой друг няма да го направи вместо нас!”

Шошана ми подаде салама и в същото време даде парче портокал на Тиква, която стоеше до мен. Няколко минути по-късно вървях надолу по пътя за Яфа с Тиква, която вървеше до мен и ме държеше за ръка.

Бяха минали месец и половина, откакто я бях довела от Тел Авив. Докторът описа нейният прогрес за този период като „феноменален”. „Чудо!” го поправих тихичко. Сега можех да я извеждам на кратки разходки без количката. Когато се умореше, аз я вдигах и я слагах на раменете си. Язденето с крака около врата ми и ръце, обгърнали челото ми, стана новата й игра.

Бях спряла пред обущарски магазин, като се опитвах да реша дали мога да си позволя чифт малки сандалки за Тиква, когато осъзнах, че около мен се разнася объркана смес от викове и плач, които бързо се усилваха. Като се обърнах в посока на шума, видях маса хора, които се спускаха по пътя за Яфа към мен. Вниманието ми бе привлечено от група жени отпред с разпуснати коси пред лицата им, които пищяха пронизително и се биеха по гърдите. Отначало си помислих, че съм попаднала на погребение, но тълпата се движеше твърде бързо за това.

Хванах Тиква в ръце и бързо се отместих от пътя на едно празно пространство между обущарския магазин и следващия. Като се опитвах да не мърдам, доколкото бе възможно, наблюдавах как хората тичаха покрай мен. Жените бяха следвани от мъже и момчета - евреи, съдех по ярмулките на главите им. Те носеха странен набор от оръжия: брадви, тояги, сатъри и дори ножове за хляб, вързани на пръчки от метли.

След малко тълпата отъня, но хората продължаваха да се стичат по един, по двама - и мъже, и жени. Бавно мина и един брадат мъж, който държеше окървавена кърпичка на главата си. Кръв струеше надолу по лицето му изпод кърпичката и се събираше на брадата му.

Няколко минути по-късно чух звуци от хлипане. След това млада жена мина само на няколко стъпки от мен. За миг съзрях отпуснатото тяло на малко момче, притиснато до гърдите й - лицето му мъртво бледо, а главата му килната назад през ръката й. Между хлипанията жената жалостиво изричаше името му отново и отново: „Ами - Ами - Ами”.

Накрая не можех да видя други признаци на движение по улицата. Тиква започваше да хленчи. Не можех да остана безкрайно дълго в тази тясна цепнатина между двете стени. Дали да се опитам да тръгна към Махана Йехуда? Току щях да си покажа главата и да огледам обстановката, когато чух остър пукот и свистящ звук някъде навън на улицата. Това със сигурност беше куршум! Придърпах Тиква по-навътре в нашето убежище.

След още няколко минути, без да има някакво забележимо движение, си подадох главата напред, сантиметър по сантиметър, докато можех да виждам нагоре и надолу по улицата в двете посоки. Първото нещо, което привлече погледа ми, беше преобърната ярмулка, лежаща насред пътя. Но по цялото продължение на улицата не се виждаше жив човек и в двете посоки…

Като взех Тиква в ръце, започнах да тичам, колкото имах сили нагоре по пътя за Яфа към Махана Йехуда. Тиква уви ръце около врата ми и се държеше с всичка сила. Като завих от улицата към мястото, където беше малката ни редица от къщи, аз спрях за момент ужасена. Неестествена обвивка от тишина тегнеше над всичко. Обикновено кварталът бе оживен от деца, които играеха и жени при мивките, а сега никой не се виждаше. Всяка врата беше затворена, всеки прозорец с капаци. Потропах на две от тях - „Шошана! Вера!” - но нямаше отклик.

На ъгъла на сградата настъпих малък объл предмет, който се движеше под крака ми, като почти ме накара да падна. Погледнах надолу. Беше куршум! Инстинктивно се огледах наоколо да видя кой го беше изстрелял, но не се виждаше никакъв човек. Покатерих се по стълбите по две наведнъж и се втурнах в моя апартамент. Спрях за момент, за да сложа Тиква в креватчето й, после заключих външната врата и преместих кухненската маса до нея, като я затиснах. После спуснах капаците на прозорците на двете стаи и се облегнах, като все още се задъхвах, на стената на спалнята.

След като се съвзех, внимателно преместих капаците на прозореца на спалнята един-два сантиметра и погледнах навън. Махана Йехуда бе добила вид на обсаден град. По пътя за Яфа, до където ми стигаше погледа, бяха натрупани камъни пред вратите и прозорците и по балконите на всички къщи. С каква цел? Да ги предпазят от куршуми, или да ги хвърлят към всеки, който би ги нападнал? Не можех да не си помисля, че такива защитни средства биха били жалки, ако арабите носеха пушки.

След известно време бавно заизлизаха по двама-трима от всяка къща от двете страни на пътя за Яфа мъже и жени, и започнаха да строят барикади. Жените изкопаваха камъни от пътя или от празните пространства. Други пълнеха празни газени кутии с пясък. След това ги подаваха на мъжете, които ги трупаха едно върху друго по цялата дължина на пътя. Веднага щом барикадата бе готова, мъжете и жените се стопиха от погледа ми.

И все пак в нашия малък двор с къщи нямаше признак на живот или движение. Тишината бе изнервяща. Дали всичките ми съседи бяха избягали, или някои от тях стояха барикадирани в къщите си, както бях аз?

С августовското слънце, което палеше покрива и липсата на движение на въздуха, топлината в апартамента скоро стана изпит на устойчивост. В същото време затворените капаци създаваха изкуствен здрач, който прибавяше много към атмосферата на мрак и изолация.

Ако щяхме да бъдем затворени тук за известно време, реших, че ще бъде добре да си проверя запасите. Имаше достатъчно храна по рафтовете за два-три дни, ако я употребявахме пестеливо. Особено бях благодарна за малката кутия мляко, но когато погледнах в пръстената стомна, в която си държах вода, сърцето ми примря. Имаше по-малко от три-четири сантиметра вода на дъното - по-малко от две чаши. Мислех да изляза при водоизточника в общия двор и да взема пресен запас от вода веднага щом се върна с Тиква от разходката.

Дали да не изляза веднага и да си напълня стомната? Това означаваше да измина около тридесет метра и повече през открития двор до кладенеца. Едва бях си задала този въпрос, когато отново се чуха пукотевици някъде на изток от нас. От време на време чувах свистенето на куршум зад къщата. Щеше да е лудост да се изложа на дневна светлина на това открито пространство. Ами ако ме улучеше куршум и не можех да се върна в апартамента, какво щеше да стане с Тиква? Започнах да се обвинявам, че не бях се приготвила по-добре. В края на краищата, няколко различни хора ме бяха предупредили, че наближава беда.

Освен жегата и запасите с вода, най-големият ми проблем беше липсата на информация. Никога не бих повярвала, че град с размерите на Ерусалим можеше посред бял ден, да бъде толкова тих. Всеки изстрел беше почти като облекчение. Напразно се опитвах да си представя какво се случваше. „Ако оживея през всичко това”, си казах, „първата ми покупка ще бъде портативно радио!”

Когато се смрачи, чувството ми за изолация стана пълно. Дори и през най-добрите времена Махана Йехуда беше лошо осветена. Но сега не можеше да се види и една светлина, както по улицата, така и в къщите, а и аз не смеех да запаля моята лампа.

От време на време отивах до прозореца и надниквах през цепнатината между капаците, но виждах само сенчестите очертания на къщите, като силуети на фона на обсипаното със звезди небе. В един момент помислих, че разпознавам фигурата на мъж да бяга сгърбен между къщите. След минута две чух тихи стъпки в пясъка точно под прозореца ми и сърцето ми започна да бие силно. Но стъпките отминаха и отново настъпи тишина, нарушавана само от обичайните епизодични изстрели.

Към полунощ небето над Стария град бе осветено от тъмночервено сияние, което трая час два, после бавно изчезна. Неволно си представих ярката картина на горящи къщи и се чудех каква ли бе съдбата на хората вътре. Накрая легнах на леглото си, съвсем облечена и се опитах да отпочина, но без голям успех. Съвсем ясно си спомних думите на госпожица Густафсон на стълбите на пощата: „Всички ще измрем на леглата си!”

На другата сутрин нямаше видима промяна в положението. Вратите навсякъде бяха все още затворени, прозорците - с капаци, улиците - празни. Грижех се за Тиква, колкото можех. Не можеше да става и дума да я измия. Реших, че най-добрият начин да пестя водата, беше да я смесвам с млякото от кутията и да й я давам в шишенцето. Аз също изпих няколко глътки от тази смес.

Около обяд сложих Тиква обратно в креватчето да спи. По това време чувството на изолация ставаше нетърпимо. Без радио, без вестник, без някакъв контакт със съседите ми, аз имах само един източник на информация, към който да се обърна - Библията. Седнах на масата със затворена Библия пред себе си и казах: „Господи, ако има нещо в тази Книга, което ще ми помогне да разбера какво се случва и каква е моята роля, която имаш за мен във всичко това, моля Те, покажи ми го сега.” След това отворих Библията просто така.

От страницата пред мен изскочиха пред очите ми два стиха от Исая, които бях вече подчертала със синьо:

На стените ти, Ерусалиме, поставих стражи, които никога няма да мълчат, ни денем, ни нощем. Вие, които припомняте на Господа, не замълчавайте и не Му давайте почивка, догдето не утвърди Ерусалим и догдето не го направи похвален по земята.

Исая 62:6-7

Стражи на стените на Ерусалим, които няма да млъкват. „Това сигурно е картина на хората, които се молят”, си помислих, „молят се с голямо усърдие и настойчивост - молитвите им са съсредоточени само в едно място - Ерусалим.” Но защо Ерусалим? Какво толкова имаше в този град, та да го прави различен от всички останали? Започнах да прелиствам страниците на Библията в търсене на отговор.

През следващите четири часа целият ми мироглед се промени. Сякаш бях вдигната в космоса и гледах надолу към света от Божията гледна точка. Земята, както сега я виждах, имаше един определен от Бога център: Ерусалим. От този център в Божествения план трябваше да потекат истина и мир към всички земи; към него да се върнат поклонението и жертвите на всички народи. В изпълнението на този план се съдържаше единствената надежда на земята. Освен Ерусалим нямаше друг източник на мир.

Това придаде ново значение на познатите думи от Псалм 122: „Молитствайте за мира на Ерусалим.”

Вече не възприемах това само като призив за молитва за един град в земя, която беше съвсем малка част от цялата повърхност на земята. Отговорът на тази молитва щеше да благослови всички земи и всички народи. Мирът на целия свят зависеше от мира на Ерусалим.

Защо тогава точно този град, повече от всеки друг, вече три хилядолетия беше измъчван от всичко противоположно на мира: война, кръвопролития, разрушение и робство? Можех да намеря само едно обяснение: Ерусалим беше бойното поле за духовните сили.

Някои от пасажите, които прочетох не оставиха място за съмнение, че действаха зли духовни сили в света - „началства и власти”, както ги наричаше Павел - и те умишлено и систематично се противопоставяха както на целите на Бога, така и на Неговия народ. Това противопоставяне не беше по-интензивно и по-концентрирано никъде другаде по света от Ерусалим. Божият избор на града, като център на благословение за целия свят, го бе направил фокус за противодействащите сили на злото. Всъщност започнах да виждам Ерусалим като сцена, на която този космически конфликт между доброто и злото щеше да достигне своя апогей - апогей, предсказан много отдавна от пророците, който сега ми се струваше много близо.

Ето защо проблемите на Ерусалим опропастяваха всички опити да се намери решение само на политическа основа, както свидетелстваше ситуацията около мен в този момент. Нито политиците със своите конференции, нито генералите със своите армии можеха да разрешат проблемите на Ерусалим. Отговорът трябваше да се търси на по-висше ниво. Духовните сили трябваше да се срещнат с духовни сили. Имаше само една сила, достатъчно голяма да преодолее противопоставянето на злото - силата на молитвата.

Отново се върнах на Псалм 122: „Молете се за мира на Ерусалим.” Почувствах едно Божествено ударение върху думата молете се. Нищо друго не можеше да донесе мир на Ерусалим, освен молитвата.

„Мляко, мамо, мляко!” Хленченето на Тиква в креватчето наруши размишленията ми. Като видях, че памучната й рокличка беше мокра от изпотяване, аз я свалих и я оставих по гащички. След това смесих няколко грама вода с по-малко количество мляко и й го дадох. Готвех се да отпия и аз самата, но спрях. Всичко, което ни бе останало от течностите, беше по-малко от чаша вода и около половината от това количество мляко. Докато попълня запасите ни, трябваше да пестя всичко за Тиква.

За известно време я държах в скута си, като се опитвах да я утеша. Когато тя отново се укроти, аз я върнах в креватчето и взех Библията. Във вълнението от търсенето на новите истини, които се откриваха ред мен, забравих жаждата си и задушния здрач в апартамента. Изследването на Божиите цели за Ерусалим естествено ме водеше към целите Му за Израел. Открих, че двете са преплетени и не можеха да се разделят. Самите пророчества, които обещаваха милост и възстановяване на Ерусалим, обещаваха същото и на Израел. Първите не можеха да се изпълнят без вторите.

Колко обещания намерих за възстановяването на Израел! От първото до последното, пророческите писания бяха изпълнени с тях. Почудих се до колко бяха вече изпълнени тези обещания? През десетилетието след войната от 1914-18 година един постоянен поток от евреи се завръщаше в земята си. Но ако разбирах правилно това, което четях, това беше само въведение към нещо по-голямо. Бог всъщност се бе посветил чрез Своите пророци, да ги събере отново, като независима нация в собствената им земя. С тази цел Той изяви, че щеше да пречупи всички сили на историята.

Както старозаветните пророци, и апостол Павел няколкократно повтаряше обещанието за пълното възстановяване: „Целият Израел ще се спаси” (вижте Римляни 11:26). Той казваше съвсем ясно, че Божият план за възстановяване на цялата земя включваше възстановяването на Израел и не можеше да се осъществи без него. Той напомняше и на езическите християни, на които пишеше, че дължаха цялото духовно наследство на Израел и ги предизвикваше да платят дълга си, като показват милост: „…та чрез показаната към вас милост и те сега да придобият милост” (ст. 31).

„Колко странно изопачено мнение сме имали ние християните през всичките тези години”, си казах накрая. „Действали сме, сякаш страдаме заради себе си и нищо не дължим на Израел или на Ерусалим, нито се нуждаем от тях за нещо. И все пак истината е, че Божият план за мир и благословение за всички народи не може да се извърши до край, докато Израел и Ерусалим не бъдат възстановени, и Той очаква ние да бъдем съработници с Него, за да се случи това.”

Дали Бог наистина искаше това от мен - да приема личната си отговорност към Ерусалим и да заема мястото си като „страж” на стените, като се моля ден и нощ за изпълнението на Божия план? Възможно ли бе това да е била главната Му цел, с която ме бе довел чак от Дания?

Колкото повече размишлявах върху това, толкова по-ясно ставаше. Всред всичкото това напрежение около мен, дойде едно вътрешно чувство на освобождение. Имах чувството, че наближавах края на дълго търсене. Само преди две години, като слушах д-р Карлсон в Петдесятната църква в Стокхолм, бях помолила Бога за първи път, да ми покаже моята определена задача в живота. От тогава целта Му се разкриваше стъпка по стъпка. Той ме бе довел в Ерусалим. Бе ми дал Тиква, за която да се грижа. Бе ме поставил в Махана Йехуда като Негова посланичка. Това бяха форми на служене на хората. Вероятно и други щяха да се прибавят своевременно.

Но в този момент разбрах, че Бог ми говореше за служение на по-високо ниво - не към човеци, а към Него. През този ден на обсада Той ми отвори очите да видя, отвъд всички индивидуални нужди и ситуации, Своя непроменим план за Ерусалим и за цялата земя. В светлината на това, което сега ми беше показал, Той искаше от мен да заема мястото си като страж ходатай, като упражнявам чрез молитва единствената сила, която можеше да доведе Неговия план до изпълнение. Имах чувството, че по този начин щях да стана част от голяма група такива стражи от много векове, като всички гледат към зората на новата ера.

Изправена пред това ново откровение за Божията задача за мен, се почувствах слаба и неподходяща. Но до сега се бях научила, че трябва да разчитам на Неговата сила, а не на своята. Наведох глава над отворената Библия. „Господи”, казах, като си избирах думите бавно и внимателно с чувството, че се записваха на Небето, „с Твоята помощ ще поема определеното ми място, като страж на стените на Ерусалим.”

Когато се свечери, дадох на Тиква всичкото мляко и вода, които бяха останали. Вече нямах никаква друга възможност. Каквато и да бе опасността, трябваше да се измъкна, когато беше тъмно и да напълня кофата с вода.

Легнах на леглото си облечена и почаках да стане полунощ. От време на време осветявах предпазливо часовника си. Никога не ми се бе струвало, че времето върви толкова бавно. Тишината на нощта все още бе нарушавана от случайни изстрели, но до колкото можех да преценя, никой от тях не беше много близо до нашата сграда. Накрая, без да искам задрямах.

Като се събудих внезапно, се опитах да си спомня защо лежах съвсем облечена върху леглото си. После, с връщането на жаждата, си спомних всичко - обсадата, изстрелите, тихите затворени къщи. Потърсих фенерчето и за миг осветих часовника си. Беше почти един часа след полунощ. Нямаше по-подходящо време да донеса вода! След като се уверих, че Тиква спи, бавно отместих кухненската маса от външната врата.

След това взех кофата, отворих вратата сантиметър по сантиметър, и застанах на горния край на стълбите, като напрягах уши за някакъв звук. Нищо не помръдваше. На пръсти слязох по стълбите и отидох до мивките, поставих кофата под чучура и го завъртях. Имаше слаб хъркащ звук, но вода не потече. За миг-два стоях като парализирана с кофата в една ръка, а другата на кранчето. След това истината ме удари като шамар - нямаше вода! По един или друг начин по време на бунта запасите са били спрени!

Умът ми отказваше да мисли за последствията. Само едно нещо имаше смисъл в този момент. Трябваше да се върна в апартамента при Тиква! И пак толкова бързо и тихо, както бях дошла, на пръсти се върнах с кофата в ръка. Тиква все още спеше. Аз легнах още веднъж върху леглото и се опитах да разбера ситуацията. Тиква и аз трябваше да намерим начин да се снабдим с вода. Но от къде? Дойде ми на ум само едно място - къщата на госпожица Ратклиф. Тя имаше своя цистерна и не зависеше за вода отвън.

Представих си какво щеше да ми коства това. Разстоянието беше само една миля, но почти със сигурност щеше да има барикади по пътя. Това означаваше, че не можех да взема количката. Трябваше да нося Тиква на раменете си. На около половината път до госпожица Ратклиф трябваше да изляза от еврейския квартал и да вляза в арабския. Тук щеше да бъде мястото на най-голямата опасност. И двете страни щяха да следят за някакво раздвижване от другата.

Кога можех да тръгна? Реших да помоля Бог за знак. „Господи”, казах, „моля Те, нека Тиква да продължи да спи, докато стане време за тръгване. Веднага щом се събуди, ще зная, че трябва да тръгнем.”

За моя изненада Тиква спа много по-дълго от обикновено тази сутрин. Докато я чаках да се събуди, предпазливо разгледах обстановката още веднъж от прозореца. Все още същата тиха пустота! После един човек излезе от една къща в далечния край на пътя за Яфа, бързо пресече улицата с наведено тяло под нивото на барикадата и изчезна в процепа между две къщи на отсрещния край. Той носеше нещо в ръка, което не можах да различа - вероятно пръчка или пушка. Освен него не можах да видя никакъв признак на движение.

Около 7.30 часа Тиква се събуди. Първите й думи бяха: „Мляко, мамо!” Но, разбира се, нямаше мляко. Аз я вдигнах от креватчето и я сложих на раменете си. Колкото и да изглеждаше нещастна, лицето й светна при това. Мама отново играеше с нея!

Преди да сляза по стълбите, набързо се помолих: „Господи Исусе, пази ни!” В този момент си спомних последното изречение от писмото на Ерма Сторм: „Ние изискваме за теб обещанието от Псалм 34:7 Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят, и ги избавя.” Едва ли разбирах, когато четях писмото й, колко щеше да ми е нужно това обещание!

След това с крачетата на Тиква около врата ми и ръцете й, притиснати до челото ми, се отправих в посока към Мусрара. Ранното утринно слънце беше вече неприятно силно, като блестеше върху затворените къщи и пусти улици. Но по-обезпокоителна от жегата беше неестествената тишина. Дори куче или котка биха били приемлива гледка. На всеки стотина метра имаше барикада от камъни и други боклуци, натрупани на улицата. С болезнени усилия къде се покатервах, къде пропълзявах над тях, но все още държах Тиква върху раменете си.

След около половин миля стигнах до барикада, около половин метър по-висока от останалите, която бележеше раздела между еврейските и арабските зони. Започнах да се катеря, но по средата на пътя кракът ми попадна на нестабилен камък и с тропот се плъзнах отново на улицата, като едва не изтървах Тиква от раменете си. Разбирайки, че силата ми не достига, оставих Тиква на земята и седнах до нея на един камък. Бях сигурна, че сама щях да се покатеря някак си. Но как да прекарам Тиква?

Изведнъж имах необичайното чувство, че не бях сама. Всеки мускул на тялото ми се обтегна. Като се обърнах бързо, видях пред себе си един млад мъж, който стоеше на пътя на няколко крачки от мен. На устните ми дойде писък, но преди да го издам, младият мъж вдигна Тиква и я сложи на раменете си в положението, в което я бях носила аз. После, без явно усилие, той се покатери по барикадата. Облекчена от товара на Тиква, аз успях да пропълзя оттатък след него.

Веднага щом свърши, младият мъж тръгна по пътя - Тиква все още беше върху раменете му и аз следвах на няколко крачки отзад. Все още се опитвах да разбера какво се случва, когато огледах по-отблизо младежа. Той беше около метър и осемдесет висок, носеше тъмен костюм, европейска кройка. Със сигурност не беше арабин. Трябва да беше евреин. От къде ли идваше? Как се появи толкова внезапно до мен?

Това, което ме учуди най-много беше поведението на Тиква. Обикновено, ако някой чужд човек се опиташе да я вземе, тя започваше да плаче. Но откакто младият мъж я взе, не чух и един звук от нея. Тя седеше на раменете му толкова доволна, колкото би била върху моите. Тя сякаш наистина се забавляваше!

В продължение на половин миля младежът ходеше пред мен. Той и за миг не се поколеба по кой път да тръгне, а избра най-прекия път до Мусрара. Всеки път, когато стигнехме до барикада, той се покатерваше пред мен, след това чакаше от другата страна достатъчно дълго, за да се увери, че бях минала успешно. Накрая спря точно пред къщата на госпожица Ратклиф и остави Тиква на улицата, обърна се и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. По време на цялата ни среща не беше казал и една дума, нито за поздрав, нито за сбогом. След минута се изгуби от погледа ми.

Все още чудейки се дали цялата случка беше сън или реалност, взех Тиква на ръце, изкачих се по стълбите до външната врата на госпожица Ратклиф и започнах да удрям по нея.

„Кой е? Какво искаш?” извика глас на арабски.

„Аз съм, Мария! Госпожица Кристенсен! Пусни ме, моля те!”

„Госпожица Кристенсен!” Мария издаде шумна въздишка. После чух как вика в къщата: „Госпожица Кристенсен е! Тук пред вратата!”

Последва серия от звукове - тежки мебели се разместваха, развиха някакъв болт. Накрая вратата се отвори и Мария взе Тиква от ръцете ми.

„Слава на Бога, че си пристигнала благополучно!” каза госпожица Ратклиф зад нея. „От два дни се чудим какво става с теб.”

Внезапно разбрах, че краката ми не ме държат. С последни усилия стигнах до дивана и почти паднах на него.

„Вода, моля ви!” казах. С Тиква в ръце, Мария изтича и се върна след минута с чаша вода. Нищо, което някога бях пила в живота си нямаше такъв хубав вкус.

„Как дойде до тук?” настоя госпожица Ратклиф. „Обадихме се на полицейския участък и ги помолихме да изпратят патрули за теб, но те ни казаха, че е невъзможно някой да мине през Махана Йехуда.”

Описах им пътуването и младия мъж, който бе дошъл на помощ.

„Ел-хамд ил-Аллах!” извика Ниджма, като пляскаше с ръце от вълнение. „Бог е отговорил на молитвите ни! Ние Го помолихме да изпрати ангел да те пази и Той наистина го е направил!”

Стража на стените

По-късно през деня госпожица Ратклиф ми обясни събитията, както ги е разбрала от предаванията по радиото. Политическите и религиозни демонстрации от ционисти и мюсюлмани са се превърнали в открит бунт. След това в петък, 23 август, мюсюлманите са атакували различни еврейски общества. Това беше денят, в който започна нашата обсада в Махана Йехуда. До сега силите на сигурността не бяха успели да овладеят ситуацията. Предварителни изчисления показваха, че поне двеста души бяха убити - предимно евреи, но и някои араби.

„И още по-лошо”, добави госпожица Ратклиф, „британският върховен комисар е извън страната. Но последните сведения са, че се връща.”

През следващите три дни ситуацията в града остана непроменена, затворени врати, покрити прозорци и пусти улици. Напрегната неестествена тишина цареше над всичко - нарушавана от познатите вече изстрели с пушка. После, в четвъртък вечер на 29-ти август, радиото съобщи, че висшият комисар се бе завърнал. „Вероятно сега ще започнат да правят нещо!” отбеляза Ниджма.

Рано на следващата сутрин тишината над града бе нарушена от нов звук: остър повтарящ се пукот от автоматичен огън.

„Автомати!” възкликна госпожица Ратклиф. „Това трябва да са британските сили. Нито арабите, нито евреите имат автомати.”

Към обяд чухме шум от приближаващи превозни средства. Внимателно отворих един от капаците, колкото да погледна. Британска военна кола идваше по пътя с войник, който държеше автомат. Зад него следваше открит полицейски камион с 5-6 полицая в него, като всички носеха пушки. Двете коли минаха покрай къщата и завиха зад ъгъла в посоката, от която бях дошла от Махана Йехуда. След около 5 минути се чуха няколко откоса от картечница от същата посока. После още веднъж настъпи тишина. По-късно през деня чухме далечна стрелба от различни посоки.

В събота на 31-ви август правителството съобщи, че ситуацията беше под контрол и даде на жителите от двете страни двадесет и четири часа, за да разрушат барикадите, които бяха издигнали. Късно следобед хората започнаха да излизат от къщите си и отново по улиците се чуха гласове. Бавно, но сигурно животът се връщаше, както обичайно.

Тази нощ отидох в стаята на Ниджма. „Ниджма”, започнах, „има нещо, което исках да те питам няколко пъти - нещо, което се случи в Дания, когато Бог за първи път ме изпълни със Святия Дух.” Доколкото можах точно й обясних видението на жената със стомната на главата и мъжете, седящи около нея. „Откакто съм дошла в Ерусалим”, казах накрая, „видях много жени, облечени като нея и носещи стомни върху главите си, но никога не видях същата жена.”

„Госпожица Кристенсен, наистина съм удивена! Ти току що описа част от арабска сватба. Като момиче съм била свидетелка на точно такива сцени много пъти.”

„Но защо Бог ще ми показва такова нещо?”

Ниджма замълча за момент. После каза: „Години наред съм молила Бог да изпрати някой да се грижи за бездомните деца на тази земя - Неговата земя. И сега Той изпрати теб да се грижиш за хората тук - деца, жени, може би и други. Ако продължаваш да Му се покоряваш и следваш всяка стъпка, в която Той те води, сигурна съм, че един ден ще видиш съвсем същата сцена, която описа.”

„Но, Ниджма”, прекъснах я аз, „вече съм тук от почти година и всичко, което съм направила, е, да спася едно малко дете. Когато си помисля какво ми струваше това, не съм сигурна, че ще мога да взема повече деца.”

„Госпожице Кристенсен, вярвам, че си положила основата за нещо повече, което Бог има за теб. И полагането на основата е почти винаги най-трудната част от всяка сграда. Започни, че Бог не ни учи на един и същи урок два пъти. Уроците, които си научила с Тиква, Бог няма да ги повтаря с всяко следващо дете, което ти изпрати.”

„Може и да си права, Ниджма, но точно сега не се чувствам годна за това.”

На другия ден реших, че е безопасно да се върна в Махана Йехуда. Тиква започна пътешествието, като ходеше до мен, но накрая, както обикновено, завърши на раменете ми. През целия път се чудех какво ли ставаше със съседите ми. Шошана. Вера. Ефрем и семейството му. Дали всички щяха да са живи и здрави? Не бях осъзнавала колко много значеха за мен.

Поглеждайки навън през отворената врата на магазина, Шошана ни видя, че наближаваме и изтича да ни поздрави. „Слава на Бога!” извика тя. „Ти си жива и здрава! Всички помислихме, че са те убили. Къде беше?”

Казах й, че съм си стояла в апартамента, докато ми свърши водата и след това съм взела Тиква с мен в Мусрара.

„Ти си ходила пеша до Мусрара - с Тиква? И никой не те нападна?” Шошана беше озадачена.

„Аз се молех и исках Бог да ме пази”, обясних. „После, когато не можех да се справя сама, Бог изпрати някакъв мъж да ми помогне.”

„Мъж? Какъв мъж би направил това?”

„Шошана, можеш ли да повярваш, че Бог може да изпрати…” аз се поколебах. „Ангел - да ми помогне?”

„Ангел?” Шошана ме погледна втренчено за момент. „Дали мога да повярвам? Ще ти кажа какво вярвам - никой друг освен някой ангел не би могъл да направи това!”

В този момент вратата на Вера се отвори и тя излезе навън, увита с шала си. Тя изглеждаше дори по-съсухрена от обикновено. „Хабибти! Хабибти!” каза тя, като ме тупаше по ръката, докато говореше. После постави ръцете си в положение на молитва и погледна нагоре. Разбрах, че благодареше на Бога за безопасното ми завръщане. Като напрягаше езиковите си познания до крайност, тя продължи: „Аз - спи.” Тя постави ръце като за сън под главата си. „Аз - спи - пет ден - шест ден - не ям - не вода.” Тя протегна пръстите си, да посочи някаква мярка, около чаша, както разбрах.

Междувременно Шошана бе взела Тиква в магазина и й белеше банан.

Като видях неподправената радост, с която двете ми съседки ме приеха, сълзи излязоха от очите ми. Сега знаех без сянка на съмнение, че бях приета. Бях част от тях. Вече не бях езичничка-натрапничка. Те бяха моят народ. Аз бях част от тях и те бяха част от мен. Горе в моя апартамент отново огледах странния си асортимент от притежания - бяло-боядисаното креватче, английската детска количка, извитият клатещ се стол, примусът, бутилките на полицата. Сякаш се връщах към стари приятели. Всеки предмет имаше своя история. Спомних си магазина, където бях намерила всяка вещ и времето, което бях прекарала, да се пазаря за нея.

„Колко е хубаво да си у дома!” си казах.

На следващата сутрин Тиква и аз тръгнахме по познатия път към пощенската станция. Улиците гъмжаха от хора отново и магазините бяха отворени. Аз ходех по-бавно от обикновено, като отделях време да се наслаждавам на гледките и звуците, които бях обикнала. Пред един малък бижутериен магазин, покрай който минавах, вниманието ми се спря на възрастен евреин вътре, прегърбен в положение на голяма концентрация над някакъв камък, над който работеше. Бях очарована от сръчността и прецизността на движенията му.

„Помисли за времето и вниманието, което посвещава само на един камък!”, си мислех. „Помисли за годините, които е прекарал в изучаване на занаята си!”

Умът ми се връщаше на моите преживявания в грижите си за Тиква. Дали това е било моето усвояване на занаята? Несъзнателно наведох глава. „Господи, ако имаш други скъпоценни камъни тук в Ерусалим, които се нуждаят от моята грижа, аз съм готова.”

Почувствах, че Тиква се дърпа от ръката ми. „Мамо, горе!” каза тя. Като се наведох надолу, я вдигнах на раменете си и продължихме пътя си към пощата.

Чудех се дали бе пристигнала някаква поща по време на бунтовете, но за моя изненада намерих набързо написано писмо от мама, в което пишеше:

„Новините от Ерусалим са съвсем притеснителни и не си ми се обаждала от две седмици. В безопасност ли си? Има ли нещо, от което да се нуждаеш - пари или храна? Какво мога да направя, за да ти помогна?”

Същият следобед в апартамента си аз сложих писмото от майка ми отворено на масата и го прочетох отново, като си мислех как бих могла да отговоря на всеки въпрос.

Дали бях в безопасност? Да, слава Богу, бях в безопасност! Не само в безопасност, но добре, силна и щастлива!

Дали се нуждаех от пари? Отворих портмонето си. В него имаше около три долара. Бях си платила вече наема за месеца. В банката имах около шест долара. Не - нямах нужда от пари.

Дали се нуждаех от храна? Огледах рафтовете. Имаше олио и хляб, маслини, смокини, домати, няколко яйца, консерва от сардини, кутия с мляко. Захар и кафе, също. Не - не се нуждаех и от храна.

Извадих тетрадката си и започнах да пиша писмо на майка ми. Използвах няколко страници, за да опиша преживяванията си по време на бунтовете и завръщането ми в Махана Йехуда. После написах:

„Питаш какво можеш да направиш, за да ми помогнеш. Вярвам, че има няколко неща, които ти, и всеки християнин, може да направи. Всред всичките борби Бог ми показа нещо, което промени целия ми мироглед. Изведнъж разбрах, че ние християните имаме дълг, който не сме изплатили в продължение на векове - към Израел и към Ерусалим. На тях дължим Библията, пророците, апостолите, Самия Спасител. Твърде дълго време сме забравяли този дълг, но сега дойде време да започнем да го изплащаме - и има два начина, по които можем да го направим.

Първо, трябва да се покаем от греховете си срещу Израел: в най-добрия случай, липсата ни на благодарност и грижа; в най-лошия - откритото ни презрение и гонение.

После, с истинска любов и грижа трябва да се молим, както ни казва псалмистът: „за мира на Ерусалим”, като помним, че мирът може да дойде в Ерусалим, когато Израел се обърне отново към Бога. Бог ми показа, че от сега нататък да се моля по този начин, ще бъде най-висшата форма на служение, което мога да Му отдам.”

След това взех ръката на Тиква, сложих я върху долната половина на страницата и очертах ръката и пръстите с химикалката си. До рисунката написах: „Тиква също изпраща своята любов!”

На път за пощата на следващата сутрин с писмото за майка ми, аз спрях, за да погледна към познатите ми вече очертания на стените на Стария град. Какво ли ще е да стоиш там като стража, да понасяш пека на слънцето и тихия студ на нощта?

Помислих си, че това би било трудна и самотна задача. Стените са твърде големи, посоките, от които може да дойде опасност - толкова много. Но ако има много стражи, огромна компания, която да стои рамо до рамо… Господи, помогни ми да заема своето място като стража на стената!

Драма в три действия

Беше лятото на 1974 г. - четиридесет и пет години след събитията, описани в тази книга. Лидия и аз гледахме към Ерусалим от Елеонския хълм, като разпознавахме местата, където бяхме живели. „Ето Аби Тор”, казах, като посочих един хълм отвъд долината Хином в южния край на Стария град, „където си довела Тиква в мазето на госпожица Ратклиф.” „Да”, отвърна Лидия, „и там от дясно е Мусрара и някъде отзад трябва да е Махана Йехуда.” „И точно отсреща”, казах, „е къщата, където живяхме в деня, когато се роди държавата Израел.” Продължихме да си спомняме в продължение на известно време за Ерусалим и колко много е означавал в живота ни. После Лидия, тъй като си беше Лидия, стана нетърпелива, като си мислеше за миналото. „Но какво ще кажеш за бъдещето?” каза тя, както често правеше. „Какво е следващото, което ще се случи в Ерусалим?” Имаше само едно място, където можеше да се намери отговора на това. Седнахме долу върху каменната стена и аз извадих джобната си Библия. В продължение на почти два часа отгръщахме страниците, като спирахме често, за да се вглеждаме в града, разпрострян пред нас, като се чудехме на специалното място, което той е имал в Божието сърце през вековете. Накрая Лидия се обърна към мен с този решителен поглед, който познавах толкова добре. „Дерек”, каза тя, „в продължение на месеци ти ме караш да претърсвам ума си, за да си спомня всякакви дребни подробности около нещата, които са се случили преди четиридесет и пет години.” Вярно беше: да накарам Лидия да се задържи толкова дълго върху миналото, изискваше от моя страна известен натиск. „Ще продължа”, добави тя, „но при едно условие. Да сложиш в книгата и това, което видяхме днес за следващите четиридесет и пет години.” И така, за да спазя моята страна на уговорката, аз…

                        *          *          *          *          *          *          *          *          *

Сцена 1: Реакцията на арабите

Сцена 2:Тежкият камък

Сцена 3: Всички народи против Ерусалим

Сцена4: Бог се намесва

Сцена 5: Царят се явява

Сцена 6: Земетресение и катаклизъм

Сцена7:„В дома на приятелите Ми”

Сцена 8: Очистване и обновление

Последна сцена: Един Цар над цялата земя

Какво означават тези пророчества за нас днес?