Срастнато свързани заедно

Относно заглавието

Думата “сраствам” е използвана от автора за да подсили главната истина на книгата. Според Уебстър, думата “свързан” означава “да прикрепиш,” или “да съединиш физически.” Думата “сраснат,” обаче загатва за по-силен съюз, чрез който двама или повече стават едно както “срастването” на кости заедно.

В този смисъл Господ ще свърже и срастне Своето тяло заедно. Истините и принципите намиращи се в тази книга ще помогнат на всички онези, които желаят да израснат в пълнотата и ръста на Христос, и които желаят да снабдят тялото по начина, по който призивът на Бог е наредил за тях индивидуално. Църковни разцепления, разделения и борби са елиминирани когато вярващите са вкоренени и основани в любовта и истината на Бога. Ако си гладен за духовна зрялост, за единство в братството, което посещаваш, и за лично познаване на Бог, ”Срастнато свързани заедно” ще задоволи твоето сърце, и събирането ти с други вярващи никога повече няма да бъде същото.

Посвещение

През изминалите години, много членове от Тялото на Христос са прибавили към моето духовно благоденствие. Някои от тези сътрудничества са неоценими. Към тези, които са ги направили, аз съм винаги признателен. Има един особен член, чието служение дълбоко и изобилно е отпечатано в моето сърце. То е служение на Духа, а не на буквата, написано не на плочи от плът в сърцата на вярващите.

Много от светиите в църквите, които Павел започна, носеха велика любов в своите сърца към този апостол, който пожертва толкова много в тяхна полза. Те не се съмняваха нито за миг, че Бог се е показал щедър към тях с този човек.

Също така, аз считам за велика привилегия да имам човек с толкова плодородно служение за мен. Тази книга без съмнение излага голяма част от това, което той ме е научил. Моят живот е бил не веднъж обогатяван и променян от неговия предаден на нашия Господ живот. Той наистина е бил един “ефективен работник” за моята духовна полза, а според свидетелствата и на толкова много други хора, също и за тях. Ето защо с високо оценяване и вечно задължение аз посвещавам тази книга на моя учител и приятел, Чарлз А Хан.

Най-великата истина, която съм научил през всичките ми нещастия е, че аз съм много зависим от другите части на Тялото на Христос. Ние се нуждаем един от друг. Никой не може да си позволи да презира най-малкият от братята. Това е поради някои от вас, че Господ ме е поддържал. В моето сърце е дошло много по-голямо оценяване и чувство на нужда от моите братя и сестри в Христос. Не мога достатъчно да изразя своята признателност към всички вас.

Ние ще направим добре да дойдем до ново усещане на нуждата един от друг. Близо е времето когато частите на Тялото на Христос ще се посветят един на друг също както всеки е посветен на собственото си благоуспяване. Време е за нас да изпълним духовните увещания отнасящи се за нашите взаимоотношения един с друг. Било е лесно за много братя да изпълнят пророчеството на Исус в Матей 24:10: ”И тогава мнозина ще се заблудят и един друг ще се предадат, и един друг ще се намразят.” Време е да се покаем и да се променим. Нека да изпълним позитивните увещания.

Йоан 13:34, ”Нова заповед ви давам:да се любите един друг; както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един друг.”

 

В Неговия възкресенски живот

Чарлз Хан

Препоръка

Скъпи читателю, разглеждай думите на тази книга с едно отворено за Бог сърце, защото те са хляб за този, който е гладен за Бог, и семе за този, който желае да нахрани тези, които имат подобен глад. Джейкъб Луфи разглежда тайната, която е била скрита в сърцето на Бог Бащата от вечността до това време. Тази тайна е единството, което Бог желае да има със Своите хора и като резултат тяхното единство един с друг.

Тези думи не идват само от умът или от устата на автора, но също и от неговия живот; живот, който е вкусил от доброто слово на Бог и е открил, че то е “мед от скалата,” вкусено, опитано и истинно. Божието слово никога не се връща празно когато е прието и приложено в нечий живот. Също така, истините съдържащи се в тази книга, които са били някак си пренебрегвани от това поколение християни, сега ще донесат възстановяване за тях, докато се стремят да донесат изцеление за нациите.

Църквата не трябва да забравя, че за да ни използва Бог да възстановим и да донесем изцеление на другите, ние самите първо трябва да бъдем изцелени. Авторът толкова уместно довежда тази истина на фокус, и все пак през цялото време центрира на, ”Христос в нас, нашата надежда за (тази) слава.”

Дълбочината на словото съдържащо се тук няма да бъде извадена с едно прочитане. По-скоро вие ще се нуждаете да използвате тази книга като учебник, към който да се обръщате отново и отново. Пастори, учители, и църковни лидери ще открият голяма помощ и дирекция когато се стремят да доведат своите стада в единството и зрелостта, които Бог желае за Неговите хора. Постигането на пълнотата на ръста на Христос е целта за всяко служение. Само когато тази зрялост се осъществи в църквата, светът ще види Христос както Бог Бащата възнамерява.

Докато четете тези страници, позволете на Господ Исус да изработи във вашите сърца качествата на Неговата невяста, ”Славна църква, без петно или бръчка, измита в кръвта на Агнето.” И когато станете едно с Него, вие ще се свържете във вика на Духа, ”Ела! И който чуе, нека каже: Ела! И който е жаден, нека дойде! И който иска, нека вземе даром от водата на живота!” (Откровение 22:17). Защото когато дадем на Господ Исус Христос полагащото Му се място в нашите сърца, тогава ще бъдем “Срастнато свързани заедно” сега и през вековете, които идват.

Филип Дж. Палутро

“За да се утешат сърцата им, като се свържат заедно в любов, за всички богатства на пълното проумяване, за познаването на тайната на Бога,и на Бащата,и на Христос,в когото са скрити всичките съкровища на мъдростта и на познанието.”                                                                  (Колосяни 2:2-3КJV)

Въведение

“За да има първенство във всичко” (Колосяни 1:18). 

Единството на Духа в Тялото на Христос произтича от това всеки отделен вярващ да бъде правилно свързан с Главата. Когато на Исус Му е дадено първенство в нашите сърца, резултатът винаги ще бъде назиданието на Тялото. От Него цялото тяло, свързано и поддържано заедно от всяка става, расте и изгражда себе си в любов, когато всяка част върши своята си работа (Ефесяни 4:16, NIV). Когато държим Главата, ние сме насочвани в работата, която Господ има за нас, и Той ни дава възможност да вършим тази работа. Обаче обикновено става така, че се дава първенство на някой или на нещо друго във всяка отделна група вярващи.

Всяко местно събрание от вярващи, дали е установена църква или домашна група, има духовно здраве или липса на такова. Това условие съществува основано върху индивидуалните сърца на тези, които се събират заедно. С каквото и да са пълни вярващите индивидуално, църквата ще бъде пълна със същото колективно. Една празна сграда не съдържа мир, радост, или благословение, нито може да има безпокойство, горчивина, завист или конфликт. Църковни разцепления, вътрешни борби, кавги, спорове, и липса на духовен растеж са елиминирани когато група вярващи, като цяло, са правилно свързани с Господа. Библията дава остър контраст представен от две местни тела от вярващи. Коринтската църква беше в бъркотия и смут, може би на границата на опустошението, когато Павел писа за да коригира тяхната ситуация. В другата крайност, Църквата в Антиохия преживяваше голямо благополучие в Господа.

Сравнявайки тези две групи, ние ще научим много, което може да помогне за обогатяването на местното Тяло, да снабди изцеление където е необходимо, да донесе единство, и да направи Църквата канал за благодатта на Бог. Той възнамерява Неговата църква да е благословена църква, която е израснала и обогатена чрез Него, и следователно може да прави същото и за други.

Павел често пише за пълнотата, която Бог възнамерява Неговите хора да имат. Божието изобилие включва да бъдем изпълнени с пълнотата на добротата (Римляни 15:14), пълнотата на Бог (Ефесяни 3:19), пълнотата на плодовете на правдата (Филипяни 1:11), и пълнотата на Духа (Ефесяни 5:18). Твърде често местното Тяло има липса на това, което Бог възнамерява; и така те не могат да вършат работата, която Бог има за тях. Тъй като Господ винаги е верен да извърши Своята част, ние трябва да погледнем себе си, ако липсата съществува сред нас. Признаването на тази липса е първата стъпка да получим Божията пълнота. Изповядването на нашата нужда ще донесе Божието снабдяване.

Идването в правилно взаимоотношение с Господа, даването на първенство на Него в нашето сърце, постоянното притегляне на нашия живот и сила от Него, ще влее в Тялото живота на Бог. Тогава Тялото ще преуспява докато вярващите споделят общението на Господа. Никой от нас не влиза в Тялото на Христос като зрял, плодоносен християнин способен да служи на другите. Ние самите влизаме с голяма нужда. Когато сме изцелени, укрепени и назидани в установеното Тяло, Тялото като цяло се увеличава. Когато ни е послужено, тогава ние можем да служим.

Единството в Духа е наредена от Бог благословена атмосфера за Църквата. Единството на Духа снабдява живота на Бог да тече от една част към друга и тогава обратно. Чрез тази книга ще ви бъдат дадени различни илюстрации за благословението на Господа, което тече от една част към друга. Тези илюстрации са само капки в обширния океан на любовта на Бог, която е изворът на реката на живота, която тече през нас.  

Ето, колко добро и колко е угодно да живеят братя заедно в единство! (Псалм 133:1). 

Намерението на автора не е да се занимава с външните структури на църковното управление. Външните форми са коригирани и повлияни с живот когато членовете на Тялото са прилепени към духовните принципи отнасящи се към тяхното индивидуално сърдечно състояние. Моето желание написвайки тази книга е да ви бъде помогнато да станете снабдяваща свръзка за Тялото на Христос и така чрез чудесната работа на Духа да бъдете срастнато свързани заедно с вярващи в същата скъпоценна вяра.

-1- Никаква друга основа

1. Притеглянето на Бог

Човекът, който седеше срещу мен този ден в моя офис беше под мощно осъждение от Святия Дух. Той е бягал от Бог за много години, но сега той беше притеглян от Исус към Татко. Смекчаването в неговото сърце се изразяваше в думите, които говореше и в сълзите, които проливаше. Драстичната промяна в него се дължеше на разкриването на жалкото състояние на собственото му сърце.

Сълзите на мъка бяха добра гледка за Небесния Баща, Който преследваше този човек толкова дълго време. Работата на Бог беше положила основа в неговото сърце. Това е основата на покаяние и съкрушаване на сърцето, която всички вярващи трябва да имат поставена в тях от Святия Дух. Този покайващ се човек беше на вратата на велико благословение: благословение, което щеше да потече в него и вън от него до много други.Колко живота ще бъдат докоснати от Духът на Бога чрез това, което сега протича през този “нов човек”? Колко снабдяване ще дойде чрез него за да посрещне нуждите на другите? Преградата на греха беше разрушена; канал за протичането на Святия Дух беше прокопан.

Добротата на Бог беше довела този човек до покаяние. Добротата на Бог сега ще тече в този съд с вечно увеличаваща се мярка, ограничавана единствено от неговата способност да приема от тази доброта. Този, Който не пожали Собствения Си Син сега свободно ще даде на този човек всичко, от което се нуждае. Този човек сега беше отворен за Господа, и Исус щеше да стане за него “мъдрост, и праведност, и освещение, и изкупление…”

Ако местното Тяло е дошло до това, което Бог възнамерява за него да притежава, тогава отделните личности на това местно Тяло трябва да имат правилната основа в тях положена от Бог. Павел напомня на коринтската църква, че само една основа е била избрана от Бог като основа за Неговото царство. Тази основа е Исус Христос. Но как се полага тази основа правилно в едно сърце?

Нашия Господ заяви съвсем ясно, ”Никой не може да дойде при Мен, ако не го привлече Татко…” (Йоан 6:44). Защо е необходимо Таткода привлече човека? Пророк Исая ни казва: 

“Нямаше вид, нито великолепие, че да погледнем на Него, нито изглед, че да Го харесаме” (Исая 53:2). 

Словото не казва, че Исус няма вид или великолепие. То казва, че Той нямаше това, което ние, ослепените от плътското, бихме пожелали. Ние трябва да разберем, че ако Бог избра да не украсява Господа във вид или великолепие, които се харесват на плътския човек, тогава и ние не трябва да го правим. Защото, ако се харесваме на плътския човек на плътското ниво, ние ще доведем плътското в църквата. Как тогава човек може да бъде спасен? ”Никой не може да дойде при Мен, ако не го привлече Моя Баща!”

Божият метод за евангелизиране е Неговата доброта изразена чрез Църквата Му. Това изразяване се вижда в дългото страдание на вярващия, в търпението, в благостта, в милостта, във верността, и в святостта. Павел ни казва да побеждаваме злото чрез доброто. Това побеждаване може да бъде доста дълъг процес и да струва доста скъпо. Савел от Тарс беше “победен” от добротата на Бог в ранната Църква. Той я видя в Стефан и после и в другите, които преследваше. Отговорите дадени на Савел от Църквата станаха остените, срещу които той риташе. Ранната Църква нямаше гимнастики, нямаше програми, нямаше “чувствени свидетелства,” нямаше схеми за “бързо забогатяване.” Те имаха добротата на Бог изпълваща техните сърца. Те имаха Исус, а Той не се нуждае от нищо да бъде прибавяно към Него.

Майка Тереза е говорела на хора, които са идвали да се срещнат с нея от целия свят. Сред групите, на които тя е говорела имало една от религиозните сестри от множествата Северно Американски ординарци. След своята беседа тя попитала дали има някакви въпроси. ”Да, аз имам един,” казала жена седяща отпред.” Както знаете, повечето от ординарците представляващи тук са били изгубени членове. Изглежда, че повече и повече жени напускат през цялото време. Все пак вашият орден привлича хиляди след хиляди. Какво правите?”

Без колебание, Майка Тереза отговорила, ”Аз им давам Исус.”

“Да, зная,” казала жената, ”но да вземем обичаите, например. Възразяват ли вашите жени да спазват обичаите? А правилата в ордена, как се справяте с това?”

“Давам им Исус,” отговорила Майка Тереза .

“Да, зная, Майко,” казала жената,” но можете ли да бъдете по-точна?”

“Давам им Исус,” повторила отново Майка Тереза.

“Майко,” казала жената, ”Ние всички забелязваме вашата чудесна работа. Бих желала да узная нещо друго.”

Майка Тереза казала спокойно, ”Аз им давам Исус. Няма нищо друго.”

Всичко, което преследваната Църква в Китай има да предложи на евангелизма е добротата на Бог. И е пресметнато, че въпреки интензивното преследване, хиляди нови вярващи се прибавят ежедневно към техният брой. Ако ние прибягваме към едно лесно приемане на Христос без покаяние, тогава няма да имаме истински обръщения. Ние в действителност водим хората далеч от Господа вместо при Него. Ние не се опитваме да обърнем хората към доктринална позиция, или да се опитваме да ги убедим, че Библията е истинна поради някои настоящи архелогични открития. Ние изразяваме добротата на Бог. Ние издигаме Господа изразявайки Го чрез нашия живот, и добротата на Бог, която хората могат да видят ще ги накара да “прославят нашия Баща в небето.”

Бог трябва да привлече човека вън от мястото където живее в плътското ниво на гордост, себедостатъчност, себеправедност, и бунт. Той ще привлече човека там където Исус живее в смирение и кротост и скромност на ума. Това е “добротата на Бога, която те води към покаяние” (Римляни 2:4). Тази доброта се протяга към човека по много начини, но тя се протяга особено чрез Църквата. А за да бъде така протягаща се, тя първо трябва да се намира в Църквата. Когато някой отговори на привличането на Бог, той е доведен до място на покаяние. В следствие на това, той се отваря за да бъде изпълнен, с постоянно увеличаваща се мярка, с повече от добротата на Бог.

Добротата на Бог ще води човека до покаяние показвайки му грешността на собственото му сърце. Това не е приятно пътешествие за такъв човек, за да дойде при Исус Христос. Той трябва да бъде разчупен. Той трябва да бъде свален долу. Той трябва да бъде опустошен.

 2. Благословено опустошаване

Ако истински ще познаем Бога, ние трябва да бъдем смазани от откровението за греховността на собственото ни сърце. Тази греховност, за която говоря е нашата основна природа. Това е природа, която не може да бъде подчинена на закона на Бога; това е природа, която е в бунт срещу Бога.

Исая преживя това откровение и извика, ”Горко ми…аз съм човек с нечисти устни!” (Исая 6:50). Еремия също го откри в себе си и каза, ”Сърцето (на човека) е измамно повече от всичко и е безсилно…” (Еремия 17:9).Апостол Павел видя себе си и извика, ”Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това тяло на смъртта” (Римляни 7:24)? Всеки, който ще бъде част от тялото “подходящо свързано заедно,” трябва да преживее това опустошаване, защото това е мястото където ние сме “подходящо свързани” с Тялото на Христос.

 3. Покаяние

Когато Павел беше доведен до това място на опустошение, той откри, че в неговата плът не живееше нищо добро. И докато той не се покая, "доброто" не съществуваше в него. Покаянието е първият плод от всичките първи плодове на Духа. Покаянието от мъртви дела е основата на Божието здание в нас. Покаянието е началото на истинската праведност. То е първото действие на поклонение на Бог в Дух и в истина, предшестващо мира и радостта в Святия Дух.

В това място на нужда е когато ние, за първи път, виждаме красотата на Господ Исус Христос. В това място на нужда от спасител е, когато нашите очи са отворени за да видят това, което някога не са можели да виждат. Сега ние откриваме "формата и красотата," които през цялото време са били в Исус. Тук ние започваме да "виждаме Царя в Неговата красота" (Исая 33:17). В това място на покаяние е когато ние започваме да виждаме славата на Бог в лицето на Исус Христос.

Покаянието е работата на Бог, върху която всички други работи на Бог са изграждани. Когато се покаем, ние сега имаме нещо добро в нас. Това добро нещо е съкрушено сърце и разкаян дух. Такова сърце има недоверие към себето, и голяма увереност в Бог. Сега Бог има нещо в нас, върху което може да гради, нещо в нас, което може да пастирува, и нещо, което може да нахрани.

 4. Нещо, върху което да гради

Нашия Господ не се обвързва с нас. Той се обвързва със Своята работа в нас. 

“И когато беше в Ерусалим на Пасхата, по време на празника мнозина повярваха в Неговото Име, като гледаха знаменията, които вършеше. Но Исус не им се доверяваше, защото познаваше всичките хора” (Йоан 2:23-24). 

Петър се закле, че няма да се отрече от Господа, но Господ не му се довери. Той знаеше, че клетвата на Петър дойде от себична сила вместо от работата на Бог в него. Мнозина правят велики обещания във времена на емоционално възбуждане. Но царството на Бог не се гради върху емоционални възбуди. То се гради върху работата на Бог в дълбочините на човешкото сърце. Това е работа, която има като резултат разрушаване на плътската човешка сила и желания.

“Защото никой не може да положи друга основа освен тази, която е положена, която е Исус Христос” (1 Коринтяни 3:11). Когато човек се покайва, Бог има основата, която е търсил в този човек. Исус каза на Петър, ”Когато се обърнеш, утвърди братята си” (Лука 22:32). Обръщането за облягащият се на своята сила Петър щеше да бъде това да няма никакво доверие на плътта. Такъв човек може “да утвърди братята” защото той е основан върху Канарата, Христос Исус. В действителност тази ситуация с Петър не беше неговото първоначално обръщение, но по-скоро “полагане отново основата на покаяние от мъртви дела” в Петровото сърце (Евреи 6:1). Въпреки това, целият духовен прогрес зависи от това да имаш правилната основа.

 5. Нещо да пастирува

“Защото вие бяхте като овце, които блуждаят, но сега се върнахте при Пастира и Надзорника на вашите души” (1 Петрово 2:25). 

Себичното желание и себеоправданието нямат място в сърце изпълнено със смирение и кротост. ”Господ е мой пастир” тогава е написано на плочи от плът в нашето сърце, и ние започваме да следваме Неговото водителство. Това завръщане изисква обръщане от търсене на собствената ни воля към подчинение на Божията воля. Исая говори относно нашето блуждаене: 

“Всички ние блуждаехме като овце, отбихме се всеки в своя собствен път — и Господ направи да Го постигне беззаконието на всички ни” (Исая 53:6). 

Ние блуждаехме поради бунта и желанието да изпълним собствените си желания. Тези неща, които ни накараха да излезем от пътя са ни нанесли смъртоносен удар при нашето обръщане. Те не трябва да имат никакво място в нашите сърца или в Църквата. Понеже сме се върнали при Пастира и Надзорника на нашите души, ние сега сме участници във всичко, което Той е снабдил. И повече от това, ние имаме едно отношение, сърдечно състояние, което ни дава възможност да бъдем “пастирувани.” Без това разчупване, ние скоро ще открием себе си още веднъж далеч от Пастирът. Мнозина отказват да бъдат разчупени и скоро напускат кошарата за да търсят пасища, които да им се харесват повече.

 6. Нещо да нахрани

Докато не дойдем до това място на разчупване и покаяние, ние нямаме апетит за нещата на Бог. Точно както едно естествено родено бебе има апетит за храна, също така едно новородено бебе в Христос има глад за нещата на Бог. Те са опитали и са видяли, че Господ е добър. Нуждата от безквасен хляб на искреност и истина е била събудена. Гладът за месото на словото ще бъде развит в тези, които растат в Бога.

Всички тези характеристики на новата природа; основа за Бог, върху която да гради, следването на Пастира, глад за нещата на Бог, съдържат своя произход в покаянието.

Каква чудесна основа е избрал Бог, върху която да изгради Своята Църква. Тази основа винаги е базата на зданието. Тя никога няма да бъде махната. Ако ще градим правилно, ние трябва да градим върху нея — никога върху друга основа — дори през цялата вечност! Тази основа на сърцесъкрушаване трябва винаги да стои в отделните личности в местното тяло от вярващи. Колкото по-дълго присъства в сърцата на вярващите, църквата ще преуспява в Бога.

 7. Търсенето на Авраам

„Защото очакваше един град, който има вечни основи, на който Архитект и Строител е Бог" (Евреи 11:10). 

Господ беше казал на Авраам, ”Излез от земята си, от рода си и от бащиния си дом…” (Битие 12:1). Това Слово от Господа сътвори в Авраам отделяне от нещата в този свят. Това беше отделяне, което растеше постоянно. Това също сътвори търсене, ”очакване” в Авраам. Той щеше да бди за да види дали има нещо или някой, които биха имали резултатите на Божието “излез” в себе си. Той щеше да търси тези, чийто живот имаше същата основа като тази. Тази основа беше Словото и работата на Бога .

Когато Авраам се върна от спасяването на Лот, двама царе го срещнаха. Единият беше царят на Содом. Авраам нямаше нищо общо с него защото царят на Содом нямаше нищо в себе си, което да можеше да послужи на това “излез” в Авраам. Но другият цар, Мелхиседек, имаше много, което да му предложи. Всъщност, по-малкият (Авраам) беше благословен от по-големият (Мелхиседек).

Не просто някой човек благослови Авраам. Това “излез” във вярващия трябва да му бъде послужено на известно ниво и то от тези, които имат същото “излез” от Бога в тях. Авраам с готовност разпозна живота на Бога в Мелхиседек. Той с готовност прие това, което “първосвещеника на Всевишният Бог” му предложи. Благословението на Мелхиседек укрепи Авраам да отхвърли предложеното от царя на Содом. Авраам разпозна, че Мелхиседек имаше същата основа за живота, която и той имаше. Разликата между двамата беше, че Мелхиседек, на това място, беше в по-голямо съвършенство отколкото Авраам. Разликата беше, че Авраам осъзнаваше вътрешно поради нежността и смирението на неговото сърце.

Тази среща на Мелхиседек и Авраам беше наредена от Бога и се случи в определено време от Авраамовия живот. Тя се случи след като Авраам “постави отново основата на покаяние” чрез построяване на олтар на Бог. Авраам построи този олтар след своя неуспех в Египет. (Битие 12:9-20). Той се върна до мястото където “в началото беше издигнал олтар” (Битие 13:4).

Защо построи той този олтар? Когато Бог го спаси в Египет, очите на Авраам се отвориха за да види добротата и верността на Бог лично към него. Сърцето му беше изпълнено с благодарност и вярата му беше възобновена. Той можеше да види, дори и само неясно, видението за това, което Бог можеше да направи във и за него. Олтар се издига защото такива елементи като благодарност, вяра, и видение изпълват сърцето на човека. Човека на вяра издига олтари. Построявайки тези олтари той изповядва, че е чужденец и странник на земята. Той жертва естествения си живот, със своите привързаности, на тези олтари. Когато издигаме олтари, ние казваме на Господа, ”Бъди строителят на моя живот.”

 8. Жертвата на Авраам 

Авраам принесе “духовни жертви” на Господа. Той постави на олтара своя грях и своята слабост, които го изкараха от волята на Бога в първото място. Той постави своите неуспехи на този олтар. (Понякога определени хора намират за много трудно да поставят своите неуспехи върху олтара. Причината за тази трудност може да има своите корени в себеправедност и тайно желание да се доближим до Бога въз основата на дела.) Когато построи този олтар, Авраам прибави възобновено посвещение да върши волята на Бог за своя живот. Той казваше, ”До каквато степен мога, аз ще платя цената необходима за да вършаволятанаБога.”Сега, с основата отново сложена на място в живота на Авраам, беше време да отиде в съвършенство. Бог щеше да позволи прогреса на Авраам, и повече от това, Той щеше да го причини и да го подпомогне. От каквото и да се нуждаеше Авраам, Бог щеше да го снабди. Това снабдяване включваше благословението на Мелхиседек, който донесе хляб и вино. И двете щяха да участват в Господната вечеря.

Бог иска отново да положим основата и да работим с нея. Да направим това спестява толкова време на вярващия.

“Поради това, нека оставим първоначалното учение за Христос и нека се обърнем към пълната зрялост, без да полагаме отново за основа покаянието от мъртви дела и вярата в БогаИ това ще направим, ако Бог позволи” (Евреи 6:1, 3).

С основата поставена на място, ние сме готови да се придвижим в целите на Бог за нашия живот.

Човекът в моя офис този ден беше доведен до място на “благословено опустошение.” Той изповяда греха си защото Бог му беше отворил очите за да го види. Преградата на греха в сърцето на този човек беше разрушена, и сега от “най-вътрешното му естество” можеха да текат реки от жива вода. Той говореше за глада, който имаше за Божието Слово, за нуждата да бъде заедно с хора със същата скъпоценна вяра. Той беше променен човек, който беше чул Божият глас да му говори думи на вечен живот. Благословението беше вече очевидно. Основата беше положена. Този човек беше изпълнен с нужда от Бог. Той беше правилно свързан с тялото на Христос.

-2- Не сте ли още плътски?

1. Трудната задача на Павел

В първото писмо на Павел до коринтяните, той им казва, ”И аз, братя, не можах да говоря на вас като на духовни хора, а като на плътски, като на невръстни в Христос” (1Коринтяни 3:1). В коринтската църква имаше всичките отношения и грехове, които можете да откриете в световното положение. Амбиция, завист, борба, разделение, самохвалство, и бъркотия присъстваха в хората, които представляваха това събрание от вярващи. Павел трябваше да напише коригиращо писмо, и той знаеше, че само тези, които желаеха да се покаят щяха да могат да приемат неговите думи. Тъй като те бяха плътски, вероятността да отхвърлят Павловите думи беше голяма.

Тези, които бяха благосклонни към Аполос или Кифа повече отколкото към Павел можеха да се разбунтуват и да кажат, ”Кой си мисли, че е Павел?” Но Павел щеше да снабди това, което липсваше в Тялото и това, което никой в Коринт изглежда не можеше да снабди. Без това снабдяване, ситуацията нямаше да бъде коригирана. Нещата в Църквата щяха да отиват от лошо към по-лошо.

Тогава Павел имаше трудната задача, която много служители срещат, която е да постави по-голяма мярка в по-малката. Павел беше духовен, но той говореше на тези, които бяха плътски. ”Естественият човек не възприема това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост” (1Коринтяни 2:14).

Скоро след идването ми при Господа, аз посетих една църква в Питсбърг, Пенсилвания. Църквата беше без пастор по това време, така че те бяха помолили близкото библейско училище да снабди учители за техните служби. Един от учителите, който дойде да служи току-що се беше върнал от мисионерска работа в Перу, където е бил за много години. Посланието му траеше около час, и когато свърши, аз се обърнах с разочарование към жена си и казах, ”Кое е в Словото от това, което каза този човек?” Аз имах колежанско образование и можех да разбирам нормално повечето говорители, но този човек ме остави объркан. Но аз никога няма да забравя как го гледах когато напусна амвона и се отправи към края на залата. Знаех в духа си, че той имаше нещо в Бог.

Скоро след това, през което време аз и жена ми отговорихме на призива на Бог да посетим същото това библейско училище, аз влязох в класната стая само за да открия същия този служител като мой учител. И все още, аз не го разбирах нито бях много отворен за да приема това, което той имаше да каже. Моята нужда ме накара да напусна библейското училище за около 6 месеца, през което време преживях голямо разочарование. Но след интензивно разчупване на себичната ми сила от Господа, аз се върнах в училището. И отново, имах този човек за мой учител, но сега открих себе си способен да приемам това, което той имаше да каже.

И повече от това, аз не можех да получа достатъчно от това, което той казваше! Беше ли се променил той по това време? Не! Аз се бях променил. Моята плътщина, моята себична сила беше претърпяла смъртоносен удар от Господа и аз станах отворен да приемам от някой, който имаше много по-голяма мярка от моята. Когато някой е разширен в неговото сърце от Господа (както този учител беше), те могат да разпознаят някои, които все още нямат същата тази работа извършена в тях. Те не само могат да разпознаят тази липса, но поради тяхното разширяване те могат също така търпеливо да я понесат.

Павел прецени трудната задача да постави своята по-голяма мярка в коринтската по-малка мярка. Пишейки своето писмо, Павел знаеше рисковете, които включваше то. Ако коринтяните не отговореха правилно на неговите коригиращи думи, той щеше да бъде отхвърлен и вероятно помолен никога да не се връща там. Но това беше риск, който той желаеше да предприеме.

Има трудност, която се намира в духовния човек да говори на плътски хора. Трудност, не за духовния човек да вложи думи, които иска да каже, но трудност за плътските хора да приемат това, което се казва. Лесно е да се говори на духовни хора за духовни неща. Духовните слушатели помагат на говорителя в представянето на посланието му. Слушателите, които са с твърди сърца затрудняват теченето на Духът на Бога чрез говорителят. Седмица след седмица в същата църква, духовната атмосфера и способността на хората да слушат може да се промени. Тази способност за слушане може да се променя дори всеки момент в дадена служба!

В ситуация когато е пълна с плътщина, също като тази в Коринт, единственото спасение е проповядването на Словото съчетано със слушащи сърца и покаяние. 

“Приближете се към Бога, и ще се приближи и Той към вас. Измийте ръцете си, вие грешници, и очистете сърцата си, вие колебливи. Тъжете, ридайте и плачете; смехът ви нека се обърне в плач и радостта ви в тъга” (Яков 4:8-9). 

Защо ще има смях и радост в такива събрания като това в Коринт? Защото себичната сила надделява над твърдостта на сърцето! Словото на духовния човек, ако е прието, ще донесе обвинение, което ще доведе до тъга на сърцето и сълзи. Тогава Бог може да обърне тази тъга в радост, която ще има истинска божествена основа. Второто писмо на Павел до коринтяните беше продиктувано от радост защото те приеха неговото Слово, тъжаха с божествена тъга, покаяха се, и поправиха ситуацията. Тогава Павел ги похвали (вижте 2 Коринтяни 7:11-16), и можеше да се радва с тях, защото неговата трудна задача беше изпълнена.

 2. Не сте ли още плътски? 

“И аз, братя, не можах да говоря на вас като на духовни хора, а като на плътски, като на невръстни в Христос. Храних ви с мляко, а не с твърда храна; защото още не можете да я приемете, а и сега още не можете. Защото и досега сте плътски. Защото, докато между вас има завист и кавги, и разцепления, не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки” (1 Коринтяни 3:1-3)? 

Павел описва себе си като мъдър майстор-строител, и той наистина беше такъв. Той знаеше какво трябва да бъде направено, и знаеше редът, по който трябва да бъде направено. Ето защо той прекарва първите две глави на своето писмо сравнявайки превъзходството на Божията мъдрост с мъдростта на света. Тогава казва, ”А ние имаме ум Христов” (1 Коринтяни 2:16). Той отнася до себе си притежаването на Христовия ум, за да приемат мъдростта, която се канеше да им даде. Ако коринтяните имаха умът на Христос, те със сигурност не го упражняваха. Докато завист, борба, амбиция, разделение, и спор присъстват в Тялото, това са явни доказателства, че плътско мислене управлява членовете.

Павел открил в църквата в Коринт всичките грехове, които можете да откриете в света. В един случай, той им казва, че те дори са надминали езичниците в грях. ”Светът” изпълваше тази Църква защото светско мислене и привързване към света изпълваха сърцата и умовете на членовете й. Завист, борба, амбиция, и други подобни изпълваха църковните събрания защото членовете носеха тези неща в църквата .

Това, което носеха в техните събрания им причиняваше да напускат с по-малко духовна сила отколкото когато са дошли. Мнозина измежду тях бяха болни и слаби, а някои бяха дори духовно мъртви. Павел беше сърцесъкрушен относно тази ситуация защото той знаеше Божието намерение за тези и за всички други вярващи. 

“На които Бог пожела да изяви какви са богатствата на славата на тази тайна за езичниците, която е Христос във вас, надеждата на славата…” (Колосяни 1:27). 

Богатствата на Неговата слава! Какво богатство е това? Каква пълнота е обещал Бог за вярващите! Но докато сме плътски, ние не можем да имаме благословението и пълнотата на Бог. Как идва Господ и обитава в нас (малките съдове, които сме) в цялата Си пълнота? Той трябва да скрие славата Си от нас защото ние не сме способни да я понесем. Той ще продължава да крие славата Си от нас, докато не сме променени вътрешно, така че да можем да приемаме от Неговата слава. Докато пребъдваме в Него е, когато идваме до познаване на Бог, което е резултатът от това, че Господ е разкрил славата Си на нас.

Йоан използва фразата “ние знаем” отново и отново в първото си писмо. Това е знание получено от пребъдване и ходене с Господа. Това е знание от интимност. Знанието не винаги е любов, но любовта винаги съдържа знание. Това е знание, което идва чрез откровение за богатствата на мъдростта на Бога скрита в Исус Христос.

Когато получим нашето знание по този начин, ние го държим правилно, защото за да получи откровението, нашия естествен човек трябва да бъде умъртвен. Естественото в нас отхвърля нещата от Духът на Бога. Такива неща са глупост за един земен човек. Но следвайки Господа, това, което е противоположно в нас за приемане от Него е погълнато, правейки място за правилното знание. Такова познание не е резултата от нашата естествена надутост, защото то се намира единствено в пътеки на смирение и себеумъртвяване. Религиозни книги, библейски училища, теологични семинари, и дори самата Библия не могат сами по себе си да предадат такива истини в нашите сърца. “Тогава Исус каза на учениците Си: Ако някой иска да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и нека Ме следва” (Мат.16:24). Ученикът е студент или някой, който учи. Истинското познание за Бог лично за нас идва когато пребъдваме в Него и Го следваме.

 3. Умът на Христос

Ние като отделни вярващи сме отговорни за упражняването на умът на Христос в нашите ежедневни работи и в нашите взаимоотношения един с друг. 

“Имайте в себе си същия стремеж на ума, който беше и в Христос Исус” (Филипяни 2:5). 

Павел ни показва, че Господното мислене винаги беше отправено към линиите на смирение и себеизпразване. 

“Който, като беше в самата си природа Бог, пак не счете, че трябва да държи като плячка равенството с Бога, направи себе си нищо, като взе образа на слуга и стана подобен на хората” (Филипяни 2:6-7, NIV). 

Вижте Господното слизане! От равенство с Бог, Господ слезе за да стане човек, после слуга, после покорен до смърт, и не просто някаква смърт, но смъртта на кръста. Този който не познаваше грях беше третиран като че ли беше грешникът. Това слизане беше неговото умонастроение. Това също трябва да бъде и нашето умонастроение. Това умонастроение е за да отличава Църквата.

Такова умонастроение не съществува в света или в тези, които се съобразяват с този свят. Преди да дойдем при Господа ние всички мислехме както мисли света. Светът винаги се опитва да стане Номер1, да отиде на по-високи висоти. Но ние трябва да бъдем преобразявани чрез обновяването на нашия ум (Римляни 12:1-3).

4. Видение

Следващото видение ми беше разказано от Томас О’Браян докато поучавах един клас в библейския център Pinecrest. То илюстрираше нуждата нашето мислене да бъде променено, също и способността на Господа да ни промени и разшири.

През 1985 г., след като посещавах настоящата си църква от три год., аз получих сепващо видение от Господа. В това видение, аз открих себе си посред други бегачи на едно трасе. Всеки от нас имаше своята линия за бягане и в края на всяка линия имаше корона. Докато бягах, открих себе си, че завиждах на хората пред мен и изглежда се надявах да паднат, за да мога да ги надмина. Аз следях за да видя тези хора зад мен и открих, че имах самомнително отношение към тях. После погледнах хората от всяка страна около мен и се почувствах по-сигурен, но все още някак си предизвикан. Тогава Господ ми каза, "Ти не можеш да бягаш по това трасе правилно докато гледаш на другите бегачи. Аз ще те ослепя." Това и направи Той! И заслепяването беше толкова ограничаващо, че аз можех да се фокусирам единствено на “трасето пред мен” и на короната в края му.

Когато видението свърши аз бях много засегнат от това, което Господ се опитваше да ми каже. Започнах да претърсвам Писанията, и чрез водителството на Святия Дух, открих себе си четящ Галатяни 5:24-26, NIV: ”Тези, които принадлежат на Христос Исус са разпнали грешната природа с нейните страсти и желания. Тъй като живеем чрез Духа, нека да продължим да ходим с Духа. Нека да не ставаме самомнителни, да не се предизвикваме и да не си завиждаме един на друг.” Святия Дух ми показа, че аз съдех другите членове от нашето събрание поради техния духовен прогрес.

През следващите няколко месеца Господ ми даде много Писания, които се отнасяха за Неговата позиция на съдене. Всички тези Писания ми помогнаха да дойда до следното заключение: съденето не е право на човек, но разпознаването в Святия Дух е отговорността на вярващия.

През следващите няколко години, аз отчаяно се опитвах да работя върху моето отношение към другите и да слушам Святия Дух така че да мога да “отсъждам с праведен съд.”

През 1988 г., аз получих видението за трасето още веднъж. По това време, докато бягах, заслепяването се махна, и аз хвалех Бог за духовното знание за хората пред мен. Аз крещях думи на насърчение на хората зад мен, и се усмихвах одобряващо на хората около мен. Благодаря на Бог за Неговата работа в мен, защото преди да получа видението, моето отношение към братята ме разделяше от тях. Но откакто Бог ми отвори очите, Той “срастнато ме свърза заедно с хора със същата скъпоценна вяра.”

Истините в това видение могат да отразят отношенията, които самите ние сме таели преди Бог да извърши Своята работа в нас. Те със сигурност отразяват сърцата на учениците докато Господ беше с тях преди Неговото разпятие.

5. Не сте ли все още без разбиране 

“Но те (учениците) не разбираха нищо от това; тази дума беше скрита за тях и те не разбираха това, което се казваше” (Лука 18:34). 

Как можеха учениците да имат разбиране на умът на Господа когато те се движеха в една посока (нагоре), а Той се движеше в другата посока (надолу)? В Марк9:23 Господ попита учениците един въпрос относно определена дискусия, която имаха и щяха да имат (дори по време на Последната Вечеря). Дискусията беше насочена около това кой щеше да има най-високата позиция, най-голямата чест, най-голямата сила когато Господ установи Своето царство.

Поради тези отношения, учениците създадоха разделения сред себе си и причиниха сърцата им да се закоравят. Понеже те нямаха нагласа на ума като на Господа, те не можеха да разберат Неговите думи. Исус знаеше как мислеха те; и затова имаше много неща, които Той дори не се опита да им каже (Йоан 16:12).

Но дойде време когато те можеха да разбират: 

“И така, когато беше възкресен от мъртвите, учениците Му си спомниха, че беше казал това; и повярваха на Писанието и на думата, която Исус беше говорил” (Йоан 2:22). 

Тяхното разбиране, обаче не беше основано на временен елемент, но по-скоро на енергична промяна в тяхното сърдечно отношение причинена от страданието им поради “загубата” на техният Месия чрез разпъването.

6. Мъдростта на Бог или на човек? 

“Защото бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исус Христос, и то разпънат” (1Коринтяни 2:2). 

Това решение на Павел ръководеше неговите думи, действия, отношения, и мотиви. Павел направи това решение поради работата на благодатта на Бог в него. Павел стана много умствено ограничен в най-добрия смисъл. Той желаеше коринтяните да бъдат на същия ум като него. Той желаеше неговото решение да бъде тяхно решение, и по-специално в отношенията им един с друг. Яков казва, че приятелството със света става вражда против Бога. Ако употребяваме мъдростта на света в нашите действия и отношения един спрямо друг, ние няма да работим с Бог, но срещу Него.

Съществено е за тези, които желаят да работят с Бог да доведат мъдростта на този свят до нищо в своите сърца. Ето защо Павел задава въпросът, ”Къде е мъдрият? Къде е книжникът, къде е разисквачът на този свят” (1Коринтяни 1:20)? Неговия отговор беше, ”Те не са в моето сърце, те са били изместени от откровение за ценността на Божията мъдрост.” Откриването на мъдростта на Бога, която е скрита в Исус Христос ни довежда до мястото където виждаме глупостта на мъдростта на този свят. Когато Бог казва, ”Аз ще унищожа мъдростта на мъдрия, и ще доведа до нищо разбирането на разумния,” (1Коринтяни 1:19), Той ни говори за работата, която ще извърши в сърцата на Своите хора. Той ще унищожи мъдростта на мъдрия на всеобщото ниво, със сигурност. Но първото място където тази работа трябва да бъде извършена е в нашите сърца, така че мъдростта на света да няма никакво място в Църквата.

Къде е разисквачът на този свят? Той е в политическата арена, в образователната арена, в спортната арена. Дадена му е превъзнесена позиция в сърцата на хората. Той се е промъкнал в християнските събрания. Дори Павел го е открил там, защото предупреждава Тимотей:

“Но избягвай нечистите празнословия, защото те ще отиват още по-далеч в безбожието” (2Тимотей 2:16). 

Какво място оставя това увещание на Павел за политически дебати, спортни дискусии, или светски шоута? Ако се занимаваме с тези неща, ние оперираме и растем в себична сила. С какво тогава трябва да се занимаваме? Павел дава отговорът: 

“Докато дойда, обърни внимание на прочитането, на увещанието и на поучаването. Върху това размишлявай, на това се предавай, за да стане явен на всички твоят напредък” (1Тимотей 4:13, 15). 

Павел наставлява да се предаваме на правилните неща с духовна полза. Такива хора след това са способни да размножават Църквата с благословенията, които са получили държейки Павловите думи. Голяма печалба е загубена от Църквата защото членовете й прекарват толкова много време в не печеливши дейности.

Как ще се справим с нашите врагове, нашите трудности, и изпитания? Според мъдростта на света или според мъдростта на Бога? Враговете и изпитанията ще ни заведат по-напред с Бог, ако реагираме на тях в мъдростта на Бога. Когато действаме според мъдростта на Бог относно нашите врагове, ние воюваме чрез Духа, а не чрез плътта .

Силата на човека във формата на римските войници, юдейските религиозни водачи, и вдъхновените от Сатана нападатели предупреждава за слабостта на Бог в Исус Христос. Те използваха всяко оръжие, с което разполагаха за да Го извадят от любовта и благодатта на Бог и да им отговори по плътски начини. Но те не можаха да Го свалят на тяхното ниво където можеха да Го поразят. Той остана в слабостта на Бог и разби силата на хората на Голгота .

През първата част на 20-ти в., дори до 70-те много петдесятни библейски училища се противопоставяха на смесването на мъдростта на света и мъдростта на Бога. Резултата от това противопоставяне беше развиването на способни служители на евангелието, които излязоха от тези училища , ”отидоха и проповядваха Христос.”

Но бавно, едно по едно, същите тези училища бяха победени от изкушението да “бъдат като другите нации (училища) около тях.” И сега служителите произвеждани от тези училища знаят малко, ако въобще знаят нещо за “Исус Христос и Неговото разпъване.” И Църквата страда от това отклоняване от Божиите пътища.

Тогава това, което имаме (когато на човешкото знание му е дадено първенство) е знанието на Бог държано в контекста на знанието на човека. И така, знанието на Бог е вън от неговия правилен контекст. Знанието на Бог трябва да обгърне и погълне всяко друго знание. Такова знание може да бъде произведено в нас единствено чрез работата на Бог. “Аз ще унищожа мъдростта на мъдрия!” Когато тази работа е извършена в нашите сърца, ние няма да търсим това, което мъдрият на този свят търси, ние няма да ценим това, което те ценят. Ние ще отхвърлим методите, които светът използва. Умът на Христос ще ни води да ходим противоположно на тези, които са облечени в мисленето на този свят, и умът на Христос ще има първенството в Църквата.

Когато мъдростта на този свят бъде унищожена в нашите сърца и приемем Духът на Бога, ние ще бъдем способни да видим и да познаем “нещата, които безплатно са ни дадени от Бог.” Ние ще можем да приемем това, което светът смята за глупост: 

“Но естественият човек не възприема това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се преценява духовно. Но духовният човек преценява всичко, а никой не преценява” (1Коринтяни 2:14-15). 

“Богатствата на мъдростта на знанието на Бог скрити в Христос” тогава ще се съдържат в нашите сърца. Богатствата на Бог тогава ще бъдат готови да бъдат предавани един на друг за да обогатят Църквата.

7. Защо не позволите да бъдете измамени?

Без да бъде позволено на умът на Христос да оперира в Тялото, ние никога няма да влезем в това, което Бог възнамерява за нас. Докато плътското мислене доминира в Църквата, ние ще откриваме същите грехове, които съществуват в светските ситуации.

“Когато някой от вас има нещо против другиго, смее ли да се съди пред неправедните, а не пред светиите” (1Коринтяни 6:1)? 

Павел се справя с тази грешка в Коринт на две нива. Първото ниво е добро, но второто е “по-превъзходен начин.” 1Коринтяни 6:1-6 ни инструктира да търсим мъдри хора, които са способни да дадат божествено отсъждане и да обявят кой е прав по даден въпрос. Това е по-добър начин на действие от това, което много хора правят в Църквата когато са засегнати от брат или сестра. Често пъти, братята днес ще направят това, което коринтяните правеха; а то е да заведат своите братя на съд, дори пред невярващите.

Как се прави това днес? Като говорим против брат или сестра на някой, който е от света! И защо се прави това нещо? — за себеоправдание! Обиденият брат желае да бъде отсъден като невинен по даден въпрос, а за обидника желае да бъде отсъден като виновен. Такива действия нямат за свой източник умът на Христос. 

“Не говорете зло един за друг, братя; който злослови брата или съди брат си, злослови закона и съди закона; а ако съдиш закона, не си изпълнител на закона, а съдия” (Яков 4:11). 

Яков се справя със същия проблем в своята група, който Павел срещна с коринтяните. Този проблем не е бил необичаен тогава, нито пък сега. Но ние сме призовани да бъдем изпълнители на закона, а не съдии. Щом като съдим и порицаваме друг брат, ние правим себе си узурпатори. Ние вземаме на себе си позиция, която принадлежи единствено на Бог. Има един Съдия и един Законодател. Нашето място е да изпълняваме правдата на закона, не да съдим (и да порицаваме) другите. 

“Аз не мога да върша нищо от Себе Си; както чувам, така и съдя; и съдът Ми е справедлив, защото не търся Моята воля, а волята на Баща Ми,който Ме е пратил” (Йоан 5:30). 

Ако приемем съдът на Бог относно някой друг, ние трябва да го приложим само под дирекцията на Духът на Бога и в любов. Ние не трябва да съдим другите за да спасим себе си от страдание, или да съдим за да осъждаме.

Съденето на другите няма да посрещне липсата, която може да съществува в техните сърца. Бог не изпрати Своя Син да съди света, но за да го спаси. Господ каза на Своите ученици “Както Татко изпрати Мен, така и Аз изпращам вас” (Йоан 20:21). И така, ако сме въвлечени в съдене или осъждение, ние не сме съработници с Господа в Неговата работа. (вижте 2 Коринтяни 6:1-3).

След като Илия призова огън от небето, той очакваше да бъде сърдечно приет от народа. Когато беше заплашен от Езавел, той беше смазан от разочарование. Тогава той започна да се моли. Тази молитва на Илия беше различна от молитвата му за дъжда (вижте Яков 5:17). Въпреки че Илия беше човек подлежащ на такава страст като нас, неговата молитва за дъжда не дойде от страст, но по-скоро от волята на Бог. Обаче, молитвата му за хората на Израел по това време, произлизаше от неговите страсти и от желанието му за оправдание. Павел казва в Римляни 11:2-4, че Илия направи ходатайство против Израел. 

“А той каза: Много ревнувах за Господа, Бога на Войнствата; защото израилевите синове оставиха завета Ти, събориха олтарите Ти и избиха с меч пророците Ти. Само аз останах, а и моя живот търсят да отнемат” (3 Царе 19:10). 

Илия наистина беше човек подлежащ на същите страсти като нас. И някои от неговите молитви бяха изговорени докато беше под влиянието на тези страсти, а други не. Ние никога няма да се молим правилно когато се молим под влиянието на тези плътски страсти.

Забележете, че неговата молитва започва с “Аз.” Тогава той влиза в съдебни доказателства против Божиите хора. Неговото доказателство до голяма степен е истина. Но Бог не искаше от него да води хората на съдебен закон — дори Божият закон. Бог искаше тези хора да бъдат заведени пред трона на благодатта. Илия направи ходатайство против Израел; Мойсей ходатайства за Израел. Илия без да знае осъди “7000” верни човека. Когато говорим зло за брат или сестра, ние ходатайстваме срещу тях (а също и срещу нас).

Яков достига до сърцевината на въпроса: 

“Но ако в сърцата си имате горчива завист и свадливост, не се хвалете и не лъжете против истината.Това не е мъдрост, която слиза от горе, а е земна, плътска, дяволска” (Яков 3:14-15). 

Ако мъдростта, която упражняваме в Църквата и в нашите лични взаимоотношения не е от умът на Христос, как ще изпълним Божиите цели за и чрез нас? Яков казва, ”Не хвалете, не пейте, не правете клетви на любов към Бог, ако завист, горчивина, и свадливост изпълват сърцата ви. Не се хвалете! И не лъжете против истината.” Коя истина? Истината, за която Духът на Бог свидетелства относно състоянието на нашето сърце.

Истина е, че Бог обитава в хваленията на Своите хора, но само когато тези хваления идват от правилни и чисти сърца. Павел казва на коринтяните: 

“Вашата хвалба не е добра. Не знаете ли, че малко квас заквасва цялото тесто?” (1Коринтяни 5:6).

“И вие сте се възгордели, вместо да скърбите, така че този, който е извършил това дело, да бъде отлъчен от вас” (1Коринтяни 5:2). 

Павел казва на коринтяните, че всяка външна религиозна активност е суетна, ако основата не е правилна. И повече от това, единството на тялото е развалено от кваса на греха, койтоправи тялото да бъде слабо. Когато мъдростта на света оперира в Църквата, ”Има неуредици и всякакво зло” (Яков 3:16). Има също неправилно насочени молитви, също както и смях и радост от себична сила и сърца надигнати в гордост. Така че тогава, за да се оправи ситуацията, положението трябва да бъде изобличено. И тези, които са виновни за това трябва да се покаят, така че Духът на Бога да може да потече отново посред тях.

8. По-превъзходният начин

Павел дава едно разрешение за диспутите, които са се надигнали в Църквата. Те могат да бъдат разрешени чрез отсъждането на мъдри хора. Но има едно по-високо ниво на действие:

“Въобще вече е голям ваш недостатък, че имате тъжби помежду си.Защо по-добре не останете онеправдани? Защо да не бъдете ощетени? (1Коринтяни 6:7). 

Много е интересно, че думата “недостатък” означава “намаляване” или “влошаване.” Спомнете си, че Църквата се събираше, не за по-добро, но за по-лошо. Това влошаване може да бъде видяно в нивото на общение между тях. Имаше духовна регресия вместо прогресия.

Павел задава въпросът, “Защо по-добре не останете онеправдани?” Павел знаеше отговора на своя въпрос; той се опитваше да накара коринтяните да видят причината за тяхната липса. Тя беше причинена от това, че те не използваха умът на Христос. И когато ние не използваме умът на Христос за такива въпроси, ние ще търсим себеоправдание и защита. Ние няма да желаем да платим цената за който и да е въпрос. Но някой в църквата трябва да желае да плати цената. Господ плати цената; Той желае ние да последваме Неговия пример.

Църквата може да бъде обогатена единствено когато ние изпразним себе си от себето. Господ беше единственият, Който заслужаваше справедливо отношение, но Той избра да остави настрана Своите права. Когато приемем Христос като Спасител ние трябва да дадем правата си на Него. Ние не сме свои си, ние сме купени с цена. Нашите права сега са Негови права. Той може да избере да ги използва както Той желае. Докато настояваме за нашите права, нашите очи ще бъдат заслепени за славата на Бог. Колко предполагате щеше да прогресира Йосиф, ако държеше на своите права? Права, които между другото са били оправдани в съдът на закона! Нашата същност способна да благослови хората е основана на нашия духовен прогрес, а духовния ни прогрес е тясно свързан с оставянето на нашите права настрана. Ние виждаме многобройни примери с Павел, който е бил измамван от “братята,” но това не го е възпирало да положи живота си за да посрещне тяхната нужда.

Това беше Павел, който увещава солунците да се “радват повече” и “във всичко да благодарят.” Значението на “радвайте се повече” буквално е, “радвайте се винаги когато.” Когато сте излъгани за нещо, радвайте се. Когато сте незачетени, радвайте се. Когато сте измамени, или несправедливо съдени, или отхвърлени, радвайте се! Радвайте се винаги “когато,” и във всичко благодарете. Защото Самият Господ, благодареше дори в нощта когато беше предаден. Има велика сила освободена в нашия живот когато носим тези отношения. Ние трябва да се предадем и да се доверим в способността на Бог да изработи всичко за наше добро. Ако имаме такова доверие, тогава ние ще се радваме винаги “когато;” във всичко ще благодарим; ще преживяваме победа след победа, и ще служим с живот във всички ситуации, в които влизаме.

Беше ли молитвата на коринтяните повлияна от техните страсти или повлияна от волята на Бога? Яков коригира молитвата на неговата група с тези думи: 

“Просите и не получавате, защото зле просите, за да го разпилеете за страстите си” (Яков 4:3). 

Яков казва, ”Вие нямате!” Това е, вие нямате е това, което може да благослови другите. Ако ни управлява светското мислене, ние трябва да отидем при Господа и да изповядаме нашият грях. Когато направим това, нашите молитви се променят от себецентрични в това да са съсредоточени към другите. Когато упражняваме умът на Христос, нашата молитва е правилна. Когато молитвата ни е правилна, ние можем да получаваме. Получили, ние можем да благославяме. Яков ни казва, че трябва да бъдем изпълнители на Словото, а не съдии. Нека да не забравяме нашата отговорност по този въпрос, защото Господ дойде за да могат праведните изисквания на закона да бъдат изпълнени в тези, които ходят според Духа.

-3- Съдийският престол на Христос: СЕГА!

1.Подчиняване на съдене

Важността от това да позволим да бъдем съдени от Господа е невъзможно да се преувеличи. Привилегиите получени от това съдене включват царството на Бог в нашите сърца. Господ е вратата и всички, които биха влезли в царството на Бог трябва да минат през Него. Всеки духовен прогрес е основан върху приемането на съдбите на Господа в различните форми, които те имат: Корекция, назидание, увещание, порицание, и др. 

“Защото дойде времето да се започне съдът от Божият дом; и ако започне първо от нас, какъв ще бъде краят на тези, които не се покоряват на Божието благовестие?” (1Петрово 4:17). 

В книгата Евреи ни се казва да не закоравяваме сърцата си когато чуем Господния глас както направиха израилтяните когато се скитаха в пустинята. Каква е природата на Господния глас? Това е глас на спасение, назидание, корекция, утеха, даване на възможност, милост, дълготърпение, и живот.

Давид заявява, че "свидетелствата на Господа, Неговите присъди, Неговия закон (или поток) са, по-желателни от злато, да от най-чисто злато.” Давид осъзна ценността на присъдите и свидетелствата на Господа, защото неговия успех в царството на Бог се дължеше на подчиняването му на тях.

Следващата илюстрация ни дава промените, които ще се случат в нас при съдийския престол на Христос. (Когато говоря за този съдийски престол, нямам предвид последният съд, но по-скоро настоящите присъди на Господа в нашия живот, които ще причинят последния съд да бъде място за награда и радост за всички, които слушат Неговия глас ежедневно).

 

ГОСПОДНОТО СЪДЕНЕ
От:	Във:
Поквара	Непоквареност
Заслепяване	Виждане и разпознаване
Духовно невежество	Познаване на Бог
Смърт	Живот
Себецентрирано неправилно съдене	Праведно съдене без пристрастие
Търсене на справедливост	Пълнота от милост
Светско и земно	Освещение
Лъжесвидетелство	Вярно и истинно свидетелство

 

Преди да приемем Господа в нашето сърце, ние сме изпълнени с тези неща споменати в лявата колона. Пред съдийския престол на Христос ние преминаваме от тези неща в десния списък. Можем да видим тази истина много ясно в евангелията.

В евангелието на Лука ни се казва, че самаряните отхвърлиха Господа, ”Защото лицето Му беше обърнато към Ерусалим.” Неговите ученици Яков и Йоан бяха много разстроени от това отношение: 

“Когато учениците Му Яков и Йоан видяха това, казаха: Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби, (както стори и Илия)?” (Лука 9:54). 

Яков и Йоан представиха себе си “пред съдийския престол на Христос” за да получат одобрението да се избавят от тези “врагове.” Какво беше вътрешното им състояние когато се приближиха до Господа? Те дойдоха в духовна слепота и невежество, и с дух противоположен от този на Господа. Когато Исус идва Той порицава или осъжда греха в плътта. И тъй като Той е същия вчера, днес, и завинаги, Той все още порицава греха в плътта. Това е, Той ще го осъди в нашата плът. И когато ние се съгласим с Неговата присъда и изповядаме греха си, Той ще ни очисти от нашата неправда. Господният отговор към Яков и Йоан беше този: Лука 9:55-56, ”А Той се обърна и ги смъмри, (и каза: Вие не знаете на какъв дух сте, защото Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, а да спаси). И отидоха в друго село.”

Нито Яков нито Йоан бяха научили тази истина в предишното поучение на Господа. Те бяха там когато Господ даде проповедта на планината. Неговото поучение включваше, ”Но Аз ви казвам: обичайте неприятелите си и се молете за онези, които ви гонят” (Матей 5:44). Ние сме като тези ученици, това, което не сме научили в класната стая може да бъде научено в обстоятелствата на живота. Господ е добър учител, който ще повтори същия урок по друг начин. Колкото по-меки са нашите сърца, от толкова по-малко сурови уроци се нуждаем.

Ключовата дума в горните стихове е “унищожение.” Господ използва това за взаимоотношенията в живота на хората и го прилага за тези, които по това време Му се противопоставяха. Въпреки тяхното отхвърляне, Той остана верен на тях, винаги търсейки да донесе спасение и живот за тези, които са в нужда. Но има един, който възнамерява да разруши живота на хората, и това е Сатана.

2. Разваленият образ

Сатана имаше три цели в ума когато се приближи при Адам и Ева в Градината.

Той възнамеряваше да: 1. Ограби Божието създание, човека. 2. Убие взаимоотношението на човека с Бога. 3. Унищожи образът на Бог засвидетелстван от Божието творение, човека.

Павел в Римляни 1:29-31 описва степента на работата на врага в сърцата на хората.

“Изпълнени с всякакъв вид неправда, блудство, порочност, алчност, злоба; пълни със завист, убийство, свадливост, измама и злонамереност; клюкари, клеветници, богоненавистници, нахални, горделиви, самохвалци, изобретатели на злини, непокорни на родителите си, безразсъдни, вероломни, без естествена обич, немилостиви.” (Римляни 1:29-31) 

Тези характеристики са толкова противоположни на образът на Бог. Павел ни казва по-нататък в Римляни, че човекът промени славата на Бог (Това е, славата на Бог, която присъстваше в първоначалното Му творение) и я направиха като "тленен човек, птици, и четириноги зверове, и пълзящи неща." Ето защо Исус нарече Ирод лисица. И ето защо Йоан Кръстител нарече книжниците и фарисеите, "ехидни." А в Псалм 22, виждаме, че силни бикове и кучета заговорничеха против псалмиста и, пророчески, против Господа по време на Неговото разпъване. По този начин, образът на Бог беше унищожен в човека чрез сътрудничеството на човека със Сатана.

Но Исус дойде за до потърси и да спаси това, което беше загубено. Той направи това спечелвайки отново сърцето на човека, което беше откраднато от Сатана и беше направено слуга на греха. Той повежда поробеният по пътеките на правда и възстановяване. Когато взаимоотношението с Бог израства и се задълбочава, човекът е променен от "лъжа в истината." Човекът тогава е съобразен с образа на Бог и става истински и верен свидетел на Бог.

Когато сме променени в образа на Бог, ние също ще се стремим да спасяваме живота на хората, а не да ги унищожаваме. Тази трансформация се случва когато се подчиним на присъдите на Господа.

Павел ни казва в Коринтяни, че както сме носили земният образ, по същия начин да носим небесният образ. Как идваме до мястото на носене на земният образ? Ние сме били родени в живота с тази земна природа. После на тази природа и е било послужено и ние сме пораснали, развили сме се и сме узрели. По същия начин ще носим небесният образ. Ние трябва да се новородим или да бъдем родени отгоре, или трябва да ни бъде даден живот отгоре. Когато на този живот му е послужено в нас, ние израстваме, развиваме се и узряваме.

Както се подчиняваме на безчислени съдби отнасящи се за земната природа, по същия начин трябва да се подчиним и на съдбите на Господа отнасящи се за новата природа. Тези съдби са облечени в милостта на Бога. 

"Правда и съд са основата на престола Ти, милост и истина ходят пред лицето Ти" (Псалм 89:14). 

Бог обитава в светлина, в която никой човек не може да пристъпи. Тази светлина включва Неговите съдби и Неговата правда. Никой от нас, в собствената си сила и праведност, няма възможност да приближи това обиталище на Бог. Ние трябва да имаме работа с милостта и тогава да бъдем променени от тази милост. Само когато сме потопени в Неговата милост, ние сме способни да приемем Неговата истина, която тогава променя разваленият образ в Неговия образ. Преди Адам да съгреши, той свидетелстваше за Бога просто чрез това как Бог го беше създал. Той беше истински свидетел. Той изглеждаше като Своя създател. Но когато съгреши, той повече не отразяваше образа на Своя създател. Той стана фалшив свидетел. И всички хора, които са изпълнени с греховете описани от Павел в Римляни 1:29-31, изложени по-горе, също са намерени за фалшиви свидетели.

Но Исус дойде за да възстанови изгубеният образ на Бога в човека и да промени лъжата, фалшивото свидетелство, обратно в истината. И ние Му съдействаме като се съгласяваме с Неговите съдби. Това е природата на плътския човек да съди (или по-добре неправилно да преценява) всичко. Но Павел ни предупреждава, 

"Затова не съдете нищо преждевременно, докато не дойде Господ, който ще извади на светло скритото в тъмнината и ще изяви намеренията на сърцата. И тогава всеки ще получи своята похвала от Бога" (1 Коринтяни 4:5). 

Това, което Павел ни казва да правим е винаги да чакаме докато Господ разкрие Своята съдба по даден въпрос и тогава да се съгласим с нея. Така че тогава, в действителност, ние никога не съдим; ние само се съгласяваме с Господната съдба. 

"Нека признаваме, че Бог е истинен, а всеки човек — лъжлив, както е писано: "за да се оправдаеш в думите Си и да победиш, когато се съдиш" " (Римляни 3:4) 

Ние видяхме, че основата на трона на Бог е правда и съд. Никой човек не може някога да се приближи до тази слава в собствената си заслуга с изключение на Господ Исус. Чрез Своя безгрешен живот, Той влезе в пълната слава и присъствие на Превъзвишеният Бог. Извършвайки това, Той беше/е изпълнен с всичките богатствана мъдростта и знанието за Бог. Той съдържа съвършената комбинация на правда и съд, затова целият съд е поверен на Сина.

Ние сме инструктирани да "идваме смело пред престола на благодатта." Но Исус е "поставен отдясната страна на трона на Всевишния в небесата." Тези два престола съставляват две напълно различни места в духа. Ние можем да отидем до едното, което е, престолът на благодатта. Но престолът на Всевишния в небесата е недостъпен за нас, ако не сме заведени там от единствения посредник между човека и Бога, човекът Христос Исус. И нашият духовен прогрес по този начин е напълно зависим от нашето приемане на съдбите на Господа лично за нас. "Нека да вървим към съвършенство! И това ще направим, ако Бог позволи!" Защо да не го позволи? Защото не сме се предали на определени съдби.

Правдата и съдът, които са основата на трона на Бог включват вечните пожари, за които се говори в Исая 33:14 и са споменати от писателя на Евреи, когато говори за нашия Бог, който е "пояждащ огън." Никоя плът няма да се прослави в Неговото присъствие защото ще бъде погълната когато човек влиза по-дълбоко и по-дълбоко в центъра на това присъствие.

3. Но Аз ви казвам

Поради Господното предаване на всичките съдби на неговия Баща без да се провали, Той получи и позна всичките съдби на Бога. Неговите думи са дух и живот; направени са такива чрез Неговото покорство на Бог. Той говореше с авторитет, който идва от лично преживяване: 

"Чули сте, че е било казано: "Око за око, зъб за зъб." А пък Аз ви казвам: Не се противете на злия; но ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата" (Матей 5:38-39).

"Око за око!" Къде човек получава това? Чували ли сте някога някой в света да казва това? Това е правда и съд. Око за око! Но Господ не се свързва с Бог или с човек според закона, но по-скоро чрез милост и истина. Той не беше син чрез религия, но чрез взаимоотношение. И от своето взаимоотношение, Той научи сърцето на Своя Баща. Той изяви сърцето на Бог на нас.

Той Самият беше изпратен от сърцето на Бог: 

"Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, а да има вечен живот" (Йоан 3:16). 

Толкова често ние лекомислено цитираме този стих без да обмисляме изводите. Бог даде Своя благословен, Свят, Неопетнен Син за един порочен свят, за грешници с голямо падение; и те се отнесоха зле с Него и Го убиха. Той плати цена отвъд нашата способност да я схванем. И тази цена беше плащана ежедневно през Неговия живот тук на земята. "Той се научи на покорство чрез нещата, които пострада. И стана съвършен…" Той не беше роден съвършен. Това означава, че Той нямаше изразеният образ на Своя Баща до кръста. Но всеки ден, докато беше тук на земята, Той се придвижваше по-близо и по-близо до изразеният образ на Своя Баща. Ето защо Той трябваше да изпие чашата. Той се молеше, "ако е възможно, нека ме отмине тази чаша." Тази молитва беше направена със силно викане и със сълзи и Той беше чут от Своя Баща. (вижте Евреи 5:7). И въпреки че отговорът на Бащата не е записан в Писанието, има известни изводи за това, което може би е било казано: 

"Сине, ако искаш да бъдеш избавен, ангелите са на Твое разположение. Ако решиш да извикаш те ще Те избавят. Ти изглеждаш толкова много като Мен сега, много повече отколкото някой човек някога е изглеждал. Но ако искаш да изглеждаш точно като Мен, ако искаш да бъдеш Моят изразен образ, така че когато Те погледна да бъде като че ли гледам в огледалото, Ти трябва да изпиеш чашата. Ако искаш да разкриеш цялото Ми сърце на човечеството, и ако искаш да влезеш в пълното Ми присъствие където никой друг никога преди това не е бил, Ти трябва да изпиеш чашата." 

Евреи 5:8-9 прибавя: 

"Въпреки че беше Син, пак се научи на послушание от това, което пострада, и усъвършенстван, стана причина за вечно спасение на всички, които са Му послушни;" 

Той не беше съвършен докато не пострада и умря на кръста. Това беше кулминацията на Неговия духовен прогрес, който го доведе до края на пътеката на правдата и до светлината на "съвършения ден."

И от този духовен прогрес и взаимоотношение с Неговия Баща дойде Неговото, "Но Аз ви казвам." Тези думи бяха Неговите съдби. И те бяха изпълнени с милост и истина. Защо?  

"Правда и съд са основата на престола Ти, милост и истина ходят пред лицето Ти" (Псалм 89:14). 

Той беше пълен с правда и съд, но понеже познаваше сърцето на Своя Баща, Той се обръщаше към хората с милост и истина. Това е тази милост, която ни дава възможност да направим духовен прогрес в пътя, в който Самият Господ ходеше.

4. Иди и се научи

"Земята е пълна с милостта Ти, Господи, научи ме на наредбите Си" (Псалм 119:64). 

Колко от земята е пълна с нашата милост? Можем ли да напълним градът, в който живеем с милост? Църквата, която посещаваме? Нашите домове? Нечие друго сърце? Ние се наслаждаваме да приемаме милост, но не сме много готови в естественото да даваме милост. Все пак Господ увещава фарисеите: 

"Но идете и се научете какво значи това: "Милост искам, а не жертва," защото не съм дошъл да призова праведните, а грешните (на покаяние)" (Матей 9:13). 

Къде трябва да отидем за да научим истината, която Еремия заявява относно Господа, че Той е Бог "който върши милост, правосъдие и правда на земята, понеже в това имам благоволение, заявява Господ." Божията наслада е да простре милост към този, който е в нужда. Следователно, ние лишаваме Господа от тази наслада когато неуспяваме да осъзнаем нашия грях, който Той осъжда. Ние научаваме тази истина, че Бог би дал милост вместо жертва когато позволим на Господа да претърси нашите сърца и да изобличи покварата в тях и нуждата от Неговата милост.

Когато наистина видим тази нужда, ние сме доведени до изповядване и до място на оправдаване на това, което Бог казва (относно нас). Вижте Римляни 3:4. Нашата уста тогава спира да осъжда другите, защото ние виждаме собствения си грях и нуждата от милост. Бивайки осъдени, и приели милост, ние тогава сме способни да даваме тази милост на другите.

Когато съдбите на Господа дойдат до нас, ние сме смазани от тежестта на Неговите думи. Нашите колене тогава се превиват пред Него и ние "ставаме виновни пред Бог." Тази дума "виновни" може да бъде преведена: "Обект на съдът на Бога." Да бъдеш подложен на съдът на Бога е влизането в пътя на голямо благословение. Тука е където приемаме милостта на Бог и Неговото оправдание в нашето сърце. Това оправдание е единственото нещо, което ще задоволи нашата нужда от милост. Фарисеят оправда себе си пред Бог чрез своите добри дела. Но Бог не го оправда, защото чрез делата на закона няма да се оправдае никоя плът. Бирникът, обаче, призоваваше името на Господа да го опрости защото беше грешник. Неговата изповед беше чута, и Господ заяви относно него, "Казвам ви, че този човек слезе у дома си оправдан, а не другият…" (Лука 18:14).

Божият ред е съд, милост, и вяра: 

"Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери! Защото давате десятък от джоджена, копъра и кимиона, а сте изоставили по-важните неща на закона — правосъдието, милостта и вярата; но тези трябваше да правите, а другите да не оставяте" (Матей 23:23).  Вярата е резултат от нашето приемане на милост, защото ние тогава идваме в приятелство и правилно взаимоотношение с Господа. Лесно е да вярваме след като сме приели милост, защото Господ сътворява нашата вяра на това място. Един ден бях повикан от една жена, която беше славно освободена от Господа. Когато тя говореше, беше лесно да се слуша защото тя го правеше от сърце пълно с милост и вяра, която действа чрез любов. Тя била въвлечена в неморалност. Но Господ я посетил и й казал една дума. Тя каза, "Когато Господ ми изговори тази дума, тя ме удари като тонове тухли." Това е много духовно защото думите на Господа носят голяма сила и авторитет. А съдът е едно от най-тяжестните неща на закона. Тези думи не само осъждат, те обръщат, защото са част от потока на реката на живота, която постоянно идва от Самия Бог. 

"Законът на Господа е съвършен, освежава душата; свидетелството на Господа е вярно, прави невежия мъдър" (Псалм 19;7). 

Думата за закон може да бъде преведена "поток." Това, което произтича от Господа е съвършено. То е завършено, то е цялостно, то няма липса от нищо. Този поток е, който прави земята да бъде пълна с милостта на Господа. И това е този поток, който възвръща и възстановява душите. И когато се подчиним на съдът на Господа и приемем Неговата милост, ние започваме да течем с Него.

Йона беше пророк на Бог. И все пак никога наистина не влезе в този поток на Господа. Той имаше посланието на Бог относно ниневийците, но нямаше сърцето на Бога. Ако имаме сърцето на Бога ние ще носим посланието на Бога. След като беше погълнат от рибата, и понеже беше в бунт срещу Бог, това му отне три дни и три нощи преди да се помоли на Господа да го избави. Когато Господ простря милост към Йона, той беше много щастлив. Щастлив да приеме Божията милост, но не и щастлив да я предаде на ниневийците. Той беше пълен със себеоправдание до такава степен, че даже обвиняваше Бога. 

"И се помоли на Господа и каза: О, Господи, не беше ли това думата ми когато бях в страната си? Затова побързах да бягам в Тарсис, защото знаех, че Ти Си Бог милостив и състрадателен, дълготърпелив и многомилостив, и се разкайваш за злото" (Йона 4:2). 

Той познаваше сърцето на Бог, но не желаеше да влезе в този поток. И изглежда никога не е влязъл, защото книгата на Йона свършва много внезапно. Защо? Защото всичките пътища на Господа са милост и истина, а Йона не се съгласи с Бога. А как могат двама да работят заедно, ако не са в съгласие?

Исая, от друга страна, прие съдът на Бога относно себе си и заявява: 

"Тогава казах: Горко ми, защото загинах! — понеже съм човек с нечисти устни и живея между народ с нечисти устни — понеже очите ми видяха Царя, Господа на Войнствата" (Исая 6:5). 

В това място на съд и изповед, Бог простря милост към пророкът. Тогава беше даден призив като служение за същият този народ с нечисти устни. Знаейки какви са тези хора, защо Исая отговори на призива? Защото той получи милост относно същото състояние, в което бяха хората, на които беше призован да служи. Това беше служение, което щеше да изисква велика милост, защото те щяха да отхвърлят посланието и посланикът докато самото послание, което трябваше да смекчи техните сърца всъщност щеше да ги закорави. Вижте Исая 6:8-11.

Йона беше, който заяви: 

"Онези, които почитат нищожните идоли, оставят милостта, пазена за тях" (Йона 2:8). 

Все пак той беше виновен точно за това нещо. Ние трябва много да внимаваме да не мамим себе си. Давид можеше да заяви, "Със сигурност добрина и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми," защото той следваше добрият пастир. И когато приемаше милостта на Господа, той също така я даваше. Вследствие на това той оставяше след себе си добрина и милост. Ние трябва да правим същото, и това е пред съдийския престол на Христос където получаваме милост и вследствие на това тя може да ни следва през всичките дни на живота ни.

5. Привилегиите от съдбите на Господа

Ние можем само да дадем един преглед на някои от многото привилегии от съдийския престол на Христос. Преди да преминем през Неговите съдби ние сме от земята, земни. Ние сме пълни с тление. Но когато приемем Неговите съдби, ние сме трансформирани от земното в небесното. Това тленното тогава се облича в нетление. И за да не мислите, че трябва да чакаме докато умрем физически за да се случи това, нека отново да разгледаме ситуацията с Яков и Йоан, които искаха да призоват огън от небето. Ще си спомните, че те дойдоха в духовно невежество и с "нехристиянски" дух. Съдът на Господа беше напълно порицание за тях. На Йоан трябва да му се е струвало като нож. Но това беше толкова ефективен двуостър меч, защото не само уби земното в Йоан, но също и му причини да види Господа и така да влезе в живот. И когато четем първото му послание виждаме отново и отново фразата, "Ние знаем." Той повече не живееше в духовно невежество. И повече от това, той заявява, "Ние знаем, че сме преминали от смърт в живот…" Той говори за това, че неговото тленно е облечено в нетление. Откровението изложено в Йоан 3:16 вероятно дойде от този инцидент със самаряните и Господното смъмряне.

Докато не преминем през съдийския престол на Христос за нас е невъзможно да изпълним Господната заповед да "съдим със справедлив съд." Ние сме толкова себецентрирани за да вършим това. Ние сме толкова много пълни със себична любов. Лесно се засягаме, и искаме справедливост. (Това е, ние сме бързи да искаме справедливост ЗА себе си, но не сме толкова бързи да даваме справедливост ОТ себе си.)

Ние оперираме в мъдростта, която е отдолу. Тъй като сме от земята, земни, ние се обръщаме към мъдростта, която е земна, душевна, и дори дяволска. Докато не позволим на Господа да осъди тези неща в нас, ние не можем да оперираме в мъдростта, която е отгоре. (Вижте Яков 3:15-17).

Мъдростта, която е отгоре е първо "чиста." Ние трябва да бъдем очистени от покварата на греха в нашия живот. Когато това се случи, ние имаме мир с Бога и можем да Му се доверим да се грижи за нас и да ни закриля без нашата намеса. Ако някой ни измами, ние не искаме справедливост. Ние си почиваме в Бога. Ние вярваме, че Той ще изработи всичко за наше добро. Ако някой лъже относно нас, ние претърпяваме това защото сме в мир. И ние не позволяваме грешните действия на другите да смутят този мир.

Ние, в контраст на онези, които Павел описва в Римляни 2:29-31 като "непримирими," "лесно понасяме да се отнасят зле с нас." Някой, който е непримирим няма да отстъпи и един инч. Те ще искат справедливост. Те ще използват всеки аргумент (дори и ако в действителност са ги победили). Но този, който лесно понася да се отнасят зле с него няма да спори. Те с готовност отстъпват правата си на другите. Те предават своята земя както направи Авраам когато се разправяше с Лот. Помните ли неговите думи? "Да няма, моля ти се, спречкване между мен и теб… защото ние сме братя." Защо той можа да каже това нещо? В края на краищата, той имаше повече право отколкото Лот.

Авраам беше приел съдбите на Бога лично за себе си. Той оперираше в мъдростта отгоре и лесно понасяше да се отнасят зле с него. Пресмятали ли сте някога, в светлината на това, че земята е Господна, колко земя Бог е преотстъпил? Защо? Той лесно понася да се отнасят зле с Него.

И това, което е в главата несъмнено ще бъде и в тялото. Така че ние, като части на тялото на Христос, трябва да оперираме в мъдростта, която е отгоре. Не само че тази мъдрост е чиста, миролюбива, и лесно понася да се отнасят зле с нея, но тя също е и пълна с милост. При съдийския престол на Христос ние ставаме виновни пред Бог и се нуждаем от милост. Пред съдийския престол на Христос е, където получаваме милост. Павел говори, че е бил един "който е получил милост." И неговия живот и думи постоянно отразяват един, който е бил "пълен с милост."

Следващата привилегия спомената от Яков относно мъдростта, която е отгоре е толкова различна от земната мъдрост, най-вече в употреба. Яков ни казва, че Божията мъдрост е безпристрастна. Ние сме толкова пристрастени към толкова много неща. Но ако открием корените на нашата пристрастност, ние ще видим, че те са здраво засадени в почвата на себичната любов.

"Моето семейство, моите деца, моята църква, моят пастор, моето единство, моята деноминация, моята страна, моето, о, моето, о, моето!" Мнозина казват, че желаят единството на ранната църква. Как получиха те такова единство? Те преминаха през съдийския престол на Христос където Той осъди техният грях в плътта им. Те трябваше да изповядат тяхната борба и пристрастност и разкол. И правейки това те дойдоха до мястото където имаха един Господ, една вяра, и т. н. Те трябваше да изоставят желанието да бъдат най-великите в царството. Тази мотивация беше погълната от огъня на Господния съд. Те бяха очистени от това и от много повече и влязоха в мир един с друг. Такова единство се случва чрез нашето преминаване през съдийския престол на Христос.

Още едно качество изговорено от Яков относно мъдростта отгоре е, че тя е "нелицемерна." Докато не преминем през съдийския престол на Христос ние не можем да помагаме без да бъдем лицемерни. Това е една от характеристиките на земният образ. Павел описва тези тънки, скрити действия, за които всеки от нас е виновен докато не се подчиним на съдбите на Господа лично за нас: 

"Затова ти си без извинение, о, човече, който и да си ти, който съдиш, защото в каквото съдиш другия, себе си осъждаш, понеже ти, който съдиш, вършиш същото. А знаем, че Божият съд е според истината върху тези, които вършат такива работи. И ти, човече, който съдиш онези, които вършат такива работи, мислиш ли, че ще избегнеш Божия съд, като вършиш и ти същото? Или презираш богатството на Неговата благост, търпеливост и дълготърпение, без да знаеш, че Божията благост те води към покаяние?" (Римляни 2:1-4). 

Когато изповядаме собствената си вина относно нещата, които осъждаме в другите, тогава осъдителния дух е изкаран от нашите сърца. При съдийския престол на Христос ние преминаваме от себе си в Него. А в Него няма осъждение. И сега, бивайки пълни със съдбите на Бог, ние се справяме с другите хора в милост.

Агнето на Бога дойде за да махне греховете на света. Това е, Той ще ги махне от пътя на нашето взаимоотношение с Бог и с другите хора. Сега, когато тези грехове са махнати от пътя, милостта на Бога обслужва живот във взаимоотношенията. Внимавайте да не би неохотно да станете съработник със Сатана, обвинителят на братята, който желае да донесе обратно греховете, които Господ е махнал, и да ги постави между вас и другите. Яков трябваше да смъмри братята за вършенето на това нещо. И какво се случваше тогава? Борби и воювания между тях.

6. Одобрявайте тези неща, които са превъзходни

Докато не сме съобразени с образа на Бог, ние не можем да одобряваме това, което Той одобрява и да неодобряваме същите неща, които Той неодобрява. Ние можем да имаме милост към някой без да одобряваме това, което те казват и вършат. Когато Бог ни прави съобразни със своя характер, ние ще бъдем верни на тази работа в нас. Тази вярност ще се изрази в нашето одобряване на това, което той одобрява.

Павел говори относно тази характеристика на Господа, която също трябва да бъде и в нас: 

"Ако устоим, то и ще царуваме с Него. Ако се отричаме от Него, и Той ще се отрече от нас. Ако сме неверни, Той остава верен, защото не може да се отрече от Себе Си" (2 Тимотей 2:12-13). 

Всеки път когато се отричаме от Господа, чрез нашите думи или действия, и Той се отрича от нас. Това е, Той не може да постави одобрението Си на това. Той не може да свидетелства за това чрез Своя Дух. Той може да свидетелства единствено за истината. Когато Петър се отрече от Господа, Господ се отрече от Петровото отричане. Той не се махна с Петровото усилие да изяви себе си когато живота му беше заплашен. Нито пък ще постави Своето одобрение върху нашите подобни усилия.

Въпреки това, понеже Той е верен, Той ще пребъдва така дори в нашата невярност. Той не може да се отрече от това, което е, а Той е верен. Тази характеристика на Господа също трябва да бъде и в нас. Църквата трябва да бъде пълна с вярност дори към тези, които са неверни към нея.

Църквата трябва да бъде пълна със съд. Църквата става пълна със съд когато позволим на Господа да ни съди. Павел казва на коринтяните, че ако църквата е пълна със съд (това е да прилага Господния съд), и дойдат невярващи, присъствието и словото на Господа ще бъдат толкова силни, че сърцата на невярващите ще бъдат осъдени. Как може такава сила да дойде в църквата? Като църквата първо се подчини на съдбите на Бога.

Ако откажем да "съдим себе си," ние ще се наричаме християни, но ще мислим, и действаме, и говорим като света. Това съдене на себе си е нашето съгласяване с Господното свидетелство относно нашето сърдечно състояние. Той е верен в Своето свидетелство.

7. Опасността от отлагане

Не е лека работа да отхвърлим съдбите на Господа лично за нас. Това е въпрос на живот и смърт. Господ дойде и осъди завистта на Каин относно Авел. И правейки това, предупреди Каин, че грехът ще го погълне, ако той, Каин, не се съгласи със съдът на Бога.

Каин отхвърли този съд, когато по това време, загубата беше във формата на разбито взаимоотношение с неговия брат. Но следващия път когато Бог дойде за да се справи с Каин относно греха му, той беше извършил необратимо действие и беше убил Авел.

Отговора на Каин към новия съд на Бога беше, "Наказанието ми е повече отколкото мога да понеса." Да отложим съдът на Бог днес, това го прави по-непоносим в бъдещето. Но повече от това, то причинява загуба, голяма загуба, понякога невъзвратима загуба. Поради отхвърлянето на съдът на Господа в църквата, продължават разцепленията, разделенията, и душевните болки, и вътрешните борби. Тези неща не би трябвало да ги има и не се нуждаем от тях.

Всяка част може да бъде трансформирана подчинявайки себе си на съдийския престол на Христос. А такава трансформация донася небесното тук на земята. Тогава ние, нетленното семе, можем да бъдем взети от Земеделеца и да бъдем засяти от Него във всяка ситуация така че плодове на правда да могат да бъдат събрани от нашия Господ. Чрез съдбите на Господа това, което е в главата е и в тялото. Нашето спасение се съдържа в съдбите на Господа.

-4- Правдата на Закона изпълнена

1.Вътрешна реалност

Плътския човек винаги ще търси начини да спаси своя живот. Тези начини са много тънки защото "сърцето [на плътския човек] е измамно повече от всичко и е безсилно; кой може да го познае" (Еремия 17:9)? Един от тези начини на плътта е да се облече във външна религиозност като заместител на вътрешната реалност. Бог гледа на сърцето. Там трябва да бъде насочено и нашето внимание. Когато Мойсей слезе от планината и лицето му отразяваше славата на Бога, израилтяните се отдръпнаха от страх. Причината да направят това беше защото те видяха грехът на своите сърца когато съзряха славата на Бога в лицето на Мойсей. Когато отхвърлиха Божията личност, Той им даде Своята правда в писмена форма. Израилтяните се чувстваха удобно с плочи от камък защото можеха да тълкуват закона всеки път както си изберат. Ето защо Господ каза на фарисеите и на другите, които държаха закона: 

"Добре е пророкувал Исая за вас, лицемерите, както е писано: "Този народ Ме почита с устните си, но сърцето им се намира далеч от Мен. Но напразно Ме почитат, като учат за поучение човешки заповеди." Вие оставяте Божията заповед и спазвате човешкото предание: (миенето на стомни и на стомни и на чаши; и правите много други неща). И им каза: Вие успешно осуетявате Божията заповед, за да спазите своето предание" (Марк7:6-9). 

Вместо закона да бъде написан в техните сърца, той беше изопачен и приложен неправилно вън от техните сърца. Тези, които се стремят към праведност чрез спазване на закона имат изпълнението на закона стоящо за тях пред личността на Исус. Обаче, те не са видяли Неговата слава, въпреки че винаги изучават и се опитват да спазват закона. Точно както израилтяните отхвърлиха Божията личност в Изход, също така и фарисеите отхвърлиха Господната личност докато беше тук на земята. Той не се съобразяваше с техните стандарти за праведност. Той нямаше външен вид или привлекателност за да Го пожелаят. Опита да се пази закона води началото си от човешкото невежество, гордост, и доверие в плътта. Такива усилия в същност закоравяват нашето сърце повече и ни заслепяват за истинската слава на Бог.

Но Йоан възлюбеният пише, "И видяхме славата Му, слава като на Единородния от Татко, пълна с благодат и истина" (Йоан 1:14).Тези ние, за които Йоан говори бяха всички онези, които видяха тяхната нужда от спасител. Те видяха своя грях и загубено състояние. Така, техните очи бяха отворени за да видят славата Господна скрита под земна външност.

Виждането на Господа произвежда живот в нас. Израилтяните определиха собствения си неуспех чрез тяхното отказване да погледнат греха в техните сърца. Те казаха на Мойсей да "покрие светлината," което изобличаваше този грях. Желанието да бъде поставено покривало между израилтяните и славата на Бог излезе от грешни сърца отвърнати от Бога. 

"Но когато Израел[това е сърцето] се обърне към Господа, покривалото се отмахва" (2 Коринтяни 3:16). 

Причината покривалото да бъде сложено на лицето на Мойсей беше, че израилтяните го "помолиха" да направи това. Когато нашите сърца се обърнат към Бога, нашето желание и молитва е покривалото да бъде отмахнато така че да можем да виждаме Божията слава. Ако посещаваме църква със сърца отвърнати от Господа, ние няма да се чувстваме удобно, ако Неговата слава се разкрие. Но ако сърцата ни са предадени на Бога, ние много ще се радваме в тази атмосфера. Когато нашите сърца се обърнат, ние започваме да виждаме Този, Който е невидим. Докато гледаме славата на Господа, става промяна в нашето най-вътрешно същество. 

"А ние всички, с открито лице, гледайки като в огледало Господната слава, биваме преобразявани в същия образ от слава в слава, като от Господния Дух" (2  Коринтяни 3:18). 

Когато гледаме славата на Бога и биваме променени тогава сме способни да изпълним правдата на закона. Гледайки правдата на Господа, ние ще бъдем "прославени в сърцето, а не във външния изглед." 

"Да не мислите, че съм дошъл да отменя закона или пророците? Не съм дошъл да отменя, а да изпълня" (Матей 5:17). 

Господното изпълнение на закона на Мойсей не беше в буква, но в Дух. По този начин, Той постави един много по-висок стандарт на закона отколкото някой човек може да тълкува. Ето защо Павел определя това живеене на положително равнище като изпълнение на закона на Христос, а не на закона на Мойсей. 

"Носете си товара един на друг и така ще изпълните Христовия закон" (Галатяни 6:2). 

Той просто спира казвайки на галатяните, които се бяха обърнали към усилия за да се направят съвършени чрез делата на закона, че едно вътрешно сърдечно отношение създадено от Святия Дух живее на по-високо ниво отколкото буквата на закона. 

"А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, вярност, кротост, себеубоздание; против такива няма закон" (Галатяни 5:22-23). 

Много е очевидно от поученията на Павел, че никой човек не може във и от себе си да пази закона. Но също е очевидно от писанията на Павел, че правдата на закона трябва да бъде изпълнена във и чрез вярващите. Когато Господ говореше на фарисеите, Той в същност даде по-строги изисквания отколкото те имаха относно техните тълкувания на закона. 

"Чули сте, че е било казано: "Не прелюбодействай." Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си" (Матей 5:27-28). 

Неговото тълкувание на закона изразяваше Духът на закона. Закона беше правдата на Божията личност сведена до писмена форма. Исус не се отнесе до съкращението на писмената форма, но до изпълнението на правдата на Бога в личността на Бога. За да живеем така, ние трябва да ходим според Духът на Бога.

Освен това, Яков ни казва, че ние трябва да бъдем изпълнители на закона. 

"Обаче ако изпълнявате царския закон според писанието: "Да любиш ближния си като себе си," добре правите…" (Яков 2:8). 

А как можем да изпълним закона? Ще стане ли това със собствената ни сила или усилия? Ще стане ли това чрез поставяне на списък от правила, които членовете на църквата трябва да изпълняват? Всяко от тези усилия ще завърши в мрачен неуспех. Законът ще бъде изпълнен в нас единствено когато ние се обърнем от това да търсим закона и търсим да бъдем изпълнени и да ходим според Духа.

Някой ще каже, "Ние не сме под закон, а под благодат." Това е истина. Но ако сме под благодат и сме приели благодат, ние сме призовани към по-висок стандарт на праведност отколкото е буквата на закона. "От този на когото много е дадено, много ще се изисква."

Притчата за опростеният домакин учи точно това. На неправедния домакин му беше простен дълг с голям процент от неговия господар. Но простеният слуга след това излезе и намери един, който му дължеше малко пари. Когато този, който дължеше в същност нищо помоли за прошка, лошият служител не му показа милост. Неправедния домакин (който получи благодат) се отнесе към своя длъжник според закона, а не според благодатта. Когато простилият господар бе информиран за поведението на лошия служител, той му се "ядоса" доста и се отнесе с него според закона. Аналогията, разбира се е много очевидна. Ако се хвалим с това, че сме получили благодат, ние тогава сме длъжни да простираме същата тази благодат към другите.

Петър мислеше, че щеше да бъде много великодушен към своя брат, ако му простеше седем пъти на ден. Господ тогава каза на Петър, "не седем, но 70 пъти по седем."Това, коетоГоспод казваше беше, "Петре, ти трябва да живееш в едно продължително прощение на сърцето към всички." Такъв живот е невъзможен докато не сме изпълнени с Духа всеки миг. 

"За да се изпълнят изискванията на закона в нас, които ходим не по плът, а по Дух" (Римляни 8:4). 

В Римляни 7, Павел дава точно подробно описание на неговия да спази закона. Не беше по вина на закона, че Павел се провали. Той заявява, че ако някой закон може да дава живот, то това е законът на Бог даден чрез Мойсей. Проблемът, казва Павел, бил с него: "Аз съм плътски продаден на грях." Той не откри "нищо добро в него за да спази закона." Но когато изповяда своята нужда и се обърна към Бог за помощ, той се отвори за да приеме всичко, от което се нуждаеше за да изпълни закона. Тогава той представяше Бога с меко отношение на сърцето, този вид отношение на сърцето, на което Бог може да напише Своите закони. Колкото по-мека повърхност даваме на Господа за да пише, толкова по-лесно е писането: 

"Защото заветът, който ще направя с израилевия дом след онези дни, казва Господ: ще положа законите Си в ума им и ще ги напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мой народ…" (Евреи 8:10). 

Когато Бог избави израилтяните от Египет, Той желаеше да ги направи свят и отделен народ. Първото Му желание беше да напише Своите закони на сърцата им. Те, обаче, никога не дадоха на Бог необходимата повърхност за писане, която беше меко сърце. И тъй като Бог не можеше да напише Своя закон на техните каменни сърца, Той написа закона Си на плочи от камък. Това писане правеше две неща: то стана свидетелство за Израел и свидетелство против Израел.

За тези, които се стремят към Бог с цялото си сърце, законът ще ги заведе до същото заключение, което направи Павел в Рим.7. Законът ще бъде техният учител, учещ ги за тяхната неспособност да спазват закона, и това ще ги доведе до тяхната нужда от спасител (Галатяни 4:1-7). И така, те ще викат към Бог да им прости греховете и да промени сърцата им.

Всички, които истински служеха на Бог в Стария Завет се свързваха с Него чрез вяра, а не чрез закона. Това е, което Павел се опитва да покаже в Римляни: 

"Както Давид говори за блаженството на човека, на когото Бог зачита правда независимо от дела: "Блажени онези, чиито беззакония са простени, чиито грехове са покрити" " (Римляни 4:6-7). 

Когато позволим на Духът на Бога да има Своя начин на действие в нас, ние изпълняваме правдата на закона. Когато говорим Неговите думи, когато следваме Неговото водителство, когато вършим Неговите дела, ние не само изпълняваме буквата на закона, ние изпълняваме Духа му.

"Казано е в старо време… но Аз ви казвам…" Това, което Господ каза беше много по-строго от това, което е било казано в старо време. Когато дойдем при Господа и изповядаме нашата абсолютна невъзможност да живеем пред Него и изповядаме нуждата си от това Той да живее Своя живот чрез нас, ние отваряме себе си за да приемем от Него всичко, което Бог направи Исус да бъде за нас: 

"А вие сте от Него в Христос Исус, който стана за нас мъдрост от Бога и правда, и освещение, и изкупление…" (1 Коринтяни 1:30). 

Бог е направил Исус наша правда; Той е всяко от тези неща сега. Той може да бъде правда на всеки един, но не всеки е отворен да приеме Неговите думи, Неговия живот, Неговата дирекция, Неговата мъдрост. Когато сме отворени за Него, правдата на Христос изтича от нас. Ако говорим Неговите думи и вършим Неговите дела, тогава ние можем да кажем с Павел, "Този, който живее вече не съм аз, но Христос живее в мен…" (Галатяни 2:20, NAS).

Когато повярваме в Него, и докато вярваме в Него, от нашата утроба или най-вътрешно същество изтичат реки от жива вода. Тези води изтичат навън защото първо са текли навътре. Ние не сме източникът на тези води, Той е. Изтичането зависи от нашето отваряне за Него, или вярване в него. Ако имаме меко и разчупено сърце, ние ще позволим на реката на живота да изтича от нас за да докосва живота на другите. 

2. Бент, ручей, поток 

Сега има река, която изтича от трона на Бог. Тя е даваща живот река, която тече непрекъснато. Тя е на разположение на всички, които вярват в Господа. Давид каза, "Законът на Господа е съвършен, освежава душата…" (Псалм 19:7). Думата за "закон" може да бъде описана като "поток."

Потокът на Господа е съвършен и цялостен, нищо не му липсва. Но ако ние, чрез грях, имаме коравина в сърцето, ние заприщваме потока на Бог и не му позволяваме да идва в нашите сърца или да тече. Запомнете, че нашите сърца ще се закоравят чрез измамата на греха. Това е, когато действаме от нашите грешни желания, ние се движим от закоравено сърце към все по-голяма закоравялост. Ако продължително грешим, нашите сърца се закоравяват повече и повече. Ние се съпротивяваме на потока на Бог, и ставаме бент за добротата на Бога.

Но когато се покаем, когато изповядаме нашата нужда, когато омекотим нашето сърце, добротата на Бог тогава е допусната да тече чрез нас. Тя не тече чрез нас в същата мярка, в която е текла в нас. Несъмнено не и в началото. Има толкова много "развалини" в нашите сърца, които не позволяват едно неограничено изтичане на добротата на Бог. Ние можем да оприличим себе си на фуния. Добротата на Бог е изляна в нас като реки в големия край на фунията, но нашето малко сърце ограничава потока към другите и само ручейче от Неговата доброта може да изтича от нас. Това поне е начало. Сега добротата на Бог има пробив, и неограниченият поток в нас ще започне да измива ограничителните развалини в нашите сърца. И скоро, от нашите най-вътрешни части ще идват потоци от жива вода защото добротата на Бог е сътворила канал в нас. 

"Ако някой вярва Мен, както казва Писанието, реки от жива вода ще потекат от утробата му" (Йоан 7:38). 

Ако вярваме в Него, докато вярваме в Него, и когато вярваме в Него, реките на жива вода потичат. Всеки момент когато вярваме, потокът продължава.

3.Мярката, с която ние мерим

"Защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще ви съдят; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери" (Матей 7:2). 

За нещастие мнозина говорят за мярката относно финансово даване. Господ не говори за финансова мярка. Той говори за потока, който излиза от нас за да докосне живота на другите хора. Това, което тече в нас от реката на живота съдържа в себе си желанието да даваме на другите това, което сме получили. Има произведено в нас желание, дори силно желание да бъде похарчено само в полза на другите. С каквато мярка мерим в нашия живот, с такава мярка ще ни се върне. С каквато мярка мерите -- абсолютно същата мярка!

"Помазанието" занася потока на Бог от нас към другите. Изисква се смирение от наша страна за да позволим на реката на Бог да тече чрез нас за да докосва другите. Колкото по-голяма е мярката, която тече от дадена личност, толкова по-голяма мярка се връща към тази личност. 

"Духът на Господ Бог е на Мен, защото Господ Ме е помазал да благовествам на бедните; изпратил Ме е да превържа съкрушените по сърце, да проглася освобождение на пленниците и отваряне на затвора на вързаните…" (Исая 61:1). 

Какво изтича от "помазаният" ? -- Думи на освобождение, изцеление, и изобилие. А какво ще правят тези, които получават по отношение на този, който дава така?

"Но получих всичко и имам изобилно. Наситих се, като получих от Епафродит изпратеното от вас, благоуханна миризма, жертва приятна, благоугодна на Бога" (Филипяни 4:18). Мярката, която изтече от Павел и докосна филипяните се върна при него по толкова много начини. Тъмничарят от Филипи, който заедно с целият си дом беше заведен при Господа от Павел, беше давал на Павел отново и отново. Жертвоготовната мярка на даване на Павел сътвори същото в този човек и в другите. Павел стана получател на тяхното жертвено даване защото първо той "отмери за тях."

Откъде взе Петър своята мярка? Откъде другите ученици получиха своите? От Господа. И мярката, която Исус им даде беше целият Му живот! И какво дадоха учениците обратно? Подобна мярка. Давид ни казва, "Има една река, потоците й веселят Божия град…" (Псалм 46:4). Ние трябва да бъдем канали за тази река, така че църквата да бъде изпълнена с радост и веселие.

Това е наша привилегия като вярващи да преживеем удовлетворението от това да имаме потока на помазанието на Бог изтичащ от нас за да посрещне нуждите на другите. Ние първо трябва да дойдем и "да пием от Господа" (Йоан 7:37). Това пиене е потокът на Бог идващ в нас. След като пием от Господа, ние можем да преживеем удовлетворението "потока да изтича от нас." 

"Но Исус каза: Някой се допря до Мен, защото усетих, че от Мен излезе сила" (Лука 8:46). 

Трябва да има и вливане и изтичане. Нашето удовлетворение не е напълно съвършено докато това, което се влива не изтича и докосва другите. Не каза ли Самият Господ, "По-блажено е да даваш отколкото да получаваш?" А местното тяло е място на голяма възможност за нас да имаме реката на Бог изтичаща от нас за да докосва другите.

4.Външен и вътрешен контрол

Разликата между това да се опитваме да пазим закона със собствената си сила и това да ходим според Духа е съвсем проста. Законът е за беззаконните. Законът е за тези, които нямат природа, която съвпада с всеки даден закон. Обаче, ако Бог ни е дал нова природа, природа, която е като Неговата природа, ние сега можем да пазим закона без усилие.

Например, законът казва, "Не лъжесвидетелствай."Книжниците и фарисеите, които нямаха Духът на Бог в техните сърца, постоянно нарушаваха този закон по отношение на Исус. Те говореха за Него, че е лакомник и пияница. Какво правеха те? Те лъжесвидетелстваха и по този начин нарушаваха самия закон, който привидно толкова високо уважаваха. Те свидетелстваха на другите за Исус, но тяхното свидетелство не казваше истината за Господа. В какво беше проблемът?

Павел ни казва, "Аз съм от плът, продаден под греха" (Римляни 7:14). По-нататък той заявява, че законът е свят, праведен и добър. Ако някой закон можеше да даде живот (на човека), то това беше законът даден чрез Мойсей. Но ние сме плът в нашата основна природа, което е напълно противоположно на закона. Така че когато святият и праведен закон идва при нас, беззаконните по природа, ние сме обречени на провал опитвайки се да го спазим. Да се опитваме да спазваме закона ще ни направи нещастни. Опита да спазваме закона ще ни и осъдени и религиозни до крайност.

Фарисеят, който стоеше отпред в храма осъди неправилно бирникът, който стоеше отзад. И той го осъди като възхваляваше всичките си добри дела! Но това, което не можа да види (защо опита да спазваме закона ще ни заслепи за собственото ни състояние) е, че той живееше в себеоправдание. Но бирникът, който нямаше добри дела, които да представи пред Бог, се хвърли в милостта на Бога. Нашия Господ каза, Този човек (този, който помоли за милост) си отиде у дома си оправдан от Бога. Другия човек напусна лишен от одобрението на Бог, защото "чрез делата на закона, никоя плът няма да се оправдае" (Галатяни 2:16). Това бяха милостта и благодатта, които посрещнаха нуждата на този човек, не законът. Така че нашия опит да пазим закона никога няма да възстанови разрушеното човечество.

Себеоправданието ни оставя безсилни да пазим закона. Ние живеем вън от Божието одобрение, и по този начин живеем в неудовлетворение. И какво прави религиозният "изпълнител на закона" докато живее в това място? Той прибавя повече и повече закони към своя списък с "това не трябва." Но няма достатъчно дълъг списък с "това не трябва," който да задоволи нашето сърце. Вместо да се свърже с Бог, себеправедният се свързва със своя списък от добри дела, спомняйки си тези, които е извършил, и опитвайки се да забрави онези, които е пренебрегнал. Но през цялото време той живее без правдата на Бога. Проблемът е, че този човек се опитва да контролира своята плътска природа чрез закон, който е напълно противоположен на нея. Както Павел казва: 

"Защото стремежът на плътта е вражда против Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може" (Римляни 8:7). 

Какво е тогава разрешението? Тъй като нашата стара природа е противоположна на единствения закон, който може да даде живот, ние се нуждаем от нова природа, която може да изпълни закона. Бог е снабдил точно това нещо за нас. 

"Тъй като се новородихте не от тленно семе, а от нетленно, чрез Божието слово, което живее и трае (до века)" (1 Петрово 2:23). 

Сега ние имаме природа, която може да спазва закона. Но това няма да бъде външен контрол. Контролът над нашата плът (нашата стара природа) ще идва от самите дълбочини на нашето същество когато ние се предадем на водителството на Духът на Бога. 

"И така, сега няма никакво осъждане за онези, които са в Христос Исус. Защото законът на животворящия Дух в Христос Исус ме освободи от закона на греха и на смъртта. Понеже това, което беше невъзможно поради това, че беше слаб чрез плътта, го извърши Бог, като изпрати Сина Си в плът, също като греховната плът, заради греха и осъди греха в плътта, за да се изпълнят изискванията на закона в нас, които ходим не по плът, а по Дух" (Римляни 8:1-4). 

Когато сме родени от Духът на Бога ние сме занесени от отношението на сърцето "Аз трябва да спазвам закона" в "Аз искам да спазвам закона." Предишното е живот на робство. Последното е живот на наслада. Когато се предадем на водителството на Духа, ние сме изпълнени със задоволство и сила, които идват до нас единствено чрез Божието одобрение. Предавайки се на Духа, ние обичаме нашия "ближен като себе си" (и също почитаме църковните членове), и така изпълняваме закона: 

"Защото целият закон се изпълнява в една дума, в тази: Да любиш ближния си както себе си" (Галатяни 5:14).

5.Призивът за слава и добродетел

"Понеже Неговата божествена сила ние подарила всичко потребно за живота и за благочестието чрез познаването на Този, който ни е призовал чрез Своята слава и съвършенство…" (2 Петрово 1:3). 

Павел оприличава едно новородено бебе на плътската личност когато им казва, "И аз, братя, не можех да говоря на вас като на духовни хора, а като на плътски, като на невръстни в Христос" (1 Коринтяи 3:1). Когато четем Коринтяни, очевидно е, че тяхното внимание беше на славата свързана с това да бъдат използвани в дарбите и да имат първенство в Църквата. Но това не е където е Божието внимание. Божият приоритет е да произведе съвършенство в нас, така че когато Той ни прослави, славата да не ни унищожи.

Думата "съвършенство" означава "мъжественост," което се отнася до сила. Ние сме увещани от Павел да носим един на друг товарите си. Но какво, ако нашата сила е такава, че ние не можем усърдно да носим собствения си товар? Когато сме променени в характера на Христос, ние сме подсилени с мощ във вътрешния човек и така сме способни да носим това, което някога не сме можели да носим: 

"На следващия ден Йоан видя Исус, че идва към него, и каза: Ето Божият Агнец, който взема греха на света" (Йоан 1:29)! 

Каква великолепна сила! Да можеш да вдигнеш греха на света и да го изместиш от пътя на взаимоотношението между Бога и човека. Как можем да направим това? Например, ако някой съгреши против нас, позволяваме ли този грях да остане като спънка на взаимоотношението ни с този човек? Или го махаме от пътя като че ли не са съгрешавали против нас? Такова махане изисква велика сила.

Когато братята на Йосиф се появиха пред него, той имаше силата да ги унищожи. Но Бог беше изработил съвършенство в Йосиф и го беше подсилил с мощ във вътрешния човек. Прославеният Йосиф държан като управникът на Египет имаше съвършенството на Бога като своя опора. Това съвършенство му даде способност да се справи със своите братя в любов като не им вмени техните грехове. Църквата трябва да бъде място където ние не си вменяваме грехове един на друг. Но такова действие изисква съвършенство изработено в нас от Духът на Бога.

Ние не трябва да избираме новак да управлява в Църквата, защото му липсва съвършенство…"Да не би да се надигне в гордост!" Позицията на лидерство изисква съвършенство. А съвършенството се прибавя към нас чрез благодатта на Бога и чрез общението с Господа и Неговото Тяло. 

"Защото нашата временна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна пълна слава за нас…" (2 Коринтяни 4:17). 

Славата има тежест със себе си. Колкото по-голяма е славата, толкова е по-голяма и тежестта. Съвършенството е това, което издържа тежестта на славата. Ако нашето внимание е на славата от някоя позиция в Църквата, нашите очи са на погрешното нещо. Когато отидем до мястото нашата грижа да е фокусирана на това Бог да произведе характера на Своя Син в нас, тогава ние сме фокусирани на същото нещо, за което е загрижен и Бог. 

"Защото беше уместно Онзи, заради когото е всичко и чрез когото е всичко, като довежда много синове до слава, да направи съвършен чрез страдания Автора на тяхното спасение" (Евреи 2:10). 

Има един продължителен процес на слизане и възкачване в славата и съвършенството. Има една голяма трансформация, която трябва да стане в нас. Бог призова Авраам в славата да бъде "бащата на много народи." Но от времето когато напусна Ур Халдея докато принесе Исаак на планината, Авраам стана напълно променен човек. Колко сила и съвършенство му бяха необходими за да се вдигне и да върже Исаак, неговия син, върху олтара, който Бог му беше поискал да построи?

Славата е в изцеляване на прокажения; съвършенството е в докосването му.

Славата е на Планината на Преображението; съвършенството е в издържането на рева на невярващите в долината.

Славата е в това да ти бъде дадено име над всяко друго име; съвършенството е в това "първо да слезеш в най-ниските части на земята."

Славата е да бъдеш "коронясан с чест и слава;" съвършенството е в носенето на трънения венец.

Бог направи автора на нашето спасение съвършен чрез страдание. Ще ни води ли Той по друг път? Ако сме призовани в слава, ние също трябва да отговорим на този призив като ходим в пътя, който произвежда съвършенството на Бог в нас. 

"Понеже смятам, че страданията на настоящото време не са достойни да се сравнят със славата, която ще се открие в нас" (Псалм 8:18). 

Славата, която е показана в нас ще се отрази на съвършенството, което Бог е могъл да изработи в нас когато Му се предадем. Коринтяните бяха концентрирани на позицията и силата. Те бяха поставили вниманието си на неправилните неща. Може да е славно да разбираш всички тайни, да имаш вяра, която премества планини и да говориш на ангелски езици, но за да се използват тези неща правилно, тяхната основа трябва да бъде съвършенство в любов.

6. В похвалата на Неговата слава

"Небесата разказват Божията слава…" (Псалм 19:1). 

Има обширност на славата на Бог, която ние дори не можем да започнем да си представяме. Всичко, което Бог е извършил в миналото, всичко, което върши сега, и всичко, което ще върши в бъдещето отразява Неговата слава! Ние като индивидуалности знаем само много малко от чудесните дела на Бога.

Все пак, когато чрез Своето работене Той може да открие Своите действия на нас, това ще донесе хваление в нашите сърца. Когато Господ прави нещо за нас, без значение дали ще бъде мигновено или за период от време, Той ни разкрива частица от Своята слава и ние не можем да помогнем, а само Го хвалим. Ние сме създадени за да гледаме и да отразяваме Неговата слава.  

"Така че да бъдем за похвала на Неговата слава — ние, които отпреди се надявахме на Христос" (Евреи 1:12).  

Това хваление е родено в нас когато гледаме Неговата слава. Когато Йосиф стоеше пред фараона, и по-късно когато съдеше своите братя и Словото на Бог беше изпълнено в неговия живот, неговото сърце преливаше с хваление към Бог. Когато Авраам държеше своето новородено бебе, Исаак, в ръцете си, той също беше видял славата на Бог и не можеше да помогне, а само да хвали Бога. Когато Давид, след много години на страдание, видя ковчега да се внася в Ерусалим, не можеше да сдържи хвалението си към Бог.

Всички тези мъже казваха в своите сърца, "Това е делото на Господа, и то е чудно в нашите очи." Когато Давид написа тези думи за "Господните дела," той говореше в частност за разпъването на Господа. Все пак когато това беше извършено, никой не го видя като дело на Господа — нито римските войници, нито юдеите, нито учениците. По-късно очите на учениците бяха отворени да видят, че това беше Господното дело, и това произведе тяхната похвала в Неговата слава. Когато вярваме, ние ще видим славата на Бог, и виждайки я, ние ще бъдем изпълнени с хваление към Него. Такова хваление, придобито единствено чрез вяра, винаги произвежда "похвала в славата на Бог." Павел говори относно това хваление: 

"Когато Той дойде в онзи ден, за да се прослави в Своите светии и за да Му се възхищават във всички повярвали, защото нашето свидетелство към вас беше повярвано" (2 Солунци 1:10). 

Думата "възхищавам" използвана по-горе означава "чудя се на." Има три аспекта на това възхищение. Първият аспект е учудването, че хората, които са отвън гледат вътре. Един такъв пример може да се види в живота на Йосиф. Фараонът и братята на Йосиф се чудеха на това, което Бог беше направил във и чрез Йосиф. Тяхното учудване беше ограничено защото те бяха отвън гледайки вътре.

Вторият и третият аспект са много по-добри защото учудването е извършено от "вътре." Когато Йосиф стоеше пред фараон, той беше изпълнен със страхопочитание и възхищение за това, което Бог беше направил. Неговото страхопочитание дойде от издържане на делата на Господа докато той вярваше на Бога. Той беше огладнял за правда и сега този глад беше възнаграден. Истина е, че "никоя плът няма да се прослави в Божието присъствие." Но работата на Бог в даден човек безспорно ще се прослави в присъствието на Бога. Йосиф беше пълен с хвалението, което идва единствено за тези, в които Бог е извършил Своята работа.

Третият аспект на учудване включва тези, които разпознават работата на Бог извършена в другите поради работата на Бог извършена в тях. Когато Мелхиседек и Авраам си тръгнаха от срещата си един с друг, техните сърца бяха изпълнени с "похвала в славата на бог" защото те можеха да видят работата, която Бог беше извършил в другия. И защо те можеха да видят тази работа? Само защото бяха позволили на Бог да работи в тях.

Такава работа никога не може да бъде извършена в някой, който се свързва с Бога чрез спазване на закона. Тази личност никога няма да се издигне над нивото на плътта. Тази личност трябва да остави всичките си плътски, религиозни усилия и трябва да се предаде на бог. Те трябва, чрез вяра, да оставят себе си на Бог и на работата, която Той желае да извърши в тях. Тази работа ще бъде извършена в обстоятелства, места, и начини, които са вън от техните предпочитания; но тя ще произведе съвършенството, праведността, и славата на Бог, които само Бог може да произведе.

-5- Библейско благополучие

1. В името на Господа

"Моля Те, Господи, спаси! Моля Те, Господи, изпрати благоденствие" (Псалм 118:25).

За какво специфично се молеше Давид когато помоли Господа да изпрати благоденствие? Какво беше разбирането на Давид за благоденствието, което Бог би снабдил?

Ако човек, който има земни ценности и привързаности чете този стих, той би си помислил, че Давид се моли за материално благоденствие. Но следващия стих ни казва какво считаше Давид за истинско благоденствие: 

"Благословен, който иде в Господното Име! Благословихме ви от Господния дом" (Псалм 118:26). 

Давид знаеше от лично преживяване, че мъжът или жената, които идват в името на Господа носят благословението на Бога. Той самият беше това нещо за Израел когато беше използван от Бог да унищожи Голиат. Не използва ли Давид фразата, "Но аз идвам срещу теб името на Господа на Войнствата," точно преди да убие гиганта?

Библейското благополучие не означава материално благополучие. Разгледайте Йосиф: Той беше намразен и предаден от своите братя, продаден в робство, хвърлен в затвор, и накаран да страда за дълъг период от време. Все пак посред всички тези неблагоприятни обстоятелства, Библията описва Йосиф като благоуспяващ човек, въпреки че не притежаваше абсолютно нищо от благата на този свят. 

"И Господ беше с Йосиф и той благоуспяваше и живееше в дома на господаря си, египтянина" (Битие 39:2). 

Думата благоуспявам тук означава да "бутам напред." Това посочва, че Йосиф беше направил духовен прогрес. Духовното благоуспяване тогава може да бъде измерено по три отделни начина: чрез духовно разширяване, чрез духовно здраве и сила, и чрез духовно притежание. 

2.Духовно разширяване

Библията е много ясна и описателна относно нашата теснота и дребнавост когато в началото идваме при Господа. Не може да има друг начин. Ние сме ограничени от нашето невежество, липса на преживявания, липса на видение, липса на духовен плод, предразсъдъци, и толкова много други неща. Ние сме от земята, "земни." Това състояние в и от себе си не е погрешно. Но неосъзнаването на нашата дребнавост може да ни коства много време и да ни причини голяма трудност в напредването на нещата на Бог. Осъзнаването на нашата дребнавост ни прави зависими от Бог и от Неговото снабдяване за нас чрез Църквата.

Павел трябваше да се справи с "дребнавостта" на коринтяните. Бог вече се беше справил с "дребнавостта" на Павел. Спомнете си, че Павел беше юдеин от юдеите и фарисей на фарисеите. Бивайки такъв, той нямаше никакво място в своето сърце за езичниците — вероятно за нито един! Но след своето обръщане, Бог разшири сърцето на Павел така че той можеше да каже,  

"О, коринтяни, устата ни са отворени към вас,сърцето ни се разшири" (2  Коринтяни 6:11).

"Не казвам това, за да ви осъдя; защото преди това казах, че вие сте в нашите сърца, за да умрем заедно и да живеем заедно" (2 Коринтяни 7:3). 

Можете ли да видите разширяването на Павловото сърце? Той сега имаше място в своето сърце да сложи всички тези коринтски езичници, и имаше дори и повече място, дори за неговите врагове. Коринтяните, обаче, бяха толкова малки по сърце за да сложат там апостола. Ето защо той ги увещава: 

"Също така за отплата — говоря като на деца — разширете и вие сърцата си" (2  Коринтяни 6:13).

3. Разширяване чрез беди

"Послушай ме, когато викам, Боже на правдата ми! В притеснение Ти ми даде простор — смили се за мен и чуй молитвата ми" (Псалм 4:1)! 

Бедата сама по себе си не ни разширява. Ние трябва да отговорим на Бог посред нашите трудности, или ще страдаме напразно. Думата за беда използвана тука означава "неприятност, премеждие, несполука, утеснение, измъчване." Нито една от тези дефиниции не са приятни за нашата плът. Но Бог трябва да ни постави в тези места, ако ще ни изведе от ограниченията на нашето плътско естество, защото плътското естество ще ни заведе в място където нямаме избор! В началото изглежда като че ли имаме много възможности и избори по отношение на себичния живот. Плътското естество е измамно в мисленето, че вече обитава на широко място. Защо би се нуждаело от разширяване? Но когато ходим според плътта, ние по широк път, който води към смъртоносен край. В контраст, живота в Духа изглежда толкова ограничен в началото, но ако се покорим на тези ограничения, ние ще преживеем силата на Бог да ни извежда на широко място. 

"От бедата си призовах Господа. Господ ми отговори и ме постави на широко място" (Псалм 118:5). 

Бог трябва да дойде директно за нас в нашата беда. Нашата беда и безплодно състояние увеличават нашите слабости, от които всички ние имаме в изобилие. Виждането на нашата слабост и немощ ще ни накара да погледнем към Бога за да попълни несъгласието. Когато Бог попълни несъгласието, ние сме способни да приемем това, за което някога сме нямали място в нашите сърца.

Ние говорим за това да "молим Господ да дойде в нашите сърца." Обмисляли ли сме някога колко стеснена мярка Му предлагаме и Го молим да я разшири? Все пак, Той е повече от желаещ да изтърпи тези ограничени области за живеене познати като човешки сърца. Той е уверен в своята способност да промени съществуващите условия, които открива когато влиза в началото.

Ако съдействаме на Господната работа в нас, ние ще бъдем разширени за да носим благословението на Бог. Нашето благоуспяване в Него ще има за последица благоуспяването на другите. Павел говори за хвалене в своите немощи. Тази дума "немощи" може да бъде описана като "неспособността да се произвеждат резултати." Тази неспособност ни кара да гледаме към друг източник за помощ. В такива обстоятелства ние можем да бъдем разширени защото сме излезли от себичната сила и сме принудени да разчитаме на Божията сила. Нашите очи са преместени от плътта като наш източник, и ние търсим снабдяването да дойде от безкрайния Бог.

4. Духовно здраве и сила

Как оценяваме някой за здрав? Господ дойде да ни изцели в здраве. Изцелението е процесът, докато здравето е състоянието. Изцелението е прогресивно. Нашето здраве трябва винаги да е непрестанно увеличаващо се. Как можем да оценим здравето? Какъв трябва да бъде нашия стандарт? Несъмнено, силата е мярката за нечие здраве. 

"Защо за това сте призовани; понеже и Христос пострада за вас, като ви остави пример, за да следвате по Неговите стъпки…" (1 Петрово 2:21). 

Петър откри здравето и силата необходими за да следваме по стъпките на Господа. Веднъж той вярваше, че беше преминал задачата. Но неговата сила го провали. Той трябваше да бъде изцелен в здравето, което носи такава сила.

Йосиф, докато "буташе напред," упражняваше себе си в божествена и по-велика сила. Йосиф премина от една степен на духовно здраве към още една степен. Той премина от това да бъде благословен в дома на своя баща Яков, до това да може да издържи да бъде третиран като грешникът когато той не беше съгрешил. Това не е нещо, което земна личност може да издържи. Такива действия изискват животът и здравето на Бог.

Йоан, в своето послание, пише относно същото това благоуспяване: 

"Възлюбени, моля се да благоуспяваш във всичко и да си здрав, както благоуспява душата ти" (3 Йоан 2). 

Йоан не пожелаваше, а се молеше за този край. Освен това, той заявява, че неговата молитва е била отговорена и че Гай наистина благоуспява. А как можеше Йоан да оцени дали Гай (или някой друг) благоуспява или не? Когато гледаше дали те ходят в истината! 

"Защото много се зарадвах, когато дойдоха някои братя и свидетелстваха за истината, която е в теб, как ти ходиш в истината" (3 Йоан 3). 

Йоан беше човек, който беше използван от Бог по много начини, включително физически изцеления и възкресение на мъртвите. Той беше на Планината на Преображението, видя Господа да ходи по водата, и много подобни неща. Все пак той заявява, че най-голямата му радост от всичко, което е преживял в своето ходене с Бога, е да слуша, че неговите "деца ходят в истината."

Гръцката дума за "да бъдеш здрав" използвана от Йоан в това послание се среща много често в писанията на Павел. Той винаги използва тази дума като "здрав" и я отнася до доктрина, думи, и вяра, но никога до физическо изцеление или здраве. Всъщност, тази дума е използвана от Павел когато предупреждава Тимотей, че ще дойде времето когато хората "няма да държат здравата (да бъдат здрави) доктрина." "Времето," за което Павел говори тука не са "последните времена." По-скоро, това е време в живота на всеки човек когато този човек казва "не" на взаимоотношенията с Бог.

Това е време когато човек няма да държи самото слово на истината, което би го завело в повече от Божия вечен живот. Вечният живот е качество на живот, не дължина на живот. Исус каза, "Аз дойдох, за да имат живот и да го имат изобилно." Виждате ли степените на качеството тука? Думите на Бог докосват чувствата на нашето сърце. И понякога ние можем да кажем, "Аз няма да ти позволя да докоснеш това чувство — аз съм толкова привързан към него." В това "време" ние ще спрем да държим здравата доктрина, и ще се обърнем към тези, които ще ни накарат да се чувстваме удобно в нашата съпротива на взаимоотношенията с Бог. Ние ще търсим да ни "гъделичкат ушите."

Когато дойдем в местната църква, ние донасяме своите отпечатъци и се събираме с други, които също имат отпечатъци. Поради нуждата представена от тези, които се събират заедно, винаги съществува възможност нещо да бъде казано или извършено, което да ни засегне. Ако сме плътски, или "болни," или слаби, ние ще отговорим на тези поводи от плътта. Ние ще бъдем наранени, повредени, засегнати. Тогава поглеждаме "обидника" и оправдаваме себе си, че ние сме в правдата, а той е в грешката. Но Бог не се занимава нито с обиденият нито с обидникът. За мен (или за теб) Божието внимание е върху това в нас, което може да бъде засегнато. 

"Онези, които обичат закона Ти, имат голям мир и за тях няма препъване" (Псалм 119:165). 

Бог желае да ни доведе до мястото където нищо не може да ни засегне. Думи или действия, които някога може много да са ни смущавали (поради вътрешна слабост) ще се справим с тях, така че ще живеем в мир, въпреки че все още ще се изправяме пред тях. За да дойдем до това място, ние не трябва да обсъждаме действията на другите или даже да ги обвиняваме в сърцето си. Нашата молитва трябва да бъде, "Господи, промени ме; аз изповядвам нуждата си пред Теб." 

"Като внимавате да не би някой да не достигне до Божията благодат; да не би да поникне някой горчив корен, който да ви смущава, така че мнозина да се осквернят от него…" (Евреи 12:15). 

Местната църква е мястото където много семена на горчивина са били засяти в сърцата на хората. Тези семена тогава пускат корен, поливани са и са отглеждани от плътта, и растат в дълбочина и сила, причинявайки много хора да бъдат отчуждени един от друг. Една посока на действие, която мнозина предприемат когато са засегнати в църквата е да излязат от тази група за да търсят "по-добра" група. Проблемът е, че някой, който напуска за да отиде в друга църква взема своята слабост в следващото място и после в следващото. И той продължава да върши това докато не се справи със слабостта вътре в него. Или, той може да остане в църквата, но да действа от плътта като не говори с другите, или като е предпазлив срещу някого, или като клюкарства за обидата на другите. Нито едното от тези действия произлизащи от плътта няма да разреши проблема. Вместо това, ние трябва да се възползваме от благодатта на Бога да послужи на нуждата в нас.

Ние трябва да изповядаме нашия грях или болест, което е коренът на това да бъдем наранени или засегнати. Ние трябва да видим тези, които ни засягат като дисциплинирането на Господа в нашия живот. И тогава трябва да направим "здрави пътища за краката си;" което означава, че ние трябва да отидем направо при Господа с нашата нужда и да отговорим на Неговата дирекция за нас, така че нуждата в нас да бъде посрещната. Ако нуждата не е посрещната, ако нашите крака са куци когато ходим в пътищата на Господа и ние не Му се покоряваме, ние накрая ще "излезем от (Неговия) път."

Ние се справяме с болестта и слабостта в нашия вътрешен човек когато "направим здрави пътища за краката си." Това означава, че когато ходим в личното Слово на Господа за нас, ние ще открием божествена сила и изцеление течащи в нашето вътрешно същество. Скоро, това, което някога ни е засягало повече няма да ни кара да се спъваме, и то не защото поводът за спъване е премахнат, а защото нашата слабост е била разменена за Неговата сила и ние можем да преодолеем това, което някога е било непреодолимо за нас.

Когато Господ попита множеството ученици, които бяха близо да Го изоставят, "Това съблазни ли ви?,"Той се опитваше да насочи вниманието им към нуждата, която беше в тях. Когато ние сме засегнати от Неговите думи, това ни сигнализира, че ние трябва да бъдем променени за да се съгласим с Неговото Слово. Небето и земята ще преминат, и всичко, което не е съобразено с Неговото Слово, но Словото на Господа пребъдва завинаги. Еремия оприличава това Слово на чук, който строшава скалата на парчета, или на жито, или на огън. Същото това Слово може да бъде всяко едно от тези три неща за нас в зависимост от нашето настоящо състояние на сърцето.

Ако моето сърце е кораво, тогава словото става чук за да разбие коравината. Но ако сърцето ми е гладно, същото това слово може да бъде хлябът на живота, за да ме нахрани.

Думите на Господа ни довеждат в божествено здраве. Но те трябва да бъдат държани. Мнозина, които чуват Словото на Бог ще правят това в началото с радост. Но когато дойде времето в техния живот когато словото започне да разделя душата от духа, те бягат от него. Правейки това, те изоставят собственото си здраве. Господ описа това в притчата за сеяча: 

"Корен обаче няма в себе си, а е кратковременен; и когато настане скръб или гонение заради словото, начаса отпада" (Матей 13:21). 

Този "го държи за кратко." Но защо идва скръбта? Поради словото, което той сега е чул! Това е поради Словото. Надига се гонение така че Словото да може да бъде направено плът в слушателя, но този не може да го издържи. Така че той търси друго място където ще се проповядва друго евангелие, което изключва преследването и скръбта за неговата плът. Правейки това обаче, той продължава в своята слабост. И не може да следва Господа в Неговите пътища на страдание, защото слушателят не е занесен в здравето, което Словото цели той да получи. Такива хора "презират дисциплинирането на Господа."

5.Издържане на дисциплинирането

"Защото Господ наказва този, когото люби, и бие всеки син, когото приема. Ако търпите наказание, Бог постъпва с вас като със синове, защото кой е този син, когото баща му не наказва? Но ако сте без наказание, в което всички участват, тогава сте незаконородени деца,а не синове" (Евреи 12:6-8). 

Мнозина днеска отхвърлят дисциплинирането на Господа в техния живот. Поради това се случва нещото, което авторът на Евреите казва. "Ние живеем извън дисциплинирането на нашия Баща!" Понеже сме се изплъзнали изпод Божиите взаимоотношения, и сме ги заменили с религиозни активности, ние оставаме различни от Татко. Не сме дали никаква семейна прилика. Ние не можем да кажем както Самия Господ каза, "Ако си видял Мен, ти си Видял Моя Баща." Защо Синът можеше да каже това? Защото Той издържа дисциплинирането и дори бичуването на Татко. И как ще дойдем ние в този образ? И как ще станем участници в Неговата святост? Само чрез дисциплинирането Му извършено от Неговото любящо сърце!

Но има един проблем, който имаме относно това дисциплиниране. "Сега нито едно наказание не изглежда да е за радост, а за скръб…" Писателят на това послание е преживял дисциплинирането на Господа. Той познаваше реакцията, която то произвежда в земния човек. Той описва реакцията в стих 12 като "укрепете немощните ръце и отслабналите колена." Това е днес, когато Татко се справя с нас за да отидем в определена дирекция, ние в началото, естествено отговаряме в слабост. Все пак, нашето изцеление е в това да бутнем настрана слабостта докато издържим, чрез покорство, Словото, което нашият Баща е изговорил за нас: 

"Затова "укрепете немощните ръце и отслабналите колена" и направете за краката си прави пътища, за да не се отклони куцото, а да се изцели" (Евреи 12:12-13). 

Нашето изцеление е в покорството. Ако няма покорство, ние продължаваме в нашата слабост и "болест" или липса на здраве. Йоан знаеше, че ако децата му ходят в истината, те ще стават по силни и по-здрави с всяка напредваща стъпка. Те ще станат участници в святостта на Господа.

Ако отхвърлим дисциплинирането, ние няма да изглеждаме като нашия Татко. Нашите действия и отношения няма да отразяват и прославят Него. Вместо единството в Духа, ние ще имаме хаосът на плътта с нейната борба, завист, църковно разцепление и др. подобни.

6. Духовно притежание

"А както е писано: 'Каквото око не е видяло и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е идвало, това е приготвил Бог за тези, които Го любят' " (1 Коринтяни 2:9). 

Този стих говори на първо място за нещата, които Бог е приготвил за нас да споделим сега, докато сме тук на земята. Има неща, които вече са приготвени от Бог за теб — те имат твоето име върху себе си. Те те чакат на определени места на духовен прогрес в твоя живот. Авраам не се сдоби с Исаак когато беше призован от Бог в началото. Този мъж на вяра трябваше да следва водителството на Бог до мястото където това "приготвено нещо" му беше дадено. Йосиф не беше поставен на трона когато в началото отиде в Египет. Той трябваше да "бута напред" до това място. Давид не беше направен цар само защото беше помазан да бъде цар. Юда можеше да бъде "апостолът на езичниците." Но друг взе неговата "епархия" или "обиколка." 

"Защото, който ме намери, намира живот и придобива благоволение пред Господа" (Притчи 8:35). 

Думата "намери" в този стих означава "да стигне пред" или да "се появи на определено място." Павел каза на коринтяните, че Бог призова тези, които не са "мъдри, силни, и благородни." Когато сме призовани от Бог, ние сме без тези неща. Но откъде взема Бог Своите мъдри, силни, и благородни мъже и жени, ако не от самите тези, които "не са." Те стават "са." И защо? Защото вярват на бог достатъчно за да извършат това, което Той ги насочва да вършат. Ной е описан като човек, "който намери благодат в божиите очи." По случайност ли получи Ной тази благодат? Не! Той ходеше в определени пътища и стигна до определени места, където беше надарен с "приготвените неща," с които Бог го очакваше. Бог се закле на Авраам, че той ще стане "бащата на много нации" след като Авраам "стигна" до мястото където желаеше да принесе Исаак обратно на Бог. Авраам не желаеше "да пощади собствения си син;" извършвайки това, той отрази качеството от характера на нашия небесен Баща. Така той се квалифицира (поради своя характер) за позицията на "бащата на много нации." И Божието обещание, направено преди време, стана притежание на Авраам по-нататък по пътя на духовен прогрес. 

"В твоето потомство ще се благославят всичките народи на земята, защото си послушал гласа Ми" (Битие 22:18). 

Има "защото" включено в нашето сдобиване с нещата на Бог. Писателят на евреи говори за простото живеене чрез вяра и чрез вярност на Бог. След това той продължава казвайки, "ние обаче не сме от онези, които се дърпат назад и се погубват, а от тези, които вярват и душата им се спасява" (Евреи 10:39). Тази фраза "душата им се спасява" може да бъде преведена като "придобиване на душата." Това е като да се каже, че душата сега има нещо, което е нямала преди. Сега имайки го, душата е способна да администрира към другите това, което някога не е притежавала. Душата е обогатена, благоденстваща, благословена и способна да благославя.

Без разширяване, духовно здраве, или духовно притежание от отделните личности в местното Тяло, Църквата живее далеч по-долу от там, където Бог възнамерява. Местното Тяло е съставено от отделни вярващи. И когато тези индивидуалности дойдат в това, което Бог възнамерява за тях да имат, Църквата като цяло не може да помогне, а само да благоденства. Давид каза, че истинското благоденствие е "някой, който идва в името на Господа." Тогава той продължава казвайки за онзи, който идва с благословението на Бог, "Благословихме ви от Господния дом" (Псалм 118:26).

С други думи, тези, които сега са благоуспяващи, са такива заради благоуспяването на другите, които са могли да ги благословят и да ги обогатят. Тези благословените познават източника на тяхното благословение. "Благословихме ви от Господния дом." Те казват, "Това, което имаме не произлиза от нас, а по-скоро от Бог." Господ има изобилие чакащо всички, които биха Му се предали. Това беше същото изобилие, което даде възможност на Павел да коригира грешките на коринтяните, така че те също да могат да дойдат в благоуспяването, което Бог възнамеряваше те да имат.

-6- Истинските поклонници на Бог

1.Търсенето на Татко

 "Но идва часът, и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Татко с дух и истина; защото такива иска Татко да бъдат поклонниците Му" (Йоан 4:23).

Жената при кладенеца попита Господа, "Къде трябва да се покланят хората? Има ли специфично установено географско място?" Днес мнозина могат да попитат, "Има ли специфична деноминация?" Отговора на Господа отхвърля и географски установени места и деноминации като фактор за истинското поклонение. По-скоро, човек трябва да има предадено сърце, което върши волята на Бога. За да бъде някой поклонник на Бог, той трябва да има истина във вътрешния човек и да ходи според Духа.

Търсенето на Татко на поклонници започва с привличането на сърцето на отделния човек. Когато човек бъде привличан, и започва да отговаря, той става търсач на Бога. Бог търси него и той търси Бога. Ние не можем обаче да търсим наслуки: 

"А без вяра не е възможно да се угоди на Бога, защото, който идва при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и че възнаграждава тези, които прилежно Го търсят" (Евреи 11:6). 

Прилежното търсене на Бога в отговор на привличането на нашето сърце ще има много изражения. Едно от тези изражения ще бъде отдалечаването ни от онези неща, които могат да ни засегнат или спънат. Защото ако се обърнем да търсим Бога, и докато Го търсим, Неговата светлина и Слово ще открият много в нас, което е противни на Него. Тези противни неща ще ни задържат от истинското поклонение и трябва да бъдат отстранени. Прилежният търсач ще претърпи загуби, които другите не желаят да претърпят. Той ще допусне явен провал в своите лични длъжности за да ходи "угаждайки на Бог."

Прилежният търсач е човек на вяра, който помни, че определени думи са тясно свързани с вярването, думи като: дълготърпение, търпение, побеждаване, скръб, и издържане. Казано ни е да търсим и ще намерим. Господ ни казва в Откровение, че Той идва бързо и наградата Му е с Него. Това е време от Неговото гледище. Времето от гледището на търсача е много близко до това на душите под олтара, които питат Господа "Кога, Господи?" Когато веднъж открием и дойдем в притежанието, което нашето търсене е произвело, нашето гледище за времето съвпада повече с това на Господа. Господ оприличи тази промяна на гледане на времето с жена в родилни мъки. Докато е в родилните мъки, времето изглежда като вечността. Когато детето е родено и болката е отминала, издържането на болката изглежда като относително кратко време.

Прилежните търсачи са резултатът от привличането на Татко. А Тялото на Христос е използвано от Духа да привлича другите към Него. Когато Господ е издигнат в нашия живот, чрез нашето отзоваване на Духът на Бог, Той привлича всички хора. Не всички отговарят на привличането, но всички са привлечени. Привличането на Бог може да дойде от вярващите чрез техните думи, действия, живот, и техния дух. Когато отговорим на привличането на Бог, ние ставаме привличането на Бог за другите. 

2.Поклонение в истина 

Покаянието е първото действие на истинско поклонение защото ние за първи път се изравняваме с истината. Когато се покаем, ние се съгласяваме с това, което Бог казва относно нашето вътрешно състояние. Ние прилагаме лично това, което Бог е изговорил чрез Своя Син и кръста относно изгубеното състояние на човечеството като цяло. Това, което Бог е казал за човечеството като цяло е, "Всички съгрешиха, и не достигнаха до славата на Бога" (Римляни 3:23). В покаянието е когато ние за първи път "признаваме Бог за истинен," и "Го оправдаваме в това, което е казал" (вижте Римляни 3:4). Нека Бог да бъде истинен, а всеки човек лъжец. Нека Бог да бъде истинен по отношение на какво? — По отношение на това, което е казал относно нашето лично състояние на сърцето.

След като съгреши с Вирсавея, Давид можеше да се опита да се опита да занесе животно на свещеника като жертва на Господа. Но докато той стоеше изчаквайки своето обръщане, неговото сърце щеше да се чувства празно. Той беше прекарал своя живот свързвайки се с Бог чрез вяра въпреки че живееше във времето когато беше дадено първенство на закона. Той познаваше безуспешността от принасяне на религиозен заместител на това, което Бог наистина иска. Ето защо той заявява: 

"Защото не желаеш жертва, иначе бих принесъл; всеизгаряне не Ти е угодно. Жертви, благоугодни на Бога, са дух съкрушен; съкрушено и разкаяно сърце, Боже, Ти няма да презреш" (Псалм 51:16-17). 

Павел, в Колосяни, говори за "своеволно поклонение." Своеволното поклонение произлиза от личността, а истинското поклонение произлиза от Бог. Фалшивото поклонение казва, "Аз ще се покланям на Бог по този начин или по онзи начин." Павел казва, че такова поклонение показва смирение, но то никога няма да задоволи истински търсещото сърце (Колосяни 2:18-23). Давид можеше да изглежда много смирен докато стоеше чакайки да принесе всеизгаряне на Господа. Но той знаеше в сърцето си, че нещата не са правилни между Бог и него. И той знаеше, че никакви жертви няма да променят вътрешното му състояние. Отново в Псалм 51:6 Давид казва, "Ето, Ти желаеш истина вътре в човека." Давид знаеше, че ако ще се върне в правилно взаимоотношение с Бог, той ще трябва да признае истината.

Когато Давид изповяда на Натан, "Аз съм човекът," той оправда Бог. Това оправдаване на Бог донесе Божието оправдание за Давид. Това оправдание на Бог чрез Давид отвори вратата за Давид да бъде благословен от Бог. 

"Както и Давид говори за блаженството на човека, на когото Бог зачита правда независимо от дела: "Блажени онези, чиито беззакония са простени, чиито грехове са покрити; блажен е онзи човек, на когото Господ няма да счете грях" (Римляни 4:6-8). 

Давидовото оправдаване на Господа (т. е., съгласяване с това, което Духът на Бога беше свидетелствал за него) дойде от разчупено сърце и разкаян дух в Давид. Когато Давид оправда Бог и се покая, той се поклони на Бог в дух и в истина. Бог търсеше това от Давид през цялото време, през което този възлюбен от Бога човек се беше отчуждил от Него. Сега Духът на Бог можеше да тече през Давид за да започне да възстановява вредата причинена от тези действия. Никакво множество от жертви или дела на закона не можеха да докоснат сърцата наранени от Давидовия грях. Но възстановяването можеше да се случи когато Давид постоянно предаваше себе си като жива жертва на Господа.

Как може да стане възстановяване в частите на Тялото на Христос? Как може да стане то чрез Тялото на Христос? Чрез вярващи, които се покланят на Бог в дух и истина! На какво се наслаждава Бог? Ние вече видяхме, че Той не се наслаждава във всеизгаряния. А защо не се наслаждава в тях? Защото Бог желае да възстанови разбитото човечество, а единственият начин, по който може да бъде извършено това е чрез мъж или жена, които ще вършат Божиите дела.

Ако съвършенството ще изтича от нас, то първо трябва да тече в нас. Докато не се предадем на Бог и не Го срещнем на простата земя на истината, ние заприщваме потока на добротата на Бог, която идва при нас ежедневно.

3. Пророческото послание 

Когато Исая в началото беше изпратен от Бог до Израел, беше му дадено послание от три части. Първата част от неговото послание се отнасяше до състоянието на Израел довело до техния грях: 

"От стъпалото на крака чак до главата няма в него здраво място — струпеи и синини, и гнойни рани, нито изстискани, нито превързани, нито омекчени с масло" (Исая 1:6). 

Втората част от посланието се занимава с безполезността от традиционното поклонение, или от поклонението, което е външно по природа: 

"Защо Ми е множеството на жертвите ви? — казва Господ. — Сит съм от всеизгаряния на овни и от тлъстина на угоени. И не Ми е угодна кръв на юници и на агнета" (Исая 1:11). 

Забележете, че Бог търси цел в поклонението. Често Той казва, "напразно Ми се покланят." Истинското поклонение на Бог носи славни резултати променяйки живота на мъже и жени.

Третата част от посланието на Исая ги напътства да се срещнат заедно с Бог за да се разреши ситуацията: 

"Елате сега да разискваме, казва Господ. Ако греховете ви са като пурпур, ще станат бели като сняг; ако са алени като червено, ще станат като бяла вълна" (Исая 1:18). 

Думата "разискваме" означава "да убедя, че съм прав." На това събиране, Бог убеждава, че е прав така че да може да ни предпази да не умрем в нашите грехове. Ако не се покорим, ние ще продължим да вървим в пътища, които носят унищожение. Но ако се съгласим с Бог, признаем Бог за истинен, и Го оправдаем в това, което казва (относно нас), тогава ще се обърнем и ще се установим на пътя на живота. Йоан, в своето първо послание ни казва, че ако ние "изповядаме нашите грехове, Бог е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от нашата неправда" (1 Йоан 1:9). Думата "изповядаме" в този контекст означава да се "съгласим с това, което Бог казва относно нас." Това съгласяване докосва Божията вярност и праведност и причинява Неговата доброта на изчистване.

Тогава ние сме отворени да приемем добротата на Бог. Това е Неговата доброта изтичаща през нас, която донася възстановяване. Ако местното Тяло от вярващи е пълно с Божията доброта, възстановяването със сигурност ще потече.

Съкрушено сърце и разкаян дух, сърце предадено на Бог, човек вършещ волята на Бог, ще носи помазанието, което донася освобождение на пленниците и изцеление на тези, които са в нужда. Реката на Бог тече през смирени сърца. Всяко място, което реката докосва, тя му носи живот защото е река на живот. 

4. Поклонение в Духа 

"Защото всеки първосвещеник се поставя, за да принася дарове, и жертви; затова е нужно и този Първосвещеник да има също да принася нещо" (Евреи 8:3). 

Ако ще бъдем свещеници на Бог, необходимо е и ние, както цитираното по-горе писание говори за Исус, също да имаме "нещо" да принасяме на Бог. Тъй като Господ е наш пример, ние трябва да гледаме на Него, за да видим какво е приемлива жертва в очите на Бог. Ние знаем от думите на Господа, че олтарът освещава дарът (Матеи 23:19). За какъв олтар говори Той?

5. Олтарът на Бог

Когато Мойсей беше инструктиран да издигне скинията, беше му казано да направи всичко според небесният модел. Тъй като имаше един златен олтар в земната скиния, от това следва, че има само един "златен" олтар в небесната скиния, "който Бог е издигнал, а не човек." (Вижте Евреи 8:5).Ние откриваме този небесен олтар описан в откровението дадено на Йоан от Господа: 

"И дойде друг ангел и застана пред олтара, държейки златна кадилница; и на него се даде много тамян, за да го прибави към молитвите на всичките светии върху златния олтар, който беше пред престола" (Откровени 3:8). 

Истинският олтар обаче не е буквален олтар. Това, което Йоан видя, той го видя в Духа. Златния олтар в небето не е там за украса. Той е там за да могат светиите на Бог да принасят духовни жертви на Господа. Славни неща, свещени неща, много скъпи и скъпоценни неща са били принасяни на този олтар. Първата жертва принесена на него беше направена от Самия Бог. Исус Христос е Агнето на Бог "убито от основаването на света." Но как Бог принесе Своя Син в това време и място? Как Синът принесе Себе Си? 

"Христос, който чрез вечния Дух принесе Себе Си без недостатък на Бога,…" (Евреи 9:14). 

А как ние ще принесем себе си на Бог? Само чрез вечния Дух! Чрез лична, жива, ежедневна жертва знанието за Бог е познато за вярващия (Вижте Римляни 12:1).

Всяка такава жертва от вярващия намира своя източник в жертвата на Сина чрез Татко върху златния олтар. Такива жертви са направени чрез вечния Дух и имат божествено качество.

Две неща се принасят на олтара: тамян и молитви. Тези молитви на светиите са породени от работата извършена в тях от Духът на Бога.Те се молят волята на Бог да бъде извършена чрез техния живот. Сам нашият Господ се моли Божията воля да бъде извършена във и чрез Него въпреки Неговото желание "чашата да Го отмине."Тамянът е това, което е освободено в духа от този, който е извършил волята на Бога. Един пример за такова освобождаване се намира в Стефановите думи на прошка към неговите нападатели докато беше замерван с камъни до смърт. Той беше за Бог сладка, ароматна миризма: 

"Но благодаря на Бога, който винаги ни води в победно шествие в Христос и на всяко място изявява чрез нас благоуханието на познанието за Него. Защото за Бога ние сме благоуханието на Христос сред тези, които погиват. За едните — смъртоносно ухание, което докарва смърт, а за другите — животворно ухание, което докарва живот. И кой е способен на това?" (2 Коринтяни 2:14-16). 

Истинската, живата, наредената от Бога жертва има два аспекта в себе си. Първият аспект се вижда в естественото. Това е умъртвяване на плътта, завършващо в смърт за себичния живот. Тези, които могат да виждат само в естественото са отблъснати от такива действия. Това е уханието на смърт за смърт. Вторият аспект се вижда от Божията гледна точка. Смъртното тяло може да бъде оживено или направено живо чрез Духът на Бог за да изтощи себе си във волята на Бог, и резултатът ще бъде живот произведен в другите. Това е уханието на живот за живот.

Златото представлява божествеността. Молитвата и тамянът принасяни на златния олтар представляват това, което е извършено във вярващия от Святия Дух според волята на Бог. 

"И ако живее във вас Духът на Този, който възкреси Исус от мъртвите, то Този, който възкреси Христос от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, който живее във вас" (Римляни 8:11). 

Ако същия този Дух обитава във вашето смъртно тяло, Той ще ви оживи за да принесете себе си на волята на Бог за вашия живот. Ние, които бяхме мъртви в престъпления и грехове и не бяхме способни да се подчиним на волята на Бог, ще бъдем направени живи за да се покорим чрез вечния Дух. 

"Като казва първо: "Жертви и приноси, и всеизгаряния, и жертви за грях не си поискал, нито са Ти угодни" — които се принасят според закона — а после казва: "Ето, дойдох да изпълня волята Ти," Той отменя първото, за да постанови второто" (Евреи 10:8-9). 

Той отменя първото, това е нашия опит да служим на Бога чрез делата на закона, и Той постанови второто в хората, което е поклонение на Бог в дух и в истина.

6. Участване в олтара на Бог

"Ние имаме олтар, от който нямат право да ядат онези, които служат в скинията" (Евреи 13:10). 

Това е този божествен олтар, в който ние имаме "правото да участваме, в който тези, които служат в (земната) скиния нямат право." Думата "право" в този стих означава "способност, власт, авторитет, свобода, сила, и/или компетентност." Ние всички участваме в него до различни степени. До каквато степен сме принесли себе си на Бог върху този олтар, това ще бъде степента, до която ще сме способни да участваме в него.

Авраам даде удивителен пример за тази истина. Когато Бог за първи път се яви на Авраам след като той отиде в Ханаанската земя, Авраам построи олтар (Битие 12:7). Нашето желание да строим олтари идва от Божията благодат към нас. След това Авраам сложи нещо върху този олтар. Докато Бог не "удостои" Авраам, той не сложи нищо върху олтара. Но вечния Дух работи в Авраам и скоро той принесе естествения си живот и всички свои привързаности върху олтара на Бог. Това принасяне на него самия на Бог му даде възможност да бъде променен. Тази промяна му даде възможност да приеме нещата на Духът на Бога.

"Естественият човек не приема!" Трябва да има промяна в нас. Тази промяна е причинена от нашето съдействане на работата на Бог в нас. Ние принасяме духовни жертви на Бог като даваме себе си за да изпълним Неговата воля. Такова поклонение носи живот за другите. Дори днес, ние сме участници в олтарите, които Авраам построи. Благословението на Авраам идва върху всички, които вярват. Също така, когато пожертваме себе си върху олтара на Бог, ние сме благословени и способни да благославяме. Това е наша привилегия да принесем нещо обратно на Бог, който ни е дал всичко, което има.

Колкото повече "азът" е смален в нас, толкова повече нашата способност да участваме в олтара на Бог се увеличава. Когато ние принасяме себе си на Бог, такива жертви се поставят върху "златния олтар." Помислете за страхотната привилегия, която имаме да поставяме "нещо" върху този олтар. Помислете за жертвите, които са били поставяни от Църквата на Господа върху този олтар — славни и свещени жертви. Мнозина са поставили всичко върху този олтар, без да задържат нищо, така че да могат да вършат волята на Бог за техния живот. Мъченик е този, който поставя даже последния си дъх върху този олтар.

7. Никакъв заместител

"Но ако Ми издигнеш каменен олтар, да не го съзидаш от дялани камъни, защото, ако вдигнеш на него сечиво, ще го оскверниш" (Изход 20:25). 

Ние не трябва да "вдигаме нашето сечиво на олтара." Това означава, че ние не трябва да отнемаме или да прибавяме към това, което Бог иска от нас. Ако нашите приноси носят болка за другите (а това често ще бъде), ние трябва да следваме водителството на Бог. Ние трябва да дадем на Бог това, което Той изисква. Да Му дадеш заместител е да оскверниш олтара. Господ има велика цел в това, което определя като принос. Ние можем да не я разбираме, или да не виждаме крайната цел, но трябва да се покорим напълно. Ако Бог ни е призовал на мисионерското поле, множеството на нашите финансови дарения за мисии няма да бъде заместител на нашето действително отиване. Да се покориш е по-добро от жертва. Ние получаваме пълното одобрение на Бог в нашите сърца когато напълно се подчиним на Неговите заповеди.

Вярата дава на Бог днес това, което става основата за Божията работа утре. Ние не разбираме как Бог ще използва това, което изисква. Ние ходим чрез вяра, не чрез виждане.

Каин усети, че Авел носеше в своето сърце одобрението на Бог. Духът на Бог свидетелстваше чрез Авел на Каин. Но Каин искаше одобрението на Бог за своята жертва без да даде на Бог това, което Той искаше. Божият отговор към беше "Ако правиш добро, не е ли прието" (Битие 4:7)? Това означава, "Каин, ти ще получиш Моето одобрение в своето сърце, ако Ми дадеш това, което Аз искам от теб. Но не очаквай Моето одобрение върху заместител на това, което искам." Грехът победи Каин защото той не даде на Бог това, което Бог изискваше.

Ние не разбираме защо Бог иска точно определено нещо. Но можем да бъдем сигурни, че ако Бог го иска, от наша полза ще е (може би много по-нататък по пътя), ако дадем на Бог това, което Той желае. Нашия духовен прогрес може да зависи напълно от нашето даване на правилната жертва на Господа. 

"Изпрати светлината Си и истината Си — нека те ме водят, нека те ме заведат на святата Ти планина и в Твоите обиталища. Тогава ще отида при Божия олтар, при Бога на веселието и на радостта ми; и ще Те славя, Боже, Боже мой" (Псалм 43:3-4)! 

Без истина, ние никога няма да дойдем при Божия олтар. Можем да правим жертви, но всички те ще бъдат напразно. Те ще бъдат това, което Словото нарича "напразно поклонение." Давид знаеше, че без Божията светлина и без Божията истина, той не можеше правилно да се доближи до олтара на Бог.

Ако ще участваме в златния олтар на Бог, тогава ние трябва да поставим себе си върху него. Колкото повече от себе си поставяме на олтара, толкова по-голям ще бъде нашия капацитет да участваме в този олтар. Ето защо Авраам разпозна, че Мелхиседек беше от Бог. Той не само разпозна, че Мелхиседек беше от Бог, но той високо оцени този човек. Той отвори себе си за да приеме това, което този свещеник на Бог би му предал.

Когато Мелхиседек поздрави Авраам, той го направи по този начин: 

"И го благослови, като каза: Благосдловен да бъде Авраам от Всевишния Бог, Владетел на небето и на земята…" (Битие 14:19). 

Когато той благослови Авраам, Авраам прие нещо в своя вътрешен човек. Той се отдели от Мелхиседек с повече отколкото в началото когато го срещна. Тяхното общение причини Авраам да бъде нахранен от човек, който на това място, беше направил по-голямо посвещение на Бог отколкото Авраам. Ние виждаме доказателството за това благословение на Авраам от Мелхиседек когато Авраам отговори на царя на Содом: 

"Но Авраам каза на содомския цар: Аз вдигнах ръката си пред Господа, Всевишния Бог, Владетел на небето и на земята, и се заклех, че няма да взема нищо от твоето, нито конец нито ремък за обувки, да не би да кажеш: Аз обогатих Авраам…" (Битие 14:22-23). 

Откъде взе Авраам силата да отхвърли приноса на заря на Содом? Забележете внимателно неговите думи в ст.22. Как описва той Господа? — като "Всевишния Бог, Владетел на небето и на земята!" Той не беше говорил  по този начин докато не се срещна с Мелхиседек. Но това е точно описанието, което Мелхиседек използва за Бог когато поздрави Авраам. Авраамовото откровение за Бог се увеличи поради срещата му със свещеника на Всевишния Бог. Тези двама мъже се свързаха заедно поради принасянето на себе си (чрез вечния Дух) на златния олтар на Бог.

В своята поема за страданието, Х. Е. Хамилтън Кинг представя тези мисли: 

…Ако Той ще те призове от твоя кръст днес, Казвайки, Свърши се! — този твой твърд кръст От който ти се молиш за избавление, Мислещ, че нямаш никакво страстно разкаяние Би ли победил? Ти би казал, "Толкова скоро? Нека се върна и да пострадам още веднъж По-търпеливо — Аз все още не съм прославил Бог!"

Ние все още прославили ли сме Бог: Какво от нас е било поставено върху златния олтар на Бог в покорство и любов към Него? Покорили ли сме се толкова на Бог само за да ни отхвърлят другите, да ни презрат, да ни преценяват неправилно, и дори да ни мразят? Тогава се радвайте силно, защото всички тези лоши отношения ви дават нещо повече да принесете на Бога. Господ не скри лицето Си от срам и заплюване. Той го постави на олтара и продължи към Своите преследвачи с любов и дълготърпение.

Защо в църквата присъстват борба и разделение? Това е защото себичния живот не е поставен върху олтара. Ако църквата ще принася на Бог това, което Го прославя, членовете на Местното Тяло трябва да минат през изчистващ процес. 

"Но кой може да издържи деня на идването Му? И кой ще устои, когато Той се яви? Защото Той е като огън, който пречиства, и като сапуна на перачи. Ще седне като един, който претопява и пречиства сребро, и ще очисти синовете на Леви и ще ги пречисти като златото и като среброто; и те ще принасят на Господа приноси с правда" (Малахия 3:2-3). 

Приносите на правда следват очистването. Господ желае да очисти Своя храм.

 8. Храмът на Господа

Къде става поклонението? В храмът! Павел пита коринтяните: 

"Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас?" Петър добавя: "Вие също като живи камъни се съграждате в духовен дом, свято свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Исус Христос" (1 Петрово 2:5). 

Тези духовни жертви имат за цел да донесат живот в другите. Тези жертви намират своето изразяване от нашето смъртно тяло. Когато ние се предадем на Духът на Бог, хората виждат нашите добри дела и "прославят нашия Баща в небето." Римляни 12:1 ни казва, че ние трябва да "принесем нашите тела в жива жертва, която е нашето разумно служение." Думата "служение" в този стих означава "поклонение." Когато ние се предадем на Духът на Бог, когато платим цената в естествената област за да изразим Духът на Бог, това е истинско поклонение. Това е "разумно" да принесем себе си напълно на Господа, тъй както Той принесе Себе Си напълно за нас. 

"Затова Христос, като влиза в света, казва: "Жертва и принос не си поискал, но приготвил Си Ми тяло"…" (Евреи 10:5). 

Бог ни е дал средство за поклонение. Ние изразяваме поклонение от нашето смъртно тяло. Нещата, които претърпяваме докато вършим волята на Бог стават наша жертва за Господа.

Ние пеем, "Носим Ти жертвата на хвала в Твоя дом, Господи." Може би по-точната песен ще бъде "Носим Ти жертвата, която произвежда хвала в Твоя дом, Господи." Със сигурност, когато предадем себе си в покорство на Бог, ние ще видим Неговата слава, и ще се роди хваление в нашите сърца. Но без тази "жива жертва," ние ще бъдем заслепени за Господните дела. Те няма да бъдат "чудесни в нашите очи," и ние ще бъдем отвън. Бивайки отвън, ние няма да бъдем способни да благославяме другите. Павел увещава коринтяните, "Както Господ ви е направил да преуспявате, така правете и вие другите да преуспяват." Не може да бъде по друг начин, и когато ние "представим нашите тела в жертва," преуспяването на Господа ще прелее от нас. Да бъдем жива жертва и последващото я преуспяване е основата на нашето общение с Господа.

9. Радостта на Господа

Радостта на Господа принадлежи първо на Него, и после Той я споделя с нас. "Добре свършено, добри и верни слуго!… Влез в радостта на господаря си" (Матей 25:21). Тука, верността на слугата беше причината за радостта на Господаря. Това беше вярност, която беше извършена посред обстоятелства, които биха те накарали да си неверен. Господарят замина надалече. Той се бави дълго време. Средата беше враждебна за тези слуги. Въпреки това, те останаха верни и донесоха радост на своя господар. Неговите думи на одобрение тогава ги изпълниха с радост.

Когато четете Новия Завет, забележете колко често радостта на Господа е посред неприятни за плътта обстоятелства. Радостта на Господа не е основана на обстоятелства; тя властва над негативните ситуации. Когато изтощим себе си, за да вършим волята на Бога, ние увеличаваме нашия капацитет да споделим радостта на Господа.

Павел посочва някои от нещата, които той претърпя вършейки волята на Бога. Те включваха: корабокрушение, постене, глад, бой и други подобни. Но от неговата жертва дойдоха църквите в Коринт, и Галатия, и Филипи. Във всяка дадена жертва, Павел щеше да седне и да слуша свидетелствата на тези, които бяха доведени при Господа поради неговите жертви. Духът на Бог щеше да му каже, "Добре свършено, добри и верни слуго; влез в радостта на Господаря си." В дълбочините на Павловото сърце, и поради огромната цена, която той плати в естественото, той можеше наистина да влезе в радостта на Господа.

Да, новородените бебета в Христос в тези църкви бяха се възгордели от това, което Господ беше направил за тях. Но те не познаваха дълбочината на радостта носена от апостола — радост, която беше резултата от неговата вярност и жертва.

Павел наистина "носеше жертвата на хвала в дома на Господа." Това се разбира от неговия бит гръб, контузеното от замерване с камъни тяло, загубването на предимствата му от това да бъде юдеин от юдеи. 

"Като гледаме на Исус, Начинателя и Завършителя на нашата вяра, който заради предстоящата Му радост издържа кръста, като презря срама, и седна отдясно на Божия престол" (Евреи 12:2). 

Радостта, за която се говори тук беше и е споделена от Бог Бащата, от Самият Син, и от всички, които биха били доведени при Бог чрез "мъката на душата Му" (Исая 53:11). Това беше радост, която беше поставена пред Исус, човешкият син. Той не я притежаваше преди кръста. Той трябваше да издържи за да я получи. Също така, когато издържим във волята на Бог, ние ще получим това, което сме нямали преди това издържане.

Радостта на Господа за слугата следваше верността. Радостта на Господа следваше мъката на душата Му. Радостта на Павел беше християните във всичките църкви, които Господ го използва да започне. Истинското поклонение ще донесе възстановяване в другите чрез поклонника и ще изпълни този поклонник с радостта на Господа. "Татко търси такива!"

-7- Нека да празнуваме празника

1. Безжизнени традиции 

"Затова нека празнуваме не със стар квас, нито с квас от злоба и злина, а с безквасни хлябове от искреност и истина" (1 Коринтяни 5:8).

Празникът, за който Павел говори е общението на светиите. Понякога е много трудно за нас да гледаме отвъд нашите традиционни концепции когато четем Библията. Например, когато четем за общението, ние можем да свържем всичко в контекста на Писанието с външните символи на хляба и виното: външни символи, които представят духовни истини.

Традицията е външен модел взет от нещо, което някога е имало живота на Бог в себе си. И ние можем да участваме във външната форма отново и отново без това да обслужва живот за нас, защото Бог не е във външната форма. Той може да е бил някога, и ние да сме били много благословени от Него в това. Но Той повече не е в тази форма, и все пак ние продължаваме да се придържаме към нея.

Участването в елементите на общението само по себе си никога не предава живота на Бог в нашия вътрешен човек. Винаги помнете, че думите, които Господ говореше бяха Дух и живот. Те бяха предназначени да служат на нашия вътрешен човек. Външните форми не могат да извършат това, само Духът и живота на Бог могат.

Коринтската Църква беше въвлечена във външната форма на общение, но те не се увеличаваха поради това: 

"А като ви давам тези наставления, не ви хваля, защото се събирате не за по-добро, а за по-лошо" (1 Коринтяни 11:17). 

2. Истинско общение 

Разгледайте ситуацията в Коринт през очите на апостол Павел. Когато Коринтяните се събираха заедно, те идваха от мястото на себестремеж. Мнозина бяха в грях. Мнозина бяха нехайни през цялата седмица за нещата на Бог.Мнозина носеха горчивина, завист, и борби. Те носеха разделения в църквата, което разбира се щеше да разруши истинското общение. За колко от тях можеше да се каже, "Благословен този, който иде в дома на Господа?" Колко просперираха в духа чрез време прекарвано с Бог? Колко се хранеха от живота и Духа на Бога в къщи през седмицата, така че да могат да дават един на друг? Колко бяха предали себе си един на друг по такъв начин, че да накарат другите да си спомнят за Господа? 

"И като благодари, разчупи и каза: Това е Моето тяло, което е (разчупено) за вас; това правете за Мое възпоменание" (1 Коринтяни 11:24). 

По времето когато Господ изговори тези думи относно хляба и виното, учениците не разбраха това, което Той им казваше относно общението. Те не бяха подхранвани от Него, те бяха подхранвани от собствените си амбиции и желания. Техните действия, думи и отношения бяха напълно различни от Неговите. По време на този тържествен празник те разискваха помежду си кой ще бъде най-великият. И когато напуснаха тази служба на общение, те излязоха вън, не за по-добро, но за по-лошо. Те бяха слаби и болни, и тази слабост се изразяваше по много начини.

Това се вижда в Петър и в другите когато казаха,че те всички ще "умрат за Господа." Те не знаеха своето духовно състояние. Тяхната слабост се вижда в отричането им от Него. Все пак един ученик, Йоан, който беше в общение с Господа, прие достатъчно живот от Господа за да присъства при кръста.

Апостолите бяха чули предварително Господ да казва тези други тайнствени слова отнасящи се за истинското общение: 

"Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Човешкия Син и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си" (Йоан 6:53). 

Те не го разбраха по-добре от тези ученици, които "отстъпиха и повече не ходеха с Господа." Обаче нещо задържа апостолите да Го следват въпреки тяхната липса на разбиране. И все пак тяхната липса им попречи да се хранят от Неговия живот и Дух за да получат необходимата сила.

Ние също, както коринтяните и учениците преди тях, можем да пропуснем живота, който Бог има за нас да споделим с другите чрез нашето занемаряване на личното общение с Него. Ние също, можем да влизаме през вратите на църквата и да носим отношения и грях, които би трябвало да бъдат коригирани, ако наистина ще вечеряме с Господа. Нашата липса на хранене от Него причинява празника да бъде заразен с кваса на злоба и порочност.

Ние трябва да осъзнаем, че ако един човек носи това в службата, общението е покварено до някаква степен. "Малко квас заквасва цялото тесто" (Галатяни 5:9). Някой не може да направи хляб и да сложи определена подправка в единия край на хляба, а в другия не. Вкусът преминава през хляба. "Ние мнозината сме един хляб." И бивайки такива причиняваме "малко квас да закваси цялото тесто."

Апостол Павел ни увещава да "изчистим стария квас на злоба и порочност." Всеки индивидуално трябва да изпита себе си за да види дали тези неща присъстват в неговото сърце. Тогава всеки член трябва също да се храни от Господа като е пълен с искреност и истина. Личното общение с Господа е предназначено да бъде основата на общението на светиите. 

"Затова нека празнуваме не със стар квас, нито с квас от злоба и злина, а с безквасни хлябове от искреност и истина" (1 Коринтяни 5:8). 

Когато Господ каза, "Вземете и яжте" на Своите ученици, Той им предложи само искреност и истина. Неговия живот беше свободен от злоба и злина. Да се хранят с Неговия живот беше да се хранят с искреност и истина. Когато учениците предложиха своите думи един на друг на Последната Вечеря, те предложиха един на друг злоба, амбиция, и борба. Тъй като те се храниха с думи един друг, това само ги направи по-слаби отколкото бяха преди. Те се събраха тази нощ на нощите в първата "служба на общение," не за по-добро, а за по-лошо.

Истинското общение е празник за живота на Бог преминаващ от един светия към друг завършващ в нарастване в Тялото. Разгледайте многото форми на благословение, които това общение произвеждат. Казано ни е да "се обичаме един друг, да си служим един на друг, да се назидаваме един друг, да се утешаваме един друг, да се увещаваме един друг, да се подтикваме един друг към добри дела, да си напомняме един на друг, и да се почитаме един друг." Това е, което духовния празник прави когато хората дойдат в службата в смирение и кротост.

Духът на Бога тогава може да тече от един член към друг, благославяйки, обогатявайки, и подтиквайки Тялото. Тогава когато излезем от събранието, ние сме се събрали за по-добро. Някои дават, други приемат; някои хранят, други ядат; някои благославят, други са благославяни; но всички израстват в Бог.

Мелхиседек, когато беше изпратен от Бог да срещне Авраам, принесе хляб и вино, символите на общението. В Духа, живот излезе от Мелхиседек и подсили Авраам. Авраамовото откровение за Бог беше увеличено чрез "неговото идване заедно" с Мелхиседек. Когато те напуснаха своето общение в Духа, и двамата тези мъже бяха благословени и подсилени. Мелхиседек си замина с пълното усещане, че идва от това да даде на някого живота, който Бог беше споделил с тях. Нямаше много хора, с които Мелхиседек можеше да сподели своите "бисери." Той гладуваше да храни други, точно както нашия Господ докато беше на земята. Колко задоволяващо беше когато Той можеше да върши това. Исус ядеше чрез хранене. Неговата храна беше да върши волята на Татко. Също така, Мелхиседек, и всички онези, които са разширени от Бог, ядат чрез хранене. Това е тяхната порция в общението на Господа и общението на светиите.

Други, като Авраам, ядат чрез хранене с живота на Бог в тези, които са направени жив хляб чрез работата на Бог. Авраам напусна събранието с Мелхиседек и се радваше в духа, че на неговия глад за Бог просто му беше послужено от друг член на тялото. 

3. Подготовка 

Ние трябва да прекарваме време насаме с Господа за да приготвим сърцата си за общението със светиите. Тази подготовка включва "чакане един на друг." Това означава, че ние трябва да гледаме на Господа за да имаме нещо, което да дадем на брата или на сестрата в нужда. Това е общо нещо, и много вредно, за Църквата като цяло да прави различие между "духовенството и мирянството." Ако правим това различие в нашите сърца, ние ще пренебрегнем ходенето пред Господа през седмицата. Товарът на цялата служба тогава пада върху служителят. Това не е намерението на Бог. Всяка става е за да снабдява. Това снабдяване може да вземе формата на дарбите на Духа, слово на свидетелство, молитва, песен, глад, очакване, или много други неща. Но ние всички трябва да идваме с нещо в нашите сърца за "службата на общение."

Ние трябва да съдим себе си така че да бъдем свободни от злоба и злина. Ние не можем да съдим себе си без съдействието на Духът на Бога. Ние трябва да се молим както Давид, "Изследвай ме, Боже, и познай сърцето ми… И виж дали има в мен оскърбителен път…" (Псалм 139:23-24). Такова съдене ще причини очистване в събирането на вярващите. Както Павел описва състоянието на коринтяните, беше очевидно, че те пренебрегваха ходенето пред Господа с такава молитва. И поради това пренебрегване, много неща бяха носени в службата, които разрушаваха истинското общение един с друг и силно спъваха движението на Духа. Трябваше да може да се каже за всеки вярващ, който влиза в събранието, "Благословен този, който идва в Господното име."

Да бъдем правилно приготвени означава да изключим определени неща от нашия живот: 

"Не можете да пиете Господната чаша и чашата на демоните, не можете да участвате в Господната трапеза и в трапезата на демоните" (1 Коринтяни 10:21). 

Когато Яков смъмри групата, на която пишеше, той им каза, че тяхната мъдрост не беше отгоре, но беше земна, чувствена, и дяволска. Те бяха взели методите на този свят, също и неговата мъдрост, и ги бяха вкарали в Църквата. Бяха направили себе си "приятели" със света използвайки неговите методи и амбиции в Църквата. Правейки това, те се противопоставяха на това, което Бог искаше да върши сред тях. Преди тези "братя" да се съберат заедно един с друг, те се бяха "хранили" от този свят в своите сърца. Те участваха в чашата на демоните. Тази чаша съдържа определени неща като завист, борба, злословене, убийство, у други подобни. Ето защо Яков ги смъмря за воюване и убиване един на друг. Павел трябваше да предупреди галатяните да не се "хапят и изяждат един друг."

Например, не е невероятно, че някой може да се храни през цялата седмица с нещо погрешно (реално или въображаемо) извършено срещу него от друг брат или сестра. Храненето с това погрешно нещо причинява гноясване и увеличава горчивината и изолирането в личността. Как може тогава този човек "да празнува празника" правилно?

Чашата на Господа е пълна с живот. В контраст, чашата на демоните е пълна със смърт. Господната чаша е чаша на благословение. Ако някой се сражава с непростителност към някого, той може "да яде в къщи" като се храни с Господната прошка и благодат. Бивайки очистен и подсилен, тогава той може да празнува празника с безквасния хляб на искреност и истина. 

"Затова всеки, който яде този хляб или пие Господната чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа" (1 Коринтяни 11:27). 

Ако не оценим правилно живота, който Господ е дал за нас, ние ще пренебрегнем всички привилегии от това. Ние ще прахосаме времето си хранейки се от други неща, за наша духовна вреда. "Ако не ядем Неговата плът и не пием Неговата кръв, ние нямаме живот в нас." Поставяйки настрана нашето лично хранене от Него, ние смятаме, че Неговия живот е без никаква стойност в сравнение с другите неща. Ако не се храним от живота на Господа, ние няма да имаме силата да ходим в пътеките на благословение. Ние ще ходим извън пътя и ще доведем себе си до място на осъждение и корекция.

Петър яде "хляба" на Господа недостойно когато отхвърли думите на Господа към него относно неговото висящо отричане от Господа. Извършвайки това, Петър стана неспособен да изпълни своето сърдечно желание да следва Господа до смърт. И той откри себе си в място на провал и на дисциплиниране от Господа: 

"Защото, който яде и пие, без да разпознава Господното тяло, той яде и пие осъждане за себе си" (1 Коринтяни 11:29).

"Но когато биваме съдени, биваме наказвани от Господа, за да не бъдем осъдени заедно със света" (1 Коринтяни 11:32). 

Следващия път когато виждаме Петър и Господа да се хранят, Петър е широко отворен да яде това, с което Господ иска да го нахрани. Сега той "яде хляба" достойно. Това е в правилното място в неговото сърце. Скоро той е подсилен с мощ във вътрешния човек до такава степен, че може да застане срещу тези, от които някога бягаше. 

4. Пребъдване 

"Стойте в Мен, и Аз във вас. Както пръчката не може да даде плод от само себе си, ако не стои на лозата, така и вие не можете, ако не стоите в Мен" (Йоан 15:4). 

Без пребъдване в Господа, за нас е невъзможно да дадем плодът, който прави виното за службата на общението. 

"Но казвам ви, че отсега нататък няма вече да пия от този плод на лозата до онзи ден, когато ще го пия с вас нов в царството на Своя Баща" (Матей 26:29). 

Говореше ли нашия Господ за пиене на буквален гроздов сок или вино след Неговото възкресение? Разбира се, че не! Той говореше за плода, който щеше да бъде произведен от живота на учениците, които щяха да дават плод чрез пребъдване в Него.

Господ имаше много определен апетит и жажда. Докато беше на кръста Той извика, "Жаден Съм." Това беше и все още е жажда за виното от плодът на тези, които пребъдват в Него. Ние, които носим Господния Дух, също имаме този апетит и тази жажда в нас. Общението на светиите и на Самия Господ е това, което задоволява тези желания.

Ако не пребъдваме в Него, ние не можем да даваме този плод. Как пребъдваме? Йоан, в своето първо послание е много ясен по този въпрос. 

"И който пази Неговите заповеди, стои (пребъдва) в Него и Той — в него; и по това познаваме, че Той обитава в нас — по Духа, който ни е дал" (1 Йоан 3:24). 

Когато Давид възхваляваше добротата на Бог, той говори за привилегиите от Господните свидетелства, заявления, закон, и заповеди (Псалм 19). Тогава в стих 11, той заявява: 

"Освен това слугата Ти се предупреждава чрез тях; в пазенето им има голяма награда" (Псалм 19:11). 

Ние често пъти не пазим Господните заповеди защото не знаем за голямата награда, която те съдържат. В спазването им, това означава дори докато те се пазят, има голяма награда. Наградата включва приемането на Духът на Бога. "Той дава Духът на тези, които Му се покоряват" (Деяния 5:32). Чрез спазване на заповедите на Господа, ние получаваме мирът, почивката и одобрението на Бог — Включително и голяма награда. Но много пъти нашето внимание е притеглено другаде и ние ставаме пренебрежителни да пребъдваме чрез спазване на Господното Слово към нас.

Врагът на нашата душа не може да понася личност, която е решила да пребъдва в Бог. Защото тази личност, която пребъдва в Бог става изолирана от всичките вражески тактики: 

"Знаем, че всеки, който е роден от Бога, не съгрешава; а роденият от Бога, пази себе си и лукавият не го докосва" (1 Йоан 5:18). 

Думата за "не го докосва" означава "не прилага себе си на." Нищо чудно, че лукавият ще направи всичко, което може за да държи вярващия от пребъдване в Господа. Ако не пребъдваме, ние оставаме извън нашата област на пълна протекция. Тогава лукавият идва зад гърба ни и стои там, изтегляйки цялата ни сила от нас. Тогава ние нямаме нищо, което да предложим на някой друг. Нашето единствено прибягване за помощ за да "го махнем от гърба си" е да бягаме към Господа. Когато ние се покорим на Бога и се съпротивим на дявола, той ще избяга от нас.

Има очевидни белези за нашето пребъдване: почивка, мир, и силно усещане за Господа. И има очевидни белези за нашето непребъдване: гняв, умора, борба, себестремеж.

Нашето пребъдване носи пълно изповядване, че Исус е Синът на Бог: 

"Който изповяда, че Исус е Божият Син, Бог обитава в него, и той — в Бога" (1 Йоан 4:15). 

Тази заповед не е само в думи. Изповедта трябва да има три елемента в себе си както е описано от Йоан в 5-та глава. Тези елементи са: водата, кръвта, и Духът. По този начин Исус дойде. Неговото Слово е в съгласие с Духът на Бога и Неговия живот (кръвта) изразява и Словото и Духа. За да бъде нашата изповед пълна, трябва да има съгласие между нашите думи, нашия дух, и нашите действия. Това съгласие е необходимо за една истинска и пълна изповед.

Изисква се много решително усилие за да се пребъдва в Господа. Това е нещо, което се прави всеки момент, защото понякога нещо може да дойде за да ни предизвика да излезем от нашето обиталище. Павел говори, че неговия живот е бил упражнение винаги да държи съвестта си чиста от оскърбление спрямо Бог и спрямо човек (Деяния 24:16). 

"И сега, дечица, стойте в Него, та когато се яви, да имаме дръзновение и да не се посрамим пред Него при Неговото пришествие" (1 Йоан 2:28). 

Думата "сега" е много подходяща. Кога е сега? Това е сега. Пет минути след сега все още е сега. Ние живеем в сега. Сега, дечица пребъдвайте в Него. Йоан не трябваше да казва на бащите да пребъдват в Него. Това би трябвало да е техният начин на живот. Пребъдването в Него е това, което ни прави узрели за да станем баща. Ние израстваме в Него и само в Него.

Когато Господ каза, "Всички ще Ме познават от най-малкия до най-големия," Той говореше за време прекарано пребъдвайки в Него. Тези, които пребъдват в Него от най-малките стават най-големите. В Него е нашето място на растеж.

Йоан ни казва, че докато пребъдваме в Него, нашата "любов е направена съвършена." Когато пребъдваме в Него, ние не грешим. На нас ни е ударен печата (Божия печат) върху нашите думи, отношения, и дух. Когато пребъдваме в Него, ние отразяваме Него така че "както е Той, така сме и ние в този свят." Такова отразяване причинява голяма утеха и смелост. То ни изкарва вън от мъчението.

Йоан е много специфичен относно определенията за пребъдване. Той ни казва, че в Бог няма никаква тъмнина и никакъв грях. Ние не можем да вземем нашата тъмнина или грях в Бог. Ето защото Йоан ни дава насърчителното увещание относно нашия грях: 

"Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда" (1 Йоан 1:9). 

Бивайки очистени, ние можем да влезем и да пребъдваме в Бог. Йоан също е много ясен за това в какво се състои тъмнината. "Който мрази брат си, той е в тъмнината…" (1 Йоан 2:11). Давид задава на Господа един въпрос относно пребъдването в Бога: 

"Господи, кой ще обитава в Твоята скиния? Кой ще живее на святата Ти планина" (Псалм 15:1)? 

Една друга версия на този въпрос е "Господи, кой ще бъде гост в Твоята скиния?" Желаеш ли да бъдеш "гост" на Бог? Бог беше любезен към Давид и му отговори на този въпрос. Трябва да отговаря на определени изисквания. Тези изисквания включват: "да има чисти ръце и чисто сърце, да ходи почтено, и да говори истината от сърцето си." Те също включват "да не злослови с езика си, или да дава лъжливо свидетелство против друг."

Благодатта не е извинение да се елиминират тези изисквания за пребъдване в Господа. Бъдете много внимателни относно този въпрос. В Него няма грях, няма тъмнина! И ние няма да се изплъзнем и да влезем В Него с грях и тъмнина. Каин се опита да направи това. И Йоан ни връща точно до действията и отношенията на Каин в свето послание, правейки по този начин тази старозаветна истина, новозаветна истина. 

"Не като Каин, който беше от лукавия и уби брат си. И защо го уби? Защото неговите дела бяха зли, а на брат му — праведни" (1 Йоан 3:12). 

Каин беше първият от "фалшивите братя." Той беше физически брат на Авел, но беше фалшив в това взаимоотношение. Той не действаше "братски" по отношение на своя брат. Защо? Защото живееше в тъмнина докато Авел живееше в светлината.

Бог толкова възлюби света, че Той даде за нас Своя Син. Неговия Син не дойде за да съди света. Няма никакво осъждение излизащо от сърцето на Господа по отношение на хората. Но, когато хората отхвърлят Господа, това причинява техните сърца да бъдат пълни с осъждение. Тъмнината винаги се чувства осъдена когато отхвърля светлината. Каин се чувстваше осъден около Авел. Но Авел не го съдеше, собственото сърце на Каин го осъждаше.

Бог каза на Каин, "Ако правиш добро, не е ли прието?" Каин можеше да бъде гост в Божията скиния, но той не посрещна изискванията. Йоан ни предупреждава да не се мамим. "Този, който върши правда е праведен."

Фалшивите братя (тези, които постъпват фалшиво относно другите братя) замърсяват общението на светиите. Те ходят в омраза, а ние вече видяхме, че Йоан изравнява омразата с тъмнината. 

"Всеки, който мрази брат си, е човекоубиец; и вие знаете, че в нито един човекоубиец не обитава вечен живот" (1 Йоан 3:15). 

Както заявих преди, вечния живот е по-скоро качество отколкото количество. Ако омразата е в нашето сърце във формата на злоба, горчивина, непростителност и други подобни, ние нямаме качеството на живота на Бога. Господ дойде да ни даде това качество на живот. 

"И това е обещанието, което Той ни даде — вечният живот" (1 Йоан 2:25). 

Първият стих на посланието на Йоан говори за това, което беше "от началото." Това, което беше от началото беше живота във и от Бога, вечния живот. Въпреки че човека съгреши и се разбунтува срещу Бога и влезе в смърт, вечния живот беше все още на разположение в Бог. Ной участваше в него. Също така, Авраам, Давид, Йосиф, и още много други. Исус дойде да изяви този живот в плът. Словото и живота станаха плът. Когато сме пълни с вечния живот, ние сме способни да се храним един друг.

Фалшивите братя са тези като Исмаил, който беше от плътта и преследват тези, които са според Духа. Давид трябваше да се бори с такива: 

"Душата ми е сред лъвове, лежа между огнедишащи хора, чиито зъби са копия и стрели, а езикът им — остър меч" (Псалм 57:4). 

Кой постави тези в огън срещу Давид? Други фалшиви братя. И Яков смъмря подобни братски действия когато им казва, че такива действия са "запалени от ада." Какво следва? Те воюват един против друг и "се убиват един друг." Даването на фалшиво свидетелство срещу някой друг ще "убие" този човек в сърцето на слушателя, ако той не пребъдва в Господа и в живота. Ние можем да знаем някаква истина за някои хора и все пак да даваме фалшиво свидетелство за тях. Не се ли радваш, че Бог не се меси в чужди работи? Така че вместо да излага грехове, Неговата любов покрива множеството от тях!

Ние ще пребъдваме в Него, ако "пазим заповедите Му" и ако "изповядаме, че Исус е Синът на Бога." Ние ще знаем, че пребъдваме в Него защото обичаме братята. И ние ще знаем, че сме преминали от смърт в живот чрез нашето желание да пожертваме себе си в ползата на другите. Всеки, който пребъдва в Бог, обича.

В постоянното пребъдване е когато ние принасяме Бог.Този плод е плодът от лозата, в която нашия Господ участва сега в Неговото царство. Това е истинското вино на общението на светиите. Той извършва в нас Своето първо чудо. Той променя водата (Неговото Слово в нас) във вино (плодовитост от Неговото Слово).

5. За Мое възпоменание

Чрез общението на нас като личности ни е послужено и сме доведени до място да можем да служим. Тялото е предназначено да съдържа изцеление, възстановяване, корекция, и подсилване за тези, които току-що са дошли при Господа. Когато мине време, и на нас ни е послужено, тогава ние ставаме способни да служим. Нашето първо поръчение в общението на Господа е да приемаме: 

"Защото, кой те прави да се отличаваш от другиго? И какво имаш, което да не си получил? Но ако си го получил, защо се хвалиш, като че не си го получил" (1Коринтяни 4:7)? 

Това приемане трябва винаги да ни кара да ходим в смирение и оценяване на Тялото на Христос; през цялото време осъзнавайки, че това служи на нас. В същото време, ние трябва да осъзнаем, че има по-голяма дълбочина на общение, която ни очаква в тялото и с Господа когато отидем с Него. Животът на Бог ни е послужил така че другите да могат да дойдат в същия този живот. Живота на Бог ще ни доведе в определено предаване: 

"Защото ние, живите, винаги сме предавани на смърт заради Исус, за да се яви и животът на Исус в нашата смъртна плът" (2 Коринтяни 4:11). 

Ние сме предавани " на смърт" така че другите да могат да бъдат избавяни " от смърт." Само тези, които са живи в Господа могат да бъдат "предавани на смърт." Това е животът на Бог в тях, който им позволява да бъдат предавани на такова място. 

"И така, понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той подобно взе участие в същите неща, за да унищожи чрез смъртта този, който има властта на смъртта, тоест дявола, и да избави всички онези, които чрез страха от смъртта са били подчинени на робство" (Евреи 2:14-15). 

В смъртта беше когато живота на Исус бе проявен в своята пълнота. Това беше Неговия живот, който Го направи способен да отхвърли освобождаване от кръста. Той ще ни има "показващи Неговата смърт докато Той дойде." Но за да направим това, ние трябва първо да станем участници в Неговия живот."

Отново Давид заявява, че законът (или потока) на Господа е съвършен. Привилегиите от пребъдване в Бога включват: нашите души са обърнати и възстановени, нашите очи са просветени, на нашата вътрешност й е дадена мъдростта на Бог, и нашата вътрешност е очистена (Вижте Псалм 19:7-11).

Бивайки възстановени, ние можем да победим греха и смъртта от другите, които са директно против нас. Ние ставаме съработници с Бог. Бог толкова възлюби света, че даде Своя Син. За да бъде Синът съработник с Бог, Той трябваше да има Своето сърце свободно от осъждение. Вместо да съди хората, Той дойде да ги нахрани. Той е истинския Хляб изпратен от небето. Осъждението никога няма да посрещне нуждата на човешкото сърце. Единствено Хлябът на Живота ще го направи. 

"За да позная Него и силата на Неговото възкресение, и общението в Неговите страдания, като стана съобразен с Неговата смърт…" (Филипяни 3:10). 

Участването в силата на Неговото възкресение е предшествано от нашето общение с Него в Неговите страдания. Този възкресенски живот твърде често идва до нас чрез общението на светиите. Истинското общение ще завърши в сила и изцеление. То ще ни помогне в нашето узряване в Господа. То ще ни изпълни с живот. Бивайки живи с живота на Бог, тогава ние ще желаем да бъдем водени там където някога сме се страхували да отидем. Ние ще позволим на Бог да ни "предаде на смърт така че другите да могат да живеят." 

"Както е писано: 'Заради Теб сме убивани цял ден; считани сме като овце за клане' " (Римляни 8:36). 

Павел цитира Исая в началото на Римляни и казва, "Всички ние като овце се отклонихме," но сега бяхме върнати в кошарата, погрижиха се за нас, кърмиха ни, възстановиха ни, узряхме.

Ние сме доведени в място на подготовка, чрез която можем да влезем в по-дълбоко ниво на общение, "Общението на Неговите страдания." 

"Винаги носещи в тялото си умирането на (Господ) Исус, за да се яви в тялото ни и животът на Исус. Защото ние, живите, винаги сме предавани на смърт заради Исус, за да се яви и животът на Исус в нашата смъртна плът; така че смъртта наистина действа в нас, а животът — във вас" (2 Коринтяни 4;10-12). 

Защо ще позволява Павел смъртта да действа в него? Защото той живееше в силата на възкресенския живот на Господа. Живеейки така, той можеше да постави другите във "възпоменание за Господната смърт." Ние също ще бъдем способни да припомняме на другите Господната смърт когато тя живее в нас. Йоан, възлюбеният, както Павел, също живееше: 

"Това, което беше отначало, което чухме, което видяхме с очите си, което гледахме и ръцете ни попипаха за Словото на живота, защото животът се яви и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше в Татко и се яви на нас…" (1 Йоан 1:1-2). 

Йоан го видя и го преживя. Така той можеше да каже, "Ние го видяхме, и свидетелстваме, и ви го известяваме!" Ето една от най-големите цели на общението на светиите: да ни заведе до място където ние сме толкова пълни с живота на Бог, че "можем да изявим Господната смърт докато Той дойде."

За естествения човек, смъртта е нещо, от което се страхува защото тя е краят. Но за духовния човек, смъртта е мястото, в което живота на Бога е освободен в по-голяма степен отколкото някога преди.

Ако нямаме живота на Бог в нас поради неправилно общение, ние няма да позволим на смъртта да действа в нас. Дори в църквата, ние ще се опитваме да запазим собствения си живот чрез представяне на себеправедност, различни изобретения на плътта, и ходене според нашето собствено разбиране. Ние няма да позволим да "бъдем измамени," точно както коринтяните не претърпяха тази "смърт." Обаче, нито ще познаем живота на Бог, който би бил освободен в нас, ако "не обичаме живота си до смърт."

Има за нас велик празник приготвен от Бог. Той се съдържа в "разнообразната благодат на Бог," която Той е депозирал в Своите светии. Това са богатствата на Неговата слава съдържащи се в тези, които са се покаяли и пребъдват в Него. Няма край на тези богатства.

-8- Оценяване на Тялото на Христос

1. Ефикасни служения

Невъзможно е за някои индивидуални части от тялото на Христос да се изчисли приносът за тези части от другите части. Ние сме задължени на толкова много хора, които са дали себе си в наша полза. Някои от тези, които са прибавили към нас са напълно очевидни; други може би не са толкова лесно разпознати и оценени.

Понякога, съм питан дали някога съм писал книга. Първата мисъл, която ми е идвала когато са ме питали така е, "Как мога някога да получа миналите признания?" Аз знаех, че никога не мога напълно "да дам доверие където доверието е дължимо."

Скоро след като дойдох при Господа през 1970, аз започнах да посещавам петъчни вечерни събрания в една църква на Пълното Евангелие. Обикновено, само шепа хора присъстваха. Първата част от събранието беше прекарвана в чакане на Господа. Никой не правеше нищо, но седеше тихо. Аз не знаех нищо за чакането на Господа, но се приспособих към това, което всеки друг правеше. След период на чакане, някои даваха свидетелства. Тогава можеше да има време за молитва при олтара. В някои случаи, лидерите на църквата се молеха за нас и дори пророкуваха.

Когато определени неща бяха изговаряни върху мен, аз си мислех,"Тези хора не ме познават много добре." Някои от нещата изглеждаха толкова пресилени, че аз не позволявах на техните думи да потънат дълбоко в сърцето ми. Те казваха такива неща като, че аз ще проповядвам евангелието в чужди страни на много хора.

Лесно ми е да разбера защо Сара се засмя когато чу, че щеше да има бебе в много напреднала възраст. Всичко изглеждаше толкова абсурдно. Думите изговаряни от тези лидери бяха против здравия разум за мен. Аз бях личност изпълнена със страхове. Освен това, мислех, че за да проповядва някой евангелието той трябва да бъде служител; а за да бъде служител, той трябва да изкара някакво Библейско училище. Аз нямах намерение да ставам служител или да ходя на Библейско училище. И бях абсолютно убеден, че никога няма да стъпя в чужди земи.

Все пак днес, тези думи са се изпълнили в моя живот. Това, което беше необходимо да ме принесе от мястото където бях по времето на тези събрания до мястото където пророчествата се изпълниха, беше снабдено от Бог и често чрез други членове на Тялото на Христос.

2. От тук до там

"Понеже, братя, виждате какви сте вие призваните — че между вас няма мнозина мъдри по плът, нито мнозина могъщи, нито мнозина благородни. Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; и Бог избра слабите неща на света, за да посрами силните; още и долните и презрените неща на света избра Бог; и онези неща, които не са, за да унищожи тези, които са..." (1 Коринтяни 1:26-28). 

Бог взема тези, които "не са" и ги прави, които "са." Откъде взема Бог Своите мощни, Своите мъдри, и Своите благородни, само от тези самите, които "не са," които Той призовава. И тези, които Той призовава имат липса в толкова много области. Божието призвание ще увеличи нашите слабости в собствените ни очи. Гедеон е добър пример за такова виждане.

Когато призивът на Бог дойде към Гедеон, този човек отиде надълго и нашироко за да убеди Господа, че той беше най-малко подходящата личност в целия Израел. В Гедеоновия ум и сърце, Бог не беше направил правилния избор. (Звучи познато?) Дори след като му говори ангел, и Бог доказа Себе Си в две руна, Гедеон не беше способен да извърши Божията воля. Но Бог е снизходителен и дълготърпелив. Той дойде при Гедеон с още едно слово за да го укрепи и да му даде възможност да извърши волята на Бога. 

"Стани, слез в стана, защото го предадох в ръката ти. Но ако те е страх да слезеш, слез в стана със слугата си Фура, и ще чуеш какво говорят; и след това ръцете ти ще се укрепят, за да слезеш в стана. И той слезе със слугата си Фура до крайната стража на стана" (Съдии 7:9-11). 

"И той слезе!" Защо? Защото още се страхуваше! Колко човешки беше той. Колко насърчително е това за нас! Когато Гедеон се покори на Бог, Бог го укрепи с мощ във вътрешния човек: 

" И когато Гедеон чу разказа на съня и тълкуванието му, той се поклони. И се върна в израилевия стан и каза: Станете, защото Господ предаде стана на Мадиам в ръката ви" (Съдии 7:15). 

Този, който беше от тези, които "не са" в собствения си ум и сърце стана от тези, които "са." Божият призив ще ни изведе от себе си и ще ни занесе до място в Него, където нашите сърца викат, "Това е Господното дело и то е чудно в нашите очи!"

3. Удобни случаи за благодат

Ние трябва да внимаваме да не "преставаме да се събираме заедно" защото никой не може някога да узнае какво влияние може да има едно отделно събрание върху неговия/нейния живот. Например, една жена в нашата църква беше пострадала от една злополука с кола, и останала неспособна да държи главата си дори за кратко време. Все пак тя беше вярна на всяка служба, въпреки че трябваше да обляга брадата си на стола пред нея. Една неделя сутрин, след като тя страдаше по този начин от доста време, Духът на Бог се движеше посред нас. По време на огромно хваление и поклонение, Господ докосна тази дама и я изцели веднага. Никой не положи ръце на нея или да се помоли за нея по това време. Но какво би станало, ако тя беше използвала своята слабост като извинение да не присъства на тази служба?

Имало е три служби, в които целият курс на моя живот е бил променен. Словото на Бога е мощно. То може да вземе човек, който се движи в една посока и да го обърне напълно обратно. Когато Господ ме спаси, Той ме докосна по много драматичен начин. Хората разпознаваха призива на Бог върху моя живот много по-бързо отколкото аз желаех да допусна. За три години след като Господ ме призова, аз продължавах да работя в светски бизнес, но без никакво вътрешно задоволяване. Посещаването на църковни събрания стана важно защото то усилваше Господното свидетелство за мен, че аз не бях там където се предполагаше да бъда. Въпреки това, нашето семейство посещаваше повечето служби включително и тези в неделните вечери.

Една от тези служби беше водена от друг учител от Библейското училище, което накрая посещавах. Служителят тази вечер говори разглеждайки посланието на Илия към един бунтовен народ. "Тогава Илия дойде при целия народ и каза. Докога ще куцате на две страни? Ако Господ е Богът, следвайте Него; а ако е Ваал, следвайте него…" (3 Царе 18:21). Имаше много хора на тази служба, но те всички изглежда избледняха докато този човек говореше. Беше като че ли той държеше огледало пред мен казвайки, "Погледни се." Бог беше хванал вниманието ми. И чрез Неговата благодат, аз Му се предадох тази вечер.

Как можем да се отплатим на такива служители за тяхната вярност към Бог? Едно нещо, което можем да направим е да ги ценим високо за работата, която Бог върши за нас чрез тях. Всеки път когато името на човек се споменава, моето сърце казва, "Благословен е този, който идва в името на Господа." Словото на Бога беше достатъчно мощно да ми даде способност да оставя моята светска работа, да продам къщата си, и да взема жена си и четирите си деца за да рискувам в Библейско училище.

Толкова много от Божията работа е извършена в тайно. Дори тези, които са ни най-близки могат напълно да не забележат това, което се е случило. Колко от нашия потенциал е скрит зад това, което е естествено в нас. Исаак обичаше Исав. Следователно, Исаак обичаше този когото Бог мразеше (отхвърли). Исаак беше решил да благослови Исав въпреки Божието отхвърляне и въпреки Словото дадено на Ревека, че по-младият (Яков) ще управлява. Изглежда, че Якововата духовност и потенциал не бяха лесно разпознати от Исаак, може би защото Яков действаше "естествено" толкова често. Но Бог гледа на сърцето и вижда неща, които ние не можем да видим.

Ние в Църквата трябва да внимаваме да не съдим според външния вид. Ние също трябва да бъдем внимателни да дадем място на благодатта на Бог да промени и обогати другите. Ние не можем да поставяме другите, като наше мнение за тях, на определено духовно ниво или капацитет. Една от главните функции на Тялото на Христос е да расте в любов. Този растеж ще се покаже в тези, които влизат в царството след нас. Той ще се покаже дори в тези, на които трябва да служим в тяхната нужда и слабост. Той ще се покаже в тяхното превъзходство над нас в област или области на развитие. Варнава отиде и намери Савел от Тарс. По-късно, в Писанието, името на Савел е променено на Павел, и на него му беше дадено служение, което беше равностойно и дори превъзхождащо първоначалните апостоли на Господа.

Ако съдим според естественото, ние ще бъдем примамени от това, което се харесва на нашия плътски човек в другите хора. Ние трябва да оставим настрана такова съдене и да се обръщаме към другите във вяра, надежда, и любов, знаейки, че Бог е способен да направи цялата благодат изобилна към тези, които ние можем да считаме за по-низши. Бог може бързо да вземе някой, който изглежда да е последен и да го направи първи. Точно както Бог направи с Исус Навин, Той може да го направи и с други: "В този ден Аз ще започна да те възвеличавам пред очите на целия Израел" (Исус Навин 3:7). Бог е Бог на изобилие, Той излива Своите благословения върху нас ежедневно по такъв начин, че ние не можем да ги поберем. И Той е избрал човешки инструмент предназначен да предаде Неговата благодат на нас. 

"От когото цялото тяло, сглобено и свързано чрез службата на всяка става, според съразмерното действие на всяка една част, изработва растежа на тялото за неговото изграждане в любовта" (Ефесяни 4:16). 

Когато "държим главата," ние приемаме благодатта и живота, които Той има за нас за да послужи на Тялото. Когато ние допринасяме, Тялото се назидава и расте: Колкото повече допринасят членовете, толкова е по-голямо назиданието.

Истинското служение в Духа не може да бъде измерено чрез видими резултати. Тъй като повечето от Божията работа се върши в тайно, ние можем да не знаем за дадена ефективна работа в живота на някой друг дълго след като тази работа е извършена и когато това, "което скрито бъде изявено." В някои случаи, както в случая със Стефан и Савел от Тарс, ефективната работа е открита след смъртта на служителя на Божията благодат (в този случай, Стефан). Популярност, численост, сгради, и други външни "доказателства" за успех могат да бъдат много заблуждаващи в отсъждане на истинска духовна стойност.

Когато "многото ученици" напуснаха Исус когато Той им даде думи, които те не можеха да погълнат, смали ли се Неговото служение? И когато дори единадесетте се разпръснаха когато Господ беше разпънат и Той остана Сам, престана ли Неговото служение? Ние знаем, разбира се, че не само, че то не се смали, но нарасна отвъд нашата способност да схванем неговия обсег. Истинското служение може да бъде измерено единствено чрез дали това, което се прави е във или не е във волята на Бога. Всяко истинско осъждане относно такова служение трябва да изчака Съдийския Престол на Христос, в което време Неговото отсъждане може да се отнесе до това служение. Не позволявайте вашето понятие за служение да бъде ограничавано от традиционни идеи.

Разгледайте "служението" дадено от Бог на Йов — служение, за което Павел говори в Ефесяни: 

"Така че многообразната премъдрост на Бога да стане позната на небесните началства и власти сега чрез църквата…" (Ефесяни 3:10). 

Бог призова Йов да "свидетелства" на Сатана. "Забелязал ли си Моя слуга Йов?" Какво свидетелство представяше Йов. Неговото служение беше в Дух и сила. "Служението" на Йов имаше няколко външни резултата, но като духовно богатство, то беше изключително. Не измервайте служение по явните резултати, но по-скоро според качеството на духа, в който то е представено. Когато Господ идва и отсъжда, Той често коригира нашето предишно отсъждане. Той каза, "Мнозина, които са първи ще бъдат последни и мнозина, които са последни ще бъдат първи." Кой постави мнозина от първите, първи? А кой поставя мнозината от първите, последни?

4. Духовни ценности

Не всички членове на Тялото на Христос носят правилно оценяване един за друг. Коринтяните направиха грешката да изберат един служител изключвайки другите. Правейки това, те изключиха себе си от снабдяването, което можеше да дойде от тези, които те отхвърляха. 

"Искам да кажа, че всеки от вас казва: Аз съм Павлов; А аз — Аполосов; А аз — Кифов; А пък аз — Христов. Нима Христос се е разделил…" (1 Коринтяни 1:12-13). 

Ние ставаме ограничено изразяващи неограничената пълнота на Господа. От Неговата пълнота сме приели всички. На някои им е дадена такава благодат в определени аспекти, която другите не са получили. Всички апостоли ли са? Всички учители ли са? Всички имат ли дарби на изцеление? Очевидният отговор е не. Но всеки има благодат, която да представи в някаква форма на другите. 

"Според дарбата, която всеки е приел, служете с нея един на друг като добри настойници на многообразната Божия благодат" (1 Петрово 4:10). 

Разнообразието в Тялото трябва да причини единство, не деление. Това, което ни липсва индивидуално е попълнено от Тялото. Ние трябва да се радваме, че другите могат да снабдяват това, което ние не можем. Наредената по този начин от Бог зависимост един от друг произвежда единство в Тялото. Някой с голяма нужда е смирен по сърце и много отворен да приема от друг. Благословени са бедните по дух защото те са способни да приемат от многообразната благодат на Бог, която идва към тях чрез много части. Но ако мислим, че имаме всичко това, ние можем леко да пропуснем един изключителен член на тялото.

Някои от коринтяните направиха точно това с апостол Павел. Поради тяхната плътщина, те не можаха правилно да оценят този велик мъж на Бог. Често пъти ние идваме в контакт със служител на евангелието, който е платил голяма цена за да получи богатствата, които сега притежава в Духа. Но този служител няма да започне да цитира всяка от жертвите, които той/тя е направил. Поради правенето на тези жертви, е станала промяна (смиряване) в мъжът или жената на Бог, която няма да позволи такова себепревъзнасяне. Самият Господ проповядваше евангелието и никога не спомена какво трябваше да плати за да носи това помазание. И повечето не знаят или даже не ги е грижа, че Той трябваше да плати цена. Мнозина от тези, които приемаха от Него дори не се вълнуваха за да покажат някакво оценяване, такива като деветте от десетте прокажени. Други, които говореха добре за Него по едно време, се отвърнаха от Него по-късно. Павел преживя същите неща. В един момент, галатяните желаеха да "извадят очите си за Павел." Но стана промяна в тях и те го отхвърлиха. 

"Станах безумен. Вие ме принудихте. Защото вие трябваше да ме препоръчвате, понеже не съм бил по-долен в нищо от превъзходните апостоли, макар и да съм нищо" (2 Коринтяни 12:11). 

Павел трябваше да спомене част от цената свързана с неговото апостолство с надеждата, че това ще отвори коринтяните да го приемат. Той направи това, не заради себе си, но заради тях. Той знаеше, че има голяма благодат за тях, но те не можеха да я приемат поради закоравяването на техните сърца.

Защо той трябваше да става "глупак в хваленето?" Защото коринтяните бяха плътски, и така не можеха да оценят това, което той имаше. Те не бяха платили никаква цена за това, което бяха получили. Безплатно те бяха получили от този човек наречен Павел. Те бяха направо облагодетелствани от неговото служение без да знаят цената, която той е платил така че те да бъдат облагодетелствани. И тяхното отношение към него ги изключи от това да получат още повече.

Първият човек е от земята, "земен." Той е жива душа. Следователно, той цени нещата на това ниво. Вторият човек е животворящ дух. Това е далеч по-висше ниво на живот носещо напълно различно оценяване. Ние в Църквата не съществуваме на нивото на живата душа. Ние трябва да бъдем животворящи духове. Павел беше такъв. Но тези от нивото на душевната област не оценяваха и не можеха да оценят това, което той притежаваше.

За да получи някой ценностите от областта на "животворящия дух," той трябва да плати цената в "областта на живата душа." Загуба трябва да бъде претърпяна в някой, ако печалба ще бъде освободена в другите. Когато някой започне да плаща цената да получи духовни неща, той бързо развива чувствителност за тези, които вече са платили тази цена. Авраам беше бърз да даде десятък на Мелхиседек защото той позна стойността на този човек. Той позна неговата стойност защото той самият беше издигал олтари на жертва в своя живот.

Как някой слага временно оценяване на неща от вечна стойност? Представете си, че Бог използва някой да помогне да възстанови неуспешен брак. Къде свършва ценността на това възстановяване? Например, след възстановяването, събралата се отново двойка може да има много деца, които след това могат да имат много деца и т. н. и т. н. Нищо от това нямаше да се случи без възстановяването чрез служителя на Бог.

В химна 'Исус, идвам при Теб,' авторът пише тези думи, "От дълбочините на разпрострените руини, в прегръдката на ръцете Ти, Исусе, идвам при Теб." Ако си бил коригиран, увещаван, назидаван, и възстановяван от членове на Тялото на Христос, и ако си бил поставен в пътеката на живота, ти си избягнал руини, които в противен случай си щял да преживееш. Това е поради благодатта на Бог дадена чрез Тялото на Христос. Колко ценно е избягването на такива руини?

Каква ценност е поставена върху някой, който е използван от Бог да донесе физическо изцеление за другите? Колко ценен е човек, който може да отваря слепи очи, или да прави сакатият да ходи? Колко ценен е човек, който може да даде животопроменяща истина или да донесе примиряване с Бог? Кой беше по-ценен за Израел от този, който можеше наистина да каже, "Така казва Господ?"

5. Разширяването носи оценяване

"И не се хвалим с това, което е извън нашата мярка, тоест с чужди трудове, но имаме надежда, че с растежа на вашата вяра ние, според областта си за работа, ще се възвеличим още повече между вас…" (2 Коринтяни 10:15). 

Павел търсеше духовен растеж в коринтяните. Той знаеше, че ако това стане, "той ще бъде възвеличен чрез тях." Това е защото те ще отворят сърцата си да бъдат изпълнени с благодарност за този човек, който претърпя толкова много неща заради тях дори преди те да го познават. Павел беше истински куфар с ценности и носеше тези богатства със себе си навсякъде, където ходеше. Той участваше в "богатствата на мъдростта на Бог скрита в Христос Исус."

Господ ни каза: 

"Не давайте свято нещо на кучетата, нито хвърляйте бисерите си пред свинете, да не би да ги стъпчат с краката си и да се обърнат да ви разкъсат" (Матей 7:6). 

Свинете, които Господ споменава тука очевидно са хора, които не оценяват това, което е напълно скъпоценно за теб. Бисерите могат да бъдат преживяване с Бог, време на интимност с Него, някои тайни, които Той е споделил с теб, или думи за това, което Той ще върши с теб в бъдещето. Всички тези неща стават наши "бисери." Но да ги споделиш с някои, които не оценяват такива неща ще завърши в тях да хвърлят твоите думи на земята, и после ще се обърнат и ще те наранят с презрителни думи, които идват от липса на оценяване.

Такава липса на оценяване не трябва да съществува в Църквата. Когато посветим себе си на Господната воля за нашия живот, ние ще си навлечем загуба и преминаване през скръб. Правейки това, ние ще спечелим постоянно увеличаващо се оценяване за тези от същата скъпоценна вяра. Ние ще бъдем като деца, които самите те като станат родители, започват да виждат жертвата на техните родители от любов към тях. Ние също ще видим жертва на любов към нас, изразена към нас чрез Тялото на Христос. Такова виждане ще изпълни нашите сърца с благодарност към Господа и благодатта, която Той толкова щедро е изпратил към Църквата. Това ще ни привлича винаги по-близо един към друг, срастването на Тялото ще бъде подсилено още повече.

-9- Местното Тяло — Коринтяни или Антиохийци

1. Копнежите на Духа

Ако се позволи на Духът на Бога да има Своя начин на действие в отделните личности в местното събрание, тогава Неговите цели ще се изпълнят и ще последва велико благословение. За да съдействаме на Духа, ние трябва да знаем Неговите желания за нас. Той носи велики желания за нас, които се доказват чрез ходатайството, което Той прави за нас, което ние не можем да поставим в думи. Духът на Бог измолва волята на Бога за нас в стенания, които не могат да бъдат изговорени, често пъти противоположно на това, за което ние бихме се молили.

Богчува нашето сърце. Един от членовете на нашето събрание, който преминаваше през голяма скръб, каза, "Никога не съм се молил за такива неща." Моя отговор беше, "Как знаеш, че не си се молил с такава молитва, защото Бог слуша твоето сърце?"

Яков, в своето писмо, се опитва да събуди "братята" за желанията на Духа за и в тях: 

"Или мислите, че Писанието напразно говори, че Бог до ревност копнее за Духа, който е вселил в нас?" (Яков 4:5). 

Когато пише до тази група вярващи, Яков дава подобни увещания и корекции както Павел когато се обръща към коринтяните. Той увещава тези вярващи относно тяхната нечувствителност за желанията на Духът на Бога. Ние можем да бъдем децата на Бог и все пак да не познаваме Неговото сърце относно нас. Хората в дните на Еремия не познаваха Божието сърце, което беше толкова голямо за тях. И така, Господ изпрати пророка за да им каже: 

"Защото Аз зная мислите, които мисля за вас, заявява Господ, мисли на мир, а не на зло, да ви дам бъдеще и надежда" (Еремия 29:11). 

Давид, от друга страна, беше много чувствителен за грижата и желанията на Бог както за него така и в него. Той хвалеше Бог за "скъпоценността" на тези мисли.

Нашия Господ живя Своя живот на земята с постоянна чувствителност към копнежите на Духа. Той изразяваше тези копнежи с думи като, "Ерусалиме, Ерусалиме, колко често Съм копнял да ви събера под Моите криле." Бивайки заведен в пустинята да бъде изкушаван от дявола, поставяйки Своето лице като кремък към Ерусалим и на кръста, и ежедневно полагайки живота Си, всичко беше направено чрез мощните подтици на Духа.

Павел, в своето послание към Римляните, говори за мощните желания на Духът на Бога. 

"Защото, ако живеете плътски, ще умрете; но ако чрез Духа умъртвявате действията на тялото, ще живеете" (Римляни 8:13). 

Виждаме тогава, че едно от желанията на Духа е да постави в смърт нашата плътска природа — и с добра причина! Плътската природа е мъртва за Бог и само смърт може да произлезе от нея. Така че тогава, Господ ще убие нашата плътска природа за да ни принесе в живот. Без Духът на Бог, ние сме мъртви в престъпления и грехове. Ние нямаме нищо в нас, което да ни направи живи в Бог и Неговите желания. Но когато Духът на Бог ни изпълни, Той оживява или прави живо нашето мъртво тяло за да изрази волята на Бога: 

"Но ако Христос е във вас, тялото наистина е мъртво поради греха, но духът е жив поради правдата. И ако живее във вас Духът на Този, който възкреси Исус от мъртвите, то Този, който възкреси Христос от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, който живее във вас" (Римляни 8:10-11). 

Това оживяване, за което говори Павел се отнася за нашето вършене на волята на Бог в нашето смъртно тяло. Законът никога не може да извърши такова нещо. Законът се опитва да управлява плътта, която не може да бъде подчинена на волята на Бог. Тогава Бог ни упълномощи чрез Своя Дух да вършим това, което някога не можехме: 

"Защото, когато бяхте слуги на греха, не бяхте подчинени на правдата. Какъв плод имахте тогава? Неща, за които сега се срамувате, защото краят им е смърт" (Римляни 6:20-21).

2. Единство с Бог

Греха ни управляваше. Ние бяхме безсилни да се сражаваме с него защото сме плът, продадени под грях, и нашия плътски ум не може да бъде подчинен на закона или желанията на Бог. Ние не бяхме, нито беше възможно да бъдем, едно с Бог. Молил ли си се за такова единство — твоята същност да бъде едно с Бог? Ако е така, това желание и молитва произлиза от Божията воля и работа в теб.

Господ довежда всичко в подчинение на Него. Всичко накрая ще премине през Съдийския Престол на Христос. Това, което е едно с Бог ще остане. Това, което е противно на Божията воля ще бъде погълнато и Божията воля ще стане всичко и във всичко (1 Коринтяни 15:28).

За да ни доведе в единство с Бог, Господ ще ни доведе до края на нас самите. Ние можем да направим "това пътуване" с желание, неохотно, или съпротивлявайки се и пискайки по пътя. "Той трябва да расте; аз трябва да се смалявам." Това е едно от желанията на Духът на Бога в нас. Защото без това желание да работи, никой естествен човек няма да избере различни аспекти на неговия временен живот.

Има смаляване, което трябва да се случи в определен период от време защото ние имаме единствено толкова много години на тази земя. Тези години минават бързо и с тях и възможностите да станем всичко, което Бог би желал да станем. Ето защо Павел напомня на коринтяните, "Времето е кратко." Ако ние "изкупим времето" и съдействаме на желанията на Духа за нас, смаляването ще завърши в растеж. Обаче, има смаляване, което става извън времето и волята на Бог, което завършва във вечна загуба.

Без правилно отношение на сърцето ние няма да имаме никаква част във "всичкото" на Бог. На Данаил му беше казано, че когато дойде, той, Данаил ще застане в своя жребий, или дял, или място в Бог. Този дял му принадлежеше защото той се свърза с Бог чрез Бог. Когато Симон желаеше да купи силата на Бог с пари, Петър го смъмри: 

"А Петър му каза: Парите ти заедно с теб да погинат, защото си помислил, че Божия дар може да се купи с пари. Ти нямаш нито участие, нито право в това нещо, защото сърцето ти не е искрено пред Бога" (Деяния 8:20-21). 

Докато нашето сърце не е направено право ние ще бъдем изключени от това да имаме дял в Господното наследство. Да бъдем чувствителни за Божиите цели и копнежи за нас ни дава възможност с готовност да съдействаме на Неговото работене. Но ако, чрез твърдост на сърцето, сме нечувствителни към това, което Бог желае да извърши, ние можем да спънем или дори да разрушим това, което Той ще върши в и за нас.

Грехът покорява нашето сърце и ни умъртвява за желанията на Духа. Ние трябва да се доберем до постоянно увеличаваща се чувствителност към желанията на Духа. Покорството увеличава тази чувствителност, както и вътрешното успокояване и почивка. Ние сме изцяло изпълнени с голяма заетост и шум отвътре докато Бог не ни заведе в почивка. Шумът от много гласове и желания изпълва нашите сърца. Този шум позволява на врагът да изрази своите желания и мисли в нас без нашата същност да бъде чувствителна към източника. Яков възразява на братята, че тяхната мъдрост не беше отгоре. Тогава той им посочва кой беше подбудил техните думи и действия: 

"Това не е мъдрост, която слиза отгоре, а е земна, плътска, дяволска" (Яков 3:15). 

Поради тяхната вътрешна заетост, братята носеха плътски и дяволски методи в Църквата, които водят до деление, воюване, и смърт. Яков сравнява техните плътски и дяволски методи с "приятелство със света и вражда с Бога." Докато тези активности продължаваха, гласът на Духът на Бога беше загубен в безредицата на греха. Яков тогава дава разрешението на проблема винаги когато тези положения съществуват: 

"Покорете се на Бога. Съпротивете се на дявола… Приближете се към Бога… Измийте ръцете си, вие грешници, и очистете сърцата си, вие колебливи. Тъжете, ридайте и плачете; смехът ви нека се обърне в плач и радостта ви в тъга. Смирете се пред Господа, и Той ще ви възвиси" (Яков 4:7-10). 

Църквата в Коринт се събираше в същата шумна, буйна атмосфера като описаната по-горе, и те също бяха невежи за желанията на Духа. НО Църквата в Антиохия беше свободна от такива неща и по този начин знаеше това, което Духът на Бога желаеше сред и за тях. "Отделете Ми Варнава и Савел за работата, за която съм ги призовал" (Деяния 13:2). Ние трябва да носим "почивката на Бог чрез вяра" в събранието чрез нашето вътрешно утихване под дирекцията на Святия Дух. Точно както Господ обменителите на пари от храма в Ерусалим, Той ще изгони търговците на този свят от Неговия днешен храм — вярващият.

Ако ние сме били превърнати в нищо относно себе си и сме направени едно с Бога, нашият дял в наследството на светиите винаги се увеличава. Ако, опитвайки се да спасим нашия живот, ние се съпротивим на единството с Бог и живеем за себе си, ние ще имаме малък или никакъв дял във "всичкото" на Бог.

3. Считане 

"Така и вие считайте себе си мъртви за греха, а живи за Бога в Христос Исус, нашия Господ" (Римляни 6:11). 

Това е в нашата сила да "считаме" себе си мъртви за греха. Ние имаме силата на избора чрез даването на възможност на Святия Дух. Ние можем да отговаряме на греховете на хората срещу нас действайки според старата природа. Ако правим така, ние в този момент сме живи за греха. Ние осуетяваме благодатта на Бог, живеейки според плътта, и произвеждайки смърт. Но ако ние се предадем на Духът, грехът няма да има господство над нас. Тогава ние "сеем за Духа" и жънем вечен живот.

Този вечен живот може да бъде измерен чрез плода на Духа, който е бил произведен в нашия живот. Плода на Духа произлиза от Словото на Духа посято в нас. Тогава Той бди над това, полива го и го храни докато семето порасне и узрее в плод в нашия живот. Има подражаващ плод, който наподобява на плода на Духа, но подражаващият плод не може да храни Тялото на Христос.

4. Изобилстваща благодат — господстваща благодат

"А освен това дойде и законът, за да се умножи прегрешението Но там, където се умножи грехът, много повече се умножи благодатта; така че, както грехът беше царувал в смъртта, така благодатта да царува чрез правдата за вечен живот чрез Исус Христос, нашия Господ" (Римляни 5:20-21).  

Един ден докато посещавах известен производствен завод, аз бях представен на една личност във власт. Докато карах из завода, аз забелязах, че атмосферата беше твърда. Стомана, камъни, бетон, и сгради покриваха областта в заплетена сложност. Никакви дървета или растения не можеха да се видят да "омекотяват" околната среда. Докато бях представян на този човек, аз бързо открих голяма твърдост в него, която съществуваше дори в заводската област.

Човекът ме погледна, но не ме поздрави. Когато започна да говори, неговите изречения бяха пълни с неприличие. Някои от изреченията му бяха единствено ругатни и нищо друго. Понякога той повтаряше същата ругатня два или три пъти и не казваше нищо друго. Докато наблюдавах поведението му, аз се чудех какво беше довело този човек до толкова жалко сърдечно състояние. Можах да издържа с него само 15 минути. Той трябваше да живее 24 часа на ден, всеки ден.

Той беше съвършен пример на описанието дадено за грешния човек от Павел в Римляни: "Гроб отворен е гърлото им, с езиците си мамят. Аспидова отрова има под устните им. Техните уста са пълни с проклятие и горчивина…" (Римляни 3:13-14).

Той никога не каза едно приятно нещо през времето докато бях с него. Неговата горчивина не беше насочена лично към никого. Но грехът изобилстваше в него. И все пак, докато стоях пред него, аз усещах, че благодатта на Бог беше изобилна към него. Мислите на Бог бяха да спаси този човек. Той не знаеше Божиите мисли към него. Той беше "без Христос, отлъчен от израилевото гражданство и чужд на заветите на обещанието, без да има никаква надежда и без Бога на света…" (Ефесяни 2:12).

Думата "чужд" означава да не бъдеш участник. Това бедно създание беше нечувствително към благословенията на Бог. Той никога не се беше свързвал с изпълнено с Духа събрание и сърцето му не преливаше с оценяване на добротата на Бог. Сълзи, радостни викове, хваления, и благодарност никога не бяха излизали от неговата уста. Той беше без! — без Бог, без надежда, и без познаване на желанията на Духа за него.

Господ копнееше да отвори слепите му очи и глухите му уши. Той копнееше да вземе проклинането от устата му и да я изпълни с благословение. Колко копнееше Господ да изпълни празнотата в това нещастно сърце. Той копнееше да направи този човек ново създание в Христос Исус. 

"Така че, както грехът беше царувал в смъртта, така благодатта да царува чрез правдата за вечен живот чрез Исус Христос, нашия Господ" (Римляни 5:21). 

Павел познаваше от първа ръка благодатта на Бог изобилна към грешника. Той самият беше по едно време "богохулник и оскърбител." Но дълготърпението на Бог се показа към Савел от Тарс в хората, които той преследваше. Техният отговор на добротата на Бог към него дори когато той ги преследваше, стана "остена, срещу който трудно се рита." Павел ни казва, че това обръщане беше модел, който показва любовта и дълготърпението на Бог към грешниците. Този модел и изразяването му е предназначен да идва от Божиите хора. Благодатта трябва да царува за вечен живот в другите.

Когато позволим на Бог да управлява в нашия живот, ние носим живот във всяка ситуация. Благодатта на Бог не може да бъде осуетена, или отхвърлена. Неговите милости са нови всяка сутрин. Той ще има Църквата, която също ще изразява тези нови милости. Имаме ли врагове? — силни и горчиви при това? Ако божията благодат можеше да ни обича докато ние бяхме все още врагове, тогава Божията благодат може да обича и нашите врагове чрез нас.

Всеки момент, и във всяка дадена ситуация, ние решаваме дали благодат или грях ще управлява в нашите сърца. Като светии, ние сме призовани да владеем над греха. Ако някой съгреши срещу нас, ние трябва да отговорим в благодат. Ако не го направим, ние угасяме Духа на Бог в нас и осуетяваме Неговата благодат. Ние претърпяваме провал. Благодатта на Бог не познава провал. Докато беше на земята, Господ беше пълен с благодат и истина; Той никога не се провали.

Когато греха царува, той царува за смърт. Това е защото той разрушава взаимоотношенията с хората и с Бога. Човекът чието сърце и уста бяха пълни с проклинане беше слуга на греха. Той нямаше никаква сила в себе си да управлява над него. Той отблъскваше хората надалеч от себе си чрез своята себична сила, арогантност и горчивина. Греха отблъсква; благодатта привлича. Когато благодат изтича от една личност, другите могат да я опитат и да видят, че Господ е добър. Когато фарисеите "скърцаха със зъби на Стефан," те опитаха благодат. Когато тъмничаря във Филипи почти щеше да се убие, самите тези, с които той се отнесе зле му дадоха благодат. Благодатта царуваше в Павел и Сила за вечен живот в тъмничаря. Благодатта трябва да царува в и от Църквата. Вечния живот в църквата и в другите ще бъде резултатът от това царуване.

 5. "Изпълнена с Духа Църква"

За да бъде една църква изпълнена с Духа, необходимо е тези, които посещават събранията да предадат себе си на Бог.Той дава Духа на тези, които Му се покоряват (Деяния 5:32). Плътската природа на вярващите трябва да бъде умъртвена и да бъде под контрола на Духа. Ние виждаме тази атмосфера в църквата в Антиохия описана в книгата Деяния: 

"А в църквата, която беше в Антиохия, имаше някои пророци и учители: Варнава и Симеон, наречен Нигер, киринеецът Луций, Манаим, който беше възпитан заедно с четверовластника Ирод, и Савел. И като служеха на Господа и постеха, Святия Дух каза: Отделете Ми Варнава и Савел за работата, за която съм ги призовал. Тогава, като постиха и се помолиха, положиха ръце на тях и ги изпратиха" (Деяния 13:1-3). 

Какво благословено място трябва да е било това събрание. Когато те се събираха заедно това беше за по-добро, а не за по-лошо. Сред личностите споменати тук са Варнава, и Савел (Павел). Все пак нямаше конфликт, нямаше деление, никой не казваше, "Аз съм Аполосов," или "Аз съм Павлов." Нямаше разкол в Тялото. Защо? Защото Господ имаше първенството сред тях. Те бяха срастнато свързани заедно с Христос като Главата в Неговото правилно място в Тялото. Те имат умът на Христос. 

"И Той е главата на тялото, тоест на събранието; Той е Началото, Първородният от мъртвите, за да има първенство във всичко" (Колосяни 1:18). 

Нямаше в никое сърце на хората, които се събираха в Антиохия да издигат някой по-горе от друг. Те, чрез Духа, бяха изпразнили себе си от амбиции, гордост, и завист. Те не идваха за да им се служи, но за да служат. Те чакаха Господа в къщи, така че когато се събираха заедно, можеха да нахранят другите с живия хляб, от който те ядяха ежедневно. Тяхното беше събрание на сърца пълни със смирение, кротост, дълготърпение, и мир. В такива събрания действително има празник.

Това е чудесно нещо да преживяваш движението на Духа на Бога в дадена служба, което води до единството на Тялото. Да виждаш всички тези присъстващи да се снишават в скромност на сърцето и да дават на Господа първенството в техните думи и отношения, действително е малка частичка от небето на земята. Това е Божествено създадена атмосфера където на Господа Му е дадено правилното място в сърцата на отделните личности.

Когато Павел пише своите писма до различните църкви, той може винаги да се е обръщал към групата в Антиохия като пример за това, което "църквата" трябва да бъде. Той знаеше, че единствения начин да създаде и да поддържа такава атмосфера е чрез даване на Господа Неговото правилно място в Църквата. Ето защо Павел винаги "проповядваше Христос." Какво даде той на Църквата в Коринт? Христос! Във Филипи? Христос! В Ефес? В Рим? "Ние проповядваме Христос и то разпънат." Павел беше много тесногръд. Но е добре да бъдеш тесногръд когато имаш единственото разрешение за съществуващ проблем или ситуация: 

"Защото бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исус Христос, и то разпънат" (1 Коринтяни 2:2). 

В атмосфера като тази в Антиохия, дарбите на Духа ще бъдат в действие. И те ще бъдат използвани за славата на Бог, а не за човек. Членовете в Антиохия можеха да говорят в полза на Бог, защото се бяха предали на желанията на Духа. "Отделете Ми Варнава и Савел!" Те познаваха умът на Духа. Такова едно отделяне щеше да струва на местното Тяло в Антиохия двама много полезни братя. Това щеше да изисква членовете да дават финансово за да поддържат това мисионерско старание. Но желанията на Духа управляваха членовете, които се събираха там.

Смирение, молитва и постене, даване, слушане, и единство: Всички тези неща присъстваха в сърцата на вярващите. И понеже тези неща изпълваха сърцата им индивидуално, Църквата течеше с добротата на Бог, плодовете на правдата, единството на Духа, и преуспяването на Господа. Такава атмосфера не трябва да бъде изключението, но по-скоро нормата.

6. Правилно свързани заедно

"От когото цялото тяло, сглобено чрез службата на всяка става, според съразмерното действие на всяка една част, изработва растежа на тялото за неговото изграждане в любовта." 

Трябва да има ефективна работа в действието на всяка една част. Всеки един трябва да допринася защото първо е приел. Ние трябва да растем в зрялост и плодовитост. Ние трябва да растем в нашата способност да познаваме "любовта на Христос, която надминава всяко знание." Думата "надминава" означава да надхвърля или да превъзхожда. Петър имаше знанието, че Исус беше "Христос, Синът на Живия Бог," но по време на разпъването той го следваше от толкова далеч. Йоан възлюбеният беше при кръста защото "любовта надхвърля знанието." Любовта съдържа знание; тя го обвива; тя държи знанието правилно. Любовта ще ни заведе там където знанието не може.

Павел казва, че ние можем да бъдем занесени на място където "можем да бъдем в състояние да разберем заедно с всичките светии какво е широчината и дължината, височината и дълбочината и да познаем Христовата любов…" (Ефесяни 3:18-19).

Как можем някога да бъдем занесени на това място? Да "разберем" е да приемем и тогава да изразим любовта на Бог. Бог толкова възлюби света, че даде Своя Син. Помисли за всичките отвратителни характери съдържащи се в "света," които Господ толкова възлюби. Тази любов беше протегната към всички, които бяха Божии врагове, всички тези, които Го отхвърлиха, мразеха Го, дори Го хулеха.

7. Тайната на Господа

"Довереният съвет (или интимното общуване) на Господа е за онези, които Му се боят, и заветът Му ще им се яви" (Псалм 25:14). 

Страхът от Господа е състояние на сърцето, което държи Бог в страхопочитание. Това е страхопочитание произтичащо от виждането ни (до някаква степен) на Неговата слава в сравнение с нашата човешка слабохарактерност: Неговата святост в сравнение с нашата неправедност, Неговото всемогъщество в сравнение с нашата слабост. Такова отношение на сърцето ще ни доведе в интимно общение с Него. Той ще споделя Своите тайни с нас. Тези тайни стават знание обвито в любов. И това знание и любов ще ни упълномощят да ходим противоположно на тези, които нямат такова знание. То ще ни даде способност да изтърпим неправилно съдене от хора. И то ще се влее в нас със сила във вътрешния човек, за да ходим в места, които по едно време са били недостъпни за нас.

Исая видя славата на Бога и заяви: 

"Ще види плод от мъката на душата Си и ще се насити. Праведният Ми Слуга ще оправдае мнозината чрез познаването Му от тях и ще се натовари с беззаконията им" (Исая 53:11). 

Чрез познаването Му! Това познаване беше основано върху интимно взаимоотношение с Неговия Баща. Той носеше това познаване ежедневно докато ходеше по земята. И поради него, Той можеше да издържи отхвърлянето от хора докато спечели победа на кръста. Неговото познаване се получаваше в пътеките на унижаване и смаляване. 

"Гърба си дадох на биячите и бузите си — на скубачите, не крих лицето си от опозоряване и заплюване" (Исая 50:6). 

Стиховете преди ст.6 казват как Бог събуждаше Господа "сутрин след сутрин" за да споделя своето знание с Него. Когато Синът започва Своята ежедневна практика в дърводелската работилница, Той беше прекарал вече много време в интимност със Своя Баща. Това беше тяхното взаимоотношение, което Го подсили с мощ във вътрешния човек и Му даде способност "да понесе неправдата на мнозина."

Колко пъти някой влиза в Неговата дърводелска работилница и Му вика от недоволство за работата, която е свършил? Колко Го проклинаха, мамеха Го, или правеха неразумни, сърдити търсения? Но от Своето познаване, от любовно взаимоотношение със Своя Баща, Той беше способен да им даде благодат.

Ако такова познаване и сила са в Църквата, любовта ще управлява и ще покрива множество грехове. Когато Господ започна Своето земно служение, интимността с Неговия Баща продължи и нарасна, по този начин Той можеше да понесе и нарастващото преследване.

Местното Тяло може да има това, което Църквата в Антиохия имаше, или може да се изроди до нивото на духовната атмосфера в Коринт. То може да потъне във всяко беззаконие освен това. Божиите пътища единствено ще произведат истинско Библейско преуспяване във вярващият и в Църквата. Общението на светиите може да нарасне в постоянно увеличаващо се богатство. Ако основата е Христос, ако Главата е Христос, ако мъдростта на Църквата е Христос, ако праведността е Неговата, тогава Църквата ще съдържа "богатствата на мъдростта на Бог скрити в Христос Исус." Ще има една вяра, един Дух, едно Тяло, и един Господ. И ние ще бъдем с един ум и с едни уста ще хвалим Бога.

Заключение

Познаването на истината ще ни освободи. Забелязахте ли, че Божията работа относно вас е да ви промени във вътрешния човек за да се съобразите с Неговия образ? Ако е така, вие ще дойдете в почивка и мир по отношение на това, от което другите могат да се нуждаят от вас или могат да вършат срещу вас. Този мир ще ви даде способност да избегнете да бъдете засягани от несъвършенствата на другите. Такова едно откровение ще освободи всеки от нас от това да се опитваме да променим всеки друг за да ни се хареса.

Павел ни казва, че ние трябва да си "претърпяваме един на друг с любов." Всяко взаимоотношение, което ние желаем да задълбочим ще бъде изпитано. Нашите несъвършенства ще поставят напрежения в тези взаимоотношения. Докато не посрещнем тези несъвършенства с благодатта на Бога, ние ще се провалим на изпита. Резултата ще бъде разрушено взаимоотношение или още едно църковно разцепление. Или можем да напуснем сегашното местно Тяло, с което сме се събирали, за да открием нещо по-приемливо за нашата нужда. Но напускайки, ние ще вземем нашите несъвършенства с нас и тези несъвършенства ще причинят бъдещи проблеми в следващата група.

Може ли дадено местно Тяло да дойде в това, което Бог има за него? Църквата в Антиохия доказва, че това е възможно. Когато сте прочели тази книга, вашето сърце може да каже, "О, да бъда свързан заедно в единството на Духа с други християни1" Не излизайте вън за да търсите такава група. По-скоро, обърнете очите си към Исус. Нека светлината на живота да блести във и от вас. Станете това, което трябва да станете в Него и Му позволете да ви води към взаимоотношение с групата, която Той желае. Пребъдвайте в Него, миг след миг и вие ще посрещате нуждите на другите. Пребъдвайте в Него и тяхната нужда относно вас няма да ви провали. Вие ще носите живот във всяка ситуация, която срещате.

Да четете Словото, умствено да се съгласявате с него, и дори да се радвате в него не е достатъчно. Ние трябва да обърнем внимание на увещанието дадено в Яков 1:22-25: 

"Бъдете обаче изпълнители на словото, а не само слушатели, мамещи себе си. Защото, ако някой е слушател на словото, а не изпълнител, той прилича на човек, който гледа естественото си лице в огледалото, понеже се оглежда и си отива, и веднага забравя какъв е бил. Но който вникне в съвършения закон на свободата и постоянства, който не е забравлив слушател, а изпълнител на дело, ще бъде блажен в това, което прави." 

Ние трябва да вземем Словото и да го приложим към нашия живот в нашите взаимоотношения с другите. Това е личното приложение на Словото, което причинява благословенията да бъдат освободени. Ние трябва да гледаме в огледалото на Божието Слово и трябва да виждаме, до някаква степен, славата на Господа. Истинското виждане на славата на Господа и светлината на живота ще роди надежда в нас, че ние можем да станем чисти дори както Той е чист. Тази надежда ще ни държи пребъдващи в Него и кръвта на Христос ще ни очиства от всеки грях. Пребъдването в Него ще ни направи да станем повече и повече съобразени с Него докато гледаме Неговата слава.

Бог продължително излива Своята благодат върху нас. Той е толкова верен към нас, и ние също трябва да бъдем верни един към друг. Начинът, по който Бог ни е възлюбил трябва да бъде начинът, по който ние трябва да се обичаме един друг (1 Йоан 4:11). 

Молитва Господи, ние погледнахме в огледалото на Твоето Слово и видяхме и Теб и себе си. Ние желаем да ни изпълниш с Твоя Дух, така че както Си Ти така и ние да бъдем в този свят. Нека да бъдем работници заедно с Теб изработвайки Твоето сърце на любов и прощение към другите. Нека да не бъдем забравливи слушатели, нито тези, които забравят какви хора са, но направи ни винаги да гледаме Твоето лице, така че да можем да се променяме в същия образ от слава в слава чрез Твоя Дух.

Направи ни част от Тялото на Христос, която функционира както Ти имаш за нас да функционираме: Давайки и благославяйки другите с това, което сме получили от Твоето изобилно даващо сърце. Нека Твоя вечен живот да пребъдва в нашите сърца, така че другите да могат да вкусят и да видят, че Господ е добър. Свържи нашите сърца заедно в любовта на Христос, в която има само един Господ, една вяра, един Дух, и едно Тяло. Амин.