Къде отиваш, Господи? – Quo vadis

> Първа част - >> I

Петроний се събуди чак към обяд и както обикновено много уморен. Вечерта беше прекарал на пиршество у Нерон, а то беше продължило до късно през нощта. От известно време здравето му бе почнало да се влошава. Сам той казваше, че сутрин се събужда като вдървен и не може да събере мислите си. Но утринната баня и старателното масажиране на тялото от опитните роби ускоряваха постепенно ленивото му кръвообращение, разсънваха го, ободряваха го, възвръщаха силите му така, че от елеотезиума, тоест от последното отделение на банята, той излизаше просто възроден, с очи блестящи от остроумие и веселост, подмладен, изпълнен с жизненост, изящен, тъй недостижим, че и самият Отон не можеше да се мери с него: с истинския, както го наричаха, arbiter elegantiarum.

В обществените бани той отиваше рядко; само ако там се появеше някой превъзходен ритор, за когото се говореше из града, или пък когато в ефебиите ставаха някои много интересни състезания. Впрочем той си имаше в своята инсула собствена баня, която Целер, прославеният сътрудник на Север, му бе разширил, преустроил и обзавел с такъв изящен вкус, че самият Нерон признаваше превъзходството й в сравнение с баните на цезаря, въпреки че те бяха по-обширни и наредени с много по-голям разкош.

И така, след снощното пиршество, на което Петроний, отегчен от шутовщините на Ватиний, взе участие заедно с Нерон, Лукан и Сенецион в диатрибата има ли жената душа — той сега беше станал късно и както обикновено се къпеше. Двама едри балнеатори току-що го бяха сложили на мензата от кипарисово дърво, покрито със снежнобял египетски бис, и с длани, навлажнени с благовонен елей, натриваха стройното му тяло. А той със затворени очи чакаше топлината на лаконикума и топлината на ръцете им да премине в него и да прогони отпадналостта.

Но след известно време Петроний заговори — отвори очи и започна да разпитва за времето, а после за гемите, които ювелирът Идомен беше обещал да му изпрати днес, за да ги разгледа… Времето беше хубаво, само лек ветрец подухваше откъм Албанските планини, а гемите още не бяха пристигнали. Петроний пак притвори очи и заповяда да го пренесат в тепидариума, когато изведнъж иззад завесата се показа номенклаторът и съобщи, че младият Марк Виниций, току-що завърнал се от Мала Азия, е дошъл да го види.

Петроний нареди да поканят госта в тепидариума, където отиде и той самият.

Виниций бе син на по-голямата му сестра, която преди години се беше омъжила за Марк Виниций, консул по времето на император Тиберий. Младият Марк Виниций служеше под началството на Корбулон срещу партите и сега, след края на войната, се връщаше в Рим.

Петроний изпитваше към него слабост, граничеща с привързаност, понеже Марк беше хубав младеж с атлетическо телосложение и умееше да спазва известна естетическа мярка сред общата разпуснатост, а това Петроний ценеше повече от всичко.

— Поздрав на Петроний — каза младият човек, влизайки с пъргава крачка в тепидариума, — нека боговете ти дарят успех, особено Асклепий и Киприда, защото под тяхната двойна закрила никакво зло не може да те сполети.

— Добре дошъл в Рим и нека бъде сладка почивката ти след войната — отвърна

Петроний, като протегна ръка от гънките на меката карбасова тъкан, в която се беше загърнал. — Какво има в Армения? Докато беше в Азия, не си ли ходил и към Витиния?

Петроний някога беше служил като управител на Витиния и беше управлявал гъвкаво и справедливо. Това беше в странно противоречие с неговия характер, характер на човек, прочут със своята изнеженост и любов към насладите — и затова той обичаше да си спомня тези времена, които доказваха какво би могъл да бъде, ако поискаше.

— Бях в Хераклея — отвърна Виниций. — Изпрати ме там Корбулон със заповед да събера подкрепления.

— Ах, Хераклея! Познавах там една девойка от Колхида, за която бих дал всички тукашни разведени патрицианки, без да изключвам и Попея. Но това е стара история. Кажи по-добре какво се чува откъм портската граница? Досадни ми са, право да ти кажа, всички тия, вологези, тиридати, тигранеси и тия варвари, които, както твърди младият Арулан, у дома си още ходели на четири крака, а само пред нас… се преструват на хора. Но сега в Рим много се говори за тях, може би защото е опасно да се говори за нещо друго.

— Тази война върви зле. И ако не беше Корбулон, можеше да се обърне в поражение.

— Корбулон! Кълна се в Бакхус! Той е същински бог на войната, истински Марс: голям вожд, а същевременно сприхав, правдив и глупав. Обичам го, макар и само за това, че Нерон се бои от него.

— Корбулон не е глупав човек.

— Може да имаш право, впрочем — все едно. Глупостта, както казва Пирон, с нищо не е по-лоша от мъдростта и по нищо не се различава от нея.

Виниций започна да разказва за войната. Но когато притвори клепки, младежът, виждайки неговото уморено и поотслабнало лице, промени темата на разговора и загрижено започна да го разпитва за здравето.

Петроний пак отвори очи.

Здравето!… Не. Той не се чувствуваше здрав. Наистина още не беше стигнал до състоянието на младия Сисена, който, когато сутрин го внасяли в банята, питал седи ли, или лежи. Но и здрав не беше. Виниций току-що му бе пожелал закрилата на Асклепий и Киприда. Но Петроний не вярваше в Асклепий. Не бе известно дори чий син е бил този Асклепий — дали на Арсиноя или на Коронида, а когато майката не е сигурна, тогава какво остава за бащата? Днес никой не можеше да гарантира и за собствения си баща дори!

Като каза това, Петроний се разсмя, а после продължи:

— Изпратих наистина преди две години в Епидавър три дузини живи косове и потир с жълтици, но знаеш ли защо? Ей така, казах си: дали ще помогне, или не — не знам, но поне няма да навреди. И ако хората по света все още принасят жертви на боговете, то е, защото всички разсъждават така, както аз в тоя случай. Всички! С изключение може би на мулетарите, които пътниците наемат при Порта Капена. Освен с Асклепий имах работа и с асклепиадите миналата година, когато имах болки в мехура. Извършваха заради мене инкубации. Знаех, че са шарлатани, но и тогава си казвах: че какво ми вреди! Светът се крепи на шарлатанството, а животът е измама. Душата — и тя е илюзия. Трябва обаче да имаш поне малко разум, за да можеш да различаваш сладостните илюзии от горчивите. В моя хипокауст съм наредил да палят кедрово дърво, посипано с амбра, защото предпочитам благоуханията пред зловонията. Колкото за Киприда, на която ти също ме препоръча, ще ти кажа, че съм изпитал силата на закрилата й и сега имам бодежи в десния крак. В същност тя е добра богиня. Предполагам, че ти рано или късно ще занесеш бели гълъби на нейния олтар.

— Да — каза Виниций. — Стрелите на партите не ме стигнаха, но ме улучи стрелата на Амур… съвсем ненадейно… само на няколко стадии от, градските порти.

— Кълна се в белите колене на харитите! Ще ми разправиш, когато имаш време.

— Тъкмо за това съм дошъл, да искам от тебе съвет — отговори Марк.

Но в този момент влязоха епилаторите, които се заеха с Петроний. А Марк свали туниката си и влезе във ваната с хладка вода, тъй като Петроний го покани да се окъпе.

— Ах, не питам дори дали чувствата ти са споделени… — отвърна Петроний, загледан в младото, сякаш изваяно от мрамор тяло на Виниций. — Ако Лизип беше те видял, днес ти щеше да красиш портата към Палатин като статуя на младия Херкулес.

Момъкът се усмихна със задоволство и почна да се гмурка във ваната, като изплискваше обилно топлата вода по мозайката с изображение на Хера, когато моли Съня да приспи Зевс. Петроний гледаше своя племенник с доволните очи на артист-познавач. Но когато Виниций свърши и се предаде и той на свой ред на грижите на епилаторите, влезе един лектор с бронзова кутия, пълна със свитъци папирус.

— Искаш ли да послушаш? — запита Петроний.

— Ако е твое произведение — с удоволствие! — отговори Виниций. — Но ако не е, предпочитам да разговаряме. Поетите днес причакват хората на всеки ъгъл по улиците.

— Така е. Не можеш да минеш край базилика или баня, край библиотека или книжарница и да не видиш някой поет да жестикулира като маймуна. Агрипа, когато пристигнал тук от Ориента, ги помислил за луди. Но такива са сега времената. Цезарят пише стихове и всички му подражават. Само че не бива да се пишат стихове по-хубави от неговите и затова аз се страхувам малко за Лукан… Но аз си пиша проза и с нея не угощавам нито себе си, нито другите. Това, което лекторът щеше да чете, са кодицилите на горкия Фабриций Вейентон.

— Защо „горкия“?

— Защото му заповядаха да играе ролята на Одисей и да не се връща у дома си, докато не му наредят. За него тази одисея ще бъде донякъде по-лека, отколкото за Одисей, защото жена му не е Пенелопа. Впрочем съвсем ясно е, че с него постъпиха глупаво. Но тук към всичко се отнасят повърхностно. Това е лоша и доста скучна книга, която всички се нахвърлиха да четат едва когато авторът й бе изпратен в изгнание. Сега навсякъде се чува: „Scandala! Scandala!“ Възможно е някои работи да ги е измислил Вейентон, но аз, който познавам града, познавам нашите патриции и нашите жени, те уверявам, че всичко това е по-бледо от действителността. Сега всеки търси там себе си със страх, а познатите — със злорадство. В книжарницата на Авирун сто души преписват книгата под диктовка — и успехът й е осигурен.

— Няма ли там и твои историйки?

— Има, но авторът не е точен, защото аз съм едновременно и по-лош, и по-малко плитък, отколкото ме е представил. Знаеш ли, ние тук отдавна сме изгубили способността да различаваме нравственото от безнравственото, затова и на мен самия ми се струва, че наистина такава разлика няма, въпреки че Сенека, Музоний и Тразеа се преструват, че я виждат. На мен ми е все едно! Кълна се в Херкулес, говоря, каквото мисля. Но аз все още го превъзхождам с това, че знам кое е безобразно и кое красиво, а нашият меднобрад поет, водач на колесница, певец, танцьор и хистрион — неразбира.

— Все пак жал ми е за Фабриций! Добър другар е той!

— Погуби го неговото тщеславие. Всеки го подозираше, но никой не беше сигурен, а той самият не се стърпя и навсякъде разгласи „под секрет“. Ти чувал ли си историята на Руфин?

— Не.

— Хайде тогава да минем във фригидариума, за да се разхладим, и там ще ти я разкажа.

Отидоха във фригидариума, там от фонтана в средата бликаха бледорозови струи, ухаещи на виолетки. Седнаха в ниши, застлани с коприна, почнаха да се разхлаждат и известно време мълчаха. Виниций замислено гледаше бронзовия фавън, който, прегърнал през рамо една нимфа, жадно търсеше с уста нейните устни, и каза:

— Този има право. Ето, това е най-хубавото в живота.

— Горе-долу! Но ти освен това обичаш и войната, която аз не обичам, защото под палатките ноктите се пукат и губят розовия си цвят. Впрочем всеки си има свои любими предпочитания. Меднобрадия обича песните, особено своите, а старият Скаур — коринтската си ваза, която нощем е до леглото му и която целува, ако не може да спи. От целуване вече е изтъркал ръба й. Кажи ми, ти не пишеш ли стихове?

— Не. В живота си не съм написал и един хекзаметър дори.

— А не свириш ли на лютня? Не пееш ли?

— Не.

— А колесница караш ли?

— Състезавал съм се на времето в Антиохия, но без успех.

— Тогава съм спокоен за тебе. А на хилодрома към коя партия си?

— Към зелените.

— Тогава съм спокоен. Е, притежаваш наистина голям имот, но не си толкова богат като Палас или Сенека. Защото, знаеш ли, у нас сега е хубаво да пишеш стихове, да пееш със съпровод на лютня, да декламираш и да се състезаваш в цирка. Но още по-добре и по-безопасно е да не пишеш стихове, да не свириш, да не пееш и да не се състезаваш в цирка. Най-хубаво е да умееш да се възхищаваш, когато Меднобрадия върши всичко това. Ти си хубав момък и може би те застрашава само това да не се влюби в тебе Попея. Но тя е твърде опитна, за да го стори. На любов се е наситила при двамата си първи мъже, а от третия търси друго. Знаеш ли, че тоя глупак Отон все още я обича до полуда… Броди из скалите на Испания и въздиша. И така е изгубил предишните си навици и се е занемарил, че сега, за да му направят фризурата, са достатъчни само три часа дневно. Кой би очаквал такова нещо, и то от един Отон.

— Аз го разбирам — отвърна Виниций. — Но на негово място бих направил друго.

— А какво по-точно?

— Бих създавал свои верни легиони от тамошните планинци. Добри войници са тези иберийци.

— Виниций! Виниций! Иска ми се да ти кажа, че не си способен на това. И знаеш ли защо? Такива работи се правят, но за тях не се говори дори условно. Колкото за мен — аз на негово място бих се надсмивал над Попея, надсмивал се бих и над Меднобрадия и бих си формирал легиони, но не от иберийци, а от иберийки. Най-много бих писал епиграми, но не бих ги чел на никого, а не като този клетник Руфин.

— Ти нали щеше да ми разкажеш неговата история.

— Ще ти я разкажа в унктуариума.

Но в унктуариума вниманието на Виниций се насочи към нещо друго — към чудните робини, които чакаха да дойдат къпещите се. Две от тях, негърки, подобни на великолепни статуи от абанос, почнаха да натриват телата им с фини арабски благовония, две сръчни във вчесването фригийки държаха в меките си и гъвкави като змии ръце полирани стоманени огледала и гребени, а други две, красиви като богини гръцки девойки от остров Кос, чакаха да дойде време да надиплят на красиви гънки тогите на двамата господари.

— Кълна се в Зевс, господари на облаците! Каква отбрана прислуга имаш ти!

— Предпочитам да са отбрани, отколкото да са много на брой — отговори Петроний. — Цялата моя фамилия в Рим не надминава четиристотин глави и мисля, че само новобогаташите се нуждаят от повече хора за лична прислуга.

— По-прекрасни тела не притежава и Меднобрадия дори — продължи с разширени ноздри Виниций.

На тия думи Петроний отговори дружелюбно и малко нехайно:

— Ти си мой роднина, пък аз не съм нито такъв егоист като Бас, нито такъв педант като Авъл Плавций.

Но Виниций, като чу последното име, забрави девойките от Кос, живо вдигна глава и запита:

— Откъде ти дойде наум за Авъл Плавций? Знаеш ли, че аз, като си навехнах ръката край града, бях петнайсетина дни в техния дом? Плавций случайно минаваше оттам и като видя колко много страдам, взе ме в дома си, а там неговият роб, лекарят Мормон, ме излекува. Тъкмо за това исках да говоря с тебе.

— Защо? Да не би случайно да си се влюбил в Помпония? В такъв случай жал ми е за тебе: не е млада, пък е и добродетелна! Не мога да си представя по-лошо съчетание от това. Бъррр!

— Не в Помпония — eheu! — рече Виниций.

— Тогава — в коя?

— Да знаех поне в коя! А аз дори не съм сигурен как е името й: Лигия или Калина? В къщи я наричат Лигия, понеже е от народа лигийци, а има и свое варварско име Калина. Чуден е тоя Плавциев дом. Гъмжи от хора, а пък е тих като младите гори на Субиакум. Петнайсетина дни аз не знаех, че там живеело божество. Докато веднъж на разсъмване не я видях да се мие в градинския фонтан. И кълна ти се в ляната, от която се е родила Афродита, че лъчите на зората просто преминаваха през нейното тяло. Мислех, че когато слънцето нагрее, тя ще се разтопи в светлината, както се разтапя Зорницата. После я видях още два пъти и оттогава не зная що е спокойствие, нямам други желания, не искам и да зная какво ще ми даде градът, не искам жени, не желая злато, не искам коринтски бронз, нито янтар, нито седеф, нито вино, нито пиршества, искам само Лигия. Казвам ти искрено, Петроний, че копнея за нея, както е копнял за Пазитея Сън, изобразен на мозайката в твоя тепидариум. Копнея по цели дни и нощи.

— Ако е робиня, откупи я.

— Тя не е робиня.

— Че каква е? Да не би да е освободена робиня на Плавций?

— Тя никога не е била робиня, затова сега не може да бъде освободена робиня.

— Тогава?

— Не знам: царска дъщеря или нещо подобно.

— Ти ме заинтригува, Виниций.

— Ако желаеш да ме изслушаш, веднага ще задоволя любопитството ти. Историята не е много дълга. Ти може би лично си познавал Ваний, краля на свебите, който е бил изгонен от родината си и дълго време живял в Рим като изгнаник; прославил се е дори с щастието си в играта на кости и като опитен водач на колесница. Цезар Друз го върнал на трона. Ваний бил наистина способен човек, отначало царувал добре и водил успешни войни, а после почнал да граби не само съседите, но и своите свеби. Тогава Вангион и Сидон — двамата му сестриници и синове на Вибилий, царя на хермундурите, решили да го принудят пак да се върне в Рим… да опита щастието си в играта на кости.

— Помня, това беше неотдавна, по времето на Клавдий.

— Да. Избухнала война. Ваний повикал на помощ язигите, а неговите мили сестрини синове повикали лигийците, които пък, като чули за богатствата на Ваний и подмамени от надеждата за плячка, нахлули и били толкова много, че Клавдий се страхувал за спокойствието по границите на империята. Клавдий не пожелал да се намесва във войната между варварите, но все пак писал на Ателий Хистер, предводител на крайдунавския легион, да следи зорко хода на войната, за да не допусне да бъде смутен нашият мир. Хистер тогава поискал от лигийците да дадат дума, че няма да прекрачат границата; те не само се съгласили, но дали и заложници, сред тях били жената и дъщерята на техния вожд… Ти знаеш, че варварите отиват на война с жените и децата си… И ето моята Лигия е дъщеря на този вожд.

— Откъде знаеш всичко това?

— Каза ми го сам Авъл Плавций. Лигийците наистина тогава не прекрачили границата: но варварите връхлитат като буря и отминават като буря. Така изчезнали и лигийците заедно със своите рога на турове по главите. Разбили Ваниевите свеби и язигите, но в тоя бой паднал царят им. След това си отишли с плячката, а заложниците останали в ръцете на Хистер. Майката скоро умряла и Хистер, като не знаел какво да прави с детето, изпратил го на управителя на Германия, Помпоний. А той след края на войната с катите се върнал в Рим, където Клавдий, както знаеш, му позволил да празнува триумф. Момичето вървяло тогава след колесницата на победителя. Но след тържеството, понеже заложницата не може да се смята за пленница, а и Помпоний не знаел какво да я прави, дал я най-накрая на сестра си Помпония Грецина, жената на Плавций. В тази къща, където всичко живо, като почнеш от господарите и свършиш с пилетата в курника, е добродетелно, момичето израсло, станало мома, уви, добродетелна като самата Грецина и толкова прекрасна, че дори Попея би изглеждала в сравнение с нея като есенна смокиня до хесперидска ябълка.

— И какво?

— И повтарям ти, че от тоя миг, когато при фонтана ми се стори, че лъчите проникват през тялото й, аз се влюбих безпаметно.

— Значи, толкова е прозрачна — като млада сардинка.

— Недей да се шегуваш, Петроний, а ако те заблуждава свободата, с която аз сам говоря за моята страст, знай, че ярката дреха често пъти покрива дълбоки рани. Трябва да ти кажа и това, че на връщане от Азия преспах една нощ в храма на Мопс, за да видя прорицателен сън. И ето насън ми се яви самият Мопс и ми предсказа, че в моя живот благодарение на любовта ще настъпи голяма промяна.

— Чувал съм как Плиний говореше, че не вярва в боговете, но вярва в сънищата, и може би има право. Моите шеги не ми пречат понякога да мисля, че всъщност има само едно божество, предвечно, всевластно, творческо: Venus genitrix. Тя слива душите, слива телата и материята. Ерос е извел света от хаоса. Дали е направил добре — това вече е друг въпрос, но щом е така, трябва да признаем неговото могъщество, макар че можем да не го благославяме…

— Ах, Петроний! На този свят е по-лесно да намериш философ, отколкото добър съвет.

— Кажи ми, какво всъщност искаш ти?

— Искам да имам Лигия. Искам ръцете ми, които сега прегръщат само въздуха, да я прегърнат и притиснат до гърдите ми. Искам да дишам нейния дъх. Ако беше робиня, дал бих на Авъл сто девойки с нозе, белосани с вар, в знак, че ги продават за първи път. Искам да я имам в дома си дотогава, докато главата ми не побелее като върха Соракте зиме.

— Тя не е робиня, но все пак се числи към фамилията на Плавций, а понеже е изоставено дете, би могла да се смята за алумна. Плавций може да ти я отстъпи, ако пожелае.

— Ти, изглежда, не познаваш Помпония Грецина. Впрочем и двамата са се привързали към нея като към собствено дете.

— Познавам аз Помпония. Същински кипарис. Ако не беше жена на Авъл, биха могли да я наемат за оплаквачка на умрели. От смъртта на Юлия не е сваляла тъмната стола и изобщо има вид, сякаш още приживе ходи по поляна, обрасла с асфодели. При това е и univira, та всред нашите, разведени по четири и пет пъти жени тя е феникс… А… чул ли си, че сега в Горен Египет се бил излюпил фениксът, а това му се случва на петстотин години веднъж?

— Петроний! Петроний! За феникса ще си поприказваме друг път.

— Какво да ти кажа аз, Марк. Познавам Авъл Плавций, който, при все че осъжда моя начин на живот, има слабост към мен, а може дори и да ме уважава повече от другите, защото знае, че никога не съм бил доносчик както например Домипий Афер, Тигелин и цялата банда приятели на Меднобрадия. А и без да съм се преструвал на стоик, неведнъж съм осмивал някои постъпки на Нерон, на които Сенека и Бур са гледали през пръсти. Ако смяташ, че мога да измоля за теб нещо от Авъл, аз съм готов да ти услужа.

— Смятам, че можеш. Ти имаш влияние върху него. А освен това твоят ум има неизчерпаеми възможности… Ако разбереш положението и поговориш с Плавций…

— Ти преувеличаваш и моето влияние, и остроумието ми, но ако става дума само за това, ще поговоря с Плавций веднага щом се върнат в града.

— Те са се върнали още преди два дена.

— Тогава да идем в триклиниума, където ни чака закуската, а след това, като се подкрепим, ще заповядаме да ни отнесат при Плавций.

— Винаги си ми бил скъп — живо отвърна Виниций, — но сега сигурно ще наредя да поставят сред моите лари статуята ти — такава, прекрасна като тази, и ще й принасям жертви.

И като каза това, той се обърна към статуите, които красяха цяла стена на благоуханната малка зала, и посочи с ръка статуята на Петроний, представен като Хермес с жезъл в ръка. И добави:

— Кълна се в светлината на Хелиос! Ако „божественият“ Александър[1] е приличал на тебе — не се чудя на Елена.

В този възклик имаше колкото ласкателство, толкова и искреност, защото Петроний, макар и по-възрастен и не толкова снажен, беше по-хубав дори и от Виниций. Жените в Рим се възхищаваха не само от гъвкавия му ум и от вкуса му, който му бе спечелил името арбитър на елегантността, но и от тялото му. Това възхищение се беше изписало дори и на лицата на тия момичета от Кос, които сега подреждаха диплите на тогата му, едната от тях, Евника, тайно влюбена в него, го гледаше в очите с покорност и възторг.

Но той дори не обърна внимание на това и усмихвайки се на Виниций, почна да му цитира в отговор на изказването на Сенека за жените: animal impudens… etc… etc…

А после, като обгърна с ръка плещите му, въведе го в триклиниума.

В унктуариума двете гръцки момичета, фригийките и двете негърки започнаха да прибират благовонията. Но в същия момент иззад дръпнатата завеса към фригидариума се показаха главите на балнеаторите и се разнесе тихо „пст“ — на тоя зов едната от гъркините, фригийките и двете негърки скочиха и в миг изчезнаха зад завесата. В термите настанаха минути на свобода и удоволствия, на които надзирателят не пречеше, тъй като и той сам често вземаше участие в подобни веселия. За тях се досещаше и Петроний, но като човек разбран и враг на наказанията, гледаше на тия неща през пръсти.

В унктуариума остана само Евника. Известно време тя се вслушваше в отдалечаващите се по посока на лаконикума гласове и смях, а после вдигна инкрустираното с янтар и слонова кост столче, на което преди малко бе седял Петроний, и го пренесе предпазливо до статуята му.

Унктуариумът бе изпълнен със слънчева светлина и с багрите на дъгоцветните мрамори, с които бяха покрити стените.

Евника стъпи на столчето и като се изправи на една и съща височина със статуята, изведнъж метна ръце на шията й, отхвърли назад златистите си коси, притисна розовото си тяло до белия мрамор и в упоение почна да целува студените устни на Петроний.



[1] Т.е. Парис; има се пред вид епитетът, с който го назовава Омир в „Илиада“ — Бел. Пр.

>> II

След закуската, която за двамата другари беше още утринна закуска, тогава, когато простосмъртните отдавна вече бяха свършили обедния прандиум, Петроний предложи да подремнат. Според него този час беше твърде ранен за посещение. Има наистина хора, които навестяват познатите си още от изгрев слънце, като смятат този обичай за стар, римски. Но той, Петроний, го смяташе за варварски. Следобедните часове са най- подходящи, и то чак когато слънцето се спусне към храма на Юпитер Капитолийски и започне да гледа косо Форума. През есента е още горещо и хората, след като се нахранят, обичат да поспят. А сега е приятно да се послуша шумът на фонтана в атриума и след задължителните хиляда крачки да си подремнеш в червената светлина на слънцето, която провиква през пурпурните полуспуснати веларии.

Виниций призна, че той има право и започнаха да се разхождат и да разговарят нехайно за това, което се чува на Палатин и из града, пофилософстваха малко и за живота. След това Петроний отиде в кубикулума, но не спа дълго. След половин час той излезе, нареди да му донесат вербена и започна да я мирише и да натрива с нея ръцете си и слепите очи.

— Няма да повярваш — каза той — как освежава и ободрява. Сега съм готов.

Лектиката отдавна ги чакаше и те седнаха и поръчаха да ги отнесат на викус Патрициус в дома на Авъл. Инсулата на Петроний се намираше на южния склон на Палатин, около тъй наречените Карини, така че най-късият път минаваше под форума; но понеже Петроний искаше да намине и у златаря Идомен, нареди да ги носят през викус Аполинис и Форума към викус Сцелератус, където беше пълно с най-различни бараки.

Огромните негри вдигнаха лектиката и тръгнаха, а пред тях вървяха роби, наречени педисекви. Известно време Петроний мълчаливо поднасяше своите ухаещи на вербена длани към ноздрите си и, изглежда, обмисляше нещо, а след това каза:

— Дойде ми наум, че ако твоята горска богиня не е робиня, тя тогава би могла да напусне дома на Плавций и да се пренесе в твоя. Ти би я обкръжил с любов и обсипал с богатства, тъй както аз моята обожавана Хризотемида, която, между нас казано, ми е омръзнала толкова, колкото и аз на нея.

Марк поклати глава.

— Не? — попита Петроний. — В най-лошия случай работата ще опре до цезаря, а можеш да бъдеш сигурен, че макар и поради моето влияние, нашият Меднобрад ще бъде на твоя страна.

— Не познаваш Лигия! — възрази Виниций.

— Тогава позволи ми да те запитам, нима ти не само си я виждал, а я и познаваш?

Говорил ли си с нея? Признал ли си й твоята любов?

— Видях я най-напред при фонтана, а след това я срещнах два пъти. Не забравяй, че докато бях в дома на Авъл, живеех в страничната вила, предназначена за гости — а и ръката ми беше навехната, затова не можех да сядам на общата трапеза. Чак в навечерието на деня, за който бях съобщил, че ще си тръгна, срещнах Лигия на вечерята — и не можах да й продумам дума. Трябваше да слушам Авъл и неговите разкази за победите, които спечелил в Британия, а след това за упадъка на малките стопанства в Италия, което още Липиний Столон се бил старал да предотврати. Изобщо не зная дали Авъл е в състояние да говори за нещо друго, и не мисли, че ще можем да се изплъзнем от това, освен ако благоволиш да слушаш как ще ти говори за покварата на днешните времена. Те там имат фазани в птичарника, но не ги колят — всеки изяден фазан приближавал края на римското могъщество. Втори път я срещнах около градинската цистерна с току-що откъсната тръстика в ръка, която тя потапяше във водата откъм метлицата и ръсеше с нея растящите наоколо ириси. Погледни коленете ми. Кълна се в щита на Херкулес, казвам ти, че те не са треперели, когато върху нас налитаха с вой тълпите на партите; но се разтрепераха до онази цистерна. И смутен като хлапе, което още носи була на шията си, само молех за милост с очи и дълго не можах да продумам.

Петроний го изгледа като че ли със завист.

— Щастливец! — каза му той. — Колкото и да са лоши тоя свят и животът, едно вечно благо ще остане в тях — младостта!

А след малко запита:

— И не я ли заговори?

— Заговорих я, разбира се. Когато дойдох малко на себе си, казах й, че се връщам от Азия, че съм си навехнал ръката близо до града и че много съм изстрадал, но сега, когато е дошло време да напусна вече този гостоприемен дом, виждам, че страданието в него ми е по-скъпо, отколкото удоволствията другаде, по-ценна е болестта тука, отколкото здравето вън от него. Тя слушаше думите ми също смутена, с наведена глава и чертаеше нещо о тръстиката по пясъка о шафранов цвят. След това вдигна очи, още веднъж погледна начертаните знаци, после пак мене, като че искаше да ме запита нещо — и изведнъж избяга, като горска нимфа пред глупав фавън.

— Навярно има хубави очи?

— Като морето — и потънах в тях като в море. Повярвай ми, че и Архипелагът не е толкова син. След няколко минути дотича малкият Плавций и започна да ме пита нещо. Но аз не разбирах какво иска.

— О, Атина! — провикна се Петроний. — Свали от очите на това момче превръзката, която му е поставил Ерос, защото иначе ще си разбие главата о някоя колона в храма на Венера.

След това се обърна към Виниций:

— О ти, пролетна пъпко на дървото на живота, ти, първа зелена вейчице на лозата!

Би трябвало вместо у Плавций, да кажа да ни отнесат в дома на Гелоций, където има школа за неопитните в живота момчета.

— Какво в същност искаш да кажеш?

— А какво нарисува тя на пясъка? Не беше ли името на Амур или сърце, пронизано с неговата стрела, или пък нещо такова, от което ти би могъл да разбереш, че сатирите са нашепвали вече на ухото на тази нимфа тайните на живота? Как си могъл да не погледнеш тези знаци?

— Надянал съм тогата по-рано, отколкото мислиш — рече Виниций — и преди да дотича малкият Авъл, внимателно разгледах тези знаци. Все пак зная, че и в Гърция, и в Рим девойчетата често пъти пишат на пясъка признанията, които устата им не искат да промълвят… Но отгатни какво бе начертала тя!

— Ако не е това, което предположих, то не ще отгатна.

— Риба.

— Какво казваш?

— Казвам: риба. Може би това означава, че и досега в жилите й тече студена кръв — не зная! Но ти, който ме назова пролетна пъпка на дървото на живота, може би ще успееш по-добре от мен да разбереш този знак?

— Carissime! За такива неща питай Плиний. Той разбира от риби. Ако старият Апиций беше още жив, той също би могъл да ти каже нещо, понеже в живота си е изял повече риби, отколкото може да побере Неаполитанският залив.

По-нататъшният разговор беше прекъснат от глъчката на многолюдните улици, в които навлязоха. От викус Аполинис свиха към Форум Романум, а там, когато времето беше хубаво, преди залез слънце се трупаше много народ без работа, разхождаха се между колоните, разказваха си новини, гледаха минаващите лектики на знатните, за да надникнат най-накрая в златарските работилници, в книжарниците, в продавниците, където се разменяха пари, продаваха копринени тъкани или пък бронзови изделия и във всички други дюкяни, с каквито бяха пълни сградите в оная част на площада, която бе срещу Капитолий. Половината от Форума, точно под отвесните скали на римския дворец, беше вече потънала в сянка, докато колоните на издигнатите по-високо храмове, озарени от златиста светлина, се очертаваха в лазурната синева. По-ниските колони хвърляха удължени сенки върху мраморните плочи. Имаше толкова много колони, че погледът се губеше сред тях като в гора; сякаш на тези здания и колони им бе тясно. Те се издигаха едни над други, редяха се надясно и наляво, катереха се по околните хълмове, притискаха се о зидовете на двореца или едни о други, подобни на по-големи и по-малки, по-дебели и по-тънки, златисти и бели стволове, ту разцъфтели под архитравите с цветовете на аканта, ту извити в йонийски рогове, ту завършващи с прост дорийски квадрат. Над тази гора блестяха колоритни триглифи, от фронтоните се показваха изваяните образи на богове, а отгоре крилатите златни квадрити сякаш искаха да полетят в ефира, в онази синева, надвиснала спокойно над този гъсто застроен град на светилищата. В средата на площада и по краищата му струеше живата човешка река: множеството се разхождаше под арките на базиликата на Юлий Цезар, седеше по стъпалата на Кастор и Полукс, кръжеше около малкия храм на Веста и върху този огромен мраморен фон напомняше разноцветни рояци пеперуди или бръмбари. Отгоре по огромните стъпала, откъм храма, посветен на Юпитер Оптимус Максимус, прииждаха нови вълни; около рострите някои слушаха случайни оратори; тук-там се чуваха провикванията на продавачи на плодове, вино или вода, смесена със сок от смокини; на шарлатани, препоръчващи чудодейни лекарства, на гадатели, откриватели на скрити съкровища, тълкуватели на сънища. На места глъчката от разговорите и провикванията се смесваше със звуците на систра, на египетска самбука или на гръцки флейти. Тук-там пък болни, набожни или налегнати от грижа хора носеха жертви за храмовете. Между хората но каменните плочи се събираха, гладни за жертвено зърно, гълъби на малки ята, прилични на подвижни пъстри и тъмни петна, и ту се издигаха за малко нагоре с шумен плясък на крилете, ту пак се спущаха върху освободените от тълпата места. От време на време струпаните хора се разстъпваха пред лектиките, в които се виждаха изящни женски лица или пък сенатори и воини със застинали, някак безжизнени черти на лицата. Разноезичното население повтаряше на глас имената им и добавяше произволни прякори, подигравки или похвали. Между безредните групи понякога си проправяха път с отмерена стъпка войници или стражи, които пазеха реда по улиците.

Гръцкият език се чуваше наоколо толкова често, колкото и латинският.

Виниций отдавна не беше идвал в града и гледаше с любопитство това гъмжило от хора и самия Форум Романум, властващ над човешката вълна и същевременно така залян от нея, че Петроний, отгатвайки мисълта на другаря си, назова Форума „гнездо на квирити — без квирити“. Наистина местното население почти се губеше в тази тълпа от различни раси и народи. Тук се виждаха етиопци, едри русокоси хора от далечния север, британци, гали и германци, косооки жители на Серика, хора от бреговете на Ефрат и от бреговете на Инд, с бради, боядисани в керемиден цвят, сирийци от бреговете на Оронт, с очи черни и сластни; сухи, само кожа и кости жители на арабските пустини, евреи с хлътнали гърди, египтяни с вечна равнодушна усмивка на лицата и нумидийци, и афри; гърци от Елада, които наравно с римляните владееха града, но го владееха със знание, с изкуство, с ум и с хитрост; гърци от островите и от Мала Азия, и от Египет, и от Италия и от Нарбонска Галия. Сред тълпата на робите, с продупчени уши имаше и свободни, безделници, които цезарят забавляваше, хранеше, а дори и обличаше, и пришълци, привлечени в големия град от по-лекия живот и изгледите за сполука; не липсваха и дребни търговци, и жреци на Серапис с палмови клончета в ръка, и жреци на Изида, на олтарите на които се принасяха повече жертви, отколкото в храма на Зевс Капитолийски, и жреци на Кибела, носещи в ръка златни снопчета ориз, и жреци на странстващи божества, и източни танцувачки с яркоцветни митри, и продавачи на амулети, и змиеукротители, и халдейски маги, и най-сетне хора без каквото и да е занятие, които всеки ден се явяваха при хамбарите край Тибър за жито, биеха се за лотарийни билети в цирковете, прекарваха нощите си в порутените си къщи в оная част на града, отвъд Тибър, а слънчевите и топли дни — по криптопортиките, в мръсните гостилнички на Субура, по Милвиевия мост или пред минсулите на знатните, където от време на време им подхвърляха остатъци от трапезата на робите.

Петроний беше добре познат на тези тълпи. В ушите на Виниций постоянно звучеше: „Hic est!“ — „Той е!“ Обичаха го за щедростта му, а популярността му бе порасла много, откакто бяха научили, че Петроний е говорил пред Цезаря против смъртната присъда, издадена над цяла „фамилия“, т.е. над всичките, без разлика по пол и възраст, роби на префекта Педаний Секунд, за това, че един от тях в миг на отчаяние убил този жесток мъчител. Петроний наистина повтаряше на всеослушание, че това му било безразлично и че бил говорил на цезаря само неофициално, частно, като arbiter ellegantiarum, чиито чувства се възмущаваха от подобно варварско клане, достойно за скитите например, но не и за римляните. Въпреки това простият народ, който се бе възмутил от това клане, обичаше оттогава Петроний.

Но той самият не държеше на тая любов. Помнеше, че същият този народ бе обичал и Британик, когото Нерон отрови, и Агрипина, която поръча да убият, и Октавия, която бяха удушили в Пандатерия с гореща пара, след като й бяха прерязали вените, и Рубелий Плавт, който бе в изгнание, и Тразеа, на когото всяко утро можеше да донесе смъртна присъда. Любовта на народа можеше да се смята по-скоро за лошо предзнаменование, а скептикът Петроний беше и суеверен. Той презираше тълпата двояко: и като аристократ, и като естет. Според него хората, миришещи на варен боб, който носеха в пазвите си, а при това вечно прегракнали и запотени от игра на мора по ъглите на улиците и перистилите, не заслужаваха да се наричат хора.

И така, без да отговаря на ръкоплясканията и на целувките, които му изпращаха, той разправяше на Марк за Педаний, като се надсмиваше над променчивостта на шумната улична сган, която да другия ден след страшния бунт ръкопляскала на Нерон, когато отивал към храма на Юпитер Статор. Но пред книжарницата на Авирун Петроний заповяда да спрат, слезе, купи един изящен ръкопис и го подаде на Виниций.

— Подарък за тебе — каза той.

— Благодаря! — отвърна Виниций. И като погледна заглавието, попита:

— „Сатирикон“? Това е нещо ново; от кого е?

— От мен. Но аз не искам да последвам Руфин, чиято история щях да тя разправям, нито Фабриций Виентон. Затова никой не знае, а и ти не казвай никому.

— Ти казваше, че не пишеш стихове — рече Виниций, като разглеждаше ръкописа, — а тук твоята проза често се преплита със стихове.

— Когато го четеш, обърни внимание на пиршеството у Трималхион. Колкото за стиховете — опротивяха ми, откакто Нерон започна да пише епос. Знаеш ли, когато Вителий иска да облекчи стомаха си, употребява пръчица от слонова кост, която пъха в гърлото; други си служат с пера от фламинго, натопени в дървено масло или в отвара от мащерка, аз пък чета поезията на Нерон и резултатът е незабавен. Мога след това да ги хваля, ако не с чиста съвест, поне с чист стомах.

Като каза това, той спря лектиката пред златаря Идомен и уреди въпроса с гемите, после поръча да ги занесат право в дома на Авъл.

— За да ти докажа какво значи авторско самолюбие, по пътя ще ти разкажа историята на Руфин — каза Петроний.

Но преди да започне, завиха по викус Патрициус и скоро се озоваха пред жилището на Авъл.

Млад и едър янитор отвори вратата към остиума, над която една сврака в клетка ги поздрави кресливо с думата: „Salve!“.

Минавайки от второто покрито преддверие, наричано остиум, към атриума, Виниций каза:

— Забеляза ли, че вратарят тук е без вериги?

— Странен е тоя дом — отвърна полугласно Петроний, — навярно знаеш, подозираха Помпония, че изповядва източното суеверие, свързано с почитането на някой си Христос. Мисля, че това е било заслуга на Криспинила; тя не може да прости на Помпония, че един мъж и стига за цял живот. „Univira!“… Днес в Рим е по-лесно да се намери блюдо гъби от Норикум, отколкото… Съдил я домашен съд!

— Имаш право, този дом е странен. После ще ти разправя какво съм чул и видял тук.

В това време те се озоваха в атриума. Робът, надзорник на това помещение, наречен атриенсис, изпрати номенклатора да извести за гостите, а в същото време прислугата постави кресла, за да седнат, и столчета под нозете. Петроний, който никога не бе идвал тук, понеже си бе представял, че в този дом владее вечна печал, сега се оглеждаше с известно учудване и като че ли с чувството, че се е мамил, понеже атриумът създаваше по-скоро весело настроение. Отгоре, през голям отвор, влизаше сноп силна светлина, която се разбиваше на хиляди искри във водоскока. Квадратният басейн с фонтан в средата, предназначен да поема дъжда, който при лошо време падаше пред отвора на покрива, и наречен имплувиум, бе окръжен с анемони и лилии. Лилиите, изглежда, бяха любимите цветя в този дом, тъй като имаше купища бели, червени и най- сетне сапфирени ириси, чиито нежни цветни листица бяха сякаш посребрени от водния прах. Сред мокри мъхове, в които бяха скрити саксиите с лилии, и измежду кичурите листа се виждаха бронзови статуйки на деца и водни птици. На единия ъгъл сърна, изляна също от бронз, бе навела позеленялата си от влагата глава към водата, като че искаше да пие.

Подът на атриума беше от мозайка; част от стените беше покрита с червен мрамор, други с рисунки на дървета, риби, птици и грифове, привличаха окото с играта на багрите.

Рамките на вратите към страничните стаи бяха украсени с черупки на костенурки или дори със слонова кост; край стените между вратите стояха статуите на Авловите прадеди.

Навсякъде се чувствуваше спокойно благосъстояние, без излишество, но изпълнено с благородство и сигурност.

Петроний, който живееше сред много повече великолепие и изтънченост, все пак не можа да намери нищо, което да накърнява вкуса му, и тъкмо се бе обърнал, за да каже това на Виниций, когато робът веларий дръпна завесата, отделяща атриума от таблинума, и от дъното на залата се появи, приближавайки с бързи стъпки, Авъл Плавций.

Това бе човек към залеза на живота, с глава, посребрена от скреж, но пъргав, с енергично лице, малко късо, напомнящо донякъде глава на орел. На лицето му сега се бе изписало учудване и дори безпокойство поради неочакваното посещение на Нероновия приятел, другар и довереник.

Но Петроний бе твърде светски човек и твърде проницателен, за да не го забележи, и затова след първите приветствия той обяви с цялото красноречие и свобода, на които бе способен, че е дошъл да благодари за закрилата, която е получил в този дом синът на сестра му и че единствено признателността е повод за това посещение, което впрочем се осмелил да направи поради някогашното си познанство с Авъл.

Авъл го увери от своя страна, че той е скъп гост, а колкото за признателността, то самият Авъл изпитва такова чувство към него, макар че Петроний навярно не се досеща защо.

И действително Петроний не се сещаше. Напразно той вдигна ореховите си очи и се мъчеше да си спомни да е направил някаква макар и дребна услуга на Авъл или пък на когото и да било. Не си спомняше нито една освен може би тая, която се готвеше да направи на Виниций. Наистина възможно беше да е направил нещо подобно, но неволно.

— Обичам и много ценя Веспасиан — каза Авъл, — комуто си спасил живота, когато веднъж имал нещастието да заспи, докато слушал стиховете на цезаря.

— Имаше щастие — отговори Петроний, — че не ги чуваше; не отричам обаче, че това можеше да свърши с нещастие. Меднобрадия искаше непременно да му изпрати центурион с приятелска поръчка да си пререже вените.

— А ти, Петроний, си му се присмял.

— Да, или не — направих точно обратното: казах му, че ако Орфей с песен е приспивал дивите зверове, то неговият триумф е равен на Орфеевия, понеже е успял да приспи Веспасиан. Меднобрадия може да бъде укоряван, но при условие че в малкото порицание се съдържа голямо ласкателство. Нашата милостива Августа Попея отлично разбира това.

— Уви, такива са времената — отвърна Авъл. — Липсват ми отпред два зъба, които ми изби един камък, хвърлен от ръката на британец, и затова говорът ми стана съскав, но въпреки това най-щастливите моменти в живота си съм прекарал в Британия…

— Защото са били победоносни — добави Виниций.

Но Петроний, боейки се да не би старият военачалник да почне да разправя за някогашните си войни, промени темата на разговора. В околността на Пренесте селяни намерили мъртво вълче с две глави, а през време на неотдавнашната буря гръмотевица ударила горния ъгъл на храма на Луна; в такава късна есен това бе нещо нечувано. Някой си Кота, който му разказал това, казал още, че жреците в тоя храм вещаят по този повод упадък на града или най-малкото рухване на голям дом, което може да се предотврати само чрез допълнителни жертвоприношения.

Авъл, като чу това, каза, че такива знамения не бива да се пренебрегват. Боговете може да са разгневени от прекомерните злодеяния, в това няма нищо чудно, а в такъв случай е разумно да бъдат омилостивени с още жертви.

Петроний отговори:

— Твоят дом, Плавций, не е особено голям, въпреки че в него живее голям човек; моят наистина е твърде голям като за такъв лош собственик, но и той е малък. А ако трябва да рухне някой голям дом, като например domus transitoria, то струва ли си ние да принасяме жертви, за да предотвратим разрушаването му?

Плавций не отговори на този въпрос и неговата предпазливост засегна малко Петроний, защото макар и да беше изгубил напълно чувството за разлика между злото и доброто, никога не бе ставал доносчик и с него можеше да се разговаря напълно спокойно.

След това той пак промени разговора и почна да изказва възхищението си от жилището на Плавций и от добрия вкус, който владееше тук.

— Това е старо жилище — отговори Плавций, — в което не съм променил нищо от времето, когато го наследих.

След като завесата, която отделяше атриума от таблинума, бе дръпната, домът се откри от край до край, тъй че през таблинума, през следващия перистил и залата отвъд него, наречена екус (oecus), погледът стигаше чак до градината, която се виждаше отдалеч като светла картина в тъмна рамка. Оттам до атриума долиташе весел детски смях.

— Ах — каза Петроний, позволи ни да послушаме отблизо този искрен смях, който днес се среща толкова рядко.

— На драго сърце — отговори, ставайки, Плавций. — Това са моят малък Авъл и Лигия, които играят там на топка. Но що се отнася до смеха, смятам, Петроний, че целият ти живот минава в смях.

— Животът заслужава смях и аз се смея — каза Петроний, — тук обаче смехът звучи иначе.

— Петроний — добави Виниций — всъщност се смее не по цели дни, а по цели нощи.[1]

Разговаряйки така, те преминаха надлъж през дома и се озоваха в градината, където Лигия и малкият Авъл играеха с топки, които специално предназначени за тази игра роби, наречени „сферисти“, събираха от земята и им ги подаваха в ръцете. Петроний хвърли бърз, кратък поглед към Лигия, а малкият Авъл съгледа Виниций и дотича при него да го поздрави. Виниций пък, като мина, сведе глава пред красивата девойка, която вървеше с топка в ръка, с леко развени коси, задъхана и поруменяла.

Но в градинския триклиниум, засенен от бръшлян, лози и орлови нокти, седеше Помпония Грецина; и те отидоха да поздравят и нея. Петроний, макар че не посещаваше дома на Плавций, все пак я познаваше, понеже я виждаше у Антистия, дъщерята на Рубелий Плавт, а също и в дома на Сенека и у Полион. Той не можеше да противостои на възхищението, с което го изпълваше нейното тъжно, но спокойно лице, благородството на нейната осанка, на нейните движения и говор. Помпония дотолкова объркваше понятието му за жените, че този човек, покварен до мозъка на костите и уверен в себе си както никой друг в Рим, не само изпитваше към нея почит, но в нейно присъствие губеше дори своята самоувереност. И ето че сега, като й благодареше за грижите към Виниций, той вмъкваше сякаш против волята си думата „домина“, за която никога не се сещаше, когато говореше например с Калвия Криспинила, със Скрибония, с Валерия, със Солина и с други жени от висшето общество. След като я поздрави и й благодари, той веднага изказа съжаление, че Помпония излиза толкова рядко, че човек не може да я срещне нито в цирка, нито в амфитеатъра, а тя му отговори спокойно, като сложи ръка върху ръката на мъжа си:

— Стареем вече и двамата все повече обикваме домашното спокойствие. Петроний искаше да й възрази, но Авъл Плавций добави със съскавия си глас:

— И все по-чужди се чувстваме сред хората, които дори и нашите римски богове наричат с гръцки имена.

— Боговете от известно време насам са станали само риторични фигури — отвърна нехайно Петроний, — а понеже на риторика са ни учили гърци, затова и на самия мене ми е по-лесно да кажа например Хера, отколкото Юнона.

Като каза това, той обърна очи към Помпония, сякаш да покаже, че в нейно присъствие не би могло да му дойде наум за никое друго божество, после започна да възразява на това, което тя бе казала за старостта:

— Хората наистина бързо се състаряват, но само тези, които водят съвсем друг живот, а има и такива, за които Сатурн сякаш забравя.

Петроний говореше тъй, с известна искреност дори, защото Помпония Грецина, при все че беше превалила пладнето на живота, бе запазила необикновена свежест на кожата; а понеже имаше малка глава и дребно лице, на моменти, въпреки тъмното си облекло, въпреки сериозността и натъжеността си, правеше впечатление на съвсем млада жена.

Малкият Авъл, който през времето, което Виниций прекара у тях, се бе сприятелил с него, сега се приближи и почна да го кани да играят на топка. След момчето в триклиниума влезе и Лигия. Сега под завесата на бръшляните, с трепкащата шарена сянка по лицето й, тя се видя на Петроний още по-хубава, отколкото преди — на пръв поглед наистина приличаше на нимфа. Досега не й беше казал нищо, затова стана, сведе глава пред нея и вместо обикновените думи за поздрав, почна да цитира словата, с които Одисей поздравил Навзикая:

 

… Човек ли си ти, божество ли?

Ако си земна девойка, подвластна съвсем на съдбата,

триж са щастливи баща ти и твоята майка почтени,

триж са и твоите братя щастливи…[2]

Дори на Помпония се хареса изтънчената любезност на този светски човек. А Лигия слушаше смутена и пламнала, не смеейки да вдигне очи. Но постепенно в ъгълчетата на устните й почна да трепти палава усмивка, на лицето й се долавяше борба между моминската срамежливост и желанието да отговори и това желание явно надделя, защото тя изведнъж погледна Петроний и му отговори с думите на същата Навзикая, като ги изрече на един дъх и малко като заучен урок:

Странниче, знатен е, виждам, родът ти и ти си разумен.[3]

След това се обърна и побягна като уплашена птичка.

Сега пък Петроний се учуди — той не очакваше да чуе Омиров стих в устата на девойка, за чийто варварски произход вече знаеше от Виниций. Той впери въпросителен поглед в Помпония, но тя не можа да му даде отговор, защото в този момент наблюдаваше с усмивка стария Авъл, по чието лице се бе изписала гордост.

Той не можеше да прикрие тази гордост. Първо, защото се беше привързал към Лигия като към свое дете, и, второ, въпреки своето староримско предубеждение, което му повеляваше да се бори срещу гръцкия език и неговото разпространение, считаше го за връх на светската образованост. Самият той никога не бе могъл да изучи добре гръцкия език, за което тайно съжаляваше, и затова сега му беше приятно, че на този изтънчен светски човек и литератор, който беше готов да смята неговия дом за варварски, бе отговорено на езика и със стиха на Омир.

— Има у дома педагог, грък каза Авъл, обръщайки се към Петроний, — който учи нашето момче, а и момичето слуша уроците. Тя е още само една малка птичка, малка, но мила, и ние двамата сме свикнали с нея.

Петроний сега гледаше през клонките на бръшляна и каприфолия към градината и играещата там тройка. Виниций бе свалил тогата си и само по туника хвърляше нагоре топката, която Лигия, застанала срещу него с вдигнати ръце, се опитваше да хване. В началото девойката не бе направила голямо впечатление на Петроний. Беше му се сторила много слаба. Но когато я видя в триклиниума по-отблизо, той си помисли, че така би могла да изглежда Аврора, богинята на зората — и, като познавач, разбра, че у нея има нещо необикновено. Той всичко забеляза и всичко оцени: и розовото изящно лице, и свежите устни, сякаш създадени, за целувки, и сините, като морския лазур очи, и алабастровата белота на челото, и буйността на тъмните коси, чиито къдри проблясваха с цвета на янтар или на коринтски бронз, и фината шия, и божествените очертания на раменете й, и цялата й снага, гъвкава, стройна, млада с младостта на май и на току-що разцъфнали цветя. В него се пробуди артистът и почитателят на красотата, който почувствува, че под статуята на тази девойка би могло да се напише „Пролет“. Изведнъж си припомни Хризотемида и му стана смешно. Тя му се стори страшно повехнала със своята златна пудра по косата и с начернените си вежди. Стори му се като пожълтяла и ронеща листенца роза. А пък за тази Хризотемида му бе завиждал цял Рим. После си спомни Попея — и тази преславна Попея също му се стори бездушна восъчна маска. А в тази девойка с танагрийски форми беше не само пролетта, в нея беше и лъчезарната Психея, която се излъчваше от розовото й тяло като лъч светлина от лампа.

„Виниций има право — помисли си Петроний, — а моята Хризотемида е стара, стара… като Троя!“.

След това той се обърна към Помпония Грецина и като посочи градината, каза:

— Разбирам сега, домина, че като имате две такива деца, вие предпочитате дома си пред пиршествата на Палатин и цирка.

— Да — отговори тя, като обърна очи към малкия Авъл и Лигия.

А старият вожд започна да разказва историята на девойката и това, което преди години беше слушал от Ателий Хистер за живеещия в мрака на Севера лигийски народ.

Играта на топка бе свършила и младите се разхождаха по градинския пясък и се открояваха на черния фон на миртите и кипарисите като три бели статуи. Лигия държеше малкия Авъл за ръка. След като походиха, те седнаха на скамейката до басейна, който заемаше средата на парка. Но след малко Авъл скочи и изтича да плаши рибите в бистрата вода. Виниций пък продължи разговора, започнат през време на разходката.

— Да — говореше той с нисък, треперещ глас. — Едва свалих претекстата и ме изпратиха в азиатските легиони. Не познавах града — нито живота, нито любовта. Зная наизуст малко от Анакреон и Хораций, но не бих могъл така, като Петроний, да говоря със стихове, когато разумът занемява от удивление и не може да намери свои думи. Когато бях момче, ходех в школата на Музоний, а той ни говореше, че щастието се състои в това, да искаш същото, което искат боговете — следователно то зависи от нашата воля. Аз пък мисля, че има друго, по-голямо и по-скъпо щастие, което не зависи от волята, защото само любовта може да го даде. Това щастие го търсят и самите богове, ето и аз, о Лигия, аз, който не съм познавал досега любовта, вървя по техните следи и също търся тази, която би пожелала да ми даде щастие…

Той замълча и известно време се чуваше само лекият плясък на водата, в която малкият Авъл хвърляше камъчета, за да плаши рибите. Но след малко Виниций пак заговори, с още по-мек и по-тих глас:

— Ти нали знаеш Веспасиановия син Тит? Казват, едва излязъл от момчешката възраст и така обикнал Береника, че копнежът по нея насмалко не го убил… Така и аз бих могъл да обикна, Лигия!… Богатство, слава, власт — са нищо! Суета! От богатия винаги ще се намери по-богат, прославеният ще бъде затъмнен от чужда по-голяма слава, могъщият ще бъде надвит от по-могъщ… Но дали самият цезар или някой бог дори би могъл да изпитва по-голяма наслада или да бъде по-щастлив от обикновения смъртен, когато до гръдта му диша скъпа гръд или когато целува любимите устни… Да, любовта ни прави равни на боговете, о, Лигия!…

А тя слушаше смутена, удивена, сякаш слушаше гласа на гръцка флейта или цитра. От време на време й се струваше, че Виниций пее някаква дивна песен, която се лее в нейните уши, раздвижва кръвта й и кара сърцето й да премалява, изпълва го със страх и с някаква неразбираема радост… Струваше й се също, че той говори за нещо, което, и по-рано е било в нея, но за което не е можела да си даде сметка. Чувствуваше, че той буди в нея нещо, което е дремало до този миг, и че сега мъглявият сън добива все по- ясна, по-прекрасна и по-обаятелна форма.

Слънцето отдавна бе преминало отвъд Тибър и сега бе спряло ниско над Яникулския хълм. Върху неподвижните кипариси падаше червена светлина — и целият въздух беше наситен с нея. Лигия вдигна своите сини очи към Виниций, сякаш се будеше от сън, и изведнъж — във вечерните отблясъци, наведен над нея, с трептящата в очите му молба, той й се видя по-прекрасен от всички хора и от всички гръцки и римски богове, чиито статуи бе виждала по фронтоните на храмовете. А той хвана леко ръката и над китката и запита:

— Лигия, нима не се досещаш защо ти говоря това?…

— Не! — прошепна тя толкова тихо, че Виниций едва чу.

Но той не й повярва и стискайки все по-силно ръката й, би я притеглил до сърцето си, което биеше като чук под напора на жаждата, запалена от чудната девойка — и би отправил към нея направо пламенните си думи, ако в този момент на пътеката не бе се появил сред рамката от мирти старият Авъл, който се приближи и каза:

— Слънцето залязва, пазете се от вечерния хлад и не се шегувайте с Либитина…

— Не — отвърна Виниций, — още _____не съм наметнал тогата си, но не усещам хлад.

— А ето вече само половината щит на слънцето се подава иззад хълмовете — отговори старият боец. — Няма го мекия климат на Сицилия, където народът привечер се събира по площадите, за да изпрати с песни залязващия Феб.

И като забрави, че преди миг само ги предупреждаваше да се пазят от Либитина, започна да разправя за Сицилия, където притежаваше имоти и голямо стопанство, в което бе влюбен. Спомена също, че често е мислел да отиде в Сицилия и там спокойно да доживее последните си дни. На този, комуто многото зими са посребрили главата, зимните скрежове са вече омръзнали. Листите не падат от дърветата и над града се смее ласкаво небе, но когато лозата пожълтее, когато падне сняг в Албанските планини, а боговете изпратят пронизващ вихър над Кампания, тогава кой знае дали той няма да се пренесе с целия си дом в своето тихо селско имение.

— Ти имаш желание да напуснеш Рим, Плавций? — запита с внезапна тревога Виниций.

— Отдавна искам — отговори Авъл, — защото там е по-спокойно и по-безопасно.

И отново започна да хвали своите овощни градини, стада, скрития сред зеленината, дом и хълмовете, обрасли с мащерка и чубрица, където бръмчат пчели. Но Виниций не обръщаше внимание на тази буколическа песен и мислейки само за това, че може да изгуби Лигия, поглеждаше към Петроний, сякаш от него единствен чакаше спасение.

В това време Петроний, който седеше при Помпония, се любуваше на гледката на залязващото слънце, на парка и на стоящите край езерцето с риба хора. Белите им дрехи върху тъмния фон на миртите изглеждаха златисти във вечерните отблясъци. Заревото на небето менеше багрите си, пурпурът се преливаше с виолетовоопалов цвят. Небесният свод стана лилав. Черните силуети на кипарисите се откроиха по-ясно, отколкото през деня, а хората сред дърветата и цялата градина бяха завладени от вечерен покой.

Това спокойствие порази Петроний, особено много го порази спокойствието на хората. В лицето на Помпония, на стария Авъл, на момчето и на Лигия имаше нещо, което той не беше виждал по лицата на другите, обкръжаващите го всеки ден или по-право всяка нощ: имаше някаква светлина, някакво умиротворение и някаква яснота, а тя струеше от живота на всички тук. И с известно учудване той си помисли, че все пак съществува красота и прелест, които той, вечно търсещият красота и наслада, не бе вкусил. Той не можа да скрие тази мисъл и се обърна към Помпония с думите:

— Мисля си колко различен е вашият свят от света, който владее нашият Нерон.

А тя вдигна своето дребно лице към вечерното зарево и отвърна простичко: — Над света владее не Нерон — а бог.

Настана кратко мълчание. Близо до триклиниума по алеята се чуха стъпките на стария воин, на Виниций, Лигия и малкия Авъл, но преди да дойдат те, Петроний я запита отново:

— Тогава ти вярваш в боговете, Помпония?

— Вярвам в бога, който е един, справедлив и всемогъщ — отговори жената на Авъл Плавций.



[1] Намеква се за една фраза от характеристиката, която прави Тацит на Петроний в своите „Анали“ — че той превръщал дните в нощи и нощите в дни (кн. 16, гл. 18).
[2] Омир, „Одисея“, VI, 149–155 (в превод на Г. Батаклиев).
[3] Омир, „Одисея“, VI, 187 (в превод на Г. Батаклиев).

>> III

— Вярва в бога, който е един, всемогъщ и справедлив — повтори Петроний, когато в лектиката пак се озова насаме с Виниций. — Ако нейният бог е всемогъщ, тогава той се разпорежда с живота и смъртта; а ако е справедлив, тогава изпраща заслужено смъртта.

Защо тогава Помпония носи жалейка за Юлия? Като жали Юлия, тя упреква своя бог. Би трябвало да повторя това разсъждение на нашата меднобрада маймуна, тъй като смятам, че в диалектиката не отстъпвам на Сократ. Що се отнася до жените, съгласен съм, че всяка има три-четири души но никоя жена няма разумна душа. Нека Помпония си разсъждава със Сенека или Корнут какъв е техният велик Логос… Нека заедно викат сенките на Ксенофан, Парменид, Зенон и Платон, които скучаят там в Кимерийските краища като птички в клетка. Аз исках да говоря с нея и с Плавций за нещо друго. Кълна се в свещения корем на египетската Изида! Ако им бях казал направо за какво сме дошли, предполагам, че тяхната добродетел би зазвъняла като меден щит, когато някой удари о него с тояга. И не посмях! Вярвай ми, Виниций, не посмях! Пауните са красиви птици, но крещят твърде пронизително. Побоях се от крясък. Трябва, обаче да похваля твоя избор.

Същинска „розовопръста Аврора“[1]… И знаеш ли какво ми напомни още? — Пролетта! И то не нашата, в Италия, където ябълките едва се покриват с цвят, а маслинените дървета се сивеят, както са се сивеели и преди, а тая пролет, която някога видях в Хелвеция, млада, свежа, яркозелена… Кълна се в бледата Селена — не ти се чудя, Марк, — но знай, че ти обичаш Диана и че Авъл и Помпония са готови да те разкъсат, както някога псетата са разкъсали Актеон.

Виниций помълча с наведена глава, след това заговори с пресекващ от копнеж глас:

— Аз я желаех преди, а сега я желая още повече. Когато хванах ръката й, целият пламнах, сякаш ме обхвана огън… Аз трябва да я имам. Ако бях Зевс, щях да я обвия в облак, както той е обвил Йо, или бих паднал върху й като дъжд, както той е паднал върху Даная. Искам да целувам устните й до болка! Искам да слушам вика й в моите прегръдки.

Искал бих да убия Авъл и Помпония, за да я грабна и занеса на ръце у дома си. Тази нощ няма да спя. Ще заповядам да бичуват някого от робите и ще слушам неговите стонове…

— Успокой се — каза Петроний. — Имаш прищевки на дърводелец от Субура.

— Все ми е едно. Трябва да я имам. Дойдох при тебе за съвет, но ако ти не можеш да намериш начин, аз сам ще го намеря… Авъл смята Лигия за своя дъщеря, защо пък аз ще гледам на нея като на робиня? Тогава, щом няма друг изход, нека тя омотае с вълнена прежда вратата на моя дом, нека я намаже с вълча лой и нека седне като съпруга при моето огнище.[2]

— Успокой се, безумни потомъко на консули. Ние не влачим варварите на въже зад колесниците си, за да се женим после за техните дъщери. Пази се от крайности. Използвай всички прости обикновени начини и остави и на себе си, и на мене време да обмислим. И на мен Хризотемида ми се струваше дъщеря на Юпитер, но все пак не се ожених за нея — така както и Нерон не се ожени за Актея, при все че я смятаха за дъщеря на крал Атал…

Успокой се… Помисли, че ако тя пожелае да напусне семейството на Авъл заради тебе, те нямат право да я задържат; а пък знай и това, че не само ти гориш, защото и в нея Ерос е разпалил пламъка… Аз видях това, а на мене трябва да се вярва… Имай търпение. Всичко ще се нареди, но днес вече и така мислих премного, а мисленето ме изморява. Затова пък ти обещавам, че утре пак ще помисля за твоята любов и да не съм Петроний, ако не намеря някакво средство.

И двамата замлъкнаха пак. Най-после, след известно време, Виниций каза, вече по-спокойно:

— Благодаря ти и нека Фортуна бъде щедра към тебе.

— Бъди търпелив!

— Къде заповяда да те носят?

— При Хризотемида.

— Щастлив си, че притежаваш тази, която любиш.

— Аз? Знаеш ли какво ме забавлява още у Хризотемида? Това, че тя ме мами с моя освободен роб, лютниста Теокъл, и мисли, че не забелязвам. По-рано я обичах, а сега ме забавляват нейните лъжи и глупост. Ела с мен при нея. Ако почне да се занася с тебе и да ти чертае букви по масата с пръст, намокрен във вино, знай, че не съм ревнив.

И той нареди да ги занесат у Хризотемида.

Но в преддверието Петроний сложи ръка на рамото на Виниций и каза:

— Чакай, струва ми се, че намислих начин.

— Дано всичките богове те наградят…

— Точно така! Смятам, че средството е безпогрешно. Знаеш ли какво, Марк?

— Слушам те — Атино моя…

— Само след няколко дни божествената Лигия ще яде в твоя дом зърното на Деметра[3].

— Ти си по-велик от цезаря! — извика възторжено Виниций.



[1] Постоянен епитет на Зора (Еос) в Омировия епос.
[2] Римски брачен обичай — невестата идва, придружена от близките и родителите си, за пръв път в къщата на годеника с хурка и вретено, омотава рамката на вратата с вълнена прежда като доказателство на целомъдрието си и за да отстрани магиите, намазва вратата с вълча лой, след което влиза вътре и стъпва на овча кожа.  
[3] Тоест житото, хляба.

>> IV

Петроний изпълни обещанието си.

След посещението у Хризотемида той спа през целия ден, но вечерта заповяда да го занесат на Палатин и води поверителен разговор с Нерон. В резултат на тоя разговор на третия ден пред дома на Плавций се появи центурион начело на няколко преториански войници.

Времената бяха несигурни и страшни. Такива пратеници бяха най-често и предвестници на смърт. Ето защо от момента, в който центурионът тропна с чукчето на Авъловата врата и когато надзорникът на атриума извести, че в преддверието има войници, ужас завладя целия дом. Семейството веднага заобиколи стария военачалник, защото никой не се съмняваше, че преди всичко над него е надвиснала опасност.

Помпония го беше прегърнела и се притискаше до него с всички сили, а посинелите й устни бързо се движеха и мълвяха тихи слова; Лигия, с лице бяло като платно, целуваше ръката му; малкият Авъл се беше вкопчил в тогата му, а от коридорите, от стаите на горния етаж, предназначени за прислужничките, от помещението на слугите, от банята, от сводестите долни помещения, от целия дом се стече множество роби и робини. Чуха се възгласи: „Heu, Heu me miserum!“. Жените избухнаха в силен плач; някои си дращеха бузите или покриваха главите си с кърпи.

Единствен само старият вожд, привикнал от години да гледа смъртта право в очите, остана спокоен и само неговото късо орлово лице изведнъж се вкамени. След малко, като усмири крясъците и заповяда на прислугата да се разотиде, той каза:

— Пусни ме, Помпония. Ако е дошъл краят ми, ще имаме време да се простим. И той леко я отстранила тя каза:

— Авъл, дано твоята участ бъде и моя! След това тя падна на колене и почна да се моли така пламенно, както само страхът за едно скъпо същество можеше да я накара.

Авъл мина в атриума, където го чакаше центурионът. Той беше старият Гай Хаста, предишен негов подчинен и другар от британските войни.

— Поздрав на тебе, вожде — рече той. Нося ти заповед и поздравите на цезаря — а ето ти дъсчиците и знак, че идвам от негово име.

— Благодарен съм на цезаря за поздравите, а заповедта ще изпълня — отвърна Авъл. — Добре дошъл, Хаста, и кажи с каква поръка идещ.

— Авъл Плавций — започна Хаста, — цезарят е узнал, че в твоя дом живее дъщерята на лигийския цар, която баща й още по време на божествения Клавдий предал в ръцете на римляните като залог, че границите на империята никога не ще бъдат нарушени от лигийците. Божественият Нерон ти е признателен, о вожде, за това, че толкова години си й оказвал гостоприемство в своя дом, но не иска повече да те обременява, а освен това девойката, като заложница, трябва да бъде под закрилата на самия цезар и сената — ето защо той ти заповядва да я предадеш в моите ръце.

Авъл бе твърде много войник и кален мъж, затова, слушайки тая заповед, външно нито се наскърби, нито пък изрече напразни думи или жалби. Но бръчка на внезапен гняв и болка се яви на челото му. От тая бръчка някога трепереха британските легиони и в този момент дори на лицето на Хаста се отрази страх. Но сега, пред тази заповед, Авъл Плавций се почувствува безпомощен. Той гледа известно време табличките и знака, а след това вдигна очи към стария центурион и каза вече спокойно:

— Почакай, Хаста, в атриума, докато заложницата ти бъде предадена.

И след тези думи отиде на другия край на къщата, в залата, наречена екус, където Помпония Грецина, Лигия и малкият Авъл го чакаха с безпокойство и тревога.

— Никого не заплашва смърт, нито изгнание на далечни острови — каза Плавций, — и все пак пратеникът на цезаря е вестител на нещастие. За тебе се отнася, Лигия.

— За Лигия? — извика изумена Помпония.

— Да — отвърна Авъл.

И като се обърна към девойката, почна да говори:

— Лигия, ти израсна в дома ни като наше дете и ние двамата с Помпония те обичаме като дъщеря. Но ти знаеш, че не си наша дъщеря. Ти си заложница, дадена от твоя народ на Рим, и настойничеството над тебе принадлежи на цезаря. Ето сега той те взема от нашия дом.

Вождът говореше спокойно, но с някакъв странен, необичаен глас. Лигия слушаше думите му, като премигваше и сякаш не разбираше за какво става дума. Бледност покри лицето на Помпония; по вратите, които водеха от коридора към екуса, почнаха пак да се показват изплашените лица на робините

— Волята на цезаря трябва да бъде изпълнена — рече Авъл.

— Авъл! — извика Помпония, като обгърна с ръце девойката, сякаш искаше да я защити. — За нея е по-добре да умре.

А Лигия се притискаше до гърдите й и повтаряше „Майко, майко!“. И ридаейки, не можеше да каже нищо друго.

На лицето на Авъл отново се изписа гняв и болка!

— Ако бях сам на света — каза той мрачно, — не бих я предал жива и моите роднини още днес щяха да принесат за нас жертва на Юпитер Либератор… Но нямам право да погубвам тебе и нашето дете, което може би ще доживее по-щастливи времена…

Ще отида още днес при цезаря и ще го моля да отмени заповедта. Дали ще ме изслуша — не зная. А сега бъди здрава, Лигия — и знай, че и аз, и Помпония винаги сме благославяли деня, в който ти седна край нашето огнище.

Като каза това, той сложи ръка на главата й, но макар че се стараеше да запази спокойствие, все пак, когато Лигия обърна към него плувналите си в сълзи очи, а след това хвана ръката му и започна да я притиска до устните си, в гласа му затрепера дълбока, бащинска скръб.

— Прощавай, наша радост и светлина на очите ни! — каза той.

И бързо излезе към атриума, за да не остави да го завладее недостойно за римлянина и вожда вълнение.

В това време Помпония отведе Лигия в кубикулума и започна да я успокоява, да я утешава, да й вдъхва надежда и да й говори слова, които звучаха странно в този дом, където в съседната стая още стоеше ларариумът и огнището, на което Авъл Плавций, верен на древния обичай, принасяше жертви на домашните богове. Ето часът на изпитанието бе дошъл. Някога Виргиний е пронизал гърдите на собствената си дъщеря, за да я отърве от ръцете на Апий; а още по-отдавна Лукреция доброволно е заплатила с живота си позора.[1] Домът на цезаря е вертеп на позора, на злото и на престъплението.

„Но ние, Лигия, знаем защо нямаме право да посегнем на себе си…“ Този закон, по който живеят те двете, е различен, по-велик, по-свят; обаче той им позволява да се бранят от злото и позора, а ако се наложи, да заплатят и с мъчения, и с живота си дори. Който излиза чист от свърталището на покварата, толкова по-голяма е неговата заслуга. И земята е такъв вертеп, но за щастие животът е един миг, а се възкръсва само от гроба, отвъд който не владее вече Нерон, а милосърдието — и вместо болка има радост, а вместо сълзи — веселие. После почна да говори за себе си. Да! Спокойна е, но и в нейните гърди има болезнени рани. Ето, от очите на нейния Авъл все още не е паднала пелената, още не се е излял върху него ручеят на светлината. А тя не е свободна да възпитава и сина си в името на правдата. И като си помисли, че така може да бъде до края на живота й и че може да настъпи час на разлъка с тях, много по-голяма и по-страшна, отколкото тази временна разлъка, поради която те сега страдат — просто не може да си представи как би могла да бъде щастлива без тях, дори и там, на небето. И много нощи вече тя е прекарала в плач и в молитви за милост и прошка. Но болката си тя отдава като жертва богу — и чака, и се уповава. А сега, когато я сполита нов удар, когато заповедта на жестокия мъчител й отнема това скъпо същество — което Авъл нарече светлина на очите им, тя все пак се надява, защото вярва, че има сила, по-голяма от Нероновата, и милосърдие, по-силно от неговата злоба.

И тя притисна още по-силно до гърдите си главата на девойката, а Лигия след миг се свлече до коленете й и като скри очи в гънките на пеплума на Помпония, остана така дълго в мълчание. Когато най-после се изправи, лицето й беше малко по-спокойно.

— Жал ми е за тебе, майко, и за татко, и за братчето, но зная, че няма полза да се противя, това би погубило всички ни. Затова пък ти обещавам, че няма никога да забравя твоите думи… в дома на цезаря.

Още веднъж Лигия обви ръце около шията й, а после двете влязоха в екуса и тя почна да се прощава с малкия Плавций, със стареца грък, който беше техен учител, с някогашната си бавачка, която сега й помагаше да се облича, и с всички роби. Един от тях, висок и широкоплещест лигиец, когото тук наричаха Урс и който на времето заедно с другите прислужници бе дошъл в лагера на римляните с майката на Лигия и с Лигия, падна сега в нозете й, а после се поклони на Помпония и каза:

— О, домина! Позволете ми да отида с моята господарка, за да й служа и да я пазя в дома на цезаря.

— Ти не си наш слуга, а на Лигия — отвърна Помпония Грецина, — но ще те пуснат ли до портите на цезаря? И как ще я пазиш?

— Не зная, домина, зная само, че желязото се чупи в ръцете ми като дърво…

Авъл Плавций, който влезе в този момент, като разбра за какво става дума, не само не се възпротиви на искането на Урс, но и заяви, че те нямат право да го задържат.

Щом връщат Лигия като заложница, както изисква цезарят, длъжни са да върнат и нейната свита, която заедно с нея самата минава под закрилата на цезаря. И той пошепна на Помпония, че може да даде на Лигия колкото робини смята за нужно — като свита, защото центурионът не може да откаже и ще ги приеме.

За Лигия това бе утеха, макар и малка, а и Помпония беше доволна, че ще може да я заобиколи с прислуга по свой избор. И така, освен Урс тя й даде старата й бавачка, две кипърки, сръчни във вчесването, и две германски девойки да й прислужват в банята.

Изборът й падна главно върху такива, които изповядваха новото учение, а тъй като и Урс вече от няколко години го изповядваше, Помпония можеше да разчита на тяхната вярност, а също и да се радва при мисълта, че зърното на истината ще бъде посято и в дома на цезаря.

Тя написа и няколко думи, с които препоръчваше Лигия на закрилата на бившата робиня на Нерон — Актея. Наистина Помпония не бе я виждала, когато, последователите на новото учение се събираха, но беше чувала от тях, че Актея никога не им отказвала услугите си и че жадно четяла писмата на Павел от Тарс. Знаеше и това, че младата освободена робиня постоянно живее в тъга, че е същество, различно от всички други жени в дома на Нерон, че тя изобщо е добрият дух на двореца.

Хаста каза, че сам лично ще предаде писмото на Актея. Също така, понеже смяташе за нещо естествено една царска дъщеря да има свои прислужници, той не възрази да бъдат взети в двореца и дори се учуди, че са толкова малко на брой. Все пак той помоли да побързат, защото се боеше да не го обвинят в немарливост при изпълнение на дадените му заповеди. Часът на раздялата дойде. Очите на Помпония и Лигия отново плувнаха в сълзи. Авъл още веднъж сложи ръка на главата й и след миг войниците — съпровождани от виковете на малкия Авъл, който в защита на сестра си се заканваше с малките си юмручета на центуриона — поведоха Лигия към дома на цезаря.

Но старият военачалник заповяда да му приготвят лектиката и докато чакаше, той се затвори с Помпония в съседната до екуса пинакотека и каза:

— Чуй ме, Помпония. Аз отивам при цезаря, макар и да съм уверен, че ще бъде напразно. Въпреки че думата на Сенека вече нищо не значи за него, ще ида и у Сенека.

Днес по-голямо значение имат: Софроний, Тигелин, Петроний или Ватиний… Колкото за цезаря, той може би никога в живота си не е чувал за лигийския народ и ако сега е поискал да му предадем Лигия като заложница, то е само защото някой го е накарал. А лесно е да се отгатне кой би могъл да стори това.

Тя изведнъж вдигна очи към него:

— Петроний?

— Да.

Настъпи кратко мълчание. След това пълководецът продължи:

— Ето какво значи да пуснеш някого от тези хора без чест и съвест да прекрачат прага ти. Проклет да бъде часът, в който Виниций влезе в нашия дом. Той ни доведе Петроний. Горко на Лигия, защото на тях не им трябва заложница, а наложница.

И речта му от гняв, от безсилна ярост и от жал за осиновеното им дете бе станала още по-съскава, отколкото обикновено. Известно време той се бореше със себе си и само стиснатите юмруци издаваха колко тежка бе тая вътрешна борба.

— Почитах до днес боговете — каза той, — но в този момент мисля, че тях ги няма над света, а има само едно зло, безумно чудовище, което се нарича Нерон.

— Авъл! — каза Помпония. — Нерон е само шепа тленна пепел в сравнение с бога.

Плавций започна да ходи с широки крачки по мозайката на пинакотеката. В живота му имаше големи подвизи, но не бе имало големи нещастия, затова той не беше привикнал към тях. Старият воин се беше привързал към Лигия повече, отколкото сам съзнаваше и сега не можеше да се помири с мисълта, че я бе загубил. Освен това чувстваше се унизен. Чувстваше, че над него бе надвиснала ръката, която той презираше, но не можеше да отстрани, защото в сравнение с тази сила неговата беше нищо.

Но когато най-сетне потисна в себе си гнева, който му пречеше да мисли, той каза:

— Смятам, че Петроний не ни я е отнел за цезаря, защото не би искал да предизвика гнева на Посея. Тогава, значи, взел я е за себе си или за Виниций… Това още днес ще разбера.

И след малко лектиката го отнасяше към Палатин. Помпония пък, останала сама, отиде при малкия Авъл, който още плачеше за сестра си и се заканваше на цезаря.



[1] Става дума за два епизода от първата и третата книга на историята на Тит Ливий, особено популярни в европейския ренесанс. — Б. изд.

>> V

Авъл беше прав, като предполагаше, че няма да го пуснат лично при Нерон, Отговориха му, че цезаря е зает с пеене с лютниста Терпиос и че изобщо не приема тия, които сам не е повикал. С други думи, това значеше Авъл да не се опитва и в бъдеще да се види с цезаря.

Затова пък Сенека, макар и болея от треска, прие стария военачалник с почит, както се полагаше, но когато изслуша в какво се състои работата, усмихна се горчиво и каза:

— Мога да ти направя само една услуга, благородни Плавций — да не покажа никога пред цезаря, че сърцето ми съчувства на твоята болка и че бих желал да ти помогна, защото, ако у цезаря се зароди и най-малкото подозрение, то знай, че той не би ти върнал Лигия дори и ако нямаше никакви други причини, освен желанието да ми направи нещо на инат.

Сенека също не го съветваше да ходи нито при Тигелин, нито при Ватиний, нито при Вителий. Може би с пари би могло да се изтръгне нещо от тях, може би биха поискали да направят нещо напук на Петроний, чието влияние се стараеха да подкопаят, но най-вероятно беше да издадат пред цезаря колко скъпа е Лигия за семейството на Плавций, а тогава цезарят сигурно не би я върнал. Тук старият мъдрец почна да говоря с хаплива ирония, която насочваше срещу себе си: „Ти мълча, Плавций, мълча години наред, а цезарят не обича тези, които мълчат! Как си могъл ти да не се възхищаваш от неговата красота, добродетел и неговите песни, да не се омайваш от неговото декламиране, от изкуството му да управлява колесница, от стиховете му? Как си посмял да не възславиш смъртта на Британик, да не произнесеш похвално слово в чест на майкоубиеца и да не поднесеш поздравления по случай удушаването на Октавия? Липсва ти предвидливост, Авъл, а ние, които живеем щастливо при двора, я притежаваме в съответния размер.“ И говорейки така, той взе чашата, която носеше в пояса си, гребна вода от фонтана на имплувиума, освежи горящите си устни и продължи:

— Ах, Нерон има признателно сърце. Обича те, защото си служил на Рим и си прославил името му по всички краища на света; обича и мене, защото съм му бил учител, когато бе млад. И затова, виждаш ли, зная, че тази вода не е отровна и я пия спокоен.

Виното в моя дом би било по-малко сигурно, но ако си жаден, пий от тази вода.

Водопроводите я носят чак от Албанските планини и ако поискат да я отровят, трябва да отровят всичките фонтани в Рим. Както виждаш, в този свят човек още може да бъде сигурен и да има спокойна старост. Аз съм болен наистина, но това е по-скоро болест на душата, отколкото на тялото. Това бе истина. На Сенека не му достигаше оная душевна сила, каквато имаха например Корнут или Тразеа, и затова животът му бе поредица от отстъпки пред престъпленията, които се вършеха. Той сам чувстваше, сам разбираше, че последователят на принципите на Зенон Цитийски е длъжен да върви по друг път и поради това страдаше повече, отколкото от страха пред самата смърт.

Но военачалникът сега прекъсна горчивите му разсъждения.

— Благородни Аней — каза той, — зная как цезар ти се отплати за грижите, с които си окръжавал младежките му години. Но виновникът за похитяването на детето ни е

Петроний. Кажи ми как да му въздействам, посочи ми влиянията, на които той се подчинява, и най-сетне сам ти упражни върху него цялото си красноречие, което би могло да ти вдъхне старото ти приятелство с мене.

— Петроний и аз — отговори Сенека — сме хора от два противни лагера. Не зная начини на борба с него не се подчинява и на ничии влияния. Може би въпреки цялата си поквара той все пак струва повече от онези мерзавци, с които Нерон се заобикаля. Но да му се доказва, че е извършил лоша постъпка, значи само да се губи време напразно; Петроний отдавна е изгубил усет за добро и зло. Докажи му, че постъпката е лишена от изящество, тогава ще се засрами. Ако се видя с него ще му кажа: „Твоята постъпка е достойна за освободен роб.“ Ако това не помогне, нищо няма да помогне.

— Благодаря и за това — отговори военачалникът.

След това той заповяда да го занесат при Виниций и го завари да се фехтува с домашния си ланист. Авъл видя, че младият човек спокойно се упражнява в момент, когато Лигия бе отвлечена, и го обхвана страшен гняв, който, веднага след като завесата се спусна след ланиста, се изля в поток горчиви укори и обиди. Но Виниций, щом разбра, че Лигия е отвлечена, тъй страшно побледня, че дори и Авъл не можа нито за миг да го сметне за съучастник в нападението. Челото на момък се покри с капки пот; кръвта, която за момент се бе оттеглила към сърцето, сега отново заля с гореща вълна лицето му, очите му почнаха да мятат искри, устата заломотиха несвързани въпроси. Ревност, а после ярост обхванаха като вихър. Струваше му се, че Лигия, престъпила веднъж прага на дома на цезаря, е изгубена за него завинаги, а когато Авъл спомена името на Петроний, в главата на младия воин прелетя като светкавица подозрението, че Петроний се е подиграл с него и подарявайки Лигия, е искал да спечели нови милости от цезаря или пък е искал да я задържи за себе си. Не допускаше нито за миг, че някой може да зърне Лигия, без да я пожелае веднага.

Безпаметната ярост, наследствена в неговия род, го понесе сега като бесен кон и помрачаваше съзнанието му.

— Вожде — каза той с прекъсван глас, — върни се у дома си и ме чакай… Знай, че дори ако Петроний ми беше баща, пак щях да му отмъстя за неправдата над Лигия. Върни се у дома си и ме чакай.

И той обърна стиснати пестници към маските на воините, които стояха в шкафа в атриума, и избухна:

— Кълна се в тези посмъртни маски! По-скоро ще убия и нея, и себе си!

Щом каза това, втурна се и като извика още веднъж на Авъл: „Чакай ме!“, изхвръкна като луд от атриума и се спусна към Петроний, разблъсквайки минувачите по пътя си.

А Авъл се върна у дома си с малко надежда. Той предполагаше, че ако Петроний е накаран от цезаря да отвлече Лигия, за да я дадат на Виниций, Виниций ще я доведе пак в дома им. Най-после не малка утеха бе за него и мисълта, че Лигия, ако не бъде спасена, ще бъде поне отмъстена и чрез смъртта защитена от позор. Вярваше, че Виниций ще изпълни всичко, което обеща. Видя неговата ярост и познаваше сприхавостта му, която бе вродена на целия този род. А и той сам, Авъл, при все че обичаше Лигия като роден баща, би предпочел да я убие, отколкото да я предаде на цезаря, и ако не се страхуваше за сина си, последния потомък на рода, непременно би сторил това. Авъл беше войник, за стоиците не знаеше почти нищо, но по характер не се отличаваше много от тях — за неговите разбирания, за неговата гордост смъртта беше по-добра от позора.

Върна се в къщи и успокои Помпония, вдъхна й своето упование и двамата почнаха да чакат известия от Виниций.

Понякога, когато в атриума отекнеха стъпките на някой от робите, те мислеха, че това е може би Виниций, който води любимото дете, и бяха готови да ги благословят от все сърце. Но времето минаваше и никаква вест не идваше. Чак вечерта се обади чукчето на вратата.

След малко влезе роб и предаде писмо на Авъл. Старият военачалник, при все че обичаше да проявява самообладание, го пое с малко разтреперана ръка и започна да го чете толкова стремително, сякаш ставаше въпрос за целия му дом.

Изведнъж лицето му потъмня, сякаш на него бе паднала сянката на прелитащ облак.

— Чети — рече той, обръщайки, се към Помпония.

Помпония взе писмото и прочете:

„Марк Виниций поздравява Авъл Плавций. Всичко, което е станало, станало е по волята на цезаря, преклонете пред нея глави, както се прекланяме аз и Петроний.“

Настъпи дълго мълчание.

>> VI

Петроний беше у дома си. Вратарят не посмя да задържи Виниций, който влетя в атриума като буря като узна, че ще намери господаря в библиотеката, със същия устрем се втурна в библиотеката. Завари Петроний да пише, изтръгна тръстиката от ръцете му, счупи я, хвърли я на земята, след това впи пръсти в раменете му и приближавайки лицето си до неговото, запита с хриплив глас:

— Какво си направил с нея? Де е тя? Но изведнъж стана нещо изумително.

Гъвкавият и изнежен Петроний хвана впиващата се в рамото му ръка на младия атлет, после хвана и другата и като държеше и двете заедно в едната си ръка като в железни клещи, рече:

— Аз само сутрин съм немощен, а вечер се връща някогашната ми пъргавост.

Опитай да се изтръгнеш. На гимнастика трябва да те е учил тъкач, а на обноски — ковач.

На лицето му не се виждаше дори гняв, само в очите му трепна някакъв светложълт проблясък на смелост и енергия. След малко той пусна ръцете на Виниций, който стоеше пред него унизен, засрамен и разярен.

— Имаш стоманена ръка — каза той, — но кълна се във всички богове на ада, че ако си ми изменил, ще забия ножа в гърлото ти дори и в покоите на цезаря.

— Да поговорим спокойно — отговори Петроний. — Както виждаш, стоманата е по- силна от желязото и макар че от едната ти ръка могат да се направят две мои, няма защо да се боя от тебе. Но твоята грубост ме огорчава и ако човешката неблагодарност все още би могла да ме учуди, бих се чудил на твоята неблагодарност.

— Къде е Лигия?

— В лупанариума, тоест в дома на цезаря.

— Петроний!

— Успокой се и седни. Помолих цезаря за две неща и той ми ги обеща: първо, да вземе Лигия от дома на Авъл, второ, да ти я даде. Няма ли там някъде в гънките на тогата ти нож? Може би ще ме прободеш? Но аз те съветвам да почакаш няколко дена, защото ще те откарат в затвора, а в това време Лигия би се отегчавала в твоя дом.

Настана мълчание. Виниций гледа известно време Петроний с изумени очи и каза:

— Прости ми. Обичам я и любовта заслепява ума ми.

— Удивявай ми се, Марк. Онзи ден казах на цезаря така: моят сестриник, Виниций, така се е влюбил в някаква мършава девойка, която се отглежда в семейството на Авъл, че домът му се е превърнал на парна бавя от въздишки. Ти (казвам), цезарю, нито пък аз, които знаем какво е истинска хубост, не бихме дали за нея и хиляда сестерции, но това момче винаги е било глупаво като теле, а сега е оглупяло напълно.

— Петроний!

— Ако не разбираш, че казах това, за да бъде Лигия в безопасност, готов съм да повярвам, че съм казал истината. Аз втълпих на Меднобрадия, че такъв естет като него не може да смята подобно момиче за хубавица. Нерон, който досега не смее да гледа другояче освен през моите очи, не ще открие у нея красота, а щом не намери, не ще пожелае Лигия. Трябваше да се осигурим срещу маймуната и да я водим за носа. Сега не той, а Попея ще разбере колко красива е Лигия и, разбира се, ще се постарае колкото може по-скоро да я отстрани от двореца. А аз продължавах небрежно да настройвам Медната брада: „Вземи Лигия и я дай на Виниций! Имаш право да сториш това, защото тя е заложница, а като постъпиш така, ще оскърбиш Авъл.“ И той се съгласи. Нямаше ни най-малка причина да не се съгласява, още повече, че му дадох случай да тормози порядъчни хора. Ще те направят правителствен пазач на заложницата, ще предадат в твоите ръце това лигийско съкровище, а ти пък, като съюзник на храбрите лигийци и верен слуга на цезаря, не само не ще разпилееш съкровището, но ще се постараеш то да се умножи.

Цезар, за да се спази външно приличието, ще я задържи няколко дена в дома си, а после ще я изпрати в твоята инсула, щастливецо.

— Истина ли е това? Нищо ли не я застрашава в дома на цезаря?

— Ако би трябвало да остане там завинаги, Поля би поговорила за нея с Локуста, но за няколко дни само нищо не я застрашава. В двореца на цезаря има десен хиляди души. Възможно е Нерон изобщо да не я види, още повече, че той всичко възложи на мен до такава степен, че преди малко тук беше един центурион и ми извести, че отвел девойката в палата и я предал в ръцете на Актея. Добра душа е тая Актея, затова поръчах да дадат на нея. Помпония Грецина сигурно е на същото мнение. Утре има пиршество у Нерон. Издействах място до Лигия.

— Прости ми, Кай, моята избухливост — каза Виниций. — Помислих, че си наредил да я доведат за тебе или за цезаря.

— Аз мога да ти простя избухливостта, но по-трудно ще ми бъде да извиня просташките ти жестове, вулгарните викове и гласа, който напомняше крясъците на играчите на мора. Не обичам това, Марк, от него се пази. Знай, че доставчик на цезар е Тигелин и знай също че ако исках да взема девойката за себе си, сега, гледайки те право в очите, бих ти казал: „Виниций, отнемам ти Лигия и ще я задържа дотогава, докато ми омръзне“.

Като говореше така, започна да гледа със своите орехови очи право в очите на Виниций с израз хладен и дързък, а момъкът съвсем се обърка.

— Виновен съм — каза той. — Ти си добър, почтен и аз ти благодаря от цялата си душа. Позволи ми да ти задам само още един въпрос. Защо не каза да заведат Лигия направо в моя дом?

— Защото цезарят иска да запази външно приличие. Хората в Рим ще заговорят за това, а понеже вземаме Лигия като заложница, то дотогава, докато говорят, тя ще остане в двореца на цезаря. После ще ти я изпратят тихичко и толкова. Меднобрадия е страхливо псе. Той знае, че властта му няма граници, но все пак се старае да придаде благовидност на всяка своя постъпка. Успокои ли се вече дотолкова, че да можеш малко да пофилософстваш? И аз самият неведнъж съм се питал: защо престъпността, макар че е могъща като цезаря и сигурна като него в своята безнаказаност, винаги се старае външно да се скрие зад престорена законност, справедливост и добродетел?… Защо си прави този труд? Аз смятам, че да убиеш брата си, майка си и жена си, е нещо, достойно за някакво азиатско владетелче, а не за римски цезар; но ако ми се случеше нещо такова, не бих писал оправдателни писма до сената… А Нерон ги пише — Нерон търси оправдание, защото Нерон е страхливец. Но ето, един Тиберий не беше страхливец, а все пак търсеше оправдание за всяка своя постъпка. Защо е така? Каква е тази странна неволна дан на почит, отдавана от злото на добродетелта? И знаеш ли какво ми се струва? Струва ми се, че става така, защото престъплението е грозно, а добродетелта прекрасна. Ерго, истинският естет по начало е добродетелен човек. Ерго, аз съм добродетелен човек.

Трябва днес да възлея малко вино на сенките на протагор Продик и Горгий. Излиза, че и софистите могат да послужат за нещо. Слушай, защото продължавам да говоря. Отнех Лигия на Авъл, за да я дам на тебе. Но Лизип би създал от вас чудесни скулптурни групи. И двамата сте красиви, значи, и моята постъпка е красива, а щом е красива, не може да бъде лоша. Марк, виж, ето пред теб седи самата добродетел, въплътена в Петроний! Ако беше жив Аристип, щеше да дойде и да ми подари сто мини за краткия ми трактат върху добродетелта.

Но Виниций, като човек, който се интересуваше повече от действителността, отколкото от трактати за добродетелта, каза:

— Утре ще видя Лигия, а след това тя ще бъде моя всеки ден, винаги, до смъртта.

— Ти ще имащ Лигия, а аз ще отговарям пред Авъл. Ще призове над мен отмъщението на всички подземни богове. И поне тоя дивак да вземеше преди това някой порядъчен урок по декламация… Но не, той ще ме ругае така, както по-рано моят вратар ругаеше клиентите ми, зарад което впрочем го изпратих на село в ергастулума.

— Авъл идва при мен. Обещах да му пратя вест за Лигия.

— Пиши му, че волята на божествения цезар е най-върховният закон и че първият твой син ще се нарича Авъл. Все пак старецът трябва да има някакво утешение. Аз съм готов да моля Меднобрадия да го покани утре на пиршеството. Нека те види в триклиниума редом с Лигия.

— Не прави това — каза Виниций. — Мен все пак ми е жал за тях, особено за Помпония.

И седна да пише писмото, което отне и последната надежда на стария военачалник.

>> VII

Пред Актея, някогашната любимка на Нерон, се прекланяха по-рано главите на най-високопоставените хора в Рим. Но тя и тогава не искаше да се меси в обществените работи и ако някога беше използвала своето влияние над младия владетел, то биваше само за да измоли милост за някого. Тиха и покорна, тя си бе спечелила признателността на мнозина, а никого не беше направила свой неприятел. Не можа да я намрази дори и Октавия. На ревнивите не изглеждаше никак опасна. Знаеха, че тя все още обича Нерон, с обич тъжна и болезнена, която вече се подхранва не с надежда, а само със спомените за времето, когато този същият Нерон е бил не само по-млад и любещ, но и по-добър.

Знаеха, че тя не може да откъсне от тези спомени душата и мислите си, но че нищо вече не очаква от бъдещето; а понеже наистина нямаше опасност цезарят отново да се върне към нея, то на Актея гледаха като на съвсем беззащитно същество и затова я бяха оставили на мира. Попея я смяташе само за тиха прислужница, толкова безобидна, че дори не искаше да я отстранят от двореца.

Но понеже цезарят някога я бе обичал и я бе напуснал без обида, спокойно, дори като приятел, бяха запазили известно уважение към нея, Нерон, след като бе я, освободил, беше й разрешил да живее в двореца, а в него й бе дал отделно кубикулум и няколко души от прислугата. А тъй като на времето Паллас и Нарцис, освободени роби на Клавдий, не само седяха на пиршествата с Клавдий, но и заемаха почетни места, като могъщи министри, то и нея я канеха понякога на трапезата на цезаря. Правеха го може би за това, че нейната прелестна фигура беше истинско украшение на пиршествата. Впрочем Нерон отдавна вече не държеше сметка за средата, в която пируваше. На неговата трапеза сядаха най-различни хора — сбирщина от всички съсловия и с различни призвания. Имаше сред тях сенатори, но главно такива, които се съгласяваха да бъдат и шутове. Имаше патриции, стари и млади, жадни за удоволствия, излишества и гуляи. Имаше и жени, които носеха славни имена, но които вечер не се колебаеха да си сложат жълтеникави перуки и да търсят за забава приключения из тъмните улици. Имаше и висши сановници и жреци, които с пълни чаши сами се гавреха със своите богове, а редом с тях цяла сбирщина от певци, мимове, музиканти, танцувачи и танцувачки; от поети, които декламирайки стихове, мислеха за сестерциите, които щяха да спечелят, като хвалят стиховете на цезаря, от гладни философи, съпровождащи с лакоми погледи поднасяните ястия; най-сетне от прочути водачи на колесница, фокусници, чудодейци, разказвачи, смешници; от различни, издигнати от модата или от глупостта в еднодневни знаменитости пройдохи, сред които не липсваха и такива, които прикриваха с дългите си коси своите пробити уши — белег на робски произход.

По-знатните сядаха направо до масите, по-незначителните служеха за развлечение през време на яденето, като чакаха момента, когато прислугата ще им позволи да се нахвърлят на остатъците от ястията и питиетата. Гости от този род намираха Тигелин, Ватиний и Вителий и често трябваше да ги снабдяват и с облекло, подходящо за пиршествата на цезаря, който впрочем обичаше това общество, защото се чувствуваше свободен в него. Разкошът на двореца позлатяваше всичко и всичко покриваше с блясък. Велики хора и нищожества, потомци на велики родове и голтаци от улиците, големи артисти и жалки отрепки на таланта, всички се тълпяха в двореца, за да наситят ослепените си от блясъка очи с великолепието, надхвърлящо човешките представи, и да се доближат до този, който раздаваше всички милости, богатства и блага; една случайна негова прищявка наистина можеше да унизи човека, но можеше и да го издигне главоломно.

Този ден Лигия трябваше да вземе участие в такова пиршество. Страх, неувереност и зашеметяване, обясними след внезапната промяна в живота й, се бореха у нея с желанието за съпротива. Страхуваше се от цезаря, страхуваше се от хората, страхуваше се от двореца, чийто шум я лишаваше от възможността да разсъждава, страхуваше се от пиршествата, за чиято разпуснатост бе слушала от Авъл, от Помпония Грецина и техните приятели. Макар и млада девойка, тя не бе неосведомена, защото в ония времена представа за злото имаха отрано и децата дори. Тя знаеше, че в този дворец я застрашаваше гибел, за която я бе предупредила на раздяла и самата Помпония.

Но понеже душата й бе млада, непокварена, изповядваше възвишеното учение, всадено в нея от втората й майка, тя бе обещала да се брани от тази гибел — на майка си, на себе си и на божествения учител, в когото не само вярваше, но когото беше обикнала със своето полудетско сърце за благостта на учението му, зарад страданията преди смъртта му за славата на неговото възкресение.

Разбираше добре, че сега нито Авъл, нито Помпония Грецина ще отговарят за нейните постъпки и затова размишляваше дали не би било по-добре да откаже и да не отиде на пиршеството. От една страна, страхът и безпокойствието крещяха в душата й, а, от друга у нея се породи желание да покаже смелост, издръжливост, да се изложи на мъки и на смърт. Нали божественият учител проповядваше така. И сам бе дал пример. Нали и Помпония й бе разказвала, че най-ревностните му последователи жадуват за такова изпитание и се молят за него. Още когато беше в дома на Авъл, понякога я обземаше такава жажда. Тогава тя се виждаше мъченица, с рани на ръцете и нозете, бяла като сняг, красива с неземна красота, носена от бели ангели в небесната синева, и нейното въображение се любува на тези видения. Във всичко това имаше много детински мечти, но имаше и малко тщеславие, което Помпония порицаваше. А сега, когато отпорът срещу волята на цезаря можеше да повлече след себе си някакво жестоко наказание и когато мъченията във въображението й можеха да станат действителност, към красивите видения, към възхищението от тях се прибави и някакво смесено със страх любопитство — как ще я обвинят и какви мъки ще измислят за нея. Но Актея, като узна за нейните колебания, я изгледа с такова изумление сякаш девойката, трескаво бълнуваше. Да се противи на волята на цезаря? Да си навлече още от първия миг неговия гняв? Човек би трябвало да бъде дете, което не знае какво говори, за да стори това! От думите на самата Лигия ставаше ясно, че тя всъщност не е заложница, а девойка, забравена от своя народ.

Нея не я закриляше никакво право на народите, а даже и да я закриляше, цезарят е достатъчно могъщ, за да го потъпче в момент на гняв. На цезаря се бе харесало да я вземе и от този момент той разполагаше с нея. От този момент тя беше в неговата власт, а над нея нямаше друга в света.

— Да — продължи тя, — и аз съм чела посланията на Павел от Тарс и зная, че над земята е бог и синът божи, който е възкръснал, но на земята е само цезарят. Помни това, Лигия. Зная също, че твоето учение не ти позволява да бъдеш това, което бях аз, и че на вас, като на стоиците, за които ми е разказвал Епиктет, когато трябва да избирате между срама и смъртта, ви е позволено да избирате само смъртта. Но нима можеш да отгатнеш, че те чака смърт, а не позор? Не си ли чувала за дъщерята на Сеян, която била още малко девойче, а пък по заповед на Тиберия е трябвало — за да спази закона, който забранява да се наказва девица със смърт — да премине през осквернение преди смъртта си? Лигия, Лигия, не дразни цезаря! Ако дойде решителният момент, когато ще трябва да избираш между позора и смъртта, ще постъпиш така, както ти сочи твоята истина. Но не търси доброволно гибелта и не дразни по незначителен повод земния жесток бог.

Актея говореше със съчувствие, с увлечение дори и понеже от рождение бе малко късогледа, приближи своето благо лице до лицето на Лигия, сякаш искаше да провери дали тия думи са й повлияли. А Лигия с детска доверчивост обви с ръце шията й и каза:

— Ти си добра, Актея.

Актея, трогната от похвалата и доверието, я притисна до сърцето си, а после се освободи от ръцете на девойката и отговори:

— Моето щастие мина, и радостта ми отмина, но аз не съм зла.

След това закрачи бързо из стаята и започна да говори на себе си сякаш в отчаяние:

— Не! И той не беше зъл. Той самият тогава се смяташе за добър и искаше да бъде добър. Аз най-добре зная това. Всичко това дойде по-късно, когато престана да ме обича… Другите го направиха такъв, да — другите — и Повея.

Ресниците й овлажняха от сълзи. Лигия я следеше със сините си очи и най-сетне каза:

— Ти го жалиш, Актея?

— Жаля го! — отвърна глухо гъркинята.

И отново почва да ходи със стиснати, сякаш от болка, ръце и с безпомощен израз на лицето. А Лигия несмело почна да я разпитва:

— Ти още ли го обичаш, Актея?

— Обичам го…

И след малко добави:

— Него никой освен мен не го обича…

Настана мълчание, през което Актея се стараеше да си възвърне нарушеното от спомените спокойствие, а когато най-сетне на лицето й отново се върна обикновеният израз на тиха тъга, тя каза:

— Да говорим за тебе, Лигия. И през ум да не ти минава, че можеш да се противиш на цезаря. Това би било безумие. Впрочем успокой се. Аз добре познавам този дом и смятам, че от страна на цезаря нищо не те застрашава. Ако Нерон бе заповядал да те отвлекат зарад него, той не би те довел тук на Палатин. Тук владее Попея, а Нерон, откакто тя му роди дъщеря, е още повече под нейна власт… Не. Нерон наистина е заповядал да бъдеш на угощението, но той не те е видял досега не е питал за тебе, значи, не се интересува от тебе. Може би те е взел от Авъл и Помпония само от злоба към тях…

Мен ми писа Петроний да те закрилям, а писа ми, както знаеш, и Помпония, значи, те сигурно са се разбрали помежду си. Може да е направил това по нейна молба. Ако е така и ако той по молба на Помпония се грижи за тебе, тогава нищо не те застрашава и, кой знае, може би Нерон под негово влияние ще те върне на семейството на Авъл. Не зная дали Нерон го обича много, но зная, че рядко се осмелява да му противоречи.

— Ах, Актея! — отговори Лигия. — Петроний беше у нас, преди да ме вземат, и майка ми беше убедена, че той е накарал Нерон да ме поиска.

— Това е лошо — рече Актея.

Но след като помисли малко, тя продължи:

— Но може би Петроний, без да иска, е казал пред Нерон на някаква вечеря, че е видял у Авъл заложница на лигийците и Нерон, който ревниво пази своята власт, те е поискал, защото заложниците принадлежат на цезаря. Той не обича Авъл и Помпония…

Не! Не, струва ми се, че Петроний, ако искаше да те отнеме от Авъл, не би постъпил така…

Не зная дали Петроний е по-добър от другите, които заобикалят цезаря, но той е различен… А може най-после освен него да намериш и някой друг, който би поискал да се застъпи за тебе. В дома да Авъл не си ли се запознала с някого от приближените на цезаря?

— Виждала съм Веспасиан и Тит.

— Цезарят не ги обича.

— И Сенека.

— Достатъчно е Сенека да го посъветва нещо, за да направи Нерон тъкмо обратното.

Бледото лице на Лигия се зарумени.

— И Виниций.

— Не го познавам.

— Той е роднина на Петроний, върнал се е неотдавна от Армения.

— Благосклонен ли е Нерон към него?

— Всички обичат Виниций.

— Дали ще иска да се застъпи за тебе?

— Да.

Актея се усмихна нежно и каза:

— Тогава навярно ще го видиш на пиршеството. А ти трябва да бъдеш там, първо, защото си задължена… Само дете като тебе може да мисли иначе. И, второ, ако искаш да се върнеш в дома на Авъл, тъкмо ще имаш възможност да помолиш Петроний или Виниций да използват влиянието си и да се застъпят за теб. Ако те сега бяха тук, и двамата щяха да ти кажат същото, което ти казвам и аз, че всеки опит за съпротива е безумие и гибел. Цезарят наистина би могъл да не забележи твоето отсъствие, но ако го забележи и помисли, че си дръзнала да се противиш на неговата воля, за тебе няма спасение. Хайде, Лигия… Чуваш ли този шум в двореца? Слънцето се снишава и гостите скоро ще почнат да идват.

— Имаш право, Актея — отговори Лигия, — и ще последвам твоя съвет.

Но Лигия сама не си даваше сметка какво желание да види Виниций и Петроний и колко женско любопитство — поне веднъж в живота си да види такова пиршество, а на него цезаря, двора, прочутата Попея и други красавици и цялото онова нечувано великолепие и разкош, за която се разправяха чудеса в Рим — имаше в това решение. Но и Актея от своя страна имаше право и девойката добре разбираше това. Трябваше да отиде и така — щом необходимостта и здравият разум подкрепиха скритото изкушение, тя престана да се колебае. Тогава Актея я заведе в своя си ункториум, за да я намаже с благовонни масла и да я облече, и при все че в дома на цезаря не липсваха робини, а и самата Актея имаше достатъчно, тя от съчувствие към девойката, чиято невинност и хубост бяха спечелили сърцето й, реши сама да я облече и веднага пролича, че у млада гъркиня, въпреки нейната печал и въпреки че бе чела посланията на Павел от Тарс, бе останало още много от предишната елинска душа, на която красотата на тялото говореше по-силно от всичко друго на света. Като разсъблече Лигия и видя нейните форми, едновременно и гъвкави, и пълни, създадени сякаш от перли и рози, не можа да сдържи своя вик на удивление и като отстъпи няколко крачки, гледаше възхитена тази несравнима пролетна фигура.

— Лигия! — извика тя най-сетне. Ти си сто пъти по-хубава от Попея.

Но девойката, възпитана в строгия дом на Помпония, където скромността се спазваше даже и тогава, когато жените бяха сами, стоеше дивна като дивен сън, хармонична като творение на Праксител или като песен, но забъркана, порозовяла от свян, със стиснати колене, с ръце на гърдите и със спуснати над очите ресници. Накрая тя вдигна ръце с внезапно движение и извади иглите, които придържаха косите й, и в миг с едно тръсване на главата, се загърна с тях като с плащ.

Актея пък се доближи и докосвайки ги, казваше:

— О, какви коси имаш ти!… Не ще ги посипя със златна пудра, къдриците сами проблясват като злато… само тук-там ще сложа златист прашец, но леко, леко, сякаш ги е осветил лъч… Сигурно вашият лигийски край където се раждат такива девойки, е чуден.

— Аз не го помня — отвърна Лигия. — Само Урс ми е разправял, че у нас има гори, гори и само гори.

— А в горите цъфтят цветя — каза Актея, като потапяше длан във вазата, пълна с вербена, и навлажняваше с нея косите на Лигия.

След като свърши тази работа, почна лекичко да натрива цялото й тяло с благовонни масла от Арабия, а после я преоблече в мека туника без ръкави със златист цвят, над която щеше да сложи снежнобял пеплум. Но тъй като преди това трябваше да се срешат косите, тя я загърна в нещо като широка дреха, наречена синтезина, настани я на един стол и я предаде за малко в ръцете на робините, а самата тя остана да следи как ще я срешат. Две робини почнаха едновременно да обуват бели, везани с пурпур сандали на малките крака на Лигия, като ги препасваха със златни ивици накръст през алабастровите глезени. Когато най-после вчесването свърши, надиплиха пеплума в чудесни леки гънки, след това Актея сложи бисери на шията й, докосна косите й, там, където се виеха, със златния прашец и нареди да облекат нея самата, като през цялото време оглеждаше Лигия с възхитени очи.

Скоро и тя бе готова и щом пред главния вход почнаха да прииждат лектиките, двете жени отидоха в страничния криптопортик, от който се виждаха входът, вътрешните галерии и дворът, обграден с колонада от нумидийски мрамор.

Все повече хора минаваха под високия свод на портата, над която великолепната квадрига от Лизип сякаш отнасяше Аполон и Диана към небето. Очите на Лигия бяха заслепени от разкоша, за който скромният дом на Авъл не бе могъл да й даде и най-малка представа. Слънцето тъкмо залязваше и последните му лъчи падаха върху жълтия нумидийски мрамор на колоните, който в тия отблясъци сияеше като злато с лек розов оттенък. Между колоните, до белите статуи на Данаидите и другите, представляващи богове или герои, прииждаха тълпи хора, мъже и жени, подобни на статуи, в драпирани тоги, пеплуми и столи, които грациозно се спускаха към земята на меки дипли, върху които догаряха отблясъците на залязващото слънце. Огромният Херкулес — с глава още осветена от слънчевите лъчи, а от гърдите надолу потопен вече в сянката на колоните — гледаше отвисоко тази тълпа. Актея показваше на Лигия сенаторите в тоги, обточени с широки ивици, в цветни туники и с полумесеци на обувките, и воините, и прочутите артисти, и знатните римски матрони, облечени ту по римски, ту по гръцки обичай, ту пък във фантастични източни дрехи, с коси като кули, като пирамиди или вчесани — по подобие на статуите на богините — ниско около главата и украсени с цветя. Много от мъжете и жените Актея назоваваше по имена, като добавяше към имената им кратки и често пъти страшни истории, които изпълваха Лигия със страх, учудване, изумление. За нея това бе един чуден свят, от чиято красота очите и се опиваха, но чиито противоречия нейният момински разум не можеше да разбере. В това зарево на небето, в тези редици неподвижни колони, губещи са в далечината, и в тези хора, подобни на статуи, имаше някакво величаво спокойствие; струваше й се, че всред тия хармонични мрамори би трябвало да живеят някакви освободени от грижи, уравновесени и щастливи полубогове, а в това време тихият глас на Актея разкриваше нови и нови страшни тайни на този дворец и на тия хора. Ето там в дъното се вижда криптопортикът, по чиито колони и плочи още се червенеят кървавите петна от кръвта, с която опръска белия мрамор Калигула, когато падна под ножа на Касий Херея; там бе убита и неговата жена, там разбиха главата на детето му о камъните; там под това крило е подземието, в което гризеше ръцете си от глад по-младият Друз; там бяха отровили по-стария, там се виеше от страх Гемел, там се гърчеше в спазми Клавдий, а там Германик. Навсякъде тези стени бяха слушали предсмъртни стонове и хъркане, а тези хора, които днес бързаха за пиршеството в тоги, в многобагрени туники, окичени с цветя и скъпоценности, са може би утрешни осъдени на смърт; може би усмивката на не един от тях прикрива страх, безпокойство, несигурност в утрешния ден; може би треска, алчност, завист сега са се впили в сърцето на тези наглед безгрижни, увенчани полубогове. Подплашените мисли на Лигия не можеха да следят словата на Актея и докато този чуден свят привличаше с все по-голяма сила очите й, сърцето в гърдите й се бе свило от уплаха, а душата й изведнъж бе обхваната от безграничен копнеж по Помпония Грецина и по спокойния дом на Авъл, в който цареше любов, а не престъпление.

В това време от викус Аполонис прииждаха нови вълни гости. Иззад портата се дочуваха говорът и възгласите на клиентите, които изпращаха своите патрони. Дворът и колонадите загъмжаха от множество роби, робини на цезаря, малки момчета прислужници и преториански войници, които бяха на стража в палата. Тук-там между белите или мургави лица се чернееше лице на нумидиец, с окичен с пера шлем и с големи златни халки на ушите. Носеха лютни, цитри, букети изкуствено отгледани въпреки късната есен цветя, светилници — сребърни, златни и медни. Все по-високият шум от разговорите се смесваше с плясъка на фонтана, чиито порозовели от вечерните отблясъци струи падаха отвисоко върху мрамора и се разбиваха с него сякаш с ридание.

Актея опря да разказва, но Лигия продължаваше още да гледа, сякаш търсеше някого из тълпата. И наведнъж руменина заля лицето й. Между колоните се появиха Виниций и Петроний и се отправиха към големия триклиниум, красиви, спокойни, в своите бели тоги, подобни на богове. Когато Лигия съгледа сред чуждите хора две познати и приятелски лица, когато съзря Виниций, стори й се, че голяма тежест падна от сърцето й.

Почувствува се по-малко самотна. Безмерният копнеж за Помпония и дома на Авъл, който я бе обхванал преди малко, вече не беше толкова мъчителен. Изкушението да види Виниций и да говори с него заглуши всички други гласове. Напразно си припомняше всичко лошо, което бе чувала за дома на цезаря, и думите на Актея, и предупрежденията на Помпония. Въпреки тези думи и предупреждения тя изведнъж почувствува, че на това пиршество ще бъде не само по принуда, но и по свое желание; и като помисли, че след малко ще чуе този мил и скъп глас, който й говореше за любов и щастие, достойни за боговете, и който звучеше и досега в ушите й като песен, я завладя радост.

Но изведнъж тя се уплаши от тая радост. Стори й се, че в тоя миг изменя и на учението, в което бе възпитана, и на Помпония, и на самата себе си. Едно е да отиваш по принуда, а друго да се радваш на такава необходимост. Почувства се виновна, недостойна и погубена. Обзе я отчаяние и й се доплака. Ако беше сама, тя би коленичила и би започнала да се удря в гърдите, повтаряйки: аз съм виновна, аз! Актея я хвана за ръка и я поведе сега вече през вътрешните стаи към големия триклиниум, в който щеше да се състои пиршеството; на Лигия очите й се замъглиха, в ушите й шумеше от вълнение и биенето на сърцето й спираше дъха. Тя видя като насън хиляди светилници да трепкат и по масите и по стените, като насън чу възгласите, с които приветстваха цезаря, а него самия съзря като през мъгла. Възгласите я оглушиха, блясъкът я заслепи, благовонията я замаяха и тя изгуби последните остатъци от самообладанието си — едва можеше да разпознае Актея, която я настани на трапезата и сама зае мястото до нея.

Но след малко нечий нисък, познат глас се обади от другата й страна:

— Поздрав на тебе, най-прекрасната сред девойките на земята и сред звездите на небето! Поздрав на тебе, божествена Калина!

Лигия се съвзе малко, погледна: до нея бе седнал Виниций.

Беше без тога, според обичая и за удобство сваляха тогите на пиршества. Само огненочервена туника, без ръкави, извезана със сребърни палми, покриваше тялото му.

Ръцете му бяха голи — украсени по източен обичай с две широки златни гривни, закопчани под лакътя, а по-надолу старателно почистени от космите — и гладки, но твърде мускулести, истински ръце на войник, създадени за меч и щит. На главата си имаше венец от рози. Със своите сключени вежди, с прекрасните си очи и мургава кожа той сякаш бе олицетворение на младост и сила. На Лигия той се видя толкова хубав, че дори когато първото смущение мина, тя все пак едва можа да отговори:

— Поздрави и на теб, Марк! А той й говореше:

— Щастливи са очите ми, че те виждат; щастливи са ушите ми, които слушат твоя глас, по-мил от гласа на флейти и цитри. Ако ми кажеха да избирам кой да бъде до мен на този пир, ти, Лигия, или Венера, избрал бих тебе, о божествена!

И той я гледаше, сякаш искаше да насити очите си с нейния образ, и я изгаряше с очи. Погледът му се плъзгаше по лицето, шията и белите й рамене и ръце, галеше нейните прекрасни форми, любуваше й се, обгръщаше я, поглъщаше я, но заедно с желанието в него светеше щастие и любов и безгранично възхищение. — Знаех, че ще те видя в дома на цезаря — продължи той — и все пак, като те зърнах, цялата ми душа трепна от радост, сякаш ме постигна неочаквано щастие.

Лигия, която се бе съвзела вече, чувствайки сега, че сред това множество и в този дом той е единственият й близък, започна да говори с него и да го разпитва за всичко, което не разбираше и което я изпълваше със страх. Отде е знаел той, че ще я намери в дома на цезаря и защо е тя тук? Защо цезарят я бе взел от Помпония? Тук тя се страхува и иска да се върне при нея. Би умряла от тъга и тревога, ако не беше надеждата, че Петроний и той ще се застъпят за нея пред цезаря.

Виниций обясни, че за отвеждането й се бе научил от самия Авъл. Защо тя е тук, не знае: цезар никому не дава сметка за своите разпоредби и заповеди. Но тя да не се бои.

Ето той, Виниций, е при нея и ще остане при нея. Предпочел би да загуби очите си, отколкото да не я вижда, предпочел би да се раздели с живота, отколкото да я изостави. Тя е неговата душа и затова той ще я пази като своята душа. Ще й построи олтар в своя дом като на свое божество, на което ще принася в жертва миро и алоя, а пролет съсънки и ябълков цвят… А щом като се бои от дома на цезаря, обещава й, че тя не ще остане в този дом.

И при все че говореше със заобикалки и тук-там скриваше истината, в гласа му звучеше искреност, защото чувствата му бяха истински. Обхващаше го и искрена милост към нея и думите й проникваха в душата му, защото девойката почна да му благодари и да го уверява, че Помпония ще го обикне за неговата добрина, а самата тя ще му бъде признателна цял живот; той не можа да овладее вълнението си — толкова се трогна и му се струваше, че никой в света не би могъл да откаже на нито една нейна молба. Сърцето му се топеше. Красотата на Лигия упояваше чувствеността му и той я желаеше, но същевременно чувствуваше, че тя му е много скъпа и че наистина би могъл да я почита като божество; изпитваше и неудържимо желание да говори за нейната хубост и за своето обожание, но шумът на пиршеството ставаше все по-силен, той се приближи до нея и зашепна думи хубави, сладки, бликащи от дъното на душата му, звучни като музика и опияняващи като вино.

И той я опияняваше. Всред тези чужди хора, които я заобикаляха, той й се струваше все по-близък, по-мил и напълно сигурен, предан от все сърце. Той я успокои, обеща й да я изтръгне от дома на цезаря, обеща й да не я изостави и да й служи. Преди в дома на Авъл бе говорил с нея за любовта и щастието, които тя може да даде, а сега вече й казваше направо, че я обича, че му е по-мила и по-скъпа от всичко друго. Лигия за първи път слушаше такива думи от устата на мъж и колкото повече ги слушаше, струваше й се, че в нея нещо се буди като от сън, че я обхваща някакво щастие, в което се смесва безмерна радост и безмерна тревога. Бузите й пламнаха, сърцето й туптеше, устата й се полуотвориха, сякаш тя се учудваше на нещо. Завладя я страх, че слуша такива неща, а за нищо на света не би искала да изпусне и една дума дори. Понякога свеждаше очи, ту пак вдигаше към Виниций светнал взор, боязлив и същевременно питащ, сякаш искаше да му каже: „Говори още!“ Шумът, музиката, ароматът на цветята и миризмата на арабските благовония започнаха отново да я замайват. В Рим имаше обичай на пиршества да се хранят полулегнали, но у дома Лигия винаги беше между Помпония и малкия Авъл; сега до нея бе легнал Виниций, млад, едър, влюбен, пламтящ, а тя усещаше тоя жар, който лъхаше от него, и свян, и наслада едновременно. Обземаше я някаква сладка немощ, отмалялост и забрава, сякаш се унасяше в сън.

Но нейната близост започна да действа и на него. Лицето му побледня. Ноздрите му се разшириха като на източен кон. Навярно и неговото сърце биеше под пурпурната туника с трескав пулс, защото дишането му стана учестено, а думите му накъсани. И той за първи път беше така до нея. Мислите му започнаха да се объркват: в жилите си усещаше пламък, който напразно гасеше с вино… Не виното го опиваше сега повече от всичко, а нейното дивно хубаво лице, нейните голи ръце, нейната моминска гръд, която се вълнуваше под златистата туника, и нейната снага, скрита под белите гънки на пеплума.

Най-после той хвана ръката й над китка, както веднъж бе сторил това в дома на Авъл, притегли я към себе си и зашепна с разтреперани устни:

— Обичам те, Калина… божествена моя…

— Марк, пусни ме! — каза Лигия.

А той продължи с очи, забулени в мъгла:

— Божествена моя! Обичай ме…

Но в този миг се обади гласът на Актея, която беше от другата страна на Лигия:

— Цезарят ви гледа.

Внезапен гняв грабна Виниций. Гняв и срещу Актея, и срещу цезаря.

Нейните думи бяха разпръснали чара на упоението. В такъв момент и приветлив глас дори би се сторил на момъка натрапчив, а сега той сметна, че Актея нарочно иска да попречи на неговия разговор с Лигия. Той вдигна глава, погледна през рамената на Лигия младата освободена робиня и каза със злина:

— Мина времето, Актея, когато ти лежеше на пиршествата, до цезаря. И казват, че те застрашава слепота, та как можеш да го съзреш?

А тя отговори някак тъжно:

— Виждам го… все пак… И той е късоглед и ви гледа през смарагда.

Всичко, което вършеше Нерон, караше и най-близките му хора да бъдат бдителни, затова и Виниций се разтревожи, овладя се и започна незабележимо да гледа към цезаря.

Лигия, която в началото на пиршеството в смущението си бе видяла цезаря като през мъгла, а после, погълната от присъствието и разговора с Виниций, съвсем не гледаше към него, сега също обърна към него очи, любопитни и изплашени.

Актея казваше истината. Цезарят се беше навел над масата и присвил едното си око, държеше с пръсти пред другото кръглия полиран смарагд, с който постоянно си служеше, и ги гледаше. За миг погледът му се срещна с очите на Лигия и сърцето на девойката се сви от внезапен страх. Когато, още като дете, живееше на село в сицилийското имение на Авъл, една стара робиня египтянка й бе разказвала за дракони, които живеели в пропастите на планините, и ето сега на нея й се стори, че изведнъж я бе погледнало зеленикавото око на такъв дракон. Тя хвана ръката на Виниций като дете, което се бои, а в главата й нахлуха и се блъскаха в безредие бързи мисли. Така, значи, това е той? Страшният и всемогъщият? Не го бе виждала никога досега и не мислеше, че е такъв. Представлявала си бе някакъв ужасен образ със застинала в чертите злина, а вместо това видя дебел врат голяма глава, страшна наистина, но почти смешна, защото отдалече приличаше на главата на дете. Туника с аметистов цвят, забранен за простосмъртните, хвърляше синкав отблясък на широкото му, късо лице. Косите му бяха тъмни, накъдрени по модата, въведена от Отон — на четири реда букли. Брада не носеше, защото неотдавна я бе принесъл в жертва на Юпитер, за което целият Рим му беше благодарен, въпреки че се шепнеше, че я пожертвувал, защото, както всички в неговия род, обрасвал в червени косми. Все пак в неговото силно изпъкнало над веждите чело имаше нещо олимпийско. От свитите му вежди лъхаше съзнание за всемогъщество; но под това чело на полубог се виждаше лице на маймуна, пияница и комедиант, нищожно лице на променливи страсти, потънало в тлъстина въпреки младостта му, болнаво и гнусно едновременно. На Лигия той се видя зловещ, но преди всичко отвратителен.

След миг той свали смарагда и престана да я гледа. Тогава тя видя неговите изпъкнали светлосини очи, които примижаваха на силната светлина, стъклени, без мисъл, подобни на очите на мъртвец.

А той, обръщайки се към Петроний, каза:

— Това ли е онази заложница, в която е влюбен Виниций?

— Да, тя е — отвърна Петроний.

— Как се нарича нейният народ?

— Лигийци.

— И Виниций я смята за красива?

— Облечи в женски пеплум гнил маслинов пън и Виниций ще го сметне за красив. Но на твоя лик, о, несравним познавач, чета вече присъдата над нея! Няма нужда да я произнасяш! Да, така е! Твърде суха! Мършава, същинска макова главица на тънко стъбло, а ти, божественият естет, цениш у жената стъблото й, тройно, четворно, имаш право!

Лицето само нищо не значи. Благодарение на теб научих много, но още нямам такова вярно око… Ето, готов съм да се обзаложа с Тулий Сенецион за неговата любовница, че макар на пиршество, където всички лежат, да е трудно да се прецени цялата фигура, ти вече си си казал: „Твърде тясна е в бедрата.“

— Твърде тясна е в бедрата — отговори, присвивайки очи, Нерон.

На устните на Петроний се появи едва доловима усмивка, а Тулий Сенецион, който до този момент беше зает, разговаряше с Вестин или по-право, подиграваше се на сънищата, в които Вестин вярваше, се обърна към Петроний и въпреки че нямаше понятие за какво става дума, каза:

— Мамиш се. Аз поддържам цезаря.

— Добре — отвърна Петроний. — Тъкмо доказвах, че имаш щипка разум, а цезарят твърди, че си чисто просто магаре.

— Habet! — каза Нерон със смях и обърна надолу палеца си, както се правеше в цирковете в знак, че на гладиатора е нанесен удар и трябва да бъде доубит.

А Вестин, смятайки, че говорят все още за сънищата, завика:

— А аз вярвам в сънища; и Сенека ми казваше веднъж, че и той вярва.

— Миналата нощ сънувах, че съм станала весталка — каза Калвия Криспинила, като се наведе през масата.

Нерон почна да ръкопляска на тия думи, други последваха примера му и няколко минути наоколо се разнасяха ръкопляскания, тъй като Криспинила се беше развеждала няколко пъти и беше известна в целия Рим с нечуваната си разпуснатост.

Но тя ни най-малко не се смути и каза:

— Е, какво! Всички те са стари и грозни. Рубрия единствена прилича на човек и така бихме били две, въпреки че и лицето на Рубрия лятно време е цялото в лунички.

— Все пак позволи ми, пречиста Калвия — обади се Петроний, — да ти кажа, че ти би могла да станеш весталка само насън.

— Ами ако цезарят заповяда?

— Тогава бих повярвал, че сънищата се сбъдват, дори и най-чудноватите.

— Сбъдват се — каза Вестин. — Разбирам тия, които не вярват в боговете, но как може да не се вярва в сънищата?

— Ами предсказанията? — залита Нерон. — Предсказаха ми едно време, че Рим ще престане да съществува и аз ще владея целия Изток.

— Предсказанията и сънищата са свързани — каза Вестин. — Веднъж един проконсул, голям неверник, изпратил в храма на Мопс свой роб със запечатано писмо, което забранил да се отваря, за да провери дали идолът ще може да отговори на запитването в писмото. Робът спал през нощта в храма, за да сънува пророчески сън, а после се върнал и казал: „Присъни ми се юноша, светъл като слънце, който ми каза само една дума: «Черният».“ Проконсулът, като чул това, побледнял и обръщайки се към своите гости, невярващи като него, им казал: „Знаете ли какво пишеше в писмото?“

Тук Вестин спря и като вдигна чашата с вино, започна да пие.

— Какво е пишело в писмото? — запита Сенецион.

— В писмото имало въпрос: „Кой бик трябва да принеса в жертва: белия или черния?“

Но любопитството, възбудено от този разказ, беше прекъснато от Вителий, който, дошъл на угощението вече пийнал, сега изведнъж избухна, без никакъв повод, в безсмислен смях.

— За какво се смее тази бъчва лой? — запита Нерон.

— Смехът отличава хората от животните — каза Петроний, — а той няма никакво друго доказателство, че не е нерез.

Вителий престана да се смее и като мляскаше с лъсналите си от сосове и мазнина устни, почна да оглежда всички с такова изумление, като че никога досега не бе ги виждал.

После вдигна пухкавата си като възглавница ръка и каза с пресипнал глас:

— От пръста ми падна военният пръстен от баща ми.

— Който беше обущар — добави Нерон.

Но Вителий неочаквано отново избухна в смях започна да търси пръстена в пеплума на Калвия Криспинила.

Като видя това, Ватиний взе да надава викове на ужасена жена, а Нагидия, приятелка на Калвия, млада вдовица с лице на дете, а очи на блудница, каза високо:

— Търси каквото не е изгубил.

— И от което няма да има никаква полза дори и да го намери — довърши поетът Лукан.

Пирът ставаше все по-весел. Тълпи роби разнасяха все нови и нови ястия: от големи вази, напълнени със сняг и увенчани с бръшлян, постоянно изваждаха по-малки кратери с много и най-различни вина. Всички пиеха много. От време на време от тавана на залата върху пируващите и трапезата падаха рози.

А Петроний започна да моли Нерон да облагороди пиршеството със своите песни, докато гостите не са се напили. Хор от гласове подкрепи неговите думи, но Нерон отказваше. Тук не ставаше дума за смелост, при все че тя винаги му липсваше… Боговете знаят колко много му струва всяко излизане пред публика… Наистина той не ги избягваше, защото все трябва да направи нещо за изкуството и най-сетне, щом като Аполон го е надарил с глас, божите дарове не бива да се занемаряват. Разбира дори, че това е негов дълг към държавата. Но днес наистина е пресипнал. Нощес си сложил оловни тежести на гърдите, но и това не помогнало… Мислел дори да отиде в Анций, да подиша морски въздух.

Но Лукан почна да го заклина в името на изкуството и на човечеството. Всички знаят, че божественият поет и певец е написал нов химн на Венера, в сравнение с който химнът на Лукреций е скимтене на едногодишно вълче. Но нека това пиршество бъде истинско пиршество. Такъв добър владетел като Нерон не бива да измъчва своите поданици: „Не бъди жесток, цезарю!“

— Не бъди жесток! — повториха всички, които седяха по-близо.

Нерон разпери ръце в знак, че трябва да отстъпи. Тогава всички лица се облякоха в израз на благодарност и всички очи се обърнаха към него. Но той поръча най-напред да кажат и на Попея, че той ще пее, а на присъстващите съобщи, че тя не е дошла на угощението, защото не се чувствала добре; но понеже никакво лекарство не й носеше такова облекчение, както неговата песен, то жал му е да я лиши от тая възможност.

И наистина не след дълго Попея се яви. Тя владееше и досега Нерон като свой подчинен, но знаеше, че когато става дума за неговото самолюбие на певец, водач на колесница или поет, беше опасно да го дразни.

И ето тя влезе, прекрасна като божество, облечена също като Нерон в аметистова туника и с огърлица от грамадни бисери — плячкосани някога от Масиниса, — златокоса, блага и — макар че бе разведена от двама мъже — с лице и поглед на девица.

Поздравиха я с възгласи и я наричаха „божествена Августа“. Лигия никога в живота си не беше виждала толкова красиво създание и просто не можеше да повярва на очите си, защото знаеше, че Попея-Сабина е една от най-отвратителните жени на света. Знаеше от Помпония, че тя бе довела нещата дотам, че цезаря да убие майка си и жена си, познаваше я от разказите на гостите и слугите на Авъл, бе чувала, че нощем събарят нейните статуи в града; чувала беше за надписите, чиито автори били осъждани на най-тежки наказания; и въпреки това тези надписи всяка сутрин се появявали по стените на града. Но сега, като видя прочутата Попея, смятана от последователите на Христа за въплъщение на злото и престъпността, на Лигия се струваше, че толкова прекрасни могат да бъдат само ангелите или небесните духове. Тя просто не можеше да откъсне очи от нея, а от устата й неволно се изтръгна въпросът:

— Ах, Марк, нима това е възможно?…

А той, възбуден от виното и нетърпелив, че толкова неща разсейваха вниманието й и я откъсваха от него и от думите му, каза:

— Да, тя е хубава, но ти си сто пъти по-хубава, и не се познаваш, иначе би се влюбила в себе си като Нарцис… Тя се къпе в магарешко мляко, а тебе Венера те е изкъпала в своето. Ти сама не се познаваш, ocelle mi!… Недей я гледа. Обърни очи към мен, ocelle mi!… Докосни с устни тази чаша с вино, а след това и аз ще допра на същото място моите…

И той се преместваше все по-близо, а тя започна да се отдръпва към Актея. Но в този миг казаха да се пази тишина, понеже цезарят бе станал. Певецът Диодор му подаде лютня от ония, които се наричаха делта, другият, Терпнос, който щеше да му акомпанира, се приближи с инструмента, наречен наблиум, а Нерон опря делтата на масата, вдигна очи и за момент в триклиниума настъпи тишина, прекъсвана само от шумоленето на розите, които все така падаха от тавана.

След това той започна да пее или по-скоро да говори напевно и ритмично при съпровода на двете лютни своя химн на Венера. Нито гласът му, макар и малко глух, нито стихът не бяха лоши. Затова бедната Лигия отново би обзета от угризение на съвестта, понеже химнът, при все че славеше разпътната езическа Венера, й се стори много хубав, а и самият цезар, с лавровия венец на челото и вдигнати очи — по-величествен, не толкова страшен и по-малко противен, отколкото в началото на пиршеството.

Но пируващите отговориха с гръм от ръкопляскания. Раздадоха се викове: „О, какъв небесен глас!“; някои от жените, вдигнали нагоре ръце, останаха така в знак на възхищение дори и след свършването на песента, други триеха просълзените си очи; цялата зала закипя като кошер. Попея, склонила русата си главица, поднесе до устните си ръката на Нерон и дълго я държа мълчаливо, а младият Питагор, грък с дивна хубост, същият онзи, с когото по-късно полуобезумелият вече Нерон бе заповядал на фламините да го венчаят, като спазват всички обреди, сега коленичи в нозете му.

Но Нерон гледаше внимателно Петроний, за чиито похвали жадуваше повече, отколкото за всички други, и който сега каза:

— Ако е въпрос за музиката, Орфей в тази минута навярно е тъй пожълтял от завист, като присъстващия тук Лукан; а колкото за стиховете, съжалявам, че не са по-лоши, защото тогава може би щях да намеря думи да ги похваля.

Но Лукав не му се разсърди за тоя намек за завист, напротив, погледна го с благодарност и като се престори, че е в лошо настроение, замърмори:

— Да бъде проклета Фатум, която ме е обрекла да живея едновременно с такъв поет. Човек би имал място в хорската памет и на Парнас, а така ще угаснеш, както гасне светилникът, когато слънцето изгрява.

Петроний имаше изумителна памет и започна да повтаря някои места от химна, да цитира отделни стихове, да изтъква и тълкува най-хубавите изрази. Лукан, забравил сякаш своята завист пред чара на тази поезия, добавяше към неговите слова и своето възхищение. На лицето на Нерон се отрази наслада и безкрайна суетност, равна на неговата глупост. Той сам им подсказваше стиховете, които смяташе за най-хубави, а най-после започна да утешава Лукан и да му казва да не губи смелост, защото е такъв, какъвто се е родил, но почитта, която хората отдават на Юпитер, не изключва почитта към другите богове.

След това той стана, за да съпроводи Попея, която наистина не беше здрава и искаше да си отиде. Но той нареди на сътрапезниците, които останаха, да заемат отново местата си и обеща да се върне. И наистина след малко се върна, за да се омайва от дима на кадилниците и да гледа зрелищата, които той сам, Петроний или Тигелин бяха подготвили за пиршеството.

Четоха пак стихове или слушаха диалози, в които чудачествата заместваха остроумието. После прочутият мим, Парис, представи приключенията на Йо, дъщеря на Инах. На гостите, а особено на Лигия, непривикнала на подобни зрелища, й се струваше, че вижда чудеса и вълшебства. Парис с движения на тялото и ръцете си разкриваше неща, които обикновеният танц не можеше да изрази. Ръцете бързо се движеха във въздуха, сякаш създаваха жив светлив облак, тръпнещ, страстен, обгръщащ изнемогналата девическа снага, разтърсвана от спазмата на сладострастието. Това беше образ, а не танц, образ ясен, разкриващ тайните на любовта, чаровен и безсрамен. А след като той свърши, влязоха корибанти и започнаха заедно със сирийски момичета, под звуците на цитри, флейти, цимбали и тимпани, вакхически танц, изпълнен с диви крясъци и още по-дива разюзданост; на Лигия се стори, че жив огън ще я изгори, че мълния би трябвало да падне върху този дом или таванът да се срути върху главите на пируващите.

Но през златната мрежа, изопната под тавана, падаха само рози, а пък полупияният Виниций й казваше:

— Видях те в дома на Авъл при фонтана и те залюбих. Беше на разсъмване и ти мислеше, че никой не гледа, а аз те видях… Такава те виждам и сега, въпреки че този пеплум те скрива от очите ми. Махни пеплума като Криспинила. Гледай! Богове и хора търсят любов. Няма на света нищо освен нея! Облегни глава на гърдите ми и затвори очи.

А нейният пулс биеше тревожно в слепите очи и ръцете. Струваше й се, че пада в някаква пропаст, а същият този Виниций, който преди й се струваше близък и предан, вместо да я спася, сам я блъска в нея. И тя почувства съжаление към него. Отново започна да се страхува от този пир и от Виниций, и от себе си. Някакъв глас, подобен на гласа на Помпония, й викаше: „Лигия, спасявай се!“, но и нещо друго говореше в нея — че вече е много късно, че този, който е близнат от такъв пламък и е видял всичко, което ставаше на това пиршество, този, чието сърце е било така, както биеше нейното, когато слушаше думите на Виниций, и който е бил обхванат от такива тръпки, каквито я пронизваха, когато Виниций се доближаваше до нея, той е загубен, загубен безвъзвратно. Прилошаваше й.

Имаше мигове, когато й се струваше, че ще загуби съзнание, а после, че ще се случи нещо страшно. Знаеше, че никой, ако не искаше да разгневи цезаря, нямаше право да стане, докато не е станал самият цезар; но дори и да не беше така, тя вече нямаше сили да стори това.

До края на пиршеството имаше още много време. Робите носеха все нови и нови ястия и непрекъснато пълнеха чашите с вино, а пред подковообразната трапеза излязоха двама атлети и започнаха да се борят пред гостите. Силните им блестящи тела се сляха в един силен отломък, костите им пращяха в техните железни ръце, от стиснатите им челюсти се цедеше зловещо скърцане на зъби. Понякога се чуваха глухите удари на краката им по поръсения с шафран под, после отново застиваха неподвижни, тихи и на зрителите им се струваше, че виждат пред себе си скулптурна група, изваяна от камък.

Очите на римляните с наслада следяха движенията на страшно изопнатите мускули на гърбовете, ръцете и краката им… Но борбата не продължи много, щото Кротон, победител в много борби и ръководител на гладиаторската школа, минаваше за най-силния борец в империята. Противникът му най-напред започна да диша ускорено, после да хърка, лицето му посиня, накрая кръв бликна от устата му и той увисна в ръцете на Кротон.

Краят на борбата бе посрещнат с гръм от ръкопляскания, а Кротон, опрял стъпало на плещите на противника, кръстоса на гърди грамадните си ръце и огледа залата с очи на триумфатор.

После влязоха имитатори на зверове и на техните гласове, фокусници и смешници, но тях почти не ги гледаха, защото виното вече бе замъглило очите на всички.

Пиршеството постепенно се превърна в пиянска и развратна оргия. Сирийските момичета, които преди бяха танцували вакхическия танец, се смесиха с гостите. Музиката се превърна в безредни и диви звуци на цитри, лютни, арменски цимбали, египетски систри, тръби и рогове, а понеже някои от сътрапезниците искаха да разговарят, започнаха да крещят на музикантите да си вървят. Въздухът, преситен с мириса на цветя, изпълнен с аромата на благовонията, с които красиви юноши през време на угощението пръскаха стъпалата на пируващите, преситен с шафран и човешки дъх, стана задушен; лампите светеха с мъждукащ пламък, венците на главите се бяха изкривили, лицата бяха побледнели и се покриха с капчици пот.

Вителий се свлече под масата. Нигидия, разголена до кръста, беше облегнала своята пияна детинска глава на гърдите на Лукан, а той, също пиян, почна да духа златната пудра от косите й, вдигайки от време на време очи, премрежени от безкрайна наслада. Вестин с упорство на пияница повтаряше за десети път отговора на Мопс на запечатаното писмо на проконсула. А Тулий, който се подиграваше с боговете, говореше с прекъсван от хълцане, провлечен глас:

— Знаеш ли, ако Сферос на Ксенофан е кръгъл, такъв един бог можеш да го търкаляш с крак като буре.

Но Домиций Афер, стар злодей и доносчик, се възмути от този разговор и от възмущение заля с фалернско вино цялата си туника. Той винаги бил вярвал в боговете.

Хората говорят, че Рим щял да загине, а има дори и такива, които твърдят, че той вече загива. Да, сигурно!… Но ако това стане, то ще бъде затова, защото младежта няма вяра, а без вяра не може да има добродетел. Пренебрегват и предишните строги нрави, а никому и на ум не идва, че епикурейци не могат да отблъснат варварите. И напразно!

Колкото за него, той съжалява, че е доживял такива времена и че в развлечения трябва да търси защита от огорченията, които иначе бързо биха го съсипали.

Като каза това, той притегли към себе си една от сирийските танцьорки и почна да целува с беззъбата си уста нейната шия и раменете й. Като го видя, консулът Мемий Регул се разсмя и вдигайки плешивата си глава, украсена с разкривен венец, каза:

— Кой говори, че Рим загива?… Глупости!… Аз, консулът, зная най-добре… Videant consules!… Тридесет легиона… пазят нашата pax romana!

Той притисна юмруци до слепите си очи и почна да вика пред цялата зала:

— Тридесет легиона! Тридесет легиона!… От Британия до границите на партите!

Но внезапно се сепна и като опря пръст о челото си, рече:

— Май че са тридесет и два…

И се свлече под масата, където след малко почна да повръща езиците от фламинго, печените печурки, замразените гъби, скакалци в мед, риби, месо и всичко, което беше ял и пил.

Домиций обаче не се успокои от числото на легионите, които пазеха римския мир:

„Не, не! Рим трябва да загине, защото загинаха вярата в боговете и строгият морал! Рим трябва да погине и жалко! Защото животът все пак е хубав, цезарят е милостив, виното добро! Ах, колко е жалко!“ И като скри глава зад раменете на една сирийска вакханка, той се разплака.

— Какво ме интересува бъдещият живот!… Ахил имаше право, по-добре е да бъдеш ратай на тоя свят под слънцето, отколкото да царуваш в кимерийските краища. А дали съществуват някакви богове, е друг въпрос, макар че неверието погубва младежта…

Лукан в това време бе духнал всичката златна пудра от косите на Нигидия, която заспа, защото беше пияна. После той свали бръшляна, с който бе обвита една ваза пред него, и обви с него спящата, а след като свърши тая работа, загледа околните с радостен и въпросителен поглед.

После окичи и себе си с бръшлян, повтаряйки с тон на дълбоко убеждение:

— Аз съвсем не съм човек, аз съм фавън.

Петроний не беше пиян, но Нерон, който отначало пиеше малко заради своя „небесен“ глас, накрая започна да обръща чаша след чаша и се опи. Искаше дори да продължава да пее своите стихове, сега вече на гръцки, но ги забравяше и по погрешка запя песен на Анакреон. Пригласяха му Питагор, Диодор и Терпнос, но не им вървеше и те се отказаха. Тогава Нерон пък започна да се възхищава, като познавач и естет, от хубостта на Питагор и от възхищение взе да му целува ръцете. Толкова хубави ръце беше виждал някога само у… у кого?

И като притисна длан о мокрото си чело, той почна да си припомня. След малко на лицето му се изписа страх:

— Аха! У майка ми! У Агрипина!

И изведнъж го овладяха мрачни видения.

— Казват — рече той, — че тя нощем ходи на лунна светлина по морето около Байе и Баула… Нищо, само ходи, ходи, като че ли търси нещо. А като се приближи до някоя лодка, погледа и си отива, но рибарят, когото погледнала, умира.

— Темата не е лоша — каза Петроний.

Вестин пък, протегнал шия като жерав, шепнеше тайнствено:

— Не вярвам в богове, но вярвам в духове… ой!

Нерон обаче не им обръщаше внимание и продължи:

— Но аз нали отслужих лемурии. Не искам да я виждам! Пет години оттогава.

Трябваше, трябваше да я осъдя на смърт, защото изпрати убийци срещу мен, и ако не бях я изпреварил, не бихте слушали днес моите песни.

— Благодарим ти, цезарю, от името на града и на целия свят — провикна се Домиций Афер.

— Вино! И да ударят тимпаните.

Отново се вдигна шум. Лукан, цял в бръшлян, искайки да го надкрещи, стана започна да вика:

— Не съм човек, а фавън и живея в гората. Е… хо… оооо!

Напи се най-после цезарят, напиха се мъжете и жените. Виниций беше не по-малко пиян от другите я освен страстта у него се събуди желание за свада — това му се случваше винаги, когато прехвърляше мярката. Неговото мургаво лице стана още по-бледо, а езикът му се преплиташе, когато говореше с глас вече повишен и заповеднически:

— Дай ми устните си! Днес или утре — все едно!… Стига толкова! Цезарят те взе от Авъл, за да те подари на мен, разбираш ли? Утре привечер ще пратя да те вземат, разбираш ли!… Цезарят те обеща на мен, преди да те вземе… Трябва да бъдеш моя! Дай ми устните си! Не искам да чакам до утре… Дай ми по-скоро устните си!

И той я прегърна, но Актея започна да я брани, а и самата Лигия се бранеше с последни сили, защото чувстваше, че загива. Но напразно се мъчеше с двете си ръце да сваля от себе си неговата обезкосмена ръка; напразно го молеше с глас, който трепереше от негодувание и страх, да не бъде такъв и да се смили над нея. Дъхът му лъхаше на вино, обливаше я все по-отблизо и лицето му се озова до самото й лице. Това не беше вече предишният добър и почти скъп на душата й Виниций, а пиян, зъл сатир, който я изпълваше с ужас и отвращение.

Но силите все повече я напускаха. Напразно тя се наведе и отвръщаше лице, за да избегне неговите целувки. Той стана, хвана я за двете рамена и като притисна главата й към гърдите си, почна задъхан да разделя и мачка с уста нейните побледнели устни.

Но в този миг някаква страшна сила откъсна ръцете му от шията й толкова лесно, сякаш бяха ръце на дете, а него самия отмести настрана като суха вейка или повехнал лист. Какво бе станало? Виниций потри изумените си очи и внезапно видя до себе си грамадната фигура на лигиеца Урс, когото познаваше от дома на Авъл.

Лигиецът стоеше спокоен и само гледаше Виниций със сините си очи с такъв странен израз, че кръвта на младия човек застина в жилите. След това Урс взе на ръце своята царска дъщеря и с равни стъпки излезе от триклиниума.

Актея излезе веднага след него.

Виниций седя един миг като вкаменен, после скочи й почна да тича към изхода:

— Лигия! Лигия!

Но страстта, учудването, яростта и виното му подкосиха краката, той се олюля веднъж-два пъти, хвана голите рамена на една от вакханките и почна да пита, примигвайки:

— Какво стана?

А тя взе чаша с вино и му я подаде с усмивка в замъглените си очи:

— Пий!

Виниций пи и се строполи на земята.

Повечето от гостите лежаха вече под масата; други, залитайки, ходеха по криклиниума, спяха по софите край трапезите, като хъркаха или в съня си повръщаха излишъка от вино, а над пияните консули и сенатори, над пияните воини, поети, философи, над пияните танцьорки и патрицианки, над целия този свят, всевластен още, но вече без душа, венчан и разюздан, но вече гаснещ, от златната мрежа, опната под тавана, все се сипеха и сипеха рози.

Навън вече съмваше.

>> VIII

Никой не спря Урс, никой не го запита дори какво прави. Тия от гостите, които още не лежаха под масата, вече не седяха по местата си, затова прислугата, като видя гиганта да носи на ръце една от пируващите, сметна, че някой роб изнася пияната си господарка.

Освен това Актея вървеше с тях и нейното присъствие отстраняваше всяко подозрение.

Така те излязоха от триклиниума в съседната зала, а оттам в галерията, която водеше към жилището на Актея.

Лигия толкова беше изгубила сили, че тежеше като мъртва в ръцете на Урс. Но когато я лъхна хладният и чист въздух, тя отвори очи. Вън ставаше все по-светло, Следcмалко, вървейки по колонадата, те свърнаха в страничния портик, който водеше не към двора, а към градината на двореца, където върховете на пиниите и на кипарисите руменееха вече от утринната зора. В тази част на двореца беше пусто, а отгласите от музиката и глъчката на пируващите едва се чуваха. На Лигия се струваше, че бяха я изтръгнали от ада и я бяха изнесли на светлия божи свят. Да, все пак имаше и друго нещо освен този ужасен триклиниум. Имаше небе, зора, светлина и тишина. Девойката внезапно се разрида и като се притискаше към рамото на гиганта, тя почна да повтаря през сълзи:

— У дома, Урс, у дома, при Авъл!…

— Да вървим! — отговори Урс.

Те се озоваха в малкия атриум, който спадаше към жилището на Актея. Там Урс сложи Лигия на мраморната скамейка малко настрана от фонтана. Актея пък почна да я успокоява и да я увещава да си легне и отпочине, уверявайки я, че засега нищо не я застрашава, тъй като сега всички са пияни и след пиршеството ще спят до вечерта. Но Лигия дълго не искаше да се успокои и притиснала с ръце слепите си очи, повтаряше като дете:

— У дома, при Авъл!…

Урс беше готов. Вън при портите на двореца стояха наистина преторианци, но той щеше да мине, защото войниците не задържаха излизащите. Пред арката гъмжеше от лектики. Хората щяха да излизат на тълпи. Никой нямаше да задържи и тях с Лигия. Щяха да излязат заедно с тълпата и да си отидат право в къщи. Впрочем какво ще му мисли!

Както заповяда царската дъщеря, така ще бъде. Нали за това е той тук.

— Да, Урс, да излезем.

Но Актея трябваше да има разсъдък и за двамата. Ще излязат! Да! Никой не ще ги задържи. Но да се бяга от дома на цезаря, не е позволено, а който прави това, оскърбява неговото достойнство. Ще излязат, но довечера центурионът начело на войници ще донесе смъртна присъда на Авъл и Помпония Грецина, а Лигия ще вземе обратно в двореца и тогава за нея вече не ще има спасение. Ако те я приемат под своя покрив, чака ги сигурна смърт.

Лигия отпусна ръце. Нямаше спасение. Тя трябваше да избира между гибелта на Плавций и своята  собствена. Отивайки на угощението, тя имаше надежда, че Виниций и Петроний ще помолят цезаря да я освободи и ще я върнат на Помпония. А сега знаеше, че те са накарали цезаря да я отнеме от Авъл. Нямаше изход. Само някакво чудо можеше да я изтръгне от тази пропаст. Чудо и силата божия.

— Актея — каза тя отчаяно, — чу ли какво каза Виниций, че цезарят ме бил подарил нему и че днес вечерта ще прати роби да ме вземат в неговия дом?

— Чух — каза Актея.

И като разпери ръце, млъкна. Отчаянието, с което говореше Лигия, не намираше отглас у нея. Та нали тя самата някога беше любовница на Нерон. Сърцето й, колкото и да беше добро, не можеше да почувства целия позор на такива отношения. Бивша робиня, тя премного беше свикнала със закона на робството, аосвен това обичаше и досега Нерон.

Ако той би пожелал да се върне към нея, тя би протегнала към него ръце като към щастие.

И сега, разбирайки ясно, че Лигия или трябваше да стане любовница на младия и хубав Виниций, или да изложи себе си и Авъл на гибел, Актея просто не разбираше как може девойката да се колебае.

— В дома на цезаря — каза тя след малко — няма да си на по-сигурно място, отколкото в дома на Виниций.

И не й дойде на ум, че макар и да говореше истината, думите й значеха: „Помири се със съдбата и стани наложница на Виниций.“ Но на Лигия, която още чувстваше върху устните си неговите пълни с животинска страст и палещи като въглен целувки, кръвта преля към лицето от срам само при спомена за тях.

— Никога! — избухна тя. — Не ще остана нито тука, нито при Виниций, никога!

Актея се учуди на това избухване.

— Нима — запита я тя — Виниций ти е толкова ненавистен?

Но Лигия не можеше да отговори, тъй като отново се разрида. Актея я прегърна и почна да я успокоява, Урс тежко дишаше и стискаше грамадните си юмруци, защото, обичайки с верността на куче своята царска дъщеря, той не можеше да я гледа как плаче.

В неговото лигийско, полудиво сърце се пораждаше желание да се върне в залата и да удуши Виниций, а ако е нужно и цезаря, но се боеше да предложи това на своята господарка, защото не беше уверен дали такава постъпка, която отначало му се бе видяла съвсем проста, е достойна за един последовател на разпнатия Агнец.

А Актея, прегърнала Лигия, почна отново да я пита:

— Нима той ти е толкова ненавистен?

— Не — каза Лигия, — нямам право да го ненавиждам, защото съм християнка.

— Зная, Лигия. Зная също и от посланията на Павел от Тарс, че вие не бива нито да се опозорявате, нито да се боите повече от смъртта, отколкото от греха, но кажи ми, нима твоето учение позволява да ставате причина за смъртта на някого?

— Не.

— Тогава как можеш да навлечеш отмъщението на цезаря върху дома на Авъл?

Настана мълчание. Пред Лигия отново зина бездна.

А младата освободена робиня продължи:

— Питам, защото ми е жал за тебе, жал ми е и за добрата Помпония, и за Авъл, и за детето им. Аз отдавна живея в този дом и зная какво може да стори страшният гняв на цезаря. Не! Вие не можете да бягате оттук. Остава ти един път: да молиш Виниций да те върне на Помпония.

Но Лигия се отпусна на колене, за да моли някой друг. Урс след миг също коленичи и двамата почнаха да се молят в дома на цезаря, облени от светлината на утрото.

Актея за първи път виждаше такава молитва и не можеше да откъсне очи от Лигия, която, обърната към нея в профил, с вдигната глава и ръце, гледаше към небето, сякаш чакаше помощ оттам. Изгревът обля със светлина тъмните й коси и белия пеплум, отрази се в очите й и цялата в сияние, тя самата приличаше на олицетворение на светлината. В побледнялото й лице, в отворените й уста, във вдигнатите ръце и очи се виждаше някакъв неземен унес. И Актея разбра сега защо Лигия не може да стане наложница на никого.

Пред някогашната любовница на Нерон сякаш се вдигна крайчецът на завесата, закриваща един съвсем друг свят, различен от този, с който бе свикнала тя. Учудваше я тази молитва тук, в дома на престъплението и срама. Преди малко й се струваше, че за Лигия няма спасение, а сега почна да вярва, че може да стане нещо необикновено, че ще дойде някаква помощ, толкова могъща, че и сам цезарят не ще може да й се противи, че от небето на помощ на девойката ще слезе някакво крилато войнство или слънцето ще постеле пред нея лъчи и ще я прибере при себе си. Тя беше чула вече за много чудеса сред християните и сега мислеше, че навярно всичко това е истина, щом Лигия се моли така.

А Лигия най-после стана с лице, озарено от надежда. Урс също стана и като приседна с подвити под себе си крака край скамейката, гледаше своята господарка, очаквайки думите й.

А нейните очи се замъглиха и след минута-две едри сълзи потекоха бавно по бузите й.

— Нека бог благослови Помпония и Авъл — каза тя. — Нямам право да им навличам гибел; и така, аз вече не ще ги видя.

След това, като се обърна към Урс, тя почна да му говори, че сега само той й остава на света, че сега той трябва да бъде неин баща и закрилник. Не могат да търсят прибежище у Авъл, тъй като биха навлекли върху му гнева на цезаря. Но тя не може също така да остане в дома на цезаря, нито в дома на Виниций. Нека Урс да я вземе и да я изведе от града, да я скрие някъде, където не ще я намери нито Виниций, нито пък неговите слуги. Тя ще върви с Урс навсякъде, през море, през планини, при варварите, където не са чували думата римлянин и където властта на цезаря не достига. Нека я вземе и я спаси, защото сега само той единствен й е останал.

Лигиецът беше готов и в знак на послушание той се наведе и прегърна нозете й. Но на лицето на Актея, която очакваше чудо, се появи разочарование. Само това ли е резултатът от тая молитва. Да избягат от дома на цезаря, означаваше да извършат престъплението оскърбление на величеството, а дори и да успееше Лигия да се укрие, цезарят ще си отмъсти на Авъл. Ако иска да бяга, то нека бяга от дома на Виниций. Тогава цезарят, който не обича да се занимава с чужди работи, може дори да не благоволи да помогне на Виниций в преследването; във всеки случай тогава вече нямаше да ги обвинят в оскърбяване на величеството.

Лигия мислеше същото. Авъл нямаше да знае къде е тя. Дори и Помпония. Но ще избяга не от дома на Виниций, а на път за там. Пиян, той й бе казал, че вечерта ще изпрати за нея своите роби. Навярно беше казал истината, която не би издал, ако беше трезвен.

Сигурно той самият или може би двамата с Петроний са видели цезаря преди пиршеството и бяха изтръгнали от него обещание да я предаде на другия ден вечерта. А ако днес са забравили, ще пратят да я вземат утре. Но Урс ще я избави. Ще дойде, ще я изнесе от лектиката, така както я изнесе от триклиниума, и ще отидат, където им очи видят. Никой не би могъл да попречи на Урс. Него не би могъл да го надвие дори и онзи страшен борец, който вчера се бори в триклиниума. Но Виниций може да изпрати много роби, затова Урс ще отиде сега веднага при епископ Лин за съвет и помощ. Навярно той ще се смили над нея, не ще я остави в ръцете на Виниций и ще каже на християните да дойдат с Урс, за да я избавят. Те ще я пресрещнат и освободят, а след това Урс ще успее да я изведе вън от града и да я укрие някъде от римското насилие.

И върху лицето на Лигия изплува руменина и усмивка. Тя пак се изпълни с бодрост, като че надеждата за избавление се беше превърнала вече в действителност. Внезапно се хвърли на шията на Актея и притискайки прекрасните си ръце до бузите й, взе да шепне:

— Нали няма да ни издадеш, Актея?

— Кълна се в сянката на моята майка — отговори освободената робиня, — не ще ви издам, а ти моли твоя бог Урс да успее да те спаси.

Но небесносините детски очи на гиганта светеха от щастие. Той не бе успял нищо да измисли, при все че бе напрягал клетия си ум, но ще направи това, което иска тя. През деня или през нощта за него беше все едно!… Ще отиде при епископа, защото епископът чете по небето какво трябва и какво не трябва. Но християни и сам би могъл да събере.

Малко ли познати има сред робите, гладиаторите и свободните и в Субура, и отвъд мостовете? Той би събрал хиляда и две хиляди. И ще изтръгне своята господарка, а и от града ще успее да я изведе и да замине с нея. Ще отидат макар и на край света, дори там, откъдето са, където никой не е и чувал за Рим.

И тук той загледа пространството пред себе си, сякаш искаше да съзре нещо някогашно и неизмеримо далечно, и почна да мълви:

— В боровите гори ли? Хей, какви борове, какви борове!…

Но след миг се отърси от виденията.

Да, той ще отиде веднага при епископа, а довечера ще чака лектиката със стотина души. И нека да я съпровождат, ако искат, не само роби, но и преторианци! И по-добре е никой от тях да не попада под юмрука му, дори и да е в желязна броня… Нима желязото е толкова яко! Удариш ли силно желязото, и главата под него няма да издържи.

Но Лигия, много сериозно и детински в същото време, вдигна показалец и каза:

— Урс. „Не убивай!“

Лигиецът сложи своята подобна на боздуган ръка върху тила си и почна, мърморейки, да трие загрижено врата си. Нали той все пак трябваше да я отнеме… нея, „своята светлина“… Тя сама каза, че сега е негов ред… ще се старае, колкото може. Но ако се случи, без той да е искал!… Нали трябва все пак да я изтръгне от тях! Ех, ако пък се случи, той така ще се кае, така ще моли невинния Агнец за прошка, че Разпнатия ще се смили над него, клетия… Той не би искал да обиди Агнеца, само че ръцете му са такива едни тежки…

На лицето му се изписа умиление, но желаейки да го скрие, той се поклони и рече:

— Аз отивам при светия епископ.

Актея пък, прегърнала Лигия през шията, заплака…

Тя още веднъж се убеди, че има някакъв свят, в който дори страданието дарява повече щастие, отколкото всичките излишества и наслаждения в дома на цезаря; още веднъж пред нея се разтвориха някакви двери към светлината, но заедно с това тя почувства, че е недостойна да мине през тях.

>> IX

На Лигия й беше жал за Помпония Грецина, която обичаше от все сърце, мъчно и беше и за целия дом на Авъл, но отчаянието й премина. Сега изпитваше дори задоволство при мисълта, че заради своята истина жертва охолството, удобствата и се обрича на скитнически живот, пълен с неизвестност. Може би в това имаше нещо от детинското любопитство — какъв ли ще бъде животът й там в далечните страни, сред варварите и дивите зверове? Но все пак основното у нея беше дълбоката и пълна с упование вяра, че постъпвайки така, изпълнява завета на божествения учител и че отсега той сам ще бди над нея като над послушно и вярно дете. Тогава с нея няма да се случи нищо лошо. Дойдат ли някакви страдания, тя ще ги понесе в негово име. Дойде ли неочаквана смърт, Той ще я вземе при себе си. И някога, когато умре и Помпония, ще бъдат заедно с нея във вечността. Неведнъж, още в дома на Авъл, Лигия терзаеше своята детска главица с това, че тя, християнката, не може да извърши нищо за Разпнатия, за когото с такова умиление споменаваше Урс. Но сега бе дошъл часът. Лигия се чувстваше наистина щастлива и почна да говори за своето щастие на Актея, но тя не можеше да я разбере. Да изоставиш всичко, да изоставиш дом, охолство, града, градините, храмовете, портиките, всичко, което е красиво, да оставиш този слънчев край, близките си и защо? За да се скриеш от любовта на млад и красив воин?… Всичко това не се побираше в главата на Актея, въпреки че на моменти тя чувстваше, че Лигия може би има право, че може би има дори някакво огромно тайнствено щастие, но не можеше да си го представи ясно. Лигия я чакаше едно премеждие, което можеше да свърши зле, а тя да загине. Актея по природа беше боязлива и със страх мислеше какво щеше да донесе вечерта. Но тя не искаше да говори на Лигия за страховете си, а понеже сега беше настанал светъл ден и слънцето надникна в атриума, тя почна да я увещава да иде да си легне, тъй като след безсънната нощ й беше нужна почивка. Лигия не се съгласи и те двете влязоха в кубикулума, който беше обширен и нареден с разкош поради някогашните отношения на Актея с цезаря. Там те легнаха една до друга, но Актея въпреки умората не можеше да заспи. И по-рано тя беше тъжна и нещастна, но сега я обзе някакво безпокойство, което преди не бе изпитвала никога.

Досега животът й се бе струвал само тежък и лишен от бъдеще, а сега изведнъж й се стори позорен.

В мислите й настана голям хаос. Дверите към светлината почнаха отново ту да се разтварят, ту да се заварят. Но в момента, когато се разтваряха, тази светлина така я заслепяваше, че нищо не можеше да види ясно. Тя по-скоро само отгатваше, че в тази светлина се крие някакво направо безгранично щастие и в сравнение с него всяко друго е толкова дребно, че ако например цезарят отстранеше Попея и отново залюбеше нея, Актея, то това би било суета. Изведнъж й дойде на ум, че този цезар, когото тя обичаше и когото неволно смяташе за някакъв полубог, е нещо нищожно както и всеки роб, а този дворец от нумидийски мрамор не е нищо друго освен куп камъни. Най-после тези чувства, за които тя не можеше да си даде сметка, започнаха да я мъчат. Тя искаше да заспи, но не можеше, защото я разяждаше безпокойство.

Най-после, смятайки, че Лигия, над която бяха надвиснали толкова заплахи и несигурност, също не спи обърна се към нея, за да поговорят за бягството й вечерта.

Но Лигия спеше спокойно. В тъмния кубикулум, край не напълно дръпнатата завеса, се промъкваха няколко светли лъча, в които се въртеше златист прах. На тяхната светлина Актея видя изящното лице на девойката, отпуснато на голото рамо, затворените очи и полуотворените устни. Тя дишаше равномерно, както диша заспал човек.

„Спи, тя може да спи! — помисли си Актея. — Та тя е още дете!“

Но след миг й дойде на ум, че това дете все пак предпочита да избяга, отколкото да стане любовница на Виниций, предпочита нищетата пред позора; скитничеството пред великолепния дом около Карини, пред разкошните дрехи, скъпоценностите, пред пиршествата, звуците на лютни и цитри.

„Защо?“

И тя загледа Лигия така, сякаш искаше да намери отговора в сънното й лице.

Гледаше чистото й чело, спокойната дъга на веждите й, тъмните ресници, полуотворените устни, спокойно дишащата моминска гръд и пак си помисли:

„Колко много се различава тя от мен!“

И Лигия й се видя като чудо, като някакво божествено видение, любимо на боговете, стократно по-хубава от всички цветя в градината на цезаря и от всички статуи в неговия дворец. Но в сърцето на младата гъркиня нямаше завист. Напротив, при мисълта за опасностите, които застрашаваха девойката, я обзе голяма милост. У нея се пробуди някакво майчинско чувство; Лигия й се виждаше не само хубава като хубав сън, но обична като дете и тя доближи устни до тъмните й коси, започна да я целува.

А Лигия спеше спокойно, като че ли беше у дома си, под закрилата на Помпония Грецина. И спа дълго. Вече бе минало пладне, когато тя отвори сините си очи и учудено се огледа.

Явно бе, учудваше се, че не е у дома си, в дома на Авъл.

— Ти ли си, Актея? — каза тя най-после, като съзря в тъмнината лицето на гъркинята.

— Аз, Лигия.

— Нима вече е вечер?

— Не, дете, но пладне мина.

— Урс не се ли е върнал?

— Урс не каза, че ще се върне, а само, че довечера, заедно с християните, ще причака лектиката.

— Вярно.

Те излязоха от кубикулума и отидоха в банята, където Актея, след като изкъпа Лигия, заведе я да закуси, а след това — в дворцовите градини, където нямаше защо да се страхува от някаква опасна среща, тъй като цезарят и неговите приближени още спяха.

Лигия за първи път в живота си виждаше тези великолепни градини, пълни с кипариси, пинии, дъбове, маслинови и миртови дървета, всред които се белееха безброй статуи, проблясваха спокойно огледални езерца, цъфтяха цели горички от рози, оросявани от водния прах на фонтани; където входовете на приказно красиви пещери бяха обрасли с бръшлян или лоза, където във водата плуваха сребристи лебеди, а всред статуите и дърветата се разхождаха опитомени газели от пустините на Африка и разноцветни птици, докарани от всички краища на света.

Градините бяха пусти, само тук-таме работеха роби с лопати в ръце, пеейки полугласно песни; други, на които бяха дали кратък отдих, седяха край езерцата или в сянката на дъбовете, облени от трептящата светлина на проникващите през листата на дърветата слънчеви лъчи, а други оросяваха розите или бледолилавите цветове на шафрана. Актея и Лигия се разхождаха дълго и разглеждаха различните чудеса на градините и въпреки че мислите на Лигия бяха заети с друго, тя все още беше толкова млада, че не можеше да не се поддаде на любопитството и възхищението. Помисли си дори, че ако цезарят беше добър, то в такъв дворец и в такива градини би бил много щастлив.

Най-после те седнаха да си починат на една скамейка, почти напълно скрита сред кипарисите, и почнаха да разговарят за това, което най-много им тежеше на сърцето — за бягството на Лигия. Актея беше много по-неспокойна от Лигия. Понякога дори й се струваше, че този безумен план няма да успее. Чувстваше все по-голямо състрадание към Лигия. Мислеше още, че е сто пъти по-безопасно да се опитат да склонят Виниций. След малко Актея започна да разпитва Лигия откога познава Виниций и не мисли ли, че той би могъл да се смили и да я върне на Помпония.

Но Лигия тъжно поклати тъмнокосата си глава:

— Не. В дома на Авъл Виниций беше друг, много добър; но от вчерашното пиршество аз се боя от него и предпочитам да избягам при лигийците.

Актея продължаваше да пита:

— Но в дома на Авъл той ти е бил мил?

— Да — отвърна Лигия и наведе глава.

— Ти не си робиня, както бях аз — каза Актея, след като размисли. — Виниций би могъл да се ожени за теб. Ти си заложница и дъщеря на лигийския цар, Авъл и Помпония те обичат като свое дете и сигурна съм, че са готови да те приемат за дъщеря. Виниций би могъл да се ожени за тебе, Лигия.

Но момичето отговори тихо и още по-тъжно:

— Предпочитам да избягам при лигийците.

— Лигия, искаш ли веднага да отида при Виниций, да го събудя, ако спи, и да му кажа това, което ти говоря в този момент? Да, моя мила, ще отида при него и ще му кажа:

„Виниций, тя е царска дъщеря и скъпо дете на славния Авъл. Ако я любиш, върни я на Авъл, а след това я вземи от техния дом като съпруга.“

Но девойката отговори с толкова тих глас, че Актея едва можа да чуе:

— Предпочитам при лигийците…

И две сълзи увиснаха на спуснатите й ресници.

По-нататъшният им разговор бе прекъснат от лек шум на приближаващи крачки и преди Актея да успее да види кой иде, пред скамейката се яви Сабина-Попея с малка свита робини. Две от тях държаха над главата й ветрила от щраусови пера, поставени на дълги златни пръчки, с които леко й вееха и същевременно я пазеха от палещото все още есенно слънце; а пред нея черна като абанос негърка, с издути, сякаш напращели от мляко гърди, носеше на ръце малко дете, загърнато в пурпурна коприна със златни ресни. Актея и Лигия станаха на крака, мислейки, че Попея ще мине край скамейката, без да им обърне внимание, но тя се спря и рече:

— Актея, звънчетата, които си зашила на икункулата, бяха лошо пришити; детето откъснало едно и го поднесло към устата си. Добре, че Лилит го съгледала навреме.

— Прости ми, божествена — отговори Актея, като скръсти ръце на гърди и наведе глава.

Но Попея погледна Лигия.

— Каква е тази робиня?

— Тя не е робиня, божествена Августа, а е отгледана от Помпония Грецина, дъщеря е на лигийския цар и е дадена от него на Рим като заложница.

— И е дошла да те посети?

— Не, Августа. От онзи ден живее в двореца.

— Беше ли тя вчера на пиршеството?

— Беше, Августа.

— По чия заповед?

— По заповед на цезарят…

Попея почна още по-внимателно да гледа Лигия, която стоеше пред нея с наведена глава и ту вдигаше от любопитство своите лъчисти очи, ту пак ги свеждаше. Изведнъж бръчка се яви между веждите на Августа. Ревнива за своята красота и власт, тя живееше в непрекъсната тревога да не би някоя по-щастлива съперница да я погуби така, както тя самата бе погубила Октавия. Затова всяко хубаво лице в двореца будеше подозрение у нея. С окото на познавачка тя веднага огледа цялата фигура на Лигия, оцени всяка подробност в лицето й и се уплаши. „Та тя е просто нимфа — каза си Попея. — Самата Венера я е родила.“ И внезапно си помисли това, което никога досега не й бе идвало на ум при среща с някоя хубавица: че тя, Попея, е много по-възрастна! У нея трепна нараненото самолюбие, обхвана я безпокойство и различни опасения се преплитаха в главата й.

„Може Нерон да не я е видял или гледайки през смарагда, да не я е оценил. А ако я срещне денем, когато слънцето блестя, толкова дивно хубава?… А не е и робиня. Царска дъщеря била; от варварите наистина, но царска дъщеря!… Безсмъртни богове! Тя е красива колкото мен, а е по-млада!“ И бръчката между веждите й стана по-дълбока, а очите й под златните ресници засвяткаха със студен блясък.

Но обръщайки се към Лигия, тя почна да я пита привидно спокойствие:

— Говори ли с цезаря?

— Не, Августа.

— Защо предпочиташ да бъдеш тук, а не в дома на Авъл?

— Аз не предпочитам, господарке. Петроний накарал цезаря да ме вземе от Помпония, но аз съм тук против волята си, о господарке!…

— И би искала да се върнеш при Помпония?

Последния въпрос Попея зададе с по-мек и по-благ глас и в сърцето на Лигия изведнъж нахлу надежда.

— Господарке — каза тя, протягайки ръце към нея, — цезарят, е обещал да ме даде като робиня на Виниций, но застъпи се ти за мен и ме върни при Помпония.

— Значи, Петроний е накарал цезаря да те вземе от Авъл и да те даде на Виниций.

— Да, господарке, Виниций щял да прати днес да ме вземат, но ти си добра, смили се над мен.

Като каза това, тя хвана края на дрехата на Попея и зачака нейната дума с разтуптяно сърце. А Попея я погледна един миг с лице, светнало от зла усмивка, и каза:

— Обещавам ти, че още днес ще станеш робиня на Виниций.

И отмина като красиво, но зло видение. До ушите на Лигия и Актея достигна само викът на детето, което, кой знае защо, се беше разплакало.

Очите на Лигия също се напълниха със сълзи, но след миг тя взе ръката на Актея и каза:

— Да се връщаме. Помощта трябва да се очаква само оттам, откъдето може да дойде.

И те се върнаха в атриума, който не напуснаха до вечерта. Когато се стъмни и робите внесоха четворни светилници с големи пламъци, те и двете бяха твърде бледни.

Разговорът им се прекъсваше всяка минута. И двете непрестанно се ослушваха дали някой не се приближава. Лигия постоянно повтаряше, че колкото и да й е мъчно да се раздели с Актея, все пак, понеже Урс навярно вече чака там в тъмнината, би предпочела всичко да се свърши днес. Ала дишането й от вълнение, бе станало по-бързо и по-шумно.

Актея трескаво събираше скъпоценности, каквито можеше да намери, и завързвайки ги в края на пеплума, заклинаше Лигия да не се отказва от този дар и тази помощ за бягството.

От време на време настъпваше глуха тишина, която мамеше слуха им. И на двете им се струваше, че чуват някакъв шепот иззад драпериите на леглото, ту далечен плач на дете, ту лай на псета.

Изведнъж завесата на преддверието се раздвижи безшумно и висок, мургав човек с лице, белязано от шарка, се яви като дух в атриума. Лигия в миг позна Атацин, освободен роб на Виниций, който беше идвал в дома на Авъл.

Актея извика, но Атацин се поклони и каза:

— Поздрав на божествената Лигия от Марк Виниций, който я очаква на пиршество в     своя дом, окичен със зеленина.

Устните на девойката побеляха съвсем.

— Идвам — каза тя.

И метна ръце на шията на Актея, за да се прости.

>> Х

А домът на Виниций наистина беше окичен със зеленина — мирти и бръшлян, които на гирлянди украсяваха стените и вратите. Колоните бяха обвити в лози. В атриума, над чийто отвор бе опъната, за да пази от черния хлад, вълнена пурпурна заслона, беше светло като ден. Горяха осем и дванадесетпламенни светилници във формата на съдове, дървета, животи, птици или на статуи, държащи лампи, напълнени с благовонно дървено масло, направени от алабастър, от мрамор, от позлатен коринтски бронз, не толкова прекрасни като прочутия светилник от храма на Аполон, с който си служеше Нерон, но красиви и създадени от прочути майстори. Някои бяха заслонени с александрийско стъкло или прозрачни тъкани от Инд, червени, лазурни, жълти, виолетови, така че целият атриум беше изпълнен с разноцветни пламъци. Навсякъде се разнасяше нардово благоухание, с което Виниций бе свикнал и което бе обикнал на изток. Отдалечените стаи на дома, където сновяха женски и мъжки фигури на роби, също сияеха от светлина. В триклиниума масата бе вече приготвена за четирима души, защото на пиршеството освен Виниций и Лигия щеше да бъде и Петроний с Хризотемида.

Виниций следваше във всичко думите на Петроний, който го бе посъветвал да не отива сам да вземе Лигия, а да прати Атацин с полученото от цезаря позволение, но лично да я посрещне в дома си, да я приеме вежливо, дори с почит.

— Вчера ти беше пиян — каза той. — Видях те; държеше се с нея като каменар от Албанските планини. Не се натрапвай много и помни, че хубавото вино трябва да се пие бавно. Знай също, че е сладко да желаеш някого, но още по-сладко е да бъдеш пожелан.

Хризотемида имаше друго мнение по този въпрос, но Петроний я нарече своя весталка и гълъбица и започна да обяснява разликата, която, трябва да съществува между опитния водач на колесница в цирка и момчето, което за първи път се качва на квадрига.

След това, обръщайки се към Виниций, продължи:

— Спечели нейното доверие, развесели я, бъди великодушен към нея. Не бих искал да видя тъжен пир. Закълни й се в името на Хадес, че ще я върнеш на Помпония, а след това вече само от тебе зависи дали тя утре ще предпочете да остане тук, вместо да се върне.

После, показвайки Хризотемида, Петроний добави:

— Аз от пет години всеки ден постъпвам така с тази плаха гургулица и не мога да се оплача, че е жестока.

При тези думи Хризотемида го перна с ветрилото от паунови пера и каза:

— А не ти ли се съпротивявах, сатире!

— Заради моя предшественик…

— А не си ли бивал в нозете ми?

— За да слагам на пръстите им пръстени.

Хризотемида неволно погледна краката си, на чиито пръсти искряха скъпоценни камъни, и двамата с Петроний почнаха да се смеят. Но Виниций не слушаше техните закачки. Сърцето му неспокойно биеше под великолепно украсената дреха на асирийски жрец, в която се бе облякъл, за да посрещне Лигия.

— Сигурно вече са излезли от двореца — каза той сякаш на себе си.

— Да, сигурно — отговори Петроний. — А в това време да ти разправя ли за прорицанията на Аполон от Тиана или онази история за Руфин, която, не помня защо, не довърших.

Но на Виниций сега не му беше нито до Аполон от Тиана, нито до историята на Руфин. Мисълта му беше при Лигия и макар да чувстваше, че по-хубаво беше да я приеме у дома си, отколкото да отива сам в двореца като някакъв наемник, съжаляваше, че не е отишъл — щеше да види Лигия по-рано и да седи до нея в полумрака на лектиката за двама.

В това време робите внесоха триножник, украсен с глави на овни, бронзови дълбоки блюда с въглени, върху които започнаха да насипват по малко смирна и нард.

— Вече завиват към Карини — обади се пак Виниций.

— Той не ще издържи, ще изтича да ги посрещне и ще се размине с тях — извика Хризотемида.

Виниций се усмихна безсмислено и каза:

— Не, ще издържа!

Но почна да помръдва ноздри и да сумти, а Петроний, като видя това, сви рамене.

— У него няма философия и за една сестерция — каза Петроний — и аз никога не ще направя човек от този син на Марс.

Виниций дори не го чу.

— Вече са на Карини.

И наистина в това време те завиваха към Карини.

Роби, наричани лампадарии, вървяха напред, други, педисекви — от двете страни на лектиката, Атацин пък след тях, за да наблюдава всичко.

Но те се движеха бавно, защото фенерите в неосветения град едва осветяваха пътя. Улиците около двореца бяха пусти, само тук-там се промъкваше някой човек с фенер, но по-нататък бяха необичайно оживени. Почти иззад всеки ъгъл излизаха по трима, по четирима души, без факли и в тъмни плащове. Някои от тях вървяха заедно с шествието, смесвайки се с робите, други на по-големи групи прииждаха насреща им. Някои се люшкаха като пияни. На моменти ставаше толкова трудно да се напредва, че лампадариите започнаха да викат:

— Дайте път на лектиката на благородния трибун Марк Виниций!

Лигия виждаше през разтворените завеси тези тъмни люде и се разтрепера от вълнение. Обхващаше я ту надежда, ту тревога. — „Той е! Урс и християните! Ето, ей сега… — говореше си тя с разтреперани устни. — О, Христе, помогни! О, Христе, спаси ме!“

Но и Атацин, който отначало не обръщаше внимание на необичайното оживление на улицата, накрая почна да се безпокои. Наистина ставаше нещо странно. Лампадариите трябваше все по-често да се провикват: „Място за лектиката на благородния трибун!“. От двете им страни някакви непознати хора тъй натискаха лектиката, че Атацин заповяда на робите да ги разпъждат със сопи.

Внезапно напред се чуха викове и всички фенери угаснаха веднага. Около лектиката настана блъсканица, бъркотия и бой.

Атацин разбра: това беше просто нападение.

Разбра и се изплаши. Всички знаеха, че цезаря често за забава предприема заедно със свита августиани разбойнически нападения в Субура и в други части на града. Знаеше се, че понякога той се връща с подутини и синини от тези нощни излети, но който му се противеше и защищаваше, дори и да беше сенатор, намираше смърт. Домът на вигилите, чийто дълг бе да бдят над града, не беше много далеч, но стражата в подобни случаи се правеше на глуха и сляпа. А в това време около лектиката просто кипеше. Почнаха да се борят, да се бият, да се повалят на земята, да се тъпчат. В ума на Атацин просветна мисъл, че трябва преди всичко да спаси Лигия и себе си, а останалите да остави на съдбата. И като я издърпа от лектиката, грабна на ръце и се опита да избяга в тъмнината.

Но Лигия започна да вика:

— Урс! Урс!

Тя беше облечена в бяло и бе лесно да я съзрат. Атцин със свободната си ръка започна да я загръща насила със своя плащ, когато внезапно някакви страшни клещи го сграбчиха отзад за врата, а на главата му се стовари като камък огромна смазваща маса.

И той падна отведнъж, като вол, ударен с тъпото на брадва пред олтара на Юпитер.

Повечето от робите лежаха на земята или се мъчеха да се спасят, но в гъстия мрак се блъскаха о зидовете на къщите. На мястото остана само изпотрошената в бъркотията лектика. Урс понесе Лигия към Субура, а другарите му то следваха, като постепенно се разпръсваха.

Но робите започнаха да се събират пред дома на Виниций и да се съвещават. Не смееха да влязат. След кратък разговор те се върнаха на мястото на нападението, където намериха няколко мъртви, сред които и тялото на Атацин. Той още потръпваше, но след една по-силна конвулсия се изопна и остана неподвижен.

Тогава те го вдигнаха, върнаха се с него и пак се спряха пред вратата на дома.

Трябваше все пак да кажат на господаря за това, което бе станало.

— Гулон да съобщи — зашепнаха няколко гласа. — От лицето му тече кръв, както на всички нас, а и господарят го обича. За Гулон е по-безопасно, отколкото за другите.

А германецът Гулон, стар роб, който беше отгледал Виниций като дете и когото Виниций беше наследил от майка си, сестрата на Петроний, каза:

— Аз ще кажа, но ще отидем всички. Нека гневът му не падне само върху мен.

Виниций вече бе започнал да губи търпение. Петроний и Хризотемида му се присмиваха, но той се разхождаше с бързи крачки по атриума и повтаряше:

— Те трябваше вече да са тук!… Трябваше вече да са тук!

И искаше да тръгне, но другите двама го задържаха.

Изведнъж в преддверието се чуха стъпки и в атриума нахлуха вкупом робите, бързо застанаха край стената, вдигнаха ръце и почнаха да повтарят с боязливи гласове:

— А-а-а-а!… А-а!

Виниций скочи насреща им.

— Къде е Лигия? — викна той със страшен, изменен глас.

— А-а-а-а!

Тогава Гулон излезе напред с окървавеното си лице и завика бързо и жалостно:

— Виж кръвта, господарю! Бранихме я! Виж кръвта, господарю! Виж кръвта!…

Но той не успя да довърши — Виниций грабна бронзовия светилник и с един удар строши черепа му, после се хвана за главата с две ръце, зарови пръсти в косите си, повтаряйки с хриплив глас:

— Me miserum! Me miserum!

Лицето му посиня, очите хлътнаха, пяна излезе на устата му.

— Бой с пръчки! — изрева той с нечовешки глас.

— Господарю! А-а-а-а!… Смили се! — стенеха робите.

Но Петроний стана с израз на отвращение на лицето.

— Хайде, Хризотемида! — каза той. — Ако искаш да гледаш месо, ще поръчам да отворят някоя касапница на Карини.

И той излезе от атриума, а в целия дом, украсен в зелен бръшлян и готов за пиршеството, се разнесоха стонове и свистения на пръчки и това продължи чак до сутринта.

>> XI

Тази нощ Виниций не легна да спи. Малко след като Петроний си отиде, когато стоновете на бичуваните роби не можеха да успокоят нито болката му, нито яростта му, той събра други слуги и ги поведе да търсят Лигия. Обходи есквилинския квартал, после Субура, викус Спелератус и всички съседни улички. После, като заобиколи Капитолий, през моста на Фабриций, се озова на острова и преброди оная част на града, която бе отвъд Тибър.

Но това беше гонитба без цел, защото и той самият нямаше надежда да намери Лигия и ако я търсеше, вършеше това главно за да запълни с нещо тая страшна нощ. И наистина — върна се в къщи чак на разсъмване, когато в града вече се появиха колите и мулетата на продавачите на зеленчуци и плодове и когато хлебарите вече отваряха. Щом се върна, Виниций заповяда да приберат тялото на Гулон, което никой досега не бе посмял да докосне, а после разпореди да изпратят ония роби, от които бе отнета Лигия, в селските му ергастулули — това беше наказание едва ли не по-тежко от смърт; най-после се хвърли на една застлана пейка в атриума и се замисли как би могъл да намери и да вземе Лигия.

Струваше му се невероятно да се отрече от нея, да я загуби, да не я види вече, и при самата мисъл за това го обземаше безумие. Своеволната натура на младия воин за първи път се сблъскваше със съпротива, с друга несъкрушима воля и просто не можеше да разбере как е възможно това, как смее някой да се противопостави на неговото страстно желание. Виниций би предпочел да пропаднат градът и целият свят, отколкото той да не постигне това, което искаше. Отнели му бяха чашата на насладата от устата и затова му се струваше, че е станало нещо нечувано, нещо, което зове божиите и човешките закони за отмъщение.

Но той не искаше и не можеше да се примири със съдбата, защото никога в живота си не бе жадувал за нещо така, както за Лигия. Струваше му се, че не би могъл да живее без нея. Не беше в състояние да си отговори какво би правил без нея утре, как би преживял следващите дни. Понякога го обземаше гняв срещу нея, гняв, близък до полуда.

Искаше му се да я има, за да я бие, да я влачи за косите по кубикулума и да се гаври с нея, ту пък го обхващаше страшен копнеж по нейния глас, фигура, очи и чувстваше, че е готов да лежи в нозете й. Той я зовеше, хапеше пръстите си, хващаше се за главата с две ръце.

С всички сили се мъчеше да мисли спокойно за това как да я намери, но не можеше. През ум му минаваха хиляди средства и начини, но един от друг по-безумни. Най-после у него проблесна мисълта, че я е отвлякъл не друг, а Авъл и че ако не я е грабнал Авъл, той поне знае къде се крие тя.

И той скочи, за да отиде в дома на Авъл. Ако не му я дадат, ако не се уплашат от заплахите, тогава ще отиде при цезаря, ще обвини стария пълководец в неподчинение и ще иска смъртно наказание за него; но преди това ще изтръгне от тях признание къде е Лигия. Дори и да му я върнат доброволно, пак ще си отмъсти. Наистина приели го бяха в дома си и се бяха грижили за него, когато беше ранен, но какво от това. С последната обида, която му бяха нанесли, те го освобождаваха от задължението да е признателен. Тук неговата отмъстителна и ожесточена душа започна да се наслаждава на мисълта за отчаянието на Помпония Грецина, когато центурионът донесе на стария Авъл смъртна присъда. А Виниций бе почти уверен, че ще издейства тая присъда. Петроний ще му помогне. Впрочем и сам цезарят не отказва нищо на своите приятели августиани, освен ако го подбудеше да откаже неговата лична омраза или похотливост.

Изведнъж сърцето му почти замря под влияние на едно страшно предположение.

Ами ако самият цезар е похитил Лигия?

Всички знаеха, че цезарят, когато се отегчаваше, често търсеше развлечение в нощни разбойничества. Дори Петроний бе взимал участие в тези забавления. Главната им цел беше да хващат жени и да ги подхвърлят върху войнишки плащ, докато изгубят свяст.

Сам Нерон наричаше понякога тези излети „лов на бисери“, тъй като се случваше в кварталите, гъсто населени с бедняци, да улавят по някой истински бисер на красотата и младостта. Тогава сагациата, както наричаха подхвърлянето върху войнишка наметка, се превръщаше в истинско отвличане и „бисерът“ биваше изпращан или в Палатин, или в някоя от безбройните вили на цезаря, или пък най-сетне Нерон го отстъпваше някому от своите другари. Така е могло да стане и с Лигия.

Цезарят се бе вглеждал в нея на пиршеството и Виниций нито за момент не се усъмни, че тя му се е сторила най-прекрасна от всички жени, които бе виждал дотогава.

Как би могло да бъде иначе? Наистина тя беше в дома на Нерон на Палатин и той можеше открито да я задържи, но, както с право казваше Петроний, цезарят не беше смел в злодеянията си и макар че можеше да действа открито, винаги предпочиташе да действа тайно. А сега бе постъпил така, защото се страхуваше от Попея. Сега на Виниций му дойде на ум, че Авъл може би не би посмял да отвлече със сила девойката, която цезарят му бе подарил. Та кой би посмял? Дали не е онзи грамаден лигиец със сините очи, който беше се одързостил да влезе в триклиниума и да я изнесе на ръце от пиршеството? Но къде би се укрил с нея, къде би могъл да я отведе? Не, роб не би се наел да стори това.

Следователно не го е направил никой друг освен цезаря.

Като помисли за това, на Виниций му притъмня пред очите и капки пот покриха челото му. В такъв случай Лигия беше загубена завинаги. Тя можеше да бъде изтръгната от ръцете на всеки друг, но не и от ръцете на Нерон. Сега той с по-голямо право, отколкото преди, можеше да повтаря: Vea misero mihi! Въображението му представи Лигия в обятията на Нерон и за първи път в живота си той разбра, че има мисли, които човек просто не може да понесе. Сега чак разбра колко я бе обикнал. Както пред погледа на човек, който се дави, преминава светкавично целият му живот, така и пред неговия се нижеха миговете, прекарани с Лигия. Той я виждаше и чуваше всяка нейна дума. Виждаше я при фонтана, виждаше я в дома на Авъл и на пиршеството. Усещаше я близо до себе си, долавяше благоуханието на косите й, топлината на тялото й, насладата на целувките, с които бе мачкал невинните й устни. Сега повече от всякога тя му се стори сто пъти по-красива, по-жадувана, по-сладка, сто пъти по-единствена, избрана между всички смъртни и всички божества. И като си помисли, че всичко това, което така се бе вкоренило в сърцето му, което бе станало негова кръв и негов живот, може би Нерон вече притежава, прониза го болка, чисто физическа и толкова силна болка, че му се искаше да удря главата си о стъклата на атриума, докато я разбие. Усещаше, че може да обезумее и навярно би обезумял, ако не му оставаше още един изход — отмъщението. Но както преди му се бе сторило, че не би могъл да живее, ако не си възвърне Лигия, така сега чувстваше, че не би могъл да умре, докато не си отмъсти. Само тая мисъл единствено му носеше облекчение.

„Ще бъда твоят Касий Херея!“ — повтаряше си той, мислейки за Нерон. След малко грабна пръст от саксиите с цветя, които ограждаха имплувиума, и даде страшна клетва на Ереб, на Хеката и на своите домашни лари, че ще изпълни отмъщението.

И наистина изпита облекчение. Имаше поне за какво да живее и с какво да запълни своите дни и нощи. После се отказа от намерението си да ходи у Авъл и заповяда да го отнесат на Палатин. По пътя мислеше, че ако не го пуснат при цезаря или поискат да проверят дали не носи оръжие, това ще бъде доказателство, че Лигия е била отвлечена от цезаря. Виниций обаче не взе оръжие. Наистина той бе изгубил представа за много неща, но, както става обикновено с хора, погълнати от една мисъл, бе запазил пълно съзнание за всичко, което се отнасяше до отмъщението му. Не искаше то да му се изплъзне преждевременно. Искаше преди всичко да види Актея, защото смяташе, че от нея може да научи истината. На моменти у него проблясваше надеждата, че може да види и Лигия и при тази мисъл целият се разтреперваше. Може би цезарят да я е грабнал, без да знае кого отвлича, а днес ще му я върне? Но след миг отхвърли това предположение. Ако са искали да му я върнат, щяха да му я върнат снощи. Единствена Актея може да обясни всичко и нея той трябваше да види преди всички други.

Като реши това, той заповяда на робите да вървят по-бързо. По пътя размишляваше объркан ту за Лигия ту за отмъщението. Чувал беше, че жреците на египетската богиня Пахт могат да изпратят болест на когото поискат и реши да узнае от тях как вършат това. На Изток бяха му разправяли, че евреите знаят някакви заклинания, с помощта на които покриват със струпеи телата на неприятелите си. Сред робите си у дома той имаше петнадесетина евреи и реши, като се върне, да заповяда да ги бичуват, докато му издадат тази тайна. С най-голяма наслада обаче той мислеше за късия римски меч, от който рукват струи кръв, каквито бяха пръснали от Гай Калигула и бяха направили незаличими петна по колоните на портика. Беше готов сега да убие целия Рим, а ако някои отмъстителни богове му обещаеха да измрат всички хора с изключение на него и Лигия, той би се съгласил и на това.

Пред арката на входа на двореца той се опита, колкото можа, да се овладее и като видя стражата от преторианци, помисли, че ако му направят дори и най-малките спънки и не го пуснат да влезе, това ще бъде доказателство, че Лигия е в двореца, и то по волята на цезаря. Но принципалният центурион му се усмихна приветливо и като пристъпи няколко крачки, каза:

— Здравей, благородни трибуне. Ако желаеш да поднесеш почитанията си на цезаря, попаднал си на лош момент и не зная дали ще можеш да го видиш.

— Какво е станало? — запита Виниций.

— Вчера неочаквано се разболя божествената малка Цезарят и Августа Попея са при нея заедно с лекарите на целия град.

Това бе важно събитие. Цезарят, когато им се роди дъщерята, беше луд от щастие и я прие: extra humanum gaudium. Още преди това сенатът тържествено бе поверил на боговете лоното на Попея. Правеха се жертвоприношения и в Анций, където стана освобождаването, бяха устроени великолепни игри, бе издигнат и храм на двете Фортуни.

Нерон, който не знаеше мярка в нищо, обичаше и това дете без мярка, а и на Попея то беше скъпо, макар и само за това, че укрепваше положението й и правеше влиянието й непреодолимо.

От здравето и живота на малката Августа можеха да зависят съдбините на цялата империя, но Виниций беше толкова зает със себе си, със своите грижи и своята любов, че без да обръща внимание на съобщението на центуриона, отговори:

— Искам да се видя само с Актея.

И влезе.

Но Актея също беше заета при детето и той дълго трябваше да я чака. Тя се върна чак към пладне с уморено и бледно лице, което още повече побледня, когато тя видя Виниций.

— Актея — извика Виниций, като я хвана за ръцете и я дръпна в средата на атриума, — къде е Лигия?

— Аз тебе щях да питам за това — отговори тя, гледайки го в очите с укор.

А той, при все че си беше обещал да я пита спокойно, отново стисна главата си в длани и започна да повтаря с лице сгърчено от болка и гняв:

— Няма я. Грабнали са ми я по пътя!

Но след миг той се опомни и като доближи лицето си до лицето на Актея, започна да говори през стиснати зъби:

— Актея… Ако ти е мил животът, ако не искаш да станеш причина за нещастия, които не можеш да си въобразиш дори, кажи ми истината: не я ли е похитил цезарят?

— Цезарят не е излизал вчера от двореца!

— Заклевам те в сянката на майка ти, във всички богове! Нима я няма в двореца?

— Кълна ти се в сянката на моята майка, Марк, няма я в двореца и не я е похитил цезарят. Вчера заболя малката Августа и Нерон не се отделя от люлката й.

Виниций си отдъхна. Това, което му се виждаше най-страшно, вече не го заплашваше.

— Значи — каза той, като седна на пейката и стисна юмруци, — отвлекли са я Авъл и Помпония, горко им!

— Авъл Плавций е бил тук сутринта. Не е могъл да се види с мене, понеже бях заета при детето, но разпитвал за Лигия Епафродит и други от прислугата на цезаря, а после им казал, че пак ще дойде да се види с мен.

— Искал е да отклони подозрението от себе си. Ако не е знаел какво е станало с Лигия, той би дошъл да я търси в моя дом.

— Оставил ми няколко думи на табличка, от тях ще разбереш, че той е знаел, че цезарят е взел Лигия от неговия дом по твое и на Петроний желание, надявал се, че ще я намери при теб и тази сутрин е бил в твоя дом, където са му казали какво е станало.

Като каза това, тя отиде в кубикулума и след малко се върна с табличната, която й бе оставил Авъл.

Виниций я прочете и млъкна, а Актея сякаш четеше мислите по мрачното му лице, защото след малко каза:

— Не, Марк. Станало е това, което искаше самата Лигия.

— Ти си знаела, че тя иска да избяга! — избухна Виниций.

А тя го загледа със своите замъглени очи почти сурово.

— Знаех, че не искаше да стане твоя наложница.

— А ти каква си била през целия си живот?

— Аз бях преди това робиня.

Но Виниций не престана да се горещи. Цезарят му бе подарил Лигия и не е важно каква е била преди. Ще я намери макар и под земята и ще прави с нея всичко, каквото му хареса. Да! Тя ще бъде негова наложница! Ще заповяда да я бият с пръчки, когато той пожелае. Когато му омръзне, ще я даде на последния от своите роби или ще й заповяда да върти хромел в неговите имения в Африка. Сега ще я търси и ще я намери само за това, за да я смаже, да я стъпче и унижи.

Той се дразнеше все повече и повече и губеше чувство за мярка до такава степен, че дори и Актея разбра, че се заканваше да направи повече, отколкото беше в състояние да изпълни, и че в него говорят гневът и мъката. Тя почувства състрадание към мъката му, но невъздържаността на Виниций я накара да изгуби търпение и тя най-после го запита защо е дошъл при нея.

Виниций не можа веднага да намери отговор. Дошъл бил при нея, защото така искал, защото смятал, че тя ще му даде някакво сведение, а всъщност бил дошъл за цезаря, но тъй като не можел да се види с него, отбил се тук при нея. Лигия с бягството си се е възпротивила на волята на цезаря, затова той, Виниций, ще го помоли да нареди да я търсят в целия град и цялата държава дори и ако трябва с помощта на всички легиони, да се претърсва един по един всеки дом в империята. Петроний ще подкрепи неговата молба и търсенето ще започне още от днес.

А Актея каза:

— Пази се да не я загубиш тъкмо тогава, когато по заповед на цезаря я намерят.

Виниций сви вежди.

— Какво значи това? — запита той.

— Чуй ме, Марк! Вчера бяхме с Лигия в градините на двореца и срещнахме Попея заедно с малката Августа, носеше я негърката Лилит. Вечерта детето се разболя и Лилит твърди, че е било урочасано и че го е урочасала оная чужденка, която срещнали в градината.

Ако детето оздравее, те ще забравят това, но в противен случай първа Попея ще обвини Лигия в магьосничество и тогава, където и да я намерят, за нея няма да има спасение.

Настъпи минута мълчание, след което Виниций се обади:

— А може и да го е урочасала? И мен урочаса.

— Лилит повтаря, че детето изведнъж заплакало, когато минали край нас. И вярно е! Заплака. Навярно са го изнесли в градините вече болно. Марк, търси я сам, където искаш, но докато малката Августа не оздравее, не говори за нея с цезаря, защото ще навлечеш върху й отмъщението на Попея. Достатъчно вече очите й са плакали заради тебе и нека всички богове пазят бедната й глава.

— Ти я обичаш, Актея? — запита мрачно Виниций.

В очите на освободената робиня блеснаха сълзи:

— Да! Обикнах я.

— Защото не ти е отплатила с ненавист, както на мен.

Актея го изгледа, сякаш се колебаеше или пък искаше да прозре дали той говореше искрено, после каза:

— Човече сприхав и сляп! Тя те обичаше!

Като чу това, Виниций скочи. Не е вярно! Ненавиждала го е. Откъде знае Актея?

Нима след един ден познанство Лигия й бе признала? Що за любов е тази, която предпочита скитничеството, срама на нищетата, несигурността на утрешния ден, а може би и окаяна смърт — пред украсения с цветя дом, където любимият я очаква за пиршество!

По-добре за него е да не слуша такива думи, защото му идва да полудее. Той не би дал тази девойка за всички съкровища на този дворец, а тя избяга. Каква любов е тая, която се бои от насладата, а поражда болка! Кой ще я разбере? Кой може да я разбере? Ако той не се надяваше, че ще намери Лигия, би се пронизал с меча си. Любовта се дава, не се отнема. Имаше моменти в дома на Авъл, когато и той самият вярваше, че щастието е близко, но сега знае, че тя го е ненавиждала, че го ненавижда и че ще умре с тая си ненавист в сърцето.

Но Актея, обикновено боязлива и кротка, избухна на свой ред. А как е искал той да спечели Лигия? Вместо да помоли за нея Авъл и Помпония, той с измама бе отнел детето от ръцете на родителите. Искал бе да я направи не съпруга, а наложница, нея, отгледаната в благороден почтен дом, нея, царската дъщеря. И я бе довел тук, в този дом на престъплението и срама, осквернил бе невинните й очи с това безсрамно пиршество, държал се бе с нея като с блудница. Нима бе забравил какво е домът на Авъл и коя е Помпония Грецина, която бе възпитала Лигия? Нима той няма достатъчно разум да отгатне, че има и жени по-други от Нигидия, от Калвия Криспинила, от Попея и от всички онези, които среща в дома на цезаря? Нима, когато е видял Лигия, не е разбрал веднага, че е момиче чисто, което предпочита смъртта пред позора? Откъде знае какви богове почита тя и дали те не са по-чисти, по-добри от развратната Венера или от Изида, които разпътните римлянки почитат? Не! Лигия не й беше правила признания, но й бе казала, че от него, от Виниций, очаква спасение; бе се надявала, че той ще помоли цезаря да я изпратят обратно в дома й, че ще я върне на Помпония. А говорейки за това, пламвала като момиче, което обича и вярва. И нейното сърце биеше за него, но той сам я изплаши, отврати я и я възмути и нека сега я търси с помощта на войници на цезаря, но да знае, че ако детето на Попея умре, върху Лигия ще падне подозрението и гибелта й ще бъде неизбежна.

През гнева и болката на Виниций нахлу вълнение. Вестта, че Лигия го обичала, разтърси душата му. Той си спомни Лигия в градината на Авъл, когато слушаше думите му със заруменяло лице и с лъчисти очи. Стори му се, че тя тогава наистина започваше да го обича и при тази мисъл изведнъж го обзе чувство за някакво щастие, стократно по-голямо от това, за което жадуваше. Помисли си, че всъщност би могъл да я има по нейна воля и любеща. Ето, тя би омотала неговата врата с вълна и би я намазала с вълча лой, а след това би седнала, като съпруга, на овчето руно край неговото огнище. И той би чул от нейните уста обредния израз: „Дето ти, Гай, там и аз Гая“[1] и би била негова завинаги.

Защо той не постъпи така? Та нали бе готов! А сега нея я няма и може би не ще я намери, а дори и да я намери, това може да я погуби. И да не я погуби, няма да го искат вече нито Авъл и Помпония, нито тя. Като помисли за това, отново го завладя гняв, но сега вече този гняв се насочи не против Авъл или Лигия, а против Петроний. Да, той, Петроний, беше виновен за всичко. Ако не беше той, Лигия сега нямаше да се скита, щеше да бъде негова годеница и никаква опасност не би висяла над нейната скъпа глава. А сега всичко беше свършено, вече бе късно да се поправя злото.

— Да, късно е вече!

И струваше му се, че бездна зина пред нозете му. Не знаеше какво да предприеме, как да постъпи, къде да отиде, Актея повтори като ехо думите „късно е вече“, което в чуждата уста му прозвуча като смъртна присъда. Разбираше само едно: че трябва да намери Лигия, защото иначе с него ще стане нещо лошо.

И като се загърна несъзнателно в тогата си, щеше вече да излезе, без дори да се сбогува с Актея, когато изведнъж завесата, отделяща преддверието от атриума, се отдръпна и той неочаквано видя траурната фигура на Помпония Грецина.

Сигурно и тя вече беше научила за изчезването на Лигия и смятайки, че за нея ще бъде по-лесно, отколкото за Авъл, да види Актея, идваше сега при нея да научи нещо.

Но като забеляза Виниций, тя обърна към него дребното си бледо лице и каза:

— Марк, дано бог ти прости кривдата, която причини нам и на Лигия.

А той стоеше с наведена глава, чувствайки се нещастен и виновен, и не разбираше какъв бог трябваше и можеше да му прости, нито пък защо Помпония говореше за прошка, когато тя трябваше да говори за отмъщение.

Накрая той си излезе объркан, изпълнен с тежки мисли, с огромни грижи и изумление.

На двора и край галерията се бяха събрали неспокойни хора. Сред дворцовите роби се виждаха и военни, и сенатори, дошли да питат за здравето на малката Августа, а заедно с това и да се покажат в двореца, да засвидетелстват своята загриженост поне пред робите на цезаря. Вестта за болестта на „богинята“, изглежда, бързо се бе разнесла, защото пред портите прииждаха все нови и нови посетители, а през арката се виждаха цели тълпи. Някои от присъстващите, виждайки, че Виниций излиза от двореца, го питаха за новини, но той, без да им отговори, вървеше направо, докато Петроний, който също вече бе дошъл за вести, не се сблъска с него и не го спря.

Като го видя, Виниций сигурно щеше да избухне и щеше да си позволи някаква необуздана постъпка в двореца на цезаря, ако не беше излязъл от Актея просто съкрушен, толкова отпаднал и угнетен, че за момент го бе напуснала дори вродената му избухливост.

Той обаче отстрани Петроний и искаше да го отмине, но Петроний го задържа почти насила.

— Как се чувства божествената? — попита той.

Но тая принуда отново раздразни Виниций и мигом го разяри.

— Пъкълът да я погълне и нея, и целия този дом! — отговори Виниций със стиснати зъби.

— Мълчи, нещастнико! — каза Петроний и като се огледа, добави бързо: — Ако искаш да научиш нещо за Лигия, ела с мен. Не! Тука нищо няма да кажа! Ела с мен, ще ти кажа моите догадки в лектиката.

И като прегърна с ръка момъка, изведе го колкото можеше по-бързо от двореца.

Всъщност това беше целта му, защото нямаше никакви новини за Лигия. Но той беше човек находчив и понеже въпреки вчерашното си възмущение изпитваше голямо съчувствие към Виниций, а освен това той се чувстваше донякъде отговорен за всичко, което стана, затова вече беше предприел нещо и когато седнаха в лектиката, каза:

— Аз съм заповядал на мои роби да следят при всичките градски врати, като съм им дал подробно описание на девойката и на оня великан, който я бе изнесъл от пиршеството у цезаря, защото сигурно той я е отвлякъл. Чуй ме! Може би Авъл и Помпония ще поискат да я укрият в някое от селските си имения, тогава ние ще знаем накъде ще я отведат. Ако не я забележат, това ще бъде доказателство, че е останала в града и ние още днес ще можем да започнем търсенето.

— Авъл и Помпония не знаят къде е тя — отвърна Виниций.

— Сигурен ли си, че е така?

— Видях Помпония. И те също я търсят.

— Вчера тя не е могла да излезе от града, защото през нощта градските врати са затворени. По двама от моите хора обикалят около всяка врата. Един ще тръгне след Лигия и великана, а другият ще се върне веднага да съобщи. Ако тя е в града, ще я намерят, защото лесно ще познаят този лигиец — само по ръста и плещите дори. Щастлив си, че не я е грабнал цезарят, а мога да те уверя, че не е той, защото на Палатин за мене няма тайни.

Но Виниций избухна пак, и то повече от жал, отколкото от гняв, и с пресеклив от вълнение глас започна да разказва на Петроний това, което бе чул от Актея, и какви нови опасности бяха надвиснали над главата на Лигия, толкова страшни, че сега, ако намерят бегълците, ще трябва да ги укриват грижливо от Попея. След това той почна да упреква горчиво Петроний за неговия съвет. Ако не беше той, нямаше да бъде така. Лигия щеше да е в дома на Авъл, а той, Виниций, можеше да я вижда всеки ден и днес би бил по-щастлив и от цезаря. Като разказваше това, той се увличаше все повече и повече се вълнуваше, докато най-после сълзи на скръб и ярост почнаха да капят от очите му.

А Петроний, който просто не очакваше, че момъкът можеше до такава степен да обича и жадува, виждайки тези сълзи на отчаяние, си казваше изумено:

— О, могъща владетелко на Кипър! Ти едничка властваш над богове и хора!



[1] Брачна формула, която изговаряла жената, за да изрази съгласието си в момента на бракосъчетанието пред жреца или бащата.  

>> XII

Но когато слязоха пред дома на Петроний, надзорникът на атриума им съобщи, че никой от изпратените при градските врати роби не се е върнал още. Атриензисът нареди да им занесат храна и да им заповядат — под страх от наказание с бой — да следят зорко всички, които излизат от града.

— Виждаш ли — каза Петроний, — без съмнение те са още в града и ние ще ги намерим. Но заповядай и на своите хора да следят при градските врати, и то на тези от робите си, които са били пратени за Лигия, защото те лесно ще я познаят.

— Аз заповядах да ги изпратят в селските ергастули — каза Виниций, — но сега ще отменя заповедта: нека отидат при вратите.

И като начерта няколко думи върху покритата с восък дъсчица, даде я на Петроний, който нареди веднага да я изпратят в дома на Виниций.

След това те минаха във вътрешния портик и там седнали на мраморната пейка, почнаха да разговарят.

Златокосата Евника и Ирада поставиха под нозете им бронзови столчета, а после приближиха до пейката малка маса и почнаха да им наливат в чашите вино от чудно хубави тесногърли съдове, които му доставяха от Волатере.

— Имаш ли сред своите хора някого, който би познал този грамаден лигиец? — попита Петроний.

— Познаваха го Атацин и Гулон. Но Атацин падна убит вчера до лектиката, а Гулон убих аз.

— Жал ми е за него — рече Петроний. — Той е носил на ръце не само тебе, но и мене.

— Аз исках дори да го освободя — отвърна Виниций, — но да не говорим вече за това. Да говорим за Лигия. Рим е цяло море…

— Бисерите се ловят именно в морето… Вероятно не ще я намерим днес, нито пък утре, но ще я намерим непременно. Ти сега ме обвиняваш, че съм ти посочил това средство, но средството само по себе си беше добро, а стана лошо чак тогава, когато всичко се промени. Но нали ти чу от самия Авъл, че смята с цялото си семейство да се пренесе в Сицилия. Тогава момичето пак щеше да бъде далеч от тебе.

— Бих тръгнал след тях — отвърна Виниций, — а във всеки случай поне тя би била в безопасност. А сега, ако онова дете умре, Попея ще повярва и ще внуши и на цезаря, че Лигия е виновна за това.

— Така е. Това тревожи и мен. Но тази малка кукла може да оздравее. Ако умре, е, тогава все ще намерим някакво средство.

Тук Петроний се замисли малко и каза:

— Попея изповядвала религията на евреите, значи, тя вярва в зли духове. Цезарят е суеверен… Ако пуснем слух, че Лигия е била грабната от зли духове, ще повярват, понеже, щом като не я е отвлякъл нито цезарят, нито Авъл Плавций, тя изчезва наистина по тайнствен начин. Лигиецът сам не би могъл да извърши това. Сигурно са му помогнали, а откъде би могъл един роб само за един ден да събере толкова хора?

— В целия Рим робите се поддържат.

— И някога ще дадат кървава отплата за това. Да, поддържат се, но не срещу други роби, а сега се знаеше, че върху твоите ще падне отговорността и ще бъдат наказани. Ако подхвърлиш на твоите хора мисълта за зли духове, те веднага ще потвърдят, че с очите си са ги видели, защото това веднага ще ги оправдае пред тебе…

Запитай някого от тях — само за опит, дали не е видял как духовете са я отвлекли във въздуха, и той веднага ще ти се закълне в егидата на Зевс, че е било така.

Виниций, който също беше суеверен, погледна Петроний с внезапно силно безпокойство.

— Ако Урс не е имал хора да му помагат и не е могъл да я грабне сам, то кой я е грабнал тогава?

Но Петроний започна да се смее.

— Знаеш ли — каза той, — ще повярват, щом като и ти вече почваш да вярваш.

Такъв е нашият свят, който се подиграва с боговете. Ще повярват и няма да я търсят, а ние в това време ще я настаним някъде далеч от града, в някоя моя или твоя вила.

— Но кой би могъл да й помогне?

— Нейните едноверци — отговори Петроний.

— Кой? Какво божество почита тя? Аз би трябвало да зная това по-добре от тебе.

— Почти всяка жена в Рим почита някое божество.

Сигурно е, че Помпония я е възпитала във вяра към това божество, което самата тя почита, а кое е то, не зная. Едно е сигурно, че никой не я е виждал в който и да било от нашите храмове да принася жертва на боговете. Обвинявана е дори, че е християнка, но това е невъзможно. Домашният съд я очисти от това подозрение. За християните казват, че не само почитат магарешка глава, но и че са врагове на човешкия род и че вършат най- гнусни престъпления. Ето защо Помпония не може да бъде християнка, понеже нейната добродетел е известна, а една неприятелка на човешкия род не би се отнасяла с робите като нея.

— В нито един дом не се отнасят с тях така както в дома на Авъл — прекъсна го Виниций.

— Ето, виждаш ли? Помпония ми споменаваше за някакъв бог, който бил единствен, всемогъщ и милосърден. Къде е скрила всички други, това си е нейна работа, но този неин Логос не би бил толкова всемогъщ, а по-скоро би бил жалък бог, ако има само две почитателки, тоест Помпония и Лигия, заедно с техния Урс. Те сигурно са повече, тези едноверци, и те именно са помогнали на Лигия.

— Тази вяра повелява да прощават — каза Виниций. — Срещнах у Актея Помпония и тя ми каза: „Нека бог ти прости кривдата, която причини на Лигия и на нас.“

— Навярно техният бог е някакъв много доброжелателен куратор. Ха, нека тогава ти прости и в знак на прошка ти върне девойката.

— Бих му принесъл още утре в жертва хекатомба. Не искам ни храна, ни баня, ни сън. Ще взема една тъмна лацерна и ще тръгна да скитам по града. Може би ще я намеря предрешена. Аз съм болен.

Петроний го загледа със състрадание. Наистина Виниций имаше сини кръгове под очите си, зениците му трескаво горяха, върху небръснатото му от сутринта лице покаралата брада като тъмна ивица обточваше силно очертаните му челюсти. Косите му бяха разчорлени, той наистина приличаше на болен. Ирада и златокосата Евника също го гледаха със съчувствие, но той сякаш не ги виждаше. Те двамата с Петроний обръщаха толкова малко внимание на робините, като че ли около тях имаше не хора, а кучета.

— Треска те мори — каза Петроний.

— Да.

— Тогава чуй ме… Не зная какво би ти предписал лекарят, но зная как бих постъпил на твое място. И така — докато се намери онази, потърсил бих в друга това, което съм загубил с нея. Видях в твоята вила разкошни тела. Недей да спориш… Зная какво е любов и зная, че когато човек жадува за една, друга не може да я замени. Но в една красива робиня винаги може да се намери поне временно развлечение…

— Не искам! — отговори Виниций.

Но Петроний, който имаше голяма слабост към него и наистина искаше да облекчи страданието му, се замисли как да стори това.

— Може би твоите са загубили за тебе чара на новото — каза той след малко, — но (и тук започна да гледа ту Ирада, ту Евника и най-сетне сложи длан на бедрото на златокосата гъркиня) погледни тази харита. Преди няколко дена младият Фонтей Капитон ми даваше за нея три чудно хубави момчета от Клазомене, защото по-красиво тяло и Скопас дори не е създал. Сам не разбирам защо досега съм останал равнодушен към нея, във всеки случай не мисълта за Хризотемида ме е въздържала! Ето, подарявам ти я, вземи я!А златокосата Евника, като чу това, в миг побледня като платно, гледаше с уплашени очи Виниций и със затаен дъх очакваше неговия отговор.

Но той изведнъж скочи и като стисна челото си с ръце, почна да говори бързо, като човек, терзан от болест, който не иска да слуша нищо:

— Не! Не!… Не искам да знам за нея! Не искам и да чуя за други. Благодаря ти, но не искам! Ще отида да търся из града другата. Кажи да ми дадат галска лацерна с качулка.

Ще отида отвъд Тибър. Да можех да зърна поне Урс!…

И той излезе бързо. Петроний, като видя, че него наистина не го сдържа на едно място, не се опита да го спре. Но като сметна отказа на Виниций за временно отвращение от всяка жена, която не беше Лигия, и като не искаше великодушието му да отиде напразно, обърна се към робинята и й каза:

— Евника, ще се изкъпеш, ще се намажеш с благовония и преоблечеш, а после ще отидеш в дома на Виниций.

Но тя падна на колене пред него и със сключени ръце почна да се моли да не я отдалечава от дома си. Тя не искала да отиде у Виниций и предпочита тук да носи дърва за хипокаустума, отколкото там да бъде първа между слугите. Не иска! Не може! И го умолява да се смили над нея. Нека заповяда да я бият с пръчки всеки ден, но да не я изпраща другаде.

И треперейки като дете от боязън и от възхищение, тя простираше към него ръце, а той я слушаше изумен. Робиня, която се осмелява да помоли да не изпълни заповед, робиня, която казва „не искам и не мога“, беше нещо нечувано в Рим и Петроний отначало не можеше да повярва на ушите си. После сви вежди. Той беше твърде изтънчен, за да бъде жесток. На неговите роби се даваше много по-голяма свобода, особено в любовната разпуснатост, отколкото на други роби, но при едно условие, че образцово ще изпълняват службата си и почитат господарската воля наравно о волята на боговете. А когато не изпълняваха тези две задължения, той не скъпеше наказанията, каквито се налагаха според общия обичай.

Освен това той не търпеше и никакви противоречия и всичко, което нарушаваше спокойствието му, затова гледа един миг коленичилата и каза:

— Ще повикаш Тирезий и ще се върнеш тук заедно с него.

Евника стана разтреперана, със сълзи в очите, а след малко се върна с надзорника            на атриума, критянина Тирезий.

— Ще вземеш Евника — му каза Петроний — и ще й удариш двадесет и пет тояги, но така, че да не повредиш кожата й.

Като каза това, той отиде в библиотеката си, седна до масата от розов мрамор и започна да работи над своето „Пиршество у Трималхион“.

Но бягството на Лигия и болестта на малката Августа премного отвличаха мислите му и той не можа да работи дълго. Тази болест беше важно събитие. На Петроний му дойде наум, че ако цезарят повярва, че Лигия е урочасала малката Августа, то отговорността може да падне и върху него, защото по негова молба бе доведена девойката в двореца. Но Петроний разчиташе, че още при първата си среща с цезаря ще успее да му обясни цялата нелепост на това предположение, а малко разчиташе и на слабостта, която Попея имаше към него и която тя наистина укриваше старателно, но не толкова старателно, че той да не се досети. След малко обаче той сви рамене, престана да мисли за своите опасения и реши да слезе в триклиниума, за да закуси, а после да нареди да го занесат още веднъж в двореца, оттам на Марсово поле и накрая у Хризотемида.

Но на път за триклиниума, до входа на коридора, предназначен за прислугата, той внезапно зърна сред другите роби стройната фигура на застаналата до стената Евника и като забрави, че не е дал на Тирезий друга заповед, освен да я набие, пак сви вежди и го потърси с очи.

И тъй като не го съгледа сред прислугата, обърна се към Евника:

— Получи ли си наказанието?

А тя за втори път се хвърли в нозете му, притисна за момент устни до края на тогата му и отговори:

— О, да, господарю? Получих го! О, да, господарю!…

В гласа й звучеше радост и благодарност. Сигурно тя смяташе, че боят е пръчки ще замести отиването й в друг дом и че сега ще може да остане тук. Петроний разбра това и бе учуден от тая страстна упоритост на робинята, но той бе много опитен познавач на човешката природа, за да не отгатне, че единствено любовта може да бъде причина за такава упоритост.

— Имаш ли любим в този дом? — запита той.

А тя вдигна към него своите небесносини, пълни със сълзи очи и отвърна толкова тихо, че думите й едва се чуваха:

— Да, господарю!…

И с тези очи, с отхвърлените назад златисти коси, със страха и надеждата в лицето й тя беше толкова красива и го гледаше толкова умолително, че Петроний, който като философ сам проповядваше силата на любовта, а като естет почиташе всяка красота, почувства към нея нещо като състрадание.

— Кой от тях е твоят любим? — попита той, показвайки с глава към слугите.

Но отговор не последва. Евника само сведе лице до стъпалата му и остана неподвижна.

Петроний изгледа робите, сред които имаше хубави и снажни момци, но по ничие лице не можа да прочете нищо, по лицата на всички имаше някакви странни усмивки; след това той погледна за момент лежащата в нозете му Евника й мълчаливо се отдалечи към триклиниума.

След закуската заповяда да го занесат в двореца, а после у Хризотемида, при която остана до късна нощ. Но като се върна, заповяда да повикат Тирезий.

— Наказа ли Евника? — запита го Петроний.

— Да, господарю. Ти обаче не разреши да се повреди кожата й.

— Не съм ли ти дал друга заповед за нея?

— Не, господарю — отговори с безпокойство атриензисът.

— Добре тогава. Кой от робите е неин любим?

— Никой, господарю.

— Какво знаеш за нея?

Тирезий заговори с малко нерешителен глас:

— Евника никога не напуска нощем кубикулума, в който спят със старата Акризиока и Ифида; никога, след като се изкъпеш, господарю, не остава в банята… Другите робини й се смеят и я наричат Диана.

— Достатъчно — каза Петроний. — Моят роднина Виниций, комуто днес сутринта подарих Евника, не я прие, така че тя ще остане у дома. Можеш да си идеш.

— Мога ли да кажа още нещо за Евника, господарю?

— Заповядах ти да кажеш всичко, каквото знаеш.

— Цялата фамилия, господарю, говори за бягството на девицата, която е трябвало да живее в дома на благородния Виниций. След като ти излезе, Евника дойде при мен и ми каза, че познава един човек, който може да я намери.

— А! — каза Петроний. — Какъв е този човек?

— Не го познавам, господарю, но помислих, че съм длъжен да ти съобщя това.

— Добре. Нека този човек чака в дома ми трибуна, когото ти утре от мое име ще помолиш да ме посети рано сутринта.

Атриензисът се поклони и излезе.

А Петроний неволно почна да мисли за Евника. Отначало му се струваше много ясно, че младата робиня иска Виниций да намери Лигия само за да не бъде принудена тя да я замести в неговия дом. Но после му дойде наум, че този човек, когото Евника препоръчва, може да е нейният любовник и тази мисъл внезапно го огорчи. Наистина не беше трудно да узнае истината; достатъчно бе да каже да повикат Евника. Но беше вече късно, а и Петроний се чувстваше уморен след продължителното посещение у Хризотемида и желаеше по-скоро да отиде да спи. Но все пак, отивайки към своя кубикулум, той си спомни, кой знае защо, че в ъглите на очите на Хризотемида днес бе забелязал бръчки. Помисли си още и това, че нейната красота беше повече прочута из цял Рим, отколкото истинска, й че Фонтей Капитон, който му даваше трима юноши от Клазомене за Евника, всъщност бе искал да я купи много евтино.

>> XIII

На другия ден Петроний току-що се бе облякъл в ункториума, когато влезе повиканият от Тирезий Виниций. Той вече знаеше, че от градските порти няма никакви новини и това вместо да го утеши като доказателство, че Лигия се намира в града, още повече го бе потиснало, понеже той допускаше, че Урс може би е успял да я изведе от града веднага след отвличането, преди още робите на Петроний да започнат да пазят около градските врати. Наистина през есента, когато дните ставаха по-кратки, вратите се затваряха доста рано, но ги отваряха за заминаващите от града, които бяха много. Отвъд градските стени можеше да се достигне и по други начини, познати на робите, които искаха да избягат от града. Виниций наистина бе изпратил своите хора и по всички пътища за провинцията, пратил бе и до вигилите в по-малките градове с известия за двамата избягали роби, с точно описание на Урс и Лигия и с обещание за награда за залавянето им.

Но беше съмнително дали пратениците ще ги настигнат, а дори и да ги настигнеха, не се знаеше дали местните власти щяха да сметнат, че имат право да ги задържат по частно искане на Виниций без подписа на претора.

А пък той не бе имал време да вземе такъв документ. От своя страна Виниций през целия вчерашен ден бе търсил Лигия, преоблечен като роб, по всички улички на града, но не бе успял да намери и най-малка диря, нито вест. Наистина бе видял хора на Авъл, но и те като че ли търсеха нещо и това само затвърди предположението, че не са я отвлекли Авъл и Помпония и че те също не знаят какво е станало с нея.

Ето защо, когато Тирезий му съобщи, че има човек, който се наема да я намери, той веднага отиде в дома на Петроний и щом го поздрави, запита за този човек.

— Ей сега ще го видим — каза Петроний. — Той е познат на Евника, която сега ще дойде да надипли гънките на тогата ми и която ще ни даде повече сведения за него.

— Тази ли, която ти вчера искаше да ми подариш?

— Тази, която ти вчера отхвърли; за което впрочем съм ти благодарен, защото тя е най-добрата вестиплика в целия град.

Щом Петроний свърши, влезе Евника и като пое тогата, сложена на едно кресло, инкрустирано със слонова кост, разгърна я, за да я преметне през рамото на Петроний.

Лицето й бе ведро, спокойно, а в очите й светеше радост.

Петроний я загледа и тя му се стори много красива. След малко, когато тя го загърна с тогата и почна да я надипля, като от време на време се навеждаше, за да удължава гънките, той забеляза, че нейните рамене имаха чудесен цвят на бяла роза, а гърдите и плещите й — отблясък на седеф или алабастър.

— Евника — каза Петроний, — тук ли е човекът, за когото си споменала вчера на Тирезий?

— Тук е, господарю.

— Как се казва?

— Хилон Хилонид, господарю.

— Кой е той?

— Лекар, мъдрец и гадател, който знае да чете хорските съдби и да предсказва бъдещето.

— И на тебе ли ти е предсказал бъдещето?

Евника пламна в руменина, която порозови дори ушите и шията й.

— Да, господарю.

— И какво ти предрече?

— Че ще ме сполети болка и щастие.

— Болката те сполетя вчера от ръката на Тирезий, значи, сега трябва да дойде и щастието.

— То дойде вече, господарю.

— Какво?

А тя пошепна тихо:

— Останах тук.

Петроний сложи ръка на златокосата й глава.

— Добре подреди днес гънките и съм доволен от тебе, Евника.

А нейните очи при това докосване за миг се замъглиха от щастие и гърдите й се развълнуваха.

Но Петроний и Виниций минаха в атриума, където ги чакаше Хилон Хилонид, който, като ги видя, ниско се поклони. Петроний при мисълта за предположението, което бе направил вчера, че този може да е любовник на Евника, се усмихна. Човекът, който стоеше пред него, не можеше да бъде любовник на никого. В тази странна фигура имаше нещо и гадно, и смешно. Не беше стар: в неговата нечиста брада и сплъстени коси тук-там само се мяркаше бял косъм. С хлътнал корем и приведени плещи, той на пръв поглед изглеждаше гърбав, а над гърбицата му се издигаше голяма глава, с лице маймунско, а същевременно и лисиче, и с проницателен поглед. Жълтеникавата му кожа беше изпъстрена с пришки, а носът му, целият покрит с тях, би могъл да служи като пример за прекомерна любов към бутилката. Занемареното облекло, което се състоеше от тъмна туника, изтъкана от козя вълна, и парцалив плащ, показваше, че той или се преструва на беден, или е наистина такъв. Щом го видя, Петроний си спомни за Омировия Терсит и затова, като отговори с махване на ръка на неговия поклон, каза:

— Здравей, божествени Терсит, как са твоите синявици, които получи край Троя от Одисей[1] какво прави самият той в Елисейските полета?

— Благодаря, господарю — отговори Хилон Хилонид, — най-мъдрият от умрелите, Одисей, изпраща чрез мене на най-мъдрия от живите, Петроний, поздрав и молба да покрие с нов плащ моите синявици.

— Кълна се в Хеката Триформис — провикна се Петроний, — отговорът заслужава плащ…

Но Виниций нетърпеливо пресече по-нататъшния разговор и запита направо:

— Знаеш ли точно с какво се наемаш?

— Когато две фамилии в два великолепни дома не говорят за нищо друго, а след тях повтаря вестта половината Рим, не е трудно да се знае — отвърна Хилон. — Снощи е била отвлечена девойката, отгледана в дома на Авъл Плавций, на име Лигия или по-право Калина, която твоите роби, о господарю, са носели от двореца на цезаря, а аз се наемам да я намеря в града или в случай — което е малко вероятно — че тя е напуснала града, да ти посоча, благородни трибуне, къде е избягала и де се е скрила.

— Добре! — каза Виниций, на когото се понрави точността на отговора. — С какви средства разполагаш?

Хилон се усмихна хитро:

— Средства имаш ти, господарю, аз имам само разум.

Петроний също се усмихна, защото беше напълно доволен от своя гост.

„Този човек може да намери девойката“ — помисли си той.

Виниций сви сключените си вежди и каза:

— Клетнико, ако ме изнудваш само за печалба, ще заповядам да те пребият с тояги.

— Философ съм, господарю, а един философ не може да бъде алчен за печалба, особено за такава, каквато ти великодушно обещаваш.

— Ах, философ ли си? — попита Петроний. — Евника ми казваше, че си лекар и гадател. Откъде познаваш Евника?

— Идва при мене за съвет, тъй като славата ми стигнала до ушите й.

— Какъв съвет искаше?

— За любов, господарю. Искаше да се излекува от безнадеждна любов.

— И ти излекува ли я?

— Направих нещо повече, господарю, дадох й амулет, който осигурява взаимност.

В Пафос на Кипър, о господарю, има храм, в който се пази поясът на Венера. Дадох й две нишки от тази препаска, затворени в бадемова черупка.

— И я накара добре да ти заплати?

— За взаимност никога не може да се заплати достатъчно, а пък аз, понеже ми липсват два пръста на дясната ръка, събирам за роб-скриб, който да записва моите мисли и да запази моето учение за света.

— А от коя школа си, божествени мъдрецо?

— Аз съм циник, господарю, защото имам парцалив плащ; стоик съм, защото търпеливо понасям беднотията, а перипатетик съм, защото нямам лектика, ходя пеш от кръчма на кръчма и по пътя поучавам тези, които обещаят да ми платят кана вино.

— А на чашка ставаш ритор?

— Хераклит е казал: „Всичко тече“, а нима можеш да отречеш, господарю, че виното е течност?

— И учеше, че огънят е божество, а това божество пламенее на твоя нос.

— А божественият Диоген от Аполония учеше, че същината на нещата е въздухът, а колкото по-топъл е въздухът, толкова по-съвършени същества създава, а от най-топлия се създават душите на мъдреците. А понеже през есента настъпва хлад, ergo, истинският мъдрец трябва да сгрява душата си с вино… Защото не можеш да отречеш и това, господарю, че само една кана, пълна със слабо вино — от Капуа или Телезия, не разнася топлина по всички кости на тленното човешко тяло.

— Хилон Хилонид, къде е твоята родина?

— На Понтус Евксинус. Аз съм от Месемврия.

— Хилон, ти си велик!

— И непризнат! — добави меланхолично мъдрецът.

Виниций обаче пак изгуби търпение. Надеждата, която бе проблеснала сега, го караше да иска Хилон веднага да започне търсенето и целият този разговор му се виждаше само празно губене на време и затова го беше яд и на Петроний.

— Кога ще почнеш търсенето? — каза той, обръщайки се към гърка.

— Вече започнах — отговори Хилон. — И като съм тук, като отговарям на твоите благосклонни въпроси, аз също търся. Само ми имай доверие, достойни трибуне, и знай, че ако би ти се изгубил ремъкът от сандала, аз ще намеря него или пък този, който го е взел от улицата.

— Искали ли са ти някога подобни услуги? — запита Петроний.

Гъркът вдигна очи.

— Твърде ниско ценят днес добродетелта и мъдростта, затова и философът дори е принуден да търси други средства за препитание.

— А какви са твоите?

— Да зная всичко и да услужвам с новини на тези, които жадуват за тях.

— И които плащат за тях.

— Ах, господарю, нужно ми е да си купя писар. Иначе моята мъдрост ще умре заедно с мен.

— Твоите заслуги не са забележителни, щом досега не си събрал колкото за един здрав плащ.

— Скромността ми пречи да ги възхвалявам. Но помисли, господарю, че днес няма такива благодетели, каквито е имало някога и които са обсипвали заслугата със злато така лесно, както се гълта стрида от Путеоли. Не моите заслуги са малки, а човешката признателност. Понякога, когато избяга ценен роб, кой ще го намери, ако не единственият син на баща ми? Когато по стените се явят надписи за божествената Попея, кой ще посочи авторите им? Кой ще подуши у книжаря някой стих против цезаря? Кой ще донесе какво говорят из домовете си сенаторите и военните? Кой носи писмата, които хората не искат да поверят на роб, кой подслушва за новини край вратите на бръснарниците, от кого нямат тайни кръчмари и хлебари, на кого се доверяват робите, кой може да огледа през стените на всеки дом от атриума до градината? Кой познава всички улици, улички, свърталища, кой знае какво говорят в термите, в цирка, на пазарищата, в школите на ланистите, в бараките на търговците на роби, а и в аренарите дори?…

— В името на боговете, стига, благородни мъдрецо — извика Петроний, — защото ще се удавим в твоите заслуги, добродетел, мъдрост и красноречие. Стига! Искахме да знаем кой си, и знаем!

Но Виниций беше доволен, защото си помисли, че този човек, подобен на ловджийско куче, пуснат веднъж по следа, няма да спре, докато не намери скривалището на дивеча.

— Добре — каза той. — Имаш ли нужда от указания?

— Имам нужда от оръжие.

— Какво оръжие? — запита учудено Виниций.

Гъркът подложи едната си ръка, а с другата направи движение, като че брои пари.

— Такива са днес времената, господарю — рече той с въздишка.

— Ще бъдеш, значи, осел — каза Петроний, — който превзема крепостта с торбички злато.

— Аз съм само беден философ, господарю — отвърна смирено Хилон, — злато имате вие.

Виниций му подхвърли една кесия, която гъркът хвана във въздуха, въпреки че наистина му липсваха два пръста на дясната ръка.

После вдигна глава и каза:

— Господарю, вече зная повече, отколкото предполагаш. Не съм дошъл тук с празни ръце. Зная, че девицата не са я отвлекли Авъл и Помпония, защото говорих с техните слуги. Зная, че я няма в Палатин, където всички са заети с болната малка Августа, а може би се и досещам защо предпочитате да търсите девойката с моя помощ, а не с помощта на вигилите и на цезаровите войници. Зная, че в бягството й е помогнал слуга, произхождащ от същата страна, от която е и тя. Той не е могъл да получи помощ от робите, защото робите всички се поддържат и не биха му помогнали против твоите. Могли са да му помогнат само едноверци…

— Чуй, Виниций — прекъсна Петроний, — нима аз не ти казах дума по дума същото?

— Това е чест за мен — каза Хилон. — Девойката, господарю — продължи той, обръщайки се отново към Виниций, — без съмнение почита едно и също божество заедно с най-добродетелната от римлянките! С истинската матрона столата Помпония. Чух и това, че Помпония е била съдена в дома си, защото почитала някакви чужди божества, но не можах да науча от нейните слуги какво е това божество и как се наричат неговите последователи. Ако знаех това, отишъл бих при тях, бих станал най-набожният и бих спечелил тяхното доверие. Но ти, господарю, който, знам и това, си прекарал петнадесетина дни в дома на благородния Авъл, не би ли могъл да ни кажеш нещо за това?

— Не мога — каза Виниций.

— Питахте ме дълго за различни неща, благородни господари, и аз отговарях на въпросите ви, позволете сега аз да ви питам. Не си ли видял, достойни трибуне, някакви статуйки, някакви жертви, някакви отличителни знаци, някакви амулети у Помпония или у твоята божествена Лигия? Не си ли видял да са чертали помежду си някакви знаци, известни само на тях?

— Знаци?… Чакай!… Да! Видях веднъж как Лигия начерта на пясъка риба.

— Риба? А-а! О-о-о! Веднъж ли направи това или няколко пъти?

— Само веднъж.

— И си уверен, господарю, че е начертала… риба? Ооо!…

— Да! — отговори заинтересован Виниций. — Сещаш ли се какво означава това?

— Дали отгатвам? — провикна се Хилон. И като се поклони за сбогуване, добави:

— Нека Фортуна отрупа двама ви по равно с всички свои дарове, достойни господари.

— Кажи да ти дадат плащ — извика след него Петроний.

— Одисей ти поднася благодарност за Терсит — отговори гъркът.

И като се поклони още веднъж, излезе.

— Какво ще кажеш за този благороден мъдрец? — попита Петроний Виниций.

— Ще кажа, че той ще намери Лигия — извика радостно Виниций, — но ще кажа също, че ако съществуваше царство на мошениците, то той би могъл да бъде негов цар.

— Сигурно. Трябва по-отблизо да се запозная с този стоик, но засега ще наредя да премахнат след него вонята от атриума.

А Хилон Хилонид, загърнат в новия плащ, подхвърляше на дланта си под неговите гънки получената от Виниций кесия и се наслаждаваше както на тежината й, така и на звука, който издаваше. Вървейки бавно и оглеждайки се дали от дома на Петроний не го следят, той отмина портика на Ливия и като стигна до ъгъла на Кливус Урбиус, зави към Субура.

— Трябва да отида при Спор — говореше си той — и да отлея малко вино на Фортуна. Намерих най-после това, което отдавна търсех. Млад е, разпален и буен, щедър като рудниците в Кипър и е готов да даде половината си имот за това лигийско птиче. Да, такъв търсех отдавна. Но трябва да бъда предпазлив с него, защото свитите му вежди не обещават нищо добро. Ах! Вълчетата властват днес над света!… По-малко бих се боял от този, от Петроний. О, богове! Защо сводничеството днес се плаща по-добре от добродетелта? Ха! Начертала ти риба на пясъка? Ако знам какво значи това, да се задавя с парче козе сирене! Но ще зная! Понеже пък рибите живеят във водата, а търсенето във водата е по-трудно, отколкото на сушата, ерго, плати ми за тази риба отделно. Още една такава кесия и ще зарежа просяшката торба, ще си купя роб… Но какво ще кажеш ти, Хилон, ако те посъветвам да си купиш не роб, а робиня?… Познавам те! Зная, че ще се съгласиш!… Ако бъде красива, като например Евника, и ти ще се подмладиш до нея, а в същото време ще имаш от нея почтен и сигурен доход. Продадох на тази клета Евника две нишки от собствения си вехт плащ… Глупава е, но ако ми я подареше Петроний, бих я взел… Да, да, Хилон, сине Хилонов… Изгубил си баща и майка!… Сирак си ти. Купи си поне една робиня за утеха. Тя все пак ще трябва да живее някъде; Виниций ще й наеме жилище, в което и ти ще се приютиш; тя трябва да се облича — Виниций ще заплати за нейното облекло, а трябва и да яде и той ще я храни. Ох, колко е тежък животът! Де са ония времена, когато за един обол можеше да се набави толкова боб със сланина, колкото можеш да загребеш с двете си шепи, или пък парче козя кървавица, дълго колкото ръката на дванадесетгодишно момче!… Но ето го и проклетия Спор. В кръчмата е най-лесно да узнаеш нещо.

И говорейки така, той влезе във винопродавницата и поръча да му подадат канче от „тъмното“, а като видя недоверчивия поглед на стопанина, извади една златна монета от кесията и като сложи монетата на масата, каза:

— Спор, работих днес със Сенека от сутринта до обед и ето с какво ме дари моят приятел за из пътя.

Кръглите очи на Спор станаха още по-кръгли и виното тозчас се появи пред Хилон.

А той натопи в него пръста си, начерта риба на масата и попита:

— Знаеш ли какво значи това?

— Рибата ли? Ами че рибата си е риба!

— Глупак си ти, при все че доливаш във виното толкова вода, че в нея би могла да плува и някоя риба. Това е символ, който на езика на философите значи: усмивката на Фортуна. Ако беше го отгатнал, и ти щеше може би да си намериш късмета. Почитай философите, казвам ти, защото иначе ще ходя в друга кръчма — моят личен приятел Петроний отдавна ме кара да направя това.



[1] Намеква се за сцена от втората песен на „Илиада“ — разгневен от хулните думи на Терсит, Одисей го набива с жезъла си пред войниците.

>> XIV

През следващите няколко дни Хилон не се появи никакъв. Виниций, който, откакто бе узнал от Актея, че Лигия го обичала, сто пъти по-силно жадуваше да я намери, започна сега и сам да я търси, защото не искаше, а и не можеше да отиде да иска помощ от цезаря, който бе обхванат от тревога за здравето на малката Августа.

Не помогнаха обаче нито жертвите, принасяни в храмовете, нито молитвите и оброците. Безсилни се оказаха както лекарското изкуство, така и различните чародейски средства, до които стигнаха накрая. След една седмица детето умря. Целият дворец в Рим потъна в траур. Цезарят, който при раждането на детето лудееше от радост, сега лудееше от отчаяние и като се затвори в покоите си, два дни не приемаше никаква храна и въпреки че дворецът гъмжеше от тълпи сенатори и августиани, които бързаха да засвидетелстват своята скръб и съчувствие, той не искаше да види никого. Сенатът се събра извънредно и умрялото дете бе провъзгласено за богиня; решиха да й се издигне храм и да се постави отделен жрец. В другите храмове принасяха нови жертви в памет на починалата, отливаха нейните статуи от драгоценни метали, а погребението й беше небивало тържествено, на него народът се удивляваше на невъздържаната скръб на цезаря, плачеше заедно с него, протягаше ръце за подаръци, но преди всичко се забавляваше с необикновеното зрелище.

Тази смърт безпокоеше Петроний. Знаеше се в целия Рим, че Попея я приписва на магия. След нея това повтаряха и лекарите, които така можеха да оправдаят безплодните си усилия, и жреците, чиито жертвоприношения се бяха оказали безсилни, и баячите, които трепереха за живота си, и народът. Петроний сега беше доволен, че Лигия бе побягнала; но понеже не желаеше зло на Авъл, а желаеше добро и на себе си, и на Виниций, то когато свалиха кипариса, забит в знак на жалейка пред Палатин, той отиде на приема, даван за сенаторите и августианите, за да провери доколко Нерон се е поддал на слуха за магията и да предотврати последиците.

Познавайки добре Нерон, той допускаше, че цезарят дори и да не е повярвал, че е имало магия, ще се престори, че вярва, за да измами собствената си болка и за да си отмъсти някому, а най-после и за да унищожи предположението, че боговете започват да го наказват за злодеянията му. Петроний не мислеше, че цезарят, е способен да обича истински и дълбоко дори и собственото си дете; при все че цезарят обичаше горещо детето, Петроний беше уверен, че ще преувеличава своята скръб. И не се излъга. Нерон слушаше утешенията на сенатори и пълководци с каменно лице, с очи, приковани в една точка, и виждаше се, че дори и да страда истински, в същото време мисли за това какво впечатление прави неговата болка на присъстващите, позираше като втора Ниобея и разиграваше родителска скръб така, както би играл актьор на сцената. Освен това не можеше да издържа в позата на няма вкаменена болка, а правеше от време на време жестове, като че ли посипва главата си с прах от земята, и понякога глухо стенеше. Щом видя Петроний, спусна се към него и с трагически глас започна да вика така, че да могат всички да го чуят:

— Eheu!… И ти си виновен за нейната смърт! По твой съвет влезе злият дух, който с един поглед изсмука живота от нейните гърди… Горко ми! По-добре очите ми да не гледат светлината на Хелиос. Горко ми! Eheu! Eheu!…

И гласът му, издигайки се все повече, се превърна в отчаян вик. Но Петроний в същия момент реши да заложи всичко на едно хвърляне на зара и като протегна ръка, издърпа бързо копринената кърпа, която Нерон винаги носеше на шията си, и я сложи върху устата му.

— Господарю! — каза той авторитетно. — Изгори Рим и света от болка, но запази ни своя глас!

Смаяха се околните, смая се за миг и самият Нерон, единствен само Петроний остана невъзмутим. Той отлично знаеше какво прави. Той много добре помнеше, че Терпнос и Диодор бяха получили заповед да затулват устата на цезаря, в случай че той, говорейки прекалено високо, би го изложил на риск.

— Цезарю — продължи Петроний със същата сериозност и тъга, — претърпяхме неизмерима загуба, нека поне тази съкровищница на утехата ни остане!

Лицето на Нерон потрепера и след миг от очите му потекоха сълзи. Изведнъж той опря ръце на раменете на Петроний и като сложи глава на гърдите му, зарида:

— Ти единствен от всички помисли за това, ти единствен, Петроний! Ти единствен!

Тигелин позеленя от завист. А Петроний казваше:

— Замини за Анций! Там тя дойде на тоя свят, там бликна за тебе радостта, там ще се влее в сърцето ти успокоението. Нека морският въздух освежи твоето божествено гърло, нека твоята гръд вдъхне солената влага. Ние, верните, ще тръгнем навсякъде след тебе и докато успокояваме твоята болка о приятелството си, ти ще ни утешиш със своята песен.

— Да — отговори нажалено Нерон, — ще напиша химн в нейна чест и музика за него.

— А след това ще потърсиш топло слънце в Байе.

— А после забрава в Гърция.

— В отечеството на поезията и песента!

Каменното, мрачно настроение постепенно почна да се разсейва, както се разсейват облаци, заслонили слънцето, и започна разговор, сякаш изпълнен все още с тъга, но оживен от плановете за бъдещето, за пътуването, за представленията с участието на Нерон и дори за приемите, каквито се налагаше да има по случай пристигането на Тиридат, цар на Армения. Тигелин наистина се опита пак да спомене за магиите, но Петроний, сигурен вече, че е спечелил играта, прие смело предизвикателството.

— Тигелин — каза той, — смяташ ли, че магии имат власт над боговете?

— Сам цезарят говореше за тях — отговори придворният ласкател.

— Болката говореше, не цезарят. Но какво мислиш ти?

— Боговете са твърде могъщи, за да бъдат омагьосани.

— Нима ти отричаш божествеността на цезаря и неговото семейство?

— Peractum est! — изръмжа стоящият наблизо Еприй Марцел, повтаряйки вика, който надава тълпата, когато гладиаторът на арената получи такъв удар, че няма нужда да го доубиват.

Тигелин сподави гнева си. Между него и Петроний отдавна съществуваше съперничество за влияние върху Нерон и Тигелин имаше това предимство, че Нерон по-малко или никак не се стесняваше пред него, но досега, колкото пъти Петроний и Тигелин се бяха сблъсквали, винаги Петроний надделяваше със своя разум и остроумие.

Така стана и сега, Тигелин млъкна и само си записваше в паметта тези сенатори и военни, които, щом Петроний се отдалечи в дъното на залата, го заобиколиха веднага, като смятаха, че след това, което стана, той ще бъде несъмнено първи любимец на цезаря.

Петроний излезе от двореца, отиде у Виниций и като му разказа случката с цезаря и Тигелин, каза:

— Не само отклоних опасността от Авъл Плавций и Помпония, от нас двамата, но дори и от Лигия, която няма да търсят ако не за друго, поне за това, че накарах онази червенобрада маймуна да отиде в Анций, а оттам в Неапол или Байе. И ще отиде, защото в Рим не посмя да излезе публично в театъра, а знам, че отдавна има намерение да излезе в Неапол. Мечтае и за Гърция, иска му се да пее там във всички по-големи градове, а заедно след това с всички венци, поднесени му от грекулите, да влезе триумфално в Рим. През това време ние ще можем свободно да търсим Лигия и да я укрием на сигурно място. Какво? Нашият благороден философ не е ли идвал още?

— Твоят благороден философ е измамник. Не! Няма го, не се е вестявал и няма да се вести вече!

— А аз имам по-добро мнение ако не за неговата почтеност, то за разума му. Той вече е пролял кръвта на онази кесийка и ще дойде ако не за друго, поне за да я напълни пак.

— Нека се пази да не пролея аз неговата кръв.

— Не прави това; бъди търпелив с него, докато не се убедиш напълно, че е измамник. Не му давай вече пари, но му обещай щедра награда, ако ти донесе сигурна вест. Ще направиш ли и ти нещо от своя страна?

— Двама мои освободени роби, Нимфидий и Демад, я търсят начело на шестдесет души. На този от робите, който я намери, съм обещал свобода. Освен това изпратил съм хора по всички пътища, които излизат от Рим, да разпитват по странноприемниците за лигиеца с девойката. Сам тичам из града денем и нощем и разчитам на някоя щастлива случайност.

— Каквото научиш, съобщавай ми, защото аз съм длъжен да замина за Анций.

— Добре.

— А ако някоя сутрин се събудиш и си кажеш, че за една девойка не си струва да се измъчваш и да хвърляш толкова сили, ела в Анций. Там няма да ти липсват нито жени, нито развлечения.

Виниций почна да се разхожда с бързи крачки. Петроний го погледа някое време и каза:

— Кажи ми искрено — не като разпален човек, който сам си втълпява нещо и сам се дразни, а като човек разсъдлив, който отговаря на приятеля си: наистина ли все така държиш за тая Лигия?

Виниций се спря за момент и така погледна Петроний, сякаш не беше го виждал никога, след това пак почна да се разхожда. Явно беше, че се сдържа да не избухне. Най-сетне в очите му от чувство за безсилие, от жал, от гняв и от неопределим копнеж се събраха две сълзи, които говореха на Петроний по-ясно от най-красноречивите слова.

Той се замисли за момент и каза:

— Не Атлас крепи света на плещите си, а жената и понякога тя си играе с него като с топка.

— Да! — каза Виниций.

И те взеха да се сбогуват. Но в този момент един роб им съобщи, че Хилон Хилонид чака в преддверието и моли да бъде допуснат пред лицето на господарите.

Виниций заповяда да го пуснат веднага, а Петроний каза:

— Ха! Нали ти казах! Кълна се в Херкулес! Запази само спокойствие; иначе той ще те завладее тебе, а не ти — него.

— Поздрав и чест на благородния трибун и на теб, господарю — каза, влизайки, Хилон. — Нека щастието ви бъде равно на вашата слава, а славата ви нека лети по целия свят, от стълбовете на Херкулес до границите на Арсацидите.[1]

— Здравей, законодателю на добродетелта и мъдростта! — отговори Петроний.

Но Виниций го запита с престорено спокойствие:

— Какво носиш?

— Първия път ти донесох, господарю, надежда, сега ти нося сигурност, че девойката ще бъде намерена.

— Тоест искаш да кажеш, че още не си я намерил?

— Да, господарю, но открих какво означава знакът, който ти е начертала; зная кои са хората, които са я похитили, и зная сред последователите на кое божество трябва да я търсим.

Виниций искаше да скочи от креслото, на което седеше, но Петроний сложи ръка върху рамото му и като се обърна към Хилон, каза:

— Говори по-нататък!

— Сигурен ли си, господарю, че девойката ти е начертала риба на пясъка?

— Да! — избухна Виниций.

— Тогава, значи, тя е християнка и е отвлечена от християните.

Настана мълчание.

— Чуй ме, Хилон — каза най-после Петроний. — Моят роднина е определил за търсенето на девойката много пари, но и не по-малко тояги, ако си позволиш да го мамиш.

И в първия случай ще си купиш не един, а трима писари; а във втория философията на всичките седем мъдреци заедно с твоята собствена няма да ти стигне за мехлеми.

— Момата е християнка, господарю! — извика Хилон.

— Чакай, Хилон, я помисли! Ти не си глупав човек! Знам, Юлия Силана заедно с Калвия Криспинила са обвинили Помпония Грецина, че е във властта на християнското суеверие, но знам също, че домашният съд я е оправдал. Нима искаш сега да го подновиш? Нима би искал да ни втълпиш, че Помпония, а заедно с нея и Лигия могат да се числят към неприятелите на човешкия род, към тия, които отравят фонтани и кладенци, към почитателите на магарешка глава, към хората, които убиват деца и които се отдават на най-гнусен разврат? Помисли, Хилон, дали тая теза, която проповядваш, няма да падне като антитеза върху твоята гърбина.

Хилон разпери ръце в знак, че това не е негова вина и каза:

— Господарю! Изговори на гръцки следното изречение: Исус Христос, божи син, спасител.[2]

— Добре. Ето изговарям го!… Какво от това?

— А сега вземи първите букви на всяка от тези думи и ги нареди така, че да образуват една дума.

— Риба! — каза удивен Петроний.

— Ето защо рибата е станала символ на християните — отговори гордо Хилон.

Настана минута мълчание. В заключението на гърка имаше нещо толкова поразително, че двамата приятели останаха изумени.

— Виниций — попита Петроний, — не се ли мамиш? Наистина ли Лигия ти е начертала риба?

— О, кълна се в боговете на подземното царство, човек може да полудее! — кипна момъкът. — Ако беше начертала птица, щях да кажа, че е птица!

— Значи, тя е християнка — повтори Хилон.

— А това значи — каза Петроний, — че Помпония и Лигия отравят кладенци, убиват хванати по улицата деца и се отдават на разврат! Глупости! Ти, Виниций, си бил по-дълго в техния дом, аз бях малко, но познавам достатъчно и Авъл, и Помпония, познавам дори и Лигия, за да мога да повторя: това е клевета и глупост! Ако рибата е емблема на християните, което е трудно да се отрече, и ако те двете са християнки, то кълна се в Прозерпина, навярно християните не са такива, за каквито ги смятат.

— Говориш като Сократ, господарю — отвърна Хилон. — Кой някога е разпитвал християнин? Кой познава тяхното учение? Когато преди три години тръгнах от Неапол за Рим (о, защо не останах там!), към мен се присъедини един човек, лекар, на име Главк, за когото казваха, че бил християнин, а въпреки това аз се убедих, че той беше добър и добродетелен човек.

— Да не би от този добродетелен човек да си научил сега какво означава рибата?

— За жалост не, господарю! По пътя в една странноприемница някой мушна с нож почтения старец, а жена му и детето му бяха откарани от търговци на роби. Аз пък, защищавайки ги, изгубих ето тия два пръста. Но понеже сред християните, както говорят, стават доста чудеса, аз се надявам, че ще ми израснат пак.

— Как? Нима си станал християнин?

— От вчера, господарю, от вчера! Тази риба ме направи такъв. Вижте само каква сила има в нея! И след няколко дена ще бъда най-ревностният от ревностните, за да ме допуснат до всичките си тайни, а когато ме допуснат, ще зная къде се крие момата. Тогава моето християнство може би ще ми плати повече, отколкото моята философия. Дадох обет на Меркурий, че ако ми помогне да намеря девойката, ще му принеса жертва — две ялови крави на едни и същи години и еднакво големи и ще заповядам да позлатят рогата им.

— Значи, твоето вчерашно християнство и твоята предишна философия ти позволяват да вярваш в Меркурий?

— Винаги вярвам в това, в което ми е нужно да вярвам, и това е моята философия, която сигурно ще се хареса преди всичко на Меркурий. За нещастие, както знаете, достойни господари, той е толкова недоверчив бог. Не вярва на обещанията дори и на безупречните философи и може би би предпочел да получи първо яловиците, а засега това е огромен разход. Не всеки е Сенека и мен това не ми е по силите, но ако благородният Виниций би пожелал за сметка на обещаната сума… нещичко там…

— Нито обол, Хилон — каза Петроний, — нито обол! Щедростта на Виниций ще надмине твоите надежди, но то ще бъде чак тогава, когато Лигия бъде намерена, тоест, когато ни покажеш нейното скривалище. Меркурий ще трябва да ти даде взаем две яловици, но не му се чудя, че няма желание да го стори, и тук виждам неговия разум.

— Чуйте ме, достойни господари. Откритието, което направих, е голямо, защото, при все че не съм намерил досега момата, намерих пътя, по който трябва да се търси. Ето на, вие сте разпратили освободени роби по целия град и провинцията, а донесъл ли ви е някой от тях някаква вест? Не! Единствен аз ви донесох! И ще ви кажа нещо повече. Сред вашите роби може би, без вие да знаете, има християни, тъй като това суеверие се е разпространило вече навсякъде, и те вместо да помагат, ще ви издадат. Лошо е дори, че ме виждат тук и затова ти, благородни Петроний, заповядай на Евника да мълчи, а ти, благородни Виниций, кажи, че ти продавам мас, с която, като се намажат конете, се осигурява победа в цирка… Аз единствен ще я търся и аз единствен ще намеря бегълците, а вие имайте вяра в мен и знайте, че колкото и да получа предварително, това ще бъде за мен само поощрение, защото винаги ще се надявам за повече и ще бъда много по-сигурен, че обещаната награда няма да ме отмине. Ах, да! Като философ презирам парите, макар че тях не ги презира нито Сенека, нито даже Музоний или Корнут, които обаче не са загубили пръсти, защищавайки някого, и които могат сами да пишат и да предадат своите имена на потомството. Но освен роба, когото възнамерявам да купя, и освен Меркурий, на когото съм обещал яловици (а знаете колко е поскъпнал добитъкът), самото търсене поглъща много средства. Изслушайте ме търпеливо. Ето, през последните няколко дена нозете ми се израниха от постоянно ходене. Ходех по кръчмите, за да разговарям с хората, по касапниците, при продавачите на зехтин и при рибарите. Обходих всички улици и улички, отидох в скривалищата на избягали роби, проиграх близо сто аса в игра на мора; бях в перални, сушилни и готварници, срещах се с мулетари и ваятели, срещах се с хора, които лекуват мехур и вадят зъби, бъбрех с продавачите на сушени смокини, ходех на гробищата и знаете ли защо? За да чертая навсякъде риба, да гледам хората в очите и да слушам какво ще кажат, като видят тоя знак. Дълго не можах да се добера до нищо, докато най-сетне видях веднъж до един фонтан старец-роб как черпеше вода с ведрото и плачеше. Приближих се до него и попитах защо плаче. И той, като седнахме на стъпалата на фонтана, ми отговори, че цял живот събирал сестерции, за да откупи любимия си син, но неговият господар, някой си Панса, като видял парите, взел му ги, а сина задържал в робство. „И така, аз плача — казваше старецът. — Повтарям си: да бъде волята божия, но не мога, аз, клетият грешник, да удържа сълзите си.“ Тогава, като че ли подтикнат от предчувствие, аз топнах пръста си във ведрото и му начертах риба. А той ми отговори: „И моята надежда е в Христа.“ А аз запитах: „Позна ли ме по знака?“ Той рече: „Да, и мир на тебе.“ Тогава почнах малко по малко да го разпитвам и добрият човечец изказа всичко.

Неговият господар, онзи Панса, сам е освободен роб на великия Панса и по Тибър доставя камъни за Рим. Неговите роби и наемници разтоварват саловете и носят камъните до строящите се домове нощем, за да не пречат през деня на движението по улиците. Сред тях работят много християни и неговият син, но понеже това е непосилна работа, искал да откупи сина си. Но Панса предпочел да задържи и парите, и роба. И като ми разправяше това, отново заплака, а аз смесих неговите сълзи с моите, което ми беше лесно поради добрината на сърцето ми и поради бодежите в краката от многото ходене. Почнах после да се оплаквам, че съм пристигнал преди няколко дена от Неапол, че не познавам никого от братята, не зная къде се събират да се молят заедно. Той се учуди, че християните от Неапол не са ми дали писма до римските братя, но аз му казах, че ми са откраднати по пътя. Тогава той ми каза да отида през нощта край реката и той ще ме запознае с братята, а те пък ще ме заведат в домовете за молитва и при старейшините, които ръководят християнската община. Като чух това, толкова се зарадвах, че му дадох сумата, нужна за откупване на сина му, с надежда, че великодушният Виниций ще ми я върне двойно…

— Хилон — прекъсна го Петроний, — в твоя разказ лъжата плува на повърхността на истината като масло над водата. Донесе важни известия, не отричам. Казвам дори, че по пътя на търсенето е направена голяма крачка вече, но не подправяй с лъжа своите новини. Как се нарича този старец, от когото си узнал, че християните се познават с помощта на знака риба?

— Евриций, господарю. Бедният нещастен старец! Той ми напомни Главк, лекаря, когото защищавах от разбойниците, и с това главно ме трогна.

— Вярвам, че си се запознал с него и че ще успееш да използваш това познанство, но пари не си му давал. Не си му дал нито ас, разбираш ли ме? Не си дал нищо!

— Но му помогнах да вдигне ведрото и говорех за сина му с най-голямо съчувствие. Да, господарю! Нима може да се укрие нещо от проницателността на Петроний! Така е, не му дадох пари или по-право дадох му, но само в душата си, в мислите си, което, ако той беше истински философ, щеше да му бъде достатъчно… А дадох му ги затова, защото сметнах такава постъпка за необходима и полезна, понеже помисли си, господарю, как той веднага би спечелил на моя страна всички християни, какъв достъп до тях би ми отворил и какво доверие бих им внушил.

— Вярно е — каза Петроний — и би трябвало да сториш това.

— Тъкмо затова съм дошъл тук, за да мога да сторя това.

Петроний се обърна към Виниций:

— Заповядай да му броят пет хиляди сестерции, но в душата си, в мислите си…

Но Виниций каза:

— Ще ти дам едно от моите момчета, което ще носи сумата. А ти ще кажеш на Евриций, че момчето е твой роб и ще изброиш пред него парите на стареца. Но понеже донесе важно съобщение, ще получиш още толкова и за себе си. Ела довечера за момчето и парите.

— Ти си истински цезар! — каза Хилон. — Ще ми позволиш, господарю, да ти посветя моето съчинение, но ще ми позволиш също довечера да дойда само за парите, защото Евриций ми каза, че всички салове вече са разтоварени, а нови ще пристигнат от Остия чак след няколко дена. Мир вам! Така се сбогуват християните… Ще си купя робиня, тоест исках да кажа роб. Рибите се ловят с въдица, а християните с риба. Pax vobiscum!

Pax!… Pax!… Pax!…



[1] Тоест от Гибралтар до Партското царство — цялата Римска империя.
[2] Рибата е християнски символ поради магическото име, което се получава от първите букви на израза „Исус Христос, божи син, спасител“ на гръцки език: Iesos Christos theu hujos soter, тоест ichthjus — риба.

>> XV

Петроний до Виниций:

„По доверен роб ти изпращам от Анций това писмо и при все че ръката ти е свикнала повече с меча и копието, отколкото с перото, смятам, че ще ми отговориш по същия пратеник и без излишно бавене. Оставих те на добра следа и изпълнен с надежда, вярвам, че или вече си утолил сладката жажда в обятията на Лигия, или пък ще я утолиш, преди истинският зимен вятър да е повял от върховете на Соракте над Кампания. О, мой Виниций! Нека твоя учителка бъде златокосата богиня на Кипър, а ти пък бъди учител на тази лигийска зора, която бяга от слънцето на любовта. И помни винаги, че мраморът, и най-скъпият дори, е нищо и че той получава истинска стойност едва тогава, когато ръката на ваятеля го превърне в художествено творение. Бъди такъв ваятел и ти, carissime! Да любиш само, не е достатъчно, трябва да умееш да любиш и трябва да умееш да учиш да те любят. Наслада изпитва и плебеят, и животните дори, но истинският човек по това се отличава от тях, че я превръща в едно благородно изкуство и когато я изпитва, съзнава това, съзнава каква божествена стойност има тя и така насища не само тялото, но и душата си. Често, когато си помисля колко пуст, несигурен и досаден е нашият живот, идва ми на ум, че ти може би си избрал най-добре и че не дворът на цезаря, а войната и любовта са двете единствени неща, за които си струва да се роди и да живее човек.

Във войната ти беше щастлив, бъди такъв и в любовта. А ако те интересува какво става при двора на цезаря, то аз от време на време ще ти съобщавам. И така, ние седим тук в Анций и се грижим за нашия неземен глас, но винаги чувстваме ненавист към Рим и през зимата възнамеряваме да отидем в Байе, за да излезем пред публиката в Неапол, жителите на който, като гърци, ще ни оценят по-добре от вълчето племе край бреговете на Тибър. Ще се стекат хора от Байе, от Помпей, от Путеола, от Куме, от Стабий, ръкопляскания и венци не ще ни липсват и това ще ни насърчи за пътуването до Ахея, за което се готвим отдавна. А паметта на малката Августа? Да! Още я оплакваме. Пеем химни, съчинени от нас, и ги пеем така, че сирените от завист са се скрили в най-дълбоките пещери на Амфитрита. Биха ни слушали обаче делфините, ако не им пречеше шумът на морето. Нашата болка още не се е уталожила, затова я показваме във всевъзможни пози, на които ни е научила скулптурата, като при това зорко следим дали тя ни отива и дали хората могат да доловят нейната красота. Ах, мой скъпи! Ще си умрем като шутове и комедианти.

Тук са всички августиани и августианки, без да смятаме петстотинте ослици, в млякото на които се къпе Попея, и десетте хиляди слуги. Понякога е и весело. Калвия Криспинила застарява; казват, че е измолила Попея да й позволи да се къпе веднага след нея. На Нагидия Лукан удари плесница, подозирайки я във връзка с един гладиатор.

Спор проигра жена си на кости в полза на Сенецион. Торкват Силан ми предложи за Евника четири кестеняви коня, които сигурно ще спечелят надбягването тази година.

Не се съгласих, а благодаря и на теб, че не я прие. Колкото за Торкват Силан, той, клетникът, не се и досеща, че вече е по-скоро сянка, отколкото човек. Неговата смърт е решена. А знаеш ли каква е неговата вина? Това, че е правнук на божествения Август.

Няма спасение за него. Такъв е нашият свят.

Надявахме се, както ти е известно, Тиридат да дойде тук, а пък Вологез написа оскърбително писмо. Понеже покорил Армения, моли да му я оставят за Тиридат, ако ли не, пак няма да я даде. Чиста подигравка! Решихме — война. Корбулон ще получи такава власт, каквато имаше великият Помпей през време на войната с морските разбойници. Нерон се колебаеше: той, изглежда, се бои от славата, която Корбулон би спечелил, ако победи. По едно време мислеха да поверят върховното командване на нашия Авъл. Противопостави се Попея — добродетелта на Помпония за нея, изглежда, е трън в очите.

Ватиний ни обеща някакви си необикновени гладиаторски борби, които щял да устрои в Беневент. Гледай докъде могат да стигнат в наше време шивачите. Въпреки поговорката: ne sutor supra crepidam, Вителий е потомък на шивач, а Ватиний — роден син. Може и сам да е опъвал конеца. Истрион Алитур вчера представи великолепно Едип. Питах го да ми каже, като евреин, дали християни и евреи не е едно и също? Отговори ми, че евреите имат своя религия от древността, а християните са нова секта, която възникнала неотдавна в Юдея. По времето на Тиберий там разпнали на кръст един човек, чиито последователи се множат от ден на ден й го смятат за бог.

Мисля, че те не признавали никакви други богове, а особено нашите. Не разбирам какво им пречи.

Тигелин вече явно ми показа своята неприязън. Досега все още не се е справил с мен; но той все пак има голямо преимущество. Животът му е по-мил и е по-голям негодник от мен, а това го сближава с Ахенобарба. Те двамата рано или късно ще се разберат, а тогава ще дойде и моят ред. Кога ще стане това, не зная, но понеже и без това ще стане, срокът не е важен. А дотогава трябва да се забавляваме. Животът сам по себе си не би бил лош, ако не беше Меднобрадия. Заради него човек понякога е принуден да се отвращава от себе си. Суета е да се смята борбата за неговото благоволение като някакво цирково надпреварване, като някаква игра, като някаква борба, в които победата, ласкае самолюбието на човека. Наистина често си обяснявам всичко това така и все пак понякога ми се струва, че и аз съм като Хилон и с нищо не съм по-добър от него. Когато той няма вече да ти е необходим, изпрати ми го.

Поздрави от мен твоята божествена християнка и най-важното — помоли я от мое име в отношението си към тебе да не бъде риба. Пиши ми как си със здравето, разкажи ми за твоята любов, умей да любиш, учи да любят и прощавай!“

 

Виниций до Петроний:

 

„Лигия все още я няма! Ако не беше надеждата, че скоро ще я намеря, ти не би получил отговор, защото, когато животът омръзне на някого, на него не му е до писма.

Исках да проверя дали Хилон не ме мами и тази нощ, когато дойде за парите на Евриций, загърнах се във войнишки плащ и тръгнах незабелязан след него и момчето, което му бях дал. Когато стигнаха до мястото, следях ги отдалеч, прикрит зад един пристанищен стълб, и се убедих, че Евриций не е измислена фигура. Долу до реката няколко десетки хора разтоварваха на светлината на факли камъни от един голям сал и ги слагаха на брега. Видях как Хилон се доближи до тях и почна да говори с някакъв старец, който след малко падна в нозете му. Другите го заобиколиха, надавайки викове на удивление. Пред очите ми момчето подаде кесията на Евриций, който, след като я взе, почна да се моли с вдигнати ръце, а до него коленичи и друг, сигурно неговият син.

Хилон говори още нещо, което не можах да дочуя, и благослови както двамата коленичили, така и другите, като правеше във въздуха кръстен знак, който те вероятно почитат, защото всички коленичиха. Идваше ми да сляза при тях и да обещая три такива кесии на този, който би издал Лигия, но се боях да не попреча на Хилон и след като размислих, отидох си. Това стана около дванадесет дена след заминаването ти. Оттогава Хилон идва при мен няколко пъти. Разправяше ми, че сред християните го уважават. Каза, че ако не е намерил досега Лигия, то е, защото те, християните, в самия Рим вече били неизброимо множество, така че не всички се познават и не знаят всичко, което става между тях. Освен това били предпазливи и говорели малко; той обещава, че щом се добере до старейшините, които те наричали презвитери, щял да изтръгне от тях всички тайни. С неколцина вече се запознал и се опитвал да ги разпита, но предпазливо, да не би от привързаност да събуди подозрение и да затрудни работата. И макар че ми е тежко и вече нямам търпение, чувствам, че той има право и чакам.

Той се научил още, че те имат общи места за молитва, които често се намират извън градските порти в изоставени къщи, а дори и в аренарии. Там те отдават почит на Христа, пеят и се угощават. Такива места имало много. Хилон предполага, че Лигия нарочно не ходи там, където отива Помпония, за да може в случай на съд и разпит Помпония смело да се закълне, че не знае къде се е укрила Лигия. Може би презвитерите са я посъветвали да бъде предпазлива. Когато Хилон сам огледа тия места, ще ходя с него и аз и ако боговете ми позволят да съзра Лигия, кълна ти се в Юпитер, че този път не ще ми се изплъзне от ръцете.

Мисля постоянно за местата, където се молят. Хилон не иска да ходя с него.

Страхува се, но аз не мога да седя у дома. Ще я позная веднага, дори ако е преоблечена или забулена. Те се събирали да се молят нощем. Познал бих навсякъде гласа й, всяко нейно движение. И аз самият ще отида преоблечен и ще оглеждам всекиго, който влиза или излиза. Постоянно мисля за нея и затова ще я позная. Хилон трябва да дойде утре и ще отидем. Ще вземем със себе си оръжие. Няколко мои роби, които бяха разпратени из провинцията, се върнаха с празни ръце. Но сега съм сигурен, че тя е тук, в града, може дори да не е далеч. Аз и сам посетих вече много къщи под предлог, че търся да наема някоя. При мене ще й бъде сто пъти по-добре, защото там живее цял мравуняк беднотия. Нищо няма да пожаля за нея. Пишеш, че добре съм избрал; да, избрал съм си грижа и терзание. Първо ще отидем в тези домове, които са в града, после извън градските стени. Надеждата очаква нещо от всяко утро, иначе не би могло да се живее. Ти казваш, че човек трябва да знае да люби и аз умеех да говоря с Лигия за любовта. Но сега само копнея, само очаквам Хилон и в къщи е непоносимо. Прощавай.“

>> XVI

Хилон обаче не се обади много дълго, така че Виниций накрая не знаеше какво да мисли. Напразно си повтаряше, че за да донесе търсенето добър и сигурен резултат, трябва да не се бърза. И кръвта му, и поривистата му натура се бунтуваха против гласа на разсъдъка. Да не прави нищо, да чака, да седи със скръстени ръце, това беше нещо толкова противно на неговия нрав, че по никой начин не можеше да се примири с него.

Скитането из затънтените улички на града в тъмен робски плащ му се струваше едно самозалъгване и не можеше да го задоволи, защото беше напразно. Неговите освободени роби, на които бе наредил да търсят отделно, бяха хора хитри и опитни, но Хилон се оказа сто пъти по-ловък от тях. Заедно с това освен любовта към Лигия в него се зараждаше и упорството на играч, който иска да спечели играта. Виниций винаги беше такъв. От най-ранна възраст още той бе прокарвал това, което искаше, с буйността на човек, който не разбира, че не всичко може да се постигне и че понякога трябва да се откаже от него.

Наистина дисциплината във войската временно беше обуздала неговото своеволие, но същевременно бе му внушила, че всяка заповед, която дава на подчинените си, трябва да бъде изпълнена… А и продължителният му живот на Изток, сред огъващи се низкопоклонници, свикнали на робско послушание, още повече затвърди в него убеждението, че за неговото „искам“ няма граници. Затова сега силно страдаше и неговото самолюбие. А в тези несполуки, в тази съпротива и в самото бягство на Лигия имаше и нещо неразбираемо, някаква загадка, която той отчаяно се мъчеше да разреши.

Чувстваше, че Актея бе казала истината и че той не е бил безразличен на Лигия. Но ако е така, защо тя е предпочела скитничеството и бедността пред неговата любов, пред неговите ласки и пред живота в разкошния му дом? Той не можеше да намери отговор на този въпрос, но стигаше до неразбираемия за него извод, че между него и Лигия, между техните схващания, както и между неговия и на Петроний свят, от една страна, и света на Лигия и Помпония Грецина, от друга, съществува някаква разлика и някакво недоразумение, дълбоко като пропаст, която нищо не може да запълни и изравни. Тогава му се струваше, че трябва да изгуби Лигия и при тази мисъл губеше и остатъка равновесие, който Петроний искаше да запази у него. Имаше моменти, когато сам не знаеше дали обича Лигия, или я мрази; разбираше само, че трябва да я намери и че би предпочел да го погълне земята, отколкото да не я види и да не я притежава.

Въображението му беше толкова силно, че той я виждаше понякога много ясно, сякаш стоеше пред него; припомняше си всяка дума, която й беше казал и която бе чул от нея.

Чувстваше я близо до себе си; чувстваше я на гърдите си, в обятията си и тогава желанието го обзимаше като пламък. Любеше я и я зовеше. А като си помислеше, че е бил обичан от нея и че тя би могла доброволно да изпълни всичко, което той искаше от нея, обхващаше го огромна, бездънна жалост и някаква голяма нежност заливаше сърцето му като огромна вълна. Но имаше и моменти, когато бледнееше от ярост и се любуваше в мислите си на унижението и мъките, на които щеше да подложи Лигия, когато я намери.

Искаше не само да я има, но да я има като стъпкана робиня, а същевременно чувстваше, че ако трябва да избира: дали да бъде неин роб, или да не я види вече никога, той би предпочел да бъде неин роб. Имаше дни, в които той мислеше за белезите, които бичът би оставил върху розовото й тяло, а същевременно би искал да целува тези следи. Минаваше му през ум и че би бил щастлив, ако можеше да я убие.

В това вътрешно раздвоение, в мъките, неизвестността и терзанието той загуби здравето си, хубостта си дори. Стана безмилостен и жесток господар. Робите му и освободените дори се приближаваха до него с трепет, а когато наказанията без причина се сипеха върху тях колкото безмилостно, толкова и несправедливо, почнаха тайно да го ненавиждат. А той разбираше това и чувствайки своето усамотение, още повече си отмъщаваше на тях. Сега беше сдържан единствено с Хилон, боейки се да не би да се откаже от търсенето, а Хилон пък, като разбра това, започна да го завладява и да става все по-взискателен. Докато в началото винаги, когато идваше, уверяваше Виниций, че работата ще тръгне лесно и бързо, сега започна сам да намира трудности, наистина той не преставаше да го уверява в успешния край на търсенето, но не скриваше, че то ще трае дълго.

Най-после, след дълги дни на очакване, той дойде, но с толкова мрачно лице, че младият момък пребледня като го видя, спусна се към него и едва има сила да го запита:

— Няма ли я сред християните?

— Как не, господарю — отговори Хилон. — Но между тях намерих и Главк, лекаря.

— За кого говориш, какъв е пък този?

— Ти си забравил, значи, господарю, за стареца, с когото пътувах от Неапол за Рим и заради когото изгубих тези два пръста и сега не мога да държа перото в ръка.

Разбойниците, които отвлякоха неговата жена и деца, го мушнаха с нож. Аз го оставих умиращ в странноприемницата при Минтурне и дълго го оплаквах. Уви! Убедих се, че той е жив и до днес и че е в християнската община в Рим.

Виниций, който не можеше да разбере за какво става дума, разбра само, че този Главк е някаква пречка за намирането на Лигия и затова сподави гнева, който кипна в него, и каза:

— Ако си го защищавал, той трябва да ти е признателен и да ти помогне.

— Ах, достойни трибуне! Дори боговете не винаги са признателни, а какво остава за хората. Да! Би трябвало да ми е признателен. За нещастие обаче той е старец със слаб разум, объркан от възрастта и огорченията, и затова не само не ми е признателен, но току-що научих от неговите едноверци, че ме обвинявал в заговор с разбойниците и че из съм бил причина за неговите нещастия. Ето ми наградата за двата пръста!

— Аз съм сигурен, негоднико, че е било така, както той казва — каза Виниций.

— Тогава ти знаеш повече от него, господарю! — отговори с достойнство Хилон, — защото той само предполага, че е било така, но това не би му попречило да свика християните и да си отмъсти жестоко. И той би го направил непременно, а и другите непременно биха му помогнали. За щастие не знае името ми, а в дома, където се срещнахме, той не ме забеляза. Аз обаче го познах веднага и в първия момент исках да се хвърля на шията му. Задържаха ме само благоразумието и навикът да се замислям над всяка постъпка, която възнамерявам да извърша. Така че, след като излязох от молитвения дом, разпитах за него и тия, които го познават, ми казаха, че той бил предаден от своя спътник на идване от Неапол. Иначе аз не бих знаел, че им е разправял.

— Това не ме интересува! Казвай какво си видял в дома за молитви!

— Тебе не те интересува, господарю, но мене ме интересува толкова, колкото собствената ми кожа. А понеже искам моето учение да ме надживее, предпочитам да се откажа от наградата, която си ми обещал, отколкото да излагам живота си зарад суетно богатство, без което аз, като истински философ, мога да живея и да търся божествената правда.

Но Виниций се доближи до него със зловещо лице и започна да говори със сподавен глас:

— А кой ти е казал, че от ръката на Главк смъртта ще те срещне по-скоро, отколкото от моята? Откъде знаеш ти, куче, дали няма още сега да те закопаят в моята градина?

Хилон, който беше страхливец, погледна Виниций и в миг разбра, че една непредпазлива дума само, и ще загине.

— Ще я търся, господарю, и ще я намеря! — завика той бързо-бързо.

Настъпи мълчание, чуваше се само ускореното дишане на Виниций и далечната песен на робите, които работеха в градината.

Чак след малко гъркът, като забеляза, че младият патриций се е поуспокоил, заговори:

— Смъртта мина край мене, а аз я гледах толкова спокойно… като Сократ. Не, господарю! Не съм казал, че се отказвам да търся момичето, а исках само да ти кажа, че търсенето сега е свързано с голяма опасност за мене. Преди ти се съмняваше дали има на света някакъв Евриций и макар със собствените си очи да се увери, че синът на баща ми ти говореше истината, сега подозираш за Главк. Уви! Ако той беше само измислица иc можех свободно, без опасност да се движа между християните, така както преди, бих отстъпил за това клетата стара робиня, която купих преди три дни, да се грижи за мен стария и недъгавия. Но Главк съществува, господарю, достатъчно е само да ме зърне, и ти не ще ме видиш вече, а в такъв случай кой би ти намерил девойката?

Тук той отново млъкна, изтри сълзите си и продължи:

— Но докато Главк е жив, как да я търся, когато всеки миг мога да се натъкна на него, а натъкна ли се, ще загина и заедно с мене ще пропадне и моето търсене.

— Накъде биеш ти, какъв е изходът и какво искаш да се направи? — запита Виниций.

— Аристотел ни учи, господарю, че по-малките неща трябва да се жертват за по-големите, а цар Приам е казвал често, че старостта е тежко бреме. Ето това бреме на старостта и нещастията отдавна потиска Главк, и то така, че смъртта за него би била благодеяние. А какво е, според Сенека, смъртта, ако не освобождение?

— Прави се на шут пред Петроний, не пред мен и казвай какво искаш!

— Ако да си добродетелен, значи да си шут, нека боговете ми позволят да остана шут завинаги. Искам, господарю, да отстраня Главк, защото, докато той е жив, и животът ми, и моето търсене са в постоянна опасност.

— Тогава намери хора, които ще го пребият с тояги, аз ще платя за тях.

— Ще те одерат, господарю, и после ще използват тайната да те изнудват.

Разбойници в Рим — много, колкото песъчинки на арената, но не ще повярваш колко скъпо искат, когато порядъчният човек има нужда да ги наеме. Не, достойни трибуне! Ами ако при убийството стражите хванат убийците? Те сигурно ще признаят кой ги е наел и ще имаш неприятности. А мене няма да издадат, защото аз няма да им кажа името си. Лошо правиш, че не ми вярваш, защото — да оставим настрана моята честност, не забравяй, не тук става въпрос и за две други работи: за моята собствена кожа и за наградата, която си ми обещал.

— Колко са ти нужни?

— Нужни ми са хиляда сестерции; имай пред вид, господарю, че аз трябва да намеря честни разбойници, такива, които, като вземат пари предварително, да изчезнат безследно. За добра работа, добра награда! Пък да остане нещо и за мене, да ми изтриеш сълзите, които ще пролея от жал за Главк. Боговете са ми свидетели колко го обичах. Ако днес получа хиляда сестерции, за два дни душата му ще бъде в Хадес и чак там, ако душите запазват паметта и способността да мислят, той ще разбере колко съм го обичал.

Хора ще намеря още днес и ще им кажа, че от утре вечер за всеки ден от живота на Главк ще им спадам по сто сестерции. Хрумна ми още нещо, което, струва ми се, не може да не сполучи.

Виниций още веднъж му обеща исканата сума, но му забрани да говори повече за Главк, а го запита какви други новини е донесъл, къде е бил напоследък, какво е видял и открил. Но Хилон не можа да му каже много нови неща. Бил още в два молитвени дома и внимателно следял всички, особено жените, но не забелязал никоя, която да прилича на Лигия. Християните го смятат за свой, а откакто дал откупа за сина на Евриций, го почитали като човек, който върви по стъпките на Христос. Научил също, че един голям наставник, някой си Павел от Тарс, се намира в Рим, затворен поради оплакване на евреите, и решил да се запознае с него. Но най-много го зарадвало друго известие — върховният жрец на цялата секта, който бил ученик на Христос и комуто Христос поверил да води и напътства християните от целия свят, всеки момент щял да пристигне в Рим.

Всички християни, разбира се, ще искат да го видят и да чуят неговите поучения. Щели да се събират, много християни там и той, Хилон, щял да присъства; нещо повече, понеже в тълпата е лесно човек да се укрие, щял да заведе и Виниций. Тогава вече сигурно ще намерят Лигия. А отстранят ли веднъж Главк, няма да се изложат на голяма опасност. За отмъщение, биха си отмъстили, разбира се, и християните, но, общо взето, те са хора мирни.

Тук Хилон започна да разправя с известно учудване, че никога не е забелязал да се отдават на разврат, да отравят кладенци и фонтани, да са врагове на човешкия род, да се кланят на осел или да се хранят с месо от деца. Не! Не! Такова нещо не е видял. Вероятно между тях ще намери и такива, които за пари ще очистят Главк, но тяхното учение, доколкото му е известно, не подстрекава към никакви престъпления, напротив, повелява да се прощават обидите.

А Виниций си спомни какво му бе казала у Актея Помпония Грецина и слушаше думите на гърка с радост. И макар че чувството му към Лигия понякога привидно приличаше на омраза, той изпитваше облекчение, като чуваше, че учението, което тя и Помпония изповядват, не беше нито престъпно, нито гнусно. Заедно с това у него се пораждаше някакво неясно съзнание, че тази именно неизвестна нему тайнствена почит към Христа е създала разликата между него и Лигия и затова той почна да се бои от това учение и да го ненавижда.

>> XVII

Хилон наистина искаше да премахне Главк, който, макар и в напреднала възраст, съвсем не беше недъгав старец. В това, което гъркът разказа на Виниций, имаше много истина. Хилон бе познавал някога Главк, беше му изменил, продал го бе на разбойници, лишил го бе от семейство, от имот и го бе предал на убийци. Споменът за това не го плашеше, защото бе оставил Главк умиращ, и то не в странноприемницата, а в полето при Минтурне, и не бе предвидил само едно: че Главк ще се излекува от раните и ще дойде в Рим. И затова, когато го съгледа в дома за молитва, се уплаши и в първия момент искаше да се откаже от търсенето на Лигия. От друга страна, Виниций го уплаши още повече.

Разбра, че трябва да избере между страха от Главк и преследването, отмъщението на могъщия патриций, комуто непременно щеше да помогне и другият, още по-голям, Петроний. И Хилон престана да се колебае между тези две възможности. Той си помисли, че по-добре е човек да има незначителни неприятели, отколкото могъщи, и при все че страхливата му натура потръпваше и се отвращаваше от проливането на кръв, той прие като необходимост убиването на Главк с помощта на чужди ръце.

Сега го занимаваше само едно, да избере хората. И за тях се отнасяше планът, за който бе споменал на Виниций. Нощувайки най-често в кръчмите сред хора без покрив, хора от кол и въже, той лесно би могъл да намери мъже, готови на всичко, но още по-лесно би намерил такива, които, като надушат, че носи пари, биха започнали работата от самия него или пък, след като вземат предплата, го изнудят за цялата сума със заплашвания, че ще го предадат в ръцете на вигилите. От известно време Хилон изпитваше отвращение към дрипльовците, към гнусните и същевременно страшни фигури, които се гнездяха в подозрителните домове на Субура или отвъд Тибър. Като мереше всичко със своята мярка и без да е вникнал достатъчно в християнското учение и в характера на християните, той си мислеше, че и между тях ще намери послушни оръдия. Виждаха му се по-добросъвестни от другите и затова реши да се обърне към тях и да им представи работата така, че да се наемат с нея не само зарад парите, но и от усърдие.

С тази цел той отиде вечерта при Евриций, за когото знаеше, че му е предан с цялата си душа и че ще направи всичко, за да му помогне. Но предпазлив по природа, той съвсем не мислеше да му открива истинските си намерения, които впрочем биха били в пълно противоречие с вярата на стареца в Хилоновата добродетел и богобоязливост.

Искаше да има хора, готови на всичко, и чак тогава да се уговори с тях така, че да запазят всичко във вечна тайна заради себе си.

Старецът Евриций, след като бе откупил сина си, бе наел една от малките бараки, с каквито беше пълно около Циркус Максимус, за да продава в нея маслини, боб, безквасно тесто и подсладена с мед вода на зрителите, които идваха на състезанията.

Хилон го завари да подрежда малката лавка и след като го поздрави в името на Христа, почна да говори за работата, която го бе довела при него. Като им е направил услуга, смятал, че ще му се отплатят с признателност. Трябват му двама-трима силни и смели хора, за да отстрани една опасност, която заплашва не само него, но и всичките християни.

Беден е наистина, понеже почти всичко, каквото имал, дал на Евриций, обаче би заплатил услугата им при условие, че му вярват и изпълняват добросъвестно това, което им нареди.

Евриций и синът му, Кварт, го слушаха като свой благодетел почти на колене. И двамата му казаха, че и сами са готови да изпълнят всичко, каквото поиска от тях, и вярват, че един толкова свят човек не може да поиска дела, които не са в съгласие с Христовото учение.

Хилон ги увери, че е така и вдигна очи към небето, сякаш се молеше; всъщност той си мислеше дали не е по-добре да приеме тяхното предложение, което би могло да му спести хиляда сестерции. Но след като размисли, отхвърли го. Евриций беше старец, който беше може би не толкова смазан от годините, колкото съсипан от грижи и болест, Кварт пък беше само на шестнадесет години. А на Хилон му трябваха хора сръчни и преди всичко силни. Колкото за хилядата сестерции, той се надяваше, че благодарение на своя план ще успее да спести голяма част от тях.

Бащата и синът настояваха, но когато Хилон решително им отказа, отстъпиха.

Тогава Кварт каза:

— Познавам хлебаря Демад, господарю, у когото на воденичните камъни работят роби и наемници. Един от тези наемници е толкова силен, че би стигнал не за двама, а за четирима. Сам видях как вдигаше камъни, които четирима души не можеха да преместят.

— Ако той е човек богобоязлив и готов да се жертва заради братята, запознай ме с него — каза Хилон.

— Християнин е, господарю — отговори Кварт, — защото у Демад работят повече християни. Там има дневни и нощни работници и този е от нощните. Ако отидем сега, ще ги заварим да вечерят и ти би могъл свободно да разговаряш с него. Демад живее около Емпориума.

Хилон веднага се съгласи. Емпориумът се намираше в подножието на Авентинския хълм и не бе далеч от Големия цирк. Можеше да се отиде, без да се заобикаля хълмът покрай реката, през Портикус Емилия, това много съкращаваше пътя.

— Стар съм — каза Хилон, когато влязоха под колонадата — и понякога паметта ми изменя. Да! Нашият Христос бе предаден от един от своите ученици! Но в момента не мога да си спомня името на предателя.

— Юда, господарю, който после се обеси — отговори Кварт, като се учуди как беше възможно човек да не помни това име.

— О, да! Благодаря ти — каза Хилон.

Те вървяха мълчаливо. Като стигнаха до вече затворения Емпориум, отминаха го, завиха край хамбарите, от които даваха жито на населението, към същите по виа Остиензис, до хълма Тестаций и Форум Писториум. Там се спряха пред една дървена постройка, от вътрешността на която се чуваше грохот на воденични камъни. Кварт влезе в мелницата, а Хилон, който не обичаше да се показва пред повече хора и който беше в постоянен страх да не би случаят да го сблъска с лекаря Главк, остана навън.

„Интересно ми е да видя тоя Херкулес, който служи в мелницата — казваше си той, като поглеждаше ярко светещия месец. — Ако той е разбойник и умен човек, ще ми струва малко пари, ако ли пък е добродетелен християнин и глупак, ще направи даром всичко, което ще поискам от него.“

Неговите по-нататъшни размишления бяха прекъснати от Кварт, който излезе от мелницата заедно с друг човек, облечен само в туника, наричана ексомис, скроена така, че дясното рамо и дясната гръд оставаха голи. Такова облекло носеха главно работниците, защото то не им пречеше да работят свободно. Хилон, като погледна новодошлия, си отдъхна доволно. В живота си не бе виждал такива ръце и такава гръд.

— Ето, господарю — каза Кварт, — брата, когото искаше да видиш.

— Мир, мир Христов на тебе — обади се Хилон, — а ти, Кварт, кажи на този брат заслужавам ли вяра и доверие, а после си отивай, сбогом, не трябва да оставяш сам стария си баща.

— Той е свят човек — каза Кварт, — който даде целия си имот, за да ме откупи от робство, мене, непознатия нему. Да му отреди нашият господ Спасителя небесна награда за това.

Великанът-работник, като чу това, наведе се и целуна ръка на Хилон.

— Как ти е името, брате? — запита гъркът.

— При светото кръщение ми е дадено, отче, името Урбан.

— Урбан, брате мой, имаш ли време да поговориш с мене свободно?

— Нашата работа започва в полунощ, а сега едва готвят вечерята.

— Значи, има доста време — да отидем край реката и там да чуеш думите ми.

Те отидоха и седнаха на ниската каменна ограда край реката в тишината, прекъсвана само от далечния грохот на воденичните камъни, бълбукането на водата, която течеше долу. Там Хилон се вгледа в лицето на работника, което, въпреки малко страшния и тъжен израз, какъвто имаха обикновено лицата на варварите, живеещи в Рим, му се видя добродушно и искрено.

„Да! Да! — каза си той. — Това е човек добър и глупав, който ще убие Главк даром.“

След това попита:

— Урбан, обичаш ли Христа?

— Обичам го… от сърце и душа — отговори работникът.

— А своите братя, а сестрите си, а тия, които са се поучили в правдата Христова и вярата в Христа?

— Обичам и тях, отче.

— Тогава мир на тебе.

— И на тебе, отче.

Отново настана мълчание — само отдалеч се чуваше грохотът на воденичнитекамъни, а долу ромолеше реката.

Хилон се вгледа в ясната лунна светлина и с бавен, приглушен глас заговори за смъртта на Христа. Говореше сякаш не на Урбан, а на себе си, спомняше си и размишляваше за тази смърт, като че ли поверяваше тайната й на този заспал град.

Имаше нещо и трогателно, и тържествено в това. Работникът заплака, а когато Хилон почна да стене и да жали, че когато е умрял Спасителя, не е имало кой да го защити, ако не от разпятие, поне от гаврите на войниците и евреите, огромните пестници на варварина се свиха от жал и сдържана ярост. Смъртта само го трогваше, но при мисълта за оная сган, която се е гаврила с прикования на кръста Агнец, душата му се възмущаваше и го обхващаше дива жажда за отмъщение.

А Хилон запита внезапно:

— Урбан, знаеш ли кой е бил Юда?

— Знам, знам! Но той се обесил! — извика работникът.

И в гласа му имаше като че ли яд, че предателят си е отсъдил наказанието и вече не може да падне в неговите ръце.

Хилон продължи:

— А ако той не беше се обесил и ако някой от християните го срещнеше на сушата или по море, нима не е длъжен да отмъсти за мъката, за кръвта и смъртта на Спасителя?

— Кой не би отмъстил, отче?

— Мир на тебе, верен слуга на Агнеца. Да! Позволено е да прощаваш обидите на своите, но кой има право да прощава обидата, нанесена Богу? Но както змията ражда змия, както злината — злина и измяната — измяна, така и от отровата на Юда се е родил друг предател; и както онзи е предал на евреите и на римските войници Спасителя, така този, който живее сред нас, иска да предаде на вълка неговите овци и ако никой не попречи на предателството, ако никой не смаже навреме главата на змията, всички нас ни чака гибел, а заедно с нас ще погине и славата на Агнеца.

Работникът го гледаше с огромна тревога, като че ли не си даваше сметка за това, което чува. А гъркът покри главата си с края на своя плащ и почна да повтаря с глас, който идеше сякаш изпод земята:

— Горко вам, слуги на истинския бог, горко вам, християни и християнки!

И отново настъпи мълчание, отново се чуваше само грохотът на воденичните камъни, глухият напев на мелничарите и шумът на реката.

— Отче — запита най-сетне работникът, — кой е този предател?

Хилон клюмна глава. Кой е този предател ли? Синът на Юда, син на неговата отрова, който се преструва на християнин и ходи в домовете за молитва само за да обвинява братята пред цезаря, че не искат да го признаят за бог, че отравят фонтани, убиват деца и че искат да унищожат този град, камък върху камък да не остане от него.

След няколко дена ще бъде издадена заповед на преторианците да затворят старци, жени и деца и да ги изпратят после на гибел, така както изпратиха на смърт робите на Педаний Секунд. И всичко това е направил този втори Юда. Но ако първият не бе наказан от никого, ако никой не му отмъсти, ако никой не е защитил Христа в часа на мъките, кой ще се наеме да накаже този другия, кой ще убие тая змия, преди цезарят да я изслуша? Кой ще запази от гибел и братята, и вярата в Христа?

А Урбан, който дотогава седеше на каменната ограда, стана изведнъж и каза:

— Аз ще направя това, отче.

Хилон също стана, няколко мига гледа лицето на работника, осветено от лунната светлина, после простря ръка и бавно я сложи върху главата му.

— Върви сред християните — каза той тържествено, — иди в домовете за молитва и питай братята за Главк, лекаря, а когато ти го покажат, тогава, в името на Христа, убий го!…

— Главк?… — повтори работникът, като че искаше да запази в паметта си това име.

— Познаваш ли го?

— Не, не го познавам. Християните са с хиляди в целия Рим и не всички се познават. Но утре в Остриан ще се съберат през нощта братята и сестрите всички до един, защото е дошъл великият апостол на Христа, който ще поучава там, и тогава братята ще ми покажат Главк.

— В Остриан? — попита Хилон. — Нали е извън градските стени? Братята и всичките сестри? През нощта? Вън от града в Остриан?

— Да, отче. Това е нашето гробище, между виа Салария и Номентана. Нима не знаеш, че там ще поучава великият апостол?

— Нямаше ме два дена в къщи и не съм получил писмото му. А не знаех къде е Остриан, защото съм отскоро тук от Коринт, където управлявам християнската община…

Но, да! И щом като Христос така те е вдъхновил, ще отидеш през нощта, сине мой, в Остриан, там ще намериш сред братята Главк и ще го убиеш на връщане към града, за което ще ти бъдат простени всички грехове. А сега мир на тебе…

— Отче…

— Слушам те, чедо на Агнеца.

На лицето на работника се отрази загриженост. Нали неотдавна той уби човек, може би двама, а учението на Христа забранява да се убива. Наистина, не беше ги убил в своя защита, защото и това не е позволено! Не беше убил, боже опази, користно…

Епископът сам му беше дал братя за помощ, но не бе позволил да убиват. Той обаче неволно беше убил, защото бог го бе наказал да има преголяма сила… И сега тежко се каеше. Другите пеят, като въртят мелничните камъни, пеят, а той, нещастният, мисли за своя грях, за обидата, която бе нанесъл на Агнеца… Колко молитви е казал, колко сълзи е пролял! Колко е молил Агнеца за прошка!… А сега пак обеща да убие… издайника… Нека!

Само своите обиди е позволено да прощаваш и затова той ще го убие, дори пред очите на всички братя и сестри, които утре ще бъдат в Остриан. Но нека Главк преди това бъде осъден от старейшините, от епископа или от апостола. Да убиеш, не е голяма работа, а да убиеш предател, даже е приятно, все едно, че си убил вълк или мечка, но… ами ако Главк загине невинен? Как да вземе на съвестта си това ново убийство, този нов грях и нова обида на Агнеца?

— За съд няма време, сине мой — отвърна Хилон, — защото предателят право от Остриан ще отиде при цезаря в Анций или пък ще се скрие в дома на един патриций, на когото е в услуга. Но аз ще ти дам знак, щом го покажеш след убийството на Главк, и епископът, и великият апостол ще благословят твоята постъпка.

И като каза това, извади неголяма монета, после взе да търси в пояса си ножа и като го намери, надраска върху сестерцията с острието му кръстен знак и я подаде на работника.

— Ето ти присъда над Главк и знак за тебе. Когато го покажеш на епископа, след като убиеш Главк, той ще ти опрости и онова, другото убийство, което си извършил, без да искаш.

Работникът неволно протегна ръка за монетата, но тъкмо защото в паметта му все още беше свеж споменът за първото убийство, почувства сякаш уплаха.

— Отче — каза той с почти умолителен глас, — взимаш ли на съвестта си тази постъпка и чувал ли си ти самият, че Главк предава братята?

Хилон разбра, че трябва да даде някакви доказателства, да назове някакви имена, защото иначе в сърцето на великана може да се промъкне съмнение. И изведнъж щастлива мисъл блесна в главата му.

— Слушай, Урбан — каза той, — аз живея в Коринт, но съм родом от Кос и тука в Рим поучавам в Христовото учение една прислужница от моя край, името на която е Евника. Тя служи като вестиплика в дома на един приятел на цезаря, някой си Петроний.

Ето в този дом чух, че Главк се кани да предаде всичките християни, а освен това е обещал на един друг, Виниций, че ще намери сред християните девойката…

Тук той спря и загледа с учудване работника, чиито очи изведнъж засвяткаха като очите на звяр, а на лицето му се бе изписал див гняв и заплаха.

— Какво ти е? — попита Хилон в ужас.

— Нищо, отче. Ще убия утре Главк…

Но гъркът замълча; след малко той хвана работника за раменете, обърна го така, че лунната светлина да пада право на лицето му, и почна внимателно да се вглежда в него. Явно беше, че Хилон се колебаеше дали да го пита по-нататък и да разбере всичко, или засега да се задоволи с това, което беше узнал или се бе досетил.

Накрая обаче вродената му предпазливост надделя. Той дълбоко си пое дъх един-два пъти, после пак сложи ръка върху главата на работника и го запита с тържествен и изразителен глас:

— Значи, при светото кръщение ти е дадено името Урбан?

— Да, така е, отче.

— Е, тогава мир на тебе, Урбан.

>> XVIII

Петроний до Виниций

 

„Лоша ти е работата, carissime! Венера, изглежда, ти е объркала ума, отнела ти е разсъдъка, паметта и способността да мислиш за каквото и да било друго освен за любовта. Прочети някога онова, което си отговорил на моето писмо, и ще разбереш как твоите мисли са равнодушни към всичко, което не е Лигия, как само с нея се занимават, към нея се връщат постоянно, както ястребът към набелязаната си плячка. Кълна се в Полукс! Хайде, намери я по-скоро; иначе, ако огънят не те изпепели, ще се превърнеш в египетски сфинкс, който, като се влюбил, както казват, в бялата Изида, станал глух за всичко, равнодушен към всичко и чакал само нощта, за да съзерцава любимата си със своите каменни очи.

Обикаляй вечер преоблечен из града, ходи само с твоя философ по християнските домове за молитва. Всичко, което буди надежда и убива времето, заслужава похвала. Но заради моето приятелство направи едно: тъй като онзи Урс, робът на Лигия, бил човек с необикновена сила, то ти наеми Кротон и скитайте тримата заедно. Така ще бъде по-безопасно и по-разумно. Християните, щом към тях се числят Помпония Грецина и Лигия, навярно не са такива злодеи, за каквито всички ги смятат, но при отвличането на Лигия те дадоха доказателство, че когато става дума за някоя овчица от тяхното стадо, не се шегуват. Зная, че когато съгледаш Лигия, не ще се сдържиш и ще искаш да я отведеш веднага, а как ще сториш това само с Хилонид? Кротон ще се справи дори ако я защищават десет лигийци като Урс. Не се оставяй да те изнудва Хилон, но за Кротон не жали пари. От всички съвети, които мога да ти дам, този е най-добрият.

Тук вече престанаха да говорят за малката Августа и за това, че е умряла от магии. Само Попея все още споменава понякога за нея, но духът на цезаря сега е зает с друго; впрочем ако е истина, че diva Augusta е пак в положение, то у нея споменът за онова дете ще се разсее без следа. От няколко дни сме вече в Неапол или по-скоро в Байе. Ако ти беше в състояние да мислиш за каквото и да било, то отгласите от нашето пребиваване тук трябваше да отекнат и в твоите уши, защото цял Рим сигурно само за това говори. И така, ние отидохме направо в Байе, където най-напред ни връхлетяха спомените за майка ни и угризения на съвестта. Но знаеш ли докъде вече стигна Ахенобарба? Дотам, че дори и убийството на майка му за него е само тема за стихове и повод да разиграва трагични сцени като шут. Той по-рано изпитваше истински угризения само от страх. Но сега, като се увери, че светът продължава да си бъде, както и по-рано, в нозете му и че никакъв бог не му отмъсти, преструва се, за да трогне хората със своята съдба. Понякога скача нощем и твърди, че го преследват Фуриите, буди ни, гледа зад себе си като комедиант, и то бездарен комедиант, който играе ролята на Орест, декламира гръцки стихове и гледа дали се възхищаваме от него. И ние, естествено, се възхищаваме! И вместо да му кажем:

«Върви да спиш, шуте!», настройваме се също в тона на трагедията и браним великия артист от Фурните. Кълна се в Кастор! Би трябвало да стигне до ушите ти поне това, че той излиза вече публично на сцената в Неапол и околните градове. Събраха насила всички гръцки безделници от Неапол и околностите и те изпълниха арената с толкова неприятна воня на чеснов лук и изпарения, че аз благодарях на боговете, че вместо да седя на първите редове сред августианите, бях с Ахенобарба зад сцената.

И, представи си, той се боеше! Боеше се наистина! Взимаше ръката ми, притискаше я до сърцето си, което биеше лудо. Дишаше ускорено, а когато трябваше да излезе, побледня като пергамент и челото му се покри с капки пот. А пък всъщност знаеше, че на всичките редове седят готови преторианци, въоръжени с тояги, с които в случай на нужда щяха да поощряват възторга. Но не стана нужда. Нито едно стадо маймуни из околностите на Картаген не би вило така, както виеше онази паплач. Казвам ти, че миризмата на чесън стигаше чак до сцената, а Нерон се покланяше, притискаше ръце до сърцето си, изпращаше въздушни целувки и плачеше. После влетя между нас, които чакахме зад сцената, като пиян, с вика: «Какво са всички триумфи пред този мой триумф?» А отвън сганта все още виеше и ръкопляскаше, защото знаеше, че така ще измоли милости, дарове, гуляи, лотарийни билети и ново зрелище с цезаря-шут. Аз дори не им се чудя, че ръкопляскаха, защото това беше нещо невиждано дотогава. А той току повтаряше: «Ето какви са гърците! Ето какви са гърците!» И струва ми се, че от този момент неговата ненавист към Рим се засили още повече. До Рим бяха изпратени куриери със съобщение за триумфа и надяваме се тези дни сенатът да изкаже благодарност. Веднага след първото представление на Нерон тук стана нещо странно. Театърът се срути изведнъж, но тогава, когато хората вече бяха излезли.

Бях на местопроизшествието и не забелязах да извадят нито един труп изпод развалините. Мнозина, дори много от гърците, гледат на това като на гняв на боговете за кощунството с властта на цезарите, но той, напротив, твърди, че в това вижда милостта на боговете, които явно покровителствали неговата песен и тези, които го слушат. И ето сега започнаха жертвоприношения по всички храмове и големи благодарствени молебени, а за него — нов повод да отпътува за Ахея. Преди няколко дена обаче ми казваше, че се бои какво ще каже римското население и дали няма да се разбунтува както от любов към него, така и от страх, да не би, ако цезарят отсъства по-дълго, да бъде лишено от раздаване на хляб и от зрелища.

Но ние заминаваме за Беневент да разгледаме обущарските великолепия, с които ще се похвали Ватиний, а оттам, под покровителството на божествените братя на Елена[1], за Гърция. Що се отнася до мен, аз забелязах едно: че когато човек се намира между луди, сам става луд, нещо повече, намира известно очарование в лудостта. Гърция и пътуването е хиляди цитри, този триумфален поход на Бакхус, сред увенчани в зеленина на мирти, лозови листа и бръшлян нимфи и вакханки, колите, впрегнати с тигри, цветя, тирен, венци, възгласите: evoe, музика, поезия и ръкопляскаща Елада, всичко това е хубаво, но ние тук имаме още по-смели замисли.

Иска ни се да създадем някаква източна приказна империя, страна на палмите, на слънцето и поезията и на превърнатата в сън действителност, и на превърнат в наслада живот. Иска ни се да забравим Рим и да преместим центъра на света някъде между Гърция, Азия и Египет, да живеем не като хора, а като богове, да не знаем какво е делничност, да блуждаем на златни галери в сянката на пурпурни платна по Архипелага, да бъдем Аполон, Озирис и Ваал в едно лице, да розовеем със зората, да ни позлатява слънцето, да ни посребрява луната, да владеем, да пеем, да бленуваме… И ще повярваш ли, че аз, който все още имам ум поне за една сестерция, а за един ас — разсъдък, също се поддавам на увлечението по тия фантазии и се поддавам затова, че макар и невъзможни, са поне величави и необикновени… Такава приказна империя обаче би била нещо, което някога, някога, след векове, ще се стори на хората сън. Ако Венера не приеме образа на една Лигия или поне на една такава робиня като Евника и ако живота не го краси изкуството, то той е празен и често има лице на маймуна. Но Меднобрадия не ще осъществи своите помисли, дори само затова, че в приказната империя на поезията и Изтока не трябва да има място за измяна, подлост и смърт, а в неговата личност на поет се таи бездарен комедиант, глупав водач на колесница и плосък тиранин. Засега удушваме хората, когато ни пречат. Клетият Торкват Силан е вече сянка. Преряза си вените преди няколко дена. Леканий и Лициний със страх приемат консулството, старият Тразеа не ще избегне смъртта, защото се осмелява да бъде почтен. Тигелин все още не може да издейства и за мен заповед да си прережа вените. Още съм нужен не само като arbiter elegantiarum, но и като човек, без съветите и вкуса на когото излетът до Ахея може да излезе несполучлив. Но често си мисля, че рано или късно с това ще се свърши и знаеш ли какво е важно за мен в този момент: да не може Меднобрадия да присвои онзи мой съд за благовония, който ти знаеш и на който си се възхищавал. Ако, когато умирам, си при мен, ще ти го дам, ако си далеч, ще го счупя. Но засега ни предстои обущарският Беневент, олимпийската Гърция и Фатум, която всекиму чертае незнаен и непредвиден път. Бъди здрав и наеми Кротон, иначе за втори път ще ти изтръгнат Лигия. Хилонид, когато вече няма да ти трябва, изпрати при мен, където и да съм. Може би ще направя от него втори Ватиний и може би ще дойде време консули и сенатори да треперят пред него, както сега треперят пред онзи герой на обущарския навосъчен конец. Струва си да изживее човек подобно зрелище. Когато намериш Лигия, съобщи ми, за да принеса в жертва двойка лебеди и двойка гълъби в тукашния кръгъл храм на Венера. Видях веднъж насън Лигия на твоите колене, търсеше устните ти. Постарай се това да бъде пророчески сън. Нека на твоето небе няма облаци, а ако има, да бъдат с цвета и аромата на розата.

Бъди здрав и прощавай!“



[1] Кастор и Полукс.

>> XIX

Виниций едва бе прочел писмото, когато в библиотеката тихо се вмъкна — без някой да извести за него — Хилон. Прислугата имаше заповед да го пуска по всяко време на деня и нощта.

— Нека божествената майка на твоя великодушен праотец Еней — каза той — бъде толкова благосклонна към тебе, господарю, колкото към мен бе благосклонен божественият син на Мая.

— А това значи?… — запита Виниций, като скочи от масата, до която седеше.

Хилон вдигна глава и каза:

— Еврика!

Младият патриций така се развълнува, че дълго не можа да промълви нито дума.

— Видя ли я? — запита той най-после.

— Видях Урс, господарю, и говорих с него.

— И знаеш къде са се скрили?

— Не, господарю. Друг на мое място просто от самолюбие би дал на лигиеца да разбере, че е отгатнал кой е той. Друг би се старал да го разпита къде живее и би получил или някой удар с юмрук и после всички земни работи биха му станали безразлични; или пък би събудил недоверието на гиганта и с това би ги накарал да потърсят за девойката още тази нощ друго скривалище. Аз не направих това, господарю. Достатъчно ми е да зная, че Урс работи близо до Емпориум у един мелничар, на име Демад, както твоят освободен роб, а достатъчно ми е затова, защото сега който и да е твой доверен роб може утре сутринта да тръгне по следите му и да открие тяхното скривалище. Аз ти нося само сигурност, господарю, че щом Урс се намира тук, то и божествената Лигия е в Рим, и друго известие, че тази нощ, това е почти сигурно, тя ще бъде в Остриан.

— В Остриан? Къде е това? — прекъсна го Виниций, сякаш искаше веднага да изтича там.

— Старият хипогеум между виа Салария и Номентана. Онзи понтифекс максимус на християните, за когото ти споменавах, господарю, и когото очакваха много по-късно, е пристигнал вече и тази нощ ще кръщава и ще поучава на това гробище. Те се събират скришом, защото, макар че досега няма още никакви едикти, които да забраняват тяхното учение, населението ги мрази и трябва да бъдат предпазливи. Сам Урс ми каза, че всички до един ще се съберат днес в Остриан, понеже всеки иска да види и чуе този, който е бил първият ученик на Христа и когото те зоват Пратеник. А тъй като у тях и жените наравно с мъжете слушат поученията, то от жените може би само Помпония няма да бъде там, не би могла да обясни на Авъл, който почита старите богове, защо излиза от дома си нощем. Но Лигия, господарю, се намира под закрилата на Урс и на старейшините на общината им и сигурно ще отиде там с другите.

Виниций, който досега живееше като в треска, поддържан единствено от надежда, днес, когато тая надежда, изглежда, щеше да се сбъдне, почувства изведнъж такава слабост, каквато чувства човек, стигнал целта след непоносимо пътуване. Хилон забеляза това и реши да го използва.

— На градските врати наистина бдят твои хора, господарю, и християните сигурно знаят това. Но те нямат нужда от градските врати. И Тибър няма нужда от врата и въпреки че пътят по реката е дълъг, все пак струва си да се обиколи, за да видят великия апостол.

Впрочем те може би имат хиляди начини да се промъкнат отвъд стените на града, зная, че имат. В Остриан, господарю, ще намериш Лигия, а дори тя да не е там, то ще бъде Урс, защото той ми обеща да убие Главк. Сам ми каза, че ще бъде там и че ще го убие, чуваш ли, благородни трибуне? И ето, ти или ще тръгнеш след него и ще узнаеш къде живее Лигия, или пък ще заповядаш на своите хора да го хванат като убиец, а хванеш ли го веднъж, ще изтръгнеш от него къде е укрил Лигия. Аз свърших своята работа! Друг, о господарю, би ти казал, че е изпил с Урс десет кантара първокачествено вино, докато изкопчи тайната от него; би ти казал, че е играл с него и е изгубил хиляда сестерции в scripta duodecim или пък че е купил съобщението за две хиляди… Зная, че ти би ми ги върнал двойно, но все пак аз, един път в живота си… тоест, исках да кажа, както винаги в живота си, ще бъда почтен, тъй като се надявам, че, както казваше великодушният Петроний, твоята щедрост ще надмине всички разходи и очаквания.

Но Виниций, който беше войник и бе привикнал не само да се владее при различни обстоятелства, но и да действа, веднага овладя своята моментна слабост и каза:

— Няма да се разочароваш от моята щедрост, но най-напред ще дойдеш с мен в Остриан.

— Аз в Остриан? — попита Хилон, който нямаше никакво желание да отива там. — Аз, благородни трибуне, обещах да ти покажа Лигия, но не съм обещавал да я отвличам…

Помисли си, господарю, какво би станало с мен, ако онази лигийска мечка, след като разкъса Главк, разбере, че го е разкъсал несправедливо? Той ще помисли, без да има право, разбира се, че съм виновен за извършеното убийство. Помни, господарю, че колкото по-голям философ е човек, толкова по-мъчно е за него да отговаря на глупавите въпроси на простаците и какво бих отговорил на лигиеца, ако ме запита защо съм обвинил Главк, лекаря? Но ако ти се струва, че те мамя, ще ти кажа: плати ми едва когато ти покажа дома, в който живее Лигия, а днес ми покажи само частица от твоята щедрост, за да не остана, в случай че и ти, о господарю, пострадаш (да те закрилят всички богове), съвсем без награда. Твоето сърце никога не би понесло такава несправедливост.

Виниций се приближи до едно поставено на мраморна поставка ковчеже, наричано арка, извади от него кесия и я подхвърли на Хилон.

— Това са скрупули — каза Виниций. — Когато Лигия бъде вече тук, в моя дом, ще получиш още една, пълна с ауреуси.

— О, Юпитер! — извика Хилон.

Но Виниций сви вежди.

— Тук ще се нахраниш, после можеш да отпочинеш, до довечера няма да мръднеш оттук, а когато падне нощ, ще ме придружиш до Остриан.

Върху лицето на гърка за миг се изписаха страх и колебание, но после той сеусмихна и каза?

— Кой ще ти се възпротиви, господарю! Приеми тези слова за добро предзнаменование, така както е приел подобни слова нашият велик герой в храма на Амон[1]. Що се отнася до мен, само тези скрупули (и той разтърси кесията) надминаха моите, а какво остава за твоята компания, която за мен е щастие и наслада…

Но Виниций нетърпеливо го прекъсна и започна да го разпитва за подробности от разговора му с Урс. Едно беше ясно: още тая нощ ще бъде открито скривалището на Лигия или пък самата тя може да бъде отвлечена по пътя, когато се връща от Остриан. Луда радост обзе Виниций, като помисли за това. Сега, когато беше почти уверен, че ще намери Лигия, изчезна и гневът му против нея, и чувството на обида. За тази радост той й прощаваше всичко. Мислеше само за нея като за скъпо и желано същество и имаше чувството, че тя сега ще се върне като след дълго пътуване. Искаше му се да свика робите и да им заповяда да окичат дома с гирлянди. Сега той не се сърдеше дори на Урс. Готов беше да прости всичко, на всички. Хилон, към когото досега, въпреки услугите му, изпитваше известно отвращение, за първи път му се видя и забавен, и необикновен човек.

Светна домът, светнаха очите му, светна лицето му. Той отново почувства младостта и радостта в живота. Предишното мрачно страдание му бе попречило да си даде сметка колко много бе обикнал Лигия. Това разбра чак сега, когато се надяваше да я притежава.

Копнежът по нея се будеше в него, както през пролетта се събужда земята, сгряна от слънцето, но неговата страст сега не беше сляпа и дива, а изпълнена с радост и нежност и чувстваше в себе си безгранична енергия, и беше убеден, че зърне ли Лигия с очите си, вече не ще я отнемат нито всички християни в света, нито самият цезар дори.

Хилон обаче, добил смелост от неговата радост, взе думата и почна да дава съвети. Според него не трябваше да се смята сражението за спечелено, а да се действа много предпазливо, иначе цялата работа може да пропадне. Той заклинаше Виниций да не отвлича Лигия от Остриан. Там те трябва да отидат с качулки на глава, с прикрити лица и само да наблюдават от някой тъмен кът всички присъстващи. Когато съзрат Лигия, най-безопасно ще бъде да я проследят отдалеч, да видят в коя къща влиза и сутринта на разсъмване да обкръжат къщата с много роби и да вземат момичето посред бял ден.

Понеже тя е заложница и принадлежи всъщност на цезаря, това може да се направи без страх от закона. Ако не я намерят в Остриан, ще тръгнат след Урс и резултатът ще бъде същият. На гробището не трябва да отиват с много хора, защото лесно ще привлекат вниманието върху себе си, а тогава за християните е достатъчно да загасят само всички светлини, така както бяха направили при първото отвличане, и да се разпръснат или изпокрият в тъмнината в различни скривалища, които само те знаят. Вместо това те трябва да се въоръжат, а още по-добре е да вземат със себе си двама сигурни и силни хора, за да могат те в случай на нужда да ги защитят.

Виниций призна, че Хилон има право, а като си спомни и съвета на Петроний, заповяда на един роб да доведе Кротон. Хилон, който познаваше всички в Рим, почти се успокои, като чу името на прочутия атлет, на чиято свръхчовешка сила се беше удивлявал неведнъж на арената, и заяви, че ще дойде в Остриан. Сега му се струваше, че с помощта на Кротон ще спечели много по-лесно пълната с големи ауреуси кесия.

В такова добро настроение той седна на трапезата, при която го повика скоро надзорникът на атриума, и по време на яденето разказваше на робите как носел на господаря им чудотворна мас, с която било достатъчно да се намажат копитата и на най-лошия кон и той оставял далеч зад себе си всички други. Един християнин го научил да прави тази мас. Старейшините на християните разбирали много повече от магии и чудеса, отколкото дори тесалийците, въпреки че Тесалия е прочута със своите магьоснички.

Християните имат извънредно голямо доверие в него, а защо имат, лесно ще отгатне всеки, който знае какво означава знакът риба. Разговаряйки така, той внимателно се взираше в лицата на робите, с надежда, че ще открие между тях християни, за да съобщи това на Виниций. Но когато тази надежда не се сбъдна, почна да яде и пие в изобилие, като не преставаше да хвали готвача и да уверява, че ще го откупи от Виниций. Само едно помрачаваше донякъде радостта му и това бе мисълта, че тази нощ трябва да отиде в Остриан, но се утешаваше, че ще бъде в други дрехи, в тъмното и придружен от двама души, от които единият по своята сила като борец е божество за цял Рим, а другият — патриций с високо военно звание. „Дори и да открият Виниций — казваше се той, — те не ще се осмелят да вдигнат ръка на него, а колкото за мен, няма да успеят да видят дори върха на носа ми.“

После той си спомни разговора с работника и това го изпълни с нова смелост. Ни най-малко не се съмняваше, че този работник беше Урс. Знаеше от разказите на Виниций и на тези, които бяха съпровождали Лигия от двореца на цезаря, за необикновената сила на този човек. И понеже беше разпитвал Евриций за изключително силни хора, нямаше нищо чудно, че му бяха посочили Урс. Освен това смущението и гневът на работника, когато Хилон спомена Виниций и Лигия, не оставяше никакво съмнение, че те имат особено значение за него; работникът бе споменал и това, че трябва да се покае за убийство на човек, а Урс бе убил Атацин; и най-сетне описанието на работника отговаряше напълно на това, което Виниций разказваше за лигиеца. Само промененото име будеше съмнение, но Хилон вече знаеше, че при кръщението християните често приемат друго име.

„Ако Урс убие Главк — казваше си Хилон, — ще бъде още по-добре; ако пък не го убие, пак е добър знак, защото показва колко трудно се решават християните на убийства.

Нали аз представих този Главк като син на Юда и предател на всички християни. Бях толкова красноречив, че и камъкът би се трогнал и би обещал да падне върху главата на Главк, но едва склоних тази лигийска мечка да ми обещае, че ще вдигне лапата си върху му… Колебаеше се, не искаше, разправяше за своите угризения и разкаяние. Вижда се, че това не е обичайно за тях… За обиди трябва да се прощава, а да се отмъщава за чуждите, не е много редно, ergo, помисли си, Хилон, какво би могло да те заплашва? На Главк не е позволено да ти отмъсти… Ако Урс не убие Главк за такава голяма вина, каквато е измяната спрямо всички християни, още по-малко ще убие теб за такава малка вина, каквато е предателството спрямо един християнин. Впрочем веднъж да покажа на този похотлив гривяк гнездото на оная гургулица, измивам си ръцете и се пренасям обратно в Неапол. Християните също говорят за някакво измиване на ръцете, за тях това сигурно е начин, по който, ако имаш работа с тях, можеш да я уредиш окончателно. Какви добри хора са тези християни, а какви лоши неща говорят за тях! О, богове! Такава е тя, справедливостта на света. Но аз обичам това учение, защото не позволява да се убива. А щом не позволява да се убива, то вероятно не позволява и да се краде, нито да се мами, нито да се лъжесвидетелства и затова не ще кажа, че е учение повърхностно и несериозно. То учи не само да се умира достойно, както учат стоиците, но и да се живее почтено. Ако някога забогатея и имам такъв дом, като този, и толкова роби, мога да бъда християнин, докогато ми е угодно. Защото богатият само може да си позволи всичко, дори да бъде добродетелен… Да! Това е религия за богатите и не разбирам защо сред християните има толкова бедни. Какво ще спечелят от това и защо позволяват на добродетелта да им върже ръцете? Трябва някога да помисля за това. А засега, слава на тебе, Хермес, че ми помогна да намеря онзи борсук… Но ако си направил това заради двете яловици, бели, едногодишни, с позлатени рогове, не те познавам. Засрами се, победителю на Аргус! Такъв мъдър бог, а да не разбере още отначало, че нищо няма да получи. Затова пък ти принасям в жертва моята признателност, а ако предпочитащ две добичета пред моята признателност, ти сам си третото добиче и в най-добрия случай би трябвало да бъдеш говедар, а не бог. Пази се също да не би, като философ, да докажа на хората, че те няма, защото тогава всички ще престанат да ти принасят жертви. По-хубаво е човек да бъде добре с философите.“

И като разговаряше така със себе си и с Хермес, той се просна на скамейката, подложи плаща под главата си и когато робите вдигнаха съдовете — заспа. Събуди се или по-право събудиха го чак когато дойде Кротон. Тогава отиде в атриума и с удоволствие огледа мощната фигура на ланиста, бивш гладиатор, който сякаш изпълваше целия атриум със своето огромно тяло. Кротон вече се бе уговорил за възнаграждението и тъкмо казваше на Виниций:

— Кълна се в Херкулес! Добре, господарю, че ми се обади, защото утре отивам в Беневент, където ме повика благородният Ватиний, за да премеря силите си пред цезаря с някой си Сифакс, най-силния негър, който е давала Африка. Представяш ли си, господарю, как неговият гръбнак ще изпращи в ръцете ми? Освен това ще строша с юмрук и черната му челюст.

— Кълна се в Полукс! — отговори Виниций. — Уверен съм, че така ще направиш, Кротон.

— И отлично ще постъпиш! — добави Хилон. — Да! Разбий му муцуната. Добра идея и достойно за тебе дело. Готов съм да се обзаложа, че ще му разбиеш муцуната. Но за всеки случай натрий се с масло, мой Херкулесе, и се препаши, защото знай, че може да имаш работа със същински Как. Човекът, който пази тази девойка, от която се интересува достойният Виниций, притежава изключителна сила.

Хилон говореше така само за да разпали амбицията на Кротон, но Виниций каза:

— Да, аз не съм видял, но са ми казвали за него, че ако хване бик за рогата, може да го завлече, където иска.

— Ой! — провикна се Хилон, който не предполагаше, че Урс е толкова силен.

Но Кротон се усмихна презрително.

— Наемам се, достойни господарю — каза той, — да отвлека ето с тази ръка, когото ми заповядаш, а с другата да се браня от седем такива лигийци и да донеса девойката в дома ти, дори ако всички християни в Рим ме подгонят като калабрийски вълци. Ако не извърша това, давам ти право да ме накажеш с бой, ето тука в този имплувиум.

— Не му позволявай, господарю! — завика Хилон. — Ще почнат да ни замерят с камъни, а тогава какво ще помогне неговата сила? Не е ли по-хубаво да се вземе девойката от къщи и да не излагаме нито нея, нито себе си на гибел?

— Така ще бъде, Кротон — каза Виниций.

— Твои пари, твоя воля! Помни само, господарю, че утре отивам в Беневент.

— Имам петстотин роби в града — отговори Виниций.

След това им даде знак да си отидат, а самият той отиде в библиотеката си, седна и написа на Петроний следните думи:

„Хилон намери Лигия. Довечера, отивам с него и Кротон в Остриан и ще я отвлека веднага или пък утре — от дома й. Нека боговете те обсипят с всички блага. Бъди здрав, carissime, от радост не мога да ти пиша повече.“

Той остави тръстиковото перо и почна да се разхожда с бързи крачки, защото освен радостта, която заливаше душата му, мореше го треска. Казваше си, че утре Лигия ще бъде в този дом. Не знаеше как ще постъпи с нея, но чувстваше, че ако тя пожелае да го обича, ще бъде неин слуга. Спомняше си думите на Актея, че е любим и това го трогваше до дън душа. Всъщност всичко се свеждаше само до едно — да бъде победена някаква моминска свенливост, и до някакъв венчален обред, какъвто навярно налага християнското учение. Но ако е така, щом веднъж Лигия бъде в неговия дом и отстъпи доброволно или насила, трябва да си каже: „Свърши се“ и после вече ще бъде покорна и любеща.

Но Хилон влезе и прекъсна тези радостни мисли.

— Господарю — каза гъркът, — още нещо ми дойде наум; ами ако християните имат някакви знаци, някакви тесери, без които никого не ще пуснат в Остриан? Зная, че в молитвените домове е така и че такива тесери аз получих от Евриций; затова позволи ми да отида при него, господарю, да го разпитам подробно и да получа тези знаци, ако е необходимо.

— Добре, благородни мъдрецо — отговори весело Виниций. — Говориш като предвидлив човек и заслужаваш похвала за това. Добре, ще отидеш при Евриций или където искаш, но за по-сигурно ще оставиш на тая маса тук кесията, която получи.

Хилон, който винаги без желание се разделяше с парите, направи недоволна гримаса, но изпълни заповедта и излезе. От Карини до цирка не беше далеч, затова той се върна много преди да се здрачи.

— Ето знаците, господарю. Без тях не биха ни пуснали. Разпитах добре и за пътя и казах на Евриций, че тези знаци ми са нужни само за моите приятели, а че аз самият не ще отида, защото за мен, стария, е много далеч, и най-после — че утре ще видя великия апостол, който ще ми повтори най-хубавото от своето слово.

— Как така: няма да отидеш! Трябва да дойдеш! — каза Виниций.

— Зная, че трябва, но ще дойда добре прикрит под качулката, а съветвам и вие да направите същото; иначе можем да подплашим птиците.

След малко те вече почнаха да се приготовляват, защото вън вече се стъмваше.

Взеха галски плащове с качулки, взеха фенери; Виниций се въоръжи, въоръжи и спътниците си с къси извити ножове, а Хилон сложи перуката, с която се беше снабдил на път към Евриций, и излязоха. Те бързаха, за да стигнат до далечната Номентанска порта, преди да я затворят.



[1] Намеква се за амбициозния поход на Александър Македонски до храма на бог Амон в Египет и за разговора му с жреца на Амон, разказан у Плутарх (Успоредни животописи, Александър, 27).

>> XX

Вървяха по Викус Патрициус, край Виминала, до старата Виминалска порта, около онова място, където Диоклециан по-късно издигна великолепни бани. Отминаха развалините на стената на Сервий Тулий и през още по-пусти места стигнаха до Номентанската порта, а там, като завиха наляво, към Салария, озоваха се всред хълмове с копални за пясък, а тук-таме имаше и гробища. Вече напълно се беше стъмнило и понеже луната още не беше изгряла, трудно биха намерили пътя, ако не им го показваха самите християни, Хилон беше предвидил и това. Така отдясно, отляво и напред се виждаха тъмни фигури, които предпазливо се насочваха към пясъчните долища. Някои от тези хора носеха фенерчета, но ги закриваха с плащовете си, а други, които по-добре познаваха пътя, вървяха в тъмното. Набитото войнишко око на Виниций различаваше по движенията по-младите мъже от старците, които едва вървяха, като се подпираха на тоягите си, и от жените, старателно загърнати в дълги столи. Редките минувачи и селяните, които излизаха от града, навярно ги взимаха за работници, които отиваха към аренариите, или пък за погребални братства, членовете на които си уреждаха понякога нощем обредни агапи. Но колкото по-нататък отиваха младият патриций и неговите спътници, толкова повече фенерчета светваха и броят на хората се увеличаваше.

Някои от тях пееха със снишен глас песни, които се струваха на Виниций пълни с копнеж. От време на време ухото му долавяше откъслечни думи или изречения от песента:

„Стани ти, който спиш“ или „Стани из мъртвите“, ту пък името на Христа се повтаряше от мъже и жени. Но Виниций не обръщаше внимание на думите, владееше го една мисъл — че някоя от тези тъмни фигури е може би Лигия. Някои, минавайки наблизо, мълвяха: „Мир вам“ или „Слава на Христа“, а него го обхващаше тревога и сърцето му почваше да бие по-живо, защото му се струваше, че чува гласа на Лигия. Всяка фигура и всяко движение, което му напомняше за нея, го заблуждаваше и чак когато няколко пъти се увери, че се е излъгал, почна да не се доверява на очите си.

Пътят му се стори дълъг. Познаваше добре местността, но в мрака не можеше да се ориентира. Постоянно се натъкваха на някакви тесни проходи, на части от зидове, на някакви сгради край града; той никога не бе ги виждал. Най-после краят на луната се показа иззад гъстите облаци и освети всичко наоколо по-добре от мъждукащите фенерчета. В далечината нещо блесна, нещо като голям огън или пламък на факли.

Виниций се наведе към Хилон и го попита това ли е Остриан.

Хилон, на когото нощта, това отстранено от града място и тези фигури, подобни на привидения, правеха силно впечатление, каза с несигурен глас:

— Не зная, господарю, не съм бил никога в Остриан.

Но те спокойно биха могли да славят Христа някъде по-близо до града.

След малко, чувствайки нужда да разговаря и да подкрепи смелостта си, добави:

— Събират се така, като разбойници, а пък не им е позволено да убиват, ако, разбира се, не ме е измамил безчестно онзи лигиец.

Но и Виниций, който мислеше за Лигия, се учудваше на тази предпазливост и тайнственост, с която нейните единоверци се събираха да слушат своя върховен жрец, затова каза:

— Както всички религии, така и тази има между нас своите последователи, но християните — те са еврейска секта. Защо тогава се събират тук, когато в Задтибрието си имат еврейски храмове, в които посред бял ден евреите принасят жертви?

— Не, господарю. Евреите са заклетите им врагове. Казаха ми, че още преди сегашния цезар се стигнало почти до война между евреите и тях. Тези смутове омръзнали на цезар Клавдий и той изгонил всички евреи, но днес този едикт е отменен. Християните обаче се крият от евреите и от населението, което, както ти е известно, им приписва злодеяния и ги ненавижда.

Вървяха мълчаливо. Колкото повече се отдалечаваха от града, толкова повече страхът на Хилон растеше и той каза:

— Като се връщах от Евриций, заех от един бръснар перука и в ноздрите си сложих две зърна боб. Не бива да ме познаят. Но и да ме познаят, не ще ме убият. Те не са зли.

Те са даже много почтени хора, които обичам и ценя.

— Не бързай да ги хвалиш, рано е още — отговори Виниций.

Сега те влязоха в тясна впадина, затворена отстрани като с два насипа, над които на едно място се прехвърляше акведукт. Сега месецът беше изплувал иззад облаците и накрая на теснината видяха стена, покрита със сребреещ на лунната светлина бръшлян.

Това беше Остриан.

Сърцето на Виниций заби по-живо.

До вратата двама копачи взимаха знаците. След минута Виниций и придружаващите го се озоваха на едно доста обширно пространство, заградено отвсякъде със зид. Тук-таме се издигаха паметници, а в средата се виждаше същинският хипогеум или крипта, до половината под земята; в нея бяха гробовете; пред входа на криптата шумеше фонтан. Беше ясно, че повечето хора нямаше да се поберат в самия хипогеум и Виниций се досети, че обредът ще се извърши на открито, на двора, където скоро се събра голямо множество. Докъдето поглед стига, трепкаха фенерче до фенерче, а много от дошлите нямаха и фенерчета. С изключение на няколко души всички се страхуваха от предатели или от нощния хлад и останаха с качулки на глава и младият патриций с тревога си мислеше, че ако останат така докрай, в тази голяма тълпа и на слабата светлина той не ще познае Лигия.

Но изведнъж при криптата запалиха няколко насмолени факела, свързани в едно.

Стана по-светло. След малко тълпата запя, отначало тихо, после все по-високо, някакъв чуден химн. Виниций никога в живота си не бе чувал такава песен. Същият онзи скръбен копнеж, който го бе поразил в песните на отделни хора по пътя към гробището, отекна и сега в този химн, само че много по-ясно изразен и по-силен, а накрая стана тъй завладяващ и огромен, като че ли заедно с хората бе закопняло и цялото това гробище, хълмовете, долината, цялата околност. И на човек му се струваше, че в него има някакъв зов, някаква смирена молба за помощ, за спасение на заблудени в мрака. Вдигнатите нагоре глави сякаш виждаха някого, там високо, ръцете сякаш го призоваваха да слезе.

Когато песента утихваше, сякаш настъпваше момент на очакване и тези мигове бяха толкова вълнуващи, та и Виниций, и неговите другари поглеждаха неволно към звездите, сякаш се бояха, че ще стане нещо необикновено и че някой наистина ще слезе от висините. Виниций и в Мала Азия, и в Египет, и в самия Рим бе виждал много най-различни храмове, бе се запознал с много вероизповедания и бе слушал много песни, но сега за пръв път виждаше хора да призовават божеството с песен не за това, че искаха да извършат някакъв обред, но от сърце, изпълнени с някакъв истински копнеж по него, така както могат да копнеят деца за своя баща или майка. Човек трябваше да бъде сляп, за да не забележи, че тези хора не само почитаха своя бог, но го и обичаха с цялата си душа. До сега Виниций не беше виждал нищо подобно никъде, в никоя земя, при никакви обреди, в никакви храмове; защото и в Рим, и в Гърция тези, които още отдаваха почит на боговете, правеха това, за да получат помощ от тях или пък от страх; но никому и през ум не минаваше да ги обича.

Колкото и мислите му да бяха заети с Лигия, а вниманието — съсредоточено, за да я открие в тълпата с поглед, той не можеше да не вижда тези чудни и необикновени неща, които ставаха около него. В това време хвърлиха още няколко факела в огъня, които обляха с червена светлина гробището, и блясъкът на фенерчетата сякаш отслабна; в този момент в хипогеума влезе старец, загърнат в наметало с качулка, но с открита глава. Той стъпи на един камък близо до огъня.

Като го видя, тълпата се люшна. Около Виниций зашепнаха гласове: „Петрус! Петрус!“

Някои коленичиха, други протягаха ръце към него. Настъпи тишина, толкова дълбока, че се чуваше всяко падащо от факлите въгленче, далечното трополене на колела по Номентанския път и шепотът на вятъра в няколкото пинии, които растяха край гробището.

Хилон се наведе към Виниций и прошепна:

— Този е! Първият ученик на Христос, рибарят!

Старецът вдигна ръка, с кръстен знак благослови събраните, които сега паднаха на колене. Другарите на Виниций и той сам, за да не се издадат, последваха примера на другите. Младият човек отначало не можеше да си даде сметка какви са впечатленията му: стори се, че тази фигура, която виждаше пред себе си, бе простовата, и необикновена едновременно, и нещо повече — че нейната необичайност идваше именно от тая простота.

Старецът нямаше на главата си нито митра, нито дъбов венец, нито палма в ръка, нито златна плочка на гърдите си, нито одежди, осеяни със звезда или пък бели, с една дума, никой от онези отличителни знаци, които носеха източните жреци: египетски, гръцки или пък римските фламини. И отново Виниций почувства същата разлика, която го бе поразила, когато чу християнските песни: и този „рибар“ му се видя не някакъв архижрец, опитен в религиозните церемонии, но като че ли един прост пастир и добросъвестен свидетел, дошъл отдалеч, за да каже някаква истина, която е видял, докосвал, в която е повярвал, както се вярва в действителността, и я е обикнал точно за това, защото повярвал в нея. В неговото лице имаше такава сила на убеждението, каквато притежава само правдата. И Виниций като скептик не искаше да се поддаде на неговия чар, а все пак се поддаде и с някакво трескаво любопитство очакваше да види какво ще каже сподвижникът на тайнствения Христос и какво е учението, което изповядваха Лигия и Помпония Грецина.

В това време Петър започна да говори и отначало говореше като баща, който съветва децата си и ги учи да живеят. Караше ги да се отказват от излишествата и разкоша, а да обичат бедността, чистотата на нравите, правдата, да понасят търпеливо обидите и преследванията, да слушат по-старите и властта, да се пазят от измяна, от лицемерие и злословие, а накрая — да дават пример дори и на езичниците. За Виниций добро беше само това, което можеше да му върне Лигия, а зло всичко, което заставаше като пречка помежду им, затова се засегна от някои наставления, те го разгневиха, защото му се стори, че като препоръчва чистота и борба със страстите, старецът се осмелява да порицава не само неговата любов, но и отблъсква Лигия от него и засилва нейната съпротива. Разбра, че ако Лигия е сега между събраните и слуша тези думи и ги взема присърце, то в този момент тя сигурно мисли за него, за Виниций, като за враг на това учение и нечестивец. Тази мисъл го озлоби: „Е, какво ново чух — каза си той. — Та това ли било то непознатото учение? Всеки знае това, всеки го е чувал. Нали и циниците проповядват бедност и въздържание, а добродетел препоръчваше и Сократ като нещо старо и добро; ето — който и да е стоик, дори и един Сенека, който имал петстотин маси от лимоново дърво, слави умереността, препоръчва правдата, търпение в споровете, твърдост в нещастието и всичко това е като залежало, престаряло жито, което ядат мишките, но хората вече не искат да ядат, защото от старост е замирисало на мухъл.“ И наред с гнева, който изпита, той се почувства измамен в очакванията си. Бе се надявал да му се разкрият някакви незнайни, чародейни тайни, смяташе, че поне ще чуе някакъв удивляващ ритор, който ще го порази с красноречието си; вместо това той слушаше само безкрайно прости слова, лишени от каквито и да било украси. Учудваше го само тишината и съсредоточеността, с която тълпата слушаше. Но старецът продължаваше да говори на тези заслушани хора да бъдат добри, кротки, справедливи, бедни и чисти не за да са спокойни през живота си, а за да могат след смъртта си да живеят вечно в Христа, в такова веселие, в такава слава, блясък и радост, каквито никой на земята никога не е постигал. И тук Виниций, колкото и враждебно и предубедено да се бе настроил преди малко, сега не можеше да не забележи, че има разлика между учението на стареца и това, което говореха циниците, стоиците или пък други философи: защото те препоръчваха доброто и добродетелта като нещо разумно и добро в живота, а той обещаваше за тях безсмъртие, и то не някакво жалко безсмъртие под земята, в скука, нищожество и пустота, а безсмъртие великолепно, равно почти на живота на боговете. При това той говореше за него като за нещо напълно сигурно; и с една такава вяра добродетелта се превръщаше в нещо безценно, а бедствията в живота ставаха съвсем незначителни, защото едно е да страдаш временно зарад безгранично щастие, а друго да страдаш само защото такъв е редът в природата. И старецът продължаваше да говори, че добродетелта и правдата трябва да се обичат зарад тях самите, защото най-голямото добро и предвечната добродетел е бог; който я обича, той обича бога и затова винаги ще бъде негово любимо дете. Виниций не разбираше добре това, но знаеше отдавна, от думите, които Помпония Грецина бе казала на Петроний, че този бог според християните е един и всемогъщ, а когато чу сега, че той е непресъхващ извор на добро и правда, неволно помисли, че в сравнение с него Демиургът Юпитер, Сатурн, Аполон, Юнона, Веста и Венера приличат на суетна и креслива сган, в която всички безчинстват заедно и всеки за своя сметка. Но още по-голямо удивление обхвана младия човек, когато старецът почна да поучава, че бог е също и любов, любов всеобхватна; и този, който обича хората, изпълнява най-висшата негова заповед. Но не е достатъчно да обичаш хората от своя народ, тъй като богочовекът проля кръвта си за всички и между езичниците намери свои избраници като центуриона Корнелий, и не е достатъчно да обичаме тези, които ни правят добро, защото Христос прости и на евреите, които го предадоха на смърт, и на римските войници, които го приковаха на кръста; трябва на тези, които ни причиняват неправди, не само да прощаваме, но и да ги обичаме и да им плащаме с добро за злото; и не е достатъчно да обичаме добрите, но трябва да обичаме и лошите, тъй като само чрез любовта можем да изкореним злината в тях. Хилон, като чу това, си мислеше, че неговата работа е отишла напразно и че Урс за нищо на света не ще се осмели да убие Главк нито тази нощ, нито никоя друга. Утеши се веднага от другия извод от поученията на стареца — Главк нямаше да убие него, Хилон, дори и да го откриеше и познаеше.

Виниций пък вече не мислеше, че в думите на стареца няма нищо ново, а с изумление си задаваше въпроса: какъв бог е този, какво е това учение и какви са тези хора? Всичко, което чуваше, просто не се побираше в главата му. За него всичко това беше не само нещо ново, но и небивало, неразбираемо. И чувстваше, че ако искаше например да стане последовател на това учение, то би трябвало да хвърли в огъня и своя начин на мислене, и навиците си, и характера си, цялата си досегашна натура; а после да заживее някакъв нов, съвсем различен живот и със съвсем нова душа. Учението, което му повеляваше да обича партите, сирийците, гърците, египтяните, галите, британците, да прощава на неприятелите, да им плаща с добро за злото и да ги обича, му се видя безумно; но в същото време той съзнаваше, че в безумието на това учение има нещо по-силно, отколкото във всичките досегашни философии. Струваше му се, че поради това безумие то е неприложимо, а поради неприложимостта си — божествено. Отхвърляше го, а чувстваше, че от него се разнася, като от ливада, пълна с цветя, някакво упоително благоухание, което този, който веднъж го е вдъхнал, трябва като в страната на лотофагите да забрави всичко друго и да копнее само за него. Като че ли в това учение нямаше нищо действително, а пък в същото време като че действителността, сравнена с него, бе нещо толкова нищожно, че не си струваше човек да мисли за нея. Обгърнаха го някакви простори, за които той не бе имал и понятие, някаква безграничност, някакви облаци. Това гробище му приличаше на сборище от безумци, но също така и на място тайнствено и страшно, където, като на някакво мистично ложе, се ражда нещо, което не е съществувало досега на света. Той си спомни всичко, което старецът още отначало каза за живота, за правдата, за бога, и мислите му просто се заслепяваха от блясък, както очите се заслепяват от светкавици, които следват една след друга. Както става обикновено у хората, животът на които се е превърнал в една страст, той мислеше за всичко това и го гледаше през призмата на своята любов към Лигия и в светлината на тия светкавици съзна ясно едно: че ако Лигия е тук, на гробището, ако тя изповядва това учение, ако слуша и чувства, и мисли така, то никога, никога няма да стане негова любовница.

И за първи път, откакто я беше срещнал в дома на Авъл, Виниций почувства, че дори и да я намереше сега, тя пак нямаше да бъде намерена: досега нищо подобно не му беше минало през ума, а сега не можеше да си го обясни, защото то не беше някакво ясно съзнание за нещо, а по-скоро смътно чувство за някаква невъзвратима загуба и някакво нещастие. У него се зароди тревога, която изведнъж се превърна в буря от гняв против всички християни и против стареца специално. Този рибар, когото на пръв поглед сметна за прост човек, сега го изпълваше почти със страх и му се струваше, че той е някакъв тайнствен фатум, който неумолимо и същевременно трагично решава неговата съдба.

Копачът хвърли пак няколко факела в огъня, вятърът престана да шуми в пиниите, пламъкът се издигаше равен, със стройно острие към искрящите на ясното вече небе звезди, а старецът, щом веднъж спомена за смъртта на Христа, почна да говори вече само за него. Всички затаиха дъх и тишината стана, още по-дълбока, можеше да се чуе биенето на сърцата дори. Този човек бе видял и разказваше като очевидец, в чиято памет всеки миг се беше врязал така, че щом затвореше очи, цялото минало оживяваше пред него.

Говореше как, след като се върнали от кръста, преседели с Йоан два дни и две нощи, без да спят, без да ядат от скръб и тревога угнетени, в съмнение и подпрели глави на ръце, мислели за това, че той е умрял! Колко тежко, колко скръбно е това! И настанал ден трети и светлина озарила стените, а те двамата с Йоан седели все така до стената безпомощни и без надежда. Оборвал ги сън (защото и нощта преди мъките прекарали без сън) и пак се събуждали и страдали отново. Докато най-сетне едва-едва изгряло слънцето и дотичала Мария-Магдалина, запъхтяна, с разпуснати коси, и извикала: „Взели са господа!“ А те като чули това, скочили и се спуснали към мястото. Но Йоан, по-млад от двамата, дотичал пръв, видял гроба празен и не посмял да влезе. Чак когато и тримата се събрали на входа, той самият, който говореше това, влязъл, видял на камъка плащеницата и повивките, ала тялото не намерил.

И завладял ги страх, защото мислели, че първосвещениците са отвлекли Христа, и върнали се и двамата в къщи в още по-голяма скръб. После дошли и други ученици и разнесли се вопли, плачели ту всички заедно, за да ги чуе по-лесно бог вседържител, ту пък един след друг. Паднали духом, надявали се, че Учителя ще изкупи Израиля, а ето било вече трети ден, откакто умрял, и не разбирали защо Отеца е изоставил Сина и предпочитали очите им да не гледат дневната светлина, да умрат, толкова тежко било това бреме.

Споменът за тези страшни моменти и сега дори напълни очите на стареца със сълзи, виждаше се добре в блясъка на огъня как се стичат по бялата му брада. Старата му оголяла глава се затресе и гласът му замря в гърдите. Виниций си каза: „Този човек говори истината и я оплаква!“, а скръб стисна сърцата на тия простодушни хора, които го слушаха. Те бяха чували неведнъж за мъките на Христа и знаеха, че радост ще настъпи след скръбта, но понеже сега разказваше сам апостолът, който бе видял, че под влияние на разказа му кършеха ръце с ридания или пък се удряха по гърдите.

Но лека-полека се успокоиха, надделя желанието да слушат по-нататък. Старецът затвори очи, като че ли искаше да види по-добре далечните неща, и продължи:

— Докато те така плачеха и ридаеха, пак дотича Мария Магдалина и каза, че видяла господа. Не могла да го познае, поразена от силния блясък, помислила, че е градинарят, но той казал: „Марийо!“ Тогава тя извикала: „Рави!“ и паднала в нозете му. А той й казал да иде при учениците му и след това изчезнал. Но те, учениците му, не й вярваха, а когато плачеше от радост, едни я укоряваха, други мислеха, че скръбта е помрачила ума й, защото тя говореше, че в гроба видяла и ангели; а те пък, като отидоха там втори път, видяха гроба празен. После, вечерта, дойде Клеофант, който бе ходил с другите в Емаус; те бяха се върнали бързо и казаха: „Наистина е възкръснал господ.“ И започнали да спорят при затворени врати поради страх от юдеите. Тогава той застанал сред тях, макар че вратите не скръцнали, а когато те се изплашили, казал им: „Мир вам.“

* * *

И видях го, както го видяха всички, а той беше като светлина и като блаженство на сърцата ни, защото повярвахме, че е възкръснал и че морята ще пресъхнат, планините ще се превърнат в прах, а неговата слава не ще премине.

 * * *

 А след осем дена Тома Дидим сложи пръсти в раните му и докосна ребрата му, а после падна в нозете му и извика: „Господ мой и бог мой!“ Исус му отговори: „Защото ме видя — повярва. Блажени са тия, които повярваха, без да ме видят.“ И тези слова ние чувахме и очите ни гледаха него, защото беше между нас.

Виниций слушаше и с него ставаше нещо странно. Той забрави за момент къде е, почна да губи представа за действителността и способността да разсъждава. Беше безпомощен, изправен пред два несъвместими факта. Не можеше да повярва в това, което говореше, старецът, а чувстваше, че би трябвало човек да бъде сляп и да се отрече от своя разум, за да допусне, че този човек, който казваше: „Видях“, лъже. Имаше нещо в неговото вълнение, в неговите сълзи, в цялата му фигура и в подробностите на събитията, за които разказваше, имаше нещо, което правеше всяко подозрение невъзможно. Понякога на Виниций му се струваше, че сънува. Но наоколо той виждаше притихналата тълпа; димът от фенерчетата достигаше до ноздрите му; в далечината пламтяха факлите, а до тях стоеше човек стар, близък до гроба, главата му малко трепереше — и той като свидетел повтаряше: „Видях!“

И им разказа всичко по-нататък, чак до възнесението. От време на време си почиваше, защото говореше твърде подробно, но чувстваше се, че всяка подробност, и най-дребната дори, се беше врязала в паметта му като в камък. Тези, които го слушаха, бяха обхванати от упоение. Те отхвърляха качулките от главите си, за да чуват по-добре и за да не изтърват нито едно от тези безценни за тях слова. Струваше им се, че някаква свръхчовешка сила ги пренася в Галилея, че ходят заедно с учениците по тамошните млади горички и край водите, че това гробище се превръща в Тивериядското езеро, а край брега, в утринната мъгла, стои Христос така, както бе стоял тогава, когато Йоан гледал от лодката и казал: „Господ е!“, а Петър се хвърлил, плувайки, за да може по-скоро да падне във възлюбените му нозе. На лицата се четеше безгранично възхищение и отричане от живота, и щастие, и безкрайна любов. Виждаше се, че докато Петър разказваше, някои имаха видения. А когато той почна да говори как в момента на възнесението облаците се спуснали под стъпките на Спасителя и почнали да го забулват и закриват от очите на апостолите, всички глави се вдигнаха неволно към небето и настъпи миг на очакване, сякаш тези хора се надяваха да го видят или сякаш се надяваха, че пак ще слезе от небесните поля, за да види как старият апостол пасе поверените му овци и да благослови него и паството му.

И за тези хора в този миг не съществуваше Рим, не съществуваше безумният цезар, нямаше храмове, богове, езичници, имаше само Христос, който изпълваше земята, морето, небето, света.

В отдалечените домове, разпръснати по виа Номентана, пропяха първи петли. В тоя миг Хилон дръпна Виниций за края на плаща и пошепна:

— Господарю, там близо до стареца виждам Урбан, а до него една девойка.

Виниций се стресна като от сън и като се обърна натам, накъдето му бе посочил гъркът, видя Лигия.

>> XXI

Всяка капка кръв на младия патриций кипна, когато той видя Лигия. Виниций забрави множеството, забрави стареца и своето собствено смайване от всички тия неразбираеми неща, които чуваше, и сега виждаше пред себе си само нея единствена.

Ето, най-сетне, след толкова усилия, терзания, мъки, той я бе намерил! За пръв път в живота си Виниций почувства, че радостта може да се хвърли върху гърдите като див звяр и да ги притисне до задушаване. Той, който смяташе, че Фортуна е длъжна да изпълнява всяко негово желание, сега едва вярваше на очите и на своето щастие. Ако не беше това недоверие, неговата пламенна натура можеше да го тласне към някаква необмислена постъпка; но той искаше първо да се увери дали това не е само някакво продължение на чудесата, с които се бе препълнила главата му тук, и дали не сънува. Но нямаше съмнение: виждаше Лигия и от нея го отделяха по-малко от двадесет крачки. Стоеше цялата осветена и той можеше да се опива от нейния образ колкото иска. Качулката бе паднала от главата й, разрошила бе косите й, устата й бяха полуотворени, очите устремени нагоре към апостола, лицето съсредоточено и възторжено. В тъмен вълнен плащ, тя беше облечена като момиче от простолюдието. Но Виниций никога не беше я виждал по-прекрасна; и въпреки целия хаос, който бе настъпил у него, порази го контрастът между това почти робско облекло и благородството на тази чудно хубава патрицианска глава. Любовта премина пред него като огън, огромна, смесена с някакво дивно чувство на копнеж, обожание, почит и страстно желание. Чувстваше наслада само като я гледаше, опиваше се от нея като с жива вода след дълга жажда. Лигия, застанала до великана лигиец, му се виждаше по-малка, отколкото преди, почти дете; забеляза още, че тя бе отслабнала. Кожата й беше почти прозрачна; правеше впечатление на цвете и на душа и затова той още повече жадуваше да притежава това същество, толкова различно от жените, които бе виждал или притежавал на Изток и в Рим. Чувстваше, че за нея би ги дал всичките, а заедно с тях и Рим, и света в добавка.

Загледан в Лигия, той съвсем би се забравил, ако не беше Хилон, който го дърпаше за края на плаща, уплашен да не би да направи нещо, което би ги изложило на опасност. В това време християните започнаха да се молят и да пеят. След миг екна „Maran atha“, а после великият апостол започна да кръщава с вода от фонтана подготвените за приемане на кръщението, представяха ги презвитерите. На Виниций се струваше, че тази нощ никога не ще се свърши. Той искаше сега да тръгне колкото се може по-бързо след Лигия и да я грабне по пътя или в жилището й.

Най-после някои почнаха да напускат гробището. Тогава Хилон пошепна:

— Да излезем, господарю, пред вратата, защото не сме свалили качулките си и хората ни гледат.

Така беше наистина. По време на словото на апостола всички отметнаха качулките си, за да могат да чуват по-добре, но те двамата не бяха последвали общия пример.

Съветът на Хилон беше уместен. Ако застанеха до вратата, щяха да следят всички, които излизаха. Лесно можеха да познаят Урс по ръста и походката.

— Да тръгнем след тях — каза Хилон, — ще видим в кой дом влизат, а пък утре или по-право още днес ти, господарю, ще обкръжиш с роби всички изходи и ще я вземеш.

— Не! — каза Виниций.

— Какво искаш да направиш, господарю?

— Ще влезем след нея в дома и ще я грабнем веднага; ти се нае да сториш това, Кротон!

— Да — каза ланистът, — и ще ти стана роб, господарю, ако не строша кръста на този бивол, който я пази.

Но Хилон започна да ги съветва да не правят това и да ги заклина в името на всички богове да го послушат. Той ги убеждаваше, ако ги познаят, да кажат, че Кротон е взет само за охрана, а не за да отвлече девойката. Ако я грабнеха само двамата, сами ще се изложат на смърт и нещо повече, могат да я изпуснат завинаги, а тя да се скрие на друго място или да напусне Рим. И какво ще правят тогава? Защо да не действат със сигурни средства, защо да се излагат на гибел и да развалят всичко?

Виниций, който с огромно усилие се сдържаше да не грабне в обятията си Лигия още там, на гробището, чувстваше, че гъркът има право, и може би щеше да се вслуша в съветите му, ако не беше Кротон, който гледаше да спечели наградата.

— Заповядай, господарю, на този дърт овен да млъкне — или ми разреши да стоваря юмрука си върху главата му. Веднъж в Буксент, където ме бе завел Луций

Сатурнин на игрите, ме нападнаха в една кръчма седем пияни гладиатори и нито един от тях не остана със здрави ребра. Не казвам да отвличаме девойката сега, сред тълпата, защото биха могли да ни счупят краката с камъни, но стигне ли тя веднъж у дома си, ще я грабна и ще ти я занеса, където искаш.

Виниций се зарадва, като чу тези думи, и отвърна!

— Така ще стане, кълна се в Херкулес! Утре може да не я намерим в къщата, ако пък ги изплашим, сигурно ще я отведат другаде.

— Този лигиец ми се вижда страшно силен! — изохка Хилон.

— Не те карам тебе да му държиш ръцете — отговори Кротон.

Все пак те трябваше да чакат още дълго и петлите вече пропяха на разсъмване, когато съгледаха Урс да излиза, а заедно с него и Лигия.

С тях вървяха няколко души. На Хилон се стори, че разпозна между тях и великия апостол; редом с апостола вървеше друг старец, много по-нисък, две по-възрастни жени и едно момче-юноша, което светеше с фенер. Зад тях вървеше множество от около двеста души. Виниций, Хилон и Кротон се смесиха с тях.

— Да, господарю — рече Хилон, — твоята девойка се намира под мощна закрила.

С нея е той, великият апостол, защото гледай там напред как хората коленичат пред него.

Хората наистина коленичеха, но Виниций не гледаше тях. Без да губи нито за миг Лигия от погледа си, мислеше само как да я отвлече и като човек, свикнал с най-различни военни коварства, той съставяше в главата си с войнишка точност целия план за отвличането. Чувстваше, че постъпката, на която се решаваше, беше дръзка, но знаеше добре, че дръзките нападения обикновено свършват с успех.

Пътят обаче беше дълъг и Виниций имаше време да мисли за това странно учение и за пропастта, която то беше изкопало между него и Лигия. Той разбра всичко, което се бе случило преди, разбра и защо бе станало. Бе достатъчно проницателен, за да го разбере.

Да, той досега не бе познавал Лигия. Той виждаше в нея чудно хубавата девойка, по-хубава от всички, и у него бе пламнала страстта, но сега разбра, че това учение я превръщаше в някакво различно от другите жени същество и че надеждата да бъде покорена тя от страстта, желанието, богатството, разкоша е суетна илюзия. Той разбра най-после това, което те двамата с Петроний не разбираха; а то бе, че тази нова религия вкореняваше в душата нещо непознато за света, в който той живееше, и че Лигия, дори и да го обичаше, не ще пожертва за него нищо от своята християнска истина; че ако за нея съществува наслада, то тя е много различна от тая, която търсеха и той, и Петроний, и дворът на цезаря, и целият Рим. Всяка друга жена, която познаваше, би могла да стане негова любовница, тази християнка можеше да бъде само жертва.

И като мислеше за това, той изпитваше палеща болка и гняв и в същото време чувстваше, че този гняв е безсилен. Да отвлече Лигия — това му се виждаше нещо невъзможно и той бе почти сигурен в него, но също бе сигурен, че в сравнение с това учение неговото мъжество и неговата власт са нищо и няма да му помогнат. Той, римският военен трибун, убеден, че силата на меча и юмрука, която бе завладяла света, вечно ще го владее, сега за пръв път в живота си прозря — извън тази сила може да има и нещо друго; затова с учудване си задаваше въпроса: какво е то?

И не можеше да си даде ясен отговор. В главата му се мяркаше само картината на гробището; събраното множество и образът на Лигия, вслушана с цялата си душа в словата на стареца, който разказваше за мъката, за смъртта и възкресението на Богочовека, който бе изкупил света и му бе обещал щастие отвъд Стикс.

А когато мислеше за това, в главата му настъпваше хаос.

Но от хаоса го изтръгваха оплакванията на Хилон, който започна да окайва своята съдба: той се бил наел да открие Лигия и с риск за живота си я бе намерил и посочил.

Какво повече искат от него? Нима се е наемал да я отвлича, и кой иска такова нещо от него, сакатия, лишен от два пръста, от него, стария човек, отдаден на размисъл, на наука и добродетел? Какво ще стане, ако такъв достоен господар като Виниций не успее да отвлече девойката? Наистина боговете трябва да бдят над избраните, но нима понякога не става така, сякаш боговете си играят, вместо да гледат какво се върши по света. Фортуна, както е известно, е със завързани очи и не вижда дори през деня, а какво остава през нощта. Ами ако стане така, че оная лигийска мечка хвърли върху благородния Виниций някой воденичен камък, бъчва с вино или — което е по-лошо — с вода, кой тогава ще отговаря — горкият Хилон, вместо да получи награда, ще дава сметка за случилото се.

Той, клетият мъдрец, се е привързал към благородния Виниций както Аристотел към Александър Македонски, и благородният Виниций поне да му дадеше онази кесия, която пред очите му беше напъхал в пояса си на излизане от къщи, тогава — в случай на нещастие — би имало с какво да извика незабавно помощ или пък да привлече самите християни. О! Защо не искат да послушат съветите на стареца, продиктувани от благоразумие и опитност?

Виниций, като чу това, извади кесията от пояса си и я хвърли на Хилон.

— Дръж и млъкни.

Гъркът почувства, че тя бе необикновено тежка и доби смелост.

— Цялата ми надежда е в това — каза той, — че Херкулес или Тезей са извършвали още по-трудни подвизи; а какво е моят личен, най-близък приятел, Кротон, ако не Херкулес? Тебе пък, достойни господарю, не ще назова полубог, защото си цял бог, и не ще забравиш и занапред бедния си, но верен слуга, за нуждите на когото трябва от време на време да се грижи някой, защото самият той задълбочи ли се веднъж в книгите, забравя всичко… Някаква там градинка от няколко стадии и къщица, макар и с най-малък портик за хладина през лятото, би било нещо достойно за такъв дарител. А сега ще се удивлявам отдалеч на вашите геройски подвизи, ще призовавам Юпитер да ви помага, а ако стане нещо, ще вдигна такава врява, че половината Рим ще се разбуди и ще ви дойде на помощ. Какъв лош и неравен път! Маслото във фенерчето ми догоря и ако Кротон, който е толкова благороден, колкото и силен, ме вземе на ръце и ме поноси до градските порти, аз предварително ще разбера дали ще отнесе девойката лесно, а той би постъпил като Еней, би спечелил благоволението на всички добри богове и аз бих бил съвсем спокоен за изхода на това начинание.

— Предпочитам да нося леша на овца, умряла от краста преди месец — отвърна ланистът, — но ако ми дадеш кесията, която ти хвърли достойният трибун, ще те нося чак до градските врати.

— Дано си счупиш палеца на крака, дано! — отговори гъркът. — Това ли разбра ти от поученията на този достопочтен старец, който представяше бедността и милосърдието като два най-големи добродетели?… Нима той не ти поръча да ме обичаш? Виждам, че никога не ще направя от тебе и най-лошия християнин дори и че по-лесно би било за слънцето да проникне през стените на мамертинската тъмница, отколкото истината — през твоя хипопотамски череп.

А Кротон, който притежаваше животинска сила, но не изпитваше никакви човешки чувства, каза:

— Не бой се! Християнин няма да стана! Не искам да изгубя последния си залък.

— Да, но ако имаше поне малко-малко представа от философия, ти щеше да знаеш, че златото е суета!

— Ти излез насреща ми с философията, а аз ще те ударя само веднъж с главата си в корема и ще видим кой ще спечели.

— Това същото би могъл да каже и волът на Аристотел — отвърна Хилон.

Съмваше, нощният мрак сивееше. Бледа светлина обточи зъбците на градските стени. Крайпътни дървета, сгради и пръснати тук-там надгробни паметници почнаха да се показват от дрезгавината. Пътят не беше вече съвсем пуст. Продавачите на зеленчуци и плодове бързаха за отварянето на градските порти и подвикваха на натоварените осли и мулета; тук-там скрибуцаха коли с дивеч.

По пътя и от двете му страни над самата земя се кълбеше лека мъгла, предвестник на хубаво време. В тая мъгла хората, гледани от разстояние, приличаха на духове.

Виниций се вглеждаше в стройната фигура на Лигия, която ставаше все по-сребриста в светлината на настъпващото утро.

— Господарю — рече Хилон, — бих те обидил, ако допуснех, че твоята щедрост ще секне; но сега, когато си ми платил, не можеш да ме подозираш, че говоря само за изгода.

Ето, съветвам те още веднъж, след като разбереш в кой дом живее божествената Лигия, да се върнеш у вас за роби и лектика и да не слушаш тази слонова тръба, Кротон, който се наема сам да отвлече девойката само за да изстиска кесията ти като цедило с извара.

— За това, което каза, имаш от мене един юмрук в гърба, между лопатките — и ще загинеш — обади се Кротон.

— За това имаш от мен диота кефалонско вино, тоест ще бъда здрав — отвърна гъркът.

Виниций не отговори нищо, защото наближиха градската врата, а там видяха нещо странно. Двама войника коленичиха, когато минаваше апостолът, а той за миг задържа ръцете си върху железните им шлемове, а после направи над тях кръстен знак. На младия патриций досега и през ум не бе му минавало, че между войниците може да има християни и той смаян помисли, че както в запален град пожарът обхваща все нови и нови домове, така и това учение с всеки изминат ден завладява все нови и нови души и се разпространява по-бързо, отколкото човек би могъл да си представи. Порази го това и по отношение на Лигия, защото се убеди, че ако тя би поискала да избяга от града, биха са намерили стражи, които сами щяха да й помогнат да излезе тайно. И той благославяше сега всички богове, че не беше станало така.

След като отминаха незастроените места отвъд стените, християните почнаха да се разпръсват.

Сега трябваше да вървят след Лигия по-нататък и по-предпазливо, за да не привлекат вниманието върху себе си. Хилон пък почна да се оплаква от рани и от бодежи в краката и оставаше все по-назад, а Виниций не му попречи, защото смяташе, че страхливият и недъгав грък сега вече няма да му трябва. Би му позволил дори да си върви, ако бе поискал, но достопочтеният мъдрец, макар и възпиран от благоразумието, тласкан, изглежда, от любопитство, продължаваше да върви след тях, а на моменти дори се приближаваше, като повтаряше съветите си и правеше предположения, че старецът, който съпровождаше апостола, ако не беше толкова нисък, можеше да бъде Главк.

Все пак те вървяха още дълго, чак до Задтибрието, и слънцето вече изгряваше, когато хората, с които беше Лигия, се разделиха. Апостолът, старата жена и момчето тръгнаха нагоре покрай реката, а по-ниският старец, Урс и Лигия се вмъкнаха в един тесен викус и след като извървяха още стотина крачки, влязоха в предверието на един дом; в него имаше два дюкяна — единият за маслини, другият за птици.

Хилон, който вървеше на около петдесет крачки след Виниций и Кротон, застана изведнъж като вкопан. Притисна се до стената и тихо им извика да се върнат при него.

И те така направиха, защото трябваше да се посъветват.

— Иди — каза му Виниций — и виж дали този дом няма изход на друга улица.

Хилон, въпреки че по-рано се оплакваше от рани на краката, сега се спусна толкова живо, като че ли на глезените си имаше крилцата на Меркурий; след малко се върна.

— Не — каза той, — изходът е само един.

След това сключи ръце:

— Заклевам те в Юпитер, Аполон, Веста, Кибела, Изида и Озирис, в името на Митра, Ваал и всички богове от Изток и Запад, заклевам те, господарю, откажи се от това намерение… Послушай ме…

Но изведнъж той се сепна и млъкна, защото забеляза, че лицето на Виниций побледня от вълнение, а очите му искряха като зениците на вълк.

>> XXII

Виниций едва в преддверието разбра колко трудна беше задачата им. Домът беше голям, няколкоетажен, една от ония сгради, които строяха в Рим с хиляди само за да се използва наемът от тях; обикновено ги строяха набързо и лошо, така че почти всяка година се срутваха по няколко от тях върху главите на хората, които живееха там. Това бяха същински кошери, много високи и тесни, пълни със стаички и тъмни забутани кътчета, в които се гнездеше бедно и многочислено население. В града, където много улици нямаха имена, тези къщи нямаха номера; собствениците възлагаха събирането на наема на свои роби, а те не бяха задължени да дават на градските власти имената на обитателите, често пъти и сами не ги знаеха. Да намериш някого в такъв дом, като разпитваш, беше извънредно трудно, защото нямаше вратар.

Виниций с Кротон мина през дългото, подобно на коридор преддверие и се озова в тясно дворче, застроено от четирите страни, което беше нещо като общ за целия дом атрий, в средата с фонтан, чиито струи падаха в кръгъл каменен басейн, взидан в земята.

Край всички стени нагоре се изкачваха външни стълби, отчасти каменни, отчасти дървени, и водеха до галериите, през които се влизаше в жилищата. На долния етаж също имаше жилища, някои от тях с дървени врати, други пък отделени от двора само с вълнени завеси, повечето парцаливи и изтрити.

Беше още рано и на двора нямаше жива душа. На вярно в целия дом спяха всички, с изключение на тези, които се бяха върнали от Остриан.

— Какво ще правим, господарю? — попита Кротон, като спря.

— Ще чакаме тук; може да излезе някой — отвърна Виниций.

Но веднага си помисли, че съветът на Хилон беше практичен. Ако имаше няколко десетки роби, можеха да обсадят вратата, която, изглежда, беше едничкият изход, и да претърсят всички жилища, а сега трябваше веднага да открие жилището на Лигия, защото иначе християните, които сигурно не бяха малко в този дом, можеха да я предупредят.

Затова беше опасно да разпитват непознати. Виниций се замисли дали няма да е по-добре да се върнат, за да вземат роби, когато внезапно иззад една от завесите на по-нататъшните жилища излезе човек с решето в ръка и се приближи до фонтана.

Младият човек от пръв поглед позна Урс.

— Това е лигиецът — пошепна Виниций.

— Веднага ли да му строша костите?

— Чакай.

Урс не ги забеляза, защото те стояха в мрака на преддверието, и започна спокойно да мие зеленчуците, с които бе пълно решетото. След нощта, прекарана на гробището, той смяташе да приготви закуска. След малко, като свърши, той взе мокрото решето и изчезна зад завесата. Кротон и Виниций се спуснаха след него, смятайки, че ще попаднат право в жилището на Лигия.

Затова учудването им беше голямо, когато забелязаха, че завесата отделяше от двора не жилище, а друг тъмен коридор, в края на който се виждаше малка градинка с няколко кипариса, няколко миртови храста и малка къщица, долепена до сляпата задна стена на друга висока каменна къща.

И двамата веднага разбраха, че това обстоятелство е благоприятно за тях. На двора можеше да се струпат всички, които живееха в дома, а пък при тази отстранена къщица задачата им ставаше по-лесна. Бързо ще се справят със защитниците или по-право с Урс, после също бързо ще се озоват на улицата с отвлечената Лигия и там вече ще успеят да избягат. Навярно никой не ще им попречи; ако пък ги спрат, ще кажат, че става въпрос за избягала заложница на цезаря; в краен случай Виниций ще се открие на вигилите и ще ги повика на помощ.

Урс вече влизаше в къщицата, когато шум на стъпки привлече вниманието му. Той се спря и като видя двамата, сложи решетото на балюстрадата и се обърна към тях.

— Вие какво търсите тук? — попита той.

— Тебе — отговори рязко Виниций.

После, като се обърна към Кротон, извика му с бърз и тих глас:

— Убий го!

Кротон се хвърли като тигър и в миг, преди още лигиецът да се опомни или да познае неприятелите, го сграбчи в своите железни ръце.

Но Виниций бе премного уверен в неговата свръхчовешка сила, затова не намери за нужно да чака края на борбата; спусна се към вратата на къщицата, бутна я и се озова в полутъмна стая, осветена от огъня в огнището. Блясъкът на пламъка падаше направо върху лицето на Лигия. Другият човек седеше до огнището; това беше оня старец, който придружаваше девойката и Урс по пътя на връщане от Остриан.

Виниций нахлу тъй внезапно, че преди още Лигия да го познае, той я хвана през кръста, вдигна я и се спусна пак към вратата. Старецът наистина успя да му препречи пътя, но Виниций, като притисна девойката с една ръка до гърдите си, блъсна го с другата свободна ръка. Качулката падна от главата му и тогава, като видя това познато и страшно в тоя миг лице, кръвта на Лигия замръзна от ужас, а гласът й замря в гърлото. Искаше да вика за помощ, но не можеше. Напразно се мъчеше да се хване за рамката на вратата, за да окаже съпротива. Пръстите й се плъзнаха по камъка и тя би изгубила съзнание, ако не беше ужасната картина, която се изпречи пред очите й, когато Виниций изтича с нея в градината.

Там Урс държеше в ръце някакъв човек, препънат назад, с увиснала глава и уста, цялата в кръв. Като ги видя, той още веднъж удари с юмрук тази глава и в миг скочи като разярен звяр към Виниций.

„Смърт!“ — помисли си младият патриций.

А след това чу сякаш насън вика на Лигия: „Не убивай!“, после усети, че нещо като гръмотевица разтвори ръцете му, с които я бе обхванал, земята се завъртя заедно с него и светлината на деня изгасна за очите му.

 * * *

Хилон обаче, скрит зад ъгъла, чакаше да разбере какво ще стане; любопитството у него се бореше със страха. Освен това той мислеше, че ако успеят да отвлекат Лигия, ще бъде добре и той да е около Виниций. От Урбан вече не се страхуваше, защото беше сигурен, че Кротон ще то убие. Затова пък смяташе, че ако на пустите сега улици се съберат хора и в случай че християните или други поискат да попречат на Виниций, той, Хилон, да им заговори като представител на властта, като изпълнител на волята на цезаря, а в краен случай да повика вигилите да помогнат на младия патриций против уличната сган и с това да спечели нови милости от страна на Виниций.

Той все още смяташе, че постъпката на Виниций е безразсъдна, но като виждаше страхотната сила на Кротон, надяваше се да успеят. „Ако им се случи нещо лошо, то трибунът сам ще носи момичето, а Кротон ще му проправи път.“ Времето обаче минаваше бавно, тревожеше го тишината на преддверието, към което поглеждаше отдалеч.

„Ако не открият веднага нейното скривалище и се вдигне шум, ще я изплашат.“

Тая мисъл не му беше неприятна. Той разбираше, че в такъв случай пак ще бъде необходим на Виниций и пак ще успее да изтръгне от него добра сума сестерции.

— Каквото и да направят — казваше си Хилон, — все ще бъде в моя полза, макар че никой не се сеща, че е така… Богове, богове, позволете ми само…

Но изведнъж млъкна, защото му се стори, че някой се подаде от преддверието; той се притисна до стената и започна да гледа със затаен дъх.

Не се бе измамил: показа се наполовина някаква глава и почна да се оглежда наоколо.

Но след миг тя изчезна.

„Това е Виниций или Кротон — помисли си Хилон, — но ако са я отвлекли, защо тя не пищи и защо назъртат на улицата? И без това ще се натъкнат на хора, защото още преди да стигнат Карини, улиците ще са вече пълни. Какво е това? Кълна се в безсмъртните богове… във всичките!…“

И изведнъж остатъците от коса по главата му настръхнаха.

На вратата се показа Урс с тялото на Кротон през рамо, огледа се още веднъж и затича с него по пустата улица към реката.

Хилон така се притисна до стената, че стана плосък като пласт хоросан.

„Ако ме види — загубен съм!“ — помисли той изтръпнал.

Но Урс изтича край ъгъла и се изгуби зад съседната къща. Хилон пък, без да чака повече, почна да тича към дъното на напречната уличка, като тракаше зъби от уплаха и с бързина, на която би завидял и юноша.

— Само да ме съгледа на връщане, дори и да е далеч, ще ме догони и убие — казваше си той. — Спаси ме, Зевс, спаси ме, Аполон, спаси ме, Хермес, спаси ме, боже християнски! Ще напусна Рим, ще се върна в Месемврия, но спасете ме от ръцете на този демон.

И лигиецът, който беше убил Кротон, в тоя миг наистина му се струваше като някакво свръхчовешко същество. Бягаше и мислеше, че това е може би някой бог, който е приел, образа на варварин. Сега вярваше във всички богове на света и във всички митове, на които обикновено се подиграваше. Минаваше му през ума и това, че Кротон може да е бил убит от бога на християните, и косите му пак настръхнаха, като помисли, че е започнал да се бори с толкова могъща сила.

Чак след като пробяга няколко улички и съгледа, че отдалеч се зададоха насреща някакви работници, той се поуспокои. В гърдите му вече дъх не бе останал, затова седна на прага на един дом и почна с края на плаща си да бърше изпотеното си чело.

„Стар съм и се нуждая от спокойствие“ — рече си той.

Хората, които идеха отсреща, свиха в някаква странична уличка и пак го обгърна пустота. Градът още спеше. Сутрин движението започваше по-рано в по-богатите квартали, където робите на заможните домове бяха принудени да стават, преди да съмне; а в тези квартали живееше свободно, издържано от държавата население, което лентяйстваше; хората ставаха, особено през зимата, доста късно. Хилон, след като поседя на прага, почувства, че го прониза хлад, затова стана и като провери дали не е изгубил кесията, която бе получил от Виниций, отправи се вече с по-бавни крачки към реката.

— Може би ще видя къде е тялото на Кротон — казваше си той. — О, богове! Този лигиец, ако е човек, би могъл за една година да спечели милиони сестерции. Щом удуши един Кротон като кученце, кой би могъл да му се опре? За всяко излизане на арената биха му дали толкова злато, колкото тежи. И това момиче той пази по-добре, отколкото Цербер — ада. Но дано го погълне и него този ад! Не искам да имам работа с него. Премного е… костелив. Но сега какво да правя? Станало е нещо страшно! Ако той на един Кротон е строшил костите, сигурно и душата на Виниций стене там над онзи проклет дом и чака погребение. Кълна се в Кастор! Това е патриций, приятел на цезаря, роднина на Петроний, господар, известен в целия Рим, и военен трибун. Ще отговарят за неговата смърт — няма да им се размине. Ами ако отида например в лагера на преторианците или при вигилите?

 * * *

Тук той млъкна и се замисли, но след малко каза:

— Горко ми! Кой го доведе в тази къща, ако не аз?… Неговите освободени роби, а и робите му знаят, че ходех при него, а някои знаят и с каква цел. Какво ще стане, ако ме обвинят, че нарочно съм му показал този дом, в който го намери смъртта? После в съда дори и да се види, че не съм искал тая смърт, пак ще кажат, че аз съм причина за нея… А пък това е един патриций, да, и следователно в никой случай няма да ми простят. Но ако тихо напусна Рим и се преместя някъде далеч, само ще засиля подозрението.

Каквото и да стори — все лошо! Въпросът беше да се избере по-малкото зло. Рим беше огромен град и все пак Хилон почувства, че в него може да му стане тясно. Защото всеки друг би могъл да отиде направо при префекта на вигилите, да разправи какво е станало и макар да падне върху му някакво подозрение, да чака спокойно следствието. Но цялото минало на Хилон беше такова, че всяко по-близко познанство с префекта на града или с префекта на вигилите би му навлякло сериозни неприятности и би потвърдило всички подозрения, които можеха да се появят в главата на управниците.

От друга страна, да бяга, значеше да даде повод на Петроний да мисли, че Виниций е бил издаден и убит със заговор. А Петроний беше човек могъщ, който можеше да разполага с полицията в цялата държава и който непременно би се постарал да намери виновниците и накрай света дори. Но сега на Хилон му мина през ума дали не е по-добре да отиде право при него и да му разкаже какво е станало. Да, това бе най-добрият начин.

Петроний беше човек спокоен и Хилон можеше да бъде сигурен поне в едно, че той ще го изслуша докрай. Петроний, който знаеше всичко от самото начало, по-лесно би повярвал в невинността на Хилон, отколкото префектите.

Но за да отиде при него, трябваше да знае с положителност какво е станало с Виниций, а той не знаеше. Наистина видял бе лигиеца да се прокрадва към реката с тялото на Кротон, но нищо повече. Виниций можеше да е убит, но можеше и да е ранен или хванат. Чак сега Хилон се сети, че християните сигурно не биха се осмелили да убият толкова влиятелен човек, августиан и военен с висок сан, защото това би могло да им навлече всеобщо преследване. Най-вероятно бе да са го задържали насила, за да дадат време на Лигия отново да се укрие на друго място.

Тази мисъл изпълни Хилон с утеха.

„Ако този лигийски дракон не го е разкъсал в първия изблик на ярост, тогава той е жив, а щом е жив, сам ще свидетелства, че не съм го предал. Тогава не само нищо не ме застрашава (о, Хермес, разчитай отново на две яловици), но пред мене се отваря и ново поле… Мога да съобщя на някой от освободените роби къде да търси господаря си, а дали той ще отиде при префекта, или не, то си е негова работа, важното е аз да не ходя при него… Може също да отида при Петроний и да разчитам на награда… Търсих Лигия, сега ще търся Виниций, а после пак Лигия… Но най-напред трябва да разбера жив ли е, или не.“

Тук му хрумна, че би могъл вечерта да отиде при хлебаря Демас и да го запита за Урс. Но веднага отхвърли тази мисъл. Не искаше да има никаква работа с Урс. Щом Урс не уби Главк, сигурно е бил предупреден от някой от християнските старейшини, комуто е изповядал своето намерение, че това е нечестиво дело и че този, който го е накарал да го извърши, е бил предател. Само при спомена за Урс тръпки побиваха Хилон от главата до петите. Затова той си каза, че вечерта ще изпрати Евриций да разбере какво се е случило в оня дом. А сега чувстваше нужда да се подкрепи с храна, да се изкъпе и отпочине.

Безсънната нощ, пътят до Остриан и бягството от Задтибрието го бяха изтощили.

През цялото време се утешаваше с това, че имаше две кесии: тази, която Виниций му бе дал в дома си, и другата, която му бе подхвърлил на връщане от гробището. Това щастливо обстоятелство, както и всички вълнения, които бе изпитал, го накараха да реши този път да се нахрани по-добре и да пийне по-хубаво вино от обикновено.

И когато най-после отвориха винопродавницата, той така си пийна, че забрави да се окъпе. Искаше му се преди всичко да спи. Сънливостта така го лиши от сили, че той, залитайки, се дотътра до жилището си в Субура, където го чакаше купената, с пари на Виниций, робиня.

Там, като влезе в тъмния като лисича дупка кубикулум, той се хвърли на постелята и веднага заспа.

Събуди се чак вечерта или по-скоро събуди го робинята, като му викаше да стане, понеже някой го търси и иска да се види с него по бърза работа.

Хилон в миг се опомни, наметна набързо плаща с качулката, каза на робинята да се дръпне настрана и първо надзърна внимателно навън.

И се вцепени! Защото пред вратата на кубикулума съгледа огромната фигура на Урс.

Като го видя, Хилон усети, че краката и главата му изстиват като лед, сърцето престава да бие в гърдите, а по кръста му пълзят рояци мравки… Известно време не можа да проговори, а после, тракайки зъби, едва можа да каже или по-право да простене:

— Сиро! Няма ме… не познавам… този… добър човек…

— Казах му, че си тука и спиш, господарю — отговори момичето, — а той поиска да те събудя…

— О, богове!… Ще заповядам да те…

Но Урс, изгубил търпение да чака, се приближи до вратата на кубикулума и като се наведе, пъхна вътре главата си.

— Хилон Хилонид! — рече той.

— Pax tecum! Pax! Pax! — отговори Хилон. — О, най-добър от християните! Да, аз съм Хилон, но това е грешка… Не те познавам!

— Хилон Хилонид — повтори Урс, — твоят господар Виниций те вика да дойдеш при него заедно с мен.

> Втора част - >> I

Остра болка пробуди Виниций. В първия момент той не можа да разбере къде се намира и какво става с него. Главата му бучеше, а очите му бяха премрежени като от мъгла. Постепенно обаче съзнанието му се възвръщаше, докато най-после през тая мъгла той съгледа трима души, наведени над него. Двамата позна: единият беше Урс, а другият — оня старец, когото беше съборил, отвличайки Лигия. Третият, съвсем не познат, държеше лявата му ръка, опипваше я от лакътя чак до рамото и ключицата и му причиняваше такава страшна болка, че Виниций сметна това за особен род отмъщение и каза през стиснатите си зъби:

— Убийте ме.

Те обаче не обръщаха внимание на думите му, сякаш не ги чуваха или пък ги взеха за обикновен болезнен вик. Урс, със своето загрижено и сурово варварско лице, държеше вързоп бели парцали, накъсани на дълги ивици, а старецът казваше на човека, който натискаше рамото на Виниций:

— Главк, сигурен ли си, че раната в главата не е смъртоносна?

— Да, почтений Крисп — отвърна Главк. — Когато служех като роб във флотата и после, когато живеех в Неапол, превързвах много рани и с дохода, който ми носеше това занятие, откупих най-после себе си и семейството си… Раната на главата е лека. Когато тоя човек (тук той посочи с глава Урс) е грабнал девойката от младежа и го е блъснало стената, при падането сигурно младежът се е закрил с ръка, която изкълчил и счупил, но така спасил главата си — и живота си.

— За мнозина от братята си се грижил — отговори Крисп, — ти се славиш като опитен лекар… Затова пратих Урс да те повика.

— Той ми призна по пътя, че вчера бил готов да ме убие.

— Преди да признае намерението си пред теб, той го съобщи на мен; но аз, който познавам тебе и твоята любов към Христа, му обясних, че не ти си предателят, а непознатият, който го подстрекавал към убийство.

— Беше зъл дух, пък аз го помислих за ангел — отговори Урс с въздишка.

— Друг път ще ми разкажеш това — рече Главк, — а сега трябва да мислим за ранения.

Като каза това, той започна да намества ръката на Виниций, който губеше съзнание от болка, при все че Крисп пръскаше лицето му с вода. Впрочем това обстоятелство за него беше благоприятно, защото не усещаше нищо, докато му наместваха крака и превързваха счупената ръка, която Главк постави между две вдлъбнати дъсчици и я превърза бързо и здраво, за да не се движи.

След тая операция Виниций пак се събуди и видя над себе си Лигия.

Тя стоеше до леглото му и държеше пред себе си бакърен съд с вода, в който Главк потапяше от време на време една гъба и мокреше главата му.

Виниций гледаше и не вярваше на очите си. Струваше му се, че това скъпо видение е сън или бълнуване в резултат на треската му — едва след известно време успя да прошепне:

— Лигия…

Съдът затрепера в ръката й, но тя обърна към него пълни с тъга очи.

— Мир на тебе! — отвърна му тихичко.

И стоеше така с отпуснати ръце и с лице, изпълнено със състрадание и печал.

А той я гледаше, сякаш искаше да насити зениците си с нея така, че след като отпусне клепки, образът й да остане. Гледаше лицето й, по-бледо и по-слабо, отколкото преди, гледаше вълните на тъмната й коса и бедното облекло на прислужница; гледаше така упорито, че под тоя поглед снежното й чело започна да поруменява; той първо помисли, че все още я обича, а после, че тая нейна бледност и тази нищета са негово дело, че той именно я бе изпъдил от оня дом, където беше обичана и където я заобикаляше изобилие и удобство, и я бе поставил в тая мизерна стая и облякъл в тоя бедняшки плащ от черна вълна.

Тъй като искаше да я облече в най-скъпи златотъкани дрехи и да й даде всички скъпоценности на света, обхвана го учудване, тревога, състрадание — и толкова голяма скръб, че би паднал в краката й, ако можеше само да се помръдне.

— Лигия — каза той, — ти не позволи да ме убият.

А тя отговори гальовно:

— Нека бог ти върне здравето.

Виниций съзнаваше обидите, които по-рано й беше причинил, и тая, която съвсем скоро й беше нанесъл, затова думите й бяха истински балсам за него. В тоя момент той забрави, че през устата й говори може би християнското учение, а само чувстваше, че говори любимата жена и че в отговора й има някаква нежност и неземна доброта, която го трогва до дън душа. Преди той премаля от болка, а сега от вълнение. Обхвана го някаква силна и сладка немощ. Стори му се, че потъва в някаква пропаст, но се чувстваше добре — и беше щастлив. В тоя миг на слабост той помисли, че над него стои божество.

В това време Главк проми раната в главата му и я намаза с целебен мехлем. Урс грабна бакърения съд от ръката на Лигия, а тя взе от масата приготвената чаша с вода, смесена с вино, и я опря до устните на ранения. Виниций пи жадно и изпита голямо облекчение. След като го превързаха, болката почти изчезна. Раните и ударените места започнаха да се успокояват. Той се свести напълно.

— Дай ми да пия още — рече той.

Лигия отиде в другата стая с празната чаша; а Крисп, след като размени няколко думи с Главк, се приближи до леглото и рече:

— Виниций, бог не допусна да извършиш злодеяние, но запази живота ти, за да се опомниш. Оня, пред когото човек е само прах, те остави беззащитен в нашите ръце, ала Христос, в когото вярваме, ни е заповядал да обичаме дори и враговете си. Затова ние превързахме раните ти и, както каза Лигия, ще се молим на бога да ти върне здравето, но да се грижим по-дълго за тебе, не можем. Обмисли спокойно и реши, подобава ли ти и занапред да преследваш Лигия, която си лишил от покровители и покрив — и нас, които ти се отплатихме за злото с добро?

— Искате да ме оставите? — попита Виниций.

— Искаме да напуснем тоя дом, защото можем да бъдем преследвани от префекта на града. Твоят приятел е убит, а ти, който си влиятелен между своите, лежиш ранен. Това стана не по наша вина, но гневът на закона може да се излее върху нас…

— Не се страхувайте от преследване — рече Виниций. — Аз ще ви запазя.

Крисп не искаше да му каже, че става въпрос не само за префекта и полицията, но че нямат доверие и на него и затова искат да предпазят Лигия от по-нататъшното му преследване.

— Господарю — рече той, — дясната ти ръка е здрава — ето таблички и стило: напиши на слугите си да дойдат тази вечер при тебе с лектика и да те отнесат в дома ти, дето ще ти бъде по-удобно, отколкото тук в нищета. Живеем тук у една бедна вдовица, която скоро ще дойде със сина си — и момчето ще отнесе писмото ти, а ние всички трябва да търсим друго убежище.

Виниций побледня, защото разбра, че искат да го отделят от Лигия и че ако я изгуби отново, може би никога в живота си не ще я види вече… Той разбираше наистина, че между него и нея са станали неща, по силата на които, ако иска тя да бъде негова, трябва да търси някакви нови начини, но за тях още не беше имал време да мисли.

Разбираше също, че каквото и да каже на тия люде — даже и да им се закълне, че ще върне Лигия на Помпония Грецина, те имат основание да не му вярват и не ще му повярват. Та нали това той можеше да извърши отдавна; вместо да преследва Лигия, би могъл да отиде при Помпония и да й се закълне, че се отказва от преследването; в такъв случай Помпония сама би намерила и взела девойката. Не! Той чувстваше, че никакви увещания от тоя род не ще успеят да ги въздържат и никаква тържествена клетва не ще бъде приета, още повече, че не беше християнин и би могъл да им се закълне само в името на безсмъртните богове, в които сам твърде не вярваше и които те смятаха за зли духове.

Желаеше обаче горещо да се помири с Лигия и нейните покровители, на всяка цена, но за това беше необходимо време. Искаше му се също да я вижда още поне няколко дни. Както давещият се открива във всяко парче дъска или весло спасение, така и на него му се струваше, че през тези няколко дни може би ще успее да каже нещо, което ще го сближи с нея, че може би ще намисли нещо или пък че ще се случи нещо благоприятно.

И като събра мислите си, каза:

— Християни, послушайте ме. Вчера бях заедно с вас в Остриан и слушах вашето учение, но дори и да не го знаех, делата ви биха ме убедили, че сте почтени и добри люде.

Кажете на вдовицата, която живее в тоя дом, да си остане в него, останете и вие също и позволете и на мене да остана. Нека този човек (тук той обърна поглед към Главк), който е лекар или поне умее да превързва рани, да каже мога ли днес да бъде пренесен. Болен съм и е счупена ръката ми, която трябва да остане поне няколко дни неподвижна — затова ви заявявам, че оттук няма да се помръдна, освен ако ме изнесете насила.

Понеже в смазаните му гърди не достигаше въздух, той спря, а Крисп рече:

— Господарю, никой няма да извърши над тебе насилие, ние само ще се махнем оттук, за да спасим главите си.

Непривикналият на възражения млад човек сви вежди и каза:

— Позволи ми да си поема дъх.

След малко отново започна да говори:

— За Кротон, когото Урс удуши, никой няма да запита; днес той трябваше да отпътува за Беневент, където го викаше Ватиний, и всички ще помислят, че е заминал.

Когато влязохме с Кротон в тая къща, не ни видя никой освен един грък, който беше с нас в Остриан. Ще ви кажа къде живее, доведете ми го — аз пък ще му заповядам да мълчи, защото му плащам. Ще напиша писмо до в къщи, че съм отпътувал за Беневент. Ако гъркът вече е съобщил на префекта, ще му заявя, че лично аз съм убил Кротон и че той ми е счупил ръката. Така ще постъпя — кълна се в сянката на баща си и майка си! — затова можете спокойно да останете тук, косъм няма да падне от ничия глава. Доведете ми по-скоро гърка, който се нарича Хилон Хилонид.

— Тогава при теб ще остане Главк, господарю — рече Крисп, — и заедно с вдовицата ще се грижи за тебе.

Виниций се намръщи още повече.

— Стари човече, слушай добре какво ще ти кажа — рече той. — Дължа ти благодарност, ти изглеждаш добър и честен човек, но не ми казваш това, което таиш дълбоко в душата си. Страхуваш се да не повикам моите роби и да им заповядам да грабнат Лигия? Така ли е?

— Така е! — отвърна Крисп малко сурово.

— Тогава слушай, с Хилон ще говоря пред вас и във ваше присъствие ще напиша писмо до в къщи, че съм отпътувал — и други пратеници освен вас не ще търся… Обмисли  сам това и не ме дразни повече.

Тук Виниций се развълнува, а лицето му се сгърчи от гняв и той продължи раздразнен:

— Нима ти си мислил, че аз ще скрия желанието си да остана, за да я виждам?… И глупецът би разбрал това, даже и да отричах. Но с насилие аз не искам вече да я взема…

Ще ти кажа и нещо друго. Ако тя не остане тук, със здравата си ръка ще скъсам превръзката на раненото рамо, не ще взема нито храна, нито питие — и нека причина за смъртта ми бъдеш ти и твоите братя. Защо ме превърза, а не заповяда да ме убият?

Той побледня от гняв и изтощение. Лигия, която слушаше целия разговор от другата стая и беше убедена, че Виниций ще изпълни казаното, се уплаши от думите му.

За нищо на света тя не желаеше смъртта му. Ранен и беззащитен, той будеше у нея само състрадание, а не страх. От времето на бягството си тя живееше сред погълнати от непрестанен религиозен унес хора, които мислят единствено за саможертва, самоотверженост и безгранично милосърдие, сама се увлече до такава степен в това ново учение, че то замести дома, семейството, изгубеното й щастие, като същевременно направи от нея една от ония девойки християнки, които по-късно обновиха остарялата душа на света. Виниций повлия много върху съдбата й и беше изиграл твърде голяма роля в живота й, за да може да го забрави. За него тя мислеше по цели дни и неведнъж молеше бога да дойде момент, когато в духа на новото учение би могла да му се отплати за злото с добро, за преследването с милосърдие, да го пречупи, да го спечели за Христа и да го спаси. Сега й се струваше, че този момент е дошъл и че молитвата й е чута.

Тя се приближи до Крисп с вдъхновено лице и започна да говори, сякаш друг някакъв глас говореше от нейните уста:

— Крисп, нека той остане между нас и ние ще останем при него, докато Христос го излекува.

Старият презвитер, навикнал да търси във всичко божествено вдъхновение, виждайки екзалтацията й, тутакси помисли, че чрез нея говори може би висша сила, изплаши се и наведе глава.

— Нека бъде тъй, както казваш — рече той.

На Виниций, който през цялото време не откъсваше от Лигия очи, тая покорност на Крисп направи странно и силно впечатление. Стори му се, че между християните Лигия е някаква Сибила или жрица, заобиколена с почит и послушание. Пред тая почит и той самият неволно се преклони. Към любовта, която чувстваше, сега се прибави и някаква боязън, затова му се струваше, че любовта му е едва ли не дързост. Освен това той не можеше да свикне с мисълта, че отношенията им са променени, че сега не тя зависи от неговата воля, а той от нейната, че лежи болен, съкрушен, че е престанал да бъде нападателна и завладяваща сила и че се намира като беззащитно дете под нейното покровителство. За неговата горда и самоволна натура подобно отношение спрямо всеки друг би било унижение. Но в тоя случай той не само не се чувстваше унизен, а дори й бе благодарен като на своя господарка. За него тия чувства бяха непознати; ден по-рано не биха се дори поместили в главата му; те и сега биха го смаяли, ако можеше да си даде ясна сметка за тях. Той обаче не се питаше защо е така, сякаш това бе нещо напълно естествено — чувстваше само, че е щастлив, понеже остава тук.

Искаше да й благодари — и с благодарността си да изрази някакво друго чувство, толкова непознато за него, че не знаеше даже как да го назове, а то беше просто покорност. Изпитаната от него възбуда толкова бе го изтощила, че той не можеше да говори и само със светнали от радост очи й благодареше, че остава при нея и че ще има възможност да я гледа утре, в други ден, а може би още дълго. Радостта му се помрачаваше само от страха да не изгуби това, което вече е придобил; и тоя страх беше толкова голям, че когато Лигия му подаде след малко вода и го обхвана желание да улови ръката й, той се страхуваше да стори това, страхуваше се — той, тоя същият Виниций, който на пиршеството у цезаря насила целуваше устните й, а след нейното бягство беше решил, че ще я влачи за косите в кубикулума или пък ще заповяда да я бичуват.

>> II

Виниций започна да се страхува да не би някоя неочаквана външна помощ да наруши радостта му. Хилон можеше да съобщи за неговото изчезване на префекта на града или пък на освободените роби в дома му — в такъв случай беше възможно нощната стража да нахлуе. Мина му през ума мисълта, че тогава би могъл да заповяда да грабнат Лигия и да я затворят в дома му, но почувства, че не бива да прави това — пък и нямаше да успее. Той беше човек своеволен, дързък и доста покварен, а понякога и неумолим, но не беше нито Тигелин, нито Нерон. Военният живот все пак бе запазил у него някакво чувство на справедливост, на вяра, за да разбере, че такава постъпка би била чудовищно подла. Може би най-сетне в момент на озлобеност и ако беше здрав, би извършил това, но сега, едновременно разчувстван и болен, той желаеше само едно — никой да не застава между него и Лигия.

Той забеляза с учудване, че от момента, когато Лигия застана на негова страна, нито тя, нито пък Крисп не искаха от него никакви уверения, сякаш бяха сигурни, че в случай на нужда някаква свръхестествена сила ще ги запази. Виниций, в чиято глава — откакто чу в Остриан проповедта и разказа на апостола — представите за възможно и невъзможно започнаха да се объркват и смесват, не беше далече от предположението, че би могло наистина да бъде така. Но той гледаше на нещата по-трезво от тях и сам им припомни казаното за гърка и отново пожела да му доведат Хилон.

Крисп се съгласи и беше решено да изпратят Урс. Виниций, който последните дни преди посещението си в Остриан често, макар и без резултат, пращаше роби при Хилон, обясни на лигиеца точно къде е жилището му, след това написа няколко думи на една дъсчица, обърна се към Крисп и каза:

— Давам тая табличка, понеже е хитър и недоверчив човек, който, викан от мене, често заповядвал да кажат на моите хора, че го няма в къщи; това той вършеше винаги когато нямаше добри вести за мен и се страхуваше от гнева ми.

— Стига да го намеря, иска не иска, ще го доведа — отговори Урс.

След това взе плаща си и бързо излезе.

Да се намери някой в Рим, не беше лесно, макар и при най-точни указания. На Урс обаче в такива случаи помагаше, от една страна, инстинктът на човек, живял в горите, а, от друга, и това, че отлично познаваше града; след известно време той намери жилището на Хилон.

Но не позна гърка. Той го бе виждал само веднъж досега, и то нощем. Всъщност оня горд и самоуверен старец, който го подстрекаваше да убие Главк, никак не приличаше на тоя свит от страх грък и никой не би могъл да допусне, че това е едно и също лице. А и Хилон, като забеляза, че Урс го гледа като напълно непознат, се опомни от първия ужас.

Дъсчицата с бележката от Виниций го успокои още повече. Във всеки случай не го заплашваше подозрение, че нарочно е вкарал Виниций в капан. Освен това той помисли, че християните не са убили Виниций, защото не са се осмелили да вдигнат ръка срещу толкова знатна личност.

„В случай на опасност Виниций ще защити и мен — рече си той, — сигурно не ме вика, за да ме убият.“

Като се поокопити, запита:

— Добри ми човече, нима моят приятел, благородният Виниций, не е пратил лектика? Краката ми са подути и не мога да вървя толкова дълго.

— Не — отвърна Урс, — ще отидем пеш.

— Ами ако откажа?

— Не прави това, защото си длъжен да дойдеш.

— Ще дойда, но по собствено желание. В противен случай никой не може да ме принуди, защото съм човек свободен и приятел на градския префект. А и като мъдрец имам начини за съпротива — умея да превръщам людете в дървета и животни. Но ще дойда, ще дойда! Ще облека само по-топъл плащ и ще сложа качулка, за да не ме познаят робите от квартала; иначе ще ни спират постоянно да целуват ръцете ми.

Като рече това, той облече друг плащ, а на главата си нахлупи широка галска качулка от страх да не би Урс да си спомни чертите на лицето му, когато излязат на светло.

— Къде ме водиш? — попита той по пътя Урс.

— В Задтибрието.

— В Рим съм отскоро и никога не съм ходил там, но и там навярно живеят люде, които обичат добродетелта.

Простодушният обаче Урс, който беше чул от Виниций, че гъркът е бил с него на гробищата в Остриан, и беше ги видял да влизат с Кротон в къщата, където живееше Лигия, се спря за малко и каза:

— Не лъжи, стари човече, днес ти си бил с Виниций в Остриан и пред нашата врата.

— Ах! — рече Хилон. — Вашата къща ли е в Задтибрието? В Рим съм отскоро и не зная добре имената на разните квартали. Да, приятелю! Бях пред вашите порти и там заклинах Виниций в името на добродетелта да не влиза. Бях и в Остриан, и знаеш ли защо? От известно време се старая да покръстя Виниций и исках да чуе най-стария от апостолите. Нека светлината да проникне в неговата душа и в твоята! Впрочем нали и ти си християнин и желаеш истината да владее над измамата?

— Да — отговори Урс смирено.

Смелостта на Хилон се върна.

— Виниций е знатен човек — каза той — и е приятел на цезаря. Той често се вслушва във внушенията на злия дух, но ако косъм падне от главата му, цезарят ще си отмъсти на всички християни.

— Нас ни пази по-голяма сила.

— Да, така е! Но какво възнамерявате да правите с Виниций? — попита Хилон отново обезпокоен.

— Не зная. Христос проповядва милосърдие.

— Отлично. Помни това винаги, иначе ще се пържиш в ада като черво в тиган.

Урс въздъхна, а Хилон разбра, че в момент на религиозно увлечение той може да постъпи с този човек така, както пожелае.

В желанието си да узнае за случилото се при отвличането на Лигия той разпитваше по-нататък с глас на строг съдия:

— Какво направихте с Кротон? Говори и не лъжи.

Урс повторно въздъхна:

— Това ще ти каже Виниций.

— Значи, си го пробол с нож или пък си го убил с тояга?

— Нямах оръжие!

Гъркът не можеше да се начуди на свръхчовешката сила на варварина.

— Нека Плутон да те… тоест, исках да кажа, нека Христос ти прости!

Те вървяха известно време мълчешком, след това Хилон каза:

— Аз няма да те издам, но се пази от нощната стража.

— Аз се боя от Христа, а не от нощната стража.

— Вярно е. Няма по-голямо престъпление от убийството. Ще се моля за теб, но не зная дали моята молитва ще помогне — освен ако обещаеш, че никога в живота си няма да докоснеш никого дори с пръст.

— Аз и без това не съм убивал умишлено — отговори Урс.

За всеки случай обаче Хилон искаше да се осигури и не преставаше да внушава на Урс отвращение към убийството и го увещаваше да се закълне. Той разпитваше и за Виниций, но лигиецът отговаряше на въпросите му неохотно и повтаряше, че това, което трябва да чуе, ще го чуе от устата на самия Виниций. Разговаряйки така, те изминаха най-после дългия път от жилището на гърка до Задтибрието и се озоваха пред къщата.

Сърцето на Хилон отново започна да бие неспокойно. От страх му се стори, че Урс го поглежда с някакъв настървен поглед. „Малка е утехата — говореше си той, — че ще ме убие неумишлено, във всеки случай бих предпочел парализа да порази него и всички лигийци. О, Зевс, стори това, ако можеш.“ Размишлявайки така, той се загръщаше по-плътно в своя галски плащ и си повтаряше, че се страхува от студа. Най-после, като минаха преддверието и първия двор и се озоваха в коридора, водещ към градината, Хилон внезапно се спря и каза:

— Позволи ми да си отдъхна, иначе не ще мога да разговарям с Виниций и да му дам съвети за спасението на душата му.

Като рече това, остана неподвижен — и макар да си повтаряше, че никаква опасност не го застрашава, все пак при мисълта, че ей сега ще застане сред тия тайнствени люде, които видя в Остриан, краката му се разтрепераха.

В това време от къщичката долетя до ушите им песен.

— Какво е това? — попита той.

— Казваш, че си християнин, а не знаеш, че у нас има обичай след всяко ядене да славословим нашия Спасител с песен — отговори Урс. — Мириам трябва да се е върнала вече със сина си — а може и апостолът да е с тях; всеки ден той посещава вдовицата и Крисп.

— Заведи ме право при Виниций.

— Виниций е в същата стая, където са всички; тя е единствената голяма, а останалите са тъмни кубикулуми, в които само спим. Да влезем, там ще си отпочинеш.

Влязоха. В стаята не беше светло, вечерта беше мъглива и студена, а пламъчетата на няколко светилника едва разпръскваха тъмнината. Виниций по-скоро се досети, отколкото позна, че човекът с качулката е Хилон, а той, като видя леглото в ъгъла на стаята и на него Виниций, без да обръща внимание на другите, се спусна право към него, сякаш бе уверен, че там ще бъде в безопасност.

— О, господарю! Защо не послуша съветите ми! — завика той, скръствайки ръце.

— Мълчи — каза Виниций — и слушай!

Той започна да се вглежда внимателно в очите на Хилон и да говори бавно и ясно, сякаш искаше всяка негова дума да бъде приета като заповед и да остане веднъж за винаги в Хилоновата памет:

— Кротон се хвърли върху мен да ме убие и да ме ограби — разбираш ли? Тогава аз го убих, а тия люде превързаха раните ми, които получих в борбата с него.

Хилон разбра веднага, че Виниций говори така навярно по силата на някаква уговорка с християните и иска да му повярват. Той разбра това по лицето на Виниций и за един миг, без да издаде с нищо своето съмнение или учудване, вдигна очи и извика:

— Той беше истински злодей, господарю! Нали те предупреждавах да не му се доверяваш. Всичките ми съвети отскачаха от главата му като зърна грах от стена. Мъките на целия Хадес не са достатъчни за него. Който не може да бъде честен човек, трябва понякога да бъде злодей, а кому е по-трудно да стане честен, ако не на злодея? Но да нападаш своя благодетел и толкова великодушен господар… О, богове!…

Тук той си спомни, че по пътя се представяше пред Урс за християнин — и млъкна.

Виниций каза:

— Ако не беше тази сика, която имах, щеше да ме убие.

— Благославям момента, в който те посъветвах да вземеш поне нож.

Виниций хвърли изпитателен поглед към гърка и попита:

— Какво прави днес?

— Как? Не ти ли казах, господарю, че се молих за твоето здраве?

— И нищо друго?

— Тъкмо се готвех да те посетя, когато тоя добър човек дойде и ми съобщи, че ме викаш.

— Вземи тая табличка. Занеси я в моя дом, намери моя освободен роб и му я предай. На нея е написано, че съм заминал за Беневент. Кажи на Демад, че това е станало тая сутрин, понеже Петроний ме е извикал с бързо писмо.

Той повтори настойчиво:

— Заминал съм за Беневент — разбираш, нали!

— Заминал си, господарю! Сутринта се сбогувах с тебе при Порта Капена — и от момента на твоето заминаване такава тъга ме обхвана, че ако великодушието ти не я смекчи, ще ридая, докато издъхна, като нещастната жена на Зет от мъка по Итил.

Виниций, макар и болен и свикнал на ловкостта на гърка, не можа да не се усмихне. Освен това той беше радостен, че Хилон веднага го разбра, и каза:

— Ще добавя да ти изтрият сълзите. Дай ми светилника.

Хилон, успокоен вече напълно, стана, пристъпи няколко крачки към огнището и взе един от горящите на стената светилници.

Но когато качулката се смъкна от главата му и светлината падна върху лицето му, Главк скочи от скамейката, приближи се бързо и застана пред него.

— Не ме ли познаваш, Цефас? — попита той.

В гласа му имаше нещо толкова страшно, че тръпки побиха всички присъстващи.

Хилон вдигна светилника, но веднага го изпусна на земята, после се наведе ниско и започна да хленчи:

— Не съм аз… не съм… милост!

Главк се обърна към вечерящите и каза:

— Ето човека, който ме предаде и погуби мен и семейството ми!…

Неговата история беше известна на всички християни и на Виниций, който не се беше сетил кой беше този Главк, понеже бе в безсъзнание от болка при превръзката и не беше чул името му. За Урс обаче тоя кратък миг и думите на Главк бяха като мълния в мрака. Познал Хилон, с един скок той се озова при него, хвана го за ръцете, изви ги назад и каза:

— Той ме убеждаваше да убия Главк!

— Милост! — изпъшка Хилон. — Ще ви върна парите… Господарю! — викаше той, обръщайки глава към Виниций. — Спаси ме! Доверих ти се, застъпи се за мене… Твоето писмо… ще занеса. Господарю! Господарю!…

Но Виниций, който гледаше на случилото се най-равнодушно, първо, защото му бяха известни всичките дела на гърка и, второ — сърцето му не знаеше какво е милост, каза:

— Заровете го в градината: писмото ще отнесе някой друг.

Хилон помисли, че тия думи са последната присъда, костите му започнаха да пращят в страшните ръце на Урс, а очите му се напълниха със сълзи от болка.

— В името на вашия бог! Милост — викаше, — християнин съм!… Pax vo iscum! Християнин съм! Ако не ми вярвате, покръстете ме още веднъж, още два пъти, още десет пъти! Главк, ти грешиш! Позволете ми да кажа! Направете ме роб… Не ме убивайте! Милост!…

Сподавеният му от болка глас все повече отслабваше, а от другата страна на масата се изправи апостол Петър; той поклати побелялата си глава, навеждайки я към гърдите си, очите му бяха затворени, после ги отвори и рече сред настъпилата тишина:

— Ето какво е казал Спасителя: „Ако брат ти сгреши против тебе, изобличи го; а ако се разкае, прости му. И ако седем пъти на ден греши против тебе и седем пъти се обърне към тебе, казвайки: «Разкайвам се!» — пак му прости!“

След това настана още по-дълбока тишина.

Главк стоя дълго време с ръце на лицето, после ги махна и каза:

— Цефас, нека бог ти прости злините, които ми причини; както аз ти прощавам в и;ето на Христа.

А Урс пусна ръцете на гърка и веднага добави:

— Нека Спасителя да бъде милостив към мене и ми прости, както аз ти прощавам.

Хилон падна на земята, опря се на ръцете си и въртеше глава като хванат в капан звяр, който се озърта наоколо и чака откъде ще дойде смъртта. Не вярваше на очите и на ушите си и не се надяваше да получи прошка.

Постепенно дойде на себе си, само посинелите му устни още трепереха от ужас.

Тогава апостолът каза:

— Иди си с мир!

Хилон стана, но още не можеше да говори. Приближи се неволно до леглото на Виниций, сякаш още търсеше от него закрила, тъй като не си беше дал сметка, че именно Виниций, който бе използвал услугите му и донякъде беше негов съучастник, го бе осъдил, а тия, против които служеше, му простиха. За това щеше да се сети по-късно. В погледа му сега се четеше само учудване и недоверие. Макар и да разбра, че са му простили, все пак той искаше да се измъкне по-скоро от тия странни хора, чиято доброта го плашеше почти толкова, колкото би го изплашила и жестокостта. Струваше му се, че ако остане по-дълго, отново ще се получи нещо неочаквано, затова се изправи над Виниций и започна да говори с пресекващ глас:

— Господарю, дай писмото! Дай писмото!

Грабна дъсчицата, която му подаде Виниций, поклони се на християните и на болния, прокрадна се приведен край стената и изчезна.

В градината тъмнината го обгърна, отново косите му настръхнаха от страх, понеже беше уверен, че Урс ще тръгне след него и ще го убие в нощта. Би избягал с всички сили, но краката му отказаха да го слушат, а след малко, когато Урс наистина застана пред него, не можеше да ги помръдне.

Хилон падна с лице на земята и започна да стене:

— Урбан… В името на Христа…

Но Урбан каза:

— Не бой се. Апостолът ми нареди да те заведа до външната врата, за да не се луташ в тъмнината, а ако пък нямаш сили, ще те придружа до къщи.

Хилон вдигна глава.

— Какво казваш? Какво?… Няма да ме убиеш?

— Не, няма да те убия; ако пък съм те стиснал много силно и съм ти разместил костите, прости ми.

— Помогни ми да стана — каза гъркът. — Значи, няма да ме убиеш? А? Придружи ме само до улицата, по-нататък сам ще отида.

Урс го вдигна от земята като перце, изправи го на крака и след това го преведе през тъмния проход до втория двор, откъдето се отиваше към преддверието и улицата. В прохода Хилон си повтаряше: „Изгубен съм вече!“ и едва когато се озова на улицата, се успокои и каза:

— По-нататък сам ще вървя.

— Мир на тебе!

— И на тебе, и на тебе!… Остави ме да си отдъхна.

След като Урс си отиде, Хилон си отдъхна с пълни гърди. Попипа се с ръце по кръста и бедрата, сякаш искаше да се увери, че живее, и с бързи крачки тръгна напред.

Но като измина няколко десетки крачки, спря се и рече:

— Все пак защо не ме убиха?

Но въпреки беседите с Евриций за християнското учение и разговора с Урбан край реката, въпреки всичко чуто в Остриан той не можеше да намери отговор на тоя въпрос.

>> III

Виниций също не можеше да си даде сметка за станалото и дълбоко в душата си беше учуден не по-малко от Хилон. Тия хора се отнасяха така добре с него и вместо да му отмъстят, грижливо превързваха раните му — всичко това той приписваше отчасти на учението, което християните изповядваха, но най-много на Лигия, а отчасти и на това, че беше високопоставен. Но постъпката им с Хилон надминаваше представата му за способността на човека да прощава. И неволно в мислите му се зароди въпросът: защо не убиха гърка? Те можеха спокойно да извършат това безнаказано. Урс щеше да го закопае в градината или пък да го хвърли през нощта в Тибър, който в ония времена на нощни разбойничества, извършвани от самия цезар, изхвърляше сутрин човешки тела толкова често, че никой не се интересуваше откъде са се взели. Освен това, според Виниций, християните не само че можеха, но и трябваше да убият Хилон. Всъщност милосърдието не беше съвсем чуждо на оня свят, към който принадлежеше младият патриций. Атиняните бяха му издигнали олтар и дълго време се противопоставяха на въвеждането в Атина на гладиаторските борби. Случваше се и в Рим победените да получават прошка, както например британският крал Каликрат, който, пленен по времето на Клавдий, бил щедро подпомаган от него и живеел свободно в града. Но отмъщението за лична обида както на Виниций, така и на всички други се струваше напълно основателно и справедливо. Отказът от него беше противен на душата му. Наистина той също беше слушал в Остриан, че трябва да обичаме даже и враговете си, но смяташе това за някаква теория, която няма значение в живота. Мина му през ума, че не убиха Хилон може би само защото сега имат някакви принципи или пък че луната е в такава фаза, когато на християните не им е позволено да убиват. Беше чувал още, че има периоди, когато на някои народи не е позволено да започват дори война. Тогава защо не предадоха гърка в ръцете на правосъдието, защо апостолът каза, че ако някой сгреши седем пъти, трябва и седемте пъти да му се прости и защо Главк рече на Хилон: „Нека бог ти прости, както ти прощавам аз“? Та нали Хилон му беше причинил най-голямото зло, каквото един човек може да стори на друг! И при мисълта как той самият би постъпил с тоя, който би убил например Лигия, сърцето на Виниций закипя като вряла вода: не биха се намерили мъки, с които той не би си отмъстил за нея! А Главк му прости! Прости му и Урс — той, който би могъл да убие когото си поиска в Рим, и то напълно безнаказано, защото след това трябваше да убие само царя на Неморенската гора, за да заеме мястото му и да се спаси… Нима на човека, на когото Кротон не можа да се противопостави, щеше да устои гладиаторът, изпълняващ тая длъжност, която можеше да се получи само чрез убийството на предшественика „цар“?

На всички тия въпроси отговорът беше само един: те не убиват поради някаква голяма доброта, каквато не е имало досега на света, и поради безграничната си обич към хората, която ги кара да забравят за себе си, за своите обиди, за своето щастие и нещастие — и да живеят за другите. Каква награда щяха да получат за това, Виниций беше чул в Остриан, но всичко това не можеше да се побере в главата му. Той чувстваше, че тоя земен живот, свързан с отричането от всякакви блага и удоволствия в полза на другите, ще да е жалък. В това, което Виниций мислеше за християните, наред с огромното учудване имаше и милосърдие, и някакъв оттенък на презрение. Струваше му се, че те са овце, които рано или късно ще бъдат изядени от вълците, а неговата римска натура не беше способна да се проникне от уважение към ония, които позволяват да бъдат изядени. Все пак едно нещо го порази. Ето, след като Хилон излезе, някаква дълбока радост озари всички лица. Апостолът се доближи до Главк, сложи ръка на главата му и каза:

— В тебе победи Христос!

Главк вдигна очи, пълни с вяра и радост, сякаш изживяваше някакво голямо и неочаквано щастие. Виниций, който признаваше наслаждение само след извършено отмъщение, го гледаше с разширени от температурата очи, сякаш виждаше луд. Той видя обаче, и то не без вътрешно възмущение, как Лигия допря своите устни на царица до ръката на този човек, който по външност напомняше роб, и му се стори, че досегашният ред в света напълно се е променил. След това Урс се върна и започна да разказва как изпратил Хилон до улицата и как го молил да му прости за болките, които е причинил на костите му; и апостолът го благослови, а Крисп каза, че този ден е ден на велика победа.

Като чу за тази победа, Виниций съвсем се обърка и изгуби нишката на мислите си.

Когато Лигия му подаде отново разхладително питие, той задържа за момент ръката й и попита:

— И ти ли му прости?

— Ние сме християни. Не ни е позволено да таим в сърцето си гняв.

— Лигия — каза той, — който и да е твоят бог, ще принеса в негова чест хекатомба само заради това, че е твой.

А тя отговори:

— Ще го почетеш в сърцето си, когато го обикнеш.

— Само заради това, че е твой… — повтори Виниций с по-слаб глас.

Той затвори клепки, тъй като отново почувства слабост.

Лигия се отдръпна, но скоро се върна и застанала близко, наведе се над него, за да се убеди дали спи. Почувствал близостта й, Виниций отвори очи и се усмихна, а тя сложи върху тях ръка, сякаш искаше да го приспи. Обхвана го нега, като същевременно се почувства и по-зле. В действителност така и беше. Настана нощ, а заедно с нея и температурата му се повиши, затова той не можеше да заспи и следеше с поглед всяко движение на Лигия. Понякога изпадаше в полусън, в който виждаше и слушаше всичко, що ставаше около него, но в който действителността се смесваше с трескаво бълнуване.

Струваше му се, че в някакво си старо и запустяло гробище се издига светилище във вид на кула, където Лигия е жрица. Той не снемаше от нея очи, а я гледаше на върха на кулата с лютия в ръка, цяла в сияние, подобна на ония жрици, които нощем пеят химн в чест на луната и каквито беше виждал на Изток. Сам той се изкачваше с голямо усилие по виещите се стълби, за да я отвлече, а след него пълзеше Хилон, който тракаше със зъби от ужас и повтаряше: „Не върши това, господарю, тя е жрица и Той ще отмъсти за нея…“

Виниций не знаеше кой е тоя „Той“, но разбираше, че отива да извърши светотатство и почувства необикновен страх. Когато дойде до балюстрадата, заобикаляща върха на кулата, редом с Лигия застана внезапно апостолът със сребърната брада и каза: „Не вдигай срещу нея ръка, защото тя принадлежи на мене.“ Като изрече това, той тръгна заедно с нея по светлата ивица лунна светлина, сякаш по път към небето, а Виниций, прострял ръце към тях, започна да ги моли да го вземат със себе си.

В този момент той се събуди, опомни се и се огледа. Огънят на високо огнище гореше вече по-слабо, но все още хвърляше достатъчно светлина; всички седяха край огъня и се топлеха, понеже нощта беше хладна, а стаята доста студена. Виниций виждаше как дъхът им излиза от устата като пара. В средата седеше апостолът, до коленете му на ниско столче Лигия, по-нататък Главк, Крисп, Мириам, а накрая от едната страна Урс, от другата Назарий, син на Мириам, младо момче с чудно хубаво лице и черни коси, които се спускаха на рамената му.

Лигия слушаше с вдигнати към апостола очи; всички глави бяха обърнати към него, а той говореше нещо полугласно. Виниций го гледаше със суеверен страх, малко по-малък от оня, какъвто изпитваше, докато бълнуваше. Мина му през ума, че докато е бълнувал, може би е отгатнал истината и че тоя побелял пришълец от далечни краища наистина му отнема Лигия и я води някъде по незнайни пътища. Беше уверен също, че старецът говори за него, а може би ги и съветва как да го разделят с нея, защото на Виниций му се струваше невъзможно да се говори сега за друго, затова напрегна цялото си внимание и започна да се вслушва в думите на Петър.

Но той се беше излъгал — апостолът говореше пак за Христа.

„Те живеят само с това име“ — помисли Виниций.

Старецът разказваше за залавянето на Христа:

— Дойде отред войници и слуги на първосвещениците, за да го хванат. Когато Спасителя ги попита кого търсят, те отговориха: „Исуса Назарянина!“ А като им рече: „Аз съм!“ — паднаха на земята и не смееха да вдигнат ръка срещу него, и едва след втория въпрос го хванаха.

Апостолът спря, простря ръце към огъня и каза:

— Нощта беше студена както сега, но сърцето ми закипя, та извадих меча да го защитя и отсякох ухото на слугата на първосвещеника. Бих го защищавал повече от собствения си живот, ако не ми беше казал: „Сложи ножа в ножницата. Нима не трябва да изпия чашата, която ми поднася моят отец?…“ Тогава го хванаха и вързаха…

Като каза това, сложи ръце на челото си и млъкна, желаейки да намали силата на спомените си при по-нататъшния разказ. Но Урс не можа да се въздържи, скочи, разрови огъня в огнището с машата така, че той заискри като златен дъжд и пламна по-силно, след това седна и извика:

— А, ако бях аз… бих… па после да беше станало, каквото ще.

Но Лигия сложи пръст на устните си и той изведнъж млъкна. Дишаше дълбоко и се виждаше, че е възмутен до дъното на душата си и макар че беше винаги готов да целува нозете на апостола, не можеше да се помири с тази негова постъпка. Ако някой би дръзнал в негово присъствие да вдигне ръка срещу Спасителя, ох, късове щяха да хвърчат и от войниците, и от слугите на първосвещениците… При тази мисъл само, а също от скръб и от душевно вълнение очите на Урс се напълниха със сълзи и той помисли, от една страна, че не само би защитил Спасителя, но би повикал на помощ и лигийците, а от друга, че ако стореше това, би проявил спрямо него непослушание и би попречил на изкуплението на света.

Затова той не можеше да сдържи сълзите си.

След малко Петър махна ръце от челото си и започна да разказва по-нататък, но отново полусън налегна Виниций. Това, което чу сега, се смесваше с онова, което апостолът разказваше миналата нощ в Остриан — деня, когато Христос се появил на брега на Тивериадското езеро. Той виждаше просторната водна шир, на нея рибарска лодка и в лодката Петър и Лигия. Самият той плуваше с всички сили след тях, но болката в счупената ръка му пречеше да ги стигне. Буря плискаше в очите му вълни, а той потъваше и викаше с умолителен глас за спасение. Тогава Лигия падна на колене пред апостола, а той обърна лодката и протегна към него веслото. Виниций се хвана, с тяхна помощ се качи в лодката и падна на дъното й.

После му се стори, че е станал и вижда множество хора да плуват след лодката.

Вълните заливаха с пяна главите им; някои показваха из бездната само ръцете си, а Петър спасяваше един след друг потъващите и ги вземаше в лодката, която се разширяваше като по чудо. Скоро я изпълниха цели тълпи, големи като ония в Остриан, а и още по-големи…

Виниций се чудеше как можаха да се съберат в нея и се страхуваше, че ще потънат. Лигия обаче го успокояваше и му показваше някаква светлина на далечния бряг, към който плуваха. Тук кошмарите на Виниций отново се смесиха с онова, което беше чул в Остриан от устата на апостола за това как се появил Христос край езерото. Сега той съгледа в оная крайбрежна светлина някаква фигура, към която Петър направляваше лодката. И колкото повече се приближаваха към нея, толкова повече бурята утихваше, водната шир ставаше по-гладка, а сиянието по-голямо. Тълпите запяха химн, изпълнен с благост, въздухът бе наситен с нардово ухание; водата отразяваше цветовете на небесната дъга, от дъното сякаш прозираха лилии и рози; най-после лодката допря леко гръд о пясъка. Лигия го хвана за ръката и каза: „Ела, ще те заведа!“ И го поведе към сиянието.

 * * *

Виниций отново се събуди, но виденията му изчезваха бавно, затова той не се върна веднага към действителността. Известно време след това все още му се струваше, че се намира край езерото и че го заобикалят тълпи, сред които, без да знае защо, търсеше Петроний и се чудеше, че не може да го намери. Пламъкът на огнището, край което нямаше вече никого, го свести напълно. Маслинените главни тлееха бавно под червената пепел, цепениците от пинии, скоро хвърлени в жаравата, стреляха ярки огнени езици; и в тоя блясък Виниций видя Лигия. Тя седеше близо до леглото му.

Видът й го покърти дълбоко. Спомни си, че миналата нощ тя прекара в Остриан и целия ден помагаше около него, а сега, когато всички бяха отишли да почиват, само тя единствена бдеше до леглото му. Лесно можеше да се види, че е изморена, тъй като седеше неподвижно и очите й бяха затворени. Виниций не знаеше дали тя спи, или е потънала в мисли. Той гледаше профила й, гледаше спуснатите й клепачи и сложените й на коленете ръце; в езическата му глава бавно започна да се ражда мисълта, че наред с голата, самонадеяна и горда със своите форми гръцка и римска красота на света съществува и друга, нова, чудно чиста, одухотворена.

Не се решаваше да я нарече християнска, но мислейки за Лигия, не можеше да я отдели от нейното учение. Той дори се досети, че ако сега, когато всички други почиват, единствена Лигия, която той беше обидил, бди над него, то е именно затова, че така повелява нейното учение.

Тази мисъл го учуди, но в същото време му беше и неприятна. Той предпочиташе Лигия да постъпва така от любов към него, заради лицето му, заради очите му, заради стройното му телосложение, с една дума, заради всичко онова, поради което неведнъж се бяха обвивали около шията му снежни ръце на гъркини и римлянки.

Веднага обаче почувства, че ако тя беше като другите жени, нещо у нея щеше да му липсва. Тогава той се зачуди и сам не знаеше какво става с него, понеже забеляза, че и в душата му се зараждат някакви нови чувства и нови желания, чужди на света, в който живееше досега.

Тя отвори очи и като видя, че Виниций я гледа, приближи се до него и каза:

— При тебе съм.

А той отговори:

— Видях насън твоята душа.

>> IV

На другия ден рано Виниций се събуди отслабнал, но нямаше треска и температура. Стори му се, че го пробуди шепот от разговор, ала когато отвори очи, Лигия не беше при него, само Урс, наведен край огнището, ровеше сивата пепел и търсеше под нея жарава; като намери, започна така да раздухва въглените, сякаш вършеше това не с уста, а с ковашки мях. Като си спомни, че вчера тоя човек удуши Кротон, Виниций го загледа с любопитство на истински гладиатор в неговия исполински гръб, подобен на гърба на циклоп, и в могъщите му като стълбове бедра.

„Благодаря на Меркурий, че не ми изви врата — помисли си той. — Кълна се в Полукс! Ако и другите лигийци са като него, тогава дунавските ни легиони ще имат с тях сериозна работа!“

И той извика:

— Хей, робе!

Урс вдигна глава от огнището, усмихна се почти приятелски и каза:

— Да ти даде бог добър ден и добро здраве, господарю, но аз съм човек свободен, а не роб.

Тия думи доставиха известно удоволствие на Виниций, който желаеше да разпита Урс за родината на Лигия, защото разговорът със свободен човек, макар и прост, по-малко оскърбяваше неговото римско и патрицианско достойнство, отколкото разговорът с роб, когото нито законът, нито обичаят признаваха за човек.

— Ти не си ли роб на Авъл? — попита той.

— Не, господарю, аз служа на Калина, както служих и на майка й, но доброволно.

Урс отново наведе глава над огнището, за да раздуха въглените, където предварително беше сложил дърва, а след това пак я вдигна и каза:

— У нас роби няма.

Но Виниций попита:

— Къде е Лигия?

— Току-що излезе, а аз трябва да приготвя закуска за тебе, господарю. Тя бдеше над теб цяла нощ.

— Защо ти не я смени?

— Защото тъй искаше, а аз съм длъжен да я слушам.

Очите му се помрачиха, след малко той добави:

— Ако не я слушах, ти, господарю, нямаше да си жив.

— Съжаляваш ли, че не ме уби?

— Не, господарю. Христос е заповядал да не убиваме.

— А Атацин? А Кротон?

— Другояче не можех — измърмори той.

И започна да гледа сякаш със съжаление ръцете си, останали очевидно езически, макар душата му да бе приела кръщение.

След това той сложи гърнето на огнището, клекна край него и впери замислен поглед в пламъка.

— Вината е твоя, господарю — каза най-сетне той, — защо вдигна ръка срещу нея, срещу една царска дъщеря?

Отначало у Виниций пламна гордостта, като си помисли, че един простак и варварин не само смее да разговаря с него така свободно, но и го упреква. Към всички необикновени и невероятни неща, които беше видял от миналата нощ насам, се прибави още едно. Но понеже беше слаб и нямаше под ръка роби, а главно защото искаше да научи подробности за живота на Лигия, той се овладя.

Като се успокои, започна да разпитва за войната на лигийците с Ваний и свебите.

Урс разказваше с желание, но не каза нещо повече от това, което Авъл Плавций беше разправял вече на Виниций. Урс не беше участвал в битката, понеже беше придружавал заложничките до лагера на Ателий Хистер. Той само знаеше, че лигийците победили свебите и язигите, но техният вожд и крал паднал от стрелата на един язиг. Веднага след това получили известие, че семноните запалили горите на границата, затова бързо се върнали да отмъстят за обидата, а заложничките останали у Ателий, който заповядал да им отдават царски почести. По-късно майката на Лигия починала. Римският вожд не знаел какво да прави с детето. Урс искал да се върне с него в родината си, но пътят бил опасен — имало много зверове и диви племена; но когато дошло съобщение, че някакви лигийски пратеници се намират при Помпоний, за да му предложат помощ против маркоманите, Хистер ги изпратил при Помпоний. При него те узнали, че не е имало никакви пратеници — и Урс с Лигия останали в лагера, откъдето Помпоний ги отвел в Рим, а след триумфалното завръщане дал царското дете на Помпония Грецина.

Виниций познаваше тоя разказ с изключение на няколко подробности само, но слушаше, защото на неговата безгранична родова гордост беше приятно, че очевидец подчертаваше царския произход на Лигия. Като царска дъщеря тя можеше да вземе в двора на цезаря високопоставено място, като дъщерите на най-знатните семейства, при това народът, на който баща й бил владетел, досега никога не е воювал с Рим; макар и варварски, този народ можеше да бъде опасен, понеже според твърдения на самия Ателий Хистер разполагаше с безбройна рат.

В същност Урс напълно потвърди това твърдение, като на Винициевия въпрос за лигийците отговори:

— Живеем в горите, но имаме толкова много земя, че никой не знае къде е краят на леса, а в него има много народ. В гората има и дървени градове, пълни с големи богатства, тъй като всичко, що семноните, маркоманите, вандалите и квадите заграбват по света, ние им го отнемаме. Те не смеят да ни нападнат, а само когато вятърът духа откъм тях, палят горите ни. Но ние не се страхуваме нито от тях, нито от римския цезар.

— Боговете са дали власт на римляните над земята — каза сурово Виниций.

— Боговете са зли духове — отговори Урс простичко, — а където няма римляни, там няма и господство.

Той притъкна огъня и рече сякаш на себе си:

— Когато цезарят взе Калина в своя двор, аз помислих, че може би ще бъде оскърбена и исках да ида там в горите, за да изпратя лигийците на помощ на царската дъщеря. Лигийците бяха тръгнали към Дунава, защото са добър народ, макар че са езичници. Ех, бих им занесъл аз „добра новина“. Но когато Калина се върне при Помпония, аз и без това ще й се поклоня и ще я помоля да ми позволи да ида там, защото Христос се е родил далеч от тях и те не са и чули за него… Той е знаел по-добре къде е трябвало да се роди; но ако беше дошъл на света у нас, в горите, сигурно нямаше да го мъчим, а щяхме да отгледаме младенеца и да се грижим никога да не му липсва нито дивеч, нито гъби, нито боброви кожи, нито кехлибар. Каквото пък щяхме да заграбим от свебите или маркоманите, щяхме да даваме нему, за да живее в богатство и удобство.

Като каза това, той сложи съда със супата за Виниций на огъня и млъкна. Мисълта му явно блужда известно време по лигийските пущинаци, а когато супата завря, сипа я в плоска паница, изстуди я и каза:

— Господарю, Главк ни съветваше да движиш колкото може по-малко дори здравата си ръка, затова Калина ми заповяда да те храня.

Лигия заповядала! Против това не можеше да се възрази. Виниций и не помисли да се противопостави на нейната воля, сякаш тя беше дъщеря на цезаря или богиня; той не каза нито дума, а Урс, седнал край леглото му, започна да гребе с малка чаша от супата и да я поднася към устата му. Той вършеше това толкова грижливо и с такава благородна усмивка в сините си очи, че Виниций не вярваше на очите си; възможно ли е Урс да е същият онзи титан, който вчера удуши Кротон, връхлетя върху него като буря и щеше да го разкъса, ако Лигия не се беше смилила. Сега за пръв път в живота си младият патриций се замисли над онова, което ставаше в душата на един прост човек, слуга и варварин.

Урс обаче беше колкото грижлива, толкова и несръчна бавачка. Чашата се губеше в неговите херкулесовски пръсти, така че за устните на Виниций не оставаше място. След няколко несполучливи опита исполинът разтревожен каза:

— Е, по-лесно е да измъкнеш жубър от леговището.

Безпокойството на лигиеца беше забавно на Виниций, а още по-интересно за него беше това, което Урс каза. Виниций беше виждал в цирковете страшни жубри, докарани от северните пущинаци; на лов за жубри отиваха най-храбрите бестиарии със страх; по големина и сила те отстъпваха само на слона.

— Нима ти си се опитвал да ловиш такива зверове за рогата? — попита Виниций учудено.

— Докато не бях живял двайсет зими, страхувах се — отвърна Урс, — но после ми се е случвало.

И отново започна да храни Виниций още по-несръчно, отколкото преди.

— Трябва да помоля Мириам или Назарий — рече той.

В това време иззад завесата се показа бледото лице на Лигия.

— Сега ще ти помогна — каза тя.

След малко тя излезе от кубикулума. Сигурно беше се приготвяла да спи, защото беше облечена само в тясна затворена туника, наричана от древните капуциум, а косите й падаха свободно. Виниций, чието сърце заби по-силно, когато тя дойде, започна да я мъмри, че досега не е помислила за сън, а тя му отговори весело:

— Тъкмо исках да легна, но най-напред ще отменя Урс.

Тя взе чашата, седна на края на леглото и започна да храни Виниций, който веднага се почувства спокоен и щастлив. Когато се навеждаше над него, лъхваше го топлината на тялото й, разпуснатите й коси падаха върху гърдите му, а той бледнееше от вълнение, но в зашеметяването и порива на страстта той чувстваше, че за него тя е най-скъпото и обожавано същество и в сравнение с нея целият свят е нищо. По-рано той я желаеше, а сега започна да я обича с цялото си сърце. Преди и в живота, и в чувствата си той беше като всички съвременни нему хора — заслепен, безогледен егоист, който се интересува само от собствената си личност; от тоя миг започна да се интересува и от Лигия.

След малко се отказа от яденето и при все че нейното присъствие му доставяше неизразима наслада, каза:

— Достатъчно. Иди си почини, моя божествена.

— Не ме наричай така — отговори тя. — Не бива да слушам това.

После му се усмихна и му каза, че се е разсънила, че не е уморена и че няма да отиде да почива, докато не дойде Главк. Той слушаше думите й като музика, сърцето му биеше все по-силно, изпълваше се с все по-голям възторг, с все по-голяма благодарност, а умът му се мъчеше да намери израз на тая благодарност.

— Лигия — каза той след кратко мълчание, — по-рано аз не те познавах. Сега разбирам, че съм искал да дойда при теб по крив път, затова ти казвам: върни се при Помпония Грецина и бъди сигурна, че никой няма да вдигне ръка срещу теб.

Лицето й изведнъж помръкна.

— Колко щастлива щях да бъда — отвърна тя, — ако можех поне отдалеч да я видя, но вече не мога да се върна при нея.

— Защо? — попита Виниций учудено.

— Ние, християните, знаем от Актея какво става в Палатин. Нима не си чул, че наскоро след моето бягство, преди да замине за Неапол, цезарят повикал Авъл и Помпония, мислейки, че те са ми помогнали да избягам, и ги заплашил с гнева си. За щастие Авъл можал да му отговори: „Господарю, ти знаеш, че от устата ми никога не е излизала лъжа; заклевам ти се, не сме й помогнали да избяга и както ти, тъй и ние не знаем какво е станало с нея.“ Цезарят повярвал, а после и забравил. По съветите пък на по-старите аз не писах на майка си къде съм, за да може смело да отговаря, че не знае нищо за мен. Ти може би не разбираш това, Виниций, но на нас не ни е позволено да лъжем дори и тогава, когато става въпрос и за човешки живот. Такова е нашето учение, към което искаме да склоним всички сърца; ето защо не съм виждала Помпония, откакто напуснах къщата й; от време на време само до нея са достигали слухове, че съм жива и в безопасност.

Тук тя се нажали, очите й се изпълниха със сълзи, но скоро се успокои и каза:

— Зная, че и Помпония тъгува за мене, но ние имаме утеха, каквато другите нямат.

— Да — отговори Виниций, — вашата утеха е Христос, но аз не разбирам това.

— Погледни ни: за нас няма раздяла, няма болести, няма страдания; ако ни сполетят, те се превръщат в радост. И самата смърт, която за вас е край на живота, за нас е само начало и смяна на едно нищожно щастие с по-добро, по-малкото спокойствие с по-голямо — вечно. Помисли и ще разбереш какво е нашето учение, щом като ни повелява да бъдем милосърдни към враговете, забранява лъжата, очиства душите ни от гняв и ни обещава вечно щастие след смъртта.

— Това чух в Остриан и видях как постъпихте с мен и с Хилон, но когато помисля за това, и досега ми се струва, че е сън и че не бива да вярвам на ушите и на очите си. Но ти ми отговори на друг въпрос: щастлива ли си?

— Да! — отговори Лигия. — Вярвам в Христа и не мога да не бъда щастлива.

Виниций я погледна, сякаш това, което тя каза, беше недостойно за човешкия разум.

— Не би ли искала да се върнеш при Помпония?

— Искам с цялата си душа и ще се върна, ако волята божия бъде такава.

— Аз ти казвам: върни се, кълна ти се в моите лари, че няма да вдигна срещу тебе ръка.

Лигия се замисли, а след това отговори:

— Не. Не мога да изложа близките си на опасност. Цезарят не обича рода на Плавций. Ако се върна — ти знаеш как робите разнасят в Рим всяка новина, — ще се разчуе из града и Нерон ще се научи от своите роби. Той веднага ще накаже семейството на Авъл или пък най-малкото ще ме вземе обратно.

— Да — каза Виниций, свил вежди, — не може. Той би го сторил само за да докаже, че неговата воля трябва да бъде изпълнена. Вярно е, че те е забравил или пък не е искал въобще да мисли, смятайки, че не нему, а на мене е нанесена обидата. Възможно е… като те отнеме от Авъл… да те даде на мен, а аз пък ще те върна на Помпония.

Тя го попита тъжно:

— Виниций, би ли искал да ме видиш пак в Палатин?

— Не. Имаш право. Приказвах като глупак! Не!

И изведнъж сякаш бездънна пропаст зина пред него. Той беше патриций, беше военен трибун, беше влиятелен човек, но над всички сили на тоя свят, към който принадлежеше и той, стоеше един луд, чиято воля и злоба никой не можеше да предвиди.

Да не се страхуват от него и да не държат сметка за него, можеха само такива като християните, за които целият този свят, разлъката с него, страданията и самата смърт дори не значеха нищо. Всички други трябваше да треперят пред цезаря. Целият ужас на страшното време, в което живееха, разкри пред Виниций чудовищните си размери. Той не можеше да върне Лигия на Авъл от страх да не би изродът да си я спомни и да излее върху нея гнева си; по същата причина той не можеше да я вземе за жена, защото щеше да напакости и на нея, и на себе си, и на Авъл. Достатъчно беше цезарят да е в лошо настроение само един миг, за да погуби всички. За пръв път в живота си Виниций почувства, че или светът трябва да се промени и прероди, или животът ще стане напълно непоносим. Той разбра и онова, което само преди един миг беше за него още неясно, че в такива времена само християните могат да бъдат щастливи.

Обхвана го непоносима скръб, защото разбра и това, че той сам обърка живота на Лигия и че сега почти няма изход. И под влияние на тази скръб заговори:

— Ти знаеш ли, че си по-щастлива от мен? В беднотията и в тази единствена стая сред прости хора имаш своето учение и своя Христос, а аз имам само тебе и ако те нямаше, щях да бъда последният бедняк, който няма нито покрив, нито хляб. За мен ти си по-скъпа от целия свят. Търсех те, защото не можех да живея без теб. Не исках нито пиршества, нито можех да спя. Ако не беше надеждата, че ще те намеря, щях да се пробода с меча. Страхувам се обаче от смъртта, защото после не бих имал възможност да те виждам. Казвам ти самата истина, без теб не мога да живея и досега живях само с надеждата, че ще те намеря и видя. Помниш ли нашия разговор у Авъл? Веднъж ти ми нарисува риба на пясъка, а аз не разбрах какво значи това. Помниш ли как играехте на топка? Още тогава те обичах повече от живота си и ти започна да се досещаш, че те обичам… Дойде Авъл, изплаши ни с Либитина и прекъсна разговора ни. Когато се сбогувахме, Помпония каза на Петроний, че бог е един, всемогъщ и милостив, но тогава на нас и на ум не ни дойде, че вашият бог е Христос. Нека той те даде на мене и аз ще го обикна, макар да ми се струва, че е бог на робите, на чужденците и на сиромасите. Ти седиш при мене и мислиш само за него. Мисли и за мен, иначе ще го намразя. За мене ти си единственото божество. Благословен е твоят баща и майка ти, благословена е земята, която те е родила. Бих искал да прегърна нозете ти и да ти се моля, да ти отдам почести, да ти принеса жертва, да ти се поклоня ти, триж божествена! Ти не знаеш и не можеш да знаеш как те обичам…

Като каза това, той изтри бледото си чело с ръка и затвори очи. Неговата натура не познаваше прегради нито в гнева, нито в любовта. Той говореше с въодушевлението на човек, който е престанал да се владее и който не признава граници нито за думите си, нито за любовта си. Говореше обаче искрено, думите се изтръгваха от глъбините на душата му.

Чувстваше се, че болката, възторгът, страстта и обожанието, насъбрали се в гърдите му, най-после бликнаха в неудържим поток от думи. На Лигия думите му се сториха богохулство, а сърцето й започна да бие, сякаш искаше да разкъса туниката, стегнала гърдите й. Тя не можеше да надвие състраданието, което изпитваше към него и към мъката му. Трогна я уважението, с което той говореше. Чувстваше, че я обичат и обожават безгранично; тя чувстваше, че тоя непреклонен и опасен човек сега й принадлежи духом и телом като роб, а съзнанието за неговата покорност и за нейната собствена сила я изпълни с щастие. За миг спомените й оживяха. За нея той беше отново оня великолепен и красив като езически бог Виниций, който й говореше в дома на Авъл за любовта и пробуждаше като от сън полудетинското й сърце; той беше същият оня, чиито целувки още усещаше върху устните си и от чиито обятия я грабна Урс в Палатин, сякаш я изтръгна от пламък. Едва сега с тоя израз на възторг и болка върху орловото му лице, с бледо чело и благороден поглед, ранен, сломен от любов, обичащ, пълен с обожание и покорство, той й изглеждаше такъв, какъвто тя искаше да бъде винаги и какъвто би го обикнала с цялата си душа; сега той й се струваше по-скъп от всеки друг път.

Тя веднага разбра, че може би ще дойде момент, когато любовта му ще я обземе и ще я отнесе като вихър; разбрала това, тя изпита чувството, което и той бе изпитал преди малко, чувството, че стои на ръба на пропастта. Затова ли напусна дома на Авъл? Затова ли се спаси, като избяга? Затова ли толкова време се кри в бедните квартали на града?

Кой беше тоя Виниций? Августиан, войник и придворен на Нерон! Нима той не участваше в неговите оргии и безумства? Доказателство за това беше онова пиршество, което Лигия не можеше да забрави; нима той не ходеше заедно с другите в храмовете и не принасяше жертва на езическите богове, в които може би и не вярваше, а им отдаваше почести по задължение. Нима той не я преследваше, за да я направи своя робиня, своя любовница и заедно с това да я въвлече в оня ужасен свят на разкош, удоволствия, на престъпления и безчинства, които предизвикват божия гняв и отмъщение. Наистина той изглеждаше променен, но нали току-що сам й каза, че ако тя мисли за Христос повече, отколкото за него, е готов да го намрази. На Лигия се стори, че самата мисъл за каквато и да е друга обич, освен за обичта към Христа, е грях към него и към неговото учение; и когато почувства, че в дъното на душата й могат да се пробудят други чувства и желания, обхвана я тревога за собственото й бъдеще и за собственото й сърце.

В тоя момент на душевно терзание влезе Главк, за да навести болния и да разбере как е здравето му. По лицето на Виниций мигновено се отрази гняв и нетърпение.

Разсърди се, че прекъснаха разговора му с Лигия, и когато Главк започна да му задава въпроси, той отговаряше едва ли не с презрение. Наистина той скоро се овладя, но ако Лигия все още имаше някакви илюзии, че онова, което е чул в Остриан, е повлияло на суровата му натура, сега те трябваше да изчезнат. Той се беше променил само по отношение на нея и освен това единствено чувство в гърдите му беше останало неговото вълчо сърце на истински римлянин, сурово и егоистично както някога, неспособно да почувства не само изпълненото с благост християнско учение, но и признателност.

Най-после тя излезе, изпълнена със скръб и безпокойство. В молитвите си по-рано тя принасяше в жертва на Христа своето спокойно, чисто като сълза сърце. Сега това спокойствие беше нарушено. В цветето се е вмъкнал отровен червей и беше започнал да го гризе. И сънят дори не й донесе успокоение въпреки двете нощи, прекарани в безсъние.

Присъни й се, че в Остриан Нерон начело на свита августиани, вакханки, корибанти и гладиатори тъпче с колесницата си, окичена с рози, множество християни, а Виниций я хваща за рамената, дърпа я в квадригата и притискайки я до гърдите си, шепне: „Ела с нас.“

>> V

От тоя момент тя все по-рядко се мяркаше в общата стая и все по-рядко се доближаваше до леглото му. Но спокойствието й не се връщаше. Тя виждаше, че Виниций я следи с умолителен поглед, че чака всяка нейна дума като благоволение, че страда и не смее да се оплаче, за да не я отблъсне, че тя е неговото здраве и радост, и тогава сърцето й се изпълваше със състрадание. Тя скоро разбра, че колкото повече се стараеше да го избягва, толкова по-голяма жалост я изпълва и чувствата й към него стават по-нежни и по-силни. Спокойствието й я напусна. Понякога си казваше, че трябва да бъде постоянно при него — първо, затова, че божественото учение повелява да плащаме за злото с добро, и, второ, че като разговаря с него, може би ще го привлече към това учение. Съвестта й обаче подсказваше, че се самоизлъгва и че към него я привлича не друго, а неговата, любов и обаяние. Така тя живееше в непрекъснато терзание, което от ден на ден се засилваше. Понякога й се струваше, че е омотана в някаква мрежа, че желае да я разкъса, но все повече и повече се заплита в нея. Най-после трябваше да признае пред себе си, че й е необходимо да го вижда всеки ден, гласът му й беше станал по-мил и тя трябваше да се бори с всички сили с изкушението да остане до леглото му. Когато се доближаваше до него и лицето му светваше, радост изпълваше сърцето й. Веднъж забеляза следи от сълзи по ресниците му и за пръв път в живота си помисли, че тя може да ги изсуши с целувка, а после, изплашена от тая мисъл и изпълнена със самопрезрение, плака през цялата следваща нощ.

Той беше търпелив, сякаш беше се заклел да изтърпи всичко. Когато очите му пламваха от нетърпение, своеволие и гняв, веднага се сдържаше, а после я гледаше с тревога, сякаш искаше от нея прошка. Това още повече засилваше чувството й към него.

Тя никога не бе предполагала, че може да бъде обичана така и при тая мисъл се чувстваше и виновна, и щастлива. Виниций също се измени напълно. В разговорите му с Главк имаше по-малко надменност. Често си мислеше, че и този нещастен лекар-роб, и чужденката, старицата Мириам, която го окръжава с толкова грижи, и Крисп, винаги унесен в молитви, и те са хора. Чудеше се на подобни мисли — те обаче го спохождаха. Той обикна Урс, защото с него можеше да разговаря за Лигия; и наистина разговаряше по цели дни. В разказите си исполинът беше неуморим. Оказваше на болния най-обикновени услуги и също се привърза към него. За Виниций Лигия беше все още същество, принадлежащо към друг свят, по-висш, отколкото другите, които я заобикаляха. Той започна да се вглежда в простите и бедни хора — нещо, което никога в живота си не бе вършил — и в тях откриваше черти, достойни за уважение, чието съществуване никога по-рано не беше подозирал.

Не можеше да търпи само Назарий, защото му се струваше, че младият момък се осмелява да обича Лигия. Дълго той сдържаше своето негодувание, но веднъж, когато Назарий донесе на девойката два пъдпъдъка, купени на пазара със спечелени от него пари, у Виниций се пробуди потомъкът на квиритите, за когото чужденецът е по-незначителен и от най-нищожния червей. Като чу Лигия да му благодари, той страшно пребледня, а когато Назарий излезе да донесе вода за птиците, каза:

— Лигия, как можеш да търпиш и да позволяваш да ти поднася подаръци? Нима не знаеш, че гърците наричат сънародниците му еврейски кучета?

— Не зная как ги наричат гърците — отговори тя, — но зная, че Назарий е християнин и мой брат.

Като каза това, го погледна с учудване и скръб, защото вече беше отвикнала от такива негови постъпки. Виниций стисна зъби, за да не й каже, че той би заповядал да набият с пръчки до смърт тоя неин брат или пък би го изпратил на село да копае като компедитус сицилийските му лозя. Но обузда гнева си и се сдържа, а след малко каза:

— Прости ми, Лигия. За мене ти си царска дъщеря и осиновено от Плавций дете.

Той до такава степен надви себе си, че когато Назарий отново влезе в стаята, обеща да му подари, след като се върне във вилата си, няколко пауна или фламинго, които пълнеха градините му.

Лигия разбра колко усилия му струва една такава победа над неговото собствено аз. И колкото по-често той вършеше това, толкова повече сърцето й се привързваше към него. Но заслугата му към Назарий беше по-малка, отколкото тя предполагаше. Виниций можеше да му се разсърди, но не и да ревнува. В неговите очи синът на Мириам не беше нещо повече от куче, при това беше още и дете, което, дори и да обичаше Лигия, обичаше я несъзнателно и покорно. Младият трибун преживя голяма вътрешна борба, за да се примири, макар и мълчаливо, с преклонението на тия хора пред името на Христос и неговото учение. И в душата на Виниций ставаха странни неща. Все пак това беше учението, което изповядваше Лигия, само заради това той беше готов да го признае.

После, колкото повече оздравяваше, колкото по-добре си припомняше всичко, което беше станало след оная нощ в Остриан, и всички мисли, появили се в главата му, толкова повече се учудваше на това учение, чиято свръхестествена сила прераждаше човешките души. Той виждаше, че в него има нещо необикновено, нещо което дотогава не е съществувало в света, и чувстваше, че ако то обхване целия свят, ако всели в него любовта и милосърдието си, ще настане навярно епоха, подобна на оная, когато не Юпитер, а Сатурн е управлявал света. Не смееше да се съмнява нито в свръхестествения произход на Христа, нито в неговото възкресение, нито пък в другите чудеса. На очевидците, които разказваха това, можеше да се вярва, защото те толкова се отвращаваха от лъжата, та не можеше да се допусне, че разправят измислици. Най-сетне римският скептицизъм си позволяваше да не вярва в боговете, но вярваше в чудеса.

Виниций стоеше пред лицето на някаква чудна загадка, която не умееше да разреши. От друга страна, цялото това учение му се струваше толкова противоречащо на съществуващия ред, толкова неприложимо в живота и толкова безумно, като никое друго.

Според него хората в Рим и в целия свят можеха да са лоши, но редът на нещата беше добър. Ако цезарят например беше честен човек, ако сенатът се състоеше не от подли развратници, а от хора като Тразеа, тогава какво повече можеше да се желае? Нали римският свят и римското управление са добри неща, а неравенството между хората — разумно и справедливо. А това учение, според схващанията на Виниций, искаше да разруши всякакъв ред, всякакво управление и да премахне всякакви различия. Какво би станало тогава с римското владичество и римската държава? Беше невъзможно римляните да престанат да господстват или пък да признаят цялото това стадо от подчинени народи за равни на себе си. Това вече не се побираше в главата на патриция.

Това учение беше противно на всичките му представи и навици, противно беше на характера му и на схващанията му за живота. Той съвсем не можеше да си представи как би съществувал, ако го приемеше. Страхуваше се от него, учудваше му се, но не можеше да го приеме, защото цялата му натура се потърсваше. Най-после разбра, че то именно го разделя от Лигия и когато мислеше за това, ненавиждаше го от цялата си душа.

Все пак той съзнаваше, че това учение придаваше на Лигия оная изключителна и неизразима хубост, която беше породила в сърцето му не само любов, но и уважение, не само страст, а и обожание, а от Лигия създаде най-скъпото за него същество на света. И тогава отново му се искаше да обича Христа. Ясно разбираше, че трябваше или да го обикне, или да го намрази, но не можеше да остане равнодушен, не можеше. Сякаш две насрещни вълни го тласкаха, двоумеше се, чувствата му се раздвояваха. Той не можеше да избере и свеждаше глава, мълком почиташе тоя неразбираем за него бог само защото беше бог на Лигия.

Лигия виждаше какво става в него: тя виждаше как той се пречупва, виждаше как природата му отхвърляше това учение и ако, от една страна, това страшно я измъчваше, от друга, чувствата и на състрадание, на милост и благодарност към онова мълчаливо уважение, което той проявяваше към Христа, привличаха сърцето й с непреодолима сила.

Тя си спомни за Помпония Грецина и за Авъл. За Помпония извор на непрестанна тъга и непресъхващи сълзи беше мисълта, че след смъртта не ще срещне Авъл. Сега Лигия разбираше по-добре тая скръб и тая болка. И тя бе намерила скъпо същество, но ги очакваше вечна разлъка. Наистина понякога се самоизмамваше, че душата му все още ще се разтвори за Христовата правда, но тия илюзии не продължиха много. Тя вече го познаваше и го разбираше твърде добре. Виниций — християнин! Тези две понятия не можеха да се поберат заедно в нейната неопитна глава. Щом разсъдливият и уравновесен Авъл не стана християнин под влияние на мъдрата и добродетелна Помпония, как можеше тогава Виниций да стане? На тоя въпрос отговор нямаше или по-скоро имаше само един: за Виниций нямаше нито надежда, нито спасение.

Лигия забеляза с уплаха, че гибелната присъда, която виси над него, вместо да я отблъсва, прави го още по-скъп за нея поради непреодолимото чувство на състрадание.

Понякога я обхващаше желание да говори с него искрено за тъмното му бъдеще. Но веднъж, когато седна при него и му каза, че вън от християнското учение няма живот, той се привдигна на здравата си ръка, защото вече имаше повече сили, сложи главата си на коленете й и каза: „Ти си животът!“ Тогава дъхът замря в гърдите й и самообладанието я напусна и някакъв трепет на наслада я прониза от краката до главата. Хвана главата му за слепите очи и се помъчи да го изправи, но самата тя така се наведе към него, че с устни докосна косите му — и един миг те останаха така упоени, като се бореха със себе си и любовта, която ги тласкаше един към друг.

Най-после Лигия стана и избяга, почувствала огън в кръвта си и замайване. Това беше последната капка, от която преля препълнената чаша. Виниций не се досещаше колко скъпо ще заплати за тоя щастлив миг, но Лигия разбра, че сега самата тя се нуждае от спасение. Следващата нощ тя прекара в безсъние, в сълзи и молитви, със съзнанието, че не е достойна да се моли и че не може да бъде чута. На другата сутрин излезе рано от кубикулума, повика Крисп в градинската беседка, покрита с бръшлян и повехнал повет, разкри му цялата си душа и го помоли да й разреши да напусне дома на Мириам, защото сама не вярва вече на себе си и не може да победи в сърцето си любовта към Виниций.

Старият Крисп, винаги унесен в религиозен екстаз, се съгласи да напуснат дома на Мириам, но не намери думи да прости нейната греховна според него любов. При мисълта, че Лигия, която той покровителстваше от момента на бягството й, която беше обикнал и утвърдил във вярата и на която до тоя момент гледаше като на бяла лилия, израсла на почвата на християнското учение, неопорочена от нито едно земно дихание, е намерила място в душата си за друга любов освен небесната, сърцето му се изпълни с негодувание.

Дотогава той вярваше, че никъде по света в чест на Христа не е туптяло по-чисто сърце.

Искаше да му я принесе в жертва като бисер, като скъпоценност и като скъпа творба на неговите, на Крисп, ръце, но изпитаното разочарование го изпълни с учудване и горчивина.

— Иди и моли бога да ти прости греха — каза й мрачно той. — Бягай, докато злият дух, който те е съблазнил, не те е довел до пълно падение и докато не си се отрекла от Спасителя. Бог умря на кръста за тебе, за да изкупи душата ти със собствената си кръв, но ти предпочете да обикнеш оня, който искаше да те направи своя наложница. Бог те спаси от ръцете му с чудо, а ти разтвори сърцето си за нечистата страст и обикна сина на мрака.

Та кой е той? Приятел и слуга на антихриста, съучастник в разврата и престъпленията му. Къде ще те заведе, ако не в оная пропаст и в оня Содом, в който самият той живее и който бог ще унищожи с пламъка на своя гняв? Аз пък ти казвам: по-добре да беше умряла, по-добре стените на тоя дом да се бяха сринали върху главата ти, отколкото тая змия да пропълзи в гърдите ти и да ги оскверни с отровата на своята греховност.

Той се увличаше все повече, защото грехът на Лигия го изпълни не само с гняв, но и с отвращение и презрение към човешката природа, и главно към женската, която и християнското учение дори не можа да предпази от Евината слабост. За него нямаше значение, че девойката е останала още чиста, че искаше да бяга от тая любов и че съкрушена и изпълнена със скръб, се разкайваше. Крисп искаше да създаде от нея ангел и да я издигне във висините, където съществува само любовта към Христа, а тя беше се влюбила в тоя августиан! Тая мисъл изпълваше сърцето му с отвращение, засилено от чувството на разочарование и излъгана надежда. Не! Това той не можеше да й прости!

Думи на възмущение пареха устните му като разжарени въглени; той все още се бореше със себе си, за да не ги каже, и само размахваше сухите си ръце над изплашената девойка. Лигия се чувстваше виновна, но не толкова много. Тя даже смяташе, че отдалечаването й от дома на Мириам за нея ще бъде победа над изкушението и ще намали вината й. Крисп я унищожи, посочи й цялото нищожество и низост на душата й, което тя дотогава не подозираше. Тя дори мислеше, че старият презвитер, който от момента на бягството й от Палатин беше за нея като баща, поне малко ще се смили над нея, ще я утеши, ободри и подкрепи.

— Бог ще ти прости моите излъгани надежди и моята скръб — каза той, — но ти измами и Спасителя, защото си потънала в блато, чиито изпарения са отровили душата ти.

Можеше да я принесеш в жертва на Христа като скъп съсъд и да му кажеш: „Господи, изпълни я с милост!“, а предпочете тя да служи на злия дух. Нека бог ти прости и нека се смили над теб, защото аз, докато не изтръгнеш змията… аз, който те считах за избраница.

Но той изведнъж млъкна, защото забеляза, че не бяха сами.

През повехналия повет, през зеления лете и зиме бръшлян той видя двама души, единият от които беше апостол Петър. Другия не можа да познае веднага, понеже плащ от дебел плат, наричан цилициус, закриваше част от лицето му. За миг на Крисп се стори, че това е Хилон.

Щом чуха високия глас на Крисп, те влязоха в беседката и седнаха на каменната скамейка. Тогава спътникът на Петър откри мършавото си лице и плешивата си глава, покрита отстрани с къдрави коси, лице със зачервени клепачи и с гърбав нос, грозно и заедно с това вдъхновено лице, в което Крисп позна чертите на Павел от Тарс.

Лигия падна на колене, отчаяно прегърна с ръце краката на Петър, притисна измъчената си глава до гънките на плаща му и остана така, в мълчание. А Петър каза:

— Мир на душите ви!

Гледайки детето в краката си, Петър попита какво се е случило. Тогава Крисп започна да разказва всичко, което му призна Лигия — за греховната й любов, за желанието й да избяга от дома на Мириам и за скръбта си, че душата, която той искаше да принесе в жертва на Христа чиста като сълза, сега е опетнена от земното чувство към участника във всички престъпления, в които е потънал езическият свят и които зовяха за божие отмъщение.

Докато той разказваше, Лигия прегръщаше все по-силно краката на апостола, сякаш искаше да намери убежище и да изпроси поне малко милост.

Апостолът го изслуша докрай, наведе се и сложи сбръчканата си от старост ръка на главата й, а след това вдигна очи към стария свещеник и рече:

— Крисп, нима не си чувал, че нашият любим Учител беше в Кана на сватбата и там благослови любовта между мъжа и жената?

Крисп отпусна ръце и погледна с учудване говорещия апостол, без да може да каже нито дума.

Апостолът помълча малко и отново запита:

— Крисп, нима мислиш, че Христос, който позволи на Мария Магдалина да лежи в нозете му и който прости на блудницата, би се отвърнал от това чисто като полска лилия дете?

Разплакана, Лигия още по-силно се притисна към нозете му, защото разбра, че ненапразно дири при него прибежище. Апостолът вдигна обляното й в сълзи лице и каза:

— Докато очите на оня, когото обичаш, не се отворят за светлината на истината, избягвай го, за да не те въведе в грях, но се моли за него и знай, че няма вина в твоята любов. А това, че искаш да се предпазиш от съблазън, ще ти бъде зачетено. Не се грижи и не плачи, защото аз ти казвам, че милостта на Спасителя не те е изоставила и молитвите ти ще бъдат чути, а след скърбите ще дойдат радостни дни.

Като каза това, той сложи двете си ръце върху косите й, вдигна очи и я благослови.

От лицето му грееше неземна благост.

Съкрушеният Крисп започна покорно да се оправдава.

— Сгреших против милосърдието — каза той, — но аз мислех, че като е допуснала в сърцето си земна любов, тя се е отрекла от Христа…

Но Петър отговори:

— Три пъти се отрекох от него и все пак той ми прости и ми поръча да паса стадото му.

— … и за това — завърши Крисп, — че Виниций е августианин…

— Христос е обръщал и по-твърди сърца — отвърна Петър.

А Павел от Тарс, който дотогава мълчеше, сложи ръка на гърдите си и сочейки себе си, каза:

— Аз преследвах и предавах на смърт Христовите служители. Когато убиха Стефан, аз пазех дрехите на тия, които хвърляха камъни върху него; аз исках да изкореня истината навсякъде, където е стъпвал човешки крак, но бог ме е предопределил да я проповядвам вредом по света. Проповядвах я в Юдея, в Гърция, по островите, проповядвах я и в оня безбожен град, където за пръв път живях като затворник. А сега, когато Петър, моят наставник, ме повика, ще вляза в тоя дом, за да склоня тая горда глава към нозете Христови и да посея зърното в тази камениста почва, която бог ще направи плодородна, за да му даде обилна жетва.

Той стана. В тоя миг този дребен и прегърбен човек се стори на Крисп такъв, какъвто беше в действителност, тоест исполин, който ще разтърси света из основи и ще завладее народите и земята.

>> VI

Петроний до Виниций:

           

„Смили се, carissime, не подражавай в писмата си нито на лакедемонците, нито на Юлий Цезар. Ако ти поне можеше да напишеш като него: «Veni, vidi, vici!», все пак бих разбрал твоя лаконизъм. Но твоето всъщност означава: «Veni, vidi, fugi»; но такъв край на работата не е присъщ на твоята натура, тъй като ти си бил ранен и с тебе са се случили необикновени неща, затова именно писмото ти има нужда от обяснения.

Когато прочетох, че оня лигиец е удушил Кротон така лесно, както каледонско куче души вълка в клисурите на Хиберния, не повярвах на очите си. Тоя човек струва толкова злато, колкото сам тежи, и само от него зависи да стане любимец на цезаря.

Когато се върна в града, ще трябва да се запозная с него и ще заповядам да ми го излеят от бронз. Меднобрадия ще се пръсне от любопитство, като му кажа, че отливката е от натура. Истинските атлетически тела стават все по-редки и в Италия, и в Гърция — за Изтока няма смисъл да говорим, а на германците, макар и да са високи, мускулите им са покрити с тлъстина и те са по-скоро едри, отколкото силни. Узнай от лигиеца дали той е изключение, или пък в отечеството му има много като него. Може на теб или на мен да ни се случи служебно да устройваме игри, добре би било да знаем къде да търсим хубави тела.

Но слава на боговете, източни и западни, че си се спасил от подобни ръце.

Оцелял си, разбира се, защото си патриций и си син на бивш консул, но всичко, което те е сполетяло, ме учудва много: и тия гробища, където си попаднал сред християните, и самите християни, и отношението им към тебе, после бягството на Лигия и накрая тази тъга и тревога, които лъхат от краткото ти писмо. Обясни ми, защото много неща не разбирам; а ако искаш да знаеш истината, ще ти кажа открито, че не разбирам нито християните, нито тебе, нито Лития. И не се чуди, че аз, личност, която освен от своята особа, се интересува от много малко неща на тоя свят, така разпитвам за всичко. За станалото съм виновен и аз и донякъде то е мое дело. Пиши веднага, защото не зная точно кога ще се видим. В главата на Меднобрадия намеренията се менят като пролетни ветрове. Сега, намирайки се в Беневент, той има желание да замине направо за Гърция и да не се връща в Рим. Тигелин обаче го съветва да се върне поне за известно време, защото народът, който се е затъжил за него (чети: за зрелища и хляб), може да се разбунтува. Така че и аз не зная какво ще стане. Ако натежи Ахея, може би ще ни се прииска и Египет. Бих настоявал да дойдеш и ти, предполагам, че сега пътуването и нашите развлечения ще бъдат лек за твоята душа. Но ти може би не ще ни завариш. Все пак помисли, не би ли предпочел в такъв случай да си починеш в сицилианските си земи, отколкото, да седиш в Рим? Пиши ми подробно за себе си — и прощавай. Този път не ти пожелавам нищо друго освен здраве, защото, кълна се в Полукс, не зная какво да ти пожелая.“

Като получи писмото, Виниций отначало нямаше ни най-малко желание да отговори. Той чувстваше, че не си струва, че това никому за нищо не е нужно, че нищо няма да обясни и нищо няма да разреши. Обвзе го апатия и разочарование от живота. При това му се струваше, че Петроний в никакъв случай не ще го разбере и че се е случило нещо, което ги е отдалечило един от друг. Той вече сам не можеше да се разбере. Когато се завърна от Задтибърския квартал в своята великолепна инсула в Карини, беше още слаб и изтощен, та в първите дни изпитваше някакво, удоволствие от почивката сред удобствата и изобилието, които го заобикаляха. Но това задоволство не трая дълго. Скоро той почувства, че води празен живот и че всичко онова, което до тоя момент представляваше интерес в живота му, сега или съвсем не съществуваше за него, или пък беше намаляло толкова много, че беше станало незабележимо. Той изпитваше странното чувство, че в душата му са отрязани ония нишки, които дотогава го свързваха с живота, без да са изпредени нови. Като помисли, че може да замине за Беневент, а след това и за Ахея и да се потопи в живота на удоволствията и безумните изстъпления, почувства неговото нищожество и празнота. „Защо? Какво ще получа от всичко това?“ Това бяха първите въпроси, които преминаха през главата му. За пръв път в живота си той помисли, че ако отпътува, разговорът с Петроний, неговото остроумие и бляскаво изящество, неговите изискани мисли и изборът на точните думи за всяко понятие сега биха го отегчили.

От друга страна, започна да го отегчава и самотността. Всичките му познати бяха с цезаря в Беневент и Виниций беше принуден да седи сам в къщи, с глава, пълна с мисли, и сърце, изпълнено с чувства, за които не можеше да си даде сметка. Но имаше моменти, когато му се струваше, че ако би могъл да поговори с някого за всичко, което ставаше в него, може би щеше да го възприеме, да го обмисли и да го разбере по-добре. Под влияние на тая надежда, след няколко дни на колебание, той реши да отговори на Петроний и макар че не беше сигурен дали ще му изпрати тоя отговор, нахвърли следните думи:

 

„Искаш да пиша по-подробно, добре: не зная ще успея ли да го направя, защото и аз самият не умея да развържа много възли. Вече ти съобщих, че бях сред християните, за тяхното отношение към враговете им, към които имаха право да причислят и мен, и Хилон, а накрая за добротата, с която бях гледан, и за изчезването на Лигия. Не, драги, не бях пощаден за това, че съм консулски син. За тях такива съображения не съществуват; те простиха и на Хилон, макар че аз сам ги подбуждах да го заровят в градината. Това са хора, каквито досега светът не е виждал, а за учение като тяхното — никой не е чувал. Нищо друго не мога да ти кажа и мами се тоя, който иска да ги мери с наша мярка. Затова пък ще ти кажа, че ако бях лежал със счупена ръка в своя дом и ако бяха ме гледали моите хора или даже мои роднини, щях да имам наистина по-големи, удобства, но нямаше да позная и половината от тая грижливост, с която бях обкръжен сред тях. Знай също и това, че и Лигия е като всички тях. Ако тя беше моя сестра или моя съпруга, не би ме гледала по-нежно. Неведнъж радост изпълваше сърцето ми, понеже смятах, че само любовта може да внуши такава нежност. Неведнъж четях за тая любов по лицето й и в погледа й и тогава ще повярваш ли, че сред тия прости хора, в бедната стая, която им служеше едновременно за кухня и за триклиний, се чувствах по-щастлив от всеки друг път? Не! Тя не беше към мен равнодушна, а и днес не мога да мисля друго за това. И все пак същата тая Лигия сама напусна тайно от мене дома на Мириам. Сега по цели дни седя с опряна на ръце глава и мисля: защо тя направи това? Писах ли ти, че съм й предложил да я върна на семейството на Авъл? Тя обаче ми отговори, че това е невъзможно, защото те са заминали за Сицилия и вестите, които робите разнасят от къща в къща, ще стигнат до Палатин и цезарят би могъл отново да я отнеме от Авъл.

Всичко това е истина! Но нали тя знаеше, че повече няма да й се натрапвам и че съм се отказал от насилието и тъй като не мога да престана да я обичам, нито пък да живея без нея, ще я въведа в моя дом през украсена с венци врата и ще я поставя край огнището ми върху осветена кожа… И все пак избяга! Защо? Нищо не я заплашваше.

Ако не ме обичаше, можеше да ме отблъсне. Един ден преди това аз се запознах с някакъв странен човек, някой си Павел от Тарс, който ми говори за Христос и за неговото учение; той говори много убедително и на мен ми се стори, че всяка негова дума руши основите на нашия свят. Същият тоя човек ме навести след бягството й и ми каза: «Когато бог отвори очите ти за светлината и прогледнеш, както направи с мен, тогава ще разбереш, че тя е постъпила правилно, и ще я намериш.» И ето, блъскам си главата над тия думи, сякаш съм ги чул от устата на Пития в Делфи.

Понякога ми се струва, че вече разбирам нещо. Те, обичайки хората, са врагове на нашия живот, на нашите богове и… на нашите злодеяния; така че тя е избягала от мен като от човек, който принадлежи на тоя престъпен свят; с мен тя трябваше да живее порочен според християните живот. Ще кажеш, защо е трябвало да бяга, щом като е могла да ме отблъсне? Ами ако и тя ме обича? В такъв случай тя е искала да избяга от своята любов. Като си помисля за това, иска ми се да пратя робите си по всички улички на Рим и да им заповядам да викат по къщите: «Лигия, върни се!» Но понякога не разбирам защо тя извърши това. Та аз нямаше да й забраня да вярва в своя Христос и сам щях да му издигна олтар в моя атриум. Какво би ми попречил един нов бог, пък защо да не вярвам в него и аз, който не вярвам много и в старите? Зная със сигурност, че християните никога не лъжат, а те казват, че е възкръснал. Нали все пак един обикновен човек не може да направи това. Павел от Тарс е римски гражданин, но като евреин, познава еврейските книги. Той ми каза, че идването на Христа било предсказано от пророците преди хиляди години. Това са необикновени неща, но нима необикновеното не ни заобикаля отвсякъде? Та нали и досега не са престанали да говорят за Аполон Тиански. Това, което Павел каза — че няма много богове, а само един, ми се вижда разумно. И Сенека е на същото мнение, а преди него и много други.

Христос е живял, бил е разпънат за спасението на света и е възкръснал. Всичко това е напълно вярно, та затова не виждам причина да твърдя противното; защо да не му издигна олтар, щом като бях готов да направя това в чест например на Серапис. Не би ми било даже трудно да се отрека от другите богове, тъй като нито един по-разумен човек не вярва в тях. Но, изглежда, всичко това не е достатъчно за християните. Не е достатъчно само да почиташ Христа, а трябва и да живеещ според неговото учение; и тук сякаш заставаш на брега на море, което трябва да пребродиш пешком. Ако им обещаех да живея така, те сами биха разбрали, че в моите уста това са празни думи.

Павел ми каза това открито. Ти знаеш как обичам Лигия и знаеш, че няма нищо, което не бих направил за нея. Не бих могъл обаче, макар и по нейно желание, да вдигна на гърба си Соракте или Везувий, да сложа на дланта си Тразименското езеро или пък да променя очите си от черни на сини, каквито имат лигийците. Ако тя би поискала, и аз бих пожелал същото, но това не е по силите ми. Аз не съм философ, но не съм и такъв глупак, какъвто неведнъж съм ти изглеждал. Затова ще ти кажа следното: не зная как християните уреждат живота си, но зная, че където започва тяхното учение, там свършва римското владичество, свършва Рим, свършва животът, свършва се разликата между победения и победителя, между бедния и богатия, между господар и роб. Това е краят на властта, на цезаря, на закона, на реда в света и на мястото на всичко това идва Христос и някакво милосърдие, което досега не е съществувало, идва някаква доброта, противна на човешките и на нашите, римските, инстинкти.

Всъщност мен Лигия ме интересува много повече от целия Рим и неговото владичество; и по-добре е целият свят да пропадне, но аз да я имам в своя дом. Но това е друго нещо. За тях, християните, не е достатъчно само да се съгласиш на думи, а трябва и да чувстваш, че тъй е добре, и да не таиш в душата си нищо друго. А аз — боговете са ми свидетели! — не мога. Разбираш ли какво значи това? В моята натура има нещо, което се противопоставя на това учение, и даже ако го хвалех с устата си и ако живеех по неговите указания, умът и душата ми биха ми казали, че върша това заради любовта, заради Лигия, и ако не беше тя, нищо на света не би ми било по-противно. Чудно нещо, някакъв си Павел от Тарс разбира това; разбира го въпреки цялата си простота и долния си произход и оня стар теург, най-възрастният между тях, Петър, който е бил ученик на Христос. И знаеш ли какво правят те? Молят се и просят за мене това, което наричат опрощение, а мене ме обхваща тревога и все по-голяма тъга по Лигия.

Писах ти вече, че тя избяга тайно, но на тръгване ми оставила кръст, който сама изплела от чемширови клончета. Като се събудих, намерих го до леглото. Сега е в моя ларариум и сам не мога да разбера защо тъй се стремя към тоя кръст, като че ли в него има нещо божествено, тоест с благоговение и страх. Обичам го, защото са го плели нейните ръце, но го и мразя, защото ни разделя. Понякога ми се струва, че във всичко това има някакви магии и че теургът Петър, макар и да се зове прост рибар, е по-велик и от Аполон, и от всички преди него и че той именно е впримчил всички: Лигия, Помпония и самия мен.

Пишеш, че в предишното ми писмо личи тревога и тъга. Тъга има, защото отново изгубих Лигия, а тревогата идва от настаналата в мен промяна. Искрено ти казвам, че няма нищо по-противно на моята натура от това учение. Но от момента, когато се сблъсках с него, не мога да се позная. Магии ли са това или любов? Цирцея променяла със своето докосване човешките тела, а у мен е променена душата.

Навярно само Лигия можеше да стори това или по-право Лигия чрез странното учение, което изповядва. Когато се върнах от тях у дома, никой не ме очакваше. Смятали, че съм в Беневент и че не ще се върна скоро, затова в къщи заварих безредие, пияни роби и пиршество, което бяха устроили в моя триклиниум. Те по-скоро очакваха смъртта, отколкото мене, и по-малко биха се изплашили от нея. Ти знаеш колко съм строг към всички в къщи, затова всичко живо падна на колене, а някои припаднаха от страх. А аз знаеш ли как постъпих? В първия момент исках да заповядам да донесат пръчки и нажежено желязо, но веднага след това ме обхвана някакъв срам и — ще ми повярваш ли? — някакво съжаление към тия нещастници; между тях има и стари роби, които още моят дядо, Марк Виниций, е довел по времето на Август откъм Рейн. Затворих се самотен в библиотеката, и там в главата ми нахлуха още по-странни мисли, а именно, че след това, което чух и видях сред християните, не мога да постъпвам с робите така, както съм постъпвал досега, и че те също са хора. Няколко дена бяха в смъртна тревога, смятайки, че се бавя, за да измисля колкото може по-страшно наказание, но аз не ги глобих и не ги наказах, защото не можах! На третия ден ги повиках и им казах:

«Прощавам ви, постарайте се с усърдната си служба да изкупите вината си!» Те паднаха на колене, обляха се в сълзи, протягаха с плач ръце, наричайки ме господар и баща, а аз — срамувам се, като ти казвам това — също се трогнах. Стори ми се, че в тоя миг виждам милото лице на Лигия и пълните й със сълзи очи, които ми благодарят за тая постъпка. И, proh pudor, усетих, че и моите зеници овлажняха… Знаеш ли какво ще ти призная: не мога без нея, чувствам се зле сам, просто съм нещастен и скръбта ми е по-голяма, отколкото предполагаш… Колкото до моите роби, направи ми впечатление едно нещо. Прошката, която получиха, не само че не ги разглези, не само че не отслаби дисциплината, но по-рано страхът никога не ги беше подтиквал към такава старателна служба, както ги подтикна благодарността. Те не само служат, но, струва ми се, се надпреварват да отгатнат мислите ми; споменавам това, защото един ден преди да напусна християните, казах на Павел, че светът би се разпаднал като бъчва без обръчи, ако се осъществи неговото учение, а той ми отговори:

«Любовта е по-силен обръч от заплахата.» И сега виждам, че в някои случаи тия думи са прави. Проверих ги също и по отношение на моите клиенти, които, научили се за моето връщане, дойдоха да ме поздравят. Ти знаеш, че никога не съм бил скъперник към тях, но баща ми по принцип се държеше високомерно, та и мене научи на подобни обноски. А сега, като видях дрипави плащове и изгладнели хора, отново изпитах чувство на състрадание. Заповядах да им дадат да ядат, а освен това говорих с тях; едни извиках по име, други разпитах за жените и децата им и отново видях сълзи в очите им, а на мен пак ми се стори, че Лигия вижда това, че се радва и одобрява…

Умът ми ли започна да се обърква, любовта ли заплете мислите ми — не зная, но непрекъснато имам чувството, че Лигия ме гледа отдалеч и затова се страхувам да сторя нещо, което би могло да я наскърби и обиди. Да, Гай! Душата ми е променена и понякога ми е добре така, понякога отново ме мъчи тази мисъл или пък се страхувам, че ми е отнето предишното мъжество и предишната енергия, че може би не съм вече годен не само за съвети, за съд и за пиршества, но и за война дори. Несъмнено това са магии! Така съм се променил, че ще ти кажа и това, което ми минаваше през главата още когато лежах болен: ако Лигия приличаше на Нигидия, на Попея, на Криспинила и на другите наши разведени жени, ако тя беше също тъй гадна, тъй немилостива и леснодостъпна като тях, нямаше да я обичам така, както я обичам сега. Ако аз обаче я обичам за това, което ни разделя, ти се досещаш какъв хаос е в душата ми и в какъв мрак живея, не виждам пред себе си верния път и не зная какво да правя. Ако животът може да се сравни с извор, то от моя извор извира тревога вместо вода. Живея с надеждата, че може би ще я видя, и понякога ми се струва, че това ще стане… Но какво ще стане с мене след година или две, не зная и не мога да предвидя. Няма да замина от Рим. Не бих могъл да понеса компанията на августианите, а при това единственото ми облекчение в моята скръб и тревога е мисълта, че съм близо до Лигия, че от лекаря Главк, който обеща да ме навести, или пък от Павел от Тарс ще науча нещо за нея. Не!

Рим няма да напусна, дори и да ми предложите управлението на Египет. Знай също, че поръчах на скулптора да издяла надгробен камък за Гулон, когото убих в гнева си.

Твърде късно ми дойде наум, че той ме е носил на ръце и пръв ме е учил да слагам стрелата на лъка. Не зная защо, сега у мен се пробуди споменът за него, спомен, подобен на съжаление и укор… Ако това, което пиша, те учудва, ще ти кажа, че то не по-малко учудва и мен самия, но пиша ти самата истина. Прощавай.“

>> VII

Виниций не получи отговор на това писмо; Петроний не писа, смятайки, че цезарят всеки ден може да заповяда да се върнат в Рим. И наистина тази вест се беше разнесла из града и беше предизвикала голяма радост в сърцата — тълпата жадуваше за зрелища, за раздаване на хляб и дървено масло, натрупано в огромно количество в Остия. Най-после Хелий, освободен от Нерон роб, съобщи в сената за завръщането му. Нерон се качи със свитата си на кораба при нос Мизен и се връщаше бавно, като се отбиваше в крайбрежните градове за почивка или пък за да участва на театрални представления. В Минтурне, където отново пя, се забави няколко дена, дори обмисляше дали не е по-добре да се върне в Неапол и там да чака настъпването на пролетта, която, изглежда, щеше да настъпи по-рано от обикновено и щеше да бъде топла. През цялото време Виниций живееше усамотен в своя дом с мисълта за Лигия и за всички ония нови неща, които завладяха душата му и които вселяваха в нея непознати понятия и чувства. От време на време той виждаше само лекаря Главк; всяко негово посещение изпълваше Виниций с вътрешна радост, понеже можеше да разговаря за Лигия. Наистина Главк не знаеше къде е намерила подслон, но го уверяваше, че стареите се грижат за нея. Веднъж, развълнуван от скръбта на Виниций, каза, че апостол Петър смъмрал Крисп за упреците му към Лигия и към земната й любов. Като чу това, младият патриций побледня от вълнение. Често му се струваше, че Лигия не е равнодушна към него, но неведнъж беше се съмнявал. А сега за пръв път чу потвърждение на своите желания и надежди от чужда уста, и то християнска. В първия момент от благодарност той искаше да отиде при Петър, но като узна, че не е в града и че проповядва в околността, заклинаше Главк да го заведе при него, като обещаваше за тая услуга да награди богато бедните християнски общини. Струваше му се също, че ако Лигия го обича, всички пречки са отстранени, защото той всеки миг е готов да повярва в Христа. Но Главк, макар че настойчиво го увещаваше да се покръсти, не можеше да му обещае, че така веднага ще спечели Лигия, и затова му казваше, че трябва да приеме кръщението заради самото кръщение и от любов към Христос, а не с друга цел.

„Трябва да имаш и християнска душа“ — казваше му той, а Виниций, макар че всяка пречка го дразнеше, започна да разбира, че Главк говори това, което е длъжен да каже като християнин. Сам той не си даваше сметка, че една от най-дълбоките промени в неговата натура е тази, че по-рано преценяваше хората и нещата единствено като ги гледаше през призмата на своя егоизъм, а сега постепенно свикваше с мисълта, че други очи могат да гледат по друг начин, друго сърце — да чувства другояче и че не винаги справедливостта й личната изгода са едно и също нещо.

Често го обхващаше желанието да види Павел от Тарс, от чиито думи се интересуваше и тревожеше. Търсеше доказателства, с които да обори учението му, вътрешно му се противопоставяше, но въпреки това искаше да го види и да го чуе. Павел беше отпътувал за Ариция, а посещенията на Главк ставаха все по-редки и по-редки и Виниций остана в пълна самотност. Тогава той отново започна да обикаля улиците край Субура и тесните улички в Задтибърската част на града с надежда макар и отдалеч да зърне Лигия. Когато обаче го измами и тази надежда, в сърцето му се появи скръб и нетърпение. Накрая настъпи момент, в който предишната му натура се пробуди отново с такава сила, с каквато вълната се връща по време на прилив към брега, от който е отстъпила. Стори му се, че е глупец, че напразно си блъска главата с неща, които му причиниха толкова скръб, и че трябва да взима от живота това, което може. Виниций реши да забрави Лигия или поне да потърси удоволствия и развлечения далеч от нея.

Чувстваше, че това е последен опит и затова се хвърли във водовъртежа на живота с цялата си сляпа енергия и пламенност. Изглежда, че самият живот го подтикваше към това. Заглъхналият и безлюден през зимата град започна да се оживява от надеждата за скорошното завръщане на цезаря. Подготвяше се тържествено посрещане. Наближаваше и пролетта: по върховете на Албанските планини снеговете се топяха от лъха на африканските ветрове. Лехите и градините се покриха с теменужки. Форумът и Марсово поле гъмжаха от народ, който се приличаше на топлото слънце. По виа Апия, обичайно място за разходка извън града, се появиха богато украсени колесници. Устройваха се вече и излети до Албанските планини. Млади жени, под предлог да се поклонят на Юнона в Ланувий или на Диана в Ариция, се изплъзваха от домовете си, за да търсят вън от града впечатления, общество, срещи и удоволствия. Тук Виниций забеляза между разкошните колесници чудно хубавата, предшествана от два молоса карука на Петрониевата Хризотемида, заобиколена от цял орляк младежи и стари сенатори, които службата беше задържала в града. Хризотемида караше сама четирите корсикански коня, усмихваше се наоколо и ги удряше леко със златния си камшик, но когато забеляза Виниций, спря конете и го взе в каруката, а след това го покани и на пиршество в дома си, което трая цяла нощ.

Виниций така се напи, че после не помнеше кога са го отвели в къщи; спомни си само, че когато Хризотемида го беше попитала за Лигия, той се бе обидил и бе излял на главата й чаша фалернско вино. Но когато изтрезня и си спомни за това, ядосваше се. Един ден по-късно, забравила обидата, Хризотемида го посети в дома му и пак го заведе на виа Апия; след това тя беше у него на вечеря и му призна, че не само Петроний, но и неговият лютнист отдавна са й омръзнали и че сърцето й е свободно. Цяла седмица те ходеха заедно, но връзката им не изглеждаше трайна. Макар че името на Лигия никога не се споменаваше след случката с фалернското вино, все пак Виниций не можеше да се освободи от мисълта за нея. Непрекъснато му се струваше, че очите й го гледат и това чувство го изпълваше с тревога. Като не можеше да се освободи нито от мисълта, че наскърбява Лигия, нито от скръбта, която произлизаше от тази мисъл, измъчваше се. След първата сцена на ревност, която направи Хризотемида заради две сирийски девойки, които бе купил, той я изгони грубо. И наистина той не само че не престана да тъне в удоволствия и разврат, а, напротив, вършеше всичко сякаш напук на Лигия, докато най-после разбра, че мисълта за нея не го напуща нито за миг, че тя е единствената причина за неговите добри и лоши постъпки и че освен от нея не се интересува от нищо друго. В това време го обзе отвращение и умора. Удоволствията му омръзнаха след това и му остана само угризение на съвестта. Струваше му се, че е пропаднал човек, и това чувство го изпълни с голямо учудване, защото по-рано смяташе за добро всичко, което му се нравеше. Най-после изгуби свободата си, своята самоувереност и изпадна в пълна апатия, от която не се освободи даже и при вестта за връщането на цезаря. Нищо вече не го интересуваше, дори и при Петроний не отиде, докато той самият не го покани и не му изпрати своята лектика.

Петроний го посрещна и поздрави радостно. Виниций отговаряше неохотно на въпросите му; най-после дълго сподавяните чувства бликнаха и потекоха от устата му в буен поток от думи. Той разказа още веднъж подробно историята на търсенето на Лигия и как бе живял сред християните; разказа всичко, което беше видял и чул там, всичко, което мина през ума и сърцето му, а най-после започна да се оплаква, че е попаднал в хаос, в който е изгубил спокойствието си и способността си да различава нещата и да съди за тях.

Нищо не го привлича, нищо не му е приятно, не знае за какво да се държи, и как да постъпва. Готов е да повярва в Христа и да го последва, разбира възвишеността на учението му, но същевременно чувства към него непреодолимо отвращение. Разбираше, че дори и да притежава Лигия, тя не би му принадлежала всецяло, защото трябваше да я дели с Христа. Най-после животът му беше такъв, сякаш не живееше: без надежда, без бъдеще, без вяра в щастието, заобикаляше го мрак, в който пипнешком търсеше изход и не можеше да го намери.

Докато той разказваше, Петроний гледаше промененото му лице и ръцете му, които Виниций простираше пред себе си по странен начин, сякаш наистина търсеше път в тъмнината, гледаше го и размишляваше. Изведнъж стана, приближи се до Виниций и започна да пипа с пръсти косата му над ухото.

— Знаеш ли — попита той, — че имаш няколко бели косъма по слепите си очи?

— Възможно е — отговори Виниций. — Не ще се учудя, ако скоро всичките побелеят.

След това настъпи мълчание. Петроний беше умен човек и не един път беше мислил за човешката душа и за живота. Изобщо животът в света, в който живееха и двамата, външно можеше да е щастлив или нещастен, но вътрешно винаги беше спокоен.

Както земетресение или гръмотевица можеха да разрушат храм, така и нещастието можеше да разруши живота, сам по себе си обаче той се състоеше от прави и хармонични линии, свободни от каквито и да било заплитания. Сега обаче в думите на Виниций имаше нещо друго и за пръв път Петроний се изправи пред толкова душевни загадки, които никой дотогава не беше разгадавал. Той беше достатъчно умен, та почувства тежестта им, но при всичката бистрота на ума си не можа да отговори нищо на зададените му въпроси — и най-после след дълго мълчание каза:

— Навярно това са магии.

— И аз тъй мисля — отговори Виниций. — Много пъти ми се е струвало, че и нас двамата са ни омагьосали.

— Добре е — каза Петроний — да отидеш при жреците на Сарапис. Без съмнение сред жреците има много шарлатани, но има и такива, които са отгатвали необикновени тайни.

Това той говореше без вяра и с несигурен глас, защото сам чувстваше колко безплоден, дори смешен изглежда тоя съвет в неговите уста.

Виниций потри челото си и каза:

— Магии!… Виждал съм магьосници, които призовават и подчиняват на своите желания подземни и незнайни сили, виждал съм и такива, които ги викат за гибел на своите врагове. Християните обаче живеят бедно, прощават на враговете си, проповядват смирение, добродетел и милосърдие, какво тогава биха могли да получат от магиите и защо ще си служат с тях?…

Петроний се разгневи, че умът му не може да намери отговор на нищо, но не искаше да признае това, и отговори само за да даде някакъв отговор:

— Това е нова секта.

След малко рече:

— Кълна се в името на божествената обитателка на Пафоските лесове, че всичко това разваля живота! Ти се чудиш на добротата и почтеността на тия хора, а аз пък ти казвам, че те са лоши, защото са врагове на живота, като болестите и самата смърт. И без християните си ги имаме достатъчно. Пресметни само: болестите, цезаря, Тигелин, стиховете на цезаря, обущарите, които управляват потомците на старите квирити, освободените роби, които заседават в сената. Кълна се в Кастор! Стига толкова! Това е пагубна и гнусна секта! Ти опита ли се да се освободиш от тази скръб и да се насладиш поне малко на живота?

— Опитах — отговори Виниций.

Петроний се разсмя и каза:

— Ах ти, изменнико! Новините бързо се разнасят от робите: прелъстил си Хризотемида!

Виниций махна презрително с ръка.

— Във всеки случай благодаря ти — каза Петроний. — Ще й пратя чифт сандали, обшити с перли; на моя любовен език това значи: „Върви си.“ Аз съм ти двойно благодарен: първо, че не прие Евника, и, второ, че ме освободи от Хризотемида. Чуй ме: пред себе си ти виждаш човек, който е ставал рано, къпал се е, пирувал е, притежавал е Хризотемида, писал е сатири, понякога дори е вплитал в прозата стихове, но който е скучал, както цезарят, и често не е могъл да прогони мрачните си мисли. И знаеш ли защо е било така? Защото търсех далеч това, което беше близо… Хубавата жена винаги струва толкова злато, колкото тежи, а ако тая жена те обича, тя няма цена. Такова нещо не можеш да купиш за всички съкровища на Верес. Сега си казвам: ще напълня живота си с щастие като чаша с най-хубавото вино, каквото е дала земята, и ще пия, докато не ми отмалее ръката и не побледнеят устните ми. Какво ще стане по-нататък, не ме интересува — това е моята най-нова философия.

— И по-рано я проповядваше. В нея няма нищо ново.

— В нея има съдържание, което по-рано й липсваше.

Като каза това, той повика Евника, която влезе облечена в бяла дреха, златокоса, не предишната робиня, а сякаш богиня на любовта и щастието.

Петроний разтвори обятия и рече:

— Ела!

Тя се приближи до него, седна на коленете му, обви шията му с ръце и сложи глава на гърдите му. Виниций видя как бузите й бавно се зарумениха и как очите й постепенно се замъглиха. Те двамата представляваха чудна скулптурна група на любовта и щастието.

Петроний протегна ръка към плоската ваза на масата до него, сграбчи пълна шепа теменуги, започна да посипва с тях главата, гърдите и дрехата на Евника, след това дръпна туниката от раменете й и каза:

— Щастлив е тоя, който е намерил любовта, заключена в такива форми… Понякога ми се струва, че ние сме две божества… Виж сам: нима Праксител, Мирон, Скопас или Лизип са създали някога по-дивни линии? Съществува ли на Парос или в Пантеликон подобен мрамор: топъл, розов, любещ? Има хора, които целуват края на вазите, а аз предпочитам да търся удоволствие там, където наистина може да се намери.

Като каза това, той започна да я целува по раменете и шията, а тя тръпнеше цяла и очите й се затваряха и отваряха с израз на неизказано блаженство. След малко Петроний вдигна изящната си глава, обърна се към Виниций и каза:

— А сега си помисли какво представляват твоите мрачни християни в сравнение с това и ако не виждаш разликата, върви при тях… Но тая гледка ще те излекува.

Ноздрите на Виниций, които вдъхваха аромата на теменуги, изпълващ цялата стая, се разшириха и той побледня, когато си помисли, че ако би могъл да целува така раменете на Лигия, за него това би била някаква неизразима светотатствена наслада, а след това можеше целият свят да пропадне… Но той беше свикнал бързо да си дава сметка за онова, което става с него, и разбра, че и в този момент мисли за Лигия, и то само за нея.

Петроний каза:

— Евника, заповядай, божествена, да приготвят венци за главите ни и закуска.

После, когато тя излезе, той се обърна към Виниций:

— Исках да я освободя, но знаеш ли какво ми отговори тя? „Предпочитам да бъда твоя робиня, отколкото жена на цезаря.“ И не искаше да се съгласи. Тогава аз я освободих без нейно знание. Преторът направи това заради мене, така че нейното присъствие не беше необходимо. Тя обаче не знае, не знае също, че този дом и всичките ми скъпоценности, с изключение на гемите, ще й принадлежат след моята смърт.

Като каза това, стана, разходи се из стаята и рече:

— Любовта променя едни повече, други по-малко; тя промени и мен. Някога обичах миризмата на вербена, но понеже Евника предпочита теменугите, и аз ги обикнах сега повече от всичко и от настъпването на пролетта миришем само теменуги.

Той се спря пред Виниций и запита:

Още ли държиш за народа?

— Остави ме! — отговори младият човек.

— Искам да се вгледаш в Евника и ти говоря за нея, защото може би и ти търсиш далече това, което е близо. Може би и за тебе тупти нейде в стаите на твоите роби вярно и искрено сърце. Сложи такъв балсам на раните си. Казваш, че Лигия те обича? Възможно е!

Но каква е тази любов, която се отрича сама от себе си? Не значи ли това, че има нещо по- силно от нея? Не, скъпи; Лигия не е Евника.

Виниций отговори:

— Всичко това е само терзание. Когато те, видях да целуваш раменете на Евника, помислих си: да би ми открила Лигия своите, пък след това нека земята се продъни под нас! Но само при мисълта за това ме обхвана някакъв страх, сякаш съм посегнал на весталка или пък съм замислил да оскверня някакво божество… Лигия не е Евника, само че аз не разбирам тая разлика като теб. Твоята любов е променила обонянието ти и ти предпочиташ теменугата пред вербената, а на мене тя промени душата, тъй че въпреки моята скръб и страст предпочитам Лигия да бъде такава, каквато е, отколкото да прилича на другите.

Петроний сви рамене.

— В такъв случай никой не ти пречи да си щастлив. Но аз не те разбирам.

Виниций отговори разпалено:

— Да, да! Ние вече не можем да се разбираме!

Настъпи кратко мълчание, после Петроний каза:

— Дано Хадес погълне твоите християни! Причиниха ти тревоги и ти отнеха смисъла на живота. Дано Хадес ги погълне! Лъжеш се, като мислиш, че това учение е добродетелно; добродетелно е това, което носи щастие на хората — това е красотата, любовта и силата, а тия неща те наричат суета. Лъжеш се, че са справедливи, защото ако на злото отплащаме с добро, тогава с какво ще отплатим на доброто? Ако ли пък за едното и за другото отплатата е еднаква, защо тогава хората трябва да бъдат добри?

— Не, отплатата не е еднаква, но според тяхното учение тя се въздава в бъдещия живот, който е вечен.

— Няма да се задълбочавам в това, защото по-късно ще видим какво представлява, ако въобще може да се види нещо… без очи. Сега те са просто хора. Урс удуши Кротон, защото мишците му са от желязо, но те са глупци, а бъдещето не може да принадлежи на глупците.

— За тях животът започва със смъртта.

— Това е все едно да каже някой: денят започва с настъпването на нощта. Ти имаш ли намерение да грабнеш Лигия?

— Не. Не мога да й заплатя за доброто със зло и се заклех, че не ще го сторя.

— Имаш ли намерение да приемеш учението на Христа?

— Искам, но моята натура го отхвърля.

— А ще можеш ли да забравиш Лигия?

— Не.

— Тогава пътувай.

В този момент робите съобщиха, че закуската е готова, но Петроний, на когото се стори, че е попаднал на добра мисъл, продължаваше да говори, докато отиваха към триклиниума:

— Ти си пропътувал част от света, но само като войник, който бърза към предназначеното място и не се спира по пътя. Ела с нас в Ахея. Цезарят още не се е отказал от намерението си за това пътуване. Ще се спира навсякъде по пътя, ще пее, ще събира лаври, ще ограбва храмовете и най-после ще се върне в Италия като триумфатор.

Това ще бъде нещо като шествие на Бакхус и Аполон, въплътени в едно лице. Августиани, августианки и хиляди цитри — кълна се в Кастор! Това заслужава да се види, защото светът досега не е виждал нещо подобно.

Той се излегна на софата до масата редом с Евника, а когато един роб слагаше на главата му венец от анемони, продължаваше да говори:

— Какво си видял ти по време на службата у Корбулон? Нищо! Разгледал ли си гръцките храмове като мене? Аз повече от две години минавах от ръцете на един водач в ръцете на друг. Беше ли в Родос, за да видиш мястото, където е бил колосът? Видял ли си в Панопа и във Фокида глината, от която Прометей е направил хората, или в Спарта яйцата, снесени от Леда, или в Атина чудната сарматска ризница, изработена от конски копита; нима си видял кораба на Агамемнон в Евбея или чашата, за модел на която е послужила лявата гръд на Елена? Видял ли си Александрия, Мемфис, пирамидите, косата на Изида, отскубната от нея самата от скръб по Озирис? Слушал ли си стенанието на Мемнон? Светът е широк и не се свършва със Задтибърския квартал! Аз ще придружавам цезаря, а на връщане ще го оставя и ще замина за Кипър, защото моята златокоса богиня иска заедно да принесем в Пафос гълъби в жертва на Киприда; а ти трябва да знаеш, че каквото тя пожелае, това и ще стане.

— Аз съм твоя робиня — рече Евника.

Той облегна увенчаната си глава на гърдите й и каза с усмивка:

— Следователно аз съм роб на робиня. Чаровнице, боготворя те от нозете до главата.

След това се обърна към Виниций:

— Ела с нас в Кипър. Не забравяй обаче, че преди това трябва да се видиш с цезаря. Лошо е, че досега не си бил при него; Тигелин е готов да се възползва от това в твоя вреда. Наистина той лично не те мрази, но не може и да те обича, макар и само за това, че си мой племенник… Ще кажем, че си бил болен. Трябва да помислим какво ще му отговориш, ако те запита за Лигия. Най-добре махни с ръка и му кажи, че е била при тебе, докато ти е омръзнала. Това той ще разбере. Кажи му също, че болестта те е задържала в къщи, че огорчението ти е повишило температурата, и затова не си могъл да бъдеш в Неапол и да чуеш песните му, а да оздравееш, ти е помогнала единствено надеждата, че ще го чуеш. Не се страхувай да преувеличиш. Тигелин съобщи, че ще измисли за цезаря нещо голямо, но и вулгарно… Страхувам се да не ме подхлъзне. Страхувам се също и от твоето настроение.

— Знаеш ли — каза Виниций, — че има хора, които не се страхуват от цезаря и живеят така спокойно, сякаш той не съществува?

— Зная за кого говориш: за християните.

— Да. Те единствени. А какво е нашият живот ако не постоянен страх?

— Остави ме на мира с твоите християни. Не се страхуват от цезаря, защото той може би не е и чувал за тях; във всеки случай нищо не знае за тях, пък и те го интересуват толкова, колкото изсъхналите листа. Аз ти казвам, че това са некадърници: това ти сам чувстваш и ако твоята натура се отвращава от тяхното учение, то е за това, че чувстваш тяхната некадърност. Ти си човек от друга глина и затова остави мен и себе си на мира.

Ние знаем как да живеем и да умрем, а какво могат те, още не се знае.

Тези думи стреснаха Виниций, който се опомни и се замисли дали наистина добротата и милосърдието на християните не доказва безсилието на техните души.

Струваше му се, че мъжествени и закалени хора не биха могли да прощават така. Мина му през ума, че сигурно това е причината за отвращението, което неговата римска душа чувства към това учение. „Знаем как да живеем и да умрем!“ — казваше Петроний. А те?

Те умеят само да прощават, но не разбират нито истинската любов, нито истинската омраза.

>> VIII

Цезарят, след като се върна в Рим, беше зъл, че се е върнал и няколко дни по-късно отново загоря от желание да замине за Ахея. Той издаде дори и едикт, в който извести, че отсъствието му не ще трае дълго и че обществените работи няма да бъдат изоставени. След това, придружен от августиани, сред които беше и Виниций, отиде в Капитолий, за да принесе жертва на боговете за щастливо пътуване. На другия ден обаче, когато посети храма на Веста, стана произшествие, което промени всичките му намерения.

Нерон не вярваше в боговете, но се страхуваше от тях и особено от тайнствената Веста: от нея се боеше толкова много, че като видя статуята на божеството и свещения огън, косите му настръхнаха от страх, трескаво стисна зъби, тръпки го пронизаха целия и той падна в ръцете на Виниций, който случайно беше зад него. Веднага го изнесоха от храма и го отведоха на Палатин, където скоро дойде на себе си, но през целия ден не стана от леглото. За голямо учудване на присъстващите той обяви, че отлага пътуването си за по-късно, тъй като божеството го е предупредило тайно да не избързва. Един час по-късно публично се съобщаваше на народа в Рим, че цезарят, виждайки опечалените лица на гражданите и проникнат от любов към тях като баща към децата си, остава, за да сподели техните радости и скърби. Зарадван от решението на цезаря и същевременно сигурен, че игрите и раздаването на хляб ще продължат, народът се събра масово пред Палатинската порта и поздравяваше с викове божествения цезар, който престана да играе на кости с августианите и каза:

— Да! Трябваше да отложа. По силата на предсказанието Египет и властта над Изтока не ще ми избягнат, така че и Ахея може да почака. Ще заповядам да прокопаят Коринтския провлак, а в Египет ще издигна такива паметници, че в сравнение с тях пирамидите ще изглеждат като детска играчка. Ще заповядам да построят сфинкс седем пъти по-голям от този, който е край Мемфис и гледа към пустинята, но ще заповядам да му дадат моя образ. Бъдещите векове ще говорят само за този паметник и за мене.

— Със своите стихове ти си издигна вече паметник не седем, а три пъти по седем по-голям от Хеопсовата пирамида — каза Петроний.

— Ами с песните? — попита Нерон.

— Ах! Ако беше възможно да ти издигнат статуя като статуята на Мемнон, която да издава твоя глас при изгрев слънце, моретата около Египет винаги щяха да гъмжат от кораби, на които тълпи от трите части на света щяха да идват, за да чуят песните ти.

— Уви, кой може да направи това? — рече Нерон.

— Но ти можеш да заповядаш да те изваят от базалт, като водач на квадрига.

— Наистина! Ще го сторя!

— Така ще направиш подарък на човечеството.

— В Египет ще се оженя за вдовицата Луна и ще бъда наистина бог.

— А на нас ще дадеш за жени звездите и ние ще образуваме ново съзвездие, което ще се нарече съзвездие на Нерон. Вителий обаче ожени за Нил, за да ражда хипопотами.

На Тигелин подари пустинята и той ще стане цар на чакалите…

— А какво определяш за мен? — запита Ватиний.

— Да те благослови Апис! Ти устрои такива величествени игри в Беневент, че не мога да ти желая лошото: направи чифт обувки за Сфинкса, чиито лапи мръзнат от нощната роса, а после ще направиш и на колосите, които образуват алеи пред храмовете.

Там всеки ще намери своя занаят. Домиций Афер например ще бъде пазител на съкровището, понеже е прочут със своята честност. Обичам, цезарю, да мечтаеш за Египет, а това, че отложи заминаването си, ме тревожи.

Нерон каза:

— Вашите смъртни очи не видяха нищо, защото божеството е невидимо и се явява само на когото иска. Знайте, че когато бях в храма на Веста, самата тя застана до мен и ми каза на ухото: „Отложи заминаването.“ Това стана така неочаквано, че аз се уплаших, макар че за такова очевидно покровителство от страна на боговете трябва да съм им благодарен.

— Всички се уплашихме — каза Тигелин, — а весталката Рубрия падна в несвяст.

— Рубрия! — рече Нерон. — Каква белоснежна шия има тя!

— Но и тя се изчервява, божествени цезарю, щом те види…

— Да! И аз забелязах това. Това е странно! Весталка! Има нещо божествено във всяка весталка, а Рубрия е толкова хубава!

Тук той се замисли за момент, а след това попита:

— Кажете ми, защо хората се страхуват повече от Веста, отколкото от другите богове? Какво значи това? Ето, аз самият се уплаших, макар че съм най-върховният жрец.

Помня само, че паднах възнак и щях да се сгромолясам на земята, ако някой не ме беше задържал. Кой ме задържа?

— Аз — отговори Виниций.

— Ах ти, „суровият Арес“! Защо не беше в Беневент? Казаха ми, че си бил болен и наистина лицето ти е променено. Да! Чух, че Кротон щял да те убие? Вярно ли е това?

— Да — счупи ми рамото, но аз се защитих.

— Със счупено рамо?

— Помогна ми един варварин, който беше по-силен от Кротон.

Нерон го погледна с учудване:

— По-силен от Кротон? Шегуваш ли се? Кротон беше най-силният сред хората, а сега такъв е Сифакс от Етиопия.

— Цезарю, казвам ти това, което видях със собствените си очи.

— Къде е този бисер? Не стана ли той неморенски цар?

— Не зная, цезарю, изчезна от очите ми.

— Не знаеш ли поне от кой народ е?

— Ръката ми беше счупена и не можах да го питам за нищо.

— Потърси го и ми го намери.

Тигелин каза:

— С това ще се заема аз.

Но Нерон продължаваше да говори на Виниций:

— Благодаря ти, че ме задържа. Ако бях паднал, можеше да си разбия главата.

Някога ти беше добър приятел, но от времето на войната и службата ти при Корбулон някак си подивя и рядко те виждам.

След това помълча и каза:

— Какво прави оная девойка… тясната в бедрата… в която беше влюбен и която отнех от Авъл за тебе?…

Виниций се смути, но Петроний веднага му дойде на помощ:

— Обзалагам се, господарю, че я е забравил. Не виждаш ли смущението му?

Питай го колко такива е имал оттогава и не гарантирам, че ще може да отговори. Родът на Виниций дава добри войници, но още по-добри петли. Трябват им стада. Накажи го за това, господарю, и не го кани на пиршеството, което Тигелин обещава да устрои в твоя чест на езерото на Агрипа.

— Не, това не ще направя. Вярвам на Тигелин, там ще има стада.

— Нима може да липсват харити там, където е Амур? — отговори Тигелин.

А Нерон рече:

— Скучно ми е! Останах в Рим по волята на богинята, но не мога да го понасям. Ще замина за Анций. Задушавам се в тия улици, сред тия порутени къщи, сред тия мръсни тесни улички. Зловонието достига чак до моя дом и до градината ми. Ах, ако земетресение унищожи Рим, ако някой разгневен бог го изравни със земята тогава бих показал как трябва да се строи град, който е глава на света и моя столица.

— Цезарю — отговори Тигелин, — ти казваш: „Ако някой разгневен бог унищожи града“ — нали така?

— Да! Какво от това?

— Нима ти не си бог?

Нерон махна с ръка в знак на досада и каза:

— Ще видим какво ще ни устроиш на Агриповото езеро. След това ще замина за Анций. Всички вие сте нищожни и не разбирате, че са ми нужни велики неща.

Като каза това, той притвори очи, давайки по този начин знак, че се нуждае от почивка. Августианите започнаха да се разотиват. Петроний излезе с Виниций и му каза:

— И тъй, ти си поканен на увеселението. Меднобрадия се отказа от пътуването, но затова пък ще безумства повече от друг път и ще своеволничи из града като в собствения си дом. Старай се и ти да намериш развлечение и забрава в тия безумства. Дявол да го вземе! Ние покорихме света и имаме право да се забавляваме. Ти, Марк, си красив момък и моята слабост към тебе аз отдавам и на това. Кълна се в Диана Ефеска! Ако можеше да видиш своите сключени вежди и лицето си, в което личи старата кръв на квиритите!

Другите в сравнение с теб приличат на освободени роби. Така е! Ако не беше това учение, днес Лигия щеше да бъде в твоя дом. А ти се опитвай още да ми докажеш, че те не са врагове на живота и хората… Отнесли са се с теб добре, за това можеш да им бъдеш благодарен, но на твое място аз бих намразил това учение и бих потърсил удоволствие там, където може да се намери. Повтарям ти, ти си красив момък, а Рим гъмжи от разведени жени.

— Чудя се, че всичко това още не ти е омръзнало — отговори Виниций.

— Кой ти каза? Отдавна ми е омръзнало, но не съм на твоите години. Освен това аз имам други интереси, каквито ти нямаш. Обичам книгите, които ти не обичаш, обичам поезията, която ти досажда, обичам вазите, темите и много други неща, на които ти не обръщаш внимание, имам болки в кръста, които ти нямаш, и най-после, намерих Евника, а ти нищо подобно не си намерил… На мен ми е добре в къщи сред съвършени творби, но от тебе изкуството никога не ще направи естет. Аз зная, че до края на живота си не ще намеря вече нищо повече от това, което съм намерил, а ти не знаеш, защото все още се надяваш и търсиш. Ако смъртта дойде при тебе, ти въпреки цялата си смелост и скръбта си би умрял учуден, че трябва да напуснеш света, а аз бих я приел като необходимост с ясното съзнание, че в целия свят няма плодове, от които да не съм вкусил. Не бързам, но няма и да протакам, ще се постарая само докрая да ми бъде весело. По света има весели скептици. Стоиците според мене са глупци, но стоицизмът поне закалява, а твоите християни внасят в света скръб, а тя за живота е това, което е дъждът в природата. Знаеш ли какво научих? Че по време на тържеството, подготвяно от Тигелин на брега на езерото на Агрипа, ще има лупанарии, където ще бъдат събрани жени от най-знатните домове в Рим. Нима не ще се намери поне една красавица, която да те утеши? Ще има и девици, които ще излязат за пръв път… като нимфи. Такава е нашата римска империя… Вече е топло! Южният вятър ще сгрее водата и не ще повреди голите тела. А ти, Нарцис, знай, че не ще се намери нито една, която би ти се опряла; нито една — дори и весталка.

Виниций се удари с ръка по главата като човек, зает винаги с една и съща мисъл:

— Ех, трябва да имам щастие, за да срещна такава…

— А кой направи това, ако не християните!… Но хората, чийто символ е кръстът, не могат да бъдат други. Чуй ме: Гърция беше прекрасна и създаде мъдростта на света, ние създадохме силата, а това учение какво може да създаде, как мислиш ти? Ако знаеш, обясни ми, защото, кълна се в Полукс, аз не мога да отгатна.

Виниций сви рамене.

— Изглежда, се страхуваш да не стана християнин.

— Страхувам се да не си развалиш живота. Ако не можеш да бъдеш Гърция, бъди Рим: владей и се наслаждавай! Нашите безумства имат някакво оправдание само защото в тях е заключена тая мисъл. Аз презирам Меднобрадия, защото той е пародия на грък. Ако се считаше за римлянин, щях да призная, че има право да си позволява такива безумства.

Обещай ми, че ако сега, като се върнеш в къщи, завариш някой християнин, ще го наругаеш. Ако е лекарят Главк, дори няма да се учуди. Ще се видим на езерото на Агрипа.

>> IX

Преторианците обкръжиха горичките по бреговете на езерото на Агрипа, за да не пречи голямата тълпа от зрители на цезаря и гостите му, тъй като и без това се говореше, че всичко, отличаващо се в Рим с богатство, ум или красота, се стича на това пиршество, каквото не е имало в историята на града. Тигелин искаше да възнагради цезаря за отложеното пътуване до Ахея, а също и да надмине всички, които някога са канели Нерон, и да му докаже, че никой не може да го забавлява така, както той, Тигелин. Още когато беше при цезаря в Неапол, а после и в Беневент, той правеше приготовления и пращаше заповеди, за да докара и от най-отдалечените краища на света зверове, птици, редки риби и растения, не забравяйки също така съдове