РАБИНДРАНАТ ТАГОР, Нобелов лауреат за литература

Рабиндранат Тагор (1861-1941) – индийски поет, прозаик, философ, художник и композитор – е удостоен с Нобеловата награда за 1913 “за своите дълбоко прочувствени и оригинални стихове, в които с неподражаемо майсторство е изразил своето поетическо мислене”. Основните му произведения са: “Гòра” (1910), “Гитанджали” (1912), “Сàдхана: Пътят към съвършенството” (1913), “Религията на човека” (1931). През 1921 Тагор създава университета “Висва Бхарати” в Шантиникетан, Индия.

…

1. “Бог стои отвън пред нашето Аз и чака с неуморно търпение да Му отворим доброволно вратата си. Защото нашето Аз може да постигне своя истински смисъл, който е душата, и по своя воля да стане едно с Бога – не чрез принуждението на Божията сила, а чрез любов.

Човекът, чийто дух е станал едно с Бога, се изправя пред хората като най-съвършения цвят на човечността.” (ТАГОР 1994, 53, “Сàдхана”).

2. “Както природата е отделена от Бога чрез ограниченията, изразени в природния закон, така и нашето Аз се отделя от Бога поради ограниченията на егоизма. Бог доброволно е ограничил волята Си и ни е предал властта Си над нашия малък свят.” (ТАГОР 1994, 90, “Сàдхана”).

3. “Нашето всекидневно задължение към Бога се състои не в това постепенно да Го търсим, а всеки ден да Му се отдаваме, да премахваме всички прегради, които ни пречат да се съединим с Него; да разширяваме съзнанието си за Него, като Му служим с доброта и любов.” (ТАГОР 1994, 140, “Сàдхана”).

4. “Божията любов, от която нашето Аз е получило формата си, е отделила това Аз от Бога; и пак Божията любов е тази, която възстановява помирението и съединява нашето Аз с Бога. Затова собственото ни Аз трябва да минава през безкрайно много обновявания. То не може да върви вечно по пътя на своята обособеност. Обособеността, отделеността е оная граница, която му пречи да се възвърне към своя безкраен източник – Бога”. (ТАГОР 1994, 90-91, “Сàдхана”).

5. “Ето крайната цел на нашето битие, която не бива никога да забравяме: ‘Красотата е истина, истината е красота.’

Ние трябва да постигнем целия свят с любов, защото той се ражда от любов, с любов се поддържа и после се възвръща пак в лоното на любовта. Нужно е да стигнем до съвършената свобода на сърцето, която ще ни даде сила да се пренесем в най-съкровените кътчета на нещата и да вкусим от безкористната радост, присъща на Бога.” (ТАГОР 1994, 134, “Сàдхана”).

6. “Чуй молитвата ми, Господи – сечи, сечи из корен нищетата в моето сърце.
Дай ми сила да понасям леко всички свои радости и скърби.
Дай ми сила да направя службата на любовта си плодоносна.

Дай ми сила да не се отвръщам никога от бедните и да не сгъвам колена пред наглото могъщество.

Дай ми сила да издигна своя ум високо над дребнавостта на делника.

Но ми дай и сила силата си с обич да отдам на Твойта воля.” (ТАГОР 1990, 54, “Гитанджали”).

7. “В едно-единствено приветствие към Теб, мой Боже, нека всичките ми сетива да се протегнат и да докоснат този свят в нозете Ти.

Като дъждовен юлски облак, надвиснал ниско с товара си от неизсипани порои, нека целият ми ум да се сведе пред Твоите врати в едно-единствено приветствие към Теб.

И нека всичките ми песни слеят своите различни мелодии в неразчленим поток и да потеглят към морето на безмълвието в едно-единствено приветствие към Теб.

Тъй както ято жерави лети неспирно ден и нощ назад към родните си планини, тъй нека животът ми да отпътува цял към вечното си жилище в едно-единствено приветствие към Теб.” (ТАГОР 1990, 126, “Гитанджали”).