ИВО АНДРИЧ, Нобелов лауреат за литература

Сръбският писател Иво Андрич (1892-1975) получава Нобеловата награда за 1961 “за епическата сила, с която проследява темите и рисува човешките съдби от историята на своята страна”. След Първата световна война Иво Андрич учи философия и филология в университетите в Загреб, Виена, Краков и Грац, където през 1923 г. защитава докторската си дисертация. Най-значимите му произведения са: “Ex Ponto”, “Мостът на Дрина”, “Травнишка хроника” и “Прокълнатият двор”.Дълги години Андрич живее като дипломат в Рим, Мадрид, Женева и Берлин.

…

1. В своята автобиографична изповед “Ex Ponto” Иво Андрич пише:

“Живейте и се борете, както най-добре умеете, молете се на Бога и обичайте цялата природа, ала най-много любов, внимание и съчувствие оставете за хората, за своите клети братя, чийто живот е временен сноп светлина между две безкрайности.

Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни.” (АНДРИЧ 1992, 37).

2. “Хвала Ти, Боже, за мъката на деня и спокойствието на нощта, за краткия живот и голямата загадъчна смърт; нека са благословени решенията Твои, според които идваме на тоя свят и си отиваме от него, след като сме се нарадвали и намъчили. Огромни и непонятни са плановете Твои и ясно е, че ние не можем да видим ни посоката им, ни целта им и трябва смирено да ги приемем; но трудно е да бъдеш човек, Господи.” (АНДРИЧ 1992, 94).

3. “Всички, които страдат и умират за своите истини, са едно с Бога и човечеството, и са наследници на вечността, съществуваща само за вярващите и страдащите; те са основният камък на бъдещата сграда на новото човечество, която след всички мъки и заблуди все пак ще се осъществи като Божия мисъл на земята.” (АНДРИЧ 1992, 71).

4. “Не ни удряй прекалено много, Господи, и не ни слагай товар, който не е по силите ни, за да не помръкне в нас Твоето сияние и да не станем пленници на злото.” (АНДРИЧ 1992, 30).

5. “О, Боже, Ти, който знаеш всичко, няма защо да крия, че понякога се обръщам към Тебе с нечистия земен език. Казвам: О, Боже, защо си ми дал сърце, което непрекъснато ме тегли към далечината и прелестта на непознати земи?

Защо си отредил така, че моето щастие да е винаги там, където мен ме няма? За какво ми е тази мъчителна дарба: да обичам разкоша, насладата и промяната? За какво е вечният огън на неспокойното ми сърце? За какво са възторзите, за които човек се разкайва и отмъщава?

О, Боже, за какво е цялата мъка на вечно жадния и вечно будния аз?” (АНДРИЧ 1992, 52).