АЛБЕРТ ШВАЙЦЕР, Нобелов лауреат за мир
ЧАСТ ТРЕТА
МИРОТВОРЦИ-НОБЕЛИСТИ (20 – 21 ВЕК)
Немският лекар, философ, музиколог, теолог и мисионер Алберт Швайцер (1875-1965) получава Нобеловата награда за 1952 “за своята мисионерска и хуманитарна дейност”. Швайцер учи философия и теология в университета в Страсбург и в Сорбоната в Париж. Той защитава 4 доктората: през 1899 Швайцер става доктор по философия; през 1901 – доктор по теология; през 1905 – доктор по музикознание; през 1913 – доктор по медицина (със специализация по тропическа медицина и хирургия). През 1904 Швайцер решава да стане лекар-мисионер в най-бедния регион на Африка; затова през 1905 той започва да учи медицина в университета в Страсбург. През 1913 той пристига в Африка и основава своята болница в Ламбарене (Габон). Швайцер посвещава живота си на хилядите болни африканци; той ги лекува и просвещава в продължение на 52 години – до своята смърт. Алберт Швайцер използва средствата от Нобеловата награда, за да създаде колония за прокажени в Ламбарене. Основните му произведения са: “Търсенето на историческия Иисус” (1906),“Християнството и религиите по света” (1922), “Мир или атомна война” (1958), “Същността на вярата: Философия на религията” (1965).
…
1. В една своя проповед, посветена на Йоан Кръстител, Алберт Швайцер казва:
“Това, че някой е станал цар на целия свят – на Европа, Америка, Азия и Африка, съвсем не означава, че той е най-великият сред човеците. Защото истински велик е само този, който познава сърцето на Бога. Йоан е разбирал думите на Бога и затова е предсказал времето, когато трябва да настъпи Царството Божие. Йоан е бил по-велик от всички пророци, защото сърцето му е било изпълнено с духа на Бога.
О, Боже, ние никога няма да успеем да Ти благодарим достатъчно за този славен проповедник на Царството Божие, който Ти си изпратил – човекът, който ни даде пример и вдъхна сила в сърцата ни, човекът, който беше Твой верен слуга. Дано и ние да успеем да станем Твои слуги. Благодарим Ти за всички богатства, които си вложил в душите ни. Дай ни мъдрост, за да можем да опознаем тези дарове. Дай ни Твоята сила, за да живее тя вътре в нас. Усили у нас копнежа да бъдем Твои деца. Амин!” (ШВАЙЦЕР, цитиран в “The Africa of Albert Schweitzer” by Charles Joy and Melvin Arnold, Boston, The Beacon Press, 1948).
2. “Любовта на Бога говори в нашите сърца и се опитва да проникне чрез нас в света. Ние трябва да слушаме този глас; ние трябва да слушаме тази чиста и далечна мелодия, която достига до нас, въпреки шума на света.” (ШВАЙЦЕР, цитиран в “Albert Schweitzer: The Man and His Mind” by George Seaver, New York, Harper & Brothers, 1947, 133).
3. В едно писмо до своя приятел Густав фон Люпке, Алберт Швайцер споделя своето решение да основе болница в Африка:
“Според мен съдбата на религията е заложена на карта. Да си религиозен за мен означава да бъдеш човек, просто човек – по образеца на Иисус.
Във всички колонии в третия свят нещата са напълно безнадеждни и безутешни. Ние – християнските нации – изпращаме там хора, които са утайката на нашето общество; ние мислим само за това какво можем да вземем от местните жители, населяващи колониите. Накратко, там се разиграва една гавра с Християнството и човечността.
Ако това зло може да бъде поправено поне отчасти, ние трябва да изпратим там хора, които ще вършат добрини в името на Иисус – не просто проповедници, а хора, които наистина ще помагат на нуждаещите се, както ни учат проповедите на Иисус.
Сега ние стоим тук и учим Теология, а след това ще се състезаваме за най-добрите църковни постове, ще пишем дебели научни книги, за да станем професори по Теология. А това, което се случва там в колониите, където честта и името на Иисус са заложени на карта, изобщо не ни интересува.
И от мен се очаква да посветя живота си на все по-нови теоретични изследвания, за да мога да се прочуя като теолог и да продължа да обучавам пастори, които също като мен ще си стоят вкъщи? И аз няма да имам право да ги изпращам там, където те са наистина нужни? Аз не мога да се съглася с това!
От години премислям тези неща, и то по хиляди начини. Накрая прозрях, че смисълът на моя живот не се състои в познанието или в изкуството, а просто в това да бъда човек и да върша някакви скромни дела в духа на Иисусовите думи:‘Истина ви казвам: понеже сте направили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мен сте го направили.’ [Матей 25:40].
И точно както вятърът нахлува със своята мощ в огромните празни пространства, така и хората, които познават закона на духа, трябва да отидат там, където те са най-нужни.” (ШВАЙЦЕР, цитиран в “Albert Schweitzer: The Story of His Life” by Jean Pierhal, New York, Philosophical Library Inc., 1957, 59).
4. В книгата си “Благоговение пред живота” Швайцер пише:
“Само хората, които са искрено благодарни на Бога, са наистина богати. Така че нашето вътрешно щастие не зависи от добрите или лошите събития, които ни се случват, а от степента на нашата благодарност към Бога.
Нашият живот е нещо непрозрачно и смътно, когато гледаме на него по обикновения човешки начин. Но когато го изправим пред светлината на Божията доброта, той започва да блести и става прозрачен и светъл. И тогава ние се питаме с удивление: ‘Наистина ли това, което виждаме пред себе си, е нашият собствен живот?’” (ALBERT SCHWEITZER, “Reverence for Life”, Ulrich Neuenschwander – editor, New York, Harper & Row, 1969, 39-40).
5. “Значимостта на Иисус Христос за човечеството не се състои в ритуалите, които хората са създали въз основа на Неговото учение, а в примера на Неговия живот.
Неговата любов и състрадание, Неговото желание да умре, за да може чрез Своята смърт да изкупи греховете на всички хора – това са делата, които ние ще помним вечно.” (ШВАЙЦЕР, цитиран в Jilek-Aall 1990).
6. В своята автобиография “Out of My Life and Thought” Швайцер пише:
“Най-удивителната идея в Християнството – в това Християнство, което е проповядвано от Иисус и е разбираемо за разума – е идеята, че единствено чрез любовта ние можем да постигнем духовна връзка с Бога. Всяко живо знание за Бога почива върху фундаменталната истина, че в нашия живот ние преживяваме Бога като Воля-за-Любов.” (SCHWEITZER 1933, 277).