Глави 3 и 4 Цялостният контекст на една книга

Въпреки че е важно всеки един пасаж да се тълкува заедно с контекста, който следва непосредствено след него, то също така е важно да го тълкуваме в контекста на цялата книга, в която пасажът се намира – независимо дали това Евангелието от Йоан, или Съдии или други книги от Библията. Това е начинът, по който Бог ни е дал по- голяма част от Библията, вдъхновявайки конкретни автори, които да я напишат, като първите читатели са можели да получат отделните книги една по една.

Много често, конкретният пасаж, който изучаваме съответства на темата, която се среща в цялата книга от Библията. Много често, идеи в разглеждания пасаж развиват теми, които са в цялата книга. Когато идеите от дадения пасаж се разглеждат в светлината на това как книгата тълкува тази тема на други места, то те стават много по- ясни. В някои случаи, историята се простира в няколко книги от Библията, които някога са били свързани като разширени повествования (например, историята на Мойсей в Изход продължава от историята за Йосиф в Битие, а 1 Царе и 2 Царе представляват една дълга история, същото важи и за Лука и Деяния на Апостолите).

Конкордансът може да ви помогне да видите как определи думи са използвани и на други места в същата книга. Вие можете да се упражните като изследвате думата „закон“ или „Дух“ в книгата „Послание към Галатяните“. Ако искате да развиете това умение по-добре, вместо да използвате конкорданс, просто прочетете Галатяни и си направете собствен списък на някои теми, също прочетете някои от препратките към стиховете, където се появява всяка една от темите.

Следват няколко примера за това как, когато четем даден пасаж в светлината на книгата, където той се среща, това обогатява нашето разбиране на този пасаж. 

1. Помирение между Евреи и езичници в Римляни

Ние често подтикваме невярващите да приемат Християнството като вярват със сърцето си във възкресението на Исус и като изповядат с устата си, че Исус е Господ. Обобщението на това как да откликваме на евангелието се базира на Римляни 10:9-10. Римляни 10 наистина описва спасението по този начин. Но някога изследвали ли сме защо точно тук Павел споменава конкретно за устата и сърцето (а не в други пасажи, в които се говори за спасение)? Щеше ли да опровергае твърдението, че един глухоням човек не би могъл да се спаси само защото не може да направи изповед с устата си? Или по-скоро Павел използва тези конкретни думи „сърце“ и „уста“ поради по- специфични причини?

Първо разглеждаме непосредствения контекст, както направихме и в предишната глава на този учебен материал. Павел вярва, че ние сме спасени чрез Божията благодат, а не чрез нашите дела. Обратно на своите опоненти и споменатите от тях начини за оправдание (Римляни 10:1-5), Павел дава нагледен пример от закона на Мойсей за това, че посланието на вяра е спасителната дума (10:6-7). Както казва Мойсей : „думата е близо при тебе, в устата ти и в сърцето ти“ (10:8); Мойсей говори за закона (Второзаконие 30:10-11, 14), но същият принцип е приложим и за евангелието, което също е Божие Слово. По времето на Мойсей никой не можеше да се възкачи на небето, за да донесе закона; Бог, в своята милост, вече го беше дал на Израел на Синайската планина (30:12). Нито пък беше необходимо някой да слезе в морето (30:13); бог вече беше изкупил народа си и ги беше извел през морето. Те не можеха да се спасят сами; те трябваше да са зависими от могъщата благодат на Бога (Изход 20:2). По подобен начин Павел казва, че ние не възвеждаме Христа от мъртвите, нито Го сваляме от Отца. Подобно на закона и на изкуплението на Израел, Христовото спасение е Божи дар за нас (Римляни 10:6-7). Мойсей заявява, че думата е „в твоето сърце и в твоята уста“ (Второзаконие 30:14), тоест., вече е дадена на Израел поради Божията милост. По подобен начин Павел обяснява, че думата е била в твоята уста, когато си изповядал Христос с устата си и в твоето сърце, когато си повярвал със сърцето си в Него (Римляни 10:9-10).Вярата идва единствено чрез слушане на това слово, благата вест за Христа (10:17), както споменахме по-горе.

Непосредственият контекст обяснява защо Павел използва „устата“ и „сърцето“ в този конкретен пасаж, но той също повдига и един друг въпрос. Защо трябва Павел да прибягва до доказателство от Стария завет за това, че спасението е по благодат, чрез вяра? Имало ли е някой, който да се съмнява в това? Ние можем да си обясним всеки един пасаж от Римляни тогава, когато я четем като една цялостна книга. Павел споменава за противоречие между еврейските християни и езичниците, които са станали християни.

Павел започва Римляни като набляга на факта , че езичниците са изгубени (Римляни 1:18-32 и докато читателите християни от еврейски произход се радват Павел посочва, че религиозните водачи също са изгубени (Римляни 3). Павел посочва, че цялото човечество е погинало, за да може, по този начин, да ни напомни, че всички трябва да дойдем при Бога при еднакви условия и че никой не може да се похвали повече от другия.

Повечето евреи са вярвали, че те са избрани за спасение в Аврам, затова Павел напомня на християните от еврейски произход, че спасението не е за етническите, а за духовните наследници на Аврам. (Римляни 4). За да може еврейските читатели да спрат да наблягат на генетичния си произход, Павел напомня, че всички хора, дори и евреите, произхождат от грешния Адам (5:12-21), Евреите са вярвали, че по-голяма част от тях спазват всички 613 заповеди в закона (поне през по-голямата част от времето), а повечето езичници не спазвали седемте заповеди, които според тях, Бог дал на Ной. Затова Павел коментира, че въпреки, че законът е добър, то той никога не е спасявал онези, които го спазват, включително и Павел (Римляни 7). Единствено Исус може да го направи! И за да може евреите да не наблягат на това, че са богоизбрани в Аврам, Павел им напомня, че не всички физически наследствени потомци на Аврам са били избрани, дори и първите две поколения след Аврам. (Римляни 9:6-13). Бог има върховната власт и Той не избира хората въз основа на тяхната етническа принадлежност (9:18-24), но Той избира хората въз основа на тяхната вяра в Христа.

За да може християните от езически произход да не гледат пренебрежително на християните от еврейски произход, Павел напомня, че наследството към което те са присъдени, преди всичко, принадлежи на Израел (Римляни 11). Бог има остатък от евреи и един ден повечето от евреите ще се обърнат към Христа (11:25-26). Точно тук Павел е доста практичен. Християните трябва да си служат един на друг. (Римляни 12). Същността на Божия закон е да се обичаме. (13:8-10). Литературата от древността говори за това, че езичниците в Рим са се подигравали на евреите в Рим особено заради техните закони относно храната и за светите им празници.Павел ни убеждава, че ние не трябва да гледаме на другите с пренебрежение поради някакви си малки различия (Римляни 14).Той ни дава пример на етническо помирение: Въпреки че Исус е евреин, той послужи на езичниците (15:7-12), а Павел носеше дарение от църквите от езичници, обърнали се към християнството, за еврейските християнски църквите в Ерусалим (15:25-31). В заключителното си слово, той ни увещава: Внимавайте за онези, които причиняват съблазни (16:17).

Единствено, когато имаме изградена цялостна представа за Римляни, то тогава можем ясно да разберем функциите на всеки един пасаж в посланието като цяло. Това ни дава представа и на ситуацията, за която посланието говори. Познанията ни за „миналото” ни дават повечето светлина върху конкретната ситуация: Преди време Рим изгонва християните от еврейски произход (Деяния на апостолите 18:1-3), но когато Павел пише посланието те вече са се върнали обратно (Римляни 16:3).Това означава, че домашните църкви в Рим, в които са преобладавали предимно християни от езически произход в продължение на много години, в този момент са в конфликт с християните от еврейски произход, които имат различни културни ценности за правене на определени неща. Посланието на Павел към Римляните призовава за етническо, културно и племенно помирение, като ни напомня, че всички сме равни пред Бога единствено чрез Исуса Христа. (По-късно ще разгледаме въпроса за произхода.) 

2. Справедливост за бедните в Яков 

Някои хора, след като прочетат Посланието на Яков, смятат, че то съдържа различни увещания, които не са в съответствие едно с друго. Но техният възглед е неправдоподобен. Когато внимателно разгледаме Яков ще видим ,че пасажите в цялата книгата са в синхрон един с друг.

В контекстът, който непосредствено следва по-горе, ние попитахме как Яков очаква от нас да се противопоставим на дявола (4:7) и разисквахме върху това, че той се отнася до това да се противопоставяме на ценностната система на света. Това е един валиден, основен принцип, но има ли и други конкретни ценности, за които Яков е особено загрижен относно неговите читатели? Най-вероятно има.

В началото на Посланието на Яков, авторът ни запознава с няколко теми, които се повтарят няколко пъти в цялото послание. Разглеждайки темите, читателят придобива една обща представа за проблемите, за които посланието говори. (Когато проповядвам върху Яков, много често предпочитам да проповядвам върху въведението, което ми позволява да говоря върху по-голяма част от посланието като използвам само един или два абзаца за плана си.)

Първо, виждаме основния проблем, с който се сблъсква Яков: неговите читатели се натъкват на различни изпитания (1:2). Когато четем посланието му ние разбираме, че много от неговите читатели са бедни хора, които са подтиснати от богатите (1:9-11; 2:2-6; 5:1-6). ( Допълнителната информацията за написването на посланието ни дава повече светлина относно действителността по времето на Яков. Но за сега ще продължим да разглеждаме цялостния контекст, защото по-късно ще се занимаваме повече с историческата и културна действителност.) Някои от читателите на Яков са изкушени да се справят с различните си проблеми по един погрешен начин: с насилие (словесно или физическо) (1:19-20; 2:11; 3:9; 4:2).

И така, Яков ни предлага разрешение, за което са необходими три добродетели: твърдост (1:3-4), мъдрост (1:5) и вяра (1:6-8). Читателят се нуждае от Божията мъдрост, за да може правилно да устои, а когато се моли на Бога за тази мъдрост на него му е необходима вяра. По-късно Яков се връща отново на тези добродетели като ги обяснява по-подробно. Така например той говори по-подробно за твърдостта в края на посланието като използва Яков и пророците за библейски примери, проявяващи твърдост (5:7-11). Той също говори и за искрена, а не мимолетна (2:14-26). В този пасаж авторът ни поучава относно вярата. Някои от бедните, към които той се обръща са изкушени да се обърнат срещу потисниците си и да ги убият. Те смятат, че Бог все още е на тяхна страна, понеже те не са извършили грехове като прелюбодеяние например. Но Яков им напомня, че убийството е грях, дори и да не си извършил прелюбодейство. (2:11). Основната изповед на еврейската вяра е че Бог е един, но Яков им напомня, че дори и дявола вярва, че им един Бог, но неговото знание не го спасява (2:19). Искрената вяра означава вяра, която се изявява чрез подчинение (2:14-18). Затова ако се молим за мъдрост „с вяра“, ние трябва да се молим с искрена вяра, която желае да се подчинява на всяка една мъдрост, която идва от Бога. Не трябва „да се колебаем“ (1:8), което означава да не приемаме едновременно световния и Божия мироглед (4:8).

Яков обръща особено голямо внимание на мъдростта. Той е загрижен за провокиращата реторика – онзи вид говор, който подтиква хората да се гневят на другите (1:19-20; 3:1-12). Това не означава, че той мълчи относно богатите деспоти. Той пророкува за божието наказание, което ще дойде върху тях (5:1-6). Но той също и не одобрява да се подтикват хората към насилие срещу тях. Яков отбелязва, че има два вида мъдрост. Едната включва крамолничество и егоизъм и е земна и бесовска (3:14); това е мирогледа, който изкушава неговите читатели. Яков обаче защитава Божията мъдрост, която е кротка (3:13); тя е чиста, не е смесена с други мъдрости, тя е чиста, миролюбива, кротка, пълна с милост и добри плодове на праведност, които се сеят в мир (3:17-18). Неговите читатели са изкушени да използват насилие (4:2) и да желаят световния мироглед за вършене на нещата (4:4). Вместо да вземат нещата в свои ръце, тези хора трябва да се покорят на Бога (4:7).

Яков ни призовава да живеем в мир. И ако той призовава потиснатите да не убиват своите потисници, колко повече той призовава нас да обичаме и да сме благородни (кротки – в библейския текст – бел. на преводача) към онези, които са ни най-близки, дори и към онези, които не са мили с нас? „Противопоставянето на дявола“ може да изисква повече работа отколкото някои от нас си мислят. 

3 Осъждението на Давид в 2 Царе 12:11 

Понякога ние смятаме, че наказанието на Давид е приключило със смъртта на сина му (12:18). Но понеже Давид беше служител в дома на Господа, неговото поведение се отрази на много други хора и затова беше необходимо строго наказание (12:14); Бог гледа много сериозно на греха, особено когато той води другите до неправилно разбиране на Неговата святост. В 12:11, Натан пророкува за наказанието на Давид вътре в дома му, включително и за изнасилването на някои от неговите жени (понеже той беше извършил прелюбодейство с жената на друг мъж) от негов приятел. Това пророчество ни дава обща представа за останалата част на 2 Царе.

В глава 13, синът на Давид, Амнон, изнасилва полу-сестра си Тамара. Истинският брат на Тамара, Авесалом, отмъщава за честта на сестра си като убива Амнон, който е и негов по-голям брат, което означава, че ако Хилеав не участва в политиката (за него не се говори изобщо), то Авесалом остава следващия наследник по рождение (2 Царе 3:2-3). Авесалом се връща от изгнание (глава. 14), а след това повежда въстание, което почти води до унищожаването на Давид и на неговите съюзници (глави 15-18)-това съкрушава сърцето на баща му. Авесалом спи с наложниците на баща си пред очите на Израел (16:21), въпреки че това е незаконно (Левит 20:11). След като въстанието е потушено и Давид се връща в Ерусалим с мир (глава 19) той трябва да се справи с друго въстание , веднага след предишното, от един узурпатор – венеиаминец (глава. 20). До началото на 3 Царе, по-малкият брат на Авесалом прави заговор, за да завземе трона (3 Царе 1).Въпреки че Бог прощава на Давид и го възстановява на трона, Давид страда от последствията от този вид грях до края на живота си. Тази история ни дава строго предупреждение за днешните духовни водачи, които забравят за отговорността си да живеят един свят живот. 

4. „Един от тия най-скромните в Матей 25:40 

Днес много хора наблягат на значимостта на това да се грижим за бедните като ни напомнят, че Исус ни предупреди, че ще бъдем съдени за това как сме се отнасяли към „най-скромните“ Исусови братя (25:40, 45). Истина е че Бог ще ни сади за това как сме се отнасяли към бедните, дали точно тук, под думата „братя“ Исус има в предвид „бедните“? Ще бъдат ли садени народите (25:32) само за това? Контекстът тук не разрешава веднага този проблем, но по-широкия контекст на евангелската традиция може да ни помогне повече. Какво има в предвид Исус под „братя“ и „най-малките“, когато говори за това на други места?

Древните читатели са развивали летописите от самото начало, тоест преди да стигнат до Матей 25 глава те вече са били прочели предишните глави.. Те вече знаят, че Исусовите братя и сестри са всички онези, които вършат Неговата воля (Матей 12:48-50), че всички ученици на Исус са братя и сестри (23:8), и преди да свършат с Евангелието те вече знаят, че учениците на Исус остават Негови братя след възкресението Му (28:10). (Поради начина по който работи гръцкия език думата „братя“ може често да включва и „сестри“, но в 28:10 сестрите ученици на Исус се обръщат към братята ученици) Когато Исус говори за „най-малкия“ в царството, той понякога се обръща към някои ученици (11:11).

Кои тогава са най-малките от учениците на Исус, онези, които народите са приели или отхвърлили? Най-вероятно това са благовестителите, мисионерите, които носят евангелието до онези, които е са чували за него преди да настъпи деня на съда. Разбира се че посланието за царството ще бъде разпространено сред всички народи преди да дойде царството (24:14).Тези благовестители може да са гладни и жадни поради жертвата, която са направили като са оставили всички удобства, за да може да доведат другите до познание на благата вест. Възможно е те да бъдат хвърлени в затвора поради гонения. Възможно е да са изтощени от болести (като Епафродита във Филипяни 2:27-30). Но онези, които приемат такива благовестители са приели Христос, който ги е изпратил дори единственото, което са могли да им предложат да е било чаша вода, така както Исус поучава в предните глави (10:11-14, 40-42). Тогава, в светлината на цялото евангелие от Матей, твърде възможно е тези „най-малките братя и сестри“ да са най-бедните мисионери, които са изпратени до различни народи; народите ще бъдат съдени според това как са отвърнали на пратениците на Исус. 

5. Какво означава да вярваме в Йоан 3:16 

Йоан 3:16 наистина говори за спасението от греховете чрез вяра в Исуса, както и ние го разбираме. Но ние не можем да разберем значението на този стих ако не прочетем цялото евангелие на Йоан. Останалата част от евангелието хвърля светлина върху значението на думата „свят“ в този стих (примерно, стихът се отнася за самаряните – вижте 4:42 в контекста), върху това как Бог изразява своята любов (чрез описанието на кръста), како и други теми. В Йоан 3:16 ние обръщаме внимание на това какво означава да имаш спасителна вяра. Някой може да каже, че вярва в Исус и въпреки това този човек може да посещава църква един път годишно и да продължава да живее в грях, без да се покайва (да кажем, че този човек убива хора през седмица). Този човек наистина ли е християнин? Какво наистина означава „да вярваме“ в Исус?

Останалата част от евангелието ни обяснява какво има в предвид Исус под спасителна вяра. Точно преди стиха за обръщението към вярата, Евангелие от Йоан 3:16, Йоан ни говори за някои неистински вярващи. Много хора бяха впечатлени от чудесата на Христос и „повярваха“ в Него, но Исус отказа да им се довери, защото знаеше какво има вътре в тях (2:23-25).Те имаха някакъв вид вяра, но това не беше спасителна вяра.

Какво става, когато някой изповяда вярата си в Христа, но по-късно се отрече от Него и стане мюсюлманин или започне да се покланя на древните йорубски богове? Дали първоначалната изповед на вяра е достатъчна, за да ги спаси на края. Този въпрос не е труден за отговаряне като се има в предвид останалата част от евангелието на Йоан, въпреки че някои от нас може да не хареса отговора. По- нататък, в Евангелието от Йоан, някои от онези, които слушаха Исус „повярваха в него”, но Той ги предупреди да продължат да ходят в словото Му, въпреки че те бяха вече Негови ученици, които учеха истината, която ги правеше свободни (8:30-32). До края на самата глава се оказва, че тези слушатели са били неверни: те всъщност искаха да убият Исус (8:59). По-късно Исус ги предупреждава, че онези, които не продължат да ходят в Него ще бъдат изхвърлени (15:4, 6). В евангелието на Йоан, истинската спасителна вяра е онази вяра, която устоява до края.

Целта за написването на Евангелието от Йоан е да запише за християнските читатели, които никога не са виждали Исус, някои от чудесата, за да може по този начин те да достигнат до по-дълбоко ниво на вярата, вяра, която ще бъде достатъчно силна, за да следва Исус до края (20:30-31). Йоан прави този коментар веднага след като разказва за кулминационната изповед на вяра в това евангелие. Исус призовава Тома да „вярва“, а Тома изразява своята вяра като нарича Исус „Господ мой и Бог мой“ (20:27-28). В Евангелието от Йоан се набляга на божествеността на Исус (1:1, 18; 8:58), затова от всички други изповеди за божествеността на Исус в това евангелие, (1:29, 36, 49; 6:69), това е кулминацията: Той е Бог. Същността на вярата на Тома е правилна, но Йоан иска повече от своите читатели. Правилната информация за Исус е необходима, но сама по себе си правилната информация не винаги представлява силна вяра. Тома повярва, защото видя, но Исус казва, че той иска по-голяма вяра, която може да повярва преди да види (20:29). Читателите на евангелието от Йоан вярват, защото той им разказва за едно свидетелство на очевидци (20:30-31), което е потвърдено чрез силата на Святия Дух (15:26-16:15).

В Йоан 3:16 се говори за това, че спасителната вяра не е само една единствена молитва, след което можем да си вървим по пътя и да забравим за Исус до края на живота си. Спасителната вяра обгръща Исус с такава изчерпателна зависимост заради онова, което е направил за нас, че ние изграждаме живота си върху истината на Неговите думи. 

6. Под закона в Римляни 7 

В предишната част отбелязахме значимостта на цялостната структура на Римляни, която ни учи за етническото помирение. В този контекст, специфичната структура на Римляни 7 е значима: Павел отбелязва, че вярващите „не са вече под закона“ (7:1-6). Но той също казва, че проблемът не е в самия закон (7:7, 12, 14), но в хората, които са плътски създания. Много хора тълкуват тази глава като поробване на Павел в греха, а някои дори я използват като оправдание за това, че могат да живеят в грях, казвайки: „Ако Павел не е могъл да се предпази от греха, как е възможно ние да го направим?“ Дали наистина Павел е искал да каже точно това?

В 7:14, Павел заявява, че той „е от плът, продаден на греха”. В съседните глави на посланието той обаче заявява, че всички вярващи в Исуса са свободни от греха и са слуги на правдата (6:18-22). В 7:18, Павел се оплаква, че в него „не живее нищо добро“, но в 8:9 той обяснява, че Божия Дух обитава във всички вярващи. В 7:25 той изповядва с плътта си той слугува на „греховния закон“; но в 8:2 той заявява, че Исус е освободил вярващите от  „закона на греха и на смъртта“.

Защо е това объркване? Най-вероятно това е така, защото сме изпуснали основната мисъл. Въпреки че, в Римляни 7, Павел нагледно говори за живота под закона, той няма в предвид, че това е типично за християнина ежедневие. Той казва, че когато християните са живели „по плът“ (най-вероятно имайки в предвид, че са били управлявани от собствените си страсти), то техните греховни страсти, подклаждани от закона, са предизвиквали смърт в тях. От друга страна, Павел казва: „Но сега“ вярващите са „освободени от закона“ и „служат по нов дух, а не по старата буква“ (7:5- 6). По-голяма част от Римляни 7 описва чувството на безсилие на човека, който се опитва да придобие праведност чрез делата на закона, тоест чрез човешки усилия (Римляни 7 говори за „аз“, „мене“, „мой“ и „моето“ повече от 40 пъти). Когато приемем праведността на Бога като безплатен дар, то ние имаме възможност да ходим в един нов живот, а останалата част от християнския живот е достатъчно доверие в завършеното дело на Христа, за да можем да живеем подобно на Него (6:11). Това до каква степен нашия живот прилича на Римляни 7 зависи от факта, че ние се опитваме да станем достатъчно добри пред Бога вместо да приемем Неговата милостива любов към нас. 

7. Укоряване на нелюбящите християни в 1 Коринтяни 13 

Ние често цитираме 1 Коринтяни 13 като универсално описание на любовта, подходящо за сватби, брачно съветничество, приятелство и т.н. Всъщност, принципите в тази глава наистина са доста универсални и могат да се приложат в тези ситуации, но първоначално Павел ги пише, за да се обърне към определена ситуация, която за много от нас днес е непонятна. Павел говори за правилната употреба на духовните дарби.

Коринтската църква е имала разногласие относно много въпроси. Един от тези въпроси, за който се говори в главите 12-14, е въпроса за духовните дарби. Павел напомня на християните в Коринт, че целта на публичното използване на дарбите е да се изгради христовото тяло. В глава 14, той подчертава, че когато се покланяме на Бога на публично място, то пророчеството е по-важно отколкото говоренето на езици, защото то изгражда по-добре църквата (освен ако говоренето на езици не е съпътствано от тълкувание). Между тези две глави се намира глава 13, която описва любовта като основната добродетел, която ни задвижва да използваме всички наши дарби, за да може да се изгради христовата църква.

Павел подчертава, че дори и да имаме най-големите дарби, то ние сме нищо, ако нямаме любов (13:1-3). Той посочва, че дарбите са временни, защото ще се прекратят при завръщането на Христа, тогава, когато ще го видим лице в лице (13:8-10); любовта обаче е вечна (13:11-13). Между тези две точки той описва отличителните белези на любовта – белези, които в цялостния контекст на книгата, се отнасят направо до онова, което онова, което липсва на християните в Коринт (13:4-8). Любовта не завижда, не се превъзнася и не се гордее (13:4), но определено християните в Коринт са завиждали (3:3) и са се превъзнасяли (4:6, 18-19; 5:2; 8:1) и са се гордеели (1:29; 3:21; 4:7; 5:6). Накратко, онова, което представлява любовта според Павел, не е типично за Коринтяните. Възхваляването на любовта от страна на Павел представлява и един внимателен укор към коринтяните.

Но тъй като любовта трябва да е първия ни приоритет, то тя също ни казва кои дарби да използваме най-много, за да изградим христовото тяло. Стиховете, които се намират непосредствено до 1 Коринтяни 13 ни напомнят, че трябва да търсим от Бога „по-големите дарби“, особено, когато Му се покланяме на публични места, по-големи дарби като пророчеството, което изгражда другите хора (12:31; 14:1). 

8. Живот, кръстен в Духа в Марк 1:8-13 

Евангелието от Марк ясно говори за Божия Дух около шест пъти, като половината от тях се появяват във въведението (1:8-13), където авторът представя пред читателите някои от централните теми. Чрез останалата употреба на Божия Дух, Марк подчертава делото на Св. Дух в това да упълномощи Исус да гони нечистите духове (Марк 3:29-30), или тогава, когато старозаветните пророци говорят Божието послание (12:26) или свидетелството на Исус, който говори онова, което Святия Дух казва (13:11).

Във въведението, Йоан Кръстител съобщава за Мощния, който ще кръсти други в Святия Дух (1:8). Този, който кръщава в Святия Дух е Исус от Назарет.Веднага след неговото изявление, виждаме как Исус е кръстен и как Святият Дух слиза върху него 1:9-10). Кръщаващият със Святия Дух ни дава пример за това как изглежда един живот, кръстен в Духа, защото самият той първи приема Святия Дух. Ето защо онова, което Духът прави след това изглежда много по-удивително: Духът завежда Исус в пустинята, за да се сблъска с дявола (1:12-13). Животът, изпълнен с Духа, не е живот на спокойствие и удобства, а на сблъсък със силите на дявола!

Останалата част от Евангелието на Марк продължава този модел. Малко след като Исус се появява от пустинята, той трябва да се противопостави на един зъл дух, който е в едно религиозна събрание (1:21-27). В останалата част от евангелието, Исус продължава да побеждава дявола като изцелява болните и като изгонва демони (сравни с 3:27), а дяволът продължава да нанася удари на Исус чрез своите политически и религиозни агенти. Най-накрая, дяволът успява да направи така, че Исус да умре, но Исус тържествува като възкръсва от мъртвите.

По същият начин Исус очаква от неговите ученици да изцеляват болните и да изгонват демоните (3:14-15; 4:40; 6:13; 9:19, 28-29; 11:22-24), а също така да се присъединят към неговите страдания (8:34-38; 10:29-31, 38-40; 13:9-13). Неговите ученици изглеждаха по-щастливи да споделят неговите успехи, отколкото неговото страдание, но Евангелието на Марк набляга на това, че ние не можем да споделим неговата слава, без да споделим и неговото страдание. Този урок е толкова приложим за съвременните ученици както е бил и за древните ученици. 

9. Как да създадем ученици в Матей 28:18-20 

Непосредственият контекст в 28:18-20 ни дава примери за това как да свидетелстваме за Христа (28:1-10) и как да не свидетелстваме за Христа (28:11-15). Но  контекстът на цялото Евангелие от Матей ни информира как трябва да тълкуваме този пасаж, особено, защото това е заключителната част на евангелието, а читателите са можели и да завършат останалата част от това евангелие докато то стигне до тях.

Заповедта „създайте ученици“ от всички народи (в Кинг Джеймс версията е „научете“ ги ) е заобиколена от три изречения на гръцки, които описват как ние създаваме ученици сред различните народи: като „отидем“, „кръстим“ и ги „научим“. Исус говори за това да „отидем“, когато той изпрати учениците си навън на територията на Галилея (10:7), но тук учениците трябва да отидат при други култури и народи, защото те ще създадат ученици сред отделните „народи“.

Да създадеш ученици сред „народите” отговаря на основната тема, развита в цялото евангелие. Четирите жени, конкретно споменати в родословието на Исус (1:2- 17) се оказват езичници: Тамар от Ханаан, Рахав от Ерихон, Рут от Моав и „вдовицата на Урия“ хитянина (1:3, 5-6). Древните еврейски родословия обикновено са наблягали на чистотата на еврейското потекло, но в това родословие нарочно се подчертава смесеното потекло на Месия, който ще спаси както езичниците така и Евреите.

Когато много от неговите собствени хора го пренебрегнаха или го преследваха, езическите астролози от Изтока дойдоха да му се поклонят (2:1-12). Бог и Неговият Син можеха да издигнат деца на Авраама дори от камъните (3:9), те успяха да работят в „езическа Галилея“ (4:15), да благословят вярата на един римски войник (8:5-13), да гонят бесове на езическа територия (8:28-34), неодобрително да сравняват израелските градове със Содом (10:15; 11:23-24), да наградят постоянството във вярата на една жена от Ханаан (15:21-28), да позволят първата апостолска изповед за това, че Исус е Месия, на езическа територия (16:13), да обещаят, че всички народи ще чуят благата вест (24:14) и да позволят първата изповед от един римски стотник за това, че Исус е Божи Син, след като стана земетресението (27:54). Вероятно Матей пише това, за да насърчи своите приятели – християни от еврейски произход да благовестват на езичниците, за да може евангелието подобаващо да завърши с тази заповед.

„Кръщението“ ни напомня за мисията на Йоан Кръстител, който кръщаваше хората за покаяние (3:1-2, 6, 11). Кръщението в еврейската култура е представлявало един акт на обръщение, затова „отиването“ може да представлява междукултурно служение и за това можем да опишем заповедта на Исус „кръщавайте!” като евангелизаторско служение. Но евангелизаторството не е достатъчно, за да се изградят напълно ученици. Необходимо е и християнско образование. „Да ги научим“ за това, че Исус е заповядал това е много по-лесно, поради факта, че Матей ни представя поученията на Исус много удобно, в пет различни разговора: Исус поучава за етиката в царството (глави 5-7), Исус провъзгласява царството (глава 10), притчите за настоящето състояние на царството (глава 13), взаимоотношенията в царството (глава 18) и бъдещето на царството и присъдата над религиозно установения ред (глави 23-25).

Но в Евангелието на Матей, ние не създаваме ученици по начина, по който повечето еврейски учители по онова време го правеха. Ние създаваме ученици не за себе си, но за нашия Господ Исус Христос (23:8). Този последен параграф от Евангелието на Матей е подобаващ край за много теми за самоличността на Исус и това също важи и за евангелието. Йоан (3:2), Исус (4:17) и неговите последователи (10:7) провъзгласиха божието царство и неговото царуване. Сега Исус царува с цялата власт над цялото творение (28:18). По-нататък, ние кръщаваме не само в името на Бог и неговия Дух, но също и в името на Исус (28:19), следователно ние приемаме Исус за божество наравно с Отец и Святия Дух. Най-накрая, Исус обещава да е с нас винаги, докато ние проповядваме царството до края на века (28:20) и това ни напомня за обещанията, споменати по-рано в евангелието. Самият Исус е „Емануил“, „Бог с нас“ (1:23), а там, където двама или трима са събрани в негово име, той ще бъде между тях (18:20). За древният еврейски читател, тези твърдения означават, че Исус е Бог.

Обещанието, че Исус ще бъде с нас „до края на века“ (28:20) означава ли, че след като века свърши, той няма да бъде повече с нас? Такова тълкуване би променило напълно смисъла на текста. Исус обещава да бъде с нас, за да можем ние да изпълним неговата заповед (28:19), а това трябва да се изпълни преди края на века (24:14), за да може народите да бъдат осъдени според това как са откликнали на това послание (25:31-32). Когато вземем това послание в контекста на цялото евангелие, това ни дава много материал за проповядване, без дори да минаваме границите на Матей. 

10. Вярност към мъртвите в Йоан 13:34-35 

Когато Исус ни заповядва да се обичаме един друг както той ни е възлюбил, защо той нарича това „нова заповед“ (13:34)? Бог не беше ли заповядал на всички вярващи да се обичат дори и в Стария Завет (Левит 19:18). Това, което прави тази заповед нова е новият пример, даден от нашия Господ Исус Христос.

Контекстът в непосредствена близост прави този пример по-ясен. Исус приема ролята на смирен служител като измива нозете на своите ученици (13:1-11). Той също призовава своите ученици да подражават на неговото служене на хората (13:12-17). В същия контекст, ние разбираме до каква степен той е слуга на нас, след като виждаме как щеше да пострада: Исус и разказвачът продължават да говорят за предстоящото предателство на Исус (13:11, 18-30).Исус обяснява, че той „се прославя“ (13:31-32), тоест, бива убит (12:23-24). Той ще напусне учениците всеки момент (13:33), а Петър все още не е духовно подготвен да следва Исус в неговото мъченичество (13:36-38). Това е контекстът на да се обичаме един друг „както” Исус ни възлюби. Бог ни призовава дори да жертваме живота си един за друг.

Останалата част от Евангелието на Йоан показва по-пълно примера на Исус за това какво е любовта и служението, които достигат своята връхна точка на кръста. 

11. Наказанието на Юда в Битие 38 

В атаките си срещу християнството, южноафриканският автор Ахмед Деедат, се оплаква, че Библията е пълна с порнография, а Битие 38, историята за Юда и Тамар, е една „отвратителна, мръсна история“. Дали тази история е включена в Библията само, за да задоволи основните интереси на неблагочестивите читатели? Или Деедат и други хора просто са изпуснали смисъла на историята?

Историята може да се разкаже накратко по следния начин, след което ще видим каква е моралната поука. Юда има трима: Ер (38:3), Онан (38:4) и Шела, (38:5). Когато Бог убива Ер заради греховете му (38:7), неговият млад брат Онан автоматично наследява отговорностите на Ер да създаде потомство заради името на брат си. В някои култури, там, където жените не са тези, които печелят пари, съществува практиката наследство на вдовицата, при която друг от братята взема жената на починалия брат. За тамошните култури, където е живяло това семейство, обикновено, братът е вземал бременната вдовица, за да може тя да роди син, който ще получи наследството на първия й съпруг. На свой ред, този син ще я издържа, когато тя остарее.

Но Онан изхвърля семето си на земята и Бог е ядосан и го умъртвява (38:9-10), както прави и с брат му преди него. Защо Онан „ изхвърля семето си“? И в какво всъщност се изразява неговия грях? Първородният (в този случай Ер) е получавал два пъти повече наследство от всеки друг брат и за това ако Онан създаде потомство на брат си, този син ще се счита за син на брат му и ще получи половината наследство, а ще остави една четвърт за Онан и една четвърт за Шела. Но ако Тамар не забременее, тогава Онан ще получи две трети от наследството, а Шела ще получи само една трета. Онан е алчен и заинтересован повече за допълнителното наследство, вместо за паметта на брат си и за това да се грижи за Тамар. Бог защитава честта на Тамар, защото го беше грижа за нея. Текстът ни учи за справедливостта.

Но историята продължава. Юда, страхувайки се, че като позволява на синовете си да спят с Тамар, това води до тяхната смърт, отказва да даде последния си син на Тамар. В някои от другите култури в този регион (въпреки че това не е ставало в по- късния еврейски закон), ако някой брат не е бил на разположение, то се е смятало че и бащата може да е подходящ. Ето защо Тамар взема нещата в свои ръце. Тя се преоблича като проститутка, знаейки какъв човек е Юда. След това тя му позволява да я оплоди, но запазва неговият пръстен-печат, за да може по-късно да докаже, че той е бащата (38:18).

Когато Юда научава, че Тамар е бременна, той заповядва тя да бъде умъртвена. Тази постъпка отразява двойния стандарт, практикуван в много култури: идеята, че мъжът може да прави секс с всяка една жена (както Юда спи с жена, която смята а проститутка), но на жената не е позволено. Но Бог няма двоен стандарт: грехът е толкова нереден за мъжа, колкото и за жената. Тамар му изпраща пръстена – печат, като кара Юда да я освободи и да признае: „Тя е по-права от мене“ (38:26). Това е поуката от историята: Юда е неморален и е отгледал двама неморални сина и сега той е хванат в греха си. Като предизвиква двойният стандарт на своята култура, авторът се противопоставя на греха. Това изобщо не е „мръсна история“!

Но контекстът на цялата книга ни показва повече неща. Главата преди 38 е 37, където Юда поема инициативата и продава брат си Йосиф в робство. В глава 38, начинът на живот на Юда води до това, че той страда. Тук, той продава сина на баща си в робство, а в 38 глава той загубва двама от синовете си чрез смъртта им. Главата след 38 е 39, където Йосиф се противопоставя на сексуалните намеци на съпругата на Потифер, въпреки наказанието, което го очаква заради това. Йосиф не живее двойнствен живот. Той живее свято, независимо какво му струва това. Няколко глави по-нататък, Бог награждава Йосиф за неговото подчинение. Той става везир на фараона и служителят, чрез който Бог всъщност може да спаси братята му, които го изпращат в робство. Когато Йосиф бива издигнат, фараонът му дава своя пръстен-печат (41:42) — това ни напомня за Юда, който дава своя пръстен на една жена, която той смята за проститутка (38:11). Тази история има поука. Тези , които водят грешен живот може и да благодетелстват за кратко, но накрая те страдат. За разлика от тях, онези, които останат верни на Бог може и да страдат първоначално, но накрая ще бъдат благословени.

Това обаче не е краят на историята. Въпреки че Юда поема инициативата да продаде брат си в робство, той се учи от грешките си. По-нататък, той поема отговорността пред баща си да се грижи за брата на Йосиф, Вениамин (43:8-9), и заради баща си поема отговорността за Вениамин и пред Йосиф (44:16-34). Юда е готов да стане роб, за да предпази Вениамин да не бъде такъв и този факт убеждава Йосиф, че неговите братя наистина са се променили. Последната поука на историята е, че трябва да има прошка и помирение, както и че Бог, който е подредил събитията, е верен да доведе всичко до край. Ахмед Деедат не е чел достатъчно от историята, за да я разбере. 

l2. Реки с жива вода в Йоан 7:37-38 

Обещанието на Исус за реки с жива вода в Йоан 7:37-38, отнасящо се за идването на Святия Дух (7:39), е нещо вълнуващо. Особено вълнуващо е, ако човек забележи в останалата част от евангелието разликата между истинската вода на Духа и ритуалната употреба на водата от съвременниците на Исус.

Йоановото водно кръщение е добро, но кръщението на Исус в Духа е по-добро (1:26, 33). Според строгите еврейски ритуали, съдовете за вода в Кана е трябвало да се използват само за ритуални води за пречистване, но когато Исус превръща водата във вино, Той показва, че цени повече приятелите си отколкото ритуалите и традициите (2:6). Една самарянко оставя съда си за вода, използван да се пълни вода от свещения наследствен кладенец, когато разбира, че Исус предлага нова вода, която носи вечен живот (4:13-14). Един болен човек, който не може да бъде изцелен от водата, която се е предполагало, че изцелява (5:7), вместо това, намира изцеление в Исус (5:8-9). Един слепец е изцелен от водата, но само, защото Исус го „изпраща“ (9:7).

За функциите на тази вода се говори повече в Йоан 3:5. Тук Исус обяснява, че Никодим не може да разбере божието царство без да се новороди „от горе“ (3:3, буквално), тоест от Бог. Някои еврейски учители са говорели за езичниците, че са новородени, когато вторите са приемали юдаизма, но Никодим не може да се възприеме като езичник, затова той предполага, че Исус говори за това той да влезе отново в утробата на майка си (3:4). За това Исус изяснява какво иска да каже. Евреите са вярвали, че езичниците приемат юдаизма следа като се обрежат и кръстят, затова Исус обяснява на Никодим, че той трябва да се новороди „от вода“. С други думи, Никодим трябва да дойде при Бог при същите условия както и езичниците.

Но тук под „вода“ Исус има в предвид това, което има в предвид в 7:37-38, той може да използва водата като символ на Духа, при което той казва следното : „Трябва да се родиш от вода, тоест, от Духа“ (един законен начин да се тълкува гръцкия). Ако е така, то Исус може би използва еврейското кръщение за приемане на юдаизма просто, за да покаже като символ едно по-голямо кръщение в Духа, което Той носи за онези, които вярват в него. Водата може да символизира саможертвеното служение на Исус към неговите ученици (13:5).

И така какво има Исус в предвид по реки с жива вода в Йоан 7:37-38? Въпреки че с историята и преводите ще се занимаваме по-нататък, то тук трябва да ги използваме поне накратко, за да схванем цялостното въздействие на този пасаж. Първо, в повечето съвременни преводи, поне бележката под линия показва алтернативен начин за поставяне на пунктуацията 7:37-38 (в ранните гръцки текстове липсват знаци за пунктуация, като ранните църковни отци са се разделили относно това, кое тълкувание да възприемат). Ако четем стиховете по друг начин, то не е ясно дали водата тече от вярващия, защото е възможно вместо това да тече от Христа. Понеже вярващите по-скоро „приемат“, отколкото да дават водата (7:39) и понеже на други места те имат „кладенец“, вместо „река“ (4:14), то Христос може да е източник на вода в тези стихове. Не трябва да се отрича възможността за това, че вярващите може да получат по-голяма сила от Святия Дух след тяхното обръщение. )

Според еврейската традиция, в последния ден от празника шатроразпъване, свещениците са четели на хората от Захария 14 и Езекиил 47, които споменават реки от жива вода, течащи от храма в последните времена. Тук Исус говори на последния ден от този празник (7:2, 37), вероятно имайки в предвид същите стихове, които свещениците са чели („както казват Писанията“, 7:38). Евреите са приемали храма като „пъп“ или „стомах“ на земята. И така Исус най-вероятно казва: „Аз съм основополагащия камък на новия Божи храм. От мен тече водата с реката на живота. Нека този, който желае да дойде и да пие на свобода“.

Обикновено (както ще споменем по-долу) човек не трябва да вмъква символизъм в библейските повествования, но краят на Евангелието на Йоан е изключение, един символ, който Бог дава на онези, които са гледали разпятието. (Йоан използва символизма малко повече отколкото повествованието обикновено допуска ). Когато един войник прониза реброто на Исус, от мястото протичат както вода така и кръв (19:34). Буквално, едно копие, забито близо до сърцето е можело да предизвика събирането както на вода около сърцето така и на кръв. Но Йоан е единственият писател от четирите евангелисти, който набляга на водата и най-вероятно той го прави , за да каже следното: След като Исус е издигнат на кръста и след това е прославен (7:39), то новият живот в Духа е вече на разположение сред неговите хора. Нека да отидем и да пием на свобода. 

13. Характерът на Мойсей в Изход 6:10-30 

Повечето от нас не проповядват от текстовете с родословия. Повечето родословни текстове не са създадени за проповядване. Но човек трябва да си зададе въпроса защо Бог неочаквано прекъсва историята за Мойсей с текст за родословие в Изход 6:14-25. Бог заповядва на Мойсей да каже на фараона да освободи Неговия народ, но Мойсей протестира, че неговият народ не му обръща внимание и как тогава самият фараон ще го послуша (6:10-13)? След текста с родословието, повествованието повтаря основната идея: Бог заповядва на Мойсей да се противопостави на фараона, а Мойсей протестира като казва, че фараонът няма да го послуша.

Какъв е смисълът да се прекъсне повествованието с текст за нечие родословие? Текстът с родословието споменава три племена, трите най-стари племена, които могат да бъдат назовани от мъдреците, познаващи историята, докато самите те стигнат до племето на Мойсей. Но фактът, че родословният текст се появява в този момент на повествованието, може да означава нещо повече от това. Списъкът ни напомня, че Мойсей произлиза от Левий и е роднина на Рувим и Симеон. Рувим преспива с наложницата на баща си, а Симеон и Левий избиват всички мъже в Шехем. Като поставя родословието на Мойсей на това място, Изход дава разсъждения за това защо Мойсей се чувства толкова неудобно да се противопостави на фараона. Ако той произхожда от такива хора като Левий, Рувим и Симеон, не е ли чудно, че и Мойсей може да действа като тях?

С изключение на Исус, всички хора, които Бог избира в Библията са хора със слабости, а не такива, които могат да си помислят, че те „заслужават“ да бъдат призовани. Бог избра сломени хора, чиято победа ще доведе слава на Него, а не на тях самите. 

14. Измамата на Ревека (Битие 27:5-10) 

Някои читатели обвиняват както Исак така и Ревека в това, че са еднакво виновни за отношението им към техните синове (съответно Исав и Яков, Битие 27:1-10). Но в контекста на цялата книга Битие мотивите на двамата родители са доста различни. Исак се отнася благосклонно към по-големия син (25:25; 27:4), но цялостното родословие на патриарсите показва, че Бог не винаги е избирал по-големия син (21:12; 49:3-4), а предразположението на бащата води до проблеми (37:4). Самият Яков най-накрая разбира това и го прави, когато е в напреднала възраст (48:14-20). Какви са мотивите на Ревека? Най-ясният мотив, който текстът предоставя е в 25:22-23: тя се допита до Бог и Бог й казал, че по-малкият ще надделее. За разлика от Исак, Ревека действа въз основа на слово от Господа. По-нататък, Исав се жени за езически жени и продава първородството си, без да има чувство за отговорност пред семейството си, което е призовано от Бога да бъде Божие благословение за земята (25:31-34; 26:34-35). В една култура, където волята на съпруга е закон, а Исак е сляп, защото Бог е решил така, Ревека предприема единствения път, който познава, за да осигури божието обещание.

Битие е пълно с разкази, които подчертава чудото на благословенията и съществуването на Израел – три бездетни жени (18:11; 25:21; 30:22), царско похищение или заплаха на матриархата (12:13; 20:2; Исак повтаря примера на баща си – 26:7), и т.н. На други места в Битие някой друг, а не бащата, взема решенията, като, независимо от това оставя точната земя на патриарха (13:9-13; 36:6-8). В контекста на темите, които цялата книга разглежда, съвсем правдоподобно е да се вярва, че Бог работи чрез измамата на Ревека, както той работи чрез други начини, за да защити избрания род.

С това не искам да кажа, че измамата е предпочитано от Бога средство за постигане на целта, въпреки че понякога Бог благославя измамата, когато тя ще спаси човешки живот от несправедливите потисници (Изход 1:18-21; Исус Навин 2:5-6; 1 Царе 16:1-3; 2 Царе 17:19-20; 4 Царе 8:10; Еремия 38:24-27). Както Яков открадва първородството на брат си чрез измама, по същия начин той е измамен от две сестри. Когато Исак пита за името на Яков, той излъгва, за да получи благословение (Битие 27:18-19) и по този начин си спечелва убийствения гнева на брат си (27:41). Майка му му обещава да прати някого да го извикат, когато стане безопасно за него да се върне (27:45), но очевидно тя умира и не може да прати никого, за да го извика, затова, когато се връща той очаква, че Исак все още иска да го убие (32:11). Затова той се бие цяла нощ с Господ или с ангел, изпратен от Господа и се изправя срещу миналото си. Този път, преди да получи благословение от Господа, той бива запитан как се казва и трябва да каже истината (32:26-27; след това той получава ново име – 32:28), за разлика от времето, когато е търсел благословение от баща си (27:18-19). Но Бог беше с Яков, въпреки това, което той направи. Яков видя ангели изкачващи се (28:12) и слизащи по стълба (32:2). В тази история, въпреки че Исак надживява Ревека, тя е тази, която е с по-голямо усещане за Божията цел за техните наследници. 

15. Хвърляне на жребий в Деяния на Апостолите 1:26 

Някои тълкуватели днес казват, че апостолите са допуснали грешка като са хвърлили жребий за дванадесети апостол, дори и това да е станало преди деня на петдесятница. Мигновеният контекст, обаче, ни дава нещо положително. Вярващите са се молили в единство (1:12-14; 2:1), а Петър ги увещава да заменят изгубения апостол (1:15-26). Дали Лука е искал да изразходи толкова много място, за да опише една практика, с която не е бил съгласен и след това да не предложи никакво слово за поправление?

Контекстът на цялата книга ни подканя да прочетем Лука и Деяния на Апостолите като една книга, защото те са били два тома на една писмена работа (Деяния 1:1-2; виж Лука 1:1-4). Когато ги прочетем, ние виждаме, че Евангелието на Лука също започва с хвърлянето на жребий, в този конкретен случай, хората избират кой свещеник да служи в храма (Лука 1:9). В този случай, Бог наистина е контролирал хвърлянето на жребия, защото чрез него, Захария е избран да служи в храма и след това получава божествено обещание конкретно за него и Елисавета, обещание за син, Йоан Кръстител (1:13). Ако Бог контролира хвърлянето на жребий в началото на историята на първия том, защо да не го направи и в началото на историята (след като повтаря темата за възнесението) на том 2? Историята ще ни помогне по-нататък: ако Бог контролира хвърлянето на жребий през целия Стар Завет, включително и избора на служители от племето на Левитите, защо трябва да се съмняваме, че Той е използвал този метод в този случай в Деяния на Апостолите, преди да бъде поставено началото на водителството на Святия Дух на Петдесятница (2:17). 

16. Някои заключителни наблюдения относно „Библейската теология“ 

Понякога днес ние започваме с определени доктринални предположения и ги внасяме в Библията. Опасността на този метод е, че той ни пречи да научаваме нови неща – ако четем Библията само като учебник за това в какво вече вярваме, то ние сме склонни да пропуснем всичко, което тя има да ни научи и поправи. Затова е важно да се научават библейските перспективи така както са написани.

Докато ние заявяваме, че Библията е вярна и не си противоречи, ние признаваме, че някои книги от Библията наблягат на някои теми повече отколкото други теми. Така например, ако човек чете Откровение, то той ще намери повече стихове за второто идване на Христос отколкото ако чете Евангелието от Йоан. В Евангелието от Йоан се набляга обстойно на вечния живот, който е на разположение в настоящето. По същия начин, когато Павел пише до Коринтяните за говоренето на езици, той набляга на употребата им в молитва. Когато Лука описва езиците в Деяния на Апостолите, то това е нагледен пример за това, че Бог преминава всякакви лингвистични бариери, поставяйки темата на Лука за това, че Духът екипира Божия народ извън бариерите на съответната култура. Различните автори и книги доста често поставят различни ударения. Тези разлики не са в противоречие една с друга, но ние трябва да ги изучаваме с уважение като отделни пасажи преди да се опитаме да ги свържем заедно.

Този принцип е важен за цялостния контекст на книгата или понякога за контекста на общия автор. Когато даден пасаж ни изглежда неясен и ние не можем да кажем какво е имал в предвид автора, в помощ ще ни дойде това да погледнем останалата част на книгата, за да видим върху какво набляга автора. Така например, фактът, че Евангелието от Йоан толкова често набляга на бъдещата ни надежда за „вечен живот“ като нещо действително в настоящето (например., Йоан 3:16, 36; 5:24-25; 11:24-26), може да ни помогне за това как подхождаме към Йоан 14:2-3, както посочихме по-горе. В същото време, ние не трябва да забравяме, че всяко едно новозаветно писание, колкото и да се отличава от останалите, е също така и част от един по-голям контекст на ученията на апостолското християнство, които имат някои общи черти. Така, въпреки че Евангелието от Йоан набляга на настоящия момент на бъдещето, то по никакъв начин не омаловажава факта, че Исус ще се върне някой ден в бъдеще (5:28-29; 6:39-40). 

Принципи за тълкуване на цяла книга: 

Преди да завършим тази глава, ние трябва да обобщим някои принципи за тълкуване на цяла книга. По-голяма част от този глава показва нагледно тези принципи. 

  • Трябва да внимаваме да не „изпуснем питомното, докато гоним дивото“, както се казва: Не трябва да внимаваме толкова много на трудните подробности в началото и да изпуснем по-голямата идея за това какво иска да ни каже тази книга от Библията. (Човек може да разгледа подробностите по-късно.)
  • Ние трябва да търсим темите, които се намират във всяка една книга от Библията.
  • Ние трябва да схванем потокът от мисли във всяка една книга от Библията, когато това е уместно.
  • Често ще ни е от полза да разгледаме различни теми, къде се намират те и в коя книга от Библията, като си водим бележки за тях или подчертаем логическата последователност от мисли.