Глава 6. Контекстът на Библията

При всяко едно съобщение някои от нещата са посочени, но за други само се предполага. Например, аз пиша на английски, като предполагам, че както аз така и моите читатели знаят английски. Ако Павел пише до коринтяните на гръцки, той допуска, че те знаят гръцки. Аз допускам, че моите читатели знаят какво е Библия и ще се чувствам в безопасност ако те знаят какво е кола, радио и какво е получи (въпреки че читателите на Павел не са знаели тези неща, освен какво е представлявал Стария Завет). Следователно Павел прави описание на различни традиции, които са били практикувани от неговите читатели, без да ги обяснява, защото коринтяните вече са знаели какво е искал да каже той (например, „кръщение за мъртвите“, 1 Коринтяни 15:29). Но за да можем ние да разберем какво е искал да каже Павел, то ние трябва или да знаем гръцки или да имаме превод и трябва или да познаваме културата, която библейските писатели са имали заедно с техните читатели или да имаме достъп до ресурси, които да ни помогнат да си обясним тази култура. Онова, което авторът приема като част от неговото значение е и част от значението на това, което иска да каже.

По-горе отбелязахме колко е важно да се разбира контекста на цялата книга, защото повечето книги от Библията наблягат на конкретни теми, които засягат различни проблеми. Ние не трябва да прескачаме от една книга от Библията на друга книга от Библията (освен в случаите, когато дадена книга конкретно дава препратки до някоя друга по-ранна книга, която е била широко използвана), поне до тогава докато първо не разберем всеки един пасаж в неговия контекст. Една от причините, поради които конкретни книги наблягат на конкретни теми е че те описват конкретни ситуации. Въпреки че понякога хората са пренебрегвали такива стихове, много от стиховете посочват конкретните читатели, за които са написани тези книги – например, християните в Рим (Римляни 1:7) или в Коринт (1 Коринтяни 1:2). Има правилни начини за това да приложим тези книги към съвременния живот, но първо трябва да приемем сериозно това, което тези книги заявяват, че са: произведения, адресиращи конкретни читатели, в конкретно време и на конкретно място. С други думи, преди да определим как да приложим значението им към настоящия момент, то първо трябва да разберем тяхното древно значение. Ако пренебрегнем тази важна стъпка за тълкуване на Библията, то това е все едно да пренебрегнем това, което Библията казва за себе си.

Когато Павел е писал посланията, самият жанр, който той употребява ни напомня, че писмата са писани за конкретни ситуации, каквато е и целта на едно писмо. Затова например, в 1 Коринтяни, Павел повдига въпросите за храната  предлагана на идоли, покривалото на главата и други теми, които някои християни мятат за приложими само в някои култури. Посланието също говори за разделението между последователите на Павел и последователите на Аполос, което не става точно в този вид в наши дни. Ние имаме разделения в църквата, но малко хора могат да заявят, че са последователи на Аполос. Ако ние четем посланията като писма, то ние трябва да не забравяме да уточним конкретната ситуация, за която те пишат.

Ние също трябва да обърнем внимание на това какво е практическото приложение на разказите за слушателите, за които те се отнасят. Например, Ако Мойсей е написал Битие за онези, които току що са били освободени от робство от Египет, то те биха се оприличили на Йосиф, който също е бил роб в Египет преди да се издигне. Повтарящото се ударение на обещанието за святата земя в Битие също би представлявало голямо насърчение за израелтяните, които са готови да отидат и да я завладеят. Имайки в предвид тази приложимост на Библията за първоначалните читатели ни кара да не я смятаме за по-малко приложима и за нас. Тя по-скоро ни учи как да откриваме нейната приложимост по подходящ начин. Всяко едно нещо в Библията е за всяко време, но не всичко е за всички обстоятелства.

Някои примери в Библията за учения, специфични за определена култура

Всички ние осъзнаваме, че някои заповеди в Библията са били ограничени до периода, който те посочват. Мойсей казва да се построи „ограда“ около покрива, за да не привлечеш виновност за кръв ако падне някой от покрива (Второзаконие 22:8), но въпреки това много от нас днес не строят огради около покривите си. Ние в неподчинение ли сме спрямо този пасаж? Но по времето на Мойсей хората са имали равни покриви (като домовете близо до Кано ) и по времето на Мойсей, хората са прекарвали времето си на покрива заедно със съседите си. Затова ако детето на съсед падне от покрива, то е можело да се нарани. Затова Мойсей заповядва да се изгради парапет около покрива, за да предпазим нашия съсед. Днес, тъй като ние не водим съседите си на покрива, смисълът за нас е не парапета. Принципът е да се грижим за безопасността на съседа си (например, когато някой се вози в колата до нас да го накараме да си сложи колана). Но ние не бихме открили смисъла на този принцип, ако не познавахме контекста.

Някои хора днес търсят как да измислят някоя доктрина от посланията на Павел, затова нека да вземем за пример някои новозаветни послания. Павел казва на Тимотей да отиде в Троада и да му донесе мантията (2 Тимотей 4:13), но никой от нас не се опитва да се подчини на тази команда и да отиде до разкопките в Троада и да търси мантията на Павел. (Въпреки че Павел вика и Тит да дойде при него в Тит 3:12, ние не приемаме за заповед това да посетим Павел в Рим.) Дори и ако Тимотей не беше взел мантията и дори тя да съществуваше и днес и дори и да сме сигурни, че тя е принадлежала на Павел , то само един човек е можел да я донесе. Никой от нас не би могъл да я занесе на Павел. Този пасаж от Писанието се отнася за единствения човек, който е можел да я донесе, а именно Тимотей. Също така, трябва ли и ние да се пазим от медникаря Александър (2 Тимотей 4:14-15)? Имайки в предвид смъртността на хората над 150 години, то със сигурност можем да заключим, че той е мъртъв от доста време. (Що се отнася до споменаването на някои други конкретни ситуации, вижте например 2 Тимотей 1:2-6; 3:14-15; 4:20; Тит 1:4-5.), то ние можем да се научим на принципи от връзката на Павел с  Тимотей и неговите предупреждения относно противопоставянето, но ние не можем да  превърнем тези твърдения в заповеди, отнасящи се за настоящето.

Ние разбираме, че това са абсурдни примери. „Това са били заповеди, отправени единствено към Тимотей.“, протестираме ние. Нашето негодувание е правилно, но колко други заповеди в 1 и 2 Тимотей се отнасят само за Тимотей и за културата, характерна за ефесяните от първи век? . Ние не можем да разрешим този въпрос само като гадаем отговора, който предпочитаме, нито пък можем да пренебрегнем въпроса и да се надяваме, че сме последователни. Най-вероятно Павел е знаел, че Святият Дух го напътства докато той пише (1 Коринтяни 7:40; 14:37), но е съмнително дали той е очаквал християните, живеещи два века по-късно да могат да прилагат това писмо за себе си или пък е съмнително дали е знаел, че човешката история ще продължи още две хилядолетия (вижте 1 Коринтяни 7:29; „ние“ в 1 Солунци 4:17). Ако те са се опитвали да приложат това послание за Тимотей, то той ще е очаквал те да вземат под внимание какво точно твърди за себе си това писмо: Писмо до Тимотей (1 Тимотей 1:2; 2 Тимотей 1:2).

Много християни днес поставят под съмнение вярата на други, които не тълкуват буквално всеки един текст, който ние тълкуваме буквално. И въпреки това много от нас отказват да приемат някои текстове буквално или поне ние отказваме да приложим някои текстове директно за нас, без да вземаме под внимание, че нашата ситуация е различна. Павел казва на Тимотей да избягва водата и да пие по малко вино за стомаха си (1 Тимотей 5:23). Разбира се Павел не казва на Тимотей да се напие. По времето на Павел, към всяка част вино се е прибавяло две части вода и виното не е било дестилирано, затова съдържанието на алкохол не е било високо. В същото време, преди да се замрази и да се запечата херметически, всеки сок от грозде, който е бил от няколко месеца след последната реколта е съдържал някакво количество алкохол. Днес ще кажем ли на всеки един човек, който има болки в стомаха, да избягва вода и да изпие една разредена бира? Или това е било единственото най-добро лекарство по времето на Павел, за разлика от сега?

Всъщност, всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука (2 Тимотей 3:16). Това не означава обаче, че то не се произнася по специфичен за културата и за езика начин. По-скоро ние трябва да имаме в предвид ситуацията, когато тълкуваме Библията, и да я четем с цел изучаването на случая, който се отнасят до определена ситуация и да открием принципите, които можем да приложим в други ситуации. В противен случай човек може да завърши като някои библейски мисионери, които смесили собствената си култура с библейското послание и след това казали на африканските християни, че трябва да спазват както библейските принципи така и тези на западната култура, за да бъдат добри християни (което прилича на онова, което противниците на Павел направиха в Галатия –Гал. 2:3-5; 6:12-13).

Вдъхновението не променя жанра на дадена творба или на литературно произведение. Псалмите са си псалми, повествованията са повествования, а посланията са послания. (Ще се занимаваме с жанра в следващата глава.) Пасторските послания, като проповеди, отнасящи се до местни църкви, могат да съдържат универсални и характерни за културата увещания едно до друго. Това е истина за вдъхновените, библейски писма, както е истина и за всяко друго писмо.

Например, аз понякога пиша увещаващи писма, отнасящи се до конкретна ситуация, която аз посочвам. Въпреки това, в същите тези писма, аз може да включа някои увещания, които се отнасят само за конкретната ситуация.Освен ако не започна умишлено да пиша, очаквайки другите, бъдещи читатели, които са извън ситуацията, да се присъединят, то аз може никога да не мога да разпозная моите универсални наставления и тези отнасящи се до конкретната ситуация. Понеже аз искам моите увещания да са уместни за непосредствените ми читатели, то аз не пиша тези два вида наставления по различен начин или не ги изказвам чрез различни литературни форми. Един бъдещ читател може да разграничи двете като възстанови в ума си ситуацията и като сравни другите ми писмени работи, които се отнасят до конкретни ситуации. И така мърморенето е винаги неправилно (1 Коринтяни 10:10; Филипяни 2:14); да се яде идоложертвено е грешно (1 Коринтяни 8-10); авторитета на жената като на служител на словото понякога е било ограничено, но понякога е било и препоръчано (вижте Римляни 16:1-12; Филипяни 4:3).

Павел ни дава много преки заповеди, които ние не спазваме днес и понякога неща, които не можем да спазим днес. Колко християни заделят пари в първия ден от седмицата за християните в Ерусалим (1 Коринтяни 16:1-3)? Павел заповядва на читателите си да приемат Епафродита (Филипяни 2:29), но понеже последният е мъртъв, то ние не можем да изпълним тази команда буквално. Павел наставлява читателите си да се молят за неговото служение и това на неговите спътници (2 Солунци 3:1-2), но днес е твърде късно да се молим за тяхното служение. Вместо това ние се научаваме на основни принципи за това как да приемаме с гостоприемство и да се молим за Божиите служители.

Трябва ли едно междукултурно приложение да бъде безсмислено, за да го ограничим? Или тези безсмислени примери ни посочват начина, по който трябва да четем посланията на Павел? Да твърдим, че само явните пасажи, ограничаващи се до определена култура са всъщност такива, е просто да се измъкнем от въпроса за метода на тълкуване. Ако тези примери ни напомнят за жанра, с който пише Павел то те ни напомнят и за това, че Павел е можел свободно да смесва твърдения на други култури с такива, които са адресирани само за специфични ситуации. Не трябва да ни изненадва, че Павел посочва на тези читатели къде се намират те. Той конкретно посочва, че това е неговата мисионерска стратегия (1 Коринтяни 9:19-23; 10:31-33), а повечето от нас днес по подобен начин се опитваме да звучим уместно пред онези, пред които говорим.

Когато Павел наставлява мъжете да се молят подобаващо (1 Тимотей 2:8), да приемем ли, че жените не се молят подобаващо? Или трябва да приемем, че както Павел се обръща към жените в тази църква в зависимост от конкретната ситуация (2:9- 15), то той също е имал в предвид и конкретен проблем, когато се обръща към мъжете и говори за тяхното поведение (2:8)? Като се има в предвид други пасажи, които заповядват (Римляни 16:1-12; виж Съдии 4:4; Деяния 2:17-18; 21:9; Филипяни 4:2-3) или разрешават (1 Коринтяни 11:4-5) различни служения на жени, то тогава възможно ли е ограниченията, които текстът в 1 Тимотей 2:11-12 прави да се отнасят за конкретна ситуация? Отговорите на някои от тези въпроси са много дискутирани, но нашето желание да сме последователни в начина, по който тълкуваме Библията може да ни накара да зададем такива въпроси.

Длъжността „епископ“ (1 Тимотей 3:1), подобно на повечето други длъжности, изпълнявани в местната църква в новозаветно време, е възникнала в конкретен културен контекст. Тя е била на практика необходима на църквата, която е копирала модели на водачество от синагогата, която вече е съществувала в римския свят. Възможно ли е недоразуменията на съвременните деноминации относно формите на църковно водачество да стигат до толкова далеч, а в същото време това да не е било нещо съществено за смисъла на този текст. Някои смятат, че изискването за това да управляваш църква е да можеш да управляваш дома си е междукултурна черта (3:4-5). Но този модел заимства от древните средиземноморски обичаи за едно достойно водачество, в една култура, където авторитета на бащата се е налагал чрез сурова дисциплина (на теория дори се е стигало до екзекуция) — една култура, която се различава много от нашата. В зависимост от това, някои смятат, че тези модели на църковен ред са междукултурни и за това трябва да се обърнем към други примери, които ясно говорят за спецификата на тогавашната култура.

Може би, някои пасажи, които дават инструкции не само към Тимотей, но и към цялата църква са по-съществени. Колко от вас смятат, че вдовиците, които са под 60 години говорят лоши неща (вероятно най-добре ще се преведе „лъжеучение“; 1 Тимотей 5:11-13) или клюките, които се разпространяват предимно сред старите жени (4:7) са характерни за всички култури? Тук например, вдовиците не трябва да се поддържат финансово, освен, ако не са под 60 години и са били женени само веднъж (5:9), отгледали са деца и са мили нозете на непознати (5:10), а също така нямат голямо семейство, което да се грижи за тях (5:8). Обикновено американците разчитат на правителствени програми, които да се грижат за вдовиците; Африканците, които са много по-близки до библейската култура, обикновено си помагат чрез семейството. Но в повечето култури, толкова малко вдовици са мили краката на непознати, че нашата църква може да претендира, че се подчинява на ученията на Павел, без да ги подкрепя.

Павел заповядва на младите вдовици да се оженят повторно и да не претендират да заемат положението на по-старите вдовици, които са поддържани от църквата (5:11, 14). Но как те могат да се подчинят на това правило, ако не намерят съпруг не е съвсем ясно. По времето на Павел е имало недостиг на жени (най-вероятно заради езическата практика да се изоставят децата от женски пол) и затова повечето жени са търсели и са намирали мъже много бързо. В много американско-негърски църкви неженените жени са повече от женените и то в съотношение повече от 2:1. В някои провинциални части на Индия и Китай броят на мъжете далеч надвишава броя на жените.

Ясно е, че някои от заповедите на Павел се отнасят до това да се избягва отстъпничеството (1 Тимотей 5:15) и — един проблем, свързан с възгледите на по-широката културна среда – публичното порицаване (1 Тимотей 3:2, 6-7, 10; 6:1; Тит 1:6-7; 2:5, 8, 10). Това включва неговите наставления относно подчинението на робите (1 Тимотей 6:1-2; вижте Тит 2:9-10), които повечето християни днес приемат, че се отнасят за конкретна културна ситуация. Ако принципите са по-обвързващи от наставленията, отнасящи се до конкретната ситуация, която ги представя нагледно, то тогава може и да разсъждаваме за това колко много се различава днешната ситуация от тази в първи век и какви практики подкрепят или пречат на свидетелството на църквата.

Това не означава, че тези практики няма на какво да ни научат. Павел конкретно пише на Тимотей, Тит или до конкретни църкви, но ние можем да се научим от неговата боговдъхновена мъдрост за това каква е била тяхната ситуация и за това как тази ситуация може да се пренесе по различен начин в нашата различна ситуация. Човешката и Божията природи не са се променили, но ние можем да приемем промените в културите, но след като знаем нещо повече за първоначалните култури на Библията. Например, Павел конкретно оставя Тимотей в Ефес, за да предупреди срещу онези, които учат на лъжедоктрини (1 Тимотей 1:3), и наставлява Тимотей да го направи според пророчествата, които му се дават (1:18; 4:14; вижте 2 Тимотей 1:6); Той също така посочва някои лъжеучители (1:20), които сега са мъртви. Въпреки че Павел не ни е оставил в Ефес, нито пък ние имаме пророчествата на Тимотей, тук има много принципи, отнасящи се до всички култури, като това да се борим срещу опасните доктрини , или да обръщаме внимание на мъдрите думи или на правилно изпитаното пророчество. Но отново, като виждаме, че конктретните наставления могат да имат и по-обширно приложение, то това не ни позволява просто така да приемаме, че това има приложение за всички култури преди да се изучили внимателно ситуацията.

Когато Павел казва на Тимотей да пие по малко вино заради стомаха си (1 Тимотей 5:23), ние научаваме, че понякога е нужно да се вземат лекарства. Бог често ликува мигновено, в отговор на нашата молитва, но в много други случаи, той ни е дал естествени средства, чрез които да подобрим здравето си. (Под „естествени“ ние имаме в предвид това, което той е създал в природата, а не окултни практики, които включват зли духове.) И въпреки, че ние осъзнаваме, че това е единственият начин, по който можем да приложим някои стихове, то това трябва да ни кара да сме последователност: може би това е начина, по който трябва да се чете цялото Послание, за да може да е полезно за поучение (2 Тимотей 3:16).

По този начин Павел често четеше Стария Завет: Събитията от онова време са били записани като примери положителни така и отрицателни за нас (1 Коринтяни 10:6, 11). По същият начин, ние трябва да четем историите в Библията като изучаване на ситуацията – като пример за това как Бог е действал с хората в определени видове ситуации. След като открием аналогични ситуации днес, то ние можем да извлечем предупреждение или насърчение от тях. Но трябва да сме сигурни, че ситуациите са наистина аналогични. Например, Бог унищожава неподчиняващите се хора в пустинята (1 Коринтяни 10:6-10); но това не означава, че онези, които се подчиняват трябва да се страхуват от унищожение. Ние не отнасяме направо за себе си всеки един пасаж, който прочетем без да вземем под внимание разликите в ситуациите.

Същото се отнася и за посланията на Павел. Павел се обръща към конкретни ситуации в конкретни времена. Ние не можем да приложим неговите думи направо във всички култури, просто така като пренебрегнем разликите. Когато Павел казва да се „поздравяваме със свята целувка“ (Римляни 16:16; 1 Коринтяни 16:20; 2 Коринтяни 13:12; 1 Солунци 5:26), той използва стандартната форма за интимна целувка в неговата култура. (Семейните целувки са били често леки целувки по устата.) Днес християните все още трябва да се целуват с любов, но в повечето от нашите култури много малко от нас го правят като използват целувка, особено онзи вид целувки, които са били използвани по онова време. Въпреки че християнските тълкуватели днес се различават относно това, къде да направят разликата, то никой не се опитва да изпълни буквално всяка една заповед от Библията, без да се е опитал да разбере разликата в ситуациите. Никой не се опитва да вземе наметалото на Павел от Троада и да му го върне.

Използване на контекста на културата

Това, че ние посочваме, че трябва да вземем под внимание културата, когато тълкуваме Библията, не ни помага да разберем как точно да я използваме. ЕТО ЗАЩО, ние трябва да следваме няколко стъпки.

1. Да имаме правилната информация

На първо място, трябва да вземем в предвид, колкото е възможно по най-добрия начин, конкретната култура и ситуации, които първоначалните автори споменават. Например, като знаем за какво се използват целувките при поздрав по времето на Павел ще ни е от полза. Ако ние ще практикуваме (или няма да практикуваме) носенето на забрадки, то трябва да знаем как са изглеждали забрадките по времето на Павел (от тук какво той е имал в предвид) и защо той е подкрепял тяхната употреба (и тогава да видим дали споделяме тези причини ).

От къде получаваме тази информация? Част от информацията е в самата Библия. Например, ние можем да научим много неща за времето, когато Исая е пророкувал като прочетем историята на царете, по времето, когато той пророкува (споменати в Исая 1:1) в 4 Царе; по същия начин и ситуацията, която Еремия споменава накратко един век по-късно. Деяния на апостолите 17:1-9 ни казва за създаването на църквата в Солун, което на свой ред ни дава информация за 1 и 2 Солунци. Ние също можем да пресъздадем част от ситуацията, за която се говори въз основа на това, на което самите текстове наблягат. Например, изглежда, че Павел споменава за разделението между юдеи и езичници в Рим, за конфликти между богатите и не толкова богатите християни в Коринт и т.н. Забелязвайки тези модели в тези писма, може да ни помогне да пресъздадем с какви неща писателите е трябвало да се преборят, хвърляйки светлина върху много подробности от писмата.

Но не цялата информация е на разположение в самата Библия. Когато Павел пише до Коринтяните, той не дава превод на писмото си на езиците хауза, ибо, английски или арабски. По-късно преводачите го правят за нас, но Павел пише писмото си на гръцки, защото това е бил езикът, на който са говорели повечето от коринтнските християни. По същия начин, той не спира, за да обясни обичаи или за ситуации, които и той и коринтяните са знаели. Те се подразбират от читателите със същото значение, което Павел ги разбира, но съвременните читатели трябва да направят известно проучване, за да открият какво е имал в предвид той. Павел разбира се може и да приветства по-късните читатели да се учат от неговите писма, но той не е можел да напише писмо, което да засяга едновременно всички езици и култури. Той би очаквал от нас да научим неговия език и култура или да използваме инструменти, които да ни помогнат.

Придобиването на повече познания за културата изисква повече работа, защото не всеки един човек притежава източници за историята на Библията извън това, което самата Библия казва. Относно някои теми (като святата целувка, юдейските погребални ритуали или съдовете за вода в Кана) ние разбираме, че Библейската култура често се различава от нашата. Но много често дори и да приемаме наготово, че нашата собствена културна среда (тоест това, че всички християни имат една и съща култура) е достатъчна, за да можем ние да разберем Библията, то много често ние грешим. Много от нас пропускат шокът, който първите слушатели на притчата за блудния син са преживели: нито един почтен баща не би разделил наследството си, когато синовете му поискат това, след това бяга, за да поздрави сина си и го приветства с добре дошъл у дома без да му наложи някакво наказание. Исус сравнява Бог с един отстъпчив, твърде снизходителен баща, който ни показва колко милостив е той независимо от нашия бунт спрямо него.

Много често ние пропускаме смисъла на даден пасаж, защото не сме запознати с културата и времето, когато той е бил писан. Някои култури, като тези от Средния Изток и Средиземноморието или някои традиционни африкански племена са по-близки до културата в Стария Завет отколкото повечето западни култури. (Културата на бедоините е може би най-близка до културата на Аврам. Смесицата от селските фермери и еврейските мъдреци ни дава най-добрата предистория за евангелието от Марк. Посланията на Павел разкриват един по-обширен, космополитен, градски свят на гръко-римската култура.) Но никой от нас не би си помислил, че може да тълкува правилно Библията, без да се консултира с древната култура. Африканските култури са по-близки до културата на Библията отколкото западните, но това може да ни накара да пропуснем факта, че понякога африканските и библейските култури се различават (например в Коринт, съпругът или съпругата са можели да се разведат с другия независимо от протеста на другата страна –1 Коринтяни 7:15).

Различни източници ни дават информация за древната средиземноморска култура. Някой, който иска да изучава евангелията обстойно трябва да прочете апокрифните книги към Стария Завет (които се съдържат в католическата Библия, но не и в протестантската), особено Мъдрост Соломонова и Сирахова; някои от свитъците от Мъртво море (особено Наръчникът за дисциплина и летописът за войната) и така наречения псевдоепиграф (eособено 1 Енох; Послание на Аристей; 4 Езра и 2 Барух); части от Йосиф (особено неговият „Живот”, Срещу Апион, и части от Войната); и вероятно трактата Авот и Мишна. Понеже не всички студенти имат достъп до тези източници, то човек може да използва Библейска енциклопедия (като Новата Интернационална Библейска Енциклопедия), за да получи отговор на конкретни въпроси, които има. Но понякога човек не знае какви въпроси да зададе без да познава част от историята.

Поради тази причина, едно от най-простите и най-разпространените помагала е Коментар на Библейския Контекст. Новозаветната част дава информация за всеки пасаж или стих от Новия Завет. Преди много години аз исках да имам такова помагало, но понеже нямаше такива неща, то аз прекарах много години в изучаване на древната средиземноморска култура, за да я напиша в един том, пасаж по пасаж, за да може да е на разположение на всеки един, който чете Библията. От тогава на пазара са излезли и други коментари. Коментарът на Библейския Контекст e една библиография с различни източници, които са полезни за по-нататъшно изследване на древната средиземноморска култура, за онези, които имат възможност да я изследват в по- големи подробности.

2. Определяне на това как пасажът се отнася за културата, за която е писан

Ние трябва да познаваме добре културата и ситуацията, за да разберем защо писателите на Библията са писали онова, което са написали и начина, по който са го направили. След като разберем културата и ситуацията, ние трябва да разберем какво казват писателите за ситуацията. В пасажа, който изувате, авторът съгласен ли е с възгледите на неговата култура относно дадения проблем? Например, когато Исус казва на учениците си да показват вината на другия насаме преди да го направят публично (Матей 18:15-17), той е в съгласие с начина, по който са го правили юдеите по онова време. В други случаи, библейските автори е възможно да заемат неутрална позиция спрямо културата, която споменават, за да може да са достоверни свидетели в рамките на тази култура, както Павел ясно обяснява това в 1 Коринтяни 9:19-23.

Има ли случаи, при които библейски писатели да е несъгласен с някои страни на неговата култура? Например, въпреки, че израелтяните са принасяли някои жертви подобни на ханаанците (като жертвоприношения за грях), то те не са принасяли жертви за дъжд. Много езически племена са принасяли жертви на техните богове, за да си осигурят дъжд; но Богът на Израел обещава просто да изпрати дъжд, ако неговите хора се подчиняват на завета му. Според месопотамския закон, всеки един, който приюти избягал роб, то първият трябва да бъде екзекутиран. За разлика от този закон, Бог заповядва на израелтяните да приютяват избягалите роби (Второзаконие 23:15).

Библейският автор променя ли стандартният възглед на неговата култура дори когато предава своето послание чрез форми, разбираеми чрез културата? Това е един от най-често срещаните начини, чрез които библейските автори са обяснявали нещата чрез своята култура. Например, от Аристотел нататък гърците често са наблягали на това, че главата на семейството, тоест мъжа, трябва да управлява къщата, децата и робите. Но Павел, когато говори по тази тема, променя напътствията: той казва на съпруга не как да управлява жена си, но как да я обича (Ефесяни 5:25). Жената трябва да се подчинява, но под формата на едно християнско подчинение, което всички християни трябва да се научат да практикуват (Ефесяни 5:21-22). Ако четем този пасаж като че ли Павел казва абсолютно същото, което казва Аристотел, то тогава ще пропуснем смисъла.

По същия начин, Бог напътства юдеите да построят скинията със Светая Светих, светилище и външен двор подобно на египетски храмове, но следното нещо прави разликата дори по-очевидна: върху Божия ковчег няма образ на божеството както в египетските храмове. Понякога, библейските автори, заради своите свидетели приемат някои страни на своята култура, които са или добри или неутрални, но това ни кара да обърнем още по-голямо внимание къде точно тези автори се противопоставят на своята култура.

3. Прилагане на посланието на библейските автори

Не можем да кажем дали всяка една култура трябва да се отнася към нещата по същия начин, по който библейските автори са го правили преди да разберем причините на библейските автори за даден аргумент. Но след като разберем защо библейските автори са посочили конкретна ситуация по начина, по който са го направили, тогава започваме да се питаме как те биха приложили същите принципи в различна ситуация.

Например, като знаем защо жените са носели покривало на главата по времето на Павел, това ни помага да разберем защо той дава тези наставления. Повечето жени от източното средиземноморие са покривали главите си на обществени места като знак за сексуално благоприличие. Затова жените от по-низшите класи са били загрижени, когато жените от по- висшите класи са отказвали да ги носят. (Косата е била основен източник за мъжката страст в древния средиземноморски свят, затова женените жени е трябвало да си покриват главата. Някои съвременни покривала не го правят.) Тук Павел говори за проблемите с показността, прелъстяването, благоприличието и разделението на класи в църквата, всичко това са проблеми отвъд неговата култура.

Може ли Павел да разреши проблемите, свързани със сексуалното благоприличие или разделението между класите по същия начин и във всяка една култура както го прави в Коринт? Покривалото на главата ще бъде ли разрешение на тези проблеми във всяка една култура? Възможно ли е покривалата при някои култури да служат като знаци за показност, показващи богатство? Могат ли тези неща да станат средство за прелъстяване при някои култури така както се получавало с бижутата и скъпите украси по времето на Павел? Що за култура ще е това, при която само богатите могат да носят покривала, където да показват разделение между класите вътре в църквата? Възможно ли е в някои църкви, на някои места по света, носенето на покривало (за разлика от това да не се носи) да води до привличане на внимание от страна на този, който го прави?

При такива случаи следваме ли специфичния за Павловата култура принцип или следваме принципите, при които конкретния случай отговаря на конкретна култура? Ето защо е толкова важно за нас да имаме в предвид контекста на културата и да четем Писанието последователно в същата светлина: Ако Бог е вдъхновил писателите на Библията да пишат по определен начин като засягат своята култура, как те биха писали днес? Кои неща са принципи и кои неща са конкретни примери, които показват нагледно тези принципи в ситуациите, за които пишат библейските автори?

Исус тълкуваше Писанията по този начин. Фарисеите се интересуваха от подробни правила, но Исус се интересуваше повече от принципите (Матей 12:7). Исус взе под внимание и разсъждения в Писанията. Някои неща Бог е разрешил поради закоравяването на техните сърца (Марк 10:5), но тяхната цел трябва да бъде да разберат Божиите намерения (Марк 10:6-9). Те цитираха един закон, а той разказваше истории. Цялото Писание е боговдъхновено и полезно за поучение (2 Тимотей 3:16), затова тук не става въпрос дали една част е по-полезна от друга. Въпросът е, че те виждаха само подробностите, а Исус търсеше причините за тези подробности. Исус твърдеше, че онова, което беше от основно значение е справедливостта, милостта и вярата (Матей 23:23)—сърцевината на Божието Слово. По същия начин Павел не се съгласяваше със своите съвременници за онова, което е от първостепенно значение и спореше, че единствено Божията сила е тази, която ни спасява, а не второстепенни неща като обрязването и законите да храната. Този метод на тълкувание ни кара да поставим на първо място онова, което е от най-голямо значение (благата вест и подчинението на Божията воля), а не да станем като законниците и да приемаме второстепенните неща, които биха могли да ни отдалечат от същността на евангелието.

Голяма част от Новия Завет се състои от примери за това как да свържем основното послание на евангелието с различни исторически ситуации и предизвикателства. Следователно трябва да се научим как да отнасяме основното послание на Христа към различните ситуации, в които се намираме днес и никога да не забравяме кой е основният принцип и кои неща са израз на съответната култура. Много от ранните мисионери са пристигнали с благата вест, поставена в контекста на тяхната култура, тоест американската или европейската версия на християнството. Обикновено те са оставали верни на Библията, но много често те не са можели да разграничат основното учение на Библията и начина, по който те са го прилагали спрямо нещата, с които са сблъскали в собствената си култура. Така те понякога са карали африканските християни да възприемат западния музикален стил, начин на обличане, брачните церемонии и т.н, защото са възприели тези обичаи за християнски. Днес ние разбираме нещата по добре и затова трябва да не допускаме същата грешка. Ние трябва да можем да различаваме универсалните принципи на Библията и как те са приложени спрямо културата, за която първоначално се отнасят. (Още веднъж ние потвърждаваме, че цялото Послание е Божие послание. Но то е било Божие послание първоначално за културата, за която е писано, а за да можем ние да го чуем правилно днес ние трябва да знаем как Бог го е приспособил за онези култури.) По същия начин ние трябва да правим разлика между онова, което ни учи Библията и което се отнася до всички култури и как да го приложим конкретно към ситуациите, с които се сблъскваме.

Разбира се, ако не сме внимателни, хората могат да използват културата, за да обяснят неща, които не са библейски. Това е една опасност, срещу която трябва да се борим усилено с цел да я избегнем. Но хората са обяснявали много неща, които не са библейски, без да се съобразяват с културата, затова тази опасност не трябва да ни кара да се страхуваме да използваме контекста по подходящ начин. Просто трябва да се научим да използваме този вид тълкуване много внимателно, търсейки усърдно истината. Единствената подходяща начална точка за това как да открием мъдростта е страхът от Бога (Притчи 1:7). Ако ние се боим от него, ние ще сме внимателни за това наистина да разбираме неговата истина, винаги когато доказателствата от Библията ни водят, а не да търсим други начин, за да обясним истината.

Примери за контекст

Тук ние даваме само няколко примера, отнасящи се до употребата на контекста . По-подробни примери можете да откриете в Библейски Коментар за Контекста: New Testament, когото споменахме по-горе. Но първо, част от контекста се намира в самата Библия. Това е особено очевидно там, където библейските автори зависят от това, което други библейски автори са казали преди тях. Пророците често са зависели от закона на Мойсей (въпреки, че обикновено не го цитират); Новият Завет често зависи от Стария Завет.

Два от пасажите, където Новият Завет точно възприема контекста на Стария Завет включват Йоан 1:14-18; 4:23-24. Древните източни и североизточни африкански култури са подходящи за това да разберем правилно скинията, историята на Агар и някои други разкази в Библията. Най-накрая, някои юдейски и гръко-римски източници ще хвърлят светлина върху много новозаветни пасажи. Аз включвам много повече новозаветни примери, защото това е областта, в която съм специализирал, а не за това, че е по-важен.

1. Новото Слово в Йоан 1:14-18

Съвременните автори предлагат много полезни тълкувания на контекста на думата „Словото“, но вероятно най-подходящото е това, което „Словото“ е означавало в Стария Завет: Божието Слово е бил закона, Писанията, които той дава на Израел. Йоан вероятно пише посланието си особено за юдеите християни. Опонентите на тези юдеи християни най-вероятно са ги изгонили от синагогите, твърдейки, че вторите са се отдалечили от Божието Слово в Библията. Далеч от тези примери, Йоан отвръща: Исус е въплъщение на всичко онова, което Бог учи в Писанията, защото самият Исус е Божието Слово и откровение.

Най-вероятно Йоан се позовава на една конкретна история, историята за това как Мойсей се изкачва в планината, за да получи закона за втори път, която се намира в Изход 33 и 34. Израел нарушава закона и Бог ги осъжда. Сега той дава закона отново на Мойсей, но не желае повече да „обитава“ в Израел. Мойсей умолява Бог да обитава сред тях и след това умолява Бог да му покаже славата си. „Никой не може да види цялата Ми слава“, казва Бог, „но Аз ще ти покажа част от Моята слава и ще направя така, че „благостта“ ми да премине пред теб“.

Докато Бог минава пред Мойсей, последният става свидетел на изумителната му слава, но Бог най-вече изявява на Мойсей своята „благост“ и своя свят характер. Докато той преминава пред Мойсей, той се описва като един, който „изобилства с милост и с вярност“, което може да се преведе като „пълен с милост и истина“. След като Бог разкрива характера си Мойсей протестира: „Боже, ако наистина си такъв, то тогава моля те прости ни и обитавай сред нас“. И Бог обеща да то направи.

Около тринадесет века по-късно, апостол Йоан говори за себе си и за неговите приятели, които са свидетели на Исус, по същия начин както Мойсей. „Ние видяхме славата на Исус” казва той , „пълна с благодат и истина“ (Йоан 1:14). В 1:17 той стига до кулминацията: „Понеже законът бе даден чрез Мойсей, а благодатта и истината дойдоха чрез Исуса Христа“. Бог разкри своята благост и истина на Мойсей, когато Му даде закона, но Мойсей видя само част от неговата слава , само част от неговата милост и истина. „Никой не е видял Бог“, ни напомня Йоан, като се позовава на предупрежденията на Бог към Мойсей за това, че не може да види цялата му слава, но сега единородният син, който е в лоното на Отца, Той го е изявил“ (1:18). Мойсей видя част от Божията слава, защото да видиш сина означава да видиш Бог Отец (Йоан 14:7).

Контекстът на цялата книга обяснява това по-цялостно. Божията слава се изявява в Исуса по различни начини (2:11; 11:4), но последният израз на Божията слава на това място е на кръста и събитията, които следват (12:23-24). Ние виждаме Божието сърце и така по-цялостно разбираме какъв е Бог, тогава когато погледнем кръста, където Бог прати сина си, за да може ние да живеем.

2. Поклонение „в Духа“ в Йоан 4:23-24

Древният юдаизъм често набляга на действието на Святия Дух при вдъхновяване на пророчествата. Старият Завет говори за вдъхновено, пророческо поклонение (например 1 Царе 10:5), особено в храма на Давид (1 Летописи 25:1-6). Да се „ покланяме на Бог в Духа” може да означава да се доверяваме на Божия Дух да ни екипира за поклонение, което да е наистина подходящо за нашия велик Бог. Като се има в предвид основното вярване, че пророческият Дух не е бил така деятелен по времето на Исус, то думите на Исус биха потресли неговите съвременници.

3. Божието послание в храма

Египтяните са строили храмове по различен начин от месопотамците. Понеже израелтяните са били роби в Египет, използвани в различни строителни проекти, те несъмнено са знаели как са изглеждали египетските храмове. Те са знаели за подвижните олтари, използвания в Египет и Мидия, както и за структурата на египетските храмове (и палати), които са били с външен двор, вътрешен двор и с най- вътрешния олтар, Светая Светих. Бог избра дизайн, с който израелтяните са били запознати и за да могат да разберат, че скинията, която те са носели през пустинята е била храм.

Някои черти на скинията са подобни на други храмове и приликите предават истинската теология относно Бог. В скинията най-скъпите материали са били тези по ковчега на завета: златото е било по-скъпо от медта, от синьото и червеното. Тези подробности отразяват древната близкоизточна традиция: хората са използвали най- скъпите материали най-близо до най-вътрешното светилище, за да посочат, че при техния Бог човек трябва да идва със страхопочитание и почит. В скинията са използвани стандартните древни символи на Близкия Изток, за да предадат смисъла на Божията святост.

Някои черти на скинията съдържат паралелни и контрастни елементи, които също предават знание за Бога. Например, някои от мебелите в храма приличат на някои от мебелите в други древни храмове: масата с приносите, олтара и т.н. Но ханаанските, египетските и храмовете на хаитите включват други черти в себе си, като чекмеджета и легло. Свещениците са събуждали идолите си сутринта, давали са им сутрешния тоалет, забавлявали са ги с танцьоки, хранели са ги и накрая са ги слагали отново да спят през нощта. Такова нещо не е имало в Божия храм, защото Бог не е някакъв си идол, който да зависи от свещеници, които да му помагат.

Някои черти на скинията контрастират ярко на тогавашната култура. Повратната точка на други древни храмове от Близкия Изток и северна Африка е била образът на тяхното божество, което е седяло на свещен пиедестал в най-святото и най-вътрешно светилище, но в Божия храм няма образ на Бог, защото той не е позволявал хората да си правят кумир с него (Изход 20:4). Много стабилни египетски храмове имат капища на богове, пазещи вътрешния олтар, но в Божия храм не е имало други божества, защото Той не би позволил човек да се покланя на други богове (Изход 20:3). Бог предаде знанието за себе си на Израел в самата архитектура на храма и той го направи и в културен аспект, който беше разбираем за тях. (Някои от съвременните интерпретации на цветовете и дизайна на храма са само предположения, които се разпространяват нашироко. Това, което ние предлагаме в тази статия представлява едно внимателно изследване на начина, по който храмовете са били конструирани по времето на Мойсей.)

4. Защо Сара използва утробата на Агар и след това я изгонва

Възможно е като египтянка Агар да е била една от слугините, които фараона да е дал на Аврам и Сара няколко години преди това (Битие 12:16). (Някои от тези египтяни са били от южен Египет или от Нубия.) Прелиствайки, трябва да ни направи впечатление, че Аврам е имал египетски слуги, което показва някои африкански черти в потомството на Израел. По-късно Аврам предава целия си имот на Исак (25:5). Когато Яков отива в Египет със „седемдесет” души от неговото семейство (46:27), то тази бройка не включва всички онези роби, които отиват с него, които са били запазени като роби, когато Израелтяните по-късно са били поробени (Изход 1:11). Това означава, че в един по-късен период в Израел има и много египетска кръв, в допълнени към двата потомъка на Йосиф (Битие 41:50).

Но нека да се върнем към Агар. При някои древни култури от Близкия Изток, ако една съпруга не може да роди на съпруга си син, то тя може да накара слугинята да го направи. Затова Сара, следвайки някои обичаи на нейната култура кара Аврам да направи така, че Агар да забременее (16:2-3). В такива случаи обаче законът е повелявал детето да е на Сара, но Агар започва да се възгордява пред Сара, все едно е нещо повече от нея (16:4).

След като се ражда Исак, Сара намира, че Исмаил му се присмива (21:9) и тя разбира, че присъствието на Исмаил застрашава правото на първородство на сина, който Бог е обещал, а именно Исак. Според някои обичаи типични за Близкия Изток, ако Аврам е приел Исмаил за негов син, то Исмаил трябва да се смята за първороден. За да не се допусне това е трябвало Агар да се махне преди смъртта на Аврам и тя и Исмаил да бъдат изгонени без да получат наследство (21:10).

Първоначалният замисъл на Сара вкарва Агар в беля, наглостта на Агар, която допълнително усложнява нещата, но накрая Сара прави това, за да предпази Божието обещано дете, което тя вече е застрашила с предложението, което прави на Аврам. С изключение на Исус, всички библейски герои са грешни, включително Аврам, Сара , Агар, но когато разберем обичаите на тяхната култура, то това ни помага по-добре да разберем и решенията, които Сара взема.

5. Матей 2:1-16

Древните писатели често ни дават поука като противопоставят различни характери, някои добри, а други лоши, а някои смесени. В този разказ, има трима герои или три групи от герои, които заслужават специално внимание в 2:1-6. Те са мъдреците, Ирод Велики и книжниците.

Мъдреците са каста от персийски астролози, тоест те са практикували професия, която е била напълно забранена в Стария Завет (Второзаконие 18:10; Исая 47:13). Този термин всъщност се използва в гръцкия превод на Стария Завет, за да опише враговете на Данаил, които искат да го убият. Едно от задълженията им като гадатели е било да възвеличават княза на Персия, чиято първоначална титла е била „цар на царете и господ на господарите“. Но тези гадатели идват да почетат истинския цар на царете, роден в Юдея. Така Матей шокира своите читатели християни от гръцки произход като им разказва за езичници, които отиват да се поклонят на Исус, като им казва, че ние не можем предварително да предскажем кой ще откликне на благата вест. Ние трябва да я споделим предварително.

Ирод Велики е бил един безкомпромисен владетел, който е стигал до лудост, когато някой не уважи титлата му. Понеже той не е от юдейски произход (а е потомък на древните едомци) , то той се чувства несигурен относно своята титла: „цар на юдеите” и затова не иска да я сподели с никой друг . Той екзекутира двама от неговите синове, защото му се казва, че правят заговор срещу него (но се оказва лъжа), и още един син е екзекутиран, който наистина заговорничи срещу него, докато самия Ирод е на смъртно легло. („По-добре да си свиня на Ирод отколкото негов син“, се казва, че се е оплаквал дори и императора). Един млад свещеник, който е бил доста известен и е представлявал конкурент за Ирод, се е удавил в един много плитък басейн. Ирод е бил такъв тип човек и именно това ни казва този разказ. Но това да убиеш децата от мъжки пол във Витлеем (като се има в предвид населението на Витлеем през този период, което наброява около двадесет момчета) ни напомня за това как фараона се отнася към децата от мъжки пол в Изход. Езическите мъдреци се покланят на истинския еврейски цар. Ирод, царят на Божия народ, се държи като езически цар.

Най-обезпокояващи от всички обаче са главните свещеници и книжниците (2:4). Това са били професори в областта на Библията и водещи служители по онова време Те са знаели къде ще се роди Месия (2:5-6), но не са се присъединили към мъдреците в неговото издирване. Хората, които познаваха Библията най-добре, отидоха твърде далеч – един грях, който само хора, които познават Библията могат да извършат. Едно поколение по нататък, когато Исус не можеше да бъде приет без доказателство, последователите на тези книжници го искаха мъртъв (Матей 26:3-4). Линията между това да не можеш да приемеш Исус без доказателства и да искаш той да се махне от пътя ти може да изглежда много тънка. Особено тогава, когато контекстът ни помага да научим повече неща за героите в тази история, когато той ни предупреждава да не съдим предварително кой ще приеме благата вест и да не мислим за себе си повече отколкото трябва.

6. Спазване на Божието обещание в Матей 5:18-19

Исус казва в Матей 5:18, че ни една йота, ни една точка няма да премине от закона. Най-вероятно той има в предвид йотата, най-малката буква от еврейската азбука. По-късно равините разказва една история, според която, когато Бог променя името на Сарая в Сара, йотата, която е била махната се оплаквала на Бог поколения наред докато накрая той пак я е поставил, но този път в името на Исус Навин. Някои учители също казват, че Соломон се е опитал да изкорени йотата от Библията, но не и една единствена йота. Еврейските учители използват примери като този, за да отбележат, че законът е свещен и никой не трябва да смята коя да е част за твърде нищожна, за да не може да се запази в Библията.

Когато Исус продължава и казва, че нарушаването дори и на най-малката заповед прави човек най-малък в царството, докато спазването и на най-малката заповед го прави на-горен в царството, то някой прозаичен съвременен читател може да зададе следния въпрос: „Какво ще стане, ако някой наруши едната част, а спазва другата?“ Но такъв въпрос е в резултат на пропуснат смисъл на спецификата на еврейския език. В по-късен период равините са смятали, че най-великата заповед е да се почитат бащата и майката, а най-малката е да се почита някоя птичка с малки. Те са смятали, че и в двата случая човек е възнаграден по един и същи начин, а именно вечен живот (въз основа на „живот“ в Изход 20:12; Второзаконие 22:7). Затова ако някой е нарушил най-малката заповед, то той ще бъде осъден. Ако някой е спазил и най-малката заповед, той ще бъде спасен. И въпреки това същите тези мъдреци са смятали, че всеки един е грешен освен тях самите. Те не твърдяха, че някои хора никога не са нарушавали някои заповеди, но по скоро те казваха, че хората не могат да бръкнат и да си изберат някоя заповед. Човек не може да каже: „Аз съм праведен, защото не убивам, въпреки че правя секс с някого, за когото не съм женен“. Нито пък може човек да каже: „Аз съм богоугоден, защото не крада, въпреки че лъжа“. Всички Божии заповеди са негово слово и това да отхвърлим някои означава да отречем неговото право да управлява над нас, тоест да го отхвърлим самия него. Затова Исус се изрази по подобен образен начин: „Не можете да пренебрегнете дори и най-малката от тези заповеди, защото ще ви държа отговорни“.

7. Господната молитва в Матей 6:9-13

Много езичници прибавят към обичаите си колкото е възможно повече божества, напомняйки на божествата си за жертвите, които са направили за тях и следователно как самите божества са длъжни да отговорят на молитвите им. От друга страна Исус казва, че нашите молитви трябва да са въз основа на взаимоотношенията ни с нашия Небесен Отец. Ние можем да извикаме към Него, защото Той е наш баща (Матей 6:7-9).

Исус използва някои неща от неговата културна среда, която по онова време е примесена с библейски истини. Тук Исус приспособява една често използвана в синагогите молитва, която е звучала по следния начин: „Отче на небесата, да се свети името Ти, да дойде царството ти .скоро…..“ Евреите са очаквали едно време, през което името на Бога ще бъде издигнато като „свято“ сред всички народи. Според еврейския мироглед Бог царува в настоящия момент, но когато те са се молили за това да дойде Неговото царство, то молитвата им е била за това Той да управлява над цялата Земя и волята Му да бъде на Земята така като тя е и на Небето. Затова Исус учи учениците си да се молят за това божието царство да дойде скоро, момент, в който Божието Име ще се прослави в цялата Вселена.

Молбата към Бога за „ежедневния хляб“ напомня за това как Бог ежедневно осигуряваше хляб за Израел в пустинята. Бог все още е нашия снабдител. Молбата към Бога „да ни прости дълговете“ напомня на слушателите на Исус за нещо познато. Бедните селяни е трябвало да вземат доста пари на заем, за да засеят нивите си и затова съвременниците на Исус разбираха, че греховете на хората са нещо като дълг към Бога. Молитвата към Бога „да не ни въвежда в изкушение“, най-вероятно, напомня за една стара молитва, практикувана в еврейските синагоги, в която се отправят прошения към Бог да предпази хората от грях. В такъв случай молитвата не означава „Не ни води в изпитания“, но по-скоро, „Не ни позволявай да се провалим в изпитанията“ (сравни 26:41, 45).

8. Войниците измъчват и се подиграват на Исус в Матей 27:27-34

Над шест стотин римски войници стояха пред крепостта „Антония“ и пред двореца на Пилат, който някога е бил на Ирод Велики. Без да осъзнаят, че пред тях стои истинския цар на Израел и на човечеството, те му се подиграваха, че е цар. Римските войници са известни с това, че са малтретирали и са се подигравали на затворниците. Един от древните начини да се подиграваш на някого е било като го обиждаш, че е цар. Понеже римските войници са носели червени роби, най-вероятно те са използвали избледняло наметало, за да имитират червената мантия на по-ранните гръцки владетели. Хората, които са почитали тези владетели са се покланяли пред тях, както е този случай. Военните често са използвали бамбукови пръчки и затова войниците най- вероятно са имали такава пръчка на разположение, с която са се подигравали на царския скиптър. Стандартното поздравление към римския император е било „да живее!“

Да оплюеш един човек е било една от най-големите обиди, които човек е можело да отправи към някого, а евреите са смятали за особено нечисто, когато ги оплюе някой, който не е от еврейски произход. Римляните са събличали голи пленниците си, а това е било изключително срамно за палестинските евреи. След това са разпъвали пред хората престъпника.

Обикновено осъденият е трябвало сам да носи хоризонталната греда на кръста (от лат. patibulum) до мястото, където е изправен кола (от лат. palus). Преди това обаче, гърбът на Исус е бил жестоко бичуван, за да може той да се справи с това (27:26). Такива бичувания често са оставяли по гърба на жертвата кървави следи, а понякога са водели до оголване на ребрата и дори до смъртта на жертвата, която е била предизвикана от шок или кръвозагуба. Ето защо войниците извикват Симон от Киринея, за да носи кръста. В Киринея, който в момента се намира в Либия – Северна Африка, е имало голяма еврейска общност, (около една четвърт от града), сред която е имало и повярвали в Христа. Подобно на евреите и повярвалите в Христа, които са живеели извън Ерусалим, Симон идва в града за празника. Римските войници са можели да привикат който и да е да пренася разни неща за тях. Въпреки учението на Исус в Матей 16:24, войниците е трябвало да извикат случаен човек, за да направи онова, което учениците на Исус не са искали да извършат.

Разпятието е било най-срамната и болезнена форма на екзекуция сред римските жители. Понеже осъденият не е можел да ходи до тоалетна самостоятелно, то той е трябвало да прави това пред много хора. Понякога войниците са завързвали осъдения за кръста, а в други случаи са го приковавали, както е станало и с Исус. Умиращият не е можел да отпъди насекомите, привлечени от окървавения му гръб или от раните му. Обикновено на разпнатия е отнемало около три дена, за да почине.

Ерусалимските жени са приготвяли болкоуспокояващо лекарство от вино, за да дават на осъдените да пият. Исус отказа да го изпие. (сравнете с 26:29). Смесеното със смирна вино от пасажа в Матей 15:23, един деликатес и болкоуспокояващо средство на повърхностната болка, става вино, примесено с жлъчка в Матей (виже и Псалми 69:21), а между арамейската дума за „смирна” и еврейската дума за „жлъчка” има сходството. Дори и без смирна, самото вино е действало като болкоуспокояващо (Притчи 31:6-7). Но Исус отказва да го пие. Въпреки че ние Го изоставихме и избягахме, когато Той се нуждаеше най-много от нас, Той дойде, за да понесе болката вместо нас и Той избра да го направи до край. Такава е Божията любов към всички нас.

9. Прелюбодеяние и убийство в Марк 6:17-29

Връзката на Ирод с братовата му жена Иродиада, за която той се жени, е била всеизвестна. Наистина тази връзка го кара да планува развод с първата си жена, чийто баща, който също е цар, по-късно воюва срещу Ирод заради тази обида и го побеждава. Изобличението, което Йоан прави на тази връзка (Левит 20:21) предизвиква сексуалната неморалност на Ирод., но е възможно, същият да го е приел като политическа заплаха, като се има в предвид политическите разделения, които по-късно водят до военно поражение. (Древният еврейски историк Йосиф твърди, че много хора приемат унижението на Ирод във войната за божествена присъда за това, че той екзекутира Йоан Кръстител.)

Отпразнуването на рождени дни по онова време не е било еврейски обичай, а само гръцки или римски, но до онзи момент еврейските аристократи вече възприемат голяма част от гръцката култура . Други източници потвърждават, че царският двор на Ирод са се забърквали в неморално поведение, описано в този пасаж. След като взема братовата си жена (Левит 20:21), Антипа пожелава Саломе, дъщерята на жена си (вижте Левит 20:14). Тогава той произнася клетва, която може да е била произнесена в пияно състояние, но която в същото време, напомня за клетвата на персийския цар, който е провокиран от красотата на Естир. (Естир 5:3, 6, 7:2), въпреки че молбата на това момиче не е толкова благородна. Но като римски васал, Ирод няма право да откаже на някой от царството му.

Саломе е трябвало да отиде и да пита майка си Иродиада, защото обикновено, на банкетите, мъжете и жените са яли поотделно. Разкопките при крепостта на Антипа „Махерус” показват, че е имало две трапезарии, една за жени и една за мъже. Ето защо, Иродиада не е можела да види реакцията на Ирод към танците. Йосиф характеризира Иродиада по същия начин както и Марк: ревнива, амбициозна интригантка.

Въпреки че римляните и техните служители обикновено са екзекутирали чрез разпъване на кръст хора от по-нисшата класа или робите, то предпочитаната форма на екзекуция за уважаваните хора е била обезглавяване. Когато Саломе иска главата на Йоан Кръстител на поднос, тя го прави с цел да и бъде сервирана за вечеря – една отвратителна подигравка. Въпреки че клетвата на Антипа не е била узаконена и еврейските мъдреци са можели да го освободят от нея, то се е считало за непочтено да се е отречеш от клетва, направена на вечеря пред гости. Дори императорът не би си позволил да направи това с лекота. Повечето хора са се отвращавали от водачи, които са обезглавявали хора, но много документи потвърждават, че могъщи тирани, като Антипа, са вършели такива неща.

Ако един мъж е имал синове, то обикновено най-големият е бил отговорен за погребението на бащата. В този случай, учениците на Исус изпълняват тази роля. Понеже Йоан е екзекутиран, то учениците предприемат опасно начинание като вземат тялото, освен, ако не са имали разрешението на Ирод. Техният кураж показва колко много от Исусовите ученици са се оттеглили по време на неговото погребение.

10. Раждането на нов цар в Лука 2:1-14

Преброяването на населението се е използвало за изчисление на необходимото облагане с данъци. Записването, подбудено от преподобния император Цезар, поставя началото на контраста в повествованието между земния разкош на Цезар и небесната слава на Христа. Въпреки че египетската писмена документация за преброяване на населението показва, че хората е трябвало да се върнат по домовете си, за да се запишат, то домът, в който те са се завръщали не е бил родният им дом, а имуществото, което са притежавали (Статистическите данни са въз основа на личния имот). Следователно Йосиф вероятно е имал имущество във Витлеем. Годежът е осигурявал повечето от законните права на брака с изключение на половото сношение. Йосиф проявява доста храброст като взема своята бременна годеница със себе си (дори е твърде възможно тя да е била от Витлеем и да е трябвало да се върне в този град). Въпреки че законите за записването са изисквали само главата на семейството да се запише, то за жените от провинция Сирия (която е включвала и Юдея) също е било задължително да се запишат. Възможно е Йосиф да не е искал да я остави сама поради напредналата й бременност, особено ако обстоятелствата около бременността са я лишили от приятели.

Пелените са представлявали дълги платнени дрехи, които са били използвани, за да държат краката на бебетата изправени, за да могат те да растат изправени. Обикновено акушерките са помагали при раждането. Поради това, че Мария е била първескиня, твърде вероятно е, въпреки че не е сигурно, някоя акушерка да й е помагала при раждането. Еврейският закон е позволявал на акушерките да пътуват на далечни разстояния, дори в събота, за да помагат при раждане.

До втори век дори и езичниците са знаели за преданието, че Исус се е родил в пещера, която е била използвана за обор и която се е намирала зад нечия къща. Яслите представлявали корито за хранене на животни. Понякога те са били строени дори на самия под. Традиционният „хан“ може да се преведе като „дом“ или „стая за гости“ и най-вероятно се говори за това, че поради това, че много от разпръсналите се роднини на Йосиф са се върнали в дома си по едно и също време, то за Мария е било по-лесно да роди в свободната ясла отвън.

Много религиозни водачи и особено общественият елит по онова време са мразели овчарите и са ги смятали за хора от по-низша класа. Но Бог гледа на хората по различен начин. Това че овцете са били изведени на паша през нощта говори за това, че навън е било топло, не е било зимен сезон (през зимата овцете щяха да са на паша през деня). По-късно 25 декември се приема като Рождество, за да се замени с един езически римски празник, който се е чествал на тази дата.

Езичниците са говорели за „добрата новина” при раждането на император и този празник се е чествал из цялата империя. Те са приветствали императора като „спасител“ и „Господ“. Те приветствали тогавашния император, Август, за това, че е въвел световен „мир“. Но тази скромна ясла отличава истинския цар от римския император. Исус е истинският спасител, Господ, този, който носи световен мир. Бог не се впечатлява от човешката власт или почит. Той дойде като най-долен от всички хора и разкри необикновеното сърце на Бог към онези, които най-много зависят от Него.

11. Молбата на учениците в Лука 9:58-62

Това предупреждение към бъдещите ученици за това, че човешкият Син няма дом за разлика от лисиците и птиците говори за това, че онези, които го следват може да страдат от липса на същите условия. Обикновено учениците са търсили собствените си учители, докато Исус сам извика своите ученици. Някои крайни философи, които се въздържали от материалното и са търсели как да отбягнат евентуални ученици, които са имали огромни изисквания, с цел да ги изпитат и да оставят само най-достойните от тях. Много палестински евреи са били бедни, но малко от тях са били бездомни. Исус се отказа дори от дома си, за да може да пътува и затова той зависеше напълно от гостоприемството и подкрепата на другите хора.

Мъжът, който иска да погребе баща си, не моли за кратко отлагане. Баща му не беше умрял същия или предния ден. По онова време членовете на семейството са носели трупа до гробницата и след това са оставали у дома в продължение на седем дни, за да го оплакват. Същият мъж можеше да каже, както това става в някои култури в Близкия Изток, „Нека да почакаме докато баща ми умре някой ден и аз изпълня задълженията си към него“. Другата възможност е мъжът да говори за второто погребение на баща си, един обичай, който се е празнувал по онова време. Една година след погребението, тогава, когато плътта е изгнила и остават само костите, то синът се е връщал, за да постави костите в специална кутия, която е седяла в пролука в стената. Възможно е този син да е искал да отложи нещата с една година.

Едно от основните задължения на най-големия син е било да погребе бащата. Молбата на Исус към този син да зареже най-голямата си отговорност и да постави над нея Исус означава неподчинение на обществения закон: в еврейската традиция, почитането на бащата и майката е било една от най-великите заповеди и да се следва Исус по такъв начин е означавало нарушаване на тази заповед.

Но докато вторият човек научи за това колко важно е да се следва Исус, то третият научи за това колко е спешно да се следва Исус. Един от бъдещите ученици помоли за разрешение да каже довиждане на семейството си, но Исус сравнява молбата му с това да не внимаваш къде ореш, което води до разваляне на браздата в полето. Исус говори образно, за да напомни на слушателя си за историята за това как бе призован Елисей. Когато Илия намери Елисей докато вторият ореше, той го извика да го следва, но първо му позволи да се сбогува със семейството си. Исус говори образно, за да напомни на своя слушател за историята за това как Елисей бе призован. (3 Царе 19:19-21). Старозаветните пророци пожертваха много, за да служат на Бог, но призивът на Исус е по-радикален от този на един радикален пророк. Въпреки че трябва да сме внимателни спрямо хората, които понякога могат да представят посланието на Исус по един неправилен начин, то ние трябва да имаме желание да платим всяка една цена, която призивът на Исус изисква от нашия живот.

12. Приятелите на Бог се радват в Лука 15:18-32

Религиозният елит се сърдеше на Исус за това, че прекарва време с бирниците и грешниците. В края на краищата Писанието ни предупреждава за това да не се занимаваме с грешници (Псалм 1:1; Притчи 13:20). Разликата обаче се състои в това, че Исус прекарваше време с тях, за да може да ги спечели за царството, а не да се повлияе от техните пътища (Лука 15:1-2).

Исус отвърна на религиозния елит като им разказа три истории: историята за изгубената овца, изгубената драхма и за блудния син. Да имаш стадо от сто овце едва ли е било малко, а когато една овца се изгуби, овчарят прави необходимото, за да я намери. Той може да остави другите си овце при някой овчар, който ще се грижи и за двете стада едновременно. Често овцете са бродили заедно, а след това са се разделяли при отличителните повиквания на техните овчари или при звука на кавала. Когато овчарят намери изгубеното, той вика приятелите си, за да се радват заедно и Исус казва, че при Бог нещата стоят по същия начин. Тези, които са Негови приятели, се радват заедно с Него, когато Бог си върне изгубеното (15:3-7). Изводът е, че религиозният елит не са били приятели на Бог, защото ако бяха такива те щяха да се радват.

След това Исус говори за изгубената драхма. Ако една жена има десет драхми като нейна зестра, пари, които тя има в случай на развод или овдовяване, то тя е доста бедна жена. За средният работник по онова време, десет драхми са представлявали десет надника. При всички случаи една десета част е повече от една стотна част и затова тя отчаяно търси драхмата. Една стая от къщата на един човек от Галилея обикновено е имала каменен под, така че разни монети и други предмети постоянно са падали между фугите и са оставали там до деня, в който са били изкопани от съвременните археолози. При това, повечето от тези домове са имали само един малък прозорец и един изход, така че вътре е влизала малко светлина, която да помогне при намирането на монетата. Затова жената запалва лампа, но в онази епоха повечето лампи са били толкова малки, че едва са се побирали в нечия длан и затова не са осигурявали много светлина. Затова жената помита с метла, като се надява да чуе монетата да издрънчи и най-накрая я намира. Нейните приятели се радват заедно с нея, така както приятелите на Бог се радват с Него, като изводът е, че религиозният елит не е бил сред приятелите на Бог (15:8-10).

След това Исус се връща към историята за блудния син. По-малкият син казва на баща си, „Искам дела си от наследството“. При тогавашната култура, синът буквално е казвал: „Татко, ще ми се да си мъртъв“ — един пример на неуважение. Бащата не е бил длъжен да дели наследството си, но го е направил, като по-големият получава две трети, а по-малкия една трета. При тогавашното законодателство, подялбата се е състояла в това бащата да им каже кои ниви и имоти принадлежат на децата му след неговата смърт. Синовете са нямали право да продадат имота до като бащата не почине. Но този син го прави. Той бяга в далечна страна и пропилява спестяваното с години от баща му. Най-накрая, обеднял, той трябва да храни свинете. За еврейските слушатели на Исус, това е един подобаващ завършек за един непокорен син и подобаващ край за една такава история. Ако един младеж е трябвало да храни свине, то той е бил нечист и не е можел дори да моли своите еврейски събратя за помощ.

Но младият мъж предпочита да е слуга в дома на баща си, отколкото да гладува и затова се връща у дома, за да моли за милост. Баща му, като го вижда от толкова време насам, се втурва да го посрещне. При онази култура се е считало за недостойно един стар човек да тича, но този баща пренебрегва достойнството си. Синът му се е върнал. Синът се опитва да изпроси да е слуга, но бащата пренебрегва молбите му и казва да се донесе най-хубавата роба от къщата – несъмнено това е неговата собствена роба. Той поставя и пръстен на ръката на младежа – несъмнено това е бил пръстен с печат, символизиращ възстановяването на правата на сина. Той поставя и сандали на краката му и понеже повечето слуги не са носили сандали, бащата казва: „Не, аз няма да те приема като слуга. Ще те приема само като мой син!“ Угоеният добитък е бил достатъчен, за да се нахрани цялото село, затова бащата прави голямо угощение и всички негови приятели се радват заедно с него.

До тук историята прилича на предните две истории, но Исус продължава като направо предизвиква религиозният елит. В древната литература важните абзаци са се отбелязвали като първото и последното твърдение от абзаца са се повтаряли, в този случай : защото този мой син се намери. (15:24, 32). Когато по-големият брат разбира, че бащата е приел в дома си по-малкия му брат, той осъзнава, че няма какво да губи от материална гледна точка. Наследството вече е разделено. (15:12). Проблемът е в това, че той смята постъпката на баща си – отпразнуването на завръщането на непокорния син – за несправедлива, при положение, че самият син не заслужава милост. Той счита себе си за достатъчно добър, без да е необходима милостта на баща му. Той протестира пред баща си, като отказва да използва обръщение към него, унизява бащата като го кара да излезе и да го моли да влезе. В този момент той проявява неуважение към баща си толкова колкото и по-малкият му брат го е правил преди това. „Толкова години ти работя“, протестира той (15:29), посочвайки, че той е бил по-скоро слуга, а не син – роля, която бащата не смята за подобаваща (15:21-22).

Религиозният елит мразеха „грешниците“, които отиваха при Исус, като в същото време те не осъзнаваха, че техните сърца не бяха по-добри. Грешниците бяха като по-малкия брат, а религиозният елит като по-големия. Всички ние се нуждаем от Исус. Никой не може да бъде спасен без Божията милост.

13. Първите християни – езичници в Деяния на Апостолите 8:26-27

Понеже самаряните са били смятани за второ качество (8:4-25), то този стотник е първият езичник, обърнал се към християнството (въпреки че този факт е бил неизвестен за много от църквата в Ерусалим, 11:18).

Инструкциите на ангела за това Филип да върви на изток към Газа сигурно са изглеждали странни за него (8:26). В Самария имаше много повярвали, но кого щеше да намери той на един безлюден път? Имаше два пътя, които водеха на юг от Ерусалим, един минаващ през Хеврон до Едом, а другият съединяващ крайбрежният път преди Газа и водещ към Египет, като и двата имаха километражни камъни, които отбелязваха пътя. Старата Газа представляваше един, чиито руини се намираха близо до днешните гръцки градове Аскелон и Новата Газа. Заповедта да се отправи на юг към един обезлюден град изглеждаше абсурдна. Но Бог много често е изпитвал вярата ни чрез абсурдни на пръв поглед заповеди (примерно Изход 14:16; 3 Царе 17:3-4, 9-14; 4 Царе 5:10).

„Етиопия“ (един гръцки термин) е фигурирала в легендите на средиземноморските държави и сред митичната география като края на света, понякога простиращ се от далечния юг (цяла Африка, на юг от Египет, Етиопците с гъстата като вълна коса) до далечния изток (Етиопците с правата коса, идващи от южна Индия). Гръцката литература често е уважавала африканците като народ, възлюбен от боговете (гръцкият историк Ирод често ги нарича най-красивите хора), а също така и някои африканци, идващи на юг от Сахара, са били също известни на Римската империя. Най- често споменаваната от евреите и гръко-римската литература характерна черта на етиопците е била тяхната тъмна кожа (също спомената и в Стария Завет), въпреки че творците от древните средиземноморски държави описват други характерни африкански черти и разпознават разликата в цвета на кожата. Египтяните и някои други народи са били наричани „черните”, като сравнение с други по-светли народи от средиземноморието, но колкото по на юг се спускаме, по протежението на р. Нил, толкова кожата на хората придобива по-тъмен цвят, а косата става по-къдрава. Гърците са смятали Етиопците за пример за черни хора.

Тук се натъкваме на една типично африканска империя. Възможно е да бъркаме „Етиопия“ със съвременна Етиопия, но това не може да се докаже. Царството Аксум е било мощна източноафриканска империя, която е приела християнството в началото на 300 година, по същото време, когато това е станало и с Римската империя. Империята, за която се говори тук, най-вероятно е нубийско царство, с тъмни хора, на юг от Египет, което в момента е Судан. „Кандака“ (kan-dak’a) изглежда е било название на династия, управлявана от царицата на Империята Нубия. За нея се говори на други места в гръко-римската литература, а традицията споменава, че майката кралица е управлявала по тези места. (Старите гърци са наричали цяла Нубия „Етиопия“.) Нейното черно нубийско кралство е траело до 750 пр.Хр. Главни градове са били Меро и Напата. Това царство е било богато и е имало търговски връзки със севера. Рим се е сдобивал с пауни и други африкански богатства като е поддържал контакт с такива африкански кралства, а римското богатство е било открито при разкопките близо до Меро. Търговията е била разпространена навътре на юг.Бюст на Цезар е бил открит далеч на юг чак в Танзания. И въпреки това, търговските връзки с Рим са били ограничени и този стотник и неговото обкръжение вероятно са били сред малкото посетители от Нубия, дошли толкова далеч на север.

Този стотник от Нубия най-вероятно е бил езичник, „боящ се от Бога“. Въпреки че не винаги е било така (понеже Потифер е имал съпруга, Битие 39:1 LXX), но евнусите са били кастрирани. Въпреки че те са били предпочитани за стотници на Юг, то евреите са им се противопоставяли и еврейското законодателство не е допускало евнусите до Израел. (Второзаконие 23:1). Законите са били постановени, за да се предотврати кастрирането на момчета в Израел. (Второзаконие 23:1). Но разбира се Бог е приемал евнусите. (Исая 56:3-5, дори чужденците евнуси). Един евнух от Етиопия, в Стария Завет, се оказва един от малкото съюзници на Еремия, който спасява неговия живот. (Еремия 38:7-13). Този африкански стотник беше първият християнин от нееврейски произход. Тази информация може да помогне в това да се твърди, че християнството не е само религия на Запада но след като произлиза от Евреите, тя става и вяра на африканците.

14. Павел проповядва на философи в Деяния на Апостолите 17:22-31

Павел „контекстуализира“ (бел.пр. прави достъпна) благата вест за своите читатели, показвайки им как тя има връзка със собствената им култура, без да е необходимо да се прави компромис с нейното съдържание. (Днес,ние често грешим по един или друг начин, като не успяваме да приложим културните особености или като не представяме точно библейското послание.) Павел говори на две групи от философи: стоици и на епикурейци (вероятно по-малобройната група). Неговата вяра няма много общо с епикурианството, но стоиците са имали доста допирни точки с християнската вяра.

Павел започва с някои допирни точки между християнството и езическите слушатели. Обичайно е било в началото на речта да се поднасят комплименти, като това е ставало в уводната част. На оратора не му е било позволено да ласкае Аеропага (водещите философи и водачи в образованието в Атина), но Павел е имал възможност да започне свободно, като прояви уважение. Думата „набожен“ означава, че те са съблюдавали законите, а не че той е бил съгласен с тяхната религия. (Думата, използвана в Кинг Джеймс версията на Библията е „суеверен“, но тя няма същото значение.)

След това Павел преминава към по-общи неща. По време на напаст, много преди времето на Павел, е нямало нито един олтар, който да може да умилостиви боговете. В края на краищата Атина е принасяла жертви на един неизвестен бог, който е помагал да устоят на бедствията. Тези олтари все още са стояли, а Павел ги използва като основа за неговата реч.

Павел използва техники от еврейски учители, които са се опитвали да обяснят истинския Бог на езичниците няколко века преди Павел. Непалестинските евреи понякога са напомняли на езичниците за това, че дори те самите имат един върховен Бог и че най-висшите им религиозни стремежи могат да намерят израз в Юдаизма. Стоиците са вярвали, че Бог прониква във всяко нещо и затова не може да бъде ограничен в храмовете (виж също Исая 66:1). Стоиците и гръко-говорящите юдеи са наблягали на това, че „Бог не се нуждае от нищо“, използвайки същата дума, която Павел използва в 17:25. Евреите и много от гърците са били съгласни с това, че Бог е творец и е определил времена и предели на заселените места (17:26). (Стоиците също са вярвали, че вселената периодично е преливала в бог, но това вярване няма нищо общо с Библията или с Юдаизма.)

Евреите обикновено са говорели за Бог като за баща, особено за неговия народ. Но гърците, евреите, които са били разпръснати всред гърците и някои християнски писатели от втори век говорят за Бог като за „баща на целия свят“, в смисъл на Творец. Въпреки че на други места Павел използва този термин по-конкретно, в този смисъл той възприема по-широко използвания смисъл на бащата като творец (17:28-29). Цитатът от Епименидес в 17:28 се появява в еврейските антологии и е полезен за това, че показва на езичниците истината относно Бог и твърде възможно е Павел да е научил тези неща точно там. ( Гърците са цитирали Омир и други поети като доказателство за това, което говорят, по същия начин както евреите са цитирали Писанието.)

Но докато Павел е загрижен за това да открие най-доброто от езическото мислене, за да може да предаде благата вест, той същевременно е наясно къде точно благата вест е в несъгласие с езичеството. Някои неща може да се дължат на семантиката, но Павел не би пренебрегнал същинските разлики. Въпреки че философите говорят за обръщение към философията в резултат на промяна в мисленето, те не са знаели за еврейската и християнската доктрина за покаянието пред Бог (17:30). В допълнение, гръцката идея за времето е, че то просто ще продължи, а не че ще има бъдеща кулминационна точка в историята в деня на съда, за разлика от библейската гледна точка (17:31). Накрая, гърците не са можели да възприемат бъдещето телесно възкресение. Повечето от тях просто са вярвали, че душата оцелява след смъртта. Затова проповедта на Павел за възкресението ги засяга най-много (17:31-32). Завършвайки, Павел беше повече заинтересован от това да спечели поне няколко от тези влиятелни хора, които да имат една искрена вяра в Христа (17:34) отколкото просто да убеди всички тях, че той е безобиден и споделя техните възгледи.

15. Павел приспособява древни разпоредби относно семейството в Ефесяни 5:21-6:9

Някои хора използвали пасажа от Ефесяни 6:5-9 заедно с дискусиите на гърците, римляните и арабите за робството, за да подкрепят робството, практикувано в Америка, но природата на робството, за която говори Павел би опровергала тяхното разбиране на този пасаж. Други използват 5:22-33, за да се отнасят към съпругите си по един неуважителен и унизителен начин, което тълкува по погрешен начин общия смисъл на този пасаж.

Този пасаж се отнася до старинен начин на писане, който се нарича „закони за семейството“, чрез който читателите на Павел биха се опитали да убедят евентуалните гонители, че същите не са нарушители. По времето на Павел, много от римляните са били обезпокоени от разпространението на „религии, идващи от Изток“ (както поклонението пред Изис от египтяните, юдаизма и християнството), което според тях е щяло да подкопае традиционните семейни ценности на римляните. Членове на тези религии на малцинствата често се опитвали да подкрепят тези ценности като са използвали образец с увещания, който е бил разработен от философи, от Аристотел нататък.

От Аристотел нататък тези увещания са давали напътствия на главата на семейството как да се отнася към членовете на неговото семейство, особено как да ръководи жена си, децата си и робите си. Павел заимства този вид разсъждения от гръко-римските морални писания, дори следва тяхната последователност. Но за разлика от повечето древни писатели, Павел променя основата на тези закони: абсолютната власт на мъжа, който е глава на семейството.

Това че Павел ни запознава с тези семейни закони и ни дава наставление за взаимно подчинение (5:21) е нещо значимо. В онези дни е било обичайно жените, децата и робите да се подчиняват по различни начини, но това да се каже на всички членове на семейството, включително и на pater familias, мъжът като глава на семейството, да се покоряват един на друг е било нещо нечувано.

Повечето древни писатели са очаквали жените да се подчиняват на техните съпрузи, като са желаели те да имат скромно и кротко държание. Понякога дори в брачните договори е имало цитати с изисквания за пълно подчинение. Това е правело впечатление на гръцките мислители, които не са можели да възприемат жените за равни на мъжете. Разликите във възрастта също са допринасяли за това несъответствие: съпрузите са били значително по-възрастни от съпругите си, много често в гръцката култура разликата е била повече от десетилетие (като мъжете често са се женели около 30, а жените все още са били девойки под 20, дори в ранните юношески години).

В този абзац обаче, Павел адаптира традиционните закони по няколко начина. Първо, подчинението на съпругата е в основата в подчинението на християнина като цяло (на гръцки, в 5:22 дори глаголът „покорявам се“ е заимстван от 5:21); покорството е християнски добродетел , но не само за съпругите. Второ, Павел се обръща не само към съпрузите, но и към съпругите, което повечето семейни закони не са правили. Трето, докато останалите семейни закони са казвали на съпруга как да накара съпругата да му се подчинява, то Павел просто казва на съпрузите как да обичат жените си. Накрая, Павел най-точно описва покорството като „уважение“ (5:33).В същото време, понеже той свързва християнството със стандартите на неговата култура, то той всъщност преобразува ценностите на неговата култура като ги надминава. Павел се обръща към гръко-римската култура, но днес има много малко култури, които придават същото значение на покорството както по времето на неговата епоха. В наши дни християните прилагат Павловите принципи по различни начини, но тези принципи продължават да са в противоречие с много от практиките от нашите култури.

Нямало е нито един човек, който да не е бил съгласен с уводната част в 6:1-4: еврейските и римските писатели са били единодушни, че децата трябва да почитат родителите си и поне докато пораснат да им се подчиняват. В същото време гръцките и римските бащи и учители често са наставлявали децата посредством бой. Павел е сред малцинството от древни писатели, които предупреждават да не сме твърде сурови спрямо децата си (6:4). Трябва да се отбележи, че гръцкото и римското общество са били груби дори спрямо новородените бебета, защото едно пеленаче е било приемано за законно само тогава, когато бащата го признае. Бебетата са били изоставяни, деформирани, дори убивани. Първите християни и евреите единодушно са се противопоставяли на абортите и на изоставянето. Ефесяни 5 говори за дисциплината на по-младите от дома, както се говори и в семейните закони. Неподчинението може да се допусне само в някои изключителни случаи (примерно 1 Царе 20:32), но Павел не смекчава традиционния римски възглед за подчинението на децата както го прави със съпругите и робите, защото Старият Завет също изисква подчинение на по-младите (Второзаконие 21:18-21).

Най-накрая Павел говори за взаимоотношенията между роби и господари. Римското робство, за разлика от по-късното Европейско робство и по-голяма част от арабското робство, не е било въз основа на расови разлики. Римляните са били доволни от това да направят всеки един човек за свой роб. По времето на Павел са съществували различни видове робство. Изпращането като роб в мините или при гладиаторите е било просто един вид смъртно наказание. Много малко роби са оцелявали при такива условия. Робите, които са работели на полето са били бити, но през другото време са били като свободни селяни, които са били жестоко подтиснати и едва ли са може ли да се издигнат в обществото, въпреки че са представлявали основната част от населението на Римската империя. Въпреки това, домашните роби са живеели при по-добри условия от тези на свободните селяни. Те са можели да спечелят пари и доста често са откупвали свободата си. След като са били свободни те са се издигали, а техният бивш господар е бил длъжен да им помогне да успеят в обществото. Много освободени роби са ставали по-богати от аристократи. Класифицирането на робите в някои от по- богатите домакинства им е давало повече власт от тази на свободните аристократи. Примерно, някои благородници са ставали роби в дома на цезаря, за да подобрят социалното си и икономическото си положение. Семейните закони са се отнасяли и до робите и затова Павел пише на църквите в градовете, като робите към които се обръща са предимно домашни роби.

Господарите често са се оплаквали, че робите им са мързеливи, особено, когато никой не ги надзирава. Павел насърчава усърдната работа като дава на роба нова надежда и нов мотив за неговия труд (6:5-8). (Като цяло, Павел вярва, че трябва да се подчиняваме на тези, които са на власт, когато това е възможно, за да имаме мир — вижте Римляни 12:18; 13:1-7. Това обаче не означава, че ние трябва да работим, за да поддържаме такъв вид власт – вижте 1 Коринтяни 7:20-23.) Павел казва, че робите, подобно на съпругите, трябва да се подчиняват на главата на семейството, както се подчиняват на Христа (6:5), но отново той прави да се разбере, че това е двустранно задължение. Както робите така и господарите имат един и същи небесен господар. Когато Аристотел се оплакал от няколко философа, които смятали, че робството е нещо нередно, философите, които той цитира не са изразили своите твърдения толкова ясно колкото Павел го прави тук. Единствено една малка част от писатели в древния свят (много от които са били Стоици) са твърдели, че робите на теория са равни на техните господари, но Павел надминава дори и тази крайност. Единствено Павел стига до там да твърди, че на практика господарите правят за робите си онова, което и робите трябва да правят за господарите (6:9a). (Евреите са се противопоставяли на робството, но това е било само, защото те са се противопоставяли на личната собственост като цяло.)

Някои хора се оплакват и казват, че Павел е трябвало да се противопостави по- силно на робството. Но в малкото стихове, в които Павел засяга темата за робството, той съпоставя само практически теми за това как робите могат да се справят с тяхната ситуация, а не със самата институция, която узаконява робството — по същия начин, един служител или съветник днес може да помогне на някой да се освободи от някакво пристрастяване без да обсъжда законните начини, отнасящи се до това пристрастяване. Единственият начин да се освободят всички роби в цялата Римска Империя е било чрез масови войни, водени от робите, всички, от които са завършвали с масови кръвопролития, без това да е водило до освобождение на робите. По онова време християните са били преследвано малцинство, които са можели да премахнат робството единствено чрез това да убедят повече хора в тяхната кауза и да преобразят ценностите на империята (по този начин се разпространява аболиционизма през осемнадесети и деветнадесети век във Великобритания). При това, ако това конкретно послание е било написано като критика към една социална несправедливост (което не е целта на това конкретно послание, въпреки че тази тема възниква и в други библейски пасажи ), то човек не би започнал да пише критика за домашните роби, но по скоро би започнал с робите, работещи в мините и след това би преминал към свободните селяни и робите на плантациите. Дори една насилствена революция не би могла да сложи край на робството в Римската Империя. Във всеки случай, онова, което Павел казва несъмнено ни кара да разберем каква щеше да бъде неговата позиция ако бяхме повдигнали теоретично въпроса за отмяна на робството. Хората са равни пред Бог (6:9), следователно, робството е против Божията воля.

16. Исус смъмря самонадеяните в Откровение 3:15-18

Лаодикия е била една от важните фригийски градове по римско време. Тя е била столица на кабриатската общност, която е включвала поне 25 града. Тя също е била и най-заможния град във Фригия и особено много е благоденствала по онова време. Тя е била на 10 мили от град Колос и се е конкурирала с Антиохия във Фригия. Градът е бил отражение на езическата култура на Средиземноморието: Зевс е бил главното божество – покровител, но лаодикийците също са имали храмове на Аполон, Асклепий (богът на изцелението), Хадес, Хер, Атина, Серапис, Дионис и на други божества. Изглежда, че църквата е споделяла ценностите на тогавашната култура и нейната арогантната самонадеяност относно неща, свързани с нейното благоденствие, облекло и здраве е била предизвикана от Исус в 3:17-18. Лаодикия е била проспериращ търговски център. В резултат на голямата гордост от придобитото богатство, Лаодикия е отказала да помогне на жертвите от земетресението в Рим през 60 г. сл.Хр., който се е възстановил със собствени ресурси. Тя е била известна също и с текстилната промишленост (особено с черната вълна) и с медицинското училище, с лекарството за уши и с прочутия мехлем за очи. Духовната страна е липсвала на лаодикийската църква, която е била отражение на тази култура, за разлика от всичко външно, в което Лаодикия е имала увереност.

Една от областите на живота, в които лаодикийците не са били независими е било водоснабдяването. Лаодикия е трябвало да доставя вода от друго място и докато тази вода е стигала до нея, то тя е била пълна с утайка. Лаодикия е имала лоша слава заради водата си. Исус говори за температурата на водата: те са били хладки, нито топли, нито студени. Това не означава, както твърдят някои, че горещата вода е нещо хубаво, а студената – лошо. Исус не искаше лаодикийците да бъдат „топли или студени“, а само добри. Студената вода е била предпочитана за пиене, а горещата за къпане (понякога такава вода се е пиела и на банкети ), но естествената хладина на местната вода (за разлика от горещата вода, която е била на разположение в близкия град Хиераполис или студената вода от околните планини ) е била нещо, за което местните жители, повечето от които са били финансово задоволени, са се оплаквали. Исус казва: „Ако беше топъл (подходящ за къпане) или студен (подходящ за пиене), то ти щеше да си полезен, но това, което си в момента е нещо отвращаващо. Аз имам чувства спрямо теб, подобно на чувствата, които ти изпитваш към водоснабдяването – ти ме отвращаваш“. Заключение за културната среда

Горните примери за културната среда са просто модели, но най-вероятно те ви дават апетит за повече неща. Средата хвърля светлина върху всеки отказ в Библията.  Това, разбира се е цел, а не проблем, с който би се съгласил всеки един преводач. Павел осъзнава, че ние „отчасти знаем и отчасти пророкуваме“ (1 Коринтяни 13:9) — някои текстове са ни неясни (но има много други, които да ни заангажират вниманието докато разберем по-неясните пасажи ). Никога няма да разберем всичко докато Исус не се върне и затова трябва да проявяваме щедрост, когато имаме разногласия с другите, чиито заключения се различават от нашите. Това ни връща към предишните ни коментари: съсредоточете се върху това, което е най-важно и което е трудно за оспорване, а с подробностите се оправяйте след това, както можете.

следваща глава Бележка на редактора