ЕДИН НЕЗАБРАВИМ КОЛЕДЕН ПРАЗНИК

Коледа наближи. Този ден бе толкова щастлив, че постоянно трябваше да се питам не е ли сън всичко.

Майка и татко пристигаха. Ние с Филип и чичо заминахме за пристанищния град, където щяхме да посрещнем океанския параход. Утрото бе сиво, влажно и студено. Параходът бе спрял и по тясната стълба слизаха първите пътници. Чичо прошепна:

– Идват!

Майка и татко се спряха на бариерата и подадоха паспортите си.

Филип, треперещ от радост, се хвърли в прегръдките на баща ми, а после и на майка, като в устрема си едва не я събори на земята. Аз обаче стоях неподвижна. Исках да бъда наясно с всичко. Когато мама изтича към мен, огледах внимателно лицето й. В този миг видях онова, което беше заставало често пред моето съзнание през дългите години на раздяла, без да знам точно какво е то. Бях така поразена от това откритие, че не можех да откъсна очи от лицето й. Мама не ме смущаваше. Тя чакаше тихо да свърша огледа си и едва тогава протегна към мен ръце, наведе се и ме прегърна силно до гърдите си. И там, на влажното пристанище, в тихия дъжд, в навалицата и шума, в кълбата дим — тя прошепна в ухото ми колко много ме обича. В този миг реших, че няма да позволя на никого и никога да ме раздели от нея.

Отидохме да обядваме. Вървях между мама и татко, а Филип танцуваше между нас като кученце. Ядохме до пръсване и едва не изпуснахме влака.

Трябваше да останем да живеем при леля, докато намерим собствена къща. Една седмица по-късно всички бяхме заедно, когато пристигнаха три малки, бледи, градски деца. Отначало те не се чувстваха свободно. Страхуваха се да спят сами в легло и ние напразно се мъчехме да ги увещаем. Тогава ги пъхнахме трите в едно двойно легло и им сложихме за вечеря обикновени ястия, на каквито те бяха свикнали. Тогава те се отпуснаха.

На другия ден след пристигането им излязохме с тях и татко за коледна елха. Добре, че успяхме да свършим тази работа, защото на следващия ден заваля сняг.

Децата не бяха виждали никога досега толкова бял сняг и полудяха от радост. След закуската тръгнахме с Фриц и Лизе, облечени в топли, макар и големи за тях наши стари палта, към господин  Танер, за когото бях оплела след дълъг труд ръкавици. А малката Мими остана в кухнята с майката на Тери, към която изпитваше особено влечение. През трите седмици на престоя им Мими рядко се откъсваше от нея и нищо чудно, че след постоянното облизване на тенджерите, опитване на ястията и тъпкане с всякакви лакомства, малката гостенка толкова напълня, че можеше да се върне в града облечена в някои мои стари дрехи.

Полето бе покрито с ослепително бял сняг. Небето зад хълмовете блестеше в синева. Една ококорена червеношийка се люлееше на тънко клонче и пееше радостна песен. Зачервени и запъхтяни спряхме пред кошарата на господин  Танер. Отвори ни червендалестата му жена и ни покани вътре. Насядахме пред огнището и засърбахме топлото, сладко какао, като галехме болната овца, легнала на един чувал до огъня. За жалост господин  Танер бе отишъл в гората да сече колове.

В деня преди Коледа отново се стегнахме за път, но в друга посока: при пастира. Времето бе ясно и студено. Бях направила малки топки от вълнени парцали за близнаците, а Филип беше изработил календар с любимата си картинка, изобразяваща един кълвач. Затова вървяхме с чувството, че носим нещо много ценно. По целия път водихме бой със снежни топки и се пързаляхме по надолнищата. Когато стигнахме пастирския дом, се строихме до вратата като коледари и запяхме «Тиха нощ», защото това бе единствената коледна песен, която Фриц и Лизе знаеха наизуст. Жената на пастира отвори прозореца, за да ни слуша, а после излезе, взела в ръцете си двете деца, които ни подадоха дребни монети. Какъв смях беше! И как се радваше да види тя Фриц и Лизе. Изтърсихме снега от обувките си и влязохме вътре, а там ни чакаше топло кафе и сладкиши. Дадохме на близнаците топките, защото горях от нетърпение да видя дали ще им харесат. Би трябвало да ги намерят на другия ден под елхата, но майката обясни, че те още не разбират тия неща. Двете деца застанаха в два ъгъла и започнаха да си хвърлят топките.

По обратния път Филип даде едно хубаво предложение: да научим една песен, с която да изненадаме леля и чичо, както и нашите родители на Коледа. Той беше научил в училище една коледна песен и ни предложи да я научим. Така и сторихме — крачехме през белия сняг и учихме стих след стих наизуст.

Ето че най-сетне Коледа дойде и най-хубавият миг от празника наближаваше. Ядохме печена гъска и коледен пудинг до насита. Следобеда бяхме ходили с татко и чичо на дълга разходка и се бяхме върнали в къщи гладни като вълци, така че обедът ни Дойде на място.

Вечерта на свещи пиехме чай. Леля стана и каза:

– Ще изляза за пет минути. Мама прибави:

– Поиграйте си нещо. А татко доуточни:

– Всеки, който си покаже носа в трапезарията, ще бъде изяден от една голяма кафява мечка.

Възрастните излязоха от стаята. Тогава Филип ни събра на куп и прошепна:

– Хайде бързо — сега е момента!

Навлякохме палтата си и на пръсти се измъкнахме навън. Наоколо цареше пълна тишина, а звездите блестяха със сребриста светлина над снега. Филип ни изгледа с повелителен поглед и тихо даде тон. Тогава всички заедно запяхме:

«Пазеха овчари стадо през нощта,
кога ги в блясък завари небесната войска.
Таз сладка песен пресвята
Ангелски хор запя:
«Слава и мир на земята!
Бог я днес осия.»

Този куплет ми напомняше за моята картичка с надвисналата над пропастта овца и овчаря с изранени ръце.

«Целий мир се радва, пее и небе! Във яслите почива Божествено дете. Таз сладка песен пресвята Ангелски хор запя: «Слава и мир на земята! Бог я днес осия.»

Вдигнах глава нагоре и се вгледах в звездното небе. Звездите изглеждаха толкова далечни, на милиони километри; а някъде там се намираше небето, онази страна, където беше Тери. Кой знае, може би той пее заедно с ангелите същата тази песен, която пеем ние. Мислите ми се отправиха и към овчарите, които бързаха да се поклонят на Младенеца. Представих си близнаците, лежащи в креватчетата си и рошавите им главички, потънали в меките възглавници. Сърцето ми трепна при мисълта за малкия, спящ Исус. Ах, ако можех да Го взема в прегръдките си, за да Го защитя и Го стопля!

Последният куплет изпяхме с пълен глас. Звънкият, ясен глас на Филип се извисяваше над нашите: «Чуден дар небесен Бог ни подари; Пречудна е таз песен: «Спасител се роди!» Таз сладка песен пресвята Ангелски хор запя: «Слава и мир на земята! Бог я днес осия.»

Колко хубаво беше всичко! Спасителят не беше вече едно малко и безпомощно дете. Той беше Пастир, Който ден и нощ ме наблюдава и ще ме заведе там, където е Тери. Обгърнах с поглед хоризонта и щастливо се усмихнах. Колко е хубаво да знаеш, че си завинаги в сигурни ръце.

Песента свърши и Фриц нетърпеливо потропа на вратата, която изведнъж широко се отвори. От нея се показаха мама и татко, леля и чичо и се престориха, че не знаят кой пее. Там беше и майката на Тери. Очите й бяха просълзени и тя притисна в обятията си малката Мими.

– Хареса ли ви? — един през друг викахме ние. — Наистина ли не разбрахте, че сме ние?

В този момент Лизе ахна. През полуотворения прозорец на дневната се показа някакво сияние. Един през друг се втурнахме към стаята. Меката светлина на запалените свещи осветяваше тъмната стая. Те бяха поставени на чудно украсената коледна елха.

Гледката беше толкова прекрасна, че никой не пророни дума. Седнахме с кръстосани крака на килима. Фриц и Лизе така бяха облещили очи, че в тях се отразяваха пламъчетата на свещите. Когато татко влезе с подаръците всички треперехме от възбуда.

Мими получи една разкошна кукла с руса къдрава коса и с няколко тоалета за преобличане. Тя я прегърна и я целуна, после седна на коленете на майката на Тери, притисна буза към русата коса на куклата и така се унесе, че не забелязваше нищо.

Лизе получи красива светлозелена рокля, която леля й беше ушила сама и въже за скачане с бели и червени нишки. Облякохме й веднага роклята и изтичахме в коридора пред голямото огледало. Тя се огледа със сияещи очи, сякаш не можеше да се познае. Фриц я сграби през кръста, повдигна я и извика:

– Ах, Лизе, ти изглеждаш чудесно!

Върнахме се с весел смях в стаята. Когато Фриц получи своя подарък, той съвсем забрави за Лизе. По време на неговия престой у дома той няколко пъти беше споменал как мечтае да има ролкови кънки. И когато в този миг ги видя в собствените си ръце, блестящи като сребро и точно по мярка за него, той само изръмжа нещо от радост, а после съвсем замлъкна. Но когато по-късно леля го наобиколи в стаята му, тя го завари да спи с кънките.

Филип и аз се радвахме заедно с гостенчетата, но ето че идваше и нашия ред. Татко посегна към голям пакет под елхата и го подаде на Филип.

– Внимавай! — предупреди той. — Чупливо е.

Изгарях от нетърпение, докато Филип бавно развързваше шнура. Той съзнателно се бавеше, за да се наслади от очакването за нещо хубаво. Най-после съдържанието се показа. Някой се пошегува да не би Филип да го е страх, че ще гръмне. Той държеше в ръцете си черен фотоапарат, съвсем същия като оня, който толкова пъти бяхме гледали на витрината в магазина.

– Филип — изкрещях аз, — най-после го имаш!

Но сега беше моят ред. Татко ми подаде един голям, плосък и твърд пакет. Всички ме обиколиха, докато, противно на Филип, положих всички усилия да развържа връзката колкото се може по-бързо. Тогава издадох вик на възторг и почервенях.

В ръцете ми беше моята картина. Но не онази стара и измачкана пощенска картичка. Не, това беше една голяма хубава картина с рамка от дърворезба, същата като в кабинета на пастира. Можех да си я закача над леглото и да я имам завинаги.

След това разтвориха своите подаръци и възрастните, и изглеждаха също така радостни като нас. Това бяха саморъчно изработени от нас неща, с които ние много се гордеехме: изрязана с резбарски лък поставка за книги за чичо; портмоне за леля; попивателна за татко; дървена кутия с рисунки за мама; за майката на Тери имаше една пъстроизвезана носна кърпичка, на която тя много се удиви.

Имаше още много подаръци, но това бяха най-главните. След като всичко беше разопаковано, Мими заспа в обятията на майката на Тери, а Лизе в зелената си рокля се отпусна полузаспала до стената. Отведоха ги да спят, а също и Фриц.

Филип и аз помогнахме за почистване на стаята. После те двамата с татко седнаха на дивана, за да разгледат за кой ли път албума с птиците. Но този път имаше нещо ново: фотоапаратът бе на коленете на брат ми и сега двамата обсъждаха какви снимки трябва да се направят.

Аз взех картината си и се изкачих в стаята си. Исках да се пъхна в обичаното от мен местенце зад завесата и оттам да гледам нощта и да слушам камбанения звън, долитащ отдалеч. Но преди да вляза в скривалището си, заварих там мама. Зарадвах й се, защото можех да се свия в обятията й и оттам да разглеждам до насита картината си.

– Не е ли прекрасна? — прошепнах аз.

– Да — отговори мама, — но как стана така, че ти толкова обикна тази картина, Рут? Разкажи ми.

Малко плахо й разкрих всичките си тайни; тя ме изслуша тихо, загледана в сребърната зимна покривка навън.

– Аз не съм сама — заключих накрая. — Той намери първо мен, после Филип, после майката на Тери, после самия Тери. Защото го взе при Себе Си. А знаеш ли, мамо, сякаш е намерил и леля. Тя Го беше забравила, но картичката й Го припомни.

– Да, мисля, че си права — прошепна мама. — А знаеш ли, Рут, бих желала и аз да знам повече за Добрия Пастир — няма ли да е чудно всички заедно да вървим след Него? Колко много пъти в далечна Индия падах на колене и се молех да те срещне по някакъв начин. На мен все ми се струваше, че аз мога да ти кажа за Него много малко, защото самата аз малко знам.

Повдигнах глава.

– Така ли? Тогава всичко е наред. Все едно, че ти си изпратила Добрия Пастир при нас. Колко е хубаво, че е така! Сега всичко ми изглежда още по-хубаво.

Отпуснах блажено глава отново на раменете й и двете се загледахме мълчаливо навън през прозореца.

Изглежда съм задрямала, защото в полусън видях всички нас, търсени и намерени, да вървим през зелени полета: татко и мама, чичо и леля, господин  и госпожа Робингер с близнаците, които вървяха с късите си крачета през паричките; старият господин  Танер със стадото си, майката на Тери, Филип и аз; Фриц, Лизе и Мими, на които бях обещала на другия ден да им обясня моята картина. А пред всички нас вървеше Добрият Пастир, Който ни водеше към онази далечна страна, където беше Тери, здрав, силен и съвършено щастлив.