КОГАТО СЛЪНЦЕТО ЗАЛЕЗЕ

Когато главата на Бен Уедърстаф се скри от погледите им, Колин се обърна към Мери:

— Иди да го посрещнеш — каза й той и тя се затича по тревата към вратата под бръшляна.

Дикън го гледаше изпитателно. По страните на Колин имаше червени петна и той изглеждаше поразително, но нямаше вид, че ще падне.

— Мога да стоя! — възкликна той. Главата му беше все още вдигната високо и той изрече това почти величествено.

— Казах ти, че ще можеш, щом престанеш да се страхуваш — отвърна Дикън.

— Да, вече не се страхувам — каза Колин.

Тогава внезапно се сети за нещо, което Мери му бе казала.

— Правиш ли Магия? — попита той рязко.

Извитите устни на Дикън се раздвижиха във весела усмивка.

— Ти самият правиш Магия — отвърна той. — Това е същата Магия, която кара растенията да поникват от земята. — И той докосна с грубата си обувка една туфа минзухари в тревата.

Колин го погледна.

— Да — каза той бавно, — не би могло да има по-голяма Магия от тази тук — не би могло.

Той се изправи по-изпъчен откогато и да било.

— Ще отида до онова дърво — заяви Колин и посочи едно дърво на няколко крачки от него. — Ще стоя прав, когато Уедърстаф дойде тук. Ако пожелая, мога да се облегна на дървото. Когато поискам да седна, ще седна, но не и преди това. Донеси ми едно килимче от количката.

Той отиде до дървото и въпреки че Дикън го държеше за ръка, беше удивително устойчив. Когато застана до дънера на дървото, не се виждаше, че се подпира на него. Той продължаваше да се държи тъй изправен, че дори изглеждаше висок.

Когато Бен Уедърстаф влезе през вратата, видя го да стои изправен там и чу, че Мери мърмори нещо под носа си.

— Какво казваш? — попита той почти сопнато, понеже не искаше да отвлича вниманието си от дългата, тънка и права момчешка фигура с гордо лице.

Но тя не му отговори. Това, което казваше, беше:

— Можеш да го направиш! Можеш! Аз ти казах, че ще можеш! Ти можеш да го направиш! Можеш!

Тя повтаряше това на Колин, защото искаше да направи магия и да го задържи на крака. Не можеше да понесе той да се изложи точно пред Бен Уедърстаф. И той не се предаде. Обхвана я внезапно чувство, че той изглежда почти красив, макар да е мършав.

Той впери поглед в Бен Уедърстаф по своя смешен високомерен начин.

— Виж ме! — заповяда той. — Огледай ме целия! Гърбав ли съм? Имам ли криви крака?

Бен Уедърстаф не беше напълно превъзмогнал вълнението си, но малко се посъвзе и отвърна с почти обичайния си глас:

— Не — каза той, — нищо подобно. Какво си правил досега? Криеше се от хората и ги караше да мислят, че си недъгав или полуидиот!

— Полуидиот! — разгневи се Колин. — Кой мисли така?

— Много глупаци. Светът е пълен с прости хора, които използват мозъците си само за да измислят лъжи. Ти защо се затваряше в стаята?

— Всички мислеха, че ще умра — отвърна кратко Колин. Каза го така решително, че Бен Уедърстаф го изгледа отгоре надолу и отдолу нагоре.

— Да умреш! — възкликна той сухо. — Нищо подобно! У тебе има достатъчно сила и решителност. Когато те видях как бързо спусна краката си на земята, веднага разбрах, че всичко е наред. Седни за малко на килимчето, млади господарю, и ми кажи какви са нарежданията.

Държанието му беше странна смесица от сурова нежност и проницателно разбиране. Докато идваха по дългата алея, Мери бе разправила на един дъх всичко колкото можеше по-бързо. Главното нещо, което трябваше да се помни, му каза тя, беше, че Колин става все по-добре и по-добре. Градината бе извършила това. Никой не трябваше да му напомня за гърбица и за умиране. Раджата благоволи да седне върху килимчето под дървото.

— Какво правиш в градината, Уедърстаф? — искаше да знае той.

— Всичко, което ми кажат — отговори старият Бен. — Държат ме на работа по милост, защото тя ме обичаше.

— Тя?

— Твоята майка — отговори Бен Уедърстаф.

— Моята майка!? — попита Колин и се огледа спокойно. — Това е била нейната градина, нали?

— Да, така беше! Тя много я обичаше.

— Сега градината е моя. Аз също я обичам. Ще идвам тук всеки ден — обяви Колин. — Но трябва да я пазим в тайна. Моята заповед е никой да не знае, че ние идваме тук. Дикън и братовчедка ми са работили в нея и са я съживили. Понякога ще пращам да те викат за помощ, но трябва да идваш, когато никой не те вижда.

Лицето на Бен Уедърстаф се изкриви в суха старческа усмивка.

— Аз съм идвал тук по-рано и никой не ме е виждал.

— Какво? — възкликна Колин. — Кога?

— За последен път бях тук преди две години — рече той, като търкаше брадата си и се оглеждаше наоколо.

— Но нали никой не е идвал тук цели десет години! — извика, Колин. — Нямало е врата!

— Аз съм никой — каза сухо старият Бен. — Не влизах през вратата, а се прехвърлях през стената. Ревматизмът ми попречи да го правя през последните две години.

— Значи ти си идвал и си подкастрял клоните? — извика Дикън. — А аз се чудех кой го е правил.

— Тя толкова я обичаше! — изрече бавно Бен Уедърстаф. — И беше толкова млада и хубава. Веднъж ми каза: „Бен, ако някога се разболея или замина, ти трябва да се грижиш за моите рози.“ Когато тя си отиде, заповядаха никой никога да не влиза в градината. Но аз идвах — с гневна упоритост продължи Бен. — Прехвърлях се през стената, докато ревматизмът ме скова. Поработвах само веднъж в годината. Нейната заповед беше първа.

— Градината нямаше да е толкова жива, ако не беше идвал — рече Дикън. — А аз толкова се чудих.

— Радвам се, че си правил това, Уедърстаф — добави Колин. — Ти знаеш как да запазиш тайната.

— Да, знам, сър — отговори Бен, — пък и ще бъде по-лесно за човек с ревматизъм да влиза през вратата, отколкото да се прехвърля през стената.

Мери беше оставила своята лопатка близо до дървото. Колин протегна ръка и я вдигна. На лицето му се появи странно изражение и той започна да рови пръстта. В тъничката му ръка нямаше много сила. Но сега, когато го наблюдаваше, Мери почти се задъхваше от вълнение. Той заби върха на лопатата в земята и обърна малко от почвата.

— Ти можеш да го направиш! Можеш! — повтаряше си Мери. — Казвам ти, можеш!

Кръглите очи на Дикън издаваха огромно любопитство, но той не пророни нито думичка. Бен Уедърстаф гледаше със заинтригувано лице. Колин продължаваше упорито.

След като беше обърнал няколко пълни лопати с пръст, той каза ликуващо на Дикън на възможно най-добрия си йоркширски.

— Ти каза, че ще мога да ходя също като другите хора, каза ми, че ще мога да копая. Аз мислех, че го казваш само за да ме зарадваш. Днес е едва първият ден, а вече мога да ходя. Ето че сега започнах и да копая!

Когато чу това, Бен отвори уста да каже нещо, но само добави с усмивка:

— Е, изглежда, че имаш достатъчно ум в главата. Съвсем сигурно е, че си истинско йоркширско момче. При това копаеш добре. Искаш ли да посадиш нещо? Аз мога да ти донеса роза в саксия.

— Иди да я донесеш! — каза Колин, като копаеше възбудено. — Бързо! Бързо!

Това стана действително бързо. Бен Уедърстаф тръгна по пътеката, забравил ревматизма си. Дикън взе своята лопата и направи дупката по-дълбока и по-широка, отколкото можеше да направи това един нов копач със слаби ръчички. Мери се спусна да донесе лейката. Когато Дикън разшири дупката, Колин продължи да преобръща меката пръст. Той погледна небето, пламнал и възбуден от необичайното ново занимание, колкото и малко усилие да изискваше то.

— Аз искам да го направя, преди слънцето съвсем да залезе! — каза той.

На Мери й се стори, че слънцето се задържа няколко минути повече само заради него. Бен Уедърстаф донесе от зимната градина една роза в саксия. Вървеше, куцукайки през тревата, колкото може по-бързо. Той също се вълнуваше. Коленичи до дупката и счупи пръстената саксия.

— Вземи, момче. — И той подаде растението на Колин. — Посади го сам в земята, както прави кралят, когато посети някое ново място.

Тъничките бели ръце на Колин трепереха леко, а лицето му пламна още по-силно, когато постави розата в дупката, и я държа, докато старият Бен утъпкваше пръстта наоколо. Мери се беше навела напред, подпряна на ръцете и коленете си. Сажда беше долетяла и обикаляше да види какво става. Орехчо и Черупчо бъбреха за това на едно черешово дърво.

— Посадих я! — извика Колин най-после. — И слънцето тъкмо ще се скрие!

Помогни ми, Дикън, искам да стоя прав, докато то залязва. Това е част от Магията.

Дикън му помогна и Магията, ако изобщо имаше такава, му даде сили, тъй че когато слънцето се скри зад хоризонта и сложи край на необикновения и приятен следобед, който бяха прекарали, той наистина стоеше на двата си крака и се смееше.

следваща глава МАГИЯ