ДИКЪН

Вече почти цяла седмица слънцето грееше в тайната градина. Така я наричашеМери, когато си мислеше за нея. Името й харесваше, но още повече й харесвашечувството, че когато е между красивите стари стени, никой не знае къде се намира. Сякашбеше откъсната от света в някакво приказно място. Малкото книги, които бе чела иобичаше, бяха с приказки. В някои от тях се разказваше за тайни градини. Понякога хоратав тях заспиваха за сто години, което й се виждаше доста глупаво. Мери нямаше никаквонамерение да спи, напротив — с всеки изминал ден ставаше все по-будна. Вече й харесваше да играе навън и престана да мрази вятъра — той дори й бе станал приятен.

Можеше да тича по-бързо и по-дълго и да скача до сто. Луковиците в тайната градина бяхаудивени. Отдавна не бяха имали толкова хубаво и чисто място около себе си. Сега можехасвободно да дишат и слънцето ги огряваше по-добре, а дъждът стигаше по-лесно до тях.

Изобщо, чувстваха се прекрасно.

Мери беше необикновено и решително малко същество. Сега бе намерила нещо интересно, за което да е решителна, и беше изцяло погълната от него. Упорито разравяше, копаеше и плевеше. Вместо да се уморява, с всеки изминал час ставаше все по-доволна от работата. Всичко й изглеждаше като вълнуваща игра. Тя намери много покарали бледозелени връхчета — повече, отколкото очакваше. Те сякаш никнеха навсякъде и всеки ден откриваше нови и нови. Някои от тях бяха толкова мънички, че едва се показваха над земята. Бяха толкова много, че Мери си спомни какво бе казала Марта за „хилядите кокичета“ и за луковиците, които се множат и образуват нови гнезда. За десет години ги бяха оставили на спокойствие и навярно се бяха разпрострели като кокичетата с хиляди.

Мери се чудеше колко ли време ще мине, докато се покажат и цветовете. Понякога спираше да копае, гледаше градината и се опитваше да си представи как ли ще изглежда покрита с хиляди красиви цветя.

През тази слънчева седмица Мери се сближи с Бен Уедърстаф. Няколко пъти го изненада, като изскачаше сякаш изпод земята. Всъщност тя се страхуваше Бен да не си тръгне, ако я види да идва, и затова се приближаваше колкото може по-тихо. Но той вече не я отбягваше както по-рано. Може би тайно дори бе поласкан от нейното явно желание да й прави компания. Освен това тя беше станала и по-учтива. Той не знаеше, че когато го видя за първи път, тя разговаря с него тъй, както би говорила с някой индус, и тогава тя не знаеше, че един суров йоркширец не е свикнал да се кланя на своите господари или пък да му заповядват какво да прави.

— Ти си като червеношийката — каза й една сутрин той, като вдигна глава и я видя, че стои до него. — Никога не знам кога ще те видя и от коя страна ще дойдеш.

— Ние сме вече приятели с птичето — каза Мери.

— Само на това е способно — сопна се Бен Уедърстаф. — Сприятелява се с жените просто от суета и кокетство. Много обича да се хвали и да показва опашката си.

Перчи се като младо петле.

Бен рядко говореше много, а понякога дори не отвръщаше на въпросите й, но тази сутрин беше по-приказлив от обикновено. Той се изправи, опря подкованата си обувка на лопатата и загледа Мери отвисоко.

— Ти откога си тук? — попита внезапно градинарят.

— Има вече месец — отвърна Мери.

— Мисълтуейт ти влияе добре — рече той. — Понапълняла си и не си така жълта.

Когато за пръв път дойде в градината, приличаше на оскубано гардже. Тогава си помислих, че никога не съм виждал толкова грозно и намусено дете.

Мери не беше суетна и малко я интересуваше как изглежда, затова думите му никак не я наскърбиха.

— Знам, че съм напълняла — рече тя. — Чорапите ми отесняха, а по-рано се набираха. А, ето я червеношийката. Бен Уедърстаф.

Наистина червеношийката се бе появила и на Мери й се стори, че изглежда по-добре от всякога. Червената й перушина блестеше като атлаз и тя пърхаше с крила и опашка, накланяше глава и подскачаше наоколо с неописуема пъргавина и грация.

Изглежда, бе решила да накара Бен Уедърстаф да й се възхищава. Но Бен я посрещна заядливо…

— А, ето те къде си! — каза той. — Понякога се задоволяваш и с мен за малко, ако няма нещо по-добро. Тия две седмици перушината ти е станала по-червена и по-лъскава. Знам какво ти е на ума. Ухажваш някъде някоя безочлива млада червеношийка, разправяш и твоите лъжи, че си най-хубавата мъжка червеношийка на целия край и си готова да се пребориш с всички други.

— О, я го погледнете! — възкликна Мери. Птичката явно беше изпълнена с предизвикателство.

Подскачаше все по-близо и гледаше все помило към Бен Уедърстаф. Хвръкна към най-близкия храст с френско грозде, кацна и като наклони главичка, изпя на Бен малка песничка.

— Мислиш, че никой няма да ти устои ли? — рече Бен Уедърстаф, като се мръщеше тъй, че да не изглежда доволен.

Червеношийката разпери крила. Мери не вярваше на очите си: птичето хвръкна право към дръжката на лопатата на Бен и кацна на върха й. Лицето на стария човек промени израза си. Той стоеше неподвижно и сякаш се страхуваше да диша, сякаш за нищо на света не би помръднал, за да не изплаши червеношийката. Градинарят прошепна:

— Е, плени ме! Знаеш как да влезеш под кожата на човек! Просто невероятно!

Той стоеше неподвижно, със затаен дъх. Червеношийката плесна с крилца и отлетя. Бен остана загледан в дръжката на лопатата като омагьосан. След това отново почна да копае и няколко минути не промълви нито дума.

Мери не се страхуваше да му говори, защото той от време на време се усмихваше.

— Имаш ли си твоя градина? — попита тя.

— Не. Аз не съм женен и живея заедно с Мартин.

— А ако имаш, какво ще си посадиш?

— Зеле, картофи, лук.

— Но ако искаш да си направиш градина с цветя — настояваше Мери, — какво ще посадиш?

— Луковици и цветя, които миришат хубаво, но най-вече — рози.

Лицето на Мери светна.

— Обичаш ли рози? — попита тя.

Бен Уедърстаф изкорени един плевел и го изхвърли, преди да отговори.

— Да, обичам ги. Една млада дама, чийто градинар бях, ме научи. Тя имаше много рози на едно свое любимо място и ги обичаше, сякаш бяха деца или червеношийки.

Виждал съм я да се навежда и да ги целува. — Той отскубна още един бурен. — Това беше преди десет години.

— А къде е тя сега? — попита Мери с интерес.

— На небето — отвърна той и заби дълбоко лопатата. — Така казва пасторът.

— Какво стана с розите? — попита отново Мери, още по-заинтригувана.

— Оставиха ги сами. Мери много се развълнува.

— Умряха ли? Розите умират ли, когато не се грижат за тях? — искаше да знае тя.

— Е, аз много ги обичах, харесвах и нея, а и тя ги харесваше — призна неохотно Бен Уедърстаф. — Веднъж — два пъти в годината отивах да работя там — да ги подрязвам и прекопавам. Те подивяха, но бяха на хубава почва и някои от тях оцеляха.

— Когато са без листа и са с кафяви и сиви клонки, как познаваш дали са живи, или умрели? — попита Мери.

— Почакай да дойде пролетта, да ги огрее слънцето, да ги навали дъжд — тогава ще видиш.

— Как, как? — извика Мери, забравила, че трябва да бъде предпазлива.

— Погледни дали по клонките няма тук-таме малки кафяви подутини. Наблюдавай ги след дъжд и ще видиш какво става. — Той неочаквано спря и любопитно погледна развълнуваното й лице. — Защо изведнъж започна да се интересуваш от рози? — попита той.

Мери усети, че се изчервява. Страхуваше се да отговори.

— Аз… аз искам да си представям, че си имам моя градина — каза тя със заекване. — Аз… нямам какво да правя, нямам си никого и нищо.

— Е — рече бавно Бен, като я гледаше, — вярно е. Никого си нямаш.

Той го каза така особено, че Мери се зачуди дали всъщност не я съжалява малко.

Тя самата никога не се бе съжалявала, а само се бе чувствала уморена и сърдита, че толкова много хора и неща я дразнят. Сега обаче светът сякаш се променяше и ставаше по-хубав. Ако никой не откриеше тайната градина, тя щеше винаги да се забавлява там.

Мери остана при градинаря още десет-петнайсет минути и му зададе толкова въпроси, колкото се осмели. Това беше всичко, което успя да направи. Той й отговаряше по своя особен мърморещ начин, но не изглеждаше сърдит, не нарами лопатата и не си отиде. Тъкмо когато Мери си тръгваше, той пак спомена отглеждането на рози и това й напомни за ония рози, които й беше казал, че обича.

— Ходил ли си скоро да видиш пак онези рози? — попита тя.

— Тази година още не. Ревматизмът много е сковал ставите ми — отвърна й той сопнато както винаги и сякаш неочаквано й се разсърди за нещо, макар че тя не виждаше причина. — Виж какво — остро рече Бен. — Не задавай толкова много въпроси. Ставаш ужасна, като почнеш да разпитваш. Хайде, отивай да играеш. Стига толкова приказки за днес.

Изглеждаше много ядосан и Мери реши, че няма смисъл да остава повече. Тръгна по външната алея, като скачаше на въже и си мислеше за градинаря. Казваше си, че колкото и да е странно, той й харесва независимо от сърдития му нрав. Да, старият Бен Уедърстаф й харесваше. Винаги й се искаше да го накара да си говори с нея и вярваше, че той знае абсолютно всичко за цветята.

Алея с лавров плет минаваше покрай тайната градина и завършваше при една врата, която водеше към гората на имението. Мери реши да поскача по алеята и после Да пообиколи из гората с надеждата, че ще види някой заек. Скачането й достави голямо удоволствие. Тя стигна до вратата, отвори я и излезе навън, защото чу тихо свирене и искаше да види какво е това.

Това беше наистина нещо необикновено и щом го видя, Мери затаи дъх. Под едно дърво седеше момче, което свиреше на грубо издялана дървена свирка. Беше около дванайсетгодишно и имаше смешен вид. Изглеждаше много чисто момче с вирнато носле, а бузите му бяха червени като макове. Мери никога не бе виждала такива големи и сини очи. Една кафява катеричка стоеше и го наблюдаваше от дървото, на което то се облягаше, а иззад един храст наблизо надзърташе фазан, като нежно протягаше шия.

Съвсем близо до него се виждаха два заека, изправени на задните си лапи, които душеха с трепкащи нослета. Сякаш всички гледаха да се приближат до момчето, за да послушат странния тих звук на свирката.

Като видя Мери, момчето й направи знак да не се движи и тихичко каза:

— Не мърдай, защото ще ги изплашиш.

Мери остана неподвижна. Момчето престана да свири и стана от земята толкова бавно, че едва се забелязваше, че се движи. Най-после се изправи на крака. Катеричката се шмугна бързо в клоните на дървото, фазанът отдръпна глава, а зайците се отдалечиха със скокове, макар че никак не изглеждаха уплашени.

— Аз съм Дикън — каза момчето. — И знам, че ти си мис Мери.

В този миг Мери осъзна, че още отначало някак бе познала Дикън. Кой друг можеше да омагьосва зайци и фазани така, както туземците омагьосваха змии в Индия?

Устните му бяха големи, червени и извити, а усмивката му се разливаше по цялото лице.

— Станах толкова бавно, защото резките движения ги плашат — обясни той. — Човек трябва да се движи бавно и да говори тихо, когато наоколо има диви животни.

Дикън говореше с Мери не тъй, сякаш я вижда за първи път, а сякаш я познава много добре. Тя не знаеше нищо за момчетата и затова приказваше малко сковано, защото се стесняваше.

— Получи ли писмото на Марта? — попита тя.

Той кимна с глава. Косата му беше къдрава, с ръждив цвят.

— Затова дойдох.

Дикън се наведе да вземе нещо, което лежеше на земята до него.

— Донесох ти градинските инструменти. Ето ги — лопата, гребло, вила и мотика.

Много са хубави. Има и малка лопатка. А като купувах семената, жената в магазина ми даде без пари и няколко пакетчета бял мак и ралица.

— Ще ми покажеш ли семената? — попита Мери.

Искаше й се да може да говори като него, тъй бързо и леко. Той говореше тъй, сякаш я хареса, макар че не го беше страх, че тя няма да го хареса, макар че беше само едно най-обикновено момче от ливадите, със закърпени дрехи, смешно лице и къдрава ръждивочервеникава коса. Като се приближи до него, Мери усети чистия и свеж дъх на пирен, трева и листа, сякаш момчето беше направено от тях. Това много й хареса и като погледна смешното му лице с червени бузи и кръгли сини очи, тя забрави, че се срамува.

— Хайде да седнем на този дънер и да ги разгледаме — рече тя.

Седнаха и той извади от джоба си неугледен малък пакет от кафява хартия.

Развърза канапа. Вътре имаше много други по-малки пакетчета, всяко с картинка на цвете.

— Тук има резеда и макове — рече Дикън. — Резедата мирише много хубаво и расте, където я посееш, също и маковете. Те пък израстват и цъфтят само като им подсвирнеш, те са най-хубави от всички.

Той млъкна и бързо обърна глава, а лицето му с алени бузи светна.

— Къде е тая червеношийка, дето ни вика? — попита той.

Звукът идваше от един гъст храст бодлива зеленика и Мери се досети кой чурулика.

— Наистина ли ни вика? — рече тя.

— Да — каза Дикън, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — Тя вика някой, който й е приятел. Все едно че казва: „Ето ме! Погледни ме! Хайде да си побъбрим!

“ Ето я там в храста. Чия ли е?

— На Бен Уедърстаф, но мисля, че и мен познава — отвърна Мери.

— Да, познава те — каза тихо Дикън. — И те харесва. Обикнала те е. Сега ще ми разправя за тебе.

Той се приближи тихичко до храста със същите бавни Движения като преди малко и започна да свири като червеношийката. Птичката послуша няколко мига, а после зачурулика тъй, сякаш му отговаряше.

— Да, наистина ти е приятелка — засмя се Дикън.

— Така ли мислиш? — зарадва се Мери. Тъй много й се искаше да знае. — Мислиш ли, че наистина ме харесва?

— Нямаше да дойде толкова близко, ако не те харесваше — отвърна Дикън. — Птиците трудно избират приятели, особено червеношийките. Те могат да презират по-силно от човек. Виж, сега се обръща към теб. „Не ме ли виждаш?“ — пита тя.

Като че ли наистина беше така. Тя тъй чуруликаше, въртеше глава и скачаше по храста.

— Разбираш ли всичко, което казват птиците? — попита Мери.

Дикън се усмихна, тъй че цялото му лице засия и се почеса по главата.

— Мисля, че да. Те също мислят, че разбирам — рече той. — Живея толкова отдавна в ливадите. Наблюдавам ги как се излюпват, как се учат да летят и да пеят.

Понякога си мисля, че и аз съм като тях. Друг път пък ми се струва, че съм може би лисица или заек, катеричка, дори бръмбар, просто не зная.

Той се засмя и се върна при дънера. Започна отново да говори за семената: разказа й как изглеждат, като цъфнат, как да ги засажда и гледа, как да ги храни и полива.

— Виж какво — обърна се той към нея изведнъж. — Аз ще ти ги посадя. Къде е градината ти?
Мери стисна тънките си ръце на скута. Тя не знаеше какво да каже и цяла минута мълча. Това никога не й бе минавало през ум. Чувстваше се нещастна. Усещаше как пребледнява и после почервенява.

— Ти си имаш градина, нали? — попита той. — Или още не са ти дали?

Лицето й наистина менеше непрекъснато цвета си. Дикън видя това и тъй като тя продължаваше да мълчи, започна да се чуди какво става с нея.

— Няма ли да ти дадат градина? — попита пак той. — Не са ли ти дали още?

Мери още по-силно стисна ръцете си и го погледна.

— Аз не познавам момчетата — рече бавно тя. — Можеш ли да пазиш тайна, ако ти кажа нещо? Това е голяма тайна и аз не знам какво ще правя, ако някой я открие… Мисля, че ще умра. — Тя каза това много твърдо.

Дикън изглеждаше съвсем слисан. Почеса се отново по главата и каза добродушно:

— Аз непрекъснато пазя тайни. Ако не пазех тайни от другите момчета за дупките на лисиците и гнездата на птиците, щеше да е опасно за тях. Мога да пазя тайна.

Господарката Мери не бе имала намерение да протегне ръка и да го хване за ръкава, но го направи.

— Аз си откраднах една градина — каза тя бързо. — Тя не е моя. Всъщност не е на никого. Никой не я иска, никой не се грижи за нея, никой не влиза в нея. Може би там вече всичко е мъртво, не зная.

Тя усети, че й става горещо и сякаш се разсърди, както й се беше случвало много пъти.

— Не ме интересува! Не ме интересува! Никой няма право да ми я вземе, щом аз се грижа за нея, а не те. Те са я оставили да умре, заключена! — завърши тя възбудено и изведнъж се разплака. Бедната малка Мери!

Сините очи на Дикън се разшириха още повече от учудване.

— Е-е — промълви той бавно. В гласа му имаше и учудване, и съчувствие.

— Нямам с какво да се занимавам — рече Мери. — И нищо си нямам. Сама я намерих и сама влязох в нея. Аз съм също като червеношийката, а от нея не могат да я вземат.

— Къде е градината? — попита Дикън със затаен дъх. Мери веднага стана.

— Ела с мене и ще ти я покажа — каза тя.

Тя го поведе по пътеката с лавровите храсти, после по алеята с гъстия бръшлян.

Дикън я следваше със странен, почти съжалителен израз на лицето. Сякаш го водеха да види някое птиче гнездо и трябваше да се движи бавно. Когато Мери се приближи до стената и вдигна висящия бръшлян, той се сепна. Там имаше врата и Мери бавно я отвори. Двамата влязоха вътре, Мери спря и предизвикателно посочи с ръка.

— Това е — каза тя. — Това е тайната градина и аз единствена на света искам да я съживя.

Дикън се оглеждаше на всички страни.

— Ах! — прошепна той. — Какво необикновено и прекрасно място! Сякаш сънувам.

следваща глава ГНЕЗДОТО НА ДРОЗДА