7 – ПРЕЧУПВАНИ И ПРЕПРАВЯНИ

От векове обещанието на Бога в Римляни 8:28 е любимо на всички християни: „Знаем, че всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога, които са призвани според Неговото намерение.“ В първата си книга споделих как някога смятах, че „доброто“, за което съдейства всичко, означава да мога да използвам отново крайниците си, да постъпя в колеж, да се омъжа и да имам семейство. Но тогава един приятел ми показа следващия стих, от който разбрал кое е истинското „добро“, което произтича от страданията ми. „Които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Сина Му.“ Великият Скулптор беше взел в ръката Си чука на страданието и сега дялаше характера ми, за да го оформи като този на Христос.

Трябва да призная, в началото идеята, че Бог ми дава изпитания „за мое добро“ и „за да ме оприличи повече на Христос“, не ме вълнуваше много. Чувствах се като дете, което, преди да бъде напляскано, слуша родителските думи: „От това ще ме заболи повече мен, отколкото теб.“ Ами да! Откъде накъде Бог ще твърди, че допуска да си счупя врата, понеже ме обича много? Ама че любов!

Спомням си как тогава попаднах на една книга от К. С. Луис, която се казва „Проблемът болка“. В нея той се занимава точно с този проблем – как може един любящ Бог да позволи да съществува свят, в който има толкова много страдания и болести? Всичко в тази книга е казано точно на място, но едно нещо ми прозвуча особено силно. Авторът обяснява, че когато обвиняват Бога за това, че не ни обича, много от нас разглеждат само един аспект на любовта – доброжелателството – и го надуват, сякаш няма нищо друго. Какво да кажем тогава за другите страни на любовта – изграждащата критика, поправлението, подкрепата другият да извърши всичко възможно най-добре? Ако под понятието „любов“ разбираме да предпазваш някого от всякакви страдания и трудности, тогава Бог не винаги е любящ – но не е любящ и лекарят, който забива иглата в крачето на плачещото бебе.

По-нататък Луис казва, че ние сме най-взискателни към хората и нещата, които обичаме и към които сме привързани най-много. Знам, че е прав. Като художничка мога да кажа, че не се занимавам много с онези скици, които не ми харесват. Просто ги оставям. Но когато рисувам нещо с увлечение, цялата рисунка се издрасква и протрива от търкане и поправки. Изглежда Бог се отнася с нас точно така. Да искаме да ни остави на мира и да не ни усъвършенства, е все едно да искаме да ни обича по-малко.

„Това, което наистина би ни задоволило, ще бъде един Бог, който за всичко, що се окаже, че ни допада да вършим, казва: „Какво значение има, щом им харесва?“ Ние фактически искаме не толкова един Небесен Баща, колкото един небесен дядо – изкуфял и снизходителен, който, както се казва, „обича да гледа как младите се забавляват“ и чийто план за вселената се свежда до това в края на всеки ден да може да каже: „Всички си прекараха добре!“[1]

Добре. Бог ни обича. Значи мотивът, поради който допуска да страдаме, е да ни направи като Христос. Но защо използва точно страданието? Съществува ли някаква тайнствена връзка между проблемите и благочестието? Като станем безпомощни, автоматично ли ставаме и святи? Отговорът, разбира се, е „не“. Помислете само за всички затворнически килии, които сега щяха да бъдат празни, ако мъжете и жените в тях бяха научили урока от младостта си. Колкото повече схватки обаче губят, колкото по-често попадат в затвора, толкова по-коравосърдечни стават някои от тях. Има такива хора: изпитанията по-скоро ги закоравяват, отколкото ги променят. Но ако Святият Дух е подготвил поне малко сърцето ви, старата поговорка казва: „Същото слънце, което вкоравява глината, разтопява восъка.“

Как обаче се разтопява восъкът? Дали изпитанията не ни карат просто да си изработим самочувствието, че можем да се справим със собствени сили? Не. Разбира се, ако искаме да станем като Христос, важно е да каляваме волята си, като се опитваме да следваме примера Му. Но дори и най-големите ни усилия се оказват толкова бледо подобие на Неговия живот, че заприличваме на ръкавица, която се опитва да наподобява ръка. Както ръкавицата се нуждае от ръката, така и ние се нуждаем от самия Христос, Който да живее в нас и да изявява Своя характер. Това има предвид апостол Павел, когато казва: „Бог е, Който, според благоволението Си, действа във вас и да желаете това, и да го изработвате“ (Филипяни 2:13, курсивът мой). Сега, след като знаем кой ни прави като Христос, нека разберем как го прави.

 

ПРЕЧУПВА НИ

Преди да се извърши каквото и да е било добро дело в живота ни, ние трябва да бъдем пречупени. Това значи да отхвърлим гордостта си, да прекършим волята си и да видим ясно грешната си същност. Обикновено когато за първи път влизаме в Божието семейство, ние се чувстваме напълно недостойни. Но като бедняка, който не успява да запази внезапно придобитото богатство, скоро забравяме ямата, от която са ни извадили. Малко по малко в живота ни отново започват да се прокрадват гордостта и самодоволството и, за разлика от първите си седмици от живота ни с Христос, допускаме незабелязани и пренебрегнати „дребни“ грехове.

За да ни предпази да не се подхлъзнем изцяло надолу по „духовния хълм“, който сме започнали да изкачваме, Бог ни дисциплинира. Тогава ние започваме да си мислим, че или Той се е отказал от нас, или иска да ни „замени с някакъв нов модел човек“, който ще Му спести доста неприятности. Но фактът, че ни дисциплинира, показва, че ние сме Негови собствени деца, защото бащата не пляска дете, което не е негово (Евреи 12:7-8). Освен това Той ни показва, че ни обича, защото мъдрите родители пляскат децата си, ако наистина ги обичат (Евреи 12:5-6). Когато един ден застанем пред Божия трон, за да получим награда за живота, който сме водили като християни, представете си колко щастливи ще бъдем от това, че докато сме били още на земята, Бог не ни е оставил да живеем просто така във всичките си грехове!

Един по-строг поглед на бащата може да изпрати детето с плач в стаята му, докато за друго дете родителят трябва да употреби колана. Така и Бог използва различни средства, за да пречупи различните Си деца. Понякога само обаждането на виновната ни съвест е достатъчно, за да ни смири – ще чуем убедителна проповед, или ще се почувстваме посредствени в сравнение с живота на някой велик християнин. В други случаи ще си счупим ръката, ще изпаднем във финансова криза или ще изпитаме някакво притеснение.

Независимо от методите, когато дойде първото изпитание, ние си мислим упорито: „Мога да се справя. Никой не може да ме накара да се огъна.“ Но когато Бог продължи да ни притиска силно, започваме да разбираме, че не можем да се справим, че в нас няма нищо добро и че Той иска да изкорени цялото ни грозно его и да го замени със Своя характер. Запомнете обаче, че замяната на греха ни с Неговия праведен характер не ни превръща в роботи и не ограбва индивидуалността ни, а ни освобождава, за да станем такива, каквито наистина сме били предназначени да бъдем.

За мен беше необходимо да си счупя врата, за да се почувствам притисната до стената и да се замисля сериозно за господството на Христос. Но, както и всеки друг, аз още се нуждая от усъвършенстване. Да чакам някого да ми донесе чаша вода, когато съм жадна и да подмокря седалката на колата на някой приятел, когато подлогата ми протече, са два от методите, които Бог понякога употребява, за да поддържа смирението ми. Но много често оръжието Му е виновната съвест – едно от най-мощните в Божия арсенал на страданието.

Бог употреби това средство върху мен една вечер преди около година, докато лежах в леглото и си говорех със сестра ми Джей. Приказвахме за това, как нейната 12-годишна дъщеря Кей израства и се превръща в истинска млада госпожица и за това колко се радваме, че посещава християнско училище и расте в Господа. Оттук започнахме да се замисляме и за духовното състояние на нашата съседка Кати, най-добрата приятелка на Кей. Кати редовно идваше в нашата къща – бъбрива, весела и чаровна като Кей. Всъщност никога не бяхме говорили сериозно на Кати за Господа, тъй като беше трудно да я хванеш сама или седнала на едно място! Една вечер няколко седмици по-рано я бяхме поканили у нас за проповед на Били Греъм по телевизията. Всички седяхме във всекидневната, ядяхме солети и гледахме, а Кати слушаше с интерес. Когато той отправи поканата за спасение, тя каза сякаш на себе си: „Ако бях на тази площадка, щях да изляза напред.“ Джей и аз се спогледахме, но докато се наканим да поговорим с нея, стана време тя да си тръгва.

Знаех, че само аз можех да говоря с нея, защото бях единствената, която Кати слушаше. Кей ми каза, че Кати е чела книгата ми и аз знаех, че ме харесва. Тя винаги бързаше да ми подаде чаша вода или да ми прави други малки услуги. Дори беше доверила на сестра ми Джей, че според нея аз съм една от най-страхотните жени на света. Но на следващия ден Кати отиде при свои роднини, след това пък аз бях заета с нещо друго и месецът изтече, без да имам възможност да говоря с нея. Умът ми беше изпълнен с многото ангажименти да говоря пред хора през идните седмици, така че Кати остана на заден план.

Вечерта, когато говорих с Джей, току що се бях върнала от едно от тези пътувания. Бях изтощена и исках да си почина и да не натоварвам ума си с нищо. Но като излезе от банята, решейки косата си, Джей съвсем невинно ме попита дали съм говорила с Кати за Господа.

– Не, не съм говорила с Кати за Господа – измърморих аз, като се опитах да й покажа, че не искам да говорим за това и продължих да зяпам телевизора, по който даваха последните новини. Но едно леко пробождане на съвестта не ми позволяваше да се съсредоточа в екрана.

За да прехвърля вината, минута по-късно я попитах:

– Защо ти не си говорила с нея?

– Хайде, сега, Джони – отвърна Джей. – Ти си по-близка с Кати от мен. Освен това знаеш, че тя те уважава.

Тук гордостта ми беше наранена. Извадих защитните оръжия и бързо отговорих упорито и отсечено:

– Просто не съм имала време!

– Ха! – възкликна Джей. – Имаш време да летиш из цялата страна да проповядваш евангелието, а нямаш време за най-добрата приятелка на племенницата си.

Това преля чашата.

– Защо всички си мислят, че винаги аз съм тази, която ще спечели света за Господа? – избухнах от гордост и гняв, след което продължих надменно да се защищавам.

Но когато свърших „речта“ си, стреличката на виновната съвест ме прободе в сърцето. Тъй като не можех да стана и да изляза от стаята, затворих очи и се обърнах, за да заровя лицето си във възглавницата. Сърцето ми гореше, нажежено като сълзите, които се стичаха по бузите ми. Не исках да си призная, но знаех, че Джей е права.

Когато лампите в стаята бяха угасени, един малък механизъм в мозъка ми започна да излъчва като на филм всички моменти, които Кати и аз бяхме прекарали заедно, когато тя нагласяваше статива ми, изпразваше подлогата ми или през смях ми разказваше за приятелите си. Имаше много случаи, когато можех да поговоря по-сериозно с нея. Няма нужда да казвам, че духът ми бе пречупен, а гордостта ми – наранена. Нещо повече – ясно разбрах колко окаяна изглеждам в светлината на Божията слава.

Бог сигурно ми е много разгневен – помислих си. Но докато прехвърлях в главата си тази мисъл, знаех, че не е вярно. В съзнанието ми проблесна стихът от Ефесяни да не наскърбяваме Божия Дух (Ефесяни 4:30). Това ще е. Той не е разгневен. Правилната дума е „наскърбен“.

Спомних си една проповед, която бях чула веднъж за това колко съвършено се е справил Христос с нашите грехове при смъртта Си. „Докато Исус се поти и страда на този ужасен кръст извън стените на Йерусалим, беше казал пастирът, Бог сякаш Го обвинява: „Исусе, защо излъга? Защо намрази ближния Си? Защо мамеше, пожелаваше и завиждаше? Наказвам Те за всички тези неща!“ Христос, разбира се, не е извършил нито едно от тях. Ние обаче сме ги вършили и затова всеки един мой и ваш грях е поставен там за Негова сметка.“

Помислих си колко несправедливо е изглеждало на Христос да се отнасят така с Него. Проповедникът продължи: „Приемайки нашите грехове като Свои, Той изпитва неописуем ужас и извиква: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ И знаете ли защо? Този ден Бог изоставя собствения Си Син, за да изтрие напълно греховете ни и да може в замяна на това да ни каже: „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя.“ Скъпи приятелю, ако Исус Христос е твой Господ и Спасител, целият гняв, който Бог изпитва към теб поради твоите грехове, е бил излят върху Христос. За теб няма останал гняв.“

За мен няма останал гняв! От тези думи се почувствах толкова нищожна! Благостта на Бога наистина ме водеше към покаяние (Римляни 2:4). Господи, молех се със затаен дъх, ето ме– летя по цялата страна, за да разказвам на хората за Теб, а не съм говорила сериозно със съседката си Кати. Моля Те, прости ми, че бях толкова сляпа и Те нараних така. Прости ми за това, че сметнах собственото си удобство за по-важно от спасението на Кати. И Ти благодаря, че обичаш такъв червей като мен.

На тези, които се чудят, ще кажа, че смятам червея за най- отвратителното същество, което се влачи по земята, яде прахоляк и заслужава да бъде настъпано! Давид е на същото мнение. В 22 Псалм той казва, че не е човек, а червей. За разлика от змията, която издига главата си, съска и отвръща на удара, червеят не може да се защищава. Той знае какъв е. Знае, че ще бъде настъпен. Онази вечер се чувствах точно така. Разбрах, че в мен няма нищо добро. Бях пречупена. Бог ме искаше точно такава.

Без да го осъзнавам, Бог ме пречупваше и ме правеше все повече да приличам на Христос, защото самият Христос е съвършеният пример на пречупен човек. Не че Исус някога е имал покварен характер, който се нуждаел от преправяне. Нищо подобно. Напускайки небесната слава, за да стане човек обаче, Той показва такова покорство към Отца, каквото ние можем да покажем само ако сме пречупени. Това е смисълът на пречупването – да разберем колко малко право имаме върху своя живот и да се предадем на Бога.

Духом ние трябва да сме като Исус Христос,

„Който, като беше в Божия образ,
пак не счете, че трябва да държи
твърдо равенството с Бога,
но се отказа от всичко,
като взе на Себе Си образ на слуга
и стана подобен на човеците;
и като се намери в човешки образ,
смири Себе Си и стана послушен до смърт,
даже смърт на кръст!
(Филипяни 2:5-8, курсивът мой)

Какъв характер има Христос!

Андрю Мъри казва, че както водата търси най-ниското място, за да го запълни, така и Бог ни търси, за да ни изпълни с характера на Сина Си тогава, когато сме най-изпразнени, пречупени и смирени. Дори само мисълта за това е достатъчна да ни даде жива надежда, за да можем да понесем и най-големите страдания.

Като говорим за изпълване, не мога да опиша как преливаше сърцето ми от небесна радост и вълнение, когато на другата сутрин Кати и Кей влетяха в спалнята ми. Не помня друг път да съм се радвала толкова много да видя някого. Поговорих с Кати за Господа само няколко минути и разбрах, Святият Дух вече е свършил подготвителната работа – смекчил е сърцето й и е отворил ума й.

Когато наведохме глави и тя с прости думи помоли Христос да влезе в живота й като Спасител и Господ, аз не можах да се сдържа да не я погледна крадешком за миг. Знаеш ли, Боже, усмихнах се вътрешно, като те пречупят, за малко боли, но после става ясно, че си е струвало.

Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко; но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него (Евреи 12:11).

 

НАСОЧВА ПОГЛЕДА НИ НАГОРЕ

Наказанието е ценно, но има и други, по-добри начини, по които Бог използва страданието, за да ни направи подобни на Христос. Например помислете как един добър баща се отнася с 9-годишния си син. Когато детето се отклони и откаже да се покори, той, разбира се, го наказва. Но дори и когато синът се държи добре, бащата му поставя задачи, които често се струват на деветгодишното дете като наказание и са не по-малко неприятни. Задълженията му може би са два пъти седмично да изхвърля боклука или да коси тревата. Може би трябва да внася в банката част от парите, които му дават. Каквото и да е, момчето сигурно си мисли: „Понеже работи по цял ден, татко не позволява и на мен да се забавлявам.“ Но това изобщо не е така. Мъдрият баща обучава сина си да поема отговорности, та като порасне, да бъде готов да се оправя в живота.

Понякога ние се държим като деветгодишното момче. Представяме си, че Бог ни позволява да страдаме, защото „не иска да се забавляваме“, докато Той всъщност ни пази да не мислим за игрите и играчките на този свят. Колосяни 3:1-4 ни призовава да не се привързваме към временните неща на земята, а да обърнем поглед към небесната слава горе, където седи Христос отдясно на Бога.

Докато можех да ходя, ми се струваше ужасно трудно да отправям поглед към небесните неща. Много повече ме интересуваха блестящите дрънкулки на настоящето: да ходя с добро момче, да карам добра кола, да уча в добър колеж и да ме виждат в добра компания. Но когато изведнъж се оказа, че вече няма да мога да ходя, да танцувам, да плувам, да яздя, да свиря на китара, да карам кола или да отбелязвам точки за отбора си по време на игра, се принудих да започна да мисля за небесните неща. Не защото небето изведнъж се бе превърнало в средство за бягство от действителността или в някаква психологическа защита, а понеже започнах да разбирам, че единствената ми истинска надежда за постоянно щастие се намира там. Изведнъж библейските пасажи за целите на Бога в страданието, които преди ми се струваха толкова скучни, привлякоха вниманието ми. Четях ги с по-голям интерес, отколкото борсовият посредник чете за промяната в курса на акциите.

Да изживявам всеки ден в светлината на вечността започна да се превръща в навик и аз почти забравих какво е да живея и да мисля по предишния начин. Съвсем наскоро обаче Бог ми припомни това.

Една вечер във фермата ни бяха дошли група приятели и докато съпругът на сестра ми свиреше на китарата, ние всички седяхме наоколо, като си говорехме, смеехме се и пеехме на светлината на пропукващите цепеници в огромната каменна камина. Гостната ни е на повече от 150 години, като някога е приютявала роби, които са преминали към християнството. На тавана има греди, които татко беше взел от един клипер. Стените са покрити с дебела мазилка, а по тях висят татковите груби картини със сцени от дивия Запад. Ръчно тъканото индианско одеяло, окачено срещу плавея, който стои като на пост над полицата на камината, допълва уюта на дома.

Понеже се чувствувам удобно в количката си, аз обикновено седя в нея, докато другите се настаняват на канапето, в креслата или долу на килима, като се облягат на стената. Тази вечер обаче едно от момчетата ме беше пренесло на канапето до приятелката ми Бетси. Когато тя кръстоса краката ми един върху друг, аз изглеждах толкова „нормална“, че ако не бяха шините на ръцете ми, никой новодошъл непознат нямаше да разбере, че съм парализирана.

Известно време просто си седях и слушах всичко, което ставаше в стаята – смеха, ръкопляскането и песните. После Бетси се обърна към мен и ме попита как се чувствам на канапето.

– Знаеш ли кое ми е интересно? – отговорих аз, като отново обхванах замислено с поглед цялата стая и после се обърнах към нея – За краткото време, през което седя на канапето в тази поза, може би не повече от 45 минути, разбрах колко лесно бих забравила Бога, ако бях на крака.

Виждате ли, докато седях на канапето и изглеждах съвсем „непарализирана“, можех толкова лесно да си представям как правя различни неща – да си вземам сама кока-кола от хладилника, да слагам плоча на грамофона, да отварям вратата и да правя други неща като всеки нормален човек. Осъзнах също колко лесно би било, поне за мен, попадайки под властта на дребните неща от ежедневието, да започна да отделям на Бога твърде малка част от мислите си.

И наистина, повечето от нас не биха мислили толкова много за Бога, ако Той не използваше различни проблеми, за да привлече вниманието ни. „Бог ни шепне в нашите удоволствия, говори ни чрез нашата съвест, но в нашата болка Той крещи – тя е неговият мегафон за събуждането на един глух свят.“[2] Чудесно бихме си живели, без да удостоим с мисъл нито Него, нито вечната си съдба – докато не стигнем там. Затова Бог милостиво слага на пътя ни болка и страдание като „спирачки по пътя за ада.“[3]

На едно място Павел и Тимотей казват, че Бог им праща твърде тежки страдания, за да се научат да уповават не на себе си, а на Него (II Коринтяни 1:8-9). Онази вечер си спомних тези стихове. Количката ми напомня постоянно колко много завися от Него. Внезапната болка в гърба ми, скъсаният корсет или раните от лежането ми говорят колко съм безпомощна. Те всички са специални знаци за това, че принадлежа на Бога. Те насочват мислите и надеждите ми към небето. Правят ме да заприличвам повече на Христос.

 

ПРИНУЖДАВА НИ ДА ВЗЕМЕМ РЕШЕНИЕ

Кое обичате повече – да се наслаждавате на красивата торта или да си хапнете от нея? Аз често предпочитам второто и сигурно не съм единствената. Подобно на човек, който харесва климата във Флорида, но има страхотно предложение за работа в източните щати, всеки от нас се е изправял пред трудния избор между два свята, въпреки че с удоволствие би живял във всеки от тях.

Никой не разбира по-добре от християнина колко е трудно да избереш между две противоположни желания. От една страна, Святият Дух му помага да обича Бога и да желае това, което е правилно. Но от друга страна, християнското му посвещение постоянно се предизвиква от изкушенията на собствената му грешна природа. Той би искал да живее и в двата свята, но трябва да реши в полза на единия.

Що се отнася до „големите“ грехове като убийство, пиянство или прелюбодейство, много от нас не се колебаят да се покорят на Христос. Именно т.нар. „малки“ грехове обаче са тези, за които толкова отчаяно се хващаме – грехове като недоверие, негодуване или горчивина, които ни държат с единия крак в Божието царство, а с другия – в света. Понеже тези грехове не се забелязват лесно като другите, сигурно никога не бихме им обърнали внимание, ако Бог не ни принуждаваше. Но тъй като „малките“ грехове са големи за Бога, Той ни прави чувствителни и към тях. Методът, който използва, е… познахте – страданието.

Както можете да си представите, докато в ранните дни в болницата се борех да открия смисълът на парализата си, често съм се изкушавала да проявя недоверие или недоволство или да се огорча срещу някого. Дълбоко в себе си осъзнавах, че тези неща не са правилни, но в ума си се оправдавах, като казвах: „Бог няма да има нищо против, ако от време на време изпускам по малко пара. Ами, в края на краищата, аз съм парализирана!“

И отгоре на всичко, след няколко месеца престой в болницата научих, че трябва да ми направят операция на долната част на гърба. Костта стърчеше извън кожата и трябваше да се изпили. След операцията трябваше да лежа в рамката с лицето надолу в продължение на 15 дни, докато зараснат шевовете. Ако не сте го изпитали, не можете да си представите какво е да бъдеш увит в този ужасен брезентов сандвич, с лице подаващо се от отвор, който ти позволява да виждаш само това, което е пред теб. В моя случай това беше подът. Не стига, че трябва да прекарам целия си живот в инвалидна количка, ами и сега лежа увита в този инструмент на инквизицията и броя плочките по пода, без да мога да помръдна нито една част от тялото си!

Ако Бог ме беше оставил да продължавам в същия дух, скоро щях да се озова в губеща позиция, заравяйки се все по-дълбоко в тази кална яма. Нямаше да съм Му от голяма полза. Какво обаче направи Бог? Прибави ми още един проблем! През първия ден на двуседмичната ми кариера на оплакваща се глупачка в брезентов сандвич Той постави и капака на всичко: Хонконгски грип! Изведнъж обездвижването ми остана на заден план – сега не можех да дишам добре. И това пулсиращо главоболие!

Защо? – оплаквах се гневно аз. – Не ми ли е достатъчно? Но като се замислих, разбрах защо. Бог ме принуждаваше да осъзная какво правя. Моята горчивина вече не беше като процеждаща се струйка – беше се превърнала в застрашителен разбушувал се поток. Все едно, че Бог бе нарисувал гнева ми на една картина и ми казваше любящо, но твърдо: „Спри да си обръщаш главата и да гледаш в друга посока. Виждаш ли? Ето, това правиш. Това е грях. Сега какви мерки ще вземеш?“ Той ме принуждаваше да взема решение.

В този момент Бог ме бе притиснал в ъгъла – онзи ъгъл, в който всички ние е добре да бъдем притискани от време на време. Трябваше да се изправя лице в лице срещу фактите и да взема решение – ще се покоря ли на Христос в това отношение или не. Натискът беше станал толкова силен, че аз или трябваше да предам нещата изцяло в Неговите ръце, или да си позволя кратковременното удоволствие да се отдам на гняв и горчивина. Всяко от тези решения щеше да ме облекчи мигновено, но те бяха като две различни лекарства, които не могат да се смесват. Средно положение повече не можеше да има.

Когато се оказах изправена пред този ултиматум, успях ясно да разбера колко зъл и лош е пътят, който отдалечава Бога. Разбрах, че ако искам да бъда вярна последователка на Христос, това ще ми струва греховете ми. Те по-ценни ли бяха за мен от взаимоотношението ми с Бога? Разбира се, че не – реших и промълвих молитва на покаяние към Бога. И както парата от съда с гореща вода под мен се издигаше и проясняваше главата ми, така и аз знаех в сърцето си, че покорството ми към Бога се издига като благоухание към Него.

Когато докарва в живота ви страдание, независимо дали е незначително или огромно, Бог ви принуждава да вземете решение за неща, които сте избягвали. Принуждава ви да си зададете някои въпроси: Ще продължавам ли да се опитвам да живея в два свята, като се покорявам и на Христос, и на собствените си грешни желания или ще спра да се колебая? Ще бъда ли благодарен в изпитанията? Ще се откажа ли от греховете си? С две думи – ще бъда ли като Христос?

Бог осигурява страданието, но изборът е ваш.

Щом Бог реши да заработи
в сърцето на човека,
да го преправи и приготви
да ходи в новите пътеки,
щом Творецът замечтае
да облече човека в слава,
тъй че земята да се смае,
тогава… тихо наблюдавай!
Как търпеливо Бог се труди
да подобри когото люби,
как Той го удря, наранява
и с мощни удари смирява,
и го оформя, моделира,
тъй както само Той разбира.
Във болката сърцето плаче,
човекът вдига две ръце…
Бог връзва, но не унижава
когото е избрал за слава,
когото ще употребява;
и го изпълва с Свойта мощ,
и го подканва ден и нощ
към Него да се приближава…

Бог знае какво прави![4]

 ДОКАТО ПОДРЕЖДАМЕ МОЗАЙКАТА



[1] К.С.Луис, Проблемът болка (Нов Човек, С., 1995), с. 40.

[2] Пак там, с.93.

[3] John W.Wenham, The Goodness of God (Downers Grove: Inter-Varsity Press, 1974), p.56.

[4] Стиховете са преведени от Владимир Райчинов.

следваща глава 8 - Вярвай и се покорявай