5 – ВИТРИНАТА НА БОГА

Нашият Бог е чудесен. Можем да разберем това, ако се замислим внимателно над чудото на раждането, красотата на природата или сложността на слънчевата система. Грандиозното творение ни дава само малка представа колко мощен, изобретателен и мъдър е Бог. Но Той има и други качества, които човек не би забелязал, ако страданието и грехът не им даваха възможност да се проявят.

Вземете например Неговата милост. Бихме ли оценили истински доброто здраве, което ни дава, ако никой от нас не се разболяваше? Би ли ни правила впечатление прошката Му, ако Той не ни позволява да почувстваме пронизващата вина за греховете си? Ами състраданието, с което отговаря на молитвите ни? Как бихме узнали за него, ако нямахме нужди, за които да се молим? Както виждате, проблемите, с които се срещаме, подчертават милостите на нашия Бог.

Но има и още нещо. Проблемите ни служат също като витрина, на която се виждат добрите качества, които притежават и хората. Нека ви дам един пример.

Представете си млад човек, който е увлечен по някое момиче. Той търси начин да й покаже, че я харесва, без обаче да бъде твърде настъпателен. Една вечер, докато се прибира вкъщи от работа, той вижда не кой да е, а същото това момиче, отбила встрани от пътя със спукана гума. Страхотно! Той спира колата си зад нейната, пуска сигналните светлини и й предлага помощта си.

– Много мило от твоя страна – отговаря тя, – но по-добре недей, моля те. Носиш хубави дрехи. Просто ще се обадя на някой сервиз.

– Не, не – казва той, търсейки крика в куфарчето й с инструментите. – Ще я стегнем за нула време.

След няколко минути обаче завалява дъжд. Той настоява тя да почака на сухо в колата му. След като затяга и последния болт и поставя таса на колелото, той сяда до нея в колата си – мокър до кости и с омазани с масло официални панталони. Тя се извинява, задето му е причинила такива неприятности, но той великодушно отхвърля всяко съчувствие.

– Хайде – казва той, като запалва колата, – ще закараме тази гума в сервиза да я залепят. Не искам да ти се спука някоя друга и да нямаш резервна. Засега колата ти ще почака тук.

След малко, опитвайки се да си придаде безразличен вид, той допълва:

– Знаеш ли, докато оправят гумата, бихме могли да изпием по едно кафе или нещо друго.

Тя се усмихва.

– С удоволствие.

Ето ти на! Понякога и неприятностите водят до нещо хубаво! По всяко друго време да закъснееш, да ти се спука гума, да се налага да я сменяш в дъжда и да ти се изцапат официалните дрехи би било досадно и глупаво преживяване. Но в този случай то дава възможност на младия човек да се отнесе към момичето с жертвоготовност и любезност – нещо, което самият той отчаяно желае. А на нея това й позволява да почувства, че е ценна и че някой се интересува от нея.

Ето каква е ролята на проблемите в живота. Въпреки че сами по себе си са лоши, те дават възможност на хората да покажат един към друг загриженост и любезност по различни начини. Помните ли случката, когато си счупих носа на заледения паркинг? Като ме видяха да треперя от студ, лежейки окървавена върху асфалта, хората съблякоха палтата си и ги натрупаха върху мен, за да ме стоплят. Това е нещо, което наричаме жертвоготовност и от което всички се възхищаваме. Но ако не се нуждаех от нищо, ако в този момент не „страдах“, хората около мен не биха имали възможност да покажат тази своя жертвоготовност.

Освен това, за да прояви саможертва в този момент, всеки, който ми беше предложил палтото си, трябваше за малко да остане на студено. За да проявят грижа към мен, хората трябваше да „пострадат“. Ако всеки от тях си носеше по още пет палта и ми беше дал на заем едното, за да се стопля, това не би означавало много. Тъй като на самите тях щеше да им е топло, това не би било истинска саможертва от тяхна страна. Но моето страдание им даде възможност да вземат участие в него и затова те трябваше да „пострадат“ малко, но истински. Страданието се оказа необходима част от саможертвата, която те показаха онази вечер.

Същото се отнася и за почти всяко добро нещо, което човек може да помисли или направи. Страданието полага основата, на която се изявяват добрите ни качества. Ако никога не изпитвахме страх, нямаше да знаем нищо за смелостта. Ако не ни се налагаше да плачем, нямаше да знаем какво е да имаш приятел, който да изтрие сълзите от очите ти.

Но какво общо има всичко това с Бога? Когато казвам, че страданието може да изяви най-добрите неща у нас, възпявам ли по някакъв начин човешката доброта? Съвсем не! Посочвайки човешката доброта, аз всъщност хваля Божията доброта. Защото, виждате ли, Бог е Творецът на всяко добро и благородно нещо на света (Яков 1:17). Всяка проява на любов, доброта, внимание и прошка, които един човек може да покаже на друг, идва изцяло от Него. Ние сме създадени по Негов образ – дори тези от нас, които не Го познават. Този образ, разбира се, е замъглен и изопачен от греха. Но той съществува и всеки път, когато направим нещо добро, доказваме това!

От всички страдания, през които може да ни се случи да преминем и които ни помагат да обърнем вниманието на хората към Бога, има едно, което сякаш прави това най-добре. Гоненията. Сигурно сте забелязали как диамантите в бижутерските магазини обикновено са изложени на фон от тъмно кадифе. Това е така, защото мекият черен цвят на кадифето контрастира и подчертава острите линии и блясъка на скъпоценните камъни. По същия начин, когато невярващият хули вярата на християнина, думите му изпълняват ролята на кадифен фон. Те позволяват на изумителната любов, с която отвръща християнинът, да се прояви още по-ярко.

В Новия Завет християните са призовани да обичат тези, които се отнасят зле с тях. Това е така, защото нашият свят жадува за истинска любов. Не говоря за любовта от „сапунените опери“, където „Обичам те“ обикновено означава „Обичам себе си и искам това, което можеш да дадеш.“ Не ви говоря дори за „братската любов“. Защото, „ако обичате само ония, които обичат вас, каква благодарност ви се пада?… И грешниците обичат ония, които тях обичат“ (Лука 6:32-33). Това, за което в действителност говоря, е любов, която струва нещо, любов, която дава, докато я заболи – дори да знае, че в замяна няма да получи нищо. За да разбере тази любов, светът трябва да вижда християни, които се осмеляват да следват примера на Христос. А какъв е примерът, който Христос ни остави? Той обичаше дори тези, които Го бичуваха и биеха.

„Каква похвала, ако понасяте търпеливо, когато ви бият за престъпленията ви? Но когато вършите добро и страдате, ако понасяте търпеливо, това е угодно пред Бога. Защото и на това сте призовани; понеже и Христос пострада за вас, и ви остави пример да последвате по Неговите стъпки; Който грях не е сторил, нито се е намерило лукавщина в устата Му; Който, бидейки охулван, хула не отвръщаше; като страдаше, не заплашваше; но предаваше делото Си на Този, Който съди справедливо; Който сам понесе в тялото Си нашите грехове на дървото… с Чиято рана вие оздравяхте“ (I Петрово 2:20-24).

Ако Христос не беше претърпял истински хули, кой щеше да разбере прошката Му? А ако беше заслужил наказанието Си, какво особено щеше да има в това, че го е понесъл доброволно и безропотно? Но поради факта, че Той понесе страданието Си точно по определен начин, светът може да получи вярна представа за същността на Бога. Какво следва от това? Както казва Петър, „с Неговата рана вие оздравяхте“!

Някои от вас, които четат тази книга, са християни със семейства, приятели, близки и колеги, които може би не вярват в това, в което вярвате вие. Може би дори ви го изтъкват! Ще ви запитам: Научили ли сте се да гледате на тези трудности като на отговори, които Бог дава на вашите молитви? Някои сърца могат да се разтопят единствено от топлината на истинската любов. И няма друг начин, по който могат да изпитат тази любов, освен когато някой се отнесе с тях мило точно когато тяхното поведение е ужасно! Ако те се държат добре с вас и вие в замяна ги обичате, каква полза от това? „И грешниците правят същото.“ Помислете обаче каква възможност ви се предоставя, когато се отнасят лошо с вас! Тогава можете да изложите скъпоценния камък на християнската прошка върху кадифения фон на страданието. И величието на Бога ще се изяви на витрината на вашите проблеми.

*****

 

Преди повече от десет години, през есента на 1967 г., приятелката ми Дайана влезе в болничната ми стая с Библия в ръка и се опита да ми обясни същите неща, които споделих с вас в тази глава. Но по това време просто не можех да повярвам, че Бог ще Се унижи дотолкова, че да позволи да си счупя врата, за да покаже колко е добър. Тази история ми приличаше на някакво егоистично самоизтъкване.

Помислете за момент върху идеята за самоизтъкването. Представете си, че вие – подобно на Бога – сте най-истинното, справедливо, чисто, добро и достойно за прослава същество, което е съществувало някога. Всичко друго във вселената, което притежава някое от тези качества, ги е взело от вас, понеже в известна степен те отразяват вашата собствена същност. Представете си, че без вас тези качества никога не биха се появили.

Ако беше така, тогава, за да се усъвършенстват по който и да било начин хората около вас, те трябва все повече да заприличват на вас. Да ги карате да мислят за доброто, ще бъде все едно да ги карате да мислят за вас. Ще е погрешно те да гледат на себе си, защото тогава ще виждат само грях и несъвършенство. Но вашето самоизтъкване ще е наистина славно. Всъщност то би било единствената надежда за човечеството, защото вашето т.нар. „изявяване на себе си“, ще има за цел тяхното усъвършенстване.

И така, когато Бог ни моли да мислим за Него, Той ни призовава да мислим за всичко, което е истинно, праведно, чисто, благодатно и добродетелно. За това често е нужно страдание. Ние си мислим: „Колко ужасно.“ Но всъщност Божиите „пакети със страдание“ са опаковани в милост, защото Той знае колко отчаяно се нуждаем Неговите качества да станат наши. Ами ако Бог ни „изостави“? Представете си, че Той спре да ни дава изпитания, специално предназначени да насочат нашето внимание и това на другите към Него. Ще секне ли цялото страдание? В никакъв случай! Това само би ни оставило да живеем в много по-тежко положение. Ако ни оставят сами на себе си, без някой да надзирава грешната ни природа, ние бихме се унищожили един друг с алчността и омразата си.

Но сега Бог наблюдава страданието, процежда го през пръсти от любов, като ни дава само тази част, която съдейства за добро и за която знае, че ще насочи вниманието ни към Него. Но Той знае и още нещо. Знае, че ако Го познаваме като свой Спасител и Господ, един ден ще отидем на небето, където никога повече няма да страдаме.

следваща глава 6 - КОГАТО НИКОЙ НЕ ГЛЕДА